Птича песен

— Някакъв напредък? — попита Елизабет по време на седмичното си посещение при Айрин.

— Като че ли не — отвърна Айрин. — Според него се е оказало по-трудно, отколкото е предполагал. Все още работи върху това, но дядо ти май добре си е замитал следите.

Бяха минали два месеца, откакто Елизабет беше дала дневника на Боб и реши, че трябва да намери други пътища към миналото. От офицерския му наръчник разбра в кой полк е служил дядо й и се опита да намери щаба му.

След серия телефонни обаждания и съобщения, останали без отговор, откри, че полкът е престанал да съществува преди десет години, когато е бил слят с друг. Щабът се намираше в Бъкингамшър и в съботния следобед Елизабет тръгна с колата си натам.

Посрещнаха я подозрително. Колата й беше щателно претърсена за бомби, накараха я да чака цял час, преди най-накрая при нея да дойде един млад мъж.

Беше първият войник, когото Елизабет срещаше. Изненада се колко невоенно изглежда. Държеше се като повечето чиновници или дребни държавни администратори — полковите документи били незнайно къде, трудно било да се намерят, били поверителни; нямало почти никакъв шанс.

— Виждате ли, работата е там, че дядо ми се е бил в тази война и аз бих искала да науча повече за нея — каза Елизабет. — Хората невинаги оценяват жертвите, които са правени за тях и които все още се правят от въоръжените сили. Всичко, което ми е нужно, е списък с имената на хората от неговия… батальон, рота или каквото и да е там. Сигурна съм, че такава ефективна структура като армията трябва да пази архивите си, нали?

— Убеден съм, че всичко е в ред. Просто е въпрос на достъп. И поверителност, както вече ви обясних.

Седяха в малка дървена охранителна будка край главната порта. Ефрейторът скръсти ръце. Имаше нездраво бледа кожа и къса кестенява коса.

Елизабет отново се усмихна.

— Пушите ли? — И му подаде пакет цигари през масата.

— Ще ви кажа какво да направите — отвърна той и се наведе за огънчето. — Мога да ви пусна да прегледате историята на полка. Така поне ще научите някои имена. След това можете да продължите проучването си. Разбира се, не вярвам много от тях да са още живи.

— Тогава не бива да губим време — каза Елизабет.

— Изчакайте тук. Ще трябва да отида да ви взема пропуск.

Излезе и на негово място на пост застана млад мъж с пушка, в случай че Елизабет реши да ги нападне.

Ефрейторът й даде карта с безопасна игла, която тя закачи на гърдите си. След това я заведе в голяма тухлена сграда. Пусна я в някаква стая с обикновена дървена маса и два твърди стола. На Елизабет й заприлича на зала за разпити. Подаде й тежък том, подвързан с червена текстилна материя, застана в ъгъла и започна да я наблюдава как разгръща страница след страница.

Една от водещите фигури в историята на полка беше капитан Грей, по-късно произведен в полковник. Елизабет си записа няколко имена на един плик, който намери в чантата си. Очевидно нямаше вероятност ефрейторът да й намери, да не говорим пък да й разкрие някакви адреси. Тя му благодари и се върна в Лондон.

Същата вечер позвъни на Боб, за да види дали не е постигнал някакъв успех с тетрадката.

— Разполагам с няколко имена на хора, които сигурно са се били заедно с него, но нямам представа как да се свържа с тях — каза тя. — Един човек на име Грей изглежда доста важен, но сигурно е ужасно стар, ако все още е жив.

Чу как Боб подсвирна мрачно от другата страна на линията.

— Мислила ли си за справочника „Кой кой е?“. Ако този Грей е получил някакъв медал или е постигнал нещо в цивилния живот, може и да е записан там.

Елизабет намери справочник „Кой кой е?“ отпреди три години в обществената библиотека на ул. „Порчестър“ и започна да прехвърля справките за петдесет и двама души с фамилия Грей. Те се бяха отличили в обществения живот и редица бизнес начинания, но малцина от тях бяха родени преди 1918 година. На другата страница имаше един последен Грей.

„Грей, Уилям Алън Маккензи“, прочете тя. „Старши консултант в болница «Кралица Александра», Единбург, 1932–1948. Роден на 18 септември 1887 г. в Калкута, син на Томас Маккензи Грей и Мейси Макленан; през 1920 г. се жени за Джойс Амилия Уилямс, дъщеря на д-р А.Р. Уилямс; има един син и една дъщеря. Образование: колеж «Томас Кембъл», университет «Сейнт Андрюс», бакалавърска степен по природоматематически науки от 1909 г.“

Очите й се плъзнаха по изписаното със ситен шрифт, докато не стигна до „участвал в Първата световна война, 1914-1919“. Следваха още подробности. В дъното на статията беше добавен адрес и телефонен номер в Ланаркшър. Единственият проблем беше, че справочникът беше публикуван преди три години и дори тогава по изчисленията на Елизабет той трябваше да е бил на… осемдесет и осем години.

Както беше казала и на ефрейтора, нямаше време за губене. Забърза към апартамента си, за да се обади по телефона. Той звънна, преди да е стигнала до него.

— Ало.

— Аз съм.

— Какво?

— Стюарт.

— О, Стюарт. Как си?

— Добре. А ти как си?

— Ами, добре съм, благодаря. Доста съм заета. — Елизабет замълча, за да може Стюарт да й каже защо се обажда. Но той мълчеше, затова тя побъбри още малко. Той продължаваше да не казва и дума, когато беше негов ред да говори. Най-накрая тя попита: — Е, има ли нещо, нали разбираш… по-конкретно?

— Не знаех, че ми трябва причина, за да ти се обадя. — Звучеше обиден. — Звъннах просто за да си поговорим.

Не за първи път й се обаждаше, за да си побъбрят, а после не казваше нищо. Може би е срамежлив, помисли си Елизабет, докато му разказваше с какво се занимава. Намираше за трудно да затваря телефона на хората, без преди това поне да се престори, че скоро ще се видят, и когато този път приключи разговора, вече беше поканила Стюарт на вечеря.

— Трябва да наминеш някой път — каза тя.

— Трябва ли? — попита той. — Кога?

— Ами… Боже! Какво ще кажеш за събота?

Нямаше значение. Харесваше го. Щеше да има време да сготви нещо. Междувременно извади плика от чантата си и започна да набира шотландския телефонен номер.

Когато пръстът й се върна на нулата, си представи хладна мрачна къща в Ланаркшър, в която старовремски телефон иззвънява гръмовно върху масичката в преддверието, а един много стар мъж се надига с усилие от креслото си през няколко стаи и тръгва мъчително по коридора, за да установи, че му се обажда напълно непозната, която иска да му задава въпроси за война, в която се е бил преди шейсет години.

Беше абсурдно. Изгуби кураж и прекъсна връзката.

Отиде в кухнята и си наля джин, в който сложи три бучки лед и резен лимон. Добави няколко капки тоник, запали цигара и се върна във всекидневната.

За какво беше всичко това? Искаше да открие какво се беше случило с дядо й, за да може… какво? Да разбере повече за себе си? Да може да разкаже на хипотетичните си деца за рода им? Може би беше просто каприз, но тя беше твърдо решена да го следва. Най-лошото, което можеше да се случи след този телефонен разговор, беше да се почувства засрамена. Цената не изглеждаше чак толкова плашеща.

Набра отново номера и чу позвъняване. Осем, девет, десет пъти. Четиринайсет, петнайсет. Дори и най-немощният старец вече щеше да е стигнал до…

— Ало? — Беше женски глас. Незнайно защо Елизабет се изненада.

— О, това… госпожа Грей ли е?

— На телефона. — Имаше лек единбургски акцент. Звучеше като дистанцирана и много възрастна жена. Джойс Амилия.

— Много се извинявам, че ви притеснявам. Казвам се Елизабет Бенсън. Имам доста странна молба. Дядо ми се е бил в една и съща рота със съпруга ви през Първата световна война и се опитвам да науча нещо за него.

Госпожа Грей не отговори. Елизабет се зачуди дали я е чула.

— Знам, че е много необичайно да ви моля за това — каза. — И наистина се извинявам за безпокойството. Просто не зная на кого друг да се обадя. Ало? Там ли сте?

— Да. Ще повикам съпруга си. Но трябва да сте търпелива. И говорете високо. Той е малко глух.

Елизабет усети как дланите й изтръпнаха от вълнение, когато госпожа Грей остави слушалката и се чу силно тупване на бакелит върху дърво. Представи си масичката с телефона под дървеното стълбище, където винаги ставаше течение. Почака минута, после още една. Накрая чу треперлив, но силен глас.

Елизабет обясни отново молбата си. Грей не можа да я чуе, затова тя разказа всичко за трети път, като изкрещя името на дядо си.

— За какво ви е да знаете всичко това? Мили боже, беше преди много години. — Звучеше раздразнен.

— Извинете, наистина не искам да ви досаждам, просто ми се иска да се свържа с някого, който го е познавал, и да разбера какъв е бил.

Грей изсумтя от другата страна на линията.

— Помните ли го? Били ли сте заедно?

— Да, помня го.

— Какъв беше?

— Какъв? Какъв? Какъв беше ли? Бог знае. Не ви трябва да се ровите в това.

— Моля ви. Наистина трябва да знам.

Грей издаде нови звуци в слушалката. Най-накрая каза:

— Тъмнокос. Висок. Май беше сирак или нещо подобно. Беше суеверен. За същия човек ли говорим?

— Не знам! — Елизабет се усети, че вика. Запита се дали госпожа Кириейдс не се наслаждава на разговора й през стената. — Искам вие да ми кажете?

— Рейсфорд. Боже… — Последва ново сумтене. След това Грей продължи: — Беше странен човек. Много добре го помня. Невероятен боец. Направо изумителна смелост. Но никога не беше доволен. Нещо го тревожеше.

— Мил ли беше? Беше ли добър приятел с останалите? — попита Елизабет. Не знаеше дали задава адекватни за армията въпроси, но за това се сещаше.

— Мил? Боже… — Грей като че ли се смееше. — Бих казал овладян.

— А беше ли… забавен?

— Забавен? Бяхме на война! Какъв необикновен въпрос.

— Но той имаше ли чувство за хумор, как мислите?

— Предполагам. Беше доста сух, дори и за шотландец като мен.

Елизабет усети, че Грей започва да си припомня и го притисна.

— Какво друго си спомняте? Разкажете ми всичко.

— Все не искаше да излиза в отпуск. Казваше, че няма дом, в който да се завърне. Обичаше Франция. Помня, че го посетих в болницата, когато беше ранен. Трябва да е било през хиляда деветстотин и петнайсета… Не, през хиляда деветстотин и шестнайсета година.

Няколко минути Грей се опитваше да уточни кога точно се е състояло въпросното посещение и накрая Елизабет прекъсна напразните му усилия.

— Нещо друго? Имаше ли някакви приятели? Някой, който го помни и би ми разказал?

— Приятели? Не мисля. Не, имаше един сапьор. Не си спомням името му. Беше единак.

— Но добър войник.

Линията запука, докато Грей обмисляше отговора си.

— Беше невероятен боец, но това не е същото.

Чу се гласът на госпожа Грей:

— Съжалявам, но трябва да отведа съпруга си. Не е свикнал с това и не искам да се уморява. Разбирате ли ме?

— Да — отвърна Елизабет. — Много съм благодарна и на двама ви. Надявам се, че не съм ви досадила.

— Никак даже — каза госпожа Грей. — Съпругът ми си пишеше с един човек, казваше се Бренън. Беше в дом за ветерани в Саутенд. Не е далеч от Лондон.

— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.

— Дочуване.

И слушалката тракна.

В тишината Елизабет чу бумтенето на музиката от горния апартамент.

Шведският седан отново не успя да запали и Елизабет беше принудена да вземе влака от улица „Френчърч“. Една от новите придобивки на британските железници с вагони без коридори и плюшени оранжеви седалки. Вървеше с чаша кафе през люлеещия се вагон и премигваше, когато врялата течност плисваше изпод капачката и капеше по ръката й. Когато изстина достатъчно, за да се пие, усети как вкусът й започна да се смесва с миризмата на дизелови пари и цигарени фасове до такава степен, че вече беше трудно да се определи къде свършваше едното и започваше другото. Отоплението беше пуснато на максимална степен и повечето пътници бяха пред припадък, докато гледаха през прозореца как полята на Есекс се плъзгат пред очите им.

Елизабет се беше обадила на управителката на дома, а тя й бе казала, че почти не си струвало да посещава Бренън, но той ще се види с нея, ако дойде. Вълнуваше се от възможността да се срещне с човек от онова време. Беше като историк, който след като е работил по чужди трудове, най-накрая е успял да се добере до оригинален източник. Представата й за Бренън беше мъглява. Беше наясно, че е стар и грохнал, ако се съдеше по това, което й беше казала управителката, но въпреки това си го представяше в униформа и с оръжие.

Валеше, когато слезе на гарата в Саутенд. Отвори вратата на синьо такси, спряло на гаровия площад. Колата потегли по лъсналите от влагата улици, по крайбрежието с дългия, запуснат кей и рушащи се хотели. Когато започнаха да се изкачват по хълма, шофьорът посочи към плажа, където малка лодка ловеше риба с някакво устройство, приличащо на маркуч от прахосмукачка.

Домът се помещаваше в голяма викторианска тухлена сграда, която едва се виждаше от противопожарните стълби по фасадата. Елизабет плати на шофьора и влезе вътре. Към рецепцията водеха каменни стъпала. Оттам във всички посоки тръгваха огромни коридори с високи тавани. Рецепционистката беше пълничка жена с бледозелена жилетка и очила с рогови рамки.

— Той очаква ли ви?

— Да, така мисля, говорих с управителката, госпожа Симпсън.

Рецепционистката набра две цифри на телефона.

— Да. Посетител за Бренън. Добре. Да. — Остави слушалката. — Ще дойдат да ви вземат — каза тя на Елизабет и взе списанието, което четеше допреди това.

Елизабет погледна надолу и бръсна една троха от полата си.

Жена в униформа на медицинска сестра й се представи като госпожа Симпсън.

— Вие сте за Бренън, нали? Може ли да ви видя в кабинета си за момент?

Изминаха няколко метра по коридора и влязоха в малко претоплено помещение с шкафове за документи. На стената беше окачен календар с котенце в кошница. На масата имаше саксия с хлорофитум, чиито зелено-бели листа се спускаха почти до пода.

— Не сте идвала тук преди, нали? — попита госпожа Симпсън. Беше учудващо млада, с изрусена коса и ярко червило. Изглеждаше странно в униформата си.

— Трябва да разберете, че някои от мъжете са живели тук почти през целия си живот. Това е всичко, което познават, което си спомнят. — Изправи се и извади папка от шкафа. — Да, ето. Вашият господин Бренън е приет през 1919 година. Изписан е през 1921 година. Връща се през 1923-а. И оттогава е все тук, на грижите на държавата. Няма живи близки. Сестра му е починала през 1950-а.

Елизабет пресметна, че е прекарал на това място почти шейсет години.

— Те са много неосведомени, повечето от старите обитатели. Изобщо не знаят какво се случва със света навън. Насърчаваме ги да слушат радио, да четат вестници, но те не могат да ги следят.

— И какво му е по-точно на господи Бренън?

— Ампутация — отвърна госпожа Симпсън. — Да видим. Да. Ранен е при последната офанзива през октомври 1918-а. От избухнал снаряд. Левият му крак е ампутиран в полевата болница. Връща се в Англия. Лежи в болницата в Саутхемптън. Мести се в Северен Мидълсекс, след това в Роухемптън. Приет е тук през септември 1919-а. Освен това е преживял шок от взрива. Знаете ли какво означава това?

— Психологическа травма?

— Да, така се нарича за по-благозвучно. Не е наред с главата. Някои го преодоляват, някои не успяват.

— Разбирам. И ще разбере ли коя съм? Имам предвид, ако му обясня защо съм дошла?

— Не съм сигурна, че се изразих ясно. — Спокойният глас на госпожа Симпсън стана раздразнителен. — Този човек живее в свой собствен свят. С всички е така. Нямат никакъв интерес към външния свят. Не зависи от тях, разбира се. Но правим всичко за тях. Храним ги, правим им тоалет, всичко.

— Той има ли много посетители?

Госпожа Симпсън се засмя.

— Много посетители? О, боже. Последният е бил… — Направи справка в някаква папка на бюрото си. — Сестра му. През 1949-а.

Елизабет сведе поглед към ръцете си.

— А сега ако сте готова, ще ви заведа при него. Не очаквайте прекалено много.

Тръгнаха по зеления линолеум, с който беше постлан коридорът. Тухлените стени бяха облицовани с плочки до височината на кръста и се срещаха над главите им в свод, откъдето на дълги, сплетени шнурове висяха жълти крушки.

Завиха веднъж, после още веднъж, минаха покрай препълнени кошове с пране, покрай две летящи врати, от които изведнъж се понесе мирис на зеле и месен сос, над който бързо надделя обичайният за сградата дъх на дезинфектант. Пристигнаха пред една боядисана в синьо врата.

— Това е дневната — каза госпожа Симпсън и отвори вратата. Покрай стените седяха старци — някои бяха в инвалидни колички, други — в кресла, тапицирани със светлокафява мушама.

— Той е ето там, до прозореца.

Елизабет прекоси помещението, като се опитваше да не вдишва прекалено дълбоко топлия застоял въздух, който миришеше на урина. Приближи се до дребничкия мъж в инвалидната количка, завит до кръста с одеяло.

Протегна ръка към него. Той вдигна поглед и я пое.

— Не е той — каза госпожа Симпсън от вратата. — До другия прозорец.

Елизабет пусна ръката на мъжа, усмихна се и направи още няколко крачки. В средата на пода беше постлан килим в оранжево и кафяво. Вече й се искаше да не беше идвала.

Дребният мъж в инвалидната количка беше като птица, кацнала на клон. Носеше дебели очила, залепени от едната страна с тиксо. Елизабет видя зад стъклата сините му очи.

Протегна ръка. Той не помръдна, затова тя взе дланта му от скута и я стисна.

Чувстваше се неудобно, като натрапница. Защо, по дяволите, беше дошла? Заради суета, за да научи за въображаемото минало на семейството си, по някаква глупава прищявка. Дръпна един стол и отново хвана ръката на Бренън.

— Казвам се Елизабет Бенсън. Дойдох ви на посещение. Вие ли сте господин Бренън?

Сините му воднисти очи се завъртяха изненадано. Тя усети как стисна ръката й. Имаше малка глава. Косата му не беше толкова побеляла, колкото обезцветена. Беше мръсна и полепнала по черепа му.

Тя се опита да си издърпа ръката, но усети, че той се опитва да я задържи, затова я остави в дланта му и приближи стола си към него.

— Дойдох да ви видя. Дойдох да ви видя, защото мисля, че сте познавали дядо ми. Стивън Рейсфорд. Било е през войната. Помните ли го?

Бренън не отговори. Елизабет се взря в него. Носеше вълнена риза на райета, закопчана догоре, но без вратовръзка, и ръчно плетена кафява жилетка. Заради липсващия му крак изглеждаше много дребен. Тя се запита колко ли тежи.

— Помните ли войната? Помните ли изобщо онези дни?

Очите на Бренън все още бяха пълни с изненада. Очевидно не разбираше какво се случва.

— Да ви поговоря ли минута-две? Или просто да поседим и да помълчим?

Той продължаваше да не отговаря, затова Елизабет му се усмихна и сложи другата си ръка върху неговата. Тръсна глава, за да отметне падналия върху лицето й кичур обратно зад ухото.

Бренън заговори. Имаше тъничък глас като на момиче. Той излизаше през гъстите храчки, които Елизабет чуваше да се движат в гърдите му; на всеки няколко думи си поемаше пресекливо дъх.

— Такива фойерверки. Всички бяхме там, цялата улица. Имаше танци. Бяхме навън цяла нощ. Аз и Барбара. Сестра ми. Тя падна. Когато угасиха тока. Трябваше да го прибира всяка вечер. Падна от стълбата.

— Сестра ви е паднала от стълба?

— Имаше една песен, която всички пеехме. — Той си пое по-дълбоко дъх и се опита да запее.

— А помните ли нещо от войната? Можете ли да ми разкажете за дядо ми?

— Беше при вдигането на обсадата при Мафикенг15. Даваха ни толкова лош чай. Не мога да го ям. Помия. Беше заради онзи проклет Хитлер. — Тя усети, че ръката му е топла.

Внесоха в помещението количка с чай, която затрака към обитателите на дома.

— Добре, Том. Значи имаш посетител, а? — избоботи жената, която буташе количката. — Какво правиш с такова хубаво момиче? Май пак си почнал със старите номера. Ах, ти, палавнико. Ще ти го оставя тук, става ли? — И тя сложи чашата чай на малката масичка до лакътя на Бренън. — Никога не го пие — каза тя на Елизабет. — Ти искаш ли чай, скъпа?

— Да, благодаря.

Количката продължи да трака по пътя си, а Елизабет отпи от чая. Усети как вътрешностите й се разбунтуваха срещу необичайния вкус и бързо върна чашата върху чинийката.

Огледа се из помещението. В душната му атмосфера седяха около двайсетина мъже. Никой от тях не говореше, само един слушаше малък радиоапарат. Всичките се взираха пред себе си. Елизабет се опита да си представи какво ли е да прекараш шейсет години на такова място, където нищо не отличаваше един ден от друг.

Бренън отново заговори, скачайки от един произволен спомен на друг. Докато го слушаше, Елизабет осъзна, че той всеки път вярва, че се намира във времето, за което говореше; за него то се превръщаше в настояще. Повечето му спомени като че ли идваха от границата между двата века или от началото на 40-те години и германските бомбардировки над Лондон.

Отново му каза името на дядо си; ако не реагираше, щеше да го остави на мира и да спре да се рови из неща, които не бяха нейна работа.

— Брат ми. Върнах го както трябва. Винаги се грижех за него.

— Брат ви? И той ли беше на фронта? Заедно ли се биехте? А дядо ми? Капитан Рейсфорд?

Гласът на Бренън се надигна от гърлото му.

— Всички го мислехме за луд. И онзи сапьор с него. Моят приятел Дъглъс казваше: „Този човек е странен“. Но той го държа, докато умираше. Те всички бяха луди. Дори Прайс, сержантът. В деня, когато всичко свърши, побягна без дрехи. Прибраха го в лудница. Все ми носят от този чай. Казвам им, че не го искам. Брат ми е добър с мене обаче. А и лови хубави риби. Много хубави риби. Трябваше да видиш фойерверките. Цялата улица танцуваше.

Представата му за време отново се скъса, но Елизабет беше развълнувана от чутото. Трябваше да извърне очи от Бренън към килима в оранжево и кафяво.

Не казаното от Бренън имаше значение. Беше й разказал, че дядо й е бил странен, каквото и да означаваше това в подобен контекст; че всички мислели него и някакъв негов приятел за луди, че е утешавал умиращ човек, макар това последното да не й беше много ясно. Но тя нямаше желание да го кара да й обясни. Дори умът му да беше достатъчно бистър и да беше в състояние да го направи, за нея това пак нямаше да има значение. Не казаното от Бренън беше важно; а фактът, че някаква нечленоразделна част от него си спомняше. Слушайки тънкия глас, излизащ от дребното му осакатено тяло, тя беше успяла да запази веригата на събитията цяла.

Изпитваше огромна нежност към него, стискаше ръката му, докато откъслечните му спомени се връщаха. След още десет минути стана да си върви.

Целуна го по бузата и прекоси с бързи стъпки мрачното помещение. Каза, че ако той иска, пак ще го посети, но не би понесла отново гледката на малкото му тяло в количката, на която бе прикован от шейсет години.

Излезе извън високите викториански стени и затича към морето. Застана на крайбрежното шосе, вдишваше дълбоко соления въздух под дъжда и забиваше нокти в дланите си. Беше спасила една важна връзка, бе успяла в малката си мисия; но това, което не можеше да направи и което я караше да ругае и да стиска ръцете си до кръв, бе да възстанови живота на горкия Бренън и да се отърве от съжалението за миналото.

— За теб е — каза Ерик и унило подаде на Елизабет телефонната слушалка с увит около нея кабел. — Някакъв мъж.

— Мъж ли? — попита Елизабет. — Ерик, толкова си конкретен. — Беше Робърт. Наложило му се неочаквано да пътува до Лондон тази вечер и се чудел дали не би искала да му гостува в неговия апартамент.

— Съжалявам, че не можах да те предупредя по-рано — каза той, — но току-що и аз научих. Предполагам, че не си свободна.

Елизабет смяташе да ходи на кино и след това на парти някъде в южен Лондон.

— Разбира се, че съм свободна — каза тя. — Да дойда ли към осем?

— Ще се видим тогава. Да не излизаме, а? Ще купя храна за вкъщи.

— Не се тревожи. Аз ще взема — отвърна тя малко рязко, защото имаше опит с пазаруването на Робърт.

След като отмени другите си ангажименти, отиде в стаята на Ерик, за да види дали може да му помогне с нещо.

— Е — каза той с такъв тон, че един сантиметър пепел от цигарата му се откърти върху предницата на пуловера му, — странстващият рицар идва на посещение.

— Бих искала да не ми подслушваш разговорите.

— И как да стане, като използваш офиса за център на личния си живот?

— То пък един личен живот! Един мъж веднъж месечно. Можеше и да е по-зле. Горе главата, Ерик. Ще те черпя обяд.

Ерик въздъхна.

— Добре. Но няма да ходим при Лука. Писна ми от този човек. Едни и същи сандвичи всеки ден. Мисля, че просто маже нов пласт пастет от сардини върху вече наличните. Най-долният слой сигурно е откогато е дошъл в Лондон през 1955 година.

— Откъде знаеш, че тогава е дошъл?

— Ние, емигрантите, се държим един за друг. Боим се от гадната ви полиция и правилата на вътрешното ви министерство. Важно е коя година си пристигнал.

— Вътрешното министерство да не провежда курсове как да си направиш заведение за сандвичи? Имам предвид, че всички тези италианци от различните краища на страната им са израснали с прекрасна храна, а идват тук и почват да предлагат една и съща майонеза, пастет от сардини и застояли хлебчета, едно и също кафе, миришещо на желъди, а в Италия то е истински еликсир. Да не би имиграционните власти да ги инструктират?

— Нямаш никакво уважение към бедните изгнаници, нали? Внимавай или ще поискам да ме заведеш в най-добрия ресторант в Лондон.

— Където кажеш, Ерик. За мен ще е удоволствие.

— Мили боже, този мъж наистина ти вдига настроението. Все едно натиска копчета по теб. Като плъховете на Скинър си.

— Да нямаш предвид кучетата на Павлов?

— Не, сега съм англосаксонец. Предпочитам Скинър. Захващай се за работа. Ще дойда при теб в един, нито минута по-рано.

Ерик беше напълно прав, помисли си Елизабет, когато се върна на бюрото си. Робърт позвъни; тя подскочи. Гласът му я направи щастлива. Но по-добре беше да имаш някакъв източник на щастие, отколкото никакъв, нали? Беше го притискала, беше се опитвала да го накара да промени решението си; беше анализирала собствените си чувства и предполагала какви са неговите; беше направила всичко, за да го накара да напусне жена си, но нищо не се беше променило. Тя се беше примирила, че не бива да мисли за бъдещето. Сериозните разговори и сълзливите раздели скоро пак щяха да се върнат.

Робърт имаше малък апартамент на последния етаж в една сграда на пресечка на ул. „Фулъм“. Докато чакаше Елизабет, той се опита да премахне следите от семейния си живот, макар да му беше трудно да го заличи напълно. Жилището имаше отворена кухня, отделена от малката всекидневна само с бамбукова завеса. На дървения бюфет между двете помещения стояха две бутилки от кианти със забити в тях червени свещи, които напомняха атмосферата на бистро в Челси от шейсетте години, както често отбелязваше Елизабет. Не можеше да бъдат изхвърлени, защото дъщерята на Робърт ги харесваше.

В гардероба висяха половин дузина от роклите на жена му, а в шкафчето в банята имаше нейни гримове.

Можеше поне да махне снимките й от библиотеката и да ги прибере под покривките за маса в чекмеджето. Всеки път, когато го правеше, изпитваше суеверна вина, сякаш пронизваше вуду кукла. Не й желаеше нищо лошо; признаваше нейната всеотдайност и щедростта й, които като че ли на самия него му липсваха, но не можеше да се спре да се вижда с Елизабет.

Много от колегите му предполагаха, че това е удобен модел, повърхностна връзка, каквато повечето от тях имаха. Робърт знаеше, че Елизабет си мислеше същото, колкото и да се опитваше да я убеди в обратното. Когато протестираше, че не е такъв човек, тя му се смееше. Преди да срещне Елизабет, беше изневерявал на жена си само веднъж, в една нещастна нощ. Опитваше се да й обясни, че с нея е различно. Смяташе, че се е оженил за неподходяща жена. Не искаше да си извоюва някаква измислена свобода, просто искаше да бъде с Елизабет. Отначало беше пристрастен към нея физически; само седмица без тялото й и той ставаше разсеян и раздразнителен. След това го заинтригува ироничната й самоувереност. Ако я използваше само за забавление, както тя понякога твърдеше, защо тогава не изпитваше само удоволствие? Защо в това, което колегите му непрекъснато намекваха, че е тъй приятно, имаше толкова много болка?

Докато оправяше възглавниците, я чу да звъни на домофона.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Елизабет и побутна с пръст пуловера му.

— Имах време да си сваля костюма и да се преоблека, така че…

— Откъде го имаш?

— Купих го този следобед. Реших, че е време да вляза в крак с модата.

— Като начало можеш да се отървеш от него. А това чарлстон ли е? Робърт, моля те.

— Всички мъже в Европа ходят с леко разкроени крачоли. Няма никакви други по магазините.

Тя отиде до спалнята и намери някакви стари джинси и по-приличен пуловер. Робърт се правеше, че възразява, когато тя се опитваше да се грижи за него, но дълбоко в себе си беше доволен. Възхищаваше се от познанията й и беше поласкан, че достатъчно я беше грижа за него, та да му дава съвети.

Вече нормално облечен, той приготви питиета и прегърна Елизабет през раменете, докато тя приготвяше храната, която бе донесла. Това време обичаше най-много — когато всичко беше очакване и вечерта все още не беше започнала.

Докато ядяха, той й разказа за работата си и за хората, с които се беше срещал покрай нея. Елизабет го насърчаваше да говори, като му задаваше въпроси. Боеше се да не й досади, но тя очевидно обичаше ироничния начин, по който той описваше срещите и деловите вечери, на които беше присъствал.

Успяха да прекарат вечерта и нощта в интимна хармония, без да обсъждат трудните решения, които ги очакваха. Робърт беше доволен, Елизабет — също. Когато тя си тръгна с лека стъпка на сутринта, изглеждаше щастлива.

В събота следобед се обади Франсоаз, за да каже, че е намерила още двайсет тетрадки на тавана. Елизабет веднага отиде до дома й, за да ги вземе. За тази вечер нямаше никакви планове, затова си взе дълга вана, не си направи труда да приготвя вечеря, а се зае с тетрадките, за да види дали няма да успее там, където Боб се беше провалил.

Запали камината във всекидневната и стаята се затопли, докато тя беше в банята. Запита се дали има закон, който да забранява на газовата компания да стачкува. Почти всички други бяха решили да го направят едновременно през зимата. Ако спреше подаването на газ, дали армията щеше да поеме доставките? Винаги можеше да отиде да поживее при майка си, която се отопляваше с нафта, макар че щеше да се наложи да вземе и госпожа Кириейди със себе си, защото жената нямаше да издържи и един ден на студа…

Елизабет отново се върна към тетрадките. Сви се по халат на дивана и отвори първата. От вътрешната страна на корицата имаше дата — 1915 г. Беше установила, че всички дати са от периода между 1915 и 1917 година. Тетрадката, която беше дала на Боб, беше от 1918 година. Тук-там имаше и редове на английски. „Върнах се в щаба в десет. Все още няма вести от Грей за атаката.“ Елизабет се развълнува, когато видя името „Грей“. Отново се беше докоснала до миналото. То беше престанало да бъде история и се беше превърнало в преживяване.

Прелисти страниците напосоки. По всичко личеше, че записките са водени редовно, макар да забеляза, че след един дълъг пасаж от 30 юни 1916 година не беше написано нищо цели два месеца. Дали не се беше случило нещо?

Намести очилата си за четене и взе друга тетрадка. На вратата се позвъни.

Тя отиде раздразнена в коридора и натисна копчето на домофона?

— Да? — попита рязко.

Чу се пукане и съскане.

— Аз съм.

— Кой?

— Стюарт, разбира се. Навън е адски студ.

Елизабет онемя. Стюарт. Боже! Беше го поканила на гости.

— Качи се. Аз просто… бях в банята. Заповядай. — Натисна бутона за отваряне на външната врата и остави тази към апартамента си открехната, след което се втурна към спалнята. Свали си очилата, махна гребените от косата си и омота халата по-плътно около себе си. Чу го да чука на отворената врата. Сигурно е тичал по стълбите.

Тя се извини.

— Съжалявам, малко съм закъсняла.

— Хм — отвърна той. — И на мен ми се стори, че на стълбището не мирише на нищо интригуващо.

— Заповядай, влизай. Извинявай, че е толкова разхвърляно. — Тетрадките лежаха отворени по целия под; чашата й от сутрешното кафе все още беше на масата. Само дето не беше наредила дрехите си да съхнат пред камината, иначе всичко показваше, че не очаква никого.

Стюарт сякаш не забеляза.

— Донесох ти това — каза той и й подаде бутилка вино. Тя го разопакова.

— Чудесно — отвърна тя. — Мускаде. Много ли е специално? Нищо не разбирам от вина.

— Мисля, че ще ти се стори доста добро.

— Извини ме, докато се облека. Съжалявам за целия този хаос. Налей си питие оттук.

Елизабет ругаеше под носа си през цялото време, докато се обличаше. Навлече една тъмносиня вълнена пола до коляното, която беше купила съвсем скоро, вълнен клин и ботуши. Замисли се за блузата. Не искаше да изглежда прекалено размъкната, но пък, от друга страна, щеше да й се наложи да излезе в мразовитата вечер, за да купи храна. Извади от скрина едно поло, а от гардероба — старо кожено сако. Нямаше време за грим. Стюарт трябваше да я изтърпи натюр. Ужасно хрумване, промърмори тя, докато си решеше косата. Линдзи, която я смяташе за много изискана, дори не би си представила, че е възможно да й се случи нещо такова. Докато крачеше към всекидневната, си сложи набързо чифт червени обеци.

— О, какво преобразяване. Великолепно. Да…

— Виж, току-що осъзнах, че съм забравила да купя паста. Нали ще вечеряме паста, а аз забравих да взема. Можеш ли да повярваш? Така че ще изляза за малко. Искаш ли да ти купя нещо? Цигари? Пусни си телевизора. Изпий още едно питие. Няма да се бавя.

Измъкна се, преди Стюарт да успее да я спре. Затича към супермаркета на ул. „Прейд“ и набързо напазарува всичко необходимо за приготвянето на бърза вечеря. Вкъщи имаше още вино, ако бутилката на Стюарт се окажеше недостатъчна и за двама им. Беше червено вино, донесено й от Робърт. Не беше сигурна дали Стюарт ще го одобри, но пазарската й чанта вече изглеждаше подозрително пълна.

— Реших да купя и други неща, след като така и така ходих до там — обясни тя, докато влизаше запъхтяна в кухнята. Наля си малко джин и започна да готви.

— Какво е това? — попита Стюарт, застанал на вратата и протегнал ръка към нея. — Прилича ми на катарама от колан.

Елизабет я взе.

— „Gott mit uns“ — прочете тя буквите на нея.

— Означава „Бог с нас“ — преведе Стюарт. — Намерих я на килима.

— Купих я от един антиквариат — каза Елизабет. Сигурно беше изпаднала от някоя от тетрадките, но тя не искаше да говори за това.

След като сервира вечерята на масата, тя започна да се отпуска. Стюарт, изглежда, нямаше нищо против хаоса наоколо, дори почти не го забелязваше. Направи й комплименти за храната и сам пое отговорност за виното, като се стараеше чашите винаги да са пълни.

— Е, разкажи ми за себе си, Елизабет Бенсън — каза той и се облегна назад.

— Мисля, че вече го направих. И сега, и предишния път. Мисля, че дадох своята дан. Сега ти ми разкажи повече за работата си. Консултант си по маркетинг, нали така?

— Точно така, да.

— Какво значи това?

— Колко дълго е парче канап?

— Знаеш какво имам предвид. Хората идват при теб и те питат как да си продават продуктите — това ли правиш?

— Това е част от работата ми. Но е доста по-сложно.

— Е, разкажи. Сигурна съм, че ще успея да разбера.

— Занимаваме се с развитие на бизнес умения. Предпочитаме да се наричаме полезни надзиратели. Държим връзка с ключове за всякакви случаи. Те отключват потенциала за бизнес. Учим хората как да ги използват, кой ключ пасва в ключалката. Но преди всичко трябва да ги научим да задават правилните въпроси.

— Разбирам — каза Елизабет с леко колебание. — Значи давате съвети, продажбите се увеличават, а вие прибирате процент. Така ли е?

— По-скоро показваме как всяка част от бизнеса е свързана с останалите компоненти. Да предположим, че ти се занимаваш с развойна дейност, а господин Х е в продажбите. Ако не задаваш правилните въпроси, двамата може да теглите в различни посоки. Винаги съм казвал, че основната ни цел е да научим хората как да нямат нужда от нас.

— И как разбирам, че вече нямам нужда от вас?

— Много добър въпрос.

— Дали е един от тези, които би ме научил да задавам? — Елизабет усети как ъгълчето на устата й започва да се повдига и се опита да го спре.

— Не е толкова просто.

— И аз така предполагах. Както и да е. Мислех си, че си музикант.

Стюарт прокара ръка през косата си и си оправи очилата.

— Наистина съм музикант — отвърна той. — Просто не си изкарвам парите с това. Ти не печелиш от готвене, но въпреки това си готвачка, нали? Разбираш ли?

— Мисля, че да. Между другото, много добре свириш на пиано.

— Благодаря.

— Боя се, че имам само сладолед. Мислех да приготвя нещо, но не ми остана време. Нали нямаш нищо против?

Докато приготвяше кафето в кухнята и се опитваше да загребе замръзналия сладолед от кутията, без да счупи лъжицата, не за първи път я връхлетя мисълта колко повърхностен беше животът й.

На приливи и отливи минаваха тривиални кризи; несигурен паричен поток, малки победи, спорадичен секс, прекалено много цигари; пропуснати крайни срокове, които накрая се оказваха без значение; спорове, нови дрехи, пристъпи на алтруизъм и искрена решимост да се заеме с важните неща. И най-същественият аспект от всички епизоди в живота й можеше да се изрази с думите „оказа се, че няма значение“. Макар да беше общо взето доволна от онова, което беше постигнала, непрекъснато имаше усещането, че всичко, което прави, е лесно и незначително и това я вбесяваше. Замисли се за Том Бренън, който беше познавал само живот или смъртта, а след това смъртта в живота. Нейното поколение беше лишено от всякаква енергия.

Занесе кафето и сладоледа във всекидневната. Стюарт беше пуснал музика, концерт за пиано на Бетовен, и слушаше със затворени очи.

Елизабет се усмихна, докато слагаше сладоледа му пред него. Още не беше сигурна какво да мисли за Стюарт. Беше впечатлена от изпълнението му на пианото и поласкана от вниманието му, но част от нея все още не беше убедена докрай.

Седяха на дивана и той й обясняваше все още със затворени очи каква е конструкцията на произведението и къде според него солистът греши.

Когато записът свърши, Елизабет понечи да стане да пусне друг, но Стюарт я хвана за ръката и я дръпна обратно на дивана.

— Седни, Лиз. Трябва да те питам нещо.

— Моля?

— Искам да ме изслушаш внимателно. Не знам какво ще си помислиш за мен и не съм сигурен дали това има голямо значение. Ще ти разкажа една приказка.

Елизабет се опита да го прекъсне, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Имало едно време много привлекателно момиче. То имало тълпи от приятели, прекрасна работа, апартамент в града и всички му завиждали. Но времето си вървяло, приятелите на момичето се изпоженили и родили деца, а то се превърнало в много привлекателна жена. Но не се омъжила. Колкото повече възрастта й напредвала, толкова повече тя се преструвала, че това няма значение за нея, но и толкова по-дълбоко копнеела за съпруг и деца. Част от проблема била, че колкото повече се преструвала, толкова повече плашела мъжете. Защо те, бедните същества, й вярвали, когато казвала, че е щастлива.

Елизабет сведе очи към пода. Някакво нездраво любопитство се бореше с неудобството, което течеше на вълни по гръбначния й стълб. Стюарт не показваше никакви признаци на дискомфорт. Гледаше право пред себе си.

— Но един ден срещнала мъж, който никак не бил уплашен. Той бил мил с нея, забавен и приятелски настроен. И когато се замислила, дълбоко в себе си осъзнала, че винаги е искала това. И те се преселили в провинцията, тя родила много деца и всички заживели щастливо.

Елизабет преглътна.

— И?

Стюарт се обърна с лице към нея.

— Моля те да се омъжиш за мен. Знам, че е малко необичайно. Това е само третата ни среща и аз дори не съм положил усилия да те съблазня. Но съм толкова старомоден. Ти си необикновена жена. Мисля, че ако приемеш предложението ми, ще откриеш, че и аз съм необикновен мъж.

Елизабет стана. Запали цигара и изломоти, докато дърпаше от дима:

— Много мило от твоя страна. Поласкана съм от мисълта, но се боя, че си сбъркал човека. Имам приятел. Аз…

— Той е женен, нали? Нека позная. Виждаш го веднъж в месеца за един бърз секс, последван от сълзливо сбогуване. Той ти казва, че ще напусне жена си, но всички знаем, че няма да го направи, нали? Това ли искаш? Това ли е бъдещето ти.

Гласът на Елизабет стана леден.

— Не бива да говориш по този начин за хора, които не познаваш.

Стюарт се изправи и разпери ръце.

— Хайде, и двамата сме големи хора, и двамата сме наясно със ситуацията. Извинявай, ако съм се натрапил в личната ти драма, но това е много важен въпрос. Имам пари. Това споменах ли го? Или е заради секса? Искаш ли да ме пробваш?

— Моля!?

— Е, поне ми отдай заслуженото, задето не се опитах да те прелъстя.

— И какво, по дяволите, ти дава право да мислиш, че би успял?

Стюарт сви двусмислено рамене.

— Извинявай, Лиз. Отидох прекалено далеч. Ще те оставям. Да кажем, че посях семенцето. А ти ми направи услугата да го поливаш от време на време. Помисли си за това, което ти казах.

Взе си палтото от закачалката в коридора и се върна в стаята.

— Благодаря за прекрасната вечер — каза той. — И нали ще поливаш семенцето?

— Няма да забравя. Със сигурност няма да забравя.

— Добре. — Той се усмихна и я целуна по челото, след това си тръгна, без да чака да го изпрати.

Няколко дни Елизабет беше в шок. Като се замислеше, самонадеяните думи на Стюарт й приличаха на нежелана физическа близост; сякаш я бе насилил.

Разхождаше се дълго из Хайд парк и вдишваше дълбоко студения януарски въздух. Работеше до късно в офиса. Купи си две книги за войната, в която беше участвал дядо й, и ги прочете. Взе решения за новата година. Щеше да пуши по-малко, да посещава Том Бренън веднъж на две седмици, стига той да нямаше нищо против, а ако имаше, щеше да посещава някой друг от неговото поколение. Някак си щеше да върне дълга си; щеше да затвори кръга.

По време на първата си визита при Том Бренън през новата година се надяваше да научи нещо повече за дядо си. Вече беше достатъчно наясно с психическото му състояние, за да очаква някакви дълги разкази или дори анекдоти, но се надяваше все да спомене нещо.

Този път се беше облякла по-леко, защото знаеше колко силно е парното отопление в дневната. Като си спомни за оплакванията му от храната, се сети да му занесе кейка, който майка й беше опекла. Докато го опаковаше, беше поразена от усещането, че приготвя колет до мъж в окопите. Взе и половин бутилка уиски; поне това беше нещо, което едва ли са му пращали от вкъщи. Макар да се чувстваше засрамена, сложи и две пакетчета против молци в носната си кърпа, за да може да ги приближи до лицето си и да вдишва камфора вместо миризмата на урина.

Той беше на същото място до прозореца. Остави я да му хване ръката и двамата седяха доволни един до друг. Елизабет го попита какво е правил през последните няколко седмици, както и в годините преди това. Отговорите му нямаха никаква връзка с въпросите й. Говореше за някаква вечер в Мафикенг, за сестра си по време на спирането на тока и как била паднала от стълбата. Каза й, че не харесва храната, която му дават.

От време на време забелязваше, че някои от въпросите й достигат до съзнанието му, защото очите му ставаха тревожни зад дебелите лещи на очилата му. Изломотваше нещо, след което или замълчаваше, или подхващаше някоя от неговите си истории. Елизабет започна да подозира, че вече е чула по-голямата част от репертоара му.

Този път не го притискаше да говори за дядо й. Беше направила първата жива връзка. Ако той имаше какво още да й каже, то щеше да изплува, когато му дойдеше времето; даже беше по-вероятно да се случи, когато свикнеше с посещенията й.

Остави му кейка и уискито и каза, че ще дойде пак след две седмици. На вратата се размина с управителката, госпожа Симпсън.

— Не мислех, че ще ви видим отново — каза тя. — Някакъв успех?

— Ами… не точно. Не знам дали му е приятно да ме вижда. Но на мен ми хареса да го виждам. Оставих му някои неща. Позволено ли е?

— Зависи какво.

Елизабет имаше чувството, че уискито е забранено. Затова си тръгна, преди да стане свидетел на конфискацията му.

Същата вечер у дома си тя направи някои изчисления. Беше задача, която все отлагаше, защото се боеше от резултата. С помощта на календара от миналата година успя да установи кога е бил последният й цикъл. Със сигурност беше неразположена на шести декември, защото помнеше, че закъсня за обяда, планиран за този ден, тъй като й се наложи да се отбие до аптеката. А сега беше 21 януари. Не си беше записала кога е виждала Робърт за последен път, но трябваше да е било седмица преди Коледа. Помнеше, че магазините бяха украсени. Всъщност той се бе прибрал за ваканцията ден по-рано и така беше успял да намери време и за нея. На другия ден тя трябваше да ходи на работа, значи е било през седмицата. Кръгът от възможности се стесни до 21-ви или 22-ри. Точно по средата на месечния й цикъл, а това като че ли беше най-опасното време. Опита се да си спомни дали бяха взели предпазни мерки. Тя беше пила противозачатъчни в продължение на четири години и лекарят й я бе посъветвал да ги спре. След това използваха най-различни други средства. И двамата внимаваха, даже тя смяташе, че Робърт я пази прекалено невротично.

На следващата сутрин си купи тест за бременност от аптеката на „Крейвън Роуд“. Беше плоско правоъгълно парче пластмаса с две прозорчета. Занесе го в банята и пет минути по-късно, както пишеше в указанията, погледна прозорчетата. Не беше просто положителен, той кипеше от живот.

През деня чувствата й се колебаеха между радост и отчаяние. На два пъти тръгна да споделя с Айрин тайната си, но и двата пъти дискретността й я накара да смени темата. Излезе да обядва сама и усети, че докато се храни, очите й преливат от сълзи. Вече изпитваше абсурдна страст към невидимото нещо вътре в нея.

Вечерта се обади на Робърт. Той не вдигна, но тя остави съобщение на новопридобития му телефонен секретар да й позвъни. Изтича в банята и се потопи във водата. Взираше се в корема си и се чудеше какви ли микроскопични процеси текат там. Боеше се от физическата промяна, притесняваше се какво ще кажат хората; но тревогите й бяха заглушени от радостта. Телефонът й иззвъня и тя скочи от ваната и отиде, цялата капеща, да го вдигне.

Беше Боб.

— Разгадах кода — каза той. — Извинявай, че толкова се забавих. Оказа се наистина лесно, след като разбереш как е работил умът на стария чудак. Гръцки букви, френски език и някои лични шифри. Елементарно, драги ми Уотсън. Не мога да се закълна, че съм разгадал правилно всички имена, разбира се. Отбелязал съм неразбираемите пасажи. Но пъзелът се нареди.

След като преодоля разочарованието си, че не е Робърт, Елизабет каза:

— Това е чудесно, Боб. Много ти благодаря. Кога мога да взема тетрадката?

— Ела през уикенда, ако искаш. Пуснах ти няколко страници по пощата тази сутрин. Превел съм само последните две, защото първо тях разгадах. Трябва да пристигнат при теб сутринта, ако пощите не стачкуват. Но никога не се знае, нали?

— Така си е. Е, ще ги чакам с нетърпение утре.

— Да — отвърна Боб. — Малко са мрачни, ще видиш. Преди това си налей питие.

— Познаваш ме, Боб. И отново благодаря.

Робърт звънна чак след полунощ, когато Елизабет вече беше заспала. Тя му каза веднага, че чака бебе. Беше толкова сънена, че не можа да му поднесе новината внимателно, както бе възнамерявала.

— Няма да казвам на никого кой е бащата. Това може да се запази в тайна — каза тя.

Робърт беше в шок.

— Надявах се да звучиш малко по-щастливо — каза тя.

— Дай ми време — отвърна той. — Радвам се за теб и с времето ще започна да се радвам и за себе си и детето. Просто ми дай време да свикна.

— Добре — каза Елизабет. — Обичам те.

Следващият ден беше събота и сутринта пристигна пратката от Боб.

Елизабет я остави настрани, докато закуси, след това внимателно я отвори. Боб беше използвал повторно стар кафяв плик от каталог или алманах, като беше залепил бял етикет с името и адреса й върху собствените си данни.

Вътре имаше два големи шумящи листа. Елизабет беше много развълнувана. В мига, в който видя черното мастило и прецизния почерк на Боб, разбра, че беше намерила онова, което търсеше.

Грубият старчески глас на Грей по телефона от Ланаркшър беше добро попадение; искрицата спомен сред хаоса в главата на Бренън беше вълнуваща. Но най-накрая имаше това, което искаше — миналото оживя в тънките като паяжина букви в леко треперещата й ръка. Тя зачете: