Птича песен

Под прикритието на падащия здрач Стивън Рейсфорд присви очи срещу ситния дъжд. Мъжете отпред бяха почти невидими под товара на дрехите си и тежката екипировка, която носеха. Изглеждаха така, сякаш бяха тръгнали на полярна експедиция, изследователи на края на света. Докато правеше поредната крачка, Стивън се чудеше какви ли сили ги движат напред.

От три седмици валеше — ту пръскаше леко, ту се изливаха тежки порои, понякога дъждът спираше за около час, докато над ниския хоризонт на Фландрия отново не се струпваха облаци. Дрехите им бяха подгизнали, всяко влакно от вълната беше пропито с вода, която добавяше по десет килограма към онова, което носеха. Напуснаха квартирите си и крачеха към тила, а кожата на гърбовете им вече беше протрита от движението на ремъците, на които висеше багажът им. С маршове и песни стигнаха до задните линии, но когато падна нощта, забелязаха, че до фронта им остават още три мили. Напевите и разговорите постепенно замлъкнаха и всеки се съсредоточи върху измъкването на краката си от калта, която беше започнала да ги засмуква. Светът се сви по подгизналия гръб на човека отпред.

Комуникационният окоп беше пълен с оранжева тиня, която стигаше до над ботушите и гетрите им. Колкото повече се приближаваха към фронтовата линия, толкова по-силно започваше да мирише. След около километър вече крачеха през зигзагообразна помийна яма, потънали до кръста в просмукалата се кал, размесена с фекалиите от прелелите нужници, по която се носеха разлагащите се тела, които се появяваха след всяко срутване на окопна стена.

През строя се разнесе гневен вик: тези отпред вървяха прекалено бързо, някой беше изостанал. Съществуваше риск да се озоват на погрешно място и всичко да започне отначало. Не за първи път бяха тук обаче; вече почти автоматично намираха пътя си в тъмнината и поемаха по правилното разклонение, когато трябваше да избират накъде да тръгнат; в ругатните и яростните им протести имаше нещо рутинно. В най-добрия случай изпитваха нещо като гордост. Бяха станали свидетели на неща, невиждани от човешки очи преди това, и не бяха извръщали поглед.

Вече се чувстваха непобедими. Нямаше ад, който да ги разтопи, нито буря, която да ги унищожи, защото бяха преминали през най-страшното и бяха оцелели.

В най-добрите си мигове Стивън изпитваше към тях любовта, за която Грей му бе говорил. Отчаяният им кураж, макар роден от необходимостта, беше трогателен. Колкото по-мрачни, по-корави и по-злъчни ставаха, толкова повече ги обичаше. Но въпреки това не можеше напълно да им се довери; не можеше да проумее докъде ще се оставят да ги доведат. Беше любопитен колко далеч могат да стигнат, но интересът му стихна, когато видя отговора: нямаше граница, която не биха пресекли, нямаше предел на това, което биха понесли.

Гледаше лицата им, увити във вълнени шалове, фуражките им стърчаха изпод каските и му приличаха на същества от друг свят. Някои носеха пуловери и жилетки, изпратени от вкъщи, други бяха увили парцалени ленти или бинтове около ръцете си на мястото на ръкавиците, които бяха загубили или други по-безскрупулни от тях бяха откраднали от раниците им. Всяка вехтория, която намираха по селата, се използваше вместо чорапи или за допълнителна защита на главата; някои си бяха напъхали дори фламандски вестници в панталоните.

Бяха създадени да устоят и да се съпротивляват; изглеждаха някак пасивни, приспособявайки се към ада на обстоятелствата, които ги гнетяха. И въпреки това Стивън знаеше, че в сърцата си са заключили ужаса от видяното и ведрата гордост от издръжливостта им не беше убедителна. Хвалеха се шеговито какво са преживели и направили; но в тъжните им, увити в дрипи лица той виждаше бремето на нежеланото познание.

Стивън знаеше какво изпитват, защото беше живял с тях и самият той не се чувстваше нито по-корав, нито по-силен след онова, което бе видял — чувстваше се ограбен и унижен. Участваше в техния заговор да се преструват на непоклатими, но понякога изпитваше към тях това, което изпитваше към себе си, а то не беше любов, а презрително съжаление.

Казваха, че поне са оцелели, но дори и това не беше вярно. От първоначалния състав на взвода само той, Бренън и Петросиян все още бяха на фронта. Имената и лицата на останалите вече избледняваха в паметта му. В ума му се мержелееше уморена група от хора с шинели, мръсни гетри и цигарен дим, издигащ се изпод каските им. Помнеше гласове, усмивки, характерни фрази. Сещаше се за крайници, откъснати от телата, за формата на различни рани; представяше си внезапната интимна гледка на открити вътрешни органи, но невинаги можеше да каже на кого е принадлежала тази плът. Двама или трима се бяха върнали за постоянно в Англия; останалите бяха изчезнали безследно, погребани в масови гробове или — като брата на Рийвс — взривени на толкова малки частички, че вятърът ги бе отвял.

Можеха да твърдят, че са оцелели, но в намален състав, премесени с други наборни подразделения. Грей стана командир на батальон, замени Баркли и Търсби, които бяха убити, а Стивън пое неговата рота. Харингтън се отправи по дългия път към дома си в Ланкшър, като остави левия си крак на северния бряг на Анкр.

Беше мръкнало, когато стигнаха фронтовата линия. Мъжете, които смениха, им предадоха високи до бедрата гумени ботуши, използвани вече осем месеца. Разкапаната им вътрешност беше натъпкана с прогнили парцали, пропити с китова мас, което правеше възможно в тях да влизат стъпала с почти всички размери. Никой не можеше да остане спокоен в часовете на нощта. Внезапните проблясъци от експлодиращи снаряди бяха толкова далеч, че направо вдъхваха спокойствие, но близо до окопа непрестанно се чуваха звуци и се виждаха силуети, които възбуждаха старите им рефлекси. Стивън понякога си мислеше, че само по този начин можеха да бъдат сигурни, че все още са живи.

Землянката, която служеше за щаб на ротата, беше просто дупка с покрив във втория окоп. Макар и малка, в нея имаше вехто легло и маса. Стивън се освободи от част от багажа, който носеше: скицник, шоколад, цигари, перископ и плетена жилетка, която беше купил от някаква старица. Делеше помещението с червенокос млад офицер на име Елис, който обичаше да чете в леглото. Не беше на повече от деветнайсет-двайсет години, но изглеждаше овладян и готов да помогне. Пушеше непрестанно, но отказваше всяка покана за питие.

— По време на следващия отпуск искам да отида до Амиен — каза той.

— Той е на километри — отвърна Стивън. — Няма да стигнеш чак дотам.

— Адютантът ме увери, че ще успеем. Според него това било част от новата философия за боеспособност. Офицерите трябвало да прекарват сносно свободното си време на място, което си изберат.

— Желая ти късмет — каза Стивън, седна на масата и придърпа към себе си бутилка уиски.

— Вие няма ли да дойдете?

— Аз ли? Не мисля. Не е нищо особено.

— Били ли сте там?

— Да. Преди войната.

— И как е?

Стивън си наля питие.

— Има хубава катедрала, ако си падаш по архитектурата. На мен лично не ми хареса. Твърде студено здание.

— Е, аз пък ще отида. Кажете ми, ако си промените решението. Командирът каза, че говорите доста приличен френски.

— Нима? Ще отида да видя дали всички са се настанили. — Стивън пресуши чашата си. — Знаеш ли къде започва тунелът?

— След около петдесет метра, в тази посока.

На мястото, което Елис му посочи, имаше дупка. Стивън попита лостовия кога трябва да излезе смяната.

— След половин час, сър.

— Капитан Уиър с тях ли е?

— Да.

— Ако излезе преди да се върна, кажи му да ме изчака.

— Тъй вярно, сър.

Стивън тръгна през окопа, два пъти се спъна в протегнатите крака на войници, които си бяха изкопали ниши за спане в стената. Зачуди се дали наистина бе възможно да стигне до Амиен. Бяха минали почти седем години откакто с Изабел избягаха с нощния влак. Със сигурност сега беше безопасно да се върне. След обстрела и окупацията на германците, след изминалите почти седем години, без съмнение градът нямаше да събуди у него обезпокоителни спомени.

Майкъл Уиър тъкмо излизаше от тунела, когато Стивън пристигна. Последва миг неудобство между двамата, в който никой не подаде ръка. Ротата на Уиър беше върната на първоначалните си позиции скоро след първата атака през горещата юлска утрин. Той се зарадва, когато след няколко месеца и батальонът на Стивън се върна.

— Добре ли си почина? — попита Уиър.

— Да. Чудесно. Какво става под земята?

— Доставиха ни нови канарчета. Мъжете са доволни. Притесняваха се да няма рудничен газ.

— Добре. Ела да пийнем, ако искаш. Изглежда доста спокойно. По-късно трябва да пратя патрул, но всичко ще е наред.

— Имаш ли уиски?

— Да. Райли все успява да достави отнякъде.

— Добре. На мен ми свърши.

— Не вярвах, че е възможно. Не можеш ли да си поръчаш още?

— Очевидно съм си изразходвал порциона.

Ръцете на Уиър трепереха, когато в землянката пое бутилката и си наля в чаша. Елис ги наблюдаваше мълчаливо от леглото, плашеше се от размъкнатия вид на Уиър и неспособността му да говори смислено, докато алкохолът не вкара малко сили и разум в главата му. Изглеждаше прекалено възрастен да се завира под земята с експлозивите, особено с тези тресящи се пръсти.

Уиър отпи голяма глътка и потрепери, когато течността се спусна по хранопровода му. Беше му все по-трудно да издържа дългите смени под земята, дори и с помощта на това, което си носеше в манерката. Постоянно си намираше поводи да изпрати някой друг с мъжете долу.

Уиър си беше ходил в отпуск в Англия. Пристигна привечер пред викторианския дом на родителите си в Лемингтън Спа и позвъни на вратата. Отвори му прислужницата и го попита кой е. Телеграмата му се беше загубила; не го очакваха. Майка му беше излязла, но според прислужницата баща му бил в градината. Беше октомврийска вечер, три месеца след атаката при Анкр.

Уиър си свали шинела и го остави на един стол в коридора. Пусна раницата си на пода и се отправи към дъното на къщата. Зад нея имаше голяма равна морава с чимширени храсти и огромен кедър в единия ъгъл. Видя комарите във влажния въздух и усети как ботушите му потъват в ниско окосената трева. Гъстата растителност създаваше приятно усещане за стабилност под краката му. В здрача въздухът беше изпълнен с уханията на градината. Тишината притискаше ушите му. Сетне чу трясване на врата в къщата, после песен на дрозд, а след това звука на потеглящ камион в тихата уличка.

В лявата част на моравата имаше голям парник. Уиър забеляза, че от вратата му излиза струйка дим. Приближи се и усети познатата миризма от лулата на баща си. Застана на входа и се огледа вътре. Баща му беше коленичил под една полица със спретнато подредени малки кутийки със семена. И като че ли говореше с някого.

— Какво правиш? — попита Уиър.

— Храня жабата — отвърна баща му, без да вдига поглед. — Тихо сега.

Взе едно умряло насекомо от малка метална кутийка от тютюн, стисна го между палеца и показалеца си и протегна бавно ръката си напред под полицата. Уиър виждаше само лъснатото дъно на панталоните му и плешивия му тил, нищо друго.

— Точно така, красавецо. Този е истински шампион. Трябва да го видиш колко е голям. От седмици нямаме и едно насекомо. Ела да го погледнеш.

Уиър тръгна по каменната пътечка, която баща му беше направил по средата на парника, и коленичи на чакъла до него.

— Виждаш ли? Ей там в ъгъла?

Уиър чу силно крякане, идващо от посоката, в която сочеше баща му.

— Да — отвърна той. — Страхотен екземпляр.

Баща му се измъкна изпод кутиите със семена и се изправи.

— По-добре да влезем. Майка ти е на репетиция на хора. Защо не ни предупреди, че ще идваш?

— Пратих телеграма. Сигурно се е изгубила. А и аз не знаех по-рано.

— Е, няма нищо. Получихме писмата ти. Може би ще искаш да се изкъпеш след пътя.

Уиър огледа набитата фигура на баща си, докато вървяха през моравата. Носеше жилетка върху ризата си, все още беше с колосана яка и тъмна раирана вратовръзка след работния ден. Уиър се зачуди дали изобщо ще чуе дума на поздрав от него. Но докато стигнат до френския прозорец, водещ към всекидневната, стана ясно, че моментът е отминал.

— Ще накарам прислужницата да ти оправи легло, ако ще останеш — каза баща му.

— Ако нямаш нищо против — отвърна Уиър. — Само за една-две нощи.

— Разбира се, че нямам нищо против.

Уиър занесе раницата си на горния етаж и влезе в банята. Водата зашумя в тръбите, задави се и се смеси с въздуха в тях, от което цялото помещение се разтресе. След това се спусна с грохот от широкия кран. Той хвърли дрехите си на пода и се потопи във ваната. Очакваше бързо да се почувства у дома си. Влезе в старата си стая и внимателно се облече във фланелени панталони и карирана риза — очакваше мига, когато познатата нормалност ще го обгърне и предишната му личност ще се възстанови; когато преживяното през последните две години ще се впише в по-ясна перспектива. Забеляза, че дрехите му бяха твърде широки. Панталоните едва се крепяха на кръста му. Намери някакви тиранти в чекмеджето и си ги сложи. Нищо не се случи. Полираната махагонова ракла му изглеждаше чужда; беше му трудно да си представи, че не я вижда за първи път. Отиде до прозореца и се загледа в познатия пейзаж — края на градината оттатък кедровото дърво и ъгъла на съседната къща, чиято тераса и дълъг улук запречваха хоризонта. Припомни си скучните следобеди от детството си, през които беше съзерцавал тази гледка, но спомените не събудиха у него усещане за принадлежност.

Когато слезе пак долу, майка му вече се беше върнала. Целуна го по бузата и каза:

— Изглеждаш ми малко отслабнал, Майкъл. С какво те хранят във Франция?

— С чесън — отвърна той.

— Е, нищо чудно тогава — засмя се майка му. — Получихме писмата ти. Бяха много хубави. Много ободряващи. Кога пристигна последното?

— Преди около две седмици. Пишеше, че са те преместили. — Бащата на Уиър стоеше до камината и пълнеше лулата си.

— Точно така — спомни си Уиър. — Преместиха ни в Бокур. Скоро пак ще ни местят, този път към Ипър. Към място на име Месин, където бяхме в началото. Не ми е позволено да ви казвам много.

— Ще ми се да знаехме, че ще идваш — каза майка му. — Пихме чай по-рано, за да мога да отида на репетиция на хора. Има парче студена шунка и език, ако си гладен.

— Ще ми дойде добре.

— Чудесно. Ще накарам прислужницата да сложи масата.

— Боя се, че закъсня за доматите ми — добави баща му. — Имахме рекорден добив тази година.

— Ще питам момичето дали не може да намери малко маруля.

Уиър яде сам в трапезарията. Прислужницата му сервира храната заедно с чаша вода и чиста салфетка. В помощна чинийка му поднесе филия хляб и масло. Той преглъщаше мълчаливо, а звукът от дъвченето му се усилваше от отсъствието на разговор.

Сетне до десет часа игра карти с родителите си във всекидневната, след което майка му обяви, че е време да си ляга.

— Радвам се да те видя жив и здрав, Майкъл — каза тя, докато се загръщаше с жилетката, тръгвайки към вратата. — И да не стоите будни цяла нощ и да си говорите.

Уиър седна с лице към баща си от другата страна на камината.

— Как е в работата?

— Добре. Бизнесът си е все същият.

Настъпи тишина. Уиър не се сещаше какво да каже.

— Ще поканя гости, ако искаш — обади се баща му. — В случай че останеш до уикенда.

— Да, добре.

— Предполагам, че ти се иска малко компания след всичко… след, сещаш се…

— Франция?

— Точно така. Малко промяна.

— Беше ужасно — каза Уиър. — Трябва да ти разкажа. Беше…

— Четохме във вестника. Всички се надяваме да свърши по-бързо.

— Не, беше по-лошо. Имам предвид, че дори не можеш да си го представиш.

— По-лошо от кое? От това, което описват? Да не би да е имало повече жертви?

— Не, не е това. Ами… не знам.

— Не се натоварвай. Не се разстройвай. Всеки прави каквото може, нали разбираш. Всички искаме това да свърши, но междувременно трябва да си гледаме работата.

— Не е това — продължи Уиър. — То е… Дали не мога да пийна нещо?

— Да пийнеш? Какво?

— Може би чаша бира?

— Нямам. В шкафа трябва да има малко шери, но едва ли ще искаш. Не и по това време, нали.

— Не, предполагам, че не.

Бащата на Уиър се изправи.

— Наспи се добре. Това е най-доброто. Ще помоля прислужницата утре да купи бира. Ще трябва да те възстановим, все пак.

Протегна ръка и потупа сина си по лявото рамо.

— Лека нощ — добави. — Ще ида да заключа.

— Лека нощ — отвърна му Уиър.

Когато стъпките на баща му заглъхнаха нагоре по стълбите, той отиде до ъгловия шкаф и извади бутилката шери, която беше две трети пълна. Излезе в градината, седна на пейката, запали цигара и надигна шишето с трепереща ръка.

— Искам да ми гледаш. Да ми предскажеш съдбата — каза Уиър.

Стивън му се усмихна.

— Ти си безнадежден случай, знаеш ли? Иска да му кажа, че ще оцелее — обърна се той към Елис, който ги наблюдаваше от леглото.

— Хайде — настояваше Уиър. — Не се преструвай, че не вярваш в това. Нали ти ми го показа?

Стивън стана и отиде до противогазовата завеса, окачена на входа на землянката.

— Райли! — извика той. — Донеси ми един плъх.

Докато чакаха, Стивън взе тесте карти от дървената полица до вратата, няколко парчета от свещи и малко пясък. Очерта пентаграм на масата, постави няколко карти с лицата надолу и ги свърза с ивици пясък. Запали свещите и ги закрепи на пет равно отдалечени точки. Усети как погледът на Елис прогаря тила му.

— Това е вуду ритуал, който измислих, за да убивам времето. Но на Уиър му харесва. Така има чувството, че някой го е грижа за него. По-добре лоша, отколкото равнодушна съдба.

Елис не отвърна. Той не разбираше отношенията между двамата мъже. Капитанът на тунелджиите винаги му се струваше на ръба на срива, а неговият собствен командир, Рейсфорд, изглеждаше толкова спокоен, че бе способен на жестокост към Уиър, можеше да му каже всичко, без той да протестира. Уиър идваше треперещ в землянката им, търсейки уиски и кураж. Очевидно беше станал зависим от хладнокръвието на Рейсфорд. И въпреки това понякога, обикновено късно вечер, Елис оставаше с впечатлението, че това сурово приятелство има и други аспекти. Виждаше хлътналите очи на Рейсфорд, които изглеждаха черни под светлината на свещите, да се впиват в нервно бръщолевещия Уиър, сякаш той също бе зависим от него заради някакво качество, което му липсваше. Тогава Елис си мислеше, че май наистина го е грижа за него.

Райли пристигна, стиснал за опашката един плъх.

— Кокър го хвана, сър. С онзи номер със сиренето върху щика.

Елис погледна Райли с отвращение. Беше много съобразителен дребосък, който винаги успяваше да се представи добре. Елис му се възхищаваше за това, но го намираше за сервилен и склонен да нарушава правилата.

— Пийни си, Райли — каза Стивън. — Вземи си шоколад.

Райли се поколеба под впития поглед на Елис, но прие поканата.

— Елис? — обърна се към него Стивън. — Ще рискуваш ли да изпиеш едно питие тази вечер? Няма да се налага да те носим до леглото. Можеш просто да си лежиш там.

Елис поклати глава. Навън започваше артилерийски обстрел. Все още не можеше да различава гаубиците от оръдията, нито калибъра на снарядите. Познаваше ефекта от експлозиите им, разбира се. Беше виждал разрушителната им сила на картите и учебните полигони; беше чертал диаграми на коничното тяло на шрапнела и компактната мощ на минохвъргачката. Онова, което не беше виждал допреди седмица, бе въздействието на взрива върху меките тъкани, върху розовата кожа на двама редници от взвода му, които друг войник събра в чувал за пясък след това. Беше наблюдавал как малките парчета месо падат в торбата. Когато отново чу снарядите, започна да се тревожи. Сепването от експлозиите беше поносимо; като разбиваща се вълна — силно, но кратко. По-мъчителен беше страхът, който оставаше, когато звукът утихнеше. Той сякаш го изсмукваше и всеки следващ път го правеше все по-слаб.

— Много добре знаят в какво да се прицелват тази нощ — каза Райли. — Очевидно цяла седмица са обикаляли със самолети.

Стивън не вдигна поглед от масата.

— Сега загаси фенера — каза той, сетне се обърна към Елис: — На него тази част му харесва най-много. Кара го да изпитва ужас.

Постави в средата на схемата малка дървена фигурка, която сам беше издялкал. Потрепващите пламъчета на свещите осветяваха грубите й ръбове. Извади от джоба си нож със старателно наточено острие. Заби го в гърдите на плъха между предните му крака и го разпра до долу. Хвана животинчето с другата си ръка и изтръска вътрешностите му на масата.

Въпреки всичко, което бе видял, Уиър беше очарован. Далакът и черният дроб лежаха зеленикаво-червени и топли върху грубата дървесина. Стивън заби отново ножа си в кухината и изстърга каквото беше останало. Уиър се наведе над масата, за да разгледа по-добре.

— Какво означава? — попита той.

Стивън се засмя.

— Откъде да знам? Това е просто мъртъв плъх. Това да не са му червата? Да, така мисля. И е ял… Какво е това? Да не е човешка плът?

— Как се казваха онези двамата от твоя взвод? — поинтересува се Уиър.

— За бога! — обади се Елис. — Това е отвратително. Излизам. Засрамете се. Държите се като простаци. А трябва да давате пример.

— На кого? — попита Стивън. — На теб ли?

Елис стана от леглото. Стивън го бутна обратно.

— Сядай и гледай.

Елис приседна неохотно на ръба на нара.

Стивън заби ножа си в червата.

— Знаците са двусмислени — каза той. — Предполагат стабилно бъдеще, при условие че занапред страниш от жени и свещеници. Иначе можеш да си имаш неприятности.

— Коя карта означава свещеник?

— Десетката — отвърна Стивън. — Десет като десетте божи заповеди. Дамата означава жена.

— И на какво да се надявам?

Стивън бутна с ножа в бъркотията на масата.

— Мир. Четни числа. И твоето собствено — четворка. Нали си роден през април?

— Да.

— Сега ще обърна картите — каза Стивън. Пъхна върха на ножа под една от най-близките карти и я преобърна. Беше осмица. — Добре — отбеляза той. Следващата беше четворка купа. Уиър изглеждаше зарадван. Стивън повдигна бавно нова карта. Беше двойка пика. — Мисля, че онзи горе е на твоя страна, Уиър. — Четвъртата карта беше асо купа. — Мир — обяви той. — Асото означава сила и стабилност. Това е най-доброто предсказание, на което можеш да се надяваш. — Пресегна се с ножа към последната карта и я преобърна рязко. Беше двойка каро.

— Подредил си ги предварително — каза Уиър с недоверие в гласа.

Стивън поклати глава.

— Знаел си какви са картите на масата и си съчинил всичко, за да чуя каквото искам.

— Да си ме видял да ги подреждам?

— Не, но очевидно си го направил.

— Не знам защо ме караш да изнасям този абсурден спектакъл, щом не вярваш на резултатите. Кокър иска ли си плъха обратно, Райли?

— Съмнявам се, сър.

— Ти по-добре се връщай. Аз ще почистя. Запали фенера, преди да излезеш.

Когато Райли си тръгна, настъпи дълго мълчание. Елис се върна към книгата си и запали нова цигара. Уиър се взираше в следите от пясъка по масата като хипнотизиран.

— Защо толкова се тревожиш дали ще оцелееш? — попита Стивън.

— Бог знае — отвърна Уиър. — Нищо друго освен живота си нямам. При тези обстоятелства няма как да не се вкопчиш в него. Може би по-нататък ще постигна нещо и всичко ще се изясни.

Стивън почисти масата с четка и кофа, които предишните обитатели бяха оставили. Почувства се леко засрамен.

Елис ги погледна от леглото.

— Повечето хора в тази война искат да оцелеят, за да можем да я спечелим. Бием се за страната си.

Уиър вдигна широко отворените си очи под светлината на отново запаления фенер. Беше успял някак си да размаже кръв от плъха по бузата си. Долната му челюст увисна невярващо. Стивън се усмихна.

— Е? — попита Елис. — Не сте ли съгласни? Нали затова се бием? Затова търпим да гледаме как смели мъже страдат и умират. Знаем, че го правят за добра кауза.

— Онзи ден патрулирах с едно момче от твоя взвод, Елис — започна Стивън, — и то пушеше някакви цигари, които се казваха „Златно бъдеще“. Откъде ли ги взима? Миришат на конюшня през лятото.

— Идват с порционите — отвърна Елис. — Някои имат много находчиви названия. „Славни момчета“, „Корави ездачи“. Но ти не ми отговори на въпроса.

Стивън си наля още уиски. Рядко пиеше повече от две чаши, освен ако Уиър не настояваше да му прави компания. Тази вечер вече беше изпил половин бутилка. Може би го правеше само за да дразни Елис. Усещаше езика си надебелял; челюстта му се беше схванала и трудно произнасяше думите.

— Уиър, ти обичаш родината си, нали?

— Когато бях там в отпуск, ми се стори отвратителна — отвърна Уиър. — Онези дебели свине нямат представа какво изтърпяваме заради тях. Ще ми се някоя голяма бомбардировка да срути „Пикадили“ и „Уайтхол“ и да ги избие всичките.

— Дори семейството ти?

— Особено семейството ми. Особено тях. Опитах се да им обясня какво е положението и знаеш ли — баща ми се почувства отегчен. На него всъщност му доскуча от цялата работа. Би ми харесала една петдневна бомбардировка на тяхната улица. И над хората, които стачкуваха за по-големи заплати във фабриките, докато ние умираме за шилинг на ден. — Гласът на Уиър трепереше. — Искам да ги видя всичките да пристъпват под вражеските дула на фронтовата линия. За един шилинг. — По брадата му потече слюнка.

— Ами вие? — Елис попита Стивън. — И вие ли сте огорчен като него?

Заради алкохола Стивън се беше сдобил с изненадващо красноречие, което му позволяваше да се застъпи с лекота за всяко мнение.

— Не си спомням родината. Трябва ли да се бием заради поля, живи плетове и дървета? Може би трябва. Може би ако са изпълнени с любовта, която хората са им придали, тогава си заслужава да умреш за тях. Ами промишлените градове, чиито фабрики посещавах, стръмните улици, Лондон с неговите пристанища и сгради — може би тези купчини от камък и мазилка струват повече от вражеските тухли в Хамбург и Мюнхен. Може би ако полята и хълмовете получаваха обичта на достатъчно хора, си заслужаваше да лежим в окопите и да бъдем избивани заради тях. Да се оставим куршумите и снарядите да ни разфасоват, за да останат зелените хълмове недокоснати.

— Да не искате да кажете, че земята струва повече от хората и нашия начин на живот? — попита Елис.

— Не.

— Тогава за какво се биете?

— Ако се бия заради някого — започна Стивън, — то е заради вече загиналите. Не за живите у дома. За умрелите тук. Уилкинсън, Рийвс, брат му, който изчезна без следа. Разтвори се в нищото. Бърн, дето се заплете в бодливата тел. Бия се и за него. — Гласът на Стивън стана дрезгав, той стисна юмруци. — И за всички останали. Познавах ги. Стръд и как му беше името — русия мъж, с който все бяха заедно? Господи, дори не мога да си спомня как се казва.

— Не се тревожи за това — обади се Уиър. — Поне знаеш имената на тези, с които си сега.

— Да, знам ги, разбира се, че ги знам. Този взвод все още съществува под някаква форма. Петросиян и… Бренън, разбира се. И новите мъже. Има един, казва се Годард. Барлоу и Кокър. И много други. Всички са свестни. Как беше името на приятеля на Бренън? Дето му изтече кръвта? Дъглъс. Вие не губите толкова много хора под земята.

— Загубихме достатъчно. Тайсън в Бомон-Амел, както и хората в тунелите. Но аз няма да умра.

С напредването на нощта очите на Уиър започваха да светят със сини отблясъци, озарени от надежда и алкохолно опиянение. Това, което беше останало от косата му, бе полепнало над ушите му на редки светли кичури. Гласът му все повече изтъняваше от вълнение.

— Не бъди толкова скептичен. Не ми казвай, че никога не си вярвал в магически сили — каза той.

Стивън беше достатъчно пиян, за да започне да се изповядва. Временната му словоохотливост премина и беше заменена от откровеност.

— Когато бях момче, вярвах. Тогава се опитвахме да викаме духовете на мъртвите. Търсех гадатели по панаирите. Искаше ми се да вярвам, че ме очаква забележителна съдба. Измислях си нов свят, защото не можех да понасям истинския.

Землянката се разтресе от взрив.

Уиър изглеждаше изненадан.

— Дори и сега ли?

— Когато бях в болницата, Грей ми каза, че това било обичайно за деца, които… как се изрази?… „на които обичайната магия на детството им е била отнета“. Нещо такова беше.

— Грей пък какво разбира?

— Някакъв австрийски доктор му го казал.

Елис, който все още ги слушаше от леглото, попита:

— Какво стана, като ви раниха?

— Повярвах в нещо.

— В какво?

Стивън подпря брадичка върху дланите си. Речта му беше завалена, правеше дълги паузи, докато се опитваше с мъка да формулира мислите си. А в тишината между думите му пищяха шрапнелите.

— Чух глас. Имаше нещо отвъд мен. Дотогава винаги бях живял с убеждението, че няма нищо освен… плътта; освен мига, в който си жив… а след това идва нищото. Отдавах се на суеверията… — Махна с ръка. — Плъховете. И там нямаше нищо. Тогава чух гласа на собствения ми живот, който ме напускаше. Беше толкова… нежен. Съжалих, че не съм му обръщал внимание. И тогава повярвах в мъдростта на онова, което други бяха открили преди мен… Видях, че тези прости неща май са верни… Никога не бях пожелал да повярвам в тях, защото предпочитах да водя собствената си битка. — И внезапно добави разпалено: — Можеш да вярваш в нещо, без да правиш компромис с бремето на собственото си съществувание.

Уиър го погледна неразбиращо. Елис се покашля.

— И в какво вярвате?

— В пространство, в място, което си е самодостатъчно. — Главата на Стивън беше увиснала над масата и гласът му бе едва доловим. — Просто място. Където всичко е ясно.

— Мисля, че имате да извървите дълъг път, преди да се наречете истински християнин — каза Елис.

Стивън вдигна глава от масата. Погледът му бавно се наля с гняв, който после избликна — неконтролираната ярост на някогашното селско момче. Стана и се заклатушка към нара. Хвана Елис за ризата и го блъсна долу.

— Вижте, извинявайте, не исках да ви обидя. — Елис беше стъписан от изражението на Стивън. — Пиян сте, оставете ме.

Стивън си пое дълбоко дъх. Отпусна ръцете си.

— Иди да нагледаш хората си — каза той тихо. — Три часът е. Иди и поговори с постовите. Знаеш колко са уплашени.

Елис си облече куртката и излезе заднишком от землянката. Стивън го изгледа, след това се обърна към Уиър.

— Нали така, Уиър? Трябва да отиде да ги нагледа дали са добре.

— Кой? Елис? Трябваше да го изриташ оттук. Нека поспя на неговото легло, докато се върне. Сам съм, откакто раниха Адамсън.

Джак Файърбрейс и Артър Шоу лежаха сгушени един в друг в тяхната землянка. Върху пространство от седем квадратни метра, високо метър и половина се бяха събрали десетина мъже. Легнеха ли веднъж, повече не можеха да помръднат. Джак беше свикнал да спи по цяла нощ на една страна — щом се наместеше Артър Шоу, нямаше как да се завърти. Дълбокото дрезгаво дишане на Шоу го приспиваше; беше свикнал и с очертанията на тялото му. Спеше дълбоко с него, както в Лондон спеше с Маргарет, без да чува тракането на влаковете, минаващи под задния им прозорец.

На сутринта написа писмо до вкъщи.

Тунелите бяха прокопани в синята кал дълбоко под земята. В най-отдалечените от тях мъжете разширяваха камери, в които можеха да почиват и спят, без да се връщат на повърхността. Вътре най-неприятното беше вонята от скупчените им немити тела, но пък беше топло и безопасно. Всяка минута беше приемлива, стига да не я прекарваха под непрестанно изливащото се небе, а нощта беше по-поносима далеч от пронизващите ветрове, които втвърдяваха подгизналите куртки и панталони и ги превръщаха в ледени кори. Зловонието се изтърпяваше трудно, но над земята не беше по-добре — вместо да прикрива, хлорната вар сякаш подсилваше дъха на изгнилата плът, полевите нужници бяха зарити или изоставени и за да потиснат смрадта на фекалиите, войниците предпочитаха да вдишват токсичния пушек от мангалите.

Основните галерии, които се изграждаха от две години, постепенно се разширяваха и се насочваха към хребета, но ротата на Уиър работеше в плитък тунел, от който се чуваха действията на германските сапьори. Една сутрин до тях долетяха звуци от работещи над тях немци. Май че наблизо имаше подземна стълба, от която изскачаха хора. Ботушите им тропаха по тунела отгоре. Уиър нареди да опразнят техния тунел, но двама или трима трябваше да останат, за да слушат какво се случва и да се уверят, че немците няма да стигнат под главния окоп. Нямаше доброволци, затова се наложи да направи график за дежурства. Взеха свещи със себе си, за да могат да четат, докато се ослушват. Немците взривиха тунела им с огромен камуфлет7. Двамата мъже на пост бяха погребани под хиляди тонове фламандска пръст.

Уиър беше в окопа, когато избухна експлозията, пиеше чай със Стивън и му говореше за трудностите си. Пребледня, когато земята под него се разтресе. Горещата течност се разля, без да забележи, по треперещите му ръце.

— Знаех си — каза той. — Знаех си, че ще ни взривят. Трябва да сляза долу. Моя беше идеята да ги оставя там. О, боже, знаех си, че така ще стане.

Погледна трескаво Стивън, търсейки съчувствие у него, след това се втурна към тунела.

— Чакай малко — каза Стивън. — Може да си изгубил трима души там долу, но ако врагът има тунел под този окоп, аз ще изгубя половината си рота. Най-добре разбери съвсем точно накъде води техният тунел.

— Ела да видиш сам, щом си толкова загрижен. Първо трябва да мисля за собствените си хора — отвърна Уиър.

— Вземи един от твоите и му нареди да се върне и да ми докладва.

Уиър беше толкова гневен, че беше спрял да трепери.

— Не ми казвай какво да правя. Щом си толкова притеснен за войниците си, тогава…

— Разбира се, че съм притеснен за тях. Ако се съмняват, че под тях е заложен взрив, няма да останат и двайсет и четири часа в окопа. Ще има бунт.

— Е, тогава слез долу и виж сам.

— Не е моя работа да пълзя под земята.

Стивън следваше Уиър през окопа към мястото, където пазеха миньорското оборудване. Уиър взе едно канарче в малка дървена клетка и се обърна с лице към Стивън.

— Страх ли те е? — попита той.

Стивън се поколеба, докато се взираше в клетката.

— Разбира се, че не, просто…

— Ами тогава тръгвай с мен.

Стивън рядко се оставяше Уиър да го надприказва, но сега нямаше голям избор.

— Ще ни отнеме само час — обясни Уиър, защото видя, че Стивън се колебае. Настъпи мълчание. — Последния път беше ранен долу, нали? И предполагам, че сега се боиш да слезеш.

— Не — каза Стивън. — Не се боя да вляза под земята.

Уиър му подаде миньорска каска с лампа и кирка.

— Много е тясно там и ще трябва да разчистим част от срутената пръст, като стигнем до мястото на взрива.

Стивън кимна мълчаливо. Нареди на най-близкия до него човек да каже на Елис къде отива, след това последва Уиър към входа на тунела.

Върху дървената конструкция, построена само на педя от предната стена на окопа, беше опънато парче брезент. Изкопаната пръст беше изнесена с чували и изхвърлена много назад, за да не могат вражеските самолети да се ориентират къде се копае. Входът не беше по-голям от заешка дупка.

Уиър се извърна към Стивън, на лицето му беше изписана тревога.

— Следвай ме колкото можеш по-бързо.

Под бруствера на окопа имаше вертикална шахта, която водеше към мрака във вътрешността на земята. Хоризонталните дървени стъпала бяха през няколко педи разстояние. Уиър се спусна надолу с тренирана сръчност, захапал дръжката на клетката с канарчето, но Стивън трябваше да търси опипом всяко стъпало. Накрая стигна до дървената платформа, където го чакаше Уиър.

— По-бързо, за бога. Няма страшно. Просто един плитък тунел.

Дишайки тежко, Стивън каза:

— Не трябваше ли да пратиш санитарите?

— Да, те са готови, но няма да дойдат, докато техният офицер не им нареди.

Уиър продължи напред, приклекнал в мрака, стиснал клетката с канарчето в лявата си ръка. Стивън го следваше на няколко крачки. Птичката чуруликаше, макар че не беше ясно дали от страх, или от радост. Стивън потръпна от песента й. Замисли се за земята над главите им — надупчена от снаряди, с кратери, наполовина пълни с вода, в които плъховете си играеха и пируваха с неизнесените трупове; отдолу десетина метра неподатлива глинеста почва, през която влагата отгоре все пак можеше да проникне.

Уиър вече беше на четири крака, тъй като тунелът се сви до метър височина. Страничните му стени ги притискаха и на Стивън му беше трудно да вижда лъча от каската на Уиър пред себе си. Неговата собствена лампа осветяваше само подкованите подметки на Уиър и част от дрехите на бавно напредващите му задни части.

Докато пълзяха, Стивън усети как глината лепне под дланите му. Искаше да разпери ръце настрани и да избута страничните стени на тунела, за да си освободи място за въздух. Но докато тялото на Уиър го делеше от клетката с канарчето, страхът му от смазващата тежест на пръстта беше поносим. Всичко можеше да изтърпи, стига да не му се налагаше да се приближава прекалено до птицата.

Уиър дишаше шумно и накъсано, изтласквайки тялото си с едната ръка и влачейки клетката с другата. Стивън усети как едно остро парче скала раздра кожата на лявата му ръка. Нищо не можеше да направи. Пръстта над тях беше заразена със спори на газова гангрена, разнасяни от изобилния конски тор, използван от фермерите; надяваше се инфекцията да не е проникнала толкова надълбоко под повърхността. Продължи напред, като се опитваше да пренесе тежестта си върху външната страна на ръката си. Тунелът вече беше толкова тесен, че трябваше да се опитат да го разширят с кирките. Но нямаше достатъчно място, за да замахнат и затова се придвижваха много бавно.

Внезапно Уиър спря и Стивън го чу да ругае.

— Това е — каза той. — Това е краят. Трябваше да има още десет метра. Взривили са всичко. И двамата са мъртви.

Стивън се доближи и видя стената от пръст пред тях. Изведнъж го обзе паника. Ами ако тунелът зад тях също се срутеше… Краката му инстинктивно се задвижиха и той се опита да се обърне назад. Силната експлозия със сигурност беше разхлабила подпорните греди.

Уиър извади от раницата си дървен диск, който притисна към стената на тунела. След това извади и стетоскоп, закрепи го на специално място върху диска и се заслуша. Вдигна пръст към устните си. Стивън нямаше намерение да му пречи. И той самият се вслушваше внимателно. Беше странно тихо. Имаше нещо обезпокояващо в тази тишина: не се чуваха оръдията.

Уиър свали слушалките на стетоскопа от ушите си.

— Нищо — каза той.

— Това върши ли работа?

— Да, добро е. Някакъв учен от Париж го е изобретил. Но, разбира се, никога не може да си напълно сигурен.

— Кои бяха вътре?

— Единият беше Шоу. Другият мисля, че се казваше Стенли. Беше нов.

— И как ще ги извадим?

— Няма да ги вадим. Ако се опитаме да копаем, ще срутим покрива. Ще изпратим долу няколко души да го подсилят и ако успеят да стигнат до тях — добре. Но искам да затворя този тунел веднага.

— А ако не успеят да се доберат до тях?

— Ще се помолим за душите им. Накрая всички ни погребват.

— Не искаш ли да кажеш една молитва още сега?

Лицето на Уиър беше толкова близо, че Стивън помирисваше алкохола в дъха му.

— Не знам никакви молитви — отвърна той. — А ти?

— Бих могъл да измисля. — Канарчето издаде тих звук. Стивън чак го болеше от страх. Думите сами дойдоха на устните му. — В твоите ръце, Боже, предаваме душите на тези двама мъже. Да почиват в мир. И нека смъртта им не е напразна. В името на Исус Христос, амин.

— Да вървим — каза Уиър. — По-добре да ме оставиш аз да водя. Ще се опитам да се размина с теб. Дръпни се малко назад, точно така, и се притисни в стената.

Стивън се залепи за стената, за да пропусне Уиър да мине покрай него. Докато тялото на Уиър се притискаше в неговото, кирката му се заби в глината отгоре. Върху него падна буца пръст. После се откърти едно доста по-тежко парче почва и се стовари върху дясната му ръка. Той извика. Стивън инстинктивно се опита да се отдръпне назад, където тунелът беше по-широк, в случай че всичко се срутеше. Уиър ругаеше и стенеше.

— Ръката ми е счупена. Извади, извади ме. Бързо иначе цялото това нещо ще падне върху нас.

Стивън се върна при него и започна да разчиства внимателно падналата върху тялото му пръст. Избута я към края на блокирания тунел. Уиър стенеше от болка.

— Махни я, махни я. Трябва да изчезваме.

Стивън каза през зъби:

— Правя каквото мога. Трябва да внимавам. — Лежеше върху Уиър, главата му беше върху краката му и се опитваше да разчисти пръстта от ръката му. След това пропълзя назад по тялото му и притисна лицето му към земята с тежестта си. Накрая двамата застанаха лице в лице. Краката на Уиър бяха притиснати в стената, а стъпалата на Стивън сочеха към изхода. Уиър изплю пръстта от устата си.

— Ще успееш ли? — попита Стивън.

— Ръката ми е счупена. Сигурно и някое ребро. Ще трябва да пълзя с една ръка. Ти вземи птицата.

Стивън се пресегна към клетката. Паянтовата й дървена конструкция беше счупена и тя беше празна.

— Птицата я няма — каза той. — Да вървим.

— По дяволите! — изруга Уиър. — Не мога да я оставя. Ще трябва да я намерим и да я приберем. Ако фрицовете я намерят, ще разберат, че…

— За бога, те знаят, че тук има тунел. Затова са го взривили.

Уиър процеди през болката:

— При никакви обстоятелства не бива да се оставя птица на свобода. Никога. Така е по устав. Иначе ще ме изправят пред военен съд. Намери птицата.

Стивън изпълзя обратно върху проснатото тяло на Уиър. Почувства, че всеки миг ще се разплаче, докато претърсваше почвата под бледата светлина от каската си. Вляво от дупката, появила се след свличането на пръстта, видя да блещука нещо жълто и внимателно се пресегна към него.

Усети как сърцето му се удря лудо в пода на тунела; дрехите му бяха подгизнали от потта, която се стичаше и в очите му. Ръката му беше стабилна, пръстите й се отвориха и се пресегнаха в мрака към птицата. „Моля те, Боже, промълви той, моля те, моля те…“ Когато ръката му беше на не повече от десет сантиметра от канарчето, той посегна рязко към него. Птицата хвръкна и крилата й докоснаха дланта му. Стивън изкрещя. Тялото му конвулсивно потрепери и краката му изритаха Уиър в бедрата.

— За бога! Какво става? Ще събориш целия тунел.

Стивън лежеше по корем и дишаше тежко със затворени очи.

— Стой неподвижен — каза му Уиър. — За бога, не мърдай. Сега е близо до мен.

Стивън лежеше и мълчеше. Уиър също не се движеше. Стивън го чу да подсвирва тихо. Опитваше се да успокои стреснатата птица или да я примами върху ръката си. Стивън все още беше обърнат в погрешната посока. Тялото на Уиър блокираше изхода му обратно към светлината.

Усети как Уиър направи рязко движение.

— Хванах я — каза той. — В ръката ми е.

— Добре. Да вървим. Ти тръгвай напред, аз ще те следвам.

— Имам само една ръка. Не мога да нося и птицата.

— Ами тогава я убий. Това е просто едно канарче. Хайде. Искам да се обърна. Започвам да се схващам. Искам да изляза.

Настъпи тишина. Уиър не помръдваше. Накрая каза.

— Не мога да я убия. Не мога да го направя.

Стивън усети странна тежест в стомаха си.

— Трябва да я убиеш — каза той. Гласът му прозвуча тихо през пресъхналата уста.

Пак настъпи мълчание, което Уиър наруши.

— Не мога да го направя, Рейсфорд. Не мога. Това е една мъничка птичка. Не е сторила зло никому.

Стивън се опитваше да се овладее.

— За бога, убий я — каза. — Просто я стисни в ръката си. Отхапи й главата. Направи нещо.

— Ти го направи.

— Не! Прекалено рисковано е да ми я подаваш. Може пак да избяга.

Уиър се претърколи по гръб и протегна левия си юмрук към Стивън. Главата на птицата се подаваше между палеца и показалеца му.

— Ето ти я — каза той. — Аз ще я държа, докато ти си извадиш ножа и й прережеш гърлото.

Стивън усети впития поглед на Уиър. Бръкна в джоба си и намери ножа. Отвори острието и се пресегна през коленете на Уиър, който се беше протегнал към него и успя да срещне погледа му, когато надигна глава над краката му. Двамата мъже се гледаха над мъничката жълта главичка между тях. Стивън си спомни за стотиците мъже, които бе видял да крачат под огъня на оръжията; спомни си как целият свят крещеше в мрака край Тиепвал. Уиър не сваляше очи от него. Стивън прибра ножа в джоба си. И се помъчи да преглътне напиращите сълзи. Уиър можеше да изпусне птицата. Тя можеше да го докосне.

— Ще я взема — каза той.

— И двете ръце ще ти трябват, за да копаеш и пълзиш — отвърна му Уиър.

— Знам.

Стивън направи от носната си кърпа вързоп за птицата. Завърза трите ъгъла и остави един отворен.

— Добре. Сложи я вътре и ще я вържа.

Стисна зъби и протегна и двете си ръце към Уиър, който пусна птицата в носната кърпа. Стивън подскочи, когато усети пърхането на крилата й върху дланите си. Успя с треперещи пръсти да завърже и четвъртия ъгъл на кърпата за другите три. Пъхна възела между зъбите си и изпълзя обратно през тялото на Уиър.

Започнаха бавно да се измъкват. Стивън избутваше падналата пръст и разширяваше тунела доколкото беше възможно. Уиър се придвижваше с помощта на лявата си ръка.

В клаустрофобичната тъмнина Стивън усещаше пухкавата тежест точно под лицето си. Понякога птичката пърхаше с криле и се бореше, понякога застиваше от страх. Той си представяше костите на разпереното крило, резките движения на главата и черните безмилостни очи. Опитваше се да мисли за нещо друго, но нищо не успяваше да се задържи в ума му. Сякаш мозъкът му се беше заключил и в него беше останала само една картина: вкаменен скелет на птица, птеродактил, отпечатан в скалата, дълга хищна човка с праисторическа извивка, разперени криле с тънки чупливи кости, но с огромен размах, с жилави пера, стърчащи от плътта на птицата, които се разперват и удрят в лицето му, докато побеснялото същество, обзето от буреносна враждебност, забива острия си клюн в очите му.

Малкото канарче, увиснало от устата му, правеше немощни движения, жълтите му пера се подаваха през пролуките на носната кърпа и леко докосваха лицето му. Той затвори очи и продължи да пълзи напред. Копнееше за калта и смрадта горе, за грохота на шрапнелите.

Зад него Уиър правеше каквото може, за да не изостава. Помоли Стивън да спрат, за да пъхне ръката си в разкопчаната си риза. Извика от болка, когато двете части на счупената кост се притиснаха една в друга.

Стигнаха до стълбата и успяха да се изправят. Стивън взе кърпата от устата си и я подаде на Уиър.

— Ще се кача и ще пратя двама мъже долу да ти помогнат. Ти дръж това.

Уиър кимна. Стивън забеляза, че е много блед, но му хвърли онази широка усмивка с празен поглед, която най-много плашеше Елис.

— Ти си храбрец, Рейсфорд — каза.

Стивън вдигна вежди.

— Чакай тук.

Изкачи се по стъпалата с нарастващо удоволствие. Когато излезе в калта, под жълтата светлина и дъжда, разпери ръце и вдиша дълбоко хлорните изпарения, сякаш поемаше изисканите аромати на Рю де Риволи.

Елис го чакаше изнервен край входа на тунела.

— А, Елис, намери двама каналджии и ги прати долу. Майор Уиър си счупи ръката.

— Къде бяхте, сър?

— Помагах на сапьорите, нали разбираш. Трябва да показваме отношение. Ако ги помолиш любезно, дори могат да ти изкопаят землянка.

— Тревожех се, сър. Не можахте ли да пратите някой друг?

— Млъквай, Елис. Просто нека двама мъже слязат долу. Отивам да се поразходя. Приятен ден, нали?

Чу как някъде напред сержант Прайс издаде заповед на дежурната група да започне укрепване на окопа. Стивън се усмихна. Когато полята на Европа повече нямаше да са необходими на хората и огньовете на сътворението отново щяха да ги погълнат, Прайс щеше да продължи да прави списъци.

— Разбира се, че можеш да отидеш — каза полковник Грей. — Предполага се, че войната вече е по-цивилизована. И ще знаем къде да те намерим. Просто не оставяй младият Елис да те води по лоши пътища, това е всичко.

Стивън кимна.

— Благодаря ви, сър.

Грей извади книгата си и вдигна крака на бюрото. Докато Стивън и Елис излязат от къщата, която в момента служеше за щаб на батальона, той вече беше прочел още една страница от Тукидид.

На следващия ден влакът ги понесе през пейзаж, почти погребан под руините на войната. В началото на Стивън му се струваше странно как ще излезе от обстрелвания окоп и ще бъде в състояние да възприеме нормалния живот само на няколко километра зад фронтовата линия, но пък след почти три години бойни действия земята беше покрита с индустриалните отпадъци на войната. Бензинови туби, шрапнели, сандъци, празни консерви и всякакви видове опаковки от провизии и муниции покриваха полята от двете страни на релсите.

След десет минути видяха първото зелено дърво, чийто ствол не беше изтърбушен и обгорен от взривовете, а все още бе покрит с кафява кора и пазеше всичките си клони, в които се тълпяха гълъби и дроздове.

Елис му предложи цигара. Стивън взе пакета и го разгледа.

— „Флаг“. Откъде ги намираш тези неща, Елис?

— Опитвам се да разбера колко различни марки мога да намеря. Разбрах, че има и някакви цигари, които се казват „Китчънър. Малък размер“8, които още не съм успял да докопам.

Димът от евтините цигари изпълни купето.

Откакто Елис за първи път беше споменал Амиен, Стивън постепенно се предаде. Мислеше си, че никога няма да се върне в този град, но стигна до убеждението, че всичко там се е случило толкова отдавна и е било преживяване от такъв странен вид, че нямаше нищо общо с живота, който водеше в момента. Може би беше донякъде рисковано да посети местата от онова време, но не смяташе, че е способен на някакви сантиментални чувства. Изпитваше само известно любопитство какво се е случило с града. Грей му беше обяснил, че е бил „поочукан“ от снарядите.

— Искам да ви питам нещо, сър — започна Елис. — Нали се сещате за картите от онази вечер. Дали вие…

— Няма нужда да ми говориш на „вие“ и да ме наричаш „сър“. А що се отнася до картите… ти какво мислиш?

— Мисля, че предварително ги беше подредил.

Стивън се усмихна.

— Разбира се, че ги бях подредил. Дори и Уиър го разбра.

— Тогава защо те кара да му гледаш?

— Защото е уплашен.

Елис изглеждаше озадачен.

— Да. Сигурно ти се струва странно. Уиър не ми вярва. Има нужда от нещо, което да го крепи. Опитва се да се убеди, че си струва да се бори за собственото си оцеляване. И дори да умре за него, ако може така да се каже.

— И картите му помагат?

— Вероятно. Той е много уплашен човек. Сигурно успява да се самозалъже.

— Разбирам — отвърна Елис. Сетне попита рязко и безцеремонно: — И кога се пречупи така?

— Не мисля, че става въпрос за такъв вид страх — каза Стивън внимателно. — Той не се бои от обгазяване или че може да бъде затрупан. Страхува се, че нищо няма смисъл, че няма цел. Че някак си се е озовал в погрешен живот.

— Ясно — отвърна не много убеден Елис.

Влакът продължи към Амиен и Стивън усети, как се изпълва с все повече приятни предчувствия. Елис не беше човекът, когото би избрал да го придружава, но реши да бъде мил с него. Уиър беше настанен във възстановителен център край Ара. Искаше му се да се прибере у дома, но наранявания като неговите се разглеждаха с подозрение още от първите дни на войната, когато пехотинците си пъхаха ръцете в бързо въртящи се механизми с надеждата да се увредят сериозно.

Елис извади лист хартия и започна да пише писмо до близките си у дома. Стивън гледаше през прозореца. Звуците на войната го напускаха. За разлика от Уиър, който чуваше въображаемия тътен на експлозиите дори в тихата спалня в дома на родителите си, Стивън успяваше да го забрави.

Питаше се какъв ли е бил преди седем години? В какъв свят беше живял, в каква приповдигната и шеметна реалност? По онова време всичко му изглеждаше правилно. Силните чувства, които се бяха отприщили у него и се възпламеняваха всеки ден от повтарящото се блаженство за сетивата му, тогава му се струваха не просто логични, но и важни. Мислеше си, че в онзи етап от живота си бе започнал не просто да проумява, а и да доказва нещо, макар вече да не знаеше какво.

— Какво ще правиш в Амиен? — попита той Елис.

— Не знам. Никога преди не съм бил в отпуск. Нямам представа колко е нормален животът там. Ще ми се да отида на театър. Какво би трябвало да правя?

Стивън сви рамене.

— Повечето хора искат първо да се напият, след това отиват в някой бардак.

Елис се намръщи.

— Това май няма да ми хареса.

Стивън се засмя.

— Кое? Да се напиеш?

— Не… другото.

— Обаче трябва. В армията смятат, че е добре за здравето да бъдеш редовно с жени. Бардаците се наблюдават от военната полиция.

— А ти ще ходиш ли? — попита предизвикателно Елис.

Стивън поклати глава.

— Не. Не изпитвам никакъв интерес.

— Е, значи и аз няма да ходя — отвърна Елис.

— На кого пишеш?

— На майка ми.

Стивън се усмихна.

— Значи съм те попитал в най-неподходящия момент. Но аз определено ще отида в някой бар. Трябва да ме оставиш да те почерпя шампанско. Така се започва.

Когато влакът спря, Стивън не успя веднага да разпознае гарата. Беше нащрек за спомени, но такива нямаше. На перона вдигна глава към сводестия таван, след това сведе очи към тълпата. С Изабел бяха заминали от друг перон в дъното на гарата. Помнеше зелената врата, в която се беше взирал през прозореца на вагона, докато чакаха да потеглят. Погледна над релсите и я видя, беше си съвсем същата.

В ранния следобед двамата с Елис тръгнаха през павирания площад пред гарата. Денят беше мрачен, но за първи път от шест месеца имаше признаци, че зимата може и да отпусне хватката си. Вече не валеше и вятърът не беше пронизващ.

Поеха към катедралата. По някои от сградите имаше следи от шрапнели. Отдалечен само на няколко километра от фронтовата линия, Амиен беше пострадал от урагана на войната. След последното настъпление на съюзническите войски той за пръв път беше безопасен: нямаше бомбардировки и местните търговци се опитваха да печелят от възстановеното спокойствие по поречието на Сома. Магазините отваряха отново; вечерният час в осем за баровете и ресторантите беше премахнат.

Стивън разглеждаше жадно улиците, които помнеше. Бяха общо взето непроменени, въпреки че тук-там се виждаше по някоя паднала стена или обгорена зидария. Никога не се беше опитвал съзнателно да си ги представи през изминалите седем години; рядко се сещаше за града. Но докато крачеше по познатите места, улиците сами извикваха спомените му.

На един ъгъл имаше сграда с фахверкова фасада9, през чийто отворен прозорец някога Изабел беше чула мелодия, която я беше развълнувала, но това бе предизвикало присмеха на приятеля на съпруга й Берар. Вдясно по една тясна уличка се стигаше до ресторанта, в който Стивън често беше ходил да обядва. Може би любимата му маса още беше до прозореца; сигурно зад бара стоеше същият парижанин.

— Елис, имаш ли нещо против да отидем там? Видях едно заведение, което помня.

— Стига да има шампанско. Да не е „Гобер“? Препоръчаха ми го.

— Не си спомням как се казваше. Държеше го мъж, който някога е имал кафене на площад „Одеон“ в Париж.

Стигнаха до ресторанта и Стивън надникна през витрината. Старите сепарета ги нямаше. Виждаше се гол тезгях в единия край, а в другия — евтини маси и столове. Бутна леката дървена врата с парче тюл върху стъклото и тя остърга каменния под. Вътре нямаше никого. Приближиха се до бара, зад който се виждаха няколко полупразни полици.

Плешив мъж със сбръчкано уморено лице и мазна престилка слезе схванато от горния етаж през малка врата в дъното на помещението. На долната му устна висеше цигара. Изръмжа някакъв поздрав. Стивън поръча две бири.

— Знаете ли какво се е случило с предишния собственик? — попита той.

— В Германия е. Пленник. Арестуваха ги през 1914 година.

— Кои?

— Всички мъже от Амиен. Когато германците окупираха града.

Стивън взе бирите.

— Искате да кажете, че всички мъже в града са откарани в Германия?

Мъжът сви рамене.

— Само глупаците. И страхливците. Останалите се споразумяха.

— Ами вие?

— Прекалено стар съм, за да се интересуват от мен.

— Какво разправя? — попита Елис.

— Казва, че предишният собственик на ресторанта е депортиран в Германия. Доста е мрачно тук, а? А беше много приветливо, пълно със студенти и други хора.

Стивън остави бирата си между мръсните отпечатъци от чаши по поцинкования тезгях. Изведнъж проумя какво се беше случило със студентите, които крещяха поръчките си и изпълваха помещението с цигарен дим. Оцелелите при Вердюн сега се събираха за атака при река Ен под ръководството на техния нов вдъхновяващ генерал.

— Да вървим — каза той. — Да намерим друго заведение.

— Защо? Точно започвах да…

— Прекалено тъжно е тук. Хайде. — Стивън остави няколко монети на тезгяха.

Навън беше започнало да се стъмва и Стивън се тревожеше да не провали първия отпуск на Елис със собствените си мисли.

— Ти избери мястото — каза той, — а аз ще почерпя.

Минаха покрай катедралата, край чиито стени чак до най-долните прозорци бяха наредени чували с пясък. Зидарията й беше непокътната, но някои стъкла липсваха. Стивън забеляза, че много жени в Амиен носеха траурни дрехи.

Спряха в един бар, който се казваше „Стридата“, макар вътре да не се предлагаха никакви стриди. Беше пълен с войници от всякакви националности: англичани, французи, белгийци, португалци. Стивън поръча шампанско и наля в чашата на Елис. Вдигна своята и всеки пи за здравето на другия. Стивън искаше бързо да стигне до забравата. Откри, че му е по-трудно да се адаптира към този сравнително нормален свят, отколкото си беше мислил. Присъствието на толкова много войници го объркваше. Знаеше, че много от тях са газили в кал до кръста и са пълзели сред плъхове предишния ден. Гледаше лъснатите токи на коланите им и гладко избръснатите им лица. Щом можеха да се смеят толкова весело сега, на какви ли други измами бяха способни?

Жените от Амиен, които не бяха в траур за мъртвите си съпрузи, изглеждаха благоразположени към чуждите войници. Приемаха почерпки и сядаха на масите им, опитваха да разберат какво им казват на развален френски английските офицери.

Преди да допие втората си чаша, Стивън разбра, че Елис е успял да предложи услугите му на преводач. Един стеснителен майор на около трийсет години бълваше тонове дим от лулата си, стараейки се да скрие смущението си, докато друг офицер от някакъв шотландски полк се опитваше да му сводничи с една шумна французойка, която пиеше червено вино.

— Кажи й, че той много иска да й покаже землянката си — каза шотландецът.

Стивън преведе, после отвърна:

— Тя казва, че според нея той е много хубав и се чуди дали не иска да я покани някой път на вечеря. — Преводът му беше доста по-прям от това, което жената в действителност беше казала.

Майорът се опита да отговори, заеквайки, но френският му стигна само до „Est-ce que possible pour…“10, след което се върна към лулата си, жестикулирайки кавалерски към жената.

— Според мен тя иска питие — каза Стивън.

— Разбирам. Ужасно съжалявам, аз…

— Не се тревожи, аз ще я почерпя едно. Ти поддържай разговора.

Шотландецът се опита да обясни на жената защо казаното от Стивън е толкова смешно. На военен жаргон „поддържай разговора“ означавало да избиеш въшките; но не знаеше думата нито за въшки, нито за „убивам“, затова започна да имитира насекоми с пръстите си и да удря с юмрук по масата. Жената поклати недоумяващо глава, затова той взе запалката си, поднесе я към ризата си, след това легна по гръб на пода и зарита във въздуха.

Когато Стивън се върна, завари жената да се смее гръмогласно. Елис погледна Стивън малко несигурно, но като го видя да се усмихва, също се засмя и заудря по масата. Останалите в бара гледаха търпеливо към тях. Стивън затвори очи и отпи бързо. Беше купил бутилка уиски и сега го смесваше с шампанското, което бе пил преди това. Когато отвори отново очи, почувства разтапяща топлота към останалите мъже. Отпусна се.

— Кажи й, че той иска по време на следващата си отпуска да я заведе в Париж — каза шотландецът. — Ходи му се в „Мулен Руж“.

— „Мулен Руж“ — повтори жената през смях. — Много хубаво.

Похвалиха я за английския й. Тя се обърна към Стивън:

— Кажи им, че научих английски от един генерал, който беше отседнал в града.

— Казва, че според нея скоро ще те произведат в генерал.

Майорът поклати стеснително глава. Нещо в неговата скованост напомни на Стивън за Уиър и му домъчня за приятеля му. Щеше му се и той да е тук, бедният странен Уиър, който беше толкова непохватен в светските дела, а в същото време изумително опитен в онова, в което най-малко искаше.

Беше ясно, че шотландецът се надява да впечатли жената, като се преструва, че иска да помогне на английския си приятел.

— Питай дамата дали живее в Амиен. Питай я дали има свободна стая за двама благовъзпитани офицери от един от най-добрите шотландски полкове.

Жената погледна въпросително към Стивън. Имаше закачливи кафяви очи и розови страни.

— Ами — започна тя, — той май иска да спи с мен?

Стивън се усмихна.

— И аз така мисля.

Жената се засмя.

— Кажи му да си намери къща със синя лампа. Или червена, ако иска нещо по-евтино. Аз предлагам на трима мъже първокласна вечеря, стая с чисти чаршафи и пресни яйца и кафе на сутринта на разумна цена. Но нищо повече. Можете да дойдете, ако искате.

— Благодаря. В кои барове ходят да пият местните — не войниците, а хората, които винаги са живели тук?

— Има два-три бара в тази посока, към бул. „Бове“ или каквото е останало от него.

— Хайде, приятел — каза шотландецът. — Какво каза тя?

— Каза, че си има места за това, което искате.

— Мили боже — възкликна майорът и издиша силно. — Звучи като Делфийския оракул.

Шотландецът изведнъж стана несигурен, а Стивън се притесни, че му е развалил удоволствието.

— Не, не — каза той. — Тя беше много приятелски настроена. Ще ви прибере да спите през нощта и съм сигурен, че иска да продължи да се забавлява.

Шотландецът изглеждаше облекчен.

— Добре, така бива. Да поръчаме още пиене. Андерсън, твой ред е.

Стивън се наведе към Елис и му прошепна в ухото:

— Излизам за малко. Тук е прекалено горещо. Ако случайно не се върна, ще се оправиш, нали? Имаш ли пари?

— Да, добре съм. Забавлявам се.

Стивън му наля пълна чаша уиски, след това прибра бутилката в джоба си.

— Хубаво — каза той. — Ще се видим по-късно.

Навън зимата се беше върнала, но на Стивън му беше приятно да усеща студения въздух по лицето си след цялата тази жега и дим в бара. Загърна се в шинела и вдигна яката си. Някакво куче душеше тротоара. После тръгна уверено надолу по улицата с високо вдигната бяла опашка под слабата лунна светлина. Явно си имаше работа; повечето обитатели на града си имаха работа, макар магазините да бяха тъмни и затворени. Стивън виждаше през витрините им притихналите щандове с топове плат или аптекарски шишета. На следващия ден хората щяха да си разменят все същите учтивости при хлебаря; той щеше както винаги да поздрави за добро утро всеки клиент; хлябът щеше да бъде продаден с благодарности и от двете страни. Вдигната вежда или свиване на рамене можеше да покаже, че не всичко е както трябва, но това се подразбираше от само себе си. Животът щеше да си продължи както преди, поради простата причина че нямаха избор. До пекарната имаше месарница, предлагаща три вида конско месо. По пътищата и окопите на обоза със сигурност нямаше недостиг на сурово месо, помисли си Стивън, макар да се опита да не си представя качеството на най-евтиното.

Дочу песен от някакъв бар в далечната част на улицата и отиде да види какво става. Влезе и се озова отново сред войници, макар тези да бяха почти изцяло британци. Младите им лица бяха почервенели от алкохола и повечето от тях издаваха звуци, които бяха нещо средно между реч и смях, по-близо до рев. След като веднъж беше влязъл, нямаше как да се обърне и да излезе, без да ги обиди, затова отиде до бара и си поръча питие.

Един от младите офицери свиреше на пиано в ъгъла, но пък не всички мъже пееха една и съща песен. Близо до него изникна лице на младеж.

— Преди не съм те виждал при Чарли. От кой полк си.

Стивън усети как мъжът хвана и разгледа едно копче на куртката му. Не изглеждаше впечатлен.

— Участвал си в доста битки, а?

— Би могло да се каже.

— Горките стари магарета. Винаги под огън, а?

— Да. В дадения случай под приятелски огън.

— Не го приемай по този начин. Ужасно съжалявам. Мисля, че ще повърна.

Младежът се стрелна покрай Стивън и тръгна, олюлявайки се, към вратата.

— По-добре иди се погрижи за приятеля си — каза Стивън на лейтенанта до себе си.

— О, боже, не пак. Повръща, нали? Уплашен е, това му е проблемът. Извинявай.

Стивън усещаше как множеството край бара го бута напред и назад. Мъжете запяха в един глас, силно и уверено. Накрая се отскубна от тях и успя да си пробие път към вратата. Тръгна с бърза крачка към бул. „Бове“.

Намери тихо заведение с бели пердета на прозорците. Двама мъже седяха на бара и подпираха крака на стъпенките. Изгледаха го подозрително, но кимнаха и отвърнаха на поздрава му.

Стивън си поръча питие и седна до прозореца. Беше тихо и хладно и той успя да си събере мислите. Затвори очи и се опита да се наслади на спокойствието, на липсата на гърмежи, но умът му все още беше нащрек. Чудеше се дали ако продължи да пие, ще успее да се отпусне достатъчно. Но това, от което наистина имаше нужда, беше близък човешки контакт, не принудителен като в окопите, а подарен с желание, от приятелски чувства.

Когато отвори очи и вдигна поглед, видя, че в бара бе влязла жена и си купуваше бутилка зелен ликьор. Беше с гръб към него и носеше тъмен шал на главата си. Когато се обърна с бутилката в ръка, Стивън усети как стомахът му се сви от шока, който премина на вълни през него чак до дланите.

Жената се огледа, видя стъписаното му изражение и наклони глава отбранително, но и някак заинтригувано. Погледът й срещна неговия, след това се плъзна настрани, когато той отчаяно впи очи в нея.

Тръгна към вратата малко смутена, крачеше с бързи ситни стъпки, които отекваха по дървения под. С отворена уста Стивън блъсна стола си назад и се олюля след нея, без да обръща внимание на бармана, който му подвикна, че не си е платил.

Стивън затича по паважа навън, докато настигна жената.

— Извинете.

— Мосю, моля ви да ме оставите на мира, иначе ще повикам полиция.

— Не, изслушайте ме, моля ви. Мисля, че ви познавам. Кълна се, че нямам никакво намерение да ви навредя.

Жената спря неохотно и предпазливо погледна към Стивън.

— Дали не се казвате… Простете, може да ви прозвучи абсурдно, но дали не се казвате… Жан?

Макар и с нежелание, жената потвърди.

— А фамилията ви е Фурмонтие?

Тя кимна, без да каже нищо. Нещо в жестовете й напомняше за сестра й Изабел.

— Знаете ли кой съм аз? — попита Стивън.

Тя се взря в очите му. По лицето й се изписа примирение и умора.

— Да. Мисля, че знам.

— Имате ли нещо против, че ви заговорих?

Тя не отговори. В този миг пристигна барманът с шапката на Стивън. Стивън му благодари и му плати.

Когато двамата отново останаха сами, той каза:

— Може ли да отидем някъде да поговорим? Искам да ви питам някои неща.

— Добре. Последвайте ме.

Стивън тръгна след нея. Нищо не желаеше да я пита, нищо не искаше да знае. В мига, в който видя лицето й и предположи коя е, трябваше да направи избор — или да я пренебрегне, или да признае, че е тя. Нямаше време за размисъл и инстинктивно избра второто с всичките му възможни последствия.

Жан го заведе на площада пред кметството и седна на една пейка. Стивън застана неуверено пред нея.

— Тук не можем да говорим. Не може ли да влезем някъде?

Жан поклати глава.

— Не искам да ме виждат с вас в бар.

— Ами у вас? Не може ли…?

— Не, не можем да отидем там. Какво искате да ме питате?

Стивън въздъхна дълбоко. Дъхът му образуваше неясни фигури под светлината на уличната газова лампа. Загърна шинела си на гърдите.

— Може би трябва да ви разкажа какво се случи — започна той.

Видя, че Жан му няма доверие и си помисли, че може да успокои страховете й, ако й покаже, че няма лоши намерения спрямо нея или Изабел. Разказа й набързо за живота си с Изабел, макар да беше сигурен, че Жан е чувала историята. Ако успееше да потвърди това, което тя вече знаеше, може би щеше да докаже своята благонадеждност. Жан кимаше леко и недоверчиво от време на време.

Докато говореше, Стивън осъзна какво би искал да я попита и се изненада от простотата му. Искаше да знае дали Изабел още го обича.

Вгледа се в очите на по-голямата й сестра и видя в тях достатъчно от Изабел, за да се разпали отново старото усещане за присъствието й. А с това се върна и любопитството му.

— След това се върнах във Франция и оттогава се води тази война. Не съм се местил много, само на няколко мили нагоре и надолу по фронта. Годините си минават. Може би един ден вето това ще свърши. — Финалът му не беше особено завладяващ. Не искаше да споделя с Жан твърде много подробности от живота си на фронта; предполагаше, че тя знае достатъчно от собственото си семейство и приятелите си. Внимаваше да не оставя впечатлението, че търси съчувствие, защото преживяваше същото, което преживяваха и милиони други хора.

— Ами вие? — попита той. — В Амиен ли живеете сега.

Жан кимна. Дръпна шала си малко назад и той видя огромните й кафяви очи и почти прозрачната кожа. Лицето и беше по-семпло и по-сурово от това на Изабел, нямаше ги противоречивите нюанси на характера й, но освен сила то излъчваше деликатност. Гласът й беше тих и мек.

— Живея тук от известно време. Дойдох при… Дойдох, кога ме помолиха, миналия ноември.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Сама ли живеете?

— Не, живея с… приятели.

Беше невъзможно да се разбере дали по принцип беше толкова сдържана, или искаше да скрие нещо. Монологът на Стивън не беше успял да я накара да се отпусне. Той потрепери, когато вятърът се втурна през площада от север. Видя как Жан придърпа наметката си около себе си. Налагаше се да е по-директен.

— Искам да знам какво става с Изабел. Дали е добре, дали е щастлива. Нямам никакво намерение да създавам проблеми. Предполагам, че нямате добро мнение за мен, защото разбих брака й, но какъвто й да е животът й сега, не искам да го разстройвам. След шест години се интересувам само дали е добре.

Жан кимна.

— Дали е добре, мосю? Да, добре е. Трябва да разберете, че това, което сторихте, причини огромно страдание на съпруга й и особено на децата му. Стана скандал. Разбира се, Изабел също е отговорна за това. Дори нещо повече — животът й беше съсипан, защото хората обвиняват нея за случилото се. А що се отнася до вас, в този град има хора, които с удоволствие биха ви застреляли заради това, което направихте.

— Разбирам. Никога не съм взимал лекомислени решения, и двамата винаги сме се отнасяли сериозно към случилото се. Но вие наясно ли сте какъв беше бракът на Изабел с Азер? Говорила ли е за това с вас?

— Изабел ми разказа всичко, мосю. Аз съм единственият й приятел и изповедник и тя изля пред мен цялата си страст, всички подробности, които нормален човек би споделил със сестра, приятел, роднина. Знам всичко.

— Добре. Не че нещастието й ме извинява, но е важно да го имате предвид и да проумеете как то я е мотивирало.

— Не виня никого — каза Жан. — Направих каквото сметнах за добре също като вас. Изабел ми се довери и нямах друг избор, освен да отвърна на доверието й. Винаги съм й била предана. Не мога да й обърна гръб или да я съдя.

Стивън остана доволен от думите на Жан.

— Така е — каза той. — Предаността не може да бъде частична, тя трябва да бъде пълна. Искам да ви уверя, че съм изцяло предан на щастието на Изабел, не на моето собствено или нечие друго. Трябва да ми се доверите.

— Не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя. Знам само каквото сестра ми е разказвала за вас. То заедно с това, което виждам с очите си, ме кара да ви вярвам. Но има неща, които е най-добре да останат неизречени и неизвършени. Мисля, че е време да се сбогуваме.

Стивън я хвана леко за китката, за да я спре да не си тръгва.

— Кажете ми, защо живеете в Амиен?

Жан го изгледа изпитателно и накрая каза.

— Дойдох да се грижа за Изабел.

— Изабел живее тук? И в момента е тук? И какво значи да се грижите за нея? Да, не би да е болна?

— Не искам да ви разказвам чак толкова много. Не искам да ви подвеждам.

— Вече е прекалено късно — отвърна Стивън. Чу как гласът му отекна из замрелия площад. Преглътна и се опита да снижи тона си. — Кажете ми, тя в Амиен ли е? Зле ли се чувства? Какво се е случило?

— Добре. Ще ви кажа, но само ако се съгласите след това да ме пуснете да си вървя. Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете и след това се прибирам. Не бива да ме следвате или да се опитвате по някакъв начин да се свържете с мен. Ясна ли съм?

— Да. Съгласен съм.

Жан заговори внимателно, сякаш преценяваше каква част от истината е редно да му каже.

— Изабел се върна в Руан, в дома на родителите ни. Аз го предложих. Те не я приеха много охотно, но аз настоях. След няколко месеца баща ми сключи споразумение с Азер тя да се върне при него. Не, чуйте, оставете ме да ви разкажа. Тя нямаше голям избор. Иначе баща ми щеше да я изхвърли от вкъщи. Азер обеща да постави ново начало, да я приеме обратно сякаш нищо не се е случило. Грегоар, синът му, я умоляваше. Мисля, че точно той я убеди. Върна се при него, в дома му. Имаше и други причини, за които не мога да говоря сега. През първата година на войната градът беше окупиран от германците, но вероятно знаете това. Плениха много мъже, включително и Азер. След това… е, времето си минаваше, случваха се разни неща. Изабел остана тук. Къщата на булевард „Канж“ беше улучена от снаряд и задната й част беше разрушена. Никой не пострада, но Изабел се изнесе в апартамент на ул. „Комартен“. Лизет се омъжи, а Грегоар беше достатъчно голям, за да напусне училище. На следващата година трябваше да отиде в армията. Но миналия ноември имаше тежка бомбардировка и сградата на ул. „Комартен“ беше улучена. Изабел беше ранена, но извади късмет. Двама души на улицата загинаха. Тя ми писа от болницата и ме помоли да се грижа за нея и аз дойдох от Руан. Вече излезе от болницата и почти напълно се е възстановила, макар че няма да е в същата форма. Ще остана при нея още няколко седмици.

— Разбирам. — На Стивън му се струваше, че Изабел седи на пейката между тях. Толкова силно бе усещането, което Жан беше събудила у него. Но в същото време му беше ясно, че тя премълчава нещо много важно. — Искам да я видя — каза той. Думите му го изненадаха. Никога през времето, прекарано в тинята и калта, не му се беше искало Изабел да се завърне в живота му като нещо повече от неясен спомен, който да го спохожда от време на време; не беше копнял за кожата, тялото или косата й. Но нещо в думите на Жан бе променило това безразличие. Може би тревогата му за нея увеличаваше важността на това да се увери с очите си как е тя, а не да разчита само на паметта си или на казаното от Жан.

Жан поклати глава.

— Не, това е невъзможно. И не би било разумно. Не и след всичко, което се случи.

— Моля ви.

Гласът на Жан стана по-нежен.

— Помислете си. Спомнете си всичката разруха и болка, която беше причинена. Да се върнете сега, да отворите отново всички рани, ще бъде истинска лудост. — Тя стана и понечи да си тръгне. — Мосю, казах ви може би повече, отколкото трябваше, но когато ви видях, ми се стори, че мога да ви се доверя. И почувствах, че имам известен дълг към вас. Изабел ви напусна без обяснение, но мисля, че вие сте постъпили почтено. Не я притискахте да направи живота си по-труден, отколкото вече беше. Мисля, че заслужавате да знаете поне това, което ви казах. Но сега съм лоялна към Изабел и както и вие казахте — с това не бива да се прави компромис.

Стивън се изправи до нея.

— Разбира се — каза той. — Благодаря ви за доверието. Но нека ви помоля нещо. Бихте ли казали поне на Изабел, че съм тук? Кажете й, че искам да я видя само за да й пожелая здраве и да я зърна за малко. Нека тя реши.

Жан стисна устни, на лицето й се изписа истинска неохота и тя поклати глава.

— Това няма да бъде предателство спрямо Изабел — изпревари отказа й Стивън. — Просто ще й дадете възможност сама да реши. Все пак става дума за нейния живот?

— Добре. Не ми се струва правилно, но ще й кажа, че съм ви срещнала. А сега вече трябва да ме пуснете да си вървя.

— А аз как ще разбера?

— Ще се срещнем в същия бар в девет часа утре вечер. А сега трябва да се прибирам.

Стиснаха си ръцете и Стивън видя как високата й фигура, притиснала бутилката с ликьор към себе си, изчезна през площада.

Той тръгна към бул. „Канж“. Подмина хладната готическа катедрала, укрепена с чували с пясък, сякаш духовните истини не бяха достатъчна защита срещу експлодиращия метал, и се спусна към брега на канала, където в топлите вечери при първото му идване в града бе виждал голи до кръста мъже да мятат с надежда въдици в отклонените и опитомени води на Сома.

Всичко оживя отново. Това, което беше смятал за мъртъв и вкаменен спомен, се въздигаше и пламтеше у него. Никога не беше предполагал, че нещо подобно ще се случи, дори в миговете на най-дълбока самота, под най-ужасния обстрел, когато търсеше най-примитивни и детински начини да си възвърне куража. На никакъв етап не беше превръщал спомена за Изабел или случилото се между тях в източник на надежда и смисъл, нито дори в средство за бягство от притискащата го реалност, в която се бе озовал. Срещата с Жан обаче направи нещо необикновено с него: превърна събитията от последните три години в нещо, което ако не можеше докрай да проумее, то поне можеше да понесе.

Прекоси южния край на булеварда и продължи да върви. Не можеше да повярва, че къщата все още е там; беше толкова нереално, колкото спомена за смъртта му, когато животът го примами обратно с неясни обещания, или колкото образите от битките, когато му се струваше, че времето се срутва.

Тогава видя червения бръшлян, плъзнал до каменния балкон на втория етаж; тежката врата с орнаменти от ковано желязо; сивите плочи на покрива, който се спускаше под най-различни ъгли по неправилните очертания на стаите и коридорите. Спокойната внушителна фасада притежаваше безспорна стабилност.

В устата му се върна вкусът от онова време. Усещаше дори миризмата на паркетина, с който прислужницата лъскаше дървените подове. Как й беше името? Маргьорит. Гъстото червено вино, което Азер обикновено поднасяше на вечеря в прашни бутилки, сухо и с много танин; звукът от стъпки, които изглеждаха измамно близо или измамно далече; мирисът на тютюн за лула във всекидневната; роклите на Изабел, едва доловимият им розов аромат, безупречната им чистота и усещането, че е облякла не просто дреха, а костюм, който не подхождаше на къщата, а на някакъв свят, съществуващ само в мислите й. Всичко се върна с шеметна яснота, както и чувството, че скритият вътрешен живот на Изабел по някакъв начин е в унисон с неговия собствен. Докато стоеше на тъмната улица и се взираше в къщата, той си спомни и трескавия си възторг, когато откри, че е прав.

Пресече улицата и се вгледа по-внимателно. Портите бяха заключени и вътре не се виждаха светлини. Повървя още малко, за да види и страничната стена. Там беше окачено голямо парче брезент, имаше следи от ремонт и купчини тухли, които очакваха да бъдат изнесени. Доколкото можеше да види, голям участък отзад беше срутен. Сигурно са стреляли с големи оръдия и попадението е било директно, а може да са били и две. Стивън изчисли, че по-голямата част от всекидневната е била разрушена, както и още няколко по-малки стаи на първия етаж. Над тях са били задните спални, включително помещенията на прислугата и червената стая.

Седна на тротоара под едно дърво. Споменът го завладя напълно. Всичко изплува ясно в ума му, сякаш го преживяваше наново. Дървата в камината в червената стая, които чакаха да бъдат запалени, средновековният рицар, поветът по прозорците… Опита се да спре пороя от спомени, но усети, че така само ги съживява.

Стана и започна да се отдалечава от къщата, тръгна обратно към центъра, а сетне пое по брега на канала. Запита се дали Елис ще се оправи сам. В града имаше много квартири и приятелски настроени офицери, които да му покажат къде да отседне. Той самият нямаше никакво желание да спи. Беше близо до речните градини, плодородните участъци, сред които се беше разхождал в един душен следобед заедно с Азер, семейството му и мосю и мадам Берар.

Вървя цяла нощ, като от време на време спираше да си почине на някоя пейка, опитвайки се да прочисти съзнанието си. Зората го завари в квартал Сен Лю, където чу първите звуци на деня — хлебарите палеха фурните, а металните гюмове с мляко потракваха по улиците върху ръчните колички.

В седем часа закуси с пържени яйца, хляб и кафе; цяла кана кафе. Изми се и се обръсна в една малка стая в дъното на ресторанта, която собственикът му посочи. Толкова беше свикнал с безсънието, че не чувстваше никаква умора от нощта. Може би щеше да намери къде да изгледа някой филм; ако не, щеше да се опита да си купи книга и да почете в парка до катедралата.

Прекара деня в трескаво очакване. Следобед спа по-дълбоко, отколкото беше очаквал, в една стая, която нае в малък хотел. Вечерта се преоблече и се приготви да се срещне с Жан. Докато вървеше към бара, забеляза, че по чистата му риза, също както и по старата, имаше въшки.

Малко след девет Жан влезе в бара. Стивън остави питието си и се изправи. Издърпа стол за нея. Едва успя да спази формалностите — предложи й питие, попита я за здравето, но през цялото време се взираше в лицето й, за да отгатне какви новини носи.

— Говорихте ли с Изабел?

— Да, говорих. — След като отказа питие, Жан седна със скръстени ръце на масата. — Изненада се, че сте в Амиен. И още повече се учуди, когато разбра, че искате да я видите. Отговори ми едва тази вечер. Много й е трудно, мосю, ще разберете защо. Най-накрая се съгласи. Трябва да ви заведа до дома й.

Стивън кимна.

— Добре. Няма нужда да се бавим. — Говореше хладно, сякаш се канеше да свърши нещо рутинно, например да инспектира окоп.

— Добре. — Жан също стана. — Не е далеч оттук.

Вървяха мълчаливо един до друг по тъмните улици. Стивън усещаше, че въпросите му към Жан няма да са добре дошли, тя се беше съсредоточила мрачно върху мисията си, за която очевидно имаше съмнения.

Най-накрая стигнаха до синя порта с месингова дръжка. Жан вдигна поглед към Стивън, тъмните й очи блестяха под шала, който беше увила около главата си.

— Оставам на вас да прецените как да се държите — каза. — Бъдете спокоен, бъдете силен. Не разстройвайте Изабел. Нито себе си.

Стивън беше трогнат от вниманието й. Кимна в знак на съгласие. Двамата влязоха в къщата.

Светлината в скромния коридор беше приглушена. Под огледалото с позлатена рамка имаше маса, върху която беше поставена ваза с маргарити. Жан тръгна нагоре по стълбите, Стивън я последва. Завиха на малката етажна площадка и се озоваха пред затворена врата в дъното на коридора.

— Изчакайте тук, моля — каза Жан и почука на вратата.

Стивън чу глас отвътре да отговаря. Жан влезе. Сетне долови звук от разместване на столове и тих говор. Огледа се, плъзна очи по картините от двете страни на вратата, по бледо боядисаните стени.

Жан се появи отново.

— Добре, мосю, може да влезете.

Тя го докосна окуражително по ръката, докато минаваше покрай него и изчезна по коридора.

Стивън усети, че устата му пресъхва. Не можеше да преглътне. Постави ръката на бравата и я натисна. Стаята беше много тъмна. Имаше само една лампа с плътен абажур върху масата встрани. В дъното видя друга малка кръгла маса за карти. В далечния й край седеше Изабел.

Направи няколко крачки. Това е страх, помисли си той; това кара мъжете да залягат в кратерите от снарядите и да се застрелват.

— Изабел.

— Стивън. Радвам се да те видя. — Тихият й глас бе същият, както когато го чу за първи път да изпълва стаята в отговор на просташката забележка на Берар; той се плъзна по всеки нерв в тялото му.

Стивън се приближи, за да я види по-добре. Ето я червеникавокестенявата коса и огромните очи; кожата, едва видима в полумрака, по чиито променящи се нюанси бе прочел ритъма на чувствата й.

Но имаше и нещо друго. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от белег, който започваше от ухото, минаваше през челюстта, чиято естествена форма изглеждаше променена, стигаше до шията и изчезваше под яката на роклята й. Плътта беше набръчкана. Беше заздравяла и изсъхнала и ухото беше възстановено. Променената линия на челюстта обаче издаваше огромната сила на удара, който бе понесла, и макар раната да се беше затворила, усещането за тази сила я правеше да изглежда все още прясна. Лявата половина на тялото й, облегната сковано на стола, сякаш не можеше да се движи сама.

Изабел проследи блуждаещия му поглед.

— Бях ранена от снаряд. Предполагам, че Жан ти е казала. Първо удариха къщата на булеварда, след това и жилището, в което се преместих, на ул. „Комартен“. Лош късмет.

Стивън не можеше да говори. Гърлото му се беше сковало. Вдигна дланта си към нея. Така искаше да й покаже, че се радва да я види жива, че е бил свидетел на много по-страшни неща, че е изпълнен със съчувствие и много други неща, но не успя да предаде почти нищо от това, което изпитваше.

Изабел като че ли се беше подготвила много по-добре. Продължи да говори спокойно.

— Щастлива съм да те видя в такава добра форма. Малко си побелял, май? — Усмихваше се. — Но е хубаво, че си оцелял в тази ужасна война.

Стивън скърцаше със зъби. Извърна се от нея, юмруците му бяха свити. Поклати глава, но от гърлото му не излезе глас. Не беше очаквал да изпита такова физическо безсилие.

Изабел продължи да говори, макар че гласът й затрепери.

— Радвам се, че си поискал да ме видиш. Много съм доволна, че дойде. Не бива да се тревожиш, че съм ранена. Знам, че изглежда грозно, но не ме боли.

Думите й продължаваха опасно да го застигат в гръб. Той бавно започна да овладява чувствата, които бушуваха в него. Гласът й му помагаше. Мобилизира цялата сила на съзнанието си и постепенно установи контрол над себе си.

С облекчение и известна гордост чу как гърлото му най-накрая произведе звук, когато се обърна с лице към Изабел. Произнасяше обикновени кухи фрази, също като нея.

— Имах късмет да срещна случайно сестра ти. Тя беше много любезна.

Срещна погледа й, приближи се до масата и седна срещу нея.

— Изгубих дар слово. Извинявай. Сигурно е изглеждало грубо.

Изабел протегна дясната си ръка през масата. Стивън я хвана между дланите си и я задържа за миг. Отдръпна се, защото не знаеше какво може да направи, ако продължи да я докосва.

— Изабел, имаш ли нещо против да изпия чаша вода? — попита той.

Тя се усмихна.

— Скъпият ми Стивън. На масата в ъгъла има кана. Налей си. След това трябва да пийнеш и малко уиски. Жан излиза специално този следобед, за да купи.

— Благодаря.

Стивън отиде при масата. След като изпи водата, си наля уиски в чашата. Ръката му едва забележимо потрепваше, но успя да се усмихне, когато се обърна към нея.

— Ти си се опазил — каза тя.

— Да, така е. — Извади цигара от металната табакера в куртката си. — Войната ще продължи поне още година, може би и повече. Почти не помня живота преди нея. Тези, които сме оцелели, не си позволяваме да мислим за него.

Разказа й как е бил раняван два пъти и как се е възстановил. Разговорът им изглеждаше доста безстрастен, но той беше доволен от това.

— Надявам се, че не си шокиран от начина, по който изглеждам. Наистина извадих късмет в сравнение с някои други — каза Изабел.

— Не съм шокиран — отвърна Стивън. — Да знаеш какво съм виждал! Не искам да ти го описвам.

Спомни си някакъв мъж, чието лице беше разкъсано от един-единствен изстрел с пушка. Беше се образувал почти правилен триъгълник, чийто връх се намираше в средата на челото, а двата долни ъгъла бяха върху долната му челюст. Беше му останало половин око, всички останали черти бяха заличени, ако не се брояха забитите под ъгъл зъби; другата част от лицето му беше преобърната плът. Мъжът беше в съзнание; чуваше и следваше инструкциите, които му даваха военните лекари. В сравнение с неговите рани тези на Изабел бяха незабележими.

Но все пак Стивън излъга. Беше шокиран. Когато очите му свикнаха с приглушената светлина, успя да види, че кожата на лявото й слепоочие е разтегната, тя леко опъваше окото й и променяше формата му. Но не жестокостта на раната го плашеше, а усещането за брутална интимност. В кожата и кръвта й той беше откривал неща, които трябваше да останат недосегаеми за експлодиращия метал.

Накрая, когато доверието между тях беше възстановено, тя се осмели да му каже какво й се беше случило. Премина набързо през съвместния им живот, дори през Сен Реми и другите места, които бяха посещавали заедно.

— Върнах се в Руан, в къщата на родителите си. И все едно отново станах дете, но без усещането за невинност и безкрайните възможности пред мен. В известен смисъл беше мило от тяхна страна да ме приемат, но аз се чувствах затворник на собствения си провал. Можеш ли да си представиш? Сякаш ме бяха върнали назад, за да започна отначало, защото не се бях представила добре.

Баща ми внимателно ми поднесе идеята да се върна в Амиен. Отначало не вярвах, че говори сериозно. Смятах, че Азер никога няма да иска да ме види, да не говорим за скандала. Но баща ми е упорит в преговорите. Справи се с тях точно както навремето с уреждането на брака. Доведе Лизет и Грегоар. Плаках от щастие, когато ги видях. Лизет беше толкова пораснала, направо млада жена. Тя нямаше нужда да се връщам, но беше мила, макар че можеше да си позволи и да не бъде. А Грегоар ме умоляваше. Те ме пречупиха. Не можех да повярвам, че ми прощават след всичко, което бях сторила на баща им. Казаха, че всичко е забравено. Мисля, че след като веднъж са изгубили майка си, биха направили всичко, за да не изгубят още една. И ми простиха. Простиха ми, защото ме обичаха такава, каквато съм.

Последва срещата с Азер, от която изпитвах ужас. Най-странното беше, че той изглеждаше доста засрамен. Според мен се чувстваше унизен, защото го бях напуснала заради друг мъж. Беше много мек с мен. Дори ми обеща да бъде по-добър съпруг. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Нямах желание да се връщам. Реших се на това, защото бях ужасно нещастна у дома, от което баща ми хитро се възползва.

— И си се върнала? — попита Стивън. Не му звучеше логично; беше немислимо, освен ако Изабел не беше скрила част от историята.

— Да, Стивън, върнах се, наистина с неохота, но и защото нямах избор и от това се чувствах много нещастна. Изпитах съжаление за решението си в мига, в който пристъпих в къщата. Но вече знаех, че връщане назад няма. Трябваше да остана. За няколко месеца така нареченото „общество“ ме прие отново. Канеха ме на вечери у мосю и мадам Берар. Беше старият ми живот, дори още по-лош. Но войната ме спаси. Може би затова гледам философски на нея. — Тя докосна шията си с пръстите на дясната си ръка. Стивън се запита каква ли е на допир. — През онзи август британските войски минаха през града. Гледах ги и почти очаквах да те видя. Пееха „Боже, краля ни пази“. След това нещата тръгнаха на зле. В края на месеца армията реши да не отбранява града. Оставиха ни в ръцете на германците. Исках да заминем, но Азер беше градски съветник и настоя да останем. Изчакахме два дни. Беше истинска агония. Накрая те пристигнаха — влязоха с марш по шосето от Албер, минаха по ул. „Сен Лю“. Първоначално атмосферата беше празнична. Но след това разбрахме какви са исканията им. Кметът имаше два дни да им осигури огромно количество храна, коне и екипировка. Като гаранция поискаха дванайсет заложници. Дванайсет съветници се явиха доброволно. Съпругът ми беше един от тях.

Превзеха къщата на бул. „Канж“, за да настанят в нея десетина германски офицери. Онази нощ арестуваха съпруга ми в кметството. Много бавно осигуряваха храната и германците заплашваха да убият заложниците. Насочиха огромно количество оръдия срещу града. На другия ден чухме, че всички заложници са били освободени, но после се оказа, че кметът не е платил достатъчно пари, затова четирима от тях, включително и съпругът ми, са били задържани. След три дни несигурност немците заявиха, че условията им са изпълнени и всички градски съветници бяха освободени. Но под тази окупация градът вече не беше същият.

Изабел премина бързо през следващата част от историята. Ситуацията не се отразила добре на никого.

Поискали от всички мъже, подлежащи на набор, да се явят за депортиране. Мнозина избягали, но четири хиляди доброволно се предали. Дори германците били смутени от тяхното покорство. Нямали капацитет да се справят с такъв огромен брой пленници, които обаче все пак извели от града. Докато стигнат до предградието Лонгу, по-безстрашните видели, че не ги пазят много добре и тихомълком се прибрали. В Пирон онези, които не успели да се споразумеят, били натоварени в реквизирани френски коли и откарани в Германия. Азер, който смятал за свой дълг на градски съветник да остане с мъжете на Амиен, също тръгнал. Макар че заради възрастта си получил няколко неофициални предложения да бъде освободен, той бил непреклонен в решимостта си да остане с онеправданите си съграждани.

За Изабел превзетият град бил вече съвсем различно място; макар на нея окупацията да й донесла свободата.

Германските офицери в къщата на бул. „Канж“ били педантични и добронамерени. Млад прусак на име Макс обръщал специално внимание на двегодишната дъщеря на Изабел. Играел с детето в градината; убедил другите немци, че грижите за момиченцето извиняват Изабел, задето не може да се грижи за техните нужди и задълженията й били поети от войници. Позволили й например да запази най-добрата стая от къщата за себе си.

Но докато разказваше историята си на Стивън, Изабел не спомена за детето. Именно заради бебето се беше съгласила да се върне първо в Руан, а след това и в Амиен: то бе имало нужда от дом и семейство. Не можеше да се застави да каже на Стивън за момиченцето, въпреки че беше негова дъщеря. Беше запазила бременността си в тайна от него и беше принудила Жан да се закълне, че ще мълчи. Беше убедена, че ако той разбере за детето, всичко между тях ще стане много по-болезнено и сложно.

Но по същата причина, поради която премълча за съществуването на детето, тя разказа на Стивън за Макс. Струваше й се, че така за него всичко ще изглежда по-просто и окончателно.

Окупацията беше продължила само няколко дни, но в изкривеното време на войната тя се бе сторила на Изабел достатъчно дълга, за да се влюби във войника, който си играеше с невръстната й дъщеричка и специално се грижеше за удобствата й. Той беше не само много галантен, но притежаваше въображение, стабилност и чувство за хумор. За първи път в живота си беше усетила, че е срещнала някого, с когото би могла да бъде щастлива при всякакви обстоятелства и във всяка страна. Той бе отдаден на това Изабел да се чувства добре и тя беше осъзнала, че ако му отвърне със същата непринудена преданост, никакви обстоятелства, никакви промени и дори войни не биха могли да разрушат тяхното простичко и затворено удовлетворение. В сравнение със страстта й към Стивън аферата им беше приглушена, но не и повърхностна; тя я изпълваше със задоволство и увереност, че ще се реализира като жена, без да бъде ограничавана или мамена, че ще живее спокоен живот, който ще се отрази добре на детето й.

Макс изглеждаше искрено развълнуван от връзката им и смяташе, че е извадил голям късмет. За изненада на Изабел той сякаш не можеше да повярва, че тя отвръща на чувствата му. Неговото неверие му придаваше лекота и светлина през краткото време, което бяха прекарали заедно. Единствено националността му помрачаваше мислите на Изабел. Понякога, докато лежеше будна през нощта, тя си мислеше, че е изменничка; не само че два пъти беше изневерила на съпруга си, но сега предаваше нещо много по-важно — страната и народа си. Не разбираше защо я беше сполетяла тази странна съдба, при положение че в собствените си очи не беше сложно същество, а все същото момиче, което още докато живееше в дома на родителите си искаше просто малко любов и внимание, едно естествено човешко общуване. Защо нейните обикновени желания я бяха тласнали към такъв екстравагантен живот?

Този проблем упорито не можеше да разреши, колкото и да се опитваше. Когато размишляваше над него, се чувстваше нещастна, но все пак бе развила у себе си и един практичен инстинкт за оцеляване. Макс бе мъж от плът и кръв, добряк, човешко същество, а и в края на краищата това беше по-важно от нещо толкова случайно като националността му, макар и в тези ужасни времена. Заради вродения си талант да взема дългосрочни и трудни решения Изабел продължаваше да се придържа към онова, което смяташе за правилно.

С Макс си пишеха писма. Тя беше ходила тайно до Виена, за да се срещнат, когато той беше в отпуск. Дългата им раздяла с нищо не беше накърнила чувствата й, само беше затвърдила решимостта й. Това беше последният й шанс да се спаси и да осигури добър живот на дъщеря си.

През юни 1916 година полкът на Макс беше пратен да подсили доскоро спокоен сектор по река Сома край Маме. Изабел получи писмото на Стивън от фронта. В продължение на шест месеца не можеше да чете вестници. Мисълта, че Макс и Стивън се бият един срещу друг, й беше непоносима. Писа на Макс от болницата. Новината за нейното раняване удвои неговата преданост. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече и двамата осъзнаваха важността на обещанията, които си бяха дали.

— Не е лесно — каза Изабел. — Този избор е много, много труден. Но колкото по-дълго продължава войната, толкова по-непоколебими ставаме.

Когато спря да говори, тя погледна към Стивън. Той не беше изрекъл и дума по време на разказа й. Зачуди се дали изобщо я беше разбрал. И тъй като не беше споменала нищо за детето, се оказа, че й е по-трудно да му обясни, отколкото беше очаквала. Беше наясно, че е озадачен.

Променил се е почти до неузнаваемост — помисли си тя, — със сигурност много повече, отколкото самият той си даваше сметка. Косата му беше прошарена, както и неравните му мустаци. Беше зле обръснат и постоянно се чешеше, очевидно без да го осъзнава.

Винаги мрачните му очи сега изглеждаха хлътнали. В тях нямаше никаква светлина. Гласът му, който някога вибрираше от значения и нюанси, от сдържана страст и емоции, бе станал монотонен и груб. Приличаше на човек, преминал в някаква нова реалност, където се беше окопал и укрил от всякакви естествени чувства и реакции.

Изабел беше покъртена от тези промени, но се боеше да направи нещо повече от това да протегне ръка към света, който той сега обитаваше. Щеше да плаче за него, когато той си тръгнеше, но не и преди да му каже всичко, което бе намислила.

Стивън взе нова цигара от табакерата си и я потупа бавно по масата. Внезапно се усмихна, диво и сардонично.

— Май не ти се удава да вървиш по лесния път, а?

Изабел поклати глава.

— Никога съзнателно не съм предизвиквала съдбата. Всичко сякаш ми се случи от само себе си.

— Как е Лизет?

— Омъжи се. За ужас на мъжа ми стана съпруга на Люсиен Льобрун. Помниш ли го? Човекът, който организира стачката.

— Помня го. Ревнувах те от него. Щастлива ли е?

— Да. Много е щастлива, само дето Люсиен е в армията. Догодина и Грегоар заминава за фронта, ако войната продължи.

— Бих искал да се видя с Лизет. Беше мило момиче.

— Тя живее в Париж.

— Ясно. — Стивън кимна. — Какъв е този шум?

— Сигурно са котките. Жан има две.

— Прозвуча ми като дете.

Чуха стъпки в коридора. Някаква врата се отвори и затвори.

Изабел усети, че под безизразната поза на Стивън се надига мощна вълна от чувства.

— Изабел — започна той, — радвам се за всичко, което ми разказа. Не искам да те виждам повече. Това трябваше да разбера. Желая ти всичко най-хубаво с германския ти приятел.

Изабел усети как, без да иска, очите й се пълнят със сълзи. Със сигурност нямаше да го остави да си тръгне с този жест на мълчаливо и отчаяно великодушие. Не искаше да го вижда съкрушен.

Той се наведе през масата и каза леко задавено:

— Може ли да те докосна?

Тя се взря в тъмните му очи.

— Имаш предвид…? Да.

Той бавно кимна. Протегна дясната си ръка. Тя я взе в своята и усети голямата му загрубяла длан. Ръката й леко потрепери, но насочи неговата бавно към лицето си и я плъзна по челюстта под ухото си.

Почувства как пръстите му нежно пробягват по ръба върху кожата й. Запита се дали в тях беше останала някаква чувствителност, за да усетят в какво се беше превърнала плътта й, или бяха прекалено загрубели и не регистрираха разликата.

Обзе я силно желание, докато пръстите му докосваха белега й. Сякаш не бяха на бузата й, а се плъзваха между краката й; спомни си мекия му настойчив език; изпита отново екстаза от срама и обладаването. Лицето й почервеня от придошлата кръв; усети как нещо в корема й се разтопи и потече обилно. Беше пламнала от възбуда, кожата й пулсираше и пареше под роклята.

Лицето му беше неподвижно, очите следваха ръката му по линията на белега. Когато стигна деколтето на роклята й, той спря и остави пръстите си да почиват върху зарасналата рана. След това погали с опакото на дланта си здравата мека кожа на лицето й, както беше правил толкова много пъти в миналото.

Изправи се и излезе от стаята, без да каже и дума. Изабел го чу да говори с Жан в коридора, след това стъпките му отекнаха надолу към първия етаж. Тя покри лицето си с ръце.

Беше късен следобед и вече притъмняваше, когато Стивън пристигна на гарата. Видя Елис да чака на перона и отиде при него.

— Какво стана с теб? — попита троснато Елис. Звучеше раздразнено.

— Срещнах стар приятел.

Намериха две свободни места във влака и Стивън се загледа през прозореца към плъзгащата се назад гара.

Елис запали цигара.

— Чувствам се като в онези неделни часове, когато очакваш да чуеш първите камбани на вечернята — каза той. — Готов съм на всичко, за да не се връщам.

Стивън затвори очи. Вече не беше сигурен какво иска и какво не иска да прави. Влакът сам щеше да го отведе там, където трябваше.

На следващия ден отиде при полковник Грей в щаба на батальона.

Грей остави книгата си, когато Стивън отвори вратата на кабинета му, който всъщност беше преустроена всекидневна на ферма.

— Седни, Рейсфорд. Добре ли прекара отпуската?

— Да, благодаря ви, сър.

— Боя се, че ротата ти се връща на фронта утре.

— Нямам нищо против — каза Стивън. Кръстоса крака и се усмихна на Грей. — Просто продължаваме напред. Докато всичко свърши. — Харесваше Грей, защото беше прям. Само залитането му по странни психологически теории го притесняваше.

Грей запали лулата си.

— Натискат ме да ти дам работа в щаба — каза той. — Този път ще се наложи да я приемеш.

Стивън се напрегна.

— Не съм стигнал дотук, за да зарежа хората си точно в този момент.

— Кои хора? — попита тихо Грей.

— Тези, с които съм повече от две години.

Грей поклати мълчаливо глава и вдигна вежди. Стивън преглътна и сведе очи към пода.

— Тях вече ги няма, Рейсфорд — каза Грей. — Всичките си отидоха. Не можеш да ми изброиш и двама живи от първоначалния състав на взвода ти.

Стивън облиза устните си. В очите му имаше сълзи.

— Уморен си — каза Грей.

— Не, аз…

— От нищо не се скатаваш. Знам, че участваш в атаки и патрулираш. Чух, че дори си слизал под земята заедно с тунелджиите. Не, не е това. Съзнанието ти е уморено, Рейсфорд. Не мислиш ли?

Стивън поклати глава. Не можеше да отговори. Отдавна никой не беше разговарял с него с такова съчувствие.

— Няма от какво да се срамуваш. Мили боже, направил си толкова, колкото и всеки в този батальон. Най-добре е сега да подпомогнеш бригадния щаб. Те се нуждаят от твоя френски. Нямаш полза от него в ямите от снарядите.

— За колко дълго?

— За няколко месеца, не повече. При френските ни съюзници назрява някакъв проблем. Трябва да знаем какво точно се случва, защото можеш да си сигурен, че те сами няма да ни кажат.

Стивън кимна. Не можеше да откаже с никакъв разумен аргумент.

— Първо ще получиш домашен отпуск. И този път няма да се измъкнеш от него.

Адютантът на Грей — Уоткинс, донесе чай и кейк с орехи, изпратен от съпругата на полковника в Англия.

Започнаха да ядат в пълно мълчание, после Грей каза:

— Станал е някакъв неприятен инцидент с германски пленници във втора рота. Чу ли за това? Случило се е след дълъг обстрел, хората са били уморени. Имало е настъпление и са заловили десетина фрицове. Когато разбрали, че ще трябва да ги ескортират пет мили под дъжда нагоре по хълма, ги завели в някаква горичка и ги убили. Офицерите са си затворили очите.

Стивън беше наясно, че Грей внимателно следи реакцията му. Помисли си, че дори е възможно полковникът да си измисля историята, за да го изпита.

— Трябва да ги съдят — каза той.

— А аз си мислех, че си безмилостен към германските ни приятели — отвърна Грей с малко по-силен шотландски акцент, което означаваше, че е заинтригуван.

— Така е — увери го Стивън и остави чашата си. Дори и в щаба чаят миришеше все едно беше сипан от туба за бензин. — Смятам, че най-трудната част от работата ми е да накарам хората си да ги мразят колкото мен. Всичко е наред, когато сме в почивка или в тила, но колкото повече се приближаваме към фронта, толкова повече започват да ги съжаляват. Най-лошото е, че когато ги чуят да си говорят или да пеят, тогава знам, че сме загазили. И им припомням за мъртвите им приятели.

— Ами ти?

— Нямам проблем да поддържам огъня на омразата си жив — отвърна Стивън. — Не съм като тях. Научих се да обичам устава, да съм кръвожаден точно както пише там. Достатъчно е само да си спомня за хората си, за това, което са им сторили, как са умрели.

Стивън се беше разпалил. Опита се да се успокои, за да не каже нещо непремерено. Мислеше си за Бренън, чийто брат беше изчезнал безследно по време на патрул преди няколко дни.

Грей кимаше интелектуално превъзбуден, като хирург, току-що открил жлъчен камък, който ще предизвика сензация в медицинската литература.

— Аз не смятам, че от офицерите се очаква да живеят в мрака на личната омраза към врага — каза той. — Те би трябвало да бъдат кръвожадни, разбира се, но и да запазят ума си бистър и да мислят за безопасността на хората си.

— Непрекъснато мисля за това — отвърна Стивън. — Който знае какво направихме с вас миналия юли, никога не би поискал да погуби без причина живота, на който и да е от хората си.

Зъбите на Грей изтракаха върху чаената лъжичка.

— Ще ти достави ли удоволствие да убиеш голям брой врагове със собствените си ръце?

Стивън сведе поглед към масата. Умът му беше натежал от мисли за Изабел и прусака. Представи си какво би направил, ако срещнеше този мъж. Нямаше да му бъде никак трудно, нито щеше да се посвени да натисне спусъка на револвера си; нямаше да се поколебае да дръпне предпазителя на граната. Не беше сигурен какъв отговор очакваше от него Грей. Мислите му бяха замъглени, но една се открояваше с особена яснота: щом беше стигнал чак дотук, след като толкова хора бяха мъртви, би било лудост да прави компромис или да увърта. Каза истината, точно както я чувстваше.

— Да. Огромен брой.

— И въпреки това издребняваш за дузина пленници, застреляни от войници, чийто живот те са превърнали в истински ад?

Стивън се усмихна.

— Много добре ги знам как се предават веднага, щом не могат да стрелят по теб от безопасно място. Викат ти „камарад“, раздават сувенири. Но все пак трябва да има някаква почтеност. Звучи странно, но дотолкова сме обезценили човешкия живот, че трябва да дадем възможност на достойнството да се съвземе. Може пък някой ден и това да стане. Не за мен и вас, но за децата ни.

Грей преглътна и кимна, без да каже и една дума. След известно време проговори:

— Ще те направим истински офицер някой ден. Но първо трябва да забравиш омразата си. Помниш ли когато дойдох да те видя в болницата? Казах ти да престанеш с онези вуду глупости. Престана ли?

— Правя го само по специална молба на капитан Уиър. И на никой друг.

— А ти самият не вярваш в този ритуал, така ли?

— Аз подреждам картите предварително. Как бих могъл да вярвам?

Грей се засмя и обърса няколко трохи от устата си.

— А в какво вярваш?

— Във войната.

— Какво имаш предвид?

— Искам да видя как ще свърши.

— Нещо друго? — Грей пак го погледна изпитателно като лекар.

— Понякога — започна Стивън, който беше прекалено уморен, за да го усуква — вярвам в някакъв по-висш ред. В различни нива на преживяването; във възможността всичко да бъде обяснено.

— Така си и мислех — каза Грей. — С повечето хора е обратното. Колкото повече виждат, толкова по-малко вярват.

Стивън стана и каза рязко:

— Видях лицето ви онази юлска сутрин, когато атакувахме Бокур. Получих заповеди от вас в началото на комуникационния окоп.

— И?

— Погледнах в очите ви и видях абсолютна празнота.

За първи път, откакто Стивън го познаваше, Грей изглеждаше несигурен. Покашля се и сведе очи. Когато пак бе в състояние да срещне погледа на Стивън, той каза:

— Това са интимни моменти.

Стивън кимна.

— Знам. Бях там. Видях огромната пустота в душата ви и вие видяхте моята.

Погребаха Артър Шоу и Бил Стенли, мъжа, който беше загинал заедно с него. Първо трябваше да ги изровят от непредвидения им гроб в тунела. Групи от по четири души копаха три дни, укрепвайки мястото, докато стигнат до тях. Беше опасно упражнение и Уиър препоръча да не се прави; но тъй като той все още си почиваше в тила, сапьорите успяха да впечатлят с готовността си да намерят телата временния си командир — податлив на манипулации тип на име Картрайт.

По време на погребалната служба Джак Файърбрейс стоеше между Джоунс и Евънс. И тримата мачкаха фуражките си в ръце, докато свещеникът четеше молитвата. Сетне хвърлиха по шепа пръст върху тленните останки на загиналите. Джак не беше изненадан от случилото се. Не виждаше причина да смята, че приятелят му има повече шансове за оцеляване от сина му. Когато чу експлозията в германския тунел, той просто зачака новините: долу е имало двама души, единият е бил Артър Шоу. Когато Фийлдинг му го съобщи, той само кимна. Безразборното кръвопролитие беше достигнало връхната си точка; нямаше смисъл да се опитва да намери обяснение.

Запяха химна „Там далече има зелен хълм“, който Джак знаеше, че Шоу бе харесвал. Наистина много далече, помисли си Джак и погледна жълтеникавата кал по ботушите си. Чу се звук от тръба. Мъжете тръгнаха, отлепяйки с мъка краката си от пръстта. Шоу влезе за последен път под земята.

Подразделението на Джак беше в тила, разквартирувано в някаква ферма. С Тайсън и Шоу се бяха обединили, за да си купят малък газов котлон, който беше вече само негова собственост. Покани Джоунс и Евънс на консерва яхния, към която Евънс добави боб и кейк, изпратени му от вкъщи.

— Не е добре така — каза Джак. — Трябва да пием в негова чест. — Отиде до вратата на фермата и изсипа яхнията и боба на земята.

Когато се стъмни, успяха да се доберат до селото, в което Фийлдинг им беше казал, че има приятна кръчма. Последваха указанията му и намериха една къща близо до главната улица.

Когато пристигнаха, ръцете на Джак вече отчаяно се нуждаеха от стопляне. Маншетът на униформата му стържеше премръзналите му вени и изпращаше нещо подобно на електрически импулси към пръстите му. Тялото му копнееше за топла вода. Кръчмата беше пълна с мъже, които стояха край стените и се опитваха да се примъкнат по-близо до печката в дъното на помещението, върху която цвърчеше тиган с мазнина. Две жени хвърляха в него шепи картофи, които поднасяха с пържени яйца за радост на мъжете, които бяха успели да си намерят място край дългата маса.

Джак си проби път към жената, която подаваше чаши със светла бира. От опит знаеше, че така няма да успее да се напие. Помоли за бутилка бяло вино, а Джоунс реквизира сиропа от някакъв човек, който си тръгваше. Бързо изпиха бутилката, докато Евънс крещеше грубо на старицата, която пържеше яйцата. Тя с удоволствие го кълнеше в отговор, докато най-накрая му дойде редът.

Поръчаха още вино и го изпиха с мазните картофи, които им се струваха изискани на вкус — пресни, горещи и ухаещи на дом. Джак избърса уста в ръкава си и вдигна чаша. Евънс и Джоунс стояха близо до него в блъсканицата.

— За Артър Шоу — каза Джак. — Най-добрият приятел, който човек би могъл да има.

Пиха, после пак. Джак го правеше с ритмичната и бавна решителност, с която си вършеше работата в тунела. Някъде в трезвия му мозък се беше загнездил болезнен спомен за Шоу. И той малко по малко заличаваше тази хладна част от ума си, докато накрая я изтри напълно заедно със спомена.

Кръчмата трябваше да затвори в осем и половина, когато щеше да пристигне военната полиция, за да се увери, че няма останали хора там. Оставаха още двайсет минути и скоростта на пиенето се увеличи. Евънс запя, а Джоунс, чиито уелски прадеди бяха се преместили в Лондон преди много поколения, намери достатъчно келтска кръв у себе си, за да го подкрепи. След това накараха Джак Файърбрейс да изпълни номера си.

Когато Евънс призова за тишина, Джак почувства вдъхновение. Започна с няколко познати шеги и установи, че първоначалната досада на мъжете от прекъсването на разговора им скоро премина в шумно одобрение. Вървеше към кулминационната част на всеки виц с професионално спокойствие, като правеше кратки паузи, за да нагнетява напрежението. Алкохолът го беше направил дързък и освободен; усещаше, че е преминал отвъд фазата, в която заваляше думите или забравяше къде се намира; вместо това се бе устремил към нов вид яснота. Имаше нещо надменно, направо жестоко в увереността му.

Мъжете харесаха много вицовете, макар да ги бяха чували и преди. Джак беше убедителен. Малцина го бяха виждали да се представя толкова добре. Той не се смееше много, но виждаше ефекта от шегите си върху публиката. Бурният им смях отекваше в ушите му като рева на морето. Искаше му се той да става все по-гръмогласен и да погълне войната. Ако викаха достатъчно силно, можеха да разтърсят света и да го накарат да се осъзнае; да успеят да върнат дори мъртвите към живот.

Джак пи още вино от каната, която един доволен зрител му подаде. От състоянието на крайна невъзмутимост, дължащо се на пълното падане на задръжките му, той премина към някаква трескава несвързаност, която го накара да смята, че онова, към което се стремеше — могъщото отприщване на смеха — може да бъде постигнато чрез настоятелност, а не чрез хладно съсредоточаване върху средствата, които да го изтръгнат. Започна да повтаря ефектните думи от вицовете и да дирижира реакцията на слушателите с ръце. Някои от мъжете изглеждаха озадачени, други започнаха да губят интерес и да се връщат към прекъснатите си разговори.

Изпълнението му винаги завършваше с песен. Странно, че най-ефектни бяха най-безвкусните и простички рефрени, онези, които караха войниците да си мислят за дома, всеки по свой си начин. Джак подхвана: „Ако беше единственото момиче на света“. Гласът му се извиси и той замаха с ръце, подканяйки останалите да се присъединят към него. Доволни, че е приключил с шегите, много от мъжете запяха с него.

Щом видя лицата им отново да изразяват благосклонност и одобрение, Джак се заразхожда из помещението и продължи да ги насърчава. Чертите на мъртвия му приятел се върнаха в съзнанието му. В този странен изкривен свят за него Шоу беше единственият човек: голямата му красива глава, спокойните му очи, мускулестият гръб и огромните пръсти с изпочупени нокти. Джак почти усещаше гъвкавото му тяло, притиснато в неговото в тясната воняща землянка, в която спяха. Думите на глупавата песен започнаха да го задавят. Усети, че макар и отново приятелски, погледите на мъжете му досаждат. Взря се в зачервените им ревящи лица както и преди, когато бяха пели същата песен. И отново си каза, че не иска да заобича някого от тях повече от другите, защото знаеше какво ги очаква.

Горещото шумно помещение се завъртя пред плувналите му в сълзи очи. „Правил съм вече тази грешка — каза си Джак, — неведнъж, а два пъти си позволих да обичам някого повече, отколкото сърцето ми може да понесе.“ И с тази безнадеждна мисъл той падна от стола в ръцете на приятелите си Джоунс и Евънс, които го изнесоха навън под озадачените, но безразлични погледи на останалите.

Два дни по-късно им организираха изненадващия спектакъл с къпането. Ротата на Джак бе отведена на три мили зад фронта в една стара пивоварна. Джак се наслади на ритуала и се засмя над оптимизма на неколцина млади офицери, които бяха сигурни, че краткото къпане ще разреши хигиенните проблеми на мъжете.

Отначало Джак гледаше на въшките по тялото си като на обикновени паразити, чието нахалство го изпълваше с възмущение. Начинът, по който впиваха кафеникавите си тела в кожата му го отвращаваше. Изпитваше огромно удоволствие да поднася запалена свещ към ръбовете на дрехите си, където насекомите се криеха и размножаваха. Обикновено смъртта им чрез изгаряне беше тиха, макар от време на време да се чуваше и удовлетворително пукане. Джак обработваше и дрехите на Шоу, защото ръката му не беше достатъчно прецизна и имаше опасност да си подпали бельото. Ако наоколо нямаше свещ, дори притискане с палец вършеше работа. Изпитваше известно облекчение, унищожавайки част от създанията, макар да беше като да смачкаш насмукал се с кръв комар. Джак смяташе, че те нямат право да са там. Очевидно предимство от частичното им ликвидиране беше временното освобождаване от киселата застояла миризма, която оставяха след себе си, макар че тя обикновено беше смесена или направо надвита от по-силното телесно зловоние.

Както повечето мъже и Джак се чешеше почти непрекъснато, без да го съзнава, и постепенно спря изобщо да забелязва, че го прави. Но не всички се бяха примирили. Веднъж Тайсън така полудя, че военният лекар му предписа петнайсет дни почивка. За него непрекъснатият сърбеж се беше оказал по-мъчителен дори от звука на тежката артилерия и страха от смъртта.

В старата пивоварна мъжете се строиха и предадоха дрехите си. Нахвърляха бельото на купчина. Честта да отнесат сивата гъмжаща от въшки грамада се падна на най-окаяните бежанци. Войниците се шегуваха с жените, които се бяха заели със задачата. Те носеха ръкавици и носни кърпи на лицата си. Джоунс предложи противогаза си на една нещастна слаба белгийка, която изобщо не го разбра. По нареждане на сержанта на взвода на Джак куртките и панталоните бяха отнесени в ъгъла на огромното, прилично на хамбар помещение, където дезинфектиращата машина, влачена оптимистично нагоре-надолу по фронтовата линия, трябваше да ги опуши.

Джак влезе в една вана заедно с неколцина други мъже от взвода му. Водата беше все още топла, макар и сапунена от предишните ползватели. Триеха телата си и се смееха, усещайки как се загрява кожата им. За копачите на лондонското метро не подсигуряваха душове; Джак се прибираше у дома си целият в кал и пот. А тук в старите бирени бъчви се чувстваше сред приятели и се отпускаше както никога преди. Евънс и О’Лоун започнаха да се пръскат с вода, разплисквайки я с отворени длани. Неусетно и Джак се присъедини към тях. За миг се почувства виновен пред паметта на мъртвите си другари, сякаш не им отдаваше нужната почит, но това бързо премина. Щеше да се наслаждава на всяко удоволствие, което му помагаше да продължи нататък.

След това стояха и трепереха, докато комендантът им раздаде чисти ризи и бельо. Върнаха и горните им дрехи от дезинфектиращата машина и те седнаха да пушат под слабото пролетно слънце. Времето беше започнало да се променя. Макар нощем все още да беше мразовито, въздухът през деня започваше да става по-плътен. Джак се замисли за нарцисите, които скоро щяха да цъфнат по бреговете на канала край дома му. Спомни си как бе играл с Джон, как го беше учил да слага стръв на въдицата, как беше ритал топка с него с часове. Беше се надявал, че тези тренировки ще направят детето по-пригодно да се присъедини към мачовете на другите момчета от улицата, макар да не постигаха кой знае какво. Джак виждаше как бузите му порозовяваха от вълнение, докато тичаше към него, стиснал топката, която изглеждаше твърде голяма пред тесния му гръден кош. Чуваше неразбираемите му екзалтирани викове, които прорязваха мъгливия ден с неподправената си невинност и жизнерадост.

Отклони мислите си от спомените и погледна надолу към обувките си. Изпъна стъпала в чистите чорапи. Мъжете се строяваха, за да тръгнат обратно. Тази вечер щяха да възстановяват окопите. Разликата между това да си на фронтовата линия и в резерва, както отбелязваше Евънс, беше, че на фронта поне ти позволяваха да се скриеш под земята извън обсега на снарядите.

Когато стигнаха до квартирите си, Джак усети първото дразнене по кожата си. В рамките на три часа топлината на загрятото му от маршируването тяло накара стотици въшки да се излюпят от яйцата, останали в шевовете на дрехите му. А когато стигнаха до фронта, те вече пъплеха навсякъде по кожата му.

На следващата сутрин се получи писмо за Стивън от Амиен. Почеркът му беше непознат, но му приличаше на онзи по бележките, които беше намирал в дома си в Сен Реми, и списъците с доставки от бул. „Канж“. Занесе го в землянката и го отвори, когато Елис излезе да говори с постовите и той остана сам. Това беше първото писмо, което получаваше от началото на войната.

Обърна плика към светлината, съзерцавайки името си върху него. Отвори го и усети как синята шумоляща хартия го изпълни със странна топлота.

Жан му беше писала, че Изабел е напуснала Амиен и е заминала за Мюнхен, където нейният германец се беше прибрал след тежко раняване. Макс е трябвало да плати огромна сума, за да я измъкне през Швейцария. Изабел се беше сбогувала с нея и й беше казала, че никога повече няма да се върне във Франция. Никой от семейството й и от града не искал вече да чуе за нея.

Стивън остави писмото върху грубите дъски на масата, в чиито пукнатини все още се виждаше засъхнала миша кръв. След това опря глава на дланите си. Беше получил отговор на простия въпрос, който го вълнуваше. Изабел вече не го обичаше; или ако го обичаше, то беше по някакъв отчужден начин, който не влияеше на постъпките й и на привързаността й към другия мъж.

Когато се обърна към запасите си от сила, установи, че може да понесе тази мисъл. Каза си, че чувствата помежду им все още съществуват, но това е съществуване в друго време.

Някога в хладната катедрала в Амиен беше предвидил огромния брой на мъртвите. Не беше предчувствие, а по-скоро осъзнаване, че разликата между живота и смъртта не се съдържаше в някакъв факт, а просто беше въпрос на време. Това разбиране му беше помогнало да понесе писъците на умиращите при Тиепвал. И затова сега можеше да вярва, че любовта му към Изабел, както и нейната към него, беше непокътната в цялата си извънмерна страст — тя не беше загубена, а временно жива по също толкова значим начин, както всяко сегашно или бъдещо чувство сред безкрайната тъма на смъртта.

Прибра писмото на Жан в джоба си и излезе в окопа, където видя Елис да се приближава към него по дъсченото покритие.

— Тихо е, а? — каза Стивън.

— Поносимо е — отвърна Елис. — Имам проблем. Опитвам се да събера работна група, с която да върнем обратно някои от телата на загиналите. Тихо е, както казваш, и може да нямаме по-добра възможност.

— И какъв е проблемът?

— Хората ми не искат да тръгнат, ако не ги придружавам. Така че им обещах. После настояха с нас да тръгне и поне един сапьор, но техният командир каза, че това не им влизало в задачите и че им било омръзнало да ни вършат черната работа.

Бледото луничаво лице на Елис изглеждаше трескаво. Бутна фуражката си назад и под нея се показа сплесканата му червеникава коса, която беше започнала да оредява.

Стивън се усмихна леко и поклати глава.

— Всички трябва да отидем. Не е кой знае какво. Просто смърт.

— Е, все пак с капитан Уиър ще пратите ли някои от сапьорите с нас?

— Мога да го попитам. Вероятно и той ще иска да дойде, след като ръката му вече е по-добре.

— Сериозно ли говориш? — попита троснато Елис.

— Не знам, Елис. Нещо у теб ми вдъхва несигурност. Събери групата до дванайсет часа. Ще се видим при следващото укритие.

Уиър се изсмя сухо, когато Стивън му предложи да тръгне с тях.

— Ще има ром — обеща Стивън.

Очите на Уиър се разшириха заинтригувано.

Но когато моментът настъпи, той донесе внезапен ужас и усещане за нереалност. Нищо не би могло да ги подготви за бруталните форми на смъртта, които ги очакваха. Както и в предишни мигове на изключително напрежение, Стивън усети как губи представа за времето. То сякаш се запъна и спря.

По обяд на банкета за стрелба с противогази. Вкус и мирис на смърт, мислеше си Стивън. Кокър наряза чували за ръкавици и им ги раздаде. Файърбрейс и Фийлдинг от тунелджиите, Елис, пребледнял като платно, Барлоу, Бейтс, Годард и Алън от пехотата; Уиър, отпиващ ром след уискито, олюлявайки се на стълбата.

— Какво правиш, Бренън?

— И аз идвам.

Тръгнаха към един кратер от снаряд, слънцето приличаше, над тях се виеше чучулига. Синьо небе, невидимо за очите, забити в калта. Придвижваха се приведени към кратера, в който от седмици лежаха неприбрани трупове.

— Опитай се да го вдигнеш.

Нито звук от картечница или снайпер, макар да бяха нащрек.

— Хвани го за ръцете.

Едва доловима заповед през противогаза. Ръцете с лекота се откъснаха.

— Не ги дърпай така.

По яката на Уиър пропълзя огромен плъх, устремен към нещо червено на гърба му. Стреснат гарван, издигна черното си тяло, порейки въздуха с огромните си криле. Кокър и Барлоу разтръскаха глави под атаката на рояк мухи, чиято намеса трансформира черната кожа на труповете в зелена. Оглушителното повръщане на Годард ги развесели, но те преглътнаха смеха си зад противогазите. Годард се освободи от своя противогаз и задиша дори по-шумно, отколкото беше повърнал. Ръцете на Уиър, увити в парчета от чували, внимателно разтвориха униформата на един сапьор, разголиха гърдите му, взеха някакъв диск заедно с част от кожата и го прибраха в джоба на куртката му. Макар да беше корав човек, Джак беше погнусен от подпухналата плът. Лъщящ и преял с черен дроб, от корема на един труп се измъкна плъх; повдигна се и тупна върху ребрата, изпълнен с доволство. Товареха парче по парче върху носилките телата, лежащи в калта. Не хора, а плът и мухи, помисли си Стивън. Бренън тревожно разсъблече един обезглавен торс. Прегърна го с две ръце и го измъкна без крака от кратера, а пръстите му потънаха в размекнатата зеленикава маса. Беше брат му.

Когато се върнаха на сигурно място в окопа, Джак беше бесен, че са ги накарали с Фийлдинг да пренасят трупове, но Уиър отбеляза, че трима души от собствената им рота са останали непогребани. Годард не можеше да спре да повръща, макар стомахът му отдавна да се беше изпразнил. Когато не се напъваше, седеше на банкета и плачеше неудържимо. Беше на деветнайсет години.

На лицето на Майкъл Уиър беше застинала усмивка. Каза на Фийлдинг и Джак, че ги освобождава от работа за една седмица, след това отиде в землянката на Стивън с надеждата да намери уиски.

— Чудя се какво ли би казал баща ми — каза той замислено. — Разбира се, те всички „допринасят“, както той се изрази. — Уиър преглътна и облиза устни. — Само дето неговият и моят принос изглеждат толкова различно.

Стивън се взря в него и поклати добронамерено глава.

— Знаеш ли от какво наистина се страхувах? — попита. — Най-много ме плашеше мисълта, че някой от тези мъже ще се окаже жив.

Уиър се засмя.

— След толкова време?

— Известни са и такива случаи — каза Стивън. После му хрумна нещо. — Къде е Бренън? Видя ли го да се връща?

— Не.

Стивън тръгна да го търси из окопа. Намери го да седи притихнал на банкета близо до землянката, в която спеше заедно с още пет-шест души.

— Съжалявам, Бренън — каза той. — Сигурно е било ужасно за теб. Не трябваше да идваш.

— Знам. Исках да дойда. Сега се чувствам по-добре.

— Чувстваш се по-добре?

Бренън кимна. Имаше продълговата глава с гъста черна мазна коса, която Стивън наблюдаваше в този момент отгоре. Когато вдигна лице, на него беше изписано спокойствие.

— Поне си измий ръцете, Бренън. Сложи им малко хлор. Вземи си почивка, ако искаш. Ще кажа на сержанта ти, че си освободен от наряд.

— Няма нужда. В известен смисъл се чувствам късметлия. Помните ли миналия юли, когато паднах от банкета, а една мина избухна и ми счупи крака? И после видях как вие всички се изкатервате от окопа навън. Извадих късмет.

— Да, но съжалявам за брат ти.

— Всичко е наред. Намерих го, това е важното. Не го оставих да лежи там. Върнах го и сега ще получи подобаващо погребение. Ще има гроб, който хората ще виждат. Когато войната свърши, ще мога да идвам да оставям цветя на него.

Стивън беше учуден на увереността на Бренън, че той самият ще оцелее. Когато се обърна да си върви, Бренън си запя тихо някаква ирландска песен, която беше пял и сутринта, когато чакаха да започне настъплението. Гласът му беше дрезгав настойчив тенор, а и знаеше много песни.

Цяла нощ пя на брат си, когото беше донесъл със собствените си ръце.

В ресторанта на хотел „Фолкстоун“11 в Булон се беше събрала развълнувана компания млади офицери. Повечето от тях бяха на фронта само от шест месеца, но имаха какво да разказват на приятелите и роднините си. Войната не им се отразяваше много зле. Бяха станали свидетели на осакатявания и смърт; бяха преживели физически неудобства, студ, влага и умора, каквито никога не бяха си и помисляли, че могат да издържат, но все още гледаха на службата си като на нещо, което, ако се редува с редовни домашни отпуски, би могло да се изтърпи, поне за известно време. Пиеха шампанско и се хвалеха какво ще правят, като се приберат в Лондон. По време на голямото кръвопролитие от миналата година все още не бяха в армията и не можеха да предвидят механизираната скотобойна, която се очакваше в непроходимата кал на Фландрия през следващите месеци. Ужасът по време на антракта беше поносим; те тръпнеха от радост, че са оцелели и се топлеха един друг с ентусиазма на облекчението. Младите им гласове приличаха на цвъртене на скорци под полилеите.

Стивън ги чуваше от стаята си на втория етаж, където пишеше писмо на Жан. Манерката с последното уиски от Арас беше почти празна, пепелникът — пълен. За разлика от подчинените си, които пишеха до вкъщи всеки ден, на него му липсваше опит в кореспонденцията. Писмата на войниците, които той четеше уморено, бяха пълни с окуражителни думи към близките им, коментари за получените колети и молби за още новини.

Стивън не мислеше, че Жан има нужда да я уверява, че е добре; нито че се интересува от подробности от фронтовия живот. Стараеше се да не споменава Изабел и смяташе, че е разумно да пише за неща, които касаят едновременно и него, и Жан — а именно Амиен и как хората и сградите в него са оцелели.

Онова, което искаше да й каже, беше, че заедно с Майкъл Уиър тя е най-добрият му приятел. И тъй като можеше и да е мъртъв след месец, нямаше причина да не го направи. Написа: „За мен писмата ви означават много, защото чрез тях имам връзка с нормалния свят. Оценявам любезността ви към мен. Приятелството ви ми дава сили да оцелея.“

Скъса листа и го изхвърли в кошчето до краката си. Жан не би харесала това; беше прибързано и грубо от негова страна. Трябваше да е по-официален поне в началото. Подпря глава на ръцете си и се опита да си представи издълженото умно лице на Жан.

Каква беше тази жена? Какво очакваше да й каже? Представи си тъмнокафявите й очи под извитите вежди. Те бяха интелигентни и насмешливи, но въпреки това нежни и състрадателни. Носът й приличаше на носа на Изабел, но устата й беше по-голяма, а устните — по-тъмни. Брадичката й беше остра, макар и малка. Чертите й, които говореха за сила, тъмният цвят и възпиращото излъчване на очите й придаваха малко мъжки вид; но пък красотата на бледата й кожа, която не беше толкова изразителна като тази на Изабел, но също бе гладка като слонова кост по лицето и шията, издаваше необикновена деликатност. Не знаеше как да подходи към нея.

Описа някои подробности от пътуването си с влак до Булон и обеща, че ще й пише от Англия, когато ще има какво интересно да й разкаже.

На другия ден, когато корабът пристигна във Фолкстоун, на кея се беше събрала малка тълпа. Много от момчетата и жените махаха с флагчета и приветстваха пехотинците, които слизаха по трапа. Стивън видя как израженията им от весели станаха объркани — тези, които бяха дошли да посрещнат синовете и братята си, за пръв път виждаха завръщащи се войници. Отслабналите и безизразни същества, които стъпваха на брега, но не бяха мъжете с лъснато снаряжение и широки усмивки, които се бяха качили на борда под звуците на полковите оркестри. Някои носеха животински кожи, които си бяха купили от местни ферми; мнозина бяха изрязали парчета от шинелите си и ги бяха увили около ръцете си, за да ги пазят от студа. На главите им имаше шалове вместо фуражки с лъскави кокарди. По телата и екипировката им беше засъхнала мръсотия, а очите им бяха празни и непроницаеми. Автоматичните им движения излъчваха мрачна сила. Изглеждаха страшни в очите на цивилните, защото се бяха превърнали не в убийци, а в пасивни същества, чиято единствена цел беше да издържат.

Стивън усети нечия ръка върху рамото си.

— Здравейте. Вие ли сте капитан Рейсфорд? Казвам се Гилбърт. Аз съм началникът тук. Не можах да тръгна с вас, момчета, боя се, че кракът ми е увреден. А сега вземете тези формуляри и когато стигнете до гарата, искам да се свържете с офицера, отговарящ за транспортирането. Всички имена са тук. Ясно?

Стивън го изгледа слисано. От тялото на мъжа се излъчваше остра миризма на гнило, която той усети, когато се приближи, за да му подаде формулярите.

На перона на гарата също имаше тълпа посрещани. Виждаха се и маси, на които доброволчески организации предлагаха чай и кифли.

Стивън тръгна към предната част на перона и когато се скри от тълпата зад грамадната тухлена чакалня, остави купчината формуляри върху един нисък зид.

Влакът потегли, мъжете се бяха наредили в коридора, седяха върху раниците си, пушеха, смееха се и махаха на хората отвън. Стивън отстъпи мястото си на една жена със синьо боне.

Притиснат до прозореца на купето, той не успя да види много от Англия, която прелиташе край него. Зърваше я само от време на време изпод мишницата си. Гледката на родината не успя да извика у него любов или чувството, че е добре дошъл. Беше твърде уморен, за да я оцени. Чувстваше само болка в кръста, предизвикана от усилието да не си удря главата в полицата за багаж над него. След време може би щеше да отвори душата си за красотата на провинцията и звуците на мирния живот.

— Слизам на следващата спирка — каза жената с бонето. — Искате ли да се обадя на съпругата ви или на родителите ви и да им кажа, че пристигате?

— Не. Не, аз… не мисля. Благодаря.

— Откъде сте?

— Линкълншир.

— О, мили боже, това е доста далече.

— Няма да ходя там. Отивам… — Нямаше планове. Спомни си нещо, което веднъж му беше казал Уиър. — В Норфолк. Много е хубаво там по това време на годината.

На гара „Виктория“ Стивън успя да си пробие път през тълпата до улицата. Не искаше да вижда войници, а да се изгуби в анонимността на града. Тръгна с бърза крачка през парка към „Пикадили“, след това пое по-бавно на север. Влезе в добре зареден магазин за мъжко облекло близо до ул. „Албърмарл“. Повечето му дрехи се бяха изгубили при прехвърлянето предишната година и имаше нужда поне от една риза и един кат бельо. Стоеше на дървения под и се взираше в множеството изложени вратовръзки и чорапи в стъклените витрини. Иззад щанда се появи мъж в официален дневен костюм.

— Добър ден, сър. С какво мога да ви помогна.

Стивън видя как очите му се плъзнаха по тялото му и регистрираха униформата и чина му. Също така забеляза неволното му отвращение зад формалната любезност. Запита се какво ли у него беше отблъскващо. Не знаеше дали не мирише на хлор, на кръв или на плъхове. Инстинктивно вдигна ръка към долната си челюст, но усети съвсем лекото драскане на брадата, набола след като се беше обръснал за последно в хотел „Фолкстоун“.

— Трябват ми ризи.

Мъжът се качи по една стълба и издърпа две дървени лавици, които свали и постави пред Стивън. Върху тях имаше бели ризи с колосани нагръдници за официални случаи и всекидневни раирани модели без яка. Докато Стивън се двоумеше, продавачът донесе още ризи във всякакви цветове и ги разпръсна в дъга пред него с цялото им разнообразие — с ръчно изработените им илици, изгладените им маншети и всевъзможните материи, от по-груби до луксозни и фини.

— Извинете, сър. Трябва да се погрижа за друг клиент, докато вземете решение.

Продавачът се оттегли и остави Стивън объркан от избора и отношението към себе си. С другия клиент, едър мъж на около шейсет години в скъпо палто и бомбе, той заговори доста по-оживено. След като записа няколко покупки на сметката си, човекът излезе от магазина с тежка стъпка, без дори да забележи присъствието на Стивън. Усмивката на продавача замръзна, след което напълно изчезна, когато се върна при него. Държеше се определено дистанцирано.

Накрая каза:

— Не искам да ви препирам, сър, но ако изборът ни не ви харесва, може би е по-добре да опитате някъде другаде.

Стивън го погледна невярващо. Беше на около трийсет и пет години, с оредяваща сламеноруса коса и добре оформени мустаци.

— Трудно ми е да избера — отвърна. Когато заговори, чувстваше челюстта си натежала. Чак тогава осъзна колко е уморен. — Извинете.

— Може би ще е най-добре, ако…

— Не ме искате тук, нали?

— Не е това, сър, просто…

— Дайте ми тези. — Посочи двете най-близки ризи. Помисли си, че преди десет години би ударил този човек; но сега просто му плати и излезе.

Навън вдиша дълбоко тежкия въздух на „Пикадили“. От другата страна на улицата видя арките на хотел „Риц“, чието име беше осветено от запалени крушки. Жени в скъпи кожени палта и техните кавалери в лъскави сиви костюми и черни шапки влизаха и излизаха през вратата. От тях се излъчваше целеустременост, сякаш отговаряха за важни финансови сделки или дела от международно значение, които не им позволяваха дори да погледнат към угодническата усмивка на портиера с неговия цилиндър и обшитата със златни ширити ливрея. Изчезваха зад стъклото, меките им връхни дрехи се влачеха зад тях и веднага забравяха за улицата и за всичко извън техния собствен живот.

Стивън ги погледа известно време, след това тръгна с военния си куфар към „Пикадили Съркъс“, където си купи вестник. Беше се разразил финансов скандал, имаше нещастен случай във фабрика в Манчестър. Нямаше новини от войната на първа страница, но по-нататък, до читателските писма намери репортаж за маневрите на Пета армия и сърдечни похвали за тактическите умения на нейния командир.

Колкото повече вървеше, толкова по-изолиран се чувстваше. Любуваше се на гладките незасегнати павирани улици. Радваше се, че обичайният живот в столицата си тече както винаги, но не се чувстваше част от него. Щеше да му е неудобно да бъде третиран различно от обикновените цивилни в страната, в която отдавна не се беше завръщал, но все пак му се струваше странно, че присъствието му извикваше не просто безразличие, а неприязън. Отседна за през нощта в малък хотел близо до площад „Лестър“, а на сутринта взе такси до ул. „Ливърпул“.

Имаше влак за Кингс Лин по обяд. Остана му време да отиде на бръснар и да се подстриже, преди да си купи билет и да поскита по перона. Сетне се качи на полупразния влак и спокойно си намери място. Плюшената тапицерия беше чиста. Потъна в една ъглова седалка и извади книга. Влакът се заклати и бавно затрака, излезе от гарата и започна да набира скорост, оставяйки зад себе си мръсния североизточен Лондон.

Стивън осъзна, че не може да се съсредоточи върху книгата. Мозъкът му беше твърде задръстен и вцепенен и не успяваше да проследи дори проста сюжетна линия. Макар крайниците му да бяха леко схванати, не усещаше умората физически; наспа се сравнително добре в малката хотелска стая и закуси късно. Но умът му като че ли трудно функционираше. Не можеше да прави почти нищо друго, освен да седи и да се взира в пейзажа, който преминаваше край него. Полята бяха огрени от пролетното слънце. През тях кротко течаха тесни поточета или реки. Веднъж или дваж по хълмовете му се мярнаха сивите кули на църкви или групи от фермерски постройки, но през повечето време виждаше само равната земеделска земя, очевидно пуста, в чиято дълбока влажна почва в същия миг нещо растеше или гниеше, невидим, но неумолим процес, който течеше от векове денем и нощем под студеното дъждовно небе.

Докато продължаваше да трака напред по пътя си, влакът сякаш съживи някакъв ритъм дълбоко в паметта му. Задряма в ъгъла, после се стресна, защото сънува, че се намира в селцето от детството му в Линкълншир. Разбра, че е заспал, просто бе сънувал, че се събужда. И се озова в хамбар в някакво равно бледо поле, през което минаваше влак. Събуди се втори път, обзет от страх, и се опита да не заспива; но отново откри, че само е сънувал събуждането си.

Всеки път, когато очите му се отваряха, се опитваше да стане, да се откъсне от плюшената седалка в купето, но краката му бяха прекалено натежали и той се плъзгаше отново в съня, така както бе видял един мъж да се свлича по дъските в окопа към отходната яма, в която най-накрая се удави.

Накрая успя да издебне един от миговете на пробуждане и да се изправи с мъка на крака. Застана до прозореца и се загледа в полята.

Трябваха му няколко минути, за да се убеди, че не сънува. Усещането не беше по-различно от няколкото пъти, в които се беше заблудил, че е буден, но после бе открил, че все още спи и сънува.

Постепенно мозъкът му се проясни. Стискаше здраво рамката на прозореца и дишаше тежко. Усещането за дезориентация започна да намалява.

„Уморен съм, помисли си той, докато вадеше цигара. И тялото ми, и умът ми са уморени, точно както каза Грей. Вероятно той или някой от неговите австрийски лекари могат да ми обяснят любопитната поредица от халюцинации.“

Оправи си униформата и приглади косата си там, където се беше разрошила от съня. Дръпна вратата на купето и тръгна по люлеещия се коридор към вагон-ресторанта. Сервитьорът се приближи, клатушкайки се по пътеката с менюто.

Стивън беше изненадан от богатия избор. От години не беше виждал такова разнообразие. Поръча си бульон, морски език и пудинг с месо и бъбреци. Сервитьорът му подаде винената листа. Джобовете му бяха пълни с английски банкноти, които беше получил срещу фиша за заплатата си. Поръча си най-скъпото вино, което струваше шест шилинга бутилката.

Сервитьорът закръжи около него с черпак, пълен с топла супа, който изсипа в чинията с монограм, но след като приключи с това действие, по бялата покривка остана дълга кафява следа. На Стивън супата му се стори прекалено силна, за да му е вкусна; пресният телешки бульон и подправките го объркаха. В Амиен нито беше обядвал, нито вечерял и небцето му беше свикнало с фабричен пудинг със сладко от сливи и ябълки, мляно говеждо в консерва, бисквити и от време на време по някое парче кейк, пратено от Англия на Грей или Уиър.

Тънките филета морски език бяха покрити с фина мрежа от жилки и месото им беше прекалено деликатно за вкуса му. Сервитьорът наля според етикета два сантиметра вино в кристалната чаша. Стивън го изгълта на един дъх и му каза да налива още. Докато чакаше пудинга, пийна порядъчно. Вкусът му се стори завладяващ. Сякаш в главата му се случваха множество малки експлозии от аромат и цвят. Не беше вкусвал вино от шест месеца, при това тогава пи някакво тръпчиво бяло вино без етикет. Остави чашата. Водата на фронта имаше вкус на вода, когато идваше с порциона, или на нещо по-лошо, ако се процеждаше от кратерите на снарядите; чаят миришеше на бензин заради тубите, в които го доставяха. Но докато пиеше това вино, му се струваше, че поглъща самата сложна същност на Франция — не непрогледния ад на Пикардия, а някое по-старо пасторално място, където все още имаше надежда.

Очевидно беше дори по-уморен, отколкото бе предполагал. Изяде колкото можа от пудинга. Пропусна десерта и изпуши една цигара с кафето. Когато стигна до Кингс Лин, се прехвърли на линията, минаваща покрай брега на Норфолк към Шерингам — мястото, което Уиър му беше препоръчал. Докато малката композиция напредваше натам, той установи, че пътуването подлага на изпитание търпението му. Искаше му се да е навън, да диша чистия спокоен въздух; копнееше за странноприемница с меко легло. На следващата спирка, в някакво село на име Бърнам Маркет, той свали куфара си от полицата за багаж и скочи на перона. Влезе в селото, разполовено от главния път, от двете страни на който се виждаха добре поддържани морави. Повечето къщи наоколо бяха строени през XVIII век — изглеждаха просторни, но скромни. Сред тях се виждаха няколко магазинчета, включително и аптека, бакалия и дюкян, където се продаваха конски такъми.

Зад огромен кестен се беше сгушила странноприемница на име „Кос“. Стивън влезе в нея и позвъни на гишето в подножието на стълбите. Никой не му отговори, затова пристъпи в застлания с каменни плочи бар. Той беше празен, макар да се виждаха неприбрани чаши от бира по масите, останали сигурно от обяда. Атмосферата вътре беше хладна и мрачна заради каменния под и тежките дървени греди.

Чу зад себе си глас, обърна се и видя пълничка жена с престилка, която му се усмихна малко несигурно, когато срещна погледа му. Каза му, че е само чистачка, а собственикът е излязъл за целия следобед, но може да го настани, ако се запише в регистъра. Заведе го до малка стая на горния етаж с махагонова ракла и старо дървено легло с дебел пухен юрган. До вратата имаше стол и умивалник с порцеланова кана и леген, а край тях малка лавица с няколко доста четени книги. Прозорецът до раклата гледаше към моравата пред хотела, където белите цветове на кестена скриваха небето. Стивън благодари на жената и хвърли куфара си на леглото. Точно такава стая беше търсил.

След като разопакова багажа си, легна на леглото и затвори очи. Искаше да поспи, но клепачите му непрекъснато потрепваха. Всеки път, когато му се струваше, че сънят е близо, тялото му го връщаше обратно в реалността. Най-накрая се озова в някакво състояние на полусън, подобно на онова във влака, в което ярки сцени от последните две-три години изскачаха в разбъркан ред в съзнанието му. В паметта му ясно се връщаха случки и хора, които беше забравил, след това изчезваха. Опита се да се изтръгне от зловещата върволица на спомените. Непрекъснато виждаше как след удара на снаряда Дъглъс пада от носилката на хлъзгавия под на окопа; дори чуваше безжизненото тупване на отпуснатото му тяло. В паметта му се върна и Стъд, за когото напълно беше забравил, видя как каската му се плъзва назад и картечният огън пробива черепа му, докато се навежда да помогне на друг паднал войник.

Стивън стана от леглото. Ръцете му трепереха като на Майкъл Уиър по време на обстрел. Пое дълбоко дъх и чу как въздухът свисти в гърдите му. Струваше му се странно, че шокът се стоварва върху него сега, когато беше в безопасност в спокойно английско село.

Мисълта за това къде се намира го стресна. Отдавна не се беше връщал в Англия. Може би не беше зле да излезе навън и да поразгледа.

Стъпките му отекнаха по голите дървени стъпала, докато слизаше без шапка към преддверието. После излезе навън.

Вдигна рамене, а сетне ги отпусна с дълга болезнена въздишка. Тръгна по зелената трева, след това зави по пътя, който извеждаше извън селото. Опита се да се отпусне. „Бях под обстрел, помисли си той, но засега всичко свърши.“ Под обстрел. Двете думи се върнаха при него. Колко неясна и неадекватна беше тази фраза.

Живите плетове покрай него бяха неподдържани и избуяли, обрасли с див магданоз. Въздухът изглеждаше толкова чист, сякаш никога не е бил вдишван; точно започваше да се захлажда от първия вечерен бриз. В далечината от високите брястове оттатък полето се носеше грак на врани, а наблизо се чуваше тихото гукане на гълъби. Спря и се облегна на портата. Покоят на света край него сякаш беше извън времето; нямаше човешки глас, който да го върне обратно.

Загледа се в подранилата бледа луна, увиснала ниско над брястовете. Над и отвъд нея се виждаха дълги раздърпани облаци, които се проточваха в бледата синева на небето, а сетне чезнеха в мъглива белота.

Стивън усети, че го връхлита неудържим прилив на чувства. Уплаши се, че той ще придобие физическо изражение — на спазъм, кръвоизлив или смърт. След това осъзна, че онова, което изпитва, не е агресия, а страстно привличане — към разлюляното поле, спускащо се към дърветата, към пътя, водещ обратно в селото, където се виждаше камбанарията на църквата. Тези неща и далечното опрощаващо небе бяха неделими, част от едно и също сътворение; и той самият, както можеше да прецени всеки нормален млад човек, съдейки по едва доловимия пулс във вените си, беше едно с тях. Вдигна поглед и си представи как биха изглеждали звездите, проправящи си път през тъмнината, видя пълзящите мъглявини и мътните светлини в безкрайността. Това не бяха различни светове, вече ясно го разбираше, те бяха свързани от разума на сътворението с раздърпаните бели облаци, с никога невдишвания майски въздух, с пръстта под влажната трева, върху която стъпваше. Хвана се здраво за ниската ограда край пътя и подпря глава върху ръцете си, изпълнен с някакъв остатъчен страх, че силната любов, която изпитваше, някак си ще го отнесе от земята. Искаше да протегне ръце и да прегърне полята, небето, брястовете и птиците в тях; искаше да ги притисне към себе си и да им прости всичко, както баща прощава на своя блуден, скитащ, но обичан син. Изабел и жестоката смъртоносна война; изгубената му майка, приятелят му Уиър: нищо вече не беше неморално или неспасяемо, всичко можеше да се подреди, да се разбере в отдалечената перспектива на прошката. Докато стискаше дървената летва, той искаше да бъде опростен за всичко, което бе сторил; копнееше творецът на света да изличи греховете и гнева му, защото душата му беше свързана с него. Тялото му се разтресе от страстната любов, която го беше връхлетяла и от която беше прокуден сред кръвта и плътта на неспирната сеч.

Вдигна глава и установи, че се усмихва. Вървя омиротворен по пътя може би около час, макар да беше изгубил представа за времето. Вечерта остана светла, докато вървеше край нивите с различни очертания и дърветата, израсли ту в редица, ту сами или на групи, според това къде случайността бе отвяла семената им.

Пътят се спусна надолу и зави и Стивън се озова в малко село. Две момчета си играеха на голяма поляна до една канавка, която отделяше тревата от пътя. Стивън влезе в кръчмата отсреща, която приличаше повече на гостна в частен дом. Раздразнителен старец го попита какво иска. Донесе му бира, налята от невидимо буре в задната стая; заедно с нея му подаде и по-малка чаша, пълна с някаква канелена напитка. Стивън изнесе двете чаши навън, седна на една пейка край поляната и се загледа в момчетата, които играеха, докато слънцето най-накрая не залезе и не блесна бледата луна.

Стивън пристигна обратно във Франция ден по-рано, за да може да гостува на Жан в Амиен. Прехвърлянето му в бригадния щаб се отложи с две седмици и междувременно той трябваше да се върне при ротата си на фронта. Стори му се, че завръщането му към войната ще е по-леко, ако прекара една нощ във Франция, преди да тръгне към мястото, където Грей го беше разквартирувал.

Гарата в Амиен за него беше като местна забележителност, макар това да му се струваше странно, защото едва за трети път слизаше тук. Първият път доведе до необикновени и невиждани дотогава последствия, същото можеше да се каже и за втория. Третия път със сигурност нямаше да види Изабел; може би вече не го очакваха нови драми и обрати. Поне така се надяваше.

Жан беше решила да му се довери и той й беше благодарен за това. Нямаше нужда да го прави, но отношението й издаваше великодушие и въображение. Освен ако не го правеше от съжаление. Откри, че му е трудно да прецени какви чувства събужда у хората сега, но дори Жан да проявяваше просто състрадание към недодялания войник, той нямаше да го отхвърли. Тя беше мила жена. Чудеше се защо не се е омъжила: сигурно беше на трийсет и осем или трийсет и девет, вече почти твърде възрастна, за да има деца.

Изпрати й телеграма от Булон и дочака отговор. Тя му пишеше, че ще се радва да го види вечерта, по всяко време.

Тръгна през града с очукания си войнишки куфар. Беше облякъл една от новите си ризи, които купи в Лондон, както и ново бельо. Доколкото можеше да прецени, въшките, които го бяха тормозили, бяха унищожени в огъня, в който изгори старите си дрехи в Норфолк. Когато на връщане мина през ул. „Ливърпул“, помоли бръснаря да му махне мустаците. Когато пристигна на бул. „Канж“, почти беше започнал да се чувства отново млад.

Прекоси площада с кафенето, в което беше срещнал Жан, и стигна до малката къща, в която тя живееше преди с Изабел. Позвъни. Докато чакаше, се опита да си спомни как изглежда Жан, но в ума му не изникна никакъв образ.

— Влезте, мосю. — Жан протегна ръка.

Стивън отново се озова в скромния коридор, който този път му се стори по-ярко осветен. Жан отвори вратата вдясно и го покани във всекидневната. Тя имаше лъскав дървен под и кръгла маса, върху която беше поставена стъклена ваза с фрезии. От двете страни на мраморната камина имаше по едно кресло.

— Уморен ли сте от пътуването?

— Не, никак. Чувствам се много добре.

Стивън седна на стола, който Жан му посочи, и вдигна очи към нея. Сега си спомни бледата й кожа и чертите на лицето й, които излъчваха сила; когато ги гледаше, се чувстваше спокоен. Разположението на очите й и извивката на главата й от време на време му напомняха за Изабел, за някаква импулсивна природа, която беше укротена от сдържаното поведение на Жан.

— Тя ме предупреди, че обичате да се взирате в хората — каза тя.

Стивън се извини.

— През всичките тези години в калта съм забравил доброто си възпитание. — Беше доволен, че Изабел изникна толкова бързо в разговора им. Така щяха по-бързо да се отърват от темата. — Имате ли вести от Изабел?

— Да — каза Жан. — Много е щастлива. Макс е ранен зле, но ще оцелее. Помоли ме да ви благодаря, задето дойдохте да я видите. Според мен това означаваше много за нея. Нямаше никакъв късмет — или пък беше много глупава, както би се изразил баща ми. Всичките й решения бяха трудни. Мисля, че срещата й с вас и мисълта, че й желаете само добро, я крепи.

— Доволен съм, ако е така — отвърна Стивън, макар да не изпитваше никакво удоволствие. Чувстваше се объркан, че настоящата му роля в живота на Изабел беше да й дава кураж. — Доволен съм — повтори той и в този миг на безобидна лъжа усети, че и последната частица от Изабел го напусна. Не беше фалшива забрава като първия път, а просто най-обикновено отсъствие.

Обърна се към Жан.

— Колко дълго ще останете в Амиен? Не живеете ли в Руан?

Жан сведе поглед към ръцете си.

— Баща ми е възрастен и би искал да отида да се грижа за него. Макар че майка ми е още жива, тя не е добре и не е толкова грижовна, колкото на него би му се искало.

— Значи ще се върнете?

— Не знам — отвърна Жан. — Бях примерна дъщеря. Но се чувствам привлечена от идеята за независимост. Тук, в Амиен, в тази малка къща ми харесва.

— Разбира се. — Стивън отново се замисли за възрастта й. — Ами другите ви сестри? Те не могат ли да се грижат за него?

— Не. Те всички са омъжени. Ако не възразявате, ще вечеряме след около час. Трябва да отида да нагледам храната. Не знам дали не бихте искали да си починете или пък може да изпиете един аперитив… Не съм свикнала с тези неща. — Тя махна с ръка. — Малко ми е необичайно.

— Нищо в този миг не е обичайно — усмихна се Стивън. — Благодарен съм ви, че го разбирате. А междувременно, да, бих пийнал нещо.

Жан също му се усмихна. За първи път виждаше усмивката й и беше сигурен, че е най-необикновеното изражение на човешко лице, което беше съзирал. Започна с бавно разтегляне на устните, след това бледата кожа на лицето й блесна, не от нахлулата кръв, както би станало при Изабел, а от някаква вътрешна светлина. Накрая стигна и до очите, които се свиха доверчиво и насмешливо и пръснаха ярки искри. Не само изражението й, а цялото й лице се промени и от него се излъчваше прошка и спокойствие.

— Изабел ме прати да купя нещо, когато идвахте тук първия път. Мирише ужасно. Казва се „Олд Оркни“12. Английска напитка.

Стивън се засмя.

— Мисля, че е шотландска. Много добре я знам.

Жан донесе бутилката и кана вода. Стивън си наля в малка кристална чаша и след като Жан отиде в кухнята, се огледа из стаята. Чу тракане на тенджери и прибори; мирисът на подправки и вино изведнъж накара стомахът му да се свие от глад. Запали цигара и потърси с очи пепелник из малката елегантна стая. Имаше множество малки керамични и порцеланови чинийки, но реши да не рискува с тях и изтръска пепелта в камината, след това я замаза с крак. Въпреки новите си дрехи без въшки се чувстваше като непохватен грубиян в тази подредена женска стая. Запита се дали някога ще си възвърне усещането за удобство и естественост в нормална обстановка, или се беше превърнал в същество, чиято обичайна среда вече бяха помещения с ръждясали железни покриви, дървени стени и храна, наредена в обезопасени срещу плъхове сандъци.

Жан беше приготвила супа, която сервира от супник на масата в дъното на стаята. Обясни, че би трябвало да е рибна, както я правели в Диеп, близо до дома й в Нормандия, но не успяла да намери всички необходими продукти в Амиен. Стивън си спомни с какво раздразнение Изабел беше приела забележката му, че Амиен не е прочут с кухнята си.

— Предполагам, че войната се е отразила на доставките — отбеляза той.

— Не съм сигурна — отвърна Изабел. — Може би просто хората тук не се интересуват от готвене. Ще налеете ли виното? Не знам дали е добро, но съм виждала баща ми да го пие.

Стивън все още не беше сигурен дали Жан го разглежда като бежанец, за когото хората с чувство за обществен дълг трябва да оказват грижи, или има по-прости мотиви зад приятелството й. Докато се хранеха, не спираше да си задава този въпрос.

Тя не беше щедра на информация. Държеше се приятно срамежливо, сякаш смяташе, че вечерта им не бе позволена от етикета и във всеки миг някой можеше да нахлуе при тях и да им забрани да продължат. Стивън предположи, че е останала в дома на родителите си от чувство за дълг към баща си, който очевидно бе успял да наложи волята си над нея, както беше направил и с Изабел. Но тя беше оказала по-успешна съпротива срещу избора му на съпруг от по-малката си сестра, а той й беше отвърнал, като й беше забранил да има свой. Както беше уплашил и прогонил войника на Изабел, така бе прекратил и спора за вдовеца, който щеше да му отнеме Жан.

Жан говореше с много премерени изречения; маниерите й бяха малко сковани, но се смекчаваха от хумора, който проблясваше в очите й, и резките движения на дългите й тънки пръсти.

Стивън продължаваше да се чувства напълно спокоен в компанията й. Установи, че му е приятно да я слуша и когато му задаваше въпрос, той отговаряше благоприлично, дори когато питането й се отнасяше за войната.

Стана късно и той започна да изпитва ужас от завръщането си. Още от дете, когато го бяха откъснали от родните поля и го бяха пратили в пансион, той се страхуваше от мига на раздялата повече от всичко друго на света. За него той означаваше изоставяне. Не можеше да се накара да мисли за завръщането си в окопите. Колкото повече то наближаваше, толкова повече Стивън губеше дар слово.

— Мислите си за завръщането, нали? — попита Жан. — Спряхте да отговаряте на въпросите ми.

Стивън кимна.

— Няма да продължи вечно. Чакаме танковете и американците, така каза маршал Петен. Трябва да сме търпеливи. Мислете за следващия си отпуск.

— Мога ли пак да дойда тук?

— Да, щом искате. Бройте дните и седмиците. Пазете се. Изглежда, че след новото ви назначение няма да участвате в толкова сражения. Бъдете внимателен.

— Може би сте права — каза Стивън и въздъхна. — Но вече продължава толкова дълго, ужасно дълго. Като си помисля за мъжете, с които съм бил…

— Тогава спрете да мислите за тях, за онези, които са мъртви. Направили сте каквото сте могли за тях и нищо повече не можете да сторите. Когато всичко свърши, тогава можете да си ги спомняте. А сега трябва да се съсредоточите върху това да издържите. Още една смърт няма да върне загиналите.

— Не мога, Жан, не мога да го направя. Толкова съм уморен.

Жан погледна умолителното му лице. Той едва сдържаше сълзите си.

— Дадох всичко от себе си — каза. — Не ме карайте да ходя там. Моля ви, нека остана тук.

Жан отново се усмихна.

— Мъж, който е водил войниците си край Анкр, не бива да говори така. Можете да се справите с няколко седмици в тила, където няма опасност.

— Не е работата в опасността, а в усилията. Повече не мога да ги полагам.

— Знам. — Жан сложи длан върху неговата. — Разбирам. Но трябва да сте силен. Оправих ви легло, защото предположих, че може да поискате да преспите тук. Ще ви събудя навреме сутринта. Елате.

Стивън я последва неохотно към вратата. Знаеше, че на следващия ден ще се върне на фронта.

Атаката при Месин беше планирана усърдно и подробно. Ветераните от предишния юли вече гледаха скъпернически на човешкия живот, с който разполагаха.

— Имам добри новини за теб — каза Грей, когато Стивън се яви при него след отпуска си. — Ще имаш време преди новото си назначение да организираш мащабен рейд срещу вражеските окопи. Това е част от новата ни стратегия, която изисква да познаваме врага. Разузнаване. — И безуспешно се опита да потисне напиращата усмивка.

— Ясно — отвърна Стивън. — И нашата грандиозна стратегия ще бъде ли повлияна, ако открием, че ще се изправим срещу четирийсет и първи, а не срещу четирийсет и втори полк?

— Много се съмнявам — каза Грей. — Но заповедите са да подпомогнеш разузнаването по фронта. Мисля, че ротата ти излиза от резерва тази седмица. Отлично съвпадение за боец от предните линии като теб.

— Благодаря, сър.

Грей се засмя.

— Хайде, Рейсфорд, отпусни се. От теб искам да поведеш атаката при канала вляво. Имаме нужда да стъпим там. Просто локален щурм. Излизате от окопите по изгрев заедно с останалия батальон. По-късно през деня ще ни подкрепят нашите приятели от Бирмингам. Така повече ли ти харесва?

— Изглежда по-полезен начин да умреш, отколкото докато разглеждаш отдалеч кокардите на врага.

— Браво, Рейсфорд. Продължавай все така. Знам, че ще успееш.

— А вие откъде намирате сили да продължите, сър? — попита Стивън.

Грей се засмя.

— Благодарение на шотландската ми кръв. Едва сега започваме.

Хората на Стивън излязоха на позиции още веднъж. Минаха през дългия комуникационен окоп и влязоха в тинестата траншея зад чувалите с пясък. Като изключим рейдовете и патрулите, не бяха атакували от девет месеца. Мъжете, които трябваше да поставят стълбите по стените на окопа, бяха изнервени и се караха. Цяла сутрин се чуваше звук от коване и рязане, докато наредят дъските на интервали пред бруствера. Стивън остана с впечатлението, че въпреки очакваната голяма офанзива в Белгия, за която се твърдеше, че е много скъпа на генерал Хейг, те някак си очакваха, че няма да им се наложи да пристъпват отново под урагана от куршуми.

Джак Файърбрейс наблюдаваше приготовленията, когато се върна от смяната си под земята и те му навяха спомени, които успешно беше потиснал. Припомни си как се беше молил за мъжете, които щяха да излязат от окопите в онази лятна утрин и колко сигурен беше, че ще се опазят. Сега не му идваха наум никакви молитви.

Влезе в голямата землянка в началото на дълбоката галерия, където ротата му щеше временно да спи. Направи чай и го изпи с Евънс, след това извади скицника си. След смъртта на Шоу там вече нямаше негови портрети. Джак беше започнал да рисува Стивън вместо него. От мига, в който се беше озовал в ръцете му и се беше върнал от смъртта, Джак беше заинтригуван от него. Рисувал беше едрата му тъмна глава от много гледни точки и с различни изражения — големите му очи, ту широко отворени и изпълнени с неверие, ту решително присвити; усмивката му, с която дразнеше неговия командир капитан Уиър; празното му отчуждено изражение, сякаш си е загубил паметта, с което беше отпратил Джак, когато отиде да докладва, че е заспал на пост. Вече не помнеше достатъчно добре лицето на Джон, за да го рисува.

Очакването на атаката не беше дълго, но въпреки това беше мъчително. Стивън разговаря с командирите на взводовете, които трябваше първи да излязат от окопите в несигурния свят извън тях.

— Никакво колебание — каза им той. — Това, което ви очаква, не може да бъде променено, но ако проявите малодушие, ще застрашите ненужно живота на други хора.

Видя как Елис облиза устни. По бледото му чело беше избила пот. Бомбардировката вече започваше и таванът на землянката се тресеше.

Стивън говореше спокойно, като опитен човек, но това не му помогна. Фактът, че го е правил преди, не беше гаранция, че пак ще успее. Когато дойдеше моментът, трябваше да се изправи отново пред най-дълбоката си същност, а се боеше, че се е променил.

Оръдейният обстрел щеше да продължи само ден. И според артилерията беше насочен с научна прецизност, основаваща се на разузнавателни данни. Нямаше да има неразкъсана бодлива тел, нито бетонни редути, пръскащи лениви вълни от смърт по преобърнатите поля.

Уиър дойде в землянката му в полунощ. Гледаше налудничаво, косата му беше разрошена. Стивън се разтревожи от вида му. Не искаше да се зарази със страха му. Не искаше да го вдишва.

— Този шум — каза Уиър. — Повече не мога да го търпя.

— Все това говориш от две години — сопна му се Стивън. — Истината е, че си един от най-издръжливите мъже в целия Британски експедиционен корпус.

Уиър извади цигарите си и се огледа с надежда. Стивън неохотно бутна бутилката към него.

— Кога излизате от окопите? — попита Уиър.

— В обичайното време. Всичко ще бъде наред.

— Стивън, тревожа се за теб. Имам лошо предчувствие.

— Не искам да чувам нищо за предчувствията ти.

— Ти си прекрасен приятел, Стивън. Никога няма да забравя как лежеше в онази дупка и ми говореше и…

— Разбира се, че ще го забравиш. А сега млъквай.

Уиър трепереше.

— Ти не разбираш. Искам да ти благодаря. Предусещам нещо. Помниш ли последния път, когато ми гледа на карти и…

— Аз подредих предварително картите. Те нищо не означават. — Стивън не можеше повече да понася този разговор.

Уиър се стресна и сетне се умърлуши. Отпи голяма глътка.

— Знам, че не бива да казвам това, знам, че е егоистично, но…

— Затваряй си устата, Уиър! — изкрещя Стивън и гласът му се задави от ридание. Приближи лицето си до това на Уиър. — Опитай се да ми помогнеш. Щом си ми благодарен, опитай се просто да ми помогнеш. Мили боже, да не мислиш, че много искам да го правя? Да не мислиш, че съм роден, за да върша това?

Уиър се отдръпна от слюнката на Стивън. Запротестира, но Стивън вече кипеше от гняв.

— Всички тези момчета на по осемнайсет-деветнайсет години ще трябва да излязат от окопа сутринта и аз трябва да съм с тях и да гледам какво се случва. Моля те, поне веднъж се опитай да говориш за нещо друго.

Уиър също се разпали, макар и в присъщия си витиеват пиянски стил.

— Това трябва да се изрече и не ме е грижа дали е тактично, защото не това е най-важното. Искам да ти благодаря и да се сбогувам с теб, в случай че…

Стивън го хвана за реверите и го вдигна към вратата на землянката.

— Майната ти, Уиър, махай се от очите ми, остави ме на мира. — Избута го и Уиър падна по корем в калта. Изправи се бавно и погледна укорително Стивън, бършейки гърдите си, сетне закрачи самотен по дъските на окопа.

Щом остана сам, както искаше, Стивън започна пътуването навътре в себе си, което щеше да приключи на зазоряване. Огледа внимателно тялото си и си припомни какво са докосвали ръцете му; взря се в пръстите си и ги приближи до устните си.

Легна на дървения нар и почувства допира на вълненото одеяло върху лицето си. Помнеше това усещане от детството си. Стисна очи и се опита да върне най-ранните спомени за майка си, за ръцете й, за гласа и аромата й. Загърна се в наметалото на паметта с надеждата, че там ще е на сигурно място, че никакви снаряди и куршуми няма да го достигнат. Преглътна и почувства познатото усещане за езика и гърлото си. Това беше неговата плът, още откакто бе невинно момче. Със сигурност нямаше да позволи да му се случи нищо лошо. Преоткритата му любов към света направи мисълта да го напусне непоносима.

Час преди изгрев-слънце при него дойде Райли. Носеше гореща вода за бръснене. Стивън се зарадва на хитрия раболепен дребосък. Освен това беше запарил и голяма кана чай. Стивън се обръсна внимателно и си сложи колана, който Райли беше лъснал.

Когато излезе в окопа, откри, че дажбите са пристигнали навреме и някои от мъжете си готвеха бекон за закуска. Трябваше да върви внимателно в тъмното, гледайки в краката си. Намери сержант Прайс да проверява снаряжението. Методичността на Прайс помогна на Стивън — беше си просто най-обикновен ден. След това разговаря с Петросиян, ефрейтора от стария му взвод. Познатото мургаво лице се вдигна към Стивън сякаш с надежда за избавление. Стивън извърна очи. Отиде при група мъже, които преди не бяха излизали от окопа — Барлоу, Кокър, Годард и още няколко, които се бяха сгушили край стълбата. Спря да поговори с тях и дори в мрака виждаше особените изражения на лицата им. Кожата им изглеждаше толкова изопната, че направо блестеше. Не бяха способни да му отговорят; всеки се бе оттеглил вътре в себе си, където времето беше спряло и нямаше кой да им помогне.

Артилерията откри баражен огън по ничията земя. Виждаха как пръстта се сипе и отскача от чувалите с пясък на бруствера. Стивън погледна часовника си. Оставаха още четири минути. Коленичи на стъпалото за стрелба и се помоли безмълвно.

Всичко се беше случило толкова бързо. Продължителният артилерийски обстрел преди офанзивата през юли беше почти непоносим, но поне беше дал време на войниците да се приготвят. А сега му се струваше, че само преди часове беше вечерял с Жан, а вече се подготвяше да умре. Нямаше значение, че се планираше малка атака — смъртта нямаше степени.

Изправи се и се върна в укритието, където видя Елис да си гледа часовника. Приближи се до него и го прегърна през раменете. Изопнатото лице на Елис му вдъхна смелост; успя някак си да му се усмихне окуражително, след това го стисна за рамото. В началото на комуникационния окоп стоеше Прайс и държеше списък. Подаде ръка на Стивън и той я стисна. Прайс нямаше да излиза от окопа, щеше да брои жертвите.

Стивън вдигна очи към небето, където първите слънчеви лъчи започваха да пробиват през облаците. Дълбоката му въздишка го разтърси чак до ботушите.

— О, боже, о, боже — прошепна той и по гръбнака му премина тръпка. Къде бяха сега любовта и единението на света? Точно когато оставаше една минута, него, както и всички останали, го връхлетя прозрение: нямаше връщане назад. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към задръстения комуникационен окоп, след това се обърна напред. Чу се изсвирване и мъжете започнаха да се катерят непохватно по стъпалата, дърпани надолу от тежките си раници. Излязоха в металния въздух.

Стивън видя глуповатите им като на морски раци движения и усети как сърцето му се сви от любов и състрадание към тях. Надигна се и ги последва.

Тичаха с всички сили по разранената земя; този път нямаше заповед да напредват бавно както при атаката предишната година. Техните картечници им осигуряваха защитна завеса срещу отбранителния огън на врага. Стивън чу грохота, когато наведе глава, за да се скрие колкото може под каската си. Трябваше да заобикаля паднали тела и да прескача малки кратери в калта.

Видя, че първите атакуващи вече са стигнали вражеския окоп. Неговата рота осигуряваше подкреплението и започна да се прегрупира в дупките от снаряди на около петдесет метра зад първите.

Стивън се мушна в една двуметрова яма в тинята. Там видя Годард и Алън, който притискаше полева превръзка на бицепса си. Стъпил върху гърба на друг войник, Кокър надничаше от ръба на кратера и се опитваше да види през бинокъла какви сигнали им подава предната група. После скочи обратно в калта.

— Нищо не виждам, сър — каза той на Стивън, надвиквайки шума. — Никакви сигнали, нищо. Май са минали през бодливата тел. В окопа избухват гранати.

Стивън усети прилив на надежда. Можеше да се окаже, че за първи път, откакто беше на фронта, артилерията беше успяла да разкъса бодливата тел и хората му нямаше да се превърнат в мишени за вражеските картечници.

Петросиян също се катурна в дупката. Беше почернял от барут, кал и каквато там разлагаща се мръсотия бе намерил в предишното си убежище, но не кървеше.

— Сигнал от втора рота, сър — каза той. — Те са вътре.

— Добре, да вървим.

Стивън се изкачи до ръба на ямата и размаха флаг. Земята се раздвижи и започна да изхвърля хората в радиус от над сто метра. Шумът пред тях се засили, когато от задните германски окопи също откриха картечен огън. Макар втора рота да се опита да ги прикрие, пушките им не можеха да се мерят с картечниците. Преминаха последните петдесет метра, като че ли се движеха през огън, прескачайки падналите тела.

Стивън последва двама войници, които преминаха през отвора в бодливата тел на германците и скочи в един претъпкан окоп. Никой не знаеше какво се случва. На земята се виждаха групи германски пленници, които се усмихваха нервно. Изглеждаха облекчени от залавянето си, макар и малко тревожни, че нещо може да се обърка в последния момент. Раздаваха подаръци и цигари на войниците от втора рота. Окопът им беше обект на възхищение от страна на британците — имаше огромни дълбоки землянки и изкусно изграден бруствер. Разглеждаха с трескаво любопитство мястото, което дълго си бяха представяли и в което най-накрая бяха нахлули.

Стивън успя да вкара пленниците в една неразрушена землянка и остави Петросиян и още трима да ги пазят. Знаеше, че Петросиян ще бъде доволен, че прекратява участието си в настъплението и с удоволствие би убил немците, ако се наложи. Тръгна през окопа и откри Елис плувнал в пот, с празен поглед, сякаш сражението се водеше в някакъв друг свят.

Вляво от тях, където окопът срещаше канала, битката все още продължаваше, но след половин час бяха доведени още пленени германци и стрелбата утихна.

Елис погледна с очакване към Стивън.

— А сега какво?

— По обед ще дойде подкрепление от тази гора вдясно, от — както ги нарича Грей — нашите приятели от Бирмингам. Трябва да подсигурим канала, след това да продължим към втория окоп.

Елис се усмихна несигурно. Стивън направи гримаса.

— Вече обстрелваме и втората им линия — извика той, когато чу свистенето над главата си. — Дръж си каската на главата и се моли.

В окопа настана трескаво раздвижване, войниците започнаха да трупат чували с пръст, за да могат да стрелят от задната страна към втория окоп на германците. Докато си търсеха позиция за стрелба, мнозина бяха улучени в главата и паднаха назад. Картечарите търсеха сигурни места, откъдето да могат да се прицелят добре, но все още беше трудно да се предвиди дали ще успеят да напреднат още малко, преди контраатаката да ги спре.

Постепенно артилерията започна да намира по-точно целите си. Чуваха се викове, когато снарядите попадаха по ръба на окопа и тела и пръст се разхвърчаха във въздуха. Немците реагираха яростно от тила. Нямаше връзка с щаба на батальона и в грохота на нарастващото кръвопролитие единственото средство за възстановяване на реда, което Стивън успя да измисли, беше да следва първоначалния план. Качи се на някакъв импровизиран банкет. Доколкото виждаше, немците се готвеха да отстъпят към резервния окоп. Ако успееше да се свърже с артилерията, можеха да ги заловят, докато се оттеглят.

След серия изкрещяни и полуразбрани заповеди започна втората атака. Тя беше по-хаотична от първата, без отчетливи вълни, но оцелелите крачеха замаяни от въодушевление към втората линия на врага. Нямаше място за пушки, влизаха в окопите с щикове и юмруци. Някои бяха пометени от собствената им артилерия, която не успяха да уведомят за втория щурм, а други скачаха право към смъртта. Стивън премина през бодливата тел и се стовари върху тялото на някакъв немски ефрейтор, чиито крака бяха откъснати от снаряд. Беше още жив и се опитваше да се измъкне на безопасно място. Пробваха да се съберат на едно място и да атакуват окопа в двете посоки, така че гърбовете им да са защитени, но пристигаха още хора и не можеха да хвърлят гранати през траверсите от страх да не избият своите. Нямаше друга алтернатива, освен да настъпват на сляпо покрай всеки ъгъл. Съдбата на първите двама или трима беше добро предупреждение за следващите. Стивън видя как мъжете се втурнаха като полудели, прескачайки телата на другарите си, разчистваха нишите една по една, блъскаха се да са първи на траверсите. Мислеха за мъртвите си братя и приятели; бяха наелектризирани от страх. Убиваха с удоволствие. Не бяха на себе си.

Малко преди обед приключиха с подсигуряването на окопа. Стивън прати един отряд при канала да се окопаят срещу контраатаката. Оставаше им само да задържат позициите, докато пристигне подкреплението и ги защити по другия фланг.

Стивън не можеше да гледа германските пленници и се опита да ги отпрати възможно най-бързо. Въпреки продължаващия оръдеен обстрел имаше достатъчно доброволци да ги ескортират. Повечето смятаха, че овладяването на два окопа за една сутрин е пределът на добрия им късмет. След шестчасовото усилие копнееха за почивка. Стивън със завист ги гледаше как се отдалечават.

За момент интензивността на огъня стихна, след това отново се засили, най-вече по десния фланг, който беше атакуван от невидими картечници и гранатомети. Стивън още не беше имал време да вкуси мига на решителното настъпление, когато позициите им бяха обградени. Зигзагообразната конструкция на окопа не позволяваше да се разбере какво се случва дори на няколко метра по-нататък, но звуците на контраатаката му се сториха заплашителни.

Започна да усеща лъкатушещо движение вдясно, когато най-отдалеченото укритие на окопа беше или евакуирано, или притихна. По обяд се изкатери по стълбата до онова, което беше останало от бруствера, и погледна към гората дали идва подкрепление. Нямаше никой. Скочи обратно в окопа и намери перископ. Разгледа с него ничията земя, но не видя нищо, освен далечната редица пленници, които вървяха към тила. Затвори очи и въздъхна под урагана от куршуми и снаряди. Можеше да се досети. Трябваше да отгатне какво ще стане.

Един взводен командир на име Сибли извика в ухото му. Искаше да знае кога ще пристигне подкреплението.

— Няма подкрепление. Никой няма да дойде — изрева му Стивън в отговор.

— Защо? — прошепна Сибли.

Стивън замълча.

След час немците се върнаха в крайните траншеи и там започна ръкопашен бой. Малко по-късно командирът на втора рота нареди на хората си да се оттеглят към предния окоп, който бяха превзели сутринта. Когато излязоха на повърхността, се озоваха под огъня на германските картечници, които вече се бяха настанили в поддържащия окоп.

В целия този шум беше невъзможно да се мисли. Стивън чу как Елис извика в ухото му:

— Свършено е с нас, свършено е с нас! — произнасяха устните му.

Стивън поклати глава.

Елис допря устни до ухото му.

— Това е краят на втора рота.

— Знам, знам. — На Стивън не му се обясняваше. Задачата на неговата собствена рота беше да завземе окопа; нарежданията на втора рота бяха да атакуват и сами да преценяват кога да се движат. Не можеше да направи така, че Елис да го чуе, но смяташе да се придържа към заповедите на полковник Грей.

Някакъв сержант с опръскано с кръв лице се стрелна покрай тях, последван от група тичащи мъже, които бяха изтласкани от незащитения десен фланг на окопа. Контраатаката вече стремително се приближаваше към тях от резервния окоп. Двете картечници не успяваха да задържат немците. Още една атака откъм канала и щяха да бъдат напълно обградени. Стивън бързо прецени шансовете им за оттегляне. В окопа вече имаше толкова много германци, че успяха да си върнат позициите на бруствера и започнаха да стрелят по хората му в гръб, докато бягаха.

Елис се разплака.

— Какво да правим? — хленчеше той. — Искам да спася хората си. Какво да правим?

Стивън се сети само за един изход — да наредят труповете един върху друг като чували с пясък. Не би си го помислил при други обстоятелства, но само това им оставаше.

— Какво да правим? — простена отново Елис насред целия грохот.

— Ще държим позициите, ще държим проклетите позиции. — Зъбите и езикът на Стивън се виждаха в устата му, докато крещеше нечуто.

В отчаян опит да си спасят живота, мъжете се биеха за всяка педя земя в окопа. Стивън се присъедини към тях и започна да стреля към настъпващите сиви редици.

Малко преди три часа чу йоркширски диалект в ухото си, обърна се и видя непознато лице. Взря се озадачен в очите на мъжа.

Беше лейтенант от полка на херцога на Уелингтън. Той крещеше на Стивън, че хората му са завзели отново далечния край на окопа.

През следващия час си проправиха път обратно до канала. Дойде и ново подкрепление с минохвъргачки и картечници. Немската контраатака временно беше прекратена и врагът се оттегли в резервния си окоп.

Стивън тръгна през окопа към землянка, в която намери един майор от полка на херцога на Уелингтън.

— Май всички сте тук — каза майорът весело. — Заповедта ви е да се оттеглите. Пратиха ни да ви покрием. Преди това нещо се обърка. Още един триумф на планирането.

Стивън се взря в лицето му. Изглежда толкова млад, помисли си той, а сътвори истинско чудо.

— А вие какво ще правите? — попита.

— Ще прикриваме оттеглянето ви, а после и ние се махаме.

Стивън му стисна ръката и излезе.

Първо изнесоха мъртвите и ранените, а това, което беше останало от ротата, се прибра в собствения си окоп, преди да падне мрак. Елис беше убит от картечен огън. Малцината оцелели едва се влачеха през калта, която бяха прекосили сутринта. Не питаха за съдбата на другарите си; просто искаха да стигнат до място, където можеха да легнат.

Новите задължения на Стивън бяха да преглежда картите и да се опитва да установи кой батальон къде се намира. Беше настанен в приятна къща в селото, макар че от време на време му нареждаха да прекарва нощта в землянка в резервния окоп. Но дори и тя беше истински лукс, в сравнение с това, с което беше свикнал.

Работеха малко припряно, тъй като атаката при Месин ставаше неизбежна. Стивън изпита тъжно задоволство, когато разбра, че сапьорската рота на Уиър ще излезе в почивка малко преди това. Те щяха да си свършат работата, а после някой друг щеше да взриви тунелите.

Бригадният командир се казваше Станфорт и по маниери му напомняше на полковник Баркли. Имаше навика да крещи без основателна причина и да използва кратки изречения, които се предполагаше, че придават на думите му усещане за неотложност. Щом се случеше нещо непредвидено, веднага демонстрираше, че владее положението, като издаваше настоятелни и объркани заповеди, макар проблемите обикновено да се разрешаваха от само себе си.

В деня, когато пристигна, Стивън се беше заел с неприятното задължение да пише на майката на Елис, която вече беше официално уведомена за смъртта на сина й. Дъвка писалката цял час в кабинета си, преди изобщо да започне. Беше летен ден, косовете и дроздовете пееха в градината.

Направи няколко неуспешни опита да опише част от атаката или времето, което беше прекарал с Елис в землянката или в Амиен. Накрая си остана само с формалните съболезнования.

Когато препрочете писмото, Стивън подчерта думата „всякакви“ в изречението „При всякакви обстоятелства…“. Така беше. Само за няколко месеца Елис беше спечелил уважението на войниците си, защото не се боеше, а дори и да се боеше, не го показваше. Беше станал добър войник, макар това да не му помогна много накрая.

Стивън беше уморен от писането на такива писма. Забеляза колко сух и безстрастен беше станал стилът му. Представи си как би въздействало писмото му на съсипаната вдовица, която щеше да го отвори. Единственият й син вече го нямаше… Не искаше да се замисля над това.

Седмица преди атаката ротата на Джак беше преместена в дълбоките галерии под хребета, където натъпкаха тонове амонал в специално приготвени камери.

Свършиха си работата два дни преди самото нападение и Джак излезе изтощен на дневна светлина. Евънс, Фийлдинг и Джоунс се измъкнаха след него. Застанаха в началото на окопа и се поздравиха един друг за усилията. Бяха инструктирани да докладват на капитан Уиър, преди официално да ги освободят, и те тръгнаха по дъсчения под към неговата землянка.

— Чуват се слухове, че ще те пуснат в домашен отпуск, Джак — каза Фийлдинг.

— Не вярвам. Преди това ще ни накарат да копаем от тук чак до Австрия.

— Тук със сигурност повече не можем да копаем — отвърна Евънс. — Вече сме надупчили всичко под земята. Ще се радвам, ако мога да полегна в хубаво меко легло след една-две чаши вино.

— Да — каза Фийлдинг. — И може би с някое френско момиче до мен.

Джак започваше да си мисли, че за него най-лошото от войната беше свършило. Позволи си да си представи коридора на къщата си в Лондон и Маргарет, която го очаква там.

Уиър ги пресрещна в окопа. Изглеждаше по-доволен от обикновено. Носеше ботуши, куртка и фуражка. Докато вървеше към тях, Джак забеляза, че част от чувалите с пясък, свалени от бруствера в деня, когато пехотата трябваше да излезе от окопа, за да атакува, все още не бяха върнати на местата им. Опита се да го предупреди, че не е прикрит добре. Уиър стъпи на банкета, за да пропусне войниците, разнасящи дажбите, да минат покрай него. И тогава куршум от снайпер прониза главата му над окото и остави следи от мозък по чувалите зад него.

Тялото му като че ли не успя да разбере първоначално какво се е случило и сякаш се канеше да продължи пътя си. След това падна като чучело, краката му се вдигнаха нагоре, а лицето му се заби в калта.

Стивън научи за това на следващата вечер от един офицер от разузнаването на име Маунтфорд. Той спеше в неговата землянка в резервния окоп и служеше за свръзка между щаба и частите, които сутринта щяха да се включат във втората вълна на атаката. Маунтфорд му съобщи набързо новината.

— Доколкото знам, ти е бил приятел — каза той. По изражението на Стивън разбра, че не бива да остава повече край него.

Стивън седя неподвижен около минута. При последната му среща с Уиър го беше съборил в окопа. Това беше последният му жест към него. Известно време не можеше да мисли за нищо друго, освен за нараненото и укорително изражение на приятеля си, докато чистеше калта от лицето си.

Въпреки всичко го обичаше. Само Уиър правеше войната поносима. Ужасът му от артилерията заглушаваше неговия собствен страх, а невинната му природа даваше поводи на Стивън да се подиграва с качествата, които той самият беше загубил. Уиър беше далеч по-смел от него, той бе живял с този ужас, изпитвал го беше всеки ден и го беше победил със странната си упоритост. Не беше отстъпил през нито един ден за цялата си служба; беше умрял на бойната линия.

Стивън опря лакти на грубата дървена маса. Почувства се по-самотен откогато и да е било в живота си. Единствен Уиър бе стоял до него в граничната реалност, която обитаваше; само Уиър бе чувал грохота в небето над Тиепвал.

Легна си със сухи очи. Малко след три през нощта тунелите се взривиха и разлюляха леглото му.

— Експлозията ще се усети чак в Лондон — беше се хвалил Уиър.

Телефонът иззвъня и Стивън се върна на стола до бюрото си. През малките часове предаваше съобщения. До девет часа Втора армия беше на хребета. В гласовете, които чуваше, звучеше въодушевление, най-накрая нещо се правеше. Експлозиите бяха колосални и използвайки методите, заимствани от канадците13, пехотата щурмува немските позиции. По жиците се носеше ликуване.

По обяд Стивън беше сменен. Легна на леглото си и се опита да поспи. Чуваше безмилостния обстрел по германските линии. Проклинаше съдбата си, че не може да го последва. И ако трябваше да отговори на хипотетичния въпрос на Грей, точно сега би убивал без угризения. Завиждаше на мъжете, които имаха възможността да стрелят по отчаяните врагове, да забиват щиковете си в беззащитната им плът, да засипят с картечни куршуми онези, които бяха отнели живота на приятеля му. Сега би убивал с леко сърце.

Опита се да си мисли, че победата на хълма ще бъде разплата за Уиър и ще му донесе удовлетворение, но не можеше да си го представи. Той беше просто отсъствие сега. Стивън си спомни озадаченото му открито лице, бледата му кожа, прошарена от червени капиляри, спукани от пиене; спомни си олисяващия му череп, стъписаните му невинни очи. Замисли се със съжаление за плътта му, която щеше да се върне в земята, без да е познала друго човешко тяло.

През цялата нощ и на следващия ден лежа неподвижно в леглото. Не каза нищо, когато Маунтфорд дойде и се опита да го накара да се надигне. Отказа храната, която му донесоха. Проклинаше се за последната си грубост към Уиър. Мразеше се заради себичността си, защото беше изпитвал повече съжаление към себе си, отколкото към мъртвия си приятел. Но нищо не можеше да направи. Както и всички останали се беше научил да пропъжда смъртта от мислите си, но не можеше да се пребори със самотата. И след като Уиър беше вече мъртъв, нямаше кой да го разбере. Опита се да се разплаче, но сълзите не дойдоха, за да изразят безутешната му мъка или обичта му към бедния побъркан Уиър.

На третия ден полковник Грей дойде при него.

— Най-накрая постигнахме успех — каза той. — Тунелите свършиха прекрасна работа. Имаш ли нещо против да поседна, Рейсфорд?

Стивън седеше на ръба на леглото. Беше направил опит да се изправи и да отдаде чест, когато Грей влезе, но полковникът му махна с ръка да не го прави. Посочи един стол край масата.

Грей кръстоса крака и запали лулата си.

— Фрицовете така й не разбраха откъде им дойде. Никога не съм вярвал в каналните плъхове — само копаят дупки, които врагът после укрепва. Но дори и аз трябва да призная, че този път си свършиха работата.

Продължи да говори още няколко минути за атаката, очевидно без да забелязва, че Стивън не му отговаря.

— Нашите хора бяха в резерва — продължи той. — Нямаше нужда от тях. Някои ми се сториха разочаровани. — Дръпна от лулата. — Не много обаче.

Стивън прокара ръка през рошавата си коса. Чудеше се дали някой е пратил Грей при него, или той сам беше решил да дойде.

— Станфорт — каза Грей. — Изглежда като типичен английски щабен офицер, нали? Дебел, самодоволен, зле информиран. Прощавай, Рейсфорд, нямам нищо против англичаните, както много добре знаеш. Но в неговия случай външността е измамна. Той планира всичко много внимателно. Сигурен съм, че е спасил живота на много хора при тази атака.

Стивън кимна. Слаб интерес беше започнал да прониква през мрака на скръбта му; беше като първото болезнено усещане за протичаща кръв в изтръпнал крайник.

Грей не спираше да говори и да пуши.

— Изникна един деликатен въпрос с нашите благородни френски съюзници. Те изпитват затруднения. Как да го кажа, срещу тях има брожения. Отстраняването на ослепителния генерал Нивел14 помогна донякъде. Петен изглежда е по-пестелив, когато се отнася до живота им, но все пак това е тревожно. Доколкото знаем, метежите са се разпространили в две трети от армията, може би една от всеки пет дивизии е сериозно засегната.

Това, което Грей говореше, заинтригува Стивън. При сходни обстоятелства френската армия се беше представяла по-добре от британската и показваше нечовешка устойчивост. Бунтовете изглеждаха немислими.

— Станфорт ще поиска ти и Маунтфорд да тръгнете с него. Срещата е напълно неофициална. Френските офицери, с които ще разговаряте, са в отпуск. Всичко е уредено по приятелска линия.

— Разбирам — каза Стивън. — Учуден съм, че е било позволено. Ние почти не се срещаме с французите.

— Точно така — отвърна Грей и се усмихна победоносно, но сдържано. Беше накарал Стивън да проговори. — Не е позволено. Това е просто обяд с приятели. И тъй като така и така съм тук, ще ти кажа, че изглеждаш ужасно. Избръсни се, изкъпи се. Съжалявам за онзи сапьор, знам, че бяхте приятели. А сега ставай.

Стивън го погледна с празни очи. В тялото му нямаше и капчица енергия. Погледът му се спря върху бледите ириси на Грей. Опита се да почерпи сила от по-възрастния мъж.

Грей смекчи тона, когато видя, че Стивън се опитва да реагира.

— Знам какво е да останеш сам, да няма с кого да споделиш. Но се налага да продължиш напред, Рейсфорд. Ще те предложа за Военен кръст за ролята ти в бойните действия при канала. Би ли искал?

Стивън отново се размърда.

— Не, в никакъв случай. Не можеш да раздаваш тенекиени ордени на едни, когато останалите отдават живота си. За бога!

Грей се усмихна отново, а на Стивън му се стори, както много пъти преди, че той му дърпа конците като на марионетка.

— Много добре. Никакви награди.

— Предложете Елис — каза Стивън — или някой друг загинал. Това може да помогне на майките им.

— Да — отвърна Грей. — Или може да разбие сърцата им.

Стивън се изправи.

— Ще се върна в щаба, за да се преоблека.

— Добре — каза Грей. — Ако сега се предадеш, ще лишиш живота му от всякакъв смисъл. Само ако продължиш напред, ще му дадеш покой.

— Нашият живот отдавна загуби смисъл. Знаете го. При Бокур.

Грей преглътна.

— Тогава го направи заради децата ни.

Стивън прекрачи схванато от землянката в летния въздух.

Когато погледна дърветата и сградите, които продължаваха да си стоят, когато вдигна очи към небето над тях, откри, че все още изпитва частица от обвързващата любов, която беше усетил в Англия. Можеше да се застави да действа, макар да се боеше, че действителността, в която съществуваше, е много крехка.

Известно време пишеше на Жан всеки ден, но след това установи, че няма какво да й каже. Тя му отговаряше с описания на живота си в Амиен и го уведомяваше какво пишат френските вестници за войната.

Заедно със Станфорт и Маунтфорд заминаха с една кола за Ара, където в един хотел се срещнаха с двама френски офицери — Лалмон и Артман. Лалмон, по-възрастният от двамата, беше пълен общителен човек. Преди войната беше работил като юрист в държавната администрация. Поръча безброй вина с обяда и изяде няколко яребици, които разкъсваше с ръце. Сосът се стичаше по брадичката му и по салфетката, която беше затъкнал в яката си. Стивън го наблюдаваше недоверчиво. По-младият офицер, Артман, беше мургав сериозен млад мъж на около двайсет години. Изражението му беше непроницаемо и не беше склонен да каже нищо, което би изложило по-висшестоящия от него.

Лалмон говореше основно за лов и природа. Стивън превеждаше на майор Станфорт, който изучаваше французина с известно подозрение. Маунтфорд, който говореше френски, го попита за духа на френската армия. Докато изтриваше соса от брадичката си, Лалмон го увери, че рядко е бил по-висок.

След обяда с помощта на Стивън, Лалмон заразпитва Станфорт за семейството му в Англия. Оказа се, че имат обща позната — възрастна французойка, родственица на съпругата на Станфорт. След това Лалмон им зададе въпроси за британската армия и как преценяват военната ситуация. Станфорт беше изненадващо откровен в отговорите си и Стивън установи, че се изкушава да го цензурира. Предположи, че все пак Станфорт знае какво прави, а и във всички случаи Маунтфорд щеше да забележи, ако имаше отклонения от плана.

Стивън, който не беше свикнал с разузнавателни операции, дори и неформални като тази, се чудеше кога ще научат за падналия френски боен дух и за степента, в която бяха засегнати армиите. Докато стана време за чая, той беше дал подробно описание на движенията на повечето дивизии в рамките на Британския експедиционен корпус и детайлна картина на деморализацията сред войниците, които само временно се бяха окуражили след успехите при Вими и Месин. Унинието им се задълбочаваше, особено при онези, които знаеха какви са перспективите, ако се предприеме голяма офанзива при Ипър.

Лалмон обърса устата си със салфетката и предложи да отидат в един бар близо до главния площад, който му бил препоръчан от приятел. Останаха до десет часа, когато Стивън беше изпратен да търси шофьора на колата на Станфорт. Откри го да спи на задната седалка. Когато се сбогуваха с французите, вече валеше. Стивън погледна назад към Лалмон и Артман, които стояха един до друг под капещата колонада.

Посети отново Жан пред август и септември. Двамата се разходиха из града, но Стивън отклони предложението й да прекарат следобеда във водните градини.

Тя му каза, че неговата апатичност я притеснява. Сякаш беше изгубил надежда и се беше пуснал по течението. Той отвърна, че това е неизбежно, след като хората в родината му се отнасят с безразличие към всичко, което те бяха изтърпели.

— Тогава бъдете силен заради мен — каза тя. — Аз не съм безразлична към случилото се с вас и приятелите ви. Не съм и нетърпелива. Ще ви чакам.

Чувстваше се окуражен от нея. Разказа й какво е почувствал по време на отпуската си в Англия — там, в полето.

— Видяхте ли! — възкликна Жан. — Има Бог, има причина за всичко. Но вие трябва да сте силен.

Хвана ръката му и я стисна здраво. Той погледна бледото й умолително лице.

— Направете го заради мен — повтори тя. — Върнете се, идете където ви пращат. Вие сте късметлия. Ще оцелеете.

— Чувствам се виновен, че съм оцелял, а другите са си отишли.

Той се върна в щаба на бригадата. Не искаше да е там. Искаше да е пак с мъжете в окопите.

Всичко, за което имаше сили, беше просто да съществува.

Животът му бе станал сив и вял, като светлина, която всеки миг може да угасне; беше изпълнен с тишина.