Птича песен

Джак Файрбрейс лежеше на петнайсет метра под земята с няколко стотици хиляди тона от Франция над главата му. Чуваше хрипливото дихание на тръбите, които помпаха въздух в тунела. По-голямата част от кислорода се изчерпваше, докато стигнеше до него. Гърбът му беше подсигурен от дървен кръст, краката му опираха в глината, а лицето му гледаше към врага. Със специално пригодена лопата събираше пръст в торбата, която подаваше на Евънс, неговия партньор, който след това изпълзяваше надалеч в мрака. Джак чуваше ударите по гредите, с които укрепваха изкопа зад него, макар че на мястото, където се намираше, нямаше гаранция, че почвата ще издържи.

Потта се стичаше по челото му, пареше в очите му и го караше да тръска глава. На това място тунелът беше малко над метър широк и към метър и половина висок. Джак не спираше да забива лопатата в пръстта пред себе си и да я откъртва така, все едно я мразеше. Вече не помнеше откога беше под земята. Беше му по-лесно да не мисли кога ще свърши всичко това, а да продължава да копае. Колкото по-усърдно се трудеше, толкова по-леко му беше. Сигурно не беше излизал на дневна светлина от поне шест часа, а и тогава не видя много от нея, само рехава зеленикава мъгла по долината на френско-белгийската граница, огряна от конвулсивните взривове на снарядите.

Частта му не беше успяла да се върне в базата си в близкото село. Боевете в тази част на фронта бяха толкова интензивни, че пехотинците на повърхността не можеха да останат в окопите без защитата на хората под земята. Сапьорите2 засега трябваше да спят в камерите на върха на шахтите или в окопите заедно с другите наземни войски.

Джак усети как някой го сграбчи за лакътя.

— Джак. Имам нужда от теб. Търнър е чул нещо на десетина метра назад. Ела.

Евънс го издърпа изпод дървения кръст, Джак се обърна схванато, свали подгизналата от пот блуза от раменете си и последва пълзящата задница на Евънс, докато стигна до място, където можеше да се изправи. Премигваше в сумрака.

— Насам Файърбрейс. Търнър каза, че приличало на звук от копаене.

Капитан Уиър, внушителен мъж с рошава коса, облечен в цивилен пуловер и с гуменки на краката, го бутна към облегналия се на лопатата си Търнър — уморен и уплашен човек, треперещ от изтощение в горещия тунел.

— Точно тук беше — каза Търнър. — Приближих глава до тази греда и чух вибрации. Не бяха от нас, сигурен съм.

Джак допря ухо до стената на тунела. Дочу ритмичното дихание на помпите в тръбите над тях.

— Ще трябва да спрете захранването с въздух, сър — каза на Уиър.

— Господи — обади се Търнър. — Не мога да дишам…

Уиър изпрати съобщение на повърхността. След две минути шумът утихна и Джак отново коленичи. Често имаха нужда от изключителния му слух. Предната зима на две мили южно от Ипър беше коленичил на дъното на окопа с ухо, долепено до пълна с вода туба от бензин и бе стоял така, докато главата му беше загубила чувствителност. Предпочиташе душната тишина на тунела пред изтръпването на черепа.

Останалите мъже застанаха неподвижно, когато Уиър вдигна пръст към устните си. Джак вдиша дълбоко и се заслуша, тялото му се стегна от усилието. Долавяха се далечни неравномерни звуци. Не беше сигурен какви са. Ако от предпазливост се евакуираха от тунела и после се окажеше, че шумът е бил от гърмежи или от стъпки, щяха да изгубят ценно време. От друга страна, ако не успееше да установи по звука, че германците копаят свой тунел срещу тях, жертвите сигурно щяха да са повече. Трябваше да е сигурен.

— За бога, Файърбрейс — чу той съскането на Уиър в ухото си. — Хората едва дишат.

Джак вдигна ръка. Вслушваше се за отличителното почукване по дървени греди, набивани в стените. Ако наблизо имаше тунел, щеше да чуе и звуци от лопати или от влачене на торби с пръст.

Отново нещо тупна, но не беше глухо като удар върху дърво, по-скоро в пръстта беше отекнал взрив. Джак пак се напрегна до краен предел. Звук като от падане на чувал с картофи прекъсна концентрацията му. Търнър се беше свлякъл на пода на тунела. Джак взе решение.

— Гърмежи — каза той.

— Сигурен ли си? — попита Уиър.

— Да, сър. Доколкото бих могъл да бъда.

— Добре. Кажи им да пуснат пак притока на въздух. Файърбрейс, връщай се обратно на кръста. Вие двамата вдигнете Търнър на крака.

Джак изпълзя обратно в мрака с краката напред, а Евънс му помогна да се върне в старото положение и му подаде лопатата. Той се зарови в пръстта пред себе си, доволен, че отново беше зает с механична физическа работа. Невидимият Евънс риеше с ръце край него. Към края на смяната си започна да си въобразява разни неща. За миг си представи, че се намира в лондонска кръчма, вдига чашата си с бира към лампата и гледа през нея голямото позлатено огледало зад бара. Яркият отблясък го накара да премигне и това го върна към реалността и калта наоколо. Евънс продължаваше да рие. Джак отново замахна пред себе си и ставите на ръцете му изпукаха.

Евънс изруга под носа си, а Джак се пресегна и го стисна в знак на упрек. Евънс се беше опитал да запали свещ, но нямаше достатъчно кислород. Клечката се нажежи до червено, но не искаше да пламне. Двамата мъже се спряха и се заслушаха. Чуваха собственото си дишане, увеличено до грохот от тишината. Затаиха дъх — нищо. Бяха стигнали до края на света. Джак усещаше мириса на влажната пръст и на потта на Евънс. Обикновено долавяха как нагласят с ръце гредите по стените на тунела, но сега и този предпазлив звук беше изчезнал. Тясната галерия се беше затворила около тях. Джак усети как Евънс го стисна за ръката. Дишането му пак се учести. Нещо сигурно се беше случило отзад.

— Добре — каза Джак, — измъкни ме оттук.

Евънс издърпа дървената подпора и му помогна да се претърколи. Пълзяха обратно, докато видяха светлина от лампа. Уиър стоеше полуизправен в ниския тунел. Хвана се за ухото, след това им махна да се облегнат на стената. Започна да шепти без глас някакво обяснение, но преди да го завърши, в тунела се чу тътен и покрай тях премина огромно кълбо от пръст и камъни. Беше повлякло четирима мъже със себе си, главите и крайниците им се носеха заедно с почвата. Джак, Уиър и Евънс бяха прилепени към стената от взрива и това ги спаси от летящите отломки. Джак видя част от лицето и косата на Търнър, все още прикачени към черепа, да се търкалят и накрая да спират там, където тунелът се стесняваше и където той доскоро копаеше. До крака му имаше ръка с ефрейторска нашивка, но повечето от телата бяха набити във влажната пръст.

— Махайте се, преди това да се повтори — каза Уиър.

Назад, по посока на окопа някой вече беше внесъл нова лампа в тъмнината.

Джак хвана Евънс за рамото.

— Хайде, момче, тръгвай веднага.

На повърхността се мръкваше и валеше дъжд. Покрай Джак се бутаха войници с носилки, а той само стоеше, премигвайки, на върха на шахтата и вдишваше влажния въздух. Уиър освободи мъжете и отиде да намери полеви телефон. Джак се отдалечи от входа на тунела и пое към мястото си в окопа.

— Имаш писмо, Джак — каза Бил Тайсън. — Пощата пристигна тази сутрин. — Бяха се сгушили под една дървена рамка с опънат върху нея брезент. Артър Шоу, третият, който споделяше подслона им, се опитваше да свари чай на газов котлон.

Писмото да Джак беше от съпругата му в Едмънтън.

„Скъпи Джак — започваше то. — Как я караш?“

Сгъна го и го прибра във вътрешния си джоб. Умът му не можеше да понесе далечния свят, за който почеркът й напомняше. Боеше се, че няма да разбере писмото, че може би тя му съобщаваше нещо важно, което той беше прекалено уморен да проумее. Отпи от чая, който Шоу му донесе от мъглата.

— Търнър е мъртъв — каза той. — Заедно с поне още двама други.

— Нищо ли не чу? — попита Тайсън.

— Чух, но ми се стори, че са гърмежи. Сигурно е било насрещен тунел.

— Не се тревожи — каза Тайсън. — Всеки може да сбърка.

На стотина метра от тях се чу свистене и прелетя още една граната.

— Някакви новини кога ще се махаме оттук? — попита Джак.

— Очаква се утре — отвърна Шоу, — но не виждам как ще преминем фронта, ако обстрелът продължава. Уиър не каза ли нещо?

— Не, не мисля, че и той знае.

Тримата се спогледаха с безизразни, уморени до смърт очи. Тайсън и Шоу бяха заедно от година, откакто се помамиха да се запишат в армията заради надницата от шест шилинга, която се предлагаше на мъже с опит под земята. И двамата преди това бяха работили като миньори в Нотингам, макар че Тайсън не беше слизал много под повърхността, тъй като отговаряше най-вече за поддръжката на машините. Шоу твърдеше, че е на трийсет и една, но можеше и да е десет години по-възрастен. Изнасяше пръстта от тунела, но не показваше голяма съпричастност към военната дисциплина, която им налагаха от пехотата.

Тези мъже бяха заменили в живота на Джак двамата му съграждани от Лондон, с които беше работил по строежа на централната линия на метрото. Алън и Мортимър бяха загинали в експлозия при Месин край Ипър предната година. Джак вече беше имунизиран срещу смъртта и беше оставил бледите им лица да отплуват от паметта му. Неохотно се беше примирил с дружбата си с Тайсън и Шоу, но за свое разочарование беше установил, че компанията им беше започнала да става важна за него. Когато лягаха да спят, позволяваше на Шоу да положи глава върху коленете му, които свиваше към тялото си, за да ги пази извън линията на окопа. Понякога се събуждаше и установяваше, че по лицето му пълзи плъх. Друг път лежеше, разкъсван от страха, че може да бъде погребан жив от експлозия и затрупан от пръстта, под която беше пълзял, а също и от непреодолимата нужда да затвори съзнанието си за шума, който ги връхлиташе. Под телата им имаше дървени дъски, които сякаш се впиваха в костите им. Дори едрите бедра и рамене на Шоу не омекотяваха допира до тях, докато се мяташе и въртеше в съня си.

Лицето на капитан Уиър се появи иззад брезента. Носеше дъждобран върху белия си пуловер и се беше преобул с високи до коленете гумени ботуши.

— Шоу, трябваш ми в тунела — каза той. — Знам, че беше вътре сутринта, но там се нуждаят от помощ, за да разчистят отломките. И ти не е зле да се захванеш за работа, Тайсън.

— Застъпвам на пост в десет, сър.

— Ще се наложи Файърбрейс да те замести. Хайде, размърдайте се. Сержант Адамс ръководи работата. Иди и му докладвай.

— Допий ми чая, Джак — каза Шоу. — Не го оставяй на плъховете.

Когато двамата тръгнаха, Джак се опита да поспи. Нервите му бяха прекалено изопнати. Затвори очи, но виждаше само тъмния тунел. Още чуваше внезапно настъпилата тишина, която ги беше накарала с Еванс да спрат и да затаят дъх. Не се укоряваше, че не успя да разпознае шумовете от германския тунел. Стори каквото можа, но все пак мъжете бяха умрели по възможно най-лошия начин — с газ в дробовете си или проснати безпомощни върху ничията земя. Ще намерят другата половина от лицето и главата на Търнър и ще ги погребат заедно с останалите парчета от кости и униформи, които успеят да изнесат на повърхността. Представи си как огромните ръце на Шоу разравят взривената пръст. За миг се успокои и задряма, но след това отпускането на мускулите му го накара да се стресне и да се събуди, тялото му отново се стегна, готово за битка.

Отказа се от съня, извади писмото от джоба на гърдите си и запали парченце свещ, което намери в страничния джоб на раницата на Тайсън.

Заедно с пощата бяха пристигнали и провизии — няколко консерви с яхния и варено говеждо, предвидени за обяд, но имаше и хляб, и сладко, които щяха да му дойдат добре с половината чаша чай. Огладнял от работата под земята, Джак се нахрани бързо на импровизираната маса в дъното на комуникационния окоп. Понякога мъжете, които носиха порционите, съобщаваха ненадеждни новини за движението на войските и плановете от тила, но днес не казаха и дума. Джак се наяде мълчаливо и се върна на позицията си.

Синът му Джон се беше родил преди осем години, когато Маргарет бе почти на четиридесет и те почти се бяха отчаяли, че ще имат деца. Беше будно момче, тъничко и бледо, с разсеян поглед и често избухваше в пронизителен смях. Физическата му слабост се съчетаваше с простичък ум. Другите момчета на улицата го пускаха да играе с тях само когато не им достигаха хора. Беше вратар на футболните им мачове и му позволяваха да батира на крикет само в извънредни случаи.

Джак се вгледа във внимателно изписаните от съпругата му думи и се опита да извика лицето на момчето в паметта си. В мрака на дъждовната вечер, когато единствената светлина идваше от парчето свещ на Тайсън, се виждаше трудно. Затвори очи и си представи коленете на сина си под разръфаните сиви къси панталони, големите зъби, които се показваха като се усмихнеше и рошавата коса, през която понякога прекарваше бащинска ръка.

На фронта почти не се сещаше за дома. В портфейла си носеше снимка на Маргарет, но не и на Джон. Вечно имаше прекалено много неща, за които да мисли и не оставяше ума си да се занимава с маловажни работи. Не се беше прибирал от почти година. Не можеше да повярва, когато Шоу му каза, че при подходящи атмосферни условия оръдията се чуват чак в Лондон. Мястото, на което се намираше, честите слизания под земята, липсата на ясна представа къде е най-близкото село го караха да се чувства толкова отдалечен от онези улици и къщи, все едно се беше преселил в друг свят.

Тази вечер застана на пост в дъното на окопа вместо Тайсън, който все още не се беше върнал изпод земята. Сапьорите по принцип не даваха караул, но командирът им сключи споразумение с колегата си от пехотата. При знак за вражеска активност и опасност за работещите под земята пехотата щеше да прикрива тунелите, а сапьорите щяха да поемат част от досадните им задължения. За Джак дните и нощите вече се сливаха. Виждаше само тъмнината в тунела, сумрака на късния следобед, проблясъците от гърмежите и черния мрак в окопа нощем под брезентовото покривало.

Вслушваше се в шумовете от ничията земя пред него. Немските нощни патрули бяха излезли, за да следят за вражеско раздвижване и да обявят тревога. Джак предполагаше, че и на отсамната страна на фронта имаше разузнавателни постове, които щяха да чуят всичко преди него, но в неговия окоп това не се казваше на часовите, за да не отслабят бдителността си. Пехотният батальон беше от Лондон; войниците наричаха тунелджиите „канални плъхове“ и горяха от желание да им докажат колко са безполезни.

Джак беше толкова уморен, че вече не можеше да спи. Организмът му беше минал на автоматичен режим, захранван от незнайно какъв източник на бодрост, който го държеше ако не нащрек, то поне буден, докато другите мъже клюмаха и дремеха на земята, някои проснати като мъртви на дъното на окопа, други облегнали гърбове на дъските отстрани. В далечината се чуваха групите, които възстановяваха траншеите.

Вече виждаше лицето на Джон по-ясно в ума си — бледото, самотно момче на опашката на кварталната тайфа, залитащото бебе с несигурна походка. Чуваше пискливия му глас с лондонски акцент, папагалските му поздрави и безпочвения му оптимизъм. Представи си сина си в болницата с високи тавани и жълтеникави петна от газените лампи, колосаните касинки на сестрите и миризмата на сапун и дезинфектант.

Сънят се спусна върху него като неочакван нападател. И вече не виждаше злокобната светлина в болничната стая, а лампите над огромния бар в една кръчма на „Дий Бридж Роуд“ — мъже с костюми и каскети, издигащ се дим, вдигнати халби. Заредиха се и други сцени: кухнята на родителите му в Степни, парк, куче; отново осветената препълнена кръчма; лицето на Джон, скъпото му момче. Осъзнаваше, че е изправен пред огромното изкушение — да остави мозъка си да почине, да поспи, за което трябваше да предаде живота на бойните си другари. И той се поддаде на изкушението, без да усети, че вече се е унесъл с отпусната глава, полюляваща се между раменете му, болезнени от непрестанното четиричасово копаене на френска пръст.

Не разбра, че е заспал, докато не се събуди от ритник в глезена.

— Как се казваш? — Беше тон на офицер.

— Файърбрейс, сър.

— О, ти ли си, Файърбрейс? — Позна учудения глас на капитан Уиър.

— Да не беше заспал? — Първият офицер звучеше хладно.

— Не знам, сър. Просто спрях да слушам и…

— Спиш на пост. Това е военно престъпление. Утре при мен в шест часа. Сержантът ти ще те доведе. Знаеш какво е наказанието.

— Да, сър.

Джак се загледа след двамата офицери, докато се отдалечаваха и завиваха наляво, червените огънчета на цигарите им блестяха в мрака.

Смени го Боб Уийлър, друг тунелджия. Върна се и намери Тайсън и Шоу заспали под дървената рамка. Нямаше място за него при тях, затова взе няколко цигари от пакета си и тръгна по комуникационния окоп, като подмина умърлушения часови. Изкатери се зад поддържащия окоп и се озова на място, където в калта лежаха купища муниции и провизии, завити с брезент. Пазеха ги няколко души, сред които и един сержант, и той реши да им се покаже. Каза, че отива до отходните места и те го пуснаха да мине.

Намери дърво, останало непоразено от снарядите, и седна под него. Запали цигара и всмука дима. Преди войната не беше се докосвал до тютюн; а сега той беше най-голямото му удоволствие.

Ако военният съд го признаеше за виновен, можеха да го разстрелят. Тунелджиите ставаха все по-неразделна част от армията. Макар да не бяха минали през унизителните учения и наказанията, задължителни за пехотинците, преди да ги обявят, че са годни за сражения, те вече бяха загубили независимия статут, който имаха отначало. Когато Джак пристигна в Ипър с Алън и Мортимър, му казаха, че ще прекарат войната там, а пехотните части ще се сменят, но започнаха непрекъснато да ги местят, което затрудняваше организацията им, имаща за цел да предотврати точно това. Станаха войници и от тях се очакваше да убиват врага не само като копаят тунели, но и с приклади и голи ръце, ако се наложи.

Това не беше животът, който Джак си представяше, когато постъпи като доброволец. На трийсет и осем години спокойно можеше да избегне службата, но в Лондон нямаше работа. Маргарет беше с десет години по-възрастна от него, а и му беше омръзнало да се грижи за Джон. Тя от време на време чистеше по къщите срещу заплащане, но парите не им стигаха. Джак не вярваше, че войната ще продължи дълго; каза на Маргарет, че до една година ще се прибере у дома с половината си спестени заплати.

Тя беше практична жена от ирландски произход, привлечена от чувството за хумор и добротата на Джак. Запознаха се на сватбата на една от осемте й сестри, която се омъжваше за колега на Джак. На празненството след церемонията Джак пи бира и прави фокуси пред група деца. Той имаше едро квадратно лице с коса, сресана на път по средата. Хареса й начина, по който говореше с хлапетата, още преди да започне да се шегува с останалите мъже, дошли на сватбата на приятеля си.

— Аз съм стара мома — каза тя на Джак, когато той й отиде на гости седмица по-късно. — Не би искал да излизаш с мен. — Но той, изглежда, знаеше какво иска и само след три месеца двамата се ожениха.

След като запали нова цигара под дървото и се заслуша в свистенето на шрапнелите над британските позиции на около километър на юг, Джак Файърбрейс затрепери.

Смяташе се за имунизиран срещу смъртта; мислеше си, че е станал достатъчно твърд, за да я приема, но не беше така. Ако го сметнеха, че е виновен, щяха да го отведат сам на зазоряване на някое закътано място в тила — полянка в гората или заден двор на ферма — и щяха да го разстрелят. Щяха да принудят мъжете от собственото му подразделение да изпълнят присъдата — сапьори и миньори, които дори не бяха обучавани да стрелят срещу врага. В оръжията на някои щеше да има халосни патрони, на други — бойни; никой нямаше да знае дали фаталният изстрел не е дошъл от Тайсън или Шоу, от Уийлър или Джоунс. Щеше да се строполи в калта като милионите убити преди него — пекарчето от Саксония, ратаите от Франция, работниците от Ланкашър, толкова много тела и кръв имаше в земята.

Нямаше как да мисли за това, без да потръпва. В битка или атака всички очакваха, че може да умрат, но това, което им беше трудно да осмислят, бяха загубите от снайпери, шрапнели и минохвъргачки, от взривяването на тунели, непрекъснатият страх, че смъртта може да дойде всеки миг по най-различен начин. Постепенно Джак се приспособи дори към това. Трябваше му само един ден сън по време на почивките, за да спре да живее в постоянно напрежение, започваше да се смее и да разказва забавни истории, които носеха на всички облекчение. Но равнодушието, което беше развил у себе си, се отнасяше до изтреблението на врага, до колегите му и приятелите му; сега обаче трябваше да си признае, че не беше безразличен към вероятността да умре.

Зарови лице в дланите си и започна да се моли на Бог да го спаси. Не че имаше задача, която искаше да изпълни, нито съдбовно призвание, което да следва — просто искаше да види отново Маргарет. Искаше да погали косата на Джон. Синчето ми, помисли си той, докато седеше на дъжда, скъпото ми момче. Изходът от войната нямаше да се повлияе от това дали той щеше да живее, или да умре; днес взривът щеше да откъсне главата на Търнър, утре можеше да е неговата, на Шоу или на Тайсън, това беше без значение. Нека те умрат, молеше се той засрамен; нека те умрат, но моля те, Боже, запази ме жив.

Цяла нощ седя така необезпокояван и сам, опитваше се да извика в уморения си ум картини от предишния си живот, за да намери утеха в него, когато редицата от пушки се прицели в главата му. Спомни си футболните мачове по поляните на Хакни Маршис, приятелството с работниците от строежа на Лондонското метро, лица и звуци от детството си, сина си. Не приличаше на живот, достоен за спасяване. Накрая паметта му предлагаше само фрагменти от най-ранното му детство — как седи до кухненската печка, мириса на майка му, която го целува за лека нощ. С тях дойде и желанието да заспи, да се предаде.

Стана и протегна схванатите си ръце и крака, след това се промъкна обратно на позицията си в окопа при Тайсън и Шоу. Малко преди зазоряване отиде при сержант Адамс.

— Тръгвай — каза Адамс. — Оправи се. Стегни си колана.

Не беше от сержантите, от които войниците се страхуваха. Беше присмехулен и рядко крещеше. Повечето тайно му се възхищаваха.

— Чух всичко за теб, заспал си на пост — каза той.

Джак не отговори. Беше готов да умре.

— Може и да извадиш късмет. Някои от младите офицери избухват по-лесно, други — по-трудно. Рейсфорд е най-странният от всички. Няма друг като него. Насам.

Адамс го поведе през тесен окоп в дъното, от който тръгваха няколко разклонения. Посочи му едното и му каза нататък да върви сам.

Джак вдигна глава към ръба на света, който изплуваше в сивкавата светлина — обгорените простреляни дървета, някога зелените поля, които вече бяха неизменно кафяви, тъй като почната им беше разорана от шрапнели. Беше се примирил, че ще го напусне.

Слезе по дървената стълба и стигна до една скована от подръчни средства врата със спусната пред нея противогазова завеса. Почука и зачака.

Един глас му каза да влезе и той отвори. Отвътре се разнесе силен мирис на керосин. Дим от лула забулваше вътрешността на помещението. Джак успя да различи дървен нар, чийто край някой се беше свил и спеше, набързо сковани маса и столове. Изглеждаше по-сносно от мизерната обстановка, с която беше свикнал, макар че грубите дъски, от които бяха направени стените, консервните кутии, използвани като чаши, свещите, фитилите и пироните, които заместваха липсващите вещи от първа необходимост, й придаваха доста примитивен вид.

— Кой си ти? — попита го лейтенантът, който седеше заедно с друг офицер край масата. Другият беше капитан Уиър, командирът на ротата на Джак, дошъл на посещение на пехотата.

— Файърбрейс, сър. Казахте ми да се явя при вас в шест тази сутрин.

— Защо?

— Бях заспал на пост.

Офицерът се изправи и отиде при Джак. Доближи лице до неговото. Беше мъж с тъмна коса, посребряваща на слепоочията, гъсти мустаци, които скриваха горната му устна, и големи кафяви очи, взиращи се пронизително в него. Можеше да е на всякаква възраст — от двайсет и пет до четиридесет.

— Нямам никакъв спомен.

— Май смятахте да ми повдигнете обвинение, сър.

— Не мисля, че мога да го направя. Не си ми подчинен. Ти си тунелджия, нали?

— Тъй вярно.

— От твоите е, Уиър.

Джак погледна към Уиър и забеляза почти празната бутилка уиски на масата. До нея имаше само две чаши.

— Седни, Файърбрейс. Пийни — каза Уиър.

— Не, благодаря ви, сър. Ако аз…

— Сядай, ти казах.

Джак се огледа. Не искаше да седне на стол, който можеше да се окаже на офицера, командващ пехотата — сприхав мъж на име Грей, когото беше чувал да дава заповеди. Чудеше се къде е, може би тормозеше войниците, които даваха наряд.

Джак взе стола, който Уиър бутна с крак към него. Капитанът отново беше с леки обувки и бял пуловер. Изглеждаше небръснат, а очите му бяха кървясали. Джак сведе глава, боейки се да не срещне погледа му. На масата имаше и пет карти за игра, обърнати надолу, наредени във формата на звезда, а между тях се виждаха тънки ивички пясък. В центъра на композицията имаше издялана дървена фигурка и парче свещ.

— Това е лейтенант Рейсфорд — каза Уиър. — Взводът му е разположен до вашите позиции. Неговите хора браним от мините. Снощи изпрати двама на разузнаване. Може би се е тревожел за тях. Нали така, Рейсфорд?

— Не. Бренън и Дъглъс знаят какво правят.

— Не искаш ли да поговориш с този мъж? — попита Уиър.

— Бих поговорил с него, ако помнех кой е. — Обърна се към Джак. — След минута ще има чай, ако не искаш уиски. Ще кажа на Райли да направи и за теб.

Когато очите на Джак посвикнаха със задимената дупка, той видя, че част от стените бяха покрити с плат. Приличаше на скъпа коприна или на памучна материя. Върху малкото шкафче имаше още дървени човешки фигури. По книжните лавици в ъгъла нямаше снимки, само няколко любителски скици на глави и тела. Усети, че лейтенантът следи погледа му.

— Рисуваш ли? — попита той.

— Малко — каза Джак. — Но сега нямам много време. Нито пък спокойствие.

Райли, дребен сивокос мъж със спретната ординарска униформа, внесе поднос с три чаши. Пресегна се към торба, овесена на тавана, далеч от плъховете, и извади захар.

Джак видя как лейтенантът отиде до лавиците и взе една скица.

— Човешката анатомия е удивително проста — каза той. — Да вземем например устройството на краката: две дълги кости и една става на свивката, а пропорциите винаги са едни и същи. Но когато ги рисуваш, е трудно да уцелиш формата. Всеки вижда мускулите по бедрата, квадрицепсите. Но никога не съм знаел, че тук отвътре има още един — шивашкият мускул. Но ако го откроиш прекалено много, фигурата става мускулеста.

Джак наблюдаваше как пръстът на лейтенанта очертаваше линиите на крака на рисунката, докато говореше. Не беше сигурен дали го дразни и удължава агонията му, или наистина иска да си говорят за рисуване.

— Разбира се — каза лейтенантът с въздишка, — войната всекидневно ни дава уроци по анатомия. Бих могъл да напиша трактат за основните органи на британските войници. Разрез на черен дроб. Дължина на червата, когато са изпразнени. Ронливите кости на средностатистическия английски редник.

Джак се изкашля.

— Извинете, сър. Може ли да попитам за обвинението?

— Обвинението ли?

— За бога, Рейсфорд — намеси се Уиър. — Каза на човека да се яви при теб, защото е заспал на пост. Той иска да знае дали ще го предадеш на военния съд. Да е наясно дали ще му преподаваш урок по изобразително изкуство, или ще бъде застрелян.

— Няма обвинение. Не си под мое командване.

Джак усети солено парене в очите си.

— Сигурен съм, че командирът на ротата ти ще те накаже, ако пожелае.

Уиър поклати глава.

— Няма да предприемам нищо.

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви.

Джак гледаше двамата мъже с любов и благодарност. Те разбираха колко е трудно на човек, докаран отвъд границите на възможностите си. Беше сигурен, че милостта им е резултат на състраданието, което изпитват към него. Извади писмото на Маргарет. Желанието му за живот го подтикна да сподели тревогите си около болестта на сина си.

— Вижте, сър. Получих писмо от жена си. Момчето ни е много болно. Притеснявах се за него. Не можах да заспя, когато излязох от тунела, толкова се тревожех за него.

Подаде писмото на Уиър, който кимна.

— Виждаш ли това, Рейсфорд? — попита той и бутна листа през масата.

— Да — отвърна Стивън. — Виждам. Тук пише дифтерит. Това е сериозно.

— Може ли да получа отпуск, за да отида да го видя.

Стивън вдигна вежда към Уиър.

— Съмнявам се. Не ни достигат хора — каза Уиър.

— Имате ли деца, сър? — попита Джак.

Уиър поклати глава.

— Не съм женен.

— А вие, сър?

— Не — каза Стивън.

Джак кимна няколко пъти на себе си.

— Каква ирония, аз съм на място, където непрекъснато убиват хора, а той е в опасност.

— Всеки, когото сме убили, е нечии син — обади се Стивън. — Замисляш ли се за това, когато ги видиш мъртви? Чудиш ли се какво са изпитвали майките ми, когато за първи път са ги притиснали към гърдите си? Дали са предполагали, че ще свършат по този начин?

— Не, сър. Не съм мислил за това.

Тримата отпиха от чая. Отвън се чу свистене на снаряди. Усетиха вибрациите от експлозията. Парчета изсъхнала пръст се откъртиха от тавана.

— Двама от моите хора прекараха предната вечер осем часа в дупка от снаряд в ничията земя и се ослушваха — започна Стивън. — Според теб за какво са си мислили през цялото това време? Не че им е позволено да правят нещо друго. — Гледаше право в Джак.

— Не знам, сър. Може би са били като нас в тунела. Спираме да мислим след известно време. Сякаш спираме и да живеем. Все едно мозъкът ни умира.

— Искам да сляза в тунела — каза Стивън.

— Не, не искаш — отвърна му Уиър. — Дори на сапьорите не им харесва.

— Искам да видя какво е там долу. Някои от моите хора си мислят, че не работите достатъчно бързо. Че не чувате звуците на врага. Ужасяват се да не бъдат взривени изпод земята.

Уиър се засмя.

— Това на нас ни е много познато.

Джак се размърда на стола си. Имаше нещо странно в двамата офицери. Подозираше, че са пияни. Винаги беше смятал Уиър за човек, на когото може да се разчита. Като всички командири на сапьорски части и той беше обикновен инженер, мобилизиран на фронта. Беше внимателен и надежден под земята, макар че нямаше опит с тази работа преди войната. Но очите му изглеждаха налудничави и кървясали от уискито. Кафеникавата растителност по брадата и бузите му беше резултат на повече от едно пропуснато сутрешно бръснене. Джак си помисли, че лейтенантът изглежда по-трезвен, но някак по-странен. Не се знаеше дали говори сериозно. Струваше му се разсеян и дистанциран, но също така изпълнен с ентусиазъм да слезе под земята. Сякаш не беше съвсем с всичкия си, каза си Джак. Обичта и благодарността, която изпита в началото, бяха започнали да се изпаряват. Не искаше повече да споделя личните си чувства с тях. Нямаше търпение да се върне при Тайсън и Шоу, дори при Уийлър и Джоунс и досадното им бърборене. Поне с тях всичко му беше ясно.

— Някаква идея кога ще можем да си починем, сър? — попита той Уиър.

— Струва ми се, че утре. Не могат повече да ни държат тук. Ами твоите хора, Рейсфорд?

Стивън въздъхна.

— Бог знае. Непрекъснато чувам разни слухове от щаба. Рано или късно ще трябва да атакуваме. Макар че не тук.

— Значи трябва да жертваме няколко живота само за да успокоим французите? — засмя се Уиър.

— Да. О, да! Искат да почувстват, че не са сами в това. Но според мен си просят белята.

Райли изникна от дъното на помещението.

— Вече е почти шест, сър. Трябва да сме в готовност след десет минути.

— Най-добре си върви, Файърбрейс — каза Уиър.

— Ще се видим в тунела — обади се Стивън.

— Благодаря ви, сър.

Джак се изкачи по стълбата. Навън почти беше съмнало. Надвисналото небе на Фландрия се срещаше със земята на близкия хоризонт, само на няколко мили зад германските позиции. Пое дълбоко утринния въздух. Животът му беше пощаден; последен изблик на въодушевление премина през него, когато погледна към дъното на окопа и видя дима от цигарите и парата от чая, около който вече се бяха обвили премръзналите ръце на войниците. Замисли се за зловонните си дрехи, за въшките в шевовете, за мъжете, с които се боеше да се сприятели, защото на следващия ден телата им можеха да станат на парчета пред очите му. Беше времето за тоалета на Тайсън, когато гордо щеше да изпразни червата си в кутия от боя и да изхвърли съдържанието й през ръба на окопа.

От офицерската землянка зад него долетя звук на пиано, мелодия, набираща сила изпод пукането на грамофонната игла.

Когато най-накрая ги освободиха, на сапьорите беше позволено да отидат в едно село, намиращо се доста по-назад от мястото, където обичайно ги разквартируваха. Хората бяха толкова уморени, че едва ходеха. Намираха се на три мили зад фронта, на черен път с канавки от двете страни. Бяха им дали команда „свободно“ и някои пушеха, без да спират да маршируват. Джак Файърбрейс се стараеше да върви по права линия под тежестта на раницата си, натоварена допълнително с рудничарските инструменти. В края на пътя се мержелееше селото, но той реши, че ако се фокусира върху него, ще загуби способността да контролира краката си. Струваше му се, че преминават над пропаст, а пътят е на десетки метри под тях. На няколко пъти се стресна и си даде сметка, че е заспал в движение. Вече се беше наложило да вадят от канавката Уийлър, който крачеше няколко редици зад него. Джак затвори за миг очи, заслепен от ярката дневна светлина, но бързо ги отвори, защото усети как му се завива свят и губи равновесие.

Наоколо имаше неща, които си беше мислил, че никога повече няма да види — признаци, че извън ада на неговото съществувание животът продължава. Срещу тях се зададе свещеник на велосипед и вдигна плоската си шапка, когато се изравни с колоната. Отстрани на пътя растеше трева, която не беше изкоренена и все още беше зелена. Дърветата цъфтяха.

Когато спряха на селския площад, сержант Адамс им позволи да поседнат, докато офицерите ги разквартируват.

Джак се облегна на каменния перваз, ограждащ водната помпа на селото. Тайсън се взираше в него с празен поглед и не успяваше да регистрира промяната в обстановката. Над къщите от малката уличка зад площада се издигаше дим. Видяха хранителен магазин и месарница, пред чиято врата играеха две момченца.

Тогава Джак чу женски глас. Говореше на чужд език с тежък непознат акцент, но нямаше никакво съмнение в женствеността му. Беше жена на около трийсет години, която говореше на русокосо момиченце. Войниците се заслушаха в гласовете, които долитаха през редкия утринен въздух като утешителни спомени за изгубения живот.

Двама души от взвода на Джак — О’Лоун и Фийлдинг — бяха заспали на калдъръма. Джак остави чувството за спокойствие да го залее постепенно, опитваше се да се адаптира към отсъствието на страх.

Обърна се към Шоу, който седеше до него. Брадясалото му лице беше почерняло от мръсотия, а изцъклените му очи се белееха под прахта. Не беше обелил и дума, откакто бяха тръгнали и тялото му изглеждаше вдървено.

От ъгъла на площада залая бяло куче. Въртеше се покрай месарницата, докато месарят не излезе и не запляска яростно с ръце към него. То се отдалечи и подуши краката на най-близкия войник. Замаха с опашка от вълнение пред присъствието на толкова много хора. Имаше остра издадена муцуна и пухкава опашка, която беше вирнало над гърба си. Облиза ботуша на Джак, след това облегна глава върху неподвижното коляно на Шоу. Той сведе поглед към блесналите очи, които търсеха по лицето му някакъв знак, че може да го нахрани. Започна да гали кучето по главата. Джак наблюдаваше как огромната миньорска длан на другаря му се плъзга по мекия гръб на животното. Шоу внимателно положи глава върху хълбока на кучето и затвори очи.

Капитан Уиър ги насочи към един хамбар в покрайнините на селото. Фермерът често приютяваше войници и доста се пазари. Много от мъжете хвърлиха раниците си и заспаха на първата купчина слама, до която успяха да се доберат. Тайсън намери чист ъгъл, в който покани Шоу и Файърбрейс. Те взаимно ненавиждаха навиците си, но поне ги познаваха и се бояха, че могат да попаднат и на по-лошо.

Следобед Джак се събуди и излезе в двора на фермата. Походната печка на колела беше приготвена. Под критичния поглед на хазяина една каруца докара дезинфектант и пудра против въшки.

Джак тръгна към селото. Не говореше и дума френски, разглеждаше постройките, полята и църквите като абсолютен чужденец. Удоволствието, че никой не го обстрелва, беше вгорчено от нарастващата носталгия по дома. Никога не беше ходил в чужбина преди войната и само два или три пъти беше напускал успокоителната глъчка на лондонските улици, по които беше израснал. Липсваше му дрънченето на трамваите, дългите тераси в северната част, имената, които му напомняха за дома — „Търнпайк Лейн“, „Манър Хаус“, „Севън Систърс“.

В селото се беше настанил и пехотният батальон, навсякъде се чуваше врявата и движението на армейски части, които се прегрупираха, почиваха и се опитваха да се възстановят. Джак вървеше като малко момче насън сред пръхтящите коне, крещящите подофицери и групичките пушещи и смеещи се войници.

За случващото се само на няколко километра се мълчеше. Никой от тези мъже не искаше да признае, че това, което са видели и вършили, е отвъд границите на нормалното човешко поведение. Няма, да повярваш, помисли си Джак, че този човек с килнатата назад шапка, който се шегува с приятелите си, е видял как негов другар умира в ров от шрапнел с пяна на устата. Никой не говореше за това и Джак също се присъедини към безмълвния заговор, че всичко е наред, че естественият ред не е нарушен. Обвиняваше подофицерите, които обвиняваха офицерите; те пък кълняха командирите си, които пък упрекваха генералите.

От походната кухня се разливаше гореща яхния и кафе, а най-гладните получаваха допълнително и смес от вода и мазнина, която трябваше да имитира сос. С парче пресен хляб в ръката Джак лапаше лакомо с лъжицата. Уийлър се оплака, че храната е отвратителна, нищо не можело да се сравни с бульоните на жена му, нито с пържената риба и чипса, които понякога хапвал на връщане от кръчмата. О’Лоун си спомняше за месни пайове, млади картофки и сочен пудинг. Тайсън и Шоу не се оплакваха, макар никой от двамата да не беше особено впечатлен от храната. Джак дояде порцията на Тайсън. Срамуваше се да си признае, че войнишката храна, макар да идваше нередовно и понякога да се разваляше, докато стигнеше до фронта, беше по-добра от онова, което можеха да си позволят у дома.

Шоу се оживи. С помощта на здравия му гръб преместиха нови бали слама в хамбара и басовият му глас се присъедини към неизменните сантиментални песни, които се пееха след хранене. Джак се зарадва на това, разчиташе на издръжливостта на определени хора, за да понася ненормалния си живот, а Артър Шоу с неговата голяма красива глава и спокойно поведение беше най-голямото му вдъхновение.

В приповдигнато настроение мъжете понасяха стоически шегите на перачките, които ги чакаха да им вземат дрехите, а после голи се редяха пред баните, пригодени специално за тях в дългия хамбар. Джак стоеше зад Шоу и се възхищаваше на огромния му гръб и опънатите мускули на плещите му, в сравнение с които иначе налетият му кръст изглеждаше като върха на фуния, тръгваща нагоре от вдлъбнатината на опашката и заоблените му космати задни части. Вътре в хамбара мъжете ревяха някакви песни или си подвикваха ругатни, замеряха се с калъпи сапун и плискаха топлата вода от каците и коритата за добитъка, превърнати във вани. На вратата стоеше сержант Адамс и държеше маркуч със студена вода. За да усили струята, беше притиснал края му с пръст и гонеше с нея войниците навън, където можеха да си вземат дрехите, които макар и вече чисти, все още бяха пълни с вездесъщите въшки.

Вечерта си получиха надниците от по пет франка и се замислиха как да ги похарчат. Тъй като бе смятан за шегаджията на групата, Джак Файърбрейс също така беше определен и за отговорник за забавленията. Тайсън, Шоу, Евънс и О’Лоун му се представиха свежо избръснати, сресани и с лъснати кокарди.

— Искам ви обратно до девет часа и трезви — каза сержант Адамс, когато тръгнаха да излизат през портата на фермата.

— Може ли да е девет и половина? — извика Евънс.

— В девет и половина и наполовина пияни — каза Джак. — Това ни устройва. — Смяха се по целия път към селото.

Пред един магазин беше пригоден бар, който наричаха „естамине“3, а край него вече се беше извила опашка. Възползвайки се от дарбата си на майстор на забавленията, Джак се насочи към малка къщичка с кухня на открито, пред която също се бяха събрали няколко души. Мъжете го последваха и изчакаха навън, докато се освободи маса, която те веднага окупираха. Възрастна жена им донесе чинии, пълни с пържени картофи, които беше извадила от цвъртящ тиган. Клиентите получиха и еднолитрови бутилки бяло вино без етикет. На мъжете не им хареса сухото вино и викнаха на една от по-младите жени да им донесе захар, която разбъркаха в чашите си. Сетне, макар все още да му се мръщеха, го изгълтаха жадно. Джак опита бутилка бира. Не беше като онази, която в спомените му сервираха във викторианските кръчми у дома — приготвена с хмел от Кент и лондонска вода.

Сънят ги обори в полунощ, когато Тайсън угаси последната си цигара в сламата. Сред силното хъркане всички забравиха непростимото. Джак беше забелязал, че хора като Уийлър и Джоунс прекарваха всеки ден все едно бяха на работа и вечер си говореха и се шегуваха така, както биха го правили и вкъщи. Може би той нещо не разбираше, но и двамата офицери се бяха държали по същия начин; или пък целият този разговор за рисуването от натура беше преструвка, че всичко е нормално. Когато започна да се унася, всичките му мисли се насочиха към дома; опита се да си представи гласа на Маргарет и какво би му казала. Здравето на сина му стана по-важно от живота на хората от ротата му. В кръчмата никой не вдигна чаша за Търнър, никой не си го спомняше, както и останалите трима, които си заминаха с него.

Вечерта, преди да се върнат на фронта, всички пяха. Нямаха никакъв срам. Уийлър и Джоунс направиха някакъв комичен дует за момичето, което имало милиони желания. О’Лоун декламира стихотворение за малка къщичка с рози над портата и птичка на дървото, която пеела „тра-ла-ла“.

Убедиха капитан Уиър да свири на пиано и той пребледня от неудобство, когато Артър Шоу и останалите от поделението му, за които знаеше, че са отговорни за смъртта на стотици хора, изпаднаха в умиление от куплет, в който се пееше за целувката на мама. Уиър си обеща никога повече да не се весели с по-нискостоящи.

Джак Файърбрейс разказа поредица от вицове като комик от мюзикхол. Мъжете повтаряха най-забавните изречения и не спираха да се смеят на изпълнението му. Тържественото лице на Джак, блеснало от усилието да бъде смешен, както и спонтанните реакции на останалите мъже, които развеселени подсвиркваха и пляскаха с ръце, издаваха тяхната решителност и техния страх.

Джак се огледа из специално наетата за случая зала — редици зачервени лица, усмихнати и лъщящи под светлините на лампите, с отворени уста, които ревяха и пееха. Всички му изглеждаха еднакви от позицията, която беше заел в дъното на залата върху един обърнат сандък. Всеки един от тези мъже може би имаше своя собствена история, но в сянката на онова, което ги очакваше, бяха взаимозаменяеми. Той не искаше да обикне някого от тях повече от другите.

Към края на изпълнението си усети у него да се надига ужас. Напускането на това невзрачно селце му се стори най-трудната раздяла в живота му; нито към откъсването от родителите, съпругата и детето си, нито към сърцераздирателното сбогуване на гарата бе пристъпвал с толкова натежало сърце, както към краткия път през полетата на Франция. Всеки път ставаше все по-трудно. Не беше закоравял, не беше свикнал. Всеки път му се струваше, че трябва да бръкне по-надълбоко в запасите си от безумна решителност.

В пристъп на страх и на топлота към множеството зачервени лица Джак завърши изпълнението си с песен. „Ако беше единственото момиче на света“, започна той. Звънтящите думи бяха приети с благодарност от мъжете, сякаш изразяваха най-дълбоките им чувства.

Взводът на Стивън беше обстрелван спорадично в продължение на три дни. Осъзнаха, че масираната атака става неизбежна. На третата сутрин той се събуди уморен в землянката си, стана и бутна защитната завеса. Очите му пареха и се затваряха. Тялото му не се захранваше с естественото гориво на храната и съня, а от някакво вещество, доставяно от неизвестни жлези. В устата му горчеше, имаше киселини. Черепът му пулсираше отвътре в неравномерен и забързан ритъм. Ръката му започваше да трепери. Трябваше да отиде и да вдъхне увереност на хората си.

Намери Бренън и Дъглъс, двама от най-опитните, да седят на банкета за стрелба. Лицата им бяха пребледнели и на земята до тях имаше може би шейсет фаса.

Стивън си размени няколко шеги с тях. Не беше от най-обичаните офицери. Откри, че му е трудно да намира окуражителни и вдъхновяващи думи, когато той самият не вярваше, че войната има смисъл, нито че краят й се вижда. Командирът на ротата капитан Грей — проницателен и енергичен мъж — го смъмри, когато каза на един войник, че войната ще стане много по-жестока, преди да се появи някаква надежда.

Коментарите на Бренън за обстрела съдържаха обичайната доза сквернословия. Любимият му епитет се появяваше толкова често в изреченията му, че след известно време Стивън спря да го забелязва. Така беше и с всички мъже.

Стивън беше повишен в чин, защото имаше по-добро образование от останалите, а всички с университетско образование, които не бяха мъртви, вече командваха роти. Грей го избра и го прати обратно в Англия в школа за обучение за кадети. Когато се върна във Франция, беше допълнително инструктиран от офицерите в Бетюн, макар че според него решаващият момент беше по време на един футболен мач, когато трябваше да покаже боен дух. Той го направи в схватка с противников играч, след което го пратиха на бърза триседмична обиколка по фронтовата линия в компанията на един астматичен майор, който за първи път напускаше щаба на бригадата. Майорът настояваше Стивън да не се среща с никого от хората, с които беше постъпил в армията; щяха да им го представят отново в различно качество, като висшестоящ, който магически се е сдобил с офицерски чин. Майорът изхриптя на сбогуване и Стивън се оказа притежател на лъскав колан, нови ботуши и почтителен ординарец. Не познаваше никого от взвода си, макар мъжете, с които беше обучаван и с които се беше сражавал, да бяха само на стотина метра по-надолу по фронтовата линия.

— Знае ли се кога това ще спре? — попита Дъглъс.

— Никой нищо не казва. Ти как мислиш?

— Ще ми се да спрат за малко.

— Или поне да ни дадат обедна почивка. — Това беше най-веселото, което Стивън успя да измисли. — Опитай се да скриеш на германеца наденицата му. — Пресилената шега остави лош вкус в сухата му уста.

Чу се изстрел на оръдие и пронизително свистене във въздуха. Снарядът беше средно голям и отначало само изтрещя, но с приближаването си звучеше все по-заплашително. Бренън и Дъглъс се прилепиха към стената на окопа, докато мине над тях. Земята се разтресе и по главите им се посипа пръст. Стивън забеляза, че ръцете на Дъглъс трепереха силно, докато си разтриваше лицето.

— Не може да продължи вечно — кимна той към двамата мъже.

Обикновено ги подлагаха на артилерийски обстрел нощем, като се целеха в тила към оръдията, мунициите и провизиите. Тътенът на фронтовата линия денем служеше за прелюдия към атаката, макар Стивън да подозираше, че може да е някаква различна тактика или просто грешка.

Той тръгна през окопа и разговаря с останалите от взвода. Те получаваха команди от подофицерите и гледаха на Стивън като на символ на някаква далечна власт, пред която се очакваше да се държат прилично и почтително. Покрай приятелството си с Уиър той беше научил за тунелджиите почти толкова, колкото и за собствените си хора. Но докато разговаряше с тях под оръдейния огън, осъзна, че не знае нищо за живота им. Повечето бяха лондончани и бяха служили в резерва преди войната.

Най-много харесваше Рийвс, Бърн и Уилкинсън, трима язвителни мъже, които за разлика от Бренън и Дъглъс никога доброволно не се впускаха в опасности, но категорично и непреклонно мразеха врага.

Намери ги както винаги заедно, макар и нетипично притихнали. Рийвс докладва, че полевите оръдия са увеличили активността си през последния час. Докато говореше, чуха как едно от тях потвърди думите му, а след това във въздуха изсвистя снаряд.

— Вече непрекъснато ни обстрелват по този начин — каза Рийвс. — Чуйте.

Тримата легнаха близо един до друг. Бояха се от раните от снаряд повече отколкото от куршум, защото бяха виждали пораженията. Директно попадение щеше напълно и без следа да изтрие човек от лицето на земята; по-неточен прицел щеше да откъсне парчета от него; дори нараняване от осколка беше по-опасно отколкото от куршум. Често то водеше до инфекция и гангрена.

На няколко метра надолу в окопа се чу пронизителен вой. Разтърсващ, безумен вик, който се извиси дори над оръдейния огън. Младеж на име Типър тичаше по дъските, след това се спря и вдигна лице към небето. Отново нададе писък и този звук на примитивен страх накара всички да потреперят. Тънкото му тяло беше сковано, лицето му бе изкривено от конвулсии. Той крещеше, че иска да се прибере вкъщи.

Бърни и Уилкинсън изругаха.

— Помогни ми — каза Стивън на Рийвс. Приближи се, хвана Типър за ръката и се опита да го накара да седне на банкета. Рийвс го сграбчи от другата страна. Очите на момчето бяха впити в небето и нито Стивън, нито Рийвс успяха да накарат мускулите на врата му да се отпуснат и да го принудят да погледне, надолу.

От лицето му се беше оттекла и последната капчица кръв. В бялото на изцъклените му очи, които бяха само на сантиметри от Стивън, не се виждаха червени кръвоносни съдове; в тях плуваха само кафяви кръгове с разширени зеници, които ставаха все по-черни и по-големи, а от ирисите му изчезна всякакъв блясък и живот.

Момчето нямаше никаква представа къде се намира и умолително повтаряше някаква неясна дума, която можеше да е галено обръщение към майка му или баща му. В гласа му звучеше първичен ужас. Стивън усети как в него внезапно започна да се надига състрадание, но го потисна по най-бързия начин.

— Изведете го — каза той на Рийвс. — Не искам такива работи тук. С Уилкинсън го заведете при лекаря.

— Слушам. — Рийвс и Уилкинсън извлякоха парализираното момче към комуникационния окоп.

Стивън беше разтърсен. Това изригване на естествен страх му припомни колко неестествен живот водеха; нямаха нужда да ги връщат към нормалността. Докато се прибере в землянката си, вече беше обзет от гняв. Ако щитът от преструвки се пропукаше, това щеше да струва живота на много хора.

Като че ли нямаше как да се противопоставят на ужаса. При Ипър и в другите офанзиви имаха време да се подготвят, че ще умрат, но артилерийският обстрел отново ги деморализира. Мъже, готови да тръгнат под картечен огън и да защитават окопа си докрай, нямаха сили да посрещнат смъртта в тази й форма. Причината беше в онова, което бяха видели. Рийвс беше издирвал брат си, но не беше намерил и следа от него, която да погребе — нито дори кичур коса. Снарядът, който го бе покосил, не беше с такива размери, че да трябва да се товари с кран, но след като бе прелетял шест мили, беше оставил кратер, в който можеше да се помести цяла ферма. Нищо чудно, си беше помислил Рийвс, че не беше останала и следа от брат му.

— Не че нещо — каза той, — но все пак беше моя плът и кръв.

До следобеда на третия ден Стивън започна да се тревожи за хората от взвода си. Чувстваше се като безполезна и забравена брънка от веригата. По-висшите офицери не споделяха нищо с него, войниците получаваха заповеди от подофицерите и се утешаваха един друг. А бомбардировката продължаваше.

Стивън поговори малко с Харингтън, лейтенанта, който също споделяше с него землянката на Грей, след това изпи чая си, който Райли му поднесе точно в пет часа. Излезе да погледа светлините на късния следобед. Отново беше заваляло, а снарядите продължаваха да прелитат през притъмнялото небе, огнените им следи приличаха на неочаквани падащи звезди в сиво-зеленикавия размътен мрак.

Към полунощ Уиър се появи в землянката. Беше му свършило уискито и дойде да поиска от Стивън. Изчака Грей да излезе.

— Как мина почивката? — попита Стивън.

— Беше преди цяла вечност — отвърна Уиър и отпи голяма глътка от бутилката, която Стивън бутна към него. — От три дни сме пак тук.

— Значи сте били под земята, на най-безопасното място.

— Хората ми излизат от дупките и се озовават в това. Вече и те не знаят кое е по-лошо. Не може да продължава така, нали? Просто не може.

— Спокойно, Уиър. Няма да има атака. Нямат намерение да мърдат. Нужна е почти седмица, за да се окопаят тези големи оръдия.

— Ти си студенокръвно копеле, Рейсфорд. Просто ми кажи нещо, което ще ме накара да спра да треперя, друго не искам.

Стивън запали цигара и качи краката си върху масата.

— Снарядите ли ще слушаш, или ще говорим за нещо друго?

— Заради онзи идиот Файърбрейс и неговия феноменален слух е. Научи ме как да различавам оръдията. Мога да ти кажа размера им, траекторията на снаряда, накъде лети и вероятните поражения.

— Ама войната в началото ти харесваше, нали?

— Какво? — Уиър се изправи на стола си. Имаше кръгло честно лице и оредяваща светла коса. Това, което беше останало от нея, бе щръкнало нагоре или лежеше сплетено, когато свали фуражката си. Носеше горнище на пижама и пуловер в синьо и бяло. Облегна се малко назад и се замисли над думите на Стивън. — Сега ми се струва, че не е за вярване, но май така беше.

— Погледни Прайс, нашия старши сержант. Той процъфтява тук, нали? А ти? Самотен ли си?

— Не искам да говоря за Англия — отвърна Уиър. — Трябва да мисля как да остана жив. Имам осем мъже долу под земята, а от другата страна към нас германците също копаят тунел.

— Добре — каза Стивън. — И без това трябва да нагледам моите хора след половин час.

Землянката се разтресе от ударната вълна на огромен снаряд. Фенерът се заклати на гредата, чашите подскочиха на масата, а от тавана се откърти пръст. Уиър стисна Стивън за китката.

— Кажи ми нещо, Рейсфорд — каза той. — Говори за каквото искаш.

— Добре. Ще ти кажа нещо. — Стивън издиша дима от цигарата си. — Любопитен съм да видя какво ще се случи. Твоите канални плъхове пълзят под земята в тунел, широк един метър. Моите войници полудяват от снарядите. Командирите не ни казват нищо. Аз седя тук, разговарям с хората, ходя да патрулирам, лежа в калта и картечници ми бръснат тила. Никой в Англия няма представа какво е тук. Ако можеха да видят как живеят тези мъже, нямаше да повярват на очите си. Това не е война, това е експеримент докъде може да стигне човешката низост. Изключително съм заинтригуван къде е пределът; искам да го разбера. Струва ми се, че едва се започва. Че далеч по-страшни неща, от тези, които вече сме видели, ще бъдат заповядани и изпълнени от милиони момчета и мъже като Типър и твоя Файърбрейс. Няма падение, до което да не бъдат доведени. Виждаш лицата им, когато отиват да си почиват, и си мислиш, че повече не могат да понесат, че нещо у тях ще каже „достатъчно, никой не е способен на това“. Но един ден сън, топла храна и вино в стомасите им и те са готови за още. Мисля, че са готови за десетократно повече и аз искам да знам колко точно. Ако не ме глождеше това любопитство, щях да изляза под вражеския огън и да се оставя да ме убият. Щях да си отнеса главата с една от тези гранати.

— Ти си побъркан — каза Уиър. — Не искаш ли просто всичко това да свърши?

— Да, разбира се, че искам. Но след като стигнахме толкова далеч, искам да знам какво означава.

Уиър пак затрепери, когато звукът от снарядите се приближи.

— Това е смесен баражен огън. Полевото оръдие се редува с тежка артилерия на интервали от…

— Замълчи — каза Стивън. — Не се самоизмъчвай.

Уиър се хвана за главата.

— Говори ми нещо, Рейсфорд. Говори ми за всичко друго, но не и за тази война. Англия, футбол, жени, момичета. Каквото си пожелаеш.

— Момичета? Имаш предвид онези, които мъжете наричат свои любими?

— Както искаш го разбирай.

— Не бях се сещал за тях от дълго време. Непрестанният обстрел е лекарство против нечисти мисли. Не мисля за жени. Те са част от друг живот.

Уиър помълча известно време. След това каза:

— Знаеш ли, никога не съм бил с жена.

— Какво? Никога? — Стивън го погледна, за да види дали говори сериозно. — На колко си години?

— На трийсет и две. Исках, винаги съм искал, но у дома беше трудно. Родителите ми са много строги. Канил съм едно-две момичета на среща, но те… те все искаха да се омъжват. А пък професионалистките в града все ми се смееха.

— Не ти ли е любопитно какво е?

— Да, разбира се. Но вече е станало такъв проблем, придобило е такава важност в живота ми, че ще е трудно.

Стивън забеляза, че Уиър спря да се вслушва в обстрела. Взираше се в чашата в ръцете си, потънал в размисъл.

— Защо не отидеш на някое от онези места, на които всички мъже ходят по селата? Сигурен съм, че ще намериш някое отзивчиво и не толкова скъпо момиче.

— Не разбираш, Рейсфорд. Не е толкова лесно. За теб е различно. Предполагам, че си бил със стотици жени, нали?

Стивън поклати глава.

— Мили боже, не. Имаше едно девойче от моето село, което го правеше с когото й падне. Всички момчета загубиха невинността си с нея. Трябваше само да й занесеш подарък — шоколад, пари или нещо друго. Беше простовато момиче, но всички й бяхме благодарни. Тя, разбира се, забременя, но никой не знаеше кой е бащата. Вероятно някой петнайсетгодишен момък.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаше и други момичета. От момчетата се очаква да го правят. Смята се, че не е здравословно да го потискат. Дори майките им мислят така. Това е разликата между едно село в Линкълншир и град като… ти откъде беше?

— Лиймингтън Спа.

— Точно така! Това е цената на благоприличието. — Стивън се усмихна. — Извадил си лош късмет.

— На мен ли го казваш! — засмя се Уиър.

— Браво?

— Какво искаш да кажеш с това „браво“?

— Смееш се.

— Пиян съм.

— Няма значение.

Уиър си наля отново и килна стола си назад.

— Та с всичките тези момичета, Рейсфорд, кажи ми…

— Не са толкова много. Може би четири-пет. Това е.

— Няма значение. Кажи ми обичал ли си някоя от тях? Някоя, с която си го правил отново и отново?

— Да, мисля, че имаше такава.

— Само една?

— Да, само една.

— И как беше? Различно ли е в сравнение с другите?

— Да, като че ли беше различно. Много по-различно. Смесва се с другите чувства.

— Искаш да кажеш, че… си бил влюбен в нея или какво?

— Може и така да се нарече. Тогава не знаех. Просто изпитвах силен импулс. Не можех да се спра.

— И какво стана с тази жена.

— Напусна ме.

— Защо?

— Не знам. Прибрах се у дома, а тя дори не ми беше оставила бележка.

— Женени ли бяхте?

— Не.

— И какво направи?

— Нищо. Какво да направя? Не можех да я преследвам. Просто продължих нататък.

Уиър помълча известно време. След това каза:

— Но когато… нали разбираш, когато си бил с нея, усещането различно ли е? Преживяването различно ли е от онова с момичето от селото? Или винаги е едно и също?

— Докато тя не си тръгна, не бях се замислял за това. Тогава имах чувството, че някой е умрял. Сякаш си дете и майка ти или баща ти са изчезнали. — Стивън вдигна поглед. — Трябва сам да го разбереш. При следващия отпуск може да те уредим. Някой от моите хора ще помогне.

— Не ставай глупав — каза Уиър. — Както и да е, та тази жена — мислиш ли за нея сега? Имаш ли спомен от нея?

— Имах един неин пръстен. Изхвърлих го.

— Не се ли сещаш понякога за нея, докато лежиш тук и чуваш огъня навън?

— Не, никога.

Уиър поклати глава.

— Не разбирам. Аз съм сигурен, че бих мислил за нея.

Навън внезапно настъпи затишие. Двамата мъже се спогледаха под слабата светлина, лицата им бяха посивели и уморени. Стивън завиждаше за невинността, която все още прозираше под напрежението, изопнало откритото лице на Уиър. Струваше му се, че той самият беше загубил всякаква връзка със земното щастие отвъд звука на оръдията. Посребрелите му слепоочия сякаш му напомняха, че се е променил и връщане назад нямаше.

— Е — каза той, — преди войната беше ли самотен?

— Да, бях. Все още живеех с родителите си. Не виждах начин да се измъкна от дома. Единственото, за което се сетих, беше да се запиша в армията. Баща ми познаваше човек в инженерните войски и така стана. Започнах служба през 1912 година. Прав беше. Харесваше ми, че имам някаква роля в това. И ми допадаше другарството. Така беше. Преди това не бях имал приятели и изведнъж осъзнах, че имам, ако не приятели, то поне компанията на стотици мъже на моята възраст. Дори открих, че някои се съобразяват с мен. Беше страхотно усещане.

— Добре се справяш — каза Стивън. — Уважават те.

— Не — отвърна недоверчиво Уиър, — биха слушали всеки, който…

— Не се шегувам. Много добре се справя с тях.

— Благодаря ти, Рейсфорд.

Стивън наля още уиски. Винаги се надяваше, че ще го приспи, но всъщност почти не му помагаше. Сънят беше дар, който с еднаква вероятност можеше да дойде както след чая, така и след алкохола.

— Моите хора не ме уважават — каза той. — Те уважават сержант Прайс. Или поне се боят от него. И правят всичко, което ефрейторите им казват. Смит и Петросиън. За тях аз не съществувам.

— Глупости — отвърна Уиър. — Ти си в окопите с тях точно толкова, колкото и подофицерите. Ходиш да патрулираш. Сигурно ти се възхищават.

— Но не ме уважават. И с право. Знаеш ли защо? Защото и аз не ги уважавам. Понякога си мисля, че ги презирам. Какво си мислят, че правят, за бога?

— Ти си странна птица — каза Уиър. — Спомням си един майор, когото срещнах край Ипър…

Вратата на землянката се отвори. Беше Хънт.

— Най-добре елате, сър — каза той на Стивън. — Снаряд в нашата позиция. Има много жертви. Рийвс и Уилкинсън, доколкото знам.

Стивън си взе фуражката и последва Хънт в нощта.

Около двайсет метра от предпазните чували с пясък бяха взривени. Стената на окопа беше поддала, бодливата тел беше отлетяла назад и висеше над издълбаната пръст. Чуваха се стенания. Санитари с носилки се опитваха да разчистят боклука и да стигнат до ранените. Стивън взе лопата и започна да копае. Издърпаха един мъж за раменете. Беше Рийвс. Изражението му беше по-безизразно от обикновено. Половината му гръден кош го нямаше, а от гърдите му стърчеше парче от шрапнел.

На няколко метра по-нататък изровиха Уилкинсън. Тъмният му профил изглеждаше обещаващо запазен, докато Стивън го приближаваше. Опита се да си спомни нещо лично за Уилкинсън. Успя. Наскоро се беше оженил. Работеше като букмейкър. Очакваше бебе. Докато се приближаваше, мислеше какви окуражителни думи да му каже. Но когато санитарите го вдигнаха, обърнаха тялото му и Стивън видя, че главата му е разцепена — гладката кожа и красивото му лице бяха в едната половина, а от другата се виждаха нащърбените краища на разбит череп, от който върху обгорената му униформа се изливаха остатъци от мозък.

— Отнесете го — кимна той на санитарите.

По-нататък намериха още един поразен — Дъглъс, когото беше видял сутринта и когото мислеше за недосегаем. Дъглъс беше жив и се беше облегнал на стената на окопа. Стивън се приближи и седна до него.

— Цигара? — попита той.

Дъглъс кимна. Стивън запали една и я сложи в устата му.

— Помогнете ми да се надигна — каза Дъглъс. — Колкото да седна.

Стивън го прегърна през раменете и го повдигна. Кръвта му шуртеше на тласъци от рана от шрапнел в рамото.

— Какво е това бялото на крака ми? — попита той.

Стивън погледна надолу.

— Кост — отвърна той. — На бедрото. Няма нищо, това е просто кост. И си загубил част от мускула.

Стивън целият беше покрит с кръвта на Дъглас. Тя имаше странен дъх, който сам по себе си не беше неприятен, макар да течеше обилно. Миришеше на прясно. Като в месарница, само че по-силно.

— Том добре ли е? — попита Дъглъс.

— Кой?

— Том Бренън.

— Да, мисля, че е добре. Не се тревожи, Дъглъс. Хвани се за мен. Ще ти намерим морфин. Ще се опитаме да спрем кървенето. Ще ти сложа нещо на рамото, полева превръзка.

Когато я притисна, усети как плътта на Дъглъс се изплъзва изпод дланите му. Едно-две ребра пропаднаха под натиска му и ръката му се доближи към белия дроб. Спря да притиска.

— Хънт! — извика той. — За бога, прати тук носилка. Намерете ми и морфин.

Кръвта на Дъглъс потече в ръкавите на Стивън. Изцапа лицето и косата му. Панталоните му бяха подгизнали. Дъглъс се държеше здраво за него.

— Имаш ли съпруга, Дъглъс?

— Да, сър.

— Обичаш ли я?

— Да.

— Добре. Аз ще й съобщя. Ще й пиша. Ще и кажа, че си най-добрият ни войник.

— Ще умра ли?

— Не, няма. Но няма да си в състояние да пишеш писма, аз ще й съобщя какво си направил. Как си патрулирал и така нататък. Тя ще се гордее с теб. Къде е морфинът? Хънт, за бога? Ти обичаш жена си, нали Дъглъс. Ще я видиш отново. Мисли за нея като те закарат в болницата. Дръж се за тази мисъл. Не я пускай. Всичко е наред, идват. Дръж се за ръката ми. Точно така. Ще ти взема цигарата, иначе ще се изгориш. Не се тревожи, ще ти дам друга. Ето.

Стивън не знаеше какво говори. Почти се давеше в кръвта на Дъглъс. Докато санитарите стигнат до тях, войникът вече беше изгубил съзнание. Вдигнаха отпуснатото му тяло, като се стремяха да не утежняват нараняванията му.

Докато се отдалечаваха, отгоре се чу метално свистене. Още един снаряд се приземи и избухна. За миг Стивън съзря линията на окопа, цели двайсет метра напред, след това се сви, за да се предпази от взрива, после пак се изправи. Видя земята отвъд, простираща се с километри; дървета, ферми в далечината. За секунда всичко застина — френската провинция, окъпана в ярка светлина.

После се разхвърчаха пръст и шрапнели и той отлетя напред. Санитарят, който държеше задната част на носилката, беше ударен в главата. Дъглъс се преобърна на дъските на дъното на окопа. Стивън, който остана невредим, се разкрещя:

— Изнесете го, Хънт! Изнесете го! — След това усети, че лицето му е лепкаво, хвана се за главата и извика: — Махнете кръвта на този човек от мен.

Ротата на Стивън беше освободена и получи три дни почивка в Бетюн — градче, което войниците много харесваха заради отзивчивостта на френските момичета и огромния брой барове и кръчми. Стивън беше разквартируван в къщата на един лекар в покрайнините. Тя имаше добре поддържана градина отпред с очакълени триъгълни площадки и жив тисов плет. Макар да беше настанен там заедно с още петима офицери, Стивън имаше самостоятелна спалня за пръв път от началото на войната. Тя гледаше към моравата зад къщата — парче земя с твърда трева, запуснати цветни лехи и кестен в дъното.

В ранния следобед дежурството му свърши. Остави раницата си на лъснатия под, свали ботушите си и се отпусна върху чистите чаршафи на леглото. От завивките се надигна аромат на изсушени билки. Отначало винаги му беше трудно да заспи, защото толкова бързо се унасяше, че мускулите му се свиваха и се сепваше. Военният лекар му даде шишенце с таблетки, но от тях заспиваше толкова дълбоко, че ги пиеше само вечер.

Умората, която изпитваше, се разливаше навсякъде по крайниците и органите му — една болезнена тежест като гравитацията. Но умът му оставеше бистър. Макар почти напълно да бе загубил представа за времето, пламтящите образи от предните дни продължаваха да живеят в паметта му все така ясно. Виждаше тревожното открито лице на Уиър, който отчаяно търсеше подкрепа; красивите меки устни на Уилкинсън в профил и липсващата задна част на главата му; кръвта на Дъглъс, чиято миризма продължаваше да усеща, макар той да беше издъхнал от раните си, след като всичко от него изтече между дъските по дъното на окопа; металният кожух на снаряда, серийния номер на производителя — ако някой изобщо си бе направил труда да го прочете — върху шрапнела, улучил Рийвс в сърцето. Останалите войници, които погребаха на следващия ден, когато артилерийският обстрел най-накрая спря, дървените кръстове, изпратени от интендантството, малките купчинки камъни, оставени от приятели. В прекрасната тишина след заглъхването на немските оръдия, се чу песента на кос.

Стивън стисна очи. Нищо от онова, което беше предвиждал, нищо от онова, което беше сънувал, не можеше да го подготви за същността и вкуса на това съществувание. Отпи малко уиски от манерката, която извади от раницата си. И внезапно заспа.

Събуди се чак в седем на следващата сутрин. Погледна учудено часовника си. Беше спал дванайсет часа, без да помръдне, както си беше с униформата. Никой не го беше повикал за вечеря; не бе доловил никакво движение в голямата къща.

Намери една баня и се обръсна, като остави водата да тече. Когато свърши, се облече в чистите дрехи, които Райли беше сложил в багажа му. Върна се в стаята си, седна на леглото и се облегна на възглавниците. Отвори прозореца към градината. Денят беше мрачен, но въздухът беше свеж и не се чуваше свистене на снаряди; това му стигаше. Стивън осъзна, че е станал жертва на перверзния трик, който презираше у останалите мъже — сънят го беше излекувал.

Замисли се за закуската. Щеше да има яйца, но дали щяха да сервират и месо? Спомни си убеждението на Берар, че англичаните ядат печено месо на закуска всеки ден. И къде ли беше Берар сега? Някъде на сигурно място в тила, предположи той. Макар Амиен да беше превзет от германците, преди да си го върнат отново, той предполагаше, че Берар е успял да си уреди удобно съществуване; нямаше никакви тревоги относно благоденствието му.

Отпочинал от съня, той си позволи да извика в мислите си голямата къща на булевард „Канж“. Бяха минали почти шест години, откакто избяга оттам през нощта, оставяйки външната врата отворена, с Изабел под ръка. Случилото се под онзи тих покрив с неправилна форма сякаш принадлежеше на свят, който беше също толкова странен и неестествен, колкото този, в който живееше в момента. Спомни си неудържимото безумство на желанието си, напълно споделено от Изабел. Все още виждаше как отметнатата й към стената глава повдига картината с цветя, която почти се е откачила от пирона. Усещаше вкуса на плътта й върху езика си. Ако се съсредоточеше, можеше да си представи и избледнелите контури на лицето й, почти заличени и размазани. Но от паметта му напълно бе изчезнало онова, което я правеше човешко същество — мислите й, навиците й. Неспособността му да извика в ума си тези подробности го измъчваше. Когато се опитваше, не успяваше да чуе гласа й, да си представи как поглежда или как говори, изражението на лицето й, походката й, жестовете. Сякаш беше мъртва и той бе отговорен за смъртта й. Това, което понасяше заедно с другите мъже, беше наказанието му заради онова, което беше сторил.

След като тя си тръгна, Стивън остана една година в Сен Реми. Ако си променеше решението, трябваше да знае къде да му пише, убеждаваше се той. Можеше да има нужда от него, да поиска помощ, за да се справи със семейството си или с отчуждения си съпруг. Но от нея не дойде никаква вест и когато вече можеше да го понесе, си призна, че тя никога няма да му пише.

Накрая се сбогува с мъжете от мебелната работилница и се качи на влака за Париж. Нае си стая в къща близо до улица „Рен“ и започна да си търси работа. Нямаше никакво желание да се представя в старата си битност на бизнесмен; познанията му за преденето, тарифите и данъците сякаш принадлежаха на друго време. Нае го един строител, който имаше нужда от дърводелец.

Стаята срещу неговата обитаваше млад студент от Тур с блеснали очи на име Ерве, който беше много ентусиазиран, че живее сам в столицата. Той канеше Стивън да се запознае с приятелите му в кафенетата край площад „Одеон“. Стивън ходеше с него, пиеше ром или кафе, но не споделяше невротичното вълнение на Ерве. Мислеше си да се върне в Англия, но нямаше ясна представа какво би могъл да прави там, затова му беше по-лесно да остане в чужбина. Пишеше кратки писма на някогашния си настойник, за да го увери, че е добре. Не получи нито един отговор.

В съседната къща живееше семейство с осемнайсетгодишна дъщеря на име Матилд. Бащата, който работеше в адвокатска кантора, намери на Стивън чиновническа работа, която, макар и досадна, беше по-добре платена от дърводелската. Той вечеряше в дома им от време на време и беше насърчаван да извежда Матилд в Люксембургската градина през уикендите. Докато се разхождаха, двамата се сприятелиха и Стивън сподели с Матилд историята с Изабел.

Но тъй като не описа физическите измерения на случилото се, разказът му остана недовършен. Матилд се озадачи от очевидната промяна в чувствата на Изабел.

— Тук трябва да има още нещо — каза тя.

Приятелството му с Матилд беше ново преживяване за него. Момчетата от приюта непрекъснато бяха нащрек и търсеха начин да се измъкнат. Макар да съзнаваха, че споделят общо нещастие, всеки от тях беше прекалено обсебен от собственото си оцеляване, за да бъде великодушен с останалите. Докато работеше на ул. „Лийдънхол“, той имаше колеги, но никой от тях не беше на неговата възраст, с изключение на две момчета от квартал Поплар, които обаче не общуваха с него. Докато обикаляше по доковете и фабриките, срещаше мъже на неговите години и копнееше за компанията им, но така и не му оставаше достатъчно време, за да ги опознае.

Матилд имаше едри зъби и кестенява коса, която връзваше на тила си с панделка. Големите й очи гледаха сериозно, но често се озаряваха от смеха й. Водеше Стивън на разходки покрай реката, а той й показваше местата, които беше посещавал, когато фирмата му за пръв път го беше изпратила в Париж. Приятелството на Матилд беше просто и ненатрапчиво, в него нямаше страст или състезание. Беше лесно да я накара да се засмее и Стивън откри, че тя успява да го накара да се отпусне. Но въпреки това Изабел му липсваше. Въпреки всичките си качества Матилд беше само бледа сянка на истинската женственост. За Стивън всички жени бяха такива. Той съжаляваше мъжете, женени за толкова очевидно посредствени същества; дори онези, които се чувстваха щастливи и горди с въображаемата красота на съпругите си, в неговите очи правеха отчаян компромис. Съжаляваше и жените — тяхната суета, външността им, животът им му се струваха нищожни в сравнение със собствения му стандарт.

Болката му беше силна още една година, след това всичко в него изстина. Не беше излекуван, не смяташе, че времето го е утешило или му е показало различна гледна точка към страстта. За него това беше просто загуба на памет. Присъствието й, което чувстваше непрекъснато, внезапно изчезна. Беше останал с усещането за нещо незавършено и неосъществено.

Тази нова студенина му даде възможност да живее по-лесно, да откликва сравнително убедително на останалите хора; престана да ги разглежда като второразредни същества, които само прикриват мизерния си живот. Но при все това хладната загуба на присъствието й го смути. Беше погребал нещо, което бе още живо.

Когато войната започна, Стивън изпита облекчение. Обмисляше да постъпи във френската армия, но макар това да значеше, че ще убива същите хора и ще се бие за същата земя, не беше същото като се сражава рамо до рамо с други англичани. Четеше във вестниците за мобилизацията на британските части в Ланкашър и Лондон; за мъже, тълпящи се край пунктовете за набиране на доброволци в Съфолк и Глазгоу, все желаещи да се включат в отбраната на Елзас и Лотарингия. Нищо във френската и британската преса не даваше повод за тревога. И макар войната бързо да набираше скорост, нямаше причина да се смята, че ще продължи повече от година. Репортажите за британското отстъпление при Моне през август наблягаха на това как, макар и изправена пред числено превъзходство, английската армия е доказала, че е равностоен противник на прехвалената германска пехота. Докато се изтегляли и прекарвали въжени мостове над канала, те показали инициатива и храброст; толкова бързо стреляли с пушките си от позициите си, че германците си мислели, че ги обстрелват с картечници. Стивън беше трогнат, че съотечествениците му се бият във война, която не е тяхна.

Върна се в Лондон с възродена любов към Англия. Потиснатият гняв и неизразените чувства в собствения му живот се превърнаха в омраза към германците. Той се наслаждаваше на желанието си да ги сразява и убива; внимателно го отглеждаше и подхранваше — не изпускаше от поглед врага.

На гара „Виктория“ срещна познат чиновник на име Бриджис, който беше доброволец от запаса.

— Не можем да съберем пълен батальон — каза му той. — Не ни достигат няколко души. Ако постъпиш при нас, можем да сме там до Коледа. Какво ще кажеш?

— Не съм обучен — отвърна Стивън.

— Ще отидеш за един уикенд в Ню Форест. Сержантът ще си затвори очите. Хайде. Нямаме търпение да влезем в битка.

Стивън направи каквото му каза Бриджис. Не успяха да стигнат във Франция до Коледа, но се озоваха там на следващата пролет. Прикрепиха ги към два редовни батальона и бързо започнаха да гледат на тях като на професионални войници.

Отначало си мислеше, че войната може да се води и завърши бързо по традиционния начин. След това видя как картечарите изсипват порой от куршуми по редиците на настъпващата германска пехота, сякаш човешкият живот нямаше вече никаква стойност. Половината му взвод умря пред очите му от вражески шрапнели. Свикна с гледката и мириса на разкъсана човешка плът. Наблюдаваше как мъжете около него стават все по-безчувствени пред механичната касапница. Всичко това му изглеждаше като бунт срещу природния ред, който никой не можеше да спре.

Можеше или да протестира, или да стане част от него. Приспособи се към изтреблението. Опита се да бъде безстрашен с надеждата, че така ще утеши останалите, чиито замаяни и нищо неразбиращи лица виждаше през кръвта и грохота. Щом всичко това беше позволено, отразено, възвеличавано, в кой момент щяха да спрат да го правят, чудеше се той. Започна да вярва, че предстоят още по-лоши неща; че предстои унищожение от такъв мащаб, какъвто хората не си бяха представяли.

Когато Стивън слезе, закуската вече беше сервирана на масата. Капитан Грей се стараеше да намира добри квартири за себе си и офицерите си; освен това се беше сдобил и с ординарец на име Уоткинс, който някога беше учил за готвач в кухните на хотел „Конот“ в Лондон. Уменията му не вършеха почти никаква работа, като се имаха предвид порционите на фронта или ограничените запаси по селата, но Грей винаги приемаше предложенията му с ентусиазъм. И сега беше първият на масата.

— Добре ли се наспа, Рейсфорд? — попита той, като вдигна поглед от чинията си. — Харингтън надзърна в стаята ти снощи, но каза, че спиш като заклан.

— Да, наспах се като бебе. Сигурно е от свежия въздух.

Грей се засмя.

— Заповядай. Има пържени яйца. Пратих Уоткинс да търси бекон, но засега ще трябва да се задоволим без него. Френският бекон винаги е бил доста противен, дори и в най-добрите времена.

Грей беше необикновен офицер. Войниците се страхуваха от него, но макар да беше усвоил грубоватото поведение на обикновен редник, през по-голямата част от свободното си време четеше. Носеше томчета с поезия в джоба си и в землянката му над леглото винаги имаше малка лавица с книги, които се увеличаваха или заменяха чрез колети от Англия. След университета беше станал лекар, а при избухването на войната вече бе квалифициран хирург. На лавицата до романите на Томас Харди се появяваха и трудове на Виенската школа по психиатрия. Смятаха го за стожер на дисциплината, след като беше председателствал военен съд, осъдил на смърт млад войник, но също така често говореше за мотивация и разбиране. Детството му, прекарано в шотландските долини, го беше направило ироничен и беше подсилило малко абстрактните му военни и психологически теории с практическа предпазливост.

Сдъвка отривисто последните хапки от хляба и пържените яйца и си наля нова чаша кафе.

— Хубава къщичка, нали? — каза той, бутна стола си назад и запали цигара. — Бъди сигурен, че лекарите винаги си създават уют. Познаваш ли добре Франция?

— Доста добре — отвърна Стивън и седна пред чиния с пържени яйца. — Прекарах известно време тук преди войната.

— Колко?

— Около четири години.

— Мили боже! Значи говориш езика като местен?

— Малко съм отвикнал да го говоря, но някога бях доста добър.

— Може да ни е от полза. Не че в момента имаме някакви контакти с французите. Но никога не се знае. С развитието на войната… Как е взводът ти? Харесва ли ти да командваш?

— Имахме тежък период. Дадохме много жертви.

— Да, разбира се. Ами ти? Разбираш ли се с войниците?

Стивън отпи от кафето си.

— Да, така мисля. Но не съм сигурен, че наистина ме уважават.

— Подчиняват ли ти се?

— Да.

— Смяташ ли, че това е достатъчно.

— Вероятно.

Грей стана и отиде до мраморната камина. Загаси угарката от цигарата си в огнището.

— Трябва да ги накараш да те обичат, Рейсфорд, това е тайната.

Стивън се смръщи.

— Защо?

— Ще се бият по-добре. И ще се чувстват по-добре. Не искат да им пръснат мозъците, докато се бият за някакъв сухар с пагони. — Жилавото тяло на Грей трепереше от вълнение; блесналите му очи търсеха в лицето на Стивън някакъв знак на съгласие. Поклащаше ентусиазирано глава.

— Може би е така — каза Стивън. — Ще се опитам да дам пример.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Рейсфорд. Знам, че ходиш да патрулираш заедно с тях, че им превързваш раните и така нататък. Но обичаш ли ги? Би ли жертвал живота си за тях?

Стивън се чувстваше така, като че го разглеждаха под лупа. Можеше да отвърне „Да, сър!“ и да приключи разговора; но неформалното и настойчиво държане на Грей, макар и обезпокоително, позволяваше откровеност.

— Не — призна си той. — Предполагам, че не.

— Така си и мислех — отвърна Грей и се изсмя победоносно. — Дали защото цениш прекалено високо собствения си живот? Смяташ ли, че той струва повече от този на някой прост кашик?

— Никак даже. И аз съм прост кашик, нека не го забравяме. Вие ме повишихте. Причината е, че не ценя достатъчно живота си. Не усещам мащаба на жертвите. Нямам представа за стойността на нещата.

Грей отново седна на масата.

— Има нещо у теб, което не проумявам — каза той. Лицето му се изкриви в престорена почуда, докато изучаваше Стивън, след това се изсмя. — Но ще разбера какво е, не се тревожи. Би могъл да станеш добър войник, ако го поискаш. Още не си, но можеш да бъдеш.

Стивън помълча известно време, сетне каза:

— Прайс е добър войник.

— Прайс е прекрасен човек. Още едно от моите повишения, ако ми позволиш да си присвоя част от славата му. Бил е чиновник в склад преди войната. По цял ден е седял на бюро и е отмятал числа. А сега ротата му не може без него. Той управлява живота на всички тях. А да си го виждал изнервен?

— Не, слава богу. И аз завися от него като всички останали.

— Разбира се, че зависиш — отвърна Грей. — А сега ми разкажи за тунелджиите. Често си край тях, нали?

— Да. Галерията им започва от нашите позиции. Доста често са край нас. Работят усърдно под земята. Малко хора биха могли да вършат това.

— Как се казва момъкът с гуменките?

— Уиър ли? Командирът на ротата?

— Да. Какъв човек е?

— Странен, но не повече от всички останали в подобни условия. Не е миньор по професия, инженер е, назначен да отговаря за миньори.

— И на мен ми се струва странен, аз лично нямам много време за сапьорите. Месеци наред ровят, а после взривяват дупката и какво имаме? Хубав малък кратер с издатина по края, който врагът може да завземе.

Лейтенант Харингтън, висок мрачен мъж, който леко заекваше, влезе в трапезарията.

— Добро утро, сър — каза той на Грей. Държеше се почтително, но изражението му беше почти винаги учудено, сякаш не можеше да повярва какво му се случва. Стивън се чудеше как успява да бъде толкова педантичен, след като очевидно му беше трудно да запомни кой ден от седмицата е.

— Точно си говорехме за сапьорите — каза Грей.

— О, да, сър.

— Рейсфорд е приятел с командира на ротата им, Уиър.

— Струва ми се, че са направо неразделни, сър — отвърна Харингтън.

Грей се изсмя.

— Знаех си. Чуваш ли, Рейсфорд?

— Нямах представа, че лейтенант Харингтън се интересува толкова от живота ми.

— Само те будалкам, Рейсфорд — каза Харингтън, докато си сипваше в чинията пържени яйца, които бяха почнали да изсъхват.

— Разбира се — отвърна Стивън. — Ще поразгледам града. Извинете ме.

— Добра идея — обади се Грей. — Изгубих всякаква надежда, че ще получа бекон. Кажи на Уоткинс, ако искаш още кафе, Харингтън.

— Благодаря, сър.

Грей се качи в спалнята си, за да си потърси книга, а Стивън излезе. Прекоси градината, излезе на пътя и затвори очи, когато усети слабата слънчева светлина върху лицето си. Пое дълбоко дъх и продължи.

Молбата на Джак Файърбрейс да му разрешат отпуск, за да посети сина си, беше отхвърлена.

— Мислих много — каза Уиър. — Съчувствам ти, че не си се прибирал от година. Но е истински ад да местя толкова много хора напред-назад. Пътищата са задръстени от колите за доставки. Ще трябва да си изчакаш реда.

Джак се върна под земята. От укрепената с вертикални греди шахта, скрита в окопа, тръгваха два тунела. Първият, който беше на около десет метра под повърхността, им създаде проблеми заради насрещните действия на германските сапьори — беше се стигнало до бой в затворено пространство под земята. По-добре беше да се дълбае в глина, отколкото във варовик. Честите експлозии откъртваха парчета от варовика; те се смесваха с водата, която се процеждаше от кратерите на снарядите в ничията земя, и образуваха лепкава течност, понякога оцветена от кръвта на сапьорите, поразени от взривовете.

Следвайки заповедите на командването, Уиър нареди вторият тунел да е на двайсет метра под повърхността. Съгласно правилника трябваше да е само метър широк.

— Не ми харесва тази работа — каза Тайсън, легнал на земята зад Шоу и Евънс. — През живота си не съм виждал нищо по-тясно.

Малко зад тях, където вече бяха укрепили изкопа с дървени греди, бяха окачени фенери, но напред беше тъмно.

Джак се опита да не мисли колко тежи земята отгоре им. Не мислеше и за корените на дърветата, протягащи се надолу в пръстта. Във всеки случай бяха доста надълбоко. В Лондон се справяше, като си представяше галерията, в която работеше, като купе на нощен влак — щорите са спуснати и от малкото затворено пространство не виждаш нищо навън, но покрай прозорците в мрака прелита огромен свят с дървета, поля и открито небе. В тясното пространство от един метър обаче, където земята беше непосредствено до устата и очите му, беше трудно да поддържа тази илюзия.

Ръцете на Евънс копаеха неуморно, Джак чуваше хрипливото му дишане, опитите му да поеме малкото кислород, който успяваха да им доставят отгоре. Присъствието на Евънс го успокояваше. Над земята не даваше и пукната пара за подобното му на пор лице и саркастичните му шеги, но тук дишаха като един, сърцата им бяха в едно тяло.

Шоу го смени на най-предната позиция. Трябваше да пропълзи върху Евънс, после да вдигне Джак от дървения кръст и да се прилепи към пода на тунела, за да може Джак да мине над него. Дори двайсет метра по-назад все още не можеха да се изправят, но можеха да стоят клекнали, опъвайки крайниците си един по един. Въздухът беше тръпчив, а под светлината на лампата се виждаше, че дървените подпори са наредени с окуражаваща прецизност.

— Десет минути почивка — каза Уиър. — Отдъхнете си добре.

— Не трябва ли да сте в землянката си и да пиете чай? — попита Джак. — Обзалагам се, че никой от другите ротни командири не слиза под земята.

— Трябва да ви държа под око — отвърна Уиър. — За да бъде всичко както трябва.

Под земята на мъжете им беше позволено да говорят на офицерите без излишна почтителност. Това беше начин да се признае колко е трудна работата в тунела. Освен това говорейки си така, сякаш се намираха в обикновена мина, те подчертаваха разликата между себе си и пехотата — може и да бяха канални плъхове, но бяха по-добре платени.

— Да поиграем на Фриц — предложи Евънс. — Това беше суеверна игра, популярна сред сапьорите и напълно неразбираема за офицерите.

— По-добре недейте — отвърна Уиър. — Но ако ще го правите, пазете тишина.

— Добре — каза Евънс. — Според мен е на двайсет пет, женен е, с две деца. И е на три метра оттук.

— Аз смятам, че са четирима — продължи Джак. — И сега са в бойния тунел. Щом са на три метра в пет часа, ние ще стигнем първи.

Евънс си имаше точкова система, която се основаваше на метрите, прокопани за ден. Целта на играта беше да се предскаже къде е врагът. Победителят го виждаше как умира; изгубилият си осигуряваше безопасността, като плащаше на другите с цигари. Уиър не разбираше нито правилата, нито точковата система, но позволяваше играта, защото тя разсейваше мъжете и ги правеше по-бдителни. Търнър беше губил пет поредни игри, включително и сутринта преди да умре, а в очите на останалите това имаше особен смисъл.

Същия следобед Уиър получи съобщение да се яви при капитан Грей, когото намери да инспектира боеприпасите в тила.

— Не се познаваме май? — каза Грей. — Хората ти вършат добра работа. Сигурно е ужасно там долу.

— Не по-лошо отколкото под артилерийски обстрел. Само не искаме да ни хванат натясно. Вашите хора се боят да не ги взривят отдолу, а моите — да не бъдат приклещени в тунел, широк един метър, в който да ги застрелят. Получихте ли молбата ми?

— Да, получих я. Разбира се, че ви се полага охрана. Но трябва да разберете, че моите хора не са свикнали да стоят под земята. Досега справят ли се?

— Да, вършат си добре работата. Но ни трябват редовни дежурства.

— И не можете да отделите от своите хора?

— Не и сега, когато копаем по-дълбок тунел. Работят непрекъснато. Трябва ни само патрул. Трима-четирима души ще свършат работа.

— Добре — каза Грей. — Както знаете, имам известни съмнения доколко е полезно това взривяване на кратери, които после врагът да окупира, но няма да пренебрегна безопасността на хората ви. Ще помоля Рейсфорд да се заеме. Мисля, че го познавате.

— Да, познавам го.

— Сериозен човек ли е?

— Така мисля — отвърна Уиър.

— Малко е странен — каза Грей. — Ще говоря с него по-късно. Може да започнат още тази вечер.

Стивън търсеше доброволци.

— Ще вземем един канален плъх с нас да ни покаже пътя, но ми трябват още двама. Ще сме в бойния тунел. Няма да се налага да пълзим.

Никой не искаше.

— Добре, ще взема Хънт и Бърн.

Отиде при сержант Адамс да попита кой от тунелджиите ще тръгне с тях.

— В момента пращат доброволец, сър. Ще бъде този, който е загубил на Фриц.

Беше Джак. Освен че даде на Евънс пет цигари, трябваше да придружи пехотинците в тунела. Сложиха си противогази и окачиха гранати на коланите си. В десет часа отидоха при шахтата.

Стивън погледна за последно небето и последва Джак надолу. Никога преди не беше слизал под земята. Почувства кратък прилив на нежност към открития свят и безкрайното му небе, колкото и обезобразен да беше от усуканите вълма бодлива тел върху разораната от взривове земя и летящите метални шрапнели, обичайни като въздуха, който дишаха.

Стъпалата бяха направени така, че да са преди всичко здрави; ръцете му усетиха треските по дървесината, която изобщо не беше изгладена. Бяха поставени на неравни разстояния, така че беше трудно да се постигне някакъв ритъм при слизането. Не му беше лесно да спазва темпото на Джак Файърбрейс. Отначало трябваше да внимава да не му стъпва по пръстите, но скоро единственото, което виждаше, беше спорадичното поклащане и проблясване на каската му далеч долу.

Най-накрая Стивън скочи от стълбата на мястото, където го чакаше Джак. За миг мракът и тишината му напомниха за игрите от детството, когато заедно с другите момчета се предизвикваха да влязат в отдавна затворено мазе или изоставен кладенец. Влажната миризма на пръст и неумолимата тежест на материята го уплашиха. Кратерите от снаряди на повърхността не бяха нищо повече от драскотини в земята в сравнение със смазващото количество пръст. Само да помръднеше или да се свлечеше, и бяха обречени — нямаше да имат никаква възможност да окажат съпротива или да се измъкнат с леко нараняване. Дори по-малкият брат на Рийвс след взрива от гаубица имаше повече шансове за оцеляване.

Хънт и Бърн се огледаха неспокойно. Държаха пушки в ръцете си, а вместо меките си фуражки си бяха сложили миньорски каски. Стивън имаше револвер и всички носеха гранати — Уиър им беше казал, че в случай на неприятност те ще са най-ефективното им оръжие.

— Чух германско раздвижване от тази посока — каза тихо Джак. — Трябва да защитим нашите хора в камерата с експлозивите, както и в по-дълбокия тунел, за който те не знаят. Ще минем през този вход, който води към дълга галерия. От нея тръгват два бойни тунела с подслушвателни постове. Не трябва да се отделяме един от друг.

Бърн погледна към това, което Джак беше описал като вход.

— Мислех, че няма да се наложи да пълзим.

— По-нататък се разширява — каза Джак.

Бърн изруга и прокара ръка по втвърдената пръст и глина.

— Недрата на Франция — каза Стивън. — Ето за това се бием.

— Не и за шилинг на ден — обади се Бърн.

Джак тръгна напред в мрака. Очите му бяха привикнали към работа на тъмно. Той автоматично приклекна и започна да пристъпва със свити крака.

Вървяха около десет минути и тогава тесният тунел стигна до разклонение със страничната галерия, която Джак и ротата му бяха изкопали преди два месеца. Вдясно имаше вход към успореден тунел, който щеше да ги отведе към камерата, в която залагаха експлозивите. Вляво бяха двата бойни тунела, в единия от които бяха чули звук от вражеска дейност.

Бърн и Хънт спряха да ругаят. Хънт изглеждаше ужасен.

— Добре ли си? — попита го Стивън.

Хънт бавно поклати глава.

— Това не ми харесва. Да съм под земята. Да съм затворен по този начин.

— В безопасност сме — отвърна Стивън. — Те са професионалисти. Виж колко добре са направили укрепването.

Хънт започна да трепери.

— Не е редно — каза той. — Аз съм пехотинец. Не бива да върша това. Мога да рискувам в окопа, но не и в тази проклета дупка. Ами ако пръстта се срути? Мили боже.

— Тихо — каза Стивън. Хънт стискаше ръката му, обзет от паника. — За бога, Хънт. Тръгвай през тунела или ще те пратя на военен съд. Ще патрулираш всеки ден от тук чак до Швейцария.

Стивън усети как страхът на Хънт зарази и него. Отдавна изпитваше ужас от тесни пространства.

Джак изчезна надолу през входа към бойния тунел и Стивън се взря в отчаяното изражение на Хънт в мрака. За миг си го представи в цивилния живот. Беше работник, който се трудеше по строежите в Лондон и Хертфордшир; не искаше да умре на десет метра под земята в чужда страна. Стивън изпита съчувствие към него.

— Влизай, Хънт. Аз ще те последвам.

— Не мога, не мога — започна да бръщолеви Хънт.

— Ако не влезеш, ще направиш така, че ще ни убият. — Стивън извади револвера си и го зареди. — Мразиш германците, нали?

— Да.

— Те убиха приятелите ти. Опитват се да убият и теб. Убиха Рийвс и брат му. Уилкинсън. Дъглъс. Всичките ти приятели. Сега имаш възможност да помогнеш да избием тях. Влизай вътре. — Насочи пистолета си първо към входа, а след това към главата на Хънт. Изненада се от собствената си грубост; предполагаше, че се дължи на страх. Хънт влезе бавно в тунела и Стивън го последва. Ботушите на Хънт бяха пред лицето му, чуваше как Бърн пълзи зад него. Ако възникнеше опасност, щеше да е приклещен. Нямаше да може нито да продължи напред, нито да се върне назад. Стисна очи и изруга тихо, за да си вдъхне кураж.

Таванът на тунела беше на педя над главата му. Не спираше да си повтаря най-цинични думи в най-ужасните комбинации, които можеше да измисли; сипеше сквернословия срещу света, срещу самата му същност и неговия създател. След известно време тунелът се разшири. Можеха да вървят полуизправени. Бърн беше извадил цигара от джоба си и вече дърпаше от нея. Стивън му кимна окуражително. Бърн се усмихна.

Джак прошепна на Стивън:

— Смятаме, че много наблизо има немски тунел. Нашите хора, които залагат експлозивите, се боят, че ще проникнат при тях. Ще се кача в подслушвателния пост. Ще взема един от вас с мен да ме прикрива. Вие задръжте един при себе си.

— Добре — каза Стивън. — По-добре вземи Бърн. — Видя ги как тръгнаха нагоре и се обърна към Хънт, който седеше на пода на тунела, прегърнал коленете си, и тихо мърмореше.

— Тоя тесен участък, през който минахме току-що, ами ако го взривят? Няма да можем да се върнем. Блокирани сме.

Стивън седна до него.

— Слушай — каза той, — не мисли за това. Тук сме само за два часа, докато нашите хора поставят експлозивите. Два часа ще минат като нищо. Мисли колко бързо се изнизват. Мисли как понякога ти се е искало да са по-дълги. Това е колкото един футболен мач, долу сме вече от половин час. — Стискаше ръката на Хънт. Установи, че докато му говореше, помагаше и на себе си да преодолее собствения си страх.

— Мразите ли швабите? — попита Хънт.

— Да — отвърна Стивън. — Погледни какво са направили. Виж света, който създадоха, превърнаха го в истински ад. Бих ги избил всичките, ако можех. — Хънт заплака. Скри лице в дланите си, сетне го обърна към Стивън. Имаше приятни открити черти, плътни устни и гладка кожа. Умоляващото му уплашено лице беше обрамчено от големите му загрубели отрудени ръце, покрити с белези от порязвания и изгаряния от безбройните задачи.

Стивън поклати отчаяно глава и протегна ръка. Хънт я обви с дланите си и започна да плаче с глас. Примъкна се до Стивън и облегна главата си на гърдите му. Стивън почувства как дробовете на Хънт се свиват и разпускат с всеки един от стоновете, които разтърсваха тялото му. Надяваше се да успее да се разтовари от ужаса, който се беше натрупал в него, но след минута риданията му се усилиха. Стивън го отблъсна и вдигна пръст пред устните си. Хънт отпусна лицето си на пода и се опита да заглуши плача си. Стивън чуваше приближаващи се стъпки пред тях. Появи се високият Бърн, който макар и превит на две, все пак вървеше. Дъхът му, миришещ на тютюн, лъхна Стивън в лицето.

— Фрицовете са копали през нашия тунел. Файърбрейс е на трийсет метра напред и се ослушва. Каза, че трябва да отидете.

Стивън преглътна.

— Добре. — Хвана Хънт за раменете и го разтърси. — Сега ще изтрепем малко германци. Ставай. — Хънт застана на колене и кимна.

— Да вървим тогава — обади се Бърн.

Тримата потънаха още по-дълбоко в тъмнината. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, където Джак беше приклекнал с долепено до стената ухо. В края на укрепения с греди тунел видяха дупка с неправилна форма, през която немските сапьори бяха влезли.

Джак сложи пръст на устните си, произнесе без глас „фрицовете“ и посочи към дупката. Тишина. Стивън наблюдаваше лицето на Джак, докато той се вслушваше. Носеше избеляла риза, ръкавите му бяха навити, а платът беше подгизнал от пот. Обръснатият му широк тил беше настръхнал.

Чу се звук от експлозия и зад тях се посипаха камъни и пръст. Мъжете останаха неподвижни. Чуваха стъпки в тунела, успореден на техния. Сякаш се отдалечаваха по посока на британските позиции. Хънт се разпищя.

— В капан сме, в капан сме, взривили са тунела. Мили боже, знаех си…

Стивън запуши устата му с ръка и блъсна главата му в стената. Стъпките спряха, след това започнаха да се връщат към тях.

— Насам — каза Стивън и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. — Спрете ги, преди да са стигнали до нашите хора.

Към края на прохода, малко преди да се влее в галерията, пътят, по който бяха дошли, беше блокиран — взривът, който бяха чули, беше пречупил подпорите и срутил пръстта. Стивън и Джак тръгнаха през отломките, когато зад тях някой откри огън.

— Влезли са, влезли са, минали са през дупката — пищеше Хънт. Стивън издърпа Бърн през свлечената пръст. Видя Хънт да търкулва граната, преди да стигне до мястото на експлозията. На трийсет метра се чу изстрел от пушка. Виждаха се четирима немци, когато гранатата на Хънт избухна със силен разтърсващ звук. Двама от тях отскочиха назад, а третият отхвърча настрани към стената, но след няколко секунди огънят започна отново. Стивън се качи върху купчината пръст и започна да стреля в мрака. Бърн намери позиция и нагласи на нея тежката си пушка. И двамата не спираха да стрелят, ориентираха се само по проблясъците от оръжията срещу тях. Стивън се пресегна към колана си за гранатите. Беше невъзможно да улучи каквото и да било с пистолета; граната щеше да нанесе повече поражения и можеше да блокира тунела, а това щеше да даде възможност на мъжете, които залагаха експлозивите в паралелния тунел да се измъкнат. Докато опипваше колана си, извика на останалите да хвърлят и техните гранати. Неговата май се беше заплела. Докато я търсеше отчаяно с пръсти, стрелбата срещу него беше подновена, а после му се стори, че върху него се срути къща. Беше изхвърлен с огромна сила назад.

Хънт застана над Стивън и го повдигна, колкото да може да метне гранатата през пространството, където доскоро беше стоял. Двамата с Бърн хвърлиха по три гранати в бърз ритъм, последва дълга поредица от взривове, от които таванът на тунела пропадна в участък от двайсет метра. Германските пушки спряха огъня и Бърн, който разбираше малко немски, чу команда за евакуация. Джак ги поведе и те започнаха да влачат Стивън към галерията, теглеха го и ругаеха, нужни им бяха двойно повече сили заради товара на отпуснатото му тяло. В галерията срещнаха други сапьори, които прииждаха от тунела, и четирима мъже, които бяха поставяли детонаторите във взривната камера. Настана истинска бъркотия, всички се надвикваха и не можеха да обяснят какво се беше случило. Редуваха се да влачат Стивън през тунела обратно към стълбата, но заради горещата му лепкава кръв на уморените войници им беше трудно да го държат здраво.

Когато излязоха, завариха хаос. Пороят от снаряди беше взел жертви в окопа и бе унищожил петдесет метра от прикритието за стрелба. Прислоняваха се зад каквото успеят да намерят. Бърн извлече Стивън до сравнително безопасно място, а Хънт тръгна да търси помощ. Казаха му, че полковият пункт за първа помощ, който би трябвало да е недосегаем в землянката си, е бил напълно разрушен от директен удар. Стивън лежеше на една страна, опрял буза върху дървените дъски на дъното на окопа. Бърн му беше свил краката, за да не пречи на движещите се нагоре-надолу мъже. Лицето му беше покрито с мръсотия, порите му бяха запушени от частичките, които се бяха разхвърчали след избухването на немската граната. В рамото му се беше забил шрапнел и бе улучен от куршум във врата; имаше мозъчно сътресение от взрива и беше изгубил съзнание. Бърн извади полевата си аптечка и сипа йод в дупката на врата му; намери връзките, които отваряха торбата с превръзките и извади от нея марля.

Към десет пристигнаха хранителните дажби. Бърн се опита да налее малко ром в устата на Стивън, но той не отлепяше устни. Под непрекъснатия обстрел най-важните приоритети бяха възстановяването на прикритията и преместването на ранените, които можеха да ходят.

Стивън лежа цял ден в нишата, която Бърн му беше изкопал, докато най-накрая дойдоха санитарите с носилките, за да го изнесат към превързочния пункт.

Беше напълно изтощен. Искаше да спи дни наред без прекъсване, може би цели двайсет, и то в пълна тишина. Но когато се свести, успя да се отпусне само в лека дрямка. Унасяше се и се стряскаше, понякога след събуждането си установяваше, че са го местили. Не усещаше капките дъжд по лицето си. При всяко ново идване в съзнание болката сякаш се усилваше. Имаше чувството, че времето върви на обратно и той се доближава до мига на взрива. Накрая времето спря точно когато металът прониза плътта му и болката застина на това ниво. Копнееше за сън; с волята, която му беше останала, прогони реалния свят и се застави да се потопи в мрака.

Когато разви инфекция, започна да се поти; треската достигна връхната си точка в рамките на минути, разтърси тялото му и зъбите му затракаха. Мускулите му се свиваха конвулсивно, а пулсът му се ускори в ожесточен ритъм. Потта попи през бельото му в прогизналата от кал униформа.

Докато дойдат да го изнесат към превързочния пункт, треската беше започнала да стихва. Болките в ръката и врата му изчезнаха. Но пък можеше да чуе как кръвта му бушува във вените. Понякога шумът утихваше, друг път се усилваше — всичко зависеше от това колко силно помпа сърцето му. А с този звук дойде и делириумът. Откъсна се от физическата си обвивка и му се стори, че се намира в една къща на френски булевард, претърсва я и вика по име Изабел. После изведнъж се озова в английска селска хижа, в голямо сиропиталище, после обратно се пренесе в родното си място. Бълнуваше и крещеше.

Усети тежкия мирис на карболовия сапун в приюта, след това — на праха и тебешира от класната стая. Щеше да умре, без да е бил обичан, нито веднъж, не и от човек, който го познава добре. Щеше да умре сам и нямаше да има кой да го оплаче. Нямаше да им прости — на майка си, на Изабел, на мъжа, който му беше обещал да му бъде баща. Изкрещя.

— Говори нещо за майка си — каза санитарят, докато го внасяха в палатката.

— Всички го правят — отвърна военният лекар, сваляйки превръзката, направена от Бърн преди почти трийсет часа.

Изнесоха го от палатката, за да изчака транспорта до лечебницата или смъртта — зависи кое щеше да дойде първо.

И там под безразличното небе духът напусна тялото му с неговата разкъсана плът и инфекцията, с неговата слаба и увредена природа. Докато дъждът валеше по ръцете и краката му, онази част от него, която все още беше жива, остана недосегаема. Не беше умът му, а някаква скрита същност, която сега копнееше за спокойствие и тишина, за сенчест път, по който не се чуват изстрели. Дълбоките пътеки на мрака се отвориха за нея, както се бяха отворили и за другите мъже в редиците изкопана земя само петдесет метра от него. След това треската му се усили и той отплува към мечтаната забрава, чу глас, който не беше човешки, но беше настоятелен и ясен. Това беше гласът на живота му, който го напускаше. Тонът му беше подигравателен. Вместо спокойствието и тишината, за които Стивън копнееше, той му предлагаше възможност за завръщане. На този късен етап все още можеше да влезе обратно в тялото си и в бруталната извратена реалност сред разкопаната пръст и разкъсаната плът, можеше със смелостта и волята си да се върне в това недодялано, компрометирано и непобедимо съществувание, което въплъщаваше живота на земята. Гласът го викаше; призоваваше чувството му за срам и незадоволеното му любопитство и ако го пренебрегнеше, със сигурност щеше да умре.

Обстрелът свърши. Джак Файърбрейс и Артър Шоу седяха на банкета за стрелба, пушеха цигари и пиеха чай. Обсъждаха слуховете, че дивизията щяла да започне настъпление на юг. Бяха вглъбени в себе си, осъзнаваха, че са оцелели в пороя от снаряди и битката под земята. Изпитваха някакво самодоволство.

— Някакви новини за твоето момче, Джак? — попита Шоу.

— Все още е зле. Надявам се скоро да получа писмо.

— Горе главата. И нашият син имаше нещо подобно, но накрая се оправи. Болниците ни са добри, да знаеш. — И Шоу потупа Джак по рамото.

— Какво стана с лейтенанта, който беше с теб под земята и го раниха?

— Не знам. Накрая го изнесоха от огневата линия, но той вече бълнуваше.

— Той щеше да те дава на военен съд, нали? Бих казал, че сме се отървали.

Джак изглеждаше тъжен.

— Накрая се оказа свестен. Нищо не направи.

— Ама те държа буден една нощ.

Джак се засмя.

— И друг път ми се е случвало. Можем да питаме капитан Уиър как е.

— Иди да разбереш — каза Шоу. — Вече утихна. Ако сержантът пита къде си, ще те покрия. Иди да видиш какво става.

Джак се замисли за миг.

— Трябва да призная, че се интересувам от този човек. Ще отида да надникна. Може дори да получа нещо за спомен.

— Добро момче — отвърна Шоу. — Вземи и за мен.

Джак си допи чая, взе няколко цигари от пакета и ги прибра в джоба си. Намигна на Шоу и тръгна към комуникационния окоп, който водеше назад към тила. След оръдейната атака кипяха възстановителни работи. На Джак му се стори любопитно колко бързо пътищата и полята губеха френския си селскостопански облик и се превръщаха в разпределителни станции, арсенали и складове — в това, което мъжете наричаха „снабдяване“. Снарядите бяха превърнали земята в нещо прилично на прекопана нива или зеленчукова градина, но това беше за кратко. Попита един човек, който копаеше нови нужници, къде е превързочният пункт.

— Не знам, приятел. Но от другата страна на пътя има някакви медицински палатки — отвърна му той и отново се зае с работата си. Джак намери един санитар със списък на ранените и двамата прегледаха имената в него.

— Рейсфорд. Да. Ето го. Пренесоха го зад зида.

— Искаш да кажеш, че е умрял?

— Не са го носили в пункта за евакуация. Сигурно е умрял. Прехвърлиха ги преди около час. Оттатък оня зид има още пет-шест ранени.

„Ще се помоля за него — помисли си Джак, — ще изпълня християнския си дълг.“ Вече се смрачаваше. Джак тръгна по изровения кален път към ниска каменна стена, зад която се простираше разорано поле. Имаше редици смачкани платнища с тъмни петна. Някои от лицата върху тях изглеждаха бели под лунната светлина, която се процеждаше през близката горичка. Някои тела бяха подпухнали и пръскаха униформите, други бяха разкъсани; всички лежаха тежко отпуснати.

Джак погледна отвъд редиците изхвърлена плът към браздите на разораното поле и очите му се разшириха, когато съзря някакъв силует, който преди това му беше убягнал. Напълно гол, само с един ботуш и превръзка около шията, с изпоцапано от прах и засъхнала кръв тяло, в мрака пред него изплува Стивън. Сухите му устни мълвяха нещо, което звучеше като „Махни ме оттук!“. Джак се съвзе от уплахата, прескочи зида и се приближи. Стивън направи още една малка стъпка и се строполи в ръцете му.

Когато се върна в квартирата си в селото, Майкъл Уиър седна на малката маса до прозореца и погледна навън към дъжда, който се лееше върху сивата, опасана с тополи улица. Опитваше се да не мисли за Стивън. Знаеше, че са го отвели в пункт за евакуация на ранени, но нищо повече. Вярваше, че Стивън ще оцелее, защото излъчваше недосегаемост и добър късмет. Въздъхна тежко — това беше глупавият суеверен начин, по който разсъждаваха пехотинците. Състави списък на нещата, които трябваше да свърши. Обикновено тези домакински занимания му доставяха удоволствие, отвличаха го от снарядите и ангажираха ума му с практични задачи.

Притесняваха го укрепленията на окопа, в който работеха. Често завръщащите се патрули разместваха торбите с пясък, докато набързо се шмугваха вътре, за да не бъдат поразени. Местата, където торбите не бяха наредени както трябва, осигуряваха ненадеждна защита срещу вражеските снайпери, които бяха насочени срещу тях през светлите часове на деня. Неочакваният куршум в главата носеше лека и сравнително чиста смърт, но деморализираше останалите.

Уиър се беше опитал да убеди капитан Грей, че пехотата трябва да се грижи повече за себе си или поне да остави инженерните части да го правят, но осъзна, че в замяна на подкрепата на пехотинците в тунела започна да прави все по-големи отстъпки и да поема все по-голяма част от техните задължения. Чудеше се дали това не беше цената, която трябваше да плати за щедрия достъп до уискито на Стивън.

Като точка първа в списъка си отбеляза „проверка на металните прикрития“. Амбразурите, използвани от войниците на пост, се прикриваха с метални капаци, но някои от тях бяха повредени от шрапнели, от вражески картечници или снайпери. Трябваше да се поправи и бодливата тел, макар че досега успешно успяваше да освободи хората си от тази работа. Пехотата връзваше за телта празни консерви, които да предупреждават при опасност, но ги закачаха само плъховете. Когато валеше, дъждът пълнеше металните кутии. Войниците залагаха в коя ще се събере повече вода и ги обръщаха един срещу друг или пък тръпнеха от суеверен страх чия кутия ще се напълни първа.

Консервните кутии издаваха различни звуци. Веднъж по време на затишие Уиър беше седнал на стъпалото за стрелба, чакаше Стивън да се върне от инспекция и слушаше музиката на консервите. Празните звучаха по-ниско, пълните издаваха по-висок тон. Препълнените догоре кънтяха съвсем глухо, освен ако не се обърнеха и излееха и тогава зазвучаваха по-силно. Край него имаше консерви с различно количество вода и специфичен резонанс. После телта се разклати от вятъра и издаде стенещ фонов звук, който постепенно набра сила, а след това се срина до обикновен акомпанимент. Трябваше много да се напрегне, направо да си въобрази, че кутиите свирят някаква мелодия, но тази музика му беше по-приятна от ужасния тътен на взривовете.

Беше ранен следобед и Уиър искаше да поспи, преди да поемат нощните си задачи. Тази вечер трябваше да помогнат на пехотата да пренесе боеприпаси в окопа и да изкопае нови отточни ями. Трябваше да се поправят траверсите и стените на траншеите, отделно си имаха работа и под земята. Преди да легне да си почине, той отиде да нагледа хората си. Завари ги да пушат и да си кърпят униформите. Някои от дрехите им се нуждаеха от особено внимание и макар всеки да си имаше собствен стил на шиене, всички бяха станали вещи с иглата и конеца.

След като им каза няколко окуражителни думи, Уиър се върна в квартирата си и си легна. Сутринта в щаба на батальона нямаше никакви новини за Стивън. Уиър вярваше, че ако е жив, все някак щеше да му се обади. Дори да не бяха съобщили на командира му, Стивън беше достатъчно изобретателен, за да намери начин да уведоми приятеля си. Уиър затвори очи и се опита да заспи. Искаше му се да напише писмо до роднините на Стивън, ако изобщо имаше такива. В ума му започнаха да се оформят фрази. Той беше безстрашен… той беше истинско вдъхновение… той беше най-добрият ми приятел, моята сила и моят щит. Кухите изрази, изпълнили толкова много писма, изобщо не описваха ролята, която Стивън беше изиграл в живота му. Очите на Уиър се напълниха със сълзи. Ако Стивън си беше отишъл, той самият нямаше да може да продължи. Щеше да флиртува със смъртта, да минава над прикритията, да вдиша с пълно гърло следващия облак фосген, който щяха да пуснат срещу тях, и да предизвика изпращането на телеграма до тихата уличка в Лемингтън Спа, където родителите му и техните приятели продължаваха да си живеят без никаква грижа или мисъл за света, който той и Стивън познаваха.

Стивън Рейсфорд се върна обратно в тялото си клетка по клетка и всеки следващ сантиметър извикваше нова болка и някакъв стар спомен какво е да си жив. Леглото беше без чаршаф, но на лицето му имаше изпран и дезинфектиран мек стар парцал, който носеше облекчение на кожата му.

Вечерта болките в ръката и врата му се усилиха, макар да не бяха нетърпими и да не ставаха по-страшни от тези на човека в съседното легло, който буквално можеше да види агонията си да кръжи над него. С всеки изминал ден отрязваха по нещо от тялото му, опитваха се да надбягат гангрената, но все не успяваха. Когато му сваляха превръзките, от плътта му потичаше течност, сякаш беше някакъв освободен дух, който го беше обсебил. Той се разпадаше като телата, увиснали на бодливата тел, които от червени ставаха кафяви, а след това окапваха на земята и оставяха само зарази след себе си.

Една сутрин в дъното на отделението се появи момче на около деветнайсет. Очите му бяха покрити с парчета кафява хартия. На врата му висеше табелка, в която главният военен лекар, сприхав мъж в бяла престилка, прочете някаква информация. Повика сестрата, английска девойка на не повече от двайсет години, която дойде да му помогне. Започнаха да разсъбличат момчето, а то очевидно не се беше къпало от месеци. Ботушите му бяха като залепнали за краката. Стивън гледаше и се чудеше защо не си направиха труда да го оградят с параван. Когато той самият беше пристигнал, беше пресметнал, че не си е свалял чорапите от двайсет и два дни.

Накрая успяха да издърпат ботушите на момчето и смрадта, която се разнесе из отделението, накара сестрата да повърне в мивката до тях. Стивън чу как военният лекар й се разкрещя.

Свалиха и дрехите на момчето, а когато стигнаха до бельото, докторът използва нож, за да го отдели от кожата му. Накрая младежът остана напълно гол, само с двете парчета кафява хартия на очите. Горният слой на кожата му го нямаше, беше останала само една лента около кръста, там, където коланът го беше предпазил. Опитваше се да вика. Устата му беше отворена и жилите на врата му бяха изопнати, но някакво нараняване в гърлото не пускаше гласа му навън. Лекарят свали кафявата хартия от лицето на момчето. Кожата на бузите и челото му беше на синьо-виолетови петна. И от двете му очи течеше секрет, сякаш страдаше от остър конюнктивит. Промиха ги с вода от купа, в която сестрата беше сипала някаква смес. Тялото му безмълвно се стегна. Опитаха се да измият част от мръсотията по него, но той не можеше да стои неподвижно, докато го сапунисваха и поливаха.

— Трябва да те измием, младежо. Стой мирен — каза му лекарят.

Тръгнаха през отделението и когато се приближиха до него, Стивън видя изгарянията по тялото на момчето. Меката кожа под мишниците и от вътрешната страна на бедрата беше покрита с огромни възпалени мехури. Той дишаше повърхностно и учестено. Убедиха го да легне, макар че тялото му се извиваше и отказваше да влезе в контакт с чаршафа. Накрая лекарят загуби търпение и го притисна с ръце върху гърдите. Устата на младежа се отвори в безмълвен протест и на устните му изби жълта пяна.

Докторът остави сестрата да го покрие с нещо като импровизирана палатка от дървен скелет и преметнат отгоре чаршаф. Най-накрая постави и параван, с който го скри от останалите в отделението.

Стивън забеляза, че тя успя да събере сили, за да се погрижи и за раната на мъжа в съседното легло и дори да го упрекне за шума, който вдигаше, но щом излезеше иззад паравана, кършеше ръце с такава мъка, каквато той никога не беше виждал.

Улови погледа й и се опита да я утеши. Собствените му рани бързо оздравяваха и болките му почти бяха стихнали. Когато лекарят дойде на визитация, Стивън го попита какво се е случило с момчето. Очевидно беше пострадало при газова атака зад фронтовата линия. Ослепено от хлора, попаднало в някаква горяща къща, подпалена от снаряд.

— Глупаво момче, не си е сложило противогаза навреме — каза докторът. — Минал е през достатъчно учения.

— Ще умре ли?

— Вероятно. Черният му дроб е увреден от газа. Тялото му вече има некротични изменения.

Дните минаваха и Стивън забеляза, че когато сестрата се приближеше до паравана, зад който лежеше обгазеното момче, стъпките й винаги се забавяха, а погледът й ставаше мрачен. Имаше сини очи и светла коса, прибрана под колосаната касинка. Накрая почти спираше, поемаше дълбоко дъх и изправяше решително рамене.

На третата сутрин се чу гласът на момчето. То се молеше да умре. Сестрата беше оставила паравана леко отместен и Стивън я видя да хваща много внимателно палатката и да я вдига високо над обгореното тяло, преди да се обърне и да я остави на пода. Огледа тялото, което на никого не беше позволено да пипа — от сълзящите очи, през лицето и шията, зачервения гръден кош, слабините и пулсиращите от болка крака. Разпери безсилно ръце в знак на майчинска обич, сякаш се опитваше да го утеши. Той не отговори. Тя взе шише с някакво мазило от нощното шкафче и се наведе. Внимателно изля малко върху гърдите му и младежът нададе животински писък. Тя се отдръпна и вдигна лице към небесата.

На следващия ден Стивън се събуди и откри, че момчето го няма. Не се върна до вечерта, нито на следващия ден. Стивън се надяваше молитвите му да са били чути. Когато сестрата дойде да му смени превръзките, той я попита за него.

— Той е в една вана — отвърна тя. — Поставихме го в колоиден физиологичен разтвор за ден.

— Опира ли се тялото му във ваната? — попита невярващ Стивън.

— Не, в платнена люлка е.

— Разбирам. Надявам се да умре по-скоро.

Следобеда се разнесе тропот от бягащи крака. Чуха как военният лекар извика: „Извадете го, извадете го!“

Вързоп от капещи одеяла беше пренесен през отделението. През нощта успяха да поддържат младежа жив. На следващия ден той притихна, а вечерта се опитаха да го сложат пак в люлката и да го върнат във ваната. Крайниците му висяха през краищата на плата. Той лежеше неподвижен, оставяйки след себе си следа от изранената си плът. Възпалените му бели дробове захриптяха и устата му избълва пяна и жълтеникава течност, които задушаваха протестите му, докато го спускаха в каменната вана.

През нощта Стивън се помоли момчето да умре. На сутринта видя сестрата да идва към него. Изглеждаше бледа и съкрушена. Той вдигна въпросително поглед. Тя кимна утвърдително, след това се разтресе от плач.

Следобедите на Стивън му беше позволено да излиза навън и да сяда на пейката, гледайки как вятърът разклаща дърветата. Не говореше; нямаше желание да казва нищо. Скоро отново можеше да ходи и лекарите му съобщиха, че ще го изпишат в края на седмицата. Беше лежал двайсет дни.

— Имате посетител — каза русата сестра една сутрин.

— Аз ли? — попита Стивън. Гласът му се протегна вътре в него като котка след дълъг сън. Остана доволен от необичайния му звук. — Да не е кралят?

Сестрата се усмихна.

— Не, капитан Грей.

— Как се казваш? — попита Стивън.

— Сестра Елъридж.

— А първото ти име?

— Мери.

— Искам да ти кажа нещо, Мери. Би ли дошла тук за момент?

Тя се доближи до леглото му малко неохотно. Стивън я хвана за ръката.

— Седни на леглото за секунда.

Тя се огледа колебливо, но се настани на ръба.

— Какво искате да ми кажете?

— Жив съм — каза Стивън. — Това исках да ти кажа. Знаеше ли го? Жив съм.

— Много добре — усмихна се тя. — Това ли е всичко?

— Да. Това е всичко. — И пусна ръката й. — Благодаря.

Капитан Грей се появи в отделението.

— Добро утро, Рейсфорд.

— Добро утро, сър.

— Чух, че вече ходиш. Да излезем навън?

До стената на болницата имаше две пейки от ковано желязо, които гледаха към поляна с кедрово дърво и голямо спокойно езеро. Наоколо с помощта на патерици предпазливо се разхождаха пациенти.

— По всичко личи, че добре се възстановяваш — започна Грей. — Казаха ми, че си бил на ръба.

Свали фуражката си и я сложи на пейката между двамата. Чупливата му коса беше кестенява и лъскава, все още без нито един бял косъм; а мустаците му бяха прилежно подстригани. От друга страна, Стивън, макар да беше блед, рошав и тук-там прошарен, беше запазил младежкия си вид, който Грей беше загубил. Блясъкът в големите му очи все още загатваше за нещо непредвидимо, докато изражението на Грей, макар и оживено, говореше за улегналост. Беше човек, успял да установи контрол върху себе си и макар да се държеше дружески, поведението му подчертаваше, че е по-високостоящ офицер.

Стивън кимна.

— След като се отървах от инфекциите, започнах бързо да се оправям. Раните сами по себе си не бяха толкова тежки. Движенията на ръката ми ще бъдат леко ограничени, но иначе съм добре.

Грей извади цигара от табакерата, която държеше в предния си джоб на куртката си, и я потупа в ръба на пейката.

— Полагат ти се две седмици домашен отпуск, след като напуснеш болницата — каза той. — След това ще те повишат. Искам да отидеш на курс в Амиен. После ще заминеш за бригадния щаб.

— Няма да отида — каза Стивън.

— Какво? — засмя се Грей.

— Няма да си ходя у дома и няма да приемам някаква щабна работа. Не и сега.

— Мислех, че ще се зарадваш — отвърна Грей. — На фронтовата линия си повече от година, нали?

— Точно така — каза Стивън. — Година на подготовка. Не искам да тръгвам в най-важния момент.

— Какъв важен момент? — Грей го изгледа подозрително.

— Всички знаят, че ще атакуваме. Дори лекарите и сестрите. Затова се опитват да вдигнат на крака тези мъже.

Грей сви устни.

— Може би, може би. Но чуй ме, Рейсфорд. Ти се справяш добре с взвода си. Не са постигнали кой знае какво, но кой от нас е? Ти ги държа сплотени под огъня. Заслужи си почивката. Никой няма да каже, че бягаш. За бога, само преди три седмици се бяха отказали от теб и бяха решили, че си мъртъв. Знаеш ли това? Бяха те хвърлили при труповете.

Стивън беше отвратен от идеята да го отделят от мъжете, редом с които се беше сражавал. Ненавиждаше войната, но не можеше да си тръгне, докато не види как тя ще свърши. По някакъв необясним начин като че ли се беше венчал за нея — неговата незначителна участ вече беше свързана с изхода на големите събития.

— Като начало — каза той — в Англия нямам дом. Не знам къде да отида. Да се навъртам по „Пикадили Съркъс“ ли? Или да отида на морския бряг в Корнуол и да си наема малка вила? Предпочитам да остана във Франция. Тук ми харесва.

Грей изглеждаше искрено заинтригуван.

— Продължавай. А повишението? И него ли не искаш? Тогава Харингтън ще го получи.

Стивън се усмихна.

— Дори и така да е, сър. Мисля, че ще имам и други възможности за повишение. Не вярвам кръвопролитието да спре отведнъж.

— Вероятно няма — отвърна Грей. — Но чуй ме, Рейсфорд, това ми е наредено. Нищо не мога да направя.

— Можете да говорите с командващия.

— Полковник Баркли? — Грей поклати глава. — Не мисля. Той играе по правилата. Даже мисля, че той е писал правилата.

Стивън се почувства окуражен. Нестандартното поведение очевидно се харесваше на Грей въпреки спретнатата му външност и военната дисциплина.

И двамата мълчаха. Някакъв камион докара носилки с ранени пред болницата и двама санитари отидоха да помогнат. На някои от мъжете, които разтовариха, не им оставаше нищо друго, освен да умрат; най-тежко ранените винаги ги изнасяха последни от фронта, защото се смяташе, че е безсмислено. Стивън си помисли, че сигурно така произнасят смъртните присъди на лежащите в кратерите от снарядите, които чакат, докато инфекциите ги убиват.

— Знаете ли къде ще ни местят? — попита той.

— Да, знам — отвърна Грей. — Макар че не мога да ти кажа.

Стивън не отговори, но разтвори ръце и сви леко рамене.

— В Албер — каза Грей. — Там ще ни дадат по-точни указания. Бригадният щаб ще е в село на име Ошонвиле, ако правилно го произнасям. Полковникът го нарича „Оушън Вилас“.

— Знам го! — възкликна Стивън. — Бил съм там. Точно до река Анкр е. Много добре познавам този район. И говоря френски. Ще бъда…

— Незаменим — засмя се Грей.

— Точно така.

— Разкажи ми тогава.

— Приятна провинция. Местността не е съвсем равна, по-скоро е хълмиста. Има много риба в Анкр — не че някога съм хващал. Открити полета, тук-там с гори и шубраци. Отглеждат много зърнени култури и зеленчуци. Струва ми се, че и доста захарно цвекло. Местните хора са скучни. Железницата от Албер спира в Бомон. Има едно хубаво селце, което се казва Бомон-Амел.

— Няма да можеш да го разгледаш. Това е немска крепост. Какво друго?

— Ами това е почти всичко. Обаче има един проблем. Много е хълмисто. Ще е важно кой е на по-висока позиция. Никой не би искал да щурмува от долу нагоре; това би било самоубийство.

— Предполагам, че изобщо не искаме да щурмуваме, но ще трябва да отклоним огъня от Вердюн. Ако там пробият, с нас е свършено.

— Все пак ще атакуваме ли от долу нагоре?

— Швабите са там от година. Не вярвам да са избрали да се настанят в ниското.

Стивън помълча, но след малко попита:

— Кой друг отива?

— Най-вече новобранци, току-що мобилизирани, само няколко по-стари като нас за подкрепа.

— И те ги пращат да атакуват там? — Стивън не можеше да повярва. Грей кимна. Стивън затвори очи. Познаваше възвишенията от деня, в който беше по тези места на риболов. Смътно си спомняше голямата гора, която растеше в подножието на едно село, което — ако не го лъжеше паметта — се казваше Тиепвал. Знаеше, че германците подготвят защитата си цяла година; а дори само една седмица преднина им даваше възможност да построят по-добри окопи от британците. Да изправят срещу тях търговци, работници и чиновници, които за пръв път усещат вкуса на войната, беше немислимо. Нямаше да го позволят.

— Размисли ли? — попита Грей. — „Пикадили Съркъс“ не е чак толкова лошо място. Там поне можеш прилично да се нахраниш. Ще седнеш в „Кафе Роял“.

Стивън поклати глава.

— Мислите ли, че можете да направите нещо за мен? Да ги убедите да остана?

— Всичко е възможно. Винаги е по-лесно да предложиш на командващия войници, отколкото да му ги отнемеш. Мога да говоря със заместника му майор Търсби.

— Ами работата в щаба? Можете ли да я отложите, или да я предложите на друг?

— Ако успееш да докажеш, че си незаменим — каза Грей. — И ако се постараеш да влезеш в крачка.

— Какво имате предвид?

Грей се изкашля и стъпка угарката си с пета.

— Ти си суеверен, нали?

— Всички сме такива.

— Офицерите не са суеверни, Рейсфорд. Животът ни зависи от стратегията и тактиката, не от залози и игри на карти.

— Може би още съм редник по душа.

— Е, престани да бъдеш. Виждал съм онези глупости в землянката ти. Дървените фигурки, картите и парчетата от свещи. Изхвърли ги. Довери се на подготовката и доброто командване. Вярвай в хората си. Ако искаш нещо свръхестествено, върви при свещеника.

Стивън сведе очи.

— Хорокс никога не ми се е струвал свръхестествен.

— Не ставай глупав, Рейсфорд. Разбираш ме много добре. Ако ти помогна, ще трябва да ми се отблагодариш. Откажи се от тези щуротии и се уповавай на себе си.

— Не вярвам в онези неща — каза Стивън, — нали се сещате… в картите и късметчетата. Но всички останали вярват в тях.

— Не, не вярват, Стивън. А ти го правиш заради нещо, което се е случило в детството ти. — Тонът на Грей малко беше омекнал.

— Какво имате предвид?

— Не познавам живота ти, но според мен децата имат нужда да вярват в сили, които са извън тях. Затова четат книги за вещици и магьосници и бог знае още какво. Човек има нужда от това, но тази нужда обикновено приключва с детството. Ако обаче светът на едно дете се срине под напора на реалността, тази нужда се загнездва в подсъзнанието му.

— Що за нелепи австрийски глупости…

— Замълчи. — Грей се изправи. — Аз съм командир на ротата ти. От мен се очаква да знам нещата, които ти не знаеш. Ако ти помогна да останеш на фронта — и нека Бог да те пази! — ще трябва в бъдеще да вършиш всичко по моя начин.

Протегна ръка. Стивън я стисна набързо и се върна в болницата.

— Ама че си откачено копеле, Рейсфорд — каза Майкъл Уиър. — Искаш да кажеш, че си предпочел да останеш тук, след като си можел да се върнеш у дома?

— У дома?

— Знаеш какво имам предвид. В Англия. Там е толкова хубаво по това време на годината. Обикновено на Петдесетница ходех при леля ми, която живее в Шерингам на брега в Норфолк. В края на май въздухът е толкова чист, че направо те опива. Полетата и храстите оживяват. Най-прекрасното време от годината. Имаше и една кръчма в Бърнам Торп…

— Ще ме заведеш, когато всичко свърши, не преди това. А междувременно аз ще ти покажа нещо. Мястото, където отиваме. Получи ли вече заповедите?

— Да, макар и не много подробни. В петък тръгваме към Албер. Какъв късмет! Мислех, че ще останем тук до края на войната, но там има толкова много за копаене, че от щаба на корпуса са поискали още две роти. И познай кого са избрали. Албер е градът с Мадоната на върха на кулата, нали?

— Да. Ще е страшна навалица. Половината от проклетия Британски експедиционен корпус ще е там. Уиски?

— Добре — каза Уиър.

— В четвъртък вечер, когато тилът се напълни с коли, ще те заведа в селото за прощална почерпка.

— Какво имаш предвид?

— Почакай и ще видиш. Нещо, което отдавна искаш.

Уиър го погледна подозрително, но не каза нищо. Предполагаше какво планира приятелят му. От мъжете, връщащи се от гарнизонен отпуск, беше дочул, че имало някаква ферма, чиито прозорци цяла нощ светели. Говореше се, че една жена и дъщеря й обработвали по цял взвод. Мисълта за това изпълни Уиър с безпокойство. За пръв път беше докоснал женска плът на седемнайсет и се беше уплашил от възможността, която му се предлагаше. Момичето беше само година по-голямо от него, но сякаш принадлежеше на друго поколение. Той имаше задръжки и се чувстваше недорасъл за предложението й, а тя се отнасяше към всичко жизнерадостно и светски, сякаш дългият й опит я караше да разглежда акта като най-простото и естествено нещо на света. Това, което беше чувал и което му се щеше да направи, му се струваше толкова срамно и интимно, че не искаше никой да го вижда как го върши, дори самото момиче. Отклони поканата й; каза си, че ще почака, докато стане по-зрял. Междувременно гледаше озадачено всички женени двойки, които познаваше, особено родителите си. Когато седяха във всекидневната в просторната им тухлена къща, четяха книги или играеха карти, той се взираше ококорено в тях и си представяше сцени на разврат. Когато майка му се обръщаше към него, килнала въпросително глава, или оставяше ръкоделието си и го питаше за какво мисли, той трябваше бързо да се съсредоточи върху пътя на косата й, перлите й и благоприличното й облекло, за да прогони от ума си картините с възбудени органи и плътски игри. Очевидно тези действия бяха естествени, така светът се възобновяваше и продължаваше да съществува, но въпреки това, наблюдавайки как родителите му разговарят със свои приятелски семейства, се чудеше на странния заговор, криещ тази част от живота им под строгото поведение на публични места.

Започна да кани жени на танци или на чай в семейната им къща, но за секс изобщо не ставаше въпрос. От време на време си държаха ръцете или ако извадеше късмет, получаваше целувка за лека нощ по бузата. Отиде в университета, където малобройните момичета се обучаваха отделно и срещите с тях бяха кратки и под строг надзор. Ако го беше направил поне веднъж, щеше да знае как да го направи пак. Когато стана на двайсет и три, си помисли отново да се свърже с онова момиче и да види дали още се интересува от него, но после си каза, че това е абсурдна идея. По-късно разбра, че се е омъжила.

Записа се в инженерните войски две години преди началото на войната. Целомъдреното мъжко командване му осигуряваше прикритие. Тук най-накрая щеше да е като всички останали, просто мъж, който копнее за жени, но за жалост — макар той да прие това с известно облекчение — е лишен от тях заради обстоятелствата. Можеше да се шегува горчиво с въздържанието си заедно с останалите, а забележките му бяха белязани от искрено съжаление.

През първите шест месеца от войната това облекчение го направи почти еуфоричен. Спечели си репутация на ексцентрик, но и на офицер с неизчерпаем висок дух, на когото може да се разчита. Заради университетското си образование бързо получи повишение и войниците се заразиха с ентусиазма му. Но когато битките се ожесточиха и бомбардировките станаха по-интензивни, нервите му започнаха да не издържат. Не беше обучаван да живее в дълбоки подземни тунели, широки само метър. Не му харесваше и усещането, че във всеки миг може да бъде убит в окопа.

Когато стана на трийсет, непостижимият физически контакт с жените престана да му липсва, а стана по-скоро придобивка. Умори се да мисли за своето целомъдрие, престана да завижда на другите хора. Убеди сам себе си, че не е пропуснал нещо изключително. Проста функция на човешкия организъм, напълно незабележителна и вече лесна за пренебрегване. Идеята, че може да сложи край на въздържанието си, му се струваше все по-странна и пълна с практически капани, които нямаше как да избегне; и накрая просто се превърна в немислима.

Масивният артилерийски обстрел не беше прелюдия към вражеско настъпление, както мнозина се страхуваха. Оказа се предизвестие за нова по-кратка бомбардировка, след която настъпи известно затишие.

Патрулите излизаха нощем и се вслушваха в звуците на германците: поправянето на бодливата тел, шиенето на копчета, посещенията на санитарите с тяхната пудра против въшки и на стария баварски бръснар. Бяха се окопали по-добре от британските си противници и бяха по-добре осигурени с полеви кухни и бурета с бира, складирани в траншеите с провизиите. От време на време вечер се чуваха народни песни. Не бяха сантиментални, каквито предпочитаха британските войници, а въздействащи и тъжни, в които се възпяваше любимата родина.

Стивън лежеше в един кратер от снаряд заедно с Бърн и тялото му се напрегна от омраза, когато ги чу. Много от мъжете от взвода му изпитваха уважение към немците, а по време на затишие проявяваха към тях такава толерантност, която като че ли граничеше с обичта. А той не чувстваше нищо друго освен ярост; искаше да им отвърне със стомана и експлозиви, с рани от метал в меките тъкани и натрошени кости. Когато войната свършеше, щеше да има достатъчно време за размисъл, дори за благородство, но междувременно ценеше омразата си като средство за запазване на собствения му живот и на живота на хората му.

Той се обърна към почерненото със сажди лице на Бърн, приближи устни към ухото му и зашепна толкова тихо, че звукът от докосването на езика му до небцето беше по-силен от самите думи.

— Картечница в далечния край. Никакво движение. Всички спят. Можем да се връщаме.

Нощта беше услужливо беззвездна; луната беше потънала дълбоко зад купчина дъждовни облаци. Непостоянният вятър не беше достатъчен да прочисти небето и да хвърли светлина върху разкъсаната земя, в която лежаха. Спорадичните му пориви се заглушаваха от песента на славей.

Стивън опипа със съжаление ножа си, който не се беше наложило да използва. Бърн кимна. Той носеше половинметрова бухалка, която беше издялал от парче дъб. Веднъж само с едно замахване и извиване на китката беше строшил черепа на немски караул.

Излязоха внимателно от кратера и запълзяха обратно към своите позиции. Най-опасната част от пътя им беше прекосяването на четири прегради от бодлива тел и претъркулването в окопа, без да привлекат върху себе си вниманието на германските картечари, които непрекъснато се целеха в ръба на британските окопи, или на собствените си часови, които можеха да се събудят с чувство за вина заради непозволената си дрямка и да стрелят по посока на първия звук, който чуят.

Като се върнаха в окопа, на пост беше Хънт. Чуха изтракването на пушката му, когато Бърн докосна една консервна кутия, окачена на бодливата тел.

Стивън усети как Хънт протяга ръка и му помага да влезе в окопа. Бърн се плъзна след него.

— Добра работа, Хънт — каза Стивън. — Сега ще почерпя този мъж едно питие. Обичаш ли уиски, Бърн?

— Много.

— Ако Петросиян пита къде е Бърн, кажи му, че е при мен.

— Добре. — Хънт ги проследи с поглед, докато двамата се отдалечаваха по дъсчения под на окопа.

На няколко метра по-надолу на банкета за стрелба седеше Джак Файърбрейс и пиеше чай. Възстановяваше силите си след шест часа под земята. Мислите му бяха насочени към дома. Преди осем и половина години, когато жена му роди сина им, животът на Джак се беше променил. Докато детето растеше, той забеляза у него някои качества, които ценеше високо и които го изненадаха. Момчето не го уморяваше. В неговата невинност имаше надежда. Маргарет се засмя, когато Джак сподели това с нея.

— Той е само на две — отвърна тя. — Разбира се, че е невинен.

Но не това имаше предвид Джак. Просто не можеше да обясни с думи ефекта, който Джон имаше върху него. Разглеждаше го като същество от друга вселена; в очите на Джак мястото, от което идваше момчето, не беше просто различен, а по-добър свят. Невинността му не беше просто незнание, а могъща добродетел, достъпна за всички хора. Може би точно това в Библията наричаха милост или надежда за слава. На Джак му се струваше, че щом обикновено човешко същество — собственият му син, а не някой специален, може да притежава такава чистота, то тогава отделните прояви на благородство, на които хората се възхищават в по-зряла възраст, не бяха никак изолирани; може би те бяха естественото продължение на невинната доброта, която всички носеха у себе си по рождение. Ако това беше истина, то тогава човешките същества не бяха груби и несъвършени, както повечето от тях предполагаха. Недостатъците им не бяха вродени, а бяха резултат от грешния път, по който бяха тръгнали, или от преживените трудности; но в сърцата си те бяха способни на преображение.

Любовта, която Джак изпитваше към сина си, го накара да цени човешкия живот и придаде смисъл на вярата му в Бог. Преди набожността му беше просто рефлекс на боязлив човек, а сега се превърна във вяра в добротата на човечеството.

Собствените му убеждения вече нямаха значение за него, интересуваше го само синът му. Нямаше възможност да се сбогува с него, когато заминаваше, и общуваше с детето само чрез писмата до Маргарет. В окопа и под земята често беше прекалено зает, за да мисли за тях двамата и да си ги представя, но когато лежеше на кръста в дъното на тунела или напрягаше уши по време на пост, винаги ги усещаше до себе си. Понасяше всичко заради тях; стараеше се да остане жив, за да може отново да види момчето. Загледа се в Бърн и Стивън, които се отдалечаваха в мрака, след това се помоли горещо за живота на Джон. Миризмата на пръст в окопа му напомни за собственото му детство, когато падаше в калта по време на футболен мач или си играеше, строейки бентове в потока зад фабриката — тази миризма за него беше неотменимо свързана с детството. Беше доста самотен, както винаги, но сега сърцето му биеше в ритъм с живота на друго същество.

На другия ден Джак получи писмо от Маргарет. Реши да не го отваря, докато не се върне от смяната си под земята. Можеше да го убият в тунела и щеше да е по-добре да умре в неведение, ако новините от болницата бяха лоши. Ако бяха добри, тогава щяха да са още по-сладки, след като ги отложи.

Беше спокоен ден. Части от дивизията вече се стягаха за път. На сутринта Джак извади скицник и направи няколко рисунки на приятеля си Артър Шоу, чиято голяма глава с нейната плътност и светлосенки направо плачеха да бъдат запечатани от меките линии на молива. Шоу седеше кротко, докато очите на Джак се стрелкаха от листа към лицето му и обратно, а върховете на пръстите му държаха съвсем леко молива. Появи се Тайсън, погледна през рамото на Джак и изсумтя одобрително. Рисунката беше семпла и несръчна, но Джак умееше да пресъздава прилика и това впечатляваше Тайсън, който също искаше портрет. Но Джак избираше мистериозно моделите си. Имаше няколко скици на камиони и складове, на някои от селата, в които бяха отсядали, на някоя и друга групова сцена от концертна зала или механа, изобразени по памет, ала най-голяма част от албума му заемаха портретите на Артър Шоу.

В късния следобед пристигна сержант Адамс заедно с Джоунс и О’Лоун, и мъжете се приготвиха да слязат под земята.

Майкъл Уиър беше инструктирал Адамс да поеме командването, докато той прекарваше вечерта в землянката си с книга в ръка. Около осем часа Стивън дръпна завесата на вратата и влезе. Беше нервен и превъзбуден.

— Да вървим — каза той.

— Къде?

— При изненадата, за която ти казах. Хайде. Вземи и бутилката уиски.

Уиър се изправи колебливо. Боеше се от онова, което Стивън бе намислил. Отпи голяма глътка от бутилката и усети въздействието й заедно с това на предишните, които вече беше погълнал. От държането на Стивън разбра, че и той беше пил.

Когато излязоха в мрака, Уиър си пое дълбоко дъх. Беше суха лятна вечер, чуваше се само далечният тътен от вял артилерийски обстрел на около миля надолу по фронтовата линия — рутинната метална приспивна песен, предупреждаваща забравилите, че смъртта може да ги навести дори в съня им.

Уиър следваше Стивън надолу по комуникационния окоп, през резерва и после през тиловата част, където се виждаха предните фарове на приближаващите камиони, пъплещи по очертания от дърветата път. Те осветяваха големи купчини екипировка, завити с брезент и готови за транспортиране. Сержант Прайс се суетеше около железопътния терминал, където с усилие качваха артилерийско оръдие в някакъв вагон. С папка и списък в ръка той временно се беше върнал към някогашната си работа на склададжия.

Стивън забави крачка от страх да не го види Прайс и поведе Уиър към един кален участък в края на редицата от тополи, където двама мъже се бяха облегнали на мотоциклет и пушеха.

— Този мотор ми трябва — каза той. — Майор… Уотсън го иска спешно. — И кимна към Уиър.

— Майор кой? — попита мъжът и погледна подозрително Уиър, който носеше бял пуловер и цивилни обувки без никакви отличителни знаци за чин.

— Специална операция — каза Стивън. — Вземете това и повече нито дума по въпроса. — И им подаде метална кутия с петдесет цигари.

— Не мога да ти го дам, приятел — отвърна редникът, който въпреки всичко взе цигарите. — Но ей там долу зад бараката има мотоциклет, който никой не ползва. Един фермер рани куриера в задника. С ловджийска пушка! — засмя се той.

Стивън намери мотоциклета и го разклати, за да види дали има бензин. Чу се тихо, но окуражително плискане на течност в резервоара. Запали мотора и го включи на скорост. Уиър се качи внимателно зад него и го хвана здраво. Мотоциклетът имаше само една седалка, така че трябваше да седне на багажника, прикрепен над задната гума. Краката му увиснаха в празното пространство.

Когато набраха скорост по изровения път, Стивън усети прилив на бодрост. Бяха оставили зад гърба си смъртта, хаоса и мръсотията; летяха свободни в тъмнината на нормалността, където имаше ядене и пиене, женски гласове и мъже, които не искаха да ги убиват. Мотоциклетът ревеше с пълна сила по чакъления път.

Видяха светлините на селото — оскъдни и приглушени. В най-западния край имаше светещ прозорец, който слуховете бяха направили популярен. Стивън усети как Уиър заби пръсти в ребрата му.

Беше ферма с ниска тухлена жилищна постройка от едната страна и наредени в квадрат плевници за сламата и добитъка. Стивън подпря мотоциклета до входа, а Уиър извади бутилката от джоба си и я засмука жадно.

— Слушай, Рейсфорд, не мисля, че искам да го направя. Погледни това място, много е мизерно и…

— Хайде. Там има жена — меко същество, което ще бъде мило с теб и ще те накара да се почувстваш добре. Не е някой въоръжен мъж.

Хвана Уиър за ръката и го поведе през двора. Уиър запреплита крака, когато наближиха вратата. На входа направо започна да трепери.

— За бога, Рейсфорд, пусни ме да си ходя. Искам да се прибирам. Не искам да влизам тук.

— Да се прибираш? Къде? В окоп, пълен с плъхове?

— Ако военните полицаи ни хванат, ще ни разстрелят.

— Разбира се, че няма да ни разстрелят. Може би ще ни накажат. Или ще ни понижат. Я се стегни!

Влязоха в мрачна дневна с печка по средата. Вътре една старица пушеше лула. Когато застанаха на прага, тя им кимна. Поклати глава, когато Стивън проговори, и му посочи ухото си.

— Искам да си ходя — просъска Уиър.

Стивън го стисна за китката.

— Почакай.

Старицата изписка по посока на вратата, която водеше навътре в къщата. Чуха се стъпки, а след това и женски глас. Жена на около петдесет се появи на тъмния праг.

— Днес не очаквах хора — каза тя.

Стивън сви рамене.

— Приятелят ми много искаше да дойде при теб. Тревожа се, че може би е малко нервен. Трябва да си много търпелива. — Стивън говореше колкото може по-бързо с надеждата, че Уиър няма да разбере какво казва.

Жената мрачно се усмихна.

— Много добре.

— Нали имате дъщеря, мадам?

— Това пък какво те интересува?

— Доколкото разбрах и тя…

— Не е твоя работа. Кажи на приятеля си да дойде с мен.

— Хайде. — Стивън бутна Уиър в гърба и го загледа как влезе колебливо и уплашено в мрака от другата страна на вратата.

Стивън се обърна към старицата и й се усмихна. Направи знак с ръка, че иска да пие и извади банкнота от пет франка от джоба си. Тя отиде вдървено до ъгъла на стаята и донесе бутилка вино и прашна чаша.

Стивън седна на един стол до печката и подпря лакът на дългия кюнец, който минаваше напречно на стената. Вдигна чаша към старицата и отпи от горчивото бяло вино.

Искаше Уиър да разбере какво е да си с жена, да усети плътската интимност. Не го беше грижа дали приятелят му щеше да си умре целомъдрен, но смяташе, че е необходимо да узнае нещо за процеса, чрез който е дошъл на този свят.

След като избегна унищожението си, Стивън вече не се боеше от нищо. В съществуванието, в което се върна, толкова чуждо и толкова далеч от всичко естествено, можеше да избира само между насилствената смърт и живота; по-фини нюанси като любов, предпочитания или доброта бяха излишни. В ограничената реалност, която населяваха с Уиър, плътта на фермерската вдовица, платена с надница за убиване, беше по-добрата алтернатива от плътта на Уилкинсън, разкъсана от шрапнел, и изтичащия му мозък, с който по рамото му капеха спомени и надежди.

Протегна крака и видя как токовете му оставят следи в отъпканата пръст на пода на къщата. Почти беше привършил бутилката вино и усещаше как алкохолът задушава и последната искра предпазливост у него, последните фалшиви правила на поведението във време на мир. Чувстваше се стар и уморен, но много спокоен.

Старицата беше заспала. Стивън отиде тихо до ъгъла на стаята и намери още една бутилка в шкафа. Наля си и седна да чака в приглушената светлина.

Когато Уиър се върна, изглеждаше потресен и блед. Черните кръгове под очите му се виждаха дори в мрака на всекидневната. Стивън го погледна въпросително. Уиър поклати глава.

— Ти върви.

— Не, благодаря. Това си е твоята мисия. Тя изобщо не ме интересува.

— Тя иска теб. Върви при нея. Върви при нея, копеле. Ти започна това. И ти трябва да го довършиш.

Не беше виждал Уиър толкова развълнуван дори по време на обстрел. Внезапно Стивън беше обзет от паника.

— Какво си направил? — попита той. — Какво си направил, бълнуващ идиот такъв?

Уиър се отпусна тежко на един стол и зарови глава в ръцете си.

През ума на Стивън минаха ужасни сцени, докато тичаше през вратата. Озова се на площадка, от която тръгваха четири коридора. Извика.

Осветлението беше толкова лошо, че едва виждаше. Тръгна, опипвайки стената, и бутна една врата. Отвътре се чу пърхане на кокошки. Затръшна я с всички сили. Затича по втория коридор, отваряше врати и като не виждаше нищо тревожно, ги затваряше с облекчение, но продължаваше отчаяно напред.

Чу женски глас зад себе си:

— Мосю?

Беше млада тъмнокоса жена. Имаше големи благи очи, а косата й беше вързана на тила с червена панделка. Стивън загуби ума и дума.

— Какво искате?

— Търся… майка ти.

— Насам.

И тя го хвана за ръката. Влязоха в стая с червен килим и параван с ориенталски мотиви. Около вратата имаше дърворезба във формата на минаре. Подът беше от същата отъпкана пръст като във всекидневната. Стивън изглеждаше объркан. Младата жена го заведе зад паравана, където имаше двойно легло с домашно изработен балдахин от памук и коприна. На пода и на прозореца бяха поставени пет-шест запалени свещи.

— Не се притеснявай. Дай ми парите сега.

Последното изречение му върна усещането за нормалност.

— Не искам да… Просто дойдох да видя дали всичко е наред.

Чу смях от другата страна на паравана. Беше жената на средна възраст, която беше отвела по-рано Уиър със себе си.

— Чудесно! По-добре не би могло да бъде. — Приближи се и застана до Стивън. Миришеше на нещо сладникаво. — Приятелят ти е много странен. Аз го хващам така — и тя похлупи с длани слабините на Стивън, — а той се дърпа. — Тя се засмя. — Беше дълъг и мек и когато го докоснах, приятелят ти започна да плаче.

Беше по-възрастна, отколкото Стивън си мислеше. Под светлината на свещите я виждаше по-добре отколкото във всекидневната. Тя седна на леглото и вдигна полата си до кръста, след това легна назад и разтвори крака. Стивън никога не беше виждал гол човек на тази възраст. Тя постави ръката си в купа с дезинфектант, след това прокара пръсти по цепката между краката си, през грубите косми и алената плът, която се раздели под познатото докосване.

Стивън започна да се дърпа също като Уиър. След това се засмя. Посегна към младата жена и я хвана за ръката.

— С теб, мадмоазел, да. Но иначе — нищо.

По-възрастната жена стана от леглото, тръгна към него и пусна полата си надолу. Усети ръцете й отпред на панталоните си. Тя пъхна пръсти вътре в тях и извади онова, което търсеше — парчето отпусната плът — също както месарят взима нещо от витрината и го хвърля на дървения тезгях. Когато усети устата й да се затваря около него, Стивън се насили да не избяга от олигавеното й внимание. Вдигна поглед и видя младата жена да се съблича. Светлината от свещите се отразяваше в заоблените й бели бедра, докато се измъкваше от долните си дрехи. Стивън усети как част от него се размърда в устата на другата.

Тя стана и се усмихна, хванала в ръка втвърдяващата се плът.

— Ах вие, англичаните! — каза тя и изчезна зад паравана.

На Стивън дори не му мина през ум колко абсурдно изглеждаше. Кожата му щеше да се пръсне, разтегната почти до прозрачност от изпомпаната кръв. Момичето му се усмихна от леглото. Имаше малки кръгли гърди. Седеше с изпънати крака, ръцете й бяха скръстени на скута. На леглото нямаше чаршаф.

— Съблечи се — каза тя.

Стивън се подчини като оглупял. Застана гол пред нея. Момичето беше търпеливо, сякаш беше свикнало да се занимава с непохватни войници. Стивън я погледна. Бяха минали почти шест години откакто не беше докосвал жена. Тя беше красива. От тъмнокафявите й очи струеше светлина; крайниците й излъчваха живот. Тялото й беше младо и здраво. Искаше да се потопи в нея, да се гмурне в клетките на кожата й и да остане там. Тя беше мир и нежност; обещание за любов и бъдещи поколения.

Когато пристъпи към леглото, си спомни деня, в който друга жена беше лежала така гола, с разтворени пред очите му крака, а той я беше целунал там, бе отворил плътта й с език, сякаш това щеше да отключи най-дълбоката й същност. Спомни си как тя затаи дъх от изненада.

Той се беше забравил в нея; беше пречистил копнежа и желанието си; беше се отдал напълно на тялото й. На нейното доверие и любов към него той бе поверил нерешените противоречия в своя живот. Може би все още беше в нея — предаден и неизлекуван.

Тялото е само плът, а тя му бе отнела своето; отсъстваше физически, но не просто плътта й му липсваше — той се чувстваше изоставен.

Нежността, която почувства към тъмнокосото момиче, си беше отишла. Тя му се усмихна и се обърна на една страна, а той отново видя извивката на бедрото й.

Когато погледна момичето над кръста, ребрата и гръбнака й, си спомни за шрапнела, който се беше забил в корема на Рийвс; за дупката в рамото на Дъглъс, която беше притискал, почти докосвайки белия му дроб.

Отначало нежността му отстъпи място на отвращението, което го накара да потръпне. Сетне умът му се изпразни. Вече виждаше само купчина телесна маса. Губеше контрол. По-възрастната жена, която беше размазала дезинфектант между краката си, нямаше нищо общо с това, което бе познал с Изабел. Тялото на дъщеря й беше просто животинска материя, по-малко скъпа и по-малко ценна от плътта на мъжете, които бяха умрели пред очите му. Не знаеше дали да обладае момичето, или да го убие.

В джоба на панталоните в краката му имаше нож, който носеше, когато патрулираше. Наведе се и го извади, отвори го и го опря в дланта си. Приближи се и седна на ръба на леглото.

Момичето го погледна с широко отворени очи, устата й се отвори, но от нея не можеше да излезе и звук. Той изпита съжаление към невежия й страх.

Обви острието с дланта си и прокара дръжката между гърдите й, после по бедрата й.

Нямаше представа какво прави. Мразеше я, защото не беше видяла онова, което бе видял той. Усети как кожата на краката й поддава леко под натиска му. Ножът остави тънка бяла следа там, където плътта беше потънала, преди кръвта отново да нахлуе под кожата. Искаше му се там да има нещо повече от плът. Постави дръжката върху космите между краката й, острието сочеше към корема й. Момичето погледна ужасено надолу към проблясъците на светлината в стоманата.

Стивън пусна ножа. Остана неподвижен. Момичето беше прекалено уплашено, за да помръдне. Накрая плъзна бавно ръка нагоре по бедрото си и взе ножа, без да изпуска Стивън от очи. Стисна острието с пръсти, затвори ножа и го хвърли в далечния край на стаята. Той се търколи върху пръстения под.

Стивън сведе поглед към леглото. В доскоро празния му ум нахлуха спомени и обвинения.

Момичето се беше успокоило. Не викаше за помощ и не протестираше; погледна съкрушения Стивън, който седеше на леглото, наведената му глава, спадналата му ерекция. Облекчението я направи благородна.

Докосна ръката му.

Стивън подскочи и вдигна очи. Не можеше да повярва. Докосването й беше нежно. А трябваше да го убие.

Той поклати озадачено глава.

— Какво…?

Тя вдигна пръст пред устните си. Силата й ставаше все по-голяма с всяка изминала секунда, подхранвайки се от собственото й облекчение и неговото отчаяние.

— Много е трудно. Войната — каза тя.

— Извинявай, извинявай — повтаряше той.

— Разбирам те.

Той я погледна с невярващи очи, след това вдигна дрехите си и се облече набързо зад паравана.

В трескавите приготовления преди преместването на дивизията никой не забеляза временното отсъствие на двамата офицери през нощта. Те върнаха мотоциклета там, откъдето го бяха взели, и тръгнаха поотделно към фронтовата линия. И двамата се чувстваха по-трезви, отколкото бяха очаквали.

На следващия ден Уиър получи заповедите си. Щяха да тръгнат на другия ден вечерта към място, което още не беше уточнено, а след това щяха да продължат към Албер. От тях се очакваше да помогнат за довършването на изкопните работи, които вече бяха започнали край село Бомон-Амел. Нищо не подсказваше дали това е част от по-мащабна стратегия, или просто рутинно предислоциране. Но след като цялата дивизия се местеше, очевидно слуховете бяха верни — предстоеше офанзива.

Уиър се беше свил на долното легло в землянката си. Прокара ръка през това, което беше останало от косата му. Значи най-сетне щяха да атакуват. Край на мира и спокойствието. Наближаваше големият щурм. Засмя се сухо и хрипливо. Край на рутинното приятелско патрулиране в спокойния сектор на фронта. Заедно с новобранците щяха да изметат немците от Франция.

Беше изпълнен с решителност. Усещаше, че е изгубил контрол над живота си — когато най-сетне се бе опитал да промени един важен аспект от битието си, не беше постигнал нищо друго освен унижение. Оръжията не можеха да му причинят нещо много по-лошо.

Когато се върна от нощна смяна под земята, Джак се отдалечи в тихия край на окопа с чаша чай и извади писмото на Маргарет. Прочете го бавно, без да си позволи да вдигне очи.

Джак остави писмото на земята и се взря пред себе си. Помисли си: „Няма да позволя това да разколебае вярата ми. Животът му беше красив, изпълнен е с радост. И ще благодаря на Бог за това.“

Зарови глава в ръцете си, за да се помоли, но беше завладян от скръб и чувство за загуба. В ума му нямаше почтителни думи на благодарност, в него крещяха само мракът и отчаянието.

— Момчето ми — проплака той. — Скъпото ми момче.

Пристигнаха в Албер през първата седмица на юни. Тунелджиите веднага бяха пратени на фронтовата линия, но на пехотата позволиха да си почине, с по-малко учения и инспекции от обикновено и подозрително добра храна, която включваше портокали и орехи.

Капитан Грей заведе Стивън при полковник Баркли, който се беше настанил в голяма къща в западната част на града.

— Той е сприхав човек — каза. — Но не се заблуждавай от маниерите му. Отличен боец е. Обича трудностите и опасностите. — Тук Грей вдигна вежда, сякаш се съмняваше в преценките на Баркли.

Завариха полковника да разглежда карти в пригоден специално за него кабинет. Беше по-млад, отколкото Стивън беше очаквал и макар да бе прошарен, изглеждаше жилест и енергичен.

— Хубава къща, нали? — каза Баркли. — Но няма значение, ще бъда в окопа с вас, момчета, когато тръгнете през възвишението.

— Наистина ли мислите и вие да тръгнете през възвишението, сър? — попита Грей с нотка на изненада.

— Разбира се! — отвърна му Баркли. — През последните шест седмици само си седя на задника заедно с мазниците от щаба. В решаващия ден възнамерявам да вечерям в Бапом със сребърните прибори на полка.

Грей се засмя.

— Това ще е забележителен напредък. — В присъствието на Баркли шотландският му акцент ставаше по-силен.

— И знаете ли с кого ще вечерям? С главнокомандващия на Втора индийска кавалерия.

— Не ми харесва, че и кавалерията ще участва.

— Разбира се, че ще участват. Ние правим пробив, те нахлуват. Хейг е твърдо решен на това.

— Разбирам. — Грей кимна бавно. — Това е лейтенант Рейсфорд, който познава терена. Може би си спомняте, че ви споменах за него.

— Да, спомням си — отвърна Баркли. — Експертът по Сома. Е, започвай да пееш.

Излязоха да се разходят в градината и Баркли започна да разпитва Стивън за ландшафта на местността. По предложение на Грей той си беше освежил паметта с една карта и успя да опише точно мочурливите брегове на река Анкр, възвишенията към Тиепвал от едната страна и хребета от другата.

— Хоторн Ридж — каза полковникът. — Така го наричат. Настъпваме по тази линия към Бомон-Амел. Първо смятат да взривят дяволски голяма дупка в хребета.

— Ясно — отвърна Грей. — Значи така ще предупредим врага навреме и ще му дадем добро естествено укрепление.

Баркли го погледна с неприкрито съжаление.

— Ние първи ще стигнем там, Грей. Но няма да е лесно. Очаквам да ни накарат да подкрепим други подразделения, зависи как ще тръгне.

— Но ние ще сме в първата вълна на атаката?

— О, да — грейна полковникът. — Още от зори. Ще се прегрупираме и ще си починем по обед. А привечер ще дадем едно рамо на другите, ако се наложи. Хората ви готови ли са?

— Мисля, че да — каза Грей. — Какво ще кажеш, Рейсфорд?

— И аз мисля така, сър. Макар че съм малко притеснен от терена. Врагът е тук отдавна, нали? Сигурно са изградили защитни съоръжения като…

— Мили боже — прекъсна го Баркли. — Не бях срещал такива страхливци. Ще ги обстрелваме шест дни и ще разкъсаме бодливата им тел от тук до Дар-ес-Салаам. Ако след това остане жив шваба, той ще е толкова доволен, че всичко е свършило, че ще излезе с вдигнати ръце.

— Това би било един неочакван бонус — обади се Грей.

— И още нещо — продължи Баркли. — Нямам нужда да ми дава тактически съвети един командир на взвод. Ролинсън вече ми диша във врата, всеки ден получавам заповеди от бригадния щаб. Просто правете, каквото ви се нареди. А сега да отидем да обядваме.

Заместникът на Баркли, майор Търсби, и тримата ротни командири се присъединиха към тях на изискана маса в стая с високи прозорци в дъното на къщата. Стивън се чудеше дали няма да го накарат да сервира, вместо да го оставят да разговаря с по-висшите офицери, но се оказа, че има достатъчно прислуга, подкрепена от възрастна френска двойка.

— Какво е това? — попита Баркли и вдигна една бутилка към светлината. — „Жевре-Шамбертен“. Хм, добро е на вкус, макар да не разбирам защо няма да пием бяло вино с рибата.

— Няма бяло вино в избата, сър — обясни ординарецът на полковника, дребен белокос лондончанин. — Но знаех, че искате риба. Пъстърва, сър. От близката река.

— Много добре, Дейвис — каза Баркли и си доля в чашата.

Последва рядка яхния, след това узряло сирене и пресен хляб. Обедът продължи до след три часа, после отидоха в огряната от слънце всекидневна за кафе и пури.

Стивън усети мекотата на стола под себе си и плъзна ръка по дамаската. Единият от ротните командири, висок мъж на име Лукас, разказваше как ловял риба в река Тест в Хемпшър край къщата на родителите си. Останалите говореха дали да не се организира мач в батальона. В едно подразделение от Единбург, което щяло да пристигне наблизо, бил целият непобедим професионален отбор „Сърцето на Мидлотиън“.

Ординарецът на полковника донесе бренди и Стивън си спомни как мъжете от неговия взвод си правеха чай във влажния окоп върху мънички газови котлони. Един кисел бояджия на име Стъд забождаше парче сирене на щика си, за да примами плъховете, след това дърпаше спусъка. На Стивън му се струваше, че ги предава, като яде и пие в елегантната къща, макар неговите хора да вярваха в принципа, че трябва да взимаш каквото ти се дава. Те търгуваха и задигаха всичко възможно, докато бяха на позиция или в отпуска; колетите с храна бяха обща собственост. Последният се получи на името на Уилкинсън, който беше мъртъв от няколко седмици, и предизвика истинско празненство.

Стивън се усмихна на себе си, беше наясно, че краткото му бягство от действителността скоро щеше да свърши.

Батальонът пое към село на име Коленкан. По пътя всички пееха и движеха ритмично ръцете си. Беше топъл юнски ден и слънцето озаряваше бледата зеленина в околността. Враните грачеха замечтано от брястовете, а от чинарите и кестените долиташе неспирното чуруликане на косове и дроздове. Селото се превърна в истински Вавилон от диалекти — от Ълстър, Лондон, Глазгоу и Ланкашър. Мъжете превзеха местните домове в търсене на квартири. Вечер играеха футбол и потта в непраните им, пълни с въшки дрехи извикваше спомени за бойни действия.

Стивън заведе взвода си в един хамбар, където Грей се опитваше да сключи сделка с една колеблива жена и сина й. До падането на мрака успяха да вкарат мъжете в чистата слама и да им донесат гореща храна от подвижната кухня.

Същата нощ проехтяха оръдията. Стивън ги чу, докато четеше книга в сеновала под светлината на една свещ. Недалеч падна снаряд и разтърси събирания с векове прахоляк по гредите.

В началото бомбардировката не беше нищо особено; приличаше на прочистване на гърлото, но ехото от басовия й тътнеж се носеше над меката долина. Когато звукът стана толкова нисък, че вече не можеше да се чуе, се долавяше постоянно ниско бумтене, от което стените на хамбара се тресяха. Стивън усещаше как вибрациите преминаваха през дървения под на сеновала. Представи си как артилеристите започват да се загряват, да свалят ризите си в дълбоките окопи и да набутват още по-дълбоко тапите в ушите си. Изпитваше страхопочитание към звука, който оръдията издаваха; бяха толкова много, подредени в продължение на шестнайсет мили, и стреляха последователно — най-тежкото задаваше основния тон, подобно на биещи тимпани, а по-леките добавяха непредсказуеми мелодии и акценти. Само след час обстрелът вече беше по цялата фронтова линия, летящият метал изпълни нощното небе. Звучеше като гръмотевица, чийто тътен се носеше като вълни.

Очевадната мощ на артилерийския обстрел беше донякъде утешителна, но не и мащабът на сблъсъка, който той предвещаваше. Стивън беше наясно, че вероятността за сражение драматично се е увеличила; вече не можеше да става и дума за отстъпление или компромис; можеше само да се надява, че страната, на която се биеше, ще се окаже по-силна от врага.

Останаха в Коленкан още два дни, преди да тръгнат към фронтовата линия.

— Скоро ще трябва да си вървим, сър — каза Бърн, докато гасеше цигарата си и сядаше до Хънт. — Не съм си и помислял, че ще слезете с нас в онзи тунел.

— Аз също — обади се Хънт. — Ще ми се да бяхме си останали под земята.

Стивън се усмихна.

— Тогава никак не ви хареса. Няма значение. Сега ще е различно. Доведете Стъд и Барнс. Лесли, имаш два дни да си почистиш пушката. Не го прави непосредствено преди прехода.

Взводът остана под командването на сержант Прайс, който крачеше от единия до другия край на запуснатия площад и чакаше заповеди от капитан Грей. Прайс, изглежда, беше единственият, който знаеше кой камион ще ги откара до необходимото място и коя колона ще ги отведе до позицията им в окопа. Земята под краката им се тресеше, бомбардировката продължаваше вече трети ден.

Ротата беше в невротична еуфория, когато тръгна към Ошонвиле. Потокът от боеприпаси и провизии беше толкова плътен, че трябваше да се движат по един коларски път през полята.

Стивън усети, че кожата и носът го засърбяха от прахоляка и цветния прашец на посевите и храсталаците. Мъжете започнаха да се потят под товара на препълнените си раници и миризмата им се разнесе в топлия летен въздух. Пееха войнишки песни с банални, повтарящи се думи, посветени на дома. Стивън погледна към ивицата трева в средата на пътя, останала незасегната от колелата на каруците. Замисли се за поколенията фермери, които бяха минавали по него в подобни ясни летни дни.

Когато завиха зад ъгъла, видя двайсетина голи до кръста мъже, които копаеха яма от трийсет квадратни метра отстрани на пътя. За миг остана озадачен. Каза си, че изкопът няма никакво селскостопанско приложение; вече нямаше какво да се засажда или разорава. След това осъзна какво правят. Копаеха масов гроб. Помисли си дали да не заповяда на хората си да завият или поне да извърнат очи, но вече почти бяха стигнали и някои от тях успяха да видят къде ще бъдат положени. Песните им секнаха и птиците отново станаха господари на въздуха.

Върнаха се на главния път и тръгнаха мълчаливо към Ошонвиле. Приготовленията за битката бяха променили всичко. Заведението, в което беше обядвал със семейство Азер беше превърнато в полева болница. На главната улица на селото, задръстена от купи сено и каруци с фураж, полковник Баркли беше възседнал дорест кон с лъскави едри хълбоци. Когато ротите се подредиха в каре и спряха мълчаливо на място, взирайки се в него, той се изкашля и им каза онова, което те бяха подозирали, но досега не им беше съобщено официално. С позьорската си парадност, яхнал лениво пръхтящия си кон, той приличаше на герой от комична опера.

— Ще атакуваме. Знам, че го чувате с облекчение, защото точно затова сте дошли. Ще се биете и ще победите. Ще нанесете такъв разгром на врага, от който той никога няма да се съвземе. Чувате как артилерията обстрелва укрепленията му. Бомбардировката ще спре утре и тогава ще щурмувате. Врагът ще бъде напълно деморализиран. Защитите му вече са пробити, бодливата тел е разкъсана, землянките му са сринати. Уверен съм, че по вас ще бъдат изстреляни само шепа куршуми. Врагът ще се радва да види някого, на когото да се предаде.

Беше преодолял първоначалната си нервност, която караше гласът му да звучи като лай. Ентусиазмът и вярата му в това, което говореше, се предадоха на мъжете. Някои от по-младите се разплакаха.

— Трябва да ви предупредя обаче, че се налага да сте изключително внимателни, когато те се предават. Инструкциите на Генералния щаб са, че врагът трябва да докаже намерението си да се предаде в плен, за да няма никакви съмнения. Ако имате колебания, знаете какво да правите. Според мен щикът си остава изключително ефикасно оръжие. Едва ли има нужда да ви напомням славната история на този полк. Спечелили сме си прозвището „Козите“ по време на Полуостровната война4, когато сме доказали способността си да се справяме на скалист терен. Ние не отстъпваме; самият херцог на Уелингтън ни е командвал и ни е вдъхвал смелост. Нямам какво друго да ви кажа, освен че трябва да тачите паметта на онези мъже, които са носили същите нашивки преди вас. С поведението си по време на битката трябва да покажете, че сте достойни за великите дела от историята на този полк. Трябва да се стремите към победа в името на семействата си, на своя крал и на своята страна. Вярвам, че ще го направите. Вярвам, че скоро ще вечеряме в Бапом. Бог да ви благослови!

Възторжените възгласи веднага бяха укротени от военните полицаи, които започнаха да крещят инструкции на всяка от ротите. Щеше да бъде наложена най-строга дисциплина. Всеки, който се опиташе да избяга от бойното поле, щеше да бъде разстрелян. Никакви въпроси в разгара на битката. Когато ентусиазмът на войниците позатихна, продължиха със списък на мъжете, екзекутирани като страхливци.

— Кенеди, Ричард, дезертирал пред лицето на врага, екзекутиран; Мастърс, Пол, неизпълнение на заповед, екзекутиран…

Когато започнаха да изброяват имената, Стивън извърна глава и се взря в обърканите и уплашени лица на Хънт, Лесли и Барнс. Типър, пищящото момче, което бяха изнесли от окопа, се беше върнало тъкмо навреме със същото празно изражение. Дори издълженото жизнерадостно лице на Бърн беше пребледняло. Много от мъжете приличаха на озадачени момчета, разкъсвани между въодушевлението и желанието да се върнат при майките си. Стивън си запуши ушите, за да не чува.

— Симпсън, Уилям, дезертирал, екзекутиран…

Когато напускаха село Ошонвиле, мислите на Стивън се върнаха към онзи горещ ден, който прекара край реката със семейство Азер. Бяха срещнали и други фамилии, дошли чак от Париж заради прочутия риболов на Анкр. Може би утре най-накрая щеше да опита „английския“ чай в сладкарницата в Тиепвал.

Спомни си откритото любящо лице на Изабел; усети отново пулса й, онзи прикрит ритъм на желанието й, който по странен начин разкриваше човешката й природа. Видя блесналия флиртуващ поглед на Лизет, начина, по който беше взела ръката му и я бе поставила върху тялото си. Онзи зареден с емоции ден изглеждаше също толкова нереален и призрачен, колкото следобеда, в който вървяха през полята към окопите.

Слушайки как мъжете потеглят, Стивън сведе поглед към собствените си крака, омотани с униформени гетри над ботушите, които го водеха напред. В мига, в който напуснаха селото и капаните на неговата нормалност, времето сякаш спря и се срути. Следващите три дни минаха като миг; образите се запечатваха в паметта му с плашеща яснота и щяха да останат там до смъртта.

Докато се изкачваха, им раздадоха ножици за тел.

— Мислех, че оръдията ще разкъсат телта — каза Бърн. — Два противогаза? Защо два?

Типър се усмихваше налудничаво, докато Прайс окачваше ламаринен триъгълник на гърба му.

— Така наблюдателите от тила ще могат да те виждат, младежо — каза Прайс. Въздухът над главите им беше изпълнен с метал, земята се тресеше от снарядите.

Имаше изненадващи гледки дори за опитните войници. Складовите и комуникационните траншеи приличаха на влакови композиции по време на час пик. Прайс крещеше команди и успяваше да поддържа някакъв ред. Взводът на Харингтън зави в грешна посока и пое към Сера. Ротата под командването на Лукас напълно се изгуби. Плувнаха в пот, докато местеха пакети от по четиридесет килограма сред обърканите и тревожни мъже. Изви се внезапна лятна буря, дошла откъм Позиер, която наводни немските окопи, след което се премести на запад и превърна пръстта на британските позиции в кал. Всички тези неща се случваха едновременно.

Майкъл Уиър стоеше на едно възвишение и се взираше в Хоторн Ридж. Стивън се измъкна от окопа и отиде при него. Лицето на Уиър беше грейнало от странна възбуда.

— Такъв гръм ще се чуе, че ще ти секне дъхът — каза той. — Току-що заложихме експлозивите. Файърбрейс е под земята и заравя кабелите.

Умът на Стивън за миг се проясни.

— Какво ще правиш утре? Къде ще бъдеш? — Гласът му звучеше озадачено и загрижено.

— Ще наблюдавам от безопасно разстояние — изсмя се Уиър. — Нашата работа е свършена. Няколко от моите мъже изявиха желание да носят ранени, в случай че хората не достигат. Надявам се заедно с вас да вечеряме нещо горещо. Не са ли прекрасни позициите на германците?

Стивън се загледа в жълтите храсти и плевели по дългата фронтова линия с бели варовикови следи по хълмовете, където бяха основните окопи. Над тях беше надвиснала червеникава мъгла от раздробените от снаряди тухли на къщите в селата. Шрапнелите избухваха в бяла и жълта светлина. И когато слънцето проби през буреносните облаци, над всичко това се появи бледа дъга.

Уиър се ухили.

— Доволен ли си?

Стивън кимна.

— О, да!

Върна се към потока от хора в окопа. „Това нещо има собствена инерция, която ме носи със себе си“, каза си той.

— Горките фрицове — рече някой. — Сигурно вече са полудели от бомбардировката.

Хънт вървеше до него и пухтеше под тежестта на раницата си. Към нея беше прикачен малък дървен кафез. Вътре имаше два гълъба. Стивън се взря в празните им мраморни очи.

Имаха само една нощ за преговори, след това се започна. Бяха заели позиции. Прайс някак си беше намерил местата им, а ефрейтор Петросиян с манията си към детайлите беше строил взвода си като по конец. Окопът беше добър.

— Най-добрият, който съм виждал — каза Петросиян. — Най-накрая траншея с дървена обшивка.

— Вижте, отчето от запаса!

Хорокс с бяло расо над военните си панталони, лъскава плешива глава, якичка и молитвеник в ръка стоеше на едно възвишение като безполезна нелетяща птица; беше единствен свещеник, но казваха, че е „от запаса“, защото никога не се осмеляваше да излезе от тила. Мъжете се размърдаха, страхът накара и неверниците да открият вярата. Около свещеника се събра невиждана тълпа.

Стивън Рейсфорд се присъедини към нея. Видя изпоцапаното с пръст лице на Джак Файърбрейс. Едрият Артър Шоу стоеше тържествено до него.

Неговите хора, които трябваше да нападат на сутринта, коленичиха на земята, скрили лица в ръцете си, и се оттеглиха във въображаемия тунел на собствената си агония, в чийто мрак времето беше спряло, опитвайки се да погледнат смъртта в очите. Думите на отчето едва се чуваха заради взривовете.

Стивън почувства нещо повече от смирение, някакво усещане за пълна нелогичност. Притисна с длан лицето си — беше просто парче плът, жалко момче от Линкълншир. Не изпитваше страх за кръвта, мускулите и костите си, но мащабите на това, което беше започнало, всички тези хора под ужасяващия грохот на небето, бяха започнали да разклащат самоконтрола му.

Усети се, че произнася името на Исус. Повтаряше го едва чуто, отново и отново. Беше отчасти молитва, отчасти богохулство. Исусе… Исусе… Това беше най-лошото; нищо не можеше да се сравни с него.

Почувства в устата си нафората и сладкото вино, но искаше нещо повече. Причастието свърши. Някои от мъжете не бяха в състояние да се изправят и останаха на колене. Бяха се свързали с началото си и искаха да умрат където бяха, без да се подлагат на мъчителния ден, който им предстоеше. Стивън се върна в окопа и завари пълен хаос.

— Отложиха го с два дни — каза Бърн. — Прекалено мокро е.

Стивън притвори очи. Исусе, Исусе. А се беше подготвил да тръгне.

Лицето на Грей беше изопнато от тревога. Заедно отидоха до малка могила, образувана от пръстта, изкопана в тунела.

— Нека се успокоим — каза Грей. Стивън виждаше колко му е трудно. — Да обобщим плана. Артилерията открива пред вас баражен огън. Вие напредвате на бавен ход зад огневия вал. Когато огънят спре, набелязвате целите и чакате, докато започне отново. Артилерията ще ви пази през цялото време. Бодливата тел на германците е разкъсана и много от оръдията им са унищожени. Жертвите ще са десет процента.

Стивън се усмихна.

— Мислиш ли?

Грей си пое дълбоко дъх.

— Предавам ти заповедите. Ние сме във фланга на основната атака. Батальонът трябва да е гъвкав. Ще бъдем заедно със страхотни бойни единици. Доброволците от Ълстър и Двайсет и девета дивизия — Несравнимите, които пристигат директно от Галиполи.

— Директно? — попита Стивън.

Грей го погледна.

— Ако умра, Рейсфорд, а ти останеш жив, искам да поемеш командването на ротата.

— Аз? Защо не Харингтън?

— Защото си луд, студенокръвен дявол и точно от такива хора ще имаме нужда.

Притъмняваше и Грей вдигна бинокъла си може би за двайсети път този ден. Подаде го на Стивън.

— Над най-предния окоп на врага има издигнато знаме. Виждаш ли какво пише на него?

Стивън погледна. Надписът беше огромен.

— Да. Пише: „Добре дошли на Двайсет и девета дивизия“. — Догади му се.

Грей поклати глава.

— Знаеш ли, че бодливата им тел не е разкъсана? Не искам да го казваш на твоите хора, но имам опит с тези неща и мога да те уверя, че на стотици метри няма никакви поражения. Снарядите не са я унищожили.

— Мислех, че е разкъсана от тук до Дар-ес-Салаам.

— Самохвалците от щаба. Хейг, Ролинсън и останалите. Не казвай на хората си, Рейсфорд. Не им казвай, просто се моли за тях.

Грей се хвана за главата. Мъдростта му и полиците с книги не му вършеха никаква работа тук, помисли си Стивън.

По време на нежеланото четирийсет и осем часово отлагане мъжете имаха време да се подготвят.

Първата пушка прозвуча с фалцетен пукот. Барнс се беше застрелял през небцето.

Когато падна нощта, започнаха да пишат писма.

Майкъл Уиър написа:

Типър написа:

Стивън се задави, когато прочете писмото и запечата плика. Спомни си лицето на Грей и зловещото му предсказание, основано на опита. Почувства у него да се надига страховит гняв. Откъсна лист от бележника си и написа:

Джак Файърбрейс написа:

Бърн, за разлика от другите не пращаше и не получаваше често писма, но намери парче хартия, за да пише на брат си. Написа много прилежно със синьо мастило:

Когато свърши, не можа да запечата плика. Извади писмото и написа по диагонал в дъното на листа: „Горе главата, Тед, не се тревожи за мен, аз съм добре.“

Осем часа преди началото на атаката оръдията заглъхнаха, пазеха снарядите си за сутринта.

Беше нощ, но никой не спеше. Типър гледаше невярващо към Лесли и Стъд. Нямаше магия или суеверие, които да го спасят. И последната му надежда се изпари. Трябваше само да се държи до изгрев-слънце.

Стивън се взря настойчиво в лицето на Бърн до него. Когато Бърн се обърна, Стивън не издържа на погледа му. Бърн беше разбрал всичко.

Отиде при Хънт, който беше коленичил в окопа и се молеше. Докосна го по рамото, след това постави ръка върху главата му. Приближи се до Типър и го удари леко с юмрук в рамото, после поклати енергично глава.

Ефрейторите Смит и Петросиян проверяваха снаряжението, провирайки се през унилите мъже.

Бренън седеше сам и пушеше.

— Мислех си за Дъглъс — каза той. Стивън кимна. Бренън запя някаква ирландска песен.

Видя Бърн да протяга ръка и да придърпва Типър към гърдите си.

— Не остана много, не остана много.

Към четири часа, когато мракът беше най-пълен, по цялата фронтова линия настана мъртвешка тишина. Никой не продумваше. За пръв път не се чуваше дори птича песен.

Накрая над възвишенията и мъглата по реката се появи слаба светлина. Заваля.

Грей се втурна, лъхащ на алкохол, към началото на комуникационния окоп.

— Атаката започва в седем и половина.

Взводът беше като ударен от гръм, никой не можеше да повярва.

— По светло? По светло? — Лицата на мъжете бяха уплашени и призрачни.

Пристигна закуската с чай в туби от бензин. Със сериозно изражение Хънт се беше привел над бекона върху малкия си котлон.

Стивън усети стомашните киселини от безсънната нощ да се надигат към устата му.

След това пристигна ромът и разговорите се оживиха. Мъжете пиеха жадно. Някои от по-младите момчета се клатушкаха и се смееха. Спорадичният доскоро немски артилерийски огън се усили за учудване на войниците, на които им беше казано, че врагът е унищожен.

Британските оръдия отговориха. Най-сетне войниците бяха достатъчно близо, за да видят какви поражения нанасят и това ги развесели. Стъд и Лесли, миришещи на ром, размахваха ръце във въздуха и крещяха. Виждаха как земята пред немските окопи се разкъсва и пръстта хвърчи като фонтан.

Гърмежите над тях станаха по-интензивни. Седем и петнайсет. Почти беше време. Стивън коленичи, някои от мъжете вадеха снимки от джобовете си, целуваха лицата на съпругите и децата си. Хънт разказваше вицове, Петросиян стискаше сребърен кръст.

Артилерийският огън достигна връхната си точка. Въздухът над главите им беше наситен с постоянно бучене. Сякаш звуковите вълни прииждаха, но не се разсейваха. Никога не бяха чували нещо подобно. „Исусе, промълви Стивън, Исусе, Исусе.“

На хребета избухна експлозия, във въздуха полетяха тонове пръст, земята беше изтърбушена. Пламъците се издигаха на повече от трийсет метра. Прекомерно е, помисли си Стивън. Мащабът го плашеше. Ударната вълна от взрива премина през окопа. Бренън изхвърча от банкета за стрелба и си счупи крака.

Вече трябва да тръгваме, помисли си Стивън. Никой не продумваше. Бърн го погледна въпросително. Стивън поклати глава. Оставаха още десет минути.

Изведнъж германците откриха огън. Пред британския окоп пръстта закипя от куршумите на картечниците. Стивън приклекна. Мъжете закрещяха.

— Не още — извика Стивън. Въздухът над окопа се втвърди.

Голямата стрелка на часовника му се движеше на забавен каданс. Седем и двайсет и девет. Свирката беше в устата му. Стъпи на стълбата. Преглътна мъчително и изсвири.

Изкачи се, излезе от окопа и се огледа. За миг настъпи пълна тишина, оръдията спряха, немските картечници — също. Чучулигите се извиха нагоре и запяха високо в безоблачното небе. Почувства се сам, сякаш беше попаднал в нов свят в мига на сътворението му.

След това артилерията откри баражния огън и германските картечници подновиха стрелбата. Вляво от себе си Стивън видя как мъжете се опитват да се измъкнат от окопа, но куршумите ги поваляха още преди да успеят да се изправят. По бодливата тел увиснаха тела. Зад него излизаха още хора. Видя Грей да тича покрай окопа и да вика окуражително.

Тръгна колебливо напред, кожата му беше изопната и готова да посрещне метала, който щеше да разкъса плътта му. Извърна се внимателно настрани, за да предпази очите си. Движеше се приведен като старица, обгърнат отвсякъде от оглушителен шум.

Бърн вървеше до него — бавно, както им беше наредено. Стивън хвърли поглед надясно. Видя дълга потрепваща кафеникава редица — парцалени кукли, пристъпващи предпазливо и вдървено, падащи безмълвно, разперили ръце, заменяни от други, поваляни отново, но продължаващи напред сякаш през вихрушка. Опита се да улови погледа на Бърн, но не успя. Към грохота на картечниците се добавяше пукотът на снайперите и ревът на баражния огън пред тях.

Видя Хънт да пада вдясно от него. Стъд се наведе да му помогне, но каската му падна, куршумите разцепиха главата му и тя почервеня.

Краката на Стивън продължаваха с лекота да го носят напред по разранената земя. След двайсет или трийсет метра започна да му се струва, че се издига над тялото си, което придоби собствен живот, движеше се автоматично и той нямаше власт над него. Сякаш се откъсна като насън от металния въздух, през който минаваше плътта му, и този транс му носеше някакво облекчение, близко до еуфорията.

След още десет метра вдясно от него се появи полковник Баркли със сабя в ръка.

Стивън падна. Някаква сила го повали. Озова се треперещ в един ров заедно с потънал в кръв мъж. Артилерийският огън се чуваше далеч напред. Сега и германските оръдия бяха открили преграден огън пред своите. Шрапнелите взривяваха нащърбените си конуси във всяко въздушно пространство, незаето от картечниците.

Стивън си помисли, че няма достатъчно място за всичкия този метал. Би трябвало да се сблъсква и да избухва в искри над главите им. Мъжът до него крещеше безмълвно. Стивън омота крака му със своя превързочен пакет, сетне огледа себе си. Нямаше никакви наранявания. Запълзя към ръба на ямата. Пред него имаше други мъже. Изправи се и тръгна отново. Може би сред тях щеше да е в по-голяма безопасност.

Не изпитваше нищо, докато прекосяваше изтърбушената земя, по която на всеки няколко метра лежаха купчини във военни униформи. Товарът на гърба му тежеше. Извърна се назад и видя втората редица да върви под артилерийския огън в ничията земя. Те биваха отхвърляни назад като вълни, срещнали морския бряг. Телата на земята започваха да се натрупват и да затрудняват настъплението.

Мъжът до него беше загубил част от лицето си, но продължаваше да крачи в същото това състояние на транс, насочил напред пушката си. Носът му се поклащаше и Стивън можеше да види зъбите през липсващата му буза. Никога през живота си не беше чувал такъв грохот. Той полепваше по кожата, разтърсваше костите му. Спомни си заповедта да не спира заради онези зад него и продължи бавно напред, а когато димът се вдигна, видя бодливата тел на германците.

Не беше разкъсана. Войниците тичаха хаотично нагоре-надолу, търсейки начин да преминат. Заплитаха се в намотките, където след това бяха поваляни от картечния огън. Телата им се люшкаха, тресяха се и подскачаха. Но въпреки това опитваха. Двама войници самонадеяно режеха с ножиците телта между труповете, но движенията им привлякоха бързите презрителни изстрели на снайперите. И увиснаха неподвижни.

На трийсетина метра вдясно имаше пролука. Стивън се затича към нея, макар да беше наясно, че точно тя се държи на прицел от няколко картечници. Пое си дъх, когато я достигна, и се приготви да умре.

Тялото му премина през празното пространство и той започна да се смее и да тича с всички сили, докато се претърколи в един окоп и тежката раница се стовари върху му. Вътре нямаше никой.

Жив съм, помисли си той, мили боже, жив съм. Войната изчезна от ума му. Каза си, че това е просто поле под френското небе. Отвъд тътена имаше дървета, а в долината течеше река, пълна с риба. Усети, че гърлото му е пресъхнало и извади манерката с вода. Топлата бълбукаща течност, която се изля в него, го накара да затвори очи от удоволствие.

Окопът беше празен. Тръгна по дъските. Беше прекрасно изработен, с висок бруствер и дървена обшивка, изрядно подредена като по къщите в Съсекс, и със спретнати входове към дълбоки землянки. Погледна назад към британските окопи, всеки сантиметър, от които беше напълно изложен на огъня от по-високите вражески позиции. През дима от германския артилерийски обстрел видя разпокъсаната редица от хора, които продължаваха да напредват, движени от някакъв бавен часовников механизъм, към оръжията, които щяха да ги убият.

Двайсет метра по-надолу окопът се разклоняваше. Стивън не виждаше какво има нататък. Пропълзя, хвърли една граната зад завоя и залегна. Нямаше ответен огън. Изправи се и от ръба на окопа към очите му се разхвърча пръст, вдигната от изстрелите на картечница. Предполагаше, че повечето мъже, тръгнали в атака заедно с него, са мъртви. Втората вълна още не беше стигнала дотук и може би никога нямаше да го направи. Реши да се опита да се оттегли и да се включи в следващия щурм, но беше получил заповед да настъпва през Бомон-Амел към Бокур, до реката. Както Прайс беше казал, девизът на войника е: „Когато се колебаеш, върви напред“.

Тръгна през окопа и намери стълба. Когато картечният огън облиза пръстта пред него, той запълзя по откритата земя, сетне се затича приведен към една яма от снаряд. Там шестима мъже от Ланкашърския полк стреляха яростно към окопа с немските припаси. Едва не се наниза на един щик, докато се вмъкваше в ямата.

Единият от стрелците го погледна и му каза нещо, което Стивън не успя да чуе. Стори му се, че устните му произнасят „измряха до крак“. Мъжът посочи към знака на полка върху униформата на Стивън, след това прекара пръст пред гърлото си и му показа касапницата в ничията земя. На дъното на кратера имаше картечница „Луис“ и доколкото Стивън успя да разбере, те искаха да я пренесат зад няколко дървета, откъдето щяха да атакуват окопа.

Стивън поклати глава и подпря пушката си на ръба на ямата. Започна да стреля. Прекара час, а може би и два под ответния огън от втората линия на немските окопи. По защитните им съоръжения нямаше почти никакви щети. Бодливата тел не беше разкъсана, землянките им бяха непокътнати. Скоро щеше да започне контраатаката.

Стивън огледа изтощените лица на мъжете до себе си. Знаеха, че са в капан.

Нещо под краката му се размърда. Беше главата на мъж, чийто мозък изтичаше през очните орбити. Закрещя да го убият, но тъй като не беше от неговия полк, Стивън се поколеба. Подаде му втората си манерка с вода и когато се наведе, мъжът започна да го умолява да го застреля. Сред тътена на битката никой няма да разбере, помисли си Стивън и стреля два пъти до краката си. Това беше първият живот, който отне в този ден.

Джак Файърбрейс стоеше заедно с Артър Шоу на възвишението, което наричаха „Хълма с единственото дърво“, и наблюдаваше. Очакваха бързо настъпление, почти без съпротива.

Джак мърмореше нещо, а Шоу почти не говореше. Видяха как шотландците излизаха от траншеите като побеснели жени в поличките си и падаха на вълни върху жълто-кафявата пръст. Видяха и стегнатите стъпки на бойците от хампширския полк, които сякаш непринудено се впускаха в някакъв бавен танц, от който бяха приели, че няма да се завърнат. Видяха мъже от всички страни да тръгват безпомощни към окото на бурята.

Собственият им принос за този ден — огромната яма, взривена в седем и двайсет — предупреди врага и му даде десет минути, през които спокойно да заеме позиции. Край кратера видяха да загиват толкова много млади мъже, колкото не бяха си и помисляли, че е възможно. Не бяха успели да изстрелят и един патрон.

Тази прекомерност ги караше невярващо да се стискат един друг за ръцете.

— Не могат да позволят това да продължи — каза Джак. — Просто не могат.

Шоу стоеше с отворена уста. Не беше потресен от насилието, беше закоравял от осакатяванията, които беше виждал и които беше причинил, но сцената, която се разиграваше пред очите му, беше от друг порядък.

„Моля те, Боже, нека това спре — мислеше си Джак. — Моля те, не позволявай да пращат още хора в този ураган.“

Отец Хорокс се приближи и застана до тях. Прекръсти се и се опита да ги успокои с думи и молитви.

Джак извърна лице от ужасната гледка и усети как нещо в него умря.

Шоу заплака. Стисна с огромните си миньорски ръце главата си и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— О, момчета, момчета — повтаряше той. — Бедните ми момчета.

Хорокс трепереше.

— Та това е половин Англия. Какво ще правим? — заекна той.

Скоро всички те притихнаха. Последва още едно изригване от окопа долу и нова вълна се понесе по издълбания лунен пейзаж — може би мъжете от Есекс или полка на херцога на Уелингтън, беше невъзможно да се види. Изминаха не повече от десет метра, преди да се огънат; отначало само неколцина успяха да се изправят, клатушкайки се зашеметени, сетне и други продължиха напред под щита на артилерията; а след това, когато картечниците ги откриха, се разлюляха като царевично поле под напора на вятъра. На Джак му замириса на месо.

Хорокс издърпа сребърния кръст от шията си и го захвърли. По стар навик падна на колене, но не за да се моли. Остана така с разперени длани, опрени в пръстта, след това се наведе и покри главата си с ръце. Джак знаеше какво бе умряло в него.

Стивън си спомни за краткото причастие, на което беше присъствал, докато за по-удобно стъпи върху трупа на мъжа, когото беше убил. Вече нямаше нищо божествено; всичко беше светотатство. В грохота около себе си чуваше ясно само една дума.

— … проклета картечница… проклети палачи.

В оглушителния шум те трябваше да се измъкнат от ямата и да унищожат врага. Двама мъже вдигнаха картечницата „Луис“ до ръба на кратера, но се забавиха, докато измъкнат тежкия сандък с мунициите, и бяха отнесени от вихрушка от куршуми. Другите останаха при Стивън и се опитваха да се предадат. Единият хвърли бяла кърпа, изкачи се на повърхността, но беше улучен точно в окото.

Стивън погледна назад, където подкрепленията настъпваха организирано и премерено. Когато стигнаха на трийсет метра от него, влязоха в обхвата на картечниците, които ги покосяваха със заучена прецизност, докато всички до един не паднаха в диагонална линия. Телата им не помръдваха.

Той закрещя в ухото на мъжа до себе си, който му отвърна по същия начин, но се чу само „Исусе“ и „дяволско оръдие“. Стивън метна и двете си гранати, а когато те се взривиха, побягна назад към един ров зад група брястове и се хвърли в него.

Беше пладне и слънцето напичаше. Нямаше нито облаци, които да го скрият, нито вятър да го разхлади. Шумът беше все така гръмовен. Стивън усети колко е изтощен. Искаше да заспи. Посегна към манерките с вода, но и двете ги нямаше.

Около немските траншеи беше настанал хаос. Видя мъже, които не бяха сигурни в коя посока да настъпват. Окопът, в който се беше скрил сутринта, беше отново превзет от врага. Отвъд него настъпваше нова вълна.

Вярваше, че трябва да продължи напред. Еуфорията го беше напуснала и на нейно място се беше настанила някаква автоматична решимост. Но първо трябваше да пие вода, иначе щеше да умре. Езикът му беше набъбнал като гьон, сякаш беше станал двоен. Спомни си, че надолу по хълма вдясно от него е река Анкр. Беше загубил всичките си хора, така че нямаше значение къде точно ще се бие. Стана и се затича.

Видя войници от колониалните части, вероятно канадци, да се промъкват през едно тясно дере надолу към клисурата. През четирийсетте минути, които му бяха необходими, за да ги подмине, пред очите му цял батальон беше повален на земята. Само трима стигнаха до телените заграждения на германците, където бяха застреляни.

Стивън тичаше яростно като насън надолу към реката. Вдясно от себе си видя познат силует. Беше Бърн, кървеше, но се движеше.

— Какво стана? — извика Стивън.

— Пометоха ни — изкрещя Бърн в ухото му. — Полковникът е мъртъв. Както и двама ротни командири. Трябва да се прегрупираме и да атакуваме отново.

— По реката?

— Да.

— А с теб какво се случи?

— Върнах се назад, после пак напред. Втората вълна беше избита в окопа. Не можеш да минеш по него заради труповете.

— Имаш ли вода?

Бърн поклати глава.

Когато приближиха немските позиции, се натъкнаха на няколко момчета, които спяха в дупки от снаряди. Будните нощи под обстрела и усилието от сутринта им бяха дошли в повече, дори в обсега на вражеските оръдия.

Отново избухна оръдеен огън и Бърн и Стивън залегнаха до едно спящо момче и някакъв мъж, който сигурно беше мъртъв от часове. Част от червата му се бяха изсипали върху изровената почва в кратера, а слънцето беше започнало да го опича.

Вляво от тях един сержант крещеше с всички сили, опитвайки се да накара войниците си да тръгнат напред в нова атака към немските окопи, които се простираха чак до железопътната линия.

— Тези са от нашите — каза Бърн.

Беше взводът на Харингтън или каквото беше останало от него.

— Трябва да тръгнем с тях — отвърна Стивън.

И отново в разпокъсана самоубийствена редица те поеха към смъртоносния трясък на картечниците. Облян в кръв, но без да го е грижа, Стивън наблюдаваше как снопове живот падаха на земята заедно със спомените и любовите си, гърчеха се и повръщаха. Смъртта им вече беше безсмислена, но някои от тях продължаваха да вървят напред и в тази нова безкрайност се криеше ням ужас.

Харингтън изкрещя, когато лявата му половина беше отнесена от шрапнел и затърси с треперещи пръсти морфинови таблетки.

От претъпканите кратери откриха снайперистки огън срещу окопите, след това последва ново финално изригване. Едно момче отхвръкна от силата на взрива и се залепи за някакво дърво, рамото му беше отнесено; другите падаха или се хвърляха на земята, смляна от собствените им оръдия.

Бърн се прокрадна към пищящото момче. Завлече го зад дървото, чиято кора ставаше на трески от страничния огън. Стивън видя бялата превръзка, с която започна да бинтова раните му. Зад тях притичваха санитари с носилки, но само привличаха куршумите, защото вървяха изправени.

Стивън отпусна лице върху пръстта и я остави да напълни устата му. Затвори очи, беше видял достатъчно. Отиваш в ада, помисли си той. В главата му зазвучаха прощалните думи на Азер. Но грохотът около него ги разсея.

Бърн домъкна някак си момчето обратно в кратера. На Стивън му се искаше да не беше успял, защото то със сигурност щеше да умре.

Сержантът призоваваше за нова атака и десетина мъже откликнаха. Стивън ги наблюдаваше как стигат до първото заграждение с бодлива тел, преди да осъзнае, че и Бърн е с тях. Опитваше се да си пробие път, когато го взеха на мушка и той увисна на телта; ботушите му се тресяха, докато тялото му се пълнеше с олово.

Стивън лежеше в кратера заедно с момчето и мъртвия от сутринта мъж. Три часа слуша как момчето се молеше за вода под жаркото слънце. Опита се да си запуши ушите, за да не го чува. На един от труповете все още имаше манерка, но тя беше пробита от куршум и повечето от съдържанието й се бе изляло. Беше останала само червеникавокафява течност, премесена с пръст и кръв. Стивън я изля в молещата уста на момчето.

Ранените край тях се опитваха да се надигнат и да се оттеглят, но само извикваха ново изригване на картечния огън. Падаха покосени там, където бяха лежали.

Когато стрелбата в ничията земя секна, немците от втория окоп започнаха да се целят в телата по бодливата тел. В рамките на два часа отнесоха парче по парче главата на Бърн, докато между раменете му остана само дупка.

Стивън се молеше за тъмнина. От първата минута на сутринта изобщо не се беше опитвал да си спаси живота. Дори беше изпитал примирение, когато тялото му се беше открило за въображаемото проникване на куршумите при преминаването през пробива в бодливата тел. Сега копнееше да настъпи краят на този ден и на новата, немислима реалност, която той бе донесъл.

С падането на нощта земята може би щеше да се върне към естествения си ход и вероятно след много, много години случилото се под слънчевата светлина щеше да се разглежда като аномалия и да намери обяснение в рамките на нормалния живот. Но в момента на Стивън му се струваше, че е точно обратното, че това е новата реалност, това е светът, в който бяха прокълнати да живеят, а смяната на сезоните, на деня и нощта вече не съществуваше.

Когато повече не можеше да понася миризмата на плът в кратера, реши да бяга на всяка цена. Един вял щурм вляво от него временно привлече немските картечници и когато прецени, че моментът е подходящ, осланяйки се на сляпата вяра, късмета или провидението, той хукна назад заедно с още няколко души, които не можеха повече да чакат нощта.

На ръба на припадъка той се смъкна клатушкайки се надолу към реката, за да утоли жаждата си, за което мечтаеше от обяд. Остави пушката си на брега и нагази във водата. Потопи главата си в бавното течение и усети как то се просмуква през порите му. Отвори уста като риба.

Стоеше в речното корито и се опитваше да се съвземе. Потопи ръце с дланите нагоре, сякаш се молеше. Грохотът, идващ от двата речни бряга, смазваше черепа му. Изобщо не стихваше. Спомни си за Бърн, заплетен като врана в бодливата тел. Щяха ли да налеят вода в дупката между раменете му? Как щеше да пие вода? Опита се да овладее мислите си. Бърн беше мъртъв, вече нямаше нужда от вода. Но не смъртта му имаше значение, а това, че светът беше изместен от оста си. Не смъртта на десетките хиляди души беше важна, а начинът, по който бяха доказали, че може да си човешко същество и въпреки това да действаш срещу природата.

Опита се да излезе на брега, но течението беше силно, а тялото му бе на ръба на крайното изтощение, и той загуби равновесие и се понесе надолу по реката.

Във водата беше обкръжен от германци. До себе си видя лицето на мъж, който викаше нещо на чужд език. Стивън се залови за него. Другите също се бяха вкопчили един в друг и се опитваха да излязат. Намираше се сред хора, които бяха убили приятелите му. Но отблизо в разранените им лица и широко отворените им очи разпозна мъже като него самия. Един стар посивял ефрейтор крещеше. Смугло момче, подобно на много други, плачеше. Стивън се опита да ги мрази както преди.

Отвсякъде го притискаха германски тела, мокрите им куртки го обграждаха, без да се интересуват кой е. Гласовете им се сливаха в неразбираем вой.

Над реката имаше тесен мост с груба британска конструкция. Немците се опитаха да се качат на него, но британските войници стъпваха върху ръцете им. Стивън вдигна очи към един висок редник без каска, който гледаше надолу с презрение.

— Извади ме — извика той. — Извади ме.

Мъжът му подаде ръка и започна да го изтегля. Стивън усети как във водата в него се вкопчват ръце. Опитваха се да го дръпнат надолу. Редникът стреля в реката и Стивън се покатери на моста. Няколко души го изгледаха с изненада.

— Пленници — каза мъжът, който го бе издърпал от водата. — Защо да им помагаме да преминат реката?

Стивън се промъкна през моста към далечния бряг и легна във влажната трева.

Изабел, червената стая, къщата на дядо му… Опита се да се съсредоточи върху отчетливите спомени, да извае вероятното бъдеще от миналото. Концентрира се върху мириса от задушните канцеларии на лондонските докове. За миг се пренесе в стаята си над кея.

Стъмваше се, нощта беше близо, макар светлината да не бързаше да си тръгне, а с нея оставаше и шумът.

Любопитството му започна да се завръща. Искаше да разбере какво се е случило. Тази сутрин беше повел атака и трябваше да върви напред, където и да се намираше.

Подгизналата раница му се струваше толкова непосилно тежка, че забрави за изоставената пушка. Вдясно от него се простираше голямата гора на Тиепвал.

Изправи се и тръгна към германските позиции. Нещо го удари в слепоочието, като тухла, запратена с огромна скорост, и той падна на земята.

Следващото лице, което видя, не беше на чиновник, на Изабел или на майка му, както донякъде очакваше, а на един от тунелджиите на Уиър.

— Леле, доста сте се отдалечили от позициите. Сигурно сте на почти два километра — каза мъжът, докато вадеше полева превръзка.

Стивън изсумтя. Приятелският глас на мъжа беше почти невъзможен спомен, идващ от друго време.

— Казвам се Тайсън. Всички сме доброволци, ако ме разбирате. Там, където бяхме, прекратиха настъплението и ни пратиха тук. Всички санитари са избити. Момчетата от Ълстър стигнаха дотук. Както и вашите.

— Какво ми е?

— Повърхностна рана, бих казал. На левия крак. Дори няма да ви дадат домашен отпуск за нея. Ще пратя тук капитан Уиър.

Стивън лежеше в плиткия кратер. Не изпитваше никаква болка в крака.

Прайс правеше проверка на личния състав. Пред него стояха мъжете от ротата му, които бяха успели да се върнат. Лицата им бяха напрегнати и изглеждаха сиви в мрака. Като начало заразпитва за местонахождението на всички липсващи. След известно време осъзна, че това ще отнеме прекалено много време. Оцелелите невинаги бяха сигурни кого са видели мъртъв. Главите им бяха клюмнали от изтощение, сякаш всеки техен орган копнееше за почивка.

Прайс ускори процедурата. Бързо преминаваше от едно име, останало без отговор, към друго. Бърн, Хънт, Джоунс, Типър, Уд, Лесли, Барнс, Стъд, Ричардсън, Савил, Томпсън, Ходжсън, Бъркъншоу, Люелън, Франсис, Аркрайт, Дънкън, Ший, Саймънс, Андерсън, Блъм, Фейърбрадър. Имената отекваха в здрача и придаваха плътност на своите носители; на селата и градовете, до които щяха да стигнат телеграмите; на къщите, чиито кепенци щяха да бъдат затворени и следобед иззад затворените им врати щяха да се чуват приглушени стонове; на местата, които ги бяха родили и които щяха да заприличат на женски манастири, да се превърнат в мъртви селища без живот и смисъл, без гласовете на бащите, без млади мъже във фабриките и по полята, без съпрузи за жените, без гърлени възгласи из кръчмите, без децата, които можеха да се родят и които щяха да пораснат, да работят, да рисуват и дори да управляват — тези места щяха да останат безплодни, защото разкъсаната плът на бащите лежеше в миризливи дупки от снаряди в полята с цвекло, а живите тела в домовете им щяха да бъдат заменени от гранитни плочи, чиято безжизнена повърхност щеше да се покрие от ленивото зелено безразличие на мъховете и лишеите.

От 800 мъже в батальона, които излязоха от окопите, само 155 се обадиха при произнасянето на името им. Прайс даде команда свободно на ротата си, макар да не го изкрещя като на парад; каза го мило. Те се обърнаха сковано, сетне потеглиха в нови формирования, до хора, които никога преди не бяха виждали. Вървяха в строй.

Джак Файърбрейс и Артър Шоу ги изчакаха, за да ги попитат как са. Мъжете ги подминаха като насън и не им отговориха. Някои от тях плюха или побутнаха каските си; повечето гледаха надолу, лицата им бяха безизразни, но въпреки това набраздени от тъга. Прибраха се в палатките си и легнаха.

Стивън лежеше в кратера на хълма край Тиепвал и чакаше да падне пълен мрак.

Майкъл Уиър се промъкна при него.

— Тайсън ми каза къде си. Как е кракът ти?

— Добре е. Ще мога да вървя. Ти какво правиш тук?

— Доброволец съм. В нашите позиции е пълен хаос. Няма достатъчно вагони да натоварят хората. Превързочните пунктове са претъпкани. Окопът, от който тръгнахте сутринта, е пълен с телата на войници, които така и не успяха да излязат. — Гласът на Уиър трепереше. Той лежеше до ранения крак на Стивън. — Двама от генералите са се самоубили. Ужасно е, ужасно е…

— Успокой се, Уиър, успокой се. Мръдни малко натам.

— Така по-добре ли е? Какво се случи с теб?

Стивън въздъхна и се отпусна на земята. Шумът утихваше. Артилерията и от двете страни прекрати огъня, от време на време се чуваха само картечни откоси и снайпери.

— Не помня — каза. — Не знам. Видях как убиват Бърн. Отначало си мислех, че всичко върви добре. След това се озовах при реката. Не знам. Толкова съм уморен.

Най-накрая се стъмни. Нощта се изливаше на вълни от хребета над тях и оръдията най-после бяха замлъкнали.

Земята се раздвижи. Вдясно от тях един мъж, който беше лежал неподвижно през целия ден, се изправи, но падна отново, тъй като раненият му крак не успя да понесе тежестта му. И други се размърдаха и започнаха да изпълзяват като червеи от кратера, куцаха, влачеха се по корем, залитаха. След минути склонът закипя от движенията на ранените, които се опитваха да се върнат на позициите си.

— Боже — каза Уиър. — Не знаех, че има толкова много хора тук.

Беше като възкресение в гробище, дълго двайсет километра. Сгърчени, агонизиращи силуети се възправяха от разровената почва и се опитваха да се върнат към предишния си живот. Сякаш земята бълваше едно цяло осакатено поколение; всеки от тях различен, но и свързан с обезобразените си събратя, надигащи се от пръстта, която сякаш не искаше да ги пусне.

Уиър трепереше.

— Всичко е наред — каза Стивън. — Оръдията спряха.

— Не е това — отвърна Уиър. — Чуваш ли този шум?

Стивън не беше забелязал нищо освен тишината, настъпила след тътена на оръдията. Но сега, когато се заслуша, разбра какво имаше предвид Уиър — беше протяжен непрекъснат вопъл. В него не се открояваше отделно страдание, но звукът се спускаше до реката вляво от тях и се катереше към километър нагоре по хълма. Когато слухът му се адаптира към мълчанието на артилерията, Стивън го чу по-ясно — сякаш самата земя стенеше.

— О, боже, о, боже. — Уиър се разплака. — Какво направихме, какво направихме? Чуй само. Сторили сме нещо ужасно, никога няма да е като преди.

Стивън сложи длан върху рамото му.

— Спокойно — каза. — Трябва да се държиш.

Разбираше какво чувства Уиър, защото чувстваше същото. Докато се вслушваше в протеста на земята, долови звуците на един нов свят. Ако не положеше усилия да се контролира, можеше никога да не се върне в реалността, в която беше живял.

— О, боже, о, боже. — Уиър трепереше и хлипаше, докато звукът се надигна като дъждовен вятър, стържещ по небе от стъкло.

Стивън остави изтощеното си съзнание да се изпусне от контрола му. Усети как заедно със звука се пренася в свят, в който съществува само паника. Сепна се и се събуди, върна се с усилие в стария си живот, който може и да не беше същият като преди, но ако вярваше в него, щеше да продължи.

— Прегърни ме — каза Уиър. — Моля те, прегърни ме.

Той пропълзя през пръстта и положи глава на гърдите на Стивън.

— Наричай ме по малко име — каза той.

Стивън го прегърна и го притисна.

— Всичко е наред, Майкъл. Всичко е наред, Майкъл. Дръж се, не се разпадай. Дръж се, дръж се.