Разкритието на древния ръкопис

АЗ НЕ СЪМ ЗЛО.

Тогава защо унищожаваш.

ПОЯСНИ!

Правиш отвратителни неща.

ТЪЛКУВАЙ!

Ти убиваш.

ТЕЗИ, КОИТО СА УБИТИ, СТАВАТ ДРУГО НЕЩО.

Да, мъртви. Унищожени.

ФОРМУЛИРАЙ УНИЩОЖАВАМ!

Да разрушаваш, да повреждаш, да съсипваш, да убиваш.

ФОРМУЛИРАЙ СЪЗДАВАМ!

Да издигнеш, да направиш нещо от нищо, да вземеш суров материал и да изобретиш нещо ново.

НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО НИЩО. ВСИЧКО Е НЕЩО. ОТКЪДЕ ИДВА ТВОЯТ „СУРОВ МАТЕРИАЛ“? НЕ Е ЛИ БИЛ НЕЩО, ПРЕДИ ДА ГО НАКАРАШ ДА СТАНЕ НЕЩО ДРУГО?

Глината е просто буца глина, преди майсторът да я оформи като красива ваза.

БУЦА. КРАСИВА. МНЕНИЕ. ЛИЧНО. ГЛИНАТА Е БИЛА НЕЩО. МОЖЕ БИ ТИ СИ БИЛА ТОЛКОВА НЕВПЕЧАТЛЕНА ОТ НЕЯ, КОЛКОТО СЪМ АЗ ОТ ХОРАТА, НО НЕ МОЖЕШ ДА ОТРЕЧЕШ, ЧЕ Е БИЛА СЕБЕ СИ. ТИ СИ Я СМАЗАЛА, РАЗТЕГНАЛА, ИЗДЪРПАЛА, СТОПИЛА, БОЯДИСАЛА И ПРИНУДИЛА ДА СТАНЕ НЕЩО ДРУГО. ТИ СИ НАЛОЖИЛА ВОЛЯТА СИ ВЪРХУ НЕЯ. И НАРИЧАШ ТОВА СЪТВОРЯВАНЕ?

АЗ ВЗЕМАМ ЕДНО СЪЩЕСТВО И КАРАМ МОЛЕКУЛИТЕ МУ ДА ПОЧИВАТ. КАК ТОВА ДА НЕ Е СЪТВОРЯВАНЕ? БИЛО Е ЕДНО НЕЩО, А СЕГА Е ДРУГО. НЯКОГА Е ЯЛО, СЕГА ГО ЯДАТ. НЕ СЪЗДАВАМ ЛИ ПРЕПИТАНИЕ ЗА НЕЩО ДРУГО С НОВОТО МУ СЪСТОЯНИЕ? И МОЖЕ ЛИ ДА ИМА АКТ НА СЪТВОРЕНИЕ, КОЙТО ДА НЕ УНИЩОЖАВА? СЕЛА ПАДАТ. ИЗДИГАТ СЕ ГРАДОВЕ. ХОРА УМИРАТ. ЖИВОТ НИКНЕ ОТ ПОЧВАТА, КЪДЕТО ТЕ ЛЕЖАТ. НЕ Е ЛИ АКТЪТ НА УНИЩОЖЕНИЕ, СТИГА ДА МИНЕ ДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ, АКТ НА СЪТВОРЕНИЕ?

– Разговори с Шинсар Дъб

Тридесет и шест

− Честит Рожден ден! – извиках, докато отварях предната врата на КДБ. Когато Дани влезе вътре, закачих заострена шапка за купони на главата ù, пуснах ластика така, че да изшляпа под брадичката ù и ù подадох свирка.

– Сигурно се шегуваш, Мак. Той беше преди месеци – тя изглеждаше смутена, но видях искрата в очите ù. – В’лане каза, че ме викаш. Това е супер, пич! Фае принц идва да търси Мега! К’во става? Не съм те виждала отдавна.

Заведох я до Центъра на купона в задната част на книжарницата, където гореше огън, свиреше музика и бях натрупала пакети на масата.

Очите ù се разшириха.

– Всичко това за мен ли е? Никога не съм имала купон.

– Имаме чипс, пица, торта, бисквити, бонбони и сладките са с тройна шоколадова лакта, с шоколадов крем или с шоколадови парченца. Ще хрупаме чипс, ще отваряме подаръци, ще се тъпчем и ще гледаме филми.

– Както сте правили ти и Алина?

– Точно така – обвих с ръка раменете ù. – Но едно по едно! Седни долу и стой тук!

Забързах обратно към предната част на магазина, извадих тортата от хладилника, забодох четиринайсет свещи и ги запалих.

Гордеех се с тортата си. Бях се постарала да направя глазурата ù с извивки и шарки, после я бях украсила с горчивосладки шоколадови пръчици.

– Ще трябва да си пожелаеш нещо и да духнеш свещите.

Поставих тортата на масичката за кафе пред нея.

Дани я зяпаше с колебливо изражение и за миг можех само да си мисля: „Моля те, не я забивай в тавана!“. Беше ми отнело цял следобед и три опита да изпека такава, която да става.

Тя ме погледна, стисна очи и намръщи лице със свирепа решителност.

– Не се наранявай, скъпа! Това е просто желание – подразних я.

Но тя си намисли желанието по начина, по който правеше всичко останало – на сто и петдесет процента. Стоя толкова дълго, че започнах да се чудя дали няма нещо като адвокат в нея, който добавяше клаузи и допълнения.

После очите ù се отвориха рязко и тя ми хвърли наперената си усмивка. Едва не издуха глазурата от тортата.

– Значи ще се сбъдне, нали? Защото духнах всичките?

– Никога ли не си имала торта за рождения ден, Дани?

Тя разклати глава.

– От този ден нататък ще има поне една торта за рожден ден за Дани Мега О’Мали всяка година – възвестих тържествено.

Тя засия, наряза тортата и сложи две огромни парчета в чинии. Добавих бисквити и шепа бонбони.

– Пич – каза тя щастливо, облизвайки ножа, – какво ще гледаме първо?

Откакто бях дошла в Дъблин, не беше имало много моменти в живота ми, в които бих могла да седна, да се отпусна и да забравя.

Тази вечер беше един от тях. Беше блаженство. За една открадната вечер отново бях Мак. Имах добра храна, наслаждавах се на добра компания и се преструвах, че нямам никакви грижи. Едно нещо бях научила. Колкото по-тежък става животът ти, толкова по-нежен трябва да си със себе си, когато най-после получиш малко почивка, или няма да бъдеш силен, когато трябва да си.

Гледахме черна комедия и си скъсахме петуниите от смях, докато лакирах късите ù нокти в черно.

– Какво е това? – попитах, когато забелязах гривната ù.

Бузите ù порозовяха.

– Нищо не е. Дансър ми я даде.

– Кой е Дансър? Имаш гадже?

Тя сбърчи нос.

– Не е това.

– А какво е?

– Дансър е супер, но той не е... той има... просто приятел.

Да бе! Мега се беше изчервила. Дансър беше повече от приятел.

– Как се запозна с него?

Тя се размърда неудобно.

– Филма ли ще гледаме, или ще сме момиченца?

Взех дистанционното и натиснах паузата.

– Сестри, не момиченца. Изплюй камъчето, Дани! Кой е Дансър?

– Ти никога не ми разказваш нищо за твоя сексуален живот – каза тя сърдито. – Обзалагам се, че с Алина сте говорили за секс през цялото време.

Изправих се разтревожена.

– Ти имаш ли сексуален живот?

– Не, човече. Не съм готова още. Само казвам. Ако искаш да говорим като сестри, трябва да направиш нещо повече, отколкото да ми прочетеш закона.

Отново задишах. Тя беше принудена да порасне прекалено бързо. Исках част от живота ù да се разкрива бавно и перфектно, с рози и романтика. Не исках първото ù преживяване да е в Камаро, чието табло се забива в кръста ù, а някакъв тип, когото едва познава, да пъшка върху нея, въпреки че със сигурност би помнила нещо подобно вечно.

– Помниш ли когато казах, че сме закъснели с един разговор?

– А, ето я и лекцията – измърмори тя. – Пич, слушай! Те не ни казаха всички важни неща за пророчеството. Пропуснали са много – изстреля тя внезапно и по този начин ме извади от релси напълно, както знаеше, че ще стане.

– И ти ми казваш това едва сега?

Тя издаде долната си устна.

– Щях да стигна до това. Ти си тази, която искаше да говорим за глупави неща, докато аз се опитвах да съм професионалистка. Всъщност и аз го научих съвсем скоро. Не се въртя много около манастира. Изнесох се много отдавна.

Бях предположила, че се е върнала! Някой ден щях да се науча да спра да правя предположения.

– Къде си се настанила? При Джейни в Дъблинския замък?

Тя скръсти ръце пред гърдите, перчейки се.

– Отскачам да убивам Фае шебаняците, които ни ловуват, но си имам моя квартира. Наричам я Каза Мега.

Дани живееше сама? И имаше гадже?

– Ти току-що стана на четиринайсет! – бях ужасена. Частта с гаджето беше приемлива (е, може би, в зависимост какъв е той, на колко години е и дали е достатъчно добър за нея), но да живее сама... Това трябваше да се промени бързо.

– Знам. Закъснели сме с един разговор – тя ми пусна онази нахакана усмивка. – Имам няколко места за различни настроения. Разполагам с всичко. Имам даже пистов мотор! – тя размаха ръце. – При това без пари. Създадена съм за този свят.

Кой щеше да се грижи за нея, ако настине? Кой щеше да говори с нея за контрол върху раждаемостта и болести, предавани по полов път? Кой щеше да бинтова порязванията и ожулванията ù и да се грижи да се храни правилно?

– За пророчеството, Мак. Има цяла друга част, за която не ни казаха.

Загърбих родителските тревоги за момента.

– Къде научи това?

– Джо ми каза.

– Мислех, че Джо е лоялна към Роуина.

– Мисля, че в Джо има нещо. Тя е част от Убежището на Роуина, но не мисля, че изобщо я харесва. Каза, че Ро не им позволила да ти кажат цялата истина и са я скрили от мен, защото не вярват и на мен. Мислят, че ти казвам всичко.

– Е, казвай! – пришпорих я.

– Пророчеството има цял куп други части, още подробности за хора и как ще се случат нещата. Казва, че тази, която умре млада, ще предаде човешката раса и ще се свърже с тези, които са създали Звяра.

Размърдах се неспокойно. Хиляда години преди Алина да се роди е било предсказано, че тя ще се присъедини към отбора на Даррок?

– Казва, че тази, която копнее за смърт, тази, която ще търси Книгата – това си ти, Мак, – не е човек и че двете, които са от древни кръвни линии, нямат по-голям шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Отворих уста, но думи не излезнаха.

– Там пише, че има около двайсет процента шанс да се получи и че ако се провалите, второто пророчество има само около два процента шанс.

– Кой пише пророчества с такива скапани шансове? – казах ядосано.

Тя се захили.

– Пич, аз казах същото!

– Защо не са ми казали? Изкараха го така, сякаш аз съм буквално назначителна – така ми харесваше повече. Имах достатъчно проблеми, с които да се справям.

Дани сви рамене.

– По същата причина, по която Ро никога не ни е казвала, че може да сме Ънсийли каста. Според нея, ако знаеш какво предсказва пророчеството, може подсъзнателно да го изпълниш. Аз казвам, че трябва да знаеш коя си, нали? Като погледнеш в огледалото, очите трябва да срещат очи или спираш да гледаш.

– Какво още? – настоях. – Имаше ли още?

– Има нещо като цяло друго... подпророчество. Казва, че ако двете от древни кръвни линии са убити, нещата ще се разиграят различно и шансовете за успех ще бъдат по-високи. Колкото по-млади са убити, толкова по-добре.

Лед се плъзна по гръбнака ми. Това беше жестоко и точно. Кой докъде би стигнал, за да наклони везните по-силно в полза на човешката раса? Бях изненадана, че не са ни убили при раждането. Ако приемех, че съм била родена.

– И аз мислех, че вероятно за това ти и Алина сте дадени за осиновяване. Някой не е искал да ви убива като малки, затова са ви отпратили.

Разбира се. И ни е било забранено да се връщаме. Но Алина искаше да отиде да учи в Дъблин, а татко никога не е бил в състояние да ни отказва нищо.

Едно решение, едно дребно решение и светът, какъвто го познавахме, започна да се разпада.

– Какво още? – притиснах я.

– Джо каза, че са говорили с Нана О’ зад гърба на Ро. Казва, че старата жена е била в манастира в нощта, когато Книгата се е измъкнала. Видяла е някои неща. Шийте зрящи разкъсани на парчета, накълцани. Каза, че открили само малки части от някои. Други никога не намерили.

– Нана е била там, когато Книгата е избягала? – не беше споменала и дума в нощта, когато с Кат бяхме говорили с нея в къщурката ù до морето. Освен че ме нарече Алина и ни каза, че внучката ù Кейли е била най-добрата приятелка на Айла и също така член на Убежището, и че почувствала мрачни вълнения в земята, не ни беше разказала почти нищо друго.

Дани поклати глава.

– Появила се после. Костите ù били казали, че безсмъртната душа на дъщеря ù е в опасност.

– Имаш предвид на внучката ù – Кейли.

– Имам предвид на дъщеря ù – очите на Дани искряха. – Ро.

Устата ми оформи беззвучно О.

– Роуина е дъщеря на Нана? – успях накрая. Роуина е била майка на Кейли? Колко още е пропуснала Нана О’Райли да ми каже?

– Старата жена я ненавижда. Не я признава. Кат и Джо претърсили къщата на Нана, докато тя спяла, и намерили неща. Снимки и бебешки книжки, разни други. Нана мисли, че Ро има пръст в бягството на Книгата. Каза, че Кейли ù казала, че създали резервно мини-Убежище, за което Ро не знаела нищо и че водачката дори не живеела в манастира. Казвала се Теси или Тели, или нещо подобно. В случай че нещо се случи с членовете на Убежището, които живеели в манастира.

Главата ми се въртеше. Бяха ме държали напълно неосведомена. Ако бях отложила празнуването на рождения ден на Дани, никога нямаше да науча. Ето я тайнствената Тели, която и Баронс, и баща ми бяха споменали! Тя е била водач на тайното Убежище. Помогнала е на майка ми да избяга. Трябваше да я намеря. „Откри ли вече Тели?“ – бях подслушала Баронс. – Не? Прати още хора!“ Изглежда, Баронс още веднъж ме беше изпреварил и вече беше пратил хората си да я търсят. Защо? Откъде е знаел за жената? Какво беше това, което беше научил и за което не ми беше казал?

– И?

– Казала, че м-... Е, предполага се, че не си човек, затова сигурно не ти е майка. Айла се измъкнала жива. Нана О’ я видяла да напуска същата нощ. Никога няма да познаеш с кого!

Не се доверявах на себе си дори за нещо толкова просто като да продумам. Роуина. И старата кучка вероятно я е убила. Независимо дали беше моя майка, или не, все още се чувствах свързана с нея и исках да я защитавам.

– О, хайде! Трябва да познаеш! – Дани се замъгляваше по краищата от вълнение.

– Роуина – казах равнодушно.

– Опитай пак! – каза тя. – Това ще ти изпържи мозъка. Нана никога нямаше да разбере, че е той, но ти си отишла там с него. Е, тя не говори за него като за мъж – нарича го онова.

Зяпнах я.

– За кого говориш? – настоях.

– Видяла е Айла да се качва в кола с нещо, което тя нарича Прокълнатия. Пичът, който откарал единствената оцеляла от Убежището на манастира преди двайсет и няколко години, е бил Баронс.

Бях толкова възбудена след всичко, което Дани ми каза, че нямаше как да съм в състояние да правя нещо толкова летаргично, като да се свивам на дивана и да гледам филм. Плюс това толкова много захар циркулираше през системата ми, че почти вибрирах като Дани.

След като пусна бомбата „Баронс“, тя включи отново филма и започна да се хили. Хлапето беше жилаво.

Аз седях и зяпах екрана без да виждам нищо.

Защо Баронс беше скрил от мен, че е бил в манастира, когато Книгата е избягала преди двайсет и няколко години? Защо да крие от мен, че е познавал Айла О’Конър – майката на сестра ми? Можех да се откажа от майка, която никога не бях имала, но не можех да се откажа от сестра ми. Независимо дали беше моя биологична сестра, или не, аз мислех за нея като за такава и точка. Край.

Спомних си как слизах по стълбите и чух да казва на Риодан по телефона: „След това, което научих за нея онази нощ...“. Дали имаше предвид нощта, в която отидохме до къщурката? Дали и той е бил също толкова изненадан като мен, да чуе Нана да ми казва, че жената, с която е напуснал манастира преди две десетилетия, се смята за моя майка?

Дали я беше завел при тази Тели, която е помогнала Алина и аз да намерим приемен дом в Америка? Ако Айла е напуснала манастира жива, защо, как и кога е умряла? Дали изобщо е стигнала до Тели или жената предварително се е била съгласила да изведе децата ù, ако нещо се случи с нея? Каква роля играеше Баронс във всичко това? Той ли беше убил Айла?

Размърдах се неспокойно. Той беше видял тортата. Знаеше, че планирам парти за рожден ден. Той мразеше рождените дни. Нямаше начин да се появи тази вечер.

Разчоплих парче шоколадова глазура. Огледах книжарницата. Съзерцавах стенописа на тавана и мачках кашмирената завивка. Извадих няколко трохи от ъгъла на дивана и ги подредих върху чинията си.

Роуина беше дъщеря на Нана. Айла и Кейли на практика бяха израснали заедно. Айла е била Повелителка на Убежището. Сметнали са за необходимо да сформират Убежище зад гърба на Ро. Което дори не е било в манастира. Айла е ръководила официалното, а мистериозната Тели – тайното. През всички тези години майка ми – Айла – е поемала вината за бягството на Книгата, а сега изглеждаше, че Роуина е стояла зад него.

Беше позволила ние да поемем вината – първо Айла, после Алина, после аз.

...двете от древни кръвни линии няма да имат повече шанс, отколкото има снежна топка в ада, да оправят нашата каша, защото няма да искат.

Въздъхнах. Когато подслушах мама и татко онази нощ в Ашфорд да говорят за това как може да обрека света на гибел, се бях почувствала осъдена. После Кат и Джо ми бяха показали пророчеството (което, както вече знаех, е било съкратена версия) и се бях почувствала опростена.

Сега отново се чувствах осъдена. Беше доста обезпокояващо да чуя, че колкото по-рано бъдем убити двете с Алина, толкова по-добре ще се развият нещата за човешката раса.

Ако Алина беше останала жива, щеше ли да избере Даррок? В пристъп на скръб бях поискала да заменя света с нов, в който Баронс да е жив. Бяхме ли и двете фатално дефектни? Дали са ни запратили далеч от Ирландия не за наше собствено добро, а в името на добруването на света? Затова ли МЗО[19] ми беше дал картата СВЕТЪТ? Защото трябваше да погледна света, да го видя и да го избера? Кой беше МЗО, все пак?

Когато пристигнах в Дъблин и започнах да откривам разни неща за себе си, се бях почувствала като герой, който е бил изпратен насила на епично пътешествие.

Сега просто се надявах, че няма да оплескам нещата твърде много. Големите проблеми изискваха големи решения. Как бих могла да се доверя на собствената си преценка, когато дори не бях сигурна коя съм?

Кръстосах крака. После ги разплетох и прокарах ръка през косата си.

– Пич, ще гледаш или ще правиш диванна художествена гимнастика? – оплака се Дани.

Изгледах я сковано.

– Искаш ли да убиеш нещо?

Тя засия. Имаше мустаци от шоколадов сладолед.

– Човече, мислех, че никога няма да попиташ!

Пазя в специална папка в ума си златните спомени за всички случаи, в които двете с Дани се биехме гръб в гръб.

Не мога да спра да мисля какво би било, ако Алина ми се беше доверила и бяхме имали възможност да се бием една до друга. Какво би било да знаеш, че имаш сестра, която пази гърба ти, че сте екип, че тя никога няма да те изостави, че ще се измъквате една друга от лагера на врага? Това е едно от най-страхотните изжвявания на света. Да знаеш, че независимо в колко лоши проблеми си се забъркал, някой ще дойде за теб и ще продължи с теб. Това е любов. Чудя се дали това, че аз и Алина се бяхме оставили да бъдем разделени от океана, означаваше, че сме слаби. Чудя се дали тя все още щеше да е жива, ако бяхме останали заедно.

Може никога да не разбера какъв е произходът ми, но мога да избера кой да се включва в моето семейство от тук нататък и Дани е неподлежаща на преговори част от него. Джак и Рейни ще се влюбят в нея, когато най-накрая ги запозная.

Помитахме хлъзгавите улици, убивайки Ънсийли здраво. С всяко намушкано, ставах все по-уверена, че не съм кралят. Щях да усетя нещо, ако бях – угризение, вина, нещо. Кралят не беше пожелал да се откаже от сенчестите си деца. Не изпитвах гордостта на създателя, нито заблудена любов. Не изпитвах нищо, освен задоволство, че слагам край на тяхното безсмъртно, паразитно съществуване и че спасявам човешки живот.

Налетяхме на Джейни и неговите Бранители и им помогнахме да се измъкнат от затруднение с няколко пресяващи. Видяхме Лор и Фейд да дебнат. Мисля, че зърнах един Келтър на някакъв покрив, но той изчезна толкова бързо, че останах само с впечатлението за гладки татуирани мускули в мрака.

Призори се озовахме твърде близо до „Честър“ и реших, че вероятно трябва да прекратим засега. Най-после бях достатъчно уморена, за да заспя, а исках да бъда на висота, за да проследя Шинсар Дъб.

Тази вече всичко щеше да свърши, най-после. Тази вечер щяхме да запечатаме Книгата завинаги. После щях да събера парчетата от живота си и да започна да го изграждам наново, първоначално с мама и татко. Щях да продължа да търся информация за това кой е убил Алина и коя съм аз, но след като щях да дишам малко по-лесно, ако знам, че Книгата отново е под ключ. Да отделя време за себе си, време да живея... и да обичам.

– Да се връщаме в книжарницата, Дани!

Звук от задушаване беше единственият отговор.

Завъртях се и изпищях. Не помислих. Просто скочих и забих длани в нея, за да Нулирам кучката.

Сивата жена замръзна, но бях закъсняла.

Зяпах ужасена. Докато бях отнесена в моите собствени мисли, покритата с рани, изсмукваща красота Сива жена се беше пресяла, беше сгащила Дани неподготвена и беше започнала да я изсмуква. Точно зад мен, а аз дори не бях забелязала!

Можех само да мисля: „Но това не е нейният МО[20]... Сивата жена поглъща мъже!“

Дани се опита да я отръска от себе си, но не можа.

– Пич, колко съм зле?

Погледнах право в нея и едва не се изпуснах. Зле. Ахнах. Това не се случваше. Беше неприемливо. Не можех да го направя. Не можех да изгубя Дани. Усетих нещо диво и мрачно да се раздвижва в мен.

– О, човече, махни я от мен! – извика тя.

Опитах. Не успях. Дани също опита, но ръцете на Сивата жена бяха здраво впити в нея. Тя щеше да спре да изсмуква красотата на жертвата си, когато сама реши. Продължавах да я удрям с длани, за да я държа вцепенена, като се опитвах да проясня ума си и да реша какво да правя. Погледнах крадешком към Дани. Това, което беше останало от косата ù, вече не беше кестеняво. Виждаха се големи плешивини, а по черепа ù се бяха образували и рани. Очите ù бяха потънали – дълбоки дупки върху безкръвно лице. Тя беше покрита с язви и, изглежда, сякаш беше изгубила двайсет и пет килограма, а едва ли тежеше повече от петдесет, и то с мокри дрехи.

– Трябваше да знам – каза Дани нещастно. – Тя се навърта тук. Обича „Честър“. Търсих я. Предполагам, че го е знаела. Ох! – тя докосна лицето си.

Устните ù бяха напукани и разранени. Изглеждаше сякаш зъбите ù ще започнат да падат.

Сълзи опариха очите ми. Забих длани във вцепенената Сива жена.

– Пусни я! Пусни я! – крещях.

– Твърде късно е, Мак. Нали? Виждам го в очите ти.

– Никога не е късно – измъкнах копието и го притиснах към врата на Сивата жена. – Прави каквото казвам, Дани! Не мърдай! Остави ме да се оправя с това! Ще я оставя да се размрази.

– Тя ще ме довърши!

– Не, няма. Довери ми се! Дръж се!

Затворих очи и отворих ума си. Стоях на черния бряг и се взирах в тъмните води. Дълбоко долу нещо се раздвижи, прошепна приветствие, посрещна ме с привързаност. „Липсваше ми – каза то. – Вземи тези, те са всичко, което ти е нужно! Но се върни скоро, има още толкова много!“ Знаех, че е така. Можех да го почувствам. Езерото беше като заключената кутия, в която държах мислите, които не можех да приема. Имаше вериги за разчупване, капак, който трябваше да бъде вдигнат. Руните, които взех, се процеждаха от малки пукнатини. Но един ден щеше да се наложи да отворя това тъмно място насила и да погледна дълбоко. Загребах кървавочервените руни от черната вода. Отворих очи и притиснах една върху сълзящата буза на Сивата жена и друга на прокажената ù гръд.

Зачаках.

Още щом се размрази, тя се опита да се пресее, но както ми беше обещало моето черно езеро, руните я спряха. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ярко пулсираха те. Осъзнах, че това беше съставката от Песента на Сътворението, за която Баронс ми беше разказал, която беше усилила ефекта на стените на затвора. Колкото по-могъщо беше Фае, което се опитваше да си пробие път, толкова по-устойчиви ставаха стените.

Тя се откъсна от Дани и се опита да откъсне руните от кожата си с писъци. Те, изглежда, горяха. Добре.

Дани се свлече на земята като лист хартия, тънка, бяла и силно набръчкана.

Изритах Сивата жена. Силно. Отново и отново.

– Оправи я!

Тя се извъртя и изсъска към мен.

Вдигнах юмрук, от който капеше кръв, и залепих трета руна върху нея.

Тя изпищя и се сви на топка.

– Казах да я оправиш!

– Невъзможно е.

– Не ти вярвам. Ти я изсмука. Можеш да върнеш взетото. Ако не можеш, ще те хвана в капан в собствената ти прокажена кожа и ще те измъчвам цяла вечност. Мислиш, че сега си гладна? Нямаш представа какво е глад. Ще ти покажа болка. Ще те държа в кутия и ще превърна живота си в мисия да те...

Озъбена от ярост и болка, тя се претърколи и стисна в ръце лицето на Дани.

– Свободно преминаване! – кървава слюнка излетя от устните ù.

– Какво?

– Ти няма да ме убиеш, ако го направя. Ти и аз ще имаме... как го казват? Разведряване. Ще бъдем другари. Ти ще си ми длъжница.

– Ще ти дам живота ти. Това е всичко, което ще получиш.

– Мога да отнема нейния живот, преди да отнемеш моя.

– Шебай го тоя шум! – извика Дани. – Убий кучката! Не ù дължиш нищо, Мак!

Имаше нещо, което ме тревожеше. Действието ù приличаше на лична атака.

– Ти не убиваш женски. Защо дойде за Дани?

– Ти уби моя другар! – изръмжа тя.

– Сивия мъж?

– Беше единственият друг. Затова исках да те нараня. Махни ги от мен!

– Върни ù това, което отне! Направи я каквато беше преди и ще ги махна. Иначе ще покрия кожата ти с тях.

Тя се загърчи на паважа.

– Ще броя до три, кучко. Едно, две...

Тя протегна тънка, покрита със смукала, сълзяща ръка.

– Закълни ми се! Свободно преминаване или тя умира! – засмя се горчиво Сивата жена. – Бяхме разделени при бягството. Щяхме да ловуваме заедно, да се храним заедно. Кой знае? В този свят вероятно щяхме да имаме нещо. Повече не го видях жив – устните ù се оголиха. – Избирай! Уморих се от теб.

– Майната ù! – кипеше Дани.

– Искам нещо повече от живота ù – казах аз. – Никога няма да нараниш някой от моите близки. Няма да си хабя дъха да ти обяснявам кои са те. Но ако решиш, че има дори най-дребната възможност да познавам човека, с когото мислиш да се храниш, просто го подмини или примирието ни свършва. Ясно?

– Нито ти, нито някой от тези, които смяташ за твои близки, някога ще ме преследва. Ясно?

– Да не остане следа от твоето гадно докосване по нея!

– Ще ми дължиш услуга един ден.

– Съгласна.

– Не, Мак! – извика Дани.

Притиснах длан до дланта на Сивата жена. Усетих ужилването на една смукателна уста, докато тя ми пусна кръв и сключихме клетвата.

– Оправи я! – казах. – Сега!

– Не мога да повярвам какво направи – мърмореше Дани за десети път.

Бузите ù розовееха, очите ù искряха, къдравата ù кестенява коса беше по-сияеща отвсякога. Дори изглеждаше малко по-закръглена, сякаш под кожата ù бяха добавени още един или два слоя колаген.

– Мисля, че тя ти върна малко повече, Дани – закачих я. Не бях съвсем сигурна, че Сивата жена наистина не го беше направила. Дани сияеше, кожата ù блещукаше полупрозрачна, очите ù бяха толкова зелени, че чак хипнотизираха. Рубинените ù устни се свиха в красиво нацупване.

– Мисля, че циците ми са по-големи – каза тя със самодоволна усмивка. После изтрезня. – Трябваше да я оставиш да ме убие и го знаеш.

– Това никога няма да стане – отвърнах.

– Вместо това ти сключи някаква дяволска сделка с гадната твар.

– И бих го направила отново без да се поколебая. Ще го мислим, когато се наложи. Ти си жива. Само това има значение.

Дани не проявява емоциите си. В редките случаи, в които позволява да видите някакво чувство, то е това, което тя е избрала да залепи на лицето си. Има широк арсенал от намръщени изражения и недоволен присмех, тя е изучила всеки нюанс на безочливото ухилване и на самонадеяното перчене, познати на човека, и подозирам, че е усъвършенствала Гибелния поглед още на пет.

Лицето ù сега е голо, широко открито. В очите ù блести неподправено обожание.

– Това е най-добрият подарък за рожден ден! Никой не е правил нещо такова за мен – каза тя учудено. – Нито дори мама... – тя замлъкна, стискайки устни в тънка черта.

– Грахчета в Мега-шушулката – казах, разрошвайки къдриците ù, докато се отправяхме към уличката зад книжарницата. – Обичам те, хлапе!

Тя трепна, но бързо залепи безгрижна усмивка върху шокираното си лице.

– Пич, този път ще ти се размине това, че ме нарече хлапе. Наистина ли мислиш, че съм по-красива? Не че ми пука, само искам да знам какъв трън в задника ще бъда, щом съм даже още по-секси от преди и Дансър получи хубав...

– Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Извъртях се с копие в ръка. Или се бяха пресели, или се бяха крили в сенките неподвижни, а ние бяхме толкова отнесени в облекчението от скорошното ни измъкване, че бяхме станали небрежни.

Двойка Ънсийли, които никога не бях виждала, се въртеше край контейнера с боклук до задната врата на КДБ. Бяха еднакви, всеки с по четири ръце, четири тънки цилиндрични крака, по три глави и с десетки усти по техните плоски, ужасяващи лица, с мънички, тънки като игли зъби. В ъгълчетата на многото усти имаше чифт много по-дълги тънки зъби и разбрах, без да знам как, че ги използват за сламки.

Сестра ми беше с липсващ костен мозък, ендокринните ù жлези бяха пресушени, очните ù ябълки се бяха сринали и нямаше гръбначна течност. Съдебният лекар беше в пълно недоумение.

Аз не бях. Вече не.

Знаех каква каста беше убила Алина. Какво беше гризало, рязало и късало плътта ù и какво беше премахнало всички вътрешни течности, сякаш бяха деликатеси.

Казаното от тях достигна до съзнанието ми със закъснение.

Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Замръзнах ужасена. Със сигурност нямаха предвид това, което мислех. Дани беше бързата. Какво... Защо... Мозъкът ми се превърна в каша. Те се взираха зад мен с обнадеждени изражения.

– Тя е нашшша шшъшшшто? – шест усти говореха като една. – Трябва да ù отнемешшш копието заради нашш. Трябва да я направишш безпомошштна, както направи шш другата блондинка. Остави и тази в улишшката шш нашш!

Дани. Отворих уста. Не можах да изкарам звук.

Чух задавени звуци зад мен, заглушено хлипане.

– Не шши отивай, бърза! – извикаха шестте усти и погледите им се заковаха зад мен. – Върни шше, нахрани ни отново! Ние шшме толкова гладни!

Обърнах се и се загледах в Дани.

Очите ù бяха огромни, лицето – бледо. Тя се отдалечаваше от мен.

Ако извадеше меча си, нещата щяха да бъдат лесни.

Тя не го извади.

– Извади меча си!

Тя поклати глава и направи още една крачка назад.

– Извади шибания меч!

– Няма да го направя. Аз съм по-бърза. Няма да те убия.

– Убила си сестра ми. Защо не мен? – тъмното езеро в главата ми започна да кипи.

– Не е така.

– Ти си я отвела при тях.

Лицето ù се изкриви от гняв.

– Ти не знаеш и едно шебано нещо за мен, шебана шебанячка! Не знаеш нищо!

Чух зад себе си шумолене – кожести, мокри звуци, и се извъртях. Изродите, които бяха убили сестра ми, се възползваха от разсейването ми и се опитваха да си отидат.

Нямаха никакъв шанс. Живеех за това. За този момент. За отмъщението. Първо тях, после нея.

Скочих към тях, крещейки името на сестра ми.

Рязах и късах, и дерях.

Започнах с копието и свърших с голи ръце.

Нахвърлих се на двойката като звяра на Баронс. Сестра ми беше умряла в някаква мръсна уличка, а тези чудовища я бяха довършили и сега знаех, че не е било бързо. Мога да си я представя – с побелели от болка устни, тя е знаела, че ще умре, но е надраскала следа в паважа. Надявала се е, че ще дойда, бояла се е, че ще дойда. Вярвала е, че мога да успея там, където тя се е провалила. Боже, липсваше ми! Омразата ме погълна. Аз пуснах на свобода отмъщението, прегърнах го, слях се с него.

Когато свърших, нямаше парчета, по-големи от юмрука ми.

Треперех и дишах тежко, покрита с парчета плът и със сива материя, която се беше пръснала от черепите им.

„Нахрани ни отново!“ – бяха настояли те.

Превих се надве и паднах на паважа, повръщайки. Продължих да повръщах, докато започнах да се давя от сухи спазми и докато ушите ми не започнаха да звънят, а очите ми да парят. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да разбера, че Дани отдавна не е там.

Най-после получих това, за което дойдох в Дъблин.

Научих кой е убил сестра ми.

Момичето, което бях започнала да смятам за своя сестра.

Свих се на топка върху студения паваж и заплаках.

Тридесет и седем

Докато се измъквах от душа, зърнах себе си в огледалото. Не беше красива гледка.

През цялото време, докато бях в Дъблин, с всички ужаси, които бях срещала, никога не бях виждала такова изражение на лицето си.

Изглеждах обладана от духове. Всичко беше в очите ми.

Чувствах се обладана от духове.

Бях дошла тук за отмъщение. Подпрях ръце на мивката в банята и се наведох по-близо до огледалото, изучавайки себе си.

Кой беше там, зад това лице? Крал, който не би се поколебал да убие четиринайсетгодишно момиче, което обичах? Което бях обичала. Сега я мразех. Тя беше завела сестра ми в онази уличка и я беше дала на чудовищата, които са я убили.

Дори не можех да мисля защо. Изглежда, това нямаше значение. Тя го беше направила. Res ipsa loquitur, както би казал татко – действието говори само за себе си.

Нямах емоционалната енергия да суша косата си или да се гримирам. Облякох се и се отнесох долу, където се свлякох на дивана в задната част на книжарницата. Гръмотевица отекна в оловносивото небе. Денят беше толкова дъждовен, че по обяд изглеждаше като на зазоряване. Наблизо падна мълния.

Бях изгубила прекалено много. А не бях спечелила почти нищо.

Бях включила Дани в графата с придобивките.

Това, че научих кой е убил Алина, възроди в душата ми болката от смъртта ù. Направи я твърде образна. Бях си казала, че тя е умряла мигновено и каквото и да е било сторено с нея, се е случило постмортем. Сега вече знаех. Докато са я пресушавали бавно, тя е лежала и е драскала следи в паважа за мен. Седях и се измъчвах с мисли за нейното мъчение, сякаш така можех да постигна нещо друго, освен да се измъчвам.

Остатъците от тортата ми се подиграваха от масичката за кафе. Наоколо се мотаеха неотворени подаръци. Бях изпекла торта за убийцата на сестра ми. Бях опаковала подаръци. Бях лакирала ноктите ù. Бях седяла и гледала филми с нея. Що за чудовище бях аз? Как може да съм била толкова сляпа? Имаше ли следи, които не бях забелязала? Беше ли се изпуснала някога? Беше ли разкрила знание за Алина, което нямаше откъде да има и което аз бях пропуснала?

Отпуснах глава в ръцете си и стиснах, разтрих слепоочията си и задърпах косата си.

Страниците от дневника!

– Дневникът на Алина е в нея – казах невярващо. Страниците, които се бяха появявали, за известно време нямаха смисъл за мен. Никога не ми бяха казали нищо и се бяха появявали в странни моменти. Като например в деня, в който Дани ми беше донесла пощата и сред купчината писма имаше една. В плътен елегантен плик, точно такъв, какъвто корпорация като тази на Роуина би използвала.

Но защо ми беше давала тези страници? Те бяха предимно за това...

– Колко много ме е обичала Алина – сълзи опариха очите ми.

Звънчето над вратата издрънча.

Надигнах се до полуклекнала позиция и зачаках. Кой беше дошъл по средата на деня?

Мускулите ми останаха напрегнати, а коремът ми се сви от очакване. Отпуснах се обратно на дивана.

Откликвах по този начин само на един мъж. Джерико Баронс.

Бях изгубена в скръб и ярост и не можех да понеса това, че съм жива. Но все пак исках да се изправя, да се събличам, докато вървя, и да правя секс с него точно тук, на пода на книжарницата. Това ли беше общата сума на съществуването ми? За мен не важеше максимата: „Мисля, следователно съществувам“. На нейно място беше: „Аз съществувам, следователно искам да чукам Джерико Баронс“.

– Малко си се оплескала в задната ми уличка, госпожице Лейн – гласът му се понесе из книжарницата, изпреварвайки го.

Не толкова, колкото би ми харесало. Искаше ми се тези Ънсийли копелета да са живи точно сега, за да ги убия отново. Как трябваше да направя това, което се предполагаше да направя?

Може би можех да отведа Дани до някоя уличка и да я дам на някакви чудовища, за да умре. Щеше да е трудна за хващане, но моето тъмно, гладко езеро се размърдваше, нашепваше и предлагаше всякакъв вид помощ и знаех, че имам повече от достатъчно енергия да хвана хлапето. Да направя всичко, което исках. В мен имаше нещо много студено. Винаги е имало. Исках да го приветствам сега. Да го оставя да смрази кръвта ми и да заледи емоциите ми, докато в мен не остане нищо, което да бъде обладано от духове, просто защото нямаше какво да бъде обладано.

– Дъждът ще го измие.

– Не ми харесва безпорядък на моята...

– Джерико! – беше молба, вопъл и благословия.

Той спря да говори на мига. Появи се зад последната библиотека и се загледа в мен.

– Можеш да казваш името ми така по всяко време, Мак. Особено ако си гола и аз съм върху теб – усещах погледа му, търсещ и опитващ се да разбере.

Аз самата не се разбирах. Молбата ми беше да не ме упреква сега. Сарказмът му щеше да ме погуби. Вопълът беше споделяне на болка, защото знаех, че той разбира болката. Благословията беше това, което не можех да обясня. Сякаш за мен той беше свещен. Погледнах го. Бил е с предполагаемата ми майка в нощта, когато е напуснала манастира, когато Книгата е избягала и никога не ми беше казал. Как можех да благоговея пред него? Нямах енергията да споря сега. Знанието, че Дани е убила Алина, ме беше оставило като спукан балон.

– Защо седиш на тъмно? – каза той накрая.

– Знам кой е убил Алина.

– Моля?! – тази едничка дума каза повече, отколкото много хора могат да кажат в цял абзац. – Без сянка на съмнение?

– Черно на бяло.

Той зачака. Не попита. И внезапно разбрах, че няма да го направи. Това беше част от същността му. Баронс наистина чувстваше и когато чувстваше най-силно, говореше най-малко, задаваше най-малко въпроси. Дори от мястото си можех да усетя напрежението в тялото му, докато чакаше да види дали ще му кажа повече. Ако не му кажех, щеше да продължи да върви през магазина и да изчезне така тихо, както се беше появил.

Но ако говорех? Ако го помолех да прави любов с мен? Не да ме чука здраво, а да ме люби?

– Била е Дани.

Той не продума толкова дълго, че започнах да мисля, че не ме е чул. След това изпусна една дълга, изморена въздишка.

– Мак, съжалявам!

Погледнах към него.

– Какво да правя? – бях ужасена да чуя, че гласът ми се пречупва.

– Нищо ли не си направила все още?

Поклатих глава.

– Какво искаш да направиш?

Засмях се горчиво и едва не започнах да хълцам.

– Да се престоря, че никога не съм разбирала и да продължа, сякаш никога не се е случвало.

– Тогава направи точно това!

Вдигнах глава и го погледнах невярващо.

– Какво?! Баронс – великата ръка на отмъщението, ми казва да простя и да забравя? Ти никога не би простил. Ти никога не би избягал от битка.

– Аз обичам да се бия. Ти също, понякога. Но в този случай не изглежда така.

– Не е като да... имам предвид... то е... Боже, толкова е сложно!

– Животът е. Несъвършен. Кралски прецакан. Какво изпитваш към нея?

– Аз... – чувствах се като предател, докато му отговарях.

– Нека го кажа така: Какво чувстваше към нея, преди да разбереш, че тя е убила Алина?

– Обичах я – прошепнах.

– Мислиш ли, че любовта си отива? Че престава да съществува, когато стане твърде болезнена или неудобна, сякаш никога не си я изпитвала?

Погледнах го. Какво знаеше Джерико Баронс за любовта?

– Само ако ставаше така! Само ако можеше да бъде изключена! Тя не е кранче. Любовта е скапана река с бързеи от пета степен[21]. Само природна катастрофа или язовир биха могли да я спрат, но в повечето случаи успяват само да я отклонят. И двете мерки са екстремни и променят терена толкова много, че накрая се чудиш защо си си правил труда. Няма ориентири, по които да прецениш позицията си, когато всичко е свършено. Единственият начин да оцелееш е да измислиш нови начини да картографираш живота си. Обичала си я вчера, обичаш я днес. А тя е направила нещо, което те е опустошило. Ще я обичаш утре.

– Тя е убила сестра ми!

– Със злоба? От яд? С жестокост? Заради жажда за власт?

– Откъде да знам?

– Ти я обичаш – каза той грубо. – Това значи, че я познаваш. Когато обичаш някого, ти виждаш вътре в него. Използвай сърцето си! Дани такъв човек ли е?

Джерико Баронс ми казваше да използвам сърцето си. Можеше ли животът да стане по-странен?

– Не мислиш ли, че някой може да ù е казал да го направи? – каза той.

– Тя е трябвало да помисли!

– Хората в детската си възраст обикновено са деца.

– Да не търсиш оправдания за нея? – изръмжах.

– Няма оправдание. Просто ти посочвам това, което ти искаш да ти посоча. Как се държа Дани с теб, след като се запознахте?

Болеше ме дори да произнеса думите.

– Като с по-голяма сестра, от която взима пример.

– Беше ли ти вярна? Заемаше ли страната ти срещу другите?

Кимнах. Дори когато мислеше, че се бях съюзила с Даррок, беше останала на моя страна. Беше ме последвала в ада.

– Сигурно е знаела, че си сестра на Алина.

– Да.

– Сигурно е имала чувство, че се изправя пред отряд за разстрел всеки път, когато е трябвало да застане пред теб.

Бях ù казала, че сме като сестри. „А сестрите – бях ù казала – си прощават всичко.“ Бях зърнала лицето ù в огледалото, след като го бях казала. Тя не знаеше, че я гледам. Изражението ù беше мрачно и сега разбирах защо. Защото си е мислила: „Да бе! Мак ще ме убие, когато разбере“. Но все пак беше продължила да идва. Като се замислих, бях удивена, че не беше намерила и убила тези Ънсийли, премахвайки проклетото доказателство от лицето на земята.

Той мълча дълго, после каза:

– Тя наистина ли е убила Алина? Със собствените си ръце? С оръжие?

– Защо питаш?

– Всичко има степени.

– Мислиш, че някои начини за убиване са по-добри?

– Знам, че са.

– Смъртта е смърт!

– Съгласен. Но убиването не винаги е убийство.

– Мисля, че я е завела някъде, където е знаела, че ще бъде убита.

– Сега не звучиш сигурна, че я е убила.

Разказах му какво се беше случило снощи, какво бяха казали онези Ънсийли, как беше изглеждало тялото на Алина и как Дани беше изчезнала.

Той кимна в мълчаливо съгласие, когато свърших.

– И какво да правя?

– Искаш съвет от мен?

Подготвих се за саркастичен коментар.

– Не ми откъсвай главата! Имах тежка нощ.

– Нямах намерение – той клекна на пети пред мен и ме погледна в очите. – Това те е засегнало. По-лошо, отколкото всичко друго, което ти се е случило. По-лошо от превръщането ти в При-я.

Свих рамене.

– Правих непрестанно секс без вина, без срам. Шегуваш ли се? В сравнение с всичко останало, това беше чиста радост.

Той не каза нищо дълго време. После:

– Но не е нещо, което би искала да повториш, когато владееш напълно разума си.

– Беше... – затърсих думи, да го обясня.

Той беше неподвижен, чакаше.

– Като на Хелоуин. Когато хората се бунтуваха. Те плячкосваха. Правеха откачени неща.

– Казваш, че това да си При-я е било нещо като прекъсване?

Кимнах.

– И какво да правя?

– Вадиш шибаната си... – той оголи зъби и погледна настрани. Когато отново погледна към мен, лицето му беше студена маска на вежливост. – Ти избираш с какво можеш да живееш. И без какво не можеш да живееш. Това е.

– Имаш предвид мога ли да живея с мисълта, че съм я убила? Бих ли могла да понасям себе си, ако не я убия?

– Имам предвид можеш ли да живееш без нея? Ако я убиеш, прекъсваш живота ù завинаги. Дани никога повече няма да е жива. Ще е свършена на четиринайсет. Имала е възможност, провалила се е, изгубила е. Готова ли си да бъдеш неин съдия, жури и екзекутор?

Преглътнах и отпуснах глава, използвайки косата си като щит, сякаш можех да се скрия зад нея и никога да не трябва да се показвам.

– Казваш, че няма да се харесвам.

– Мисля, че ще се справиш с това. Ти намираш места, на които да слагаш нещата. Знам как действаш. Виждал съм те да убиваш. Мисля, че О’Баниън и хората му бяха най-трудни за теб, защото бяха първите хора, които уби, но след това ти подхождаше към това студена като камък. Сега е по-различно, защото това би било избрано убийство. Предумишлено. Кара те да дишаш различно. За да плуваш в това море, трябва да си направиш хриле.

– Не разбирам какво ми казваш. Да я убия ли?

– Някои действия те променят към по-добро. Други към по-лошо. Бъди сигурна кое е и го приеми, преди да направиш нещо! Смъртта за Дани ще бъде безвъзвратна.

– Ти би ли я убил?

Усещах, че се чувства неудобно от въпроса, но не знаех защо.

След дълго напрегнато мълчание, той каза:

– Ако това искаш, да. Ще я убия заради теб.

– Това не е каквото... не, не те питах дали ще я убиеш заради мен. Питах те дали ти би я убил, ако си на мое място.

– Не знам как бих постъпил на твое място. Твърде много време мина.

– Няма да ми кажеш какво да правя, нали? – исках да ми каже. Не исках да нося отговорност за това. Исках да мога да обвиня някого, ако впоследствие не ми харесаше как са се обърнали нещата.

– Твърде много те уважавам, за да го направя.

Едва не паднах от дивана. Разделих косата си и погледнах към него, но той вече не клечеше пред мен. Беше се изправил и се беше отдалечил.

– Да не би да водим разговор?

– Да не би току-що да поиска съвет от мен и да ме изслуша с отворено съзнание? Ако е така, значи да, бих нарекъл това разговор. Разбирам защо не би могла да го разпознаеш, като се има предвид, че всичко, което получавам от теб, е поза и враждебност...

– О! Всичко, което аз получавам от теб, е враждебност и...

– И ето, започваме! Тя се наежва, а козината на врата ми настръхва. По дяволите, усещам зъбите на звяра да се показват. Знаеш ли какво, госпожице Лей? – каза той тихо. – Когато искаш да проведеш разговор с мен, остави пред пещерата ми милиардите проблеми, които имаш, защото искаш да ме чукаш всеки път, щом ме погледнеш, влез вътре и виж какво ще намериш! Може да ти хареса.

Той се обърна и тръгна към входа към задната част на магазина.

– Чакай! Все още не знам какво да правя с Дани.

– Тогава това е отговорът ти засега – той спря при вратата и погледна към мен. – Колко още ще се прикриваш?

– Кой използва думи като „прикривам се“?

Той се облегна на вратата и скръсти ръце.

– Няма да чакам още дълго. Използваш последния си шанс с мен.

– Не знам за какво говориш.

Какво казваше той? Щеше ли Баронс да ме остави? Мен? Той никога не ме е оставял. Той беше този, който винаги щеше да ме пази жива. И винаги щеше да ме иска. Бях започнала да разчитам на тези неща, както разчитах на въздуха и храната.

– Когато мозъкът им изключи по една или друга причина, хората правят това, което са искали да направят през цялото време, но са го подтискали, уплашени от последиците. Те обикновено се тревожат какво може да помислят другите за тях. Боят се какво ще видят в себе си. Или просто не желаят да бъдат наказани от обществото, което ги ръководи. На теб вече не ти пука какво мислят другите. Никой няма да те накаже. Което повдига въпроса: Защо още се боиш от мен? Какво още не си успяла да разбереш?

Зяпнах го.

– Искам жената, която мисля, че си. Но колкото повече се прикриваш, толкова повече мисля, че съм направил грешка и че съм видял в теб неща, които не са били там.

Свих юмруци и преглътнах протеста си. Той ме караше да се чувствам разкъсвана от противоречия. Исках да изкрещя: „Не си направил грешка. Аз съм тази жена!“. Исках да се измъкна и да избягам, преди дяволът да обсеби още от душата ми.

– Имаше чистота в онова мазе. По този начин живея аз. Имаше време, когато мислех, че ти също.

„Живеех – исках да кажа. – Живея.“

– Някои неща са свещени. Докато не започнеш да се държиш така, сякаш не са. Тогава ги губиш.

Вратата се затвори тихо.

Тридесет и осем

− Добре ли си, Мак? – Кат изглеждаше разтревожена. – Не изглеждаш много добре.

Принудих се да се усмихна.

– Добре съм. Малко съм нервна. Предполагам. Просто искам всичко да мине както трябва и да се свърши. Ти?

Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ù и твърде късно си спомних за емоционалната ù телепатия. Тя усещаше колко силно съм извадена от равновесие.

Чувствах се двойно предадена. Първо от Дани, после от Баронс, задето ми беше казал, че няма да чака вечно. И засрамена за неща, които не разбирах. Но дали това, че повярвах, че той е мъртъв, а после открих, че е жив, имаше нещо общо със сестра ми. Не, връщаше се много по-назад, до края на състоянието ми на При-я. Въздъхнах. Не можех да го определя.

– Снощи намерих онези Ънсийли, които са убили Алина – казах на Кат, решавайки, че това ще я накара да ме остави на мира.

Острият ù поглед омекна.

– Значи си получила отмъщението си.

Кимнах. Нямах доверие на себе си да говоря.

– Но не е облекчило болката ти така, както си очаквала – тя помълча да миг. – Когато стените паднаха, Роуина не ни каза за яденето на Ънсийли. Изгубих и двамата си братя в Сенките. Убила съм десетки от тях оттогава. Но това не ме кара да се чувствам по-добре. Бих искала отмъщението да можеше да ги върне! Но не става така. Просто добавя още трупове към сметката.

– Мъдра както винаги, Кат – усмихнах се. Но вътрешно кипях.

Не исках да съм мъдра. Исках кръв. Смазани кости. Унищожение. Тъмното ми езеро беше вдигнало огромни вълни снощи, тъмен вятър фучеше през него.

Аз съм тук – казваше то. – Използвай ме! Какво чакаш?

Нямах отговор за него.

Продължих да вървя към О’Конъл и Бийкън, проверявайки часовника си. Беше девет без десет. Кат се беше изравнила с мен преди няколко преки.

– Къде е Джо?

– Хранително отравяне. Развалена кутия боб. Мислех да доведа Дани, но не можах да я намеря. Вместо това доведох Софи.

Името на Дани ме удари здраво. Кат ме изгледа остро. Изправих рамене и закрачих напред. На пряката чакаха В’лане и неговите Сийли, Роуина и шийте зрящите ù бяха от другата страна на улицата.

Тъмното езеро кипна, когато я видях, засъска и запуши: Мислиш ли, че не е знаела, че Дани го е направила? Тя знае всичко. Тя ли го е поръчала? Стиснах зъби и свих юмруци.

Щях да се погрижа за личните си вендети по-късно. Едно по едно. Ако аз бях Ънсийли кралят, имах нужда Книгата да бъде заключена колкото може по-скоро. Ако не бях Ънсийли кралят, пак се нуждаех да бъде заключена, защото по някаква причина тя продължаваше да преследва мен и тези, които обичах. Аз и родителите ми никога нямаше да бъдем в безопасност, ако тя беше на свобода.

Трябваше само да изиграя моята малка роля. Щях да летя над града с Ловеца (доставен от Баронс, заглушен и контролиран) и да помогна да я сгащят. Веднъж след като останалите успееха да уловят Книгата, щях да се присъединя към тях на земята.

Планирах да се държа на разстояние, за да бъда в безопасност. Не исках повече никакви изненади в живота си.

Тялото ми се стегна от сексуално напрежение.

– Мак – каза хладно Риодан, докато минаваше покрай мен.

Сексуалното напрежение скочи до състояние на болка и знаех, че Баронс е зад мен. Изчаках да мине.

Мина Кат. Лор също. Вече всички бяха на кръстовището. А аз все още стоях и чаках Баронс да излезе иззад мен.

Внезапно ръката му се оказа на тила ми и усетих твърдостта му до задника си. Вдишах рязко и се облегнах към него, притискайки бедрата си към него.

И вече го нямаше там.

Преглътнах. Не го бях видяла цял следобед, откакто ми беше казал, че мога да го изгубя.

– Госпожице Лейн – каза той студено.

– Баронс.

– Ловецът каца след... – той погледна нагоре. – Три... две... сега.

Ловецът запляска с крила в центъра на пресечката, разбивайки черни ледени кристали във въздуха. Приземи се с тихо като дъх тупване, отпусна ниско глава и ме изгледа кръвнишки с пламтящи очи. Беше усмирен. И адски вбесен от това. Съчувствах му в ума си. Той кипеше и разтърсваше решетките на клетката, която Баронс някак беше успял да създаде около него с тайнствените си руни и заклинания.

– Успешен лов! – каза Баронс.

– Баронс, аз...

– Избрала си отвратителен момент.

– Вие двамата цяла нощ ли ще стоите там и ще се чукате с очи или може да се залавяме за работа? – настоя Крисчън.

Келтърови бяха пристигнали. Кристофър, Дръстан, Дагиъс и Киън излизаха от близката улица.

– Качвай се на дяволския си кон, момиче, и лети! Но помни! – Роуина раклати предупредителен пръст към мен. – Ние те наблюдаваме.

И въпреки че сега знаех защо е толкова убедена, че съм заплаха (след като Дани ми беше казала за истинското пророчество), все още се утешавах с мисълта, че мога да я сваля от поста ù и да я убия.

Този Ловец беше по-голям от последния, който Баронс беше „омагьосал“, и се наложи Баронс, Лор и Риодан да ми помогнат да се кача на гърба му. Зарадвах се, че си бях спомнила да взема ръкавици и да се облека топло. Беше като да седя върху айсберг с дъх на сяра.

Щом се настаних между ледените му крила, се огледах наоколо.

Това беше.

Нощта, в която щяхме да победим Шинсар Дъб.

На срещата вчера никой не беше повдигнал въпроса: „А после?“.

Роуина не беше казала: „Сийли няма да бъдат допуснати близо до нея! Отговорността да я пазим вече ще бъде наша и ние ще я държим под ключ завинаги!“.

Сякаш някой щеше да ù повярва. Книгата се беше измъкнала веднъж.

А В’лане не беше казал: „Тогава ще взема кралицата и Книгата във Фае, където кралицата ще се възстанови и ще търси в Книгата части от Песента на Сътворението, за да можем да затворим отново Ънсийли и да възстановим стените между световете“.

Нямаше да повярвам и на това. Какво ги караше да мислят, че в Книгата има части от Песента? Или че кралицата може да я прочете? Наложницата може някога да е знаела Първия език, но очевидно беше пила от Котела твърде много пъти, за да го помни сега.

А Баронс не беше казал: „Тогава аз ще седна и ще я прочета, защото знам Първия език и щом намеря заклинанието, което търся, всички вие може да правите, каквото искате. Да оправите света или да го унищожите. На мен не ми пука“.

А Риодан не беше казал: „Тогава ще те убием, Мак, защото не ти вярваме и вече не си необходима“.

За съжаление вярвах на последните две.

Напрежението, което изпитвах, беше непоносимо. Не бях осъзнала, че приемам Баронс за даденост, докато не ми беше дал ясно да разбера днес, че времето му с мен има краен срок, който изтича.

Щях да го изгубя.

Може би не знаех какво искам от него, но поне знаех, че искам да е наоколо. Това винаги изглеждаше достатъчно за него.

„Ужасно нечестно е и ти го знаеш“ – каза един тих гласец в мен.

На бедрото ми радиото изграчи:

– Проверка, Мак.

Натиснах бутона.

– Тук съм, Риодан.

Изпробвахме радиостанциите.

– Какво чакаш, момиче? – излая Роуина. – Вдигай се и я намери!

Смуших Ловеца с мускули и ум и гледах как Роуина се смалява под мен, докато огромните черни крила могъщо разбиваха нощния въздух. Исках да я смажа с палец като вбесяващо петно, каквото беше.

После потънах в удоволствието от момента и забравих за нея.

Това беше треска.

Усещаше се... добре.

Познато.

Свободно.

Издигахме се все по-високо и по-високо в небето. Покривите се губеха под нас.

Пред мен беше сребристата брегова линия. Зад мен провинцията.

Въздухът беше свеж с дъх на сол. Светлините под нас бяха малко и нарядко. Засмях се на глас. Това беше невероятно. Аз летях.

Бях го правила преди с Баронс, но сега беше различно. Бяхме само аз и моя Ловец, сами в нощта. Усещах се широко отворена за възможности. Светът беше моята мида[22]. Не, световете бяха моите миди.

Проклятие, беше хубаво да съм аз!

Внезапно разбрах нещо за Ловците – може би той го беше заложил в мен с ума си. Не само че огромните ледени дракони бяха пресяващи, те правеха Сребрата отживелица. Те не бяха Фае. Никога не са били. Ние ги забавлявахме. Те бяха надменно развеселени. Бяха се задържали с Ънсийли, защото им беше... интересно да прекарват времето си по този начин. Те никога не са били затваряни.

Никой не ги притежаваше.

Никой не можеше.

Всъщност дори не бяхме започнали да разбираме какво са те. (Не живи по начина, по който мислехме. Дали не летях върху огромен дишащ метеор в небето? Изсечен от това, от което беше започнала Вселената?)

Пресегнах се към ума на Ловеца.

Ти можеш да пресяваш светове!

Той обърна глава и ме прикова с едно пламтящо оранжево око, сякаш казваше:

Колко си глупава? Ти го знаеше.

Не, не го знаех.

Той изсумтя филиз от пушещ огън към мен, прогаряйки дънките ми.

– Ох! – притиснах ръка към коляното си.

Не се нуждаеш от капаци. Изтрий знаците му! Пречат на зрението ми. Той трябва да бъде ограничен. Играе си с инструментите на боговете.

– Баронс? Какви знаци?

На крилата ми, на тила ми. Изтрий ги!

– Не.

Беше разочарован, но замълча, приемайки решението ми.

Отворих сетивата си на шийте зрящ. Или тази част от мен беше Ънсийли кралят? Ахнах.

Знаех къде е Шинсар Дъб. Беше пред „Книги и дреболии Баронс“. Търсеше ме.

– На изток – казах в радиото. – При книжарницата е.

Те се промъкваха около нея, поставяйки мрежа от камъни, изсечени от скалите на дома ù, приближавайки бавно но сигурно с моя помощ.

Тя можеше да усети, че съм наблизо, но не беше сигурна къде съм. Изглежда обаче не можеше да усети тях.

Слушах разговорите по радиото.

Роуина беше започнала с настояванията си Сийли да не бъдат допускани да видят Книгата, щом бъде запечатана, въпреки че Кат отчаяно и дипломатично се опитваше да обуздае властното ù държание.

Сийли ставаха все по-ядосани. И още по-надменни.

Дръстан се опитваше да успокои положението, но другите Келтърови започнаха да се препират помежду си за ролята на Сийли и за ролята на шийте зрящите, настоявайки, че тяхната роля е по-важна.

Баронс се ядосваше все повече с всяка изминала минута, а Лор току-що беше заплашил да пусне камъка и да се махне, ако всички не млъкнат, мамка му.

– Две преки западно от теб, В’лане! – казах. Той вървеше, не се пресяваше. Каза, че Книгата би усетила присъствието му, ако го прави.

– Отново се движи бързо – извиках. Току-що се беше изстреляла на три преки за секунди. – Трябва да е в кола. Който и да я носи, шофира. Ще се опитам да приближа, за да видя по-добре.

– Да не си посмяла! – каза Роуина. – Стой там горе, далеч от нея, момиче!

Намръщих се. Чревен спазъм на нещо не по-малко от Ловец, резултатът от който да се изсипе върху главата ù, щеше да ме накара да се чувствам доста по-добре. Засега. Боях се, че убийството ù може би беше единственото, което щеше да ме задоволи в дългосрочен план.

– Разкарай се от главата ми, стара жено! – измърморих и изключих звука на радиото, така че аз да мога да ги чувам, а те да не могат да чуват мен. Не исках никой да чуе свистенето на крила, което рязко се беше появило до мен. Тези крила бяха твърде големи, за да принадлежат на Ловеца, върху който бях.

Загледах се през кожестите крила на моя Ловец към този, който летеше в тандем с нас.

К’Врук.

Нощенвятърлетявисокосвободеееен.

Трескаво проверих вътрешния си радар. Това едва ли беше мисъл, типична за Шинсар Дъб, но не можех да рискувам. Едва когато бях сигурна, че Книгата е на земята, можех да дишам спокойно отново.

Какво правеше К’Врук тук, ако Книгата не го беше довела? Мислите му бяха по-малко думи и повече наблюдение на момента.

Беше ли К’Врук... щастлив?

Той обърна глава настрани и ми хвърли зъбата усмивка с кожести устни. Върховете на крилата му ограничаваха размаха на моя Ловец и го караха да се изправи тревожно.

– Какво правиш?

Какво си ти?

– А?

Аз летя.

Погледнах го безизразно. Беше натъртил на думата „аз“.

Преди ме яздеше – той пуфтеше с упрек. – Стар приятел.

Взирах се в него озадачена.

Очите ми се присвиха. Очевидно беше част от някаква конспирация, която да ме накара да мисля, че аз съм Ънсийли кралят. Но това беше купчина глупости, която нямаше да приема.

– Върви си! – размахах ръце към него като към муха. – Къш! Махай се от тук! – къшках на крайност, по-окончателна от смъртта.

Слабо осъзнавах, че Баронс крещи в радиото ми.

Ловецът обърна кожестата си усмивка напред и заплува спокойно до нас, едва движейки огромните си крила, носейки се на вятъра. Беше пет пъти по-голям от моя Ловец, няколко къщи от кожени крила и подкови, огромни очи-пещи и каквото държеше цялата тази ледена чернота заедно. Докато се носеше из тъмното небе, вятърът, който се отлющваше от колосалното му тяло, вдигаше пара като сух лед.

– Върви! – изръмжах.

– Мак, къде е Книгата, по дяволите? – гласът на Риодан звучеше тенекиено по радиото. Бяхме по-високо, отколкото имах намерение да се издигна. – Къде си? Не те виждам там горе. Виждам двойка Ловци, които летят заедно, но не виждам теб. Мамка му, ако този не е огромен!

Супер! Точно каквото ми трябваше. Някой да погледне нагоре и да ме хване да летя рамо до рамо с любимото Ламборгини на Ънсийли краля. Включих с палец звука на радиото.

– Тук съм. В облак. Дръжте се! Ще ме видите след няколко минути – излъгах.

– Няма облаци там горе, Мак – каза Лор.

Крисчън отсече грубо:

– Лъжа, МакКайла. Опитай отново! С кого летиш?

– Къде е Книгата? – настоя В’лане.

– Тя е... О, ето я! Проклятие! Сега е на четири преки на запад, към доковете. Ще се сниша, за да огледам по-отблизо.

Когато смуших моя Ловец да се спусне, К’Врук се гмурна с нас.

– Госпожице Лейн – настоя Баронс, – защо летиш с Ловеца, който уби Даррок?

Тридесет и девет

Отказаха да ми позволят да кацна.

Не можех съвсем да ги обвиня.

Не беше само защото имам мое лично Сатанинско „крило“ (тази нощ на земята нямаше никой, който да не е топнал пръст в нещо тъмно в някакъв момент), а защото се безпокояха, че Книгата някак ще улови К’Врук и тогава всички ще бъдем, ами... К’Врукнати.

Не можах да го отпратя. Ловецът, който наричаше себе си нещо по-окончателно от смъртта, просто не искаше да ме остави. И една тайна част от мен беше малко развълнувана от това.

Летях над Дъблин със Смъртта.

И това беше нещо шеметно за барманка от малко градче в Джорджия.

Трябваше да гледам от въздуха как се развиваше разгромът. А това наистина беше разгром.

Те я притиснаха, обградиха я с камъните, постепенно приближавайки, докато накрая не я заковаха на стълбите на църквата, в която бях изнасилена. Трябваше да се зачудя дали тя не знаеше това и не се опитваше да ме обърка.

Продължавах да очаквам да проговори в ума ми, но тя не го направи. Нито веднъж. Не промълви нито дума. За първи път в близост до мен тя не се опита да ме обърка. Реших, че камъните и друидите може би имат заглушаващ ефект.

Докато гледах, те придвижваха камъните (изток, запад, север и юг) все по-близо и по-близо, докато оформиха кутия три на три метра около нея.

Мека синя светлина започна да се излъчва между камъните, сякаш оформяше клетка.

Всички се отдръпнаха.

– Сега какво? – прошепнах, кръжейки около камбанарията.

– Сега е моя – каза Дръстан спокойно. Друидите Келтър започнаха да пеят и среброокият планинец излезе напред.

Внезапно имах видение как лежи пречупен и мъртъв на стъпалата на църквата. Книгата, променяща се в Звяра, се извисяваше над всички тях и се смееше. Очиствайки ги един след друг.

– Не! – извиках.

– Не какво? – каза Баронс мигновено.

– Спри, Дръстан!

Планинецът погледна нагоре към мен и спря.

Проучих сцената долу. Нещо не беше наред. Шинсар Дъб лежеше на стълбите като безвредна книга с твърди корици. Нямаше извисяващ се Звяр, нито О’Баниън със зъби като моторна резачка, нито одрана Фиона.

– Кога се е измъкнала от колата? – настоях аз.

Никой не ми отговори.

– Кой шофираше? Някой видя ли Книгата да излиза от колата?

– Риодан, Лор, говорете! – отсече Баронс.

– Не знам, Баронс. Не я видях. Мислех, че ти си.

– Как се е озовала на стълбите?

В’лане изсъска.

– Това е илюзия!

Изстенах.

– Тя не е там. Сигурно съм я изпуснала. Чудех се защо не се опитва да ме обърка. Направила го е. Просто не по обичайния начин. Провалих се. О, мамка му! В’лане! Пази се!

Четиридесет

− Чуваш ли това? – звукът ме побъркваше.

– Какво?

– Не чуваш ли как някой свири на ксилофон?

Баронс ме изгледа.

– Кълна се, че чувам фалшивите звуци на „Que Sera Sera“.

– Дорис Дей?

– Пинк Мартини.

– А! Не. Не чувам.

Вървяхме в тишина. Или по-скоро той. В моя свят тромпетите гърмяха и един клавесин дрънчеше, а аз с всички сили се опитвах да не започна да се въртя с широко разперени ръце по улицата и да пея: „Когато бях малко момиче, попитах майка ми каква ще бъда. Ще бъда ли красива, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя...“.

Нощта се беше оказала безкраен провал на всички фронтове.

Шинсар Дъб ни беше измамила и виновната бях аз. Аз бях тази, която можеше да я проследи. Имах съвсем малка роля и не бях успяла да я изиграя както трябва. Ако не се бях сетила в последната минута, тя щеше да пипне В’лане и вероятно да убие всички ни – или поне всички, които можеха да бъдат убити. А така просто бях предупредила В’лане достатъчно навреме, за да може да се пресее преди Книгата да е обърнала цялата сила на своето зло върху него и да го накара да я вземе от шийте зрящата, която стоеше там и му я предлагаше.

Беше подмамила Софи да я вдигне точно под носовете ни, докато всички бяхме съсредоточени там, където тя ме караше да мисля, че е.

Беше вървяла заедно с нас от Бог знае колко време, оплитайки ме с илюзиите си, а аз бях подвела тях. Почти до масово клане.

Бяхме се разбягали като плъхове от потъващ кораб, блъскайки се един в друг, за да се измъкнем.

Беше страшна гледка. Най-могъщите и опасни хора, които някога съм познавала – Крисчън, с неговите Ънсийли татуировки; Риодан, Баронс и Лор – тайнствените триметрови чудовища, които не можеха да умрат; В’лане и неговият отряд, които бяха буквално неубиваеми и имаха главозамайващи сили – всички бягаха от една малка шийте зряща, държаща някаква книга.

Книга. Магически том, който някакъв идиот беше направил, защото беше искал да изхвърли цялото зло от себе си, за да може да започне живота си наново като патриархален водач на расата си. Можех да му кажа, че опитите да изклинчиш от лични отговорности никога не свършват добре.

А някъде там навън тази нощ или утре, въпреки че никой нямаше да я търси или да се опита да я спаси, Софи щеше да умре.

Заедно с кой знае още колко?

В’лане се беше пресял до манастира, за да ги предупреди, че тя вече не е една от тях.

– Какво стана горе с Ловеца, госпожице Лейн?

– Нямам представа.

– Изглежда,, си имаше приятел. Мислех, че може да е Ловецът на наложницата.

– Не бях помислила за това! – принудих се да възкликна, сякаш смаяна.

Той ме изгледа сухо.

– Не ми е нужен друид от Келтърови, за да знам, че лъжеш.

Намръщих се.

– И защо?

– От доста време съм наоколо. Научих се да познавам хората.

– Точно колко дълго?

– Какво ти каза той?

Издишах, вбесена.

– Каза, че преди съм го яздила. Нарече ме „стар приятел“.

Едно от хубавите неща в разговорите с Баронс беше, че нямаше нужда да смекчавам думите.

Той избухна в смях.

Бях го чувала да се смее така открито толкова рядко, че смехът му сега почти нараняваше чувствата ми.

– Какво смешно намираш в това?

– Изражението на лицето ти. Животът не се е оказал онова, което си мислила, нали, Момиче-дъга?

Името се плъзна през сърцето ми като тъпо острие. „Ти ме напускаш, Момиче-дъга.“ Тогава беше преплетено с нежност. Сега беше просто подигравателно прозвище.

– Явно съм била подведена – казах сковано. Проклетият ксилофон се беше върнал, тромпетите гърмяха.

Когато пораснах и се влюбих, попитах любимия ми: „Какво има пред нас?“ Ще има ли дъги ден след ден?“ Ето какво каза любимият ми...

– Не вярваш наистина, че си Ънсийли кралят, нали?

Тромпетите избълбукаха, ксилофонът замлъкна и иглата изскърца, сякаш някой рязко я беше дръпнал от плочата. Защо изобщо си давах труда да говоря?

– Откъде ти хрумна тази идея?

– Видах кралицата в Белия палат. Не можах да измисля причина остатъкът от нейната памет да е там. Бръсначът на Окам. Тя не е кралицата. Или не е била тогава.

– Тогава коя съм аз?

– Не и Ънсийли кралят.

– Дай ми друго обяснение!

– Още не се е представило такова.

– Трябва да намеря жена на име Огъста О’Клер.

– Мъртва е.

Спрях.

– Познаваш ли я?

– Беше баба на Тели Съливан. В техния дом ме помоли да я закарам Айла О’Конър в нощта, когато Книгата избяга от манастира.

– И?

– Не си изненадана. Интересно. Знаела си, че съм бил при манастира.

– Колко добре познаваше май-... Айла?

– Срещнах я в онази нощ. Посетих гроба ù пет дни по-късно.

– Тя имаше ли две деца?

Той поклати глава.

– Проверих по-късно. Имала е само една дъщеря. Тели я гледаше в онази нощ. Видях детето в къщата ù, когато закарах Айла там.

Сестра ми. Видял е Алина при Тели.

– И мислиш, че аз не съм Ънсийли кралят?

– Мисля, че не разполагаме с всички факти.

Доплака ми се. Моята бавна ерозия беше започнала в деня, в който бях стъпила на Изумрудения остров. Бях пристигнала като обичаната дъщеря на Джак и Рейни Лейн и като сестра на Алина. Бях приела, че съм осиновена. Бях въодушевена да открия, че имам ирландски корени. А сега Баронс потвърждаваше, че не съм О’Конър. Бил е там, когато Айла е умряла, а тя е имала едно дете. Нищо чудно, че Риодан беше толкова сигурен. Нямаше нищо друго, което да подсказва произхода ми, освен живот от невъзможни сънища, тъмница от невъзможно знание, една зла Книга и един страховит Ловец с обезпокоителна привързаност към мен.

– Какво се случи онази нощ в манастира? Защо ти беше там?

– Бяхме дочули нещо. Приказки из провинцията. Клюки на стари жени. Научих се да слушам старите жени, да чета тях преди да погледа вестника.

– Но се присмя на Нана О’Райли.

– Не исках да се върнеш и да разровиш по-дълбоко.

– Защо?

– Щеше да ти каже неща, които не исках да знаеш. Тя щеше да ти даде име за мен – той спря, после сдъвка следващите думи: – Неточно. Но име. А тогава ти се нуждаеше от имена.

– Мислиш, че сега не се нуждая? – Прокълнатия го беше нарекла тя. Чудех се защо.

– Ти се учиш. Манастирът беше в центъра на приказките. Бях го наблюдавал от седмици, опитвайки се да намеря път навътре, без да задействам защитите им. Умна работа. Те усещаха дори мен, а мен нищо не ме усеща.

– Каза „ние“ бяхме дочули нещо. Мислех, че работиш сам. Кои бяха тези „ние“?

– Така е. Но във времето Книгата е издирвана от десетки други. Тя беше Светият Граал за определен тип колекционери. Магьосник в Лондон, който накрая получи копия от някои страници онази нощ. Гангстери. Набедени крале. Следвахме едни и същи следи, зървахме се понякога, отбягвахме се, когато мислехме, че другият може да се окаже ценна следа някой ден, въпреки че никога не съм виждал Келтърови. Подозирам, че кралицата е разчиствала след тях, че е държала „скритата си мантия“ добре скрита.

– Значи си бил извън манастира?

– Нямах представа, че нещо става вътре. Беше тиха нощ, като всяка друга, в която го бях наблюдавал. Нямаше суматоха. Нямаше стрелба или бъркотия. Книгата се е измъкнала в нощта незабелязана или е изчакала и е напуснала по-късно. Бях разсеян от жена, която се измъкваше от прозорец в задната част на манастира и се придържаше към стените. Беше намушкана и беше тежко ранена. Отправи се право към мен, сякаш знаеше, че ще бъда там. „Трябва да ме измъкнеш от тук“ – каза тя и настоя да я закарам при Тели Съливан в Девъншир. Според нея съдбата на света зависела от това.

– Не мислех, че ти пука за съдбата на света.

– Така е. Тя беше видяла Шинсар Дъб. Попитах я дали Книгата е още в манастира, а тя каза, че е била, но вече не е. Онази нощ научих, че проклетото нещо е било на практика под носа ми през последните хиляда години.

– Мислех, че винаги е била там, от зората на времето, много преди това да стане манастир – не се стеснявах да любопитствам за възрастта му.

– Аз бях в Ирландия само през последното хилядолетие. Преди това бях... на други места. Доволна ли си, госпожице Лейн?

– Едва ли – чудех се защо беше избрал Ирландия. Защо мъж като него би останал на едно място? Защо да не пътува? Дали му харесваше да има „дом“? Предполагах, че дори мечките и лъвовете имаха бърлоги.

– Тя каза, че Книгата е убила всички от Убежището. Нямах представа какво е Убежището по онова време. Опитах се да използвам Гласа върху нея, но тя постоянно губеше съзнание. Нямах нищо, с което да се погрижа за раните ù. Мислех, че тя е най-добрата ми възможност да проследя Книгата, затова я настаних в колата и я откарах при приятелката ù. Но докато стигнем до там, тя беше изпаднала в кома.

– И това е всичко, което ти е казала?

– След като осъзнах, че няма да излезе от комата, продължих. Нямах желание да оставям следата да изстине. Имах конкуренция за елиминиране. Шинсар Дъб беше забелязана за първи път, откакто човекът се е научил да поддържа писмени хроники. И след нея бяха тръгнали други. Трябваше да ги убия, докато все още знаех къде са. По времето, когато се върнах в Девъншир, тя беше мъртва и погребана.

– Разрови ли...

– Кремирана.

– О, колко удобно! Разпита ли Тели? Използва ли Гласа върху нея и баба ù?

– Я виж кой е безскупулен сега! Те бяха изчезнали. Наемах детективи да ги търсят от време на време. Бабата умря преди осем години. Така и не успяхме да открием внучката.

Подбелих очи.

– Да, смърди наистина. Това е единствената причина, поради която вярвам, че ти не си кралят. Твърде много хора са положили огромни усилия, за да скрият някои факти. Не виждам защо биха го направили за някое Фае, особено шийте зрящите. Не, тук е имало нещо друго.

– Каза, че е една от многото причини.

– Списъкът е безкраен. Помниш ли как изглеждаше, когато дойде тук? Наистина ли мислиш, че той харесва розово? Или тениски с надпис „Аз съм СОЧНО момиче“?

Погледнах го. Ъгълчетата на устните му трепкаха.

– Просто не виждам най-страшния от Фае да носи подхождащи си прашки и сутиен с малки розови и пурпурни апликации на цветя.

– Опитваш се да ме разсмееш – сърцето ме болеше. От мисли какво да правя за Дани. От ярост към Роуина. От яд към мен самата, че бях подвела всички тази нощ. В мен имаше възел от емоции.

– Но явно не се получава – каза той, докато влизахме под свода на „Книги и дреболии Баронс“. – Ами това? – той ме издърпа отново на улицата и обви главата ми с ръце. Мислех, че ще ме целуне, но той изви главата ми назад, за да погледна нагоре.

– Какво?

– Табелата.

На табелата, люлееща се от полирания месингов пилон, пишеше: РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА.

– Шегуваш ли се? – избухнах. – Моя ли е? Но ти каза, че това е последната ми възможност с теб!

– Така е – той пусна главата ми и се отдалечи. – Може да бъде откачена толкова лесно, колкото беше окачена.

Моята табела. Моята книжарница.

– А Ламборгинито? – казах обнадеждена.

Той отвори вратата и пристъпи вътре.

– Не ме притискай!

– Ами Вайпърът?

– Никакъв шанс.

Влезнах след него. Добре, можех да се справя без колите. За момента. Книжарницата беше моя. Чувствах, че се задушавам. МОЯ с всички главни букви, точно като на надписа.

– Баронс, аз...

– Не ставай банална! Не беше заради теб.

– Просто щях да ти благодаря – казах сърдито.

– За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго. Няма нищо общо с теб. Това, което искам, е почти недостъпно. Лека нощ, госпожице Лейн!

Той изчезна в задната част на магазина. Не знам какво бях очаквала.

Всъщност, знам. Очаквах да се опита да ме вкара в леглото отново.

Баронс винаги е бил предвидим в отношението му към мен още от деня, в който го срещнах. Първоначално използваше забележки за секс, за да ме накара да млъкна. После използва секс, за да ме събуди. След като вече не бях При-я, беше започнал отново да използва забележки за секс, за да ме дразни. Принуждавайки ме да си спомня колко близки бяхме някога.

Бях започнала да разчитам на това, както и на всичко друго, свързано с него.

Намек и покана. Вечни като дъжда в Дъблин. Аз бях тази, която опасният лъв облизваше. И ми харесваше.

Тази вечер, когато ме беше отвел до книжарницата, той говореше и споделяше информация толкова свободно, че аз усетих нещо ново и топло да разцъфва между нас. Когато ми показа знака, се разтопих.

После лисна ледена вода върху мен.

„За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго.“

Беше си тръгнал, без да направи намек или да протегне ръка в покана.

Просто си беше тръгнал.

Беше ме накарал да осъзная какво би било, ако си тръгне и ме остави сама.

Наистина ли щеше да си замине завинаги, когато това свършеше? Да изчезне, без да се сбогува, щом получи заклинанието?

Качих се бавно до стаята ми на петия етаж и се хвърлих напряко на леглото. Обикновено се преструвам, че няма нищо странно в това понякога да намирам стаята си на четвъртия етаж, а понякога на петия. Бях толкова свикнала на „странности“, че единствената възможност, която ме тревожи, е тази стаята ми да изчезне напълно някой ден. Ами ако съм в нея, когато изчезне? И аз ли ще изчезна? Или ще заседна в стена или под, докато тя напуска сцената, откъсвайки главата ми? Стига да е все още някъде в магазина, се чувствам сравнително сигурна с параметрите си. С оглед на това как се беше развил животът ми, ако изчезнеше наистина, вероятно просто щях да въздъхна, да се въоръжа и да тръгна да я търся.

Трудно е да изгубиш нещата, за които си свикнал да мислиш за свои.

Щеше ли всичко това да свърши скоро? Със сигурност се бяхме издънили тази нощ, но аз нямаше да се издъня следващия път. Щяхме да се срещнем в „Честър“ утре и да съставим нов план. Имахме екип, щяхме да продължаваме да опитваме. И най-накрая щяхме да приберем Шинсар Дъб на сигурно място. След няколко дни може би.

И какво щеше да стане тогава?

Щяха ли В’лане, кралицата и всички Сийли да напуснат нашия свят и да се върнат в двора си? Щяха ли да успеят да възстановят някак стените и да изчегъртат покварата на Ънсийли от моя свят?

Щяха ли Баронс и неговите осмина да затворят „Честър“ и да изчезнат?

Какво щях да правя без В’лане, без Ънсийли, с които да се бия, без Баронс?

Риодан беше дал ясно да се разбере, че никой, който е узнал за тях, не е оживял. Бяха крили безсмъртното си съществуване сред нас хиляди години. Щяха ли да се опитат да ме убият? Или просто да си заминат и да изтрият всяка следа от доказателство, че някога са били тук?

Щях ли да претърсвам света отново и отново, за да намеря някой от тях? Щях ли да остарея и да започна да се чудя дали не съм си измислила тези луди, страстни, мрачни дни в Дъблин?

Как щях да остарея? Щях ли да се омъжа? Кой би могъл да ме разбере? Щях ли да живея до края на живота си сама? Да стана своенравна, потайна и странна като мъжа, който ме беше направил такава?

Започнах да крача.

Бях толкова разтревожена от моите проблеми (кой е той, коя съм аз, кой е убиецът на Алина), че така ù не погледнах в бъдещето и не се опитах да обмисля вероятния изход от събитията. Когато се бориш всеки ден за простия шанс да имаш бъдеще, е малко трудно да започнеш да си представяш как би могло да изглежда това бъдеще. Да мислиш как да живееш е лукс, на който се наслаждават само хора, които знаят, че ще живеят.

Не исках да бъда сама в Дъблин, когато това свърши.

Какво щях да правя? Да управлявам книжарницата, заобиколена от спомени до края на живота си, докато тези от нас, които оцелееха, старателно възстановяват града? Не можех да остана тук, ако него го нямаше. Защото дори ако заминеше, част от него щеше да бъде тук, навсякъде, накъдето погледнех. Щеше да е почти толкова лошо, колкото това да го гледам как умира. Остатъкът от Баронс щеше да обитава това място толкова живо, колкото наложницата и кралят живееха в черните коридори на Белия палат. Щях да знам, че е там някъде, извън досега ми завинаги. Най-славните ми дни щяха да са дошли и да са си отишли още преди да навърша двайсет и четири. Щях да заприличам на някой прославен нападател от училищния футболен отбор, който на трийсет не излиза от къщата си, лочи бира с приятелите си, има две деца, натякваща съпруга, семеен ван и зъб на живота.

Свлякох се в леглото.

Навсякъде, накъдето се обърнех, щях да виждам призраци.

Щеше ли призракът на Дани да ме дебне из улиците? Щях ли да направя това? Щях ли да стигна толкова далеч? Предумишлено убийство на момиче, което е малко по-голямо от дете?

„Ти избираш с какво можеш да живееш – беше казал той. – И без какво не можеш да живееш.“

Никога не ми беше хрумвало, че изходът от престоя ми в Дъблин можеше да е бъдеще, в което да живея в книжарница без Баронс, да вървя по улици, изпълнени с...

– О, мамка му! Тя беше моя сестра! – изръмжах и ударих възглавницата си. Не ми пукаше дали бяхме рождени сестри. Алина винаги е била моята най-добра приятелка, моя сестра по сърце, а това ни правеше сестри във всичко, което беше важно за мен. – Докъде бях стигнала? – прошепнах. А, да. Улици, изпълнени с призрака на сестра ми, преливаш в призрака на тинейджърката, за която бях започнала да мисля като за по-малка сестра и която беше замесена в убийството на сестра ми. Щях ли да вървя по улиците с тези призраци всеки ден?

Какъв ужасен, празен живот щеше да бъде това!

– Алина, какво да правя? – Боже, липсваше ми! Липсваше ми, сякаш беше вчера. Вдигнах се от леглото, грабнах раницата си, отпуснах се с кръстосани крака на пода, издърпах един от албумите ù със снимки и отворих слънчевожълтата корица.

И ето я с мама и татко при завършването на колежа.

После снимка, на която сме на езерото с група приятели, пием бира и играем волейбол, сякаш ще живеем вечно. Млади, толкова проклето млади. Била ли съм изобщо толкова млада?

Сълзи пълзяха по бузите ми, докато разгръщах страниците.

На следващата тя беше на моравата на колежа Тринити с нови приятели.

В пъбове. Танцува и маха на камерата.

Ето го Даррок, гледаше я, погледът му беше собственически, горещ.

На тази тя го гледаше, напълно уязвима. Задържах дъх. Мравки запълзяха по ръцете и врата ми.

Тя го е обичала.

Можех да го видя. Познавах сестра си. Била е луда по него. Той я е карал да се чувства така, както Баронс ме караше да се чувствам. По-голяма, отколкото би могла да бъде, по-голяма от живота, запалена от възможностите, в екстаз да диша, нетърпелива за следващия миг, в който ще бъдат заедно. Била е щастлива в тези последни месеци. Толкова жива и щастлива.

А ако беше продължила да живее?

Затворих очи.

Познавах сестра си.

Даррок беше прав. Тя щеше да отиде при него. Щеше да намери начин да го приеме. Да го обича, въпреки всичко. Ние сме толкова фатално дефектни.

Ами ако... ако любовта ù го беше променила? Кой може да каже, че е невъзможно? Ами ако беше забременяла и внезапно се беше появило бебе Алина, безпомощно и розово, и гукащо? Можеше ли любовта да изглади ръбовете му, нуждата му от отмъщение? Правила е велики чудеса. Може би не трябваше да мисля за нея като за нещо дефектно, а като за рязко придръпване, което би могло да промени изхода към по-добро? Кой би могъл да каже?

Обърнах страницата и бузите ми пламнаха.

Не трябваше да гледам. Не можех да спра. Те бяха в леглото. Не виждах Алина. Тя държеше фотоапарата. Даррок беше гол. От този ъгъл съдех, че Алина е върху него. От изражението на лицето му знаех, че е свършвал, когато го е снимала. И можех да го видя в очите му.

Той също я беше обичал.

Пуснах албума и замръзнах седнала, взирайки се в пространството.

Животът беше толкова сложен. Беше ли тя лоша, защото го е обичала? Беше ли той зъл, защото беше искал да си върне това, което му е било отнето? Не бяха ли кралят и наложницата движени от същите мотиви? Не бяха ли тези мотиви това, което караше хората да вървят напред?

Защо кралицата просто не беше оставила краля да има жената, която обича? Защо кралят не беше успял да приеме да бъде щастлив за един човешки живот? Какво щеше да се случи с Ънсийли, ако никога не бяха затваряни? Щяха ли да станат като Сийли двора?

Ами ние с моята сестра? Щяхме ли наистина да обречем света на гибел? Възпитание или природа – какво бяхме ние?

Накъдето и да погледнех, виждах само оттенъци на сивото. Черното и бялото не бяха нищо повече от възвишени идеали в умовете ни, стандарти, според които се опитвахме да съдим за нещата и благодарение на които откривахме мястото си в света. Доброто и злото в техните най-чисти форми бяха недостижими и завинаги оставаха извън способността ни да ги задържим в ръка като всяка Фае илюзия. Можем само да се прицелваме в тях, да се домогваме до тях и да се надяваме да не се изгубим в сенките, защото няма да можем повече да видим светлината.

Алина се беше опитала да постъпи правилно. Аз също. Тя не беше успяла. Щях ли и аз да се проваля? Понякога ми беше трудно да преценя кое е правилно и кое грешно.

Чувствайки се като най-долния воайор, посегнах към албума, дръпнах го в скута си и започнах да обръщам страницата.

Тогава го почувствах. Джобът беше твърде дебел. Имаше нещо зад снимката на Даррок, който се взира в Алина, сякаш тя е неговия свят, докато свършва в нея.

Измъкнах снимката с треперещи ръце. Какво щях да намеря скрито тук? Бележка от сестра ми? Нещо, което да ми каже повече за живота ù, преди да умре?

Любовно писмо от него? От нея?

Издърпах къс стар пергамент, разгънах го и нежно го изгладих. Имаше писано от двете страни. Обърнах го. Едната страна беше запълнена от горния до долния край. Другата имаше само няколко реда.

Познах хартията и почерка на пълната страница моментално. Бях виждала писанията на Лудата Мери преди, въпреки че не можех да чета древен ирландски галски.

Обърнах я, сдържайки дъха си. Да, той я беше превел!

АКО ЗВЯРЪТ НА ТРИТЕ ЛИЦА НЕ Е ЗАДЪРЖАН ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ПЪРВИЯТ МРАЧЕН ПРИНЦ УМРЕ, ПЪРВОТО ПРОРОЧЕСТВО ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ, ЗАЩОТО ЗВЯРЪТ ЩЕ СЕ Е НАТЪПКАЛ СЪС СИЛА И ЩЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛ. ЩЕ ПАДНЕ САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ МУ ЗАМИСЪЛ. ТОЙ, КОЙТО НЕ Е КАКВОТО Е БИЛ, ЩЕ ВЗЕМЕ ТАЛИСМАНА И КОГАТО ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪТРЕ Е ПОБЕДЕНО, ЩЕ БЪДЕ И ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪН.

Прочетох го отново.

– Какъв талисман?

Колко точен беше преводът? Беше написал: „Той, който не е каквото е бил“. Беше ли Даррок единственият, който можеше да се слее с Книгата? Дагиъс също не беше това, което е бил. Можех да се обзаложа, че и Баронс отговаря на това условие. Наистина, кой от нас беше същият? Какво мъгляво изявление. Едва ли можех да го нарека окончателен критерий. Татко щеше да е в апогея си в съда с такава мъглява фраза.

„По времето, когато първият мрачен принц умре“... Вече беше твърде късно, ако беше вярно. Първият мрачен принц е бил Крус, който не можеше да е още жив. Поне веднъж за последните седемстотин хиляди години щеше да е показал лицето си. Някой щеше да го е видял.

Но дори да беше още жив, в мига, в който Дани беше убила мрачния принц, дошъл в килията ми в манастира, вече е било твърде късно за първото пророчество.

Прекият път беше талисман. И Даррок го имаше.

Нещо дразнеше подсъзнанието ми. Грабнах раницата и започнах да ровя из нея, търсейки таро картата. Изсипах съдържанието, взех картата и я разгледах. Жена, която се взираше в далечината, докато светът се въртеше пред нея.

Какъв беше смисълът? Защо МЗО (или фар дорка, както той беше заявил) ми беше дал точно тази карта?

Старателно си отбелязах подробностите от облеклото и косата ù, континентите на планетата. Определено беше Земята.

Проучих ръба на картата, търсейки скрити руни или символи. Нищо. Чакай! Какво беше това около китката ù? Изглеждаше като гънка на кожата ù, докато не погледнах отблизо.

Не можех да повярвам, че съм го пропуснала.

Беше изработен в ръба, хитро скрит като нещо като пентакъл, но аз познавах формата на клетката, която приютяваше камъка. Около китката на жената беше намотана верижката на амулета, който Даррок беше откраднал от Малуш.

Момчето със замечтани очи се беше опитало да ми помогне.

Талисманът от пророчеството беше Амулетът. Амулетът беше прекият път на Даррок!

Беше на една ръка разстояние от мен, когато Шинсар Дъб беше спукала главата на Даррок като грозде. Бях го докоснала. Беше толкова близо. И в следващия миг вече бях на нечие рамо и Амулетът беше изчезнал.

Усмихнах се. Знаех къде да го намеря.

Като мъж Баронс колекционираше антики, килими, ръкописи и древни оръжия. Като звяр колекционираше всичко, което съм докоснала. Торбичката с камъните, пуловера ми.

Независимо от формата му, Баронс издирваше лъскави дреболии, които му миришеха добре.

Нямаше начин да го е зарязал онази нощ. Бях го докоснала.

Пъхнах пергамента, превода и картата таро в джоба си и се изправих.

Беше крайно време да открия къде отиваше Джерико Баронс, когато напуснеше книжарницата.

Не беше много далеч.

Бях готова да се обзаложа, че през цялото време, откакто го познавах, никога не е отивал твърде далеч.

Когато стигнах последното стъпало, го подуших. Лек намек за мирис висеше във въздуха пред кабинета му. А в кабинета си той държеше своето Сребро.

През цялото време, докато бях При-я, не го бях виждала да спи. Аз се отнасях, но всеки път, щом се събудех, той беше там, с тежки клепачи над блестящи тъмни очи, гледаше ме, сякаш беше лежал там и само беше чакал да се претърколя и да поискам отново да ме чука. Винаги готов. Сякаш живееше за това. Спомних си изражението ми, когато се беше протегнал върху мен.

Спомних си как беше отговорило тялото ми.

Никога не бях използвала екстази или някой от наркотиците, които приятелите ми бяха опитвали. Но ако беше като да си При-я, не можех да си представя защо бих искала да го направя съзнателно.

Част от ума ми беше все още буден по някакъв замъглен начин, докато тялото ми беше напълно извън моя контрол.

Ако той плъзнеше ръка по кожата ми, аз почти крещях от нуждата да е вътре в мен. Щях да направя всичко, за да го имам там.

Да съм При-я беше по-лошо от това да съм изнасилена от принцовете.

То беше стотици изнасилвания отново и отново. Тялото ми беше ги искало. Умът ми липсваше. Но все пак част от съществото ми все още беше там, наясно с това, че тялото ми е извън моя контрол и че не аз решавах. Всички мои избори бяха направени вместо мен. Сексът трябва да е избор.

Беше ми оставен само още един – засега.

Всеки път, когато навлизаше в мен, когато усещах как прониква, се превръщах в нещо диво – горещо, мокро и отчаяно нуждаещо се от още. Всяка целувка, всяко погалване, всеки тласък ме караха да се нуждая от повече. Той ме докосваше, аз полудявах. Целият ми свят се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс. Той наистина беше моят свят в онова мазе. Но беше прекалено много една личност да има толкова власт над друга. Това би могло да те постави на колене и да те накара да просиш.

Аз имах тайна.

Ужасна тайна, която ме изяждаше жива.

„Какво носеше на бала си, Мак?“

Това беше последното, което бях чула като При-я.

Всичко от този миг нататък наистина се беше случило.

Аз симулирах.

Лъжех и него, и себе си.

Останах.

„И не се беше почувствало по-различно.“

Бях също толкова ненаситна, също толкова алчна, също толкова уязвима. Знаех точно коя съм, какво се беше случило в църквата и какво правех през последните няколко месеца.

И всеки път, щом той ме докоснеше, светът ми се свиваше до едно-единствено нещо – Баронс!

Той никога не беше уязвим.

Мразех го за това.

Поклатих глава и разпръснах мрачните мисли.

Къде би отишъл Баронс, за да бъде сам, да се отпусне, може би да спи? Отвъд досега на всички. В силно защитено Сребро.

Ароматът му все още висеше във въздуха, когато претършувах кабинета му.

Чувствах се безскрупулна и уморена да играя по правилата. Не знаех защо трябваше да има някакви правила между нас. Изглеждаше абсурдно. Той беше в моето пространство, откакто го срещнах, по-голям от живота, с наелектризиращо присъствие, разтърсваше ме, държеше ме само от едната страна на лудостта.

Грабнах едно от многото му антични оръжия и разбих заключените чекмеджета на бюрото му.

Да, щеше да види, че съм ги разбила. Не, не ми пукаше. Можеше да опита да си изкара яда на мен. Аз имах мой собствен дял.

Той имаше папки за мен, за родителите ми, за МакКейб, за О’Баниън, за хора, за които никога не бях чувала, дори за собствените му мъже.

Имаше сметки от десетки различни адреси в много различни страни.

В най-долното чекмедже открих мои снимки. Купове и купове снимки.

В „Кларин“, излизайки в росната дъблинска утрин, загорели крака блестяха под късия ръб на любимата ми бяла пола, дългата руса коса се вееше на висока конска опашка.

Вървя през моравата на колежа Тринити и срещам Дани за първи път до фонтана.

Слизам по стълбите от апартамента на Алина и излизам на улицата.

Промъквам се по задната уличка и гледам изоставените коли на О’Баниън сутринта, в която бях осъзнала, че Баронс беше изключил всички светлини и беше позволил на Сенките да завземат периметъра, поглъщайки шестнайсет мъже, за да убие едничкия, който беше заплаха за мен. В очите ми имаше шок, ужас и нещо, което несъмнено приличаше на облекчение.

Бия се гръб в гръб с Дани, алабастрови меч и копие проблясват в мрака. Имаше цяла серия от тези снимки, направени от някой покрив. Аз горях, лицето ми сияеше, очите ми бяха присвити, а тялото ми беше подготвено за това, което правех.

През предния прозорец на книжарницата, прегърнала татко.

Свита на дивана в задната част на КДБ, ръцете свити до гърдите. Без грим. Изглеждах на седемнайсет, малко изгубена и напълно уязвима.

Марширувам към управлението на Гарда с Джейни. Отправям се към книжарницата без фенерчета. Не съм била в опасност онази нощ. Той е бил там, грижел се е да оцелея, каквото и да е идвало към мен.

Никой никога не ми беше правил толкова много снимки преди. Дори Алина. Беше уловил най-леките ми емоции с всяка снимка. Той ме е наблюдавал, винаги ме е наблюдавал.

През прозореца на селска къщурка, докосвах лицето на Нана, опитвайки се да се вмъкна в мислите ù и да видя майка си. Очите ми бяха наполовина затворени, чертите ми бяха изопнати от концентрация.

Още една снимка от покрив. Дланта ми беше върху гръдта на Сивата жена и настоявах да възстанови Дани.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

Оставих снимките да паднат в чекмеджето. Чувствах се замаяна. Беше видял всичко – доброто, лошото и грозното. Никога не ми беше задавал въпроси, освен ако не мислеше, че аз се нуждая да разбера отговорите. Никога не ме беше белязвал с удобни етикети, нито се беше опитвал да ме натъпка в кутия. Дори когато имаше достатъчно етикети, които можеха да ми бъдат лепнати. Аз бях каквото бях в този момент, той го харесваше и само това имаше значение за него.

Обърнах се и се загледах в огледалото.

В мен се взираше отражение на непозната.

Докоснах лицето си в огледалото. Не, тя не беше непозната. Тя беше жена, която беше излязла от зоната си на удобство, за да оцелее, която беше станала боец. Харесвах жената, която видях в огледалото.

Повърхността на огледалото беше ледена под пръстите ми.

Познавах това Сребро. Познавах всички Сребра. Те имаха нещо от... К’Врук в тях. Дали кралят беше взел елементи за тяхното сътворение от света, от който произлизаха Ловците?

Докато се взирах в него, потърсих тъмното, гладко езеро и му казах какво искам.

Липсваше ми – вдигна пара то. – Ела да плуваш!

Скоро – обещах.

Алабастрови руни изскочиха от черните дълбини, проблясвайки на повърхността.

Беше толкова лесно. Аз исках, то даваше. Винаги там, винаги готово.

Загребах ги и ги притиснах една след друга върху Среброто.

Когато и последната беше на мястото си, повърхността започна да се къдри като сребриста вода. Прокарах пръсти през нея и водите се отдръпнаха, оттеглиха се до черните краища на огледалото и ме оставиха да се взирам през мъглив път, който преминаваше през гробище. Зад надгробни плочи и гробници пълзяха и се влачеха мрачни създания.

Среброто избълва струя леден въздух.

Стъпих в него, в огледалото.

Както подозирах, той беше свързал Сребра, които да оформят проход, по който никой натрапник не би могъл да мине жив, защитавайки своето подземно жилище.

Преди девет месеца, ако бях в състояние да открия как да вляза в него, щях да бъда убита на първите няколко стъпки. Бях нападната в мига, в който пристъпих вътре. Когато първият поток от зъби и нокти ме застигна, езерото ми незабавно предложи помощ и аз приех без колебание.

Една пурпурна руна блестеше в дланта ми.

Нападателите ми се оттеглиха. Те я мразеха, каквато и да беше.

Завихрях мъгла до кръста си, поглъщайки голия пейзаж. Оголени дървета грееха като жълти кости на нездрава лунна светлина. Рушащи се надгробни камъни се накланяха под остри ъгли. Мавзолеи се издигаха зад порти от ковано желязо. Тук беше адски студено, почти толкова мразовито, колкото в Ънсийли затвора. Косата ми се заледи, веждите и космите в носа ми се покриха със скреж. Пръстите ми започнаха да изтръпват.

Преходът от това Сребро към следващото беше неусетен. Всички бяха такива. Баронс беше много по-умел в свързването на Сребра от Даррок и, изглежда, беше по-вещ дори от Ънсийли краля.

Не забелязах промяната в околната среда. Внезапно бях с един крак в ледено гробище и с другия в душна пустиня с черен пясък и слънце, което блъскаше жега надолу към мен. Плъзнах се напред в изгарящата пещ и моментално бях пресушена. Нищо не ме нападна в този обгорен терен. Чудех се дали самото слънце не спира определени нарушители. Следващото огледало ме ужаси. Внезапно се бях озовала под вода. Не можех да дишам. Паникьосах се и се опитах да се върна.

Но в Ънсийли затвора също не бях способна да дишам.

Спрях да се боря и полуплувах, полувървях по океанското дъно на някаква планета – не нашата, защото ние нямахме риба, която изглеждаше като малък подводен параход с въртящи се колела от зъби.

Гладкото ми езеро предложи някакъв мехур, запечата ме вътре и всичко, което идваше към мен, отскачаше от него.

Започвах да се чувствам направо неразрушима. Самонадеяна. Дори започнах да вървя наперено.

Когато преминах още половин дузина „зони“, преливах от самоувереност. Моето тъмно езеро имаше отговор за всяка заплаха, която идваше към мен. Започвах да се опивам от силата си.

От пейзаж, който щеше да бъде наречен „Полунощ на далечна звезда“, ако беше картина, нахълтах в слабо осветена стая и примигнах.

Беше спартански обзаведена, старомодна и миришеше добре на силни опияняващи подправки. Баронс. Коленете ми омекнаха. Щом го подуша, започвам да мисля за секс. Аз съм безнадежден случай.

Веднага разбрах къде съм.

Под гаража зад „Книги и дреболии Баронс“.

Четиридесет и едно

Исках да го изследвам. И щях да го направя, ако не беше плачещото дете.

Ако трябваше да съставя списък с неща, които бих очаквала Баронс да е скрил от света и да е защитил толкова добре, детето въобще не би попаднало в него.

Следи към самоличността му? Несъмнено.

Луксозен дом? Определено.

Дете? Никога.

Последвах звука изумена. Беше тих, идваше някъде отдолу. Детето плачеше така, сякаш светът свършваше. Не можех да позная дали е момче, или момиче, но болката и тъгата, които почувствах, бяха разкъсващи душата. Исках да го накарам да спре. Трябваше да го накарам да спре. То разбиваше сърцето ми.

Минавах от стая в стая, едва забелязвайки обстановката, отварях и затварях врати, търсех път надолу. Някак отдалечено осъзнавах, че истинските съкровища от колекцията на Баронс са тук, в подземното му леговище. Минавах покрай неща, които бях виждала в музеи, и вече знаех, че са били копия. Баронс не би се забърквал с копия. Той обичаше антиките си. Мястото бръмчеше от ОС. После щях да ги намеря.

Но първо детето.

Неговият плач ме убиваше.

Имаше ли Джерико Баронс деца? Може би е имал едно от Фиона?

Изсъсках, после осъзнах колко Фае бях прозвучала и се престорих, че не съм го направила. Спрях и наклоних глава. Плачът стана по-силен, сякаш детето беше чуло съскането ми и казваше: „Аз съм тук, наблизо съм, моля те, намери ме! Толкова съм уплашено и само!“.

Трябваше да има стълби.

Минавах през мястото и отварях врата след врата. Плачът действаше на майчиния ми инстинкт. Най-после намерих точния вход и пристъпих вътре.

Той беше взел сериозни предпазни мерки.

Намирах се в стая с огледала от лунапарк. Можех да видя стълби на десетина различни места, но нямаше как да различа отражение от реалност.

И познавайки Баронс, бях съвсем наясно, че ако мина през отражение, ще ми се случи нещо много гадно. Очевидно беше сериозно загрижен за защитата на това дете.

Тъмното ми езеро предложи руни, но нямах нужда от тях.

– Покажи ми кое е истина! – промърморих и огледалата станаха тъмни едно след друго, докато едно хромирано стълбище не заблестя в слабата светлина.

Слизах тихо надолу, привлечена от детските хлипове.

Още веднъж очакванията ми бяха пръснати на пух и прах.

Плачът идваше иззад високи врати, които бяха обковани с вериги, заключени с катинари и гравирани с руни. Не трябваше изобщо да съм в състояние да го чуя. Бях учудена, че изобщо можех да чуя Баронс да реве толкова далеч под земята.

Отне ми двайсет минути да разбия веригите, защитите и руните. Той очевидно искаше това дете да е напълно защитено. Защо? Какво беше толкова важно? Какво ставаше?

Когато отворих вратите, плачът спря рязко.

Влязох в стаята и се огледах. Бях очаквала всичко друго, но не и това. Тук нямаше разкош, нито съкровище или колекции. Стаята изглеждаше малко по-добре от пещерата на Малуш под Бърен.

Беше изсечена от камък. Пещера, прокопана в сърцето на земята. През нея течеше малък поток, появяваше се в източната стена и изчезваше в западната. Навсякъде имаше поставени камери. Той щеше да разбере, че съм била тук, дори да се дръпнех още сега.

В центъра на стаята имаше клетка, която беше шест на шест, направена от тежки железни решетки, поставени наблизо. Също като вратите и тя беше плътно обградена с руни. Беше също така празна.

Приближих я.

И спрях, зашеметена.

Не беше празна, както бях помислила. В клетката лежеше дете, свито на една страна, голо. Изглеждаше на десет или единайсет.

Забързах към него.

– Скъпи, добре ли си? Какво има? Защо си тук?

Детето погледна нагоре. Олюлях се и паднах на колене на каменния под, вцепенена.

Гледах детето от видението, което бях споделила с Баронс.

Всеки детайл от него беше кристално ясен в главата ми, сякаш бях го преживяла вчера – рядък поглед в сърцето на Баронс. Можех да затворя очи и да се върна там с него съвсем лесно. Бяхме в пустинята.

Пада здрач. Държим момче в ръцете си.

Взирам се в нощта.

Няма да погледна надолу.

Не мога да видя това, което е в очите му.

Не мога да го понеса.

Погледът ми слиза неохотно и жадно надолу.

Детето се взира в мен с безкрайно доверие.

– Но ти умря! – възразих, гледайки го втренчено.

Момчето дойде към мен, застана в края на клетката и обви малките си ръце около решетките. Красиво момче. Тъмна коса, златна кожа, тъмни очи. Син на баща си. Очите му са толкова меки, топли.

И аз съм Баронс, взирам се надолу към него...

Очите му казват: „Знам, че няма да ме оставиш да умра“.

Очите му казват: „Знам, че ще накараш болката да спре“.

Очите му казват: „Доверие/любов/обожание/тисисъвършен/стебвинагищесъмвбезопасност/тисимоятсвят“.

Но аз не успях да го опазя.

Стояхме в пустинята, държахме това дете, това същото момче в ръцете си, губехме го, обичахме го, скърбяхме за него, усещахме как животът му се изплъзва...

Виждам него там. Неговите вчера. Неговото днес. Неговото утре, което никога няма да бъде.

Виждам болката му и тя ме разкъсва.

Виждам абсолютна любов и тя ме засрамва.

Виждам светлината – тази красива, съвършена светлина, която е живот.

То ми се усмихва. Дава ми цялата си любов с очите си.

Тя започва да гасне.

Не! Рева аз. Няма да умреш! Няма да ме напуснеш!

Взирам се в неговите очи както изглежда хиляда дни.

Виждам го. Държа го. То е тук.

Няма го.

Но не е умряло. То е точно тук с мен. Момчето притиска лице към решетките. Усмихва ми се. Дава ми цялата си любов в очите си. Разтопявам се. Ако можех да бъда нечия майка, щях да взема това дете и да го предпазя завинаги.

Изправям се на крака. Движа се като в транс. Бях държала това дете в главата на Баронс. Обичах го като Баронс и го бях изгубила. Когато той сподели с мен това видение, раната беше станала и моя.

– Не разбирам. Как така си жив? Защо си тук? – как Баронс беше преживял смъртта му? Нямаше съмнение, че я е преживял. Аз бях там. Аз също я бях усетила. Беше напомняне за съжаленията, които бях изпитвала към Алина...

Върни се, върни се, искаш да крещиш. Искам само още една минута. Само още една усмивка. Само още една възможност да поправя нещата. Но него го няма. Няма го. Къде отиде? Какво става с живота, когато напуска тялото? Дали отива някъде, или просто изчезва?

– Как си се озовал тук? – питам учудено.

То ми говори, а аз не разбирам нито дума. Това е мъртъв и забравен език. Но чувам жаловитите нотки. Чувам дума, която звучи като ма-ма.

Преглъщайки ридание, се пресягам към него.

Когато пъхам ръце през решетките и обвивам неговото малко голо тяло, а тъмната му глава се отпуска във вдлъбнатината, където рамото ми се среща с врата, остри зъби пробиват кожата ми и красивото малко момче разкъсва гърлото ми.

Четиридесет и две

Умирам дълго.

Много по-дълго, отколкото мисля, че трябва да отнеме.

Явно ще умирам бавно и болезнено. Припадам няколко пъти и се изненадвам, че се връщам в съзнание. Чувствам се трескава. Кожата на врата ми е изтръпнала, но раната гори, сякаш ми е инжектирана отрова.

Мисля, че оставих половината от гърлото си в невъзможно разтягащите се челюсти на момчето.

Започна да се променя в мига, в който го взех в ръце.

Успях да се откъсна от свръхестествено силната му хватка и да се отдалеча с препъване от клетката, преди да завърши трансформацията.

Но беше твърде късно. Бях глупачка. Сърцето ми беше свързало Баронс с едно хлипащо дете и беше прегърнало сантименталността. Бях видяла веригите, катинарите и защитите като начина на Баронс да държи детето в безопасност.

А в действителност те бяха неговия начин да държи света в безопасност от детето.

Лежа на пода в каменната стая и умирам. Губя отново съзнание за известно време, после се връщам.

Гледам как детето се превръща в нощната версия на звяра на Баронс. Черна кожа, черни рога и зъби, червени очи. Говорим за убийствена лудост. Пред него звярът, който беше Баронс в Сребрата, изглежда направо сърдечен и спокоен.

Вие непрестанно, докато се променя. Главата му се люшка от едната страна на другата и ме пръска със слюнка и със собствената ми кръв. Гледа ме с подивели кървавочервени очи. Иска да забие зъби в мен, да ме разтърси и да изцеди и последната капка кръв от тялото ми. Знакът, който Баронс постави на черепа ми, изобщо не намалява жаждата му за кръв.

Аз съм храна и той не може да ме достигне.

Разтърсва решетките на клетката и вие.

Променя се от метър и двайсет до три метра височина.

Това съм чула под гаража. Това слушах, докато гледах Баронс над покрива на колата.

Това дете, затворено тук долу завинаги.

И докато животът ми се отцежда, разбирам, че затова е изнасял мъртвата жена от Среброто.

Детето е трябвало да бъде хранено.

Той държеше това дете, гледаше го как умира. Опитах се да мисля за това, да го проумея. Детето трябва да беше негов син. Ако Баронс не го хранеше, детето страдаше. Ако пък го хранеше, трябваше да гледа това чудовище. Колко дълго? Колко дълго е бил гледач на това дете? Хиляда години? Десет? Повече?

Опитвам се да докосна врата си, да опипам раните си, за да разбера колко са големи, но не мога да вдигна ръка. Аз съм слаба, сънлива и всъщност не ми пука. Просто искам да затворя очи и да спя няколко минути. Само кратка дрямка, после ще се събудя и ще се постарая да намеря нещо в моето езеро, което да ми помогне да преживея това. Чудя се има ли руни, които могат да изцерят изтръгнато гърло. Може би тук някъде има малко Ънсийли.

Чудя се дали това, от което блика кръв, е югуларната вена. Ако е тя, е много късно. Твърде късно за мен.

Не мога да повярвам, че ще умра така.

Баронс ще дойде и ще ме намери тук.

С изтекла кръв на пода в неговата пещера.

Опитвам се да призова волята си, да потърся езерото, но мисля, че съм изгубила твърде много кръв твърде бързо. Не ми пука, независимо колко се опитвам. Езерото е любопитно тихо. Сякаш наблюдава, чака да види какво ще се случи.

Ревът в клетката е твърде силен. Не чувам, че Баронс също реве, преди да ме грабне в ръцете си и да ме изнесе от стаята, тръшвайки вратата зад себе си.

– Какво е станало, мамка му? Мак! Мамка му! Какво? – продължава да повтаря отново и отново. Очите му са диви, лицето му е бяло, устните му са тънки. – Защо реши да дойдеш тук долу без мен? Щях да те доведа, ако мислех, че си толкова глупава. Не ми причинявай това! Не можеш да ми причиниш това, мамка му!

Поглеждам към него. Нюанси на Синята брада, мисля сънливо. Аз отворих вратата на убитите му съпруги. Устата ми не оформя думи. Искам да знам защо детето е още живо. Чувствам се вцепенена.

Той е твой син, нали?

Не ми отговаря. Взира се в мен, сякаш да запомни лицето ми. Виждам как нещо се движи дълбоко в очите му.

Трябваше да правя любов с него. Но все ме беше страх да бъда нежна. Изумена съм от собствената си идиотщина.

Той трепва.

– Не мисли и за една шибана минута, че можеш да сложиш всичко това в очите си, а после да умреш! Това са глупости! Няма да го понеса отново.

Имаш ли Ънсийли?

Почти очаквам да изтича над земята, да хване едно и да ми го донесе. Но нямам толкова време и го знам.

– Аз не съм добър, Мак. Никога не съм бил.

Какво? Време за истинска изповед? – дразнят очите ми. – Не ми е нужна.

– Когато искам нещо, си го взимам.

Предупреждава ли ме? С какво би могъл да ме заплашва сега?

– Няма нищо, с което мога да живея. Само неща, без които не бих могъл да живея.

Той се взира във врата ми и по погледа му разбирам, че е касапница. Нахапан и раздран. Не знам как дишам още и защо не съм мъртва. Мисля, че не мога да говоря, защото вече нямам здрави гласни струни.

Той докосва врата ми. Е, поне мисля, че го докосва. Виждам ръката му под брадичката ми. Не усещам нищо. Той да не се опитва да пренареди вътрешните ми части така, както аз някога направих с неговите на ръба на скалата в ранната утрин, сякаш можех да го събера цял само с волята си?

Очите му се присвиват и веждите му се сключват. Той затваря очи, отваря ги отново и се мръщи. Подмества ме в ръцете си и ме изучава от различен ъгъл, с поглед между лицето и врата ми. Разбиране изглажда веждите му и устните му се извиват в противната усмивка, която хората ти показват, точно преди да ти кажат, че имат добра и лоша новина, а лошата е наистина лоша.

– Когато беше във Фае, някога пи ли нещо, яде ли нещо, Мак?

В’лане – казвам без думи. – Питиета на плажа.

– От тях гадеше ли ти се?

Не.

– Пила ли си нещо по което и да е време, от което да си имала чувството, че вътрешностите ти биват изтръгвани? Да ти се е искало да умреш? Доколкото съм чул, сигурно е продължило около ден.

Мисля за момент.

Изнасилването – казвам най-накрая. – Той ми даде нещо. Този, когото не можех да видя. Изпитвах болка дълго време. Мислех, че е от това, че принцовете са в мен.

Ноздрите му трептят и когато се опитва да говори, излиза само тракане. Опитва два пъти, преди да го направи както трябва.

– Щели са да те оставят така завинаги. Ще ги нарежа на тънки парчета и ще ги храня един друг с тях. Бавно. През векове – гласът му отново беше спокоен като на социопат.

Какво казваш?

– Чудех се. Ти миришеше различно след това. Знаех, че са направили нещо. Но не миришеше като Стихоплетеца. Беше като него, но различно. Трябваше да изчакам и да видя.

Зяпнала нагоре към него правя прясна оценка на себе си. Започвам отново да чувствам врата си. Гори адски. Но мога да преглъщам.

Не умирам?

– Сигурно са били уплашени, че са те убили с техните... – той поглежда настрани, на челюстта му играят мускули. – Вечност в ада. Щеше да си При-я вечно – лицето му е изопнато от ярост.

Какво са ми направили? – настоявам.

Той отново тръгва, носи ме от стая в стая, накрая спира в зала, почти идентична със задната част на КДБ – килими, лампи, дивани, пухкави завивки. Само камината е различна – огромна, с каменно огнище, в което може да застане мъж. Газова. Така че, когато гори, да няма пушек, какъвто би имало при горенето на дърво, и да не го издаде.

Подрежда възглавници под ръката си и ме поставя нежно на дивана. Отива до камината и я включва.

– Фае имат еликсир, който удължава живота.

Дали са ми от него?

Той кимва.

Това ли е станало с теб?

– Казах „удължава“. А не „превръща те в триметрово ненормално чудовище с рога“ – той гледа врата ми. – Оздравяваш. Раните ти се затварят. Познавам мъж, на когото е бил даван този еликсир. Преди четири хиляди години. Той също мирише различно. Стига Стихоплетецът да не бъде намушкан с копието или с меча, той живее без да остарява. Може да бъде убит единствено по начините, по които и Фае.

Зяпам го.

Аз съм безсмъртна?

Отново мога да движа ръцете си. Чувствам как дебелите ръбове на кожата се сливат отново. Същото е, както когато ядох Ънсийли. Раните заздравяват под ръцете ми. Усещам как неща хрущят и се наместват в гърлото ми, израстват нови и силни.

– Мисли за себе си като за дълголетна и трудна за убиване!

Четири хиляди години дълголетие? Зяпам го празно. Не искам да живея четири хиляди години. Мисля за онова Ънсийли, което беше накълцано и оставено в задната ми уличка. Безсмъртността е ужасяваща. Аз искам моя малък живот. Дори не мога да си представя четири хиляди години. Не искам да живея вечно. Животът е труден. Осемдесет или сто години биха били идеални. Това съм искала винаги.

– Може сериозно да обмислиш носенето на копието. Всъщност може да реша да го унищожа. И меча – той разкопчава кобура от рамото ми и го хвърля по пода до камината.

Гледам го как дрънчи и спира в огнището, облекчена. Мога да умра. Не че искам това да се случи точно сега. Просто ми харесват възможностите. Стига да имам копието, имам възможности. Никога няма да се отърва от това нещо. То е моята среща с надгробния камък, а аз съм човек. Искам да умра някой ден.

– Но той не може – това е първото пълно изречение, което произнасям, откакто бях нападната. – Твоят син не може да умре, нали? Независимо от всичко. Никога.

Четиридесет и три

Ако никога не бях яла Ънсийли, чудотворното изцерение щеше да разбърка мозъка ми.

Сега се престорих, че съм яла Ънсийли. Не можех да се справя със сценария „еликсир, който удължава живота“. Караше ме да искам да убия Даррок отново. Жестоко. Садистично. С много мъчения.

Той не само ме беше превърнал в При-я, а беше планирал да живея по този начин вечно. Бях се размекнала, когато видях снимките му с Алина, представяйки си различен изход за тях, но сега цялата мекота беше изчезнала. Ако Баронс не ме беше спасил... Дори не можех да си представя ужасите. Не исках. Щях да полудея патологично много бързо. Какво щеше да стане, ако ме беше заключил, отказвайки да ми даде това, от което се нуждаех? Да ме държи някъде на тясно и тъмно, и...

Потръпнах.

– Престани да мислиш за това! – каза Баронс.

Потреперих. Не можех да го избегна. Наистина имаше по-лоши неща от умирането.

– Не се случи. Аз те измъкнах и те върнах. Накрая всичко се подреди. Ти си трудна за убиване и това ме радва.

Кръвта ми според Баронс беше изтичала няколко пъти. Твърде много от гърлото ми беше откъснато, за да може тялото ми да се поправи достатъчно бързо. Докато съм била мъртва или поне не съм дишала, тялото ми е продължавало да се поправя. Бях се връщала в съзнание, само за да изкървя отново. Накрая достатъчно от мен е било възстановено, за да остана в съзнание до края на процеса. Бях покрита с кръв и с кървави корички.

Баронс ме вдига и ме понася отново. Преминаваме разкошни стаи, надолу по стълби и още стълби, и осъзнавам, че вече сме на повече от три нива под гаража му. Той има цял свят тук долу. Обикновено мразя да съм под земята. Но тук е различно. Има усещане за простор, за място, което не е съвсем каквото изглежда. Подозирам, че има още Сребра тук, много входове и изходи. Това е върховната фантазия на оцеляващия. Светът може да бъде поразен от ядрена бомба, а животът тук долу щеше да продължи или можехме да преминем в някой друг свят. Подозирам, че за Баронс никоя катастрофа не е окончателна. Той винаги продължава.

Сега и аз ще бъда като него.

Това не ми харесва. Бях препрограмирана и променена по толкова много начини. С този ще ми бъде най-трудно да се справя. Кара ме да се чувствам по-малко човек, а вече се чувствах достатъчно откъсната. Дали съм част от Ънсийли краля и дали вече съм безсмъртна? Чудех се дали това е затворен кръг. Дали се прераждаме отново и отново, за да повторим същите цикли?

– Толкова ли би било лошо?

– Мислите ми ли четеш?

– Ти мислиш с очите си – той се усмихва.

Докосвам лицето му и усмивката изчезва.

– Направи го отново!

– Не бъди задник!

Смея се. Но по лицето му вече няма веселост. Беше бързо изтрита.

Той ме поглежда със студени, твърди очи. Сега виждам какво има в тях. За останалия свят може да изглеждат празни. Помня как няколко пъти и аз мислех, че им липсва човечност, но това просто не е вярно.

Той чувства. Ярост. Болка. Похот. Толкова много емоции пулсират като електричество под кожата му. Толкова много избухливост. Мъж и звяр, винаги във война. Сега знам, че не му е лесно. Битката, която води, никога не спира. Как продължава да живее всеки ден?

Той спира и ме пуска да стъпя. Движи се из сенките, включва газов огън и започва да пали свещи.

Ние сме в спалнята му. Тя е също като леговището на Ънсийли краля – пищна, разкошна, с огромно легло, покрито с черна коприна и черни кожи. Не мога да видя от другата му страна. Виждам единствено себе си, гола, с него.

Треперя.

Зашеметена съм да съм тук. Че той ме иска.

Той пали още свещи до леглото. Вдига възглавници и ги трупа на куп, какъвто помня от времето ми на При-я.

В онова мазе той ги натрупа под ханша ми. Лежах просната върху тях с глава на леглото и задник във въздуха. Той се триеше напред-назад между краката ми, докато не започнах да моля, после проникна бавно в мен изотзад.

Поставя последната възглавница на купа, поглежда ме и кимва с глава към купчината.

– Гледах те как умираш. Трябва да те чукам, Мак.

Думите се забиват в мен като куршуми, отнасяйки коленете ми. Облягам се на някаква част от мебелировката – шкаф, мисля. Не ми пука всъщност. Подпирам се. Това не беше молба. Беше изразяване на изискване, без изпълнението на което не би могъл да преживее от този момент до следващия. Беше нещо като: „Нуждая се от кръвопреливане, кръвта ми беше отровена“.

– Искаш ли да го направя? – в гласа му няма мъркане, нито свенливост, нито прелъстяване. Има въпрос, който се нуждае от отговор. Голи кости. Това търси той. Това предлага.

– Да.

Той съблича ризата си през главата и аз задържам дъх, гледам как играят тези дълги здрави мускули. Знам как изглеждат раменете му, когато е върху мен, как лицето му се стяга от желание, докато се освобождава в мен.

– Кой съм аз?

– Джерико.

– Коя си ти? – той изритва ботушите си, измъква се от панталона си. Тази нощ не носи бельо.

Дъхът ми изсвистява от мен в една дума:

– Накогомупука?

– Най-после! – думата е мека. Мъжът не е.

– Трябва ми душ.

Очите му лъщят, зъбите му проблясват в мрака.

– Малко кръв никога не ме е смущавала – той се плъзва към мен по начина, по който едва размества въздуха. Кадифена сянка в мрака. Той е нощта. Винаги е бил. Някога аз бях слънчево момиче.

Той обикаля около мен, оглежда ме от горе до долу.

Аз го гледам, задържала дъх. Джерико Баронс обикаля гол около мен, взира се в мен така, сякаш се готви да ме изяде жива... По един по-добър начин, не като сина му. Докато го гледам, чувствата ми ме зашеметяват и осъзнавам, че не съм се отпускала истински след това, което бях направила със себе си на скалата, когато бях вярвала, че той е мъртъв. Бях откъснала толкова много части от себе си, за да оцелея. След като разбрах, че е жив, се случиха прекалено много други неща, аз бях ядосана, защото не ми беше казал, и бях захвърлила настрана оплетения възел, бях отказала да го погледна. През последните няколко месеца бях отказала да допусна нещо от ставащото да ме докосне. Отказвах да приема жената, в която се бях превърнала, и дори отричах, че съм се превърнала в нея.

Сега се топя. Стоя и го гледам, и осъзнавам защо не се осмелих да си върна загубените части.

Аз щях да разруша света заради него.

И това беше нещо, което не можех да понеса. Не можех да приема какво говореше това за мен.

Искам да забавя момента. Веднъж преди се бях озовала в леглото с него и той беше в мен, но тогава бях При-я – беше се случило прекалено бързо, аз нямах възможност да направя съзнателен избор и всичко беше свършило, преди да започне. Искам това да се случи на забавен каданс. Искам да изживея всяка секунда, сякаш е последната ми. Аз съм избрала това. Чувството е невероятно.

– Чакай!

Поведението му се променя мигновено. Очите му се замъгляват в кървавочервено.

– Не съм ли чакал достатъчно дълго? – гърдите му тракат. Ръцете му са отстрани, свиват се, огъват се. Той диша тежко и бързо.

На трепкащата светлина кожата му започва да потъмнява.

Взирам се в него. Просто така, за едно мигване на окото, той преминава от похот към ярост. Мисля, че може да ми се нахвърли, да ме повали, да разкъса дрехите ми, докато падаме, и да се забие в мен, преди дори да ударим пода.

– Никога не бих го приел – очите му се присвиват. Червено зацапва бялото, кърви в очите му на тънки реки. Внезапно очите му стават черно върху червено без никакво бяло. – Но няма да ти кажа, че не съм мислил за това.

Вдишвам дълбоко.

– Ти си тук. В моята спалня. Нямаш никаква шибана идея какво ми причинява това. Ако жена дойде в това място, умира. Ако аз не я убия, моите мъже го правят.

– Идвала ли е жена на това място някога?

– Веднъж.

– Тя сама ли намери пътя до тук? Или ти я доведе?

– Аз я доведох.

– И?

– Правих любов с нея.

Трепвам. Обръщам се заедно с него, гледам го в очите. Думите, които казва за тази друга жена, ме карат да искам да се нахвърля върху него, да разкъсам дрехите си и да го вкарам в себе си преди да ударим пода. Да я изтрия. Мен той иска да чука. А с нея е правил любов.

Гледа ме внимателно. Изглежда, харесва това, което вижда.

– И?

– Когато приключих, я убих.

Казва го без емоция, но аз виждам повече в очите му. Мразел се е, задето я е убил. Вярвал е, че няма избор. Поддал се е на моментно желание да иска някого в леглото си, в своя дом, в своя свят. Искал е да се чувства... нормален за една нощ. И тя е платила с живота си.

– Аз не съм герой, Мак. Никога не съм бил. Никога няма да бъда. Нека бъдем наясно! Аз не съм и антигерой, така че спри да чакаш да откриеш скрития ми потенциал! Нищо не може да ме избави.

Искам го такъв.

Това искаше да знае той.

Вдишвам нетърпеливо и избутвам кичур коса от лицето си.

– Ще ми говориш до смърт или ще ме чукаш, Джерико Баронс?

– Повтори го! Последното.

Повтарям го.

– Те ще се опитат да те убият.

– Тогава е добре, че съм трудна за убиване – само едно нещо ме тревожи. – А ти?

– Никога. Аз съм този, който винаги ще се грижи за теб. Винаги ще бъде там, за да те чука, докато не ти върне здравия разум, когато се нуждаеш. Този, който никога няма да те остави да умреш.

Издърпвам блузата през глава и изритвам обувките си.

– Какво повече би могла да иска една жена? – измъквам се от дънките си, но краката ми се заплитат, когато се опитвам да се измъкна от бельото. Спъвам се.

Той е върху мен преди да падна на пода.

От момента, в който очите ми се спряха върху Джерико Баронс, исках да бъда с него. Исках да прави с мен неща, от които розовата и безхаберна МакКайла Лейн беше шокирана и ужасена, и... добре де, за които е очарована да осъзнае, че мисли.

Не признавах нищо пред себе си. Как би могъл паун да желае лъв?

Бях толкова наконтена, колкото някой горд мъжки в непотребната си перушина. Ходех наперено, открадвах по някой поглед към царя на джунглата, отказвайки да призная какво чувствам. Бях преценила опашката си и неговите убийствени нокти и бях разбрала, че ако лъвът някога легне с паун, това щеше да е единствено в гнездо от кървави пера.

Това не беше унищожило желанието ми към него.

Беше ми помогнало да ми пораснат нокти.

Докато падам на пода под него, си мисля: „Ето ме тук сега. Паун без пера, но с нокти. Прекрасната ми опашка е изгубена в едно или друго изпитание.“. Поглеждам в огледалото и нямам представа какво съм. Не ми пука. Може би ще ми порасне грива.

Залива ме облекчение, когато тялото му се забива в моето. Баронс се движи като внезапен тъмен вятър. Не само е върху мен, но дори се движи в мен, преди да ударим пода.

О, Боже, да! Най-после! Главата ми се трясва в дърво, но аз едва усещам това. Вратът и гърбът ми се извиват, краката ми са разтворени. Глезените ми са на раменете му и аз не страдам от конфликти. Чувствам непреодолима нужда, която може да бъде задоволена само ако той се слее с мен – гладко, твърдо животно, облечено в кожа на мъж.

Поглеждам го и той е отчасти звяр. Лицето му е махагоново, зъбите му са навън. Очите му са на Баронс. Погледът в тях не е. Подлудява ме. Мога да бъда каквото искам с него. Без задръжки. Усещам как става по-твърд и по-дълъг вътре в мен.

– Можеш да правиш това? – ахвам. Звярът беше по-голям от мъжа.

Той се засмя и това определено не беше човешки звук.

Аз стена, скимтя, гърча се. Невероятно е. Той ме изпълва, плъзга се възхитително дълбоко в мен, до места, на които никога преди не съм усещала мъж. О, Боже! Аз свършвам. Аз избухвам. Чувам някой да реве.

Аз съм. Смея се и продължавам да свършвам. Мисля, че крещя. Използвам ноктите си и той се раздвижва в мен внезапно и бързо. Издава онзи звук в задната част на гърлото си, по който съм толкова луда. Обичам този звук.

Бих минала през ада и обратно с усмивка, стига той да е до мен. Стига да мога да погледна към него и очите ни да се срещнат, и да разменим един от онези безсловесни погледи.

– Не си изгубила перата си – думите му са странни, гърлени, прекарани през зъби на звяр.

Бих изсумтяла, но езикът му е в устата ми, челюстите ми са широко разтворени и не мога да дишам, а той е прав. Един ден наистина срещаш мъж, който те целува и не можеш да дишаш от целувката, но осъзнаваш, че не се нуждаеш от въздух. Кислородът е несъществен. Желанието кара живота да се случва. Да има значение. Да си струва. Желанието е живот. Жажда да видиш следващия изгрев или залез, да докоснеш този, когото обичаш, да опиташ отново.

– Би било ад да се събудиш и да не искаш нищо – съгласява се той. Знае какво мисля. Винаги. Ние сме свързани. Атомите между нас пренасят съобщения напред-назад.

– По-силно! По-дълбоко! Хайде, Баронс! Още! – чувствам се страстна. Аз съм неразрушима. Аз съм еластична около него. Ненаситна. Ръката му е отстрани на врата ми, около шията ми, полуобгърнала лицето ми. Очите му дълбаят в моите. Той наблюдава всеки нюанс, всеки детайл от всяко изражение, сякаш съществуването му зависи от това. Той ме чука с всеотдайната страст на умиращ мъж, търсещ Бог.

Докато ме изпълва, се чудя дали (по същия начин, по който сексът прави свой собствен уникален парфюм) всъщност не „правим“ любов. Все едно създаваме, произвеждаме, пораждаме независим елемент във въздуха наоколо и ако достатъчно от нас го правят добре и истински, а не само заради самия секс, бихме могли да променим света. Защото когато той е в мен, усещам как пространството около нас се променя, зарежда се и изглежда сякаш включва някаква затворена верига, в която колкото повече той ме докосва, толкова повече се нуждая от него. Сексът с Баронс утолява нуждата ми. После я подхранва. Утолява, подхранва. Като неспирен кръг. Излизам от леглото с него, горяща от желание да се върна отново. И аз...

– ...те мразех за това – казва той нежно.

Това беше моя реплика.

– Никога не ми е достатъчно, Мак. Това ме подлудява. Би трябвало да те убия за това, което ме караш да чувствам.

Разбирам перфектно. Той е моята уязвимост. Аз бих станала Шива[23] – разрушителят на света, заради него.

Той се оттегля и едва не пищя от празнотата.

Тогава ме вдига на ръце, аз съм върху леглото и той ме полага върху купчината възглавници, избутвайки краката ми встрани и когато навлиза в мен с тласък изотзад, аз хлипам от облекчение. Аз съм цяла, аз съм жива, аз съм...

Затварям очи и се отдавам на безумното блаженство. Това е единственото, което мога да правя. Да бъда. Да чувствам. Да живея.

Отново съм При-я.

Винаги ще бъда такава с този мъж.

Много по-късно поглеждам към него. Той е върху мен, едва влязъл. Аз съм подута, гореща, свирепо жива. Ръцете ми са над главата. Той обича да ме дразни. Сантиметър, може би два, докато полудея от нужда, после го вкарва рязко. Това ме погубва всеки път.

Знам, че част от това, което ме възбужда толкова много, което ме кара да съм толкова освирепяла от похот, е, че той е опасен. Паднала съм си по лошия. Луда съм по този, който обещава да направи беля. Мъжкарят, който не се разбира добре с другите и не приема заповеди от никого.

Какво друго бих могла да очаквам? Възможно е да съм част от древния създател на Ънсийли расата.

Той ме целува. Името на В’лане отдавна го няма на езика ми. Там е само Баронс и той е прав. За друг мъж няма място.

– Може би няма нищо сбъркано в теб, Мак – казва. – Може би си точно това, което трябва да бъдеш, и единствената причина да се чувстваш толкова разкъсана от конфликти, е, че се опитваш да играеш за грешния отбор – той тласка дълбоко и поклаща бедрата си напред с мускули, които (мога да се обзаложа) никой човек няма.

Извивам гръб.

– Да не казваш, че мислиш, че съм зло?

– Злото не е състояние на съществуването. То е избор.

– Не мисля...

Устата ми внезапно се оказва заета. Когато отново имам възможност да довърша изречението си, нямам представа какво съм щяла да кажа.

Озоваваме се в банята – огромно творение от италиански мрамор с душове на всички стени. Четири метра дълга, два метра широка, в нея има пейка, която е на точната височина. Мисля, че оставаме там с дни. Той носи храна и аз ям в банята. Мия го, плъзгам ръце по красивото му тяло.

– Когато умираш, татуировките ти изчезват – мокра, косата му е по-тъмна, лъскава. Кожата му е тъмен бронз. Водата тече по мускули, пръска по еректиралия му член. Той винаги е твърд.

– Да.

– Затова бяха различни – мръщя се. – Връщаш се точно както си бил, когато си умрял за първи път.

– През цялото време ли беше При-я?

Ахвам и се опитвам да извъртя глава, за да не може да види очите ми. Те ме предават понякога, независимо колко силно се опитвам да скрия нещо, особено когато чувствата ми са наситени.

Той сграбчва косата ми с две шепи и държи главата ми, принуждавайки ме да го гледам.

– Знаех си... не си била! – устата му е върху моята. Притиска ме към стената. Не мога да дишам и не ми пука. Той ликува. – Колко време? – настоява.

– Какво става, когато умреш? – контрирам.

– Връщам се.

– Уф, очевидно! Как? Къде? Може би накрая се изправяш от пепелта си отново или нещо такова?

Чувам тракане и внезапно той е на пода, главата му е извита назад, мускулите играят. Опитва се да остане мъж. Губи битката. Има нокти. Черни зъби се плъзгат от устата му, дълбаят кожата. Разбирам, че не иска да се промени, но нещо, което съм го попитала, го кара да обезумее.

Не мога да гледам как се мъчи. Чудя се дали някой някога се е опитвал да помогне на Баронс. Отговарям му. Говоря му, за да го задържа тук и сега.

– Знаех какво става от мига, в който ме попита какво съм носила на бала – падам на колене до него, взимам главата му в ръце и я притискам към гърдите си. Лицето му е наполовина звяр, наполовина мъж. – Започнах да изплувам. Сякаш бях там, но се опитвах да не бъда. Аз съм тук, Джерико. Остани с мен!

По-късно спим. Или аз спя. Не знам какво прави той. Аз съм изтощена, топло ми е и се чувствам в безопасност за първи път от много време. Отнасям се в подземния свят на Баронс, до краля на зверовете.

Събуждам се, когато той прониква с тласък в мен. Правили сме секс толкова много пъти, по толкова много начини, че едва мога да се движа. Свършвах толкова много пъти, че мисля, че е невъзможно дори да искам да свърша отново, но ето че той е в мен и тялото ми разказва различна история. Желая го толкова силно, че ме боли. Плъзгам ръка надолу и още щом се докосвам, свършвам. Той напъва дълбоко в мен, тресе се в моята кулминация. Лежа на една страна. Той ме е обгърнал с тялото си, прилепнал до мен. Ръцете му са около мен, устните му са на врата ми. Зъби гризат кожата ми. Когато спирам да треперя, той се измъква навън и моментално го искам отново. Избутвам задницата си и той се връща. Влиза бавно, толкова бавно, че ме измъчва. Той тласка, аз стискам. Той се оттегля, аз лежа напрегната и чакам. Никой от нас не казва и дума. Едва дишам. Той спира и остава напълно неподвижен за малко, но не за да ме дразни. Обича да е твърд в мен. Свързани, лежим в мълчание. Не искам мигът да свърши.

Но свършва и когато се разделяме, дълго не проговаряме. Гледам как сенките трептят по една известна картина на стената. Той не е заспал. Усещам го зад мен буден.

– Спиш ли изобщо?

– Не.

– Това сигурно е ад. Аз обичам да спя. Да се сгушвам, да дремя, да сънувам. Трябва да сънувам.

– Аз сънувам – казва той хладно.

– Нямах предвид...

– Никога не ме съжалявай, госпожице Лейн! Харесвам се такъв, какъвто съм.

Претърколвам се в ръцете му, докосвам лицето му. Позволявам си да съм нежна. Проследявам чертите му, плъзгам пръсти в косата му. Той изглежда едновременно отблъснат и очарован от начина, по който го докосвам. Пренареждам ума си, за да открия предимствата на това никога да не спиш. Много са.

– Как сънуваш, ако не спиш?

– Отнасям се. Хората имат нужда да се изключат, за да се разтоварят от напрежението. Медитацията постига същото, оставя подсъзнанието да играе. Това е всичко, което ти е нужно.

– Какво е станало със сина ти?

– Не си ли пълна с въпроси? – присмива се той.

– Ти искаш Шинсар Дъб заради него.

Усещам внезапна жестокост в тялото му. Тя избухва като сироко и просто така се озовавам вътре в главата му и ние сме в пустиня. Аз се чувствам странно раздвоена – едновременно съм самата себе си и съм Баронс. Чудех се защо винаги се връща към това място. И тогава...

Аз съм Баронс и съм на колене в пясъка.

Вятърът се усилва, бурята идва.

Бях глупав, толкова глупав.

Наемник, сеещ смърт. Забавлявах се. Пих. Чуках. Нищо нямаше значение. Вървях наперено през живота като бог. Възрастни мъже пищяха, когато ме виждаха да идвам.

Помня деня, в който бях роден и отворих очи за първи път.

Всичко изглежда толкова различно сега, когато е твърде късно. Каква велика, шибана шега си направи съдбата за моя сметка! Не трябваше да идвам тук. Това е една наемна битка, която не трябваше да приемам.

Държа сина си и плача.

Небето се отваря и освобождава бурята. Пясъкът идва толкова плътен, че превръща деня в нощ.

Един по един мъжете ми падат около мен.

Проклинам небесата, докато умирам. Те ме проклинат в отговор.

Има мрак. Само мрак. Чакам светлината. Древните казват, че когато умреш, се появява светлина. Казват да тичаш към нея. Ако тя изчезне, ще се носиш по земята завинаги.

Никаква светлина не идва при мен.

Аз чакам цяла нощ в мрака.

Мъртъв съм, но все пак усещам пустинята под тялото си, жуленето на пясъка по кожата ми, в ноздрите ми. Скорпиони жилят ръцете и краката ми. Отворените ми мъртви очи, покрити с коричка от пясък, гледат нощното небе, докато звездите светват и изчезват една по една. Мракът е абсолютен. Чакам и се чудя дали светлината ще дойде. Аз чакам, чакам.

Единствената светлина, която идва, е зората.

Аз се изправям, изправят се и мъжете ми и ние се взираме смутено един в друг.

После синът ми се изправя и вече не ми пука. Не губя време да мисля за странната нощ, която не трябваше да съществува. Вселената е тайнство. Боговете са капризни. Аз съм и той е. Това е достатъчно. Мятам го на коня си и оставям мъжете си назад.

– Синът ми беше убит отново два дни по-късно.

Отварям очи, примигвам. Все още мога да вкуся пясъка, да усетя дращенето в очите ми и скорпионите да пълзят в краката ми.

– Беше нещастен случай. Тялото му изчезна, преди да можем да го погребем.

– Не разбирам. Ти умря ли в пустинята, или не? А той?

– Умряхме. Едва по-късно събрах парчетата. Нещата рядко имат смисъл, докато се разгръщат. След като синът ми умря втори път, той е умирал още много пъти, опитвайки се да дойде при мен, да се върне вкъщи. Беше дълбоко в пустинята без превоз или вода.

Зяпвам.

– Какво казваш? Че всеки път, щом е умирал, се е връщал на същото място, на което е умрял за първи път с теб?

– В зората на следващия ден.

– Отново и отново? Опитвал се е да се измъкне, умирал е от топлинен удар, после е трябвало да започне отново?

– Далеч от дома. Не знаехме. Никой от нас не умря дълго време след това. Знаехме, че сме различни, но не знаехме за умирането. Научихме го много по-късно.

Гледам го и чакам отново да заговори. Това е трудното с Баронс. Искам да знам. Но няма да притискам.

– Това не беше краят на неговия ад. Имах съперници, които също яздеха през пустинята. Смърт под наем. Много са пътите, в които отънявахме глутниците си. Един ден го намерили да върви през пясъка. Играли си с него – той поглежда настрани. – Измъчвали го и го убили.

– Откъде знаеш това?

– Защото когато най-накрая събрах нещата, измъчих и убих неколцина от тях, а те говориха, докато умираха – устните му се усмихват, очите му са студени, безмилостни. – Вдигнали лагер недалеч от мястото, където той се прераждал всяка сутрин, и го намерили на следващия ден. След като осъзнали какво става, вярвали, че е някакво демонско изчадие. Измъчвали го и го убивали отново и отново. Колкото повече се връщал, толкова по-решени били да го унищожат. Не знам колко пъти са го убивали. Твърде много. Никога не го оставили да живее достатъчно, за да се промени. Не знаели какво е, нито пък той. Само че продължавал да се връща. Един ден ги нападнала друга банда и нямали време да го убият. Бил оставен сам, вързан в палатката с дни. Огладнял достатъчно, за да се преобрази. И повече не се върнал в човешкия си облик. Беше минала година, преди да ни наемат да издирим звяра, който бродеше из страната и късаше гърлата и сърцата на хората.

Бях ужасена.

– Убивали са го всеки ден цяла година? И ти си бил нает да го убиеш?

– Знаехме, че е един от нас. Бяхме се променяли. Знаехме в какво се превръщаме. Трябваше да е той. Надявах се – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Наистина се надявах да е моят син – имаше неприкрит глад в очите му. – Колко време беше дете тази вечер? Колко дълго го гледа, преди да те нападне?

– Няколко минути.

– Не съм го виждал такъв от векове – виждах, че си спомня последния път. – Те го пречупиха. Той не може да контролира промяната си. Виждал съм го като моя син само пет пъти, сякаш за няколко мига е познал покоя.

– Не можеш ли да го достигнеш? Да го научиш? – Баронс можеше да научи всекиго.

– Част от ума му я няма. Бил е твърде млад. Твърде уплашен. Те са го унищожили. Един мъж би могъл да издържи. Дете няма шанс. Преди седях до клетката му и му говорех. Когато технологиите позволиха, записвах всеки миг, за да го зърна като моя син. Камерите сега не работят. Не можех да гледам записите, търсейки него. Трябва да го държа в клетка. Ако светът някога го открие, хората ще се опитат да го убият. И всичко ще се повтори. Отново и отново. Той е див. Убива. Само това прави.

– Ти го храниш.

– Страда, ако не го храня. Нахранен, понякога почива. Убивал съм го. Опитах наркотици. Научих магьосничество. Друидство. Мислех, че Гласът може да го накара да заспи, дори да умре. Изглежда, го хипнотизираше за известно време. Той е силно приспособим. Съвършената машина за убиване. Изучавах легенди. Събирах реликви на силата. Промуших сърцето му с копието ти преди две хиляди години, когато за първи път чух за него. Принудих Фае принцесата да даде всичко от себе си. Нищо не подейства. Той не е там. Или ако е там някъде, е в постоянна агония, която не му дава почивка. Вярата му в мен беше незаслужена. Никога няма да мога...

Да го спася – не казва той и аз също, защото ако не внимавам, ще започна да плача, а знам, че това само ще направи нещата по-тежки за него. Той е хиляди години отвъд сълзите. Просто иска избавление. Иска да погребе сина си. Да го завие и да му пожелае лека нощ завинаги за последен път.

– Искаш да го унищожиш.

– Да.

– Откога продължава това?

Не казва нищо.

Никога няма да ми каже. И разбирам, че цифрата наистина няма значение. Скръбта, която е изпитал в пустинята, никога не е намаляла. Разбирам защо биха ме убили. Това не е само негова тайна. Тя е и тяхна.

– Всички вие се връщате на мястото, където сте умрели за първи път, всеки път, щом умрете.

Моментално се вбесява. Разбирам.

Те убиват, за да не може никой да направи с тях това, което е било сторено със сина му. Това е единствената им уязвимост – когато се връщат в зората на следващия ден. Един враг би могъл да стои там, да ги чака и да ги убива отново и отново.

– Не искам да знам къде е това. Никога – уверявам го и наистина го мисля. – Джерико, ще намерим Книгата. Ще намерим заклинанието за разваляне. Обещавам. Ще дадем покой на сина ти – внезапно се разгневявам. Кой им е причинил това? Защо? – Кълна се! – заклевам се. – По един или друг начин, ще го направим.

Той кима, сгъва ръце под главата си, протяга се върху възглавницата и затваря очи.

Докато минутите минават, гледам как напрежението напуска лицето му. Знам, че е в онова място, където медитира, където контролира нещата. Каква изключителна дисциплина!

Колко хиляди години се е грижил за сина си, хранил го е, опитвал се е да го убие и да облекчи агонията му поне за няколко минути?

Отново съм в пустинята, не защото той ме води там, а защото не мога да прогоня лицето на сина му от главата си.

Той казва: Знам, че ще накараш болката да спре.

Баронс никога не е могъл. Болката никога не е спирала. За никой от тях.

Детето, което смъртта беше унищожила, го беше унищожавало всеки ден оттогава. Като живееше.

Умирането – беше казал Баронс – е лесно. Мъжът, който умира, бяга, чисто и просто.

Внезапно се радвам, че Алина е мъртва. Ако светлината идва за някого, със сигурност е дошла за нея. Тя почива някъде.

Но не и неговият син. И не този мъж.

Притискам буза до гърдите му, за да слушам как бие сърцето му.

И за първи път, откакто го познавам, осъзнавам, че не бие. Чувала ли съм някога преди притока на кръв? Ударите на сърцето му? Как може да не съм забелязала?

Поглеждам към него и виждам, че той се взира през гърдите си в мен, а в очите му има неразгадаемо изражение.

– Не съм ял скоро.

– И сърцето ти спира да бие?

– Става болезнено. Накрая ще се променя.

– Какво ядеш? – питам внимателно.

– Не ти влиза в шибаната работа – казва той нежно.

Кимвам. Мога да живея с това.

Той се движи различно тук долу. Не се опитва да скрие нищо. Тук той е себе си и се движи по начина, по който е в единение с Вселената, гладко като коприна, изливайки се безшумно от стая в стая. Ако забравя да следя къде е, го губя. Откривам, че се е облегнал на някаква колона (а мислех, че той е колоната) със скръстени ръце и ме гледа.

Изследвам подземното му леговище. Не знам колко дълго е живял, но е ясно, че винаги е живял добре. Някога е бил наемник, в друго време, на друго място, кой знае колко отдавна. Тогава е харесвал красиви неща и вкусовете му не са се променили.

Намирам кухнята му. Тя е мечтата на гурме-готвачите. Всичко е от неръждаема стомана, последна дума на техниката. Много мрамор и красиви шкафове. Хладилникът и фризерът са добре заредени. Има винарна, за която някои хора биха дали живота си. Докато ям хляб и сирене, си го представям тук през всички онези нощи, когато съм се влачила до стаята си на четвъртия или петия етаж и съм спала сама. Дали е крачил по тези подове, готвил си е вечеря или може би я е ял сурова, упражнявал е черна магия, татуирал се е, излизал е да покара някоя от многото си коли? Бил е толкова близо през цялото време. Тук долу, гол върху копринените чаршафи. Щеше да се побъркам, ако тогава знаех това, което знам сега.

Той бели манго, докато се чудя как е успял да намери плод в Дъблин след стената. Толкова е зрял, че капе по пръстите и по дланите му. Облизвам сока от ръцете му. Избутвам го и ям месото на плода от корема му и по ниско и накрая се озовавам с гол задник върху студения мраморен плот и той отново е в мен, краката ми са заключени върху хълбоците му. Той се взира надолу към мен, сякаш запаметява лицето ми, гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм тук.

Седя на плота, докато ми прави омлет. Ненаситна съм в тяло и душа. Горя повече калории, отколкото мога да изям.

Той готви гол. Възхищавам се на гърба и раменете му, на краката му.

– Намерих второто пророчество – казвам му.

Той се смее.

– Защо винаги ти отнема толкова време, да ми кажеш важните неща?

– Ти ли го казваш? – питам сухо.

Той плъзва чинията пред мен и ми подава вилица.

– Яж!

Когато свършвам, казвам:

– Имаш амулета, нали?

Той прехапва езика си за миг и ми показва всичките си зъби. Сякаш казва:

Аз съм най-големият и най-лошият задник и имам всички играчки.

Връщаме се в спалнята и аз вадя страницата от дневника на Лудата Мори и картата таро от джоба си.

– Къде каза, че си намерила това?

– В „Честър“. Момчето със замечтани очи ми я даде.

– Кой?

– Добре изглеждащ барман на колежанска възраст.

Гледам го. Погледът му е студен.

Ако искаш такъв живот, се разкарай от дома ми сега! – казват очите му.

– Изобщо не като теб, Баронс.

Той се отпуска.

– И кой е той? Виждал ли съм го някога?

Казвам му кога и къде и му го описвам, а той изглежда объркан.

– Никога не съм виждал хлапето. Виждал съм възрастен мъж с тежък ирландски акцент да налива питиета няколко пъти, когато идвах да те взима, но никой с това описание.

Свивам рамене.

– Въпросът е, че е твърде късно първото пророчество да бъде изпълнено – подавам му страницата. – Даррок беше убеден, че той е този, който може да използва амулета. Но аз четох превода и, изглежда, че може да си ти или Дагиъс. Или още куп мъже.

Баронс взима пергамента от мен и го преглежда.

– Защо е мислил, че е той?

– Защото пише: той, който не е каквото е. А Даррок е бил Фае.

Той го обръща, поглежда превода на Даррок, после обратно пророчеството на Лудата Мори.

– Даррок не говореше древен ирландски, когато го обучавах, и ако го е учил след това, не го е научил много добре. Преводът му е грешен. Диалектът е рядък и родът е неутрален. Тук пише: това, което е обсебено... или населявано...“

– Това пише и в първото пророчество.

Той ме поглежда и вдига вежда. Отнема ми миг да разгадая изражението му.

– Мислиш, че съм аз – някак това не ме изненадва. Сякаш част от мен винаги е знаела, че ще дойдем до това: аз срещу Шинсар Дъб, победителят взима всичко. Намирисва на съдба. Мразя съдбата. Не вярвам в нея. За съжаление кучката вярва в мен.

Той отива до сейф зад картината, върху която бях гледала как трепкат пламъците на свещи по-рано, и вади амулета. Той е тъмен в ръцете му.

В мига, в който ме доближава, амулетът пулсира слабо.

Посягам се към него. Той пламва, когато го докосвам. Сякаш мястото му е в ръцете ми. Исках го от мига, в който го видях за първи път.

– Ти си неизвестната, Мак. Това мисля още от началото. Това нещо мисли, че си епична личност. Аз също.

Голям комплимент. Обвивам амулета с ръце. Познавам това парче. Обръщам се навътре, търся. Научих толкова много тази вечер, за него, за себе си. Чувствам се безстрашна в това място. Нищо не може да ме докосне, нищо не може да ми навреди много. Усещам се по-спокойна, отколкото съм се чувствала от много време. Ако мога да го използвам, ако мога да намеря заклинанието, с което да унищожа сина му, мога да сложа край на страданията им.

Покажи ми истината! – казвам и отърсвам капаците си. Спирам да се налагам върху истината, за да я променя, и оставям истината да се наложи върху мен. От какво съм се крила? Какви чудовища ме дебнеха и чакаха търпеливо да погледна към тях?

Затварям очи и отварям ума си. Частици от забравени времена проблясват покрай мен толкова бързо, че виждам само мъгла от цветове. Доверявам се на сърцето си да ме отведе там, където трябва да отида, и да ми каже кога да спра.

Картините забавят ход, стават статични и аз съм на друго място, в друго време. Толкова е истинско, че мога да подуша аромата на рози наблизо. Обичам аромата им, защото ме кара да мисля за нея. Държа рози навсякъде. Оглеждам се наоколо.

Аз съм в лаборатория.

Крус го няма.

Гледах го как излиза.

Той ме обича, но обича себе си повече.

Довършвам четвъртия амулет без него. Първите три бяха несъвършени. Този прави това, което искам да прави.

Балансира везните между нас.

Тя ще блести толкова ярко в нощното небе, колкото блестя и аз. Гигантите се чифтосват с гиганти или с никого.

Ще го занеса на любимата си лично.

Не мога да я направя Фае, но ще ù дам цялата наша сила по друг начин.

Може би съм глупак да ù давам амулет, способен да изтъче илюзия, която може да изкуси дори мен, но вярата ми в моята любов не познава граници.

Крилата ми се влачат по пода, когато се обръщам. Аз съм огромен. Аз съм единствен. Аз съм вечен.

Аз съм Ънсийли кралят.

Четиридесет и четири

Виолетовият мрак спуска твърдите си ръбове.

Тази мисъл ще се хареса на Дансър. Той е поет, много е як с думите. Написа нещо оня ден за унищожаването на часовниците, които ни объркват, държат ни заседнали в миналото и затова не можем да живеем пълноценно. В моето минало имаше нещо, което не ми позволяваше да живея пълноценно, но сега тя знае и аз казвам: „Добре, разкарайте това от главата ми!“.

Мърдам се неспокойно, взирам се надолу към КДБ. Отпред има паркирана лимузина. Спря преди часове и не е помръднала от тогава. Не видях кой излезе. Някой е променил табелата. Сигурно е Мак и това ме разсмива, но не се смея от сърце, както преди. Вместо това преглъщам.

Не е като да не се опита да ме убие.

Но аз няма да умра, така че...

Ето ни тук.

Явно, някой ще трябва да го преглътне.

Наблюдавам мястото от дни. Наблюдавам наблюдаващите. Всички са изнервени. Дъвчат се един друг.

Книгата откачи онзи ден. Превърна някакъв в самоубийствена бомба, накара го да влезе право в „Честър“. Много хора умряха в опитите си да го изведат оттам и гръмнаха, когато бомбата гръмна. В манастира са параноични. Мислят, че те са следващите. Никой не може да проследи нещото, защото Мак изчезна.

Както и Баронс.

Без тях сме заникъде. Никой не може да усети Книгата, докато не ни връхлети. Дансър смята, че някой ден ще предизвика ядрен взрив и ще довърши всички ни. Той казва, че трябва да я спрем бързо.

Наблюдавам книжарницата със свити колене, обвила ръце около тях, от една водна кула. Никой не гледа толкова високо.

Бях изключена. Ро не ме допуска близо до действието. Кат и Джо ме осведомяват. Те не знаят, че аз убих Алина. Мак все още не знае за това, защото самата аз едва го открих, но има трето пророчество. Нещо за огледални образи и синове и дъщери, и чудовища отвътре, които са чудовища отвън. Джо не беше свършила да го превежда, но беше страшно разтревожена. Изглежда, колкото по-дълго Книгата е на свобода, толкова по-лоши стават шансовете.

Чух Ри-О да казва на онзи пич с бялата коса и шантавите очи, че Мак трябва да умре. Но не преди Книгата да бъде усмирена. Вбеси го страшно, че дойде в неговия клуб и се опита да го взриви. Не се гъбаркаш с Ри-О.

Той има пичове на покрива. Те се движат странно.

Джо виси на един покрив през няколко сгради с Кат и доверената ù малка група от шийте овце.

– Бееее – казвам под нос. Те зяпат надолу с бинокли. Не поглеждат в моята посока. Виждат само това, което очакват да видят. Каквото тя им казва да видят. Тъпачки. Извадете си главите от пясъка, мисля. Помиришете овчите говна!

Какви неща знам!

Шотландците са върху една пететажна сграда в Мрачната зона. Те също имат бинокли.

Тези мои очни ябълки нямат нужда от помощ, за да виждат. Аз съм суперзаредена, супершантава, супер-Д! Всевиждаща, всечуваща, всетъпчеща се пред цялото време.

Подушвам В’лане. Подправки на вятъра. Не знам къде е. Някъде наблизо.

Мак и Баронс изчезнаха преди пет дни. В нощта, когато се опитаха да хванат Книгата.

Ро хвърля цялата вина върху Мак. Първо се радваше, че я няма. Каза, че не ни е нужна и не я искаме. Но се вразуми, когато Книгата се изтъркаля в „Честър“. Видите ли, тя беше там, когато Книгата направи малкото си посещение, носейки корсет с динамит, а Ро не харесва нищо повече от собствения си сбръчкан задник. Гадост! Това беше видение, без което можех да мина.

Ри-О обвинява друидите. Казва, че те сигурно са пели грешно.

Шотландците обвиняват Ри-О. Казват, че злото не може да хване зло.

Ри-О се смее и пита какво са те, мамка му.

В’лане е бесен на всички. Казва, че всички сме глупави, недорасли смъртни.

Хиля се. Пичът е разбрал правилно. Въздъхвам замечтано. Мисля, че В’лане си пада по мен. Трябва да питам Мак какво...

Отварям протеинова закуска и дъвча намръщено. Какви ги дрънкам? Сякаш бих могла да питам Мак каквото и да било отново. Трябваше да намеря тези шебаняци, дето убиха Алина. Трябваше да се отърва от тях. Тя никога нямаше да разбере. Усмихвам се, докато мисля как бих ги убила. После се мръщя, защото се сещам, че не съм го направила.

– Пипкаш ли се много, хлапе?

Глас като ножове. Сковавам се и се опитвам да офейкам на стоп-кадър, но задникът е хванал ръката ми и не пуска.

– Пусни ме! – изплювам през уста, пълна с шоколад и фъстъци, и мисля: „Кой използва такива думи?“. Но знам кой е и това ме тревожи почти толкова, колкото Книгата. – Ри-О – казвам наистина хладно.

Той се усмихва така, както вероятно би се усмихвала Смъртта – само зъби и твърди очи, в които никога не е имало и грам...

Вдишвам рязко, без да съм го искала, вместо да преглътна и се давя с фъстък. Гърлото ми се свива, не мога да дишам. Започвам да се тупам по гърдите.

Той да не се е облякъл за Хелоуин? Още е рано.

Няма да успея да си помогна, като се тупам по стернума[24], и го знам. Трябва ми Хаймлих[25], но не мога да си го направя сама, освен ако той не ме пусне, за да мога да се фрасна в перваза. Използвам суперсила, за да изтръгна ръката си, направо я вадя от ставата.

Той все още ме държи. Няма да помръдне.

Стиснал е китката ми с дълги пръсти и ме изучава. Гледа ме как се задушавам. Студено копеле. Гледа ме да се пеня, очите ми подивяват. Аз се слюнча! Пич, това въобще не е яко!

Ще пукна тук горе на водната кула, задавена от шебана протеинова закуска. Ще се катурна и ще се разпльокам на паважа. Всички ще видят.

Мега О’Мали грачи като патка.

Няма шебан начин!

Точно когато главата ми започва да се върти, той забива юмрук в гърба ми и аз изплювам смачканата хапка. Не мога да дишам цяла минута. После вдишвам с хриптене. Въздухът никога не е бил толкова сладък.

Той се усмихва. Зъбите му отново са нормални. Зяпам го. Умът ми ли ми играе номера? Гледала съм много филми.

– Имам работа за теб.

– Няма начин – казвам мигновено. Няма да се мешам с тях. Имам чувството, че не са хора, с които би могъл да се разделиш след това. Просто падаш. Докато удариш дъното. Няма да падна толкова. Имам си мои грижи.

– Не съм те питал, хлапе.

– Не работя за никой, който ме нарича хлапе.

– Пусни я!

Кривя лице в намръщване.

– Кой е разпратил покани за купон на моята водна кула? – бясна съм. Какво стана с малкото лично пространство?

Един от Келтъровите излиза от сенките. Виждала съм го само отдалече. Не знам как някой от тях ме е доближил толкова, без да усетя. Това ме изнервя. Аз имам суперсетива, а те се промъкват зад мен.

Шотландецът се смее. Но вече не прилича на шотландец. Изглежда малко като... Изсвирвам и клатя глава съчувствено. Той става Ънсийли принц.

Те ме забравят. Заети са да се гледат един друг. Ри-О скръства ръце. Шотландецът прави същото.

Възползвам се от момента. Няма да се навъртам наоколо, за да открия каква работа ми е намислил Ри-О. Никога не бих поискала да разбера. И ако някой пич, минал на тъмната страна, мисли, че ще отбележи точка за изкупление, като се прави на мой ангел отмъстител, имам новини за него. Не го искам.

Билетът ми до ада вече е продупчен, чантите са натоварени и локомотивът надува свирка.

Нямам проблем с това. Обичам да знам точно къде стоя.

Изчезвам на стоп-кадър.

Няма нощ. Няма ден. Няма време.

Изгубваме се един в друг.

Нещо става с мен там долу в подземието. Аз съм преродена. Усещам се спокойна за първи път в живота си. Вече не се чувствам двуполюсна. Не крия нищо от себе си.

Да се страхуваш е изнемощяващо. Бих предпочела истината пред страха във всеки един момент.

Аз съм Ънсийли кралят. Аз съм Ънсийли кралят.

Повтарям го отново и отново в ума си.

Приемам го.

Не знам как или защо и може никога да не разбера, но поне сега погледнах добре в тъмната част от мен.

Това наистина беше единственото обяснение.

И е почти смешно, от една страна. През цялото време толкова се тревожех за това какви са всички около мен, а аз бях най-големият злодей от всички.

Тъмното гладко езеро, което имам, е Той-Аз. Ние. Затова винаги ме е ужасявало. Някак бях успяла да разделя психиката си и да го отделя. Себе си. Частите от мен, които не бяха родени преди двайсет и три години. Ако наистина съм била родена.

Не мога да измисля никакво обяснение за начина, по който съм се превърнала в това, което съм. Но истината за паметта ми е неоспорима.

Аз наистина стоях в онази лаборатория преди почти милион години. Аз наистина създадох Светините, наистина обичах наложницата и наистина родих Ънсийли. Това всичкото бях аз.

Може би затова с Баронс не можем да си устоим. И двамата имаме собствени чудовища.

– Наистина ли мислиш, че злото е въпрос на избор? – питам.

– Всичко. Всеки миг. Всеки ден.

– Не съм спала с Даррок. Но щях.

– Без значение – той се движи в мен. – Аз съм тук сега.

– Щях да го прелъстя, за да получа от него информация за прекия път и да мога да взема Книгата. Тогава щях да разваля този свят и да го заменя с друг, за да мога да те имам обратно.

Той замръзва. Не мога да видя лицето му. Зад мен е. Това отчасти е причината да събера смелост да го кажа. Не мисля, че мога да го кажа в лицето му и да се видя отразена в очите му.

Нямаше да разваля света заради сестра си. Бях я обичала цял живот. А него познавах едва от няколко кратки месеца.

– Можеше да се окаже малко изморително за първи опит в сътворението – казва накрая. Опитва се да не се разсмее. Аз му казвам, че съм щяла да обрека човечеството заради него, а той се опитва да не се разсмее.

– Нямаше да е първият ми опит. Аз съм професионалист. Ти грешеше. Аз съм Ънсийли кралят – казвам му.

Той започва отново да се движи. След малко ме придърпва и ме целува.

– Ти си Мак – казва. – А аз съм Джерико. И нищо друго няма значение. Никога няма да има. Ти съществуваш в място, което е отвъд всякакви правила за мен. Разбираш ли го?

Разбирам.

Джерико Баронс току-що ми беше казал, че ме обича.

– Какъв беше твоят план? – питам много по-късно. – Как щеше да измъкнеш заклинанието, което ти трябва?

– Ънсийли никога не са пили от Котела. Всички те знаят Първия език. Сключих няколко сделки, задвижих някой и друг план.

Поклатих глава, намръщена на себе си. Понякога изпусках най-очевидните неща.

– Но сега имам теб.

– Аз ще мога да я прочета – това беше зловещо. Сега поне знаех защо реагирах толкова силно отрицателно на Шинсар Дъб. Всички мои грехове бяха хванати межу кориците ù. А проклетото нещо просто не искаше да се махне. Бях се опитала да избегна вината, а моята вина имаше нахалството да заживее собствен живот и да ме преследва!

Разбирах защо ме гони. Щом веднъж беше започнала да съзнава (ум без крака, без крила и без какъвто и да е метод за придвижване), че няма друг равен в целия свят, освен мен, а аз очевидно я презирах, сигурно ме е намразила. А след като беше част от мен, тя вероятно ме е обичала. Искаше да ме нарани, не да ме убие.

Защото искаше моето внимание.

Толкова много неща добиха смисъл сега, след като бях приела, че аз съм кралят.

Бях се чудила защо Сребрата винаги толкова трудно ме пускаха да вляза и да изляза. Проклятието на „Крус“, което всъщност беше направено от другите Ънсийли принцове, ме беше усещало и се беше опитвало да ме държи навън. Разбира се, че се ориентирах в черната крепост и в ада на Ънсийли. Това беше моят дом. Всяка стъпка беше инстинктивна, защото бях минавала по тези ледени пътеки милиони пъти, бях свиквала срещи на скалите, бях плакала за жестокия затвор на моите синове и дъщери. Разбирах защо спомените на наложницата се бяха разиграли пред очите ми, а тези на краля някак се бяха плъзнали в ума ми. Сега разбирах защо знаех заповедта, с която да отворя портите на крепостта на краля.

Аз може да бях кралят, но поне бях „добрият“ крал. Предпочитах да мисля за себе си като за Сийли краля, защото бях изкоренила всичкото си зло. Обсебеният маниак, който беше правил експерименти с всичко, за да постигне целите си, беше под формата на Книга, не беше в мен, а това не беше малка утеха. Бях избрала да се отърва от злото (бях направила избор, както беше казал Баронс) и оттогава се опитвах да унищожа тези най-черни части от мен.

Баронс говореше. Бях забравила, че разговаряме.

– Разчитам ти да можеш да я прочетеш. Това значително ще улесни всичко. Трябва само да разберем как да я заловим с три камъка и без друиди. Проклет да съм, ако отново допусна тези задници наблизо.

Погледнах надолу към верижката от сребро и злато, към камъка, приютен в украсената златна клетка. Нуждаела ли съм се някога от камъните или от друидите, за да хвана моята Книга, или амулетът беше единственото, което търсех през цялото време? Аз бях кралят на Фае в женско човешко тяло.

Чудех се как наложницата е изгубила амулета. Кой го беше взел от нея, кой ме беше предал? Дали някой я беше отвлякъл и беше имитирал смъртта ù и после я е отвел набързо в Сийли двора, докато аз съм бил луд от скръб, зает да снема греховете от себе си?

Тя никога нямаше да го свали доброволно, но ето че амулетът беше тук, в света на хората. Ако някой е дошъл за нея, възможно ли е тя да го е запратила някъде, вместо да позволи да попадне в лоши ръце? И търпеливо е посявала улики, с надеждата един ден събитията да се наредят, аз да си спомня, да избягаме от това, което ни е било сторено, и да сме отново заедно? Много жалко, че не исках да съм с нея.

Тя винаги беше мразила илюзията. Когато посаждаше градини и добавяше нещо ново към Белия палат, го беше правила по стария начин. Дворът на Фае би се превърнал в пустиня, ако Фае, които го обслужваха, не го поддържаха с илюзия. Белият палат беше създаден различно и щеше да устои на изпитанията на времето със или без нея, далеч от очите на всички.

Как наложницата беше станала Сийли кралица? Кой я беше отвлякъл и погребал в гроб от лед и я беше оставил да умира бавно в ада на Ънсийли? Какви игри разиграваше, какъв план преследваше? Познавах търпението на безсмъртието. Кой сред Фае изчакваше перфектния момент, решителния ден за разплата?

Синхронизирането трябваше да е безупречно.

Всички Сийли и Ънсийли принцеси трябваше да са мъртви, а кралицата убита в точния момент (не можеше да има претендентки за трона на матриархалната власт), след като който и да стоеше зад всичко това се слееше или беше добил цялото знание на Книгата.

Цялата сила на Сийли кралицата и Ънсийли краля щеше да бъде заложена в един съд.

Потреперих. Това не можеше да бъде позволено. Някой с толкова много сила нямаше да може да бъде спрян от никого с никакви средства. Той (или тя) щеше да бъде непобедим, неконтролируем, неубиваем. С една дума – бог. Или сатана. И тогава щеше да има предимството да е на собствен терен. Всички щяхме да сме обречени на гибел.

Дали вярваха, че съм мъртъв? Изчезнал? Безразличен? Дали мислеха, че просто ще стоя отстрани и ще позволя това да се случи? Дали неизвестният враг беше отговорен за състоянието, в което бях в момента – объркан и в човешко тяло?

Моята сила и магията на кралицата. Кой стоеше зад това? Някой от мрачните принцове?

Може би все пак е бил Даррок, но Книгата беше посякла плановете му както и главата му. Може би Даррок се възползваше от коварството на някой друг, яздеше опашката на кометата, така да се каже, на някой по-умен и по-опасен враг.

Поклатих глава. Магията нямаше да отиде при него и той го знаеше. Яденето на Фае не беше достатъчно. Приемникът на магията на Фае трябваше да бъде Фае.

Наложницата се беше събудила и беше казала, че е била погребана от Фае принц, когото никога не е виждала преди и който се е нарекъл Крус.

Според В’лане той беше отвел Крус при оригиналната кралица на Сийли (кучката!) и тя го беше убила пред очите ми.

Дали притежавах този спомен.

Обърнах се навътре и затърсих.

Стиснах глава, когато картините се заблъскаха в мен. Крус не беше умрял лесно, нито пък добре. Беше се гневил и говорил надуто и накрая беше станало грозно. Отрече да е той, отрече да ме е предал на кралицата. Бях засрамен от смъртта му.

Но кой беше подправил смъртта на наложницата?

Как съм бил заблуден?

Заблуден.

Това ли беше ключът?

САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЗАМИСЪЛ ЩЕ ПАДНЕ ТО – казваше пророчеството.

Какъв беше замисълът на ограничената във форма Книга? Как можеше да осъществи целите си?

Нейната валута беше илюзията. Тя заблуждаваше хората да виждат това, което тя искаше да видят.

Дали затова фар дорка (който вероятно беше един от добрите ми приятели, ако имах време да проверя сред спомените си) ми беше дал картата таро, насочвайки ме към амулета?

Амулетът можеше да заблуди дори мен.

Бях се тревожил да го дам на наложницата по точно тази причина. Каква огромна любов, какво опасно доверие.

Книгата беше само сянка от мен.

Аз бях истинското нещо, кралят, създал Книгата.

И притежавах амулета, способен да създаде илюзии, които да заблудят всички нас.

Беше просто. В едно състезание на волите аз бях гарантираният победител.

Чувствах се почти замаяна от вълнение. В моите заключения звънеше истина. Всички стрели сочеха на север. Знаех какво трябва да се направи. Днес можех да спра Книгата веднъж завинаги. Не да я погреба, за да дреме с едно отворено око, както беше казало първото пророчество, а да победя чудовището. Да го унищожа.

След като взема заклинанието за унищожение за Баронс. Ирония беше, че бях дал всичките си заклинания на една Книга, за да се отърва от тях, а сега се налагаше да си взема едно от нея.

След като го направех, щях да открия предателя, да го убия (него или нея), да възстановя наложницата като Сийли кралица (защото със сигурност не я исках, а и тя не помнеше нищо), където щеше да стане отново достатъчно силна, за да води. Щях да се оттегля и да оставя Фае да правят каквото щат.

Щях да се върна в Дъблин и да стана просто Мак.

Нямах търпение това да се случи.

– Мисля, че знам какво да правя, Джерико.

– Какво би искала, ако ти беше Книгата, а тя – кралят? – попита Баронс по-късно.

– Мислех, че не вярваш, че аз съм кралят.

– Няма значение какво вярвам аз. Книгата, изглежда, го вярва.

– К’Врук също – напомних му. А после и момчето със замечтаните очи. Когато го попитах дали съм Ънсийли кралят, то ми беше казало: „Не повече от мен“. Дали не беше една от моите части?

– Остави кризите на личността за после! Съсредоточи се!

– Мисля, че иска да бъде приета, опростена – блудният син и всичко останало. Тя иска да я приветствам обратно в себе си, да кажа, че съм сбъркал, да станем отново едно.

– Това мисля и аз.

– Малко се тревожа за частта, която казва, че веднъж победено чудовището отвътре, ще бъде и чудовището отвън. Какво чудовище отвътре?

– Не знам.

– Ти винаги знаеш.

– Не и този път. Чудовището си е твое. Никой не познава чуждо чудовище. Не и достатъчно добре, за да го затвори. Само ти можеш да го направиш.

– Обмисли това! – настоях.

Той се усмихна леко. Забавно му е, когато му хвърлям обратно собствените му думи.

– Ако ти си Ънсийли кралят, забележи думата „ако“, защото аз оставам неубеден, някой може да помисли, че имаш слабост към злото. След като се сдобиеш с Шинсар Дъб, е възможно да бъдеш изкушен да направиш това, което тя желае. Вместо да се опиташ да я заключиш, може да избереш да изоставиш човешката си форма и да се въздигнеш до предишното си величие – да вземеш всички заклинания, които си захвърлил в нея, и да станеш отново Ънсийли кралят.

Никога! Но се бях научила никога да не казвам „никога“.

– А ако се изкуша?

– Аз ще бъда там и ще те измъкна. Но не мисля, че ти си кралят.

Какво друго възможно обяснение можеше да има? Бръсначът на Окам, критериите за убеждение на баща ми и моята собствена логика съвпадаха. Но с Баронс, който да крещи по мен да се върна и с решителността ми да живея нормален човешки живот можех да го направя. Знаех, че мога. Това, което исках, беше тук, в човешкия свят. Не в леден затвор с бледа сребриста жена, заседнала във вечните политики на двора.

– Повече съм загрижен какво би могло да е вътрешното ти чудовище, ако не си кралят. Идеи?

Поклатих глава. Това беше безмислено. Може да му беше трудно да приеме какво съм, но не знаеше всичко, което аз знаех, а не разполагах с достатъчно време да му обяснявам. Всеки ден, всеки час, в който Шинсар Дъб беше свободна и бродеше по улиците на Дъблин, щяха да умират още хора. Не се заблуждавах защо продължаваше да ходи в „Честър“. Искаше да ми отнеме родителите. Искаше да откъсне от мен всичко, което ми беше скъпо, за да останем само тя и аз. Сякаш можеше да ме принуди да я почувствам близка. Да ме принуди да приема с радост мрака ù обратно в тялото си и отново да бъдем едно цяло. Вече вярвах, че Риодан е бил прав през цялото време – тя се беше опитвала да ме накара да се „обърна“. Книгата вярваше, че ако ми отнеме достатъчно, ако ме ядоса и нарани достатъчно, нямаше да ми пука за света, а само за силата. Тогава щеше да се появи удобно и да каже: „Ето ме, вземи ме, използвай силата ми, прави каквото искаш!“.

Вдишах рязко. Точно в такова състояние на ума бях, когато мислех, че Баронс е мъртъв. Търсех Книгата, готова да я взема, да се слея с нея и да разваля света. Бях вярвала, че ще мога да я контролирам.

Но сега бях нащрек. Бях преживяла тази скръб преди. Освен това държах в ръка прекия път на Даррок. Държах ключа към контролирането ù. Нямаше да се обърна. Баронс беше жив. Родителите ми бяха добре. Дори нямаше да съм изкушена.

Внезапно ме обзе нетърпение да се свършва с това. Преди нещо да се е объркало.

– Трябва да бъда сигурен, че можеш да използваш амулета.

– Как?

– Заблуди мен! – каза той просто. – И ме убеди в това!

Свих юмрук около амулета и затворих очи. Много отдавна в пещерата на Малуш той не искаше да работи за мен. Беше поискал нещо, беше очаквал нещо, което бях сметнала, че е някакъв десятък, може би да пролея кръв или нещо такова.

Сега знаех, че е много по-просто. Той беше проблеснал със синьочерно сияние по същата причина, поради която го правеха и камъните – защото ме беше познал.

Проблемът беше, че аз не бях познала себе си.

Вече се познавах.

Аз съм твоят крал. Ти ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш във всичко.

Ахнах от удоволствие, когато амулетът засия в юмрука ми по-ярко, отколкото някога е горял в ръцете на Даррок.

Огледах спалнята. Спомних си мазето, където бях При-я. Никога нямаше да забравя нито една подробност.

Пресъздадох го за нас до последния детайл – снимки на Алина и мен, кървавочервени копринени чаршафи, душ в ъгъла, примигваща елха, обвити с кожа белезници на леглото. За известно време това беше най-щастливото, най-простото място, което бях познавала.

– Не е точно стимулът, който да ме изкара от тук.

– Трябва да спасяваме света – напомних.

Той посегна към мен.

– Светът може да почака. Аз не мога.