Разкритието на древния ръкопис

Петдесет и три

Табелата беше тежка, но аз бях решена.

Въпреки че силата на Баронс щеше да направи нещата по-лесни, аз се справих и без него. Не бях в настроение за спор.

Когато развинтих и последната скоба, държаща весело боядисаната табела за завинтения в тухлената стена над вратата на книжарницата месингов пилон, той се изплъзна от ръцете ми, падна на тротоара и се пукна по средата.

РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА гушна букета, преди дори един клиент да беше погледнал нагоре и да види табелата.

Нямах проблем с това. Не звучеше правилно. Харесваше ми да виждам името си на него, но не се чувствах удобно с надписа. Това място беше... е, РРМ просто не се изтъркулваше по езика.

Нямах намерение да му връщам книжарницата.

Щях да я задържа завинаги. И планирах да задържа и името. Не бях в състояние да мисля за нея като за нещо друго.

Двайсет минути по-късно старата табела беше поставена на мястото на свалената.

Изтупах ръце, подпрях стълбата на една колона и отстъпих, за да видя творението си.

Четиретажната... погледнах нагоре. Тази вечер бяха пет. Пететажната сграда отново беше „Книги и дреболии Баронс“. Притежание на МакКайла Лейн. Беше ми дал документите снощи.

Застанах на средата на улицата и огледах книжарницата си с критично око. Беше моя грижа и нямаше да отстъпя и един сантиметър от нея на вандали или природни сили. Беше удържала бурята от Ънсийли по-добре от много сгради в града, предпазвана от защити и от един мъж, който не можеше да умре.

Спомних си първия път, когато я видях. Бях дошла тичешком от Мрачната зона, ужасена, сама, отчаяно нуждаеща се от отговори. В онази нощ тя беше блестяла за мен със свещената светлина на спасението.

Моето убежище. Моят дом.

Подновената фасада в тъмна череша и месинг блестеше. Сводестият вход между внушителни колони имаше ново осветление, което хвърляше топла кехлибарена светлина върху черешовата врата и страничните прозорци от цветно стъкло.

Високите прозорци отстрани на сградата, обрамчени от еднакви колони и деликатна решетка от ковано желязо, нямаха нито една пукнатина и в колоните нямаше нащърбени части. Основите бяха солидни и здрави. Мощните прожектори, окачени на покрива и контролирани от таймери, щяха да се включат всеки миг. Светлинният знак в старомодните, боядисани в зелено прозорци, трепкаше ОТВОРЕНО.

Мрачната зона може да беше празна, но това място винаги щеше да е като бастион от светлина, докато беше мое. Нуждаех се от него. То ме беше спасило. И аз го обичах.

Както и мъжа.

И тук беше затруднението.

Бяха минали дни от последното изпитание под манастира, а ние още не бяхме говорили за това.

След като кралят си тръгна, всички просто се бяхме спогледали и се бяхме отправили към вратата, сякаш не можехме достатъчно бързо да се върнем към място, където се чувстваме сигурно и удобно.

Мама и татко бяха погледнали веднъж към Баронс и мен и бяха решили да останат в „Честър“. Имам най-умните и най-яките родители на света. С Баронс се върнахме в книжарницата и се отправихме право към леглото. Излизахме оттам само когато гладът ни принуждаваше.

Финалът не беше идеален и определено не беше това, което бях очаквала миналата есен, когато правехме отчаяните си планове да задържим стените между световете на Фае и хора.

Шинсар Дъб беше унищожена.

Но както се случва с нещата на Фае, нещо друго беше започнало да съществува.

Шийте зрящите бяха бесни, че бяха оставени да отговарят за това ново нещо, но е трудно да се спори с отсъстващ крал.

Кат беше поела управлението на манастира след Роуина, съгласявайки се да остане на поста, докато не се справят с всички Сенки и редиците на шийте зрящите не бъдат укрепени. Тогава щяха да се върнат към демократичния глас и щяха да възстановят Убежището.

Възнамерявах да си осигуря място в това вътрешно светилище и да лобирам за значителни промени – първата и най-важна от които завинаги и невъзвратимо да запечатаме пещерата, в която Шинсар Дъб беше замразена във формата на твърде изящно изкушение. Да я оградим с желязо. Да я напомпаме с цимент.

Келтърови се бяха върнали в Шотландия и бяха отвели Крисчън с тях, но никой от нас не вярваше, че ги виждаме за последно.

Преди Хелоуин всички мислехме, че някой ден животът ни може да се върне към нормалното. Тези дни отдавна са минало.

Бяхме изгубили почти половината население на света. Повече от три милиарда души бяха мъртви.

Стените бяха паднали и бях съвсем сигурна, че ще останат така, след като нямаше кралица, която да води Сийли. Не се съмнявах, че кралят си беше взел дълга почивка.

Джейни и мъжете му бяха в пълен състав и ритаха задници, решени да опразнят улиците от Ънсийли и небето от Ловци. Планирах да поговоря с него за това. Чудех се дали няма да сме в състояние да договорим примирие с Ловците. Не ми харесваше мисълта някой да стреля по К’Врук.

Кат се беше свързала с международните клонове на Корпорация Бързи пощи. Тя ми каза, че Мрачните зони изобилстват по света, но рецептата за Сенкотрепача на Дани беше преведена буквално на всеки език и производството на МакОреоли беше процъфтяващ бизнес. В определени места по света можеше да размениш един за крава.

Имаше милиони излишни къщи, коли, електроника и всевъзможни неща, които навремето мечтаех да притежавам. Те просто си лежаха и чакаха някой да ги вземе. А аз можех единствено да мисля, че с радост бих разменила Порше 911 турбо от колекцията на Баронс за чаша прясно изцеден фреш от портокали.

Наоколо като малки торнада се носеха МДП, но Риодан и мъжете му имаха начин да ги привържат и бяха започнали да изкореняват най-лошите от града. Не защото му пукаше, беше ме информирал студено Риодан, а защото пречеха на бизнеса.

„Честър“ процъфтяваше, както никога преди. Днес, докато тичах по задачи, някаква мацка ми беше изчуруликала „Ще се видим във Фае!“. Сякаш ми казваше: „Пич, приятен ден!“.

Беше странен нов свят.

Войната беше в разгара си, но беше някак сподавена. Сийли и Ънсийли се биеха, но засега бяха тихи, сякаш не бяха сигурни какво може да направим, ако объркаха света ни още повече и не бяха готови да разберат.

Все още.

Единственото добро Фае за мен е мъртвото Фае. Забележка: Ловците не са Фае.

На повечето места още нямаше електричество. Генераторите бяха луксозна стока. Предавателните кули не работеха. Телефоните на Баронс и неговите мъже бяха мистериозни изключения. Интернетът беше се сринал преди месеци. Някои говореха, че може би не трябва да възстановяваме нещата във вида, в който са били преди, а да тръгнем в нова посока, която не обвързва всичко в една система. Представях си, че ще има много различни мисловни школи, с територии, изскачащи тук и там, всяка възприела собствена философия и социален ред.

Нямах представа накъде върви светът.

Но се радвах, че съм жива и не можех да измисля къде другаде бих искала да бъда, освен тук и сега. Исках да гледам как се развива всичко.

Чувствах се като Баронс – никога нямаше да ми омръзне да живея.

Едва вчера хората на Риодан най-после бяха открили Тели и бях успяла да говоря накратко с нея по телефона на Баронс. Тя ми каза, че Айла О’Конър наистина е била бременна с мен, когато Книгата е избягала. Аз бях родена. Имах биологична майка. Тели идваше насам, за да ми разкаже цялата история. Щеше да пристигне след няколко дни.

Родителите ми бяха здрави и щастливи. Лошите бяха победени, а добрите бяха спасили света. Този път.

Животът беше чудесен.

С едно болезнено изключение.

Под моята книжарница, под гаража имаше едно дете, което преживяваше в агония всяка секунда.

И имаше един баща, който не ми беше казал и дума за него или за заклинанието, след като бяхме напуснали пещерата под манастира.

Нямах ни най-малка представа защо. Бях очаквала да настоява да му кажа заклинанието още щом се бяхме върнали в книжарницата. Той съществуваше заради него, беше го търсил цяла вечност.

Но не попита и с всеки изминал ден аз се ужасявах от неизбежното ми признание все повече и повече. Лъжата се издуваше все по-голяма и изглеждаше все по-невъзможно да бъде оттеглена.

Никога нямаше да забравя надеждата в очите му. Радостта в усмивката му.

Аз я бях предизвикала. С лъжа.

Никога нямаше да ми прости, щом откриеше.

Все още можеш да го направиш...

Стиснах очи.

Този коварен глас ме тормозеше, откакто бяхме напуснали манастира. Шинсар Дъб. Не можех да реша дали е спомен от това, което ми беше казала, когато ме изкушаваше да я приема, или реалност, която беше вътре в мен.

Дали наистина книгата беше „свалила“ свое копие в мен, докато съм била все още неоформен зародиш в майка ми?

Наистина ли си беше създала перфектен приемник преди двайсет и три години, като беше направила от мен свое човешко копие и само чакаше да съзрея?

И най-важното – дали заклинанието, с което да дам покой на сина му, наистина беше в мен?

Можех ли да му го дам? Да чуя радостта в смеха му отново? Да освободя и двамата? На каква цена?

Забих нокти в дланите си.

Снощи, точно преди да се отнеса в сън, бях чула детето звяр да вие. Глад, страдание и вечна мъка.

И двамата го бяхме чули. Той ме целуна, преструвайки се, че не е. А по-късно, когато беше отишъл, за да направи, каквото правеше за детето, бях преглътнала сълзите си на срам и провал.

Беше ме помолил за едно нещо. А аз не бях достатъчно силна, за да го взема за него и да оцелея.

Отворих очи и се загледах в книжарницата, в табелата, която леко се люлееше на вятъра. Мракът оцветяваше магазина в различни тонове на виолетово. Отсенки на сребристо замъгляваха прозорците. Един от многото нови Фае нюанси.

Баронс щеше скоро да се върне. Нямах представа къде беше отишъл. Но бях научила схемата. Когато се върнеше, щях отново да усетя пулса му.

Не си позволих да мисля за това. Знаех, че ако се замисля, никога нямаше да го направя. Щях да се уплаша. Оставих очите си да се разфокусират и се гмурнах.

Водата беше ледена, неприветлива, черна като катран, като първороден грях. Не можех да видя нищо. Изритах по-дълбоко.

Чувствах се малка, млада и уплашена.

Изритах по-дълбоко.

Езерото беше огромно. В ума ми имаше километри и километри тъмна ледена вода. Изненадах се, че кръвта ми не тече черна и студена.

Мелодрама. Виждам, че най-после си намерила – измърка познат глас. – Как върви пищната украса? Вселената мрази мрачни момичета.

– Къде си?

Продължавай да плуваш, МакКайла!

– Наистина ли си тук?

Винаги съм била.

Изритах по-силно. Навлязох по-дълбоко в мрака. Не можех да видя нищо. Можеше и да съм ослепяла.

Внезапно се появи светлина.

Защото аз казах да бъде светлина – каза тя копринено.

– Ти не си Бог – измърморих.

Не съм и дявол. Аз съм ти. Наистина ли си готова най-после да видиш себе си? Какво лежи на дъното? Великият корен?

– Готова съм – едва го казах и се появи. Блестяща и сияйна, на дъното на моето езеро. Златни лъчи се стрелкаха от нея, рубини потрепваха и ключалките блестяха.

Шинсар Дъб.

Бях тук през цялото време. От преди да се родиш.

– Победих те. В кабинета. Видях игрите ти два пъти. Измъкнах се от изкушението.

Не можеш да се лишиш от същността си.

Вече не плувах. Бях подгизнала и лежах на пода на черна пещера. Изправих се на крака. Ботушите ми едва докосваха пода. Огледах се, чудейки се къде съм. В тъмната нощ на собствената ми суша? Шинсар Дъб стоеше отворена върху царствен черен пиедестал пред мен. Златните страници трепкаха. Тя чакаше.

Беше красива, толкова красива...

Вътре в мен през цялото това време. Във всички тези нощи, които я бях търсила, тя е била под носа ми. Или всъщност, зад него. Точно като Крус, аз бях Шинсар Дъб, но за разлика от Крус, никога нямаше да я отворя. Никога нямаше да я приветствам или да я прочета. Точно затова никога не разбирах руните, които ми даваше. Никога не погледнах вътре. Само вземах това, което предлагаше, за да го използвам, както тя ми беше препоръчала.

Ако някога се бях гмурнала до дъното на моето гладко езеро и бях отворила Книгата, щях да имам цялото мрачно знание на краля на мое разположение. Всяко заклинание и руна, рецептата за всеки експеримент, включително как да бъдат създадени Сенките, Сивия мъж и дори Крус! Нищо чудно, че Ънсийли кралят ме беше гледал с бащина гордост. Аз притежавах толкова много от спомените му, толкова много от неговата магия. Предполагах, че аз бях толкова близо до негова дъщеря колкото беше възможно. Той беше изплюл част от себе си и сега тя беше в мен. Сперма, същност – няма разлика за Фае. Той можеше да види себе си в мен, а Фае обичаха това.

Нищо чудно, също така, че К’Врук се беше протегнал умствено към мен и ме беше познал. Беше намерил някаква част от краля в мен, а за него кралят си беше крал. Беше му липсвал другарят в пътешествията. Същото беше и със Сребрата. Те бяха разпознали същността на краля у мен и докато повечето се съпротивляваха и ме изплюваха навън ентусиазирано (благодарение на нескопосаното проклятие на Крус, което всъщност изобщо не беше негово), най-старото и първо Сребро, което свързваше будоара на краля и наложницата и не беше засегнато от проклятието, ми беше осигурило преминаване по същата причина. Аз носех „Есенцията на краля“. Дори Адам беше усетил нещо в мен, а знаех, че и Крус сигурно го беше усетил. Просто не бяха разбрали точно какво. После момчето със замечтаните очи беше казало на фар дорка да погледне по-дълбоко и ужасът в раиран костюм се беше оттеглил.

Отворена съм на заклинанието, което искаш. Трябва само да дойдеш по-близо и да ме прочетеш, МакКайла. Толкова е лесно. Ще бъдем съединени отново. И ти можеш да дадеш покой на момчето.

– Надявам се, че имаш много добра причина да унищожиш моята табела – Джерико се появи до мен. – Трябваше да боядисам скапаното нещо лично – каза той ядосано. – В града не е останал нито един майстор на табели. Имам по-добри неща за правене, отколкото да боядисвам.

Ахнах. Джерико Баронс стоеше до мен.

Вътре в главата ми.

Разтърсих я, почти очаквайки да го избутам и да се запремята наоколо.

Той остана прав, изискан и неумолим както винаги.

– Това не е възможно – казах му. – Не можеш да си тук. Това е моята глава.

– Ти влизаш в моята. Аз просто проектирах представата с напъхването, за да ти дам нещо да гледаш – той ми се усмихна леко. – Не беше лесно да вляза. Ти придаваш изцяло нов смисъл на израза „твърдоглав“.

Засмях се. Не можех да се спра. Той нахлуваше в мислите ми и ми пробутваше глупости дори тук.

– Намерих те да стоиш на улицата и да зяпаш знака над книжарницата. Опитах се да говоря с теб, но ти не отговори. Мислех, че по-добре да огледам. Какво правиш, Мак? – каза той меко. Баронс в най-опасния си и буден вид.

Смехът ми умря и в очите ми се появиха сълзи. Той беше в главата ми. Не виждах смисъл да крия нещо. Той можеше да огледа добре и сам да види истината.

– Не взех заклинанието – гласът ми се пречупи. Бях го провалила. Мразех се за това. Той никога не ме беше провалял.

– Знам.

Погледът ми пробяга по лицето му. Бях объркана.

– Ти... си знаел?

– Знаех, че е лъжа, още щом го каза.

Потърсих очите му.

– Но ти изглеждаше щастлив. Усмихна се. Видях радостта в очите ти.

– Аз бях щастлив. Знаех защо излъга – тъмният му взор беше древен, нечовешки и нехарактерно нежен. – Защото ме обичаш.

Поех си дъх накъсано.

– Да се махаме от тук, Мак! Тук долу няма нищо.

– Заклинанието! То е тук. Мога да го взема. Да го използвам. Да му дадем покой.

– Но тогава вече няма да си ти. Не можеш да вземеш само едно заклинание от това нещо. Всичко или нищо. Ще намерим друг начин.

Шинсар Дъб отрови момента.

Той лъже. Той те мрази за това, че си го предала.

– Накарай я да млъкне, Мак! Заледи езерото!

Загледах се в Книгата, блестяща в цялата си прелест. Сила, чиста и проста. Можех да създам светове.

Заледи неговия задник! Той просто се притеснява, че ще станеш по-могъща от него.

Баронс ми подаде ръка.

– Не ме оставяй, Момиче-дъга!

Момиче-дъга. Това ли бях аз?

– Помниш ли полата, която носех у Малуш, когато ми каза да се облека готик?

– Горе в гардероба ти е. Не я изхвърлих. Ти изглеждаше като мокър сън в нея.

Поех ръката му.

И просто ей така стояхме на улицата пред „Книги и дреболии Баронс“.

Дълбоко в мен Книгата се затръшна.

Когато се отправихме към входа, чух изстрели и погледнахме нагоре. Два крилати дракона се носеха покрай луната.

Джейни отново стреляше по Ловци.

Ловци.

Очите ми се разшириха.

К’Врук!

Можеше ли да е толкова просто?

– О, Боже! Това е! – прошепнах.

Баронс държеше вратата отворена за мен.

– Какво?

Чувствах се заляна от вълнение и неотложност. Стиснах ръката му.

– Можеш ли да ми уредиш Ловец?

– Разбира се.

– Тогава побързай! Мисля, че знам какво да направя за сина ти!

Петдесет и четири

Джерико Баронс погреба сина си в гробище в покрайнините на Дъблин след пет дни бдение до безжизненото тяло, очаквайки да изчезне и да се прероди там, където се прераждаха те.

Синът му не изчезна и не се прероди.

Беше мъртъв. Наистина мъртъв.

Аз бдях на вратата на кабинета му и гледах как се взира в красивото момче през дългите дни и нощи.

Решението се оказа невероятно просто, след като веднъж бях помислила за него.

Беше минало малко време, докато го намеря над града, но най-накрая беше полетял до мен, по-черен от мрака с неговото Нощенвятърлетясвободееен и със забележките за неговия стар приятел. Беше спокоен и ведър, и разбиваше нощния въздух на малки замразени вълма. Вятърът вдигаше пара като сух лед в крилата му.

Бях поискала услуга. Тя беше най-добрата за един Ловец. Беше му допаднала.

Бяха нужни Баронс и петима от мъжете му, за да изведат звяра изпод гаража до покрива на близката сграда и да го завържат безопасно.

След като се бяха отдалечили достатъчно, те ми се обадиха по радиото и аз бях пратила моя нов „стар приятел“ да направи това, което прави най-добре.

Смъртта изобщо не е толкова крайна, колкото едно добро К’Врукване.

Когато беше сключил огромните си черни кожести крила около звяра и беше вдишал дълго и дълбоко, звярът се беше превърнал в момче.

И момчето умря.

Сякаш К’Врук просто беше вдишал жизнената му същност.

След като беше страдало Бог знае колко хиляди години, детето най-после беше намерило покой. Както и Баронс.

Риодан и мъжете му бяха седели с Баронс до трупа на детето през нощите и дните на бдението му в очакване и почуда дали е възможно някой от тях наистина да бъде убит. Те изглеждаха толкова обидени, колкото и облекчени. Кастео беше седял в стаята и ме беше зяпал без да мигне с часове. Риодан и другите трябваше да го извлекат навън. Чудех се какво му бяха сторили преди хиляда години. Знаех как изглежда скръбта, щом я видех.

А когато си тръгнаха, въпреки че от тях към мен се изливаше враждебност, разбрах, че съм спечелила отлагане на екзекуцията.

Те нямаше да ме убият. Засега. Не знаех колко дълго можеше да се чувстват благосклонни към мен, но щях да приема, каквото можех.

И ако някой ден решаха, че искат война между нас, щяха да имат война.

Някой ме беше направил боец. С него до мен нямаше нищо, което да не мога да направя.

– Хей, бебче, горе ли си? – баритонът на татко се понесе от улицата.

Надзърнах от ръба на покрива и се усмихнах. Мама, татко и инспектор Джейни стояха долу пред книжарницата. Татко носеше бутилка вино. Джейни държеше бележник и молив и знаех, че планира да ме пече за методите за екзекутиране на Фае и да се опита отново да пипне копието ми.

Радвах се, че родителите ми бяха решили да останат в Дъблин. Бяха избрали къща в града и можехме да ги посещаваме. Някой ден щях да дам на мама повечето от нещата на Алина. Щяхме да седнем и да поговорим, да посетим апартамента ù. Щях да заведа мама до колежа, където Алина беше прекарала щастливи дни. Щяхме да си я спомним и да празнуваме това, което бяхме имали с нея. Мама вече беше различна жена, по-силна и по-жива отвсякога.

Татко щеше да бъде нещо като създател на закони и да работи с Джейни и екипа му за поддържането на реда в Нов Дъблин. Той искаше да се бие, но мама не беше зарадвана от идеята.

Тя оглавяваше група, наречена ОНД – Озеленяване на Нов Дъблин, която се беше посветила да направи града отново зелен – да наторява почвата, да пълни сандъчетата, да залага чимове и накрая да върне към живот парковете и градинките. Това беше идеалната работа за нея. Тя беше истински домошар, а Дъблин имаше силна нужда от някой, който да го превърне в дом.

– Отворено е, качвайте се! – извиках. Мама носеше две керамични саксии и виждах зелените върхове на луковици. Всички мои кутии и сандъчета бяха още празни. Не бях имала време да отида до манастира и да изровя няколко стръка. Надявах се това да е подарък за новия дом.

Обърнах се и проверих масата. Питиетата бяха охладени, чиниите подредени, салфетките сгънати. Това беше моето първо градинско парти.

Баронс беше надвиснал над газов грил, печеше дебели пържоли и се опитваше, неуспешно, да скрие отвращението си. Не бях сигурна дали намира готвенето на месо отблъскващо (за разлика от яденето му сурово), или просто не си падаше много по мъртви крави, защото предпочиташе живи... крави. Или живи неща.

Не попитах. По-добре е някои неща да останат неизказани.

Той ме погледна и потреперих. Никога не можех да му се наситя. Никога нямаше да мога.

Той живее.

Аз дишам.

Искам го винаги.

Огън за неговия лед. Лед за моята треска.

По-късно щяхме да отидем в леглото и когато се извисеше над мен тъмен, огромен и вечен, щях да позная радостта. Кой знае? Много по-късно можеше да полетим с двойка Ловци до луната.

Докато чаках компанията ни за вечеря да се качи по стълбите, се загледах към града. Беше предимно тъмен и само няколко светлини потрепваха. Не беше изобщо градът, който бях видяла миналия август. Но все още го обичах. Един ден отново щеше да бъде изпълнен с живот, отново щеше да гъмжи от крак.

Дани беше някъде навън по улиците. Скоро щях да я потърся.

Но не за да я убия.

Щяхме да се бием рамо до рамо.

Като сестри.

Мисля, че Алина би разбрала.

Не е толкова лесно да различиш добрите от лошите, както мислех преди. Не можеш да погледнеш в някого с очите си и да му вземеш мярката.

Трябва да гледаш със сърцето.

Край...

...засега.