Аманда Хокинг Разкъсана (книга втора от трилогията "Трил")

1 Завръщане

Когато Рис и аз се появихме пред вратата на „брат“ ми Мат в осем сутринта, той беше щастлив да ме види. Или по-точно радваше се, че не съм изчезнала завинаги. И макар в същото време да кипеше от гняв, той ме остави да му разкажа всичко от игла до конец, гледайки ме през цялото време с някаква смесица от озадачение и ярост.

За щастие Мат беше единственият, на когото трябваше да опиша преживяванията си. Моят законен настойник е леля ми Маги, но тя не беше там, когато пристигнахме. Мат обясни, че е заминала да ме търси в Орегон. Нямам никаква представа защо, но по някаква причина беше решила, че съм избягала именно там.

Докато Рис и аз седяхме на изтърканото елегантно канапе в стаята на Мат, отрупана с кашони, които все още не беше разопаковал след преместването ни тук преди два месеца, той крачеше напред-назад пред нас.

— Все още не разбирам — каза и се спря, скръстил ръце на гърдите си.

— Няма нищо за разбиране — настоях аз, махвайки с ръка към Рис. — Той е твой брат! Достатъчно е само да се вгледаш в него.

Аз имам тъмна, необуздано къдрава коса и махагонови очи. Мат и Рис имат пясъчноруси коси и сапфирени очи. В лицата и на двамата има нещо много по-открито, а усмивките им са някак непринудени. Рис гледаше Мат в смаяна почуда с широко отворени очи.

— Как изобщо е възможно да знаеш това? — попита Мат.

— Аз пък не разбирам защо просто не ми се довериш. — Въздъхнах и облегнах главата си на канапето. — Никога не те лъжа.

— Ти просто избяга от вкъщи! — извика Мат. — Нямах никаква представа къде си. Как бих могъл да ти вярвам!

Гневът му не можеше да прикрие колко е огорчен и тялото му издаваше напрежението, на което е бил подложен. Когато изчезнах, той е рухнал, сигурна съм в това. Лицето му беше изпито и измъчено, очите зачервени и уморени и вероятно беше свалил пет килограма. Чувствах се виновна, но не бях имала избор.

Мат беше обсебен от идеята за моята безопасност, което бе страничен ефект от опита на майка ми да ме убие и всичко друго, което се случи. Животът му се въртеше около мен до степен, която беше нездравословна. Той нямаше нито приятели, нито работа, нито свой собствен живот.

— Трябваше да избягам! Разбираш ли? — Прокарах ръка през заплетените си къдрици и тръснах глава. — Не мога да ти го обясня. Тръгнах си заради моята сигурност, както и заради вашата. Дори не знам дали трябва да бъда тук и сега.

— Сигурност? От какво си бягала? Къде беше?! — попита Мат отчаян, не за първи път.

— Мат, не мога да ти кажа! Бих искала, но не мога!

Не знаех дали имам право да му разказвам каквото и да е било за Трил. Предполагах, че всичко, свързано с тях, беше тайна, но от друга страна, никой не ми беше забранил изрично да говоря пред външни хора. Мат обаче и без това не би ми повярвал и по тази причина не виждах смисъл да отварям дума за това.

— Ти наистина си мой брат — каза Рис приглушено и се наведе леко напред, за да огледа Мат по-добре. — Това е толкова странно.

— Да, странно е — съгласи се Мат. След това се размърда неловко под втренчения поглед на Рис, преди да се обърне към мен със сериозен израз на лицето. — Уенди, може ли да разменим няколко думи? Насаме?

— Ъ-ъ, разбира се. — Погледнах многозначително към Рис.

Разбирайки намека, той стана.

— Къде ви е банята?

— Надолу по коридора, срещу кухнята. — Мат посочи вдясно.

Рис кимна и му се усмихна, а сетне тръгна в указаната от Мат посока. Когато се отдалечи, Мат седна на холната масичка пред мен и понижи глас.

— Виж, Уенди, не разбирам какво става. Нямам представа каква част от това, което ми казваш, е вярно, но това момче ми изглежда много особено. Не го искам в къщата си и не знам защо си го довела тук.

— Той ти е брат — повторих уморено аз. — Честно, Мат. Никога не бих те лъгала за нещо толкова важно. Сто процента съм сигурна, че той е твоят истински брат.

— Уенди… — Мат разтърка челото си и въздъхна. — Виждам, че вярваш в това. Но как би могла да си сигурна? Това момче просто те залъгва с разни истории.

— Не, не е вярно — отвърнах. — Рис е най-честният човек, когото познавам, с изключение на теб. В което има логика, тъй като сте братя. Моля те, дай му шанс. Ще видиш.

— Ами семейството му? — попита Мат. — Кой го е гледал през изминалите седемнайсет години и половина? Не им ли липсва? И не са ли те твоето „истинско“ семейство в такъв случай?

— Довери ми се, той няма да им липсва. А аз предпочитам да бъда с теб — отвърнах с усмивка.

Мат тръсна глава, неспособен да реши как трябва да приеме всичко това. Знаех, че у него надделяваше недоверието му към Рис и желанието му да го изхвърли от къщата и затова още повече се възхищавах на умението му да се владее.

— Бих искал да бъдеш честна с мен — каза.

— Не мога да бъда по-честна от това.

Когато Рис се върна от банята, Мат се отдръпна леко назад и го погледна с недоверие.

— Нямате никакви семейни снимки — отбеляза Рис, оглеждайки стаята.

Това беше вярно. Домът ни по принцип беше лишен от всякаква украса, но семейните снимки в частност бяха табу. Особено за Мат, който не беше особено привързан към нашата… тоест, неговата майка.

Все още не бях обяснила на Рис, че майка му е лунатичка, която държаха заключена в психиатрична клиника. Такива неща трудно се съобщават, особено на някой толкова впечатлителен като Рис.

— Да, така е — отвърнах, опитвайки се да сменя темата, след което станах на крака. — Пътувахме през цялата нощ. Ужасно съм уморена. А ти, Рис?

— Ъ-ъ, да, мисля, че и аз съм уморен. — Рис изглеждаше леко озадачен от думите ми. Въпреки че не беше мигнал, изобщо не изглеждаше отпаднал.

— Трябва малко да поспим и после ще можем да говорим пак.

— О! — Мат се изправи бавно. — Значи и двамата ще спите тук? — Той погледна неуверено към Рис и след това към мен.

— Да — кимнах аз. — Той всъщност няма къде другаде да отиде.

— О! — Мат очевидно не беше съгласен, но се боеше, че ако изрита Рис, аз ще тръгна след него. — Рис, мисля, че би могъл да спиш в моята стая, засега.

— Наистина ли? — Рис се опита да прикрие вълнението си, че ще бъде в стаята на Мат, но то беше очевидно.

Мат ни показа несръчно стаите ни. Моята си беше същата. Всичките ми неща си стояха така, както ги бях оставила преди седмици. Докато се настанявах, слушах Мат и Рис да говорят в коридора. Рис го разпитваше за най-банални неща, с което досаждаше на Мат и го караше да се чувства неловко.

Когато Мат влезе в стаята ми, приключил най-сетне с Рис, аз вече бях облякла любимата си пижама, която беше топла и удобна.

— Уенди, какво става? — прошепна Мат. Той влезе и затвори вратата след себе си, сякаш Рис беше някакъв шпионин. — Кое е това момче наистина? И къде беше?

— Не мога да ти кажа какво се случи. Не можеш ли просто да бъдеш щастлив, че съм тук и съм в безопасност?

— Не, всъщност не мога. — Мат поклати глава. — На това момче нещо му има! Него всичко го изненадва!

— Той е изненадан най-вече от теб — поправих го аз. — Нямаш представа колко вълнуващо е всичко това за него.

— В нещата, които ми казваш, няма никаква логика! — Мат прокара ръка през косата си.

— Наистина трябва да поспя и си давам сметка, че ти се струпа много на главата. Разбирам го. Защо просто не се обадиш на Маги? Нека да знае, че съм в безопасност. Аз ще си почина малко, а в това време ти ще можеш да премислиш нещата, които ти казах.

Виждайки, че няма да може да изкопчи нищо повече от мен, Мат се предаде.

— Добре. Но по-добре си помисли дали не трябва да ми кажеш какво наистина става тук. — Сините му очи бяха станали сурови.

— Добре — съгласих се аз и свих рамене. Щях да си помисля, но нямаше да му кажа нищо.

— Радвам се, че си у дома — рече Мат по-меко.

Той свали гарда си за момент, разкривайки колко ужасно е било всичко за него. Зарекох се никога повече да не изчезвам така от живота му. Приближих се и го прегърнах силно.

След като ми каза лека нощ, той ме остави сама в стаята и аз пропълзях в познатия комфорт на моето двойно легло. Бях спала в спалня с кралски размери във Фьоренинг, но по някаква причина в моето далеч по-тясно легло ми беше много по-хубаво. Сгуших се дълбоко под завивките, успокоена, че отново съм в един познат и разумен свят.

Винаги бях имала усещането, че не се вписвам в моето семейство, въпреки предаността на Мат към мен. Майка ми едва не ме беше убила, когато бях на шест, твърдейки, че съм чудовище и че не съм нейна дъщеря.

И излиза, че е била права.

Преди месец бях открила, че съм подменена — тоест дете, което е било сменено тайно с друго дете. В моя случай аз съм била сменена при раждането ми с Рис Дал. Беше се оказало също, че съм трил. Триловете всъщност са обаятелни измамници, притежаващи известни свръхсили. По същество аз съм трол, но не от онези страховити зелени малки чудовища, както бихте си помислили. Аз съм с нормален ръст и съм доста привлекателна. Подмяната на бебета е стара традиция в културата на Трил, която датира от векове. Целта на този обичай е да бъде осигурено най-доброто възможно детство на потомството на Трил.

От мен се очаква да бъда принцеса на Фьоренинг — затворена общност в Минесота, където живеят триловете. Рождената ми майка е Елора, кралицата на Трил. След като прекарах няколко седмици във Фьоренинг, реших да се върна у дома. Имах конфликт с Елора, която ми забрани да се виждам с момчето, което обичам, Фин Холмс, просто защото не е от кралско потекло. Аз избягах и взех Рис със себе си. Във Фьоренинг Рис беше единственият, който се бе държал добре с мен и аз се чувствах длъжна да му отвърна със същото. Доведох го тук, за да го запозная с Мат, защото в действителност той е брат на Рис, а не мой.

Разбира се, не можех да разкажа всичко това на Мат, защото той би ме взел за напълно умопобъркана.

Докато се унасях, си помислих отново колко е хубаво да си бъдеш у дома.

На Рис обаче му бяха необходими само десет минути, за да разбие душевния ми комфорт, като се вмъкна в стаята ми. Бях почти заспала, но звукът на отварящата се врата рязко ме сепна. Мат беше слязъл долу, вероятно за да се обади по телефона, както му бях предложила, и ако знаеше, че Рис е тук, щеше да убие и двама ни.

— Уенди? Спиш ли? — прошепна Рис, сядайки предпазливо на края на леглото ми.

— Да — промърморих.

— Извинявай. Аз не мога да заспя — рече той. — А ти как успя?

— За мен не е толкова вълнуващо. Аз съм живяла тук преди, ако си спомняш.

— Да, но… — Гласът му заглъхна, може би защото не знаеше какво да ми отговори. Внезапно той се напрегна и си пое рязко въздух. — Чу ли това?

— Как говориш ли? Да, но се опитвам да не… — Преди да успея да завърша изречението си, аз също го чух. Шумолене пред прозореца на спалнята ми.

Имайки предвид съвсем скорошния ми сблъсък с едни много лоши тролове на име витра, нямаше как да не съм обезпокоена. Претърколих се в леглото, за да имам по-добра видимост, но завесите бяха плътно спуснати.

Шумът прерасна в силно трополене и аз се надигнах с разтуптяно сърце. Рис ме стрелна тревожно с поглед. Чухме прозорецът да се плъзва и завесите се полюшнаха под повея на вятъра.

Загрузка...