20 Династия

Томас влетя първи, но аз вече бях спуснала Елора на земята. Тя потрепваше, сякаш бе получила лек апоплектичен удар, но не беше в съзнание.

Бях се навела над тялото й и Томас ме отблъсна, за да се погрижи за нея. Отпуснах се на кушетката, наблюдавайки опитите му да я свести, и се молех майка ми да преживее това.

— Уенди — каза Фин, когото дори не бях чула да влиза. Вдигнах глава с премрежени от сълзи очи и той протегна ръка към мен. Аз я поех и му позволих да ме изправи на крака.

— Повикай Аурора Кронер — каза Томас на Фин. – Веднага!

— Да, господине — кимна Фин.

Той все още ме държеше за ръката и ме извлече от стаята. Вървеше бързо, защото не трябваше да се губи време. Краката ми бяха сковани и се подвиваха под мен, но полагах усилия да не изоставам.

— Иди да намериш Тове или Уила. Или дори Дънкан — рече Фин, когато стигнахме главния вестибюл. — Ще дойда при теб по-късно.

— Какво й е на Елора? — попитах аз.

— Няма време за това, Уенди. — Фин поклати глава с измъчен израз на лицето. — Ще дойда да те взема, когато имам някакъв отговор.

— Върви — кимнах с глава и го отпратих.

Фин се спусна към входната врата и аз останах във вестибюла сама и изплашена.

Дънкан ме намери точно там, където ме беше оставил Фин. Той беше чул за колапса на Елора от други следотърсачи, които сега сновяха и обикаляха из двореца. Но всичко това беше от второстепенно значение, защото в този момент майка ми може би умираше.

Дънкан предложи да се качим в стаята му, но аз не исках да бъда толкова далече. Ако нещо се случеше, трябваше да го чуя. Седяхме във всекидневната и той напразно се опитваше да ме успокоява.

Фин се върна няколко минути по-късно с Аурора и те се втурнаха надолу по коридора. Роклята й се носеше на вълни след нея, а косите й се бяха освободили от кока и се вееха, докато тичаше.

Гарет и Уила дойдоха малко по-късно. Гарет отиде да види какво става с Елора, но Уила седна до мен. Тя ме прегърна и постоянно ми напомняше колко силна е Елора и как нищо не може да я спре.

— Но… какво ще стане, ако тя умре? — попитах аз, взирайки се с празен поглед в незапалената камина пред мен.

Във всекидневната беше ужасно студено заради ледения вятър, който биеше в прозорците. През последните няколко минути Дънкан се опитваше да запали камината, клекнал пред нея.

— Тя няма да умре. — Уила ме прегърна още по-силно.

— Не, Уила, честно! — казах аз. — Какво ще стане, ако кралицата умре?

— Тя наистина няма да умре. — Уила се усмихна с усилие. — Не е нужно да се тревожим за това сега.

— Почти успях да запаля огъня — излъга Дънкан, за да смени темата.

— Това нещо работи на газ, Дънкан — каза му Уила. — Просто завърти ключа.

— О! — Той направи каквото му беше казано и в камината забумтяха ярки пламъци.

Поглеждайки надолу към кръвта на Елора по ризата ми, с изненада открих колко е ярка. Не исках тя да умре.

Тя винаги беше толкова силна, толкова овладяна и това ме накара да се замисля колко ли много я болеше. Днес се бяхме срещнали в гостната, въпреки че тя предпочиташе да ме приеме в кабинета си. Очевидно беше, че не се чувства добре и че не трябва да се подлага и на най-малкото усилие, а аз си позволих да споря с нея. Допълнително бях влошила състоянието й.

Нейното чувство за дълг беше над всичко.

— Принцесо — каза Фин, изваждайки ме от мислите ми. Той стоеше на вратата на всекидневната с изопнато лице.

— Тя добре ли е? — Подскочих, когато го видях, изтръгвайки се от ръката на Уила.

— Кралицата поиска да те види. — Фин посочи към гостната, отказвайки да срещне погледа ми.

— Значи се е свестила? Тя е жива? Добре ли е? Знае ли какво се е случило с нея? Аурора излекува ли я? — заразпитвах го аз. Въпросите ми се редяха твърде бързо един след друг, за да може да ми отговори, но като че ли не бях в състояние да направя пауза между тях.

— Тя предпочита да ти каже всичко сама — рече Фин сдържано.

— Това е в нейния стил — кимнах аз. Тя беше будна и искаше да ме види, което беше добър знак.

Уила и Дънкан ми се усмихнаха окуражително, но не можаха да прикрият тревогата си. Казах им, че ще се върна скоро и ги уверих, че всичко ще бъде наред. Не знаех дали това е вярно или не, но трябваше някак да успокоя страховете им.

Тръгнах с Фин надолу по коридора към салона. Фин крачеше бавно и замислено, докато на мен ми се искаше да се втурна към Елора, но се заставих да вървя с него. Обгърнах тялото си с ръце и разтрих раменете си.

— Тя ядосана ли ми е? — попитах го аз.

— Кралицата? — Фин изглеждаше изненадан. — Не. Разбира се, че не. Защо да ти е ядосана?

— Аз спорех с нея, когато тя… Ако не бях й се опълчила, може би нямаше да й стане толкова… зле.

— Не, ти нямаш вина за това — поклати той глава. — Всъщност добре е, че си била с нея, защото веднага си повикала помощ.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Ти си повикала помощ, използвайки ума си. — Той се почука по челото. — В този момент ние бяхме далече и ако не беше го направила, нямаше да разберем какво става. Възможно беше да заварим Елора в много по-тежко състояние, ако не беше там.

— Какво й е на нея? — попитах аз направо. — Знаеш ли?

— Ще трябва да го чуеш от нея.

Замислих се дали да не притисна Фин за повече информация, но до гостната оставаха само още няколко крачки. Освен това като че ли не беше редно да се препирам с него точно сега.

Цялото му поведение се беше променило и той беше станал някак по-смирен и по-сериозен. Беше свалил отчасти гарда си спрямо мен и макар да не бях в настроение да се възползвам от това, ми беше приятно да бъда с него без онази огромна стена, която ни разделяше. Той ми липсваше.

Аурора излезе от гостната тъкмо когато наближихме вратата. Кожата й, иначе гладка и безупречна, сега беше посивяла. Тъмните й очи бяха придобили стъклен отблясък, а косата й падаше на непокорни вълни около лицето й. Тя се облегна на стената, търсейки опора и се опита да успокои дишането си.

— Марксина? — Фин тръгна бързо към нея, подкрепяйки я с ръка. — Добре ли сте?

— Просто съм изтощена — каза Аурора, докато Фин й помагаше да седне на един стол в коридора. Тя се движеше като старица и костите й проскърцаха, когато се отпусна на стола. — Ще повикаш ли сина ми? Трябва да полегна и искам да ми помогне да се прибера вкъщи.

— Да, разбира се — рече Фин и ме погледна така, сякаш търсеше извинение. — Принцесо, мога ли да те оставя сама с кралицата?

— Да — кимнах аз. — Иди да повикаш Тове. Всичко ще бъде наред.

Фин се втурна да доведе Тове при майка му, а аз тръгнах към стаята. Чувствах се виновна, че оставях Аурора толкова отпаднала и сама в коридора, но трябваше да се погрижа за собствената си майка.

Вратата на гостната беше отворена и аз се задържах в коридора за миг, надниквайки вътре.

Елора лежеше на кушетката така, както я бях заварила, когато дойдох при нея, но беше завита с черно вълнено одеяло. Гарвановочерната й коса беше побеляла още повече и сега впечатлението беше, че бялото е на черни ивици, а не обратното. Очите й бяха затворени и лицето й беше почистено от кръвта.

Гарет беше дръпнал един стол и седеше точно до главата й. Държеше едната й ръка в своите и я гледаше с тревога и обожание. Косата му беше по-разрошена от обикновено и част от кръвта й беше върху ризата му.

От другата страна на кушетката Томас стоеше на стража. Той имаше същия стоически вид, какъвто придобиваха всички следотърсачи, когато бяха на пост, но погледът му беше прикован върху Елора. Очите му не бяха толкова напрегнати, колкото тези на Гарет, но в тях все пак мъждукаше някакво пламъче, което издаваше онова, което се беше случило между него и Елора преди години.

Когато Елора отвори очи, тя погледна първо към Томас. Гарет стисна зъби, но не каза нищо. Дори не пусна ръката й.

— Елора? — обадих се аз плахо и пристъпих в стаята.

— Принцесо. — Гласът й беше немощен и тя направи неуспешен опит да се усмихне.

— Искала си да ме видиш? — рекох аз.

— Да. — Тя се опита да се надигне, но Гарет сложи нежно ръка върху рамото й.

— Елора, трябва да почиваш — каза той.

— Добре съм. — Тя му даде знак да се отдръпне, но се отпусна отново на леглото. — Трябва да говоря насаме с дъщеря си. Можете ли да излезете и двамата за момент?

— Да, Ваше Величество. — Томас се поклони. — Но моля ви, не се натоварвайте.

— Разбира се, Томас. — Тя му се усмихна уморено и той се поклони още веднъж и излезе.

— Ще бъда в коридора, ако ти трябвам — рече Гарет, но като че ли се колебаеше дали да не остане. Наложи се Елора да го погледне строго, за да го накара да тръгне към вратата. — Ако ти трябва нещо, повикай ме. Или изпрати принцесата. Нали ще го направиш?

— Ако това ще помогне да излезеш по-бързо, ще се съглася на всичко — въздъхна Елора.

Гарет се спря за момент, като минаваше покрай мен и като че ли искаше да ми каже нещо. Може би да я щадя повече. Елора произнесе името му, при което той се забърза и затвори вратата след себе си. Аз заех мястото му до Елора.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Била съм и по-добре очевидно. — Тя пооправи одеялото върху себе си. — Но ще го преживея и това е, което има значение.

— Какво стана? — попитах аз. — Защо получи този припадък?

— На колко години мислиш, че съм? — попита Елора и очите й срещнаха моите. Преди няколко дни те бяха почти черни, но сега бяха мътни, като че ли покрити от катаракта.

Трудно ми беше да отговоря на въпроса й. Когато я срещнах за първи път, бях предположила, че е прехвърлила петдесетте. Беше много красива, но възрастта й личеше въпреки привлекателните й черти.

Сега, докато лежеше на кушетката, крехка и изтощена, Елора изглеждаше още по-стара. Но аз нямаше да й кажа това, разбира се.

— Ъ-ъ… може би на четирийсет? — казах тихо аз.

— Ти си мила, но лоша лъжкиня. — Тя се понадигна. — Това е нещо, върху което трябва да работиш. Ужасната истина е, че управлението върви ръка за ръка с много лъжи.

— Ще упражнявам безизразното изражение на лицето си друг път — казах аз. — Но изглеждаш добре, ако това имаш предвид. Просто уморена и изтощена.

— Действително съм уморена и изтощена — призна Елора с отпаднал глас. — И съм само на трийсет и девет.

— Трийсет и девет какво? — попитах аз смутено и тя подпря главата си с ръка, за да може да задържи погледа си върху мен.

— Трийсет и девет години — каза Елора и усмивката й стана по-широка. — Изглеждаш шокирана и не те обвинявам. Макар да съм изненадана, че не си разбрала това по-рано. Аз ти казах, че се омъжих за баща ти много млада. Родих те, когато бях на двайсет и две.

— Но… — запънах се аз. — Това ли е проблемът при теб? Ти остаряваш много бързо?

— Не точно. — Тя сви устни. — Това е цената, която плащаме за нашите способности. Когато ги използваме, те ни изтощават и състаряват.

— Всички неща, които правиш, телепатията и задържането на Локи, те убиват? — казах аз.

— Страхувам се, че е така — кимна тя.

— Тогава защо го правиш? — попитах с равен глас, макар да ми се искаше да изкрещя. — Мога да го разбера, когато е за самозащита, но да викаш Фин с телепатия? Защо правиш нещо, ако то те убива?

— Телепатията не е свързана с голямо усилие — рече Елора, махвайки с ръка. — Наистина изтощителните неща, като например да държиш затворник, ги правя само когато се налага. Но онова, което ме обезсилва най-много, е ясновидското рисуване и това е нещо, което не мога да контролирам.

— Какво значи не мога да го контролирам? — попитах аз. — Просто не го прави.

— Аз не виждам образите от бъдещето, но те изпълват ума ми. — Тя посочи челото си. — Това е една угнетяваща чернота, която ме завладява, докато не започна да рисувам, за да ги прогоня оттам. Не мога да ги спра да прииждат и е твърде мъчително да ги игнорирам. Бих полудяла, ако се опитам да ги държа вътре през цялото време.

— Но това те убива — казах аз, отпускайки рамене. — Защо изобщо триловете се учат да използват способностите си, ако това ги състарява и отнема силите им.

— Това е цената — въздъхна тя. — Ние полудяваме, ако не ги използваме, и остаряваме, ако го правим. Колкото сме по-могъщи, толкова сме по-прокълнати.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Че ще изгубя ума си, ако спра?

— Наистина не знам какво ще се случи с теб. — Елора подпря брадичка на ръката си и се вгледа в мен. — Ти си също и дъщеря на баща си.

— Какво? — тръснах аз глава. — Искаш да кажеш, че съм по-различна, защото имам и кръв на витра?

— Именно — кимна тя.

— Тове ми разказа за тях. Той каза, че те са много силни, но аз не съм такава. — Спомних си всичките ми сбивания през моите славни ученически години, при които победите и пораженията бяха почти равни по брой. — Просто не съм такава.

— Някои са много силни, да — поясни Елора. — Такъв например е Локи Стаад. Доколкото си спомням, едва още проходил, той можеше да вдигне роял.

— Да, аз не мога да направя това.

— Орен не е такъв. Той е… — Тя се замисли и замълча. — Ти си го срещала. На колко години мислиш, че е?

— Не знам — свих аз рамене. — Може би няколко години по-млад от теб.

— Когато се омъжих за него, той беше на шейсет и шест и това беше преди двайсет години — рече Елора.

— О! Какво? — Аз станах. — Искаш да кажеш, че е почти на сто? Че е на два пъти повече години от теб? И въпреки това ти изглеждаш по-стара, а той по-млад? Но как е възможно това?

— Той е нещо като безсмъртен.

— Безсмъртен? — зяпнах аз срещу нея.

— Не, принцесо, казах, че е нещо като безсмъртен — обясни Елора предпазливо. — Орен остарява, но много бавно и се възстановява много бързо. Трудно е да бъде наранен. Той е един от последните чистокръвни витра, които са се раждали.

— Значи това ме прави толкова специална и затова не се разтревожи, когато ти казах, че приемната ми майка едва не ме е убила. — Подпрях ръце върху облегалката на стола си. — Ти смяташ, че аз съм като него.

— Надявам се, че си като двама ни едновременно — каза Елора. — Ти ще имаш уменията на трил да преместваш и контролираш нещата и за баланс ще притежаваш силата на витра и способността им за бързо възстановяване.

— Мили боже! — Ръцете ми трепереха и седнах отново на стола. — Сега знам как се чувства един състезателен кон. Аз не съм била зачената, аз съм била специално селектирана.

— Това не е точно така. — Елора настръхна, провокирана донякъде от думите ми.

— Наистина ли? — Аз я погледнах. — Това беше причината да се омъжиш за баща ми, нали? За да създадеш своето съвършено, малко, биологическо оръжие. И след като си го направила, си го напуснала и си се опитала да ме задържиш изцяло за себе си. И заради това е цялата вражда, нали? Залогът е кой ще ме контролира!

— Не, това не е вярно. — Елора поклати глава. — Омъжих се за баща ти, защото бях на осемнайсет и родителите ми казаха да го направя. Орен изглеждаше мил в началото и всички ми казваха, че това е единственият начин да спрем конфликта помежду ни. Вярвах, че мога да прекратя кръвопролитията, ако се омъжа за него и затова се съгласих да го направя.

— Какви кръвопролития? — попитах аз. — Защо Трил и Витра воюваха помежду си?

Витра постепенно загиват. Способностите им отслабват, ресурсите им са пред изчерпване и Орен винаги е вярвал, че има свещеното право да получи всичко каквото поиска — каза Елора. — И ние имахме онова, което той искаше. Нашето богатство и население.

Но онова, до което се домогваше в най-голяма степен, беше моята власт — продължи тя. — А преди това до тази на майка ми. Когато тя отблъсна неговите опити за сближаване, той поведе една безкрайна война срещу нас. Преди ние бяхме велик народ с градове по целия свят, а сега благодарение на него сме останали само няколко изолирани анклава.

— И ти си се омъжила за него? За някой, който е избил народа ти, защото е бил отблъснат от майка ти? — попитах аз.

— Те не ми обясниха всичко това, когато бяхме сгодени, но Орен се съгласи на мир в замяна на ръката ми — обясни Елора. — Родителите ми вярваха, че нямат никакъв избор, а пък и Орен прибягна до своя чар. Той няма телекинетични способности, но може да бъде много убедителен, когато иска.

— Значи ти се омъжи за него и обединихте народите си. Какво се обърка тогава? — попитах аз.

— Някои от градовете се разбунтуваха, отказвайки да имат нещо общо с витра — каза Елора. — Моите родители се опитаха да ги умиротворят. Изпратиха мен и Орен като емисари, за да ги привлечем за общата кауза.

В първия град хората ни обсипаха с въпроси и най-вече него — продължи Елора. — Той успя да ги очарова, а аз използвах способността си за внушение върху тях и така двамата с него успяхме да спечелим и най-заклетите скептици в полза на съюза с витра. По-късно това щеше да се окаже фатална грешка.

Никога не съм обичала Орен, но в началото на брака ни го харесвах. Мислех си дори, че един ден може да го обикна — каза Елора. — Онова, което не разбирах обаче, беше колко големи усилия му е струвало, за да се представя в тази светлина и докато обиколката ни продължаваше, маската му започна малко по малко да пада.

Отбихме се в едно селце в Канада, където беше организирана среща с местната общност на трил в кметството, както правехме в другите градове. — Елора замълча за момент, поглеждайки през прозореца към мразовития пейзаж. — Всички бяха там. Дори децата мансклиг, всички следотърсачи и семействата им.

Някой попита Орен какво се надява да спечели от всичко това и по някаква причина този въпрос се оказа капката, която преля чашата на търпението му. — Тя въздъхна дълбоко и сведе очи. — Той започна да крещи и се нахвърли върху тях. В отговор местните хора започнаха да се бият. И така… Орен ги изби всичките. Ние двамата бяхме единствените оцелели.

После той изопачи случилото се и аз приех това, защото не знаех какво друго да направя — рече Елора. — Родителите ми ме бяха накарали да вярвам, че се нуждаем от мир. Орен беше мой съпруг и аз бях станала съучастник в убийството на мои сънародници, защото не се бях опълчила срещу него. Ако го бях сторила, щях също да бъда убита, но това не променяше факта, че не направих нищо, за да ги спася.

— Съжалявам — прошепнах. Не знаех какво друго да кажа.

— Орен беше обявен за герой, а аз… — Тя замълча, заравяйки пръсти в мъхестото одеяло, с което беше завита.

— Защо остана с него? — попитах.

— Искаш да кажеш, след като разбрах, че съм се омъжила за чудовище? — попита Елора с тъжна усмивка. — Тогава не бях такава, каквато съм сега. Бях много по-доверчива, много по-склонна да тая надежди, да вярвам в нещо и да вървя по нечии стъпки. Това е единственото нещо, за което мога да благодаря на баща ти. Той ме накара да разбера, че трябва да бъда водач.

— Какво те принуди да си тръгнеш накрая? — попитах аз.

— Орен положи усилие, след като се върнахме. Опита се да бъде мил или поне толкова мил, колкото беше по силите му — каза тя. — Не вдигаше ръка срещу мен и не ме наричаше с обидни имена. Отнасяше се снизходително към всяка моя дума или мисъл, но имахме мир. Нямаше война. Нямаше смърт. И цената, която трябваше да бъде платена, беше този злополучен брак. И аз бях готова да понеса това.

После забременях с теб и всичко се промени. — Елора се извъртя леко на кушетката. — Онова, което не разбирах тогава, беше, че ти си всичко, което той някога е искал. Съвършеният наследник за неговия трон. Отне три години, за да бъдеш зачената и се оказа, че това забавяне е било мъчително за него.

Веднага щом осъзна, че ще има дете, в него като че ли се завъртя някакъв ключ. — Елора щракна с пръсти, за да демонстрира. — Той стана още по-деспотичен. Не ми позволяваше да излизам от стаята. Не искаше дори да ставам от леглото, за да не рискува да те загуби.

Майка ми и аз започнахме да търсим семейство, в което да те изпратим — продължи тя. — Смятах, че трябва да те оставя като подменено дете, не защото така повеляваше нашата традиция, а защото не можех да допусна Орен да те възпита. Орен не искаше това. Той те искаше изцяло за себе си.

Когато баща ми, кралят, постанови, че трябва да бъдеш изпратена при хората като подменено дете, каквато е била съдбата на всички предишни наследници на трона, Орен ме взе със себе си и заминахме — каза Елора. — Живяхме в двореца на Витра, където той ме държеше под ключ като пленница.

Две седмици преди да се родиш, майка ми и баща ми ме освободиха от това място — продължи да разказва тя. — Баща ми беше убит в схватката заедно с още много други смели трилове. Майка ми ме отведе в близост до едно семейство, което тайно бе проучвала — Евърли. Това беше бърза подмяна, но те като че ли имаха всичко, от което щеше да имаш нужда.

След като те родих, аз… — Тя замълча, потъвайки дълбоко в мислите си.

— Ти какво? — подканих я аз, след като мълчанието й продължи твърде дълго.

— Това беше най-доброто нещо за тебе — рече тя. — Знам, че имаше проблеми с приемното си семейство, но нямах много варианти и не можех да бъда прекалено придирчива. Просто трябваше да те скрия от Орен.

— Благодаря ти — казах аз неуверено.

— Разделих се с теб веднага след като те родих. Само баба ти можа да те подържи в ръцете си, но не и аз — каза Елора. — Трябваше да избягаме, преди витра да разберат къде сме те оставили. Отидохме в една специално приготвена за целта квартира, малка дървена хижа в Канада.

Дори докато Орен живееше тук, ние му нямахме достатъчно доверие, за да му кажем за всички тайни квартири, с които разполагаме — каза тя. — Но въпреки това той ни откри.

Този маркиз, когото толкова харесваш… — Елора махна с ръка към стаята на Локи. — Именно неговият баща доведе Орен при нас. И той бе виновен за смъртта на всички.

Орен уби майка ми пред очите ми и се закле да си те върне, когато дойде подходящият момент. — Елора преглътна с усилие. — Остави ме да живея, защото искаше да видя как един ден това ще се сбъдне. Искаше да ми покаже, че е победил.

Загрузка...