22 Примирие

Сара Елсинг, кралицата на Витра, щеше да пристигне в три следобед, за да отведе Локи Стаад, поради което сутринта беше изпълнена със серия от стратегически съвещания, на които аз присъствах заедно с Тове и Аурора Кронер, Гарет Стром, канцлера и няколко специално избрани следотърсачи като Фин и баща му.

Отсъствието на Елора беше осезателно. Тя не беше в състояние да участва в нито едно от събранията и нямаше да може да възвърне силите си до заминаването на Локи. Усилието да го държи в двореца я убиваше.

Когато направихме прекъсване за обяд, Тове ме покани да се присъединя към него, но аз отказах. Харесвах Тове колкото и преди, но се чувствах странно около него сега, когато знаех за предстоящия ни брак.

Освен това исках за момент да остана насаме с Локи, преди да си тръгне. Това можеше да е последната възможност да разговарям с него.

Този път не прибягнах до Дънкан, за да ми свърши мръсната работа. Отпратих тъмничарите сама. Те протестираха, но аз им напомних с леден поглед, че съм принцесата. Не ме интересуваше дали някой щеше да говори за това. Локи си тръгваше и заедно с него щяха да си отидат и причините за евентуалните клюки.

— О, обичам, когато си настроена агресивно — каза Локи, след като отпратих стражите. Той се облегна на таблата на леглото с обичайната самонадеяна усмивка, залепена на лицето му.

— Не съм настроена агресивно — отвърнах аз. — Исках да разговарям с теб.

— Дошла си да се сбогуваш с мен, както разбирам? — Той повдигна вежди. — Аз ужасно ще ти липсвам, знам това, но ако искаш да го избегнеш, винаги можеш да дойдеш с мен.

— Не се тревожи за мен, благодаря.

— Наистина ли? — Локи сбърчи нос. — Не е възможно да си особено въодушевена около предстоящата сватба.

— За какво говориш? — попитах аз, настръхвайки.

— Чух, че си сгодена за онзи досаден маркиз. — Локи махна неопределено с ръка и се изправи. — Мисля, че това е нелепо. Той е скучен и безинтересен и ти изобщо не го обичаш.

— Откъде знаеш това? — Неволно изпънах гръб, готова да се защитя.

— Тъмничарите тук са ужасни клюкари и чувам какви ли не неща. — Той се ухили и тръгна бавно към мен. — И освен това имам две очи. Виждал съм малката мелодрама, която се разиграва между теб и онзи следотърсач. Фиш? Флаундър? Как му беше името?

— Фин — казах аз натъртено.

— Да, точно той. — Локи подпря рамо на вратата. — Мога ли да те посъветвам нещо?

— Разбира се. Умирам да чуя съвет от един затворник.

— Чудесно. — Локи се наведе към мен колкото може повече, рискувайки всеки момент да бъде пронизан от остра болка заради опита си да напусне стаята. — Не се омъжвай за някого, когото не обичаш.

— Какво знаеш ти за брака и любовта? — попитах аз. — Опитът ти се изчерпва с това, че е трябвало да се ожениш за жена с десет години по-голяма от теб, която впоследствие ти е била открадната от краля.

— Аз нямаше да се оженя за нея по никакъв начин — каза Локи, свивайки рамене. — Не и ако не я обичах.

— Какво значи това? Че си много почтен? — присмях се аз. — Та ти ме отвлече, а баща ти е бил предател.

— Аз никога не съм казвал добра дума за баща си — бързо отговори Локи. — И никога не съм ти сторил нещо лошо.

— Но все пак ме отвлече! — казах аз разколебана.

— Наистина ли? — Локи наклони леко глава. — Защото моят спомен е, че Кира те отвлече, а аз й попречих да те пребие до смърт. След това, докато ти кашляше кръв, аз изпратих да повикат кралицата, за да ти помогне. Когато ти избяга, аз не те спрях. И когато дойдох тук, не направих нищо против теб. Дори се държах прилично, след като ме помоли за това. Какви са тогава ужасните престъпления, в които ме обвиняваш, принцесо?

— Аз… аз… — заекнах смутено. — Никога не съм казвала, че си направил нещо ужасно.

— Тогава защо не ми вярваш? — попита Локи чистосърдечно.

— Вярвам ти. — Сбърчих чело, объркана от признанието си. — Вярвам ти. Просто не знам защо ми помагаш.

— Вече ти казах, принцесо. — Той ми се усмихна и в израза на лицето му имаше нещо искрено и мило. — Ти и аз не сме толкова различни.

— Казваш това, сякаш то означава нещо — отбелязах аз.

— А не е ли така? — попита Локи.

— Не, не е така. Ти си отиваш днес. Връщаш се при враговете ми. — Въздъхнах дълбоко. — Ако имам късмет, няма да те видя никога повече. Защото, ако се случи, това ще означава, че сме във война и трябва да те нараня.

— О, принцесо, това навярно е най-тъжното нещо, което съм чувал — каза Локи без никаква ирония или сарказъм. — Но животът не трябва да е толкова мрачен. Не виждаш ли понякога светлина в края на тунела?

— Не и днес — поклатих глава. Чух Гарет да ме вика от дъното на коридора, което означаваше, че обедът е приключил и съвещанията щяха да продължат. — Трябва да се връщам. Ще се видим по време на размяната ти, когато пристигне кралицата на Витра.

— Желая ти късмет — кимна той.

Обърнах се и тръгнах по коридора, но не бях се отдалечила много, когато чух Локи да вика след мен.

— Принцесо! — Той подаде глава навън твърде много, защото на лицето му се изписа болезнена гримаса. — Ако си права и следващия път, когато се видим, кралствата ни са във война, това няма да се отнася за нас. Аз никога няма да вдигна ръка срещу теб. Това мога да ти обещая.

Съвещанията продължаваха със същия си монотонен ритъм. Непрестанно се повтаряха едни и същи неща. Какво да правим, ако витра се отметнат от уговорката. Какво да правим, ако витра ни нападнат. Какво да правим, ако витра се опитат да ме отвлекат.

И отговорът неизменно беше един и същ — да отвърнем на удара. Тове и аз щяхме да използваме нашите способности, следотърсачите щяха да използват тяхната сила и умения, а канцлерът щеше да се крие в някой ъгъл.

Очаквахме идването на Сара във Военната зала. Аурора ни обърна внимание, че трябва да се въоръжим с търпение. В два и половина Елора освободи Локи и той обеща да се държи добре. Въпреки това Томас и Фин се държаха с него все едно беше бомба, която всеки миг можеше да експлодира.

Тъй като срещата беше с високопоставен представител на вражеския лагер, сметнах, че трябва да изглеждам както подобава на една принцеса, особено като се имаше предвид, че Елора нямаше да може да се присъедини към нас. Облякох една тъмновиолетова рокля и помолих Уила да ми помогне с косата.

— Ако знаех, че ще бъдеш толкова красива, щях и аз да се пременя за случая — пошегува се Локи, когато Фин и Томас го доведоха във Военната зала. Фин го бутна към един стол ненужно силно, но Локи не протестира.

— Недей да се държиш фамилиарно с принцесата — каза му Дънкан, поглеждайки го строго.

— Моите извинения — рече Локи. — Не бих искал да се държа фамилиарно с когото и да било.

Локи огледа залата. Дънкан, Фин, Томас, Тове, канцлерът и аз бяхме избраните да посрещнем Сара. Останалите щяха да бъдат в готовност, в случай че възникне нужда, но не искахме Сара да остане с впечатлението, че сме й подготвили капан.

— Да не би да сте размислили и да сте взели решение да ме екзекутирате? — попита Локи, оглеждайки ни. — Защото всички изглеждате така, все едно отивате на погребение.

— Не сега — казах аз, докато си играех с гривната си и поглеждах към часовника на стената.

— Тогава кога, принцесо? — попита Локи. — Защото разполагаме само с петнайсет минути до тръгването ми.

Завъртях очи нагоре и престанах да му обръщам внимание.

Крачех из залата, докато чаках да прозвучи звънецът. И почти подскочих, когато го чух. Тази размяна трябваше да мине съвсем чисто и гладко, но не бях сигурна какво да очаквам. Баща ми вече бе лъгал и мамил Трил в миналото.

— Моментът настъпи — казах аз и си поех дълбоко въздух.

Поведох групата по коридора към вестибюла. Дънкан вървеше непосредствено след мен от лявата ми страна, а Тове беше отдясно. Фин и Томас държаха Локи за ръцете, в случай че окажеше съпротива, и най-отзад беше канцлерът.

Други двама стражи бяха въвели кралицата и чакаха с нея. Тя стоеше в средата на ротондата с все още неразтопени снежинки, полепнали по тъмночервената й пелерина. Беше дошла съвсем сама, с изключение на Лъдлоу, дребничкия таласъм, когото бях виждала в двореца на витрийците.

— Принцесо — усмихна се Сара сърдечно, когато ме видя. Тя направи лек реверанс и аз й отвърнах със същото, постаравайки се моят поклон да бъде също толкова лек.

— Кралице. Надявам се, че си пътувала добре.

— Да, пътищата бяха малко замръзнали. — Тя махна към входната врата с кадифените си ръкавици. — Надяваме се, че не сме ви накарали да ни чакате.

— Не, пристигате съвсем навреме — уверих я аз.

— Тя вече е тук — каза Локи, но аз не се обърнах назад, предполагайки, че в този момент той се боричка с Фин и Томас. — Можете ли да ме пуснете?

— Не и докато споразумението не стане окончателно — рече Фин през стиснати зъби.

— Кралице, можете ли да се погрижите за това, моля? — обърна се Локи към нея с ядовити нотки. — Този следотърсач става натрапчив.

— Надявам се, че маркизът не ви е причинил големи главоболия? — попита Сара с пламнали от смущение страни.

— Не и прекалено големи — отвърнах аз с лека усмивка. — След като ви го върнем, вие сте съгласни да запазим мира до моята коронация. Така ли е?

— Да — кимна Сара в отговор. — Витра няма да ви нападат, докато Елора е кралица. Но веднага щом ти станеш кралица, възбраната пада.

— Сега вече може ли да ме пуснат? — обади се Локи.

— Да — казах аз и кимнах.

Чух сборичкване зад гърба си и след това Локи мина покрай мен, оправяйки ризата си. Сара го погледна неодобрително и той застана до нея.

— Значи всичко вече е договорено? — рече Локи.

— Така изглежда — отвърна Сара. — Принцесо, знаеш, че винаги си добре дошла в нашия дворец.

— Да, знам — признах аз.

— Кралят ме помоли да отправя покана към теб — каза Сара. — Ако се върнеш във Витра и заемеш законното си място до него, той ще предложи амнистия на Фьоренинг и на всички, които живеят тук.

Засуетих се за момент, защото не знаех как да отговоря. Не исках да ходя във Витра и не вярвах на краля, но не можех и с лека ръка да отхвърля едно предложение, което щеше да гарантира сигурността на всички, които обичах, в това число Мат и Фин.

— И така ще можем да продължи нашите малки нощни беседи — ухили се Локи.

— Принцесо. — Тове ме докосна малко над лакътя. — Имаме и други дела, за които трябва да се погрижим този следобед. Може би е добре да изпратим гостите си.

— Да, наистина — усмихнах се аз едва-едва. — Извинете ме, но има някои неща, за които трябва да се погрижа.

— Разбира се — усмихна се Сара. — Не бихме искали да ви отнемаме повече време.

— Но ако ти искаш да отнемеш от нашето, знаеш къде да ни намериш — намигна ми Локи.

— Маркиз Стаад — каза Сара хладно.

Тя направи отново реверанс, на който аз отвърнах, след което се обърна и тръгна към вратата. Таласъмът Лъдлоу не каза нищо, но пое шлейфа й, за да не се влачи по земята. Точно на излизане Локи понечи да каже нещо, но Сара му даде знак да мълчи.

След като си отидоха, въздъхнах дълбоко.

— Не беше толкова зле — казах аз. И наистина беше така, но напрежението, което се натрупа преди това, сериозно беше разклатило нервите ми.

Канцлерът се потеше като прасе, но това не беше нищо ново. Сложих ръка на кръста си и се усмихнах с благодарност на Тове. Беше мило от негова страна да ми се притече на помощ в правилния момент.

— Тези дребни таласъми направо ме изваждат от равновесие. — Дънкан потръпна при мисълта за Лъдлоу. — Не знам изобщо как живеят с тях.

— Сигурен съм, че те мислят същото за теб — промърмори Фин.

— Мисля, че всички знаем какво трябва да направим — каза канцлерът, стисвайки месестите си ръце.

— Какво? — попитах аз, тъй като нямах никаква представа какво трябва да направим.

— Трябва да ги нападнем по време на примирието — рече канцлерът. Потта се стичаше към малките му очички и навсякъде по белия му костюм имаше влажни петна.

— Смисълът на едно примирие е да няма нападения — казах аз неуверено. — Ако ги нападнем, това означава, че се отмятаме от него и сме отново във война.

— Трябва да ги ударим, когато най-малко очакват — настоя канцлерът, докато челюстта му потрепваше. — Това е единственият ни шанс да вземем надмощие над тях.

— Не това е нашият шанс да стъпим на краката си след последното нападение и да намерим мирен изход от този конфликт — казах аз, тръсвайки глава. — Трябва да обединим нашата общност и да бъдем колкото може по-силни. Или да измислим как да накараме витра да спрат да ни преследват.

— Е, ние знаем какво можем да им предложим. — Канцлерът ме измери с поглед.

— Ние няма да преговаряме с тях — намеси се Фин.

— Разбира се, че ти няма да преговаряш с никого за нищо — каза канцлерът, поглеждайки го свирепо.

— Не можем да зачеркнем напълно преговорите — обади се Тове и преди Фин да успее да възрази, продължи: — Очевидно е, че няма да им дадем принцесата, но не можем да изключим другите възможности. Достатъчно хора загинаха вече. И след всички тези безконечни конфликти, няма победител. Мисля, че трябва да опитаме нещо различно.

— Точно така — съгласих се аз. — И трябва да използваме наличното време, за да измислим какво да бъде то.

— Искате да им направите някакво друго предложение? — присмя се канцлерът. — Ние не можем да вярваме на краля на Витра!

— Само защото той играе мръсно, не означава, че и ние трябва да последваме примера му — заявих аз.

— Единствената причина да спечелим в последния сблъсък беше, че се бихме на наша територия и най-силните им воини не бяха тук — каза Тове. — Ако ние ги нападнем там, предимството ще бъде на тяхна страна. Ще ни смачкат, както са правили винаги. Трябва да се учим от грешките си.

— Добре! — Канцлерът вдигна вбесен ръце. — Правете каквото искате! Но вината за пролятата кръв ще бъде ваша, не моя!

Той си тръгна победен, а аз се усмихнах на Тове.

— Благодаря ти, че ме подкрепи — казах.

— Това ми е работата — отвърна Тове, свивайки рамене.

Загрузка...