С дъх на канела

1.

Уилмингтън, 2000

Казвам се Джон Тайри. Роден съм през 1977 и отраснах в Уилмингтън, Северна Каролина. Градът с право се гордее, че е най-голямото пристанище в щата, освен това има дълга и интересна история, но сега ми прилича повече на селище, наречено град по недоразумение. Но климатът беше супер и плажовете — чудесни, само че недостатъчни за вълната от пенсионери, търсещи евтини имоти, за да прекарат там златните си години. Градчето е разположено на малко парче земя, оградено от едната страна от река Кейп Фиър, а от другата — от океана. Шосе номер седемнайсет за Мъртъл Бийч и Чарлстън минава през града и служи за негов главен път. Когато бях дете, татко и аз взимахме с колата разстоянието от Кейп Фиър до Райтсвил Бийч за десет минути, но напоследък издигнаха толкова търговски центрове и светофари, че сега може да ти отнеме и един час, особено през уикенда, когато туристите наводняват улиците. Райтсвил Бийч е разположен на един остров съвсем близо до брега в северния край на Уилмингтън и е най-известният плаж в целия щат. Къщите около дюните са безумно скъпи и въпреки това повечето от тях са заети през целия сезон. Другият бряг на реката е по-романтичен и тих, там живеят диви коне и това бе причината Орвил и Уилбър да са по-известни, но какво да ти кажа, повечето хора се чувстват по-комфортно, ако знаят, че наблизо има „Макдоналдс“ или „Бъргър“, в случай че вечерното меню в курортното градче не им се понрави. Или просто искат да имат избор за вечерните забавления.

Като всички градове Уилмингтън се състоеше от богати и бедни квартали и понеже татко имаше една от най-стабилните служби на планетата — разнасяше пощата — ние бяхме сравнително добре, не фантастично, но добре. Не бяхме богати, но имахме достатъчно, за да мога да посещавам едно от най-добрите училища в града. За разлика от къщите на приятелите ми обаче нашата беше малка и стара; част от верандата бе започнала да пропада, само дворът бе все още впечатляваща гледка. Отзад имаше огромен дъб и когато бях на осем години, си построих дървена къщичка в клоните му. Татко не ми помогна (да хване чука и да забие пирон за него беше изключително рядко събитие). Същото лято се научих да карам сърф. Още тогава трябваше да осъзная колко сме различни с него и фактът, че не можах, доказва още веднъж колко малко знае за живота едно дете.

С баща ми бяхме толкова различни, колкото могат да бъдат двама души. Той не обичаше да е сред хора, а аз бях човек на действието и мразех да съм сам. Той придаваше голямо значение на образованието, а за мен училището беше клуб за запознанства с добавени часове за спорт. Той имаше лоша стойка и тътреше краката си, като ходеше, аз подскачах като футболна топка и вечно го молех да засече за колко минути ще пробягам разстоянието до края на улицата и обратно. В осми клас вече бях по-висок от него и го биех на канадска борба. Дори външно не си приличахме. Той имаше коса с цвят на пясък, лешникови очи и лунички, аз — тъмнокафяви коса и очи и хващах тен още през май. Разликата във физиката и характера ни стряскаше съседите, което си беше странно, предвид, че ме бе отгледал съвсем сам. Когато поотраснах, чух как хората си шепнат, че мама е избягала от нас още преди да навърша година. Предполагах, че си е намерила друг, но татко никога не потвърди подозренията ми. Каза единствено, че осъзнала каква грешка е допуснала, като се омъжила толкова млада, и не била готова да поеме задълженията си на майка. Нито я обвиняваше, нито я хвалеше, но държеше да я включвам във вечерните си молитви, без значение къде е в момента и какво прави. „Напомняш ми за нея“ — казваше ми понякога той. До този момент не съм разменил и една дума с нея, нито пък имам желание да я видя.

Мисля, че татко беше щастлив. Казвам „мисля“, защото той рядко показваше някаква емоция. Прегръдките и целувките бяха рядкост в дома ни, а когато ги имаше, бяха безжизнени и формални, правеше го, защото така трябва, не защото го иска. Знам, че ме обичаше, бих казал, че дори се бе посветил на мен, но когато съм се родил, той вече е бил на четирийсет и три и част от мен и досега вярва, че би му отивало повече да е монах, отколкото родител. Беше най-тихият човек на света. Задаваше съвсем малко въпроси — как съм, добре ли съм — рядко се нервираше или повишаваше тон и още по-рядко се шегуваше. Водеше рутинен живот. Всяка сутрин ми правеше бъркани яйца с бекон и препечени филийки, приготвяше и нещо за вечеря и всяка вечер, докато се хранехме, изслушваше безмълвно разказите ми за училище. На всеки два месеца ангажираше час при зъболекаря, в събота сутрин плащаше всички сметки, в неделя следобед переше и излизаше за работа всяка сутрин в седем и трийсет и пет. Не обичаше да разговаря и нямаше нищо против да прекарва часове наред сам, докато разнася пакети и писма из хорските пощенски кутии. Не излизаше с жени, нито имаше приятели, с които да играе покер в събота вечер; телефонът ни мълчеше по цели седмици, а когато звъннеше, беше или грешка, или служител от продажби по телефона. Сигурен съм, че не му е било леко да се грижи за мен съвсем сам, но той никога не се оплакваше, дори когато го разочаровах.

Прекарвах повечето вечери сам в стаята си. Щом свършеше с домашните задължения, татко се свираше в своя кабинет и се заемаше с монетите си. Това беше неговата голяма страст. Там се чувстваше най-добре, приведен над търговския каталог за монети, наречен „Сив бюлетин“, докато се опитва да реши коя монета да прибави към колекцията си следващия път. Всъщност колекцията бе започната от дядо ми. Героят на дядо беше човек на име Луи Елизбърг, финансист от Балтимор и единственият човек, събрал пълна колекция от американски монети, включително и юбилейните — всички, сечени по едно или друго време в Съединените щати. Колекцията му си съперничеше, дори надминаваше тази на Смитсониън и мечтата на дядо беше да настигне своя идол. След смъртта му през 1951 татко на свой ред бе обсебен от идеята да обогати и разшири колекцията заедно със сина си, следвайки примера на своя баща и този на Луи Елизбърг. През лятото татко и дядо пътуваха с влака до различни монетни дворове и събираха нови, току-що изсечени монети, още топли, или посещаваха различни нумизматични изложби из Югозападната част на страната. С времето създадоха трайни връзки с търговци на монети из цялата страна и дядо харчеше цяло състояние да купува и попълва колекцията си. Но за разлика от Луи Елизбърг той не беше богат — имаше магазин за смесени стоки в Бъргоу, който фалира, когато голямата верига магазини „Пигли У игли“ отвориха врати в града. Неговата колекция така и не успя да достигне тази на Луи Елизбърг. Въпреки това всеки свободен долар отиваше за монети. Дядо носеше едно и също сако трийсет години, през целия си живот караше една и съща кола и съм убеден, че татко е отишъл в пощенското училище вместо в колеж, защото не сме имали заделени пари. Странна птица беше този мой дядо, няма две мнения, такъв беше и татко. Какъвто бащата, такъв и синът, както гласи поговорката. В завещанието си старецът настояваше къщата му да бъде продадена и с парите да се купят още монети — нещо, което баща ми и без това щеше да направи.

По времето, когато татко наследи колекцията, тя вече беше доста ценна. Когато инфлацията удари тавана и златото скочи до 850 долара за унция, тя струваше малко състояние — достатъчно, за да може моят пестелив баща да се пенсионира и да изкара спокойно старините си. Двайсет години по-късно му даваха умопомрачителна за мен сума, но нито дядо, нито татко колекционираха за пари; правеха го заради ловната тръпка и заради близостта, която създаваше колекцията помежду им. И наистина, имаше нещо вълнуващо в дългото и мъчително издирване на точно определена монета, да не говорим за онзи сладък пазарлък с търговците, когато я откриеш, за да я вземеш все пак на прилична цена. Понякога купуваха, понякога не можеха да си го позволят, но всяка нова покупка беше истински празник. Татко се надяваше да сподели с мен страстта, която го сближаваше с баща му, да сподели с мен и съответната саможертва, която изискваше тази страст. Трябваше да спя с едно одеяло зиме и лете и да нося един чифт обувки през цялата година; никога нямаше пари за дрехи, обличах се изцяло благодарение на благотворителната организация „Армията на спасението“. Нямахме нито един фотоапарат. Единствената снимка беше тази, която си направихме на изложението на монети в Атланта. Търговецът ни щракна, докато стояхме пред щанда му и по-късно ни я изпрати. Татко я постави в рамка и тя стоеше дълги години на бюрото му. На нея той бе поставил ръка върху раменете ми и двамата се усмихвахме. Аз държах в ръка една петцентова монета от 1926 с глава на бик върху нея, между другото — в отлично състояние. Татко току-що я бе купил. Беше най-рядката монета от този вид и ние я отгладувахме, като цял месец ядохме боб и кренвирши, защото струваше повече от очакванията ни.

Бях готов на такива жертви, поне в началото. Когато татко говореше с мен за монети — по това време сигурно съм бил първи или втори клас — се държеше с мен като с равен. Да бъдеш признат за равен от възрастен, особено от баща си, е много важно за едно дете и аз се радвах на вниманието му и поглъщах всяка информация. Навремето можех да кажа точно колко монети с двуглав орел са изсечени през 1927, да ги сравня с тези през 1924 и да обясня защо десетцентовите монети, сечени в Ню Орлинс през 1895, са десет пъти по-скъпи от тези, сечени през същата година във Филаделфия. И все още мога. Само че, за разлика от татко, с годините колекционерската ми страст започна да изстива. Изглежда, това беше всичко, за което той можеше да говори и след шест или седем години ходене по изложения и взиране в каталозите, вместо да прекарвам уикендите с приятели, аз си казах: „Стига!“ Започнах да се интересувам от други неща, както повечето момчета на моята възраст — спорт, момичета, коли, музика — и на четиринайсет гледах да съм далеч от къщи при всеки удобен случай. Наред с новите ми интереси в мен започна да се надига и негодуванието. Стана малко по малко. Отначало започна да ми прави впечатление разликата между нашия начин на живот и този на приятелите ми. Те имаха пари да излязат следобед, да отидат на кино и да си купят чифт готини слънчеви очила, а аз трябваше да дебна с часове около бюрото на татко, за да отмъкна няколко пенса за сандвич от „Макдоналдс“. За шестнайсетия си рожден ден повечето от съучениците ми получиха коли, а татко ми подари сребърна монета от 1883, сечена в Карсън Сити. Протритият диван в хола беше покрит с износено одеяло и бяхме единствени в града без кабелна телевизия и микровълнова печка. Когато хладилникът ни отказа, той купи от втора употреба един в жабешко зелено, който не пасваше на нищо друго в кухнята. В такава обстановка ми беше неудобно да каня момчетата у нас и обвинявах татко за това. Знам, че не беше честно — ако толкова са ми трябвали пари, можех да се хвана да кося ливади или да си намеря почасова работа — но положението си остана непроменено. Бях сляп като охлюв и глух като камила, но дори и да си призная, че съжалявам за липсата на зрялост, няма да поправя миналото.

Татко усети, че нещо се е променило, но нямаше представа как да оправи нещата. Всъщност, опита по единствения познат му начин, единствения, познат и на неговия баща. Говореше за монети — само този разговор му се удаваше с лекота — и продължаваше да ми прави закуски и вечери, но въпреки усилията му отчуждението между нас растеше. В същото време аз се отдръпнах от старите си приятели. Те се разделиха на групи според това кой какъв филм беше гледал или щеше да гледа и кой каква модерна блузка си е купил, а аз останах да гледам отстрани. И в един момент си казах: майната им! В гимназията имаше място за всички и аз неусетно се озовах в групата на лошите момчета, на тези, на които не им пукаше за нищо. Това ми даваше възможност и на мен да не ми пука за нищо. Започнах да бягам от часове, да пуша и бях временно отстранен от училище заради три случая на побой.

Зарязах и спорта. До втори курс бях в отборите по футбол, баскетбол и лека атлетика. Понякога татко ме питаше как върви спортът, но навлезех ли в подробности, започваше да се поти и беше ясно, че не разбира нищо от тая работа. Никога в живота си не бе спортувал и докато все още играех, се яви на един-единствен баскетболен мач. Седна на скамейките — странен плешив човечец с износено спортно яке и грозни ярки чорапи. Въпреки че не беше дебел, панталоните пристягаха талията му така, че изглеждаше бременен в третия месец и аз усетих, че не искам да имам нищо общо с него.

Засрамих се от вида му и след мача се скатах, за да не ни видят заедно. Не се гордея с постъпката си, но това е самата истина.

С времето нещата ставаха все по-лоши. През последната година в гимназията моят бунт достигна връхната си точка. Успехът ми спадна рязко, повече заради мързела и липсата на интерес, отколкото от тъпоумие (така ми се ще да мисля), и татко неведнъж ме засичаше да се шляя из улиците в пиянска компания. Веднъж, след един купон, където алкохолът и наркотиците се лееха като вода, ме прибраха вкъщи с полиция и когато татко ме смъмри, аз му креснах да си гледа работата и се изнесох за две седмици при един приятел. Не каза нищо, когато се върнах. На сутринта бърканите яйца, беконът и филийките бяха на масата както обикновено. Едва успях да се дипломирам и подозирам, че учителите ми позволиха да завърша само защото не искаха повече да им се мотая пред очите. Знам, че татко се безпокоеше и на няколко пъти по своя си срамежлив начин засегна темата за колежа, но аз не исках и да чуя. Исках работа, исках кола, исках всички материални блага, от които бях лишен в продължение на цели осемнайсет години.

Но не си направих труд да го информирам за решението си до края на лятото, когато той най-сетне разбра, че не съм подал документи никъде, дори и за професионално училище. Затвори се в бърлогата си и на сутринта ядохме яйцата и бекона в пълно мълчание. По-късно вечерта в опит да запълни празнината между нас, се опита да ме въвлече в поредния разговор за монети.

— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.

Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.

— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?

Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най-малкият намек за монетите ме обижда. И наистина — беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.

Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.

Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.

Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.

Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време, прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.

— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.

Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.

Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?

Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.

И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.

Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар Форт Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.

Първия си отпуск прекарах у дома и се отегчих до смърт. За втория отидох до Лас Вегас. Един приятел беше оттам, покани ни с още един тип на гости. Настанихме се в къщата на родителите му и се впуснахме по казината. Там профуках всичко, спестено до този момент. Третият отпуск беше веднага след Косово и аз имах нужда от сериозна почивка, затова реших да си отида вкъщи с надеждата, че скуката ще успокои настръхналите ми нерви. Заради голямото разстояние с татко се чувахме рядко по телефона, но той ми пишеше най-редовно, на всяко първо число на месеца. Писмата му нямаха нищо общо с тези, които другите получаваха от майките, сестрите или гаджетата си. В тях нямаше нищо лично, нищо сантиментално и нито дума дали му липсвам или не. Но и за монетите не споменаваше нищо. Пишеше за промените в квартала и основно за времето. Когато му опишех някой от сблъсъците, в които участвах на Балканите, той отвърна, че се радва, че съм оцелял, но нищо повече. По начина на изказване разбрах, че не иска да чува за опасностите, на които съм подложен. Явно фактът, че живеех в риск, го плашеше и аз престанах да пиша за страшните неща, съпътстващи живота на войника. Пишех колко досадна работа е да си на пост и как, понеже няма какво друго да правя, броя цигарите на другия приятел на пост, за да не заспя. Всяко негово писмо завършваше с обещанието, че ще пише отново и никога не ме разочароваше. Бях започнал да осъзнавам, че в много отношения той е далеч по-добър от мен.

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порносписания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.

Та, както казах, аз се промених. Влязох в армията като заклет пушач и в лагера за новобранци кашлях като туберкулозен, но за разлика от повечето от моя взвод отказах цигарите и не съм запалвал вече две години. Намалих рязко и пиенето, една-две бири ми бяха предостатъчни за седмицата, но можех да изкарам и месец, без да близна. Досието ми бе безупречно. Бях повишен в ефрейтор и шест месеца по-късно ме произведоха сержант. Разбрах, че ме бива за лидер. Моят отряд се справяше отлично и ни избраха да участвахме в залавянето на един от най-големите военни престъпници на Балканите. Моят главнокомандващ ме препоръча за офицерската школа. Доста мислих по въпроса да ставам ли офицер или не, но офицерската работа е свързана с много писане и седене на бюро, а аз не си падах по това. Последната година, преди да вляза в армията, не бях спортувал изобщо, без да броим сърфа, а когато излязох за трети път в отпуск, вече бях натрупал пет кила мускули и от тлъстините по корема нямаше и следа. През по-голямата част от свободното време тичах, тренирах бокс, вдигах тежести с Тони — як като бик нюйоркчанин, който викаше, вместо да говори, кълнеше се, че текилата е афродизиак, и беше най-добрият ми приятел в частта. Той ме нави да си направя татуировка и на другата ръка и с всеки ден споменът за това кой бях някога избледняваше все повече.

Много тренирах, но и много четях. Там имаш много време за четене, хората купуват и препродават книги, заменят си ги или взимат от библиотеката, докато кориците им се разпаднат. Не казвам, че съм станал читанка, не. Въобще не си падах по Чосър, Пруст, Достоевски или въобще по някой от тези мъртви пичове. Четях главно трилъри и кримки. Стивън Кинг например и особено Карл Хиасен, защото беше леко четиво и винаги ме разсмиваше. Мисля си, че ако в час по английска литература изучавахме такива книги, читателите в света щяха да бъдат много повече.

За разлика от колегите избягвах да се забърквам с жени. Малко странно, нали? Младост, работа, изпълваща тялото с тестостерон — има ли нещо по-естествено от това да потърсиш облекчение в женска компания? Но тая работа не беше за мен. Знаех, че приятелите ми излизат с местните момичета, имаше и такива, които се ожениха, докато бяхме в базата във Вурсбург, но съм чувал достатъчно истории, за да си направя извода, че такива бракове рядко оцеляват. В лагера непрекъснато се обсъждаше нечий развод или нечия семейна драма, ето защо се убедих, че войнишкият живот не е подходящ за сериозно обвързване с жена. Колкото до една приятна вечер, нямах нищо против, просто не ми се случваше, Тони все се чудеше.

— Ела поне веднъж с мен! — молеше ме той. — Никога не искаш.

— Не съм в настроение.

— Как може да нямаш настроение за това? Сабина се кълне, че приятелката й е супер. Била висока, руса и обичала текила.

— Вземи Дон. Сигурен съм, че ще дойде.

— Кастело ли? Няма начин. Сабина не може да го понася.

Не отговорих.

— Просто ще се позабавляваме, какво толкова?

Поклатих глава. Предпочитах да прекарам вечерта сам, отколкото да се превърна отново в предишното лайно. Но от друга страна, взех да се замислям дали и аз не съм роден за монах като татко.

Тони знаеше, че не може да ме разубеди, и не си направи труда да скрие недоволството си.

— Понякога въобще не мога да те разбера — каза вече на вратата той.

Татко ме посрещна на летището и не можа да ме познае. Едва не подскочи, когато го потупах по рамото. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех. Вместо да ме прегърне, ми подаде ръка, попита ме добре ли съм пътувал, но по-нататък никой от нас не знаеше как да продължи, така че се насочихме делово към изхода. Беше странно и объркващо да се върна отново у дома. Бях нервен, точно както бях и по време на първия си отпуск.

Хвърлих сака си в багажника на древния форд „Ескорт“ и се загледах в един стикер, залепен на задното стъкло, който приканваше хората да подпомогнат нашите войски. Не схванах защо го беше залепил, но ми стана приятно.

Щом пристигнахме, разопаковах багажа и го подредих в бившата си стая. Всичко си беше, както го помнех — от прашните трофеи по рафтовете до полупразната бутилка „Уайлд Търки“ в чекмеджето за бельото. Нищо не беше побутнато дори и с пръст, нито в стаята, нито в останалата част на къщата. Диванът все още бе покрит с протритото одеяло, зеленият хладилник ревеше с цяло гърло, че не му е мястото в тази кухня, а телевизорът все още предлагаше само четири канала. Татко направи спагети; петъкът от край време беше ден за спагети. На вечеря се опитахме да поговорим.

— Хубаво е да се върне човек — започнах аз.

— Да — отвърна той и пусна една усмивка.

Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.

— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.

Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.

— Хм — измърмори накрая. — Добре.

Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.

— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.

Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.

— Не знам — каза накрая.

Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но, и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.

Беше началото на юни 2000, но вече беше горещо и водата ми подейства освежаващо. От сърфа виждах хората от къщите между дюните да влизат и да излизат, да се суетят около колите си. Вече споменах, че Райтсвил Бийч беше окупиран цяло лято от семейства, дошли на почивка за седмица или две, но понякога идваха и студенти от Чапъл Хил и Рейли. Те бяха по-интересни за мен и аз се загледах в една група ученички по бански, налягали по кърпите си на задната тераса на една от къщите близо до кея. Огледах ги подробно, оцених по достойнство гледката, после хванах една вълна и прекарах остатъка от деня потънал в собствения си свят.

Обмислях да намина към „Лерой“, да видя какво става, но реших, че там нищо и никой не се е променил с изключение на мен. Взех си бира от магазина на ъгъла и седнах на кея да погледам залеза. Рибарите вече се разотиваха, бяха останали само най-запалените, но и те вече прибираха въдиците. Постепенно океанът започна да сменя цвета си от металносиво към оранжево, после пожълтя. В плитчините зад кея се разхождаха рибари с торби, пълни с дребна риба. Тази вечер щеше да е пълнолуние, животът на бойното поле ме бе научил да усещам инстинктивно тия неща. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока.

Въобще не съм се надявал, че ще се запозная с момиче, повярвайте.

И тогава я видях да идва към кея. Бяха две. Едната беше висока и руса, другата — симпатична брюнетка. Колежанки или по-вероятно студентки. И двете бяха с панталонки и къси блузки, а брюнетката носеше една от онези големи плетени чанти, които обикновено ползваха семействата, когато идваха на плаж с децата си. Те тръгнаха към мен, говореха си и се смееха безгрижно.

— Здрасти — извиках, когато бяха достатъчно близо. Не го изрекох силно, защото не очаквах отговор.

Русата ми хвърли преценяващ поглед. После видя сърфа и бирата и завъртя очи в другата посока. Но брюнетката ме изненада.

— Здрасти — отвърна с усмивка тя и кимна към сърфа. — Обзалагам се, че днес вълните са били страхотни.

Закачката й ме свари неподготвен. Гласът й беше неочаквано топъл и дружелюбен. Двете приятелки продължиха до края на кея и аз, без да искам ги проследих с поглед, докато спряха и се надвесиха над перилата. Зачудих се дали да отида и да се представя, но се отказах. Не бяха мой тип, по-точно аз не бях техен тип. Отпих дълга глътка от бирата и се постарах да не им обръщам внимание.

Стараех се с всички сили, но никакви заповеди не успяха да отклонят погледа ми от брюнетката. Не исках да слушам за какво си говорят, но русата имаше такъв глас, че беше невъзможно да не се заслушаш. Непрестанно говореше за някакъв си Брад и колко много го обичала и как нейният дамски клуб бил най-популярният в университета, а балът, който организирали в края на годината, бил ненадминат и как другата година трябвало да поканят повече хора, как нейните приятелки ходели с членовете на еди-кое си братство, ама те били от най-лошия тип и една от тях дори забременяла, но вината си била нейна, защото била предупредена що за човек е той. Брюнетката почти не се обади — не бих могъл да кажа дали се забавляваше, или й бе досадно — но от време навреме се смееше. Чантата й беше на парапета.

След десетина минути от една от къщите излязоха две момчета и тръгнаха насам. Сигурно от братството, помислих си аз. Единият беше с розова блузка „Лакоста“, а другият с оранжева. И двамата бяха с бермуди до коленете. Предположих, че единият от тях е онзи Брад, за когото говореше русата. Момчетата носеха бира, приближаваха се крадешком, явно искаха да изненадат момичетата. Предположих също, че момичетата ще останат доволни от появяването им и след бърз изблик на изненада, няколко писъка и дружелюбно пляскане на ръце, четиримата ще тръгнат обратно по кея, ще седнат на пясъка и ще се смеят, кикотят или правят, каквото там правеха студентите.

И стана точно така. Момчетата се промъкнаха зад момичетата и скочиха върху тях с бойни викове, те от своя страна взеха да пищят и да пляскат с ръце. Момчетата взеха да свиркат, да дивеят и розовата блузка разля малко от бирата си. После се облегна на перилата близо до чантата и кръстоса крака.

— Мислим да запалим огън — каза оранжевата блузка, сложи ръка на раменете на русата и я целуна по врата. — Готови ли сте за веселба?

— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.

— И още как!

Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.

— Какво беше това? — обърна се той.

— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!

— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.

— Вътре беше портфейлът ми.

Той се намръщи.

— Казах, че съжалявам!

— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.

Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.

— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.

— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.

Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“

2.

Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи ме гледаха изумено от перилата на кея. Розовата блузка беше не само възмутен, но и ядосан.

— Къде е? — викнах.

— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…

Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.

Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.

— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.

— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.

В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.

Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.

— Не трябваше да го правиш — каза тя леко учудено. — Аз щях да я хвана.

— Знам — отвърнах. — Видях, че се готвиш да скочиш.

— Но почувства непреодолимо желание да помогнеш на дамата в беда? — Тя се извърна и се усмихна.

— Нещо такова.

За момент тя остана така, сякаш обмисляше отговора ми, после насочи вниманието си към плажната чанта. Извади всичко — портфейла, слънчевите очила, крема против изгаряне — връчи ги на русата, после обърна чантата и я изцеди от водата.

— Снимките са се намокрили — обади се приятелката й, докато проверяваше състоянието на портфейла.

Брюнетката не отговори, продължи да изстисква единия край, после другия.

— Още веднъж ти благодаря — вдигна глава към мен.

Акцентът й не беше от източната част на Северна Каролина, а някак по-носов, сякаш бе отраснала в планините около Бун или в Южна Каролина.

— Няма защо — отвърнах, но не помръдвах.

— Хей, може би чака награда — извика Розовата блузка.

Тя го изгледа, после върна погледа си на мен.

— Искаш ли награда?

— Не, разбира се — махнах с ръка. — Просто се радвам, че помогнах.

— Знаех си, че по света все още има рицари — заяви тържествено тя.

Опитах се да открия скрит присмех, но нямаше и следа от такова нещо.

Оранжевият ме прецени с поглед.

— Моряк ли си — попита и притегли в прегръдките си русата.

— Не. Целта не беше просто да отдавам чест — поклатих глава аз. — Исках всичко, свързано с военния живот, затова влязох в армията.

Брюнетката се засмя. За разлика от татко тя веднага схвана разликата.

— Казвам се Савана. Савана Лин Къртис — протегна ръка към мен, а с другата посочи приятелите си. — А това са Брад, Ранди и Сюзан.

— Аз съм Джон Тайри — казах и хванах протегнатата ръка.

Беше топла, на места мека като кадифе, но на други имаше мазоли. Неочаквано осъзнах колко отдавна не съм докосвал женска ръка.

— Мисля, че трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Не е необходимо.

— Вечерял ли си? — попита тя, без да обръща внимание на протеста ми. — Готвим се да си запалим огън и да си направим вечеря на грил. Искаш ли да дойдеш с нас?

Останалите се спогледаха. Розовоблузият Ранди определено не изглеждаше очарован и признавам, че това ме накара да се почувствам по-добре. „Хей, може би чака награда“? Ама че кретен!

— Ами да, защо не? — обади се Брад, но в гласа му нямаше и капчица ентусиазъм. — Ще бъде весело. Ние сме ей там, до дюните.

И той посочи една от къщите на плажа, пред която се мотаеха хора.

Нямах никакво намерение да прекарвам вечерта в тяхното братство, но Савана ми се усмихна с онази нейна топла усмивка и думите сами изскочиха от устата ми.

— Звучи страхотно. Само ще си прибера дъската от кея и след минутка съм при вас.

— Ще те чакаме там — каза Ранди и пристъпи към Савана, но тя му обърна гръб.

— Аз ще дойда с теб — викна след мен и се отдели от групата. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя.

Намести чантата на рамото си и им махна.

— След малко сме при вас.

Настигна ме и двамата поехме през дюните. Приятелите й се поколебаха за минута, но когато видяха, че тя върви уверено след мен, поеха към къщата. Забелязах, че русата се обърна и ни проследи с поглед. Ранди също ни изгледа начумерено. Савана не ги видя, просто крачеше до мен.

— Сюзан сигурно си мисли, че съм полудяла, щом правя това — погледна ме тя.

— Кое?

— Да тръгна с теб. Според нея Ранди е идеална партия и цял ден се опитва да ни събере. Той се мъкне непрекъснато след мен.

Кимнах, без да знам какво да отговоря. Кръглата луна вече бе поела по своя път към звездите и забелязах, че Савана гледа към нея. Вълните се удряха в брега и разпръскваха сребърна пяна по цялата крайбрежна ивица. С всяка вълна сякаш блясваше светкавица на фотоапарат. Стигнахме до кея. Дъските скърцаха от пясъка и солта, дървото бе започнало да губи цвета си и да се цепи на места. Щом стъпихме върху тях, изпъшкаха под краката ни.

— Къде е базата ти? — неочаквано попита тя.

— В Германия. В отпуск съм и реших да си дойда за няколко седмици, да видя татко и приятелите. А ти сигурно си от планините, нали?

Тя ме погледна изненадано.

— Ленор — каза и продължи да ме изучава с поглед. — Позна по акцента, нали? Звуча като от дълбоката провинция.

— Не, изобщо.

— Е, точно от там съм, от дълбоката провинция. Отраснах в ранчо и така нататък. И наистина имам акцент, но някои го намират очарователен.

— Ранди например.

Изплъзна ми се, без да искам. Настъпи неловка тишина. Тя прокара няколко пъти пръсти по косата си, накрая заговори.

— Ранди изглежда симпатичен, но не го познавам много добре. Всъщност не познавам повечето от хората в къщата, освен Тим и Сюзан. — Тя прогони един комар от бузата си и продължи. — После ще те запозная с Тим. Той е чудесен. Ще го харесаш. Всички го харесват.

— И ти си дошла с тях на почивка за седмица?

— За месец, но всъщност не е почивка. Ние сме доброволци. Чувал ли си за организацията „Дом за всички“? Тук сме, за да помогнем в строежа на няколко къщи за бездомни хора. Семейството ми участва в организацията от години.

Погледнах над раменете й към къщата. Нощта вече настъпваше, а с нея се появиха и първите признаци на живот в нея. Излязоха още хора, чу се музика и поляната отпред се огласи от младежки смях, Брад, Ранди и Сюзан вече бяха сред група състуденти и пиеха бира. Заприличаха ми повече на деца, наслаждаващи се на приятната вечер и на възможността да се позакачат с представителки на противоположния пол, отколкото на група добротворци. Тя забеляза физиономията ми и също погледна към тях.

— Започваме работа в понеделник. Тогава ще разберат, че не всичко е забавление.

— Не съм казал нищо…

— Не е необходимо. Но иначе си прав. Повечето от тях за пръв път участват в акция и го правят само за да си го впишат в биографията. Нямат представа колко работа ги чака. Но в крайна сметка постепенно ще разберат, че главната ни цел е да построим дом, и ще започнат да се отнасят по-сериозно. Винаги става така.

— Участвала ли си и преди в такава бригада?

— Всяко лято, откакто навърших шестнайсет. Преди ходех с организирани от църквата звена, но когато отидох в Чапъл Хил, основахме студентска група. Всъщност Тим я създаде. Той също е от Ленор. С него се познаваме от цяла вечност. Той току-що се дипломира и записа магистърска стенен. Това лято решихме, че вместо да търсим някаква временна работа или да се размотаваме нагоре-надолу из града, можем да предложим на студентите нещо различно. Организацията е следната: всеки поема своя дял от грижата за къщата, както и разходите си за месеца. Не плащаме нищо за работата, тя наистина е доброволна. Ето защо беше толкова важно да си върна чантата. Нямаше да има какво да ям цял месец.

— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.

— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.

Краката ни затънаха в пясъка.

— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?

— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по-лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.

Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.

— И ти ли завърши тази година?

— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.

— Това беше.

— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.

— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.

— И харесва ли ти?

— Не знам.

Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.

Стигнахме до кея. Взех сърфа и хвърлих празната кутия от бира в кошчето за боклук. Тя изтрака по металното дъно. Звездите вече бяха над нас. Със запалените си светлини къщите между дюните ми заприличаха на тиквени фенери.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо реши да влезеш в армията? Като се има предвид, че не знаеш дали ти харесва?

Отне ми известно време, докато формулирам отговора си. Преместих дъската в другата си ръка и казах:

— Не знам как да ти обясня точно, но по онова време имах нужда да го направя.

Тя изчака да продължа, но когато разбра, че нямам такова намерение, кимна.

— Сигурно се радваш да се върнеш вкъщи.

— Без съмнение.

— Навярно и баща ти е щастлив.

— Може би.

— Разбира се, е щастлив. Няма начин да не се гордее с теб.

— Надявам се да си права.

— Сякаш не си много убеден.

— Трябва да се запознаеш с баща ми, за да разбереш. Той не е от приказливите.

Луната се отразяваше в тъмните й очи. Тя промълви тихо:

— Не е нужно да говори, за да се гордее с теб. Може би го показва по друг начин.

Замислих се, с надежда да намеря нещо, което да потвърди думите й. В същия миг от къщата се чу писък. Беше едно момиче близо до огъня. Едно от момчетата я бе хванало за ръцете и я буташе към пламъците, тя се смееше, пищеше и се бореше с него. Брад и Сюзан се гушеха наблизо, но Ранди бе изчезнал.

— Каза, че не познаваш повечето от хората там.

Тя поклати глава и косата й се разпиля по раменете.

— Не много добре. С по-голямата част се запознах, когато дойдоха да се запишат, и сега, докато се настанявахме, ги видях за втори път. Може и да сме се виждали из студентското градче, мисля дори, че повечето от тях са близки помежду си, но аз не. По-голямата част са от братствата и женските клубове. Аз все още живея в пансион. Между другото не са лоши младежи.

Явно беше от хората, които никога не говорят лошо за другите. Отношението й към тях беше зряло и добронамерено, и странно за възрастта й, но някак си не ме изненада. То беше част от онова неопределено впечатление, което си бях създал за нея още от мига, когато я видях, и заради което я различаваше от другите.

— На колко си години?

— На двайсет и една. Миналия месец ги навърших. А ти?

— На двайсет и три. Имаш ли братя и сестри?

— Не, едно дете съм. Само аз и нашите. Те живеят в Ленор и след двайсет и пет години брак все още са щастливи като две гълъбчета. Сега е твой ред.

— Същото. Само че ние сме двама — аз и татко.

Знаех, че думите ми ще доведат до въпроси за майка ми, но за моя изненада нищо подобно не стана. Вместо това тя попита:

— Той ли те научи да караш сърф?

— Не, научих се сам, още като дете.

— Много си добър. Наблюдавах те по-рано. Правиш го да изглежда лесно и красиво. Прииска ми се и аз да мога да се плъзгам като теб.

— С удоволствие ще те науча, щом искаш — веднага предложих услугите си. — Не е толкова трудно. Ще ти покажа утре.

Тя спря и ме погледна в очите.

— Никога не предлагай нещо, без да си сигурен, че ще го изпълниш. — Хвана ръката ми, което ме накара да си глътна езика, и ме поведе към огъня. — Сега ще те запозная с хората.

Изведнъж почувствах устата си пресъхнала и преглътнах с мъка. Това беше най-странното нещо, случвало ми се някога.

Къщата беше едно от триетажните чудовища, с гаражи отдолу и шест или седем спални отгоре. Първият етаж бе ограден от всички страни с широка тераса. По парапета бяха проснати плажни кърпи, всички говореха и до нас достигаха откъслечни фрази от разговори. Градинският грил вече работеше на терасата и наоколо миришеше апетитно на печени наденички и пиле. Момчето, което отговаряше за него, беше без риза, със завързана през кръста бяла престилка. Опитваше се да прилича един от тежкарите, които канеха гости за уикенда и заставаха до барбекюто. Не се получаваше, но поне ме разсмя.

Огънят гореше в специално оформен в пясъка ров. Около него седяха в кръг момичета с тениски, няколко номера по-големи от техния, и всички се правеха, че не забелязват момчетата наоколо. Момчетата стояха точно зад тях, заемаха различни пози, за да демонстрират мускулите по ръцете и широките си рамене, но и те се правеха, че не забелязват колежките си. Бях виждал вече това в „Лерой“: образовани или не, децата си бяха деца. Нямаха повече от двайсет, желанието витаеше във въздуха и вдигаше градуса на настроението. Още малко бира и пясък в гащите, и можех да предвидя точно какво ще се случи след това, но дотогава щях отдавна да съм си вкъщи.

Щом наближихме, Савана забави темпото, огледа се и попита:

— Какво ще кажеш да се настаним тук, сред дюните?

— Нищо против.

Седнахме и се загледахме в огъня. Някои от момичетата ме изгледаха любопитно, но бързо се върнаха към разговорите. Ранди се появи с бира в ръка, видя ни и последва примера на момичетата — обърна ни гръб.

— Пиле или наденичка? — попита тя, напълно сляпа за ставащото на терасата.

— Пиле.

— А за пиене?

Сенките от горящите дървета играеха по лицето й и я превръщаха в загадъчна красавица.

— Каквото решиш.

— Ей сега се връщам.

Тя изтича по стълбите и трябваше да впрегна цялата си воля, за да не хукна след нея. Станах и направих едно кръгче около огъня. Свалих ризата, метнах я на един празен стол и се върнах на мястото си. Видях как бялата престилка флиртува със Савана и усетих, че мускулите ми се стягат, затова се загледах встрани. Не знаех почти нищо за нея, нито имах представа какво мисли за мен. Освен това, не исках да започвам нещо, което не можех да довърша. След две седмици си заминавах и връзката ни, ако въобще имаше такава възможност, щеше да е обречена от самото началото. Повторих си го няколко пъти и почти се убедих да си тръгна веднага след вечерята. Почти, но не докрай, защото някой се приближи до мен и прекъсна процеса на убеждаване. Високо като върлина момче с тъмна коса се отдели от групата и тръгна към мен. И преди бях срещал подобни типове, те сякаш се раждаха на средна възраст.

— Ти трябва да си Джон — каза усмихнато той и клекна до мен. — Аз съм Тим Уедън.

Протегна ми ръка и продължи:

— Разбрах какво си направил за Савана. Тя се радва, че си с нас.

Поех предложената ми ръка я разтърсих.

— Радвам се да се запозная с теб.

Въпреки подозренията ми неговата усмивка беше много по-истинска от тези на Брад и Ранди, взети заедно. Странно, не спомена за татуировките ми. Беше необичайно, защото не бяха някакви дребни фигури, а покриваха почти изцяло двете ми ръце. Хората казваха, че след време ще съжалявам, но когато ги правех, бъдещето не ме интересуваше. И сега не ме интересува.

— Може ли да седна при теб за малко?

— Разбира се, заповядай — отвърнах и потупах пясъка до мен.

Тим се настани, нито много близо, нито далеч.

— Радвам се, че си тук — усмихна се приятелски той. — Не е кой знае какво, но храната е хубава. Гладен ли си?

— Като вълк.

— От сърфа е.

— И ти ли сърфираш?

— Не, но щом съм в морето, винаги изгладнявам. Помня го още от ваканциите с мама и татко. Всяко лято ходехме в Пайн Нол. Бил ли си там?

— Само веднъж. Защо да ходя, тук има всичко необходимо.

— Така е — съгласи се той и кимна към сърфа. — Обичаш дългите дъски.

— Обичам всякакви, но тук вълните са по-подходящи за дълга дъска. За да се наслаждаваш на късата, трябва да отидеш в Пасифика.

— Бил ли си там? В Хавай, Бали или Нова Зеландия? Чел съм, че било като в приказките.

— Не още — отвърнах, изненадан, че е чувал за тях. — Но един ден непременно ще отида.

Една от цепениците в огъня изпука и изпрати към небето цял фонтан скри. Сключих ръце на гърдите си. Сега беше мой ред.

— Чух, че сте тук, за да строите къщи за бедните.

— Значи Савана ти е разказала. Да, планът е такъв. Става дума за няколко семейства, които заслужават помощта ни. Надявам се към края на юли да влязат в домовете си.

— Хубаво е това, което правиш.

— Не съм само аз. Но, хей, исках да те питам нещо.

— Чакай да позная. Искаш да се включа в работата?

Той се засмя.

— Не, въпреки че би било забавно. Обикновено хората хукват в обратна посока, щом ме видят. Предполагам, че съм лесен за разгадаване. Както и да е. За друго исках да те питам, макар да съзнавам, че шансът е минимален. Чудех се, дали познаваш братовчед ми. Той е във Форд Браг.

— Съжалявам. Аз съм в Германия.

— В Рамщайн?

— Не, Рамщайн е въздушна база. Но съм сравнително близо. Защо?

— Миналия декември бях във Франкфурт. Прекарах там Коледа със семейството си. Родът ни произлиза оттам и баба и дядо все още живеят във Франкфурт.

— Светът е малък.

— Научи ли немски? — попита ме той.

— Не успях.

— Аз също. Странното е, че у дома нашите си говорят на немски. Преди да заминем, дори посещавах курсове. Но не можах да се справя. Взех теста в края на курса като по чудо и когато отидохме там, умеех единствено да кимам по време на вечерята и да се преструвам, че разбирам нещо. Добре, че и брат ми знае колкото мен, така не бях единственият малоумен на масата.

Засмях се. Тим имаше открит и честен поглед и въпреки предубеждението си го харесах.

— Искаш ли да ти взема нещо за хапване? — попита той.

— Савана има грижата.

— Разбира се, трябваше да се досетя. Тя е идеална домакиня. Винаги е била.

— Каза ми, че сте израсли заедно.

Той кимна.

— Тяхното ранчо е точно до нашето. Ходехме в едно училище и посещавахме една църква. После се записахме в един университет. Савана ми е нещо като по-малка сестра. Тя е специална за мен.

Въпреки забележката за сестрата ми се стори, че когато каза „специална“, се развълнува малко повече от нормалното за един брат. Но за разлика от Ранди не показваше признаци на ревност към мен. Преди да имам време да го обмисля и да си изясня истинското му отношение към Савана, тя слезе по стълбите и бързо дойде при нас.

— Виждам, че вече сте се запознали — каза и кимна към Тим.

В едната си ръка държеше две чинии с пилешки хапки, картофена салата и пържени картофи, в другата ръка — две кутии с диетична кола.

— Да — отвърна Тим. — Исках да му благодаря за жеста, после реших да го отегча с малко семейна история.

— Чудесно. Надявах се да ви запозная.

Тя също не обърна внимание, че съм без риза, а ръцете ми са целите в татуировки.

— Искаш ли моята порция, Тим? Аз ще си взема друга.

— Не, ще си взема сам — каза той и стана. — Благодаря все пак. Сега ще ви оставя да си побъбрите малко.

Той изтупа пясъка от панталоните си.

— Беше ми приятно, Джон. Ако утре си наоколо, ще се радвам да се видим отново.

— Благодаря! На мен също ми беше приятно.

След миг Тим вече се качваше по стълбите. Не се обърна повече, видя някого от другата страна на терасата и му махна, после отиде при грила.

Савана ми връчи едната чиния и пластмасови прибори, подаде ми колата и седна до мен. Забелязах, че е близо, но не чак толкова, че да се докоснем. Сложи своята чиния в скута си, после се пресегна за пепсито, но за миг се замисли.

— На плажа видях, че пиеш бира, но каза да взема каквото реша и затова донесох това. Всъщност не бях сигурна какво искаш.

— Колата е екстра.

— Сигурен ли си? Хладилният шкаф е пълен с бира, чувала съм, че военните не могат без бира.

— Сигурен бях, че си чувала — изсумтях аз. — Виждам, че ти не пиеш.

— Не пия.

Не го каза отбранително, нито самодоволно, просто ми го съобщи. Това ми хареса.

Савана се съсредоточи върху пилето си. Аз направих същото и двамата започнахме да се храним мълчаливо. Замислих се за Тим. Интересно, дали тя знаеше какво чувства това момче към нея? А още по-интересно беше какво тя чувства към него. Между тях определено имаше нещо, но не можех да схвана какво, освен ако Тим не беше прав и близостта им бе плод единствено на общото им детство. Макар че не ми се вярваше.

— Какво звание имаш в армията? — попита тя и остави вилицата.

— Сержант съм от пехотата. Ръководя взвод.

— И какво? Имам предвид какво правиш всеки ден? Стреляш, взривяваш разни обекти или какво?

— Понякога правя и това. Но всъщност през повечето време е много скучно, поне когато сме в базата. Обикновено се събираме към шест сутринта, правим проверка и започваме тренировки по отряди. Баскетбол, бягане, вдигане на тежести, каквото и да е. Понякога имаме обучение, например разглобяваме и сглобяваме различни оръжия, провеждаме нощно обучение или стреляме по мишени. Ако няма нещо планирано, се връщаме в казармата и четем, играем видеоигри или тренираме още, и така до четири часа. Тогава се събираме отново и ни съобщават програмата за следващия ден. После сме свободни.

— Видеоигри?

— Аз тренирам и чета, но приятелите ми са луди по тях. Колкото повече екшън има в играта, толкова повече я харесват.

— Какво четеш?

Казах й и тя кимна.

— А какво става, когато ви пратят на акция?

— Тогава е различно. — Аз също приключих с пилето и оставих чинията до мен. — Тогава има дежурства, нощни патрули, нещата обикновено не вървят по предварителен план и трябва непрекъснато да си сверяваме часовниците, така че сме много заети. Но пехотинците са сухопътни войски, нормално е да прекарваме по-голямата част от времето си извън лагера.

— Страх ли те е?

За миг замълчах, търсех правилния отговор.

— Да, понякога. Не че трепериш непрекъснато, справяш се дори когато земята под краката ти гори. Просто… действаш. Нещата се развиват толкова бързо, че нямаш много време да мислиш, вършиш си работата и гледаш да отървеш кожата. Страхът те пипва после, когато всичко е свършило. Тогава осъзнаваш колко близо си бил до края, понякога те втриса, друг път повръщаш, такива неща.

— Не съм убедена, че мога да върша такава работа.

Не мисля, че очакваше някакъв отговор, затова смених темата.

— Какво ще специализираш?

— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш?

Кимнах и тя пое дълбоко въздух.

— В Ленор живее едно момче, казва се Алън и го познавам, откакто се помня. Той е аутист и дълго време никой не знаеше какво да предприеме и как да действа с него. Това ме разстройваше, знаеш ли? Чувствах се виновна заради него, дори и като малка. Когато попитах нашите, те ми отвърнаха, че сигурно Всевишният има специални планове за него. Отначало обяснението им ми се стори безсмислено, но Алън имаше по-голям брат, той се отнасяше много мило и беше изключително търпелив с него. Винаги. Никога не му викаше, нито показваше пренебрежение и малко по малко помогна на брат си. Алън не е идеален, все още живее с родителите си и никога няма да бъде самостоятелен, но е много по-добре. И аз реших, че искам да помагам на такива деца като него.

— На колко години беше, когато го реши?

— На дванайсет.

— И искаш да работиш с тях в училище?

— Не — отвърна тя. — Искам да правя това, което братът на Алън направи за него. Той използва конете. — Тя спря за миг и се замисли. — Аутистите са затворени в свой собствен свят. Училището и лечението са базирани на рутината, а аз искам да им предложа преживявания, които могат да им отворят нов прозорец към света. Видях, че има ефект, имам предвид, че в началото Алън се ужасяваше от конете, но брат му продължи да опитва. Постепенно започна да ги докосва, да ги гали по носа, после дори започна да ги храни. Накрая се научи да язди. Спомням си първия път, когато се качи на кон… беше невероятно. Усмихваше се като най-обикновено щастливо дете. Ето това искам да дам на децата. Малко щастие… дори да е за кратко. Така разбрах какво искам да правя в живота си. Може би ще отворя конна база за деца аутисти или лагер, където ще можем да работим с тях. За да усетят и те щастието, което усети Алън.

Тя побутна вилицата си, леко засрамена, после остави чинията върху пясъка.

— Звучи прекрасно — казах, наистина очарован.

— Засега е само мечта. Тепърва предстои да видим можем ли да го осъществим.

— И ти обичаш конете, нали?

— Всички момичета обичат коне, не го ли знаеш? Наистина ги обичам. Имам си един арабски жребец, казва се Мидас. Понякога мисълта, че ще съм тук цял месец, вместо да препускам с него из планината, направо ме убива.

— Аха, истината изскочи наяве.

— Но съм тук, нали? И смятам да остана до края. Когато се върна, ще яздя всеки ден. Ти яздиш ли?

— Пробвал съм веднъж.

— Хареса ли ти?

— На следващия ден не можех да седна. Болеше ме дори когато ходех.

Тя се изкикоти и аз осъзнах, че ми е приятно да разговарям с нея.

За разлика от много други хора с това момиче се чувствах свободен и естествен.

В небето сияеше Орион, на хоризонта се виждаше Венера и ярката й бяла светлина се отразяваше в морето. Момичетата и момчетата продължаваха да сноват нагоре-надолу по стълбата и да флиртуват помежду си. Изпитият алкохол им бе вдъхнал смелост.

— Трябва да тръгвам — въздъхнах и се надигнах. — Искам да се видя и с татко. Сигурно се чуди къде съм, ако не е заспал вече.

— Искаш ли да му се обадиш? Тук има телефон.

— Не, по-добре да тръгвам. Живея далече.

— Нямаш ли кола?

— Не. Тази сутрин дойдох на стоп.

— Искаш ли да помоля Тим да те откара до вас? Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Не, не го притеснявай.

— Не ставай смешен. Нали живееш далече? Чакай ме тук, ей сега ще го намеря.

Тя стана и припна по стълбите, преди да я спра. Минута по-късно се показа отново, вече в компанията на Тим.

— Тим ще те закара с удоволствие — каза тя. Изглеждаше доволна от себе си.

— Наистина ли нямаш нищо против? — обърнах се към Тим.

— Никакъв проблем — увери ме той и посочи сърфа.

— Пикапът ми е отзад. Можеш да сложиш дъската в багажника. Искаш ли помощ?

— Не — казах и отидох до стола да си взема ризата. После вдигнах сърфа. — Но благодаря, че попита.

— Няма защо — отвърна той и потупа джобовете си.

— Ще отида да взема ключовете. Камионът е зелен и е паркиран отпред. Ще се видим там.

Той отново изкачи стълбите, а аз се обърнах към Савана.

— Радвам се, че те срещнах. Тя задържа погледа ми.

— И аз. Досега не бях говорила с войник. Чувствах се някак… защитена. Не мисля, че Ранди ще ми създава неприятности тази вечер. Предполагам, че татуировките ти са го изплашили достатъчно и ще го държат настрана.

Значи все пак ги бе забелязала.

— Предполагам, че ще се видим пак.

— Знаеш къде съм.

От отговора й не се разбра дали иска да ме види отново или не. В много отношения тя беше пълна загадка за мен. Всъщност въобще не я познавах.

— Но съм разочарована, че забрави толкова бързо.

Думите й дойдоха като отговор на вътрешните ми колебания.

— Какво забравих?

— Нали обеща да ме научиш да карам сърф?

Ако Тим беше засегнат от отношението на Савана към мен или от това, че утре щяхме се срещнем отново, то с нищо не го показа. Концентрира се върху шофирането, още не познаваше добре града и аз го упътих. Беше от шофьорите, които спираха на жълто и изчакваха търпеливо, вместо да форсират и докато светне зелено, да са вече при другия светофар.

— Дано да си прекарал добре — каза загрижено той. — Знам, че е малко неловко, когато не познаваш никого.

— Беше приятно.

— Със Савана май наистина си допаднахте. Сигурен съм, че и на нея й беше приятно.

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.

— Днес вълните бяха жестоки — казах бодро. — Бях забравил колко е хубаво да се плъзгаш по вълните.

Той се усмихна, но отново не каза нищо. Размърдах се неловко, но продължих упорито:

— Как мина днес в работата?

— Все същото — отвърна той и бързо потъна в себе си. С това нашият разговор също потъна в небитието.

3.

Сърфирането е самотен спорт, но физическото усилие те кара да забравиш за скуката и самотата и те учи да се сливаш с природата, вместо да се бориш с нея… Поне така пише в списанията за сърф и аз в общи линии съм съгласен. Няма нищо по-вълнуващо от момента, когато хванеш вълната и се гмурнеш в тунела от вода, докато тя тича към брега. Но аз не съм като онези маниаци с настръхнала от студ кожа и опъната назад коса, които по цял ден са на дъската, сякаш това е смисълът на съществуването им.

За мен сърфирането е свързано с факта, че светът наоколо е ужасно шумен, а вътре шумът изчезва. Когато си на дъската, чуваш собствените си мисли.

Това казах на Савана, докато вървяхме към океана в ранното неделно утро. Поне мисля, че го казах. Защото през по-голямата част от времето просто дрънках разни глупости и се опитвах да прикрия факта, че цялото ми внимание беше заето с нейните бикини.

— Като при конете — каза тя.

— А?

— Дето чуваш мислите си. И аз обичам да яздя заради това.

Значи наистина го бях казал. Тръгнахме рано, защото най-хубавите вълни бяха рано сутрин. Небето беше ясносиньо и предвещаваше горещ ден, значи скоро плажът щеше да се напълни с народ. Савана седеше на стъпалата пред останките от снощния огън, увита в кърпа. Въпреки че веселбата без съмнение бе продължила дълго след като си бях тръгнал, наоколо нямаше нито една кутия от бира или безалкохолно, нито друг боклук. Тия студенти започваха да ми харесват.

Въпреки ранния час беше топло. Останахме няколко минути на брега, за да й обясня основните движения. Скоро Савана реши, че е готова, и нагазихме във водата.

Вътре имаше само двама сърфисти — същите, които бях видял онзи ден. Опитах се да намеря най-доброто за нея място, за да има достатъчно пространство около себе си, и изведнъж осъзнах, че не я виждам наоколо.

— Чакай, чакай! — чух я да вика зад мен. — Спри!

Обърнах се. Савана стоеше на пръсти, вълните се разбиваха в корема й, а кожата й беше настръхнала като на пиле. Тя се опитваше да надскочи водата и трепереше като лист.

— Остави ме да свикна… — Тя изписка няколко пъти и кръстоса ръце пред гърдите си. — Олеле! Небеса, наистина е студено!

Небеса? Едва ли във взвода можеш да чуеш подобно възклицание.

— Ей сега ще свикнеш — засмях се.

— Не обичам студа. Мразя го!

— Нали живееш в планината? Там има сняг.

— Да, но си имаме от онези неща, наречени палта, ръкавици и шапки. И не се хвърляме рано сутрин в ледените води.

— Забавно е.

— Да, много забавно. Майчице мила, колко е забавно! — възкликна тя, все още подскачайки нагоре-надолу.

Майчице мила! Изкисках се, Дишането й постепенно се нормализира, тя направи още една малка стъпка навътре.

— По-добре се гмурни изведнъж, така се измъчваш повече.

— Ти го направи по своя си начин, аз — по моя — тросна се тя и сложи край на мъдрите ми съвети. — Не мога да повярвам, че дойде толкова рано. Мислех си, че ще отидем следобед, когато температурата е малко по-висока от точката на замръзване.

— Почти двайсет и пет градуса е.

— Добре, добре.

Явно вече бе свикнала с водата. Пое няколко глътки въздух, придвижи се бавно напред, милиметър по милиметър. Загреба вода и намокри раменете си.

— Добре, мисля, че съм готова.

— Не хуквай сега през глава заради мен. Ще те изчакам, ако трябва, и час.

— Благодаря ти — отвърна тя, глуха за иронията ми. — Ето така!

Каза го повече на себе си, отколкото на мен. Пристъпи крачка напред, после още една. Лицето й бе застинало от напрежение и изглеждаше прекрасно. Толкова сериозно, толкова съсредоточено. Толкова смешно.

— Стига си се смял! — ядоса се тя, макар че не показвах с нищо чувствата си.

— Не се смея.

— Чета го по лицето ти. Смееш се вътрешно.

— Добре, де, спирам веднага.

Най-накрая тя се отпусна и дойде до мен. Водата покриваше раменете ни. Хвана дъската, а аз я задържах на място, като се опитвах да не гледам в банските й, което не беше лесно, предвид, че беше точно пред мен. Яростно се загледах във вълните зад нас.

— Сега какво?

— Запомни ли какво трябва да правиш? Гребеш с всички сили, хващаш дъската от двете страни в предната й част, после се задържаш на крака.

— Ясно.

— Отначало е трудно. Не се изненадвай, ако паднеш няколко пъти. Загубиш ли равновесие, просто се претърколи заедно с нея. След няколко опита всичко ще е о’кей.

— Добре — кимна тя и аз видях една малка вълна да идва към нас.

— Приготви се — извиках, докато чаках точния момент.

Засилих дъската точно когато вълната ни удари, за да й дам начална скорост, и Савана я хвана. Не знам какво очаквах, но не и да се изправи веднага, да запази равновесие и да язди чак до брега. На плиткото скочи умело от дъската и се обърна към мен с блеснал поглед.

— Как беше? — извика задъхано.

Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.

„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“

— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.

Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.

После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.

— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.

Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:

— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.

Докосваше ме за втори път.

— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.

Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.

— Как успя да те убеди? — попита ме той.

— Нямам представа.

Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.

— Казах ти, че те харесва.

В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.

Аз бях кръстен още като дете, така че не влизах в това число, но както споменах, не бях ходил на църква от цяла вечност. Спрях по време на бунтовническия си период и не знаех какво да очаквам сега. А и честно да си кажа, не изгарях от нетърпение. Но службата не беше лоша. Пасторът беше умерен, музиката — готина, и дори не усетих досадата, заради която чаках с нетърпение края й като дете. Не казвам, че се трогнах, но бях доволен, най-малкото защото щях да имам тема за разговор с татко. И защото можех да бъда още известно време със Савана.

Тя седна между мен и Тим и с крайчеца на окото си можех да я наблюдавам, когато запяхме. Пееше вярно, имаше тих нисък глас и аз се влюбих в него. Тим изглеждаше изцяло погълнат от светото писание. След края на службата отиде при пастора и поговори с него. Със Савана застанахме под сянката на едно дърво пред входа да го изчакаме. Тим разговаряше и лицето му изглеждаше някак одухотворено.

— Стари приятели? — попитах и кимнах към него.

Въпреки сянката горещината беше ужасна и по ризата ми се появиха петна от пот.

— Не. Мисля, че неговият баща му е говорил за този пастор. Вчера си взе карта на града, за да намери църквата.

Савана започна да си вее с ръка; в ярките си летни дрехи приличаше на класическа южна красавица.

— Радвам се, че дойде — стрелна ме с поглед тя.

— Аз също.

— Гладен ли си?

— А ти как мислиш?

— Защо не дойдеш? Снощи остана много храна. Тъкмо ще върнеш дрехите на Тим. Сигурна съм, че ти е топло с тях и не се чувстваш удобно.

— Все пак не може да се сравнява и на половина с горещината, когато си с ботушите, каската и униформата, повярвай ми.

Тя наклони главата си на една страна.

— Обичам да те слушам, когато говориш за войнишкия си живот. Никой от нашия клас не говори така. Интересно е.

— Занасяш ли ме?

— Просто отбелязвам. — Тя се облегна грациозно на дървото. — Мисля, че Тим свършва.

Проследих погледа й и не открих никакви признаци за това.

— Как разбра?

— Виж как събра ръце пред гърдите си. Това значи, че е готов да каже довиждане. След секунди ще протегне ръка, ще се усмихне и ще кимне, после ще си тръгне.

Тим направи точно това и скоро тръгна към нас. Погледнах я и видях, че се забавлява на удивлението ми.

— Ако живееш в малък град като моя — сви рамене тя, — няма какво толкова да правиш, освен да наблюдаваш хората. След известно време виждаш модела на поведение.

По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.

— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?

— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.

— Съжалявам! Трябваше да поговорим.

— Ти говориш с всички и навсякъде.

— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.

Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.

Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.

Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.

— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.

Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.

— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.

И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.

Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.

— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.

Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.

— Какво искаш да кажеш?

— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.

Ухилих й се и посочих чинията пред мен.

— Тим направи сандвичи.

— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?

— Не още.

— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.

Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.

— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?

— Вода.

Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита:

— Искаш ли после да продължим със сърфа?

Можех ли да кажа „не“?

Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.

Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.

Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.

— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.

Аз наместих главата си удобно върху пясъка.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?

Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.

— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.

— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.

— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.

— Изглежда е бил симпатяга.

— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.

Тя се усмихна.

— А за какво е онази бодлива тел над надписа?

— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.

— А другата ръка?

Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.

— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.

— Не е ли китайски йероглиф?

— Да.

— И какво означава? Трябва все пак да значи нещо. „Смелост“ или „герой“, или нещо от този род.

— Не, нещо по-неприлично.

— О — възкликна тя и примигна.

— Казах ти, че вече не означава нищо за мен.

— Освен че ще се наложи да носиш дълъг ръкав, ако някога отидеш в Китай.

Засмях се с глас и кимнах в знак на съгласие. Тя утихна за миг, после попита:

— Значи някога си бил бунтар?

— Много отдавна. Е, не чак толкова отдавна, но така ми изглежда.

— Затова ли каза, че си имал нужда да влезеш в армията?

— Да, подейства ми добре.

Тя отново се замисли.

— Щеше ли тогава да скочиш за чантата ми?

— Не. Най-вероятно щях да се смея на случката.

Тя обмисли внимателно отговора ми, сякаш се колебаеше дали да ми повярва. Пое дълбоко въздух и каза:

— Тогава се радвам, че си в армията. Наистина беше много важно да си върна чантата.

— Добре.

— И какво друго?

— Какво „какво“?

— Какво друго ще ми кажеш за себе си?

— Не знам. Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми нещо, което никой друг не знае.

Замислих се за миг.

— Мога да ти кажа колко десетдоларови монети със завити краища са пуснати в обращение през 1907 година в Индиана.

— Колко?

— Четирийсет и две. Не за били предвидени за обща употреба. Работниците в монетния двор са ги секли за себе си и за свои приятели.

— Обичаш ли монетите?

— Не съм сигурен. Това е дълга история.

— Имаме време.

Поколебах се. Савана се пресегна за чантата си и зарови из нея.

— Чакай малко — каза, извади една туба с крем и ми я подаде. — Ще ми разкажеш, след като намажеш гърба ми с това. Имам чувството, че цялата изгарям.

— Позволяваш ли ми?

— Това е част от сделката — смигна тя.

Намазах гърба и раменете й и може би стигнах малко по-далеч, но убедих себе си, че кожата й вече е розова навсякъде и утре ще бъде червена като рак. После в продължение на пет минути й разказах за дядо и татко, за нумизматичните изложби и за добрия стар Елизбърг. Така избегнах конкретния й въпрос, просто защото не знаех какъв е отговорът. Когато свърших, тя попита.

— И баща ти продължава да колекционира?

— Не е спирал. Поне доколкото аз знам, защото с него вече не говорим за монети.

— Защо?

Разказах й и това. Не ме питайте защо. Знам, че трябваше да скрия някои неща и да се опитам да я впечатля с други, но със Савана това беше невъзможно. По необясними причини тя ме караше да говоря само истината, въпреки че едва я познавах. Когато свърших, тя ме изгледа изумено.

— Знам, че постъпих като кретен — казах, убеден, че има друга дума, която ме характеризира много по-точно, но дори и кретен беше груба за нейните уши.

— Така излиза — кимна тя, — но знаеш ли какво си мислех? Опитвах се да си представя какъв си бил тогава, защото сега нямаш нищо общо с онзи кретен, за когото говориш.

Можех ли да кажа нещо, без да прозвучи фалшиво, дори и да беше истина? Несигурен в себе си, аз приех подхода на татко и си замълчах.

— Как изглежда баща ти?

Описах й го набързо и докато търсех подходящите думи, тя загреба шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й. Отново се изненадах от себе си и най-неочаквано признах, че двамата с него сме като непознати.

— Ти си непознатият — заговори тя, без да осъжда, сякаш ме информираше за времето. — Нямало те е няколко години и сам признаваш, че си се променил. Откъде би могъл да те познава?

Аз се надигнах. Плажът беше пълен, бе настъпило времето, когато всеки, наумил си да дойде днес, вече беше тук и никой още не си тръгваше. Ранди и Брад играеха фризби край брега, тичаха наоколо и надаваха бойни викове. Няколко момчета се навъртаха около тях, готови да се присъединят към играта.

— Знам, но не е това — отвърнах тихо. — Винаги сме били чужди. Много е трудно човек да говори с него.

— Много младежи на нашата възраст смятат същото за родителите си.

„Може би“ — помислих си. Но нашето беше друго. Не беше от разликата в поколенията, просто за татко обикновеният разговор беше невъзможен, освен ако не ставаше дума за монети. Но не казах нищо повече. Савана заглади с ръка пясъка пред себе си. Когато заговори, гласът й прозвуча необикновено нежно.

— Бих искала да се запозная с него.

Погледнах я изумен.

— Наистина ли?

— Мисля, че е интересен човек. Винаги са ме привличали хора с такава… страст към живота.

— Страст към монетите искаш да кажеш, не към живота — поправих я аз.

— То е едно и също. Страстта си е страст. Тя прогонва досадата от живота ни и го насища с емоции, независимо какво я предизвиква. Може би не всяка страст, но аз не говоря за пороците.

— Като твоята страст към кофеина.

Тя се усмихна и видях малката дупка между горните й зъби.

— Точно. Може да са монети, спорт, политика, коне, музика, борба… най-тъжните хора на света са тези, които не се вълнуват от нищо. Страстта и удовлетворението вървят ръка за ръка. И без тях всяко щастие е временно и случайно, защото, след като го постигнеш, не ти остава какво друго да правиш. Бих искала да си поговоря с баща ти за монети, защото тогава той би разкрил най-доброто от себе си и защото човешкото щастие е заразително.

Думите й ме стреснаха. За разлика от Тим, който смяташе, че тя е доста наивна, аз я намирах за по-зряла от повечето на нейната възраст. Макар че, предвид как изглеждаше по бански, предполагам, че щях да я зяпам със същия възторг, дори и да бе цитирала страници от телефонния указател.

Савана се приближи по-близо до мен и погледът й проследи моя. Фризбито беше в разгара си. Брад хвърли диска и другите хукнаха след него. Две момчета се гмурнаха едновременно в плитчините и главите им се сблъскаха. Единият от тях, онзи с червените шорти, изруга и излезе на брега. Стискаше главата си с ръце. Останалите избухнаха в смях и аз открих, че също се смея.

— Видя ли това? — попитах я.

— Чакай малко — каза вместо отговор тя. — Идвам след минута.

Тя стана и тръгна към червените шорти. Той я видя и замръзна на мястото си. Онзи до него реагира по същия начин и аз осъзнах, че присъствието на Савана произвежда такъв ефект върху всички, не само върху мен. Тя му каза нещо, усмихна му се, но очите й го гледаха сериозно и настойчиво. Той кимна и сведе поглед като провинило се хлапе. След малко се върна при мен. Не попитах нищо, знаех, че не е моя работа, но явно съм издал любопитството си.

— Обикновено не бих се намесила, но трябваше да го помоля да си мери приказките заради всички семейства наоколо — обясни тя. — Плажът е пълен с малки деца. Обеща, че ще внимава.

Трябваше да се досетя.

— Предложи ли му вместо псувните да използва „небеса“ и „майчице мила“?

Тя примижа и ме погледна закачливо.

— Признай, че ти харесват и двете.

— Обмислям да ги пусна в отряда. Врагът ще се вцепени, като заблъскаме по вратите с РПГ-тата и заревем „небеса“ и „майчице мила“.

Тя се изкиска.

— Наистина звучи по-страховито от всяка ругатня, въпреки че не знам какво е РПГ.

— Ръчен противотанков гранатомет — въпреки решението си да не се поддавам, с всяка изминала минута я харесвах все повече. — Какво ще правиш довечера?

— Нямам никакви планове. Освен събранието. Защо? Да не би да си решил да ме запознаеш с баща си?

— Не. Поне не тази вечер. По-късно, може би. Искам да ти покажа Уилмингтън.

— На среща ли ме каниш?

— Да — признах си аз. — Ще те върна когато кажеш. Знам, че утре започваш работа, но искам да ти покажа едно място.

— Какво място?

— Местно ресторантче, където приготвят морска храна. Трябва да опиташ.

Тя обгърна коленете си с ръце.

— Обикновено не излизам с непознати. Запознахме се едва вчера. Мислиш ли, че мога да ти се доверя?

— Аз не бих поел такъв риск.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че в този случай мога да направя изключение.

— Нима?

— Да. Аз съм една наивница и вярвам на бивши хулигани с честни очи. По кое време ще ме вземеш?

4.

Прибрах се към пет и макар че не усещах кожата си опъната, щом пуснах душа, веднага усетих последиците. Водата ужили гърдите и раменете ми, а лицето ми пламна, сякаш имах температура. Избръснах се за пръв път, откакто се бях прибрал от Германия, сложих чисти къси панталони и една от сравнително хубавите си ризи, светлосиня на цвят. Беше ми подарък от Луси. Когато я облякох за пръв път, тя заяви, че цветът много ми отива. Навих ръкавите до лактите и я оставих над панталоните, после изрових от гардероба старите сандали.

Вратата беше леко отворена, надникнах през пролуката и видях татко, приведен над бюрото си. Стана ми неприятно, че го оставям вече втора вечер да вечеря сам. Не намерих никакво време за него през целия уикенд. Знаех, че няма никога да се оплаче, но в сърцето си почувствах вина. След като спряхме да говорим за монети, закуските и вечерите бяха единственото нещо, което правехме заедно, а аз го лишавах дори и от това. Може би не се бях променил толкова много.

Живеех в дома му, ядях от манджите му и бях на прага да му поискам ключовете от колата, с други думи, мислех само за себе си, а него използвах по всички параграфи. Запитах се какво би казала Савана за това, но всъщност знаех отговора. Понякога тя звучеше точно като онзи тих глас, настанил се в главата ми, без да плаща наем, който в подобни моменти ми нашепваше, че ако се чувствам виновен, може би има защо.

Твърдо реших от утре да прекарвам повече време с него. Много добре съзнавах, че с това обещание гледах просто да се измъкна от ситуацията, но какво друго можех да направя?

Когато застанах на прага на кабинета му, той се стресна и ме изгледа изненадано.

— Здрасти, татко — казах и седнах на обичайното си място на прага.

— Здрасти, Джон — отвърна той и прокара нервно ръка по голото си теме.

Аз замълчах и той разбра, че ще се наложи да зададе някакъв въпрос.

— Как мина денят ти? — сети се най-накрая.

— Беше велико. Бях със Савана, момичето, за което ти споменах вчера.

— О… — очите му блуждаеха наоколо, твърдо решени да не се срещнат с моите. — Не си ми говорил за нея.

— Не съм ли?

— Не, но е нормално. Беше много късно.

Изглежда, все пак ме мярна с ъгълчето на окото си и видя, че съм облечен официално или поне по-официално, отколкото някога ме е виждал, но не можа да намери думи да ме попита защо.

Започнах нарочно да си оправям ризата и възела на връзката, за да привлека вниманието му.

— Как изглеждам? Не ми казвай, и сам знам, че съм се наконтил като за сватба. Ще я водя на вечеря. Мога ли да взема колата ти?

— О… разбира се.

— Няма ли да ти трябва тази вечер? Ако е така, мога да помоля някой приятел да ни закара или да взема такси.

— Не, не!

Той бръкна в джоба си и извади ключовете. Девет от десет възможни татковци биха ги хвърлили към синовете си; моят стана и ми ги подаде.

— Ти как си? — попитах.

— Малко съм уморен.

Взех ключовете и станах.

— Татко?

Той отново вдигна очи.

— Съжалявам, че те оставям да вечеряш два дни поред сам.

— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.

Когато потеглих, слънцето вече пътуваше към океана и небето представляваше плетеница от ярки цветове, толкова различни от тъмните тонове на немското небе. Трафикът беше ужасен, както винаги в неделните вечери. Отне ми трийсет изтощителни минути, за да стигна до плажа.

Вратата на къщата беше отворена и аз влязох, без да чукам. Две момчета седяха на дивана и гледаха по телевизията бейзбол.

— Здрасти — поздравиха те, щом чуха влизането, но не показаха изненада, нито интерес.

— Виждали ли сте Савана?

— Кого? — попита единият, без да отмества поглед от телевизора.

— Няма значение. Ще я намеря сам — отвърнах.

Прекосих хола и излязох на задната тераса. Видях същите хора, които седяха там миналата вечер, имаше и непознати лица, но от Савана нямаше и следа. Не беше и на плажа. Бях на път да се върна в колата, когато някой ме потупа по рамото.

— Кого търсиш? — попита тя.

Обърнах се на секундата.

— Едно момиче, което има навика да губи разни неща по кейовете, но иначе се справя чудесно със сърфа.

Тя сложи ръце на кръста и засия в усмивка. Беше с шорти и лятна блузка без ръкави. Имаше дискретен руж, червило и сенки на очите. Въпреки че я харесвах естествена — не забравяйте, че съм морско чедо — признавам, че така беше направо ослепителна. Приближи се към мен и аз усетих свеж аромат на лимон.

— Това ли представлявам за теб? Просто едно момиче?

Каза го едновременно закачливо и сериозно, а аз едва се сдържах да я прегърна пред всички.

— Ама това ти ли си била? — изиграх изненада аз.

Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.

— Готова ли си?

— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?

Когато й казах, тя вдигна вежди.

— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?

— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.

Тя се ухили насреща ми.

— Ето защо не излизам с непознати.

„Скаридената колиба“ се намира в центъра на Уилмингтън, в стария град до брега на Кейп Фиър. В единия край на района са туристическите обекти и магазините със сувенири, няколко антиквариата, няколко безумно скъпи ресторанти, кафе-бар, бутици и държавните учреждения. В другия край Уилмингтън показваше лицето си на голямо в миналото търговско пристанище: огромни складове, повечето празни, и няколко полунаселени офис-сгради. Съмнявах се, че туристите, които превземаха града през лятото, стигат дотук в разходките си. Аз подкарах точно в тази посока. Не след дълго тълпата започна да оредява, тротоарите постепенно опустяха, заредиха се стари разнебитени сгради.

— Къде е това място? — попита Савана.

— Малко по-нагоре — успокоих я аз. — На края на улицата.

— Нещо старо и забравено от бога, така ли?

— Предназначено е само за местни. Собственикът не се интересува от туристите, има си достатъчно клиенти.

След минута намалих скоростта и влязох в малкия паркинг, ограден от различни складови помещения. Пред „Скаридата“ имаше няколко коли. Те винаги бяха там. През изминалите три години мястото не се бе променило с нищо. Откакто се помня, винаги е изглеждало сякаш пред срутване, с разнебитена ограда на верандата, обелена боя и хлътнал покрив. Предполагам, че дори в далечната 1940 година е изглеждало така, въпреки че оттогава бе издържало не един и два урагана.

Отвътре помещението бе украсено с рибарски мрежи, куки, рибарски кепчета, една стара котва, гребла и няколко ръждясали вериги. Пред вратата имаше стара продънена лодка. Небето бе започнало постепенно да губи ярките си цветове и да потъмнява. Поведох я към входа и се зачудих дали да я хвана за ръка, но не направих нищо. Нямах никакъв опит с момичета, които наистина ми харесваха. И макар да бе минал само един ден, аз вече знаех, че газя в непозната територия.

Щом стъпихме на продънената веранда, Савана посочи към лодката.

— Може би е била на собственика, счупила се е и той затова е отворил ресторант.

— Може би. Но най-вероятно някой я е захвърлил тук, а него просто го мързи да я помръдне. Влизаме ли?

— Нали затова сме дошли? — отвърна тя и аз бутнах вратата.

Не знам какво бе очаквала, но ми се стори, че е доволна от гледката. Едната стена на помещението бе обходена от дълъг бар, прозорците гледаха към реката, а около масите имаше дървени пейки. Между тях сновяха две сервитьорки с дълги коси — те бяха част от декора и също като него не изглеждаше да са се променили — и разнасяха табли с храна. Въздухът миришеше на изгоряло дърво и цигарен дим, но миризмата подхождаше на обстановката. Повечето маси бяха заети, видях една празна до джубокса и я поведох натам. Звучеше кънтри, но не мога да ви кажа кой пееше. Аз съм фен на класическия рок.

Напредвахме бавно между масите. Повечето от клиентите бяха работници, които изкарваха прехраната си с тежък труд — строители, работници по поддръжката на парковете и плажа, шофьори. Не бях виждал толкова бейзболни шапки на „Наскар“ от… добре де, никога не бях виждал толкова много. Във взвода също имаше запалени по моторния бейзбол, но аз лично не обичах да гледам как група юнаци карат в кръг моторите си по цял ден или с часове мислят дали да изпратят статия за съответната спортна проява в автомобилната секция или в спортната. Най-сетне се добрахме до свободните места и седнахме един срещу друг.

— Харесвам такива места — огледа се тя. — Тук ли идваше, преди да влезеш в армията?

— Не, само при специални случаи. Обикновено висях в един бар, казва се „Лерой“, близо до Райтсвил Бийч.

Тя се пресегна за менюто, поставено в металния салфетник до шишетата с кетчуп и тексаски лютив сос.

— Хубаво е — повтори и се съсредоточи в менюто. — Кажи ми с какво е известна кухнята тук?

— Със скаридите.

— Майчице, вярно ли?

— Напълно. Тук предлагат всички възможни ястия със скариди. Нали помниш сцената във „Форест Гъмп“, когато Буба описва на Форест различни начини за приготвяне на скариди? Печени, на шиш, соте, с лимон, скариди по креолски, коктейл от скариди… Тук предлагат всичките видове.

— Ти как ги обичаш?

— Подлютени с коктейл от различни сосове. Или пържени.

Тя затвори менюто и го остави на масата.

— Тогава избери ти. Доверявам ти се напълно.

Върнах папката на мястото й в салфетника, без да погледна менюто.

— Какво ще бъде? — попита Савана.

— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.

Тя се наведе към мен през масата.

— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?

— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.

— Поласкана съм.

— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.

— Скоро ще разберем.

Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.

— Студен чай — отвърна тя.

— Нека да са два — добавих.

Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.

Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.

— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.

Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.

— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.

— Защото си бъбривец — заключи Савана.

— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.

— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?

Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.

— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.

Тя се наведе към мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за родителите си.

— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.

— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.

Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.

— Изглеждат симпатични хора.

— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.

— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?

— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.

— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?

— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.

— Предпочиташ конете.

— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.

— Другите животни?

— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.

— Родителите ти са доста търпеливи хора.

— Така си е — кимна тя. — Но те също не могат да подминат бездомно животинче. Въпреки че не го признава, мама е по-отчайващ случай и от мен.

Аз не откъсвах поглед от нея.

— Бас държа, че си отлична ученичка.

— Само шестици. Аз съм първа по успех в курса.

— Защо ли не ме учудва?

— Не знам. Защо?

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Имала ли си някога сериозен приятел?

— О, сега пък ще се ровим в личните ми работи?

— Просто питах.

— Ти как мислиш, имала ли съм?

— Мисля… Нямам представа.

Тя се засмя.

— Тогава… нека да оставим този въпрос засега. Хубаво е да остане някоя неразкрита тайна, нали? Освен това съм сигурна, че с времето сам ще разбереш.

Сервитьорката дойде със скаридите и две пластмасови купички със сос, остави ги на масата и напълни отново празните чаши с чай. Имаше вид на жена, която прави това от прекалено дълго време. После, без да ни попита дали искаме още нещо, се завъртя на пети и изчезна.

— Това място е известно с гостоприемството си — измърморих аз.

— Просто има много работа — защити я Савана и придърпа чинията към себе си. — Освен това разбра, че ме печеш на шиш и побърза да ме остави в ръцете на инквизитора ми.

Тя разчупи една скарида, обели я, после я потопи в соса и я лапна. Аз прехвърлих няколко от тях в чинията си.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Не знам. Всичко. Какво най-много ти харесва в университета?

Тя се замисли, докато пълнеше чинията си със скариди.

— Добрите учители — каза накрая. — Там можеш да избираш преподавателите си, да прилагаш гъвкавост, спрямо основната програма. Преди да вляза, татко ме посъветва да избирам дисциплините не заради самия предмет, а заради добрия преподавател. Знаеше, че ми трябва един основен курс, за да взема диплома, но смяташе, че добрият учител е безценен. Той те вдъхновява, забавлява те и без да се усетиш, научаваш всичко, дори и да не харесваш предмета.

— Защото се влюбваш в него.

— Точно така. Татко се оказа напълно прав. Посещавах лекции по предмети, за които не съм и мислила, че ще представляват интерес за мен, далече от основния набор лекции, както можеш да си представиш. Но, знаеш ли, все още помня всичко, сякаш съм ги слушала вчера.

— Впечатлен съм. Мислех, че ще ми кажеш нещо за баскетболните състезания и религиозното обучение, такива работи.

— Те също ми допадат. Харесва ми също, че живея отделно от мама и татко, че намерих нови приятели. Научих много, откакто излязох от Ленор. Имах прекрасно детство и мама и татко са разкошни, но… винаги бях… закриляна. Нямах достатъчно собствен опит.

— За какво например?

— За много неща. За пиенето, за момчетата. През първата година мразех университета. Имах чувството, че не съм за там и наистина не бях. Умолявах мама и татко да ме върнат у дома или да ме прехвърлят в местния колеж, но те бяха непреклонни. Знаеха, че някога ще съжалявам, ако се върна, и сигурно бяха прави. Чак във втори курс срещнах момичета, които се чувстваха като мен и мразеха същите неща. После стана много по-добре. Влязох в няколко християнски сдружения, в събота ходех в Рейли и помагах в местната църква, и вече не се притеснявах, че трябва да излизам с момчета и да пия бира. И ако отидех на парти, никой не можеше да ме накара да се натискам с когото ми падне. Просто приех, че няма да съм като всички останали, а ще правя това, което според мен е правилно.

„Което обяснява защо беше с мен миналата вечер — помислих си. — А също и сега.“

Изведнъж лицето й светна.

— Мисля, че е точно като при теб. Аз също пораснах през изминалите две години. Виждаш ли, освен че и двамата сме добри в сърфирането, имаме нещо общо и по този показател.

— Да, само че аз се борих доста по-дълго със себе си.

Тя отново се наклони към мен.

— Татко казва, че когато се бориш с нещо, трябва да се огледаш наоколо — ще видиш, че всеки се бори и му е трудно, колкото и на теб.

— Баща ти е умен човек.

— И той, и мама. Мисля, че и двамата са завършили колежа с отличен успех, дори са били в първата петица. Запознали са се в библиотеката на университета. Образованието е важно за тях и в това отношение успяха да ми предадат техния заряд. Имам предвид, че ме научиха да чета още в детската градина, но никога не са ми натрапвали техните ценности. Говореха с мен като с възрастна много преди да започна да разбирам.

За миг се замислих колко различен би бил животът ми, ако те бяха мои родители, но бързо прогоних мисълта. Знаех, че татко бе направил всичко по силите си и не съжалявах за пътя, който съм избрал. Може би съжалявах малко за самото пътешествие, но не и за посоката. Защото, каквото и да се бе случило, нали сега седях в това опушено ресторантче и ядях скариди с момичето, което вече познавах добре и никога нямаше да забравя?

След вечеря се върнахме в къщата на плажа. Изненадващо за нас, там беше доста тихо. Музиката все още свиреше, но повечето от младежите кротуваха около огъня, явно си пазеха силите за утрешния ден. Тим беше сред тях, увлечен в разговор с момчетата. Преди да се доближим прекалено до групата, Савана хвана неочаквано ръката ми и спря.

— Хайде да се поразходим малко — прошепна тя. — Да дадем възможност на стомасите си да смелят храната.

Облаците над нас плуваха сред звездите, лекият ветрец галеше лицето ми и устремените към брега вълни нашепваха своята вечна песен. Беше времето на отлива и ние тръгнахме по мокрия пясък близо до брега.

Савана свали сандалите си и за да запази равновесие, сложи ръка на рамото ми. Аз също събух своите и ние тръгнахме боси по оголената от океана ивица.

— Толкова е красиво тук! Обичам планината, но океанът ме привлича по друг начин. Толкова е… успокояващо.

Успокояващо. Тя самата можеше да бъде наречена така. Но си замълчах, не знаех какво точно да кажа.

— Не мога да повярвам, че те познавам едва от вчера — продължи тя. — Имам чувството, че е минало много време.

Ръката й лежеше уютно в моята.

— И аз си мислех същото.

Тя се усмихна замечтано и се загледа в звездите.

— Питам се какво ли си мисли Тим? — промълви и ме погледна в очите. — Той смята, че съм малко наивна.

— Наивна ли си?

— Понякога — наведе глава и се разсмя. — Например — продължи тя, — ако видя двама души да се разхождат като нас, си мисля: колко хубаво! Не ми минава през ума, че търсят скрито местенце сред дюните, за да се натискат. Но на практика много често правят точно това. Никога не го разбирам предварително и винаги се учудвам, когато ми кажат. Такава съм си. Като снощи, след като ти си отиде. Разбрах, че двама души са направили точно това, и не можах да повярвам.

— Аз пък бих се учудил, ако не е било така.

— Ето това не харесвам в студентския живот. Някои хора са мислят, че тези години не се броят, че трябва да опитат от всичко в този период. Смятат, че сексът, пиенето и дори наркотиците са в реда на нещата. Знам, че звуча като стара мома, но наистина не го приемам. И може би затова не искам да бъда край огъня с другите. Да си призная, тези двамата малко ме разочароваха и не искам да седя до тях и да се преструвам, че не знам нищо. Не е моя работа да ги съдя, те сигурно са добри хора, щом са дошли тук да помагат с труда си, но може ли така? Не трябва ли да запазиш тези неща за този, когото ще дариш с любовта си? Тогава те наистина ще означават нещо.

Разбрах, че не чака отговор, нито пък знаех какво да кажа. Вместо това попитах:

— Кой ти каза за тези двамата?

— Тим. Мисля, че и той е разочарован, но какво може да направи? Да ги изрита оттук ли?

Вървяхме вече доста време и когато се обърнах, хората около огъня бяха само неясни силуети. Мъглата миришеше на море, а звукът от пипалцата на малките рачета, които се разбягваха при всяка наша стъпка и се зариваха бързо в своите пясъчни дупки, запълваше нощната тишина.

— Извинявай — каза неочаквано тя. — Малко прекалих.

— С какво?

— С коментара си за случката. Не биваше да давам оценки. Не е моя работа.

— Всеки съди — отвърнах. — Това е част от човешката природа.

— Знам, но… аз също не съм безгрешна. И в края на краищата единствено бог има право да ни съди, а вече съм достатъчно голяма и знам, че никой не знае каква е неговата воля.

Неволно се засмях.

— Какво? — попита тя.

— Говориш като нашия изповедник в армията. Той казва същото.

Обърнахме се и поехме обратно към къщата. Скоро стигнахме до сухия пясък и краката ни затънаха в него. Савана се хвана здраво за мен. Зачудих се дали ще ме пусне, когато наближим приятелите й, и се разочаровах, че го направи.

— Хей — провикна се Тим към нас. — Вие се върнахте!

Ранди също беше там, както винаги намусен. Честно, вечното му недоволство взе да ми писва. Брад беше зад Сюзан, тя се бе облегнала на гърдите му и очевидно не можеше да реши дали да се радва със Савана и да разбере подробностите около срещата ни, или да е на страната на Ранди. На останалите май им беше все едно и бързо се върнаха към своите разговори. Тим стана и дойде при нас.

— Как беше вечерята?

— Върхът! — отвърна Савана. — Пробвах местната кухня. Бяхме в „Скаридената колиба“.

— Звучи вкусно.

Потърсих някакъв знак за ревност, но не открих нищо.

— Ще седнете ли при нас? — усмихна се той. — Ние вече заспиваме. Готвим се за утрешния ден.

— Аз също загивам за сън. Ще изпратя Джон и си лягам. В колко ставаме утре?

— В шест. Закусваме, оправяме се и в седем и половина трябва да сме на обекта. Не забравяй крема срещу изгаряне. Цял ден ще сме на слънце.

— Няма. Предупреди и другите.

— Вече ги предупредих. Ще повторя и утре сутринта. Но някои хора въобще не слушат и утре ще бъдат червени като раци.

— До утре, Тим.

— До утре — кимна й той и се обърна към мен. — Радвам се, че се видяхме и днес.

— Аз също — отвърнах.

— И ако през следващите седмици ти стане скучно, си добре дошъл. Още една ръка никога не е излишна.

— Знаех си, че ще стане дума — засмях се аз.

— Такъв съм си, какво да правя — протегна ми ръка Тим. — Но и да не приемеш предложението, пак ще ми е приятно да се видим.

Поех ръката му и я раздрусах. Тим се върна на мястото си. Ние тръгнахме между дюните, спряхме да обуем сандалите си и хванахме по дървената пътечка зад къщата. След минута бяхме при колата. Не виждах лицето й в тъмното.

— Вечерта беше чудесна — обади се тя. — И целият ден.

Преглътнах и се осмелих да попитам:

— Кога ще те видя пак?

Въпросът беше най-обикновен, очакван и от двамата, но това, което ме удиви, беше копнежът в гласа ми. Та аз дори не я бях целувал!

— Зависи от теб — отговори тя. — Знаеш къде да ме намериш.

— Какво ще кажеш за утре? — избъбрих притеснено. — Знам едно място с оркестър. Става много весело, танцува се…

Тя прибра един кичур зад ухото си.

— Имаш ли нещо против да е вдругиден? Просто защото първият ден винаги е изпълнен с много емоции, а и ще бъдем много уморени. Ще има обща вечеря и не би трябвало да отсъствам.

— Вдругиден е супер — казах, убеден, че въобще не е супер.

Тя, изглежда, долови нещо в гласа ми и добави:

— Но, както каза Тим, винаги си добре дошъл.

— Не, няма нужда. Вторник вечер е много добре.

Все още стояхме един срещу друг. Беше един от онези неловки моменти, с които изглежда никога няма да свикна. Тя се обърна, преди да я целуна. Друг път сигурно щях да опитам, само за да видя какво ще стане; може и да не съм опитен в чувствата, но в екшъна съм бърз и неотразим. Със Савана обаче се чувствах напълно парализиран. Тя също не изглеждаше да бърза.

Една кола мина покрай нас и наруши тишината. Тя направи крачка към къщата, но изведнъж се обърна, хвана ме за ръката и ме целуна невинно по бузата. Беше сестринска целувка, но устните й бяха меки като коприна и ароматът на тялото й ме завладя и остана в мен дълго след като се отдалечи от мен.

— Наистина беше прекрасен ден — промълви тя. — Мисля, че дълго няма да го забравя.

Пусна ме и изчезна като вятър.

Прибрах се и веднага си легнах, но дълго не можах да заспя. Мятах се из леглото и си припомнях различни случки от деня. Накрая достигнах до извода, че съм кръгъл глупак. Защо не й бях казал колко важен беше този ден и за мен? В този момент една падаща звезда пресече небосклона и остави зад себе си светеща следа. Щеше ми се да вярвам, че е добра поличба, макар да не бях сигурен за какво. Затворих очи и за стотен път отвърнах на целувката й, за стотен път съжалих, че не го бях направил наистина, и за стотен път се запитах: „Как можах да се влюбя в момиче, с което се познавам едва от вчера?“

5.

— Добро утро, татко — измърморих и, още сънен, се запрепъвах към кухнята. Утринното слънце беше толкова ярко, че трябваше да примижа, за да го фиксирам.

Татко беше до печката. Ароматът на пържен бекон събуди апетита ми.

— О… здрасти, Джон.

Проснах се на стола и разтърках очи.

— Знам, че е рано, но исках да те хвана, преди да излезеш.

— О… добре — кимна той. — Тогава ще добавя още малко бекон.

Изглеждаше почти развълнуван, въпреки че бях нарушил нормалния ход на деня му. Ето такива моменти ми даваха повод да си мисля, че все пак се радва на завръщането ми.

— Има ли кафе?

— Виж в каната.

Налях си и се върнах на масата. Вестникът стоеше там, все още сгънат, както беше купен.

Татко го четеше, докато закусваше, и аз знаех, че не бива да го докосвам, докато не го прегледа той. Държеше пръв да го прочете и винаги в точно определен ред. Прескачаше само спортните страници и обявите. Очаквах да ме попита как е минала вечерта ми, но той предпочете да се концентрира върху готвенето. Трябваше да се примиря и да оставя темата „Савана“ поне за известно време.

Чудех се дали и тя мисли за мен толкова много, колкото аз за нея. Надали и сега, когато бързаха да се съберат и да тръгнат за обекта.

И въпреки че не беше логично, от тази мисъл ме заболя.

— Как мина вечерта ти? — попитах, с надежда да прогоня Савана от ума си поне за малко.

Той продължи да бърка бекона, сякаш не ме бе чул.

— Татко?

— Да?

— Как мина вечерта ти?

— Какво да е минало?

— Вечерта ти, татко. Да се е случило нещо вълнуващо?

— Не — отвърна татко. — Нищо.

Усмихна ми се и сложи още няколко парчета в тигана. Беконът зацвърча и се сгърчи.

— Аз си прекарах страхотно — започнах сам. — Савана е много интересно момиче. Знаеш ли, вчера ме заведе на църква.

Надявах се споменаването на църквата да го заинтересова. Надявах се да ме попита. Представих си, че можем да проведем истински разговор, като тези, които предполагах, че водят другите бащи и синове. Въобразявах си, че мога да го разсмея и дори да го накарам и той да пусне някоя шега. Татко извади бекона от тигана, сипа малко олио и сложи предварително разбитите яйца.

— Искаш ли да препечем филийки?

— Разбира се — въздъхнах и се приготвих за дълга и мълчалива закуска.

През останалото време от деня сърфирах или поне се опитвах да го правя. През нощта океанът бе утихнал и малките вълни не успяха да ме развълнуват. Дори да се явеше някоя по-сериозна, тя се надигаше току до брега и веднага се разбиваше, просто не си струваше усилието. Можех да отида на Оук Айлънд или чак до Атлантик Бийч, а оттам до Шакълфорд, с надежда да намеря по-добро място, но просто не бях в настроение.

Останах там, където прекарах и предишните два дни. От това разстояние къщата изглеждаше напълно необитаема. Задната врата беше затворена, кърпите бяха изчезнали от парапета на терасата и нямаше никакво движение. Сигурно щяха да се върнат към четири или пет и аз реших, че дотогава трябва да съм изчезнал оттам. Нямаше защо да оставам, а и не исках Савана да си помисли, че съм някаква досадна лепка.

Тръгнах си към три и минах през „Лерой“. Барът беше по-мрачен и опушен отпреди и още с влизането си го намразих с нова сила. Винаги съм си мислел за него като за свърталище на алкохолици и доказателството беше пред очите ми — по масите седяха самотници на чаша „Тенеси“, с надеждата да забравят проблемите си. Лерой беше на бара и веднага ме разпозна. Без да пита, извади чаша и я напъни догоре с наливна.

— Отдавна не си се мяркал — забеляза. — Бягаш от неприятности?

— Опитвам се — засмях се и огледах наоколо. — Местенцето ти е все така хубаво.

— Ами да. Това е за теб — бутна чашата към мен. — За добре дошъл. Ще хапнеш ли нещо?

— Не, благодаря.

Той забърса бара пред мен, метна кърпата на рамо и се премести да обслужи следващия клиент. Минута по-късно някой ме тупна по рамото.

— Джони! Какво правиш тук?

Обърнах се и зърнах физиономията на един от многото стари приятели, които бях започнал да презирам. Нищо не се бе променило. Гадно заведение, лоши приятели — изведнъж осъзнах, че винаги съм ненавиждал всичко това. Нямах представа защо съм дошъл, нито защо някога бях постоянен клиент тук, освен че ми беше на път и нямаше къде другаде да отида.

— Здрасти, Тоби — измърморих.

Дълъг и мършав, Тоби приседна до мен. По изцъкления поглед разбрах, че вече е здраво почерпен. Смърдеше, сякаш не бе виждал душ от дни, и ризата му беше лекьосана.

— Все още ли си играеш на Рамбо — преплете език той. — Като гледам, доста си тренирал, а?

— Така е — отвърнах, но не навлязох в подробности. — Ти какво правиш?

— Мотая се нагоре-надолу. Поне през последните седмици. Работих известно време в „Куик Стоп“, но собственикът излезе задник.

— Още ли живееш при родителите си?

— Разбира се — каза той и в гласа му се долови нотка на гордост. Отпи една дълга глътка от бутилката, която си носеше, и се вторачи в ръцете ми. — Само мускул си, братле. Тренирал ли си?

— Малко — отвърнах, сигурен, че не си спомня, че вече е питал.

— Направо си разбивач.

Не можах да се сетя какво да кажа. Тоби отпи още една глътка.

— Знаеш ли, довечера правим купон у Манди. Помниш Манди, нали?

Помнех я. Връзката ни продължи по-малко от седмица.

— Техните заминаха за Ню Йорк или там някъде. Ще падне голяма веселба. В момента зареждаме, за да сме в настроение за довечера. Ще дойдеш ли с нас?

Той посочи през рамо към четирите си приятелчета на една покрита с празни бирени бутилки маса. Познавах двама от тях от миналия си живот, но другите двама бяха нови.

— Не мога — казах. — Ще вечерям с татко. Но благодаря за поканата.

— Зарежи го баща ти. Казвам ти, не е за изпускане. Ким също ще дойде.

Друга жена от миналото и друго напомняне, което ме накара да потръпна вътрешно от погнуса. Не можех да понасям дори и мисълта за онова леке, което бях някога.

— Не мога — поклатих глава. Станах и оставих чашата пред себе си почти пълна. — Обещах му. Иначе ще ме изрита от къщи. Знаеш как е.

Той наистина знаеше как е и кимна с разбиране.

— Хайде тогава да се видим през уикенда? Решили сме да ходим с дъските към Окрахоук.

— Може — казах, сигурен, че няма да се случи.

— Баща ти не си е сменил телефонния номер, нали?

— Не — казах и тръгнах, отлично съзнавайки, че той няма да звънне и аз няма да се върна в „Лерой“.

На път за дома взех пържоли, салата и два картофа. Без кола си беше истинско мъчение да мъкна торбите и сърфа едновременно, но нямах нищо против. Правех го от години, а в момента обувките ми бяха далеч по-удобни от войнишките ботуши.

Щом влязох, хвърлих багажа и веднага извадих грила, дървените въглища и газта от гаража. Грилът беше прашен, явно не беше използван от години. Разположих се в задния двор, изчистих решетката от прахта, изплакнах я и я оставих да изсъхне. Влязох вкъщи, разгънах пържолите и сложих сол, черен пипер и чесън на прах. Увих картофите във фолио и ги бутнах във фурната, после изсипах салатата в една купа. През това време решетката изсъхна. Сложих въглищата, запалих ги и започнах да подреждам масата навън.

Татко се върна точно когато слагах месото на скарата.

— Здрасти, татко — извиках през рамо. — Приготвям вечеря.

— О… — сепна се той. Изглежда му трябваше време, за да свикне с мисълта, че днес няма да готви той.

— Добре — успя да каже накрая.

— Как искаш пържолата?

— Средно изпечена — отвърна, все още вцепенен, от вратата, която свързваше кухнята със задния двор.

— Като гледам, не си ползвал грила напоследък — обадих се аз. — А е трябвало. Няма нищо по-хубаво от пържола на грил. Вече ми текат лигите.

— Ще отида да се преоблека.

— Готов съм след десет минути.

Той отиде в стаята си, а аз влязох отново в кухнята. Извадих картофите, салатата и дресинга, взех маслото и соса за пържолите и сложих всичко на масата.

Чух, че стъклената врата се плъзга, и татко цъфна с две чаши мляко. Имаше вид на турист от презокеански кораб. Беше с къси панталони, черни чорапи, обувки за тенис и цветна риза с хавайски мотиви. Краката му бяха болезнено бели, сякаш не беше слагал къси панталони от години. Като се замисля, май наистина не го бях виждал в този вид.

Стиснах зъби и се престорих, че изглежда съвсем нормално.

— Точно навреме — извиках и се върнах при грила. Напълних две чинии с готовото месо и сложих едната пред него.

— Благодаря — каза той.

— Удоволствието е мое.

Той сложи салата в чинията си, поля я със сос, разряза картофа и добави масло. Съвсем нормално, рутинно, като изключим факта, че го направи в пълно мълчание.

— Как беше днес? — попитах бодро както винаги.

— Едно и също — отвърна той. Както винаги. Усмихна ми се, но не каза нищо повече.

Моят баща, саможивецът. Не можех да проумея защо всеки разговор за него беше истинско мъчение. Запитах се какъв ли е бил в младостта си. И как въобще е успял да излъже някоя жена да се ожени за него. Знам, че последният въпрос звучи малко унизително за него, но не беше нарочно. Наистина бях любопитен. Започнахме да се храним в пълна тишина, единственият звук идваше от тракането на приборите.

— Савана иска да се запознае с теб — опитах за пореден път аз.

— Твоята дама ли? — попита той и сряза парче от пържолата.

Само баща ми можеше да го каже по този начин.

— Да — отвърнах. — Мисля, че ще я харесаш.

Той кимна.

— Тя е студентка в Чапъл Хил — обясних аз.

Сега беше негов ред и той го разбра. Ясно видях как го залива вълна на облекчение, когато успя да скалъпи някакъв въпрос.

— Къде се запознахте?

Разказах му за чантата, обрисувах всички детайли, опитах се да направя историята колкото може по-забавна, но смехът беше непозната територия за него.

— Много мило си постъпил — отбеляза той.

И разговорът отново замря. Отрязах ново парче от месото.

— Татко? Искам да те питам нещо.

— Разбира се.

— Как се запозна с мама?

От детските си години не го бях питал за нея. Тя никога не е била част от живота ми, не я помнех и нямах нужда да си спомням за нея. Дори и сега не ме интересуваше много, просто исках да го накарам да говори.

Той се бавеше, взе маслото и внимателно го разстла върху разчупения картоф и аз бях готов да се предам, когато чух:

— Срещнах я в един ресторант. Беше сервитьорка.

Наострих уши, но, изглежда, нищо нямаше да последва.

— Красива ли беше?

— Да — отвърна той.

— Кажи ми, как изглеждаше?

Той приключи с маслото и внимателно поръси картофа със сол.

— Като теб — заключи след цяла вечност.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — поколеба се той. — Понякога беше много упорита.

Не знаех как да го изтълкувам, не знаех дори какво точно има предвид. Преди да се впусна в нови въпроси, той стана от масата, хвана чашата си и попита:

— Искаш ли още мляко?

Разбрах, че разговорът ни е приключил.

6.

Времето е относително понятие. Знам, че не съм първият, осъзнал този факт, но за разлика образните учени хора моята увереност нямаше нищо общо с масата, енергията и скоростта на светлината, нито с нещо друго, евентуално постулирано от Айнщайн. По-скоро беше свързано с отчайващо бавното изнизване на часовете, прекарани без Савана.

Щом свършихме вечерята, аз отново потънах в мисли за нея. Заспах с мисълта за нея и първото нещо, за което помислих, когато отворих очи, беше отново тя. Хванах сърфа и отидох на плажа. Въпреки че вълните бяха много по-добри от вчера, не успях да се концентрирам и към обяд се отказах. Поколебах се дали да не си взема един чийзбургер от капанчето на плажа — най-хубавите чийзбургери в града — но настроението ми беше на нулата и нямах желание дори за това. Реших, че по-късно ще хапна един със Савана, и се прибрах. Почетох малко от последния роман на Стивън Кинг, изкъпах се и сложих чисти дънки и поло. Почетох още няколко часа, но когато погледнах часовника, се оказа, че са минали само двайсет минути. Ето защо смятам, че времето е относително понятие.

Татко се прибра, видя, че съм се издокарал, и сам ми предложи ключовете от колата.

— Със Савана ли ще се виждаш?

— Да — потвърдих и се надигнах от дивана. — Може да закъснея.

Той се почеса по темето и измънка:

— Добре.

— Ще се видим на закуска, нали?

— Да.

По неизвестни на мен причини изглеждаше леко уплашен, докато го казваше.

— Добре тогава — казах. — До после.

— Сигурно ще съм заспал.

— Нямах предвид точно определено време.

— О, добре.

Тръгнах към вратата и тъкмо натисках дръжката, когато го чух да казва:

— Аз също искам да се запозная със Савана.

Каза го толкова тихо, че едва го чух.

Когато пристигнах в къщата, небето все още беше яркосиньо, лъчите на слънцето падаха косо над водата. Излязох от колата и изведнъж усетих страх. Не си спомням някога да съм се страхувал от момиче, но явно нещата се бяха променили. Не знаех защо се чувствам така, нито знаех какво да правя, ако страховете ми се окажеха основателни.

Не си направих труда да почукам и влязох направо. Холът беше празен, но от терасата долитаха гласове и смях и аз бързо се насочих натам. Обичайната група жадни за тен бяха по местата си. Попитах за Савана и ми казаха, че е на плажа. Бързо тръгнах натам, но замръзнах, когато я видях да седи сред дюните с Ранди, Брад и Сюзан. Двамата с Ранди изглеждаха двойка, точно както изглеждаха Сюзан и Брад. Знаех, че не са, че най-вероятно си говорят за строежа или обсъждат утрешната работа, но не ми хареса. Нито ми хареса, че Савана седеше съвсем близо до него, както седеше онзи ден до мен. Запитах се дали въобще си спомня за нашата среща, но в този момент тя ме съзря и ми се усмихна, сякаш в ситуацията нямаше нищо нередно.

— Ето те и теб — посрещна ме тя. — Вече се чудех дали ще дойдеш.

Ранди ми хвърли една нагла усмивка. Въпреки коментара й той ме гледаше едва ли не като победител. Сякаш ми казваше: „Когато котката я няма, мишките се разиграват.“

Савана стана и тръгна към мен. Беше с бяла блузка без ръкави и ефирна пола, която се издуваше при всяко нейно движение. Раменете й бяха бронзови — доказателство за дългите часове, прекарани на слънце. Тя се приближи, повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата.

— Здрасти — каза и обви ръка около кръста ми.

— Здрасти.

Наклони глава, погледна ме изпитателно и каза закачливо:

— Май съм ти липсвала.

Както винаги не можех да измисля подходящ отговор, но тя ми смигна и добави:

— Може би и ти си ми липсвал.

Докоснах рамото й и казах пресипнало:

— Готова ли си?

— Напълно готова.

Тръгнахме към колата и аз хванах ръката й. Допирът й ме убеди, че всичко е наред и светът е едно прекрасно място.

Почти прекрасно място…

— Видях те да разговаряш с Ранди. — Стараех се гласът ми да звучи лишен от емоции.

Тя стисна ръката ми:

— Значи си видял?

Опитах отново:

— Добих впечатление, че сте се сближили по време на работа.

— Наистина се сближихме. Оказах се права. Той е добро момче. След като приключи тук, заминава за шест седмици за Ню Йорк да работи като доброволец за „Морган Стенли“.

— Ъхъ — изръмжах аз.

Тя се подсмихна:

— Не ми казвай, че ревнуваш.

— Въобще не ревнувам.

— Добре — заключи тя и пак стисна ръката ми, — защото нямаш никакво основание.

Хванах се като удавник за последните й думи. Не беше длъжна да ги казва, но щом го направи, се почувствах така, сякаш ми бяха пораснали крила. Стигнахме до колата и аз й отворих вратата.

— Къде ще ходим?

— Гладна ли си? — попитах я и се сетих за чийзбургерите на плажа.

— Не много — отвърна тя. — Хапнах малко, когато се върнахме от обекта.

— Какво ще кажеш за една разходка по плажа?

— Ммм… може би по-късно.

Беше ясно, че има нещо друго предвид.

— Защо ти не кажеш какво искаш да правим? — улесних я аз.

Лицето й светна.

— Какво ще кажеш да отидем и да кажем едно здрасти на баща ти?

Май не бях чул добре.

— Да отидем при татко? Наистина ли го искаш?

— Наистина — кимна тя. — Да го посетим за малко. После ще хапнем и ще потанцуваме.

Колебаех се, но тя сложи ръка на рамото ми.

— Моля те!

Не умирах от щастие, но тя го направи така, че да не мога да й откажа. Започнах да свиквам с това, но проблемът беше, че я исках цялата вечер само за себе си. Не разбирах защо настоява да се запознае с татко точно сега, освен ако просто не тръпнеше от желание да остава насаме с мен. И тази мисъл ме жегна.

Но тя беше в отлично настроение, говореше ентусиазирано колко много работа са свършили през тези два дни. Утре щели да слагат прозорците. Оказа се, че през цялото време Ранди работел точно до нея, което обясняваше породените между тях „приятелски чувства“ — така го нарече тя. Съмнявах се, че и Ранди би го нарекъл така.

Скоро наближихме къща ни. Прозорецът в кабинета на татко светеше. Изключих мотора и забарабаних с ключовете по таблото.

— Нали ти казах, че татко е мълчалив човек?

— Да — каза тя, — но това няма значение. Просто искам да се запозная с него.

— Защо? — Прозвуча отвратително, но наистина бях изумен.

— Защото е единственото ти семейство — отвърна тя. — И защото те е отгледал.

Представих ги един на друг веднага щом татко се съвзе от шока. Ненадейното ми появяване, и то в комплект със Савана, беше тежък удар за него. Прокара няколко пъти ръка по голото си теме в очакване на нещо ужасно.

— Извинете ни, че не позвънихме, преди да дойдем, но не винете Джон — каза мило тя. — Аз настоях.

— О — измънка той. — Няма нищо.

— Да не би да прекъснахме нещо?

— Не.

Той погледна към нас, после заби поглед в пода.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

За миг в гостната настъпи пълна тишина, тримата стояхме един срещу друг и мълчахме като глухонеми. Савана се усмихваше мило, но се съмнявам, че татко го забеляза.

— Ще пиете ли нещо? — попита той, спомнил си внезапно, че трябва да поеме ролята на домакин.

— Не, благодаря — отвърна Савана. — Джон ми каза, че колекционирате монети.

Той се обърна към мен, сякаш се чудеше да отговори ли, или да си замълчи.

— Опитвам се — отвърна накрая.

— И ние сигурно прекъснахме най-грубо заниманията ви с колекцията — закачи го Савана, както се закачаше с мен.

За моя изненада татко се засмя. Не високо, нито дълго, но все пак се засмя. Невероятно!

— Не, не сте ме прекъснали. Просто изучавах новата монета. Купих я днес.

Той говореше и ми хвърляше по едно око, явно за да провери как ще реагирам.

Савана не забеляза или се направи, че не вижда напрегнатия му поглед.

— Имате нова монета? Каква е?

Той пристъпи от единия крак на другия. После, за мое учудване, я погледна и попита:

— Искате ли да я видите?

Прекарахме четирийсет минути в кабинета му.

Почти през цялото време аз седях на стъпалото пред вратата и слушах историите му, които знаех наизуст. Като всички сериозни колекционери той държеше съвсем малка част от монетите вкъщи. Нямах никаква представа къде са останалите, но ги въртеше, на всеки две седмици вкъщи се появяваха нови екземпляри, а старите изчезваха като с вълшебна пръчка. Обикновено не носеше вкъщи скъпите монети, но какво от това? Имах чувството, че дори и да й покаже обикновено пени с лика на Линкълн, Савана пак щеше да се прехласне. Тя зададе дузина въпроси, на които аз, а и всеки справочник, би отговорил без проблем, но с напредването на вечерта коментарите й станаха по-задълбочени. Вместо да пита за цената на всяка от тях, тя се интересуваше къде и как я е открил, а той я заливаше с подробности за досадните уикенди, прекарани в Атланта, Чарлстън, Рейли или Шарлът.

Разказа й надълго и нашироко всичко, за каквото се сети. Добре де, защо не? Но ме подразни факта, че за четирийсет минути изрече повече думи, отколкото бе казал на мен, откакто си бях дошъл. От моя ъгъл виждах ясно страстта, за която бе говорила Савана, но това го бях виждал хиляди пъти и то с нищо не промени мнението ми, че използва колекцията, за да избяга от живота, а не да го прегърне. Бях спрял да говоря с него за монети, защото исках да говорим за друго; той от своя страна спря да говори за монети, защото знаеше, че се дразня, но не можеше да говори за нищо друго.

И все пак…

Татко беше щастлив и аз го виждах със собствените си очи, видях как погледът му блести, как гали монетите, докато й показва годината им или докато й обяснява какво прави една монета ценна. Показа й гравирани монети, показа й сечени в Уест Пойнт — любимите му. Извади голямата лупа, за да й покаже пукнатините по някои от тях и лицето му сияеше както никога. Въпреки отвращението си към колекцията не можех да не си призная, че се радвам да го видя такъв.

Но татко си беше татко. Нямаше никакво чудо. След като й показа монетите, разказа й всичко за тях и я запозна с откриването на всяка една, той набра скорост и продължи нататък. Започна да се повтаря и когато осъзна това, се сви в черупката си и стана тих като тревата. Савана, изглежда, усети притесненията му, защото посочи към монетите върху бюрото и каза:

— Благодаря ви, господин Тайри. Мисля, че научих нещо интересно.

Татко се усмихна, беше трогнат. Сега беше мой ред да се намеся.

— Наистина беше чудесно, но трябва да тръгваме.

— О… добре.

— Беше чудесно, че се запознахме.

Татко подаде ръка, но Савана се наведе и го прегърна.

— Трябва да се видим пак — прошепна в ухото му тя.

Той й върна прегръдката и аз се сетих за безжизнените целувки, които получавах от него в детството. Запитах се дали и тя се чувства неловко като него.

Щом потеглихме, Савана потъна в мислите си. Сигурно трябваше да я попитам за впечатлението й, но май не исках да чуя отговора. Познавах добре баща си и отношенията ни не бяха лесни, но тя беше права, когато каза, че той е единственото ми семейство, отгледал ме е и макар да се оплаквах често от него, нямаше да ми хареса, ако някой друг кажеше нещо неприятно за него.

Бях сигурен, че тя няма да каже нищо лошо, просто не беше в природата й, но все пак…

Савана се обърна към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме запозна с него. Той има толкова… добро сърце.

Никой досега не бе казвал такова нещо за него и ми стана приятно.

— Радвам се, че ти харесва.

— Разбира се — каза тя и звучеше напълно искрено. — Той е… нежен, благороден човек… Но мисля, че разбирам защо си имал неприятности в миналото с него. Той изглежда… не е много лесен за общуване.

— Така е.

Тя свъси вежди, но очите й блестяха.

— И с лошото си поведение си искал да го предизвикаш.

— Предполагам, че е така — засмях се аз.

— Как така предполагаш — поклати глава тя. — Ти трябва най-добре да знаеш.

— Бях още дете.

— Аха, вечното извинение. Само че няма да мине. Аз например никога не съм се опитвала да се наложа на нашите.

— Да, ти си била идеална. Вече ми го каза.

— Шегуваш ли се с мен?

— В никакъв случай.

Тя ме изгледа подозрително.

— Мисля, че все пак го правиш — заключи накрая.

— Добре, де, може би малко.

Тя обмисли внимателно отговора ми и тръсна глава.

— Е, може би мъничко го заслужавам. Но знаеш ли, не съм толкова идеална.

— Нима!

— Естествено, че не съм. Например спомням си ясно, че преминах четвърти клас с петица.

Аз се опулих насреща й и изиграх пълен шок.

— Не! Не може да бъде!

— Истина е.

— Как успя да го преживееш?

— А ти как мислиш? — потръпна тя. — Но си казах, че повече никога няма да го допусна.

И за миг не се усъмних.

— Огладня ли вече?

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

— Какво ти се яде?

Савана вдигна косата си нагоре и я хвана на конска опашка, после я пусна и тя се разпиля върху раменете й.

— Какво ще кажеш за един голям сочен чийзбургер?

Мина ми през ума, че е прекалено хубаво, за да е истина.

7.

— Признавам, че това е най-интересното място за вечеря — заяви Савана и се огледа доволно.

В далечината между дюните се виждаше дълга редица от клиенти, които сновяха от паркинга до капачето и обратно.

— Най-хубавото място в града — отбелязах и лакомо отхапах от огромния бургер.

Савана седеше на пясъка съвсем близо до мен и гледаше към морето. Бургерите бяха фантастични, сочни и с много месо, и въпреки че пържените картофки бяха малко мазни, всичко беше страшно вкусно. Савана ядеше и се взираше в океана. Изведнъж ми се стори, че принадлежи много повече на това място от мен самия.

Спомних си за начина, по който говореше за баща ми и за всички други, включително и за мен. Имаше рядката дарба да дава на хората това, от което се нуждаеха най-много, и в същото време да остане вярна на себе си. Не приличаше на никого от познатите ми, нито по външност, нито по характер. Беше прекрасна, просто не можех да разбера какво харесва в мен. Двамата бяхме напълно различни. Тя беше момиче от планините, умно и мило, отгледано от грижовни родители, готово да помогне на всеки в нужда. Аз бях татуиран глупак в униформа, недодялан в обноските и чужденец дори в собствения си дом. Тя се държеше с татко по-мило от мен самия, беше възпитана да уважава хората. Прииска ми се да приличам поне малко на нея.

— За какво си мислиш? — обърна се тя към мен.

Нежният й глас ме откъсна от мислите ми.

— Чудех се защо си тук — признах си. — Имам предвид с мен.

— Защото обичам океана, а не ми се случва много често да съм до него. У нас няма нито вълни, нито раци и раковини. Не знам защо, но е така.

Погледна ме дяволито и ме потупа по ръката.

— Шегувам се — засмя се. — Тук съм, защото искам да съм тук.

Не знам защо се вълнувах толкова. Всичко, свързано с нея, беше ново и непознато, не бях сигурен, че някога ще свикна с това чувство. Тя отново ме потупа и отмести поглед към океана.

— Тук е прекрасно. Липсва ни само залезът и всичко ще бъде просто идеално.

— За целта трябва да отидем от другата страна на Щатите.

— Наистина ли? Искаш да кажеш, че слънцето залязва на запад? — стрелна ме с поглед тя и в очите й светнаха весели пламъчета.

— Така съм чувал.

Савана изяде само половината от бургера. Загъна внимателно останалата част и я мушна в чантата си. После двамата събрахме опаковките и салфетките и тя сложи чантата си върху тях, за да не ги разпилее вятърът, изпъна крака и ме погледна едновременно съблазнително и невинно.

— Искаш ли да ти кажа за какво си мисля?

Вдигнах вежди, опиянен от погледа й.

— Мислех си колко много ми липсваше през тези два дни. Наистина, радвам се, че имах възможност да опозная останалите. Обядвахме заедно, вечерта се забавлявахме, но на мен все ми се струваше, че нещо липсва. Радостта ми не беше пълна. И чак днес, когато те видях да идващ към мен, разбрах защо се чувствам така.

Аз преглътнах. В едно друго време и в един друг живот сигурно щях да я целуна. Исках го от цялото си сърце, но не го направих. Продължих да я гледам с отворена уста. Тя посрещна погледа ми без сянка на притворство.

— Когато ме попита защо съм тук, се пошегувах, защото си мислех, че отговорът е очевиден. Струва ми се… правилно да съм с теб. С теб ми е леко, като че съм със стар приятел. Предполагам, че родителите ми се чувстват така един с друг. Те обичат да са заедно, допълват се взаимно и аз винаги съм искала един ден да намеря човек, с когото да се чувствам по същия начин. — Тя замълча за миг, после отново се взря в очите ми. — Искам да те запозная с тях.

Гърлото ми пресъхна.

— Аз също искам — успях да кажа.

Тя сложи ръка в моята и ние сплетохме пръсти. Известно време останахме така, потънали в блажена тишина. Чайките ровеха с човките си из плитчините за храна. Вятърът ги разгони и те се разлетяха над плажа и водата. Вече се стъмваше, в мастиленосиньото небе плуваха сиви облаци. По плажа се разхождаха влюбени двойки.

Излезе прохладен ветрец и насити въздуха с мирис на море. Всичко ми изглеждаше различно! Ново и в същото време уютно, сякаш винаги сме били заедно. А дори не бяхме истинска двойка. Но един нахален гласец прошепна в ухото ми: докога ще бъде така? След малко повече от седмица заминавах за Германия и всичко щеше да свърши. Имах достатъчно опит от приятелите си, за да знам, че е нужно нещо повече от няколко дни, колкото и специални да са те, за да може една връзка да издържи, когато между теб и момичето ти лежи цял океан. Виждал съм много момчета след отпуск да се кълнат, че са влюбени, и може би наистина бяха, но връзката им приключваше за няколко месеца.

Времето, прекарано със Савана, ме караше да се питам дали е възможно да има и изключения от общото правило. Имах нужда от нея и както и да се развиеха отношенията ни, знаех, че няма да забравя нито един от миговете, прекарани с нея. Може да ви звучи невероятно, но тя бе станала част от живота ми и отсега се измъчвах, че утре през деня нямаше да имам възможност да съм с нея. Нито на следващия ден, нито на последващия ден. Може би с другите не е било така и затова любовта им не издържаше на раздялата?

— Виж, виж там! — извика неочаквано тя. — При скалите.

Погледнах към металносивата повърхност на океана, но не видях нищо. Савана скочи и изтича към брега.

— Ела! — извика през рамо. — Побързай!

Станах, тръгнах след нея, но след малко затичах, за да скъся разстоянието между нас. Тя спря на самия бряг. Чух развълнуваното й дишане.

— Какво става? — попитах разтревожено.

— Ето там.

Присвих очи и най-сетне ги видях. Бяха три, наредени един след друг. Гмурнаха се във водата и след миг подадоха глави малко по-надолу.

— Млади делфини — казах. — Минават оттук почти всеки ден.

— Знам — отвърна тя, — но изведнъж ми заприличаха на сърфисти.

— Да, и аз съм забелязал. Те обичат да си играят, особено вечер. Хората най-сетне са излезли от водата, те се чувстват в безопасност и се забавляват.

— Искам да отида при тях. Винаги съм искала да плувам с делфини.

— Няма да те допуснат до себе си. Когато те усетят, ще спрат танца си или ще се преместят по-надалеч, където не можеш да ги стигнеш. Държат се особено с хората, забелязал съм го, докато сърфирам. Любопитни са, идват съвсем близо до теб, започват най-нахално да те изучават, но ако тръгнеш към тях, веднага отпрашват навътре.

Продължихме да ги гледаме, докато се отдалечиха от брега и здрачът ги скри от погледа ни.

— Време е — напомних й аз.

Тръгнахме към колата, като по пътя спряхме да оберем боклука от вечерята.

— Може би ще е рано за танците, но ще почакаме.

— Няма значение — каза тя. — Все ще намерим какво да правим. Трябва да те предупредя, че не съм голяма танцьорка.

— Ако не искаш, няма да ходим — казах веднага. — Можем да идем на друго място.

— Къде, например?

— Обичаш ли кораби?

— Какви кораби?

— Големи. Знам едно място, където можем да видим огромен военен американски параход.

Тя изкриви устни и аз разбрах, че отговорът е „не“. И за пореден път си пожелах някога да си имам собствено местенце, където да мога да я заведа. Не бях сигурен, че ако имах, щеше да дойде, и ако бях на нейно място, сигурно нямаше да приема такава покана.

В крайна сметка аз бях човешко същество със своите слабости.

— Чакай! — спря изведнъж тя. — Знам къде можем да отидем.

— Къде — попитах заинтригуван.

Групата бе започнала работа едва вчера, но строежът бе напреднал удивително. Стените вече бяха издигнати, имаше си дори покрив. Савана го огледа подробно от прозореца на колата и чак тогава се обърна към мен.

— Искаш ли да ти го покажа отвътре?

— С удоволствие — отвърнах.

Последвах я, без да откъсвам очи от фигурата й, обгърната от лунна светлина и сенки. Докато газех из строителната прах, дочух музика от нечие радио. Идваше от кухненския прозорец на съседите. Савана вървеше пред мен. Качи се на стъпалото пред входната врата и огледа с гордост плода на собствения си труд. Приближих се до нея и сложих ръка на раменете й. Тя наведе глава и се отпусна на гърдите ми, сякаш искаше да си почине.

— Ето тук прекарах последните два дни — почти прошепна тя, повлияна от нощната тишина. — Как го намираш?

— Чудесно е. Обзалагам се, че семейството тръпне в очакване да влезе в новия си дом.

— Така е. Те са прекрасни. Наистина си заслужиха тази къща въпреки голямата конкуренция. Домът им е бил унищожен от урагана Фран и като много други те нямат застраховка. Семейството се състои от майка и три деца, бащата ги е напуснал отдавна. Ако се запознаеш с тях, няма начин да не ги обикнеш. Децата пеят в църковния хор. Толкова са възпитани, вежливи… обзалагам се, че майка им работи здравата, за да смогне с всички задължения.

— Значи ги познаваш?

Тя кимна към къщата.

— Помагаха и през двата дни. — Тя вдигна глава от гърдите ми и попита. — Искаш ли да погледнеш вътре?

Неохотно я пуснах и казах:

— Ти водиш.

Къщата не беше много голяма — горе-долу колкото нашата — но партерът беше по-отворен и така изглеждаше широка. Савана ме хвана за ръка и ме разведе из всяка стая, обясни подробно какво още трябва да се направи, въображението й се спираше на всеки детайл. Започна да обмисля какви тапети ще бъдат най-подходящи за кухнята, какъв да е цветът на плочките в коридора, завесите във всекидневната и даде няколко предложения за лавицата над камината. Гласът й бе изпълнен със същата радост и вълнение, с които ми говореше за делфините. Беше невинна и изпълнена с живот като дете.

Отново ме поведе към входа. В далечината се чу тътен от приближаваща се буря и аз я притеглих по-близо до себе си.

— Тук ще има тераса. Ще бъде достатъчно голяма, за да побере два плетени стола, маса и дори люлка. Четиримата ще могат да си почиват на нея през лятото и да се събират за църква в неделните утрини. Тяхната църква е наблизо, ето защо това място е толкова удобно за тях.

— Звучиш, сякаш наистина ги познаваш.

— Не съвсем — каза тя. — Нямах възможност да говоря много с тях, но се досетих за някои неща. Така правя с всяка къща, където помагам — обикалям из помещенията и си представям как ще се подреди живота на собствениците. Тогава ми е по-интересно, докато работя.

Луната се скри в облаците и небето стана мастиленочерно. На хоризонта проблесна светкавица, само след миг заваля лек дъждец и забарабани по покрива. От двете страни на улицата натежалите от листа дъбове започнаха възбудено да си шушукат, гръмотевиците отекваха из празните стаи на къщата.

— Ако искаш да ходим някъде, трябва да тръгнем преди бурята да се развихри.

— Забрави ли, че няма къде да ходим? — погледна ме тя. — Освен това аз обичам гръмотевиците.

Притиснах я до себе си и вдишах аромата й. Косата й ухаеше на зрели ягоди.

Дъждът постепенно се засили и започна да се излива косо към земята. Единствената светлина идваше от уличната лампа пред къщата и осветяваше половината лице на Савана. Другата половина беше в сянка.

Точно над нас проблесна мълния, последва я адски гръм, дъждът се превърна в порой и бързо образува големи кални локви. Но въздухът беше топъл и свеж. В ъгъла на една от стаите бях видял натрупани щайги, притичах и донесох две вместо столове. Не беше много удобно, но поне нямаше да сме прави.

Савана седна до мен и аз изведнъж осъзнах, че идването ни тук е най-доброто нещо, което можехме да измислим. За пръв път бяхме напълно сами и докато седяхме един до друг под дъжда, ми се стори, че я познавам от цяла вечност.

8.

Твърдите и ръбести щайги поставиха на изпитание задните ми части, но Савана сякаш не усещаше нищо. Или се правеше, че не усеща. Облегна се назад, но скоро се изправи.

— Съжалявам — усмихнах й се. — Мислех, че така ще ни е по-удобно.

— Няма проблем. Просто краката ме болят. Иначе е супер.

Да, помислих си, наистина е супер. Изведнъж си спомних как през дългите часове на пост си мечтаех, че седя до моето момиче, и сърцето ми се изпълни с блаженство.

Сега разбрах какво съм изпуснал през тези години.

Савана сложи глава на рамото ми и аз съжалих, че съм в армията, че базата ми е толкова далече оттук и че избрах именно този път в живота си, а не друг, който би ме направил част от нейния.

Прииска ми се да съм студент в Чапъл Хил, да строя къщи през лятото и да яздя на кон до нея.

— Много си мълчалив — обади се тя.

— Извинявай, просто си мислех за тази вечер.

— Хубави работи, надявам се?

— Много хубави.

Тя се намести по-удобно, кракът й докосна моя и аз настръхнах от желание.

— И аз си мислех за тази вечер. Само че за баща ти. Винаги ли е бил такъв? Срамежлив, отбягва погледа на човека, с когото говори?

— Да — казах. — Защо?

— Просто питам.

На две крачки от нас бурята вилнееше, небето се раздираше, от облаците се изливаха реки от дъжд. Водата се стичаше като водопад от всички страни на къщата. Една светкавица освети небосклона над нас, последвана от оглушителен пукот като картечен откос. Ако стъклата на прозорците бяха сложени, сигурно щяха да затракат като при земетресение.

Савана се притисна в мен и аз я притиснах до себе си. Можех да седя така цял живот.

— Ти си по-различен от другите момчета — погали ухото ми ниският й плътен глас. — Някак по-зрял, по-отговорен.

Аз се усмихнах в тъмното. Приятно ми беше, че мисли така за мен.

— И не забравяй войнишката подстрижка и татуировките.

— Да, подстрижката и татуировките… те вървят към комплекта, но какво да се прави, никой не е съвършен.

Смушках я в ребрата и се престорих на обиден.

— Ако знаех, че няма да ги харесаш, не бих ги направил.

— Не ти вярвам — каза тя и се отдръпна от мен, — но все пак, извинявай. Не трябваше да го казвам. Имам предвид, че аз не бих си направила, но на теб ти отиват и са част от образа.

— Какъв образ?

Тя посочи една по една рисунките на ръката ми, като започна от китайския йероглиф.

— Тази ми говори, че живееш по собствени правила и не се интересуваш какво мислят хората за това. Онази от пехотата означава, че се гордееш с професията си. А бодливата тел… тя показва какъв си бил като тийнейджър.

— Какъв изчерпателен психологически профил! Но си абсолютно права.

— Мисля да запиша психология, след като завърша с медицината.

— Можеш директно да отидеш на изпит, ще ти дадат дипломата веднага.

Въпреки че вятърът все още гънеше дърветата и тук-там някой гръм отекваше в нощта, дъждът започна да намалява.

— Бил ли си някога влюбен?

Въпросът й ме свари неподготвен.

— Това пък откъде го измисли?

— Мислех си, че да си непредсказуема е част от образа на мистериозната жена.

— Ах, сега разбирам. Отговорът на въпроса ти е „не знам“.

— Как така не знаеш?

Трудно ми беше да й обясня.

— Преди няколко години излизах с едно момиче. Тогава си мислех, че съм влюбен в нея. Но сега, като си припомням историята, не съм толкова сигурен. Харесвах я, обичах да си прекарвам времето с нея, но не мислех за нея, когато не бяхме заедно. Излизахме, но не бяхме двойка, ако можеш да схванеш разликата.

Тя се замисли, но не каза нищо.

— Ами ти? — погледнах предпазливо. — Била ли си влюбена?

Лицето й изведнъж посърна.

— Не — отвърна някак с неохота.

— Но си мислела, че си. Като мен, нали? Тя рязко пое въздух. Аз не млъквах:

— Работата ми във взвода също изисква известна доза психология. И опитът ми говори, че в миналото си имала сериозна връзка.

Тя се усмихна, но усмивката й не беше весела.

— Знаех си, че ще се сетиш — промълви след малко и гласът й беше неочаквано тих. — Наистина, имах връзка през първата година в университета. И наистина си мислех, че съм влюбена.

— А сега какво мислиш?

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Не знам.

Аз се втренчих в нея.

— Не е нужно да ми казваш, ако…

— Няма нищо — вдигна тя ръка, за да ме спре. — Просто е трудно да го споделя. Опитах се да го забравя. Никога не съм разказвала на родителите си за него. Всъщност на никого не съм казвала. Всичко е толкова банално. Момиче от малък град отива в университета и среща красив батко, председател на своето братство. Той е известен, богат и чаровен и малката провинциалистка е на седмото небе, че такова момче може да се заинтересува от момиче като нея. Той се отнася с нея като с принцеса, останалите първокурснички ревнуват и постепенно тя започва да се чувства специална. Съгласява се да отиде на вечеря с преспиване в един от онези модерни хотели извън града, въпреки че е предупредена, че той не е такъв, за какъвто се представя. И се оказва точно така. Той е от онези момчета, които издълбават резка на таблата на леглото си за всяко излъгано момиче.

Тя затвори очи, сякаш да събере мислите си.

— Но момичето остава глухо за приказките на приятелките си и отива с него. Не пие и той не настоява, но с готовност й налива сода. Изведнъж започва да й се вие свят, да залита и той й предлага да я заведе до една от стаите на хотела, за да си полегне. Следващото, което си спомня, е, че той я слага на леглото и започва да я целува. В началото това й харесва, но изведнъж в главата й проблясва, че някой, може би той, й е сложил нещо в содата и единствената му цел всъщност е да направи още една резка на таблата си.

Тя започна да изстрелва една след друга думите като картечница.

— Той започва да мачка гърдите и, разкъсва роклята и бикините й, ляга върху нея и е толкова тежък, че тя не може да го избута, чувства се напълно безпомощна и започва да го моли да спре, защото никога досега не го е правила, но е замаяна, езикът й е надебелял и не може да говори, нито да извика за помощ. Добре, че друга двойка, наела стаята, се появява и тя успява да избяга оттам, обляна в сълзи и със скъсаната рокля в ръка. Успява да се довлече до тоалетната и не спира да плаче. Другите момичета случайно влизат и виждат размазания грим и скъсаната рокля и вместо да я подкрепят, започват да й се смеят, казват, че е трябвало да предвиди какво ще стане и всъщност си го заслужава. Накрая тя успява да се обади на един приятел. Той пристига веднага и е достатъчно благороден, за да не задава никакви въпроси, докато я откарва обратно в общежитието.

Когато свърши разказа си, кръвта ми кипеше. Не съм светец, но никога през живота си не бих насилил жена да направи нещо, което не иска.

— Много съжалявам — беше единственото, което успях да измисля.

— Няма защо да съжаляваш. Не си го направил ти.

— Просто не знам какво друго да кажа, освен ако…

Гласът ми замря. Тя вдигна лице към мен и бузите й бяха мокри от сълзи. Сърцето ме заболя.

— Освен какво?

— Освен ако не искаш… де да знам, да пребия оня боклук.

Тя се засмя тъжно.

— Знам, че би го направил.

— Аз… такова, сериозно.

Тя ми се усмихна отново и погледът й беше едновременно тъжен и невинен като на дете.

— Затова няма да ти кажа името му. Но съм трогната. Беше много мило от твоя страна.

Стана ми приятно, че го каза. Отново се загледахме в нощта пред нас със здраво преплетени една в друга ръце. Дъждът най-сетне бе спрял и музиката от съседната врата отново достигна до ушите ми. Не знаех песента, но беше нещо от ранната ера на джаза. Едно от момчетата във взвода си падаше по джаз.

— Ето това имах предвид, когато казах, че първата година не беше лесна за мен. Исках да прекъсна следването си. Мама и татко, господ да ги поживи, си мислеха, че просто ми е мъчно за дома, и настояха да остана. Но тогава научих нещо за себе си. Разбрах, че имам достатъчно сили да премина през нещо подобно и да оцелея. Знам, че можеше да бъде по-лошо. Много по-лошо. Но за мен и това беше достатъчно. Успях да си взема поука.

Но аз мислех за нещо, което бе казала преди.

— Тим ли беше приятелят с колата?

Тя се сепна и вдигна глава.

— На кого другиго би телефонирала? — разсъдих на глас.

Тя кимна.

— Прав си. Той беше чудесен. Досега не ме е питал за подробности и аз не съм споделяла нищо с него. Но оттогава започна да се държи покровителствено и това не ми харесва много.

Замълчахме и аз размислих върху случката. Възхитих се на проявената от нея смелост, не само през онази вечер, но и след това.

Ако не бе споделила сама, никога нямаше да се досетя, че й се е случило нещо подобно. Защото въпреки всичко тя продължаваше да гледа оптимистично на живота.

— Обещавам ти, че ще бъда истински джентълмен — промълвих в ухото й.

Тя ме погледна учудено.

— Какво говориш?

— Тази вечер. Утре. Когато и да е. Аз не съм като онзи боклук.

Савана прокара пръст по брадичката ми и от допира й кожата ми настръхна.

— Знам, глупчо — каза нежно тя. — Защо иначе ще съм с теб?

Гласът й беше толкова нежен, че едва се въздържах да я целуна. Знаех, че моментът не беше подходящ, но не можех да мисля за нищо друго.

— Знаеш ли какво ми каза Сюзан първата вечер, когато ти си тръгна и аз отидох при тях?

Аз я погледнах в очакване.

— Каза, че я плашиш. Че не би искала да остава насаме с теб.

— Чувал съм и по-лоши неща за себе си — уверих я с усмивка аз.

— Не, не става дума затова. Думите й показват, че нищо не разбира. Когато на плажа ми подаде чантата, аз погледнах в очите ти и видях благородство и увереност, дори и нежност, но нямаше нещо плашещо. Знам, че звучи невероятно, но имах усещането, че вече те познавам.

Извърнах поглед, без да отговоря. Уличната лампа оцвети надигащата се от загрятата земята мъгла. Щурците бяха подхванали своята песен, подсвиркваха си весело един на друг. Преглътнах, защото гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах към Савана, после към тавана, след това забих поглед в краката си и накрая отново се взрях в очите й. Тя стисна ръката ми и аз поех дълбоко въздух. Зачудих се как така се случи по времето на един най-обикновен отпуск, в това най-обикновено място да срещна такова необикновено момиче и да се влюбя до полуда. В Савана Лин Къртис.

Тя видя вълнението ми, но не го разгада.

— Съжалявам, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно — прошепна тя. — Просто мислех на глас, без да си дам сметка как ще се отрази това върху теб.

— Не си виновна с нищо — прекъснах я и взех лицето й в ръце. — Просто… досега никой не ми е казвал такива думи.

Замълчах, наивно реших, че ако успея да задържа думите в себе си, ще се измъкна от клопката и бурните чувства щяха някак си да отминат.

— Нямаш представа колко много значат за мен последните няколко дни — не се сдържах. — Запознанството ни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Спрях отново и се поколебах. Не го ли кажех сега, нямаше да мога да го кажа никога.

— Обичам те — прошепнах.

Винаги съм си представял, че ще е много трудно, но се оказа, че не е така. Бях абсолютно уверен в любовта си и въпреки че се надявах един ден да чуя същите думи и от нея, най-важното беше, че го казах и бях готов да й дам сърцето си, без да търся гаранции за взаимност.

Навън започна да застудява. Локвите блестяха като разтопено сребро на лунната светлина. Облаците се разкъсаха и звездите между тях затрептяха, сякаш ми намигаха и се радваха на смелостта ми.

— Минавало ли ти е някога през ума нещо подобно? — разтвори широко очи тя. — Имам предвид ти и аз заедно?

— Не — признах неохотно.

— Това ме плаши мъничко.

Стомахът ми се сви, сякаш ме бяха ударили. Разбира се, тя не изпитваше същите чувства към мен.

— Не е нужно да ми отговаряш — побързах да кажа. — Не ти признах, за да…

— Знам — прекъсна ме тя. — Ти не разбираш. Не съм изплашена от думите ти, а защото в същия момент мислех да ти кажа същото. Обичам те, Джон!

Дори и сега не съм сигурен как точно се случи. В един момент си говорехме, в следващия тя се наведе към мен и за миг се изплаших, че ако я целуна, ще разваля магията, но беше твърде късно да спра. Когато устните й срещнаха моите, разбрах, че дори да живея сто години и да посетя всяко непознато кътче на света, никога няма да забравя мига, когато целунах моето момиче за пръв път. Разбрах още, че ще я обичам вечно.

9.

Останахме на строежа до късно през нощта. Оттам отидохме на плажа и се разхождахме, докато тя започна да се прозява. Изпратих я и я целунах под лампата над външната врата.

Въпреки че бях мислил за Савана целия предишен ден, това беше нищо в сравнение със следващия. Чувството беше различно, но умът ми беше само и единствено в нея. Усмихвах се без причина и дори и баща ми го забеляза, когато се върна от работа. Не го коментира, аз и не очаквах, но когато ми каза, че се готви да прави лазаня, и аз го потупах ентусиазирано по рамото, не се стресна като друг път. През цялата вечеря и после, докато стана време да се оттегли в кабинета си, му говорих за Савана. Той не каза много, но мисля, че се зарадва заради мен и остана още по-доволен от факта, че споделям с него. Вечерта се прибрах късно и намерих в шкафа поднос прясно изпечени кифлички с фъстъчено масло и бележка, че в хладилника има мляко.

Заведох Савана на сладолед, после разгледахме туристическата част на града. Разходихме се из магазините и аз открих, че се интересува от антики. По-късно отидохме да погледнем бойния параход, но не останахме дълго. Тя се оказа права — беше скучно. После се прибрахме в къщата и седнахме около огъня е колегите й.

Следващите две вечери прекарахме вкъщи. Татко беше готвачът. Първата вечер Савана не отвори дума за монетите и разговорът куцаше. Тя се постара да създаде непринудена атмосфера, надяваше се да ни накара да се разкрием един пред друг, но той се съсредоточи върху чинията си и предимно слушаше. Когато тръгнахме, едната й вежда бе повдигната нагоре и въпреки че не ми се искаше да си промени първоначалното мнение за него, знаех, че е точно така.

Но на следващата вечер, неочаквано за мен, тя отново поиска да отидем у дома. Двамата с баща ми скоро се намериха в кабинета му и прекараха около час, увлечени в разговор за колекцията. Аз ги гледах от моето място на стъпалото на прага и се чудех какво ли си мисли Савана за ситуацията, с която лично аз отдавна се бях примирил. Молех се да й е по-интересно отколкото на мен. Когато поехме с колата обратно към плажа, разбрах, че няма за какво да се тревожа. Тя заговори за него с възторг и оцени високо факта, че ме е отгледал сам. Не знаех какво да отвърна, но си отдъхнах. Изглежда, бе започнала да възприема татко какъвто е.

До уикенда присъствието ми в къщата на плажа не изненадваше вече никого. Повечето от студентите ме знаеха по име, макар да не проявяваха голям интерес към мен. Изтощени от тежката работа през деня, те се събираха пред телевизора още към седем или осем, дремеха там до девет и никой не се сещаше за пиене и любовни приключения. Всички бяха с бронзов загар, а ръцете им бяха в мазоли. Много от тях бяха с превързани пръсти.

Но в събота вечер нещата се промениха. Аз се появих се в момента, когато веселбата вече набираше скорост, момчетата разтоварваха касите с бира от багажника на пикапа. Помогнах им да ги вкараме в хладилния шкаф и си отбелязах наум, че от деня, когато срещнах Савана, не съм близвал алкохол. Грилът отново бе инсталиран на терасата и всички ядохме край огъня както миналия уикенд. После тръгнахме на разходка по брега, аз носех одеяло и кошница със сандвичи за късна закуска. Разстлах одеялото, двамата се излегнахме по гръб, загледахме се в танца на падащите звезди и, занемели от възхита, проследявахме красивата бяла диря след тях. Беше една от онези прекрасни вечери с лек ветрец, колкото да разхлажда въздуха, но не прекалено, за да е студено. Говорихме до забрава, целувахме се до забрава и неусетно заспахме в прегръдките си.

Когато утринните лъчи докоснаха челата ни, се надигнах и се загледах в спокойните черти на лицето й. Зората осветяваше в златно разпиляната по одеялото й коса. Едната й ръка беше на гърдите, а другата над главата й и аз си пожелах да се будя до нея през остатъка от живота си.

После отново отидохме на църква и Тим пускаше шеги из целия път дотам и обратно, независимо, че през седмицата не си бяхме казали дума. Попита отново дали не искам да им помогна със строежа. Отговорих, че си заминавам следващия петък и няма да съм им от голяма полза.

— Той е дошъл да си почива, Тим — засмя се Савана.

Тим вдигна ръце:

— Е, да не кажеш, че не съм опитал.

Тази седмица беше най-романтичната в целия ми досегашен живот. Чувствата ми към Савана се засилваха с всеки изминал ден, но времето течеше и с приближаването на края в мен се надигаше разяждащо безпокойство, защото много скоро всичко щеше да свърши. Опитвах се да прогоня страховете си, но в неделя вечерта не успях да заспя дори и за миг. Не можех да си намеря място, мислих цяла нощ за нея и се опитвах да си представя как ще живея в Германия, докато тя е от другата страна на океана, заобиколена от мъже, един от които изпитваше към нея същите чувства като мен.

В понеделник вечерта отидох в къщата, както винаги, но не можах да я открия никъде. Помолих да проверят в стаята й, надникнах навсякъде, но не я намерих. Не беше на терасата, нито на плажа.

Отидох при другите и попитах за нея, но те само свиха рамене. Някои от тях чак сега осъзнаваха, че не е с тях. Най-накрая едно от момичетата, Сенди или Кенди, не съм много сигурен, посочи към брега и каза, че преди един час я е видяла там.

Веднага се запътих натам. Търсих я дълго, обиколих брега в двете му посоки и най-накрая я съзрях на кея. Изкачих на бегом стълбите. Вълните ревяха и се разбиваха в дървените подпори под мен. Реших, че е дошла, за да наблюдава играта на делфините или сърфистите. Тя седеше, свела глава, подпряла на коленете си брадичка. Едва когато наближих, разбрах, че плаче.

Никога не съм знаел какво да правя, когато се разплаче момиче. Ако трябва да съм напълно откровен, не знаех какво да правя, когато въобще някой се разплаче. Баща ми не плачеше никога, а ако го е правил, не е било в мое присъствие. Аз лично плаках за последен път в трети клас, когато паднах от къщичката си на дървото и си изкълчих ръката. Във взвода съм виждал момчета да плачат. Обикновено ги потупвах по рамото и бързах да се отдалеча, оставяйки грижата на някой друг с повече опит в тия работи.

Савана ме видя, преди да реша какво да предприема. Бързо избърса сълзите от зачервените си очи и се опита да се успокои. Между краката си стискаше онази чанта, която бях извадил от водата.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не — отвърна тя и сърцето ми се сви.

— Искаш ли да те оставя сама?

Тя обмисли предложението ми и поклати глава.

— Не — каза едва чуто.

Останах на място, без да знам какво да правя.

— Ще се оправя — въздъхна Савана.

Кимнах и пъхнах ръце в джобовете.

— Искаш ли да останеш сама? — попитах отново.

— Трябва ли да ти отговоря наистина?

Поколебах се, но отвърнах:

— Да.

Тя се засмя тъжно.

— Остани. Искам да седнеш до мен.

Седнах, където ми посочи и след кратко колебание, сложих ръка на рамото й. Известно време останахме така, без да говорим. Савана постепенно се успокои, дишането й се нормализира, но сълзите продължаваха да капят от очите й.

— Купих ти нещо — каза с треперещ глас тя. — Надявам се да ти хареса.

— Сигурно — измърморих.

Тя изтри очите си.

— Знаеш ли за какво си мислех, когато дойдох тук? — и продължи, без да изчака отговор. — Мислех за нас. Припомних си как се запознахме, за какво си говорихме през първата вечер, спомних си как се перчеше с татуировките си и как гледаше накриво Ранди. И глупавото ти изражение, когато ме видя да сърфирам за пръв път.

Гласът й замря и аз я притеглих към себе си.

— Сигурен съм, че ще открия комплимента в думите ти. Не може да няма, само трябва да го потърся.

Савана се опита да се усмихне, но не успя.

— Спомням си всичко без изключение — продължи тя. — До най-малка подробност. Времето, прекарано с баща ти, сладоледа, дори оня загубен параход.

— Повече няма да ходим там — обещах аз, но тя ме спря с ръка.

— Остави ме да довърша. Въобще не схващаш какво ти говоря. Казвам ти, че обичам всеки спомен от нашата седмица, макар че не съм го очаквала. Не съм дошла тук за това. Откъде да знам, че ще се влюбя в теб? И в баща ти, по различен начин, разбира се.

Аз наведох глава.

Тя прибра един непослушен кичур зад ухото си.

— Мисля, че баща ти е чудесен. Много добре се е справил с теб, а знам, че ти не…

Объркано поклатих глава:

— И за това ли плачеш? Заради баща ми?

— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?

Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.

— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.

— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.

— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я усещам сега.

Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.

— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.

Тя се поколеба, но продължи:

— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.

— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.

Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.

Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.

— Каква книга си ми купила?

Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.

— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.

Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.

— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.

Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.

— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.

Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.

— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.

— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.

— Мисля, че можеш да научиш нещо — упорстваше тя.

— Сигурно. Не се съмнявам, че вътре има подробна информация.

— Има много повече — каза тихо тя. — Искам да я прочетеш заради баща си. Може би тук ще откриеш път към него.

Усетих, че несъзнателно съм стиснал юмруци.

— Какво общо има едното с другото?

— Не съм специалист — вдигна рамене тя, — но тази книга съдържа в себе си всичко, преподавано ни от нея през двата семестъра. Учила съм от тази книга нощи наред. Авторката е интервюирала повече от триста души с подобни разстройства.

— Е, и? — махнах нетърпеливо с ръка.

Тя усети напрежението в гласа ми и се взря тревожно в мен.

— Знам, че съм само студентка, но прекарах много часове с деца със синдрома на Аспергер. Разговаряла съм дълго с тях, а имах възможност да се запозная и с възрастни заболели, докато й помагах в интервютата за книгата.

Тя коленичи пред мен и докосна ръката ми.

— Баща ти показва отклонения, присъщи на много от тях.

Вече знаех какво се опитва да ми намекне, но по някаква причина държах да ми го каже директно.

— Какво означава това? — настоях, зареден като бомба от ярост.

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Мисля, че баща ти има синдром на Аспергер.

— Баща ми не е малоумен.

— Не съм казала такова нещо. Синдромът на Аспергер… е нарушаване на умственото развитие…

— Не ме интересува какво е! — извиках към нея. — Татко не е болен от това! Грижи се за мен от бебе, работи, плаща сметките си редовно. Дори е бил женен.

— Може да имаш нарушение и да живееш нормално…

Докато говореше, си спомних нещо, което бе казала преди малко.

— Чакай, чакай! — спрях я и се опитах да възстановя точните й думи. — Нали преди малко каза, че се е справил много добре с мен?

— Да — потвърди тя, — и мисля, че…

Чак сега разбрах напълно значението на думите й и ченето ми се стегна. Погледнах я, сякаш я виждах за пръв път.

— Мислиш, че е като Рейнман, нали? И като се има предвид проблема му, наистина се е справил добре, нали?

— Не… не ме разбираш. Синдромът на Аспергер може да бъде в по-лека форма или да приема крайни…

Но яз не я слушах.

— И ти го уважаваш по тази причина. Не защото наистина го харесваш.

— Не, чакай…

Скочих бързо от мястото си. Изведнъж почувствах нужда от повече пространство и се преместих на перилата срещу нея. Сега разбрах защо настояваше толкова много да го посети. Не защото искаше да прекара известно време с него, а за да го изучава. Стомахът ми се сви на топка.

— Ето защо прекара две вечери у нас, нали? — обърнах се рязко към нея.

— Какво…

— Не защото ти беше приятно, а само за да се увериш, че си права.

— Не…

— Стига лъжи! — извиках в лицето й.

— Не лъжа.

— Ти седя до него с часове, преструваше се, че се интересуваш от монетите, но всъщност го изучаваше като маймуна в клетка.

— Нищо подобно! — Тя също скочи на крака. — Аз уважавам баща ти…

— Защото си мислиш, че има проблем и си призвана да му помогнеш да го преодолее. Сега вече разбрах всичко — пронизах я с поглед аз.

— Грешиш, Джон. Аз го харесвам…

— Как няма да го харесваш, нали е опитното ти зайче — казах през зъби. — Не знаех, че когато харесваш някого, си правиш разни експерименти с него. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тя поклати глава.

— Не — промълви едва чуто. Явно за пръв път си даваше сметка какво е направила и устните й започнаха да треперят. Гласът й също трепереше, когато заговори: — Прав си. Не трябваше да го правя. Но толкова ми се искаше да го разбереш.

— Защо? — Пристъпих крачка напред. Мускулите ми станаха на камък. — Аз го разбирам напълно. Израснал съм с него, забрави ли? Живея с него.

— Опитвах се да помогна — безпомощно наведе глава тя. — Исках да прокарам мост между вас.

— Не съм молил за помощта ти! Не я искам! И какво ти влиза в работата, мамка му?

Тя извърна глава и заплака.

— Не си… — опита се да каже нещо, гласът й се давеше сред ридания. — Мислех, че искаш да знаеш.

— Да знам какво? Че си мислиш такива неща за него? Че за да общувам нормално с него, трябва да говоря за монети, така ли? Кажи!

Не се опитвах да скрия гнева си и с крайчеца на окото забелязах, че приближаващите към нас рибари, явно решили да хвърлят въдиците си веднъж-дваж и от кея, се върнаха назад, решени да потърсят друго място. Явно бяха видели мълниите в очите ми и това ги спря. И по-добре. Двамата продължавахме да стоим един срещу друг, но аз не исках повече отговори, честно казано, въобще не я исках. Все още се опитвах да преглътна факта, че часовете, прекарани с баща ми, не са били нищо друго, освен търсене на ключ към професионална загадка.

— Може би — прошепна тя.

Примигах изненадано, не бях сигурен, че съм чул правилно.

— Чу ме много добре — сви рамене тя. — Може би това е единственото нещо, за което ще можеш да разговаряш някога с него. Може би той просто не може да говори за друго.

Отново стиснах юмруци.

— Искаш да кажеш, че зависи от мен?

Не очаквах отговор, но тя каза:

— Не знам. — Очите й все още бяха пълни със сълзи, но гласът й бе изненадващо твърд. — Затова ти купих книгата. Исках да я прочетеш и сам да решиш. Ти го познаваш много по-добре от мен. И никога не съм казвала, че не е способен да се справя с ежедневието си, повече от очевидно е, че може. Но помисли обективно за неговите несменяеми схеми на действие, фактът, че не поглежда към хората, докато разговаря с тях, социалните му проблеми…

Обърнах й гръб. Исках да ударя нещо. Все едно какво.

— Защо правиш това? — попитах съвсем тихо.

— Защото ако бях на твое място, щях да искам да знам. Не го казвам, за да нараня теб или баща ти, а да ти дам възможност да го разбереш.

Прямият й отговор ме убеди, че наистина го вярва. Но това не ме интересуваше. Обърнах се рязко и си тръгнах. Исках да се махна от нея.

— Къде отиваш? — извика след мен Савана. — Джон, почакай!

Не се обърнах. Забързах напред и след малко вече бях до стълбите. Слязох на два скока, ритнах злобно пясъка и тръгнах към къщата. Нямах представа дали ме следва. Щом наближих, всички погледи се насочиха към мен. Бях бесен и знаех, че изглеждам така. Ранди тръгна към мен с кутия бира в ръка. Явно беше видял Савана след мен, защото се изпречи на пътя ми. Няколко момчета от братството му застанаха до него.

— Какво става? — попита войнствено той. — Савана добре ли е?

Опитах се да продължа, но той хвана ръката ми.

— Хей, на теб говоря!

Неразумен ход от негова страна. Усетих бирения дъх и разбрах откъде идва куражът му.

— Остави ме — изръмжах и се опитах да продължа.

— Какво й е? — стисна ръката ми той.

— Остави ме или ще ти счупя китката.

— Хей, какво става? — чух гласът на Тим някъде зад мен.

— Какво й направи? — настояваше Ранди. — Защо плаче? Да не си я ударил?

Усетих как гневът плисна във вените ми.

— За последен път те предупреждавам.

— Какво ви става момчета — гласът на Тим звучеше по-отблизо. — Успокойте се. Зарежете тия глупости!

Усетих, че някой се опитва да ме хване отзад. Последвалото беше чиста проба инстинкт за самосъхранение. Забих лакът в слънчевия сплит на този зад мен и той изохка. Без да се обръщам, хванах ръката на Ранди и я извих така, че падна на колене. Още някой притича зад гърба ми. Ударих сляпо с лакът и чух, че нещо изхрущя. Завъртях се на пети, готов за следващия.

— Какво правиш? — изпищя Савана.

Видяла какво става, тя тичаше с всички сили към нас.

Ранди лежеше на пясъка, държеше ръката до гърдите си и се гърчеше. Тези, които ме бяха нападнали в гръб, се валяха в пясъка.

— Защо го удари? — изскимтя като кученце Савана. — Той само се опитваше да ви разтърве.

Чак сега огледах момчетата и видях проснатия на земята Тим. Държеше лицето си с две ръце и кръвта шуртеше между пръстите му. Всички останали гледаха като парализирани към приятелите си, единствено Савана коленичи до него и се опита да му помогне.

Той изстена и въпреки вълната на ярост в гърдите си ми стана жал за него. Защо точно Тим? Исках да го попитам, да му кажа, че не съм искал да го нараня. Вината не беше моя. Не бях започнал аз. Но вече беше късно. Не бях глупак, и за миг не си въобразих, че ще ми простят и ще забравят, независимо колко много го исках. Защо, по дяволите, трябваше да се случи така?

Оставих Савана да се вайка над Тим и тръгнах към входа. Хвърлих зъл поглед към другите, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре. Не исках да нараня още някого.

— Майчице мила, Тим… Кървиш толкова силно… Трябва да те заведем в болницата…

Изкачих стълбите, минах през къщата и скоро бях при колата. Преди да се усетя, вече карах бясно към къщи, ругаейки себе си и цялата шибана вечер.

10.

Не знаех къде да отида, просто подкарах из града и започнах да превъртам в паметта си всичко, случило се тази вечер. Бях бесен на себе си заради Тим — за другите не ме беше грижа, признавам си — и за Савана не ми пукаше, все още не можех да преглътна това, което ми бе казала на кея.

Как бе започнало всичко? В един момент си мислех, че я обичам повече, отколкото е възможно да обича човек, а в следващия вече й крещях. Вбесих се, когато започна да го увърта, въпреки че не ми бе ясно какво ме разгневи толкова много. Наистина не бяхме близки с татко и аз наистина си мислех, че не го познавам добре. Тогава откъде дойде този гняв? И защо ме държеше още?

„Защото — обади се тънкият гласец в главата ми — тя може да се окаже нрава.“

Макар че какво от това? Какво значение имаше дали страда от някакъв си синдром? Можеше ли нещо да се промени? И какво й влизаше на нея в работата?

Натисках газта и продължих да се люшкам от хладнокръвното приемане на фактите до гнева и обратно. Спомних си, за кой ли път, звука на счупено, когато лакътят ми достигна носа на Тим, и този спомен влоши нещата още повече. Защо се бе опитал да спре мен? Защо не тях? Не аз започнах кавгата.

А Савана… да отида ли утре да й се извиня? Тя наистина вярваше, че баща ми притежава този проклет синдром и по свой собствен начин се опитваше да помогне. И ако беше права, може би наистина трябваше да знам. Това щеше да обясни нещата…

Но след това, което направих на Тим, как щеше да реагира тя? Той беше най-добрият й приятел и дори и да се закълна, че е станало случайно, щеше ли да има значение за нея? Ами другите? Тя знаеше, че съм войник, но сега, когато бе видяла наистина какво означава това, дали чувствата й щяха да останат непроменени?

Прибрах се вкъщи чак към полунощ. Влязох, без да паля лампата, и надникнах в кабинета на татко. Не беше там, разбира се. Всяка вечер си лягаше в определено време, беше човек на реда, знаех го много добре, Савана също го бе забелязала.

Проснах се на леглото, макар да знаех, че няма да заспя. Искаше ми се да мога да започна тази вечер отново, поне от момента, когато ми даде книгата, но беше невъзможно и реших да не мисля повече за това. Нито за татко, нито за Савана или за счупения нос на Тим. Но не можех да избягам от себе си и цяла нощ се взирах в тавана, предъвквайки за стотен път всяка част от проклетата вечер.

Чух тракане на съдове в кухнята и скочих от леглото. Бях все още с дрехите от вчера, но се съмнявах, че ще забележи.

— Добро утро, татко — измърморих.

— Здрасти, Джон. Искаш ли закуска?

— Разбира се — отвърнах. — Има ли кафе?

— В каната.

Налях си в една чаша. Вестникът беше на масата както винаги. Знаех, че първо щеше да прочете заглавната страница, после щеше да кара, докато стигне спорта и светската хроника. Тях никога не поглеждаше. Човек на установения ред.

— Как прекара вечерта? — попитах небрежно.

— Все същото — отвърна той.

Не се учудих, че не ме пита на свой ред. Вместо това включи миксера и разбърка яйцата. Беконът вече цвърчеше в тигана. След малко се обърна към мен и аз знаех точно какво ще попита.

— Искаш ли да изпечем филийки?

Той излезе за работа точно в седем и трийсет и пет.

Щом останах сам, прегледах вестника, но новините не ме заинтересуваха, оставих го на масата и се зачудих какво да правя. Нямах желание за сърф, въобще не ми се излизаше и тъкмо си мислех дали да не се върна в леглото и да се опитам да поспя, когато чух една кола да спира пред нас. Предположих, че някой ще предложи да почисти каналите или да погледне покрива за счупени керемиди, не очаквах да е за мен, и когато се почука на вратата, се стреснах.

Отворих и замръзнах на място. Бях абсолютно неподготвен за тази среща. Тим стоеше пред мен и пристъпваше от крак на крак.

— Здрасти, Джон — усмихна ми се той. — Знам, че е рано, но може ли да вляза?

На носа му имаше огромна лепенка, а двете очи и кожата наоколо беше синя и подута.

— Д-да… разбира се — отстъпих. Все още не вярвах на очите си.

Тим влезе и се запъти към всекидневната.

— Едва успях да открия къщата. Онази вечер, когато те докарах, беше тъмно, а и не обърнах голямо внимание. Минах покрай вас няколко пъти, докато установя точното място.

Отново се усмихна и чак тогава забелязах, че носи някакъв плик.

— Искаш ли кафе? — успях най-сетне да се отърся от шока. — Мисля, че ще се събере за още една чаша.

— Не, благодаря. Тази нощ почти не съм спал, нямам нужда от кофеин.

Кимнах и се осмелих да кажа:

— Слушай… за снощи. Съжалявам, не съм искал…

Той вдигна ръце, за да ме спре.

— Всичко е наред. Знам, че беше случайно. Трябваше да го предвидя. Трябваше да хвана един от онези.

Огледах внимателно лицето му.

— Боли ли?

— Сега е добре — докосна леко превръзката той. — Просто висяхме много време в болницата. Първо чакахме да влезем при доктора, после чакахме да извика още някой, за да наместят носа. Но се заклеха, че ще е като нов. Може да остане малка гърбица, но се надявам това да ми придаде по-солиден вид.

Усмихнах се и се почувствах зле.

— Извинявай още веднъж.

— Приемам извинението ти — каза той. — И го оценявам. Но не затова съм тук.

Той се приближи към канапето и попита:

— Имаш ли нещо против да седна? Все още се чувствам замаян.

Поканих го с жест, седнах на облегалката до него и подпрях лакти на коленете си. Тим се намести удобно на канапето и остави плика до себе си.

— Искам да поговорим за Савана. И за това, което стана снощи.

Споменаването на името й върна всички черни мисли в съзнанието ми и аз наведох глава.

— Знаеш, че с нея сме добри приятели, нали? — попита той, но не дочака отговор. — Тази нощ, докато чакахме в болницата, имахме време да поговорим. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, за да те помоля да не й се сърдиш. Савана осъзнава, че е допуснала грешка и не е нейна работа да поставя диагнози на баща ти. Бил си напълно прав да реагираш така.

— Защо тогава не дойде лично?

— На строежа е. Някой трябва да движи нещата, докато се възстановя. А и тя не знае, че съм тук.

Аз поклатих тъжно глава.

— Не знам защо полудях така изведнъж.

— Защото не си искал да го чуеш — каза тихо той. — Аз се чувствам по същия начин, когато някой заговори за брат ми. Той се казва Алън и е аутист.

Погледнах го изненадано:

— Алън е твой брат?

— Да, защо? — вдигна вежди той. — Да не би Савана да ти е говорила за него?

— Спомена — смотолевих и си спомних, тя бе говорила повече за брата, който бил толкова търпелив с този Алън, че я вдъхновил да специализира в тази област.

Тим отново докосна мястото под очите си и трепна от болка.

— Искам да знаеш — продължи той, — че съм напълно съгласен с теб. Въобще не й е работа да се намесва и й го казах. Помниш ли, когато ти казах, че е наивна? Ето това имах предвид. Иска да помага на хората, но понякога само влошава положението.

— Вината не е само нейна — обадих се. — Казах ти, че реагирах прекалено остро.

Той ме погледна и в очите му имаше някаква настойчивост и разбиране.

— Мислиш ли, че може да се окаже права?

Стиснах ръце една в друга.

— Не знам. Не ми се вярва, но…

— Но не знаеш. А дори и да разбереш, какво ще промени това, нали? — Отново не дочака отговора ми. — Минал съм по този път, Джон. Помня съвсем ясно какво преживяхме аз и родителите ми с Алън. Дълго време не знаехме какво не е наред и дали изобщо нещо не е наред. И знаеш ли какво си мислех през това време? Мислех си, че това няма никакво значение, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам, да се грижа винаги за него. Но… когато научих за състоянието му, ми стана по-леко. Просто спрях да очаквам да направи това или онова. И го приех какъвто е.

Обмислих внимателно думите му.

— Ами ако се окаже, че няма Аспергер? Какво тогава? Може и да няма, а аз да си мисля, че има.

Той въздъхна.

— Не е толкова лесно да се открие истината, особено при по-леките случаи. Не е като да ти вземат кръв и да я изследват. Може да стигнеш до заключението, че е възможно, но никога да не разбереш със сигурност. А както ми разказа Савана, честно да ти кажа, не мисля, че нещо ще се промени. И защо да се променя? Човекът ходи на работа, отгледал те е здрав и прав, какво повече може да иска човек от един баща?

Докато го слушах, образът на татко в различни ситуации преминаваше през съзнанието ми като на филм.

— Разбрах, че Савана ти е купила книга — погледна ме той.

— Не знам къде е — признах.

— Нося ти я — отвърна Тим. — Видях я в къщата и реших, че трябва да ти я донеса.

Връчи ми книжния плик и аз го отворих. Книгата ми се стори по-тежка от миналата вечер.

— Благодаря.

Той стана от канапето и аз разбрах, че разговорът ни е приключил. Стигна до вратата, но преди да натисне дръжката, се обърна и каза приятелски:

— Нали знаеш, че не е задължително да я прочетеш.

— Знам.

Тим отвори вратата и отново спря. Изглежда, искаше да каже още нещо, но за моя изненада, този път не се обърна с лице към мен.

— Мога ли да те помоля за една услуга? — глухо попита той.

— Давай.

— Не разбивай сърцето на Савана, моля те! Знам, че те обича и… искам да е щастлива.

Значи бях прав. Той излезе и тръгна към колата, а аз застанах до прозореца и го изпратих с поглед, сигурен, че я обича колкото мен.

Оставих книгата на дивана и излязох да се поразтъпча. Когато се върнах, отново не я погледнах. Не мога да ви кажа защо, може би се страхувах.

Но след няколко часа надвих страховете си и прекарах следобеда в четене и съживяване на забравени спомени за татко.

Тим беше прав. Нямаше точен и сигурен път за поставяне на диагноза, нито строги правила, нямаше начин някога да науча със сигурност. Някои хора със синдром на Аспергер имаха нисък коефициент на интелигентност, но други, с по-остри форми на аутизъм, като героят на Дъстин Хофман, Рейнман, бяха гении в дадени области. Трети се социализираха толкова добре, че никой никога не разбираше, но имаше и такива, които трябваше да бъдат настанени в съответните заведения. Някои ставаха велики музиканти или математици например, но процентът им не беше по-висок от процента на великите музиканти и математици сред нормалното население. Но научих нещо много важно — когато татко е бил дете, в света имало само двама запознати със симптомите на заболяването лекари и дори родителите му да са забелязали нещо смущаващо, не е имало начин да разберат на какво се дължи. Много често тези деца са смятани за малоумни или прекалено стеснителни и ако не са били приемани в болнични заведения, оставала единствено надеждата, че някога ще успеят сами да го преодолеят. Разликата между аутизма и синдрома на Аспергер се заключва най-общо в следното: аутистът живее в свой собствен свят, докато човекът, страдащ от Аспергер, живее в нашия, но по свой собствен начин.

Границите не са точно очертани, защото по тези показатели много хора ще се окажат набедени за носители на отклонението.

И все пак имаше индикации, че твърдението на Савана може да е вярно. Редът на действие, останал непроменен през годините, социалното му отчуждение, липсата на интерес към всяка тема с изключение на монетите, желанието му да остане сам — всичко това можеше да е особеност на кого ли не, но с татко беше различно. Нормалните хора правеха сами избора си, докато при него, както при други хора, описани в книгата, този избор сякаш им бе наложен насила. Той просто не можеше да живее по друг начин. В крайна сметка разбрах, че синдромът може да обясни състоянието му и ако беше така, то той не само не искаше да се промени, а просто не можеше. Въпреки многото условности и несигурност, намерих решението за успокояващо. Поне ми обясняваше два въпроса, свързани с майка ми, които човъркаха съзнанието ми още от детска възраст. Какво бе открила в него тя и защо си бе тръгнала?

Знаех, че никога няма да науча със сигурност, и нямах намерение да ровя в миналото. Но възбуденото ми въображение нарисува картина на един тих мъж, увлечен в разговор за някаква рядка монета с бедната млада сервитьорка, която прекарва своите самотни нощи в мечти за по-добър живот. Може да е флиртувала с него, може би не, но той определено си е паднал по нея и е продължил да се появява всяка вечер в ресторанта в точно определен час. С времето тя сигурно е забелязала благородството и търпението, което по-късно му бе дало сили да ме отгледа. А може би е разгадала правилно мълчаливия му характер, разбрала е, че е от мъжете, които никога няма да изпуснат нервите си и да я нагрубят с думи или с действия. Надали е била влюбена, но тези качества са й били достатъчни, за да се омъжи за него. Може би си е представяла, че ще продадат колекцията и ще живеят ако не щастливо, то поне сносно. Забременяла е и когато разбрала, че той няма никакво намерение някога да я продаде, внезапно изтрезняла, оказала се вързана за мъж, който не се интересувал от нищо, освен от монетите си. Дали самотата и огорчението са надвили над добрите й намерения, или просто е била егоистка, но при всички случаи тя зажадняла да се махне и когато бебето се родило, при първата възможност избягала от баща ми.

А може би не е било така, откъде да знам?

Най-вероятно никога нямаше да науча истината, но какво значение имаше това за мен? Единственото, което имаше значение, беше татко и ако наистина нещо в главата му не беше наред, можех само да се възхищавам на смелостта му. Бе успял някак си да установи точни правила на живот и бе оцелял. Може и да не бяха нормални, но ми бяха помогнали да стана човекът, какъвто съм, и за мен това беше достатъчно.

Той ми беше баща и бе направил най-доброто, на което бе способен. Сега го знаех със сигурност. И когато най-сетне затворих книгата и се опитах да преглътна буцата в гърлото си, открих, че дълбоко в себе си се гордея с него.

Татко се върна от работа, преоблече се веднага и се захвана със спагетите. Облегнах се на вратата и започнах да го изучавам точно както бе направила Савана, а аз бях избухнал заради това. Странно как познанието изменя възприятието.

Забелязах колко прецизен беше в движенията си — как внимателно отвори кутията на точно указаното място и изсипа внимателно спагетите във водата, как държеше дървената бъркалка винаги под еднакъв ъгъл спрямо тигана, докато запържваше каймата. Знаех точно кога ще прибави сол и пипер. Знаех, че след малко ще отвори кутия с доматен сос и както винаги той не ме разочарова, отвори я в точния момент. Разбира се, не попита как съм прекарал деня, работеше мълчаливо. Вчера си мислех, че мълчи, защото сме си чужди един на друг, днес осъзнах, че можем завинаги да си останем такива. Но за пръв път през целия ми живот, това не ме разстрои.

Докато вечеряхме, не го попитах как е прекарал в работата, знаех, че няма да ми отговори. Вместо това му разказах за Савана, помогнах му да разчистим масата и продължих да водя едностранен разговор. Той изми съдовете, избърса два пъти плота, после взе солта и пипера и ги остави точно където бяха, преди да се върне от работа. Имах усещането, че има желание да допринесе с нещо към разговора, но просто не знаеше как. А може би се самозалъгвах, за да се почувствам по-добре. Не че имаше значение. След минута той бе готов да се оттегли в кабинета си.

— Татко — спрях го аз. — Имаш ли нещо против да ми покажеш какви монети си купил напоследък?

Той ме погледна стреснато, сякаш не бе сигурен, че е чул правилно, после заби поглед в пода. Прокара ръка през рядката си коса. Олисялото петно на темето му бе станало още по-голямо. Вдигна отново поглед към мен и ми заприлича на изплашено дете.

— Добре — каза накрая.

Тръгнахме заедно към кабинета. Усетих ръката му на гърба си и осъзнах, че от години не съм бил толкова близо до него.

11.

Следващата вечер застанах на кея и докато се възхищавах на играта на сребристите отблясъци на луната върху водната повърхност, се чудех дали Савана ще дойде на срещата. Снощи, след часовете, прекарани в разговор за монети и радостта да видя татко развълнуван, аз му казах лека нощ и отидох до плажа. Написах бележка до Савана, в която я молех да се видим утре на кея. Сложих я в плик, надписах го и го оставих в колата на Тим. Знаех, че ще й го предаде, без да го отвори, въпреки че нямаше да му е приятно. За малкото време, откакто го познавах, бях разбрал, че и той като баща ми е много добър човек. Много по-добър от мен.

Не знам дали постъпих добре с бележката, но измислих единствено това. Знаех, че заради вчерашната разправия не съм добре дошъл в къщата, аз също не исках да виждам нито Ранди, нито Сюзан, нито някой от останалите. Но как да се свържа със Савана? Тя нямаше мобилен телефон, а аз не знаех телефонния номер в къщата. Тогава се сетих за бележката и как можеше да стигне до нея.

Бях се държал отвратително и си го знаех. Не с нея, но с колегите й — избухнах без никаква причина. Трябваше просто да избягам оттам. Ранди и приятелите му вдигаха тежести, смятаха се за атлети, но нямаха никакъв шанс срещу човек, обучен специално да напада хора. Ако това се беше случило в Германия, сигурно щяха да ме съдят. Правителството не обичаше хората, придобили специални умения с благословията му, да ги използват без негово позволение.

Така че оставих бележката в пикапа, през целия ден гледах припряно часовника и си блъсках главата над един въпрос — ще дойде ли на срещата. Рано-рано отидох на кея. Часът, определен от мен в бележката, дойде и отмина, а аз стоях там като войник на пост и се оглеждах във всички посоки. Най-накрая съзрях в далечината фигурата й и си отдъхнах. Познах я по походката. Облегнах се на перилата и зачаках с разтуптяно сърце.

Тя ме видя и забави крачка. Спря на известно разстояние без намек за прегръдка или целувка. Заболя ме от внезапната промяна.

— Получих бележката ти — каза сухо тя.

— Радвам се, че дойде.

— Трябваше да се промъкна незабелязано, за да не разберат, че си тук. Дочух, че приятелите на Ранди се готвят да ти отмъстят.

— Съжалявам за всичко — прескочих встъплението аз. — Знам, че се опитваше да помогнеш, просто не схванах веднага.

— И?

— И много съжалявам за Тим. Той е страхотен човек. Трябваше да бъда по-внимателен.

— И? — попита отново тя. Гледаше ме втренчено, без да примигва.

Пристъпих от крак на крак. Знаех, че това, което предстои да кажа, не е съвсем искрено. Въздъхнах и измърморих:

— Съжалявам също за Ранди и останалите.

Тя не преставаше да ме пронизва с поглед.

— И?

Смутих се. Какво пропусках, да му се не види?

— И… — започнах и спрях.

— И какво?

— И… — Мозъкът ми работеше трескаво, но не можех да се сетя какво още.

— Не знам — признах накрая, — но каквото и да е, съжалявам и за него.

— И това е всичко? — погледна ме тя и очите й блеснаха игриво.

— Не знам какво друго да кажа — признах.

Но не пропуснах сянката на усмивка по устните й. Тя се приближи към мен и повтори тихо:

— Това ли е всичко?

Аз замълчах.

Савана дойде съвсем близо до мен и обви ръце около врата ми.

— Няма защо да се извиняваш — прошепна в ухото ми тя. — Предполагам, че и аз бих реагирала по същия начин.

— Тогава защо беше тази инквизиция?

— Исках да се уверя, че не съм сбъркала с теб. Че имаш добро сърце.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу — отвърна тя. — Онази нощ разговарях с Тим и той ме убеди, че нямам право да ти казвам всичко онова. Правият беше ти. Аз нямам нужната квалификация да анализирам баща ти, но бях толкова самонадеяна, че го направих. Вината не беше твоя. Не беше твоя и за Тим, въпреки че ми е приятно да чуя извинението ти. Дори и само за да знам, че в бъдеще ще го направиш пак, ако се наложи.

Тя облегна глава на гърдите ми и аз затворих очи. Не исках нищо повече от този свят, освен да останем така завинаги.

По-късно, след няколко часа, прекарани в целувки и разговори, аз прокарах пръст по брадичката й и прошепнах:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За книгата. Прочетох я и мисля, че сега разбирам татко малко по-добре. Снощи двамата си прекарахме чудесно.

— Радвам се.

— И… благодаря ти, че си, каквато си.

Тя сбърчи чело, но аз побързах да я целуна.

— Ти ми помогна много. Без теб никога нямаше да разбера, че татко има някакъв проблем и този проблем не съм аз. Да знаеш само какво означава това за мен!

Въпреки че на другия ден ги чакаше много работа, обяснихме на Тим, че заминавам вдругиден рано сутринта и той ни влезе в положението. Когато отидох да я взема, той тъкмо слизаше по стълбите. Дойде и се наведе през прозореца на колата. Синините по лицето му бяха почернели. Подаде ми ръка и каза:

— Радвам се, че се запознахме, Джон.

— И аз, Тим — казах сърдечно.

— Пази се.

— Ще се опитам — отвърнах.

Стиснахме си ръцете с чувството, че между нас съществува дълбоко и искрено приятелство.

Със Савана прекарахме сутринта в делфинариума „Форт Фишер“ и разгледахме с интерес странните морски същества, изложени там. Видяхме риби гар, редки същества с дълги носове и остри зъби, порадвахме се на миниатюрните водни кончета в различни цветове. Акулите и рибите-чук бяха в най-големия аквариум. Смяхме се от сърце, докато се опитвахме да измъкнем един рак-отшелник от дупката му, после влязохме в магазина за сувенири. Савана ми купи ключодържател за спомен. По необясними причини в същия магазин се продаваше и един истински пингвин. Савана се възмути и ние напуснахме възмутени магазина.

После обядвахме в един ресторант близо до океана. През цялото време си държахме ръцете и се любувахме на чайките по назъбените скали край брега. Загледани един в друг, не забелязахме сервитьора и се наложи момчето да се разкарва до масата ни цели три пъти, докато се сетим да отворим менюто.

Разказах й за татко и се трогнах от нежността в погледа й, докато ме слушаше. Когато свърших, тя ме целуна. Стиснах й ръката и поех с пълни гърди аромата на дъха й.

— Знаеш ли, искам един ден да се оженя за теб — промълвих.

— Това обещание ли е?

— Ако искаш, ще бъде.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че щом приключиш с армията, ще дойдеш веднага. Не мога да се омъжа за теб, ако не си тук.

— Договорихме ли се? — протегнах ръка.

После се разходихме из Имението на Осуалд — величествена къща с огромна градина, възстановена след войната — един от най-красивите паркове в целия щат. Минахме по горските пътечки, през полянките с диви цветя, цъфнали в хиляди различни цветове, под ярките лъчи на следобедното слънце.

— Кога ти е полетът? — попита тя.

Слънцето вече поемаше по своя път по безоблачното небе към дома си.

— Утре много рано — отвърнах. — Ще бъда на летището, преди да си се събудила.

— И ще прекараш вечерта с баща си, нали?

— Така съм го планирал. Не успях да прекарам много време с него, но съм сигурен, че той ще разбере, ако…

Тя поклати енергично глава:

— Не, не, няма да променяш плановете си. Искам да останеш с него. Надявах се да го направиш и затова реших да прекарам деня с теб.

Вървяхме бавно покрай красиво оформения жив плет на парка.

— Как си представяш нашата връзка? — попитах тихо.

— Няма да е лесно — промълви тя.

— Знам — спрях и я погледнах в очите, — но не искам да приключи.

И замълчах, осъзнал, че каквото и да кажа, нямаше да бъде достатъчно. Притиснах я до гърдите си, жадно целунах нежната извивка на врата и раменете й, захапах кадифената мекота на кожата й.

— Ще ти се обаждам при всеки удобен случай. Когато нямам възможност, ще пиша. Догодина ще имам право на нов отпуск и ще бъда там, където си и ти.

Тя се отдръпна и се опита да хване погледа ми.

— Обещаваш ли?

— Разбира се! — едва не извиках и я притиснах я още по-силно. — Ах, Савана, какво не бих дал, за да мога да бъда по-близо до теб! Но засега това е всичко, което мога да обещая. Ще подам молба за преместване веднага щом пристигна в базата, но знаеш ли колко трудни са тия работи?

— Знам — прошепна тя. По някаква необяснима причина тревогата в гласа й ме изнервяше.

— Ще ми пишеш ли? — попитах.

— Ами… — завъртя очи тя, погледна ме хитро и напрежението в мен изчезна. — Разбира се, глупчо — засмя се. — Няма нужда да питаш. Ще ти пиша редовно. И да знаеш, че пиша страхотни писма.

— Не се и съмнявам.

— Сериозно. Това е традиция в семейството. На всеки празник сядаме и пишем писма на близките си, споделяме колко ни е мъчно за тях и как чакаме с нетърпение да ги видим отново, такива неща.

Отново я целунах по врата.

— Ще ти бъде ли мъчно за мен? Ще броиш ли дните до следващата ни среща?

Тя се отдръпна.

— Ще научиш, когато прочетеш писмата ми.

Засмях се, но сърцето ми се сви.

— Ще ми липсваш — казах сериозно.

— Ти също ще ми липсваш.

— Не ми изглеждаш много разстроена.

— Защото вече си изплаках сълзите по теб, помниш ли? Освен това знам, че все пак някога пак ще се видим. Много мислих и стигнах до заключение, че наистина ще е трудно, но времето минава бързо и докато се огледаме, пак ще сме заедно. Знам го със сигурност. Усещам го със сърцето си, както усещам любовта ти. Знам, че не е краят, ще успеем да преминем през това изпитание. Много влюбени са принудени да го правят. Наистина, любовта им невинаги оцелява, но те нямат това, което имаме ние.

Исках да й вярвам, исках го с цялото си сърце, но в главата ми изникна неканен въпрос: дали наистина щеше да е толкова просто?

Слънцето се скри зад хоризонта и ние тръгнахме обратно към колата. Закарах я до къщата, но спрях малко встрани по улицата, за да не ни видят колегите й. Прегърнах я, целунах я и зарових лице в косите й. Знаех, че следващата година ще бъде най-дългата в живота ми. Колко много ми се искаше да не бях влизал в армията, да съм свободен! Но не бях.

— Трябва да тръгвам.

Тя кимна и сълзите й закапаха. Един възел стегна гърдите ми толкова силно, че се задъхах.

— Ще ти пиша веднага — обещах.

— Добре — намери сили да каже тя и се пресегна за чантата си. Извади химикалка и малко листче и надраска нещо. — Това са адресът ми вкъщи и телефонният номер. Ето и електронния ми адрес.

Кимнах и взех листчето.

— Да знаеш, че през есента ще сменя общежитието с квартира, но веднага ще ти пратя адреса. Винаги можеш да се свържеш с мен чрез мама и татко. Те ще ми предадат всичко.

— Добре. Аз също ще те информирам, ако има някакви промени. Знай, че дори и да ни изпратят някъде, писмата ти ще стигнат до мен. Имейлите също. В армията имаме неограничен достъп до интернет. Дори и в пустинята.

Тя обви раменете си с ръце като изоставено дете.

— Това, че си войник, ме плаши — каза тихо тя.

— Няма защо. Всичко ще бъде наред — уверих я.

Отворих вратата на колата и извадих портфейла си от жабката.

Сложих листчето с адреса вътре и отново разтворих ръце за прегръдка. Тя се сгуши в мен и ние останахме така, докато топлината на тялото й стигна до сърцето ми.

Този път тя се отдръпна първа, отново отвори чантата си и извади едно запечатано писмо.

— Написах го снощи — подаде ми го тя. — За да имаш какво да четеш в самолета. Моля те, не го отваряй дотогава.

Кимнах и я целунах за последен път, после седнах зад кормилото.

— Поздрави баща си от мен — извика тя. — Кажи му, че ако имам време, ще намина да го видя през следващите седмици.

Включих мотора и тя отстъпи. Поех бавно и продължих да я гледам в огледалото за обратно виждане. Понечих да спра и да се върна при нея. Татко щеше да ме разбере.

Знаеше колко много означава тя за мен и сигурно не би искал да ми отнеме възможността да бъда още една вечер с нея.

Но се отказах. Продължих напред, без да откъсвам поглед от образа й в огледалото, фигурата й се смаляваше все повече, а с нея се стопяваше и радостта ми.

Вечерята беше по-тиха от обичайното. Нямах енергия да поддържам разговора и дори татко го разбра. Вместо да се съсредоточи върху тигана, както правеше винаги, докато приготвяше вечерята, той непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи. Изведнъж изключи котлона и се приближи. Това ме изплаши.

Сложи ръка на гърба ми, без да каже нещо, но нямаше и нужда. Разбра, че съм тъжен, и остана дълго така, сякаш се опитваше да попие болката ми, да я изтръгне от сърцето ми и да я направи своя.

На сутринта ме закара до летището и остана с мен, докато чаках да обявят полета. Когато станах, той също се надигна и ми подаде ръка. Вместо да я поема, аз го прегърнах. Тялото му се скова, но този път не обърнах внимание.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Джон.

— И да намериш нови монети, чу ли? Искам да ми разкажеш всичко за тях.

Той наведе глава и се вторачи в пода.

— Аз харесвам Савана. Тя е добро момиче.

Дойде ми като гръм от ясно небе, но беше точно това, което исках да чуя.

Седнах на мястото си в самолета и поставих писмото на Савана в скута си. Нямах търпение да го отворя, но исках да спазя обещанието си. От прозореца се откриваше гледка към брега и аз неволно започнах да търся с поглед кея и къщата. Савана сигурно спеше, но ми се искаше да вярвам, че е на плажа и търси с поглед самолета ми.

Още с излитането отворих писмото. Вътре имаше нейна снимка. Наругах се, че не й оставих своя. Дълго гледах любимото лице, после поех дълбоко въздух и зачетох:

Вдигнах пълните си със сълзи очи и погледнах през прозореца. Под нас имаше дебел слой облаци. Нямах представа къде сме. Всичко, което знаех, беше, че искам да съм си у дома, където ме чакаха.