С дъх на канела

12.

Часове по-късно, през първата си нощ в базата, аз прочетох писмото още веднъж, като си припомнях всеки миг от времето, прекарано с нея. Не беше трудно; спомените владееха изцяло съзнанието ми и ми се струваха по-истински от войнишкия живот. Усещах топлината на ръката й в моята, виждах я да изтръсква водата от косата си, смях се с глас, щом се сетих как ме бе изненадала първия път, когато излязохме със сърфа. През следващите седмици Тони непрекъснато ме поднасяше за Савана, доволен, че най-после се бях съгласил с теорията му за важността на любовта в живота на войника. Търпях го, какво да правя, вината си беше моя, никой не ме бе карал да му разказвам за нея. Той искаше да знае много повече от това, което имах намерение да му кажа. Щом видя, че нямам важна работа и си чета книжка, седна до мен, кръстоса крака и започна да се хили като идиот.

— Разкажи ми пак за този щур ваканционен роман, моля те!

Аз забих очи в книгата и се опитах да не му обръщам внимание.

— Савана беше, нали? Са-ва-на. Мамка му, харесва ми това име. Звучи някак изискано, но бас ловя, че в крайна сметка се е оказала тигрица.

— Млъквай!

— Не ми говори така. Нима не бях аз този, който непрекъснато се тревожеше за теб? Който ти казваше, че трябва да си намериш някоя? Ти ме послуша и сега е дошло време да се разплатим. Искам подробности.

— Не е твоя работа.

— Сигурно сте пили текила, нали? Казах ти, че действа — погледна ме изпитателно.

Аз продължавах да мълча и той не издържа.

— Хайде, де! Знам, че можеш да ми кажеш още нещичко.

— Не искам да говоря затова.

— Защото си влюбен, това искаш да ми кажеш, нали? Но започвам да си мисля, че си измислил цялата история.

— Добре, измислих си я. Приключихме ли?

Той поклати глава и стана.

— Яко си захапал въдицата, приятелче.

Не казах нищо, но пред себе си признах, че е прав. Бях направо луд по нея. Бях готов да направя всичко, за да сме заедно, и подадох молба да ме върнат в Щатите. Командващият, иначе печен мъж, разгледа подробно молбата ми. Когато ме попита за причината, вместо за Савана му разказах за татко. Той ме изслуша внимателно, после се облегна на стола и заяви.

— Това не е достатъчно основание да подпиша, освен ако баща ти не е болен.

Когато напусках кабинета му, вече знаех, че поне през следващите шестнайсет месеца няма да се върна вкъщи. Не криех отчаянието си и по време на следващото пълнолуние излязох от спалното и седнах сам на тревата, където обикновено играехме мач. Легнах по гръб и се загледах в луната, припомних си часовете, прекарани с нея и ругаех наум разстоянието между нас.

В началото писмата и телефонните разговори бяха редовни. Пускахме си и имейли, но скоро разбрах, че Савана предпочита да пише на ръка, и искаше и аз да й отговарям така. „Знам, че е по-бавно от електронната поща, но така ми харесва — писа ми тя. — Обичам изненадата, когато намеря писмо в пощенската си кутия. Обичам сладкото очакване, което трепти в мен, докато свърша с домакинската работа, за да го прочета на спокойствие. Харесва ми, че мога да го взема със себе си и да си го препрочитам в някоя от почивките между лекциите, да се облегна на някое дърво например и да чета, а вятърът да гали лицето ми. Обичам да си те представям как пишеш, приведен над листа хартия, да си мисля с какво си облечен, как държиш химикалката и има ли други хора около теб. Знам, че представата ми е взета от филмите, но те виждам да седиш в палатката, на шперплатовата маса има газена лампа, а вятърът отвън издува брезента. Така е много по-романтично от писмо, писано на машината, с която сваляш музика от интернет или си изготвяш докладите.“

Смях се с глас, докато го четох. Разбира се, нямаше нито палатка, нито шперплатова маса или газена лампа, но нарисуваната от нея картина беше много по-интересна от реалната със стандартното бюро в еднотипните дървени бараки и луминесцентната лампа над него.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силна ставаше любовта ми. Понякога се измъквах от групата, за да остана сам. Изваждах снимката й и я гледах дълго, изучавах всяка извивка на лицето й, всяко косъмче. Времето се изнизваше, лятото неусетно премина в есен, а есента — в зима и тази снимка ми ставаше все по-скъпа. Мислех си, че я помня напълно, но ако трябваше да бъда честен, подробностите започваха да ми се изплъзват. Или не съм ги забелязал, докато бяхме заедно. На снимката например видях, че Савана има малка бенка под лявото око, а това ми бе убягнало през онази седмица. При внимателен оглед забелязах, че усмивката й е малко крива, и това също беше ново за мен. Тези малки дефекти я правеха единствена и неповторима, но ми беше неприятно, че трябваше да науча за тях от снимката.

Но животът продължаваше. Колкото и да мислех за нея, колкото и да тъгувах, задълженията си бяха задължения и аз имах много работа. Като започнем от септември — поради редица обстоятелства, трудни за обяснение дори и от главнокомандващите армията, взводът ми беше изпратен за втори път в Косово и се присъедини към Първа пехотна дивизия за поредната умиротворителна мисия, а всички останали части от пехотата бяха върнати в Германия. Този път беше сравнително спокойно. Не съм стрелял нито веднъж, но това не значи, че прекарах дните в бране на полски цветя за Савана. Държах пушката в готовност, следях за провокации и конфликти, цял ден бях на нокти от напрежение. През нощта заспивах като труп. Признавам, че понякога минаваха два-три дни преди да се сетя за Савана и да се запитам какво ли прави тя сега. Означаваше ли това, че любовта ми не бе истинска? По време на цялата мисия си задавах този въпрос, но винаги си отговарях отрицателно, поради простата причина, че образът й ме връхлиташе, когато го очаквах най-малко, и сърцето ми се свиваше от същата болка като в деня, когато се разделихме. Всичко можеше да я предизвика: разкази на приятели за техните съпруги, гледката на двама влюбени, хванати за ръце, дори и усмивките на селянките, докато колоната ни минаваше покрай тях.

Писмата на Савана пристигаха на всеки десет дни. Когато се върнах в Германия ми връчиха цял куп, но нито едно не можеше да се сравнява с първото й писмо. Повечето бяха обикновени, пълни с ежедневни случки и дори клюки. Научавах всички подробности от живота й: групата бе свършила първата къща предсрочно, но с втората бяха закъсали. За нея трябвало да работят повече, въпреки че всички започнали да се справят по-бързо и ефективно със задачите си. Отпразнували славно завършването на първата къща и целият квартал се присъединил към веселбата. Вечерта отишли в „Скаридената колиба“ и Тим заявил, че това е най-хубавия ресторант в града. Разбрах при кои преподаватели се е залисала за есенния семестър и колко щастлива е, че ще слуша лекции по детска психология при доктор Барне, който наскоро бил публикувал голяма статия в някакво езотерично списание.

Не си въобразявах, че мисли за мен всеки път, когато забие някой пирон в гредите на къщата или докато помага да сложат прозорците, нито се блазнех от мисълта, че докато разговаря с Тим, спира по средата на изречението, обхваната от непреодолим копнеж да чуе моя отговор вместо неговия. Не бях толкова глупав. Мислех си, че нещата между нас са много по-сериозни и че с времето ще се задълбочават.

Най-важното за мен в тези писма беше да разбера дали още мисли за мен и тя никога не ме разочароваше. Това беше причината да пазя всяко нейно писмо. В края им винаги имаше няколко изречения, дори цял абзац, от който ми спираше дъхът. Аз го четях и препрочитах, докато се опитвах да си припомня гласа й. Във второто си писмо тя пишеше:

В писмото, получено, след като й изпратих снимката си:

Ето какво ми писа, когато бях в Косово:

Онази година прекарах една тъжна Коледа, но тя винаги е тъжна, когато си далеч от дома. Това беше първата ни Коледа извън базата. Обикновено прекарвахме празниците в Германия, намирахме с момчетата елха и я украсявахме с мигащи лампички. Но сега повечето от тях бяха в отпуск. Аз бях един от нещастниците, посочени да останат, в случай че на руски приятелчета им скимне да проверят дали сме още живи. Другите заминаха за града, за да подсигурят бира за вечерта, а аз останах и отворих колета от Савана — хубав пуловер, подобен на онзи, който носеше Тим, когато се запознахме, и домашни курабийки. Аз й бях изпратил скъп парфюм. Подаръците й ме натъжиха. Усетих болезнено самотата и реших да й звънна. Тя не ме очакваше, много се зарадва и вълнението й ми държа топло седмици напред. Говорихме повече от час и едва тогава си дадох сметка колко много ми е липсвал гласът й. — Бях забравил лекия акцент и носовото произношение, което се засилваше, когато заговореше бързо. Излегнах се на стола и си представих, че е до мен, докато ми описва сипещия се над главите ни сняг. При мен също валеше сняг, което създаваше илюзията, че наистина сме заедно.

От януари 2001 започнах да броя дните до новата ни среща. Отпускът ми бе планиран за юни, после оставаше по-малко от година и щях да кажа сбогом на армията. Всяка сутрин се събуждах и си казвах: до края остават триста и шейсет дни, после триста петдесет и девет, триста петдесет и осем, но ще видя Савана след сто седемдесет и осем, и седем, и шест, и така нататък. Беше осезаемо и реално, достатъчно близо, за да започна да си мечтая и да кроя планове, но от друга страна, стана причина да осъзная колко бавно минава времето. Не е ли така винаги когато очакваш нещо с нетърпение? Като в ученическите години, когато броях дните до ваканцията, а те се нижеха бавно и аз едва издържах на чина. Ако не бяха писмата на Савана, чакането щеше да ме разбие.

Татко също пишеше. Не толкова често като Савана, но всеки месец, задължително. За моя изненада писмата му бяха много по-дълги от онази една страничка, с която бях свикнал преди. Допълнителните страници се отнасяха единствено и само до монетите. От своя страна в свободното си време аз се отбивах в компютърната зала и правех собствени проучвания. Кълна се, първия път когато му писах за намерената от мен информация, видях на писмото му засъхнали петна от сълзи. Е, не точно, по-скоро бяха плод на въображението ми, защото той никога не спомена, нито направи някакъв коментар за проучванията ми, но ми се щеше да вярвам, че бе изчел всичко с вълнението, с което четеше Сивия каталог.

През февруари ни изпратиха на маневри с други части на НАТО. Казаха ни следното: „Представете си, че годината е 1944 и сте в разгара на боевете, изправени пред немските танкове.“ Безполезна операция, ако питате мен. С този вид войни отдавна е свършено. Времето на испанските кораби и чудото на техните оръдия, както и на славната щатска кавалерия, която лети срещу врага на бързите си коне и спасява всичко живо по пътя си, отдавна си бе отишло. Днес никой не може да каже кой точно е врагът, всички говореха за руснаците, в което нямаше никаква логика, защото предвид световната ситуация се предполага, че трябва да са ни съюзници. Но дори да не бяха, простият факт беше, че вече нямаха работещи танкове, а дори и да са успели да създадат нови хиляда някъде из заводите в Сибир, с намерение да завладеят Европа, най-вероятно напредващата им армия щеше да попадне под ударите на нашите въздушни войски, а не на пехотата. Но какво знаех аз? Времето беше отвратително. От Арктика долетя някакъв сърдит леденостуден фронт и се развихри точно по време на маневрите. Беше истинска епопея със сняг и суграшица, вятърът разви скорост от осемдесет километра в час и всичко това ми напомни на оттеглянето на наполеоновите войски от Москва. Беше толкова студено, че по веждите се образуваше скреж, дъхът прорязваше гърдите като с нож и пръстите ни залепваха за откритите железни части на картечницата. Отлепянето сваляше кожата. Но аз увивах лицето си с шал, стисках здраво оръжието за приклада, марширувах безкрай през кишата в нестихващата снежна буря и полагах всички усилия да не се превърна в ледена статуя, докато се преструвам, че се бия с врага.

Изкарахме така десет дни. Половината от хората ми получиха измръзване на различни места, другата половина ги хвана хипотермията и до края на маневрите от взвода ми останаха три-четири души, които, щом се завърнахме в базата, също бяха прибрани в болницата. Включително аз. Цялата работа беше пълен идиотизъм. И всичко това само защото добрият стар чичо Сам бе пожелал да си поиграе с нас. В крайна сметка командирът ни изкара пред строя и поздрави взвода за добрата работа. Исках да му кажа, че може би ползата щеше да е по-голяма, ако бяхме прекарали това време в изучаване на съвременни тактически ходове. Или поне да ги посъветвам другия път да слушат прогнозата за времето, преди да ни изпратят на подобна акция. Но вместо това приех поздравленията и уверенията на момчетата, че си заслужавам нашивките.

После изкарахме няколко спокойни месеци в базата. Имахме малко тренировки с оръжията, упражнения по навигация, понякога отивахме с момчетата до града да изпием по една-две бири, но през по-голямата част от времето вдигах тонове тежести, бягах стотици километри и спуквах от бой Тони, ако се осмелеше да излезе срещу мен на ринга.

Пролетта в Германия не беше толкова ужасна, колкото си представях след онези маневри. Снегът се стопи, цветята изпъстриха градините и времето започна да се затопля. Е, не стана топло, но се качи над точката на замръзване — достатъчно, за да навлечем шортите и да поиграем фризби и софтбол. Най-после юни наближи и аз започнах да мисля единствено за връщането си. Савана беше завършила и записа летните курсове за квалификацията си. Освен това се готвех да отида при нея в Чапъл Хил и да изкараме две фантастични седмици, планирахме да отидем заедно до Уилмингтън и да се видим с татко. Бях изнервен, развълнуван и уплашен от предстоящата среща.

Да, кореспондирахме си, пишехме имейли и говорехме по телефона. Да, гледахме луната в първата нощ на всяко пълнолуние. В писмата си тя ме уверяваше, че наистина го прави. Но не я бях виждал повече от година и изобщо не знаех как щеше реагира, когато застанем отново един пред друг. Дали щеше да скочи на врата ми още щом сляза от самолета, или ще е по-сдържана, ще мине с една целувка по бузата? Дали разговорът ни щеше да върви гладко, както, преди или щяхме да обсъждаме времето и да се чувстваме неловко? Не знаех нищо, често нощем се будех и си представях различни версии.

Тони знаеше каква треска ме тресе, но ме познаваше добре и предпочиташе да си трае. Когато датата дойде, той ме тупна по гърба и каза:

— Е, братле, скоро ще си при нея. Готов ли си?

— Да.

— Не забравяй да гаврътнеш една текила преди това — изкикоти се той.

Направих гримаса и Тони отново се засмя.

— Всичко ще бъде наред — каза тихо. — Тя те обича, човече, ти нея — също, защо да не е наред?

13.

През юни 2001 година най-после излязох в отпуск. Веднага хванах самолета от Франкфуркт за Ню Йорк, а оттам — за Рейли. Пристигнах в петък вечерта. Савана обеща да ме чака на летището и да ме откара до Ленор при родителите си. Изненада ме с предложението си няколко дни преди да се върна. Вижте, нямах нищо против да се запозная с майка й и баща й, бях сигурен, че са чудесни хора и така нататък, но ако зависеше от мен, предпочитах да съм само със Савана, поне през първите два дни. Не ми се щеше да се разправям с майки и бащи. Въпреки че нямахме сексуални отношения — и доколкото я познавах, нямаше да имаме и този път, макар че тайно си стисках палци — как щяха да реагират те, ако изведа дъщеря им и я прибера по малките часове, независимо, че единствено бихме лежали под звездите. Тя беше голямо момиче, но хората стават странни, когато става дума за децата им. Не си правех илюзии, че ще проявят разбиране. За тях тя винаги щеше да си остане малкото им момиче, ако разбирате какво искам да кажа.

Но Савана имаше собствена гледна точка. Щом имах две седмици на разположение и планирах втория уикенд да прекарам с татко, първата събота и неделя трябваше да бъдем с техните. Беше толкова развълнувана от предстоящата среща с тях, че не ми остана нищо друго, освен да кажа, че нямам търпение да се запозная с тях. Всъщност тайничко се чудех дали ще ни разрешат поне да си държим ръцете, надявах се да направим една разходка из града, преди да отидем у тях.

Щом кацнахме, притеснението ми нарасна и сърцето ми заблъска в гърдите. Не знаех как да действам. Дали да се втурна към нея още щом я видя, или да се държа резервирано и да демонстрирам пълен контрол над положението. Още обмислях положението, когато се оказах на терминала, тръгнах по пътечката и скоро се озовах пред тълпа от посрещачи. Отначало не я видях — прекалено много хора имаше. Но при втория оглед я забелязах. Стоеше малко вляво от голямата група и аз веднага разбрах, че тревогите ми са били напразни. Тя също ме забеляза и хукна към мен — проправяше си път с лакти. Едва смогнах да оставя торбата на земята, преди да я грабна в прегръдките си. Целувката й ни пренесе в едно вълшебно царство със свой собствен език и география. А когато прошепна в ухото ми: „Колко много ми липсваше!“, почувствах, че най-сетне, след като бях живял цяла година разкъсан на две, отново съм цял.

Не знам колко време стояхме там, но когато тръгнахме за багажа и взех ръката й в моята, бях сто процента убеден не само че я обичам повече от преди, но че я обичам повече от всеки друг в живота си.

Из целия път с колата разговаряхме за какво ли не и както си бях мечтал, първо направихме малка разходка из околността. Спряхме на една отбивка и се държахме като истински хлапета. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че беше велико. Няколко часа по-късно пристигнахме в ранчото. Родителите й ни посрещнаха на верандата на малка спретната викторианска къща. За моя изненада майка й ме прегърна и веднага ми предложи бира. Отказах, знаех, че ще бъда единственият пиещ, но оцених усилията й. Джил, така се казваше тя, приличаше много на дъщеря си — мила и приветлива, но чертите й бяха малко по-остри от тези на Савана. Баща й също бе настроен приятелски и ние прекарахме един наистина незабравим уикенд. Савана държеше ръката ми през цялото време и те го приеха съвсем спокойно. След вечеря двамата излязохме на дълга разходка на лунна светлина. На връщане, имах чувството, че никога не сме се разделяли.

Беше повече от ясно, че ще спя в стаята за гости. Не бях и очаквал друго, а и тя беше много по-добра от повечето места, където бях спал. Беше задушно и отворих прозореца, за да прогоня застоялия въздух. Беше дълъг и уморителен ден, биологичният ми часовник все още беше настроен по немското време и аз заспах моментално, но след един час вратата изскърца и ме събуди. Беше Савана. Носеше удобна памучна пижама и чорапи. Затвори внимателно вратата след себе си и дойде на пръсти до леглото.

— Нашите ще ме убият, ако разберат — прошепна.

Мушна се под завивките до мен и се зави до брадичката, сякаш беше на екскурзия в Арктика. Прегърнах я и поех топлината на тялото й.

Двамата се целувахме, шепнехме си и се кискахме почти до сутринта. После тя се върна в стаята си и вероятно съм заспал, преди още да стигне до леглото си. Събудих се чак когато слънцето погъделичка лицето ми. Ароматът на нещо вкусно събуди апетита ми, скочих, навлякох тениската и дънките и слязох в кухнята. Савана беше на масата, разговаряше с майка си, а баща й четеше вестник. Поздравих и седнах срещу нея. Майка й ми наля кафе и сложи пред мен чиния с бекон и яйца. Савана се беше изкъпала и сресала — изглеждаше свежа като ябълков цвят на светлината на утринното слънце.

— Добре ли спа? — попита ме тя и в очите й лумна игриво пламъче.

Кимнах:

— Всъщност сънувах прекрасен сън.

— Какъв беше? — погледна ме любопитно майка й.

Савана ме срита под масата и поклати енергично глава. Признавам, че притеснението й ме забавляваше, но не исках да прекалявам. Престорих се, че се опитвам да си спомня и измърморих:

— Изскочи ми от акъла.

— И на мен ми се е случвало — успокои ме Джил. — Харесва ли ти закуската?

— Чудесно ухае, благодаря — отвърнах и погледнах Савана — Каква е програмата за днес?

Тя се наведе през масата.

— Мислех да пояздим. Ще се справиш ли?

За миг се поколебах и това я разсмя:

— Всичко ще бъде наред — усмихна ми се. — Обещавам.

— Лесно ти е да го кажеш.

Савана яхна Мидас, а за мен оседла Пепър, конят на баща й. Прекарахме по-голямата част от деня на конете, препускахме в галоп из полето и аз опознах една нова част от живота й. Тя бе взела нещо за хапване и ние седнахме да обядвахме на малка полянка, откъдето се откриваше целият град. Савана ми показа училището, където бе учила, и домовете на приятелите си. Нещо в погледа й ми подсказа, че не само обича този град, но и въобще не мисли да го напуска.

Този ден прекарахме шест или седем часа на седлата и аз направих всичко възможно да не изоставам от нея, но беше много трудно. Все пак не забих лице в прахта, но имаше моменти, когато едва удържах юздите. За съжаление разбрах твърде късно в какво съм въвлечен. Едва слязох от седлото и докато вървяхме към ранчото, усетих, че се клатя като патица. Мускулите отзад и бедрата ме боляха така, сякаш Тони ги бе налагал с часове.

Вечерта отидохме в уютно италианско ресторантче. След вечеря Савана предложи да отидем да потанцуваме, но аз едва мърдах краката си, отказах и закуцуках към колата. Савана се разтревожи. Настигна ме, наведе се и стисна бедрото ми.

— Така боли ли?

Подскочих от болка. По някаква причина това я развесели.

— Какво правиш? Боли! — изписках.

— Просто проверявам — ухили се тя.

— Какво има да проверяваш? Казах ти — боли.

— Исках да видя дали малко момиче като мен може да накара един голям, закален в битки войник да запиши като жена.

Разтрих крака си и измърморих:

— Добре, хайде да не се експериментираме повече, става ли?

— Добре. Съжалявам.

— По нищо не личи.

— Наистина съжалявам. Но признай, че е смешно. Аз яздих наравно с теб.

— Ти яздиш непрекъснато.

— Не съм се качвала на кон от месец.

— Да, бе.

— Хайде, признай, че е смешно.

— Нищо подобно.

В неделя всички отидохме на църква, но бях прекалено натъртен, за да предприема някакви други физически действия след това. Щом се върнахме, се проснах на дивана и цял следобед гледах бейзбол с баща й. Майка й ни донесе сандвичи в хола и аз не станах оттам до вечерта — гърчех се от болка всеки път, когато сменях позата. Баща й умееше да общува с лекота и разговорът ни премина от живота в армията до обучението в училище и надеждите му да помогне на няколко талантливи деца от волейболния отбор. Приятно ми беше с него. От кухнята се дочуваха гласовете на Савана и майка й. От време на време Савана прекосяваше стаята с кош, пълни с дрехи, докато майка й зареждаше нова пералня. Въпреки дипломите си момичето все още носеше мръсното си бельо на мама.

Вечерта заминахме за Чапъл Хил и тя ми показа квартирата си. Мебелите не бяха много, но изглеждаха сравнително запазени. Имаше камина и малък балкон с гледка към студентското градче. Въпреки топлото време Савана запали камината. Седнахме пред нея и вечеряхме сирене и бисквити — единственото, което можеше да предложи освен овесените ядки. Беше невероятно романтично… всъщност със Савана винаги беше романтично. Говорихме си до среднощ, но забелязах, че Савана е необичайно тиха. В един момент стана и отиде в спалнята. Изчаках, но когато не се върна, реших да видя какво става. Тя седеше на леглото и стискаше пред гърдите си една възглавница. Вдигна поглед към мен и въздъхна дълбоко.

— Ами… — започна.

— Ами…?

Тя отново въздъхна и прошепна:

— Става късно. Утре трябва да ставам рано за училище.

— Така е — кимнах. — Трябва да поспиш.

— Да… — кимна забързано, сякаш досега не се бе сетила за тази възможност.

Светлината от лампата на паркинга се процеждаше през транспарантите на прозореца и хвърляше загадъчни сенки върху лицето й. Беше много сладка, когато се притеснеше.

— Ами… — повтори тя, загледана в стената.

Вдигнах ръце и предложих:

— Защо не ми постелеш на дивана в хола?

— Нямаш нищо против?

— Разбира се.

Всъщност не беше точно така, но нямах избор.

Тя продължи да гледа през прозореца.

— Още не съм готова — прошепна. — Мислех, че съм, и една част от мен наистина го иска. През последните две седмици размишлявах много и се реших. Струва ми се, че така е редно. Обичам те и ти ме обичаш, а когато хората се обичат, го правят, нали? Беше лесно да си го повтарям, докато те нямаше, но сега…

Гласът й замря.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя.

Най-сетне тя се обърна към мен.

— Теб беше ли те страх първия път?

Потърсих начин да й обясня.

— Мисля, че при мъжете е по-различно.

— Да, предполагам — измърмори тя и се захвана без причина да оправя завивките. — Сърдиш ли ми се?

— В никакъв случай.

— Но си разочарован.

— Ами… — признах си аз и тя се разсмя.

— Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш.

Тя се замисли:

— Защо тогава имам чувството, че трябва да се извиня?

— Ами аз съм един самотен войник и…

Тя отново се засмя, но все още беше напрегната.

— Диванът не е много удобен — каза сериозно. — И е къс. Няма да можеш да изпънеш краката си. Освен това нямам нито едно излишно одеяло. Трябваше да взема от къщи, но забравих.

— Виж, това е проблем.

— Да — каза глухо тя.

Аз чаках.

— Предполагам, че ще се наложи да спиш при мен.

Продължих търпеливо да чакам да свърши спора със себе си.

— Да опитаме, а? Имам предвид, само да спим?

— Както кажеш.

Най-сетне Савана отпусна рамене.

— Значи се договорихме — каза малко по-живо. — Дай ми една минута да се преоблека.

Стана от леглото, прекоси стаята и отвори чекмеджето на гардероба. Извади пижама, подобна на онази, с която спеше в Ленор. Аз се върнах в хола и смених дрехите си с износени шорти и стара тениска. Когато влязох отново, тя беше вече под завивките. Заобиколих от другата страна на леглото и легнах до нея. Савана загаси лампата, легна по гръб и се загледа в тавана.

Аз гледах в нея.

— Лека нощ — прошепна тя.

— Лека нощ.

Знаех, че няма да заспя. Бях прекалено… възбуден. Но не исках да преча на съня й, като се мятам насам-натам из леглото.

— Хей — отново прошепна Савана.

— Да?

Тя се обърна към мен.

— Искам да знаеш, че за пръв път спя с момче. За цяла нощ, имам предвид. Това е стъпка напред, нали?

— Така е.

Тя докосна рамото ми.

— И сега, ако някой те пита, можеш спокойно да се похвалиш, че сме спали.

— Самата истина.

— Но ти няма да кажеш на никого, нали? Не искам да си мислят, че съм някаква…

— Ще го пазя в тайна — едва потиснах смеха си.

Следващите няколко дни минаха леко и приятно, Савана ходеше на лекции и се връщаше малко след обяд. На теория това ми даваше възможност да спя колкото си искам — всички войници мечтаеха да си наваксат със съня през отпуска — но през годините навикът да се събуждам преди изгрев-слънце се бе превърнал във втора природа и аз ставах преди нея, правех кафе и слизах да си купя вестник. Понякога вземах кифлички или кроасани, но по-често закусвахме овесени ядки. Тези нови навици бяха прелюдия към един бъдещ съвместен живот. Беше прекалено хубаво, за да повярвам, че някога ще се осъществи.

Но се мъчех да се убедя, че е така. Докато бяхме на гости при родителите й, Савана си беше, каквато я помнех. Така беше и през първите няколко дни, но после… Започнах да забелязвам разни дребни неща. Предполагам, ме стресна фактът, че Савана живее пълноценно и без мен. В календара върху хладилника беше записано някакво мероприятие почти за всеки ден от месеца: концерти, лекции, срещи с различни приятели. На няколко места прочетох: „Обяд с Тим.“ Тя ходеше на лекции и преподаваше като недипломиран асистент веднъж в седмицата, а във вторник следобед помагаше на някакъв професор за книгата му, която щяла да излезе съвсем скоро. Живееше точно, както ми го описваше в писмата, на обяд се връщаше и докато приготвяше нещо за хапване, ми разказваше подробно как е протекъл денят й. Обичаше работата си и очевидно се гордееше с нея. Говореше надълго и нашироко, а аз задавах някакви въпроси, колкото да поддържам заблудата, че уж разговаряме.

Нищо лошо, казвах си. Ако не споделяше, проблемът щеше да е много по-голям. Но не можех да се отърва от неприятното чувство, че макар да се обичахме, тя теглеше чергата в една посока, а аз — в друга. Вече виждах как завършва образованието си, хвърля шапка до небесата, започва работа като дипломиран асистент и скоро се втурва да обзавежда собствения си апартамент. Животът й бе навлязъл в нова фаза — нещо, което не можех да кажа за себе си, защото истината беше, че при мен промяна нямаше, като изключим факта, че вече можех да разглобявам и сглобявам осем вида оръжия вместо шест и увеличих коремните преси с още трийсет. И разбира се, давах материал за размисъл на руснаците в случай, че се колебаеха дали да нападнат Германия или не.

Не ме разбирайте погрешно. Все още бях луд по Савана и имаше моменти, когато усещах силата на нейната любов. Дори през повечето време беше така. И в общи линии прекарахме една фантастична седмица. Докато беше на училище, аз се разхождах из градчето, правех джогинг по алеята край дома й, като непрекъснато увеличавах километрите. Намерих дори и гимнастически салон, където можех да поддържам формата си, докато бях там. Като войник, ми разрешиха да тренирам безплатно. Свършвах малко преди тя да се върне, взимах си душ и следобеда прекарвахме заедно. Във вторник отидохме с нейни колеги на вечеря в центъра на града. Беше по-забавно, отколкото си го представях. За моя радост тези момчета и момичета нямаха нищо общо с ония зайци от лятната бригада. Тук разговорът се въртеше главно около дисциплината, която специализираха — психология на подрастващите. В сряда Савана ме разведе из университета и ме представи на преподавателите си. Следобеда и вечерта прекарахме отново с компанията от предишната вечер. Взехме китайска храна и всички вечеряхме в нейния апартамент. Тя носеше раирана блузка без ръкави, която подчертаваше бронзовия й загар, и аз си признах, че не съм виждал по-секси момиче от нея.

В четвъртък реших да я изненадам с интимна вечеря. Докато беше на лекции, похарчих цяло състояние за нов костюм и вратовръзка и едно по-малко състояние за обувки. Исках да я видя официално облечена и след малка консултация с продавача от магазина за обувки направих резервация в най-изискания ресторант в града. Петте звезди, екзотичното меню, сервитьорите с папийонки — всичко отиде на вятъра заради нея. Наистина, не я бях предупредил предварително — нали исках да е изненада — но тя се върна с готов план да прекараме вечерта със същите приятели от вчера и завчера. Беше толкова развълнувана от факта, че не казах нищо за моите намерения.

Не бях разочарован, а направо бесен. Да прекарам една вечер с тях беше истинско удоволствие. Изтърпях някак си вчерашния следобед и китайската вечеря. Но всеки ден? След раздяла от една година и толкова малко време за наваксване? Нямаше друго обяснение, освен че Савана не споделяше желанието ми да останем сами. Месеци наред си бях мечтал за тези дни, представях си как отново ще бъдем заедно, но явно си бях правил сметката без кръчмаря. Което означаваше… какво? Че не бях толкова важен за нея, колкото тя за мен? Не знаех, но настроението ми спадна под нулата и щеше да е по-добре да си остана вкъщи и да я оставя да излезе сама. Но аз отидох, отказах да взема участие в общия разговор и изяждах с поглед всеки, осмелил се да ме погледне. В армията ме бяха научили как да сплашвам хората и онази вечер бях просто неотразим. Савана видя, че става нещо, но всеки път когато ме питаше какво има, аз се наежвах и изръмжавах, че всичко е наред.

— Просто съм уморен — процеждах през зъби.

Тя се опита да заглади нещата, но аз не й позволих. Държеше ръката ми, опитваше се да привлече погледа ми, усмихваше ми се път когато погледите ни се срещаха, грижеше се да не оставам без безалкохолно и чипс, но скоро се отказа. Не че я виня. Държах се като истинско магаре и признавам — фактът, че успях да я ядосам, ми донесе удовлетворение. По обратния път за къщи почти не разговаряхме и легнахме на двата края на матрака. На сутринта бях готов да забравя всичко, но тя — не. Докато бях навън за вестника, тя излезе без да докосне закуската. Трябваше да пия кафето си сам.

Разбрах, че съм попрекалил, и реших да оправя нещата, когато се върне. Исках да се изясним, да й разкажа за планираната вечеря и да се извиня за държанието си. Надявах се да ме разбере. Щяхме да се сдобрим и всичко щеше да свърши с романтична вечеря навън. Имахме нужда от нещо подобно, преди да заминем за Уилмингтън, за уикенда с татко.

Вярвате или не, но исках да го видя и се надявах и той да ме очаква. С него не беше като със Савана. От него не очаквах много. Може и да не беше съвсем честно, но тежката роля се падаше на нея.

Поклатих глава замислено. Савана. Винаги Савана. Всичко в живота ми опираше до нея.

Към един часът си бях вкъщи, изчистих, събрах си багажа и се обадих, за да подновя резервацията в ресторанта. Вече знаех разписанието й наизуст и очаквах всеки момент да отвори вратата. Седнах на дивана и пуснах телевизора — игри, сериалчета и купища реклами… времето направо се влачеше. Излязох на балкона и огледах паркинга. Проверих багажа си три или четири пъти. Сигурно е на път, си казах и отидох да извадя чиниите от миялнята машина. После измих зъбите си за втори път и отново надникнах през прозореца. Нямаше я. Пуснах радиото, изслушах няколко песни, смених шест-седем станции и накрая го изключих. Пак огледах паркинга. Нищо. Към два часа единствената мисъл в главата ми беше: къде е тя? Снощният гняв започна да надига глава, едва се сдържах. Опитах да се убедя, че сигурно има основателна причина за закъснението й, повторих си го няколко пъти, но не помогна много. Извадих последния роман на Стивън Кинг. Налях си чаша студена вода и се настаних удобно на дивана, но когато осъзнах, че чета едно изречение няколко пъти, зарязах книгата.

Минаха още петнайсет минути. После още трийсет. Когато най-после чух колата на Савана в задния двор, скърцах със зъби. Тя отвори вратата в три и петнайсет. Цялата сияеше, нищо сякаш не се бе случило.

— Здрасти, Джон — приветства ме тя.

Отиде до масата и започна да вади нещата от чантата си.

— Съжалявам, че закъснях, но след часовете една студентка дойде и сподели, че много харесва лекциите ми. Заради мен щяла да специализира същата дисциплина. Можеш ли да повярваш? Поиска ми съвет какви предмети да запише, кои преподаватели да избере… Поглъщаше всяка моя дума. — Поклати глава. — За мен беше… голяма награда. Усетих, че съдбата на един човек зависи от мен. Чувала съм преподавателите да говорят за такива неща, но никога не съм си представяла, че ще се случи и на мен.

Насилих се да се усмихна и тя го прие като знак да продължи.

— Та тя ме попита дали имам малко време да поговорим. Казах й, че мога да й отделя само няколко минути, но един въпрос водеше след себе си друг и ние решихме да обядваме заедно. Изключително момиче. Само на седемнайсет е, завършила гимназия преди една година, но за един семестър взела всички изпити от първата година и вече е втора. Решила е да посещава летните курсове, за да продължи със същото темпо. Не можеш да не й се възхитиш.

Тя спря, очаквайки от мен някакво ехо от нейния ентусиазъм, но не можах да си изкривя душата дотам.

— Много хубаво — смънках.

Отговорът ми я накара за пръв път да ме погледне и аз не положих никакви усилия да скрия чувствата си.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — излъгах.

Савана остави чантата си и въздъхна.

— Ясно. Не искаш да говориш за това. Добре. Но трябва да ти кажа, че започна да ми писва.

— Кое ти писна?

— Това! — разфуча се тя. — Начинът, по който се държиш. Не си толкова труден за разгадаване, Джон. Сърдиш се, но не искаш да ми кажеш защо.

Поколебах се. Успях да си наложа спокойствие и заговорих:

— Мислех, че ще си дойдеш навреме…

— Значи това било?! — размаха ръце тя. — Обясних ти, нали? Вярваш или не, но аз имам някакви задължения. И доколкото си спомням, ти се извиних веднага, след като се върнах.

— Знам, но…

— Но какво? Извинението ми не ти е достатъчно?

— Не съм казал това.

— Тогава какво?

Не можах да намеря точните думи и тя продължи:

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? Ти все още се бесен заради снощи. Но нека да позная — не искаш да говориш и за това, нали?

Затворих очи.

— Снощи ти… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Аз? — поклати глава — О, не, недей сега да ме обвиняваш и за снощи. Не съм направила нищо. Снощи трябваше да се позабавляваме, надявах се да се забавляваме, но ти предпочете да гледаш хората на кръв, сякаш всеки момент ще убиеш някого.

Преувеличаваше. Или пък не? И в двата случая запазих мълчание. Но тя не млъкваше.

— Имаш ли представа на колко хора трябваше да се извинявам днес? И как се чувствах? Цяла година разправям наляво и надясно какъв прекрасен човек си, колко си зрял и уравновесен и колко се гордея с работата ти. И изведнъж ти идваш и демонстрираш черти от характера си, за които не бях и сънувала. Представи се като… грубиян.

— Не ти ли мина през ума, че се държах така, защото не исках да съм там?

Това я спря, но само за миг. Скръсти ръце и изсъска.

— Може би именно снощното ти държание е причина да закъснея днес.

Думите й ме засегнаха. Не бях обмислял такава възможност.

— Съжалявам за снощи…

— И трябва да съжаляваш — засече ме тя. — Те са мои приятели.

— Знам, че са ти приятели — не й останах длъжен. — Нали сме с тях цяла седмица?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу. Може да съм искал да сме сами. Някога помисляла ли си го?

— Искаш да сме сами? — извика тя. — И с какво го показа? Нали бяхме сами тази сутрин? Бяхме сами, когато влязох преди малко, когато ти говорех за онова момиче и се опитвах да съм мила, но твоята цел е да се скараме, нали?

— Не искам да се караме — казах и стиснах зъби, за да не закрещя, но се провалих. Спрях, зареях поглед през прозореца, за да се успокоя, въпреки това, когато отново заговорих, гласът ми беше зъл. — Просто искам нещата да са като миналото лято.

— И как беше миналото лято?

Не исках да отговарям. Не исках да й казвам, че вече не се чувствам специален за нея. Все едно да молиш някого да те обича. Никога не ставаше. Затова затанцувах около темата.

— Миналото лято като че ли прекарвахме повече време заедно.

— Не е вярно — извика тя. — Не помниш ли, че по цял ден бях на строежа?

Беше права, разбира се. Поне отчасти. Опитах отново.

— Не казвам, че е така, но сякаш имахме повече време един за друг.

— Ето какво те тревожи! Че съм заета. Че си имам свой живот. Какво искаш да направя? Да избягам от лекции? Да излъжа, че съм болна, за да не преподавам? Да зарежа курсовата си работа?

— Не…

— Тогава какво искаш?

— Не знам.

— Ти ме унизи пред приятелите ми.

— Не съм те унижавал — викнах и аз.

— Така ли? Защо тогава днес Триша ме дръпна настрани и ми каза, че двамата с теб сме много различни и заслужавам нещо по-добро?

Това ме обиди, но предположих, че не го направи нарочно. В гнева си човек казва какви ли не неща, знаех го от личен опит.

— Просто снощи исках да сме само двамата. Ето това се опитвам да кажа.

Думите ми не произведоха нужния ефект.

— Тогава защо просто не ми го каза? — нахвърли се отново върху мен Савана. — Защо не спомена нещо от рода на: „Дали не е по-добре тази вечер да правим нещо друго? Не ми се излиза с приятелите ти?“ Това щеше да е достатъчно. Аз не мога да чета мисли, Джон.

Отворих уста, но спрях. Обърнах се, отидох в другия край на стаята и се загледах през прозореца, не толкова ядосан, колкото… разстроен. Мисълта, че я губя, прободе сърцето ми. И не знаех дали е защото направих толкова много глупости, или защото не се стараех достатъчно, за да я задържа. Но разбирах добре какво става между нас.

Но не ми се спореше повече. Никога не съм бил силен в думите. Това, което исках с цялото си сърце, беше тя да прекоси стаята, да сложи ръце около врата ми и да ми каже, че ме разбира и няма за какво да се безпокоя.

Но нищо подобно не се случи. Изведнъж се почувствах много самотен. Заговорих, както си бях загледан навън:

— Права си. Трябваше да ти кажа. Съжалявам. Съжалявам и за поведението си миналата вечер и съжалявам, че днес закъсня. Просто наистина исках да прекарам повече време с теб през тези две седмици.

— Искаш да кажеш, че аз не искам същото, така ли?

Обърнах се към нея и казах тихо:

— Ако трябва да съм честен, наистина не съм сигурен, че го искаш.

И излязох от квартирата.

Останах навън до полунощ.

Не знаех къде да отида, не знаех дори защо излязох. Просто исках да бъда сам. Тръгнах към студентското градче. Жегата беше нетърпима и трябваше да се придвижвам на прибежки от една сянка към друга. Не си направих труда да погледна дали ме следва. Знаех, че няма да го направи.

По някое време влязох в едно студентско кафене и си купих ледена минерална вода, но въпреки че беше сравнително празно и имаше климатик, не останах вътре. Имах нужда да се изпотя, за да прочистя съзнанието си от гнева и лошите мисли.

Едно беше сигурно: Савана се върна, готова за скандал. Отговорите й идваха прекалено бързо и като че ли бяха предварително репетирани, сякаш цял ден бе подклаждала собствения си гняв.

Знаеше точно как ще реагирам и беше добре подготвена. Може би си го заслужавах, предвид поведението ми миналата вечер, но това, че въобще не помисли за собствената си вина, нито за моите чувства, не ми даваше мира.

Слънцето падна ниско над хоризонта и сенките се удължиха, но аз все още не се чувствах готов да се прибера. Купих си две парчета пица от едно от онези павилиончета, които оцеляваха само благодарение на студентите, излапах ги и продължих още малко разходката си. Към девет часа бурята от емоции в душата ми започна да утихва и аз поех обратно към квартирата. Колата на Савана беше на мястото си. Светеше единствено в спалнята, останалата част от апартамента тънеше в мрак.

Помислих си, че може да е заключила, но отворих без проблеми. Вратата на спалнята беше открехната и светлината се процеждаше и коридора. Зачудих се дали да отида при нея, или да остана в хола. Не исках да виждам отново гнева в очите й, но поех дълбоко въздух и надникнах през отворената врата. Тя седеше на леглото и четеше някакво списание. Огромната тениска, поне два размера по-голяма от нейния, стигаше почти до коленете й. Вдигна поглед към мен и аз й предложих усмивка за помирение.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — отвърна тя.

Влязох в стаята и седнах на ръба на леглото.

— Извинявай за всичко — започнах неловко. — Беше права. Миналата вечер се държах като кръгъл идиот. Не биваше да те поставям в такова положение пред приятелите ти. И не биваше да превъртам за закъснението ти. Обещавам, че няма да се повтори.

Тя потупа матрака да себе си и ме изненада като каза:

— Ела тук.

Приближих се и я прегърнах. Тя се притисна в мен и аз усетих повдигането на гърдите й при вдишването.

— Не искам да се караме повече — каза тихо тя.

— И аз не искам — отвърнах и я погалих.

Тя въздъхна дълбоко и попита:

— Къде беше?

— Никъде. Просто обикалях из студентското градче. Хапнах пица. Мислих.

— За мен ли?

— За теб. За мен. За нас.

Тя кимна.

— Аз също. Още ли си ядосан?

— Не — отвърнах. — Бях, но се уморих от яда си.

— И аз — повтори и вдигна лице към мен. — Искам да ти кажа какво си мислех, докато те нямаше. Може ли?

— Разбира се.

— Осъзнах, че аз съм тази, която трябва да се извини. Понеже все те карах да излизаме с компанията. Затова се вбесих, когато се карахме. Разбирах какво се опитваш да ми кажеш, но не исках да слушам, защото знаех, че си прав. Поне отчасти. Но за причината грешиш.

Погледнах я неразбиращо и тя продължи:

— Ти си мислиш, че искам да съм с тях, защото не ме е грижа за теб, нали? — попита Савана, но не дочака отговор. — Но това не е вярно. Напротив. Правех го именно защото означаваш много за мен. Не защото държах да те запозная с тях, а заради себе си.

Гласът й затрепери и тя замълча.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — казах объркано.

— Помниш ли, когато ти казах, че ти ме правиш по-силна?

Аз кимнах и тя плъзна ръка по гърдите ми.

— Казах го сериозно. Миналото лято беше много важно за мен, дори не можеш да си представиш колко много. И когато си тръгна, аз бях съсипана. Питай Тим, той ще потвърди, че дори не можех да работя. В писмата си пишех, че всичко е наред, но не беше. Всяка нощ плачех, а през деня седях в кухнята и си мечтаех, надявах се, представях си, че се появяваш на плажа зад къщата. Всеки път когато видех подстриган по войнишки мъж, сърцето ми подскачаше, макар да знаех, че не си ти. Но исках да си ти и всеки път дъхът ми секваше. Знаех, че работата ти е важна, знаех, че не зависи от теб къде ще те изпратят, но не предполагах, че ще ми е толкова тежко без теб. Имах чувството, че умирам, и мина много време, преди да се съвзема. И сега, въпреки че те обичам с цялото си сърце и цяла година чаках тези две седмици, вътрешно треперя от страх, че всичко ще се повтори и когато си тръгнеш, аз отново ще се разпадна на парченца. Реших да направя всичко, за да избегна агонията. Затова си намирах каква ли не работа, разбираш ли, само за да не допусна отново да ми разбиеш сърцето.

В гърлото ми заседна буца, но аз мълчах. Оставих я да говори.

— Днес осъзнах, че докато пазя себе си, наранявам теб. Знам, че не е честно, но иначе няма да е честно към мен. След седмица ти ще си заминеш, аз отново оставам сама и отново ще се чудя как да продължа живота си. За някои хора е лесно. Ти би се справил, но аз…

Тя замълча и се загледа в ръцете си. В стаята настъпи тишина.

— Не знам какво да кажа — измърморих.

Въпреки сълзите тя се засмя.

— Не искам да ми отговаряш, защото не мисля, че има правилен отговор — поклати глава Савана. — Исках само да ти кажа, че не съм те обидила нарочно. Просто търсех начин да преживея по-лесно предстоящата раздяла.

— Ще отработим това положение — пошегувах се аз и се зарадвах да чуя смеха й.

— Сигурно ще свърши работа — засмя се Савана. — Десет повдигания на брадичката и съм като нова, а? Щеше ми се да беше толкова просто. Но аз ще се справя. Няма да е лесно, но в края на краищата остава по-малко от година, нали? Цял ден си повтарям, че ще те видя отново на Коледа. После още няколко месеца и всичко ще е зад нас.

Взех я отново в прегръдките си и тялото й стопли душата ми. Пръстите й изгориха кожата ми през тънката материя на ризата и при всяко тяхно движение стомахът ми се свиваше. Наелектризиран от близостта й, се наведох и намерих устните й.

Този път целувката й беше различна, изпълнена със страст. Усетих езика й до моя и се притиснах в нея, а когато ръката й затърси ципа на дънките ми, дъхът ми направо спря. Плъзнах ръце надолу и установих с изненада, че под тениската си е гола. Савана дръпна ципа и макар че всичко, което исках в този момент, бе да продължи, събрах сили и спрях, преди да стане невъзможно да предотвратя това, за което не бях сигурен, че е готова.

Опитах се да превъзмогна желанието си, но преди да успея, тя стана и свали тениската. Красивите извивки на тялото й ме оставиха без дъх. Савана се наведе към мен и повдигна ризата ми, прокара устни по корема и гърдите ми. Ръцете й задърпаха панталоните ми.

Свалих ризата, захвърлих я на пода и оставих дънките да се свлекат надолу. Обсипах с целувки врата и раменете й, дъхът й опари ухото ми и аз настръхнах. Иска я и знаех, че и тя го иска. Положих я внимателно на леглото и я любих.

Това беше всичко, за което бях мечтал, откакто я познавах.

Когато свършихме, я взех в прегръдките си и се опитах да запомня всеки миг от тази нощ. Целувах всеки сантиметър от кожата й и не спирах да повтарям колко много я обичам.

Любихме се още веднъж, после Савана се сгуши в мен и заспа. Аз останах загледан в нея. Лицето й излъчваше покой, но въпреки обзелото ме щастие дълбоко в себе си усещах страх. Не можех да се отърва от мисълта, че изпепеляващата страст и нежността ни прикриваха дълбоко скрито в сърцата ни отчаяние, сякаш се хвърлихме един към друг с надеждата, че сексът ще спаси любовта ни от предизвикателствата на бъдещето.

14.

Останалите дни прекарахме заедно, както си бях мечтал. Като изключим уикенда с татко — през цялото време той не спря да готви и да говори за монети — през останалото време бяхме сами. Щом се върнах в Чапъл Хил, Савана тръгна на лекции, но се връщаше на обяд и целият следобед и вечерта бяха само за мен. Ние се разхождахме из града, зяпахме витрините по улица „Франклин“, разгледахме историческия музей и дори отидохме до зоологическата градина на Северна Каролина. Посетихме и онзи препоръчан от продавача на обувки ресторант. Савана не ми позволи да гледам, докато се приготвя, но когато накрая се появи, беше направо зашеметяваща. Гледах я и не можех да се начудя откъде извадих такъв късмет с това момиче.

Повече не правихме любов. На сутринта след онази нощ отворих очи и я видях обляна в сълзи. Преди да попитам какво има, тя сложи пръст на устните ми и поклати глава.

— Тази нощ беше прекрасна — каза, — но не искам да говорим повече за това.

Сгуши се в мен и ние останахме дълго така, заслушани в ударите на сърцата си. Знаех, че нещо се бе променило, но нямах куража да попитам какво.

Сутринта в деня на заминаването ми Савана ме откара до летището. Седнахме в чакалнята в очакване да съобщят полета. Палецът й чертаеше малки кръгове по ръката ми. Когато станах, тя се хвърли на гърдите ми и заплака. Видя смутената ми физиономия и се опита да се засмее, но смехът й беше тъжен.

— Знам, обещах да не плача, но сълзите потекоха сами.

— Всичко ще е наред, ще видиш — прошепнах в ухото й. — Остават само шест месеца. Докато се обърнеш, отново ще съм тук.

— Лесно ти е да го кажеш — наведе глава тя. — Но си прав. Всичко ще бъде наред. Ще се опитам този път да бъда по-силна.

С тревога се взрях в очите й, но не видях отчаяние.

— Спокойно — пое дъх тя. — Ще се оправя.

Кимнах и останах загледан в нея.

— Нали ще гледаш луната при пълнолуние — попита Савана.

— Няма да пропусна нито веднъж — обещах аз.

Целунахме се за последен път. Притиснах я до себе си, прошепнах в ухото й, че я обичам, после нарамих раницата и се отправих към гишето. Когато се обърнах, за да я видя още веднъж, тълпата вече я бе погълнала.

Отпуснах се на седалката и се замолих нещата да се развият, както си ги мислехме. Знаех, че ме обича и мисли за мен, но внезапно осъзнах, че любовта невинаги е достатъчна. Тя беше основният материал на връзката ни, но без хоросана на времето, прекарано заедно, градежът беше нестабилен. Въпреки че не си го признавах, всъщност не знаех много неща за нея. Не знаех например колко много я бе разстроила раздялата ни през миналото лято и въпреки разговорите и увещанията не знаех как ще я преживее и сега. С натежало сърце си признах, че нашата връзка бе започнала да прилича на детски пумпал. Когато бяхме заедно, силата на любовта ни го караше да се върти и цветовете му се смесваха в красива феерия, като в приказките, но когато бяхме разделени, пумпалът забавяше движението си и заплашваше да спре. Трябваше да измисля начин да го накарам да продължи да се върти.

Този път бях научил урока си. Не само че пишех много по-често, но се обаждах при всяка възможност. Слушах внимателно, търсех отчаянието в зародиш и поглъщах всяка нейна дума. В началото тези разговори ме изнервяха, но към края на лятото ги чаках с нетърпение, за да чуя гласа й. Тя се справи отлично с изпитите, прекара две седмици при родителите си, после дойде новият семестър и от първи септември започнахме да броим дните до Коледа. Оставаха сто дни. Беше по-лесно да ги броим така отколкото като седмици и месеци. Всеки зачеркнат ден намаляваше дистанцията между нас и това ни правеше по-уверени. Най-тежкото беше минало, напомняхме си го постоянно и тревогата ми за бъдещето постепенно намаля, вярвах, че вече няма какво да ни раздели.

После дойде единайсети септември.

15.

Винаги ще помня единайсети септември, убеден съм. Видях по телевизията как димът се стеле в основата на Близнаците и Пентагона, видях ужасените лица на момчетата до мен, докато гледахме как хората умират, бях свидетел на рухването на сградите и превръщането им в купчина прах и камъни. И изтръпнах, когато чух, че Белият дом се евакуира.

Няколко часа след това вече знаех, че САЩ ще отвърне на удара и армията ще води операцията. В базата обявиха тревога и моите момчета ме накараха да се чувствам горд с тях. Изведнъж между тях изчезнаха всякакви лични и политически различия и за кратко време всички се превърнахме в американци.

Пред щабовете на наборните комисии в страната се извиха опашки от мъже, готови да влязат в редовете на армията. Сред онези, които вече бяха на служба, желанието да удължат договора си беше по-силно от всякога. Тони пръв подписа за още две години, а след него и всички останали. Дори и аз, който очаквах с нетърпение уволнението си и броях дните, оставащи до срещата ми със Савана, също останах.

Най-лесно би било да кажа, че го направих, защото се повлиях от всеобщия патриотичен плам. Но това е просто извинение. Разбира се, бях завладян от бойна страст, като другите, но преподписах главно заради приятелите и отговорността към хората от моя взвод. Обичах ги, грижех се за тях и мисълта да ги изоставя в такъв момент ми се струваше невъзможна. Бяхме преживели толкова много заедно, можех ли сега да постъпя като страхливец?

Съобщих веднага новината на Савана. В началото ме подкрепи без никакво колебание. И тя като всички американци беше ужасена от случилото се и разбираше отговорността, която носех. Преди още да й обясня, заяви, че се гордее с мен. За всички беше пределно ясно, че да служиш на страната си означава да си готов на лични жертви.

Въпреки че разследването приключи сравнително бързо, годината завърши без инциденти. За разочарование на момчетата дивизията ни не беше включена в акцията за сваляне на правителството на талибаните в Афганистан и ние продължихме да тренираме и да се готвим за бъдещата инвазия в Ирак — нещо, в което никой не се съмняваше.

Някъде по това време писмата на Савана се промениха. Преди пристигаха всяка седмица, сега започнаха да идват на десет дни, а с времето разредиха до две на месец. Утешавах се с факта, че тонът им беше същият, но малко по малко и той се измени. Нямаше ги вече дългите пасажи, където описваше нашето бъдеще заедно и заради които очаквах с нетърпение всяка поща. Но всъщност беше логично — как да пишеш за бъдещето, когато знаеш, че се отдалечава от нас поне с още две години.

Пролетта дойде и аз започнах да се утешавам с мисълта, че ще я видя поне за две седмици през отпуска. Но съдбата просто си играеше с нас. Два дни преди да се завърна, бях извикан при главнокомандващия. Представих се, той ме изгледа внимателно и ме покани да седна. Каза ми, че татко е получил инфаркт и вече ми е отпуснат отпуск по спешност. И вместо в Чапъл Хил за две жадувани от нас седмици аз се озовах в Уилмингтън, до леглото на татко във воняща на дезинфектант стая, чиято миризма ми навяваше по-скоро мисли за смъртта, отколкото за оздравяване. Заварих го в интензивното, където остана през по-голямата част от отпуска ми. Кожата му беше сивкава, а дишането — накъсано. През първата седмица се мяташе между комата и кратки проблясъци на съзнание, но когато беше буден, виждах емоции, които рядко бях засичал в погледа му и никога в комбинация: отчаян страх, объркване и трогателна благодарност, че съм до него. Седях с часове до него и държах ръката му, също ново преживяване за мен. Заради тръбата в гърлото той не можеше да говори, затова говорех само аз. Не споменавах за живота си в базата, основната тема бяха монетите. Прочетох му новия брой на Сивия бюлетин, после отидох у дома, извадих старите струпани до бюрото му броеве и започнах да му ги чета един по един. В интернет намерих сайтове като „Редки монети в Дейвид Хол“ и „Нумизматика“ и му разказах какво се предлага там. Удивих се от цените на отделите екземпляри и пресметнах, че въпреки падането на стойностите заради покачването на златото колекцията на татко беше поне десет пъти по-скъпа от къщата ни. Татко не беше в състояние да проведе дори елементарен разговор, но бе успял да стане истински богаташ.

Но той не се интересуваше от стойността им. Очите му бягаха винаги, когато го споменавах, и аз се сетих, че още навремето той се вълнуваше повече от историята на самата монета и процеса на придобиването й отколкото от цената. Припомних си монетите, които бяхме открили заедно. За щастие татко си бе водил подробен дневник и аз започнах да го чета вечер преди заспиване. Постепенно спомените ми се върнаха. Четях, а на следващия ден му разказвах за пътуванията ни до Рейли, Шарлът и Честър. Докторите не бяха сигурни, че възприема, когато му се говори, но през тази седмица той се усмихваше повече отколкото през целия си досегашен живот. Върна се вкъщи един ден преди да отлетя за Германия и от болницата поеха ангажимент да осигурят човек да го наглежда, докато се възстанови напълно.

Престоят му в болницата засили връзката помежду ни, но за съжаление не можех да кажа същото за нашата със Савана. Не ме разбирайте погрешно — тя идваше винаги когато можеше, подкрепяше ме и ми съчувстваше. Но аз прекарвах прекалено много време в болницата и нямаше как да запълня пукнатината, появила се между нас. Да си призная, дори не знаех какво точно искам от нея. Когато беше там, си мислех, че е по-добре да съм сам, когато я нямаше, я исках до себе си. Савана успяваше да лавира между мините, без да реагира на тормоза, на който я подлагах. Сякаш знаеше по-добре от мен какво мислех и какво исках от нея.

И двамата се нуждаехме отчаяно от време да бъдем заедно. Ако мога да сравня връзката ни с батерия, тя постепенно се изтощаваше и ни трябваше близост, за да я презаредим. Веднъж, докато седях до татко, заслушан в пиукането на апарата, отчитащ сърдечния ритъм, изчислих, че през последните сто и четири седмици съм прекарал с нея само четири. По-малко от пет процента. Дори да прибавим писмата и телефонните разговори, пак си беше истинско чудо как успявахме да оцелеем досега. През тези две седмици се разходихме няколко пъти из града и два пъти вечеряхме заедно. Но Савана имаше лекции, освен това продължаваше да преподава и нямаше възможност да остане по-дълго. Опитвах се да не я виня, но го правех и постепенно започнахме да се караме. Не исках да става така, тя също, но просто не можехме да спрем. И въпреки че тя не казваше нищо, дори отричаше, истината беше, че по това време трябваше вече да съм си вкъщи завинаги, а не бях. Това беше първият път, когато ме излъга.

Преди да си тръгна, се сдобрихме и раздялата ни отново бе съпроводена от сълзи, макар и по-малко от миналия път. Беше удобно да си мисля, че е така, защото вече бяхме свикнали с разделите или пък защото бяхме по-зрели, но докато седях в самолета, не можех да не си призная, че нещо между нас се бе променило необратимо. Сълзите бяха по-малко, защото силата на чувствата ни бе започнала да намалява.

Тази мисъл не ми даваше мира и при следващото пълнолуние аз се озовах на футболното игрище в базата, втренчих се в кръглата луна и точно както бях обещал, си припомних нашето първо лято. Мислих и за втория отпуск, но, странно, въобще не се сетих за третия, защото вътрешно се досещах какво предвещава той.

През лятото татко започна лека-полека да се оправя. Пишеше ми, че го водят на разходка из квартала три пъти на ден. Всяка разходка траела двайсетина минути, но и това било трудно за него. Ако имаше някаква полза от тези разходки, тя беше, че му даваха възможност да запълни деня си с нещо друго, освен монетите след пенсионирането си. Сега ми пишеше много по-често, а аз му се обаждах всеки вторник и петък точно в един часа следобед. Опитвах се да отгатна по гласа състоянието му и винаги му напомнях да се храни добре, да спи повече и да не забравя лекарствата. Говорех предимно аз. За него телефонните разговори бяха по-трудни дори и от разговорите лице в лице и винаги ми се струваше, че иска да затвори колкото може по-бързо. Понякога го дразнех заради това, но не бях сигурен, че схваща шегите ми. Това ме забавляваше и често му се смеех. Той никога не отвръщаше на смеха ми, но тонът му ставаше по-ведър, макар и временно, след това отново потъваше в мълчание. И винаги вдигаше след първото позвъняване. Не беше трудно да си го представя как чака до телефона.

Август отмина, септември — също и есента дойде. Савана се дипломира, върна се в Ленор и си потърси работа. Във вестниците пишеха непрекъснато за предстоящата война и за становището на ООН по въпроса. Европейските държави се опитваха да възпрат нахлуването ни в Ирак, в столиците на съюзниците от НАТО се чувстваше напрежение и недоволство, организираха се демонстрации и водачите им крещяха с пълно гърло, че подобен акт от наша страна ще е голяма грешка. Нашите държавници пък се опитваха да променят общественото мнение в Европа. През това време ние си вършехме работата, готвехме се с мрачна решителност за неизбежното. През ноември ни изпратиха отново в Косово. Беше за кратко, но достатъчно, за да ми дойде до гуша от Балканите и от опазването на мира там. Защото всички ние знаехме, че война в Близкия Изток ще има, независимо дали Европа го иска или не.

Писмата на Савана все още пристигаха редовно, аз също се обаждах често. Обикновено й звънях преди изгрев — тогава при нея беше някъде към полунощ — и нерядко тя не си беше вкъщи. Повтарях си, че сигурно е излязла с приятели или с родителите си, но ревността ме гризеше. Страхувах се, че в живота й вече има друг мъж. Понякога продължавах да звъня на всеки половин час и кръвта ми кипеше от ярост.

Все се заричах, че следващия път ще я питам къде е била, но никога не го правех и тя не проявяваше желание да ми обяснява. Знам, беше грешка от моя страна, но просто не можех да си отворя устата, защото се страхувах от отговора. Говорех сковано и бях напрегнат, тя отговаряше по същия начин. Все по-често вместо уверения в любов и мили думи, разговорите ни се превръщаха в обмяна на информация. Затварях и започвах да се псувам заради ревността си и си обещавах следващия път да не да се държа така идиотски.

Друг път намирах същата Савана, която помнех и познавах, и можех да се закълна, че все още мисли за мен. За себе си мога да кажа, че я обичах както в първия ден, и често се улавях, че мисля с тъга за миналото. Естествено, че разбирах какво ставаше. Бях отчаян от огромното разстояние помежду ни, което не ми даваше възможност да спася това, което бе останало от любовта ни, и като в някакъв омагьосан кръг, отчаянието ми сякаш ни отдалечаваше още повече един от друг.

Започнахме да се караме. И също както при скандала през второто ни лято в квартирата й аз не нямах смелост да споделя тревогата си, засягах се от всяка нейна дума и се дразнех, че не прави нищо, за да разсее страховете ми. Намразих телефонните разговори, обвинявах тях за изблиците на ревност.

Но въпреки всичко не се съмнявах, че ще го преодолеем. Исках да бъда с нея повече от всичко на света и вярвах в любовта ни. Започнах да се обаждам още по-често и не позволявах на ревността да покаже рогата си. Насилвах се да звуча бодро, с надеждата, че това ще й вдъхне сили. Постепенно реших, че нещата са се оправили и на повърхността наистина изглеждаше така, но когато четири дни преди Коледа й напомних, че ще съм си вкъщи след по-малко от година, вместо очаквания развълнуван отговор, последва мълчание. Чуваше се само дишането й.

— Чуваш ли ме? — попитах.

— Да — отвърна тихо тя. — Просто съм го чувала и друг път.

Беше истина, и двамата го знаехме, и това разби съня ми.

Следващото пълнолуние се падна точно на деня след Нова година и въпреки че излязох навън и отново си припомних за нашата първата седмица, мислите ми бяха объркани и тъжни. На връщане минах покрай момчетата, които стояха на групички край стената на спалното, пушеха и си приказваха. Запитах се какво ли си мислят за мен, когато ме гледат да бродя сам в нощта. Дали усещаха, че започвам да губя всичко, което имах? Дали разбираха колко много ми се щеше да променя миналото? Не знам, а и те не попитаха.

Светът около нас се променяше бързо. Една сутрин най-после получихме дългоочакваната заповед и след няколко дни отрядът ни вече беше в Турция, готов да влезе в Ирак от север. Събрахме се, разпределихме задачите, изучихме топографията на района и обсъдихме бъдещите ходове. Имахме малко свободно време, но в редките случаи, когато напускахме лагера, нямаше как да не забележим враждебните погледи на хората по улиците. Чуха се слухове, че Турция отказва да ни даде достъп до иракската граница и ще има смяна на плана. Отдавна бяхме престанали да обръщаме внимание на слуховете, но този път те се оказаха верни и ние се отправихме към Кувейт, за да започнем всичко отначало.

Приземихме се следобеда и се оказахме заобиколени от всички страни от пясък. Почти веднага ни натовариха на автобуси и ни отведоха до най-големия палатков лагер, който някога бяхме виждали. Армията правеше всичко възможно, за да ни осигури добри условия. Храната беше добра и имахме всичко необходимо, но беше скучно. Пощата я нямаше никаква — не получих нито едно писмо — и пред телефоните вечно се извиваха километрични опашки. Между тренировките сядахме с момчетата и се опитвахме да познаем откъде ще започне атаката или слагахме противогазите и тичахме до припадък. Моят взвод трябваше да се присъедини към други военни части и заедно да тръгнем към Багдад. През февруари вече имахме чувството, че живеем от години в пустинята и бяхме готови на всичко, за да се махнем оттам.

В Кувейт бяха струпани огромно количество войници, но никой не знаеше какво точно ще става. Чу се за биологическо и химическо оръжие. Чу се също, че Саддам си бе извадил поука от операция „Пустинна буря“ и бе разположил готовата да се бие до последна капка кръв гвардия около Багдад. На седемнайсети март вече знаехме със сигурност, че война ще има. През последната нощ в Кувейт написах писма за моите любими — едно до татко и едно до Савана. Няколко часа след това колона от войници, дълга няколко километра, вече крачеше към Ирак.

В началото престрелките бяха спорадични. Въздушни сили контролираха небето над нас и ние се движехме сравнително спокойно из пустинния терен. През повечето време иракската армия не се виждаше никъде и това усилваше безпокойството ми, защото нямах представа с какво ще се сблъскаме по-нататък. От време навреме съобщаваха, че напред се стреля, и ние залягахме в пясъка, но скоро разбирахме, че тревогата е фалшива. Всички бяхме като навити пружини. Не бях спал три дни.

Сблъсъците станаха по-осезаеми, когато навлязохме във вътрешността, и първото нещо, което научих от операция „Свобода за Ирак“, беше, че цивилното население и враговете не се различават по нищо. Куршумите изсвистяваха край ушите ни, ние нападахме и дори не знаехме срещу кого стреляме. Щом наближихме Сунитския триъгълник, нещата се промениха. При Фалуджа, Рамала и Тикрит се водеха ожесточени боеве, но с части от други дивизии. Моят взвод се присъедини към осемдесет и втори въздушнодесантен и атакува Самава. Това беше първата ни битка.

Противовъздушните сили бяха прочистили пътя пред нас. Предишния ден тук фучаха куршуми, гърмеше се отвсякъде, избухваха бомби, но когато прекосихме моста към града, ни посрещна неестествена, стряскаща тишина. Взводът трябваше да остане в предградията, да претърси къщите и да очисти района от врагове. Тръгнахме и пред очите ни се заредиха ужасяващи картини: обгорели останки от коли и камиони с безжизнени тела на шофьорите до тях; полуразрушени сгради; угаснали пожари, над които все още се виеха струйки дим. Отделни изстрели ни държаха нащрек. Другаде пък от къщите изскачаха мирни граждани и тръгваха към нас с вдигнати ръце, а ние се опитвахме да спасим живота на ранените.

В късния следобед вече бяхме готови да поемем обратно, но в същия миг през прозореца на една сграда от другата страна на улицата към нас полетя дъжд от куршуми. Притиснати до стената, ние бяхме в неизгодна позиция. Оставих две момчета да ни покриват, а останалите преведох през улицата, където беше по-безопасно. Беше истинско чудо, че никой от нас не загина. Намерихме прикритие и стреляхме, докато ни се схванаха пръстите. Направо ги разбихме. Най-после от сградата замлъкнаха. Убедих се, че е безопасно, и поведох хората си натам. Разбих Вратата с граната, дадох знак на другите зад мен и надникнах. Всичко вътре беше разрушено, но един иракски войник бе останал жив. Прикрит зад купчина тухли и мазилка, той започна да стреля веднага щом подадохме глави. Един куршум уцели Тони в ръката. Останалите изстреляхме пълнителите си в посоката, откъдето дойде стрелбата. Шумът беше оглушителен, не чувах собствения си писък, но натисках спусъка и въртях автомата във всички посоки — по пода, стените и тавана. Парчета от мазилка, тухли и дърво се разхвърчаха из въздуха, всичко стана на решето. Когато най-после спряхме, можех да се закълна, че не е останало живо същество, но за всеки случай хвърлих още една граната в ъгъла, откъдето бе започнала стрелбата, и се отдръпнах, за да избегна ударната вълна.

След тези двайсет най-страшни минути в живота ми в квартала стана тихо като в гробище. Остана само пищенето в ушите ми, звуците от повръщането на хората ми и псувните им. Превързах ръката на Тони и заповядах изтеглянето на взвода. Скоро се добрахме до железопътната гара, която вече беше обезопасена от нашите, и там се сринахме. Същата нощ получихме първата поща от шест месеца насам.

За мен имаше шест писма от татко и само едно от Савана. Приближих го до мъждивата светлина на лампата и зачетох: