С дъх на канела

16.

Тя беше влюбена в друг.

Разбрах го още преди да стигна до края на писмото, и светът сякаш спря да се върти за мен. Първата ми реакция беше да свия инстинктивно юмрук и да разбия стената до себе си, но вместо това смачках писмото на топка и го захвърлих. Тя ме предаваше. Разрушаваше всичко, което имаше някакво значение за мен. Намразих я, намразих и онзи мъж без име и лице, който ми я бе откраднал. Представих си какво ще му се случи, ако някога го срещна, и картинката не беше от приятните.

В същото време жадувах да поговоря с нея поне за минута. Очи в очи. Да се върна вкъщи или поне да я чуя по телефона. Част от мен все още не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не и сега, не и след като бяхме преживели толкова много. Оставаха ни само някакви си девет месеца, толкова ли не можеше да почака?

Но не се върнах вкъщи и не се обадих. Не писах и не чух повече за нея. Взех смачканото писмо, изгладих го и го сложи отново в плика. Реших да го нося със себе си като бойна рана. През следващите седмици бях най-ревностният войник във взвода — бягах в единствения разбираем за мен свят. Кандидатствах за всякакви мисии, без значение колко опасни бяха, не разговарях с никого и единствената ми грижа беше да не натисна спусъка прекалено рано. Не вярвах на местните и макар че не се стигна до нещастни „инциденти“ — както военните наричаха смъртта на цивилни граждани — ще излъжа, ако кажа, че съм бил търпелив и любезен с тях. Въпреки че почти не спях, сетивата ми бяха изострени до краен предел. Рискувах живота си, за да изтрия образа на Савана от съзнанието си, да забравя, че с любовта ни е свършено.

Животът ми следваше променливия път на войната. Багдад падна за по-малко от месец, последва кратък период на облекчение, но после положението отново се влоши. Защото тази война си беше като всяка друга. Войните са резултат от борба за надмощие на нечии икономически интереси, но осъзнаването на този факт не правеше живота на хората по-лек. След падането на Багдад се наложи да поемем ролята на полицаи и съдии. А ние не бяхме подготвени за това.

Погледнато отстрани, работата изглежда лека и дори приятна, но в реалния свят не е толкова лесно да взимаш решения. Много често при мен идваха мирни граждани, обясняваха, че този или онзи е откраднал нещо или пък е извършил някакво друго престъпление, и ме молеха да предприема нещо. Това не беше наша работа. Ние бяхме там за да поддържаме някакъв ред, докато местните се организират и поемат контрола над държавата си, а това най-общо означаваше да убиваме метежниците, които от своя страна се опитваха да убият нас или мирните граждани. И този процес не беше нито бърз, нито лесен, дори и в районите, незасегнати от хаоса на войната. Но имаше места, където всичко беше буквално нагоре с краката и ние бяхме изпращани там. Трябваше да ги прочистим от метежници и различни банди, но понеже не достигаха войници, когато свършехме, ни изпращаха другаде. Малко след това те се връщаха и всичко започваше отново. Понякога момчетата се питаха дали действията ни не са безсмислени, но никой не говореше открито.

Не знам как да опиша стреса, объркването и отвращението ни през тези девет месеца, освен с многото пясък. Да, знам, че бяхме в пустинята, освен това съм прекарал голяма част от живота си на плажа, така че трябва да съм свикнал, но оня пясък беше различен. Влизаше под дрехите, в оръжията, промъкваше се в затворени кутии, в храната, в ушите, носа и между зъбите. Когато плюех, песъчинките дращеха езика ми. Хората са странни същества. Те не искат да научат истината за войната, а тя беше проста — през повечето време Ирак не беше лошо място, но понякога ставаше по-страшно и от ада. Но те не искат да слушат, че войник от моя взвод застреля, без да иска малко дете, оказало се на лошо място в лош момент. Или за войници, разкъсани на парчета от СГ — саморъчно направени гранати — по пътищата край Багдад. Или за кървавия дъжд над града, придружен с парчета човешка плът. Не, всички искат да слушат за пясъка, защото той държи ужаса на войната на безопасно разстояние от домовете им.

Изпълнявах задълженията си по най-добрия познат ми начин, преподписах отново и останах в Ирак до февруари 2004 година, после се върнах в Германия, купих си мотоциклет „Харли Дейвидсън“ и се опитах да се преструвам, че съм излязъл невредим от войната, но кошмарите ме връхлитаха всяка нощ и аз се будех, облян в пот. Нервите ми бяха опънати до крайност и избухвах при най-малкия повод. Не можех да гледам спокойно как хората се движат близо до сградите и непрекъснато оглеждах прозорците за снайперисти. Психологът (всеки от нас трябваше да мине през него) ми каза, че това е нормално, предвид през какво съм минал, и с времето всичко щяло да отшуми, но аз се съмнявах.

След Ирак животът ми сякаш остана без смисъл. Сутрин тренирах здраво, участвах активно в занятията с оръжия и по навигация, но нещата не бяха същите. Заради ръката си Тони бе освободен от служба и си тръгна с медал „Пурпурно сърце“. Замина за Бруклин направо от Багдад. През 2003 изтече договора на още четири момчета от взвода. Бяха си изпълнили съвестно дълга и бе дошло време да подредят живота си. Аз подписах за още четири години. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да правя.

Когато обаче строих новия набор, изведнъж се почувствах не на място. Децата си бяха добри, но за мен не беше същото. Те не бяха моите приятели, не бях живял с тях, не бяхме работили заедно на Балканите и не бяхме воювали рамо до рамо в Ирак. И дълбоко в себе си знаех, че никога няма да ги допусна близо до себе си, както беше с предишните. За тях бях непознат и исках да си остана такъв. Тренирах сам, избягвах лични контакти и знаех, че ме мислят за стар досадник, който си мисли само едно — как да ги върне цели на майките им. Повтарях им го непрекъснато, докато ги обучавах, и щях да направя всичко, за да ги опазя. Но, както вече казах, не беше същото.

И така, приятелите си отидоха и татко остана единственият ми близък човек. Аз се посветих на грижата си за него. След Ирак ни дадоха извънреден отпуск и изкарахме заедно четиринайсет хубави дни през пролетта на 2004 година. Върнах се у дома и през тези две седмици двамата прекарахме повече време заедно отколкото през изминалите десет години. Той беше вече пенсионер и целият ден беше наш. Лесно свикнах с режима му. Закусвахме, правехме трите разходки по разписание и вечеряхме заедно. През останалото време разговаряхме за монети и дори купихме няколко, докато бях в града. Интернет улесняваше много процедурата, макар издирването да не беше така вълнуващо, но не бях сигурен, че татко усещаше разликата. Разговарях с търговци, които не бях чувал повече от петнайсет години, но те ме помнеха и бяха любезни и изчерпателни в информацията си както винаги. Разбрах, че светът на нумизматите не е голям и всички се познават. Когато получехме доставката — тя обикновено идваше още на другия ден — татко и аз се редувахме да я оглеждаме и изследваме, вълнувахме се за всяка драскотина и обикновено се съгласявахме с цената, посочена в Професионалния каталог. Понякога умът ми се отнасяше другаде, но татко можеше да съзерцава монетата с часове, сякаш в нея се криеше тайната на живота.

За друго почти не разговаряхме, но нямаше и нужда. Той не искаше да слуша за Ирак, аз пък не исках да говоря за това. Никой от нас нямаше личен живот, за да обсъжда друга тема — Ирак не беше благодатна почва за социални контакти, а татко… той беше мой баща и аз дори не си правех труда да го питам за такива работи.

Но се тревожех за него. Докато се разхождахме, виждах че едва диша. Подхвърлих, че двайсет минути може би са много, но той отвръщаше, че времето е определено от лекаря и нямаше сила, която да го разубеди. След разходката се чувстваше много по-уморен от нормалното и минаваше час, преди трескавата червенина по бузите му да избледнее. Говорих с лекаря и нещата се оказаха по-лоши, отколкото очаквах. Той ми обясни, че сърцето на татко е сериозно увредено и от медицинска гледна точка било истинско чудо, че се справя толкова добре. Липсата на движение щяла да му се отрази още по-зле.

Дали заради разговора с лекаря, или заради желанието ми да съм по-близо до него, но по време на отпуските ние се разбирахме по-добре от всякога. Вместо да го притискам с разни въпроси, аз просто седях до него в кабинета му, четях или решавах кръстословица, а той разглеждаше монетите си. Не очаквах нищо повече и това ми действаше успокояващо, а мисля, че и на него. Постепенно той започна да се радва на промяната в отношенията ни. Понякога го хващах, че учудено се взира в мен. Прекарахме много часове заедно и някак незабелязано станахме приятели. Започнах да съжалявам, че навремето му позволих да изхвърли снимката от бюрото си и когато дойде време да се връщам в Германия, усетих, че ще ми липсва, както никога досега.

Есента на 2004 мина бавно, също като зимата и пролетта на 2005. Дните се нижеха еднообразно. Понякога монотонното ежедневие се нарушаваше от поредния слух, че отново ще ни пратят в Ирак, но аз не се вълнувах много. За мен Ирак не беше новост.

Ако останех в Германия — добре, ако заминех за Ирак — пак добре. Като всички и аз се интересувах от хода на войната в Близкия Изток, но щом оставех вестника или изключех телевизора, умът ми литваше в друга посока.

Тогава бях на двайсет и девет и въпреки че бях преживял много повече от връстниците си, животът ми тъпчеше на едно място. Бях влязъл в армията, за да порасна, и макар в известно отношение да беше точно така, понякога се чудех дали наистина съм достатъчно зрял. Нямах кола, нито дом и като изключим баща ми, си нямах никого на света. Докато портфейлите на връстниците ми бяха издути от снимки на децата и съпругата, в моя имаше една-единствена избеляла снимка на жената, която някога бях обичал и загубих. Другите войници крояха планове за бъдещето, аз не очаквах нищо от него. Имаше моменти, когато улавях любопитните им погледи и се чудех какво ли си мислят за мен. Не споделях нищо за миналото си, не говорех за себе си. Никой не знаеше за Савана, нито за татко и приятелството ми с Тони. Тези спомени си бяха само мои, защото бях научил, че е най-добре някои неща да останат в тайна.

През март 2005 татко получи втори инфаркт. Това доведе до пневмония и нов престой в интензивното. Когато го върнаха у дома, му забраниха да кара кола, но социалната служба осигури човек за покупките, от които имаше нужда. През април отново влезе в болница и се разбра, че трябва да спре с разходките. През май вече пиеше лекарствата с шепи и прекарваше по-голямата част от денонощието в леглото. Писмата му станаха нечетливи не само заради общата слабост, но и защото ръцете му бяха започнали да треперят. След редица телефонни обаждания, молби и уговорки, успях да убедя съседката — медицинска сестра в местната болница — да го наглежда и да се грижи за храната му и започнах да броя дните до новия си отпуск през юни.

Но състоянието му продължаваше да се влошава, усещах го по гласа му и за втори път поисках преместване в Щатите. Този път главнокомандващият беше по-отзивчив. Разучи положението, дори изпрати документите ми във Форт Браг, като ме предложи за курс по подготовка за десантници, но когато се свързах с лекаря на татко, той ми обясни, че преместването ми няма да е от голяма полза и че трябва да помисля за настаняването му в дом за възрастни. Грижите, от които се нуждаел, не можели да се осигурят в домашна обстановка. Опитвал се да убеди татко в това през последните дни — по това време той можеше да поема единствено течна храна — но татко отказал да говори по въпроса, докато аз не се върна. По неясни за лекаря причини, искал да ме дочака вкъщи.

Думите му ме отчаяха и в таксито от летището за вкъщи се опитвах да убедя себе си, че докторът преувеличава. Но той не преувеличаваше. Когато влязох вкъщи, татко не можа да стане от дивана. Видях го и се уплаших. За една година се бе състарил поне с трийсет. Кожата му беше пепелява на цвят, бе неимоверно отслабнал. Оставих багажа в коридора и влязох при него.

— Здрасти, татко — казах бодро.

В началото реших, че не ме е познал, но след малко чух хриплив шепот:

— Здрасти, Джон.

Седнах на дивана до него.

— Как си?

— Добре — беше всичко, което каза, и дълго време никой от нас не проговори.

Погледнах в кухнята и примигнах от видяното. Навсякъде се въргаляха празни консервни кутии от супа. Печката беше на петна, а боклукът преливаше от кофата. В мивката имаше камара мръсни чинии. Масата беше затрупана с неотворена поща. Къщата не беше чистена с дни. Първата ми мисъл беше да хукна при съседката и да й дам да се разбере. Но това можеше да почака.

Отворих една пилешка супа и я сложих да се стопли на мръсната печка. Сипах я в купа и я занесох на татко. Той опита да се усмихне и очите му светнаха от благодарност. Излапа съдържанието на един дъх и аз му сипах нова порция, докато се чудех колко ли време не беше ял. Когато омете и втората купа, му помогнах да си легне отново и след няколко минути той вече спеше.

Съседката не си беше вкъщи и аз прекарах следобеда и по-голямата част от вечерта в чистене и търкане, като започнах от кухнята и банята. Когато стигнах до леглото му и вдигнах чаршафите, се оказа, че са изцапани с изпражнения. Затворих очи. Ако в този момент съседката се бе появила, щях да й извия врата като на пиле.

Оправих всичко, седнах в хола и се загледах в баща си. Той все още спеше. Изглеждаше толкова дребничък под одеялото! Погалих косата му и в ръката ми останаха няколко бели кичури. Той умираше, разбрах го със сигурност и заплаках. Не бях плакал от детските си години и за пръв път проливах сълзи за баща си. Колкото и да си налагах, не можех да спра.

Татко беше добър човек, мил и внимателен, и въпреки че животът му беше осакатен, той бе направил всичко, за да ме отгледа и възпита добре. Започнах да се обвинявам за времето, изгубено в обвинения. Спомних си последните четири седмици, прекарани с него, и сърцето ми се сви при мисълта, че повече никога няма да споделяме тези простички радости.

По-късно го пренесох в леглото. Беше лек, прекалено лек. Завих го и си постлах на пода до него. Легнах и се заслушах в хрипливото и накъсано дишане. През нощта се събуди от силна кашлица и дълго време не можа да спре. Вече се готвех да го карам в спешното, когато най-сетне се успокои.

На сутринта споменах за болницата и той се ужаси.

— Остани… тук — помоли ме. — Не искам там.

Зачудих се какво да правя, но в крайна сметка го оставих вкъщи. Осъзнах, че човек на установения ред като него болницата бе не само чуждо, но и опасно място. Изискваше сили, за да се приспособи към болничните условия, а той ги нямаше. Вдигнах го и видях, че чаршафите му са подгизнали отново.

Съседката дойде на другия ден и веднага взе да се извинява. Обясни, че не е чистила няколко дни, защото една от дъщерите й била много болна, но сменяла чаршафите редовно и му осигурявала достатъчно храна. Докато стоеше на прага, аз видях изтощението по лицето й и яростта ми се стопи. Преглътнах всички укори и нападки, благодарих й и я уверих, че и без това прави много за него.

— Исках да помогна — каза тя. — Той винаги е бил добър съсед. Никога не се оплакваше от шума, който вдигаха децата, докато растяха, и винаги купуваше, каквото му предлагаха, за да съберат малко пари за училищната екскурзия или за уикенда. Пазеше двора чист и нито веднъж не ми отказа да наглежда къщата, когато се наложеше да отсъствам за няколко дни. Беше прекрасен съсед.

Окуражена от усмивката ми, тя продължи.

— Но искам да знаете, че невинаги ме пускаше да вляза. Каза, че не обича да му размествам нещата. Не харесва как чистя и как подреждам бюрото му. Обикновено не му обръщам внимание, но понякога силите му се възвръщат и става много упорит. Заплашва ме с полиция и е непреклонен. Просто не знам…

Гласът й секна и аз завърших вместо нея.

— Просто не знаете какво да правите.

Очите й ме погледнаха виновно.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Не знам какво би правил той без вас.

Тя кимна облекчено и наведе смутено глава.

— Радвам се, че се върнахте — започна несигурно. — Исках да говоря с вас.

Изчисти невидима прашинка от дрехата си и продължи:

— Знам едно място, където ще се грижат добре за него. Екипът е много добър, всички са специалисти. Случайно познавам директора, а той пък познава лекаря на баща ви. Знам, че е трудно да слушате за това, но мисля, че там ще бъде най-добре за него…

Тя остави последните думи да се реят в пространството между нас. Видях, че е искрено загрижена за него, и отворих уста да отговоря, но в последния момент замълчах. Не беше толкова лесно да взема решение. Той се чувстваше добре само тук. Това беше единствената среда, която познаваше и където установения с годините ред имаше някакъв смисъл. Ако престоят в болницата го ужасяваше, новото жилище би могло направо да го убие. Въпросът не беше само къде ще умре, но и как. Сам, у дома, в посраните чаршафи и може би гладен до смърт? Или между хора, които щяха да се грижат за него, въпреки че мястото щеше да го ужасява?

Гласът ми потрепери, когато попитах:

— Къде се намира това място?

Следващите две седмици посветих изцяло на грижата за него. Хранех го, четях му от Сивия каталог, когато беше буден, и не се отделях от леглото му. Той цапаше чаршафите всяка сутрин и за негов срам се принудих да му слагам памперси. Следобед обикновено спеше. Докато си почиваше на дивана, аз обикалях из съответните заведения за възрастни хора. Посетих не само дома, препоръчан от съседката, но и всички подобни домове в радиус от два часа път с кола. Тя се оказа права. Мястото беше не само чисто, но и персоналът беше добре обучен и любезен. И най-важното — директорът изглеждаше лично загрижен за татко. Не знам дали беше заради съседката или заради лекаря, но беше факт.

Цената нямаше значение. Домът беше ужасно скъп, но той имаше държавна пенсия, социална и здравна осигуровка и лична застраховка. (Представях си го как подписва документите за застраховката на местата, посочени от агента, и минават години, преди да разбере за какво точно плаща.) Увериха ме, че единствената цена за мен ще бъде емоционалната. Директорът беше около четирийсетте, с кестенява коса, тъмни очи и ми напомняше на Тим. Прояви разбиране и не настоя веднага да взема решение. Връчи ми една брошура и празни формуляри и ми пожела да избера най-доброто за баща си.

Същата вечер повдигнах въпроса пред него. След два дни си заминавах и нямах друг избор, независимо, че не исках да го пращам никъде.

Той ме изслуша, без да каже нищо. Обясних му причините за решението си и се надявах да ме разбере. Не зададе никакъв въпрос, но в очите му имаше отчаяние, сякаш чуваше собствената си смъртна присъда.

Аз свърших и усетих, че имам нужда да остана за малко сам. Потупах го по бедрото и отидох в кухнята да си налея вода. Когато се върнах, го намерих захлупил лице на дивана. Раменете му трепереха. Тогава за пръв път го видях да плаче.

На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.

Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви:

— Какво е това? — попитах объркано.

— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.

Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.

Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.

На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.

Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.

— Всичко ще е наред, татко — сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.

— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.

Сълзите премрежиха очите ми.

— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш са такова магаре като мен.

Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.

— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.

Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!

— Добре — отвърна глухо той.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Обичам те, татко.

Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.

— Аз също те обичам, Джон.

Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.

За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.

Тогава го видях за последен път.

17.

Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.

Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.

На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.

Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.

Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.

Поканих го, той влезе в тъмния хол, седна на дивана и аз неволно си помислих, че костюмът му сигурно струва повече от двумесечната ми заплата. Той се представи, изказа съболезнованията си и ми обясни положението.

— Тук съм, защото харесвах баща ви. Той беше един от първите ми клиенти. Дойде веднага след раждането ви, за да направи завещание, и всяка година на същата дата ми изпращаше списък с всички новозакупени монети. Бях му обяснил за жестоките такси при наследство и той реши да ви ги прехвърли като дарение още когато бяхте дете.

Бях прекалено шокиран, за да кажа нещо.

— Преди шест месеца ми писа, че вече сте влезли във владение на колекцията, и искаше да знае дали всичко с документите е наред. Така че аз поднових завещанието му още един, последен път. Когато ми каза къде живее, предположих, че не е добре, и след няколко дни му се обадих. Не каза много, но ми даде разрешение да говоря с директора. Директорът от своя страна обеща да ме уведоми веднага, след като почине, за да мога да се срещна с вас. И ето ме тук.

Той отвори куфарчето и зарови в него.

— Знам, че сте зает с погребението и може би времето не е подходящо, но от баща ви знам, че си идвате рядко, а аз трябва да приключа с това. А, ето го.

Той извади един голям плик, пълен с документи.

— Тук са дарението, завещанието и списъкът с монетите от колекцията с качеството и датата на покупка на всяка една, както и указанията за погребението му, което, предполагам, вече е уредено. Обещах му, че ще легализирам завещанието на имота в срок. Няма да е проблем, тъй като той не е голям, а и баща ви няма други наследници. Ако желаете, мога да намеря човек да ви освободи от ненужните вещи и да се погрижи за продажбата на къщата. Баща ви ме информира, че може би няма да имате време за това. — Той затвори куфарчето си и стана. — Вече споменах, че го харесвах. Обикновено убеждаваме дълго хората в необходимостта да се погрижат за тези неща, но не и баща ви. Той беше методичен човек.

— Да — отвърнах. — Такъв беше.

Както каза адвокатът, погребението вече беше уредено. Татко си бе избрал гроб и церемония по свой вкус, беше си подготвил дрехи и дори бе избрал ковчег. Трябваше да го очаквам. За сетен път се уверих, че всъщност не успях да го опозная докрай.

На погребението в дъждовния августовски ден единствените хора, които дойдоха да го изпратят, бяха двама негови бивши колеги, директорът на дома, адвокатът и съседката. Това ми разби сърцето, разби го на милиони парченца. Само шепа хора бяха оценили баща ми приживе. Пасторът свърши и ме попита шепнешком дали искам да добавя няколко думи. Но гърлото ми беше сухо като пустиня и аз успях единствено да поклатя глава.

Върнах се вкъщи и седнах на крайчеца на леглото му. Дъждът беше спрял и сивата светлина на все още забуленото в облаци слънце струеше през прозорците. Миришеше на прах, дори на мухъл, но възглавницата все още носеше аромата на татко. До мен на масата лежеше пликът с документите, донесени от адвоката. Изсипах всичко на леглото. Завещанието беше най-отгоре, заедно с някакви други документи. Под тях се подаваше рамката на снимката, която той бе махнал от бюрото си преди много години. Единствената наша обща снимка.

Взех я и не отместих поглед от нея, докато сълзите замъглиха погледа ми.

Следобед дойде Луси, бившата ми приятелка. Когато я видях да стои на прага, занемях от почуда. Нямаше го вече момичето с бронзовия загар. На негово място стоеше жена в скъп костюм с панталон и копринена блуза.

— Толкова съжалявам, Джон! — прошепна тя и влезе.

Прегърна ме и допира на тялото й ми подейства като чаша студена вода в зноен летен ден. Усетих полъх на парфюм и ароматът му ми напомни за Париж, въпреки че никога не съм бил там.

— Току-що прочетох некролога. Съжалявам, че не успях да дойда на погребението.

— Няма нищо — отвърнах и посочих към хола. — Ще влезеш ли?

Луси влезе и седна до мен на дивана. Забелязах, че не носи венчална халка. Тя проследи погледа ми и ръцете й несъзнателно потрепнаха.

— Не се получи. Миналата година се разведох.

— Съжалявам.

— Аз също. — Тя хвана ръката ми. — Ти как си?

— Добре — отвърнах.

Поговорихме си за старото време. Луси не ми повярва, че последният ни телефонен разговор бе причината да вляза в армията. Обясних й, че навремето това беше най-доброто решение за мен. Тя ми разказа за работата си — беше помощник-дизайнер, аранжираше витрини на магазини и фоайета на обществени сгради. Разпита ме за Ирак и аз и разказах за пясъка. Засмя се и повече не попита. Постепенно и двамата осъзнахме колко много сме се променили и разговорът замря. Дали защото някога бяхме близки, или защото притежаваше шесто чувство като всяка жена, но тя ме огледа изпитателно и аз вече знаех какъв ще е следващият й въпрос.

— Влюбен си, нали?

Събрах ръце в скута си и се загледах през прозореца. Небето отново тъмнееше, облаците предвещаваха още дъжд.

— Да — признах изненадващо за себе си.

— Как се казва?

— Савана.

— Тук ли живее?

— Поколебах се за миг.

— Не.

— Искаш ли да поговорим?

Исках да кажа: „Не, не искам да говоря за нея.“ Знаех от личен опит, че истории като нашата бяха скучни и предвидими и въпреки че всички питаха, никой не искаше да слуша.

Но неочаквано и за себе си й разказах всичко отначало докрай с пълни подробности. И чак сега осъзнах колко трудно ми е било да го пазя в себе си. Когато свърших, тя някак си разбра, че искам да остана сам. Целуна ме по бузата и си тръгна. Аз останах да крача до среднощ из къщата. Минавах от стая в стая, мислех за татко и за Савана и се чувствах като чужденец в собствения си дом. Постепенно осъзнах, че не бива да оставам повече там.

18.

Тази нощ за пръв и последен път спах в леглото на татко. Бурята отмина и температурата рязко се покачи. Отвореният прозорец не успя да ме разхлади и аз се мятах и обръщах с часове. Когато на следващата сутрин изпълзях от леглото, погледът ми попадна върху ключовете от колата на рафта в кухнята. Качих багажа си и взех няколко неща, които исках да запазя за спомен. Като изключим снимката, нямаше почти нищо, ценно за мен. Обадих се на адвоката и се възползвах от предложението му да разчисти къщата от вещите и да я продаде. Заключих и пуснах ключовете в пощенската кутия.

Отидох в гаража, запалих колата и я изкарах, после затворих и заключих и там. Обърнах се и погледнах към къщата. Знаех, че повече никога няма да я видя.

Отидох до старческия дом, прибрах вещите на татко и оттам напуснах Уилмингтън, включих на автопилот и се насочих към западната граница на щата. От години не бях минавал в този участък от пътя и бях забравил трафика, но веднага ме завладя чувството за нещо познато. Преминах бързо през градовете на детството ми и подкарах през Рейли към Чапъл Хил. Спомените нахлуха в мен с болезнена яснота и аз натиснах газта, опитвайки се да ги задмина по-бързо.

Минах покрай Бърлингтън, Грийнзбъро и Уинстън Салем. Налях си бутилка с вода от единствената бензиностанция по пътя, но стомахът ми бе свит и отказваше да приеме каквато и да е храна. Снимката беше до мен на седалката, поглеждах я от време на време и се мъчех да си спомня онова ухилено момче с монета в ръка. Хванах един тесен път на север, който се виеше нагоре към сините върхове на планината, достигаща далеч на юг и на север като нежна извивка върху твърдата гръд на земята.

В късния следобед спрях и проверих за места в един окаян на вид крайпътен мотел. Тялото ми беше сковано от шофирането, раздвижих се, протегнах се няколко пъти, преди да вляза под душа и да се избръсна. Сложих чисти дънки и тениска, замислих се дали да си взема нещо за ядене, но все още не бях гладен. Слънцето беше съвсем ниско и за разлика от знойната, влажна вълна по крайбрежието на океана въздухът тук се разхлади и лекият ветрец донесе мирис на бор. Бяха стигнал до родния град на Савана и не знам как, но бях сигурен, че все още си е у дома. Можех да отида там и да я потърся, но не бях сигурен как ще реагират родителите й. Реших да карам из улиците на Ленор, минах през търговската част и намалих чак, когато излязох от центъра. Тук градът изглеждаше непроменен. В тази част новопристигналите и туристите бяха добре дошли, но никога нямаше да бъдат приети като свои. Влязох в един занемарен билярд клуб, който ми напомни на местата от собствените ми тийнейджърски години. Неонът на витрината предлагаше бира и паркингът отпред беше пълен с коли. Беше точното място, където можех да отдъхна и да намеря нужния отговор.

Влязох вътре. Ханк Уилямс блееше от джубокса, цигареният дим се виеше на къдрави панделки над масите. Четирите билярдни маси бяха наредени една до друга, всеки от играчите носеше бейзболна шапка, подутите бузи и кафявите петна върху устните на двама от тях ми показаха, че дъвчат тютюн. На стената висяха различни ловни трофеи и снимки на забележителни моменти от мачовете на местния бейзболен отбор. Имаше снимки от Раладега, Мартинсвил и Рокингъм и макар мнението ми за бейзбола да не се бе променило, познатата картинка ме отпусна. В ъгъла на бара, под снимката на младия Дейл Ърнхард, имаше буркан с монети и надпис с молба да подкрепим местните жители, болни от рак. Изпълнен с неочаквано съчувствие, аз пуснах няколко долара.

Седнах на бара и завързах разговор с бармана. Беше горе-долу на моите години и планинският му акцент ми напомни за Савана. След двайсетина минути извадих снимката й от портфейла и обясних, че съм приятел на семейството й. Споменах фамилията и малките имена на родителите й, за да го убедя, че наистина съм бил у тях и преди.

Той съвсем естествено беше предпазлив и. В малкия град хората се бранят от чужденците, но се оказа, че е служил две години във флота и това ми помогна. След още двайсетина минути в приказки, той кимна.

— Познавам я. Живее на пътя за старата мелница, точно до дома на родителите си.

Беше малко след осем. Вечерта напредваше. Десет минути по-късно напуснах бара и се запътих към вратата.

За моя изненада помнех съвсем ясно пътя до ранчото или поне така си мислех. Шосето изкачи поредния хълм и аз разпознах местността. Знаех, че след няколко минути ще стигна до ранчото на родителите й, и стана точно така. Наближих и се взрях напред, за да не пропусна следващата отбивка. После поех по дълъг горски път. Завих и видях табелка с надпис:

Скърцането на гумите по чакъла ми подейства странно успокояващо. Спрях под една върба до стар раздрънкан пикап. Огледах къщата — стръмен покрив, квадратна форма, боядисана в бяло сграда с комин, сочещ право към небето — призрачна картина на стара стогодишна къща. Пред олющената от боята врата светеше една-единствена лампа. До американското знаме имаше малка саксия с някакво цвете и вятърът люлееше и двете. Встрани от къщата имаше плевня с дървена ограда. Зад обора се простираше пасище с изумруденозелена трева, затворено с кокетна дървена ограда, боядисана в бяло, покрай която имаше редица от стари дебели дъбови дървета. До обора имаше навес, където бяха закачени седла за конете и различни сечива. За пореден път се запитах какво правя тук.

Не беше късно да си тръгна, но просто не можах да си заповядам да обърна колата и да се махна оттук. Небето беше жълто — червено от последните слънчеви лъчи, планината вече тънеше в сянка. Излязох от колата и се приближих до къщата й. Вечерната роса намокри върховете на обувките ми. Отново усетих аромата на бор. Ухото ми улови щурците и нежната песен на славеите. Изглежда, звуците на природата ми дадоха сили да изкача стълбите на верандата. Опитах се да си намисля какво точно да й кажа, когато се появи. Или на него. Но в този миг един ретривър замаха с опашка и се изкачи по стълбите след мен.

Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон!

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.

Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.

Други три коня, включително Мидас, гледаха Савана и сякаш се питаха дали не ги е забравила. Тя ги усети и кимна през рамо към тях.

— Трябва да им дам да хапнат. Усещат, че е време, и стават неспокойни.

Аз кимнах и тя тръгна към плевнята. Пред портичката се обърна и попита:

— Искаш ли да ми помогнеш?

Поколебах се и неволно погледнах към къщата. Тя проследи погледа ми и каза:

— Не се безпокой. Той не е тук, а аз наистина имам нужда от помощ.

Гласът й прозвуча изненадващо твърдо.

Не бях сигурен какво трябва да отговоря, затова кимнах и казах:

— Ще се радвам да ти помогна.

Тя изчака да вляза и затвори вратичката зад нас, посочи една купчина с тор и каза:

— Внимавай да не си нацапаш обувките.

— Ще опитам — изпъшках.

Тя раздели една бала със сено, взе едната трета, а другите две трети остави за мен.

— Остави ги в празните хранилки.

Направих, каквото ми нареди, и конете веднага тръгнаха към мен. Савана излезе с други два наръча.

— Отдръпни се, дай им малко пространство. Иначе може да те ритнат случайно.

Отстъпих, а тя сложи сламата в хранилките, които вече бяха празни. После се загледа в забързаните към нея коне. Гордостта й беше очевидна.

— Колко пъти на ден ги храниш?

— Два пъти. Но това е само малка част от грижите. Ще се учудиш, ако разбереш колко крехки могат са понякога. Винаги имаме на разположение ветеринар.

— Май имаш доста работа — усмихнах се.

— Така е. Казват, че да се грижиш за кон е като да живееш на котва. Ако няма кой да ти помага, не можеш да мръднеш никъде, дори и за седмица.

— Вашите не помагат ли?

— Понякога, когато наистина има нужда. Но татко остарява, а и разликата между това да гледаш един кон и да се грижиш за седем е огромна.

— Щом казваш.

Заслушах се в щурците, които пееха своята песен в топлата прегръдка на нощта и се опитвах да спра препускащите в главата ми мисли.

— Точно такова място си представях за теб — казах след дълго мълчание.

— И аз, но се оказа много по-трудно, отколкото си го представях — отвърна тя. — Винаги има нещо за поправяне, за стягане. Само да знаеш на колко места тече покривът на плевнята! Миналата година падна голям участък от оградата. Цяла пролет ни отиде, докато я оправим.

Чух много добре думичката „ни“ и разбрах за кого говори, но все още не се чувствах готов да попитам.

— Въпреки многото работа обаче тук е прекрасно. Във вечери като тази сядам на верандата и се заслушвам в планината. Шумът от колите се чува съвсем слабо и всичко е някак… спокойно. Помага ти да прочистиш съзнанието си, особено след уморителния ден.

Тя говореше, аз слушах внимателно и разбрах, че не иска да засяга опасни теми.

— Сигурен съм, че е така.

— Трябва да им почистя копитата. Ще се включиш ли?

— Не знам как става.

— Лесно е — погледна ме тя. — Ще ти покажа.

Изчезна в плевнята и след малко се появи с две приспособления, приличащи на извити като куки пирони. Подаде ми едното, а с другото се приближи към един от преживящите коне.

— Всичко е много просто. Хвани крака близо до копитото, издърпай го и го тупни леко по задната част на крака.

Тя демонстрира старателно. Вниманието на коня бе ангажирано с храната и той вдигна послушно крака си. Савана стисна копитото между краката си и отново вдигна очи към мен.

— Сега изстъргваш мръсотията от копитото. Това е всичко.

Приближих се до съседния кон и се опитах да повторя действията й, но нищо не се получи. Животното беше прекалено голямо и силно. Опитах пак, издърпах крака, но той не поддаде. Опитах още веднъж — конят не се трогна от усилията ми.

— Не иска да си вдигне крака — оплаках се аз.

Савана почисти внимателно копитото на своя кон и се наведе към моя. Дръпна го, тупна го на определеното място и хоп, кракът на коня беше между нейните. Пусна го и ми отстъпи мястото.

— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.

Конят отказа отново.

— Гледай какво правя.

— Нали гледам — измърморих.

Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.

— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.

Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.

— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.

— Да почистим?

— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.

Поех лопатата и попитах удивено:

— И ти вършиш това всеки ден?

— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.

Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.

— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.

— Защо си тук, Джон?

— Вече ме пита.

— И ти не ми отговори.

„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.

— Не знаех къде другаде да отида — смънках.

Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.

— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.

Очите й омекнаха.

— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.

След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.

— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?

Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.

— Да, така е.

— Така ли си го представяше?

Тя се засмя.

— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.

— Така ли?

Тя поклати глава.

— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че ти разказвах за Алън?

Кимнах и тя продължи:

— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.

Тя замълча и аз я погледнах въпросително.

— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.

— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.

— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.

— Но вината не е твоя. Аз също не бях очарован от идеята да яздя, помниш ли?

Тя се изкиска и смехът й беше като на момиче.

— Помня много добре. Беше по-уплашен от много деца.

— Не е вярно — запротестирах. — Освен това Пепър танцуваше румба под мен.

— Пепър да танцува? — извика тя. — Защо, мислиш, ти дадох точно него? Той е най-кроткият кон на света. Всеки може да го язди.

— Танцуваше — настоях аз.

— Говориш като твоите новобранци — присмя ми се тя. — Но въпреки това съм трогната, че помниш.

Закачката й отключи цяла река от спомени.

— Разбира се, че помня — казах тихо. — Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Никога няма да ги забравя. Може би затова все още не съм се оженил.

Думите ми я накараха да потръпне.

— Аз също ги помня.

— Наистина ли?

— Разбира се. Може и да не вярваш, но е истина.

Думите й натежаха във въздуха.

— Щастлива ли си, Савана? — попитах след дълго мълчание.

Тя се усмихна с нейната крива усмивка.

— През повечето време. А ти?

— Не знам — отвърнах и това отново я разсмя.

— Това е коронният ти номер, Джон. Винаги отговаряш така, когато трябва да потърсиш отговора в себе си. Станало ти е втора природа. Защо не попиташ това, за което наистина искаш да ме питаш?

— А за какво, според теб, искам наистина да те питам?

— Дали обичам съпруга си. Не е ли това? — попита тя и погледът й избяга в нощта.

За момент застинах, но трябваше да си призная — инстинктът й не я подведе. Точно затова бях дошъл.

— Да — каза тя, явно прочела мислите ми. — Обичам го.

Откритият отговор ме удари, преди да успея да се предпазя. Тя обърна отново лице към мен. Стори ми се, че по него премина тръпка, сякаш си спомни нещо ужасно, но всичко отмина бързо.

— Вечерял ли си?

Все още се опитвах да вникна в думите и погледа й и отвърнах разсеяно:

— Не… Всъщност не съм закусвал, нито съм обядвал.

Тя поклати глава укорително.

— Имам малко говеждо. Имаш ли време за вечеря?

Все още унесен в размишления, кимнах:

— С удоволствие.

Тръгнахме към къщата. Пред верандата имаше цяла редица кални каубойски ботуши. Савана хвана ръката ми, за да запази равновесие, докато се събува и жестът й беше толкова естествен и свойски, че ме накара да се закова на място. Погледнах я и видях една мистериозна и сериозна жена, каквато още навремето се криеше зад невинното младо момиче. Именно това ме бе привлякло в нея. Но съзрях още тъга и отчужденост. Комбинацията от двете я направи още по-желана за разбитото ми сърце.

19.

Малката кухничка пасваше идеално на старата къща, ремонтирана и преправяна сигурно поне десетина пъти през последното столетие: стар линолеум, започнал да се бели по ъглите, функционални, но най-обикновени бели шкафове, желязна мивка под прозорец с дървена, наскоро сменяна дограма. Плотът до мивката беше напукан, а до стената стоеше голяма готварска печка на дърва, древна като самата къща. Но на места се виждаха и вещи от настоящето — хладилник, миялна машина и микровълнова печка, а до нея стоеше наполовина празна бутилка с вино. Странно, но по някакъв начин ми напомни за бюрото на татко.

Савана отвори един шкаф и извади чаша за вино.

— Ще пийнеш ли малко?

— Не съм много по виното — поклатих глава.

За моя изненада тя не върна чашата. Отвори бутилката, наля си и седна на масата. С удоволствие отпи една глътка.

— Променила си се — отбелязах.

Тя сви рамене.

— Много неща се промениха, откакто те видях за последен път.

Замълча за известно време и когато заговори отново, в гласа й се долавяше примирение.

— Никога не съм си представяла, че ще чакам с нетърпение вечерта, за да пийна една чаша вино, но стана точно така.

Тя започна да върти чашата в ръцете си и аз се запитах какво ли е станало с нея.

— Знаеш ли, оказа се, че вкусът му много ми допада. Когато започнах да пия, не знаех кое вино е хубаво и кое не. Сега съм много по-придирчива към марката.

Усетих, че не познавам добре тази жена, и не бях сигурен как да отговоря.

— Не ме разбирай погрешно — продължи тя. — Все още помня всичко, на което ме учеха нашите, и много рядко се случва да пия повече от една чаша на ден. Но Исус е превърнал водата във вино и реших, че не може да е чак толкова голям грях.

Усмихнах се и осъзнах, че не е честно спрямо нея да искам никога да не се променя.

— Не съм те питал — казах кротко.

— Знам, но видях, че се учуди.

Настъпи дълга пауза. Единственият шум идваше от тихото бръмчене на хладилника.

— Много съжалявам за баща ти — промълви тя и проследи с пръст една пукнатина по плота на масата. — Наистина. През последните няколко години мислех много за него.

— Благодаря ти.

Савана започна да върти чашата в ръцете си, заета изцяло от движението на червената течност в нея.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита ме тихо.

Не бях сигурен, но се облегнах на стола и заговорих. Думите дойдоха лесно. Разказах й за първия инфаркт, за втория и за времето, прекарано заедно с него през последните отпуски. Споделих за приятелството, което бяхме започнали да градим между нас, и спокойствието, което ми носеше общуването с него, за ежедневните разходки и за времето, когато вече не можеше да ги прави. Върнах се в онези последни, прекарани с него, дни и й разказах колко трудно ми беше да го убедя да влезе в старчески дом. Когато стигнах до погребението и до снимката, намерена сред документите му, тя се пресегна и хвана ръката ми.

— Радвам се, че я е запазил за теб, но не съм изненадана.

— А аз се изненадах — отвърнах и това я разсмя.

Смехът й ми върна увереността. Савана стисна ръката ми:

— Щеше ми се да бях разбрала отнякъде. Щях непременно да дойда на погребението.

— Не беше кой знае какво.

— И няма защо да е. Той беше твой баща и това е всичко.

Тя се поколеба, преди да пусне ръката ми. Отпи нова глътка вино и попита:

— Готов ли си за вечеря?

— Не знам — отвърнах.

Тя се наведе към мен и се усмихна:

— Какво ще кажеш да стопля малко, пък ще видим какво ще стане?

— Дали ще е вкусно? Никога не си споменавала, че можеш да готвиш, и сега съм малко притеснен.

— Това е стара семейна рецепта — каза тя и се престори на засегната. — Честно казано, мама го е готвила. Донесе го вчера.

— Истината винаги излиза наяве — пошегувах се.

— Така е, истината е странно нещо. — И обикновено излиза наяве.

Стана, отвори хладилника и се наведе да огледа рафтовете. Докато измъкваше пластмасова кутия, се сетих за пръстена на ръката й и се зачудих къде може да е съпругът й. Тя сложи пълна чиния в микровълновата.

— Искаш ли нещо към задушеното? Хляб, масло?

— И двете.

След няколко минути месото беше пред мен и ароматът му ми напомни колко съм гладен всъщност. Савана седна и отново хвана чашата си.

— Ти няма ли да вечеряш? — изненадах се аз.

— Не съм гладна — отговори тя. — Обикновено вечерям късно.

Отпи отново, а аз опитах месото и оставих думите й без коментар.

— Права беше — преглътнах с удоволствие. — Наистина е много вкусно.

Тя ми се усмихна.

— Мама е добра готвачка. Би трябвало да съм се научила покрай нея, но не стана така. Винаги бях много заета. Учех прекалено много, а после започнах да променям и ремонтирам.

Тя посочи към всекидневната.

— Къщата е много стара. Знам, че все още не изглежда както трябва, но през последните две години свършихме много работа.

— Добре изглежда.

— Знам, че го казваш от любезност, но все пак ти благодаря. Трябваше да я видиш, когато се премести. Приличаше на обор. Имаше нужда от нов покрив, но с покривите нещата стоят по странен начин — никой не си мисли за тях, когато стане дума за ремонт и реконструкция на стара сграда. Всеки очаква, че трябва да има, но никой не се замисля, че един ден трябва да се смени. Почти всичко ремонтирано спада в тази категория: отоплителната система, нова дограма, поправяне на щетите, нанесени от термитниците… — На лицето й се появи замечтано изражение. — Повечето неща свършихме сами. Например кухнята. Знам, че трябват нови шкафове и плочки за пода, но когато се нанесохме, при по-силен дъжд в хола се образуваха цели локви. Откъде да започнем? И подредихме нещата по важност. Първото беше да сменим дъските и керемидите на покрива. Температурата беше около трийсет градуса, но аз се катерех като катерица по гредите и къртех дъските с теслата една по една. Ръцете ми бяха целите в мазоли. Но… всичко изглеждаше абсолютно правилно. Двама млади хора започват съвместния си живот, работят рамо до рамо и поправят новия си дом… Това ни сближи още повече. После се хванахме с пода в хола. Отне ни две седмици да насипем пясък, за да изравним нивото му. После наредихме дъски, лакирахме ги и когато най-сетне минахме по него, имах чувството, че сме положили основите на съвместния си живот.

— Както го разказваш, звучи много романтично.

— И наистина беше — съгласи се тя и прибра немирния кичур зад ухото си. — Но по-късно романтиката се стопи. Сега просто чувствам, че остарявам.

Неочаквано се засмях, закашлях се и се пресегнах за чаша, която не беше пред мен.

Тя избута стола назад и стана.

— Ще ти дам вода.

Наля голяма чаша и я сложи пред мен. Докато пиех, забелязах, че ме наблюдава внимателно.

— Какво? — попитах и оставих чашата.

— Просто не мога да се начудя колко си се променил.

— Аз? — погледнах я невярващо.

— Да, ти. Остарял си някак.

— Наистина съм остарял.

— Знам, но не става дума за това. Има нещо в очите ти… по-сериозни са отпреди. Сякаш са видели неща, които не бива да се виждат. Ужасни неща.

Не казах нищо, но Савана погледна в очите ми и поклати тъжно глава.

— Не биваше да го казвам — почувства се неловко тя. — Мога да си представя през какво е трябвало да минеш.

Заех се с месото и се замислих над думите й.

— Всъщност напуснах Ирак в началото на 2004. Оттогава съм в Германия. В Ирак остана само малка част от армията. Въртим се на ротационен принцип. Сигурно ще замина отново, но не знам кога. Дано дотогава нещата там да са поутихнали.

— Не трябваше ли вече да си се уволнил?

— Подписах отново — отвърнах. — Няма причина да не го направя.

И двамата знаехме за каква причина ставаше въпрос и тя кимна.

— За колко време този път?

— До 2007 година.

— А после?

— Не знам. Може да остана още няколко години. Кой знае, може дори да се запиша в университет. Чух, че било много интересно.

Усмивката й беше необяснимо тъжна и за момент разговорът замря.

— От колко време си омъжена? — попитах.

Тя се размърда, сякаш столът й беше неудобен.

— През ноември ще станат две години.

— Тук ли беше сватбата?

— Сякаш съществува друга възможност — извъртя очи тя. — Мама организира невиждана сватба. Знам, че съм единствената им дъщеря, но щях да бъда доволна и на нещо по-скромно. Например стотина души.

— И ти наричаш това малка сватба?

— В сравнение с нашата — да. Църквата не можа да събере гостите и татко и досега мърмори, че продължава да изплаща разноските. Само ме дразни, разбира се. Половината от присъстващите бяха приятели на мама и татко, но предполагам, че е така с всеки, който се жени в родния си град. Всеки се чувства поканен — от пощаджията до бръснаря.

— Но ти се радваш, че се върна вкъщи?

— Има своите предимства. Родителите ми са наблизо, а сега наистина имам нужда от тях.

Но всъщност не отговори на въпроса ми. Замислих се за това и за много други неща, докато ставах, за да оставя чинията в мивката. Почистих остатъците и чух зад гърба си:

— Остави я там. Все още не съм заредила миялнята. Ще се погрижа по-късно. Впрочем, искаш ли нещо за десерт? Мама остави няколко парчета пай.

— Имаш ли мляко?

Савана понечи да стане, но аз я спрях.

— Просто ми кажи къде стоят чашите. Мога да се справя и сам.

— В бюфета до мивката.

Взех една чаша и отворих хладилника. Млякото беше на най-горния рафт, над поне десетина пластмасови кутии, пълни с храна. Налях си и се върнах на масата.

— Какво става тук, Савана?

Тя ме погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид съпруга ти.

— Какво за него?

— Кога ще се запозная с него?

Вместо отговор тя стана и отиде до мивката. Изля остатъка от чашата си, пусна машината, наля топла вода и донесе пакетче кафе и кутия с чай.

— Ти вече го познаваш — каза тя и ме погледна в очите. — Тим.

Лъжичката изтрака в чашата с кафето, когато Савана седна отново пред мен.

— Какво искаш да знаеш — измърмори тя, загледана в чашата с чай пред нея.

— Всичко. Или нищо. Още не знам.

Тя стисна устни, после промълви:

— Мисля, че разбирам.

— Кога започна всичко?

— Не знам — подхвана тя. — Знам, че звучи откачено, но беше така, както предполагам, че си мислиш. Никой от нас не го беше планирал, но за да съм по-точна — беше някъде в началото на 2002 година.

Два месеца след като подадох молба за удължаване на срока. И шест месеца преди татко да получи първия си инфаркт. Горе-долу по това време забелязах, че писмата й са някак различни.

— Знаеш, че бяхме приятели. Въпреки че беше една година по-напред с ученето, се случи така, че имахме лекции в една и съща сграда. Пиехме кафе, преди да се приберем по домовете си. Понякога учехме заедно. Не ходехме на срещи, нито си държахме ръцете. Тим знаеше, че съм влюбена в теб… но, разбираш ли, просто беше наблизо. Оплаквах му се колко много ми липсваш и колко ми е трудно, а той ме изслушваше. Наистина беше много тежко. Мислех, че скоро ще си дойдеш, а то…

Тя ме погледна и очите й бяха пълни с… какво? Със съжаление? Не бях сигурен.

— И така, ние прекарвахме много време заедно — продължи тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Той беше насреща винаги, когато имах нужда да поплача на нечие рамо. Утешаваше ме. Уверяваше ме, че ще се върнеш скоро. Не мога да ти опиша колко много исках да те видя отново. После баща, ти се разболя. Знам, че трябваше да си с него, никога нямаше да ти простя, ако не се бе погрижил, но това ми се отрази зле. Знам колко егоистично звучи и се ненавиждам заради това. Сякаш съдбата беше срещу нас.

Остави лъжичката и се загледа в чая си. Опитваше се да събере мислите си.

— Скоро приключих с изпитите, върнах в града и започнах работа към местния център за работа с деца-аутисти. С родителите на Тим се случи нещо ужасно. На път от Ашвил за Ленор загубили контрол над колата и един камион ги ударил. И двамата починаха. През това време Тим готвеше докторат по философия, но трябваше да прекъсне и да се прибере, за да се грижи за Алън. Настъпи тежък период за него. Не само заради мъката по родителите си — той ги обожаваше — но и заради Алън. Той беше неутешим. Не спираше да крещи и да скубе косата си. Единствено Тим можеше да го удържи да не нарани себе си, но това му отнемаше цялата енергия. Разбрах го, когато започнах да ги посещавам. За да помогна.

Аз се намръщих, но тя добави.

— Това е техният дом. Тим и Алън са отраснали тук.

И тогава се сетих. Разбира се, че беше така — веднъж Савана ми бе казала, че той живее в съседното ранчо.

— И ние започнахме да се утешаваме взаимно. Аз се опитвах да му помогна, той се опитваше да помогне на мен, а двамата се опитвахме да помогнем на Алън. И малко по малко започнах да се влюбвам в него.

За пръв път ме погледна в очите.

— Предполагам, че си ядосан и на мен и на Тим. И предполагам, че го заслужаваме. Но не можеш да си представиш какво беше тогава. Толкова много нещастие, толкова емоции. Чувствах се виновна. Тим също се чувстваше виновен. Но след известно време нещата изглеждаха, сякаш така е трябвало да стане. Той започна работа в същия център. После реши да направи конната база и състави програма за работа с деца-аутисти. Родителите му винаги са искали да направи нещо такова. И аз се включих в работата. Бяхме заедно по цял ден. Ремонтът на ранчото ни даде цел, отвлече вниманието ни от мъката и помогна на Алън. Той обича конете и цялата суматоха около базата му помогна да преодолее липсата на родителите му. Тогава всички си помагахме един на друг. Тим ми предложи към края на есента.

Тя замълча, а аз се опитах да сглобя цялата картина. За известно време останахме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли.

— Това е историята — заключи накрая тя. — Не знам какво друго искаш да знаеш.

Аз също не знаех.

— Алън още ли живее тук?

— Има своя стая на втория етаж. Винаги е живял там. Всъщност положението му не е толкова тежко, колкото ти звучи. След като приключим с храненето и ресането на конете, останалото време обикновено прекарва сам. Обича видеоигри. Може да играе с часове. Едва успявам да го спра. Ако го оставя, ще играе цяла нощ.

— Тук ли е сега?

Тя поклати глава.

— Не. В момента е с Тим.

— Къде?

Преди да отговори, кучето започна да драска по вратата и тя стана да му отвори. То веднага дойде при мен и близна ръката ми.

— Харесва ме — казах.

— Тя харесва всички — обади се Савана, все още на вратата. — Казва се Моли. За пазач не става, но иначе е толкова сладка! Ще те олигави целия, ако я оставиш.

— Няма нищо — казах.

Савана се обърна и каза през рамо.

— Виж, трябва да прибера някои неща от двора. Струва ми се, че тази нощ ще вали. Няма да се бавя много.

Забелязах, че не отговори на въпроса ми за Тим. Нито пък имаше намерение, осъзнах изведнъж.

— Трябва ли ти помощ?

— Не, наистина. Но ако искаш, ела с мен. Нощта е прекрасна.

Тръгнах след нея. Моли забърза и оглави колоната, забравила напълно, че преди минута се молеше да влезе при нас. Един бухал се обади от близките дървета и тя хукна натам. Савана отново навлече калните ботуши.

Тръгнахме към плевнята. Мислех за разказаното от нея и отново се запитах какво правя тук. Не знаех дали да се радвам за брака й с Тим — двамата сякаш бяха родени един за друг — или да се ядосвам-, поради същата причина. Нито се чувствах доволен, че най-накрая разбрах истината. По-лесно беше да не знам подробностите.

И въпреки всичко… имаше нещо, което тя премълчаваше. Усетих го в гласа й. Някаква печал, която не я напускаше през цялото време. Изведнъж усетих с кожата си колко близко сме един до друг и се запитах дали и тя го е усетила. Но дори да беше, не го показа с нищо.

Конете представляваха само сенки, тъмни петна на фона на нощния мрак без конкретна форма. Савана откачи няколко юзди от оградата и ги прибра в плевнята. През това време аз занесох лопатите под навеса при другите инструменти. Тя отиде да провери дали е затворила портата и двамата поехме обратно към верандата.

Спрях пред стъпалата и погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Ставаше късно, и двамата го съзнавахме.

— Мисля, че е време да си тръгвам — казах. — Градът е малък, а не искам да плъзнат слухове.

— Сигурно си прав.

Моли се появи от мрака, седна между нас и сложи глава върху крака на Савана.

— Къде си отседнал? — попита тя.

— Близо до автомобилния парк. Точно до главния път.

Тя сбърчи нос.

— Там е ужасно.

— Така си е. Прилича на долнопробна кръчма.

— Но не съм изненадана — усмихна се тя. — Ти имаш тази способност да откриваш най-невероятните места.

— Като „Скаридената колиба“?

— Точно.

Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали я виждам за последен път. Ако беше така, нищо в мен не показа, че критичният момент е настъпил. Не исках всичко да свърши с един толкова банален разговор, но не можех да измисля какво друго да кажа.

Една кола освети пътя пред къщата, но продължи надолу.

— Е, това е — измънках. — Радвам се, че те видях отново.

— Аз също, Джон.

Кимнах и замълчах. Савана отмести поглед от мен и се загледа към пасището. Приех го като знак, че е време да си тръгвам.

— Довиждане — казах.

— Довиждане.

Обърнах се, тръгнах към колата и се опитах да си набия в главата, че това наистина е краят. Не очаквах нещо по-различно, просто разговорът ми с нея бе отключил всички насъбрали се чувства, които бях натикал дълбоко в себе си още в мига когато прочетох последното й писмо.

Вече отварях вратата, когато гласът й ме спря.

— Джон!

— Да?

Тя стъпи на верандата и извика.

— Утре тук ли ще си?

Приближи се към мен, но половината от лицето й остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още я обичах. Въпреки писмото, въпреки съпруга й. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно.

— Защо?

— Чудех се дали можеш да наминеш утре към десет. Сигурна съм, че Тим ще иска да те види…

Поклатих глава, преди да довърши.

— Не мисля, че е добра идея.

— А ако те помоля?

Дали не искаше да ме убеди, че Тим си е все същото добро момче?

Но имаше още нещо. Сигурно искаше да получи прошка. Но…

Тя се приближи до мен и хвана ръката ми.

— Моля те. Това е много важно за мен.

Въпреки мамещата топлина на пръстите й не исках да идвам отново. Не исках да виждам Тим, а още по-малко да ги гледам заедно, да пия кафе с тях и да се преструвам, че всичко е наред. Но в молбата й имаше нещо отчаяно, нещо което, направи отказа ми невъзможен.

— Добре — съгласих се. — В десет сутринта.

— Благодаря ти.

Миг по-късно тя ми обърна гръб. Останах на мястото си и изчаках да изкачи стълбите, преди да вляза в колата. Савана се обърна и ми махна за последен път. Аз също махнах и подкарах към главния път. Докато образът й се смаляваше в огледалото за обратно виждане, усетих, че гърлото ми е сухо като пустиня. Не защото тя беше омъжена за Тим, не и защото утре щях да ги видя заедно, а защото видях да закрива лицето си с ръце и разбрах, че плаче.

20.

На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.

— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.

— Да… — измънках и свих рамене.

Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.

— Добре ли спа? — попита.

— Не съвсем.

Усмихна ми се ехидно:

— Готов ли си?

— Естествено.

— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.

Погледнах я объркано.

— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.

— Точно така, но той не е тук.

— Къде е?

Тя сякаш не ме чу.

— Ти ли ще караш?

— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.

Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.

— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — Не баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.

— Той не я караше много. Само до работата и обратно.

— Все пак.

Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.

— Накъде?

— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.

Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.

— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.

— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.

— На следващия ъгъл завий надясно.

— Къде отиваме?

Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.

— В болницата — отвърна накрая.

Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.

Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.

— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?

— Опитвам се — измърмори тя.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.

— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.

Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.

Тя спря и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.

— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?

През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.

Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.

— Можеш да влезеш. Той те очаква.

Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.

— Здравей, Тим — казах.

Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.

— И аз — отвърнах искрено. — Как си?

Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.

— Добре. Днес се чувствам по-добре.

Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.

— Това е брат ми Алън — представи го Тим.

— Здрасти, Алън.

Алън не отговори. Тим му прошепна:

— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.

Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.

— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.

— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.

Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.

— Меланома, в случай, че се чудиш.

— Но ще се оправиш, нали?

Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.

— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.

Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.

Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.

— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.

— Благодаря.

— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?

Гледаше късата ми прическа.

— Да. Май съм осъден на доживотна.

— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.

Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:

— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Целуна го по челото, стана и отиде до вратата. — Ела, Алън. Хайде да си вземем нещо за пиене.

Алън възприе бавно значението на думите й, но накрая стана и тръгна след нея. Тя сложи нежно ръка на гърба му и го изведе от стаята. Когато останахме сами, Тим се обърна към мен:

— Всичко това му се отразява зле.

— Разбирам.

— Не се оставяй да те заблуди клатенето на главата. То не е свързано с аутизма или с интелекта му. По-скоро е тик, прави така, когато е нервен. Както и удрянето по краката. Знае много добре какво става, но го показва по начин, който притеснява околните.

— Мен, не ме притеснява. Татко също си имаше свои тикове. Той ти е брат и е естествено да се тревожи за теб.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Тим. — Повечето хора се плашат от реакциите му.

— Не и аз — поклатих глава. — Мисля, че бих могъл да се сприятеля с него.

Засмя се с глас, въпреки че беше мъчително за него.

— Сигурен съм. Алън е мил и любезен. Дори прекалено. На мухата път нрави.

Кимнах, осъзнал, че целият този разговор цели да ме отпусне, но не ставаше.

— Кога откриха болестта?

— Преди година. На крака ми се появи бенка. Разчесах я и я разкървавих. Не обърнах внимание, но след известно време пак я разчоплих и тя отново се разкървави. Шест месеца по-късно отидох на лекар. Беше петък. В събота ме оперираха и в понеделник започнах процедури с интерферон. Сега съм тук.

— И през цялото време си в болницата?

— Не, влизам и излизам. Обикновено интерферонът се поставя амбулаторно, но аз го приемам зле. Затова влизам, докато трае серията, в случай, че отпадна много или се дехидратирам. Като вчера.

— Съжалявам — казах тихо.

— И аз.

Огледах стаята и погледът ми се спря на една снимка в евтина рамка. Беше на Савана и Тим, двамата се усмихваха, помежду им беше Алън.

— Как го понася Савана?

— Както предполагаш — отвърна той и проследи с пръст една гънка на чаршафа си. — Но е истински герой. Справя се и с мен, и с ранчото. Никога не се оплаква. Опитва се да бъде силна, особено когато е с мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.

Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка. — Понякога дори й вярвам.

Аз замълчах.

Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.

— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.

— Да.

— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.

— Не, недей — вдигнах ръка. — Няма нужда.

Той изкриви устни:

— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.

— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.

— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.

Подпрях се на лакти и се наведох към него.

— Оттогава мина много време.

Не го вярвах, не ми повярва и той. Но ни даде възможност да приключим темата засега.

— Какво те води насам след толкова години?

— Татко почина миналата седмица — отвърнах аз.

Въпреки състоянието му в погледа му се появи състрадание.

— Много съжалявам, Джон — прошепна той. — Знам колко много означаваше той за теб. Неочаквано ли стана?

— Винаги е неочаквано. Но той боледува близо година.

— Това не прави нещата по-лесни за приемане.

Не знаех дали има предвид мен или Савана и Алън.

— Савана ми каза, че си загубил и двамата си родители.

— Катастрофа — с мъка произнесе той. — Беше… не беше за вярване. Преди два дни си вечерял с тях, а след миг ги погребваш. Когато съм вкъщи, винаги очаквам да видя мама в кухнята, а татко да работи нещо в градината.

Той замълча и аз разбрах, че картината и сега е в ума му. Тим поклати глава и попита:

— И с теб ли е така?

— Непрекъснато е пред очите ми, когато съм у дома.

— Мисля, че и двамата сме преживели много през тези години — каза той и отпусна глава назад. — Достатъчно, за да подложи вярата ни на изпитание.

— Дори и твоята?

Въпреки слабостта си той се ухили.

— Казах, че я подлага на изпитание, не че съм я изгубил.

— Разбира се, не съм си го помислил дори.

В коридора се чу гласът на медицинска сестра. Помислих, че ще влезе, но стъпките й скоро заглъхнаха.

— Радвам се, че дойде да видиш Савана. Знам, звучи изтъркано, като имам предвид какво преживяхте двамата, но тя наистина има нужда от приятел сега.

— Да… — отвърнах със свито гърло.

Той притихна. Разбрах, че повече не иска да говори. Затвори очи и сякаш заспа.

— Извинявай, че не ти казах вчера — каза ми Савана един час по-късно.

Двамата с Алън се върнаха след малко и завариха Тим да спи. Тя ми направи жест да я последвам и двамата слязохме долу в барчето.

— Бях шокирана от появяването ти. Знам, че трябваше да те предупредя, но всеки път щом се опитвах, нещо ме спираше.

На масата имаше две чаши с чай. Никой от нас не се сещаше за ядене.

— Просто беше един лош ден. Прекарах часове тук и сестрите ме гледаха със съжаление… сякаш разбираха, че с всеки ден умирам по малко. Знам, че изглежда смешно, все пак Тим е болният, но ми е толкова трудно да го гледам така. Чувствам се ужасно. Знам, че трябва да съм тук, да му давам сили и наистина искам да съм до него, но винаги е по-зле, отколкото си го представям. Вчера след процедурата беше направо ужасно, помислих, че умира. Не спираше да повръща. На всеки пет минути започваше да пъшка, въртеше се, опитваше се да го предотврати, но не можеше и продължи да се напъва дори когато вече не бе останало нищо в стомаха му. Бях до него, опитвах се да му помогна, но не мога да ти опиша колко безпомощна се чувствах.

Тя извади пликчето с чая от водата и въздъхна.

— И всеки път е така.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Щеше ми се да знам какво да кажа.

— Няма какво да кажеш, знам го. Затова ти разказвам, ти ще успееш да го преодолееш. Не съм казвала на друг. Никой от приятелите ми няма представа какво преживявам. Мама и татко наистина се стараят… Знам, че ще направят всичко, каквото поискам от тях, винаги са готови да помогнат, мама носи всеки ден кутиите с храна, но всеки път като я видя, е кълбо от нерви. Сълзите й винаги са готови да потекат. Страхува се да не каже или да не направи нещо не както трябва, докато помага в къщата или ранчото, и излиза, че аз трябва да я успокоявам, вместо тя — мен. Понякога ми идва много. Не искам да говоря така за нея, тя ми е майка и аз я обичам, но ми се ще да прояви малко повече твърдост.

Спомних си майка й и кимнах разбиращо.

— А баща ти?

— И той е същият, но по различен начин. Просто избягва темата. Не иска изобщо да чува за Тим. Говори за ранчото, за работата ми, за всичко, но не и за Тим. Сякаш иска да компенсира вайкането на мама, но никога не пита как е Тим или как се чувствам аз. — Тя замълча за миг и поклати глава. — Да не забравяме и Алън. Тим е толкова добър с него! Аз също се старая, но понякога той започва да се наранява или чупи нещата около себе си и аз плача, защото не знам как да постъпя. Не ме разбирай погрешно — опитвам с всички сили, но не съм Тим и той също го осъзнава.

Тя хвана погледа ми, но аз го отклоних бързо и отпих глътка от чая. Опитах се да си представя как изглежда животът й сега.

— Тим каза ли ти как точно откри, че е болен? — попита ме тя.

— Малко. Не достатъчно. Каза ми, че някаква бенка му се разкървавила. Отлагал го известно време, но накрая решил да отиде на лекар.

Тя кимна.

— Звучи невероятно, нали? Ако Тим прекарваше на слънце повече време, щях да разбера. Но бенката беше на прасеца му. Познаваш Тим, можеш ли да си го представиш по бермуди? Дори и на плажа рядко слага къси панталони. И винаги ни преследва да не стоим на слънце без слънчеви очила. Не пие, не пуши и внимава какво яде. И въпреки това хвана рак на кожата. Изрязаха бенката и плътта около нея. Понеже беше много голяма, допълнително извадиха осемнайсет лимфни възела. От тях само един показа положителни резултати. Той започна с интерферон — стандартното лечение. И това продължава една година. Цяла година, през която се опитваме да запазим оптимизма си. Но нещата започнаха да се влошават. Първо — с интерферона, и второ — след операцията той получи целулитис в ингвиналната област.

Аз я погледнах объркано и тя се усети.

— Извинявай. Свикнала съм да говоря с лекари. Това е инфекция на кожата около слабините. Положението му беше критично. Десет дни беше в интензивното. Вече мислех, че го губя, но той е борец, не се дава лесно. Прескочи трапа и продължи с лечението, но скоро откриха ново образование. Близо до първото. Това означаваше нова операция, но и още нещо, много по-страшно — интерферонът, изглежда, не действаше. Така че отново му направиха томография и магнитен резонанс и както и очакваха, откриха ракови клетки в белия дроб.

Тя замълча и се загледа в чашата си. Аз останах безмълвен и на масата задълго се настани тишината.

— Много съжалявам — прошепнах накрая.

Гласът ми я върна в реалния свят.

— Нямам никакво намерение да се предавам — заяви тя пресипнало. — Тим е толкова добър човек! Толкова е мил търпелив и аз го обичам страшно много! Просто не е честно, та ние сме женени само от две години!

Тя се вгледа в мен. Пое дълбоко въздух, за да възвърне спокойствието си, и продължи:

— Трябва да се махне от болницата. Единственото, което могат да направят тук, е интерферонът, а е ясно, че той не помага. Трябва да отиде в място като медицинския център „Андерсън“ или в клиниката „Майо“ или в „Джонс Хопкинс“, където се прилагат нови, авангардни методи. Там може да предложат алтернатива на интерферона или да добавят нещо към него. Често комбинират лечението. Третират болните с биохемотерапия и ползват световния клиничен опит. Четох, че в „Андерсън“ от декември започват да прилагат дори ваксина — не като предпазна мярка, както са повечето ваксини, а като лечение — и предварителните тестове са обнадеждаващи. Искам да опита.

— Какво чакаш тогава? — вдигнах вежди аз.

Тя се засмя горчиво.

— Не е толкова просто.

— Защо? На мен ми изглежда ясно и просто. Излезе ли от болницата, скачаш в колата и тръгваш.

— Застраховката ни няма да покрие разноските — отвърна тя. — Вече не. Той избра подходящ вид застраховка и досега застрахователната компания поемаше всичко. Платиха всички операции, интерферона и всичко останало. Дори ни назначиха персонален застраховател, жената ни влиза напълно в положението. Но не можа да помогне с нищо, когато лекарите назначиха допълнително лечение с интерферон. И няма застраховател на света, който би отпуснал пари за лечение извън стандартната схема, особено ако се провежда в друг щат и се прилагат нови лекарства без гаранция, че ще има ефект.

— Ако трябва, ще ги съдиш.

— За какво? Компанията плати за всички процедури и позволи на Тим да получи подходящото лечение. Няма как да докажа, че ще се повлияе по-добре от алтернативното лечение. Мисля, че ще му помогне, надявам се да му помогне, но никой не може да го потвърди със сигурност.

Тя поклати глава.

— Но да кажем, че ги осъдя и компанията изплати нужната за лечението сума. Докато излезе решението на съда ще мине много време, а ние го нямаме. Проблемът не е само в парите, но и във времето.

— За какви пари става дума?

— За много. А ако Тим получи нова инфекция и се наложи отново да лежи в интензивното, дори не мога да предположа. Но със сигурност е повече, отколкото някога мога да събера.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще търся пари. Нямам друг избор. Целият град ни поддържа. Щом се разбра, че Тим е в болница, местният вестник разказа историята му и хората започнаха да изпращат писма с обещание, че ще помогнат с каквото могат. Отвориха му сметка в местната банка и направиха всичко необходимо. Родителите ми също ще помогнат. От института, където работим, също преведоха солидна сума. Същото направиха и родителите на някои от децата, с които работим. Чух дори, че по магазините са поставили буркани за помощи.

Сетих се за буркана в бара до басейна, където се отбих веднага след пристигането си. Бях пуснал няколко монети, но сега разбирах, че са били капка в морето.

— И докъде стигна?

— Не знам — поклати глава, сякаш й беше неприятно да мисли затова. — Всичко започна преди няколко месеца, но аз бях много заета. Тичах между Тим и ранчото и нямах време да отида до банката. Но тук става дума за много пари.

Тя се усмихна тъжно.

— Не знам защо ти разказвам всичко това. Дори не съм сигурна, че това лечение, за което хората събират пари, ще му помогне. Но напълно разбирам, че ако остане тук, е загубен. Там поне съществува някакъв шанс… А в момента ми стига и тази надежда.

Тя замълча и се загледа отчаяно в масата.

— Каква лудост! — каза след дълго мълчание. — Знаеш ли, че си единственият, на когото съм разказвала всичко това? Не знам по каква причина, но само на теб мога да споделя, защото, че ще разбереш какво преживявам, без да се почувстваш по-наранен и от мен. Вдигна чашата, но веднага я остави. — Осъзнавам, че не е честно да те натоварвам. Ти си имаш достатъчно свои грижи заради смъртта на баща ти…

— Няма нищо — уверих я аз.

— Може и да няма — отвърна тя, — но е проява на егоизъм. Ти се опитваш да се пребориш със собствената си тъга, а аз те занимавам с неща, които могат да помогнат на Тим, но може и нищо да не стане.

Обърна се и се загледа през прозореца, но аз знаех, че не вижда потъналия в зеленина склон отвън.

— Хей — пресегнах се и стиснах ръката й, — радвам се, че сподели с мен, дори и само, за да се разтовариш малко.

Савана потръпна.

— Значи така става, а? Двама ранени воини се подкрепят взаимно.

— Така става и на война.

Тя повдигна очи и ме погледна.

— Значи трябва да се считаме за късметлии?

— Точно така. Наистина сме щастливци — казах с разтуптяно сърце.

Прекарахме в стаята на Тим до късно следобед. Когато се върнахме от кафето, той спеше. После се събуди за десетина минути и отново заспа. Алън седеше на пост до леглото му, изцяло отдаден на брат си. Дори не ме погледна. Савана седеше ту на леглото до Тим, ту на стола до мен. Говорихме надълго и нашироко за състоянието на Тим, за рака на кожата като цяло, за възможните варианти на лечение. Тя бе търсила седмици наред информация от интернет и знаеше всички клинични опити, извършвани в момента. Говореше шепнешком. Не искаше Алън да слуша. Към края на деня знаех толкова за меланомата, колкото всеки специалист.

Малко след вечеря Савана най-после се надигна. Тим отново спеше и тя го целуна нежно за довиждане. Изправи се, после се наведе и го целуна още веднъж. Сигурно знаеше, че до сутринта няма да се събуди. После отвори вратата и ние излязохме на пръсти в коридора.

— Да тръгваме — обърна се към мен.

— Няма ли да се връщаш повече?

— Утре. Ако случайно се събуди, не искам да се мъчи да стои буден заради мен. Трябва да си почива.

— Ами Алън?

— Той ще остане до късно, после ще се върне с колелото и преди да се зазори, отново ще е тук. И да го извикам сега, няма да тръгне с мен. Така е вече месеци наред.

След няколко минути напуснахме паркинга пред болницата и се вляхме в потока от коли по улиците на града. Небето беше оловносиво и на хоризонта се трупаха облаци, предвещаващи буря. Савана беше замислена и мълчеше. По лицето й се четеше изтощение, каквото усещах и аз. Не можех да си представя, че можех да дойда и утре, и вдругиден, и всяка сутрин, убеден, че съществува възможност някъде другаде да бъде излекуван.

Погледнах я крадешком и забелязах, че лицето й е мокро от сълзи. Сърцето ме заболя. Но когато забеляза, че я гледам, тя изтри бузите си, изненадана, че са мокри. Скоро спрях колата под върбата пред дома им, близо до разнебитения пикап. Първите дъждовни капки вече чукаха по стъклото.

Загасих мотора, без да знам какво да кажа. Но Савана ме изпревари.

— Гладен ли си? В хладилника има тонове храна.

Нещо в погледа й ми подсказа, че е по-добре да откажа, въпреки това се чух да казвам:

— Наистина съм малко гладен.

Заваля по-силно и ние хукнахме към вратата, но докато влезем вътре, вече бях мокър до кости. Моли ни чу и изтича от кухнята към всекидневната, за да ни посрещне. Загледан в кучето, се замислих за пристигането си вчера и колко различно ми се виждаше всичко сега, колко много неща се бяха случили, след като се бяхме разделили. Споменът ме върна в Ирак, после на погребението на татко, но аз бързо прогоних неканените мисли. Реших да се съсредоточа върху настоящето и върху това, което щеше да последва.

— За вечеря има каквото си пожелаеш — каза Савана и се запъти към кухнята. — Това е рецептата на мама за справяне със стреса. Готви по много и различни неща. Имам печено, пай с пиле, задушено, лазаня… — Тя отвори хладилника и пъхна глава в него. — Какво си избра?

— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.

Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:

— Лазаня ми звучи добре.

— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?

— Не знам.

— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.

— Давай тогава.

— Веднага.

Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.

— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.

— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?

— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.

Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.

— М-м-м. Това наистина е много вкусно.

— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.

Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.

— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по-малко, но тя не слуша.

— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.

— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.

— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.

— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.

Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.

— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.

— Добре съм.

— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.

— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?

— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.

Тя се засмя.

— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.

— Как „така“? Директно ли имаш предвид?

— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.

Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.

— Винаги си бил такъв — открит и честен.

— Някога си мислех същото за теб.

Тя избърса устните си със салфетка и я хвърли на масата.

— Хубави дни бяха, а?

Тя ме погледна някак особено. Настръхнах и за миг в мен оживяха всички спомени, всички надежди и мечти, свързани с нея. Савана отново беше онова момиче, което срещнах на плажа, животът й все още беше пред нея и аз все още исках да бъда част от него.

Тя прокара ръка през косата си и венчалната халка проблесна на светлината. Наведох глава и се съсредоточих в чинията си.

— Да — измърморих, загребах от лазанята и се опитах да изтрия образите в главата си. Преглътнах и веднага поех нова хапка.

— Какво става? Нещо се развълнува? — запита тя.

— Не, нищо — излъгах аз.

— Не си спокоен.

Разбира се, че е същото момиче, помислих си, само дето беше омъжена. Пийнах една глътка вино — количеството й се равняваше на всички нейни малки глътки досега. После се отпуснах назад.

— Защо съм тук, Савана?

— За какво говориш?

— За това — посочих около себе си. — Каниш ме на вечеря, макар ти да не ядеш. Споменаваш за миналото. Какво става?

— Нищо не става — тросна се тя.

— Тогава какво? Защо ме покани?

Тя стана и си сипа втора чаша с вино.

— Може би просто имам нужда да поговоря с някого — прошепна тя. — Казах ти, че не мога да споделям с мама и татко. Дори и с Тим не мога да говоря както с теб. Всеки има нужда да поговори с някого.

Звучеше като победена. Но беше напълно права. Знаех го, нали затова бях дошъл в Ленор.

— Разбирам те — затворих очи. Когато ги отворих, тя ме гледаше преценяващо. — Само че не знам как да се оправя с всичко това. С миналото. С нас. С брака ти. Дори и с болестта на Тим. Не мога да наместя всичко това в една схема.

Тя се усмихна горчиво.

— Мислиш ли, че аз мога?

Не отговорих.

— Искаш да знаеш истината? — попита и продължи, без да изчака отговор. — Истината е, че се опитвам да събера енергия от днешния ден, за да преживея следващия.

Затвори очи, признанието явно беше трудно за нея, но след малко ги отвори и продължи:

— Усещам, че все още имаш чувства към мен. И бих искала да мога да ти кажа, че искам да разбера всичко, случило се в живота ти след онова ужасно писмо, но… — Тя се поколеба за миг. — Не съм убедена, че съм готова да го чуя. Знам само, че когато те видях онази вечер пред мен, се почувствах добре. Не прекрасно, просто добре. И това е много важно. През последните шест месеца не е минавал ден, без да се чувствам зле. Всяка сутрин се събуждам и треперя от нерви, от яд и от страх, че ще загубя съпруга си. И се треса така, докато слънцето залезе. Всеки един ден от живота ми за цели шест месеца. Сега е така, а трудното тепърва предстои. Ще става все по-лошо. Ще добавим и проблема с парите за лечението му. Отговорността да намеря най-добрите специалисти в областта. Да спася живота му.

Тя млъкна и се вгледа в мен, за да види реакцията ми.

Знаех, че трябва да я успокоя, но както винаги не успях. Мислех само, че тя все още е момичето, което някога обичах и още обичам, но никога няма да имам.

— Извинявай — промърмори уморено тя. Усмивката й също беше уморена. — Не исках да те въвличам във всичко това. Просто се радвам, че си тук.

Забих поглед в плота на масата и се опитах да потисна напиращите в мен чувства.

— Добре — отвърнах тихо.

Савана се приближи и допълни чашата ми, въпреки че не бях изпил повече от онази една глътка.

— Добре? Аз си изливам сърцето пред теб, а всичко, което чувам от теб, е едно добре?

— Какво искаш да кажа?

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Можеше да кажеш, че също се радваш да ме видиш — подхвърли и излезе от кухнята.

Не чух външната врата да се отваря и заключих, че е отишла във всекидневната.

Думите й даваха надежда, но не исках да я последвам. Нещата между нас бяха променени и нямаше начин да върна онова време. Продължих настървено да лапам лазанята, едновременно развълнуван и разтревожен. Не можех да разбера какво иска от мен. Нали тя изпрати онова писмо, тя приключи връзката ни? Трябваше ли да се преструвам, че не се бе случило нищо?

Ометох лазанята, отнесох двете чинии в мивката и ги измих.

Погледнах през водната пелена към колата си и осъзнах, че трябва просто да си тръгна и никога да не се обръщам назад. Така щеше да е по-лесно и за двамата. Бръкнах в джоба за ключовете, но в същия миг чух от стаята звук и гневът ми се стопи. Тя плачеше.

Опитах се да не обръщам внимание на риданията й, но не устоях. Взех чашата с виното и влязох при нея.

Савана седеше на дивана с чаша в ръце. Чу ме и вдигна мокрите си очи към мен. Вятърът отвън виеше, дъждът бе преминал в порой. Една светкавица проряза небосклона, последвана от нисък и дълъг рев на гръмотевица.

Седнах до нея, сложих чашата си на края на масата и се огледах. На полицата над камината имаше две снимки на Савана и Тим от сватбата. На едната разрязваха тортата, а другата беше от църквата. Тя сияеше от радост и изведнъж ми се прииска аз да съм този до нея.

— Извинявай — промълви тя. — Не бива да плача, но просто не можах да сдържа сълзите.

— Разбирам — измърморих аз. — Много ти се струпа.

Настъпи тишина. Заслушах се в плющящия по прозорците дъжд.

— Навън е страшна буря — опитах се отчаяно да запълня тишината.

— Да — отвърна разсеяно тя.

— Мислиш ли, че Алън е на сигурно място?

Тя започна да барабани с пръсти по чашата си.

— Няма да си тръгне от болницата, преди да спре дъждът. Не обича светкавици. Но бурята няма да трае дълго. Вятърът ще подкара облаците към крайбрежието. Обикновено става така.

Тя се поколеба за миг и наведе очи.

— Помниш ли онази буря? Когато се скрихме в строежа?

— Разбира се.

— Все още мисля за онази нощ. Тогава за пръв път ти казах, че те обичам. Спомних си за нея онзи ден. Тим беше в болницата, аз седях точно тук, където съм сега, Алън беше с него. Докато гледах дъжда, спомените ми се върнаха. Бяха толкова ясни, сякаш се случваше сега. После дъждът спря и си казах, че е време да нахраня конете. Върнах се към нормалния живот и ми се стори, че онази нощ е плод просто на моето въображение. Сякаш се е случило с някой друг, някой, когото вече не познавам.

Тя се наведе към мен.

— Какво си спомняш най-ясно?

— Всичко — отвърнах.

— Абсолютно всичко? — очите й проблеснаха зад миглите.

Бурята отвън вилнееше.

Полумракът в стаята придаваше някаква интимност на обстановката и аз потръпнах във виновно очакване. Докъде щеше да ни доведе всичко това. Желаех я толкова много, но дълбоко в себе си съзнавах, че Савана вече не ми принадлежи и никога повече няма да бъде моя.

Усещах присъствието на Тим навсякъде около нея и знаех, че тя му принадлежи.

Отпих глътка вино и върнах чашата на масата.

— Абсолютно всичко — опитах се да остана спокоен. — Нали ти искаше така? Да гледам пълната луна, за да не забравя нищо от онези дни и нощи?

Не й казах, че все още излизам и гледам луната в първия ден на пълнолунието и въпреки чувството за вина се надявах и тя да го нрави.

— Да ти кажа ли какво си спомням най-ясно? — попита тя.

— Когато разбих носа на Тим?

— Не — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна. — Когато бяхме на църква. За пръв път, когато те видях с костюм и вратовръзка. Трябва да се обличаш по-често така. Изглеждаше фантастично.

Тя се загледа замечтано, после се усети и върна погледа си към мен.

— Излизаш ли с някоя?

— Не.

— И аз така мисля — кимна Савана. — Иначе щеше да я споменеш.

Тя се загледа през прозореца. В далечината един кон тичаше под дъжда.

— Трябва да ги нахраня. Сигурна съм, че вече се чудят къде съм.

— Спокойно, нищо няма да им стане — обадих се аз.

— Лесно ти е да го кажеш. Повярвай ми, когато са гладни, озверяват точно като нас.

— Сигурно не ти е лесно да се справяш с всичко това съвсем сама.

— Не е лесно, но имам ли избор? Добре, че в института ни влизат в положението. Дават на Тим отпуск, колкото е нужно, а когато е в болница, ми разрешават да отсъствам.

Стрелна ме с поглед и ме подразни.

— Като в армията, нали?

— О, да. Съвсем същото.

Тя се изкиска, но само след миг отново стана сериозна.

— Как беше в Ирак?

Отворих уста да направя обичайния коментар за пясъка, но ненадейно и за себе си казах:

— Трудно е за разказване.

Савана чакаше. Запънах се и отпих глътка вино, за да събера мислите си. Дори и пред нея не ми се говореше затова.

Но нещо ставаше между нас, нещо, което желаех много и в същото време не исках. Заповядах си да погледна към пръстена й и да си представя как ще се почувства тя по-късно, как ще обвинява себе си и мен за предателството.

Затворих очи и започнах с първата нощ от нахлуването ни в Ирак.

Не знам колко време съм говорил, но трябва да е било достатъчно дълго, за да спре дъжда. Облаците се разкъсаха, слънцето освети хоризонта и се появи дъга.

Когато свърших, бях напълно изтощен. Знаех, че няма да говоря повече никога за това.

Савана ме слушаше мълчаливо, от време навреме задаваше въпроси, колкото да ми даде знак, че слуша внимателно.

— Различно е от това, което съм си представяла — каза накрая.

— Да…

— Когато слушаш новините или четеш вестници, имената на войниците и на градовете са просто думи. Но за теб нещата са… реални. Може би прекалено реални.

Нямаше какво да отговоря. Тя взе ръката ми в своята и нещо в мен подскочи.

— Иска ми се да не беше минавал през това — прошепна тя.

Стиснах ръката й и усетих съответния отговор. Тя се отдръпна, прибра кичура зад ухото си и старите спомени отново оживяха. Този жест ме натъжи.

— Странно, как си играе съдбата с нас — прошепна Савана. — Мислил ли си някога, че животът ти ще е обърне така?

— Не.

— Аз също. Когато се върна в Германия след първия отпуск, бях убедена, че двамата с теб един ден ще се оженим. Бях напълно сигурна.

Загледах се мълчаливо в чашата си.

— Когато на другата година си дойде отново, убеждението ми се засили. Особено след като правихме любов.

— Недей… — поклатих глава. — По-добре да не говорим затова.

— Защо? Съжаляваш ли за него?

— Не, разбира се, че не! — Докато го казвах, не гледах към нея. Не можех да понеса погледа й. — Но ти си омъжена сега.

— Но все пак онова се случи — настоя Савана. — Трябва ли да го изтрия от паметта си?

— Не знам — отвърнах. — Може би.

— Но не мога — в гласа й имаше изненада и обида. — Това беше първият ми път. Никога няма да го забравя. Беше красиво.

Не отговорих. Тя изглежда успя да се вземе в ръце, наведе се към мен и попита.

— Какво си помисли, когато разбра, че съм женена за Тим?

Затърсих внимателно думите за отговора си.

— Първата ми мисъл беше, че е логичен завършек. Той беше влюбен в теб от години. Разбрах го още когато го видях за пръв път.

Прокарах ръце по лицето си и продължих.

— После… беше сложно. От една страна се радвах, че си избрала именно него. Той е добро момче и двамата имате много общи неща, но от друга страна… ми беше мъчно. Не оставаше много време до уволнението ми. Ако тогава се бях върнал, щях да съм навън вече втора година.

Тя стисна устни.

— Съжалявам — промълви едва чуто.

— Аз също — опитах се да се усмихна. — Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че трябваше да ме изчакаш.

Тя се засмя колебливо и скритият копнеж в погледа й ме учуди. Отново заигра с чашата си и каза:

— Много мислих за нас тогава. Къде ще отидем, къде ще живеем, какво ще правим с живота си? Особено накрая. Изпратих те и цялата нощ мислих само за това. Знам колко отвратително звучи, но през тези две години след като изпратих онова писмо, се опитвах да излъжа себе си, че дори любовта ни да е била истинска, тя нямаше да продължи вечно.

Изглеждаше някак дребна и окаяна, когато попита:

— Ти наистина щеше да се ожениш за мен, нали?

— На минутата. И все още бих, ако можех.

Изведнъж миналото ни обсеби.

— Беше истинско, нали? — гласът й трепереше. — Всичко между нас беше истинско.

Умиращото слънце надничаше през прозореца и се отразяваше в очите й. Тя чакаше отговор. За миг образът на болния Тим натежа над нас. Из главата ми препускаха грешни и забранени мисли, разбирах, че са грешни, но бяха там. Ненавиждах се за тях, не исках да правя планове след смъртта на Тим, гонех ги настървено от съзнанието си.

Но не можах да се отърва от тях. Исках да имам Савана в прегръдките си, да я притисна до себе си, да наваксам всичко пропуснато през тези две години. И инстинктивно се приближих до нея.

Савана разбра какво ще последва, но не се отдръпна. Поне не веднага. Но когато доближих устни до нейните, се обърна рязко и виното заля и двамата.

Тя скочи, остави чашата на масата и побърза да съблече блузата си.

— Съжалявам — промълвих.

— Няма нищо — отвърна тя. — Отивам да се преоблека и да накисна блузата. Тя ми е любимата.

— Добре — отвърнах автоматично.

Проследих я с поглед, докато излизаше от стаята. Пое надясно към спалнята. Изчаках я да се скрие и се изругах наум. Поклатих глава, потресен от глупостта си и погледът ми попадна на виненото петно на ризата ми. Станах и огледах коридора. Чудех се накъде е банята. Започнах да отварям вратите подред и скоро се оказах срещу собственото си лице в огледалото пред мивката. Вратата на спалнята отсреща беше леко отворена и се отразяваше в него. Видях Савана. Беше гола до кръста, с гръб към мен и колкото и да се опитвах, не можех да откъсна очи от нея.

Тя изглежда усети втренчения в гърба си поглед, обърна глава и ме погледна през рамо. Помислих, че ще затръшне вратата или ще наметне нещо, но не стана така. Тя улови погледа ми и го задържа. Искаше да продължа да я гледам. После бавно се обърна към мен.

Ние останахме загледани един в друг през огледалото, разделени единствено от тесния коридор. Устните й се разделиха леко, брадичката й щръкна нагоре. И хиляда години да живея, никога няма да забравя колко красива беше в този момент. Исках да прекося коридора и да я взема в ръцете си, убеден, че ме желае толкова, колкото и аз нея. Но изведнъж ме прониза мисълта, че един ден ще ме мрази заради това, което сега изгаряше душите ни, и останах на място.

Савана, която ме познаваше по-добре от всеки друг, наведе поглед, достигнала внезапно до същата мисъл. Обърна се в момента, когато външната врата се отвори с трясък и един крясък прониза тъмнината.

Алън…

Обърнах се и хукнах към всекидневната. Алън вече изчезваше към кухнята.

Вратичките на шкафовете започнаха да се отварят и затварят с трясък, а той виеше, сякаш умираше. Миг след това Савана изтича покрай мен, напълно облечена.

— Алън, идвам! — извика като обезумяла тя. — Всичко ще бъде наред!

Той продължи да вие и вратичките продължиха да се тряскат.

— Мога ли да помогна? — извиках след нея.

— Не — бързо заклати глава тя. — Сама ще се справя. Често се връща така от болницата.

Тя влезе в кухнята и започна да го утешава с мили думи.

Крясъците на Алън и тряскането на вратичките я заглушаваха, но чувах ясно колко твърдост и решителност имаше в гласа й. Застанах на прага на кухнята и погледнах. Тя седеше до него и се опитваше да го успокои. Но думите й като че ли нямаха никакъв ефект върху него. Пристъпих несъзнателно с желание да помогна, но Савана ме спря с поглед. Изглеждаше спокойна.

Продължи да говори и сложи ръка върху неговата, която продължаваше да блъска вратите.

Имах чувството, че тряскането ще продължи вечно, но постепенно заглъхна. Риданията на Алън също затихнаха.

Савана заговори по-тихо и вече не можех да различавам отделните думи.

Върнах се и седнах на дивана, но след минута станах и погледнах през прозореца, беше тъмно, облаците се бяха разнесли и върховете на планината примигваха от трепкащата светлина на хиляди звезди. Зачудих се какво ли става в кухнята и отново надникнах там.

Савана и Алън седяха на пода. Тя бе опряла гръб в шкафа, главата на Алън почиваше в скута й. Той мигаше непрекъснато, обречен сякаш на вечно движение.

В очите на Савана блестяха сълзи, но гледаше съсредоточено, решена да не показва пред него колко бе наранено сърцето й.

— Обичам го — чух Алън. Дълбокият равен глас от болницата бе изчезнал и на негово място се бе появило изплашено гласче, което молеше за помощ.

— Знам, миличък. И аз го обичам. Толкова много… Знам че си уплашен, мен също ме е страх.

И по гласа й разбрах, че всичко е истина.

— Обичам го — повтори Алън.

— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.

— Обичам го!

Тя го целуна по главата.

— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.

— Страх ме е.

— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.

— Обичам го.

— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.

През цялото време, докато стоях там. Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.

Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.

Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.

Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.

По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.

Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.

Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.

Дори не се опитах да поспя. Лежах и мислех за Тим, но вместо измършавялата фигура в болничната стая си представях онова жизнено, приветливо момче, което бях срещнал на плажа преди години, готово да се усмихне и каже добра дума на всеки. Спомних си татко, опитах се да си представя последните седмици от живота му. Надявах се да е имало някой край него, готов да го слуша, докато говори до безкрай за монети, надявах се директорът да не ме е излъгал, когато каза, че си е отишъл спокойно в съня си. Мислих и за Алън, за непознатия свят, в който живееше. Но най-много мислих за Савана. Спомнях си всяка минута от прекарания с нея ден и непрекъснато се връщах към миналото, опитвах се да запълня празнината в сърцето си.

На сутринта, щом слънцето се надигна от земята, си взех душ и прибрах малкото багаж отново в колата си. Отидох в крайпътното ресторантче отсреща и си поръчах закуска, но когато донесоха димящата чиния, я побутнах настрани и изпих само кафето.

Зачудих се дали Савана е станала вече. Може би вече хранеше конете.

Беше девет, когато влязох в болницата. Регистрирах се и поех с асансьора към третия етаж.

Тръгнах по същия коридор, по който бях дошъл вчера. Вратата на Тим беше открехната и от вътре се чуваше телевизор. Тим ме видя и се усмихна изненадано.

— Здрасти, Джон — приветства ме и спря телевизора. — Влизай. Просто убивах времето.

Седнах на стола, където седях вчера. Забелязах, че Тим е по-жизнен. Той успя да се поизправи и отново насочи вниманието си към мен.

— Какво те води толкова рано?

— Ще си тръгвам — обясних. — Утре летя за Германия. Знаеш как е.

— Да, знам — кимна той. — Аз пък се надявам днес да ме изпишат. Тази нощ спах чудесно.

— Много добре. Радвам се да го чуя.

Втренчих поглед в него, търсех някакъв знак за подозрение, някакво трепване от мисълта, че може би снощи между нас със Савана се е случило нещо, но не забелязах нищо.

— Защо всъщност си тук, Джон? — попита ме той.

— Не съм много сигурен — признах. — Имах чувството, че трябва да те видя още веднъж. Мислех, че и ти искаш да ме видиш.

Той кимна отново и се обърна към прозореца. От неговото положение не се виждаше нищо, освен квадрат, изпълнен с въздух.

— Да ти кажа ли кое е най-лошото в тази история? — започна той. — Тревожа се за Алън. Знам какво става с мен. Знам, че изгледите не са добри и че може и да не прескоча трапа. Започвам да свиквам с тази мисъл. Но, както ти казах и вчера, боря се със зъби и нокти и не спирам да се надявам, че ми предстоят още хубави дни. А Савана… Знам, че ако нещо се случи с мен, тя ще е съсипана. Но когато родителите ми загинаха, научих нещо важно.

— Че животът не е честен ли?

— Това също. Но научих, че човек може да превъзмогне всичко, въпреки че му изглежда невъзможно. С времето мъката… става по-поносима. Може да не си отиде напълно, но вече не блокира съзнанието ти. Така ще стане и със Савана. Тя е млада и силна и знам, че ще продължи напред. Но Алън… Не знам какво ще стане с брат ми. Кой ще се грижи за него, къде ще живее?

— Савана няма да го изостави.

— Знам, но не е честно спрямо нея. Трябва ли да я товаря с тази отговорност?

— Няма значение дали е честно. Тя няма да позволи да му се случи нещо.

— Как? Ще трябва да ходи на работа. Тогава кой ще се грижи за него? Той е още толкова млад. Само на деветнайсет е, защо да я задължавам да се грижи за него през следващите петдесет години, например? За мен нещата седят по друг начин. Той ми е брат и толкова. Но Савана…

Той поклати тъжно глава.

— Тя е млада и красива. Защо да я спирам да се омъжи отново?

— Какви ги говориш?

— Дали новият й съпруг ще е съгласен да се грижи за Алън?

Не отговорих. Той вдигна вежди и попита:

— Ти би ли се грижил?

Отворих уста да кажа нещо, но гласът ми го нямаше никакъв.

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Ето за какво си мисля, докато лежа тук. Когато не се чувствам зле, де. Всъщност мисля за много неща, включително и за теб.

— За мен?

— Ти все още я обичаш, нали?

Напрегнах се, за да не позволя на нито едно мускулче да ме издаде, но въпреки всичко той разбра.

— Разбрах отговора. Винаги съм го знаел — каза тъжно Тим. — Още си спомням лицето на Савана, когато ми каза за пръв път за теб. Никога не я бях виждал толкова развълнувана. Зарадвах се за нея, защото в теб имаше нещо… повярвах ти веднага, щом те видях. Когато си замина, тя страда ужасно. Мъката я разяждаше всеки ден малко по малко. Не можеше да мисли за нищо, освен за теб. После разбра, че няма да се прибереш, както го бяхте мислили, върна се в Ленор, мама и татко починаха и…

Той не довърши.

— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.

Аз кимнах.

— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…

Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.

— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.

— Тим…

— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.

После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.

Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.

Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.

Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.

Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.

Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.

Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.

Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.

Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.

Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.

Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.

Чак когато доближих, видях пикапа на Савана до моята кола.

Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.

— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.

— Да, така е.

Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.

— Как разбра, че съм тук?

— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?

— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.

— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?

— Трябва. Отпускът ми свърши.

Тя скръсти ръце.

— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?

— Не знам — признах. — Не съм мислил.

По лицето й мина сянка на обида и разочарование.

— За какво си говорихте с Тим?

Погледнах към болницата, после — към нея.

— По-добре питай него.

Тя стисна устни.

— Значи така ще се разделим?

От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.

— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.

Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Може ли да ти пиша?

Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!

— Мисля, че не е добра идея.

— Не разбирам.

— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.

Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.

— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.

Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.

— Ще се видим ли някога отново?

— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.

— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.

— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.

— Можеш ли да обещаеш?

— Не — поклатих глава. — Не мога.

— Тогава защо всичко трябва да свърши така?

Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.

В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.

Преглътнах с мъка.

— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.

— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.

Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я прегръщам за последен път.

Отстъпих, без да откъсвам поглед от нея.

— Аз също те обичам, Джон — каза тихо тя.

— Сбогом, Савана! — вдигнах ръка.

Тя изтри очите си и тръгна към болницата.

Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правил. Част от мен беше готова веднага да обърне колата да я причака пред болницата, за да й каже, че винаги ще бъда до нея, и да й сподели казаните от Тим неща. Но не го направих.

Напуснах града по най-бързия начин и спрях чак на една бензиностанция. Напълних резервоара с бензин и купих бутилка минерална вода. Отидох да платя и на касата видях буркан за събиране на пари за Тим. Останах загледан в него. Беше пълен с дребни монети и книжни долари. Един надпис върху стъклото сочеше банкова сметка в местната банка. Помолих собственика да ми върне в монети за телефон и той напълни шепата ми с монети по двайсет и пет цента.

Отидох до колата и прерових документите в папката на татко. Намерих, каквото търсех, взех химикалка и тръгнах към телефона пред магазина. Колите преминаваха с грохот по магистралата и когато набрах „информация“, трябваше да притисна телефона до ухото си, за да чуя казаните от механичния глас на компютъра цифри на търсения от мен телефон. Надрасках номера на гърба на папката, после затворих. Пуснах още няколко монети и набрах номера. Чух друг механичен глас, който ми поиска още пари. Пуснах всичките монети и най-накрая се свързах.

Представих се на мъжа от другата страна и попитах дали ме помни.

— Разбира се, Джон. Как си?

— Добре, благодаря. Татко почина.

Оттам последва кратка пауза.

— Много съжалявам, Джон. Добре ли си?

— Не знам — отвърнах.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Затворих очи. Помислих за Савана и Тим и помолих татко да ми прости за това, което мислех да направя.

— Да, има — казах след малко. — Искам да продам колекцията на татко и да получа парите възможно най-бързо.