Превод от английски Гергана Дечева



Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под

каквато и да е форма.

Оригинално заглавие En Enda Natt

Copyright © 2014 by Simona Ahrstedt

First Published by Forum Bokförlag, Sweden

Published by arrangement with Nordin Agency AB, Sweden

All rights reserved

Снимка на корицата © Shutterstock

Превод Гергана Дечева

Редактор Русанка Одринска

Коректор Нора Александрова

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2016

ISBN 978-954-27-1801-7

1

Сряда, 25 юни

Дейвид Хамар надникна през кръглия прозорец на хеликоптера. Летяха на

около половин километър височина над шведската провинция и имаха видимост

близо четиридесет километра напред. Той нагласи слушалките с микрофона и със

спокоен тон каза на останалите пътуващи в хеликоптера:

– Ето там! – После се обърна и погледна Майкъл Шамон, който бе седнал на

задната седалка и също гледаше през прозореца. Дейвид посочи към жълтия

замък „Гюлгарн“, който точно се появяваше на хоризонта.

Пилотът зададе курса.

– Колко ниско искате да се спуснем? – попита той, без да откъсва очи от

крайната дестинация.

– Не прекалено близо, Том. Само да го видим по-добре. – Дейвид не откъсваше

очи от сградата. – Не искам да привличаме никакво внимание.

Зелени поляни, блещукащи езера и гъсти гори се простираха под и пред тях

като пасторална идилична рисунка. Имението беше построено върху остров в

средата на необичайно широка река. Буйната вода се удряше в бреговете и

образуваше естествено дълбоко водно заграждение, което в далечни времена бе

осигурявало надеждна защита срещу врагове.

Том описа широка дъга с хеликоптера.

Коне и овце пасяха на поляните под тях. Криволичеща пътека преминаваше в

широк асфалтиран път, от двете страни на който се издигаха огромни столетни

дъбове. Овощните дървета и изумителните цветя, които обграждаха замъка, се

виждаха отдалеч и по всичко личеше, че за тях се полагат големи грижи.

Това е самият шибан рай.

– Посредникът, с когото разговарях, смята, че приблизителната стойност само

на сградата е над тридесет милиона шведски крони – каза Дейвид.

– Това са много пари – отбеляза Майкъл.

– И това като допълнение към цената на гората и пасищата. Плюс водните

канали. Тук има хиляди акра земя и вода. Само това място е над двеста –

продължаваше да изрежда Дейвид. – В гората има дивеч и безброй малки сгради,

които са част от имота. Да не забравяме и обзавеждането, разбира се – военните

трофеи от петнадесети век, красивите руски порцеланови сервизи и сребърни

прибори и колекция произведения на изкуството от последните триста години.

Всяка една аукционна къща в света би убила за тях.

Дейвид се отпусна на седалката. Майкъл изучаваше жълтия замък, над който

летяха.

– И това е собственост на компанията, а не на семейството? – попита с

недоверие той.

Дейвид кимна.

– Наистина, невероятно е, че са избрали именно този вариант – съгласи се той. –

Така става, когато хората се мислят за недосегаеми.

– Никой не е недосегаем.

– Така е.

Майкъл погледна през прозореца. Дейвид изчака търпеливо, докато тъмните

очи на приятеля му поглъщаха полетата под тях.

– Това е национално съкровище. Истински диамант. Ако го разделим и го

разпродадем на парчета – продължи Майкъл, – ще се вдигне врява.

– Не ако – поправи го Дейвид. – Когато.

Защото щяха да направят точно това. Сигурен беше. Щяха да „нарежат“ тези

плодородни земи и да ги дадат на онзи, който предложеше най-много пари.

Хората щяха да се оплакват, да недоволстват, но никой нямаше да вдигне шум

повече от настоящите собственици. Той вяло се усмихна при мисълта за тях и

погледна въпросително към Майкъл.

– Видя ли достатъчно?

Майкъл кимна и Дейвид каза на пилота:

– Ще ни върнеш ли обратно в града, Том? Приключихме тук.

Хеликоптерът направи елегантен завой и се издигна в небето. Оставиха

идилията на това прекрасно място зад гърба си и се отправиха към Стокхолм. Под

тях се редяха гори, магистрали и заводи.

Петнадесет минути по-късно влязоха в наблюдаваната въздушна зона на града и

пилотът се включи към контролната кула в Брома. Дейвид слушаше накъсания

стандартен разговор между него и диспечера в кулата.

– … 500 метра, искам разрешение за кацане. Трима души на борда… Разбрано…

Том Лексингтън беше добър пилот. Управляваше и маневрираше спокойно и

внимателно. Официално имаше частна охранителна компания, но с Дейвид се

познаваха от много време и когато последният сподели, че иска да огледа замъка

по-отблизо, Том предложи хеликоптера си, пилотските си умения и част от

времето си.

– Ценя услугата, Том – каза Дейвид.

Том не каза нищо, само кимна едва забележимо в знак, че е чул

благодарността.

Дейвид се обърна към Майкъл:

– Имаме много време преди срещата на борда – каза и пак погледна часовника

си. – Малин се обади. Всичко е готово. – Малин Теселиус беше техният завеждащ

„Връзки с обществеността и комуникации“.

Майкъл отпусна едрото си, мускулесто тяло на задната седалка. Беше облечен в

скъп костюм, а пръстените на ръката му проблясваха, докато почесваше

обръсната си глава.

– Ще те одерат жив – каза той, докато Стокхолм се разстилаше на по-малко от

километър под тях. – Знаеш го, нали?

– Ще ни одерат – поправи го Дейвид.

Майкъл се усмихна сухо:

– Не, теб. Ти си злият бизнесмен авантюрист. Аз съм само един беден ливански

имигрант, който изпълнява заповеди.

Майкъл беше най-умният мъж, когото Дейвид познаваше и основен партньор в

компанията му – „Хамар Капитъл“. Скоро двамата щяха изцяло да преначертаят

финансовата карта на Швеция. Но приятелят му беше прав. Дейвид, основателят

на компанията, имаше репутация на арогантен и суров човек и щеше да бъде

разкостен от финансовата преса. Щеше да стане мишена за всички обвинения и

честно казано очакваше с голямо нетърпение това да се случи.

Майкъл се прозя.

– Когато всичко приключи, ще си взема отпуск и ще спя поне една седмица.

Дейвид пак се обърна и погледна предградията, които оставаха в далечината

зад тях. Беше се готвил за тази битка през половината си живот и сега не искаше

почивка. Искаше война.

Тази сделка се беше в ход вече почти година. Беше най-голямата за „Хамар

Капитъл“ досега. Истинско завладяване и поглъщане на една огромна

корпорация.

Следващите

няколко

седмици

щяха

да

бъдат

изключително критични. Никой никога не бе правил подобно нещо.

– За какво си мислиш? – попита Дейвид. Познаваше Майкъл много добре и

знаеше, че мълчанието му винаги означава нещо. Бе наясно, че бързият му остър

ум работи на пълни обороти и обмисля някой финансов или юридически детайл.

– Мисля най-вече за това, че ще е много трудно такава тайна да се запази още

дълго време – започна той. – Движението на стоковата борса със сигурност

предизвиква любопитство. Няма да е далеч мигът, когато някой, вероятно борсов

агент, ще започне да подава по малко информация на пресата.

– Да – съгласи се Дейвид. Винаги нещо изтичаше. – Ще се опитаме да запазим

всичко в тайна възможно най-дълго. – Бяха водили този разговор толкова много

пъти преди. Изглаждаха споровете, търсеха пукнатини в логиката и похватите си,

ставаха все по-силни и по-хитри. – Ще продължим да купуваме – продължи той, –

но по малко. Много по-малко от преди. Ще говоря с контактите си.

– Цената на тези акции започва да се качва доста бързо.

– Видях – отговори Дейвид. Кривата на цените на акциите изглеждаше като

вълна. – Ще видим колко дълго ще издържим финансово.

Винаги беше въпрос на балансиране и бързина на действията. Колкото по-

агресивно се движеха акциите на дадена компания, толкова повече цените им се

качваха. Ако се разбереше, че „Хамар Капитъл“ извършва покупката, всичко

щеше да гръмне. До този момент бяха изключително внимателни и извършваха

трансакциите чрез фиктивни компании, на които можеше да се разчита, и то

само в малки количества – ден след ден, стъпка по стъпка. Трансакции с ниска

стойност, които представляваха едва забележими вълнички в огромния финансов

океан. И той, и Майкъл осъзнаваха, че достигат критичната точка.

– Разбира се, знаехме, че рано или късно трябва да излезем на светло – каза

Дейвид. – Малин от седмици работи върху анонса за пресата и как да поднесем

новината.

– Ще настане пълна лудница – съгласи се Майкъл.

– Знам – усмихна се Дейвид. – Можем само да се надяваме, че ще успеем да

летим извън радара поне още известно време.

Майкъл кимна. В крайна сметка, това правеше „Хамар Капитъл“. Техните

експерти търсеха компании, които не достигаха върха на възможностите си.

Дейвид и Майкъл откриваха причината за слабата им ефективност – в повечето

случаи проблемът беше некомпетентното ръководство – и пускаха акции без

покритие, за да направят холдинг с мажоритарно управление.

После навлизаха брутално, превземаха и раздробяваха компанията на парчета,

преструктурираха, продаваха и печелеха. Бяха по-добри от всички останали в

тези две неща – завладяване и усъвършенстване. Понякога нещата минаваха

леко. Хората съдействаха и „Хамар Капитъл“ можеше спокойно да прокара

политиката си. Понякога имаше борба.

– Все още ми се иска да имаме на наша страна някой от семейството, което

притежава компанията – каза Дейвид, когато южен Стокхолм се простря под тях.

Да имаш на своя стана някои от основните акционери, някой от големите

мениджъри на пенсионните фондове например, беше изключително важно за

успеха на начинание от такъв чудовищен калибър. Дейвид и Майкъл бяха

прекарали ужасно много време да убеждават управителите. Ходеха на безкрайни

срещи, прокарваха обиграните си с времето номера не един, а десетки пъти. Но

да спечелиш някого от семейството собственик, имаше няколко предимства и в

известен смисъл щеше да бъде престижна победа, особено над тази фирма.

„Инвестум“ беше една от най-старите и най-големите шведски компании. Освен

това един такъв съмишленик би привлякъл много други акционери на страната на

„Хамар Капитъл“. А това би било възможно само в случай, че Дейвид и Майкъл

имаха на своя страна някой от най-влиятелните членове на рода.

– Така би било много по-лесно – продължи Дейвид.

– Но кой?

– Има един човек, който е поел по свой собствен път и не се съобразява със

семейството – каза Дейвид. Летище Брома се появи на хоризонта.

Майкъл помълча малко и накрая попита:

– Имаш предвид дъщерята, нали?

– Да. Не е толкова популярна, но се говори, че е голям талант. Възможно е да

не е съвсем доволна от начина, по който се отнасят с нея мъжете.

„Инвестум“ не беше само стара компания с традиции. Това беше патриархално

семейство, пред което петдесетте години на миналия век биха изглеждали

модерни и дори разюздани времена.

– Наистина ли си въобразяваш, че можеш да спечелиш някого от тях на своя

страна? – попита колебливо Майкъл. – Не си от хората, които са им по сърце, и

едва ли питаят топли чувства към теб.

Дейвид почти се изсмя. Това беше твърде меко казано.

„Инвестум“ се контролираше от семейство Де ла Грип, което печелеше

милиарди крони на ден. Индиректно фирмата, или иначе казано Де ла Грип,

контролираха близо една десета от брутния вътрешен продукт на Швеция и

притежаваха най-голямата банка в страната. Членове на фамилията присъстваха

в борда на директорите на почти всяка една шведска компания. Де ла Грип бяха

от висшата класа, традиционалисти и много богати – почти със статут на кралско

семейство. Реално без да са монарси тяхната кръв беше доста по-синя от тази на

династията Бернадот – шведското кралско семейство. Изглеждаше непосилно за

Дейвид Хамар, славещ се като дързък бизнесмен и корпоративен палач, да

намери някой влиятелен член на фамилията, известна с лоялността си към

семейните ценности и богатство, когото да привлече на своя страна и по този

начин да придобие контролния пакет акции на фирмата.

Но Дейвид го беше правил и преди. Беше успявал да убеди и да обедини усилия

с някои от членовете на другите семейства, притежаващи компаниите, които той

се канеше да смаже и разпродаде. Това често водеше до разрушени семейни

отношения, оставящи дълга и трайна следа зад гърба му. Обикновено

съжаляваше за действията си, но в този случай това би било само бонус към

печалбата му.

– Ще се опитам – каза той.

– Това е надежда, граничеща с лудост – каза Майкъл, който не за първи път

произнасяше тези думи.

Дейвид кимна бързо.

– Вече се обадих да уговоря обяд с нея.

– Разбира се, че си се обадил – промърмори Майкъл, когато хеликоптерът

започна да се спуска надолу. Полетът бе продължил тридесет минути. – И тя

какво каза?

Дейвид си спомни за хладния глас, който чу по телефона. Не на асистентката, а

на самата Наталия де ла Грип. Прозвуча изненадано, но не попита нищо.

Всъщност говори доста кратко. Благодари му за поканата и после асистентката ù

потвърди срещата с имейл.

– Каза, че очаква с нетърпение да се запознае с мен.

– Наистина ли?

Дейвид се изсмя мрачно. Гласът ù бе толкова студен и далечен, че неизбежно

задейства дълбоко вкоренената му омраза към висшата класа. Наталия де ла

Грип беше една от около стотината жени в Швеция, родени с титлата графиня.

Елитът на елита. Едва ли имаше достатъчно думи да опише колко нищожни бяха

подобни хора за него.

– Не – отговори Дейвид. – Не каза нищо подобно.

Но пък той не бе очаквал друго.


2

Четвъртък, 26 юни

Наталия ровеше из купчината документи на бюрото си. Извади една таблица с

цифри.

– Аха – каза и размаха листа. Погледна триумфално към дребната

платиненоруса жена, седнала на стола за гости, който не пасваше на

обстановката в малкия офис. Приятелката на Наталия Аса Белке надникна в

листа, но без особен интерес, и продължи да оглежда лакираните си в телесен

цвят нокти. Наталия пак се зарови в хаоса на бюрото си. Мразеше безпорядъка,

но в това малко пространство беше невъзможно да подредиш каквото и да било.

– Как си всъщност? Но ми отговори честно – попита Аса. Отпи от кафето, което

си бе взела на път за офиса на Наталия, и се загледа в приятелката си, която

продължаваше да рови из купчините. – Питам само защото ми изглеждаш малко

разсеяна – продължи тя. – И макар че имаш доста странности, липсата на

концентрация не е една от тях. Никога не съм те виждала такава.

Наталия се намръщи. Беше изчезнал важен документ. Нямаше и следа от него.

Щеше да се наложи да помоли някоя от претоварените с работа асистентки да го

изготви наново.

– Джей О се обади от Дания – каза Наталия. Джей О беше шефът ù. – Искаше да

му подготвя един отчет, а не мога да го намеря.

Забеляза друг документ, издърпа го и зачете с уморени очи. Предишната нощ

не успя да се наспи. Отново работи до много късно. Голямата сделка

наближаваше и поглъщаше огромна част от времето ù. Отгоре на всичко много

рано сутринта се обади един клиент, за да се оплаче от нещо, което със

сигурност можеше да почака няколко часа. Тя вдигна поглед към Аса.

– Какво искаш да кажеш? Какви странности?

Аса отпи от чашата си и без да отговори на въпроса на Наталия, направо

попита:

– Какъв е проблемът?

– Проблемите. Множествено число. Работата ми. Баща ми. Майка ми. Всичко.

– А всички тези документи? Какво стана с решението ти за общество без

хартия?

Наталия огледа приятелката си. Аса изглеждаше в добро настроение и

отпочинала, добре облечена, с перфектен маникюр. Вълна на силно

раздразнение премина през тялото на Наталия.

– Виж, не ме разбирай погрешно, ценя неочакваната ти визита – каза тя не

съвсем откровено. – Но баща ми винаги се оплаква колко много пари плаща на

адвокатите си. Не трябва ли да си в „Инвестум“ и да заработваш заплатата си?

Искам да кажа… вместо да седиш в претъпкания ми офис, облечена в „Прада“, и

да ме тормозиш?

– О, аз заработвам високата си заплата – каза Аса и размаха безцеремонно

ръка. – Знаеш много добре, че баща ти няма да ме изгони. – Тук спря и погледна

Наталия многозначително. – Знаеш го.

Наталия кимна. Да, знаеше.

– Минавах наблизо и се чудех дали искаш да обядваш. Ако трябва още веднъж

да ям с някои от онези адвокати в „Инвестум“, ще се самоубия. Всъщност ако

знаех колко безумно скучни са тези хора, никога нямаше да уча право – каза Аса

и леко разроши русата си коса. – Може би от мен щеше да излезе добър водач на

култ.

– Не мога – отговори веднага Наталия. Малко по-бързо, отколкото ù се искаше,

но вече беше прекалено късно. – Заета съм. – Тя прочисти гърлото си и напълно

излишно добави: – Извинявай. Както казах вече, заета съм. – Погледна надолу и

започна да прелиства документите, които вече беше прегледала, само и само да

избегне проницателния поглед на Аса.

– Наистина ли?

– Да. Не е чак толкова странно.

Аса присви очи.

– Като се има предвид, че имаш мозък като суперкомпютър, мисля че е

необяснимо защо си толкова неубедителна лъжкиня. Вчера имаше време. Сама

го каза. И не е като да имаш някакви други приятели. Опитваш се да ме

отбегнеш ли?

– Не, заета съм. Наистина. Не бих си и помислила да те отбягвам. Ти си най-

добрата ми приятелка, макар че имам и други и ти го знаеш. Утре може би. Аз

черпя.

– Заета с какво по-точно, ако мога да попитам? – отвърна Аса, без да позволява

на предложението за обяд на следващия ден да я отклони от целта.

Наталия не каза нищо. Тя погледна отрупаното си бюро. Сега би бил

перфектният момент да звънне телефонът или да се задейства алармата за

пожар в сградата, помисли си тя. Очите на Аса се разшириха, сякаш бе

проумяла нещо голямо и вълнуващо.

– Аха! Кой е той?

– Не ставай глупава. Отивам само да обядвам.

Очите на Аса се превърнаха в две тюркоазени цепки.

– Държиш се прекалено странно дори за теб с цялата ти ексцентричност. С

кого?

Наталия стисна устни.

– Наталия, с кого?

– С един човек от, хм, „Хамар Капитъл“.

Аса сви вежди.

– С кого? – попита настоятелно като сърдито дете. Може би от нея наистина би

излязъл добър водач на секта, но със сигурност би била и страхотен детектив – от

тези които ти вадят ноктите, докато признаеш. Видът ù на русо празноглаво

момиче подлъгваше.

– Това е само бизнес обяд – подчерта Наталия, сякаш да се защити. – Нищо

друго. Познава Джей О – добави тя, сякаш фактът, че щеше да обядва с някой,

който познаваше шефа ù, обясняваше всичко.

– Кой е той?

Наталия капитулира.

– Дейвид Хамар.

Аса се наведе напред и се усмихна.

– Големият лош вълк, а? Самият господин Рисков предприемач? Най-лошото

момче в света на финансите? – Тя наклони глава. – Обещай ми, че непременно ще

спиш с него.

– Ти си напълно ненормална. Сексуална маниачка ли си, или какво? Всъщност

ми се иска да откажа. Наистина съм ужасно стресирана, но едно от нещата,

което не мога да намеря, е телефонът му. – Как можеш да загубиш телефон в

офис, по-малък от дванадесет квадратни метра?

– За бога, момиче! Защо не си наемеш асистентка?

– Имам асистентка, която за разлика от мен има личен живот. Децата ù са

болни и се прибра у дома. – Наталия погледна часовника на стената. – Вчера.

Тя въздъхна, отпусна се на стола зад бюрото и затвори очи. Нямаше сили дори

да гледа.

Беше тотално изтощена. Имаше чувството, че е работила векове наред. Без

прекъсване. Изоставаше с толкова много документация, имаше да пише отчет и

да се готви за пет суперважни срещи. Всъщност тя не…

– Наталия?

Гласът на Аса я накара да подскочи и разбра, че почти бе заспала на неудобния

стол.

– Какво?

Аса я погледна сериозно. Подигравателното ù изражение бе изчезнало.

– „Хамар Капитъл“ не са най-голямото зло, независимо какво мислят брат ти и

баща ти. Действат грубо, но Дейвид Хамар не е сатана. И е ужасно секси. Няма

защо да се срамуваш, ако си решила, че ще е забавно да се срещнеш с него.

– Не, не се срамувам – отговори Наталия, но от деня, в който този човек ù се бе

обадил, тя не спираше да се пита какво иска от нея легендарният изпълнителен

директор на „Хамар Капитъл“. Той може и да не беше сатана, но репутацията му

беше на грубиян дори по стандартите на безчувствения свят на финансите. –

Просто ще отида да обядвам и ще приключа с това задължение – заяви

категорично тя. – Ако ще върти бизнес с банката, ще трябва да се свърже с Джей

О, не с мен.

– Точно там е работата. Никога не знаеш какво да очакваш, когато си имаш

работа с него. – Аса грациозно се изправи. – Не се подценявай. Познаваш ли

някой по-умен от себе си? Не, нали? – Тя прокара ръка по дрехите си, по които

нямаше и една гънка. Макар че бе облякла строг бизнескостюм (Наталия знаеше,

че е шит по поръчка от „Прада“ специално за Аса), обикновена копринена блуза

и леки бежови обувки с висок ток, приятелката ù изглеждаше блестящо като

кино звезда.

– Знаеш много добре, че не трябва да ти пука какво мисли баща ти – каза

блондинката, привеждайки се над бюрото. Както винаги бе нацелила раната и

сега сипваше сол в нея. – Ти си страхотна жена и можеш да постигнеш много.

Дори да изградиш своя собствена кариера тук. – Аса обходи с поглед офиса,

който се намираше в сградата на една от най-богатите и влиятелни банки в

света – Лондонската. – Не си струва да работиш за компанията на семейството

си. Те имат най-изостаналите представи за правата на жените и ти го знаеш.

Няма надежда баща ти да се промени, брат ти е идиот, а останалата част от

борда са шовинистични прасета, които спокойно могат да получат златен медал

за дискриминация на жените. И аз го знам най-добре, защото работя с тях. Ти си

по-умна от всички тях взети заедно.

– Може би.

– Тогава защо не си в борда?

– Но ти работиш там и си доволна, нали? – попита Наталия, старателно

избягвайки въпроса защо не е в борда на „Инвестум“. За нея това беше

изключително чувствителна тема.

– Да, но съм там само заради квотата, която са отпуснали за жените – отговори

Аса. – Бях наета от мъж, който мрази да запълва квотите така, както мрази

имигрантите, феминистите и работническата класа. Сега може да ме посочи и да

каже, че е назначил жена.

– Татко не мрази… – започна Наталия, но веднага спря. Аса беше права.

– Освен това, баща ти изпитва някакво съжаление към мен, понеже съм сирак –

продължи Аса. – А и нямам никакви амбиции да завладявам това място и да

ръководя отвратителното им шоу. Единствената ми цел е да не умра от скука. Но

ти можеш да стигнеш до върха и над него.

Аса отвори чантата си, която струваше петдесет хиляди крони, и започна да се

рови в нея. Извади светло червило и очерта леко устните си.

– Той ме помоли за дискретна среща – обясни Наталия. – Всъщност не биваше

да се съгласявам. Нали няма да кажеш на никого?

– Колко си мнителна! Разбира се, че няма да кажа. Какво иска според теб?

– Може да е нещо свързано с финансиране. Може би има сделка с някой от

нашите клиенти? Не знам, наистина. Цяла нощ не съм спала. Мислех само за

това. Или просто търси връзки в банката?

Никак не беше необичайно хората да искат да се запознаят с нея, защото е Де

ла Грип – жена с положение и влияние. Това беше едно от нещата, които

мразеше. Дейвид Хамар обаче бе възбудил любопитството ù. Освен това не ù

прозвуча мазно и фалшиво, а просто любезно. И трябваше да хапне нещо. Беше

гладна.

Аса я погледна замислено.

– Всъщност няма да е зле да дойда с теб. Ако те оставя сама да се справиш с

това, кой знае какво ще кажеш и дали няма да споменеш нещо, което не бива да

стига до неговите уши.

Наталия едва се въздържа да не ù напомни, че вече си е създала име като един

от най-обещаващите таланти в областта на корпоративните финанси – една от

най-сложните и хлъзгави сфери в света на бизнеса. Бе сред най-високо оценените

студенти за всички времена в бизнес образованието на Швеция. Дипломата ù не

беше подарена, а справедливо извоювана. Ежедневието ù включваше финансови

операции, работа с фондове и консултиране. През нея минаваха стотици милиони

крони на ден и в момента беше в процес на завършване на една от най-сложните

банкови сделки в цялата история на Швеция. Но… Аса, разбира се, беше права –

кой знае какви глупости би наговорила и какво можеше да издаде благодарение

на вечната си разсеяност.

– Ще ти се обадя да ти кажа как е минало.

Аса я гледа дълго и проницателно.

– Поне разбери какво иска – каза най-сетне тя. – Няма да те заболи. Много хора

биха направили всичко, за да имат възможността да работят с него. Или да

спят с него.

– Не мислиш, че е прекалено рисковано ако някой ни забележи? – попита

Наталия, разочарована от несигурността в гласа си.

– Разбира се, че е рисковано. Той е опасен, богат и баща ти го мрази. Какво

повече искаш?

– Да отменя ли обяда?

– Категорично не – поклати глава приятелката ù. – Живот без риск не е живот.

– Това ли е мъдрата мисъл на деня? – попита Наталия, отбелязвайки си наум, че

не ù допада особено.

Аса се изправи, взе празната си чаша и я размаха пред очите на Наталия.

– Не, така пише на чашата ми за кафе. Мисля, че трябва да се върна в офиса и

да се обадя на две-три места. Може да уволня някого. Адвокатите не са най-

забавните същества на света. Къде ви е срещата?

– В ресторант „Ула Виндблад“.

– Можеше да е и по-зле. – Очевидно Аса не намери по-остри думи да я

критикува, макар че отчаяно се опитваше. Тя поглади шалчето си. Последния

път, когато Наталия видя такъв шал, беше в бутика в луксозния мол „Нордика

Компаниет“ и цената на етикета беше леко замайваща.

– Ти си сноб, знаеш ли? – каза Наталия.

– Имам изграден нюх към доброто качество – отвърна приятелката ù и нагласи

дръжката на чантата върху рамото си. – Не всеки може да купува конфекция. Ти,

разбира се, можеш да го разбереш – потръпна сякаш от възмущение, хвърли един

тюркоазен поглед към Наталия и добави: – Само се пази. Кой знае с какви е спал.

Наталия се намръщи.

– Очевидно с повечето принцеси по света, ако трябва да се вярва на слуховете. –

Тя обичаше да чете клюките в интернет и не се срамуваше да си го признае.

– Да бе! По-скоро такива, които се правят на принцеси, и с новозабогатели

жени – отбеляза Аса, която беше потомка на много стара фамилия. Корените ù

можеха да се проследят чак до дванадесети век. – Просто не прави нещо,

което аз не бих направила.

Е, това изключва съвсем малко неща, помисли си Наталия, но не каза нищо на

глас.

– С това ли ще си облечена? – попита Аса. Тонът ù подсказваше, че има и по-

лоши неща от купуването на конфекция. – Къде, за бога, намери точно това?

– Става дума само за обяд – опита да се защити Наталия. – И освен това,

дрехите ми са шити по поръчка, благодаря за комплимента.

Аса огледа сивата материя.

– Да, но в кой век?

– Ти наистина си ужасен сноб. – Наталия стана и отвори вратата на Аса.

– Има огромна вероятност да е така – призна приятелката ù. – Но не можеш да

отречеш, че съм права.

– За кое?

Аса се засмя с онзи свой специфичен смях, който караше мъжете да ù купуват

питиета и да се хвалят с къщите и вилите си.

– За всичко, скъпа моя. За всичко.


3


Дейвид тръгна пеша от главния офис на „Хамар Капитъл“ към ресторант „Ула

Виндбалд“.

Салонният управител го поведе към масата, където Наталия де ла Грип вече го

чакаше. Той погледна часовника си – беше подранил. Нямаше един часа. Тя бе

дошла още по-рано. Останалите гости в ресторанта бяха предимно туристи, но тя

бе избрала маса в дъното и беше седнала така, че почти не бе почти

незабележима. Беше повече от ясно, че не иска да я виждат с него и в това

имаше логика. Самият той бе направил резервацията именно за този ресторант,

а не за някой от намиращите се в центъра на града, точно за да не бъдат

засечени заедно.

Тя го забеляза, вдигна ръка да му помаха, но после бързо я прибра, сякаш

промени намерението си. Дейвид тръгна към нея.

Имаше много светла кожа и изглеждаше доста скромна. Лицето ù беше

сериозно, дрехите – аскетично сиви. Беше почти невъзможно да повярваш, че

това момиче работи като консултант в една от най-големите световни банки, за

самия Джей О. Той беше един от най-взискателните и ексцентрични шефове.

Дейвид знаеше това от личното си познанство с него. Невероятно бе, че е

издигнал тази скучно облечена жена до върха. Според него имала потенциал да

стане един от най-великите финансови магьосници в световния бизнес. „Тя е

умна, смела и винаги в пълна готовност. Може да стигне толкова далеч, колкото

си поиска“, беше му казал Джей О.

Дейвид трябваше да внимава и в никакъв случай да не я подценява.

Когато стигна до масата, Наталия де ла Грип стана. Беше по-висока, отколкото

Дейвид очакваше. Подаде ръка – деликатна, слаба, с прилежно поддържани

нокти без никакъв маникюр. Здрависа се силно, по мъжки. Професионално.

Дейвид не се въздържа и погледна лявата ù ръка. Нямаше халка.

– Благодаря, че се съгласихте да се видим толкова скоро след обаждането ми –

каза той. – Не бях сигурен дали ще имате време за мен.

– Наистина ли? – попита тя скептично.

Дейвид пусна ръката ù. Топлината от дланта ù остана полепнала по неговата и

усети някакъв пикантен и особено привлекателен аромат. Засега тя се оказваше

точно обратното на всичко, което бе очаквал. Трябваше да си отваря очите и

много да внимава.

Интересно бе, че не успя да намери нещо повече от вече известната

информация за второто от трите деца на Де ла Грип. Прерови всичко писано в

мрежата, чете статии и няколкото биографии на семейството ù. Почти всичко

обаче касаеше братята и баща ù. За нея нямаше абсолютно нищо нито в

Уикипедия, нито в сайта за шведски знаменитости „Флашбак“. Но пък в това

семейство жените по традиция бяха напълно незабележими, макар че мъжете

винаги се женеха за момичета от влиятелни фамилии... Всяка от лелите и бабите

на Наталия беше много богата, майка ù имаше роднински връзки с руската

царска фамилия и с шведския финансов елит. Но мъжете в семейството

пречупваха съпругите си, отнемаха силата им и я използваха. Бащата на

Наталия, Густав, дядото – Густав-старши, чичовците ù и така поколения назад. За

разлика от двамата си братя, по рождение кронпринц Питър де ла Грип и

наскоро обявения за кронпринц Александър де ла Грип, Наталия не присъстваше

във финансовите вестници и медии. За нея нямаше абсолютно нищо дори и в

таблоидите. Това, естествено, имаше своето обяснение. Тя не се криеше от

медиите заради името и потеклото си, но по принцип хората като нея стояха в

сянка и рядко говореха с пресата.

Наталия носеше косата си прибрана в строга, консервативна прическа, а на

шията ù блестеше перлена огърлица – знак на висшата класа, която Дейвид

презираше. Не, помисли си той, докато сядаше, в крайна сметка Наталия

изглежда точно така, както си я бях представял – неомъжена, почти на

тридесет, фокусирана върху кариерата си и ужасно обикновена и

безинтересна.

С изключение на очите. Никога не бе виждал такива очи.

– Трябва да призная, че бях изненадана от обаждането ти и, честно казано, съм

доста любопитна – усмихна се тя и той усети как леки тръпки преминаха по

гръбнака му.

Дейвид взе менюто от ръката на сервитьора и го погледна набързо.

– Вероятно си свикнала хората да те търсят – засмя се той и целенасочено

отправи към нея топлата си, отработена усмивка. Голяма част от работата във

финансовия сектор зависеше от разширяването на връзките и познанствата и

Дейвид наистина не помнеше кога за последен път бе обядвал, без непременно

да гони някакъв професионален интерес. Чифт изумително красиви очи едва ли

биха успели да го отклонят от целта.

– О, да. Милиардери ме канят на срещи през цялото време.

Устните му потрепнаха при сухия ù коментар.

Тя хвърли поглед на менюто и кимна към сервитьора, че е готова да поръча.

– Чух, че сделката с „Шибстед“ се развива страхотно – каза той, колкото да

опипа почвата.

– Имаш добри източници. – Наталия леко наклони глава. – Не знам дали трябва

да се чувствам поласкана, или да се тревожа.

– Не, няма място за тревога. Научил съм си урока. Смятат те за истински

изгряващ талант, който трябва да бъде държан под око. – Бяха я описали като

космополитна, сериозна и действаща с твърда ръка. Дейвид нямаше причина да

поставя тези характеристики под съмнение.

– И аз четох тази статия – каза тя. – Предполагам, времето ще покаже – засмя

се тя. – Сам знаеш как е. Или вървиш нагоре, или пропадаш.

– А в момента?

– О, в момента определено вървя нагоре. – Каза го без следа от престорена

скромност. Дейвид можеше да преброи на пръстите на едната си ръка хората от

аристократичните среди в Швеция, които говореха по този начин и които не

натякваха постоянно, че не са постигнали кой знае какво, а в същото време бяха

на върха.

Тя си поръча риба и Дейвид автоматично избра същото. Беше въпрос на

елементарна психология да поръчаш същото ястие като човека, когото си

поканил на обяд.

– Винаги ли си искала да работиш в банка? – попита той, когато сервитьорът се

отдалечи. – Не ти ли се е искало да се занимаваш и с нещо друго? – Все пак тя

работеше в „Лондонска банка“ вече няколко години и въпросът не бе лишен от

логика. Младият финансов елит в банките е като глутница – винаги търси нови

предизвикателства.

Той погледна деликатния ù пръст, на който липсваше халка. Вероятно бе

изцяло отдадена на работата си. Като него.

– Доволна съм от работата си в банката.

– Ти си единствената жена в екипа на Джей О?

– Да.

– Убеден съм, че си най-ценният му актив – каза той с равен глас.

– Благодаря – усмихна се сухо тя и отпи малко от минералната си вода. –

Щастлива съм там, но в по-далечна перспектива имам намерение да заема

позиция в компанията на семейството си. Предполагам знаеш за кое семейство

става въпрос?

Той кимна и усети как познатото чувство на ненавист отново се надига. Усмихна

се, пое дъх и после пак се усмихна. Този път по-окуражително, сякаш наистина се

интересуваше от думите ù, а всъщност просто беше излязъл на лов за плячка.

– Моето семейство няма особено високо мнение за работата ти – продължи тя.

Тази откровеност можеше да се окаже проблем.

– Това не е тайна за никого – отвърна той, опитвайки се да звучи безразлично,

сякаш обсъждаха някаква абстрактна тема, а не факта, че семейство Де ла Грип

открито ненавиждаха „Хамар Капитъл“ и всичко и всеки, който стоеше зад

фирмата. Само че те не биха използвали директно думата „ненавиждам“, не биха

се изказали така драстично. По-скоро биха казали, че искат да защитят

гордостта и традициите си.

Наталия сякаш прочете мислите му, защото се засмя извинително.

– Знам, че е консервативно, че е предразсъдък. Не казвам, че съм съгласна с

тях.

Той повдигна вежда, защото това беше най-важният момент – да разбере до

каква степен нейните възгледи се различаваха от тези на семейството ù.

– Нима? – попита.

– Не мисля, че трябва да подценяваш и да слагаш под един знаменател тези,

които работят в частния сектор и тези, които се занимават с управление на

рискови капитали. Но като изключим това, аз съм лоялна към името си. – Тя сви

леко рамене, сякаш пак се извиняваше, и махна с ръка. – Е, човек трябва да

прави жертви за семейството си.

Дейвид я наблюдаваше. Човек трябва да прави жертви за семейството си. Тя

едва ли осъзнаваше какво предизвикваха в него тези думи.

Но поне научи това, за което бе дошъл. Всъщност в мига, в който я видя, разбра,

че Наталия де ла Грип никога не би действала срещу интересите на семейството

си. Тя носеше лоялността си като невидимо наметало, плътно увито около тялото

ù, и за негов късмет не бе успяла да разбере целта на тази среща. Бе решила, че

Дейвид просто търси нови връзки и бизнес възможности, а не че бе дошъл с цел

да я примами на своя страна, да я убеди да предаде фамилията си.

– Разбирам – каза той, но наистина не разбираше как очевидно интелигентна

жена като Наталия си обяснява факта, че собственият ù баща и братята ù

отказват да ù дадат полагащото ù се място в борда на компанията им. Какво

мислеше и по въпроса, че в цялата структура от фирми, управлявани от

семейство Де ла Грип, няма нито една жена на ръководна позиция... Наталия със

сигурност знаеше за славата на баща си като отявлен шовинист по отношение на

жените и за тоталното му отхвърляне на идеята за равенството между половете

на работното място. Любовта на младата жена към близките ù я правеше сляпа.

– Как така стана любимка на Джей О? – попита той, когато храната им

пристигна. – Това са негови думи, не мои. Само цитирам.

– Добре ли го познаваш? – попита тя, докато слагаше салфетката върху скута си

и вземаше сребърната си вилица. Хранеше се деликатно, с безшумни движения,

оставяше ножа и вилицата след всяка хапка. Маниери, които му напомниха за

строгото обучение в пансион.

– Достатъчно добре, за да се доверя напълно на преценката му. – Джей О беше

един от най-влиятелните банкери в света и на няколко пъти си бяха

сътрудничили. – Но искам ти да ми разкажеш повече.

– Със сигурност знаеш, че корпоративните финанси са нещо, което зависи до

голяма степен от личното ти отношение, от връзките, които имаш и от умението

да печелиш доверието на клиента. – Едното ù рамо леко потрепна. Като тик. Тя

пак остави вилицата и ножа, гърбът ù беше изправен като струна. Не се

заиграваше с чашата си, не пипаше приборите, не мърдаше на мястото си, не

издаваше никакви признаци на неудобство. – Имам и трите качества.

– Да, мога да си го представя – каза той и се изненада, че всъщност този

коментар беше напълно искрен. В нея имаше нещо непоклатимо, нещо, на което

инстинктивно знаеш, че можеш да се довериш. Ако не беше прекалено голям

циник, за да вярва, че на света има добри хора, би казал, че Наталия е добър

човек.

– И не само заради фамилното ми име – добави тя и на бузите ù се появи лека

руменина. Деликатна, много нежна, сякаш някой бе нанесъл с невидима четка

фин нежен розов цвят. – Добра съм в това, което правя.

– Убеден съм.

Наталия присви очи:

– Защо имам чувството, че ме ласкаеш?

– Никак даже. Искрено съм очарован – отвърна той с усмивка и вътрешно

изумление. Не бе очаквал тази жена да бъде толкова непринудена, че да го

накара да забрави произхода и фамилията ù.

Усмихна му се. Макар че този обяд се оказа загуба на време, поне беше

приятен. Тя беше добра компания и не беше сноб. Наталия определено

човъркаше любопитството му и го привличаше необяснимо. Физически. Това

противоречие между хладната ù безцветна външност и страстта, която

излъчваше, беше удивително секси...

– Знаеш ли – започна тя и пак подреди изрядно вилицата и ножа си. – Наясно

съм, че трябва да съм благодарна за произхода си, за името си, семейството и

всички тези неща. И съм благодарна. Ако кажа обратното би прозвучало крайно

арогантно. Но понякога ми се иска да нямах нищо от това, да бях постигнала

всичко съвсем сама. Предполагам, човек изпитва много по-голямо удоволствие,

когато се пребори сам и заслугата е единствено негова.

Да,

удовлетворението

е

голямо

отвърна

той,

изучавайки

я

удивен. Никога! Нито един човек от висшата класа – нито жена, нито мъж, – не

бе казвал такова нещо пред него. – Имаш късмет, че си жена – добави той. – Поне

имаш предимствата на пола си.

– Хм! – Тя млъкна и се замисли.

Финансовият сектор беше вероятно най-изостаналата и закостеняла част от

индустрията по отношение на равенството на половете и даването на начален

старт. Жените бяха много добре образовани, но постепенно изоставаха в

израстването в бизнес йерархията и почти никога не достигаха горе сред

акулите. Ако една жена успееше да се издигне до висока позиция, това

означаваше само едно – изключителен интелект. И упоритост.

Наталия вдигана глава и го погледна провокативно.

– А каква е позицията на „Хамар Капитъл“ по отношение на равенството между

половете, ако мога да попитам? Компанията ти се управлява от двама мъже,

нали? Сферата, в която работиш, не се слави с голям процент женско участие.

Така че, какво е мнението ти по въпроса?

– Отнасям се положително към това – отвърна той и набучи няколко картофа,

посоли ги и ги сложи в устата си.

– Но какво мислиш по въпроса, че толкова малко жени работят в бордовете на

шведския корпоративен бизнес? – продължи тя с тон, който му подсказа, че

темата никак не беше лека за нея. – Да не споменаваме самата оперативна част

на бизнеса. Как изглеждат нещата там, при вас?

– „Хамар Капитъл“ не назначава хора заради пола им, а на базата на опита и

знанията им.

Наталия се намръщи, а Дейвид с усилие прикри усмивката си. Когато нещо я

вълнуваше, тя очевидно се втурваше в него с душа и сърце. Цялото лустро от

любезност и маниери изчезваше и на негово място се разгаряше истински огън и

страст.

– Ако правиш нещата само за запълване на квотите, поемаш риска да назначиш

ниско квалифицирани хора – продължи той с ясното съзнание, че този спор е

като да размахваш червен флаг пред очите на разярен бик. – Ние назначаваме

само хора с умения.

Дейвид сякаш изля туба бензин във вече бушуващ пожар.

– Това са глупости – каза Наталия. Бузите ù вече бяха пламнали и искряха като

жарава. – Уменията не са ръководен фактор при назначаване на персонал. Не и

когато хората търсят служителите си по същия начин, по който са го правили

векове наред, чрез същите контакти и връзки. И получават това, което търсят –

същите стари кадри, със същите остарели възгледи. Това няма нищо общо с

никакви заслуги, а е само преобличане на манекените от витрината.

– Не съм казал, че не искаме добри и способни жени. Но някои казват, че

такива се намират трудно – отговори той.

– С такова отношение, няма да се изненадам, ако скоро забелите очите и

обърнете корема като риба на сухо – каза сковано тя. После погледна чинията си

и добави едва чуто: – Искрено ти го желая.

– Справяме се страхотно – каза той. – Имаме…

– Нима не виждаш... – Тя вдигна поглед и заръкомаха. Когато една жена, която

без усилие може да спечели Нобелова награда за етикет, започне да развява

вилицата си из въздуха, това означава, че, меко казано, е ядосана.

– Наталия – прекъсна я той, – нали осъзнаваш, че в момента те провокирам?

Тя млъкна.

– През последната година и половина съм помогнал да бъдат назначени хора в

повече от двадесет борда – продължи той спокойно. – Петдесет процента от тях

са жени. И точно петдесет процента от борда на „Хамар Капитъл“ са жени. – Той

се облегна и забеляза как дишането ù започна да се успокоява. Хвърли поглед

към деколтето ù. Гърдите ù се повдигаха под блузата, а бледата ù кожа

изглеждаше още по-бяла под перлената огърлица. Усмихна ù се. И това беше

може би първата искрена усмивка, която бе отправил към нея. Не, не я мразеше.

Мразеше само тези, чийто представител беше тя. – Назначаването на хора с

нужния опит е част от успеха на компанията ми – продължи бавно той. – „Хамар

Капитъл“ оцеля при финансовата криза и съм напълно убеден, че това се дължи

на екипа, който съм подбрал.

Тя го погледна в очите – напрегнато и внимателно, а той се питаше какво се

случва зад тази хладна външност. После продължи:

– Определена група от хората ми излиза с различни предложения и виждания

за разнообразни подходи в работата. Те имат смелостта да кажат „не“ или да

застанат зад идеята, която им се струва най-правилна, макар и да е различна от

общоприетата. За разлика от много други, ние се задържахме на върха по време

на кризата и не потънахме точно защото имам талантливи колеги – мъже и жени,

имигранти и родени в Швеция.

Наталия премигна. Миглите и бяха дълги и тъмни като защитна стена.

– Добре – каза спокойно тя. На бузите ù бе останало само едно бледорозово

петно.

– Сигурна ли си? – попита Дейвид.

– Да – кимна тя. – Оставих се да ме убедиш. Това не се случва често. Всъщност

никога. – Тя се облегна на масата. – Чувствам се като лицемер.

– Как така? – Той също се наведе напред, привлечен от остатъчните искри в

очите ù. Тя флиртуваше с него, но най-вероятно дори не го осъзнаваше. Не беше

от жените, които го правят тенденциозно. Можеше да заложи стойността на

целия си бизнес, че тази жена никога не флиртуваше и не търсеше внимание

умишлено. Дейвид реши да си позволи да си поиграе с нея. Скоро щяха да се

разделят. Какво значение имаше?

– Седя тук и говоря за равнопоставеност между половете – каза тя и махна с

ръка, – но в същото време знам, че имам огромно предимство само заради

семейството си. Знам го и се чувствам ужасно неловко от това. – Тя се наведе още

по-напред през масата и заговори по-тихо. – Използвах името си онзи ден! Мразя,

когато хората го правят, а аз самата…

– … си го направила?

Тя кимна и изглеждаше толкова виновна, че ъгълчетата на устните му се

повдигнаха леко.

– И как мина?

Тя го погледна за секунда и после очите ù пак грейнаха.

– Не особено добре – отвърна сухо.

– Какво направи? – попита, а в гласа му неочаквано се проправи истинско

любопитство.

– Всъщност изобщо не се налагаше да го правя. Предполагам знаеш коя е Сара

Харви?

Дейвид кимна, когато чу името на жената, която се считаше за най-доброто

сопрано в света в момента – с уникално чист глас и изумителен, нечовешки

спектър и диапазон. Знаеше коя е и знаеше и кръговете, в които се движеше.

– Какво общо има тя? – попита още по-заинтригувано.

– Тя никога не ходи на турнета, но този месец е в Европа и ще изнася концерти

във всички скандинавски страни. Тук, в Стокхолм също. За мен тази жена е идол.

Обожавам я още откакто бях дете. И настина исках да отида.

– Искаш да кажеш, че не си успяла да си вземеш билет, въпреки че си Де ла

Грип?

– Благодаря, че си направи труда да втриеш сол в раните ми. Не, не успях и все

още ме боли. Организаторите изобщо не бяха впечатлени от мен.

– Опита ли се да ги подкупиш?

– Може би – издаде леко брадичка напред.

– Шведите са трудни за подкупване, ако това ще те успокои – каза Дейвид, но

не беше истина. Не съвсем. Всеки можеше да бъде купен. Стига да се

предложеше правилната сума.

– Вероятно е така. Аз съм една четвърт рускиня. Руснаците… е, те са лесни за

подкупване.

– Много по-лесни – съгласи се Дейвид. Той опъна крака и се облегна назад.

Този обяд му бе дал цялата информация, от която се нуждаеше. Най-умното

нещо сега бе да я пусне да си ходи, да продължи нататък и да зачеркне този

вариант. Наталия нямаше да играе главна роля в сключването на сделката.

Нямаше нужда да се виждат втори път. Целта му беше да унищожи семейството

ù. Трябваше да се фокусира върху следващата крачка. Това беше правилният

ход... Дейвид гледаше как дългите ù пръсти се плъзват по чашата. Беше свалила

сакото си и бе останала по съвсем обикновена копринена блуза без ръкави.

Имаше красиво тяло – високо и силно. На снимките, които бе видял в интернет,

тя бе незапомняща се, незабележителна, но сега си спомни една от тях – от

някакво вечерно събитие, прием или бал, – в клуб „Вила Паули“. Косата ù бе

прибрана на същото кокче, като монахиня, но беше облечена в червена

официална рокля. Изглеждаше зашеметяващо. Силна и уверена. И в този момент

успя да убеди себе си, че не е нужно да бърза. Можеше да остане още десетина

минути с тази жена, която наистина се оказа съвсем различна от всичко, което

бе очаквал да види днес.


Наталия забеляза начина, по който я гледаше Дейвид. Питаше се какво ли се

крие зад тези сиво-сини очи, които се взираха в нея така внимателно. Той,

естествено, се прикриваше добре, но Наталия умееше да разгадава хората и

знаеше, че се опитва да я прецени. Беше много деликатен в подхода си. Когато

говореха, цялото му внимание беше насочено към нея. Правеше го по начин,

който я караше да се чувства крайно неудобно. Изглеждаше добре. Беше

страшно привлекателен. Красиво момче, превърнало се в истински мъж. В него

нямаше нищо момчешко, само широки рамене и здрави мускули. Тъмна, добре

подстригана коса, очи, които меняха цвета си от сиво към синьо. С изваяни

черти. Красив като самия дявол. Освен това беше чаровен, вежлив, понякога

забавен, като цяло – най-подходящата компания за обяд.

И все пак…

От време на време в погледа му проблясваше нещо, което Наталия не би

трябвало да види – нещо, което той се опитваше да скрие. Нещо твърдо и

студено, което я изправяше на нокти и я разколебаваше. Дейвид Хамар бе

известен с това, че мачкаше компании и хора, и беше безмилостен бизнесмен.

Под негова снимка в един вестник, журналистът бе написал: „Един леденостуден

бизнесмен, лишен от всякакви преструвки“. Нещо я предупреждаваше да не се

поддава така лекомислено на примамливия му чар и интелигентните му очи.

Играеше някаква игра, сигурна беше. Но каква?

Тайни, прекалено много тайни.

– Какво – попита той и се засмя леко. В смеха му нямаше и следа от лед.

Никаква суровост, никакъв намек за жестокост. Само внимание и загриженост.

Сякаш тя беше най-интересният човек на света. Може би това беше начинът, по

който беше постигнал огромния си успех. Дейвид Хамар виждаше хората.

Гледаше ги и ги караше да се чувстват специални. Печелеше доверието им и

после ги поглъщаше – плът, кости и всичко останало.

– Планираш ли в близко бъдеще да завладееш някоя нищо неподозираща

компания? – попита тя.

– Разбира се, това ми е работата. Един рисков инвеститор като мен никога не

спи. – Очите му светнаха и Наталия изгуби мисълта си. О, боже, този смях!

Повечето от мъжете, с които работеше, в това число баща ù, братята ù, шефът

ù, следваха неписаните правила за елита във финансовия свят. Всички бяха

направени като по калъп. Спазваха едни и същи закони и етикет, бяха лишени от

чувство за хумор, фокусирани да се надпреварват кой е по-добър, да си извоюват

по-висок социален статус. Надпреварваха се с жени, които не им отстъпваха по

нищо, освен по това, че са жени. Но Дейвид беше напълно различен – горещо

видение, ако се довериш на обожателките му, и безмилостен, неумолим крадец

според критиците му. Каквато и да беше истината, той бе постигнал

зашеметяващ успех. Един съвременен пират в костюм.

И все пак...

Дейвид Хамар не се бе опитал да я впечатли, нито да покаже надмощието си.

Нито веднъж. Не се бе похвалил с постиженията си, не показа превъзходство.

Когато се здрависаха, ръката му бе твърда, но без да смазва пръстите ù, сякаш бе

уверен в силата си и не намираше за нужно да я демонстрира. Когато

разговаряха, тя осъзна, че в сравнение с него повечето мъже, с които бе

общувала, изглеждаха колебливи, неуверени, злобно доминиращи. Нетърпеливи

да покажат силата и властта си. Казано по-меко не винаги се стараеха да

покажат уважение към жената пред тях.

– Как реши да започнеш да се занимаваш точно с това? – попита тя от чисто

любопитство. Той изглеждаше като човек, който би успял, с каквото и да се

захване.

– Ако искаш да забогатееш за отрицателно време, това е начинът. Убеден съм,

че го знаеш.

Наталия кимна. Никой не можеше да стане по-богат от един рисков инвеститор,

който знае какво прави.

– И ти си искал точно това? Да си богат?

– Да.

– И получи ли се? – Разбира се, тя знаеше отговора, но искаше да види какво ще

каже, когато му предостави възможност да се похвали с постиженията си.

Той я огледа мълчаливо и после каза много бавно, сякаш говореха за нещо

много важно, а не само запълваха времето с празни приказки:

– Удовлетворението е измамно. Странно, нали?

Тя поклати глава.

– Не, удовлетворението е най-силната движеща сила, най-солидната мотивация

на човека. За добро или за зло.

– И ти ли мислиш така?

– Може би – отвърна тя, защото винаги бе усещала в себе си желанието да се

издигне, да успее.

– Какво има? – Той се наведе пак към масата и внимателно изучи чертите на

лицето ù. Четеше по тях толкова бързо! Направо беше плашещо.

– Нищо. Беше много приятен обяд. Мислех, че ще си по-… – Гласът ù заглъхна.

– Гангстерски тип? Безскрупулен?

– Може би – засмя се тя.

– Работата е в това, че обичам да виждам резултатите. Много шведски

компании са ужасно зле управлявани. Техните изпълнителни директори и

бордовете им пълнят джобовете си за сметка на акционерите. – Той кръстоса

дългите си крака и прокара длан през късо подстриганата си тъмна коса. Тя

забеляза часовника му от неръждаема стомана. „Патек Филип“. Скъп, но не

показен. – Нямаш представа какви неща сме виждали. В какви лайна сме

нагазвали. Но когато „Хамар Капитъл“ състави борд, целта е да направим

компанията по-ефективна, да я подобрим. И именно тогава акционерите правят

пари, а не някой друг за тяхна сметка.

– Вие със сигурност също правите пари – отбеляза сухо Наталия. Стойността на

„Хамар Капитъл“ се въртеше около невероятната сума от четири милиарда евро.

Не беше никак зле, като се има предвид, че я беше построил сам от нулата. И

беше млад, нямаше и тридесет и пет, ако можеше да се вярва на интернет.

– И това е така, разбира се – засмя се Дейвид. – Нашият бизнес е противоречив.

Искаш ли кафе?

Тя кимна и той поръча две кафета. Сервитьорката се върна бързо с двете чаши.

Наталия отстрани малкия шоколад от чинийката си. Това, което каза преди

малко, беше самата истина – тя дълбоко уважаваше хора, които създаваха нещо

свое. Толкова много хора се раждаха в среда, която им даваше абсолютно всичко,

но го пропиляваха. Дейвид кимна към шоколада ù.

– Няма ли да го ядеш?

Тя му го подаде и се загледа как разопакова станиола.

– Пътуваш много. Как се справяш? – попита тя.

Той повдигна изненадано вежда.

– Май не само аз съм дошъл с научен урок, а? Да, истина е. Пътувам по света и

търся инвеститори. И аз, и партньорът ми Майкъл пътуваме много.

Майкъл Шамон. Ливанец. Завършил право и финанси. Да, и тя бе направила

прочуването си. Винаги трябваше да е подготвена с достатъчно информация.

– Но не си ли нужен тук, в офиса? – попита тя.

– Имам много талантливи колеги.

– Жени и имигранти?

– Да. И не само.

Въпреки приятния разговор, въпреки чара му, на който бе много трудно да

устоиш, Наталия все си мислеше, че има нещо, което не се връзва. Какво искаше

от нея този изключително привлекателен мъж със сурови очи? Какво

преследваше с тази покана за „неангажиращ обяд“ и какво означаваше тази

фраза? Ето, седеше пред нея, задаваше ù най-обикновени въпроси, ласкаеше я с

вниманието си... Наталия погледна часовника си и реши, че се е повредил. Тя

сбърчи вежди и видя, че Дейвид също поглежда часовника си и изведнъж изопва

тяло.

– Как е възможно да е станало толкова късно?

– И аз не разбирам. Трябва да се връщам в офиса – каза тя.

– Нямах представа, че е минало толкова много време – каза той и поиска

сметката. – Извинявай.

– Няма за какво да се извиняваш, но имам скайп-среща с Лондон и трябва да се

подготвя за нея.

Той подаде кредитната си карта на сервитьорката.

– Да ги помоля ли да ти извикат такси?

– Не, ще повървя пеша. – Тя стана и взе чантата си.

– Ще те изпратя – каза той и издърпа галантно стола ù.

– Не мисля, че това е добра идея – извини се тя. Той беше неописуемо

привлекателен, но Наталия бе направила проучването си доста старателно.

„Хамар Капитъл“ се бяха изправяли срещу „Инвестум“ два пъти през последните

няколко години. И двата пъти фирмата на Дейвид беше загубила. Днес тя два

пъти спомена пред него името на компанията на семейството си и забеляза

някакъв тъмен пламък в очите му. Беше едва забележима реакция, която със

сигурност щеше да пропусне, ако не го бе наблюдавала и изучавала така

старателно. Бе видяла студенина, която и всичкият чар на света не можеше да

заличи, а в много отношения Наталия беше… „Инвестум“. Дейвид Хамар имаше

зъб на семейството ù. Хората казват, че нищо във финансовия свят не е лично, че

парите контролират всичко. Но това бяха глупости. С потока на парите идваха

още много неща – чувства, импулси, наранено его, желание за отмъщение. Сега

въпросът беше дали Дейвид Хамар е имал някакво скрито намерение с тази

покана за обяд.

Наталия го изгледа съсредоточено. Погледът ù се плъзна по красивите черти на

лицето му, през дълбоките му очи към силното му поддържано тяло.

Вероятно.

– Благодаря – чу се да казва на глас. – За хубавия обяд.

После подаде ръка, позволи на голямата му топла длан да обгърне нейната,

излезе навън и се гмурна в необичайната жега.

След този разговор последното, което можеше да каже за себе си, бе, че е

помъдряла.


4


Обедът с Дейвид Хамар бе повдигнал много повече въпроси, отколкото бяха

отговорите, които бе получила. Но поне я беше разсънил, реши тя и закрачи

бързо към офиса. Качи се в асансьора до четиринадесетия етаж, кимна на

жената на рецепцията и се затвори в офиса си. Преди да започне да работи

имаше нужда от пет минути, за да се съвземе.

През тези пет минути тя мисли за Дейвид и за обяда с него, и за това как се

почувства объркана, очарована и в същото време привлечена от този

харизматичен, но и изпълнен с толкова противоречия мъж.

Облегна се на стола си. Всъщност проблемът беше, че не можеше да го разбере.

На моменти бе галантен, забавен дори. Беше се пошегувал съвсем дружелюбно с

нея и тя се бе почувствала силно привлечена от магнетичната му мъжественост и

чар.

Но ако оставим това настрани, за нея той беше мъж, притежаващ невероятна

духовна сила. Знаеше, че е отраснал в един от най-бедните и опасни квартали на

Стокхолм. Не беше тайна, че детството му е било доста тежко, но нещо се бе

случило след това. Бе постъпил в хубаво училище с пансион, после в

икономическия университет в Стокхолм и накрая в „Харвард“. Вероятно бе

спечелил стипендия, но все пак се бе оттласнал нагоре съвсем сам.

Да, той е пълен с противоречия, помисли си Наталия и нейните пет минути

изтекоха. Независимо какво мислеше за чара и външния му вид, тя беше сигурна,

че този обяд няма да се повтори. По някаква причина, която все още не

разбираше, той я бе отписал – беше го усетила много ясно. Сега трябваше да

направи всичко по силите си да се върне към реалния си живот, към работата си.

Защото колкото и да беше… хм… интересен, обядът с господин Хамар ù бе отнел

безценно време.

Наталия посвети няколко часа на оправяне на безкрайната документация. Тя и

Джей О работеха по изключително важна сделка и тя бе тази, която буташе

екипа напред и нагоре. За Наталия този договор беше въпрос и на престиж.

Никой от хората, ангажирани в този проект, не спеше повече от необходимия

минимум. След няколко часа, когато борсите тук затвореха, щяха да отворят тези

в Ню Йорк и денят щеше да продължи на друго място, без да забавя темпо, без

почивка.

Наталия погледна часовника. В Хонконг все още спяха, а Лос Анджелис беше

три часа след Ню Йорк. Някъде по света винаги щеше има отворена банка, някои

тепърва отваряха, част от борсите вече работеха с пълна пара, други затваряха.

Търговията и бизнесът не спираха никога, а нейният шеф юркаше хората си

както никой друг.

За секунда се замисли дали и денят на Дейвид минава така. Всички знаеха, че

работи много. Никой не можеше да се задържи дълго на върха, а той бе там от

години – неизтощим и безмилостен. Това беше едновременно атрактивната и

отблъскващата страна на финансите.

Някой почука на вратата и тя вдигна поглед.

– Имаш ли минутка? – попита Джей О.

– Идвам веднага – отвърна отзивчиво тя, щастлива, че ще може да се фокусира

върху нещо различно от впечатлението, което бе оставил в нея Дейвид Хамар.

Аса беше права – трябваше да започне да излиза по-често. О, това със срещите

беше такава загадка за нея. Наталия събра папките и взе айпада си. Не го

разбираше. Никак. Повечето жени знаеха как да се подготвят за излизане, беше

им лесно. За Аса например не беше проблем. Те излизаха с мъже, спяха с мъже,

имаха връзки с мъже. Но Наталия така и не разбра какво точно се очаква от нея.

Имаше нещо в модерните НЕшведски правила, което не разбираше, въпреки

времето прекарано в Ню Йорк и Лондон. Беше напълно невежа по въпроса с

мъжете и миналото ù беше нагледно доказателство за това. От друга страна,

беше изключително добра в работата си, напомни си тя и тръгна след Джей О.

Поне в едно нещо бе по-добра от повечето жени.

Наталия беше съсредоточена през цялата среща. Нямаше друг вариант в

работещия на сто процента екип на Джей О. Те бяха най-добрите от най-добрите.

Миг невнимание и по-добре да си търсиш друга работа. Преди две години, когато

отвориха шведския клон на банката и набираха екипа, Джей О лично отиде и

хвана Наталия за ръката. Останалите бяха мъже, всички – уникално добри

специалисти в областта си. Така както беше добра и тя в своята сфера. Наталия

беше експерт по банкови и финансови институции. Джей О обичаше да казва, че

може да я събуди и в полунощ, и дори тогава би му казала наизуст индексите на

всяка една голяма банка и цените на акциите им при затварянето на стоковата

борса.

И не се шегуваше.

Беше го правил няколко пъти.

Джей О приключи събранието и благодари на тези, които бяха участвали по

скайп. Наталия и колегите ù започнаха да събират нещата си.

– Почти четири е – каза Джей О. – Имаш ли време да поприказваме малко,

преди борсата в Ню Йорк да отвори?

Наталия кимна безмълвно. Залата за съвещания се изпразваше.

– Добра работа – каза ù той.

– Благодаря – усмихна се тя, защото похвалите му бяха голяма рядкост.

Той започна да барабани с пръсти по масата.

– Какво ще правиш това лято? – попита шефът ù.

Наталия се опита да не повдигне изненадано вежди, но това се оказа трудно.

Джей О беше известен с три неща – с изключително скъпия си вкус, с дългите

интервюта, които даваше за лъскави списания, и с това, че никога не обсъждаше

лични проблеми.

Доколкото ù беше известно, той нямаше личен живот. Не и като останалите

смъртни същества. Той работеше, пътуваше, летеше постоянно. Из целия свят.

Хората често казваха, че прекарва повече време във въздуха, отколкото на

земята.

По време на двете години, през които работеха заедно, първо в Лондон, а сега и

в Стокхолм, не бяха говорили за нищо друго, освен за работа. Това, което знаеше

за него, бе научила от таблоидите и от икономическите списания. Нейното

семейство беше могъщо и влиятелно и Наталия предполагаше, че той знае за нея

това, което и почти всеки друг. Поне един път годишно брат ù Александър

успяваше да се забърка в някой нов скандал, обикновено с жена, и тогава

вестниците внимателно, систематично и безотказно разкриваха детайли от

настоящето и миналото на цялото семейство, така че не беше трудно да се

намери актуална информация и за нея. Но Джей О никога не коментираше.

Никога не казваше нищо по въпроса. Не каза нищо и когато раздялата ù с Йонас

присъстваше във всеки вестник. Тогава безстрастно бе огледал лицето ù,

зачервените ù очи и се бе захванал за работа. Както винаги. Сред цялата драма

по онова време, неговото поведение беше истинско облекчение.

– Ще продължа да работя, докато приключи сделката – отговори тя на

конкретния въпрос. – Нямам никакви други планове. Освен може би Бастад – успя

да каже, като едва се въздържа да не въздъхне с натежало сърце.

Всички отиваха в Бастад. Разбира се, родителите ù я бяха поканили в лятната

им къща. Майка ù буквално ù заповяда да отиде, но Наталия не знаеше дали ще

може да издържи лятото с тях. Миналата година раздялата ù с Йонас беше все

още прясна рана и нещата не бяха чак толкова зле, но още едно лято? Тя беше

почти на тридесет, за бога! Имаше си граница дори за това колко жалък имаш

право да изглеждаш.

Отново я заляха неканени мисли за Дейвид Хамар. Дали и той щеше да ходи в

Бастад? Ако отидеше във вилата на родителите си, дали щеше да се засече

някъде с него?

Разтревожи се. Беше срещала човека само веднъж, а фантазиите ù за него вече

се вихреха. Какво беше това? На колко години беше? На дванадесет? Поне не си

бе позволила да го провери в Гугъл веднага след обяда. Но все така се чудеше

какво преследва. Вероятно у нея имаше нещо, което той искаше? Баща ù го

мразеше, Наталия прекрасно знаеше този факт. До днес обаче тя

нямаше никакво изградено мнение за Дейвид Хамар. Той се движеше в напълно

различни среди. Беше красив корпоративен пират, излизаше с холивудски звезди

и английски принцеси, и създаваше истински хаос в компании с традиции. Тя, от

друга страна, беше жена, която работеше в банка. И нищо повече.

– Къде се отнесе? – подкани я Джей О.

– О, извинявай. Ако имаш нужда от мен, ще бъда тук. Не съм решила нищо. Ще

си взема малко отпуска, но когато е възможно.

– Искам да отидеш в Бастад.

Наталия кимна неопределено. Разбира се.

Джей О стана от стола си зад полираната до огледален блясък маса. Офисът им

беше в историческа сграда, вписана в листата на националните богатства на

страната. Беше построена през деветнадесети век с всички изумителни детайли,

характерни за онова време – високи тавани, тежки полилеи, картини в позлатени

инкрустирани рамки. Той погледна през прозореца към „Стуреплан“ и към

покривите на сградите около него.

– Знам, че имаш свои собствени планове за бъдещето – каза бавно той.

Наталия наостри уши. Това не беше разговор по работа. Това беше разговор за

нея. Шефът ù добре знаеше, че крайната ù цел е един ден да работи за

компанията на семейството си. Никога не бе крила, че иска да изгради кариера

на собствена територия, но и че след това иска да продължи сама.

– Да? – отговори предпазливо.

Възхищаваше се на Джей О, но не бяха приятели. Всеки имаше свои цели и

планове и в сферата, в която работеха, доверието беше лукс, който практически

беше на изчезване.

– Чух, че днес си се срещала с Дейвид Хамар. Има ли нещо, което не си ми

казала?

– Беше само обяд – отговори тя, хваната напълно неподготвена.

Да, Джей О имаше и тази репутация – знаеше всичко, което се случва във

финансовия свят, в това число и всяка клюка. Но все пак… Как, за бога, бе

разбрал, и то толкова бързо?

– Надявам се, че не ме следиш? – подхвърли шеговито тя, но съвсем не се

шегуваше.

Той поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си.

– Това е Стокхолм. Не можеш да направиш и една крачка, без всеки да знае

къде си бил и какво си правил. Какво искаше?

– Не знам – отговори честно тя. – Ти го познаваш по-добре.

– Намислил е нещо.

– Вероятно – кимна тя.

– Дръж ме в течение. И планирай лятото си в Бастад.

Наталия стана, все още силно изненадана. Докато излизаше от стаята, Джей О

се обърна към прозореца и впи поглед в някаква точка навън.

Прекараха останалата част от вечерта фокусирани върху работата. Някои от

колегите ù заспаха на дивана. Други поръчаха пица. Асистенти, стажанти,

анализатори, хора от компанията влизаха и излизаха. Наталия разговаряше с

клиентите, правеше диаграми и се прозяваше, когато никой не гледаше към нея.

Беше късно вечерта, когато си взе такси към къщи. Поспа няколко часа, изкъпа

се, преоблече се, и беше обратно в офиса малко след изгрева.

Джей О дойде минути след 9:30, кимна ù безмълвно и влезе на среща.

Телефонът иззвъня, един от асистентите се провикна и работата отново я

погълна.

– Наталия! – извика един от колегите ù и тя едва тогава осъзна, че денят бе

минал. – Започваме заседанието.

Взе си една ябълка и бележника.

– Идвам – извика тя.

Вече беше шест часът, а не се знаеше кога ще приключат. Очертаваше се още

един безкраен работен ден. Точно както ù харесваше.


5

Петък, 27 юни

Дейвид се облегна на стола си и раздвижи скования си врат. Тук на последния

етаж на сградата по-скоро усещаше, отколкото чуваше шума от улицата. Той

огледа красивото си дизайнерско бюро, задръстено от годишни и месечни отчети,

банкови извлечения и погледът му се спря върху една картина с черни маслени

бои, за която дизайнерът на офиса му бе потрошил цяло състояние. Грижата за

декора в „Хамар Капитъл“ бе оставена в ръцете на много скъпа интериорна

фирма, на която беше дадена пълна свобода да прави каквото намери за добре.

Истината беше, че компанията често се посещаваше от клиенти и от време на

време се организираше по някое голямо парти и хората винаги оставаха силно

впечатлени.

Обядът с Наталия де ла Грип не му даде нищо, а и цялата му следваща седмица

беше наблъскана със срещи от сутрин до вечер. Нямаше абсолютно никакво

време да седи и да мисли за нея. Но от време на време спомените от този обяд се

връщаха съвсем неочаквано и той започваше да се рови в тях – в погледа ù, който

сякаш бе полепнал по него от часове, в бялата ù кожа, в тялото ù.

– Там ли си?

Дейвид кимна, макар, че човекът на телефона не можеше да го види.

– Извинявай. Да, тук съм.

– Налага ли се да срещаме, или парите ми са в добри ръце?

Мъжът от другата страна на линията беше Гордън Виндт, един от най-големите

инвеститори на „Хамар Капитъл“ и един от малкото много близки приятели на

Дейвид.

„Хамар Капитъл“ имаше значителни финансови резерви. Напук на всички

прогнози, Дейвид успя да изгради една от най-влиятелните и могъщи

предприемачески фирми в страната. За сделки от огромен калибър обаче все още

трябваше да разчита на стабилно изградената си мрежа от богати партньори

предприемачи. Гордън Виндт, шестдесетгодишен англо-американски титан,

започнал от нулата като самия Дейвид, човек от обикновен произход, беше най-

богатият от тях и рискът при работа с него беше най-малък.

Запознаха се, когато Гордън преподаваше в икономическия университет в

Стокхолм, а Дейвид беше още студент. От време на време си пишеха по някой

имейл и когато Дейвид влезе в „Харвард“, се намериха пак. Оттогава поддържаха

постоянна връзка. Въпреки разликата във възрастта им и крайно различните им

характери, бяха станали приятели и партньори. Много често Дейвид бе

подсказвал на Гордън в кои акции и компании си струва да инвестира, а когато

Дейвид започна да гради компанията си, Гордън беше първият му инвеститор.

– Какво става всъщност? – попита Гордън. Някакво куче излая в слушалката и

Дейвид си спомни, че най-новата жена на Гордън обича кутрета.

– Много неща се случват. Малко съм изнервен покрай тази сделка – отговори

Дейвид предпазливо, сякаш се опитваше да избегне въпроса.

Гордън се изсмя.

– Няма нещо на света, което да те изнерви или притесни, а и обичаш

адреналина. Какво не ми казваш? – Гордън изчезна за малко от линията, за да си

говори с кучето, да се лигави и да му нарежда с онзи глас, с който хората говорят

на децата и на животните си. Дейвид завъртя очи. – Няма никакъв проблем, стига

да знаеш какво правиш – каза след малко Гордън. И не забягвай с всичките ми

милиарди.

– Екипът ми в Стокхолм е на линия – каза Дейвид. – Целият финансов сектор

скоро заминава за летните си вили. Ще играят тенис, ще пият и ще се качват на

яхти. Всичко преминава на много ниски обороти.

Това беше тяхната основна слабост – прекалено много си почиваха. Именно това

щеше да ги съсипе. Защото Дейвид никога не отпускаше хватката. И никога не

почиваше.

– Ще се видя с последните другата седмица – брокери, управители на фондове,

някои големи акционери – продължи той. – Имам добро предчувствие. Двата

големи пенсионни фонда са в играта. И разбира се, ти.

Запита се пред колко ли брокери и мениджъри бе изнесъл презентацията си

през последната година. Двеста? Най-малко.

– Успя ли да привлечеш някого от семейството на своя страна? – попита Гордън.

– Не. – Вече съжаляваше, че сподели за това си намерение. Просто мразеше да

признава пораженията си. – Но няма значение – добави сухо. – И това беше

самата истина. Никога не бе зависил от някой от влиятелните кръгове в

„Инвестум“. Не съвсем. Те бяха като онези части от детска игра, без които може

да се играе съвсем спокойно. Онези части, които нямаха никакво значение. Най-

големият брат не подлежеше на коментар. Причините бяха очевидни.

Александър де ла Грип бе отказал да говори с него. И по време на обяда бе

станало ясно, че Наталия никога няма да застане срещу семейството си. Не, този

път беше затворен.

– Жена ми иска да купи замък в Швеция. Очевидно всички купуват – каза

Гордън. – Къде е Сконе? Има ли нещо за купуване там? Ти имаш няколко замъка

за продан, нали?

– Тези, които купуват в Сконе, са сноби, от най-заклетите. Ще те намразят. Със

сигурност ще ти хареса.

– А и ако ти наминеш, ще си направим страхотен купон – засмя се Гордън.

Дейвид се усмихна. С Гордън имаха една много сходна черта – пълна липса на

респект към старите пари на мухлясалата аристокрация и плесенясалите им сини

имена.

– Дейвид?

– Да?

– Имаш ли нещо друго да ми казваш?

– Може би. – Дейвид нямаше никаква представа как и защо, но преди да си

отговори каква е причината, той вече говореше: – Искам да те помоля да ми

помогнеш – каза съвсем бавно.

– Още пари ли? Да говоря ли с банката си?

– Не, друго е. Знаеш коя е Сара Харви, нали?

– Певицата? Първата ми жена е пяла в един хор с нея и сме кръстници на

дъщеря ù.

– Имам нужда от услуга.

Пет минути по-късно Дейвид затвори. Не разбираше какво, за бога, прави и

защо го прави. Но после се отърси от усещането, че бе задвижил нещо, което ще

му е трудно да контролира, и се обади на асистента си Джаспър Лидмарк – млад

студент по икономика. Джаспър влезе в кабинета му с въпросително изражение.

– Искам да изпратиш нещо на госпожа Гордън Виндт – каза Дейвид. – Трябва да

е наистина изключителна рядкост и да изглежда скъпо. Обади се на Буковски и

го помоли да избере някаква ваза или нещо такова и ù го изпратете.

Половин час по-късно Гордън му се обади.

– Уредено е.

– Благодаря. Сега аз ти дължа услуга.

– Мога ли да попитам за какво става дума?

Дейвид чу как кучето пак лае и си представи замъка „Уиндъм“ – зелени поля,

басейн от италиански мрамор, в който постоянно течеше вода, тенти за парти,

знаменити гости. Една огромна инвестиция в обновяването на мястото, която

унищожи вековната патина, и за която английската и американската преса не

спираха да говорят.

– За една сделка – излъга той.

– Да, повярвах ти – каза сухо Гордън и затвори.


6


– Ще се виждате ли пак? – попита Аса, докато оглеждаше с критичен поглед

червената рокля на цветя, която току-що бе извадила от рафта. – Ти и пиратът. –

Погледна въпросително към Наталия и остави обратно роклята. Тези едри мотиви

нямаше да стоят добре върху приятно закръгленото ù тяло.

– Ами… не – отговори Наталия, докато опипваше материята на едно сако. Сиво,

разбира се. Тази жена никога нямаше да промени вкуса си към дрехите. Аса не

беше сигурна дали Наталия изобщо притежава дрехи в някакъв цвят, различен от

сиво, бежово или евентуално синьо. Така става, когато прекарваш дните си във

вечно съревнование с фрашкани с тестостерон мъже. И когато модният ти

съветник е майка ти, която счита, че всичко, което стои добре върху тялото на

една жена, е вулгарно. Така се убива усетът към дрехите.

– Но ти го хареса – каза Аса. Бузите на Наталия порозовяха. Е, значи дори

студенокръвната Наталия де ла Грип не е устояла на чара на лошото момче

Дейвид Хамар.

Аса извади още една рокля и я огледа внимателно. Този зелен цвят всъщност

щеше да ù отива. Тя погледна към продавачката, която притеснено ги следваше.

– Моят номер? – попита рязко Аса. Жената кимна и се разбърза.

– Трябва ли да си толкова груба? – попита Наталия, стиснала някакъв грозен

панталон, готова да извади златната си кредитна карта.

– Нямаш ли вече такъв? – попита Аса, оглеждайки дрехата с отвращение.

Наталия ходеше при шивача на майка си в Горен Остермалм два пъти в годината

и си поръчваше есенни и пролетни дрехи. По едно и също време, като по

часовник.

– Качествените дрехи в гардероба никога не са достатъчно – отговори Наталия,

докато оглеждаше кафявата материя.

О, помощ, не и този грозен панталон, помисли си Аса, извади една

тюркоазена рокля и посочи към нея с жест, нетърпящ възражения. Другата

продавачка побърза да изпълни желанието ù. Едната от пробните вече беше

приготвена и дрехите, които Аса бе избрала, бяха закачени там, допълнени с

подходящи обувки и бижута.

– Човек трябва да се държи с хората авторитетно, иначе не те обслужват

качествено. Те знаят, че собственичката ми е близка.

Втора или трета братовчедка, при всички положения доста далечна роднина.

Много талантлива шивачка. Аса я бе ухажвала дълго, докато получи намаление

като за член от семейството. Наталия вече разглеждаше едно бежово сако.

– Ще престанеш ли да дърпаш тези кафяви парцали и да отбягваш въпросите

ми? Разкажи ми за обяда. За какво говорихте?

Наталия сви леко едното си рамо, но безизразният жест не успя ни най-малко

да заблуди Аса.

– Наталия?

Младата жена изпълнително излезе от редицата с бизнес дрехи и тръгна към

най-новите цветни модели. Братовчедката на Аса беше много добра. Много от

дрехите ù щяха да изглеждат съвсем на мястото си дори на най-престижните

модни ревюта.

Наталия издърпа една златиста рокля от копринен сатен. Блещукаше

примамливо като живо същество.

– Говорихме предимно колко съм добра в работата си – отвърна тя и вдигна

златистата рокля пред очите си.

– Да бе – изсумтя Аса.

– Колкото и да е странно, това е истината. Не каза много за себе си.

– Искаш да кажеш, че си обядвала с един от финансовите хищници и той не се е

опитал да ти натрие носа колко по-добър и велик е от теб? Той трябва да е

единственият жив екземпляр.

Наталия обърна етикета да види цената и очите ù се разшириха.

– Мисля, че е много приятен. Беше сдържан, но не и надут.

– И секси.

– Да, това също – призна Наталия и извърна поглед.

Малка сладка Наталия, харесваш го.

– Пробвай я – каза тя и посочи с брадичка сатенената рокля, преди да се мушне

в пробната, където я чакаха харесаните от нея дрехи. Пропъди усещането, че ще

са ù излишни, и реши да купи поне две неща. Пазаруването, според всички

терапевти, трябваше да лекува тъгата. Време беше тази терапия да започне да

действа.

– Не разбирам защо трябва да ме влачиш на пазар – оплака се Наталия от

съседната пробна. – Всичко е толкова ярко и някак задължаващо. Това ме

изнервя. Прекалено е различно и ново за мен. Нямам никакво отношение към

подобни дрехи. – Настана кратка тишина. Чуваше се само слабото шумолене на

роклята. – Хм, мисля, че част от плата липсва.

Аса огледа зелената рокля, която се плъзна по тялото ù. Пищните ù гърди,

заоблените бедра и леко загатнато коремче караха ръчно боядисаната коприна

да изглежда едновременно великолепно и греховно. Щеше да свърши работа.

– Сам ли беше? – попита тя и се залови със следващата рокля. Огледа се в

огледалото – изобилие от бяла кожа и скъпо бельо. Усмихна се. Обичаше своето

меко тяло, което не бе подложено на изтезанията на спортния салон.

– Да, сам беше. Какво искаш да кажеш с този въпрос?

Аса приглади копринената сребриста материя върху гърдите си. Винаги бе

изглеждала добре в сребристо. Мерилин Монро на двадесет и първи век.

– Има партньор – отговори Аса, като се стараеше се да звучи незаинтересовано,

сякаш отговорът на Наталия нямаше значение за нея. – Просто се питах дали не

е решил да го придружи.

В съседната съблекалня беше тихо. Аса буквално чуваше как зъбчатите

колелета в мозъка на Наталия се въртят. Много можеше да се говори за вкуса на

Наталия към дрехите, но тя със сигурност не беше глупава.

– И какво знаеш за партньора му, Аса? – попита Наталия с най-дразнещия си

тон.

Аса премигна пред отражението си. Ако затвореше очи, можеше да го види.

Нямаше значение колко време беше минало, нямаше значение къде беше, с кого

беше – винаги можеше да извика този образ в съзнанието си.

– Ти какво мислиш? – попита с безразличен тон.

– Спала си с него – каза Наталия. Не беше въпрос, не беше и осъдително

изявление, просто потвърждение на предположението ù.

Аса наклони глава. Да, тя беше спала с много мъже, така че заключението на

Наталия не беше лишено от логика, нито пък беше странно. Но истината бе

далеч по-сложна.

Ах, Майкъл!

– И с Дейвид Хамар ли си спала? – чу с изненада въпроса на приятелката си.

Милата сладка Наталия. Усети лек хлад в гласа ù...

– Аса? – подкани я Наталия малко по-настоятелно.

– Не съм, наистина – отговори честно тя. – Рисковите инвеститори не са ми по

вкуса. – Това беше почти истина. Беше спала с няколко, но всички до един бяха

пънове. – Освен това баща ти ми е шеф. Той и Дейвид са смъртни врагове, нали?

Двете излязоха едновременно от съблекалните. Наталия беше облечена в

златистата рокля, която галеше деликатно тялото ù и показваше повече плът,

отколкото скриваше. Аса се усмихна насърчително.

– Не мислех, че хората все още имат смъртни врагове – каза Наталия и прокара

ръка по талията си. Тя беше доста слаба като манекен. Роклята бе направена за

жена без гърди, с много тънка талия и заоблен задник. Точно като за моделите по

списанията. Изглеждаше като току-що излязла от реклама на скъп парфюм.

– Купи я.

– И кога се предполага, че трябва да я облека?

Аса ходеше на всяко светско парти, бал, сватба… стига да е поканена. Мразеше

да си седи у дома. Но Наталия отказваше всички събития, ако не бяха свързани с

работа или ако там нямаше да има хора, с които работеше или планираше да

работи. Веднъж бе отклонила покана да вечеря с краля, защото имаше да

преглежда годишен отчет.

– Партньорът му се казва Майкъл – каза изненадващо за себе си Аса. Очевидно

имаше нужда да говори за мъжа, който я бе отблъснал. После подаде на Наталия

чифт сандали с много висок ток. Приятелката ù явно не искаше да се разделя с

красивата рокля, въпреки протестите, че нямало къде да я носи. – Обуй ги да

видиш как стои с токчета.

Наталия обичаше своите удобни и разумни като цена обувки на „Бали“, но се

подчини и започна да закопчава тънките каишки около глезените си. Размърда

пръстите на краката си. Ноктите ù както винаги не бяха лакирани.

– Няма да е зле да си почистваш космите на краката от време на време – каза

Аса.

– Да, да, да. Разкажи ми за Майкъл.

– С Майкъл бяхме заедно в университета – започна Аса, но гласът ù лекичко

потрепна. – Питър, брат ти, също го познава. Бяхме заедно на повечето лекции. –

Но за разлика от доста посредствения Питър, Майкъл беше най-добрият студент.

Той учеше паралелно право и икономика в Шведския икономически университет.

Завърши двете специалности по едно и също време. Питър едва успя да се докопа

до някаква диплома. Не се харесваха.

– Никой не харесва Питър – каза тъжно Наталия, опитвайки се да види гърба си

в огледалото.

Аса замълча, защото това беше напълно вярно. Беше много трудно да харесаш

този винаги прикрит, двуличен човек. Не че това бе спряло Аса да преспи и с

него. Тя погледна цената и се запита дали да не потърси нещо още по-скъпо.

– Всъщност още не съм спала с Александър – отбеляза Аса. Така и така се бяха

заговорили за мъжете в семейство Де ла Грип. – Къде се губи тези дни?

Малкият брат на Наталия беше един от най-красивите мъже, които Аса бе

виждала. Обективно погледнато, той бе по-красив от Дейвид и дори от Майкъл.

Ако за някой мъж можеше да се каже, че е красив, то това беше Александър де

ла Грип. Може би някой като него можеше да я развесели? Да ù помогне да се

отърве от ужасното усещане, че няма да може да пролази през още един

тягостен ден.

– Моят скъпоценен малък брат маринова черния си дроб в Ню Йорк. Двамата

ще се избиете за нула време – каза Наталия и поклати глава. – И, извини ме, че

го споменавам, но не е ли малко млад за теб?

Александър беше една година по-малък от Наталия, което означаваше… Не,

нямаше да мисли за това.

Телефонът на Наталия звънна в чантата ù. Тя се извини и веднага го извади. Аса

се върна в пробната, а Наталия вдигна. Аса се замисли за зелената, за

сребристата и за няколко други рокли. Може би нямаше да е зле да ги вземе

всичките.

„Горкото малко богато момиче.“

Така я наричаха в таблоидите – безспорно беше далеч по-добре от „Курвата от

Остермалм“. Макар че и двете определения бяха еднакво верни.


Наталия се оглеждаше в огледалото. Взря се в краката си. Златистите сандали

бяха много хубави. Като комплимент за краката. Винаги бе харесвала стъпалата

си. Телефонът бе опрян до ухото ù, но почти не слушаше, затова ù отне доста

време, докато разбере какво ù казват.

– Моля?

– Казах, че името ми е Джаспър Лидмарк. Аз съм асистент на Дейвид Хамар.

Имам съобщение за Наталия де ла Грип – повтори младият мъж с изключително

вежлив тон. Звучеше като човек, който вярва, че винаги всичко ще е наред, ако

си възпитан и мил към хората и говориш ясно и отчетливо с тях.

– Да? Аз съм.

– Дейвид ме помоли да ви се обадя и да ви кажа, че сте в списъка с гостите в

кафе „Опера“ за утре, събота, за представлението на Сара Харви. На входа

трябва да съобщите името си и може да влезете. Имате възможност да вземете

още някого със себе си.

– Моля? – Наталия имаше чувството, че за миг изгуби съзнание и едва дойде на

себе си. – Какво казахте?

Джаспър повтори всичко. Бавно и все така вежливо.

– Сара Харви? – попита глуповато Наталия.

– Да – отвърна асистентът весело, без грам раздразнение.

– Съжалявам… – започна тя, но когато най-накрая разбра какво ù казваше

момчето, лицето ù грейна в огромна усмивка. Сара Харви. В Стокхолм. Наталия

имаше всеки диск, всеки запис на великата певица, но никога не бе ходила на

неин концерт, никога, защото Сара рядко ходеше на турнета и ако това се

случеше, билетите се разпродаваха за милисекунди.

– Извинете ме – каза тя и избута Аса, която бе излязла от съблекалнята и

правеше някакви неразбираеми знаци и жестикулираше ожесточено. – Просто

бях толкова изненадана. Благодаря. Дейвид да е там случайно? – попита Наталия

съвсем импулсивно. – Или вече си е тръгнал?

Настана минутка мълчание и Наталия… о, как съжали, че бе попитала за него.

Трябваше да спре до благодарността.

– Не знам, наистина. Имаше среща допреди малко. Мога ли да ви помоля да

изчакате?

Нямаше възможност дори да го спре и да каже, че няма знание, защото след

секунди чу гласа на Дейвид в слушалката.

– Здравей! Разбрах, че изненадата ти е допаднала.

– Благодаря ти. Толкова мило от твоя страна. Не зная какво да кажа. Надявам се

да не съм прекъснала нещо важно, но съм толкова щастлива. Нямах представа, че

ще пее в кафе „Опера“.

– Не, това е частно парти – каза той. – Но аз получих покана. Непрекъснато ме

канят на разни места. Когато я видях на бюрото си, помислих, че ти би искала да

отидеш.

– Нямаш никаква представа какво означава това за мен. Ужасно мило,

наистина.

Тя се канеше да прекъсне разговора, защото отговорите му бяха кратки и

остана с впечатление, че е много зает, но тогава той попита:

– В офиса ли си още?

– Не, навън съм. Пазарувам. А ти? Асистентът ти каза, че имаш среща. Не исках

да те притеснявам.

– Приключих вече. Точно се канех да тръгвам.

– Да, късно е.

Тя си представи как Дейвид излиза от офиса си — нова постройка,

наподобяваща бял замък, на една от най-скъпите улици в града. Не можа да спре

и следващата си мисъл: Къде отива, с кого ще се срещне?

– Исках само да ти благодаря лично.

– Надявам се да няма проблем, че остава толкова малко време дотогава. Утре

вечер е.

– Не, няма никакъв проблем. – Успя да се спре навреме, преди да е казала, че

няма нищо запланувано за целия уикенд. – Благодаря ти. – Вече наистина

трябваше да затваря. Беше му благодарила. Няколко пъти. Той със сигурност

имаше среща с някоя дългокрака красавица, модел може би.

– Наталия?

– Да – отвърна тя, сякаш я бяха стиснали за гушата.

– Къде изчезна? Помислих, че си затворила.

– Извинявай, денят беше дълъг. Преди да се прибера, трябва да се върна до

офиса да видя какво е състоянието на борсата. – Можеше да спести това. Защо не

посмя да загатне, че ще излиза някъде?

– В такъв случай се надявам да прекараш една приятна вечер. Днес и утре.

– И на теб приятна вечер. И утре. И следващите два дни. – Навъси се. Как бе

възможно да говори такива идиотщини? Аса стоеше до нея и я гледаше с

ококорени очи. – Благодаря – добави за пети път, но той вече беше затворил.

Едва сега погледа изкривеното от любопитство лице на Аса.

– Какво стана? Той ли беше?

Наталия кимна. После тихичко сложи телефона в чантата си и извади

портмонето си.

– Нат? За какво мислиш?

Наталия се усмихна. Със сигурност щеше да купи златистата рокля.

– Мисля, че току-що намерих повод да си избръсна краката.


7


Дейвид затвори телефона. Изпитваше странно неудобство от импулсивната си

реакция. Но Наталия звучеше толкова щастлива. Истинско неподправено щастие.

Не съжаляваше, че си бе дал труда да ги извоюва. Не съжаляваше и че бе

грабнал слушалката, когато тя попита за него.

Завъртя се на стола. Бе забравил, че не е сам в стаята. Майкъл го гледаше с

открито изумление. Седеше на дивана с крака върху масичката за кафе. Веждите

му бяха високо повдигнати.

– Какво? – попита Дейвид.

– Какво беше това?

– В смисъл?

– Стори ми се, че говориш с Наталия де ла Грип – каза бавно Майкъл. – Малък

личен разговор с член от семейството, чиято компания вече повече от година

планираме да завладеем и унищожим. Сделка, която е вече на прага. Сделка,

която ще определи цялото ни бъдеще.

– Тя беше. Но не е нищо важно.

Нищо не пречеше да се държи мило с Наталия, стига да не прекрачваше

границата на обикновената любезност. Майкъл го погледна недоверчиво, със

сигурност това обяснение никак не му се връзваше.

– Предполагам, знаеш, че в случая не можеш да се забъркваш в лични

отношения. Не се ли отказа от този вариант?

Дейвид усети внезапен пристъп на гняв. Рядко се ядосваше, а на

Майкъл никога. Но приятелят му беше прав. Разбира се. Беше на крачка от

недопустима проява на непрофесионализъм, но Дейвид бе сигурен, че държи

нещата под контрол. Нямаше причина за тревога.

– Всичко е напълно безобидно – каза той, след като успя да уталожи гнева си. –

И не означава нищо. Просто довърших нещо, което започнах. Приключих с нея.

И това беше истина. Защото Дейвид знаеше какво иска. И никой не можеше да

го отклони от това, което желаеше най-силно в живота си.

– Никакво разколебаване – каза Майкъл, но Дейвид усети, че партньорът му не

беше много сигурен.

– Няма никакъв риск – потвърди той категорично. Никакъв риск, абсолютно

никакъв, повтори и на себе си няколко пъти. Не можеше да се насили да мрази

Наталия де ла Грип, защото изглеждаше прекалено добра жена. Но мразеше

семейството ù. Това, което представляваха. Това, което символизираха. Това,

което бяха направили.

– Не изпитвам нищо към нея – добави той и това беше самата истина. Нямаше

никакво значение, че е мила и привлекателна. Въпреки положителните ù

качества, тя бе представител на същата тази класа, която той ненавиждаше.

Родена със синя кръв, от богато потекло, с перфектните си маниери на масата, тя

винаги е била заобиколена от най-доброто в този живот и никога не ù се бе

налагало да се тревожи за покрива над главата си. За бъдещето си. За онези

неща, за които повечето хора се бореха цял живот и пак не ги получаваха. Беше

забавно да се говори с нея, защото изпитваше същата страст към света на

финансите като него. Но като изключим това, двамата нямаха нищо общо.

Майкъл кимна. Дейвид му подаде листа, който разглеждаше преди телефонния

разговор. Майкъл почеса голата си глава и провери цифрите в колоните. После

пак. И пак.

Двамата бяха предприели невероятно пътешествие – едно бедно момче, родено

в грешния квартал на града, и един имигрант второ поколение. Заедно бяха

поставили неизмерими предизвикателства пред цялата шведска финансова

система. И продължаваха да го правят. Несравнимият успех на „Хамар Капитъл“

се дължеше на няколко фактора – точното време за всичко, упорита работа и

смели, но подкрепени с разум и логика бизнес идеи.

В същото време Дейвид бе готов да признае, че късметът също беше голям

фактор. Няколко от най-ключовите моменти в бизнеса им бяха деветдесет и девет

процента чист късмет – факт, който той никога не отричаше. Медиите винаги

говореха за способността му да се свърже с подходящите инвеститори в

подходящото време. Чрез мрежата си от контакти той имаше достъп до почти

всеки голям играч в световен мащаб. Но пътят до превръщането му в рисков

инвеститор, и то от ранга на най-големите си европейски конкуренти, макар че

работеше от малката Швеция, бе миниран с потенциални катастрофи.

Два пъти бяха тръгвали срещу „Инвестум“, пробваха силата си срещу най-

силната финансова фамилия в страната. Беше битка за места в бордовете. И

загубиха. И двата пъти. И двата пъти им бе струвало отвратително голямо

количество пари. Някои от хората, които ги подкрепяха и им осигуряваха

стабилен финансов гръб, се оттеглиха. „Хамар Капитъл“ кървеше като ранено

животно. Сърцето на Дейвид също кървеше.

Понесе и голям удар и от пресата. Но Дейвид и Майкъл бяха анализирали

грешките си и положиха нечовешки усилия да си върнат доверието на клиентите

си.

И ето ги сега.

По-силни от всякога. Готови да направят това, което не успяха преди.

Да отвлекат „Инвестум“.

Някои биха казали, че е лудост. Но като цяло бизнеспланът им беше добър и

разумен. Бяха гледали цифрите милион пъти. Гордън бе анализирал резюмето

една вечер от офиса си в Манхатън. Луд, смел до безразсъдство, но пълен с

възможности. За Майкъл фактът, че Де ла Грип щяха да потънат като страничен

ефект от изпълнението на плана, беше неизбежното зло. Но именно този

страничен ефект бе единствената мотивация на Дейвид, единственото нещо,

което му даваше сили да се бори за постигането на целта си.

Защото унищожаването на тези двама мъже щеше да го освободи.

И ако наоколо случайно се появеше жена, която можеше да бъде сгазена по

пътя, това беше неизбежна жертва, която Дейвид бе достатъчно жесток да

приеме.


8


Питър де ла Грип слушаше убийствения монолог на баща си. Кислородът в най-

малката заседателна зала в „Инвестум“ беше на изчерпване. Питър се опита да

задуши прозявката си, но не успя. Баща му го погледна сурово и продължи да

разкъсва с думи председателката на борда. Да я дроби на парчета, да я дере

жива.

Питър погледна часовника на стената. Беше почти шест, офисът беше празен,

но когато баща му се разпалеше по някоя тема, това отнемаше доста време.

Питаше се дали старият го прави нарочно, дали не оставяше такива разговори за

късния петъчен следобед, за да прецака напълно целия уикенд на избраната

жертва.

Официално Густав де ла Грип, разбира се, беше за равни права между мъжете

и жените. Всичко друго би било медийно самоубийство. Но малкото жени в

бордовете на различните компании, в които „Инвестум“ имаше инвестиции или

притежаваше, не се задържаха дълго. Когато Густав ги извикаше в офиса си и ги

подложеше на подобна унищожителна тирада, те сами си подаваха оставката.

Доброволно. Тогава баща му се оплакваше в пресата колко било трудно да се

намерят качествени кадри от женски пол, целенасочени и отдадени на

кариерата.

В сауната или по време на лов той сменяше тона. Тогава обидните думи срещу

жените във фирмата минаваха всякакви граници и много хора извън доверения

семеен кръг едва ли биха повярвали, че е способен на подобни изказвания.

Жените били едни вятърничави, по време на цикъл били лишени от всякаква

логика, не били биологически пригодни за отговорни постове. Понякога беше

наистина уморително и скучно да го слушаш. Баща му не вярваше в жените и

дори през ум не му минаваше да ги допуска до високи постове. А Питър не беше

от тези, които биха се борили за нечии чужди права. Хората трябваше сами да

водят собствените си битки. И всеки, който твърдеше, че шведският бизнес е

почтен, нямаше никаква представа за какво иде реч.

Питър се размърда на стола и погледна тайничко към телефона си. Луиз му

беше писала, че ще имат гости за вечеря. Вече бе минал да купи напитките, но

щеше да закъснее, а мразеше да я ядосва със закъсненията си. Написа ù бързо

съобщение да започват без него. Нямаше начин да се измъкне.

– Разчитах на съдействие и лоялност от твоя страна – каза баща му на жената. –

Мислех, че си способна да оправдаеш доверието ни.

Наложи се Питър да погледне в документите, защото не можа да се сети за

името ù.

Рима Кампбел. На петдесет и две. От самото начало не бе имала никакъв шанс,

понеже беше и имигрантка.

– Но аз… – започна тя и Питър завъртя очи. Баща му мразеше да го прекъсват.

В най-лошия случай, щеше да започне отначало. Питър никога не допускаше

тази грешка.

Густав продължи:

– Ти не съдействаш, не си лоялна и поставяш под съмнение решенията на борда.

Питър бе присъствал на много такива срещи. Безброй. Само жените бяха

подлагани на такова унижение. Понякога беше съгласен с баща си – някои от тях

наистина не ставаха за работата. Но понякога, като например днес, мислеше, че

Густав допуска огромна грешка.

Жената с ненадеждно чуждестранно име беше добра в работата си и

резултатите ù бяха изключителни. Самият факт, че бе стигнала толкова високо в

йерархията – макар и имигрантка и самотна майка – предполагаше умения много

над средните. Двамата ù синове вероятно вече бяха големи мъже, но Рима

Кампбел беше изградила впечатляваща кариера, докато ги бе отглеждала сама.

Бе си пробила път нагоре, преодолявайки повечето препятствия, като бе

разчитала единствено на собствените си сили. Но без значение какво

мисли Питър за качествата ù – Густав правеше каквото си иска, а точно сега

имаше намерение да пречупи тъмнокожата си служителка, която бе назначил

само преди два месеца. Той искаше да ù покаже, че на жените мястото им не е

на върха, че са прекалено емоционални и склонни да преиграват.

– Колегите ти ми казват, че не си лоялна. Хората не са доволни от теб.

– Кой? Кои колеги?

– Не мога да ти кажа, но трябва да си наясно – никой не те харесва.

Загрузка...