Само една нощ

– Тъжно е, че на хора като него им е позволено да унищожават всичко. Това

исках да кажа – обобщи Луиз вяло. По начин, по който се очакваше от жените да

говорят, ако питаш мъжете им от висшето общество. Безполезни глупаци, които

изключваха хората, които не харесват. Не можеха да заемат позиция по наистина

важните въпроси. Наталия не можеше да спре да мисли как Дейвид беше говорил

с нея за бизнес и за равенство между мъжете и жените.

– Както винаги, не знаеш за какво говориш, Луиз – каза високо Аса и сепна

всички. Поклати глава, сякаш вече наистина ù беше писнало. – Не мога да

разбера как можеш да издържаш на собствената си глупост.

– Просто казвам на глас това, което всички мислят – отвърна Луиз, но на

лицето ù бяха избили две червени петна. Обходи с поглед стаята, навлажни

устните си, но не се предаде. – Някои хора нямат никакъв стил, никакъв финес. И

мисля, че това е ясно от самото начало. Просто това е вродено. Има разлика

между истински способните хора и, ами, него.

Питър погледна в чинията си. Наталия не успя да разчете изражението му.

Запита се дали и на него този разговор му е писнал до болка така, както

започваше да ù писва на нея. Но пък тя никога не знаеше какво мисли брат ù. От

много време се бяха отдалечили един от друг.

Когато беше малка, брат ù беше всичко за нея. Той беше на шест години по-

голям от нея, а Алекс се роди година след Наталия. С Алекс в много отношения

бяха съюзници като деца, а Питър се отдалечаваше все повече и повече с всяка

изминала година, докато дойде онзи миг, когато се оказаха съвсем непознати

един за друг, а не братя и сестра.

Лицето на баща ù както винаги също не изразяваше нищо. Но не беше нужно

да казва каквото и да е. Наталия знаеше много добре какво мислят. Понякога

тази безмълвна комуникация беше толкова ужасяваща, че ù се искаше да крещи.

Майка ù седеше неподвижно и чакаше да преминат пак към закачките. Луиз се

усмихваше, Питър се покашля деликатно, похвали храната и после направиха

това, което правеха винаги – продължиха нататък, сякаш нищо не се бе случило.

Наталия се предаде.

След вечерята, кафето и брендито, Аса реши да остане, но Наталия искаше да

се прибере вкъщи. Каза довиждане, прегърна Аса, погледна за последен път

красивата жълта фасада и запали двигателя на колата си. Щеше да ù отнеме

време да се възстанови от тази семейна вечеря.

*

Дейвид не можеше да си намери място. Беше прекарал цялата събота с

Каролина, беше си взел цял един безценен ден, за да я види. Тя беше щастлива и

той не се чувстваше чак толкова гузен. Сега отново беше в офиса си и се

опитваше да навакса изгубеното време, макар че беше събота вечер, а и, честно

казано, нямаше кой знае каква работа. Майкъл беше с родителите си в

крайградската им вила и в офиса нямаше абсолютно никого.

Дейвид погледна телефона си – нямаше никакви съобщения. Поне не от

Наталия. Но той и не очакваше. Нарочно беше лаконичен, когато ù писа по-рано

през седмицата и вероятно всичко вече беше свършило. Защо обаче го чувстваше

толкова незавършено?

Пръстите му минаха през списъка с контактите. Набра номера ù. Реши че ако

не вдигне до третия път, ще затвори.

– По дяволите, почакай да си сложа слушалките. – Мълчание. – Да?

– Наталия?

Дълго мълчание.

– Здравей, Дейвид – каза колебливо тя, сякаш не можеше да реши дали е

щастлива, изненадана или нещо друго. – Извинявай, помислих, че е шефът ми.

Дейвид погледна часовника си. Беше почти единадесет.

– Сериозно? Обажда ти се толкова късно? В събота?

– Е, ти познаваш Джей О – отвърна тя саркастично. – Как мислиш?

– Права си. Събудих ли те?

– Не, в колата съм. Бях при родителите ми. Макар че всъщност бяхме в къщата

на брат ми.

Дейвид си представи жълтата сграда, която видя по време на онази обиколка с

хеликоптера.

– В замъка?

– Да, макар че ние не го наричаме така. Казваме му имение. – Кратко

мълчание, тих смях. – Извинявай, не мога да повярвам колко арогантно прозвуча

това. Ходя там само за да яздя коня си. Семейството е цената, която трябва да

платя за това.

За пред хората Де ла Грип бяха известни със сплотеността си, но нещо в гласа

на Наталия му подсказваше, че нещата са малко по-сложни.

– Яздиш? – попита Дейвид, макар и да знаеше, че тя е много добър жокей.

Представи си я в костюм за езда и високи лъскави ботуши и кръвта му кипна.

Тя се засмя. С нисък глас, който му припомни как се беше гърчила под него от

удоволствие. Колко възбуждащо.

– Да, Дейвид, мога да яздя – изрече тихо и двоякото значение на глагола не

остана незабелязано.

– Не знам дали е редно да го кажа, но мисълта за теб в ботуши за езда ме

възбужда. Обула ли си тесните бикини?

– Много тесни – отговори бавно тя.

Представи си дъгите ù силни крака, облото ù дупе.

– Как си облечена? – попита той с леко дрезгав глас.

– Мамка му.

– Какво стана?

– Карам със сто и четиридесет. Не мога да правя секс по телефона.

Той скочи от стола и изведнъж съзнанието му се избистри.

– Това е много над ограничението. Можеш ли да намалиш малко?

– Няма проблем. Просто ме изненада, това е всичко.

– Пила ли си? Искаш ли да дойда да те взема отнякъде? – Тревогата му беше

толкова искрена, че дори не мислеше, просто говореше.

– Не съм пила. Ще се прибера скоро.

– Добре. Карай внимателно.

– О, Дейвид, аз правя всичко внимателно. – Гласът ù беше като нежна

съблазнителна мелодия. Господи, как обичаше, когато Наталия флиртуваше с

него. Точно по този начин.

Стига толкова, затваряй!

– Исках само… – започна той, но не знаеше какво да каже. Не трябваше да ù се

обажда, знаеше си. – Мислех си за теб – каза тихо и напълно честно.

Тъпо, толкова тъпо.

Настана пълна тишина.

– Дейвид – сякаш издиша името му тя и той усети как притиска слушалката към

ухото си.

– Да?

– Не съм свикнала с тези неща, затова не знам дали е редно да го казвам, но ще

се прибера скоро. Имах ужасна вечер. Искаш ли да дойдеш? – Дишаше тихо и му

се стори, че чува ръмженето на двигателя. – Аз го искам. Няма значение дали

има или няма нещо между нас.. Искам да те видя. Пак.

О, мамка му. От всички неща, които Наталия можеше да каже, това беше най-

лошото. Той се опита да се пребори със себе си и загуби.

– Ще бъда там след час.

21

Питър не можа да заспи дълго след като Наталия си тръгна. Дълго след като

Аса и родителите му пожелаха лека нощ и се оттеглиха. Дълго след като жена му

заспа до него.

Не можеше да се отърве от чувството на безпокойство.

Чувството за предстояща беда се бе появило в мига, в който видя Дейвид Хамар

на улицата в петък вечер.

Той лежеше по гръб и гледаше тавана. Не знаеше дали всичко това не беше

само плод на въображението му. Плашеше се , че толкова малко може да разчита

на чувствата си. И най-вече, че не чувства почти нищо.

Не, това не беше съвсем истина. Завъртя се настрани. Вечерта беше задушна,

гореща, и разбира се, в къщата нямаше климатик. Определено изпитваше нещо.

Но беше толкова неприятно, че се опитваше да не мисли за това. За беда, Питър

не знаеше кои чувства да потисне, така че в един момент ги изгуби всичките.

Спомни си как тръгна на училище в „Скогбака“. Тогава си мислеше, че всичко

ще се оправи, че ще съумее да стъпи на краката си, че ще има възможност да

започне на чисто, да остави нещастните години от началното и средното

училище зад гърба си и най-сетне да намери своята среда.

Винаги беше имал големи трудности да намери приятели и това, за жалост, не

се промени и в „Скогбака“. По-големите ученици го мачкаха. В такива ситуации

си сам. Всеки трябваше да мине през това унижение съвсем сам.

– Трябва да захапеш дулото, Питър. Да поемеш удара – каза баща му една

вечер, когато направи грешката да се обади разплакан у дома. – Не плачи като

някакво шибано момиче.

И след това Питър просто се примири, направи всичко, което се очакваше от

него. Странно е с колко много неща може да се примири човек. Почти с всичко.

После дойде неговият ред.

Дойдоха нови ученици и вече не беше най-младият. Един от новите беше

Дейвид Хамар. Дори като тийнейджър той беше висок, в очите му се четеше

гняв, а зад гърба му имаше детство, каквото никой от учениците не познаваше. И

тези клюки, че майка му спи с чужди мъже. Дейвид от самото начало нямаше

никакъв шанс. Наказателните акции започнаха и дори сега Питър се стряскаше

от тоталния поврат – всички негови съученици от жертви се бяха превърнали в

агресори. И най-вече той самият.

Но това е просто част от самото израстване в такова училище – мислеше си

той, даваше си обяснение и извиняваше действията си, както бе правил през

целия си живот. – Това, което си правил в онези години, не те прави лош човек.

Всеки го знае.

Всеки освен Дейвид Хамар, разбира се.

Този аутсайдер така и не се научи да понася унижението и да си затваря

устата. Дейвид отказваше да спазва социалните правила и грижата на Питър

беше да го накара да го направи. Спомни си колко ядосан и почти ограбен се

чувстваше. За какъв се мислеше този Дейвид? Някакъв бедняк от работническата

класа, посещаващ това училище със стипендия – как така имаше наглостта да си

мисли, че е по-добър от останалите? Питър не можеше да си спомни как и кога се

случи всичко, но добре помнеше мига, в който реши да го съсипе. И една от

причините беше, че всички момичета бяха напълно полудели по него.

Дори Луиз.

Питър погледна към съпругата си. Дори когато спеше, Луиз беше перфектната

жена – спокойна, тиха, свежа.

Луиз вероятно не знаеше, че Питър я бе чул да говори с Дейвид на едно парти.

Видя как очите ù възбудено грееха, докато приказваше с това високо момче от

работническата класа.

Питър бе видял и колко беше съсипана, когато той я отхвърли.

Странно защо сега точно се сещаше за това. Беше забравил цялата история, но

споменът изплува, когато отвориха цяла тема за Дейвид Хамар по време на

вечеря и слушаше как Луиз изливаше неприязънта си към него.

Питър никога не беше изпитвал сигурност, че е достатъчно добър за Луиз. Ето

защо беше изумен, когато накрая тя бе избрала него. Преди да станат двойка,

беше ходила с някои от приятелите му. Всички казваха, че не е за изпускане, че

е много хубава и той ù предложи, без да повече да мисли за нищо друго, освен за

факта, че беше невероятно голям късметлия да има жена като нея – руса,

сдържана и с точното потекло. Жените винаги го бяха карали да се чувства в

чужди води. Не ги разбираше. Знаеше само, че трябва да печелиш много пари и

да успяваш – в противен случай те гледаха с пренебрежение.

Той се размърда в леглото, прокара ръка по долнището на пижамата си. Беше

минало толкова време, откакто бяха правили секс, но, честно казано, самият той

не бе искал кой знае колко. Възможно ли беше вече да остарява? Беше само на

тридесет и пет и не беше особено щастлив в брака си. Може би трябваше да се

тревожи, но в крайна сметка не беше сигурен дали заслужава да бъде щастлив

след това, което е извършил. Отдръпна ръката си. Даже нямаше настроение да

мастурбира. А ако Луиз се събудеше? Вероятно щеше да повърне.

Въздъхна. Мислите му пак се върнаха към Дейвид Хамар.

В „Скогбака“ Питър го беше атакувал с цялата си сила и власт, с цялата си

омраза, горчивина, бяс – емоции, за които дори не бе подозирал, че таи в себе си.

Последиците бяха катастрофални.

О, как го бяха малтретирали. И как всичко ескалира.

И после...

Не, нямаше да мисли за това. Ако започнеше, нямаше да може да диша. Ето

защо беше най-добре да се опита да забрави. Всъщност му се искаше да стане, да

запали цигара, но не знаеше как после да обясни поведението си на Луиз.

Той примигна и се опита да заспи, но нямаше никакъв шанс. Може би се

притесняваше за сливането? Веднага след като сделката приключеше, баща му

щеше да се пенсионира, да се оттегли и да остави всичко в неговите ръце – на

най-големия и най-изпълнителния брат.

Щеше да бъде изпълнителен директор – най-великото и най-значителното

постижение в кариерата му. Всички, които си шепнеха от ухо на ухо, че е

получил сегашната си позиция заради баща си, щяха да бъдат принудени да

млъкнат. И всичко щеше да е по-добре.

Питър се обърна и се загледа през прозореца.

Може би не можеше да се надява на вътрешен мир. Но наистина искаше да се

отърве от целия товар, който носеше от години. Да избяга от всички спомени,

които никога нямаше да може да сподели с никого, от всички неща, от които едва

не полудяваше.

След няколко часа щеше да започне да се разсъмва. През лятото в Швеция

беше светло през толкова голяма част от денонощието. Може би затова не

можеше да заспи?

Луиз промърмори нещо в съня си и той се загледа в лицето ù. Реши, че ако се

събуди, ще говори с нея. Но тя не го направи, а и така или иначе нищо от

стореното не можеше да бъде върнато назад. Можеше да се надява само на едно:

да забрави. Опитваше се вече цели двадесет години.

Сега щеше да се опита по-упорито.

Все някога трябваше да стане по-лесно.

22

Наталия беше наркотик. Дейвид нямаше друг начин да я опише.

Не можеше да мисли ясно.

Или не искаше.

Защото дори когато се качваше в таксито и казваше на шофьора адреса на

Наталия, вярваше, че ако можеше да мисли разумно, не би бил в това такси и не

би продължил тази връзка. Не и с всичко, което предстоеше да се случи. Пет от

най-големите брокерски къщи бяха в готовност. Бяха купували акции за „Хамар“

чрез поставени фирми и в мига, в който им кажеше, щяха да прехвърлят акциите

си на него.

От законна гледна точка положението беше леко нестабилно. Не беше

незаконно, но със сигурност не беше и етично и много хора във финансовия свят

щяха да подскочат до тавана, особено тези, които следваха своите собствени

двойни стандарти. Всички инвеститори на Дейвид бяха внесли парите, които бяха

обещали, и това означаваше, че в момента „Хамар Капитъл“ притежаваха

умопомрачителната сума от над сто милиарда шведски крони. Без съмнение, това

беше най-голямото поглъщане на една компания от друга в Швеция и може би

дори в Европа. Щеше да е на първа страница на „Уолстрийт джърнъл“ и славата

им щеше да се разнесе и извън границите на финансовия сектор.

Не беше кой знае колко странно, че все още не беше изтекла никаква

информация. Единствените хора, които знаеха каква точно е картинката, бяха

той и Майкъл. Освен това никой не можеше дори да си представи, че някой би

дръзнал да прекърши компания с мащаба на „Инвестум“ – гръбначния стълб на

страната. Финансовият свят се движеше по собствени неписани правила и

Дейвид имаше склонност да нарушава… като цяло повечето от тях. Щеше да

успее. Знаеше го, усещаше го с всяка клетка на цялото си същество. Щеше да ги

накара да паднат на колене. Историята на финансовия свят щеше да бъде

разделена на две: преди и след падането на „Инвестум“.

За целта трябваше да мисли ясно и да се фокусира върху това, което правят –

върху всеки един детайл от сложната атака. Така че не можеше да допусне

Наталия да заема цялото място в съзнанието му.

Не биваше и не трябваше да мисли за секс, за смях и за някаква странна

емоция, на която не искаше да даде точно определение.

Затова само един последен път, каза си, когато таксито спря на тихата уличка.

Това беше всичко. Краят. Щеше да бъде с нея само още един път, щеше да сложи

точка по възможно най-внимателния начин и после да е свободен. Прецизен и

концентриран. Всичко се свеждаше до едно-единствено нещо – да сложи край.

Нямаше никаква алтернатива.

Абсолютно никаква.

Обади ù се от пред входа, тя натисна копчето, вратата се отвори и той хукна по

стълбите. Нямаше да издържи да стои неподвижен в асансьора. Сърцето му

блъскаше като чук, кръвта му кипеше, а когато Наталия отвори вратата, той се

зарови в косата ù, задържа лицето ù между дланите си, притисна я към стената и

я целуна, докато вратата се затръшваше от ритника му. Тя простена и сякаш се

подпали в прегръдката му. Той вдигна тясната ù пола над бедрата, скъса

бикините. Вече беше мокра, когато сложи ръка между краката ù.

– Дейвид – прошепна тя.

Вдиша аромата ù, плъзна пръст в нея и започна да го движи. Наталия свърши

ужасно бързо, почти яростно около пръстите му, притисната в ръката му. Беше

го прегърнала през врата и гладката ù топлина конвулсираше около пръста му.

Дишаха тежко, притиснати един в друг и когато Дейвид я хвана за косата, беше

потна. Разкопча блузата ù, дръпна сутиена ù надолу и обви гърдите ù с длани.

– Искаш ли да влезеш? – попита тя с разтреперан глас.

Той за малко да се засмее, защото осъзна, че все още бяха до входната врата.

– Да, много искам да вляза.

Тя дръпна полата си надолу, хвана ръката му и го поведе по коридора.

Спряха пред една врата и когато Наталия я отвори, се оказа спалнята ù. Ухаеше

на чисто и на Наталия.

Леглото беше оправено, белите чаршафи изглеждаха почти еротично

девствени.

– Правили сме секс на дивана ти, на терасата ти, в коридора ти, но за първи път

виждам спалнята ти.

– Знам – каза тя, разкопчавайки сутиена си. Пускаше дрехите си по пода. –

Никога не съм преживявала такова нещо. – Застана пред него изправена като

струна, гола и грациозна.

Помогна му да съблече тениската си, прокара длани по гърдите му, по ръцете.

Той ù позволи да прави каквото иска, защото скоро щеше да получи това, което

желаеше. Тя разкопча колана му, свали ципа, започна да го гали със същото

сериозно изражение. Дейвид дишаше тежко, наблюдаваше как топлината се

разлива по бледата ù кожа. Затвори очи, докато тя увиваше пръсти около пениса

му.

– Толкова силно копнях да те усетя в мен – каза тя с дрезгав глас.

– Имала си тежък ден? – попита Дейвид и тя кимна.

– Имаш ли презервативи?

Той извади пакета, който беше купил, и тя легна на леглото. Ръцете ù бяха

вдигнати над главата, краката ù – разтворени без никакъв срам. Единият беше

свит в коляното.

Никога през живота си не беше слагал презерватив с такава бясна скорост.

После скочи върху нея, проникна, зарови се, буквално се закопа в нея. Тазът ù

отскочи нагоре да го посрещне, краката ù полетяха към раменете му. И той я

чука, докато усети, че Наталия е много близо до края.

Дейвид плъзна ръка между тях и погали клитора ù.

– Наталия?

– М?

– С мен ли си?

– Така мисля. Толкова е хубаво.

– Можеш ли да ме погледнеш?

Тя отвори златните си очи и го погледна през воала на възбудата. Той тласна в

нея и в същото време притисна клитора ù. Очите ù се навлажниха, засияха.

– Не изчезвай – заповяда ù той и повтори действието. И пак. Гледаше началото

на оргазма ù, усещаше контракциите ù около пениса си, пристискаше го с

жадните си мускули. И тогава почувства началото и на своя оргазъм. Не откъсна

поглед. Обичаше да я гледа, докато тласкаше за последен път и експлодираше в

нея.

Дейвид се опита да успокои дишането си. Знаеше, че трябва да се отмести,

защото вероятно ù тежеше. Изтърколи се и рухна до нея на огромното легло.

Лежаха задъхани един до друг. Сетивата им бавно започнаха да се завръщат

към реалността. Ароматът на тази стая. Светлина през прозореца. Тишината на

квартала.

– Радвам се, че дойде – каза тя.

– А аз се радвам, че ти свърши. Два пъти.

Тя се засмя, а той повдигна ръка, за да може да легне на гърдите му. Беше

хубаво да я има така близо до себе си.

– Толкова хубаво – каза тя и сложи длан върху гърдите му.

– По-хубаво от хубаво – каза замислено той и я придърпа към себе си. Беше

потна и дългата ù коса се виеше около двамата.

– Толкова се зарадвах, когато се обади – каза тя и Дейвид знаеше, че веднага

трябва да направи нещо, за да се предпази от топлината в гласа ù. Но вместо

това той сърдечно се усмихна и каза истината:

– А аз се зарадвах, когато ми каза да дойда. Не си прекарала много приятна

вечер с родителите си, така ли?

Тя въздъхна.

– Бяхме в имението, но сега то принадлежи на брат ми. И на жена му.

– Луиз, нали? Познавам я. – Дейвид бегло помнеше една русо студено момиче. В

„Скогбака“ имаше много като нея. – Каза, че ходиш да яздиш. Имаш ли си

собствен кон?

Тя кимна.

Разбира се, че имаше.

– А ти яздиш ли?

Въпросът беше толкова абсурден, че не можа да не се засмее.

– Не. Не обичам коне. Не обичам провинцията и конете. И освен това са кофти

инвестиция. Преследвам само неща, които носят печалба.

– Лъжеш. Обичаш да четеш. Даде ми билети за Сара Харви и ми купи хотдог.

Не мисля, че си толкова суров, колкото искаш да изглеждаш.

Само ако знаеше.

– Обичам да яздя кон – продължи тя. – Изисква цялото ти внимание. Не може да

мислиш за нищо друго. Нали знаеш какво казват хората – трябва да паднеш поне

сто пъти, за да станеш добър ездач.

– А ти добра ли си?

– Да.

Представяше си я как се изправя след всяко падане, цялата в кал и прах, но

твърдо решена да продължи.

– Предполагам, че си добра във всичко – каза той и се замисли. – Вероятно

имаш силно развито чувство за съревнование и мразиш да губиш.

– О, как мразя да губя! – Каза го с такава откровеност, че той се разсмя. Така

беше и при него.

Наталия погали с ръка корема и гърдите му, прокара пръсти по мускулите му.

– Какво спортуваш тогава, щом не яздиш? Или тези супермускули са ти по

рождение? – попита и сложи ръка на бедрото му.

– Тичам – отвърна тихо. – И играя тенис, но предимно с клиенти. – Ръката ù се

раздвижи. – А ти играеш ли тенис? – Наистина му се искаше да я води по къса

бяла поличка. Пенисът му подскочи. Тя го огледа и се усмихна, а той пак усети

гладното си нетърпение. Кога беше последният път, когато бе имал толкова

много излишна енергия?

– Аз съм момиче от висшата класа. Играя тенис, обичам да яздя и да карам ски.

Но когато се стигне до голфа, тегля чертата.

– Аз играя футбол.

– Футбол? – Тя погали бедрото му, а на него вече му беше прекалено трудно да

се концентрира върху разговора.

– Да. – Всъщност това беше едно от нещата, за които никога не говореше. Не

пред бизнесконтактите си, не пред пресата. Беше твърде лично. Но сега се

чуваше как споделя с Наталия. – С Майкъл сме нещо като треньори и спонсори

на отбор младежи в северозападната част на Стокхолм. – Беше доста далеч от

центъра, в един от най-бедните квартали и беше наистина нещо много, много

лично. Нещо, което го правеше щастлив. – Всъщност съм доста добър

футболист. – Искаше му се Наталия да запомни тези неща. Че е направил поне

едно неегоистично нещо на този свят.

Ръката ù спря да се движи.

– Трябва да внимаваш, Дейвид. Скоро ще започна да мисля, че изобщо не си

бездушен и зъл рисков предприемач.

Той я издърпа бързо до себе си, под себе си и се придвижи върху нея. Взря се в

очите ù и я целуна. Вече беше убеден – ако целта на това идване бе да се

освободи от Наталия де ла Грип, със сигурност в целия си съзнателен живот не се

бе заблуждавал така дълбоко.

– Не мисля, че съм в състояние да те пусна, все още не – каза тихо.

– Но това е хубаво, нали? – усмихна се тя и се целунаха. Езикът ù беше топъл и

нежен, но когато ръцете ù обгърнаха тялото му и се плъзнаха по гърба, той

застина и се опита да се измъкне назад.

Но тя не го пусна, разтвори пръстите си, покри гърба му, и просто отказа да

бъде избутана настрани.

– Не – каза категорично.

Дейвид я погледна предупредително, но Наталия поклати глава, а очите ù

горяха от решителност.

– Искам – каза. Единият ù пръст мина по неравния белег и чувство на силна

тревога го заля като приливна вълна.

– Легни по корем – каза тя, а очите ù буквално пробиваха дупки в неговите.

Той я гледа дълго, дълго. Наталия де ла Грип стигаше твърде далеч, твърде

близо.

Наталия наблюдаваше сериозното му изражение и знаеше, че обмисля да ù

откаже. Погледите им се бореха за надмощие. На лицето му видя емоции като

бързо пролазващи тъмни сенки. Емоции, които сега реши да не анализира.

Просто настояваше и реши да не се огъва.

– Наталия – каза той с предупредителен глас.

– Не. – Нима не бе разбрал вече каква силна воля има? Че не се предава никога

и че нямаше да го направи и сега.

И тогава той се огъна.

– Упорита жена – промърмори той и легна по корем.

Милостиви боже!

Гърбът му беше шокираща гледка.

– Кой ти причини това? – попита тихичко тя. Имаше толкова много белези, не

беше възможно дори да ги преброи. Колко време трябва да удряш някой с

камшик, за да се получи това?.

– Не беше само един човек.

Тя изчака да продължи.

– Беше в училище – каза с въздишка той и тя веднага разбра, че говори за

„Скогбака“. Красивото заобиколено от добре поддържани храсти и двор частно

училище, известно с издевателството на едни деца над други, със скандалите… И

това беше само от пресата, а до нея стигаше много малко. Наталия знаеше, че

това, което се пише и говори, е една стотна от всичко, което се случва там.

Изведнъж съжали, че бе настоявала да чуе истината. Сега не знаеше дали ще

може да я понесе.

Наталия напълно добре осъзнаваше, че белезите отдавна не болят, но искаше

да ги погали и да успокои болката, която трябва да е била непоносима преди

време.

– Имах доста трудности, докато се нагодя към йерархията – каза той с буза,

опряна в матрака. Гласът му беше спокоен. Звучеше абсолютно равно,

безстрастно. – Отказвах да им позволя да ме унижават с техните ритуали за

„покръстване с огън“ и… другите неща. Отношението ми наистина ги нервираше.

Продължи доста време. Бях на шестнадесет и, естествено, ужасно арогантен. А

това правеше нещата още по-зле. Един ден ме подмамиха да сляза в мазето.

Трябваше да понеса наказанието си за нещо, което бях направил и което не им се

беше понравило. Имаше звукоизолирана стая. Удряха ме с камшиците и ме

оставиха там. Доста дълго време. Раните не заздравяха нормално.

– Какво им направиха?

– Ти как мислиш?

– Нищо. Цялата история е била потушена и премълчана.

Той кимна.

Съучениците на Дейвид го бяха научили, че е по-незначителен от тях, защото

те ходеха на смехотворните си партита, носеха скъпи костюми и караха скъпи

спорни коли, докато той беше беден. Бяха го пребили, защото бе имал смелостта

да отстоява себе си.

Наталия никога не се бе срамувала толкова от социалната среда, към която

принадлежеше, но реши да не го притиска допълнително. Подозираше, че вече

бе изкопчила повече, отколкото той бе готов да ù каже.

Очите ù бавно огледаха силното му тяло. Дейвид Хамар беше много повече от

белезите на гърба си. Ръцете му бяха големи и силни. Беше ги прострял в

голямото ù легло. Знаеше, че иска да го вижда тук по-често, много по-често. Тя

прокара ръка по гърба му, усети го как поема рязко дъх, после я спусна надолу и

мускулите на задника му се стегнаха под пръстите ù. Стисна го лекичко и после

продължи надолу по краката. Той простена и този звук въздейства директно на

тялото ù. Ако Дейвид бе учил в нейното училище, Наталия и всички останали

момичета биха полудели по него. Беше убедена в това. А сега, поне за мъничко

той беше само неин.

– Обърни се – заповяда тя.

Той се обърна. Тежестта му разклати леглото. Когато ù се подчини, силно

желание разтърси тялото ù.

Дейвид се настани удобно по гръб.

– Разтвори си краката – изкомандва пак тя.

Очите му се присвиха, но го направи. Тя клекна межди краката му с една ръка

на таза му, а другата уви около пениса му. И когато го пое в устата си, той затаи

дъх.

Едва го побираше в устата си, но чувството ù харесваше. Смучеше и облизваше

без никакъв срам и знаеше колко много му харесва. Продължиха така, докато

Дейвид реши, че не може да остане пасивен. Седна и я сложи на леглото. Тя го

наблюдаваше, докато слагаше нов презерватив. И после влезе в нея. Краката ù се

увиха около гърба му.

Беше ужасно горещ.

Сексът. Тялото му в нейното, думите му, стоновете му, огромните му ръце около

кръста ù, целувките му върху шията ù, ароматът му на сол … Тя напълно

осъзнаваше, че това, което изживяват, е изключително голяма рядкост, че е

нещо напълно ново за нея и ако не беше толкова щастлива, би заплакала. Той я

придърпа в обятията си и страстта отстъпи на нежността. Беше уморена, но се

опита просто да бъде, да изживее мига.

Но съзнанието ù не ù даваше мира.

Какво бяха един за друг? Бяха ли двойка? Бяха ли влюбени?

– Дейвид?

– Да – каза го тихо с плътния си глас.

Искаше да го попита каква беше тази връзка? Какъв ù беше той? Гадже?

Любим? Но не смееше. Не искаше да чуе лъжа, не беше достатъчно смела да чуе

истината. Ти си страхливка, Наталия. Толкова жалка страхливка.

Наведе се и потърка буза в ръката му, която бе обвила раменете ù.

– Наистина съм щастлива, че дойде.

– И аз. Може ли да остана? – попита и я стисна в двете си ръце.

– Да, остани.

– Утре трябва да работя. Или може би вече е днес?

– Неделя е.

– Знам. – Той придърпа чаршафа над телата им и целуна врата ù.

Заспаха прегърнати.

Наталия се събуди, когато Дейвид излезе от банята. Все още полузаспала, тя

обви ръце около шията му. Беше все още мокър и пак се любиха, преди да ù каже

довиждане с целувка по връхчето на носа.

– Довиждане, моя секс богиньо.

– Довиждане.

Тя остана в леглото.

Влюбваше се. Усещаше го с всяка фибра в тялото си и с цялата си душа.

Внимавай, Наталия.

Не можа да заспи повече, затова отиде в кухнята. Кафемашината беше

изключена и тя се усмихна, когато видя, че Дейвид я беше приготвил. Трябваше

само да натисне копчето. Зачака търпеливо. Сгря малко мляко, сложи захар, взе

си чашата и излезе на терасата.

Погледна към празната улица и към малкия парк, където един от съседите ù

разхождаше кучето си. Отпи от кафето и се замисли за изминалата нощ. И после

една мисъл я порази. Нещо, което толкова силно желаеше, бе убягнало от

вниманието ù. Нещо, върху което историята на Дейвид я бе накарала да се

замисли.

Пиеше кафето си и мислеше за семейството си и за братята си.

Питър беше големият ù брат и тя го обичаше, но макар че изглеждаше мил и

сговорчив, той невинаги беше добър човек. Можеше да се държи ужасно,

особено с нея и Алекс. Всеки път говореше с презрение за Дейвид. Колкото и да

не ù се искаше да си признае, Питър беше типичен насилник, тероризиран от

баща си да дава все повече и повече от себе си. Може би точно това го бе

превърнало в човек, способен на жестокост. И беше в „Скогбака“ по същото

време като Дейвид.

Дали Питър имаше нещо общо с белезите по гърба на Дейвид?

23

Неделя, 6 юли

Граф Карл-Ерик Тесин гледаше поканата. Получаваше толкова много, че някои

дори не отваряше. Купчини писма и покани – от обяд или вечеря с някой

премиер до откриване на изложби и балове. Лятото беше най-зле.

Повечето просто изхвърляше. Но този герб му беше познат и върна толкова

много спомени, толкова много емоции.

Той опипа тежката скъпа хартия, прочете черния надпис и най-важната част от

информацията, изписана в златисто с познатия арогантен почерк.

Карл-Ерик рядко приемаше покани, особено за това конкретно парти, но този

път се поколеба. Мина толкова време. Десет години. Съжаляваше за толкова

много неща. Толкова много неща трябваше да направи по съвсем различен

начин.

Той погледна двете щастливи лица в рамката над камината. Те дори нямаха

представа. Бяха доволни от живота си. Дали да остави миналото както си е било?

Можеше ли да го направи?

После бавно отвори чекмеджето на бюрото и извади писалка.

Отговори с официален тон.

Може би в крайна сметка така беше най-добре.

*

Александър де ла Грип огледа изпълненото с хора малко летище, но не видя

посрещачи – нито родители, нито братовчеди, никой.

И слава богу.

С крайчеца на окото си той забеляза червенокосата жена, която чакаше багажа

си. Беше в самолета му от Ню Йорк. Усмихна се при мисълта, че сега двамата се

оказаха на същото малко летище в Швеция.

Беше я забелязал, защото беше невероятно красива, висока и грациозна като

амазонка. Беше ù предложил да я почерпи питие, но тя бе отказала. Освен това

направи коментар за пиенето му, който не беше никак приятен, така че той

реши, че момичето очевидно не го харесва.

Тя стискаше чантата си с мъничките си пръсти без следа от лак или маникюр.

Александър се запита какво ли прави тук. В самолета беше говорила на

английски и той логично реши, че е американка. Но ето я на малко летище в

Южна Швеция.

– Не знаех, че си шведка – каза той и се промъкна до нея.

– Моля? – Момичето изглеждаше объркано.

Той веднага замени шведския с перфектния си английски.

– Бяхме заедно в самолета. Аз съм Александър – каза той и подаде ръка да се

здрависат. Тя гледа протегнатата му длан толкова дълго, че Александър си

помисли, че няма да пожелае да я поеме.

– Изабел – каза най-сетне, стиска ръката му за части от секундата и веднага се

отдръпна назад.

Александър пусна в ход най-чаровната си усмивка.

На конвейера се появи един очукан куфар и по погледа в очите ù разбра, че е

неин. Той го вдига и ù го подаде.

Тя го стисна здраво, а той заиздърпва първия си от ръчно изработените си

куфари от телешка кожа.

– Мога ли да те откарам някъде? – попита той.

Тя сбърчи правия си нос и огледа скъпите му куфари, които продължаваха да се

трупат един върху друг. Изправи гръб и сега изглеждаше дори по-висока, макар и

в обикновени обувки без ток. После го изгледа и бавно каза:

– Бих предпочела да отидеш някъде и да си го начукаш. – Взе куфара си,

завъртя се и го остави.

24

Четвъртък, 10 юли

Пътят от Стокхолм до Бастад се вземаше за около четири-пет часа, ако не

спираш да правиш излишни почивки и не държиш много на ограниченията на

скоростта. Беше много по-лесно да се хване самолет, но в колата Майкъл и

Дейвид можеха да си говорят свободно, без да се притесняват, че някой ще ги

чуе. Губеха време, но пък печелеха спокойствие. Освен това… да, очевидно

Дейвид си беше купил нова кола.

Майкъл я огледа. Един от най-скъпите спортни модели на „Бентли“, ако не се

лъжеше.

– Не ти ли е малко рано за криза на средната възраст? – попита той, докато

отваряше багажника. Метна куфара си вътре и го затръшна.

– Това беше единствената, която имаха и която можех да взема веднага – обясни

Дейвид небрежно. – Искаше ми се да притежавам кола.

– Никога не си го споменавал досега. – Всъщност Дейвид винаги бе твърдял, че

няма нужда да си купува кола, при положение че е толкова рядко у дома. И за

разлика от Майкъл, който обожаваше скъпи луксозни неща, той не беше

разточителен в харченето на пари. Дейвид подрънка с ключовете.

– Не, реших го вчера. В обедната почивка прескочих до „Марбъл Хол“ и я взех.

Дадоха ми ключовете веднага. – Усмихна се широко и добави: – Какво мислиш?

Майкъл се зачуди дали неговият партньор не започва да усеща огромното

напрежение от предстоящата битка. Познаваше Дейвид от много години и той

никога не бе правил нищо спонтанно. Мозъкът му работеше адски бързо, бе

майстор на събирането на информация и понякога изглеждаше, че действа по

импулс, но Майкъл вече разбираше истината. Дейвид никога не правеше нищо,

без предварително да е обмислил всеки детайл.

Освен сега. Тази покупка, очевидно за милион и половина крони. В бебешко

синьо.

– Много е… хм… синя.

– Скачай. Да тръгваме. Говори ли с Малин?

Майкъл кимна. Да, беше я видял точно преди да излезе от офиса. Можеше да

чуе крясъците ù чак до асансьора.

– Малко е недоволна, че я оставяме сама у дома – каза той, защото наистина

разбираше сериозността на положението. Тяхната завеждаща комуникациите

беше бясна като раздразнена оса. – А и май си беше купила дрехи за партито. Не

дочух много добре последното ù изречение, но мисля, че очаква доста голям

коледен бонус.

Дейвид запали колата:

– Знам. Изпрати ми един доста дълъг списък с причините, които правят

присъствието ù в Бастад напълно задължително. Но трябваше да остане. Всички

други също трябваше да останат.

Настроението в офиса никак не беше весело, но според Майкъл Дейвид беше

прав. В същото време се радваше, че не на него се бе паднало задачата да убие

демокрацията в „Хамар Капитъл“.

– Да се надяваме само да няма някой бунт в щаба, докато се забавляваме в

Бастад – каза Майкъл. – А и журналисти ще дойдат и... знаеш ги как обичат да

душат край теб. Малин може да им помогне да те намерят доста бързо.

– Малин има за задача да подготви изявлението за пресата и тя го знае много

добре – каза Дейвид. – Журналистите могат да ме надушат и без нея, но аз

отмених резервацията в хотела и взех под наем една къща.

– Добре, така ще е по-спокойно – съгласи се Майкъл. Нямаше да попадат на

всяка крачка на озверели журналисти или на подпийнали млади финансисти,

които обичат да ръкомахат и да разказват какво е мнението им за рисковия

капитал, за хората, които работят като рискови инвеститори и за чужденци с

тъмна кожа.

Дейвид излезе от Стокхолм по магистралата „Есенгеледен“ и после потеглиха

на юг. Пътуването мина бързо, понеже имаха да си обменят доста информация и

да обсъждат техни си неща, и Дейвид беше истински доволен, че реши да купи

кола, вместо да лети със самолет. Тя наистина му харесваше.

Майка му никога нямаше достатъчно пари за кола и сега се запита какво ли би

помислила Елена Хамар за покупката му. Тази мисъл беше необичайно

сантиментална проява от негова страна. Майка ми винаги харесваше модерни,

красиви неща, помисли той с прорязваща болка в сърцето.

Спряха само веднъж да се поразтъпчат и да хапнат нещо набързо и по-късно

този следобед стигнаха покрайнините на Бастад.

Синият знак за изход от магистралата най-сетне се появи, Дейвид зави и видя

морето. Наталия трябва да е тук, помисли си той. „Хамар Капитъл“ бяха едни

от най-важните клиенти на „Лондонска банка“, така че съвсем естествено той и

Майкъл бяха поканени на партито на Джей О.

– Аса ще идва ли? – попита Дейвид.

– Не знам.

– Ти още ли не си ù се обадил?

– Разбира се, че се обадих – отвърна саркастично Майкъл. – Обадих ù се веднъж

онзи ден, но после промених решението си и затворих. И вчера се обадих, за да ù

обясня.

– И какво каза тя?

Майкъл стисна челюсти и се загледа мрачно през прозореца.

– Не знам – тросна се той. – Затворих след две позвънявания.

Дейвид едва се сдържа да не избухне в смях.

– Нали знаеш, че номерът ти се изписва и ще знае кой я е търсил?

Майкъл все така гледаше през прозореца.

– Знам, но не мога да мисля нормално, когато става дума за тази жена. Но

изобщо не виждам как би могло да има нещо между нея и мен. Всички в

семейството ми ще се побъркат.

– Не е нужно да им казваш – посочи Дейвид.

– Освен това тя работи в „Инвестум“. Сещаш се, компанията, която се каним да

завземем?

За разлика от Наталия, която притежава част от компанията.

Дейвид не можеше да пренебрегне факта, че Наталия със сигурност щеше да е

там и довечера щяха да се видят. Не се бяха виждали от неделя сутринта и си

бяха разменили само няколко спорадични съобщения.

Но пък за сметка на това за малко да ù прати съобщение, което беше написал

за Каролина. Това го бе разтърсило. Толкова много неща бяха заложени на карта,

точно сега нямаше право на грешки.

– Аса има тонове акции в „Инвестум“ – каза Дейвид. Знаеше точно кои хора

имаха най-много дялове в компанията. – Притежава и един милион други неща.

Ти всъщност имаш ли представа колко е богата тази жена?

– Тя наследи всичко, когато семейството ù загина, и сега успява да го управлява

добре, така че, предполагам, е една от най-богатите жени в Швеция.

– На колко е била?

– Когато починаха ли? Осемнадесет. Тя наследи всичко. И родословието ще

умре след нея. Доста голям удар – да загубиш семейството си и в същото време

да наследиш всичко. Когато бяхме в колежа, беше дива. Учеше, пушеше, пиеше,

спеше с когото ù падне. Мисля, че просто започна да откача.

– Доста е добра в работата си, доколкото разбирам, така че явно е овладяла

лудостта. И със сигурност има нещо между вас двамата.

– И като стана дума за това как аз не съм послушал съвета ти, как са нещата с

Наталия?

– Не беше нищо сериозно и сега е приключило.

Майкъл се почеса по темето. Единият от многото му големи пръстени проблесна

със сиянието на двадесет и четири карата злато и три карата диамант. На врата

си носеше златна верига. Беше я направило едно момче от квартала.

– Значи първо е било нищо сериозно – започна скептично Майкъл, – а

сега нищото е приключило?

– Точно така. – Защото наистина беше краят. Дейвид беше напълно сигурен, че

е успял да я преодолее.

– Пак си я видял – поклати глава Майкъл.

– Видяхме се няколко пъти – Дейвид звучеше отбранително – Един път в нейния

апартамент. Може би два пъти. И един път в моя. Но това беше всичко и няма да

има нищо повече.

– В твоя апартамент? При теб? – Сега Майкъл наистина беше шокиран.

– Да.

– Мястото, където не допускаш абсолютно никого, дори и мен?

– Ти можеш да дойдеш – каза Дейвид и зави към паркинга. – Можеш да плуваш

в джакузито ми.

– Говориш като лунатик.

– Може би, но аз поне не звъня на някое момиче, само за да ù затворя

телефона.

25

– Не разбирам как изобщо ще вървиш с това – каза Наталия, докато оглеждаше

екстремно високите обувки на Аса. В сравнение с тях, нейните сандали

изглеждаха почти скромни, въпреки десетсантиметровия ток.

– Тези обувки не са за ходене – обясни Аса и раздвижи стъпалата си. – Те са за

лов на мъже. С тези обувки една жена не остава дълго права. – Огледа се, кимна

към едно момче, което бе спечелило първо място в „Швеция търси талант“, а

после помаха на известен актьор. – Майкъл ми се обади два пъти и затвори.

Време е за разплата.

Наталия огледа роклята на Аса – беше като змийска кожа, която някой сякаш

бе излял по тялото ù. Къдриците ù бяха изправени, правите кичури пружинираха

около лицето ù и подчертаваха змийската шарка на роклята ù. Аса изглеждаше

точно като жена, тръгнала на война, и Наталия почти изпита съчувствие към

Майкъл. В това настроение Аса би го заклала като жертвено агне.

Наталия си взе чаша шампанско от сребърния поднос и изчака, докато Аса,

един министър и новата му неофициална приятелка се целуват по бузите.

Наталия и Аса бяха втори ден в Бастад. Печаха се на слънце, плуваха, а

Наталия използваше всяка останала секунда да се среща с клиенти на банката.

Малкият град се пръскаше от мероприятия, но само две партита имаха

колосално значение и всеки искаше да бъде видян именно там. Едното беше

партито на родителите ù утре, а това беше другото – партито на гигантската

„Лондонска банка“. В списъка с гостите се виждаха само имена на богаташи и

знаменитости и Наталия знаеше, че хората наистина плачеха, ако не получат

покана. След връчването на Нобеловите награди и сватбите на принцесите това

беше мястото, където всеки искаше да бъде поканен.

Джей О им помаха и Наталия му отвърна. Градината вече беше претъпкана с

хора във възможно най-скъпото официално облекло. И идваха още. Шампанско

във високи охладени чаши и скариди върху натрошен лед се разнасяха навсякъде.

Имаше оркестър и известни певци и певици се редуваха да пеят популярни песни

и да забавляват гостите. Най-прочутите готвачи в страната стояха край скарите и

огромните тигани и тенджери и готвеха. Самият начин, по който се предлагаше

храната, беше сам по себе си истинско шоу.

Наталия забеляза, че един телевизионен екип снимаше готвенето. Скоро щеше

да се наложи да си тръгнат, защото телевизията бе допускана само за малко,

съвсем в началото на партито.

Политици, журналисти, знаменитости си разменяха любезности или просто си

говореха. Аса започна да флиртува с един от принцовете на Монако, после с

известна хокейна звезда, а Наталия само гледаше и отпиване от шампанското си.

Познаваше едва малка част от хората, а приятелката ù – ако не всички, то почти

всички, но настроението беше хубаво и тя също се забавляваше.

Тогава някой извика:

– Здрасти, Наталия. – И секунда след това беше придърпана в силна огромна

прегръдка.

– Алекс! Колко съм щастлива, че си тук! – Тя се измъкна от огромните му ръце и

погледна малкия си брат, Александър де ла Грип, който вече не беше никак

малък. Всеки път, когато се видеха, той беше все по-висок и силен.

– Здрасти, сестричке. – Огледа я по-отблизо. – Какво си ми бебче! – Усмивката

му стана още по-широка и красивото му лице изглеждаше буквално неземно. – И

Аса Белке! – добави с глас, който напомняше на мед и слънце. – Изглеждаш

вълшебно, както винаги. Ще ми позволите ли да ви донеса шампанско?

Те кимнаха и се загледаха към отдалечаващия се Алекс.

– Винаги забравям колко разкошно е това момче – каза Аса. – Сякаш един ден

Бог се е събудил, за първи път се е почувствал в добро настроение и е решил да

даде на един мъж всичко накуп.

Александър се върна и всяка си взе чашата със шампанско.

– Не са ли те затворили още? – попита Аса.

Александър, който беше само година и малко по-млад от Наталия и който

преминаваше през жените със скорост, която би накарала сексуалните подвизи

на Аса да изглеждат като неделна разходка на монахиня в парка, се засмя.

Когато осемнадесетгодишната Аса се премести да живее при тях, той беше само

на тринадесет. Между двамата имаше особено силна връзка – с много

флиртуване и никакви граници. Освен това, според Наталия си приличаха

изумително много. Умни и красиви, но нещастни. И винаги готови за секс.

Александър се наведе напред и прошепна нещо в ухото на Аса, което я накара да

избухне в смях.

Наталия се притисна до ръката му. Алекс беше нейният малък брат и не ù

пукаше с кого е бил и какво е правил.

– Майка и татко тук ли са? – попита той и остави чашата си, която бе изпразнил

за нула време. Дори Аса не пиеше толкова бързо. Наталия кимна.

– Да. Още ли не си ли се видял с тях?

– Не. И слава богу. Колкото по-късно, толкова по-добре. Какво ново? Да смея ли

да се надявам, че Питър се е развел с оная вещица?

Наталия отвори уста да отговори, но изведнъж се усети, че стиска ръката на

Александър с все сила.

– Какво става? – попита той.

– Мамка му – измърмори Аса, след като разбра какво се случва. – Йонас?

Наталия имаше чувството, че краката ù ще се подкосят всеки миг. Йонас

вървеше право към тях. Не се бяха виждали от раздялата и Наталия нямаше

никаква представа какво иска и защо върви към нея с това сериозно изражение.

Тя стисна ръката на брат си, той я потупа нежно и каза:

– Хайде, Нат, ти си Де ла Грип. Можеш да се справиш с него. Или ако искаш, да

го пребия? Нямам нищо против едно леко меле. Дори бих го направил с огромно

удоволствие.

– Благодаря, но не. – Последното нещо, което Наталия искаше, бе брат ù да се

сбие на мегапартито на Джей О.

И тогава Йонас застана точно пред нея.

Първо се здрависа с Алекс. Да, винаги първо с мъжете. Наталия забеляза, че

Алекс стисна ръката на бившия ù доста по-силно от необходимото, защото лицето

на Йонас се изкриви от болка. Наталия дори не се опита да прикрие усмивката

си. Александър беше човек без никакъв морал, но също така беше предан до гроб

на малкото хора, които обичаше.

Йонас целуна Аса по едната буза и после погледна Наталия.

– Здрасти – каза той тихо. Приятелска усмивка, хубави очи. Сърцето ù се сви.

– Здрасти – отговори тя.

– Изглеждаш прекрасно.

– Благодаря – отговори тя и се почувства малко по-добре. Не беше чак толкова

зле. Първият шок беше преминал и Йонас пак беше себе си.

Не беше лош човек, наистина. Не беше чак толкова трудно, както се бе

опасявала. Издиша дълбоко и му се усмихна вежливо.

– Надявах се да те видя тук – каза Йонас.

– Така ли? – Гласът ù беше равен и спокоен. И странно, но точно така се

чувстваше, почти напълно спокойна.

– Липсваше ми.

– И ти ми липсваше – промърмори тя, но знаеше, че това е пълна лъжа. През

последните две седмици не се беше сетила за него нито веднъж.

Една фотографка от пресата дойде и попита дали може да направи снимка на

Алекс. Брат ù винаги ги привличаше, винаги искаха да го снимат и чакаха да им

позволи. После една млада дама се приближи и отмъкна Александър. Наталия се

загледа в гърба му. Беше прекалено красив. И това му навличаше толкова много

бели, защото около него винаги имаше тълпи жени. А той съзнателно

поддържаше имиджа си на плейбой. Само ако това можеше да го направи

щастлив – помисли си Наталия. – Само ако можеше да прогони този плах

поглед от очите му, тази бездънна мъка, която бе невидима за останалите.

Ако можеше да не пие толкова много...

Тя го видя да спира пред изумително красива червенокоса жена, която

говореше с Джей О. Жената беше облечена в бледорозова рокля, на фона на

която косата ù изглеждаше още по-блестяща. Наталия не знаеше какво ù каза

Алекс, но на нея очевидно не ù хареса. Чу Йонас да казва нещо на Аса, но не

можеше да събере сили да се обърне към него.

И тогава Наталия го усети.

Присъствието на Дейвид изпъкваше сред тълпата, натежаваше над разговорите,

над кръжащите сервитьори. Усети го като електрически шок. Косъмчетата на

ръцете ù се изправиха, звуците край нея станаха много по-силни, оглушителни,

направо непоносими. Помисли си, че вероятно си въобразява. Осъзна, че е

спряла да диша, изпусна въздуха от гърдите си и внимателно остави чашата.

После бавно и постепенно започна да връща енергията в мускулите си с цялата

събрана през годините сила: воля, танци, езда. Всичко това бе задействано и тя

бавно обърна глава. Усети леко гъделичкане по врата. Устните ù се извиха и

тогава очите им се срещнаха.

Бам.

Бам!

Аса се мушна до нея.

– Видя ли?

– Да – издиша Наталия.

– И двамата са тук.

– Да.

– Мамка му, колко са секси.

Наталия вирна брадичка. Да, бяха секси, но тя имаше нова рокля, нови обувки и

нова прическа.

– Но ние сме по-секси.

– Да – съгласи се Аса. – Сега е време за нашето представление. Готова ли си?

– Напълно.

26

Дейвид я забеляза сред тълпата от гости – сякаш светеше. Хората се въртяха

около нея, пред нея, но тя изпъкваше като единствена самотна звезда в нощното

небе. Как бе допуснал да не види още първия път, че Наталия е поразяващо

красива жена? Изобщо имало ли бе време, в което бе мислил за нея като за

обикновена незабележима жена? В нея нямаше нищо обикновено. Беше

направила нещо с косата си – падаше по раменете ù на едри лъскави къдрици,

които се спускаха по гърба ù. И беше в червено. Рокля с цвят на ферари, къса,

направена от материя, която изглеждаше като жива, увиваше се около тялото ù.

А тези дълги секси крака неотдавна бяха на раменете му, когато я довеждаше до

оргазъм.

В началото не можа да разпознае думата, която чу в съзнанието си, беше

прекалено зает да я изпива с поглед. Но после я чу пак, една-единствена дума,

която с първичния си рев удави всички останали.

Моя. Тя е моя.

Което беше повече от глупаво, разбира се. Той нямаше да има права над нея

Нямаше никакво значение какво бяха правили. Беше само секс.

Само секс.

Искаше да отиде при нея, да погали тези голи рамене, да я вземе в прегръдката

си, да я притисне към себе си, да я целуне дълбоко, удовлетворяващо. Искаше да

види как лицето ù засиява, как очите ù се разширяват. Беше почти невъзможно

да устои. Невъзможно дори да си спомни защо трябваше да стои далеч от нея и

да се бори с този импулс. И тогава реагира така, както очевидно винаги

реагираше, когато станеше дума за Наталия – започна да прави поредната

сделка със себе си.

Само един последен път, какво значение имаше? Защото това наистина щеше

да е последният път. Тази нощ щеше да е последната им заедно преди… е, преди.

Тя наклони леко глава и не откъсна очи от него. Примамваше го, изкушаваше

го, както навремето сирените са подмамвали моряците и Дейвид метна всичко

зад борда. Изхвърли всички добри намерения, всички аргументи точно както се

изхвърлят окови.

Моя.

Точно се канеше да тръгне към нея, беше направил първата крачка, когато

забеляза някакъв висок мъж да се промъква зад нея. Или може би бе стоял там

през цялото време, но Дейвид едва сега го забеляза? Този мъж се държеше като

куче, препикало територията си. Тя се обърна с лице към него. Мъжът прошепна

нещо в ухото ù, тя кимна и двамата тръгнаха нанякъде, погълнати от тълпата.

Мигът отмина.

Той преглътна тежко.

Трябваше да е благодарен, че това се случи. Сега вече беше свободен да

продължи напред.

Но не помръдна.

Просто стоеше там.

И се питаше: Кой, по дяволите е този мъж?

*

Майкъл трябваше да положи наистина големи усилия да не зяпа постоянно в

Аса. Но беше нещо като… като да не си ял с дни и да се опитваш да не зяпаш

отрупана с разкошна храна маса. Но когато погледът му неволно се залепяше за

нея, тя също го поглеждаше и всеки път очите ù бяха по-присвити от предишния.

Носеше нещо тясно като втора кожа. Когато Наталия де ла Грип пое нанякъде с

някакъв непознат мъж, Аса остана.

Майкъл тръгна към нея, поразбутвайки тълпата.

– Аса – каза, когато стига до нея. Сърцето му биеше толкова силно, че се

притесни да не проличи през сакото.

Тя изви русите си вежди и го погледна така, както аристократ с потекло гледа

на някого много под нивото си.

– Да?

Добре се справяше с поставената си цел да го изкара от равновесие. Една дума,

един поглед и Майкъл започваше да се чувства като пълен идиот.

Когато се запознаха, бяха на една възраст – на двадесет. Майкъл все още

помнеше всяка подробност. Първият ден на семестъра в университета,

специалност право. Той седеше развълнуван, нетърпелив, гордостта на

семейството си. Беше отишъл много рано и беше седнал най-отпред.

Аса дойде късно, мина покрай него, без дори да го забележи, но огледа цялата

зала. Майкъл не чу нищо от цялата лекция, защото не можеше да откъсне очи от

нея. А тя седеше с химикал между зъбите и клатеше крака си напред-назад. След

лекцията всички студенти се събраха край нея, момичета и момчета. Не го беше

погледнала нито веднъж. А Майкъл, който не пиеше, започна да ходи по

студентските клубове, да седи с часове до недокосната си бира и да я гледа как

всяка вечер се прибира с различен мъж.

Една вечер се заприказваха. Флиртуваше с него, но пък тя винаги флиртуваше.

Обаче се оказа и много умна. В последствие разбраха, че имат много общо

помежду си. Започнаха да учат заедно, да обядват заедно, но нищо повече. Тя

продължаваше да се прибира всяка вечер с различен мъж, а той продължаваше

да копнее за нея. И тогава една вечер… Майкъл винаги си я спомняше с копнеж

и тревога. Тази нощ всичко се промени и… вече не бяха приятели. След

завършването всеки потъна в собствения си живот. Минаха десет години, а той не

помнеше ден, в който да не бе мислил за нея.

Ако някой го попиташе какво мисли за любовта от пръв поглед, Майкъл би

казал, че е силно надценена.

– Звънях ти – каза той, но сред цялото кълбо от емоции, гласът му прозвуча

доста суров, дори груб.

Тя леко наклони глава, един рус кичур погали бузата ù и му се прииска да

прокара ръка по него, да го увие около пръста си, да го помирише. Сега, на

тридесет и нещо, беше по-красива от времето, когато беше на двадесет.

– Но не каза нищо, само звънна и затвори. Без съобщение. Аз не мога да чета

мисли, Майкъл. – Името му върху устните ù прозвуча като огън и секс.

– Знам. Извинявай.

– Какво искаш? – попита безразлично тя, сякаш въпросът ù беше кой е

любимият му цвят или нещо точно толкова незначително.

Какво искам?

Майкъл беше сигурен, че на всички езици, които говореше, нямаше да се

намерят думи да опишат това, което иска.

– Искам да бъдем приятели – каза той. Приятелството им беше истинско,

открито. Едва сега осъзнаваше колко много му беше липсвало. През цялото това

време.

– Аса! – извика някой зад гърба ù. – Господи, колко много време мина!

Навсякъде имаше хора. Аса автоматично се обърна да види кой е и Майкъл

усети как веднага започва да се отдалечава от него. И тогава нещо в него се

пречупи.

Винаги правеше точно така – отдръпваше се, правеше крачка назад и

изключваше хората от живота си. И тогава той застана пред нея, препречи пътя

ù към този, който се опитваше да привлече вниманието ù.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – попита изумено и гневно тя. –

Нямаш никаква право да…

Но той поклати глава и направи крачка към нея, навлезе в личното ù

пространство. Вземаше полагащото му се и вече стискаше китката ù. Ароматът

й… винаги ухаеше на ванилия. През целия му живот всичко, което миришеше на

ванилия, му напомняше на нея. Независимо къде беше.

– Ти и аз. Трябва да поговорим – каза и я придърпа към себе си. Погледите им се

срещнаха. Вече можеше да надникне в душата ù.

– За какво да говорим? – попита тя и за миг Майкъл усети страха ù. Секунда по-

късно тя изсъска и пак го отблъсна.

– За нас.

– Няма никакво нас – отвърна тя с присвити очи.

Майкъл започваше да губи търпение. Онзи несигурен студент отдавна го

нямаше и сега видя в погледа ù нещо нежно и крехко, нещо, което му

подсказваше, че не е така гневна и студена, както се опитваше да изглежда. Това

му даваше надежда.

– Със сигурност има. Хайде! – каза той и се помоли да е заложил правилно на

рискованата карта – да настоява достатъчно дълго и упорито, докато тя се

прекърши и просто се съгласи. Наистина се надяваше, защото нямаше план Б и

не му беше останала много смелост в резерв.

Подаде ù ръка.

Тя я погледна, сякаш се опитваше да разбере какво е, но после сложи дланта си

в неговата, стисна я здраво и когато той си запробива път през тълпата, тя не се

опита да се отскубне.

Аса запази пълно мълчание, докато той разбутваше хората пред тях, не каза

нищо и когато я поведе по стълбите и затърси стая, в която да останат насаме.

Най-сетне Майкъл отвори някаква празна стая. Нещо като малка всекидневна.

Диван, фотьойл, масичка за кафе, малък телевизор. Затръшна вратата зад тях.

Погледна я. Тя дишаше тежко.

– Майкъл? – прошепна. – Какво правиш?

Не, той не знаеше какво прави. Бе действал, без да мисли. Но така и никога не

седнаха да поговорят за това, което се бе случило. Може би беше прекалено

късно, може би беше пълна лудост да се опитва да събира отломки от нещо, което

се бе случило преди десет години. Може би искаше просто да разбере.

– Искам да говоря – каза той.

– Мразя да говоря! – Думите ù бяха резки.

– Знам – усмихна се леко той. Тя обърна тюркоазените си очи към него и каза:

– Имаш десет минути.

*

Наталия се усмихна на Йонас. Още една от многото вежливи усмивки, които

раздаваше на всеки през последните петнадесет минути. Йонас разговаряше с

мъж, когото тя не познаваше, за нещо, върху което не можеше да се

концентрира. Беше обградена от хора, които определено познаваше, но

нямаше нищо общо с нито един от тях. Жени, качени на красиви високи токове,

в рокли в пастелни цветове. Толкова много си приличаха, че можеше да ги

объркаш в бързината. Мъжете разговаряха. Това беше свят, в който само те

водеха разговорите. Жените стояха до тях и се усмихваха.

Една двойка, с която Наталия и Йонас се виждаха преди време, се спряха за

малко при тях. Жената целуна въздуха до бузата ù и ù направи комплимент.

Мъжете се здрависаха. Всички се смееха високо. Мъжете се заговориха за голф и

плаване, а дамата се възхищаваше на шала на друга жена.

Наталия се опита да се престори, че слуша, но настроението ù потъваше като

„Титаник“. Със сетни сили се стараеше да се нагоди към веселото настроение на

всички така, както се очакваше от нея, но Аса беше тръгнала с Майкъл, който

изглеждаше като човек с много сериозна цел. А Дейвид беше изчезнал

безследно.

Когато погледите им се срещнаха в онзи първи миг, по краката и ръцете ù

премина тръпка. Беше сигурна, че и той се е почувствал така. Не можеше да го

отрича повече, не и пред себе си. Беше се влюбила.

Но тогава Йонас се беше върнал пак при нея и тя го изпусна от очи. Бе

погълнат от петстотинте гости, от които поне една четвърт бяха нечовешки

привлекателни жени. И може би така беше най-добре. Нямаше нужда някой да я

убеждава, че да се влюбиш в Дейвид Хамар е крайно лоша идея. Знаеше го.

Причините бяха ужасно много и не най-маловажната беше, че той никак не

изглеждаше емоционално обвързан с нея, а по-скоро се стараеше да спазва

дистанция. Наталия се опитваше да убеди сама себе си, че е разумен човек –

жена, която никога няма да хукне след някого, който не я иска.

И въпреки това, нищо от гореизброеното нямаше никакво значение. Искаше да

бъде с него. Искаше това, което можеше да вземе сега, това, което бе склонен да

ù даде. Беше я направил алчна. Сякаш едва тези дни си бе отворила очите и

разбираше какво трябва да очаква от този живот. Кимна автоматично на някакъв

въпрос, каза нещо, просто искаше веднага да се махне.

Йонас се опита да я хване за ръката, но тя веднага я отдръпна. Тревожеше се за

Александър. Изглеждаше нещастен. Докато оглеждаше градината и се опитваше

да намери Джей О и да разбере дали е доволен от партито си, усети силно

напрежение. Не искаше да попадне на баща си, а най-вече се страхуваше от

несигурността с Дейвид. Как всъщност стояха нещата между тях?

Изведнъж Наталия видя цялата картинка – сякаш някой бе насочил милион

прожектори в една точка, за да ù покаже истината.

Мъже. Всичко беше свързано с тях. Винаги. И с начина, по който се беше

отнасяла с тях или по-скоро те с нея. Това прозрение беше много важно, но в

същото време искаше да го изтръгне от себе си и да го накъса на парчета. Защо

винаги всичко в живота ù беше определяно от мъжете край нея? Защо те й

казваха кога, кое и как?

Тя изпи шампанското си, пресегна се за друга чаша и я обърна. Веждите ù бяха

събрани, имаше усещането, че е достигнала до най-важното прозрение в живота

си. Изпи и следващата чаша. Навън беше горещо. Стотици гости в ранната лятна

вечер. Десетките барбекюта нажежаваха въздуха още повече. Тя взе още една

чаша от подноса и изпи няколко жадни глътки.

– Няма ли да е по-добре да пийнеш малко вода? – прошепна Йонас в ухото ù.

– Какво? – попита тя с рязък тон. Погледна го в очите, видя лека тревога и нещо

в нея прищрака... Без да откъсва очи от Йонас, тя бавно изпи чашата до дъно и

взе следващата.

– Наталия…

– Ти… – започна тя и насочи чашата към него. Шампанското се разля. – Ти не си

ми годеник. – Бавно и предизвикателно изпи още една глътка. – Ти. – Всички край

тях я гледаха с любопитство, защото говореше доста високо. Една жена никога не

повишава тон, никога не привлича вниманието съм себе си. Не и в тези среди.

Беше вулгарно. – Ти си този, който ме заряза. Заряза мен. – Гласът ù леко се

скърши към края. – Така че, Йонас Йегерхед, ти нямаш никакво право на мнение

относно това, което правя или не правя. Никакво. Нула.

Йонас се канеше да каже нещо, но тя вдигна ръка да го спре.

– Не. – Подаде му празната чаша. – Сега отивам да намеря брат си, шефа си и

вероятно някой друг. – Покри устата си с длан и се оригна, доколкото дискретно

може да се оригне човек. – Искам да мина – каза и разбута изумените и

невярващи на очите и ушите си хора.

Да си приказват каквото си искат.

Продължи да върви сред тълпата без посока, докато най-сетне забеляза

широкия гръб на брат си.

– Алекс – извика тя, промуши се зад него и го потупа по рамото. Той се обърна с

широка усмивка.

– Наталия, мисля, че те чух как сдъвка един мухльо и го изплю. Разкошно.

Точно от това се нуждаеше надутият Йонас.

– Мислех, че го харесваш?

В очите му проблесна нещо сурово. Беше рус като викинг, но имаше дълги

черни мигли и скули, за каквито всяка жена би убила.

– Това беше преди – каза той, пак се усмихна и веселото изражение се върна на

лицето му. – Мила моя сестричке, мога ли да те запозная с… извинявай, забравих

ти името. – Александър се обърна и Наталия видя с кого разговаряше брат ù.

Аха.

– Познавам го – каза Наталия. – Казва се Дейвид Хамар и е рисков инвеститор. –

Заклати се леко на високите си обувки. – Знаеш, от онези хора, които нашето

семейството мрази.

Александър се усмихна още по-широко.

– Мила сестричке, да не си пийнала повечко шампанско?

Тя подсмъркна с безизразно лице и попита:

– А ти не си ли?

– Аз винаги – отговори Алекс и се обърна към Дейвид. – Извинявай, как каза, че

се казваш?

Наталия видя как очите на Дейвид греят и си помисли, че няма никакво право

да изглежда толкова дяволски красив.

– Аз съм Дейвид Хамар и ако нямаш нищо против, бих желал да поговоря със

сестра ти за минутка.

Александър се канеше да каже нещо, но Наталия се намеси:

– Какво искаш да кажеш? Какво значение има дали някой има или няма нещо

против, при положение, че изборът касае само мен? Аз нямам ли право на

мнение и свободна воля?

Дейвид я гледа дълго, право в очите. Изражението му беше напълно

неразгадаемо, но Наталия със сигурност забеляза малко весело пламъче в очите

му и усети колко силно я привлича. Тялото ù само се накланяше напред, към

него. Пръстите ù искаха да погалят бицепсите му, да се заровят в косата му.

Тишината се проточи прекалено дълго и Александър се намеси с тих глас.

– Е, аз продължавам нататък. – Целуна Наталия по бузата и добави: – Офертата

ми да смачкам Йонас от бой е все още валидна, така че ако решиш, наоколо

съм. – Очите му бяха фиксирани върху млада жена с дълга коса и големи гърди. –

За известно време. Чао. – И тръгна бавно към момичето.

Дейвид все още гледаше в очите на Наталия.

– Как си? – попита, след като Александър ги остави сами.

– Страхотно – отвърна тя с престорен патос. – А ти? Ти как си?

– Добре. Имах доста работа тази седмица.

Гласът му беше тих и тя се наведе да го чуе по-добре, но веднага усети аромата

на одеколона му. Искаше да затвори очи и да се опива от уханието му, да махне

дрехите му и да се притисне в него. По дяволите, положението беше зле. Много

зле.

– Красива си. Изумителна – каза тихо той. Галеше я с очи, задържа ги за малко

на шията ù и после надолу, на гърдите. Дишането ù се учести, усещаше всичко,

сякаш сетивата ù бяха изострени до краен предел. Чувстваше докосването на

роклята си върху чувствителната кожа, аромата му, горещия въздух.

– Благодаря – каза тя и се прокашля. Искаше ù се поне да държи чаша в ръката

си. – И ти изглеждаш много добре – каза съвсем откровено. Беше облечен в

черно. Черна риза, черен костюм, черни обувки, черен колан. Неземно красив.

Господи, как ù се искаше да го вкуси, хапка по хапка, като приказен сладкиш.

Дейвид се усмихна и Наталия имаше ужасното чувство, че е казала последното

на глас.

– Кога пристигна? – попита тя. Темата беше безопасна. Можеше да бъде

вежлива на пет различни езика.

– С Майкъл пристигнахме днес с кола.

– Къде сте отседнали?

– Наех една къща. Край морето. Ти?

Наталия помисли за нейното „секс гнезденце“.

– Аса има къща тук. При нея съм.

С всяка изминала минута партито ставаше все по-шумно. Бяха започнали да

сервират храната и оркестърът свиреше. Беше почти невъзможно да се проведе

нормален разговор.

– Искаш ли да се махнеш от тук за малко? – попита той.

Тя се поколеба. Това беше партито на шефа ù. Той беше домакин, а тя беше

най-близкият му колега. Но хората пиеха и се забавляваха. Никой нямаше да

разбере. Нямаше да липсва никому. Не и ако ги нямаше съвсем за мъничко

време.

– Да, само ми дай секунда.

Дейвид я гледаше как се отдалечава. Дългите ù крака, късата червена рокля,

която се полющваше около бедрата ù. Ако намерението му беше да сложи край

на това между тях, каквото и да беше то, засега се беше провалил.

Катастрофално. Всичко в тази жена, абсолютно всичко го теглеше към нея.

Тя се върна с начервени устни и огромна усмивка.

И нещо в него се разпадна.

Всичко, което бе планирал.

Не, нямаше да я натъжи или да я разочарова. Не. Направо щеше да я съсипе.

Това беше последният му шанс да не я наранява повече. Трябваше да каже

нещо от сорта, че времето не е много подходящо, че трябва да подреди

приоритетите си в работата – и да я пусне. Знаеше колко е важно да го направи

сега. Това би било правилното, почтеното. Ако вече го мислеше за безцеремонен

безскрупулен задник, предстоящият удар щеше да е наистина непосилен за нея.

Знаеше го.

И тогава тя мина покрай него, усмихна му се с очакване и вече единственото, за

което можеше да мисли, бе, че това е последната им нощ заедно, че тя е най-

красивата, най-сексапилната и най-забавната жена, която бе срещал. И че той

беше достатъчно безскрупулен, за да се възползва и да вземе всичко, което може

през малкото оставащо време и да му се наслади докрай.

Тръгнаха към морето. Навсякъде имаше хора – по доковете, в кафенетата.

Дейвид не искаше да предизвиква нежелано внимание към себе си, затова не я

докосна. Не искаше да се налага да обяснява на пресата каква е връзката му с

нея.

Мамка му, ако пресата научеше, щяха да я разкъсат.

Можеше да направи поне това – да я брани от любопитни погледи.

Дейвид погледна напред, където Балтийско море се сливаше със Северно.

– Този, с когото говори по-рано, беше Йонас Йегерхед, нали? – попита той,

когато успя най-сетне да събере две плюс две, и си спомни, че и преди го бе

виждал някъде.

Тя се засмя:

– Понякога имам чувството, че имаш досие с информация за мен и си запаметил

всеки детайл от него. Да. Той беше. Виждаме се за първи път от една година.

Той ù подаде ръка и ù помогна да слезе по стълбите.

– Тези обувки не са направени за ходене – отбеляза той. Тънки, много високи с

още по-тънки лентички през глезена.

– Не. Аса казва, че подобни обувки са за лов на мъже.

– И как е? Върви ли уловът? – засмя се той.

Тя примигна и се замисли. Не изглеждаше пияна. Само щастлива и леко палава.

– Е, ти си тук, нали?

Тя се загледа към водата, а той застана зад нея, предпазвайки я от очите на

хората край тях. Пред тях беше само морето.

– Беше странно да го видя, но не беше така ужасно, както предполагах, че ще е.

Емоциите са странно нещо. С времето всичко някак минава и става по-добре.

Всичко е така променливо. Не е ли странно?

– И леко успокоително – каза той и сложи длан върху нейната. Тя леко се наведе

към него, почти се облегна на гърдите му и той прокара ръка по кожата ù.

Тя потръпна, пое дълбоко дъх.

– Предполагам – каза тихичко.

– Защо приключи всичко между вас?

Дейвид осъзнаваше, че ù задава най-личния, най-неудобния въпрос. Въпрос,

който нямаше право да задава, но не можеше да проумее… Как някой може да е

бил с Наталия де ла Грип и след това да не иска да убива дракони заради нея?

Ако само нещата бяха различни. Ако само беше възможно да бъде негова.

Наталия мълча дълго. Много дълго. Гледаше морето. Единственото, което

Дейвид чуваше, беше звука, с който някоя кротка вълна се разливаше по брега.

– Вчера ми дойде цикълът – каза тя и той реши, че се опитва да смени темата. –

Никога не е бил редовен, но пък не е било и кой знае колко неприятно. Ето тази

сутрин вече свърши. – Тя се усмихна и Дейвид разбра, че тази вечер щеше да му

е позволено да прави секс с нея, да преживеят заедно това изумително

пътешествие. За един последен път.

– Никога не бях предполагала че може да има нещо нередно. Винаги съм искала

да имам деца, а и Йонас също обича деца. – Тя разтри раменете си да се

постопли, но не откъсна очи от водата. Гласът ù беше тих и спокоен, някак

далечен. – Но Йонас е най-голямото дете в семейството. Има титла и огромно

имение. Само негово биологично дете може да наследи имението и титлата му. В

някои среди това е ужасно важно.

Тя се обърна и погледна Дейвид. Слънцето беше все още високо в небето, но

светлината му беше вече златна, както и очите ù. Лъчите се потопиха в погледа ù

и заблестяха с него.

– Може и да не звучи като най-големия световен проблем, но години наред

цикълът ми беше най-големият ми враг. Господи как мразех, когато дойдеше!

Тя поклати глава и се загледа далеч, далеч към хоризонта.

Дейвид чакаше. Когато тя пак заговори, гласът ù беше толкова празен, така

ужасяващо тъжен, че той потръпна.

– Йонас ме напусна в деня, в който разбра, че не мога да имам деца.

27

Аса погледна скришом към Майкъл, който стоеше в средата на стаята и се

чешеше по главата. Майко мила, колко беше секси с тази избръсната глава!

Никога преди не си беше падала по мъже с гангстерски вид. Повечето страдаха

от непоносим нарцисизъм, а в нейните връзки имаше място само за един

егоцентрик. Лъскавите му сака, екстравагантните цветни ризи, лъскавите бижута

не бяха в тон с общоприетите разбирания, естествено. Тя кръстоса крака. Но я

възбуждаха. В това нямаше никакво съмнение. Не беше някакъв кух финансов

мазник, нито пък суров и безскрупулен мъж. Това беше Майкъл, най-милият и

порядъчен мъж, когото някога бе срещала. Това, че ù беше отказал веднъж, не го

правеше лош мъж. И тя го разбираше днес, десет години по-късно. Но това не

означаваше, че не я беше наранил и не болеше. Изпитваше смъртоносна болка.

– Вероятно си забелязала – каза той и думите му я върнаха в стаята. Беше се

загубила толкова дълбоко в мислите си, че не бе усетила кога е започнал да

говори и какво бе казал. Аса се намръщи. Когато му каза, че не обича да говори,

това беше самата истина, но му позволи да я довлече чак дотук. Не, не искаше да

говори. Нищо хубаво не излизаше от разговорите, независимо какво казваха

психотерапевтът ù и Наталия.

Говоренето болеше. Хората си казваха лоши неща и човек никога не се

чувстваше по-добре после. Така че наистина не искаше да говори.

Обходи с очи таза и корема му, но погледът ù бързо се съсредоточи между

краката му.

Искаше да чука.

Наталия винаги ù казваше, че използва секса, за да умъртви чувствата си, но

Аса не беше съгласна с това.

За умъртвяване на чувствата използваше алкохол, а сексът… е, тя наистина

обичаше да прави секс. Беше добра в леглото. И Майкъл я искаше, дори слепец

можеше да го види.

– Изобщо слушаш ли ме, когато ти говоря? – попита той. Достойнство му беше

наранено.

– Извинявай – отвърна тя и погледна часовника си. Три минути вече бяха

минали.

Тя стана от фотьойла. Майкъл почти отскочи назад. Аса прокара един пръст по

деколтето си и се взря в очите му. Още две секунди и щеше да бъде неин.

Майкъл поклати глава.

– Не, не ме слушаш. Исках да се извиня за поведението си в бара. Беше много

грозно от моя страна. Бях изненадан да те видя и казах неща, за които

съжалявам. Наистина съжалявам – каза и направи крачка назад.

– Няма значение. – Аса нетърпеливо махна с ръка, сякаш това беше забравено,

сякаш изобщо не се беше случвало. После направи една голяма крачка към него.

Той я гледаше внимателно и напрегнато, а тя се усмихна съвсем леко. – Ще

забравя за случая.

Това не беше съвсем вярно, защото той я беше наранил и болката беше все още

там – като шип в сърцето ù. Но това беше тогава. А и от прекалено много мислене

за минали неща никога нищо хубаво не излизаше, категорична бе тя. После

наклони глава настрани и снижи гласа си до мъркане.

– Имаш само няколко минути – каза бавно, примигна още по-бавно и се

приближи до него. Той поклати глава и каза съвсем сериозно:

– Не, Аса, трябва да говорим, наистина да говорим. Не се шегувам. Само да

говорим.

И… ето я.

Паниката.

Аса застина, ръцете ù се отпуснаха. Ако Майкъл не искаше да прави секс с нея,

ако искаше да говорят, само да говорят, а наистина не съществуваше израз на

света, който да дразни повече от това „да поговорим“, нямаше никакъв смисъл да

се виждат. Беше си представяла, че ще поспорят малко, той ще я преследва и

умолява, тя ще си поиграе с него, ще го потормози и измъчва и после ще си

извоюва обратно силата, която беше загубила в онази нощ на слабост и

унижение. И после щяха да правят фантастичен секс. Майкъл щеше да види

какво е изпуснал и точка, всичко щеше да приключи. Тя щеше да спечели. Но

това? Не. От паника студена пот изби по тялото ù. Заля я порой от емоции, които

трябваше да останат заключени.

Когато преди няколко дни бе видяла Майкъл за първи път след толкова време,

тя все още беше в шок. Очевидно можеш да си в шок повече от десет години.

Семейството ù беше изтрито от лицето на земята, така че може би не беше кой

знае колко странно. Злополука, обаждане от полицията и целият ù свят внезапно

пропадна.

Беше се преместила при семейството на Наталия. Трябваше да се подписват

много документи, да се слушат безкрайни слова от адвокати, да се вземат

решения. Когато понякога се сещаше за онова време, имаше чувството, че се е

случило на другиго.

Училището и Майкъл бяха нейната скала в хаоса. В училище тя беше просто

един от многото ученици, една от тълпата, а това беше прекрасно усещане. И

Майкъл винаги беше там, винаги я очакваше, далеч от светлините на

прожекторите, но там. И станаха приятели. Тя го дразнеше, флиртуваше с други

момчета, но само за да го тества. Нищо не се случи. Той само я гледаше с тези

големи черни очи, в които никога не можеше да прочете нищо. Бяха като две

черни мистични дупки. Понякога ù се струваше че вижда в очите му глад за нея,

понякога състрадание и винаги приятелство. И, разбира се, някъде по пътя тя се

бе влюбила. Трябваше да се напие, за да събере смелост да го доближи и да му

каже, а това беше толкова детинска постъпка, толкова унизителна. И той я бе

отхвърлил. Просто така. Не пожела това, което му предлагаше.

Е, съвсем естествено онази вечер тя си бе отишла у дома с друг.

Но това беше преди векове, напомни си тя и се насили да поеме въздух. Сега

беше пораснала, беше зряла. Можеше да си заповяда да не мисли за това.

– Майкъл, сега ли трябва да го обсъждаме? Не може ли… може би… – Но гласът

ù не звучеше убедително. Тя беше заложила всичко на една-единствена карта, на

секса, и бе загубила.. И той отново я отхвърляше. Това се превръщаше в много

неприятен навик. Аса потъна обратно в стола си.

Майкъл тръгна бързо към нея, сви се пред краката ù и сложи ръце върху

бедрата ù. Аса едва не излетя от кожата си. През всички тези години не я бе

докоснал нито веднъж. Никога. Не като мъж. Ръцете му бяха големи и груби,

както и цялото му тяло. Мускулите на ръцете и краката му издуваха костюма му.

Тя погледна в хубавите му черни очи. Съжаление ли видя в тях?

Не можеше да мисли повече, не можеше да диша. Изпъна гръб. Тя беше Аса

Белке. Можеше да се върне на онова парти и около нея веднага щяха да се

завъртят поне петнадесет мъже. Не, нямаше нужда от това.

Тя избута ръцете му, стана, приглади роклята си.

– Десетте минути свършиха – каза хладно. – Наистина не можеш да ми кажеш

нищо повече. Нямаш интерес, добре. Няма проблем. – Тя разтърси косата си, взе

сила оттам, откъдето винаги я вземаше – от гнева, от безразличието. – Много

благодаря за този малък разговор. Уверена съм, че и двамата ще се съгласим, че

няма нужда от преиграване на спектакъла.

– Аса.

Тя поклати глава. Стига толкова.

– Сбогом, Майкъл.

28

Къщата, която Наталия беше наела, беше доста по-далеч от голямата къща до

морето.

– Невероятно – каза Дейвид, докато стояха пред огромния прозорец и се

наслаждаваха на гледката.

– Знам – съгласи се тя. Пред тях беше само морето, нямаше плаж, нямаше хора,

само вода и хоризонт, който се сливаше с небето. Юлската вечер беше все още

много светла, но облата луна сияеше над топлата вода.

В къщата имаше само две стаи и малка кухня и всичко беше в бяло. Главната

роля бе оставена на морето. И на леглото, покрито с бели ленени завивки и

възглавнички в бели ленени калъфки.

Дейвид дълго гледа леглото, после нея. Тя потръпна. В този поглед имаше само

глад и желание. Тя се притисна към него, силно и настоятелно. Беше смела и

решителна. Целуна го, докато и двамата останаха без дъх. Той плъзна ръце към

шията ù, беше много внимателен, бавен, нежен. Изучаваше я.

Никога досега Наталия не се бе чувствала толкова важна в нечий живот, както

той я караше да се чувства сега. Сякаш всяко нейно желание беше истински

важно за него. Сякаш я изучаваше и бавно опипваше пътя си напред, отхвърляше

всичко, което тя не харесваше, искаше да ù даде повече от това, което тя

обичаше. Беше ужасно еротично. А в средата на този чувствен мрак – сигурно и

безопасно.

Галеше шията ù и следеше собствените си движения с такова нечовешко

напрежение. Дръпна роклята ù нагоре, тя разкопча колана му. Събличаха се с

вече познати движения.

Дейвид видя екстравагантното ù бельо и се усмихна. Тя едва сега разбираше, че

красивото ù френско бельо беше изражение на онази Наталия, която той

виждаше в тези интимни мигове. Ненаситна, сексапилна жена, която очакваше и

изискваше, която искаше този мъж и го предизвикваше да я бележи като своя.

Всеки път преди, когато правеха любов, беше или закачливо, или пламенно.

Днес беше толкова динамично, че Наталия не можеше да диша.

Тя легна, той до нея и много нежно започна да гали кожата ù. Звездопад от

малки целувки. Захапа леко рамото ù и прошепна:

– Нека да го направя хубаво за теб. Искам да го направя за теб, да е по-хубаво

от всеки път.

Суровата емоция в гласа му я помете заедно с тялото му, с езика му, с ръцете

му и тя свърши. Най-бързият оргазъм в света.

След това, докато лежеше по гръб, той пускаше целувки като леки перца по

цялото ù тяло. Галеше косата ù. Донесе вода и я наблюдаваше, докато пие. После

и той отпи няколко глътки и остави чашата на пода. Тя се пресегна да го

придърпа към себе си, но той каза:

– Още не.

Целуваше гръдния ù кош, гърдите, така нежно и меко. Тя потъна на леглото,

затвори очи и се остави на милувките му, на една нова и непозната вълна от

емоции. Не беше за вярване, но той я докара до още един оргазъм и след това тя

се сви на топка, сякаш не можеше да понесе повече. Дейвид прокара ръка по

тялото ù, сякаш да я разгъне и внимателно я сложи да легне по корем, галеше

гърба ù, дупето, всяка клетка в нея беше нечовешки чувствителна. Толкова много

невероятни усещания, че за нейно огромно учудване тялото ù пак откликна.

Сякаш не беше тя, а някой друг, някоя жена, която обитаваше дълбокото ù

подсъзнание. Беше като кукла в ръцете му. Дейвид сложи краката ù върху

своите, постави възглавничка под главата ù, не спираше да я гали и когато се

увери, че е настанена удобно, се наведе и я целуна между краката.

– Дейвид, не мога, не мога повече. – Докосването му беше прекалено силно.

– Тихо – каза и пръстите му намериха пътя си в нея. Нежно, но уверено. – Ще

свършиш пак, Наталия. Знаеш, че можеш и аз го искам, направи го заради мен.

И после още един пръст. Намери най-чувствителната ù точка, дишането ù

ставаше все по-учестено, тежко, тежко и когато започна да усеща надигащия се

оргазъм, той се отдръпна, сложи презерватив и влезе в нея.

Наталия едва движеше мускулите си. Сякаш всяка частичка от тялото ù беше

направена с цел да го приеме. Сред завивките, обградени от възглавници и свеж

въздух.

Беше потна, но той събра косата от челото и. Чуваха се само звуците на нощта

и на това, което изживяваха. Целуна я. Ухаеше на топлина, на нещо голямо,

сигурно и познато. Наталия просто не можеше да понесе цялата тази интимност,

нямаше място за всичко, и тя бавно започна да се изкачва нагоре към поредния

оргазъм.

– Наталия, погледни ме. – Тя послушно отвори очи.

Бяха толкова близо, нямаше никакво разстояние между тях. Бяха приковали

погледи един в друг, той тласкаше нежно, но стабилно и със сълзи на очи,

неспособна да се справи с всички емоции, тя свърши.

– Наталия – шепнеше той, само името ù, нищо друго.

Тя обви лицето му с ръце, пристисна го толкова близо. Обви кръста му с единия

си крак. Не искаше никога да се отделят. Той сложи ръка на лицето ù и тя потъна

в него. Душата ù, тялото, потъна цялата.

Не спираше да шепти името ù. Бавно като летен бриз, като мързеливо спокойно

море, взираха се един в друг и тя усети поредния оргазъм. Красивите му сиво-

сини очи блеснаха със замъглена светлина, когато и неговият оргазъм приближи,

тих, безмълвен, но така силен. Очите му продължаваха да гледат нейните. И

тогава нещо в нея се пречупи и очите ù се напълниха със сълзи. Никога през

живота си не бе изпитвала такава почти нереална близост с друг човек. Не беше

вярвала, че това дори е възможно.

– Дейвид – прошепна тя.

Той се опита да каже нещо, но се спря, сякаш гласът му нямаше да издържи.

Беше твърде сурово и твърде нежно едновременно. Много повече от всичко,

което ù бе обещал. Наложи се да спре да мисли за малко. В противен случай

щеше съвсем да се размекне.

Той целуна клепачите ù и тя проплака.

Изчака я да се съвземе и единственото, което изрече, беше:

– Наталия.

Прегърна го, притисна лице в шията му, прокара пръсти по белезите му.

Нямаше думи на света, които да опишат тази нощ. Тя облиза кожата му, захапа

го лекичко, чу стона му и покри устните му със своите. От всички неща, които

правеха, продължаваше най-много да обича целувките. Без да прекъсва

целувката, той я повдигна – колко беше силен – и я сложи да седне в скута му.

Така седяха един до друг, с морето и луната пред тях, и се целуваха. Тяло до

тяло, сърце до сърце.

По-късно, когато нощта беше станала мъничко по-тъмна, те избутаха леглото

чак до отворения прозорец, легнаха и гледаха морето. Тя беше легнала по корем

с ръце под брадичката, а той се покатери върху нея с ръце от двете страни на

тялото ù. Влезе в нея бавно, изпълни я. Ръцете ù стискаха чаршафите. Правиха

любов тихо. Бавно и много нежно, докато морският бриз и соленият въздух се

изливаха през отворения прозорец.

Наталия се събуди часове след това. Дейвид я беше завил и бе нагласил

възглавница под главата ù. Спомняше си само как бе прошепнал името ù и след

това беше заспала. Колко ли време беше минало? Когато вдигна поглед, видя

Дейвид на дока отвъд голямата тераса на къщата. Гледаше луната. Беше обла и

светеше в онова златисто, което виждаш само в края на лятото. Дейвид беше бос,

обут в панталони, но гол нагоре. Ръцете му бяха облегнати на парапета и

изглеждаше напълно потънал в мислите си.

– Дейвид – извика го нежно тя.

Той се обърна и влезе вътре, седна на ръба на леглото и премести кичурите от

лицето ù.

– Не можеш ли за да заспиш? – попита тя. Беше сънена, отпусната, сякаш всяка

клетка в тялото ù бе изпаднала в блажено спокойствие.

– Трябва да тръгвам – каза той.

И Наталия разбра. Дейвид не искаше да я виждат с него и си тръгваше за нейно

добро.

Тя беше тази, която през цялото време бе настоявала да бъдат дискретни, но

вече не искаше да се крие от никого. Сърцето ù се разтопи от топлина. Това не

беше само временно увлечение и беше убедена, че той изпитва същото. Беше го

видяла в очите му, в секса, в споделената интимност.

Но щяха да имат време да говорят. Тя кимна и той стана. Намери ризата си, обу

обувките и после се обърна и я гледа дълго. Изглеждаше сякаш се кани да каже

нещо, но после поклати глава.

– Довиждане, Наталия – каза с много сериозен глас.

– Довиждане – отвърна тя с усмивка.

Той кимна и Наталия забеляза на лицето му нещо странно и много различно.

Искаше да го попита дали всичко е наред, но той вече беше тръгнал.

Тя остана седнала дълго след като той си тръгна. После се зави, вдиша аромата

му и заспа напълно сигурна в любовта си към него. Сигурна, че и той изпитва

същото към нея.

29

Петък, 11 юли

Аса изпъна тялото си и се задържа на повърхността на бистрата синя вода.

Беше студена така както може да бъде студено само шведското море през лятото.

Но тя искаше да се охлади и въпреки че зъбите ù тракаха, продължи да плува.

След малко се отказа и стъпи на краката си.

Наталия плуваше по гръб малко по-встрани в раирания си бански, очите ù бяха

затворени и се наслаждаваше на топлото слънце. Тя си тананикаше, усмихваше

се и на Аса не ù отне много време да разбере коя беше тази различна Наталия.

Това беше една щастлива Наталия.

Аса обаче беше раздразнителна. Дори новият ù бански, който очертаваше

тялото ù така добре и го правеше още по-изящно, не можеше да оправи

настроението ù. Защото какъв смисъл имаше да си суперпривлекателна жена,

като това не води до нищо?

– Все още не мога да повярвам, че теб те изчукаха снощи, а мен – не! – каза

Аса с тон на разглезено капризно дете, на което някой не бе угодил.

И най-страшно не се ограничаваше само до факта, че Майкъл не бе пожелал да

прави секс с нея, а че тя бе на ръба да падне на колене пред него и да го моли.

Потръпна от студ и страх. Никой никога не биваше да разбира за

това. Никога. Ако някой разбереше, Аса бе убедена, че това ще е краят на

живота ù.

– Но ти можеш да имаш всеки, когото си пожелаеш – каза Наталия. – Защо

просто не отидеш да намериш някого? – Погледна я с мързелив, доволен, щастлив

поглед, който още повече помрачи настроението на Аса.

Не че я обвиняваше, но, за бога, защо беше решила точно днес да изглежда

толкова задоволена? Това беше задоволство, което само цяла нощ добър секс

може да даде на една жена. Аса искаше да вие от завист.

– Преди си го правила – продължи Наталия, но звучеше разтревожена и

съсредоточена, сякаш все още не бе осъзнала, че нещата с Майкъл са напълно

различни от обичайния безсмислен секс, с който Аса пълнеше живота си. – Тук е

пълно с мъже. Трябва само да затвориш очи, да посочиш с пръст и ще имаш това,

което искаш – заключи Наталия.

– Точно там е проблемът. Не искам никой друг. – Какво ù ставаше? Това беше

напълно нелогично. Да не се разболяваше? Грип може би? – Само говорихме.

– Понякога говоренето е хубаво нещо.

Аса не беше съгласна.

– Може ли да се връщаме на брега? – попита тя. – Вагината ми замръзна.

Доплуваха до брега, облякоха се, сресаха косите си и се намазаха с лосион. Аса

се скри зад слънчевите си очила и огромната си плажна шапка. Наталия бе увила

един копринен шал около косата си и изглеждаше отвратително елегантна. Аса

кимна на една позната двойка, но за първи път не спря да говори с никого. Не бе

свършила по темата за Майкъл.

– Ще се видя с него на по кафе – каза тя и пак се запита защо се бе съгласила на

това поредно унижение. Той ù пусна съобщение и без да иска бе

написала да вместо не. – Ще се видим, преди да тръгнат за Стокхолм.

Предполагам, че иска още да говори. Споменавала ли съм колко много мразя да

говоря?

Наталия сложи ръка над очите си.

– Заминават за Стокхолм? Кога?

– Днес, мисля. Дейвид не ти ли каза?

Наталия сви рамене.

– Не, но не е длъжен да ми казва всичко. Освен това бяхме заети с други неща. –

Наталия се усмихна с копнеж и Аса изсумтя недоволно. Мразеше, когато ролите

им се разменяха, а това не се бе случвало досега.

Един висок мъж им помаха и Наталия каза:

– О, шефът ми. Какво ли мисли за моето изчезване вчера?

– Мисля да използвам възможността да се покрия. – Нямаше никакво желание

да се вижда с Джей О. Забеляза група мъже, които познаваше. Тъпи самодоволни

богати задници. Точно от това се нуждаеше смазаната ù, пребита душа. Посочи

ги и каза на Наталия: – Отивам да пораздвижа малко нещата. Ще се видим на

барбекюто, нали?

Наталия кимна и Аса забърза. Мина като тайфун покрай Джей О, кимна му едва

забележимо, получи одобрителна усмивка в отговор и продължи към групата

тъпаци.

Наталия забеляза как младите и издокарани мъже посрещнаха приятелката ù,

как всеки я целуна по бузата и започнаха да се перчат. Наталия изчака Джей О

да се приближи до нея.

Бяха застанали някъде по средата на крайбрежната алея. Слънцето беше

високо в небето и въпреки студената вода, Наталия вече се потеше.

– Ето те и теб. Вчера изчезна някъде.

– Да – отвърна тя, но не даде допълнително обяснение. Джей О ù беше шеф, но

със сигурност не притежаваше личното ù време.

– Беше ли нещо, за което трябва да започвам да се притеснявам? – попита той и

тръгна с нея. – Защото доста хора питаха за теб.

– Не. Говорих с Дейнс. Изглеждаха спокойни. – Запита се дали да не повдигне

темата за срещата му с баща ù, на която тя не беше поканена, но после реши, че

от това няма да излезе нищо добро.

– Добре – кимна той и посочи многобройните тенти, поставени само за

журналисти. – Ела с мен.

Наталия тръгна с Джей О. Той я представи на един от журналистите, който я

поздрави вежливо.

Наталия забеляза, че шефът ù я наблюдава с одобрение. Тя се представи много

добре. Здрависа се с един депутат, запозна се с един потенциален инвеститор и

си помисли, че именно това умее да прави най-добре – да създава мрежа от

контакти, да говори за финанси, да изгражда връзки.

Дейвид видя Наталия сред хората край тентите на журналистите. Току-що бе

приключил дебата си с един професор по икономика и един бизнесмен. Накрая

почти не следеше дискусията, защото се опитваше да си открадне още един

поглед към Наталия. Беше облечена в лен, а Джей О стоеше до нея като остров

сред бурно море. Наталия беше напълно в свои води. С плажна чанта през

рамото и с очила, кацнали на косата, тя изглеждаше уверена, енергична,

компетентна и направо сияйна.

Нещо тежко се стовари върху гърдите му, притисна го и той едва преглътна

емоцията.

– Мога ли да ви задам няколко въпроса? – попита една журналистка, с която бе

говорил няколко пъти през последните години.

Дейвид откъсна очи от Наталия, усмихна се замислено. Тази журналистка

винаги беше добре информирана и се държеше професионално, така че той

винаги се опитваше да ù обърне внимание и да я предразположи. Но не можа да

се въздържи и погледна още само веднъж към Наталия. Дали беше плувала?

Вероятно беше отличен плувец. Как му се искаше да отиде при нея, да спре

времето, да…

– Дейвид?

Беше се загубил в мислите си и сега не бе чул и въпроса на журналистката.

Усмихна ù се извинително.

– Съжалявам.

– Няма проблем – каза тя, но хвърли любопитен поглед към Наталия и Джей О,

сякаш се опитваше да разбере какво бе отвлякло вниманието му.

Тя започна интервюто, зададе въпросите си и после остави фотографа да си

свърши работата.

Веднага след снимките Дейвид забеляза, че Джей О и Наталия идват към него.

Лицето ù беше спокойно, без почти никакво изражение, но той буквално

виждаше галопиращите в съзнанието ù мисли. Сърцето му се преобърна. Нелепо,

но факт. Вътрешно беше разтревожена и той искаше да я успокои. Никога не би

я поставил в неудобна ситуация пред Джей О. Знаеше колко много означава

работата ù за нея, колко беше важно да запази самообладание. Колкото и да е

странно, тази мисъл го опари, макар че именно той беше човекът, който щеше

да я предаде.

И тогава Дейвид забеляза някого зад Наталия и Джей О.

О!

Нещата можеха и да загрубеят.

Когато стигнаха до него, Дейвид се здрависа с Джей О и погледна Наталия в

очите. Сякаш минаха океани от време.

– Познаваш Наталия де ла Грип, нали? – попита Джей О. Дейвид беше сигурен,

че се опитва да намекне нещо.

Подаде ù ръка.

– Да – отвърна той спокойно. – Виждали сме се.

Наталия се поколеба само частица от секундата, после пое ръката му и го

поздрави вежливо. После преглътна и Дейвид усети как гърлото ù се свива от

напрежение.

Очите му бавно минаха по нежната кожа около деколтето на блузата ù. Преди

няколко часа бе целувал всеки сантиметър от това местенце. Ароматът ù все още

го обвиваше като спомен от необичайно реалистичен сън.

– А това е Евгений Толстой – каза Наталия, представяйки мъжа със сивата коса.

После се усмихна топло и добави: – Вуйчо ми.

По лицето на Дейвид нямаше капчица емоция.

Точно от това имаме нужда ние двамата, още повече усложнения.

– Брат е на майка ми. – Разбира се, сестрата на Евгений беше Ебба де ла Грип.

Дейвид се здрависа с руснака. Вече се бяха срещали, но това, разбира се, той

не можеше да разкрие. Не сега, не пред тези хора. Усмихна се вежливо на

Евгений, ексцентричния и изключително богат руснак, който притежаваше една

немалка част от „Инвестум“. Евгений примигна бавно, а Дейвид си прехапа

езика. Този мъж вероятно дори не знаеше как се пише думата „дискретност“.

– Колко е малък светът – добави Наталия, без да забелязва нищо нередно.

Усмихна се на Джей О и на вуйчо си. – Искам да кажа, че в един момент всеки

познава всекиго.

А Дейвид си помисли, че светът беше дори по-малък, отколкото тя изобщо

можеше да си представи.

Наталия изгледа вуйчо си, после него, веждите ù се събраха и зададе въпроса,

който Дейвид наистина не искаше да чуе.

– Вие май се познавате? – Очите ù бяха спокойни и леко заинтригувани, но

Дейвид знаеше, че тази жена е опасно умна. Само ù дай едно парче от пъзела и

след малко ще го е наредила, без дори да има останалите парчета. Умът ù

работеше по-бързо от всеки компютър.

Искаше му се с Майкъл да бяха тръгнали тази сутрин, беше настоявал. Искаше

му се да се фокусира върху уредените срещи и вече щяха да са минали

половината път, но Майкъл се беше запънал като магаре и ето сега Наталия

стоеше пред него и го разпитваше за мъжа, за когото Дейвид наистина не

искаше да говори. Не познаваше добре руснака и не знаеше колко може да се

разчита на него.

И тогава беше спасен от поредния роднина на Наталия.

– Александър – извика Наталия и извърна поглед от вуйчо си. Цялото ù лице

грейна, когато видя брат си, който бързо се присъедини към тях. Още

здрависвания, целувки по бузите. Дейвид се здрависа с Александър де ла Грип.

Ръката му беше здрава, уверена. По-младият мъж имаше проницателни сини очи,

съвсем различни от тези на Наталия. Гледаше го право в очите. И в интерес на

истината стискаше доста силно.