Само една нощ

На онова коледно парти Джаспър бе продължил да пие до припадък.

На следващия ден не дойде на работа. Никой не знаеше какво да прави. Офисът

беше в тотален хаос. Дейвид лично му се обади и макар че никой не знаеше как

се бе разчул този телефонен разговор, легендата продължаваше да се разнася до

ден днешен, дори и извън „Хамар Капитъл“.

Дейвид му казал, че лично той няма нищо против никого и че не харесва

единствено хора, които не идват на работа в ден, когато трябва да са на мястото

си. „Аз съм хетеросексуален и съм ти шеф, което автоматично означава, че

между нас не може да има нищо. Освен това съм прекалено стар за теб. Сега си

вдигай задника и идвай на работа.“

Джаспър се беше появил след един час, все още треперещ от препиването, но

от този момент не бе пропуснал нито един работен ден.

Когато Джаспър се върна от коледната ваканция с рани и охлузвания по лицето

и на други видими места по тялото, не посмя да погледне никого в очите. Дейвид

го извика в офиса си и успя да измъкне истината – бащата на Джаспър, известен

бизнесмен, бе пребил сина си като куче, когато му признал, че е гей.

Дейвид побесня – нещо, което се случваше много, много рядко. Излетя от офиса

и отиде до ресторанта, където бащата на Джаспър кротко обядваше. И там пред

очите на негови служители и бизнеспартньори му обясни доста нагледно какво

ще му се случи, ако само още веднъж вдигне дори кутрето си срещу един от най-

ценните служители на „Хамар Капитъл“.

Дейвид се върна в офиса все още бесен, каза, че в момента купува една сграда

на „Кингсхолмен“ и че ако Джаспър иска да наеме апартамент там, може да го

направи веднага. След това Джаспър започна връзка с известен телевизионен

водещ на риалити шоу и сега живееха заедно, но Майкъл силно подозираше, че

ако някога има тази възможност, би дал живота си за шефа си.

– В този бизнес всичко е напълно сбъркано – каза Дейвид.

Майкъл не възрази.

– И като стана дума за сбъркани хора, какво става с руския вуйчо? Докъде сме с

него?

– Евгений Толстой? Той ще дойде на събранието и ще гласува – обясни Дейвид.

– Можем ли да разчитаме на него?

– Надявам се. Но той е като една от онези стоманени топки в игрите с

лабиринтите. Почти е невъзможно да го разбереш и контролираш.

– Носят се клюки, че имал връзки с руската мафия – отбеляза Майкъл.

– Което никак не ме изненадва.

– Защо се изправя срещу семейството си? Все пак Густав му е зет, а Ебба му е

сестра. Питам се защо ли го прави.

– Не знам, но имам чувството, че си има своите причини.

– Това означава ли, че имаме всички необходими гласове? Как мислиш?

Нямаше начин да са сто процента сигурни. Много неща можеха да се случат

през оставащата до събранието седмица. Майкъл се опитваше да пресметне

възможностите, но толкова от хората бяха като променливи величини, че вече не

беше сигурен в нищо. Бяха толкова навътре в сделката, че вече ставаше дума

само за чиста психология. Нищо нямаше да е приключило до самия финал.

– Няма да е лошо да имаме още хора – каза Дейвид и си взе една маслина.

– Говорил ли си с Александър де ла Грип? – попита Майкъл, а Джаспър влезе с

еспресото и подаде по една чаша на двамата.

Дейвид изглеждаше замислен, дори леко озадачен.

– Александър изглежда, си следва свой собствен план. Има самостоятелно

мнение за всичко. Мисля, че ме мрази. Нещо като лична омраза, което е

странно, понеже не сме се засичали и не сме говорили кой знае колко често.

– А ти си толкова популярен.

– Как според теб ще гласува Аса? – попита Дейвид.

– Тя е лоялна на „Инвестум“ до последния си дъх – изсумтя Майкъл. – Освен това

съм силно убеден, че единствената ù цел в живота е да ни причини, и то най-вече

на мен, възможно най-много страдания, болка и унижения.

– Е, не можеш да я виниш особено. Изглеждаше така, сякаш всеки миг беше

готова да запретне ръкави и да ни изтезава до смърт.

Майкъл се засмя леко, но не му беше особено весело.

Срещата в „Гранд Хотел“ беше сложила окончателен край на всяка

потенциална възможност, за която Майкъл можеше да се надява. Новото начало

бе удавено. Поне това беше повече от ясно.

– Тя излиза с други мъже – каза той с равен глас, макар че така го болеше да

чуе думите от собствената си уста. – През цялото време. Всяка вечер. Различен

мъж. И го прави, поне отчасти, за да ме тормози.

– Откъде знаеш? – попита Дейвид. – Не я следиш, нали? – Тонът му беше съвсем

сериозен.

– Не – отвърна Майкъл и извади телефона си. – Не съм паднал чак толкова

ниско. Но тя ми праща снимки. – Вдигна екрана към Дейвид и започна да

прехвърля от снимка на снимка. Аса се смее облегната на някой мъж, Аса се

целува с друг, Аса танцува с трети. – Всяка вечер нов. От вторник, когато се

видяхме за последно. Досега са седем.

– Грубо. Впечатляващо, но грубо.

– Наистина е бясна. Изобщо не биваше да ù проговарям в Бастад. Трябваше да

си остана встрани и да си мълча. – Но тези думи не звучаха убедително. Беше

обречен бавно да гасне по жена, която го мрази и го гледа отвисоко с цялото

пренебрежение, на което е способна една ядосана жена. Знаеше, че ще стане

така, че завземането на „Инвестум“ ще попречи на каквито и да е отношения

между тях.

– Разбира се, че е бясна – каза Дейвид, но не звучеше особено притеснен.

Сякаш не разбираше, че Аса е единствената жена, с която Майкъл можеше да си

представи остатъка от живота си. Беше като един от онези филми, където през

цялото време знаеш, че ще има щастлив край, но в последните две минути някой

от двамата умира при злополука с колело.

Майкъл въздъхна. Семейството му никак нямаше да е щастливо, ако заведеше

Аса у дома. Имаше шест сестри, беше единственият син и волята на семейството

му беше повече от ясна. Аса не беше най-желаната снаха за майка му и баща му.

Той поклати глава – това вече не беше проблем, като се има предвид, че Аса го

ненавиждаше. И как унищожително го погледна на срещата в „Гранд Хотел“. Той

потръпна.

Ако някога успееше са се добре близо до нея, ако успееше да преодолее гнева

ù, тогава трябваше да е подготвен за истинска война. Кървава война с всички

възможни средства, и Аса щеше да се погрижи Майкъл никога да не спечели.

– Наистина се налага да имаме някой от старите в борда – каза той, за да смени

темата и да не признава пред шефа и приятеля си, че не е способен да се отърве

от мисълта за Аса. – Някой, който познава компанията.

– Знам. И аз мислих много за това – отвърна Дейвид.

В борда имаше седем места. Дейвид щеше да е председател, следващото място

беше за Майкъл. За останалите места имаха няколко кандидати, но „Инвестум“

беше огромна компания и им трябваше някой, който да я познава добре. Най-

важната задача на борда щеше да бъде да изхвърли предишния директор и да

назначи нов. Вече предвиждаха човек за този пост. Но ако имаха в борда някой,

който познаваше компанията добре, всичко щеше да е много лесно.

– Наталия щеше да е идеална за този пост – посочи сухо Майкъл. – Ако не я

беше преметнал така.

– Да, щеше да е идеалният човек – съгласи се Дейвид с каменно лице. Майкъл

знаеше, че шегата му не беше от най-удачните, но пък и не беше сигурен какви

чувства изпитва Дейвид към нея. През всички тези години Майкъл го бе виждал с

много и различни жени – умни, привлекателни, забавни. Но никога досега не го

беше виждал влюбен. А по всичко личеше, че Дейвид определено бе хлътнал по

нея.

– Как е тя? – попита Майкъл

– Говорихме в петък, но всъщност… не знам как е.

– Тя какво каза?

Дейвид не отговори. Просто се затвори в себе си и Майкъл усети студени

тръпки по гръбнака си.

– Хей… – започна Майкъл, но Дейвид го прекъсна.

– „Инвестум“ подготвят контраудар. Мисля, че ме наблюдават. Забелязал ли си

нещо?

– Не.

И двамата знаеха, че сега трябва да планират всяка стъпка ден за ден, много

внимателно. Нямаше място за невнимание и грешки. Дейвид погледна часовника

си.

– Трябва да тръгвам – каза той, стана и взе сакото си.

Майкъл го гледаше как се отдалечава. Направи му впечатление, че не каза къде

отива. Поклати глава. Тази сделка...

Дейвид слезе по стълбите и тръгна към колата си. Обърна се, но не забеляза

някой да го следи. Все пак реши да говори с Том Лексингтън и да видят какво

може да се направи за подобряването на сигурността. Пак погледна часовника

си. Каролина вече кацаше. Трябваше да отиде да я вземе от летището. Скоро

щеше да е принуден да каже на Майкъл за нея. Още една тайна, която прекалено

дълго беше пазил само за себе си. Още едно много важно парченце от пъзела.

Майкъл щеше да е обиден.

Седна в колата и запали мотора.

Но после затвори за момент очи зад слънчевите си очила.

За човек, който бе планирал всичко през живота си, все още имаше много неща

за изясняване.

40

Сряда, 23 юли

Два дни след прегледа си Наталия отиде в градската къща на родителите си, за

да говори с тях. Беше се обадила в офиса да каже, че е болна, защото при този

поврат в живота ù не искаше да говори с никого. Всичко беше с краката нагоре.

Отново.

Много такива събития се събраха през последните дни.

Предния ден даже бе успяла да стигне до офиса и да поработи няколко часа, но

после ù стана толкова зле и така ù се гадеше, че в крайна сметка се прибра. По-

добре така, отколкото да повръща пред колегите си. Тази сутрин съвсем се

предаде и се обади да каже, че е болна. После заспа на дивана. Сякаш това тяло

не беше нейното, а нечие друго и си правеше каквото си иска.

Джей О не ù се беше обаждал и Наталия не знаеше дали това е добър, или лош

знак. Може би искаше да ù даде малко почивка.

Но сега бе взела поне едно решение – щеше да каже на родителите си. Тази

бременност касаеше и тях и тя се надяваше на подкрепата им. И както и да

погледнеше на връзката си с родителите ù, тя беше една млада жена, бременна

за първи път. И искаше да сподели радостта си с хората, които обичаше.

Наталия тръгна по E18 на север. Опитваше се да си представи реакцията на

майка си и баща си. Щяха ли да се ядосат? Или може би да са разочаровани от

нея? Но не, това беше дете, нейното дете, първото им внуче. Дали можеше да се

надява на малко радост, след като първоначалният шок премине?

Тя прехапа устната си. Наистина нямаше идея какво да очаква. Да, беше

направила грешка, беше се забъркала с човек, който я измами, но беше и

човешко същество и правеше грешки. Естествено, след като първоначалният шок

преминеше, щяха да я подкрепят. Те бяха всичко, което Наталия имаше.

Трябваше да я разберат.

– Трябва да ви съобщя нещо – каза Наталия, когато всички седнаха в хола.

Къщата беше напълно тиха, а въздухът – неподвижен и застоял.

Майка ù седеше с леко събрани вежди. На челото ù се бе образувала малка

бръчица. Баща ù беше кръстосал ръце.

Наталия нервно облиза устните си, искаше ù се да ù предложат нещо за пиене.

– Става дума за Дейвид Хамар– започна тя.

Майка ù примигна и сложи ръка на гърдите си.

– Надявам се, че нямаш никаква връзка с този мъж – каза тя.

Очите на баща ù бяха присвити, но не каза нищо. Само я гледаше.

– Дейвид и аз… – започна тя, но думите ù избягаха от съзнанието. Наистина

беше жадна. Ужасно жадна.

– Наталия, какво си направила? – попита майка ù.

– Остави я да говори – излая баща ù.

Наталия събра сили. В крайна сметка не беше убила човек, само чакаше бебе.

– Преди няколко седмици с Дейвид имахме нещо като връзка и аз…

Майка ù подскочи от стола.

– Ти откачила ли си?

– Тихо – каза баща ù. Взираше се в Наталия. – И? – попита студено той.

Наталия погледна в скута си, видя как пръстите ù нервно се преплитат и се

насили да ги задържи неподвижни.

– Всичко между нас е приключило – каза тихо тя. – Но аз съм бременна.

Ръката на майка ù полетя нагоре към устата ù.

– Това не може да е вярно!

– Разбрах преди два дни. Дейвид все още не знае. Дойдох първо при вас. –

Гледаше ги с умоляващи очи. – Вие сте ми родители.

Майка ù се разплака. Това трябва да е от шока, помисли си Наталия. Можеше

да е студена и егоистична, но все пак ù беше майка. Със сигурност можеше да

обича като майка.

Някаква ужасно чувство се разля в корема ù. Не беше очаквала, че ще реагират

точно така. Опита се да погледне в очите на баща си. Той беше суров човек, но я

обичаше по неговия си странен начин. Със сигурност щеше да я разбере, да

разбере, че семейството трябва да я подкрепи. В крайна сметка, тя нямаше

никой друг, освен тях.

– Татко, аз…

– Направил го е, за да ни отмъсти – прекъсна я той. Гласът му беше безизразен,

никаква, почти никаква емоция.

– Не татко, не беше така – опита се да прозвучи убедително, но дори самата тя

не си вярваше. Напротив, беше убедена точно в обратното, макар че Дейвид

знаеше, че не може да забременее и… не се връзваше.

Баща ù се изсмя пренебрежително и с грозна подигравка в гласа:

– Може би си мислиш, че този Дейвид иска теб и бебето ти?

– Изобщо нямаш представа какво си направила! – Едва процеди майка ù.

– Знаех си – каза баща ù и се извърна към прозореца, сякаш не можеше да

понесе да я гледа нея повече. – Но лошите гени винаги си личат. Просто чаках да

видя кога ще се случи.

– Густав, не говори така. – Гласът на майка ù трепереше и не звучеше никак

убедително.

Баща ù се обърна към Наталия. Погледът му беше суров и груб. Никаква

топлина, никакво разбиране.

– Знаех си. През цялото време си знаех. Моя дъщеря никога не би постъпила

като евтина долнопробна курва.

– Разбирам, че си разстроен. – Наталия се опита да прозвучи спокойно, ако това

изобщо беше възможно. – И за мен беше шок.

– Густав, не сега – умоляваше майка ù.

Той ù хвърли унищожителен поглед, тя извърна очи и седна на стола си като

подчинена послушна съпруга на аристократ.

Баща ù стана.

– Ако мислиш, че ще допусна копелето на някакъв нещастник в дома си, много

си се объркала – каза той.

– Със сигурност ще намерим начин да обсъдим това – каза Наталия, шокирана

от думите му и от студа, който лъхаше от тях. – Говорим за бебе, за твоето

внуче. – И живеем в двадесет и първи век и аз имам нужда от вас, довърши

наум.

– Виждаш ли сега как излиза наяве грозното наследство.

– Татко!

– Ти наистина не разбираш – изсъска той. – Сега ме чуй внимателно. Ти не си

моя дъщеря. Никога не си била. Не давам и пет пари за теб и за копелето ти. Ще

смачкам Дейвид Хамар като плъх. Махай се от къщата ми! – изкрещя и посочи

вратата.

– Но…

– Ти ù обясни, че да разбере най-накрая – заповяда на жена си и удари с юмрук

върху масата. Вазата отскочи. – Не искам да те виждам никога повече. Никога.

Чуваш ли ме?

И излезе, без дори да я погледне. Тя дълго гледа след него и накрая каза:

– Не разбирам, какво искаше да каже? Какво означава това? Аз съм лоялна към

семейството, ти знаеш, всички занаят. Майко? Не го говори сериозно, нали? Не

съм извършила престъпление. Не, не съм.

– Не исках да разбереш по този начин. – Майка ù подсмъркна в салфетката,

която беше извадила от кутията. – Всъщност не исках изобщо да разбираш.

– Кое да разбера?

– Наистина ли си бременна?

– В шеста седмица – кимна Наталия.

– И е негово? На онзи противен мъж?

– Да.

– Трябва да го махнеш.

– Това решение не е твое.

Майка ù стисна кърпата в побелелите си пръсти.

– Как можа да ни причиниш това?

– Не съм причинила никому нищо.

Не можеше да възприеме големината на болката, която ù причиняваха. Как я

бяха предали, колко самотна и изплашена беше сега. Беше дошла да получи

успокоение, защото бе ударила дъното и наистина разчиташе на подкрепата на

майка си и баща си. На този етап едно беше ясно: беше преценила

ситуацията напълно погрешно.

– През всички тези години съм се опитвала да те накарам да мислиш за

поведението си – започна укорително майка ù. – Да обмисляш думите си. Опитвах

се да те накарам да видиш колко е важно. Да внимаваш. – Поклати глава. –

Трябва да си благодарна за толкова много неща. И после да отидеш и да

направиш това? – Погледна Наталия със сухи очи. Вече не плачеше и в тези очи

нямаше никакво състрадание. Наталия видя само решителност. Майка ù беше

взела някакво решение.

– Не мога да направя нищо повече. Нищо вече не е в моите ръце – каза тя и

продължи да мачка кърпичката.

– Нищо не разбирам. – Наталия наистина не можеше да проследи никаква

логика в това, което се случваше.

Майка ù приглади полата си няколко пъти и после спокойно каза:

– Густав не е твой биологичен баща.

И тогава всичко се промени.

Всичко, в което бе вярвала.

Всичко, което бе познавала.

Всичко.

Тя не беше Де ла Грип.

Заля я огромна вълна изтощение. Беше толкова уморена. Нямаше сили да

примигне. Може би си беше у дома и спеше, и сега, ако отвореше очи, това лято

нямаше да се е случило, нямаше да е срещнала Дейвид Хамар. Този

разговор нямаше да се е състоял.

– За мен също е много трудно – продължи майка ù със стабилен и все по-силен

глас. Сякаш всичко вече беше приключило, поне за нея. Сякаш вече беше

избрала на чия страна да застане и нямаше начин някой да промени мнението

ù. – Винаги съм се опитвала да те защитавам, но този път стигна прекалено

далеч. Трябва да остана лоялна към баща ти, към Густав. Той има нужда от мен и

аз – от него. Знаеш това.

Наталия примигна. Сърцето ù блъскаше в гърдите. Собствената ù майка я

отхвърляше? Нима бе истина?

– Направих грешка. Питър беше много малък, Бях самотна и се чувствах

подценена. Направих нещо глупаво. Но с баща ти се разбрахме да останем

заедно като семейство, да продължим напред. Той ти даде името си и ми прости

за грешката и за това, което се случи.

За това, което се случи? Аз съм това, което се е случило.

– После се появи Александър. Никога не сте били лишени от нищо. Имахте

всичко. – Говореше, сякаш защитаваше избора, който бе направила преди

години. – Живеехме добре, пътувахме много, имахме красиви неща.

– Винаги се е държал с мен по различен начин – каза Наталия, изведнъж

осъзнавайки колко вярно беше това. Толкова много неща се наместваха в големия

пъзел едва сега. Как я бе държал встрани от доверения кръг на „Инвестум“. Как

имението и бижутата на семейството заминаваха към синовете. И през цялото

време тя си бе мислила, че това се дължи на факта, че са момчета. Но истината

бе друга – те имаха различни гени, тя не беше негово дете и затова бе трябвало

да я държат настрани. Тя, която винаги бе презирала изневерите, бе плод от

извънбрачна връзка. Иронията беше гигантска.

– Густав е суров човек, но ти винаги си означавала много за него. Никога не е

имал фаворити сред децата си.

Но майка ù лъжеше и двете го знаеха. Винаги ги бе делял. Никакви заслуги и

постижения не можеха да компенсират факта, че тя не е негово дете.

– Питър знае ли? А Алекс?

– Никой не знае.

Наталия видя несигурността в очите на майка си. Пак лъжеше. За кой ли път.

– Вуйчо Евгений знае, нали? – попита тя, след като и последните парчета от

пъзела се наредиха.

– Да. Евгений знае и никога не ми прости. Винаги е считал, че трябва да знаеш.

Беше му много трудно. И на баща ти.

Паниката я стисна за гърлото. Трябва веднага да се махна оттук. Далече.

Майка ù говореше нещо, но тя вече не слушаше. Излезе, без да каже довиждане.

Навън. Очите ù бяха пусти, в гърдите ù имаше огромна ледена буца.

Седна в колата.

Ръцете ù трепереха толкова силно, че едва извади телефона от чантата си.

Набра и затвори очи, докато чакаше да ù вдигнат.

*

Аса точно излизаше, когато Наталия се обади.

– Мога ли да дойда?

Веднага разбра, че нещо се е случило.

– Идвай.

Аса имаше среща с млад управител на фонд и вече беше планирала каква

снимка ще изпрати на Майкъл тази вечер. Тясна червена рокля. Огромно

деколте. Дълги червени нокти. Малко вулгарно, но тя знаеше какво харесват

мъжете. Кой да си помисли, че да побъркваш Майкъл се оказа толкова забавно?

Десет минути по-късно Наталия се появи в апартамента ù. Цялата трепереше и

Аса разбра, че това ще отнеме цялата вечер.

– Влизай. Само ще се обадя да отложа срещата си.

След краткия телефонен разговор тя погледна Наталия и каза:

– Изглеждаш кошмарно. Ще поръчам пица. Искаш ли да поръчам и за теб?

Наталия поклати глава, но Аса поръча голяма, в случай че приятелката ù реши

да хапне. Наталия изглеждаше изтощена до краен предел, а напоследък Аса

потискаше всичките си сексуални желания с храна.

– С много кашкавал – каза в слушалката, а Наталия се срина на дивана, изрита

обувките си и подпря челото си с ръка.

– Още драма. Искаш ли да чуеш?

– Казвай – подкани я Аса и седна на дивана до нея.

След това Наталия ù разказа всичко, а Аса просто мълчеше и си мислеше, че

през всички тези години приятелката ù бе водила най-скучния и лишен от драма

живот, но сега наваксваше със скоростта на светлината.

– Знаеше ли? – попита Наталия. – Че Густав не ми е баща?

Аса бавно поклати глава.

– Колкото и да ме е срам и въпреки че това ще накърни репутацията ми на

човек, който винаги знае всичко, истината е, че дори не съм подозирала.

Прекалено съм обсебена от себе си. Как приемаш новината?

– О, страхотно – отвърна Наталия саркастично.

– А кой е биологичният ти баща?

– Можеш ли да повярваш, че дори не попитах? И не мога да събера сили точно

сега да се обадя на майка ми да ù задам въпроса. Може да е всеки. Горкият

човек… може би.

На вратата се позвъни и Аса отиде да вземе пицата. Остави я на масата и отиде

до кухнята за чинии, вилици, ножове и чаши.

– Ухае божествено – каза Наталия. Кутията беше отворена и приятният аромат

изпълваше стаята. Аса сложи по едно парче във всяка чиния.

– Имам хубаво червено вино. Искаш ли?

Наталия току-що бе отхапала голямо парче пица. Остави го в чинията, избърса

устата си и каза:

– О, господи, съжалявам, забравих да ти кажа моята голяма новина. – Очите ù

играеха весело. – Не само че съм копеле, но се оказва и че съм бременна с

копеле.

Прикри уста с ръка и избухна в истеричен смях.

Аса остави приборите. През всички тези години Наталия бе плувала бавно и

спокойно през живота. Очевидно тези дни бяха забравени. Реши да пропусне

виното и да си сипе нещо по-силно. И после да седне и да чуе всяка една

подробност.

След като изядоха пицата и след няколкото водки с тоник Аса беше почти

пияна. Наталия се бе облегнала на дивана. Изглеждаше странно добре, като се

има предвид, че я бяха зарязали, измамили, по някаква случайност един на

милион бе забременяла и току-що ù бяха казали, че баща ù не ù е баща. И това

само за една седмица.

Аса обърна чашата, извади едно ледено кубче, строши го между зъбите си и

попита:

– Какво мислиш да правиш сега?

– Не знам. Всичко е пълна каша. Меко казано. Но дори нямам сили да се срина.

Трудно ли ти е да говориш за тези неща с мен? Наистина, ако не се чувстваш

удобно… Ти си близка с майка ми и баща ми… с… Густав, исках да кажа.

– Не мисли за мен. Това, което ти казах преди, е истина: аз съм единствено на

твоя страна, Нат.

– Благодаря.

Телефонът на Наталия звънна. Тя погледа екрана.

– Трябва да вдигна. Не мисля, че може да стане по-зле. Поне това.

Тя сложи телефона до ухото си и се заслуша. Аса отиде да си направи още едно

питие. Когато се върна, Наталия бе приключила.

– Това беше доста кратък разговор. Кой беше?

– Джей О. – Наталия гледаше право пред себе си дълбоко замислена.

– Какво иска?

– Джей О ли?

– Да, той.

– О, просто се обади са ми каже, че съм уволнена.

41

Четвъртък, 24 юли

Следващата сутрин, един най-обикновен четвъртък, Наталия тръгна пеша из

центъра. Беше хубаво да излезе малко да се поразходи след вчерашния странен

обрат на събитията

Да, беше бременна от човек, за когото имаше подозрението, че е безскрупулен

психопат.

Да, беше безработна.

И да, току-що бе научила, че е незаконородено дете, плод от изневярата на

майка ù. И че вероятно семейството ù се бе отказало от нея. Но…

Но, и това беше най-важната част, беше здрава, имаше храна и покрив над

главата си. Можеше да бъде много по-зле.

Тя примигна зад стъклата на очилата си и обърна лице към топлото слънце.

После тръгна към стъкленото магазинче за сладолед и търпеливо изчака реда си.

Купи си ягодов сладолед във фунийка и седна на същата пейка, на която с Дейвид

бяха изяли хотдога си. Беше преди повече от три седмици.

Познаваше Дейвид Хамар от съвсем скоро. Не бяха минали и две седмици от

онази нощ, когато се любиха в Бастад. Не беше възможно човек, когото познаваш

от толкова кратко време, да окупира толкова голяма част от мислите ти. При това

този човек я беше използвал като част от игра. Наталия избута безплодните си

мисли настрани, защото заплашваха изключително деликатното ù душевно

спокойствие.

Тези дни настроението ù се променяше през няколко минути. Тотално

отчаяние, бездънна тъга, задушаващ бяс и това само в разстояние на секунди.

Беше изтощаващо. На някакво подсъзнателно ниво разбираше, че е в тежка

криза, но нямаше време за кризи. Не искаше да се предава. Искаше да се

съсредоточи върху нещата, които можеха да ù дадат сила, да ù дадат чувство за

контрол над положението. Ето защо прекара седмицата (като се изключи

гаденето сутрин, гаденето по всяко време на деня и тук-там някоя лоша новина) в

издирване и в телефонни разговори с всеки, когото бе срещала някога в

професионалния си живот и от когото можеше да поиска услуга. Беше се

свързвала със стари клиенти, брокери, управители на фондове и с всеки един от

тях бе обсъждала причините да трябва да я изслушат.

Защото щеше да направи всичко по силите си, за да може Дейвид да загуби на

генералното събрание. Изходът зависеше от решението там и тя щеше да

направи абсолютно всичко по силите си, за да провали плана му. Проблемът

беше, че неговата акция бе добре обмислена и планирана и той вече имаше

огромна преднина.

Наталия бавно ядеше сладоледа си, изгубена в собствените си мисли. Никога

преди не беше минавала през уволнение и всъщност никога не бе имала свободно

време за почивка и размисъл. Тя вдигна очи и се загледа в хората. Някои бяха

туристи, други бързаха по работа. Не се бе замисляла преди за разликата в

темпото. Един кораб наду сирената си и бавно се отдалечи от пристанището.

Едно дете ù помаха и ù се прииска да вдигне ръка и да му помаха и тя.

Ако всичко беше наред и ако задържеше бебето, другото лято щеше да е майка.

Беше толкова нереално. И какво щеше да прави с малката голяма подробност, че

мрази бащата на детето си? Дали лекарката беше права? Дали трябваше да му

каже, или поне веднъж да бъде егоист и да запази истината за себе си? Той и без

друго не искаше деца. Сам го беше казал.

Една сянка и едно тихо „Здравей” прекъснаха мислите ù.

Беше потънала в своя си свят.

Вдигна глава автоматично.

Като че ли мислите ù го бяха извикали и го бяха материализирали пред нея.

Защото това беше Дейвид. Сериозен и красив, както винаги. И шокът бе

парализиращ, въпреки че досега беше мислила за него, или може би именно по

тази причина.

– Здрасти – отговори тя. Стори го с нежелание, но дълбоко вкорененият ù навик

да бъде учтива все превес над чувствата. Не можеше да се сети какво повече да

му каже.

– Ранен обяд? – попита той и въпросително погледна сладоледа в ръцете ù. не

беше седнал и Наталия наклони глава назад, за да може да го види. Внезапната

му поява я бе разтърсила повече, отколкото самата тя допускаше за възможно,

но нямаше да му даде шанс да я види извадена от равновесие. Беше толкова

доволна от начина, по който напусна офиса му миналия петък, но това беше

преди седмица, а резервите ù от сила бяха на изчерпване.

Тя сви очи срещу слънцето, погледна към него и се опита по възможно най-

обективния начин да прецени човека, който я беше наранил толкова много. Дали

наистина… Или просто въображението ù си играеше с нея? Стори ли ù се, че

видя нещо в очите му? Какво изпитваше сега той, докато стоеше пред нея с това

загадъчно изражение? Съжаление?

– Искаш ли да изхвърля това? – попита Дейвид, защото явно тя нямаше какво да

каже.

Наталия погледна към остатъка от разтопения сладолед в ръката ù, който по

неизвестни причини бе забравила. Искаше да му каже, че сама може да си

изхвърли проклетия сладолед и че той може спокойно да заминава по дяволите,

но не биваше да изглежда дребнава и слаба. Искаше да е силна и разумна. Ето

защо му подаде сладоледа и се загледа в гърба му, докато вървеше към кошчето

за боклук. После се върна и седна на пейката до нея.

Не я докосна, просто се загледа в морето. Тя седеше с изправен гръб и сковано

тяло и гледаше право напред, без да вижда абсолютно нищо. Защо беше дошъл

тук? В Стокхолм имаше хиляди пейки, защо точно на тази?

По възможно най-деликатния и незабележим начин тя извърна очи леко

встрани, към него. Уви, той се обърна към нея точно в същото време и тя се

почувства изобличена. Този пронизващ поглед и цялата тази енергия в него...

Наталия първа извърна поглед. Напрежението между двама им беше толкова

силно, че тя едва успяваше да вкара въздух в дробовете си. Или може би само тя

усещаше това напрежение?

Може би той не изпитваше нищо. Просто спеше с жените, после ги смазваше, а

след това ги издирваше, докато седят спокойно на някоя пейка, за да дойде да

седне до тях, без изобщо да му пука. Сигурно бе имал и други, докато е бил с нея.

Може би тя беше една от многото. Гневни сълзи заплашваха да потекат от очите

ù. Не, нямаше да седи тук и да му позволява да я гледа как се срива. Трябваше да

е хладна, небрежна. И да се махне оттук.

– Наталия… – започна той.

– Какво, Дейвид? – прекъсна го тя. Гласът ù беше леден, гневен, но по-добре

така, отколкото тъжен и пораженчески. В момента това беше единствената ù

мисъл. Всичко беше по-добре, отколкото да се разциври. – Какво изобщо можеш

да ми кажеш?

– Разбирам, че си ядосана – заговори успокояващо той, сякаш тя беше някакво

истерично дете. Наталия едва не се задуши от бяс. И тогава гневът ù експлодира.

Значи той разбирал! Мамка му, колко разбран бил този човек! Наталия сви

пръстите си в юмруци, после ги изпъна, пак ги сви и пак ги изпъна. Така

събираше силата си, още от дете. Вдиша дълбоко. Това беше силата, на която

винаги можеше да разчита и която ù бе помогнала да мине през всички

трудности в детството и зрелите ù години, призова я до последния наличен грам.

Сърцето ù биеше толкова силно, чак я болеше. И тогава направи нещо, което

никога досега не бе правила. Нещо, с което винаги се бе гордяла, че е извън

методите ù на борба. Тя удари, рани го точно там, където знаеше, че ще го

заболи най-много.

– Не, не съм ядосана – започна тя и чуваше дори през кънтежа в ушите си, че

успява да звучи ужасно спокойна. Макар че не беше и искаше да го нарани, да го

накара да кърви. – Защо да съм ядосана? Знаеш от какво семейство съм. Хора

като мен могат от време на време да се позабавляват с отрепките на обществото,

но мога честно да заявя, че за мен не е означавало повече, отколкото за теб. – Тя

изтупа една троха от ръкава си, изгледа го студено, с онзи високомерен поглед,

който притежаваше всеки един надут аристократ, който бе виждала в живота

си. – Но честно казано, Дейвид, да прекарам малко време с теб беше добра

промяна но… Е, не знам как да е се изразя по-деликатно… започваше малко да

ме уморява и така или иначе нямаше да издържа още дълго време.

Още преди последните думи да излязат от устата ù, Наталия знаеше, че е

отишла прекалено далеч. Лъжата беше толкова грозна. Звучеше сякаш Дейвид

беше нещо мръсно, сякаш изпитваше отвращение от него. Лицето му се вкамени.

– Е, щом така виждаш и усещаш нещата… – започна той и тя буквално видя как

се задави с думите. Никога досега не го беше виждала толкова ядосан.

– Дейвид, аз… – започна тя, защото вече съжаляваше за казаното. Беше много

под нейното достойнство да лъже, да го омаловажава и смазва по този начин. –

Трябваше да… – Но той вече не я слушаше. Цялото му лице се беше променило.

Веждите му се събраха, объркването и концентрацията правеха чертите му още

по-сурови и тя разбра, че погледът му е съсредоточен върху нещо зад нея.

Наталия се обърна по инстинкт. Дейвид стана от пейката и тя усети как

безпокойството и хаосът, който го обвиваха досега, се разстлаха над цялото

място. И тогава Наталия видя какво или по-скоро кой беше предизвикал

реакцията му.

Беше тя.

Красивата блондинка от снимката, която Дейвид държеше в разкошно

обзаведения си хол – снимка, която Наталия не биваше да вижда онзи единствен

път в дома му. Жената имаше по-дълга коса и по-силен слънчев загар, отколкото

на снимката, но със сигурност беше същата. Докато крачеше забързано към

Дейвид с високите си скъпи обувки, от нея се излъчваше радост и здраве.

Когато се доближи, тя се хвърли в ръцете му, зарови тялото си в прегръдката

му. Жестът беше толкова интимен, а Дейвид я държеше, сякаш искаше да я

брани и в същото време да ù покаже колко много я обича. Наталия ги гледаше и

се насили да потисне болката. Защото я болеше, независимо че го мразеше. И

въпреки всичко не можеше да откъсне очи

– Знам, че трябваше да не мърдам от кафенето – каза жената, енергично посочи

към заведението недалеч от тях и се усмихна извинително. Гласът ù беше нежен

и имаше акцент, който Наталия не разпозна. Шведският ù беше перфектен, но

нещо в ритъма и произношението ù навяваше мисълта за чужда държава.

Жената погледна колебливо към нея, но не даваше вид да е разтревожена или

смутена. Сякаш беше напълно сигурна в ролята си в живота на Дейвид. Наталия

видя всичко, което ù беше необходимо – любовта между тях двамата. Беше

очевидна, дори за случайните минувачи, а за Наталия, която гледаше особено

внимателно, беше… о, толкова болезнено. Топлина и любов, каквито никога

досега не бе виждала в Дейвид, една мекота в чертите на лицето му, която се

заби като юмрук в стомаха ù.

Русата жена сложи длан на бузата му. Дългите ù пръсти светеха от пръстени с

онзи блясък, с който греят само истинските камъни.

– Липсваше ми – каза нежно тя, но с лек укор. – Толкова дълго те нямаше. –

После се обърна към Наталия. Ръката ù беше все още около рамото му. Наведе

леко глава към гърдите му, сякаш да ù покаже на кого принадлежи той. На

устните ù се появи усмивка, но очите ù категорично и ясно казваха на Наталия,

че това е нейна територия.

– Здравей, Каролина – каза той, но гласът му беше скован и сконфузен. – А това

е Наталия.

– Здрасти – каза Каролина, но не подаде ръка. Наталия също нямаше намерение

да се здрависва. Измърмори нещо като поздрав и стана от пейката.

Слънцето гореше гърба ù. Беше топло, прекалено топло. Капки пот се стичаха

по тялото ù и си помисли, че ще умре, ако веднага не пие нещо студено. Тя

стисна чантата си, погледна ги за последен път и си тръгна. Не каза довиждане,

не се сещаше какво да каже на тези двамата, които я бяха изключи автоматично

от живота си, сякаш беше никоя, сякаш беше нищо. Когато заплака с глас, се

надяваше само да се е отдалечила достатъчно от тях.

Дейвид проследи Наталия с поглед. Взираше се в нея дълго, толкова дълго,

сякаш за нищо на света не можеше да откъсне очи от нея. Гърбът ù беше

изправен, изглеждаше спокойна, но той забеляза шока ù, когато Каролина се

появи.

Той пое дъх и се опита да се успокои. Наталия му каза, че за нея е било само

игра, че започвала да се отегчава и тогава земята се разлюля под него. И после

Каролина се появи най-неочаквано. Това не беше в стила на Каро. Беше я

помолил да остане да го чака в кафенето и тя винаги изпълняваше каквото ù се

каже. Но не можеше да ù се сърди, че дойде при тях. Просто всичко беше

толкова объркано. Беше ужасно сложно.

Каролина докосна ръката му.

– Наред ли е всичко?

Дейвид кимна.

– Това ли е тя? – попита тихо Каро.

Дейвид застина. Понякога Каролина беше ужасно наблюдателна.

– Какво искаш да кажеш?

Но не успя да прозвучи безразлично. Каролина едновременно го познаваше

ужасно добре и изобщо не го познаваше. Знаеше всичко и нищо. Той я притисна

в прегръдката си, а тя зарови лице в гърдите му.

– Не съм свикнала с толкова много хора. Може ли да си отидем у дома?

Той кимна, облекчен, че няма да продължи да пита за Наталия.

– Да, разбира се.

– И… Дейвид… – Тя обърна лице нагоре към него и той веднага разбра какво

предстои. Нямаше да се откаже да пита. – Трябва да поговорим.

42

През последните няколко дни Питър буквално се бе пренесъл да живее в

„Инвестум“. Баща му също стоеше в офиса от ранни зори до късен мрак. Сякаш

има някакво значение къде ще спим, помисли си Питър.

Беше му много трудно да види някакъв шанс да се излезе от кризата.

Единственият изход беше пълна катастрофа. Но семейството му беше твърдо

решено да се бори, което означаваше, че той също трябваше да се включи в

редиците. Много по-лесно беше да се носи по течението, отколкото да се плува

срещу него. А и истината беше, че ако загубеха „Инвестум“, неговото бъдеще

щеше да бъде сериозно застрашено. Приятелите му, колегите му, всички, които

познаваше, щяха да погледнат на него като на най-големия неудачник и

некадърник.

Той разтърка очи и вдигна поглед точно когато баща му влезе в офиса му с

помръкнало изражение.

– Трябва да погледнеш това – каза Густав и му подаде кафява папка. Питър я

отвори и започна да нарежда големите снимки върху бюрото си.

– Това от частния детектив ли е? – попита той. Преди няколко дни Питър го бе

наел да следи Дейвид Хамар и да докладва за всяко негово движение.

В това нямаше нищо странно. Всеки го правеше, а „Инвестум“ – през цялото

време. Никак не беше зле да имат идея какво прави конкуренцията им. Като цяло

беше само пилеене на пари, но понякога…

Питър започна да разглежда снимките.

Не разбираше. Защо Дейвид Хамар бе говорил с Наталия? Погледна по-отблизо.

Това беше в парка. Ако се съдеше по датата в долния ъгъл, снимките бяха от

днес.

– Познават ли се? – попита той, но не можеше да проумее. Колко близки бяха

сестра му и Дейвид, който… всъщност седеше доста близо до нея. – Искам да

кажа извън работа?

– Познават се – отговори раздразнено Густав. Нещо в гласа на баща му разбуди

подозрението, че той премълчава нещо важно, но после върна поглед към

снимките и веднага забрави за Дейвид и Наталия. Дъхът му секна.

Това не можеше да е истина.

Питър гледаше снимката в тотален шок. Тя беше. Наистина беше тя.

Каролина.

На снимката беше пораснала, истинска жена, красива и с интелигентно

излъчване. Не беше онова момиче, което помнеше. Питър би я разпознал

навсякъде, винаги. Все още си представяше чертите ù, когато се събуждаше,

облян в пот. Понякога си мечтаеше за нея дори и денем. Снимките на бюрото му

изглеждаха като кадри от детективски филм. Снимани в близък план.

Каролина.

Господи.

– Жива е – прошепна. Гласът му да заглъхна. Бавно погледна баща си. – Ти ми

каза, че е мъртва. Но тя е жива.

43

Петък, 25 юли

Дейвид се взираше в монитора. Всъщност през последния половин час не

правеше нищо друго, освен да следи с празен поглед таблиците с цифри. Не

можеше да спре да премисля срещата от вчера.

Беше глупаво да отива при Наталия. Сега вече, след като разговорът беше факт,

той напълно осъзнаваше грешката си, но когато станеше дума за нея, не беше в

състояние да вземе умно решение.

Той затвори компютъра и стана.

Погледът в очите на Наталия, когато Каро дойде…

Никога не бе искал да се срещнат точно по този начин. Всъщност не

искаше изобщо да се срещат. Щеше да е пълна лудост да се опита да се свърже с

Наталия. Но Дейвид имаше нужда тя да разбере. Не искаше да го мрази

излишно – ако изобщо омразата можеше да се раздели на излишна и неизлишна.

Тръгна към прозореца, пъхна ръце в джобовете и пак се върна към мислите,

които просто не го оставяха на мира. Не искаше Наталия да го мрази. И работата

беше, че той всъщност... наистина можеше да ù обясни всичко за Каролина.

Всичко останало беше задействано и нямаше връщане назад, но Наталия

заслужаваше обяснение. Лично от него.

Дейвид взе телефона си, намери номера ù и набра, преди мозъкът му да

започне да го убеждава, че това е голяма грешка.

Продължаваше да дава свободно. Заета ли беше? Дали бе видяла, че е той и не

искаше да вдигне? Когато го прехвърли на пощенска кутия, той затвори.

Погледна пак през прозореца. Навън жегата се носеше на талази. Това беше

знак, че вече наистина трябваше да се прости с нея. Завинаги.

Майната им на знаците. Набра пак и зачака нетърпеливо.

Тя вдигна на третото обаждане.

– Ало?

Звучеше напълно безцеремонна, но Дейвид се радваше, че поне му вдигна.

– Здравей. Благодаря, че ми вдигна.

Дълго мълчание.

– Дейвид – каза тя и последва нова дълга пауза. Най-сетне проговори. – С какво

мога да ти бъда полезна?

– Бих искал да се видим. Да обясня.

– Няма нужда да ми обясняваш нищо.

– Да разбирам ли, че ми нямаш доверие?

– Да, така го разбирай.

Той погледна часовника си. Беше четири следобед.

– На работа ли си още? – Тя не отговори веднага и Дейвид надуши някакво

колебание, нещо неясно.

– Не – каза кратко тя.

– Може ли да се видим? – Не можеше да говори за тези неща по телефона, или

поне така се опитваше да се убеди. Истината беше, че искаше да я види.

– В националния музей съм – каза след поредна много дълга пауза. Все още

беше рязка и лаконична, но поне не му отказа.

Дейвид веднага се сети какво прави там.

– В залата с иконите? – попита и веднага си я представи сред красотата на

всички онези безумно красиви руски икони.

– Да.

Дейвид се замисли. Беше напълно сигурен, че го следят. Беше забелязал колата

и фотоапарата, а не искаше да я виждат с него. Но в петък следобед? В средата

на лятото? Кой щеше да ги види в малката зала с руските икони? Шансът беше

наистина минимален.

– Можеш ли да ме изчакаш петнадесет минути? Идвам веднага.

– Добре – отвърна тя и веднага затвори, без да му даде възможност да каже

нещо друго.

Дейвид отвори вратата на офиса си и извика:

– Джаспър, можеш ли да дойдеш за малко?

Момчето влезе с усмивка на устните и бележник в ръка.

– Слушай внимателно. Не, не си води записки. Имам нужда от помощта ти.

Вземи колата ми – започна той и се опита да не звучи прекалено мистериозно

като в криминален филм, но трябваше да внимава заради Наталия. – Вземи

колата ми и карай. – Извади ключовете си и ги метна на Джаспър, който ги улови

нетърпеливо.

– Бентлито?

– Имаш ли някакво сако, костюм? – попита Дейвид и огледа ленените панталони

и тениската на момчето. Джаспър кимна.

– Искаш някой да си помисли, че аз съм Дейвид Хамар? – Джаспър се

усмихваше щастливо, сякаш нямаше нищо странно в това да се направи на шефа

си, в случай че някой го следи. Лицето му засия още повече. – Мога да взема

това – каза и посочи сакото на Дейвид, което бе правено по поръчка в „Свиле

Роу“ през пролетта. – А ти можеш да вземеш тениската ми. Ще взема и

слънчевите ти очила. „Рей Бан“ е запазената ти марка.

Дейвид поклати глава.

– Можеш да вземеш сакото, но очилата не ги давам. – Огледа високото слабо

тяло на момчето и си помисли, че номерът може и мине. – Добре, дай ми

тениската си – каза с въздишка. Тук някъде трябваше да има и чифт панталони.

*

Наталия стоеше срещу дебелото защитно стъкло на стара икона и я зяпаше

невиждащо.

Много добре знаеше, че от всички глупости, които бе извършила напоследък, да

се съгласи на среща с Дейвид беше черешката на тортата. Но нищо в живота ù

не вървеше както трябва, затова и му вдигна и затова се съгласи да се видят,

въпреки че съзнанието ù крещеше НЕ.

Полагаше огромни усилия да се концентрира върху икони, а сърцето ù удряше

като задействана бомба. Тръгна сред изложените експонати. Някои бяха

безценни, истински шедьоври зад дебели непробиваеми стъкла. Напомни си, че

това не е среща. Дейвид принадлежеше на друга жена. И я беше излъгал. Не

само за връзката си с блондинката.

Жената имаше датски акцент, хрумна ù неочаквано.

Наталия сложи малко балсам за устни, прибра го в чантата си и старателно я

затвори. Знаеше, че изглежда спокойна и елегантна и това беше достатъчно да ù

донесе поне малко удовлетворение.

Ако не повърнеше на пода, всички щеше да мине добре.

Чу тих звук, вдигна поглед и го видя.

Облечен в черно, с широки изпънати рамене, Дейвид заемаше почти цялата

врата. Наталия усети как дробовете ù отказват да работят, а косъмчетата по

цялото ù тяло настръхват. В музея имаше климатик и таваните бяха много

високи, но изведнъж ù е стори, че някой бе изсмукал въздуха от малката зала.

Дейвид влезе с големи тихи крачки и спря пред нея, без да я докосва.

– Благодаря, че изчака – каза тихо той.

– Обичам икони – отвърна тя, благодарна, че гласът ù прозвуча нормално

въпреки оглушителния шум в главата ù. – Мога да остана тук завинаги.

Тя тръгна към следващия експонат. Не можеше да понесе убийственото

напрежение между телата им.

През целия ù живот ù бяха вкарвали като с бормашина правила за поведение и

вежливост – стой мирно, изправи гърба, кажи „благодаря“, – но сякаш всичко,

което бе учила и прилагала през годините, сега се изпари. Мозъкът ù беше

съвършено празен и не бе способна да завърже дори най-елементарен разговор.

Не очакваше, че ще я заболи толкова силно да го види пак. Не я беше докоснал,

едва се бяха погледнали, но самото му присъствие давеше всяко едно нейно

сетиво, изпълваше я цялата, заемаше цялото пространство и изсмукваше въздуха.

Тя спря пред една икона. Той също спря. Голата му ръка (понеже кой знае защо

беше по тениска) леко докосна нейната и Наталия едва не изскочи от кожата си.

Нямаше никакво обяснение за противоречивите емоции, които се бореха за

надмощие. Трябваше да го мрази, и наистина го мразеше, но в същото време

спомените за това, което бяха преживели заедно, за смеха, за интимните

разговори, за потния секс, за онази близост между двамата… Дейвид я бе видял

такава, каквато никой друг човек на света не я беше виждал. Или се беше

объркала? Възможно ли е човек да направи чак толкова голяма грешка? Преди

няколко седмици Дейвид Хамар беше една важна екстра към съществуването ù.

Сега го усещаше като човек, около който се въртеше цялото това съществуване.

Беше наистина непоносимо.

Дейвид кимна към експоната.

– Красива е – каза нежно.

Тази икона беше една от най-малките, но всъщност беше любимата на Наталия.

Това беше второто ù посещение тук. Днес бе дошла да потърси малко

спокойствие. Руското изкуство имаше изключително силно влияние върху нея,

някак ù напомняше за родословното ù дърво, за едно наследство, което никой

друг в семейството ù не зачиташе и не ценеше.

Нито майка ù, нито баща ù се бяха обаждали от онази вечер, когато отиде да им

каже. Беше се опитала да се свърже с баща си, но той не ù вдигна. Майка ù също

не отговори на няколкото ù позвънявания. Телефонът звънеше многократно и

след това неизбежно я препращаше на безлична гласова поща. Питър ù вдигаше,

но всеки път звучеше раздразнен и ядосан и почти не слушаше предложенията ù

как да се мобилизират срещу завземането на „Инвестум“. Александър също не ù

бе отговорил. Може би цялото семейство се опитваше да я избута от кръга си, да

се правят че не съществува?

Сълзите заплашиха да размажат образите пред очите ù. Не знаеше дори дали

братята ù знаят истината за нея. Никой не казваше нищо.

– Иконата гостува временно. Принадлежи на Ермитажа. – Всяко нещо в главата

ù беше напъхано в отделни кутии. Безработицата в една. Дете с неизвестен баща

в друга. Бременност в трета. Избута всичко настрани, затвори капаците на

кутиите и се опита да се концентрира върху настоящия момент. Щеше да се

наложи да се справя с всяка една катастрофа в живота си, но едно по едно.

Лицето на Мадоната беше меко и нежно. Ореолът беше направен от скъпоценни

камъни, които блестяха с богати цветове. Въпреки че беше много малка, иконата

имаше странно силно влияние и с някаква магнетична сила провличаше

енергията в цялото помещение към себе си. Според табелката вляво, стойността

ù беше определена като „безценна”.

– Прилича на теб – каза Дейвид, оглеждайки лицето на Мадоната. – Силна и

непоклатима.

– Благодаря. Може би.

Не беше сигурна, че „непоклатима“ е любимият ù комплимент но искаше да

изглежда силна. Особено сега, когато беше така лесно ранима и крехка.

– Хей, Наталия – започна той. Гласът му беше натежал от сурова емоция.

Звучеше напълно откровен. – За това, което се случи вчера…

Паниката се надигна с бясна скорост.

– Не е нужно да ми обясняващ нищо – побърза да го прекъсне. Преглъщаше,

преглъщаше. Не, не плачи, не задавай милион въпроси. Просто трябва да

преминеш и през това и после край, каза си строго.

Но ревността ù беше злокобна. Никога повече нямаше да гледа с презрение на

хората, които изпитват ревност. От този момент щеше да разбира и да съчувства

на отчаянието и безнадеждността, които идваха с ревността. Опита се да се

хване за последните опърпани парчета от достойнството си. Не моли, Наталия,

не моли. Бъди непоклатима.

– Каролина ми е сестра – каза той и я погледна право в очите. Светлината в

музея беше приглушена, но Дейвид изглеждаше откровен. Не примигна, не

отмести поглед.

Беше толкова неочаквано, че в началото Наталия не разбра какво изобщо ù

казва. Тя отмести поглед и се загледа в празното пространство, опитвайки се да

асимилира думите му. Не можеше да си спомни кога Дейвид я беше гледал по

този начин. Сякаш оголваше цялата си душа пред нея.

– Но ти каза, че нямаш никакво семейство – припомни му тя и се насили да

погледне пак в лицето му, да се въоръжи със смелост и да подложи думите му на

дисекция. Да не позволява на собствените си емоции пак да я измамят. Емоциите

нямаха нищо общо с истината. Те подвеждаха. – Каза, че сестра ти е мъртва. –

Подозрението ù нарастваше. Дейвид пак лъжеше. Със сигурност.

– Преди те излъгах, но сега ти казвам истината. – Наталия се запита как бе

успял пак да прочете мислите ù. – Каролина е малката ми сестра.

Наталия сложи ръка върху стъклото пред иконата, макар че имаше голяма

табелка „Не пипайте експонатите“. Дано само не съм задействала някаква

аларма.

– Ти подиграваш ли ми се?

– Никой не знае за нея. Никога не съм казвал на никого, дори на Майкъл. Ти си

първият човек, който знае. Исках да ти кажа вчера. Но това не е само моя тайна,

а и нейна. Пазихме я почти двадесет години. – Той поклати глава. – Не мога дори

да повярвам, че го казвам на теб.

– Тя знае ли, че ми казваш?

Но защо да е тайна. Хората нямат тайни братя или сестри, нали?

Очевидно целият свят имаше тайни. Но защо не? Тя самата беше извънбрачно

дете. И щеше да има тайно бебе. Защо пък Дейвид Хамар да си няма мистериозна

сестра? Това беше някаква сапунена опера. Изведнъж ù се прииска да избухне в

истеричен смях.

– Да – отвърна Дейвид. – Вчера говорихме дълго. Знае, че ти казвам. Тя… не

беше никак добре и аз я пазех. – Той се усмихна. – Ако питаш нея, ще ти каже, че

съм я пазил прекалено много.

– Болна ли е? – Наталия тревожно изучаваше лицето му.

Той наистина имаше сестра.

Сестра, не жена.

– Тя е… доста крехка. – Дейвид млъкна, сякаш се поколеба. – Но има и друго,

Наталия, и мисля, че ще ти е много неприятно да го чуеш.

Разбира се, че има още и разбира се, че ще е ужасно за слушане.

Опита се да си спомни кога животът ù се бе превърнал в мелодрама, пълна с

хаос и тайни.

– Кажи ми.

Дейвид се огледа, но в залата все още нямаше никой.

– Да седнем – каза той и посочи пейката. – Причината да бъде обявена за

мъртва, беше, че срещу нея имаше много сериозна закана и животът ù беше в

опасност. Решението беше взето преди много години, за нейно добро и за да я

предпазя.

Наталия си спомни, че докато гледаше жената, наистина улови някаква ефирна

нежност, някакво усещане, че пред теб стои нещо толкова крехко и ранимо, като

че този свят не беше съвсем за нея.

Погледна Дейвид въпросително.

– Когато бях в „Скогбака“, цялото ми семейство живееше там, в общежитията.

Майка ми работеше в една кръчма. Смените ù бяха много дълги през нощта и

често я нямаше у дома.

Лицето му помръкна. Очите му блуждаеха.

– Една вечер Каролина беше нападната и жестоко потрошена и трябваше да

остане в болница доста дълго време. Това беше кулминацията на цялото

унижение и тормоз, на което бе подложено семейството ми. А този терор

продължаваше вече много време. И продължи и след нападението. Хората

говореха, че цялото ни семейство е на прицел. Една малка общност, към която

ние не принадлежахме. – Той млъкна, поклати глава, прокашля се и продължи: –

Накрая стана толкова зле, че майка ми реши да изпрати Каро в Дания.

– Дания? Защо в Дания?

– Каро винаги е била различна, много чувствителна, крехка. След нападението

тя се затвори в свой си собствен свят. Лекарите казваха, че изживява сериозна

травма, но не знаеха какво да правят с нея. Мама чу за някакъв лекар, който бил

специалист по… такива травми. Работел предимно с такива пациенти. Мама

наистина беше отчаяна, иначе никога не би се разделила с Каро. – Дейвид

погледна към пода. За първи път говореше с някого за това. – Каро се премести в

Дания. Беше само на петнадесет, но промяната ù се отрази добре. Живееше в

провинцията, до морето. Това ù помагаше да се… излекува. – Дейвид млъкна и

Наталия се опита да си представи. Една малка общност, която се бе обърнала

срещу невинно семейство аутсайдери.

– Мама така и не се възстанови – продължи той с нежен глас и Наталия си

представяше младия мъж, стъпил едва с един крак в големия свят, който се е

тревожел и се е опитвал да се грижи за майка си и сестра си. – Постепенно се

отдалечихме. Ние тримата. Каро остана в Дания, аз се преместих да уча в

Стокхолм. Мама почина, докато бях в икономическия университет.

– Но е останала там, въпреки всичко, което се е случило?

– Да. Отказа да замине с мен. Майка ми можеше да бъде много твърдоглава.

Наталия се усмихна леко при мисълта, че Дейвид беше взел упоритостта и

ината си от майка си.

– Ако изобщо може да се умира от разбито сърце, то мама почина точно от това.

И аз не можах да ù помогна. Виждахме се рядко и един ден нея просто я нямаше.

Дори не знаех, че е била толкова болна. Пневмония, която не излекувала

навреме. Толкова глупаво. На погребението казах на всички, че Каро е починала

и никой не го постави под съмнение. Може би не беше правилно, но тя наистина

се възстановяваше в Дания и ми се стори най-безопасното обяснение. Едва преди

няколко години започна да излиза и да се вижда с хора. – Усмивката му беше

много тъжна. – Да заприличва на останалите. Сега почти няма следи от това,

през което премина. Но нека не го обсъждаме повече. Аз не мога, а тя…

Всъщност не знам за нея.

Сърцето на Наталия блъскаше, искаше да изскочи. И подозираше, че има още,

че ù спестяваше нещо.

– Но... какво точно се случи? – прошепна тя в тихата зала.

– Каролина беше изнасилена. – Думите му бяха спокойни, но тя знаеше колко

много му бе струвало да ги изрече. Ледена пот се стече по цялото ù тяло. – Беше

гнусно изнасилване – продължи, прокара длан по лицето си, наведе се напред и

облегна лакти на коленете си. Изглеждаше напълно смазан. – Разбира се, всяко

изнасилване е ужасно. Но това… Мислех, че Каро ще умре. Беше кошмар. И

обвинявам себе си.

– Не! Защо?

– Каро винаги е била по-особена. Дори преди това. Трябваше да съм си у дома с

нея. – Погледна нагоре. – Мама беше на работа, а Каро не обичаше да остава

сама. Но аз бях млад и безразсъден. Не исках да седя у дома и да се правя на

бавачка на малката си сестра. И се изнизах. И те са дошли и... – Млъкна.

Наталия се опита да си представи – едно крехко петнадесетгодишно дете само у

дома. Нахлуват мъже, ограбват я, нараняват я завинаги.

– Но кои са били?

– Четирима от училището ми. Каро ги познаваше и те я измамили, за да ги

пусне да влязат. Мислела, че са дошли с добро. Каро винаги виждаше само

доброто в хората. Тя беше невероятно сладка, като всяко едно момиче в тази

възраст. Но те са искали да си отмъстят на мен. Аз съм бил крайната цел.

– Ти?

– Бях се сбил с някои от по-големите. И тези четиримата искаха да ми дадат

добър урок.

Това звучеше като пълна лудост, все едно се бе случило по време на война.

Мъже отмъщават на жени и деца.

– Наталия, много ми е трудно да ти го кажа, но... Питър беше едно от тези

четири момчета.

– Питър? – премигна тя, все още осмисляйки последното изречение. – Кой

Питър?

Дейвид не отговори. Тя го погледна, чутото започна бавно да потъва в нея и

тогава Наталия беше принудена да проумее и невероятното.

Разбира се. Това обясняваше всичко.

Но беше... отвратително. Дейвид със сигурност не искаше да каже...

– Не – прошепна тя.

Дейвид я погледна и каза със спокоен глас:

– Има и друго.

– Друго?

Как беше възможно да има и друго? Каквото и да бе очаквала да чуе в началото

на разговора, то със сигурност не беше и това!

– Разбира се, такова престъпление трябва да се докладва. Аз бях напълно

обезумял. Майка ми се обади в полицията, в училището. Но всичко беше

потулено. Разбираш ли? Баща ти, един от най-големите спонсори на училището,

и директорът го покриха. Казаха че вината била на Каро, че тя ги поканила.

Знаеш как стават тези неща.

Наталия кимна. Това се случваше всеки ден. Изнасилваха момичета и

прехвърляха вината върху тях. Двойна атака.

– Семейството ми постоянно получаваше заплахи, имената ни бяха стъпкани в

калта. Не можеш да си представиш нещата, които хората говореха за Каро. Беше

нечовешко. И когато се опитах да отида пак до полицията… е, виждала си гърба

ми. Питър и неговите приятели направиха това. След това майка ми ме

умоляваше на колене да спра и да оставя нещата така, за да не стане още по-

зле. – Дейвид поклати глава. – И аз спрях. Заради нея. И започнах да уча.

Мислех, че това е единственият начин да си го върна. Да стана толкова силен, че

никой никога повече да не причини нещо на семейството ми.

Наталия не можеше да диша. Гърдите ù горяха.

Дейвид унищожаваше семейството ù. Заради нещо, което брат ù и баща ù бяха

направили. Това беше вендета, кръвна вражда, отмъщение. От онези, за които

четеш само в книгите.

Гадеше ù се.

– Наталия?

Гласът му идваше до нея сякаш от километри, далечен и изкривен. Не можеше

да диша, не можеше да седи на едно място. Стана, стиснала чантата си.

Стискаше, докато престана да усеща пръстите си.

– Имам нужда от минутка да… – прошепна тя.

Дейвид вече стоеше пред нея.

– Съжалявам, наистина. Но исках да ти кажа коя е Каро, защото съм сигурен, че

си помислила друго.

Наталия не знаеше какво да каже. Цялата младост на този човек бе посветена

да брани семейството си от жестокостта и заплахите, от нейното семейство. И

после бе посветил целия си живот да планира отмъщението си срещу тях. За

стореното от баща ù. За стореното от Питър. Не, това беше прекалено много.

– Оттогава най-голямата ми мотивация е да осигуря бъдещето на Каро.

– Като си отмъстиш на всеки забъркан – каза тя и изведнъж всичко ù стана

кристално ясно. Траекторията, в която се бе изстреляла кариерата му. Всички

хора, които бе съсипал абсолютно безцеремонно, бяха забъркани в случилото се в

„Скогбака“. В изнасилването, в потушаването и в заплахите. Всички тези статии

не бяха измислица. Бяха самата истина. Това беше неговият план за отмъщение.

– Директорът и всички останали? Ти си ги унищожил. Един по един. Нали?

Завзел си компаниите им, съсипал си домовете им, преспивал си със съпругите

им. Това не са лъжи. А истина. Били са мъжете, които са изнасилили сестра ти,

нали?

– Това беше бизнес.

– Това е отмъщение.

– Има ли значение?

Да, в нейния свят имаше значение. Може би не в неговия, но за нея имаше

разлика между бизнес и лично отмъщение.

– Това ще те унищожи като човек – каза тя и се запита дали вече не го беше

унищожило. – Не го ли разбираш? – умоляваше го тя. – Те са сгрешили и сега си

плащат за грешката. Разбирам какво изживяваш,но нищо добро не излиза от

отмъщението. Наистина ли вярваш, че майка ти щеше да пожелае да постъпиш

точно така? Това ли мислиш, че е искала за теб? И за двама ви?

– Не можеш да знаеш какво би искала майка ми – каза той и облегна рамо на

стената. После бавно скръсти ръце пред гърдите си. – Самата идея, че си мислиш,

че знаеш какво би направила майка ми, е просто арогантна. Наталия, ти

наистина не разбираш колко далеч си от реалността в твоето балонче,

подсигурено от синята ти кръв. Нямаш представа как изглежда животът през

очите на повечето хора.

Колкото и да е странно, тези думи наистина я жегнаха.

Досега бе мислила, че той я вижда истински, че оценява нейните лични битки,

че вижда отвъд името, дълбоко отвъд потеклото и външните аристократични

белези. Но сега се оказа, че за него е била само една празноглава, затворена и

невежа жена за секс от висшето общество.

Очевидно глупостта и унижението нямаха граници.

– Ние имаме напълно различен произход – продължи той, леко наклони глава и

започна внимателно да изучава лицето ù. – Можеш ли наистина да кажеш с ръка

на сърце, че си спала с мен, просто защото ти се е сторило интересна и забавна

промяна, че хора като вас… как по-точно се изрази вчера?

– Съжалявам за това – каза тихо тя. – Не биваше да го казвам и не е вярно.

Съжалявам.

– Не си казала нищо по въпроса, че твоето семейство стои в дъното на всичко

това. Разбирам, че не ме понасяш, но какво мислиш за тях? Какво мислиш за

това, което направиха? Не си ли поне мъничко ядосана и на семейството си?

– Аз…

– Не ми вярваш. – Беше убеден в правотата на думите си. – Една част от теб

мисли, че лъжа.

Наталия сведе поглед,

– Не знам в какво да вярвам – отговори съвсем искрено тя. Дейвид звучеше

напълно честен и открит, но историята беше толкова гнусна. Възможно ли бе

брат ù да направи нещо толкова брутално? Възможно ли беше цяла общност да се

обърне срещу едно беззащитно семейство?

Но да, вярваше му.

– В такъв случай е вярно, че аз съм била част от плана за отмъщение – каза тя и

изгуби почва под краката си. Питър бе изнасилил Каролина и Дейвид си беше

отмъстил, като бе легнал със сестра му. – Малка компенсация за това, което е

направил Питър – добави равно тя.

Всичко беше толкова гадно, опетнено, мръсно.

Очите на Дейвид бавно се присвиха и Наталия потръпна.

– Питър и приятелите му изнасилиха Каролина по най-жестокия възможен

начин. Физически и психически ù причиниха неща, които не можеш изобщо да

си представиш. Ти искаше да правиш секс с мен. Разликата не ти ли се струва

очевидна? Ти беше повече от доволна да спиш с мен.

Тя кимна и придърпа шала около врата си.

– Да, това е очевидна разлика. Но знаеш ли какво мисля аз?

Той поклати глава.

– Ти го правиш заради себе си, защото обичаш да отмъщаваш. Обичаш силата,

която отмъщението ти дава – каза тя и го погледна в очите. – Използваш това,

което се е случило със сестра ти, като извинение да правиш пари и да ставаш все

по-влиятелен. И обичаш да манипулираш хората.

– Не съм те манипулирал за нищо, и ти го знаеш много добре.

– Не биваше да се свързваш с мен, да купуваш онзи билети, да флиртуваш.

Просто трябваше да ме оставиш на мира.

– Но аз не исках да те оставя – прекъсна я той и застана пред нея. Тя направи

крачка назад. – Можеш да се убеждаваш колкото си искаш, че съм те измамил,

ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но това, което се случи между

нас... –говореше тихо и дрезгаво и се приближаваше все още повече. – Ти го

искаше точно толкова силно, колкото го исках и аз.

Беше толкова близо, че сега се извисяваше над нея като кула. Наталия направи

още една стъпка назад и усети стената зад гърба си.

– Но вече никога не може да има нищо между нас. – Гласът ù започна да ù

изневерява и тя се прокашля. – Ти си ги знаел от самото начало, а аз – не. Това е

огромната разлика. Поне за мен.

– Само защото няма бъдеще, не означава, че не бива да бъде хубаво сега – каза

тихо той.

Капки пот се стичаха от челото ù. Какво правеше? Дейвид вдигна ръка и я

погали. Така нежно, така невероятно меко. Палецът му докосна бузата ù, погали

я като с най-меката четка на света.

Не можеше да диша.

– Какво правиш? – прошепна и прозвуча, все едно се дави. Нежното докосване

бе така неочаквано, че тя се оказа напълно неподготвена да се справи със

залелите я чувства. Той сложи ръка на стената зад нея, а тя не можеше да

откъсне очи от лицето му. От всичко, което бяха правили, тя наистина най-много

обичаше начина, по който я целуваше. Няма нищо по-интимно от целувката, а

той беше много добър в това.

Дейвид сложи една ръка на стената зад нея и бавно се наклони напред, за да ù

даде възможност да се отдръпне, ако иска.

Наталия не се отдръпна.

И той я целуна. Нежно, леко, топло. Галеше устните ù със своите. Тя дишаше

тежко, трудно. Една мисъл си запробива път през мъглата – да го отблъсне,

защото това щеше да завърши с още болка и наранени чувства. Но дори и

животът ù да зависеше от това, бе неспособна да отблъсне Дейвид Хамар. Имаше

нужда от близостта му повече, отколкото се нуждаеше от въздух и храна. Тя

затвори очи и се облегна на тялото му. Целуваха се, докато не останаха без дъх.

Някакъв приглушен звук достигна до съзнанието ù. Един от охранителите беше

влязъл в малката зала. Погледна ги бегло, провери помещението и излезе.

Дейвид не беше откъснал очи от нейните. Погледът му беше тъмен и напрегнат,

гърдите му тежко се вдигаха нагоре. А тя можеше да продължава да го целува,

докато паднат на пода.

Той бавно се усмихна.

– Ще продължаваш ли да се самозалъгваш, Наталия? – Вдигна ръка и прокара

пръст по деколтето на блузата ù. Тялото ù потрепери, а той се усмихна на

ефекта, който имаше върху нея и пак се взря в очите ù. – Никога не съм имал за

цел да те прелъстявам, ако това си се опитвала да си внушиш, и вероятно си

успявала дори да си повярваш. Ти си като сочна праскова. Трябваше само да се

пресегна и да те откъсна от клона. – Пръстите му продължиха да се движат

надолу и докосна гърдите ù. Сълзи изпълниха очите ù. – И все още го искаш.

Въпреки че знаеш кой съм и какво съм направил.

Той отново се наведе към нея.

И Наталия, която никога през живота си не бе посягала на никого, която винаги

бе спорила със семейството си против всяко насилие, вдигна ръка и с цялата си

сила до удари през красивото лице. Толкова силно, че главата му се изметна

настрани.

– Да ти го начукам – изсъска тя. Той я погледна в очите, но не каза нищо. – Ще

се боря. Няма да го направя лесно за теб, никога, по никакъв начин.

И изведнъж разбра какво е усещането да искаш да си отмъстиш, да поправиш

непростими грешки. Дейвид я беше въвлякъл в това. Беше превърнал тази бизнес

битка в лична битка. И нямаше нищо общо с „Инвестум“, не и за нея. Щеше да се

бори за себе си, за нероденото си дете.

– Не е дошъл краят, докато наистина всичко не приключи – каза тя и макар че

звучеше като реплика от долнопробен филм, не ù пукаше.

Наталия пое дълбоко дъх, събра остатъците от достойнството си. Дейвид дори не

се беше ядосал заради удара, сякаш не бе почувствал нищо. Е, сигурно беше

свикнал и на по-лоши неща. Наталия едва ли беше първата истерична жена,

която му удря шамар.

Той ù подаде шала, който беше паднал на пода, и тя го изскубна от ръцете му.

Гледаше я и тя за нищо на света не можеше да проумее какво се крие зад този

поглед. Никога не го беше виждала такъв.

– Знаеш ли какво? – започна ядосано тя. – Изнасилването, ужасът, терорът,

унижението, на което е било подложено семейството ти… Това не трябва да се

случва на никого. И трябва да има правосъдие. Всички е трябвало да бъдат

наказани, всички до един. Но това, което правиш ти сега, не е ли същото? Не

можеш да промениш миналото, но можеш да унищожиш живота си сега.

– Това е наивен аргумент. – отвърна той.

– Може би. Но може би е по-добре човек да е наивен, отколкото мъртъв отвътре.

Ти си напълно зациклил в миналото и живееш там. Не знам дали аз самата бих

могла да продължа напред след това, което се е случило на теб и на сестра ти, но

знам, че хората трябва да го правят. Иначе излиза, че онези, които са ти

причинили зло, сега побеждават.

– Не – каза той. – Аз ще спечеля и не си внушавай обратното.

– Ще съсипеш семейството ми.

– Да.

И това беше мигът, в който Наталия разбра, че никога няма да му каже за

бебето. За тях нямаше бъдеще. Защото тя си беше мислила, че срещата на борда

ще е краят на всичко. Но беше грешала. Върза шала с треперещи ръце, оправи

дрехите си. Не, не беше краят. Беше едва началото. Отсега насетне нещата щяха

да стават все по-зле. Години наред семейството на Дейвид беше унищожавано.

Сега беше ред на нейното.

Отсега нататък следваха само хаос и омраза. Може би това щеше да се предаде

и на следващите поколения.

Бореше се за глътка въздух, но вече бе взела окончателното си решение. Стига.

Дотук.

– Сбогом, Дейвид.

44

Беше петък следобед и Дейвид беше изчезнал от офиса, без да каже нищо на

никого. Целият облечен в черно като крадец. Майкъл стана от стола зад бюрото

си и взе сака си за спортната зала. Нямаше идея къде е отишъл приятелят му, но

реши да не мисли за това. Отвори сака, за да види дали има всичко необходимо,

после пак го затвори с ципа и отиде до кухнята на офиса, за да си вземе бутилка

вода от хладилника.

– Отивам за малко в залата да потренирам – каза на Малин, която седеше в

коридора, облегната на голям куп документи.

– Нещата започват да се успокояват. Всичко за понеделник е готово – каза тя.

– Няма да се бавя. Само да разпусна малко – обясни той и тя кимна с

разбиране. – Къде е Джаспър?

– Излезе някъде, но нямам идея къде. – Малин сви с почуда рамене.

Майкъл поклати глава. Дейвид, най-разумният, най-хладнокръвният и спокоен

човек, когото бе срещал в целия си живот, действаше хаотично и все по-

нерационално. Поддаваше се на чувствата си, изпитваше съмнения като някой

новак.

Докато слизаше по стълбите и после бавно вървеше по улицата, отпивайки от

време на време от водата си, той съвсем сериозно се замисли дали няма да е най-

добре да се оттеглят. Дейвид беше карал с огромно темпо години наред, още от

университета. Може би напрежението беше прекалено голямо дори за него?

Наистина имаха възможност да се оттеглят. В крайна сметка, не беше ядрена

физика. Щяха да загубят пари, но не беше въпрос на живот и смърт.

Майкъл изпи последните глътки вода и метна бутилката в един кош за боклук

пред вратата на най-скъпата спортна зала в Стокхолм. Поздрави момичето на

рецепцията и се опита да не мисли повече. След десет минути вече се потеше

обилно.

*

Аса не си спомняше кога за последно бе оставала на работа след четири и

половина в петък. Но това беше последният работен ден преди проклетото

генерално събрание, тя беше все още в „Инвестум“ и работеше на пълни обороти.

В четвъртък беше дошла рано (със силен махмурлук след разговора с Наталия и

шокиращите новини от нея), а днес беше дошла дори още по-рано (всъщност

отново с махмурлук и много скоро щеше да спре да пие).

Опитваше се с нечовешки усилия да се справи с тази каша. Наталия говореше

за борба, но истината беше, че поглъщането е дяволски добре изпипано и

планирано. Наталия имаше пълното право да е ядосана на проклетия предател

Дейвид Хамар, но Аса не можеше вече да се сърди на Майкъл. Просто не

намираше гнева в себе си.

Финансовият сектор беше брутален бизнес. Хората бяха като акули. Ако един

пропаднеше, другите веднага нападаха. А една малка част от нея дълбоко

вярваше, че Густав сам си беше виновен. Така става, когато в борда си имаш

некадърни посивели мъже със закостенели мозъци. Нивото на експертност на

кадрите беше потънало като цената на една балтийска акция в онзи паметен

Черен понеделник, в който беше настанала най-голямата финансова катастрофа

след падането на индекса Дау Джоунс и всичко в света се бе срутило. Дейвид

Хамар може и да беше жесток и безскрупулен бизнесмен, но определено знаеше

какво прави. Беше добре организиран, докато Густав мислеше, че той знае най-

добре и никога не слушаше чужд съвет. Сега той Питър и всички служители в

„Инвестум“, независимо от ранга им, тичаха наоколо паникьосани, ядосани или

просто безумно изтощени.

Аса се прозя и затвори за секунда очи. Питър беше в коридора и крещеше за

нещо, което изобщо не я интересуваше. Наистина не се справяше с кризата. Не

го приемаше никак добре и не даваше и пример на хората си. Ако Аса можеше

да изпита поне мъничко съчувствие към него, може би щеше да започне да се

притеснява. Питаше се как ли би реагирал, когато разбере, че Наталия не е дете

на Густав. Исусе, какво шокиращо събитие беше това. Аса беше повече от

сигурна, че Густав никога няма да пожелае да види Наталия, но наивната

Наталия се надяваше да се сдобрят. Аса, от друга страна, силно се съмняваше.

След като родителите ù починаха, Густав бе заел ролята на нещо като баща по

заместване. Беше ужасно неловко, защото Аса винаги беше усещала, че Густав я

харесва повече от собствената си дъщеря. Не го беше обсъждала с никого, но

просто го знаеше. А това беше много тежък товар. Решението ù беше да стои

настрана от него, да не се обвързва емоционално със семейството му и да се

държи арогантно. Ако се държиш зле с хората, неизбежното винаги се случва –

те те напускат. Това беше по-лесно от въведение в общото право. Пък и според

нейното експертно мнение малко повече алкохол беше решение на повечето

проблеми. Да се държи безобразно и да пие много – двата стълба, на които се

крепеше съществуването на Аса Белке.

Тя вдигна крака на бюрото и пак затвори очи. Знаеше, че Густав и много силно

се бяха надявали тя и Питър да се съберат, за да може момичето с най-чисто

потекло в страната да роди на кронпринца няколко малки делагрипчета. Такава

беше практиката в тези доверени кръгове – разменяха се годеници, приятелки,

допускаха се кръвосмешения, за да се запази синята кръв и титлите, но Аса по-

скоро би си забила вилица в окото, отколкото да се съгласи да има повече нещо

общо с Питър.

Тя почеса челото си и въздъхна шумно. Беше горещо и искаше да се прибира.

Ако не се обадеше на никого, нямаше да се налага да излиза. Щеше да си легне

пред телевизора с две приспивателни за компания. Нямаше сили да ходи на

повече срещи, да се облича, да флиртува, да праща още снимки на Майкъл.

Човекът просто не я искаше и вече беше време да се предаде и да се откаже.

Така или иначе, нищо нямаше да излезе.

Малко по-късно Аса вървеше към дома си и си развяваше малкото куфарче.

Гледаше хората и изведнъж ù се прииска да се прибере по дългия път край

морето. Отдавна не беше правила нещо така спонтанно. Много хора бяха излезли

на разходка, на по кафе. Високите ù тънки токове постоянно се заклещваха

между малките камъчета на улицата.

Точно се бе навела отново да измъква единия си ток, когато телефонът ù звънна.

Вдигна, без да поглежда екрана.

– Ало?

– Аса? – познат глас.

Мамка му. Ето я, клекнала с куфар под мишницата и не можеше да изрече нито

едно от онези хитри и саркастични неща, които беше планирала да му каже, ако

някога се обади.

– Здрасти, Майкъл – беше всичко, което успя да изрече, и продължи да дърпа

тока си, който най-сетне излезе измежду камъчетата.

– Здрасти. – Гласът му звучеше, сякаш се усмихва, и съзнанието ù тотално се

изпразни. Тръгна бавно. Беше горещо, кеят – пълен с народ, та ù се налагаше да

си проправя път. Опита се да се концентрира и да каже нещо хитро, но

единствената ù мисъл беше колко много се мрази за това, че го иска толкова

силно. Не можеше да понася тази нужда. Да го види, да чуе гласа му.

Нуждата боли.

– Какво правиш? – попита той.

Тя се огледа. Навсякъде имаше хора, потни деца, туристи, които сочеха с пръст

някоя забележителност.

– На среща с приятел съм за по питие – отвърна тя и поблагодари наум, че не

може да я види.

Токът ù се беше разхлабил, едва се държеше и Аса леко понакуцваше. Белият ù

костюм (обичаше бяло) не бе издържал на хаоса в работата и сега беше намачкан

и не съвсем бял.

– Ти къде си? – попита тя. Махна косата от лицето си. На всичко отгоре се

потеше. Мразеше да се поти. Честно, щеше да се самоубие в деня, в който

навлезеше в менопауза и започнеше да получава топли вълни. Сутиенът ù

изскочи нагоре и тя се опита да нагласи гърдите си обратно в него, докато

държеше телефона и куфара.

– В града.

Един туристически кораб се отдели от кея и изсвири със сирената си. Ехото

отекна в слушалката. Тя сбърчи вежди.

– Майкъл?

– Да?

– Къде си? Мисля че чух сирена на кораб.

– Тук – каза той и тогава го видя пред себе си – ухаещ хубаво, със сак през

рамото и с авиаторски очила.

Токчето ù пак се заклещи. Мамка му, мамка му и късмет!

*

Майкъл беше забелязал Аса още когато излезе от спортната зала и се подчини

на някакъв безумен импулс да я последва. С този бял костюм и с тази руса коса

тя изглеждаш като ангел – ако ангелите носеха такива високи обувки и ако имаха

извивки, пред които и най-усуканият планински път в Италия би изглеждал като

права линия.

Не изглеждаше щастлива да го види, но пък Аса никак не обичаше изненадите.

Тя издуха падналия над очите ù кичур и го изгледа лошо и заканително.

– И сега пак да попитам: къде отиваш? – попита той и подаде ръка. Тя не

можеше да помръдне, защото токът ù се беше вклинил между две камъчета и

беше на път да се откърти.

С войнствено изражение тя сложи длан върху ръката му, облегна се на него

както човек се обляга на дънер, и издърпа тока си.

– Мразя каменисти улички – каза и го пусна, после приглади полата си и той

скришом се загледа как прокарва длан по ханша си. Бялата материя беше

обтегната до предел върху дупето ù и скоро щеше да се наложи да си забие един

юмрук в лицето, за да спре да я гледа като изтърван от клиника за сексуални

маниаци. Съсредоточи се върху лицето ù, но там пък се взря в устата ù и след

нечовешки усилия успя да вдигне поглед към очите ù.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – попита тя.

– Ходих да поспотрувам малко. И те видях.

– И реши да ме следиш?

Той не отговори, само сви рамене.

– И къде отиваш в крайна сметка?

– У дома.

– По този път? – Беше учуден, защото знаеше точно къде живее и беше стоял

пред дома ù повече пъти, отколкото някога би признал.

– Реших да се поразходя край морето. Отвратителна идея. Никога повече няма

да го направя.

– Не – засмя се той. – Никога не си била фен на разходките. – И той винаги я бе

обожавал за това. За нейното декадентско отношение към спорта и

упражненията.

Тя го огледа и каза:

– Изглеждаш отвратително добре. На среща ли отиваш?

– Не, бях в залата.

Тя го огледа съвсем открито – цялото му тяло, мускулите му. Наложи се

буквално да си забрани да надува мускули и да се перчи като пълен идиот. Но

трябваше да внимава, защото Аса имаше уникалната способност да надушва

всяка слабост и щеше да усети колко силно му влияеше нейното присъствие. И

ако това се случеше, щеше да го смаже с върха на токчето си.

– Какво искаш, Майкъл? Какво правиш?

– Просто провеждам разговор.

– Знаеш какво искам да кажа. Не искам да говоря повече.

– Знам, че не искаш. – Но Майкъл отказваше да бъде един от онези мъже, с

които Аса спеше и изхвърляше с ритник на следващия ден. Помисли внимателно

как да продължи и каза: – Мисля, че те ухажвам.

– Ухажваш ме? – попита тя като ужилена. – Тази дума съществува ли изобщо?

Да не си пил?

– Не.

– Нямаш право да решаваш как ще изглежда нашата връзка. Не можеш да

нахлуваш в живота ми и да посочваш кое как ще се случва.

– Мога да си посочвам каквото си искам. Ти просто трябва да избереш дали

искаш да следваш инструкциите, или не.

Тя го гледаше с омраза. Меко казано. Бялата ù кожа беше придобила малко

цвят. На бузите ù грейнаха две розови петънца. Каза му, че е задник, но в очите

ù имаше страх, прокрадващ се като уплашено малко дете.

Той бързо се наведе напред, целуна я по устните и също толкова бързо се

отдръпна.

– След седемдесет и два часа всичко това ще е приключило – каза той. – Тогава

ще дойда да те видя и вече няма да говоря. – Погледна часовника си. – Но-о-о…

сега трябва да се връщам в офиса, преди да затвори пазарът. Ще се видим.

– Заминавай си. И без теб се справям идеално. Надявам се да си го разбрал

добре.

– Аса?

– Да?

– Отбягвай камъчетата.

Той се обърна и тръгна, подсвирквайки си с уста.

– Мразя те – извика тя след него.

Той се засмя. А аз те обичам. Но не го каза на глас. Майкъл беше много неща,

но не и глупак.

45

Дейвид бавно тръгна от музея обратно към офиса. Вървеше замислен и

озадачен. Тази среща с Наталия в Националния музей беше едно от нещата,

които сам не можеше да си обясни. Да, заслужи си шамара. Не се държа особено

добре с нея. Потърка бузата си – Наталия се бе оказала доста силна.

Отвори вратата на офиса и поздрави Малин, която седеше до рецепцията.

– Хората все още ли са с нас? – попита той. Беше пет и половина. Веднага щом

пазарът затвореше за деня, всичко щеше да е напълно спокойно.

– Да, нищо няма да се случи сега. Всички чакат срещата.

Малин беше права. Той погледна отчета, който тя му подаде. Нищо нямаше да

се случи до понеделник. Идваше уикенд.

– Тръгвам си след половин час – каза тя, когато видя Майкъл да влиза, и отиде

да се обади по телефона.

– Къде беше? – попита Дейвид.

– В спортната зала – отвърна Майкъл и остави сака си на пода. Махна очилата

си и избърса потното си чело с ръка. – А ти къде беше? И къде ти е колата?

Дейвид съвсем беше забравил за Джаспър и колата.

– Можеш ли да дойдеш в офиса ми за минута. Трябва да ти кажа нещо.

Дейвид изчака в кабинета си Майкъл да се оправи. Той влезе, носейки по една

бутилка минерална вода, и затвори вратата с лакът. Двамата седнаха от двете

страни на бюрото.

– Джаспър взе колата ми – обясни Дейвид. – Забелязал ли си, че ни наблюдават?

Не исках да ме проследят днес следобед.

– Хм. Ясно, не е за първи път. – Наистина ги бяха следели доста често и преди.

Финансовият свят понякога падаше до нивото на обикновен шпионаж. В крайна

сметка информацията струваше много повече от всяка валута.

– Съжалявам, че побягнах, без да се обадя – каза Дейвид. – Трябваше да се

погрижа за нещо.

– Няма проблем.

– Видях се с Наталия.

– И идеята оказа ли се добра? – попита Майкъл, докато въртеше бутилката в

ръцете си.

– Не, тук съм съгласен с теб. Но трябваше да изясня нещо с нея и сега искам да

го кажа и на теб.

– Целият съм в слух – въздъхна Майкъл

Дейвид му разказа всичко.

За срещата между Каролина и Наталия предишния ден, за всичко, което се

беше

случило

в

„Скогбака“,

и

за

участието

на

Питър.

Разказа

му абсолютно всичко. И се почувства страхотно. Точно както се почувства,

когато разказа на Наталия. В един кратък момент там, сред изложбата на икони,

Дейвид бе изпитал спокойствие и помирение със себе си за първи път от толкова

много години. За малко, преди нещата между тях отново да прераснат в конфликт

и да се скарат пак, но въпреки това се чувстваше спокоен. Най-сетне успя да

събере сили да разкаже на някого за Каро. Наталия го бе изслушала, а той се бе

почувствал като на изповед. Никога не беше осъзнавал какво ужасно бреме е

била тази тайна.

Разбира се, Наталия беше шокирана и Дейвид се запита дали има човек на

света, от когото да е крил толкова много неща, когото да е мамил така, както

беше постъпил с нея. Ако я беше разбрал правилно, тя никога нямаше да му

прости и да му се довери, а той дори не искаше да си помисля колко непоносима

беше тази болка. Но беше щастлив, че ù каза за Каро. Поне го чу от него, а не от

някой таблоид. Повишеното внимание на пресата като че бе поутихнало.

Журналистите все още питаха за „Скогбака“, ровеха, но не така настървено както

в началото. Всъщност се оказа, че нито изнасилването, нито побоят бяха

докладвани в полицията – най-ужасните факти бяха останали скрити. И никой от

забърканите в историята нямаше желание да ги прави публично достояние.

Дейвид погледна Майкъл, който изглеждаше шокиран.

– Това е напълно невероятно – каза той с невярващ глас.

– Да.

– Имаш сестра? Това е… това е…

– Да.

– И никога не си казвал на никого за нея?

– Да.

– И Питър де ла Грип е извършил всички тези кошмарни неща?

– Да.

– Цялата сделка беше толкова странна – каза Майкъл. – Ти и Наталия, всички

тези лични отмъщения. И имаш сестра, за която аз не съм чувал. За която никой

не е чувал.

– Съжалявам, но всичко това беше заради нейната безопасност.

– Това го разбирам – махна разсеяно Майкъл. Изглежда мислеше за нещо

друго. – Каза, че е имало заплаха за нея?

– Това беше преди много време, но никога не е излишно да си предпазлив.

– Тогава защо сега е тук? В Стокхолм?

– Сестра ми има дялове в „Инвестум“ – усмихна се Дейвид. Беше ù ги купувал

малко по малко, години наред, но сега вече имаше доста.

– Ще гласува ли?

– Да. Опитах се да я накарам да изпрати някой друг. Но тя искаше да дойде

лично. Понякога е много упорита.

Майкъл повдигна вежди и остави бутилката с вода.

– Ще трябва да осмисля тази информация.

– Разбирам.

– Но това е всичко, нали? Нямаш повече тайни? Имам предвид други скрити

роднини, за които трябва да знам?

На вратата се почука.

Дейвид поклати глава и каза:

– Не, няма повече… Влез!

Малин промуши глава между рамката и вратата.

– Дейвид?

– Да.

– Един мъж иска да се види с теб.

– По това време? Кой?

Малин го изгледа смутено. Погледна Майкъл, а след това отново Дейвид.

Погледът ù се насочваше ту към единия, ту към другия. Накрая каза:

– Не знам как да го кажа…

– Кое да кажеш? – попита Дейвид.

Майкъл също я погледна с изумление.

Хвърли поглед към двамата още няколко пъти. После с тежка въздишка и

извинителен тон съобщи:

– Казва, че ти е баща.

46

Тишината, която изпълни офиса, беше осезаема. Майкъл удари с длани върху

бюрото, а пръстените му издрънчаха. Един от камъните проблесна заканително.

Майкъл се изправи бавно, наведе се напред и погледна Дейвид мрачно в очите.

– Давай. Това е твоя битка – каза със сподавен глас. – Господин рисков

предприемач, основател и мой супергерой. – Челюстите му се движеха насечено,

произнасяше всяка сричка натъртено. – Но след ще си поговорим. Този път

наистина. За бъдещето. Моето и твоето. – Хвърли на Дейвид един последен

гневен поглед, вдигна ръцете си от бюрото, взе празната бутилката от водата и я

смачка, кимна на Малин и излезе.

– Кажи му да влезе – каза Дейвид, след като Майкъл излезе.

Той се изправи.

Това няма да продължи дълго.

Малин промърмори нещо, след което Дейвид видя мъжа.

– Може да влезете – каза Малин с голяма доза несигурност и му направи път

към кабинета на Дейвид, който стоеше със скръстени ръце и оглеждаше

посетителя си.

– Карл-Ерик Тесин. Граф Тесин – поправи се тя. Жената, която никога не губеше

контрол, сега беше притеснена.

– Благодаря, Малин. Може да си тръгваш. Това няма да отнеме много време, –

Дейвид беше умишлено груб и съвсем съзнателно позволи на гнева си да проличи

в гласа му. Как смееше този човек дори да си помисли, че може да дойде тук?

Малин затвори вратата тихо и ги остави сами.

– Здравей, Дейвид. – Карл-Ерик говореше тихо, с ясен глас, който Дейвид

асоциираше повече от всичко с неговата класа и злоупотребата с власт.

– Какво, по дяволите, правиш тук? И какво искаш, мамка му?

Лицето на Карл-Ерик леко потрепна.

– Опитвах се да се свържа с теб.

– И?

Никакъв гняв. Карл-Ерик винаги е бил страхлив, уклончив човек.

– Писах ти. И се обаждах. Ти не отговори – каза все така тихо.

– Не – отвърна рязко Дейвид, без да казва нищо повече, с нежелание да

продължи този разговор. Карл-Ерик нямаше какво да му каже, нямаше нещо,

което Дейвид искаше да чуе от устата на този човек. Мразеше го, мразеше баща

си, графа. Самата дума татко беше толкова безсмислена и лишена от всякаква

нотка на обвързаност, че стомахът му се обърна. Именно този граф с южняшки

шведски диалект и опетнено родословно дърво, който имаше деца – не едно, а

две – от младата и красива Хелена Хамар. Човекът, който в края на седемдесетте

се бе запознал с необразованата сервитьорка в Стокхолм и който бе започнал

връзка с нея. Направил ù бе бебе и изобщо не се бе замислил за варианта да се

разведе с жена си, която бе с подходящото за един граф потекло. Никакви думи

не можеха да опишат презрението, което Дейвид изпитваше към него. гледаше

го с празен поглед, студено и безразлично. Ако някой знаеше какво е да подадеш

ръка и да ти отговорят с пълно безразличие, това беше Дейвид.

– Видях те в Бастад – продължи Карл-Ерик.

Дейвид също бе го видял, но така както Карл-Ерик беше отказал да признае

двете си извънбрачни деца, така и Дейвид отказваше да признае съществуването

му.

– Четох за теб във вестниците. Прочетох всичко.

Едно време това да имаш баща бе от значение за Дейвид. Беше имало и случаи,

в които се бе питал къде е сгрешил, че собственият му баща да не го иска.

Веднъж се беше качил на автобус, без да каже на майка си. Бе отишъл чак до

Сконе и бе стоял пред вратата на огромното имение, където баща му живееше

със жена си и законните си деца. Уморен и тъжен, той се бе прибрал у дома и бе

затворил вратата към миналото си завинаги.

Бяха минали години и Карл-Ерик можеше вече и да е умрял, но това нямаше

никакво значение за Дейвид. За него този човек беше мъртъв отдавна. Тази

омраза бе едно от нещата, които Дейвид подхранваше с годините, осъзнавайки че

не можеш да мразиш умрял човек. Ненавиждаше този мъж точно толкова,

колкото мразеше Густав и Питър де ла Грип. Този мъж, който се дистанцираше,

който използваше хората и после си отиваше, който разочароваше и беше слаб…

Дейвид искаше да вярва, че няма нищо общо с Карл-Ерик Тесин.

– Както казах вече, какво искаш? – Дейвид пое дълбоко дъх и се опита да укроти

гнева си. Не искаше да показва, че този човек може да му повлияе. – Давам ти

две секунди и след това изчезваш оттук. Завинаги.

Мразеше този гняв, искаше му се да е безразличен.

Майка му беше обичала този човек. Ако той ù бе отвърнал със същото, сега

нещата щяха да са различни. Каролина нямаше да е пострадала, а на майка му

нямаше да се е налагало да работи до изнемогване. Може би щяха да живеят

щастливо до края на шибания си живот.

– Много ми се иска да те опозная, да установим връзка помежду си. – Дейвид не

каза нищо. – Не бях до теб, когато беше малък и нося вината си цял живот. Но

сега…

– Сега? Няма сега.

– Само ако знаеше как ми се иска да бях постъпил по различен начин, да бях

близо до теб, до майка ти. Но тя не ме допусна в живота си.

Дейвид си припомни сълзите и огорчението.

– Може би се дължи на факта, че си бил женен за друга – поясни Дейвид

студено. Не можеше да си спомни нито едно хубаво нещо, свързано с този мъж,

който имаше наглостта да твърди, че е негов баща.

– Не можех да се разведа, но исках да ù помогна. Тя отказваше да приеме почти

всякаква помощ. Можех само…

– Това ли е всичко? – прекъсна го Дейвид.

– Дойдох да ти поискам прошка. От теб и от сестра ти.

– Каро? – изстреля Дейвид, въпреки че беше решил да не обели и дума повече. –

Какво общо има тя?

Изражението на Карл-Ерик се промени.

– С Каролина се виждаме от време на време. Ходих да я видя в Дания. И вчера

пихме кафе в града.

Дейвид се опита да прикрие изненадата си. Те са се виждали? Поддържали са

контакт? Каро никога не му бе казвала. Винаги си бе мислил, че сестра му му

казва всичко. Опита се да не се почувства предаден.

– Каролина е голяма жена, Дейвид – каза Карл-Ерик с приятелска усмивка.

Усмивка, която събуди желанието на Дейвид да му натресе един в

аристократичната мутра. Разбира се, че Каролина беше голяма жена, просто

едва сега му мина през ума, че тя има свой самостоятелен живот. Понякога като

че ли си мислеше, че целият ù живот се върти само около него, но определено

знаеше, че е пораснала. Просто беше шокиращо да разбере за тази нейна

независимост. Не и по този начин. Кафе в града.

– Каролина ме иска в живота си и аз съм безкрайно благодарен за това.

Дейвид стисна зъби толкова силно, че се чу как изскърцаха. Търпението му

беше на привършване.

– Тя се тревожи за агресивния ти подход. И за теб.

Гневът експлодира в тялото на Дейвид. Карл-Ерик нямаше никакво право да

говори за Каролина с него. Абсолютно никакво право. Яростта се надигаше в

гърдите му като огромно черно кълбо.

– Тръгвай – каза Дейвид с много тих глас. Другият вариант беше да изкрещи.

Затрудняваше се да мисли трезво и повтори натъртено: – Тръгвай.

Гневът започна да се лее на огромни талази, които сякаш се разбиваха в

каменист бряг. Дейвид щеше да изгуби контрол всеки момент.

– Изчезвай оттук. Вън. Веднага.

– Дейвид – настояваше Карл-Ерик, вдигал ръце умолително.

Нещо в Дейвид се пречупи. Напрежението, яростта, и всички стари чувства,

които той мислеше за забравени, сякаш бяха подпалени с нова сила. И изгуби

контрол. Направи крачка напред и хвана Карл-Ерик за яката. Мъжът пред него

пребледня. Дейвид го повлече към вратата, отвори я и буквално го изхвърли от

стаята, затръшвайки вратата толкова силно, че стената се разтресе.

Дейвид се облегна на вратата и бавно се наведе напред, за да вкара малко кръв

в главата си. Никога досега не беше губил контрол. Мразеше хората, които

крещят и демонстрират сила, но сега самият той бе на крачка да убие един

възрастен мъж. Пое дълбоко дъх още веднъж и разумът му започна да се връща.

Беше вечер, офисът бе празен. Не можеше да продължава да изхвърля хора с

такава лекота. Старецът можеше да получи сърдечен удар и да умре на място.

Дейвид прокара ръце през косата си, оправи дрехите си и сложи ръка на

дръжката. Направи физиономия, разкриваща гнева му към себе си и целия този

фарс. Отвори вратата и се огледа. Коридорът беше празен. Карл-Ерик си бе

отишъл.

47

Събота, 26 юли

Александър едва бе успял да напусне Швеция, когато го извикаха обратно.

Преди по-малко от две седмици бе стоял на същото гише „Арланда“. Едва започна

да преодолява часовата разлика у дома в Ню Йорк и ето, пак тук. Уморен и с

махмурлук. Баща му бе заповядал да се яви у дома. Обикновено Алекс не

изпълняваше заповедите му, когато можеше да го избегне, но този път беше

любопитен за какво става дума. Семейният бизнес бил в опасност? Дали подобно

нещо изобщо беше възможно? Странно, но мисълта някак го развълнува. Беше

почти освобождаващо чувство.

Александър вдигна куфарите си и бавно тръгна към изхода, където бяха

наредени много таксита. Скандалните заглавия на таблоидите бяха крещящи. Той

се метна в едно такси, но едва тогава осъзна, че не знае къде щеше да преспи. Не

можеше да понесе мисълта да остане при родителите си. Хм. Може би наистина

трябваше да си купи някакво място в Стокхолм. Каквото и да казваха, Стокхолм

беше прекрасен през лятото.

– До хотел „Дипломат“ – каза на шофьора след кратко размишление.

Потърси телефона си. Трябваше да се обади на Наталия. Вероятно ù беше много

тежко. Дейвид Хамар, към когото сестра му очевидно бе много привързана, беше

влязъл в истинска битка с „Инвестум“. Той се загледа през прозореца. Въпросът

беше какво, по дяволите, се случваше? И дали изобщо трябваше да му пука?

48

Неделя, 27 юли

Дейвид огледа статуята, която се извисяваше над него. Не се интересуваше

много от изкуство и не намираше скулптурата за форма на изразяване, но

Каролина я обикаляше и гледаше с истинско изумление, така че той запази

мислите си за себе си и кимаше ентусиазирано, всеки път, когато тя го

погледнеше.

Каролина винаги се бе интересувала от изкуството, културата и всякакви

креативни начини на изразяване и Дейвид знаеше, че именно тези ù интереси я

бяха спасили и ù бяха помогнали да не изгуби разсъдъка си. Ето защо всеки път,

когато се виждаха, той я водеше на музей или изложба. Беше забавно и за него,

но и малко досадно.

На изложбата имаше много хора и той забеляза как Каролина случайно се

бутна в един мъж. Дейвид застина и секунда след това беше готов да скочи да я

спасява. Но Каролина просто се извини с усмивка, изглеждайки напълно

спокойна. Дейвид въздъхна и се отпусна.

Толкова много години излизането навън беше чист ужас за Каро. Зачуди се

дали някога щеше да свикне с мисълта, че сестра му не е толкова крехка като

преди?

Тя се приближи към него с усмивка. Изложбата беше навън и бризът разроши

косата ù. В ъгълчетата на очите ù се появиха малки бръчици от смях. Тя живееше