Само една нощ

Питър беше на ръба да се намеси. Това вече беше сериозно обвинение. Рима бе

леко пребледняла, но се държеше и… Питър не каза нищо. И без това нямаше да

помогне.

– Не мога да се защитавам срещу анонимни обвинения – каза мрачно жената.

Густав започна отначало. Отново и от ново я нападаше, а от тона му можеха да

те побият тръпки... А тя просто седеше и мълчеше, със сухи очи и червени петна

по шията.

– Искам да използваш този уикенд и да помислиш дали можем да продължим да

си сътрудничим и за в бъдеще – завърши студено Густав. – Но на този етап на

мен ми се струва невъзможно.

Рима преглътна. Питър не смееше да погледне нито единия, нито другия. С

нетърпение чакаше всичко да свърши. Тя стана. Ръцете ù трепереха, но не се

разплака и гласът ù остана спокоен и вежлив. Очевидно беше корава жена, но за

нея това бе краят. В понеделник щеше да подаде оставка. Питър беше сигурен.

Още преди Рима да затвори вратата след себе си, баща му каза високо, така че

тя да го чуе добре:

– Така става, като назначаваш маймуна от джунглата.

Питър сведе поглед към масата.

Когато останаха сами, Густав попита все едно нищо извънредно не се бе

случило:

– Ще ходиш ли към имението? – Сякаш не бе съсипал жената и не бе такъв

ужасен расист. Питър истински се срамуваше от него.

Той само кимна. Нямаше никакво значение дали ще каже нещо. Баща му

никога не зачиташе мнението на другите и винаги знаеше всичко, за всички.

– Луиз покани приятели за уикенда.

– Бизнес партньори?

– Да.

– Добре.

Питър сведе глава при тази похвала. Искаше му се мнението на баща му да не

означава толкова много за него.

Казаха си довиждане. Густав тръгна към колата, в която го чакаше личният му

шофьор, а Питър се отправи към гаража. Веднага щом се разделиха, той усети

как част от ужасното напрежение се вдига. Никога не си отиваше напълно, но

понякога намаляваше. Беше почти като физическо облекчение. Сякаш му бяха

дали възможност да си поеме дъх.

Той изключи алармата на колата и отвори вратата.

Петък. Предстоеше цял уикенд без никакви задължения, освен да бъде домакин

на една-две вечери. Колко хубаво. Той излезе от гаража и от центъра на града.

Докато караше по натоварените улици, мислите му се върнаха към срещата, но

той веднага отпрати спомена. Имаше достатъчно лични проблеми. Последното

нещо, което му трябваше сега, бе да влиза в конфликт с баща си.

Веднага щом видя знака, с който отпадаше ограничението за скоростта, той

натисна газта.

Но срещата наистина беше много тежка. И с всяко следващо уволнение

ставаше все по-зле, но човек никога не биваше да се противопоставя на

решенията на Густав де ла Грип. Не и ако искаше водеща позиция в „Инвестум“.

А всичко, за което Питър копнееше беше най-престижният пост – главен

изпълнителен директор.

Понякога му се струваше, че бе посветил целия си живот на тази цел.

Дори и днес си спомни как започна училище, как работеше неуморно като

животно, а само чуваше, че трябва да полага още повече усилия. Нима беше

възможно да се бориш толкова упорито и да не постигнеш успех?

Баща му, който не вярваше в слабостите на хората, нито в психологическите

похвати, не признаваше неуспехи и му се караше постоянно. В семейството му, в

което от всеки се очакваше да бъде перфектен в нещо, да не кажем във всичко, и

чието мото беше „Бизнесът е удоволствие“, той никога не успя да постигне нещо

над средното ниво.

Питър спря на светофара и забарабани с пръсти по волана.

Усещането за безсилие и гняв винаги го съпътстваше като черна сянка.

Разтоварваше се, като нараняваше по-слабите от него. По-добре да тормозиш

някого, отколкото да те тормозят. По-добре да удряш, отколкото да се оставиш да

те ударят. Ето това можеше да бъде мотото на семейство Де ла Грип. Понякога

мечтаеше някой да се намеси и да каже истината, да направи нещо, да смени

посоката, да предотврати катастрофата. Но не искаше да мисли за това. Беше

посветил прекалено много време да изтрие спомените.

Светофарът светна зелено и той потегли. И все пак беше странно, че на

тридесет и пет пристъпът на луда паника можеше да го обземе така силно, както

когато беше дете. Паника, че никога няма да успее да направи нещо както

трябва. Беше като един от онези кошмари, когато вървиш, но не се движиш

напред, а тъпчеш на едно място. Така беше през целия му живот.

Винаги се бе налагало да се бори с последни усилия за нещата, които Наталия и

Александър постигаха толкова лесно. И брат му, и сестра му бяха завършили с

отлични оценки и бяха приети без проблем да учат икономическия университет.

След два неуспешни опита Питър се бе отказал и записа икономика в по-

обикновен университет. Баща му не каза нищо, не се и налагаше. На всички

беше ясно, че Питър е посредствен и винаги ще постига само и единствено

средни резултати.

Той въздъхна тежко и се запита защо чак сега се замисля над това. От доста

време не бе разсъждавал по въпроса. Но нещо се променяше, усещаше го.

Александър беше опетнил репутацията си с пиене и с жени. Никой вече не

разчиташе на него. На Наталия също. Тя беше жена – нямаше никакво значение

колко е добра.

Питър погледна в огледалото за обратно виждане и задмина колата пред него.

Наталия очевидно се справяше много добре с работата си в банката и се чуваше,

че новата ù сделка се развива доста добре. Макар че никога нямаше да признае

успехите ù пред баща си, той наистина се надяваше Наталия да осъществи тази

сделка. Тя беше важна за Густав, а в интерес на всички беше той да получи това,

което иска.

Питър видя знака и отби по страничния път към къщата. Скоро щеше да си е у

дома. Луиз вече го чакаше. Тя бе перфектната домакиня – елегантна, фина,

изтънчена, щастлива да бъде стопанката на едно от най-красивите имения в

страната. Докато можеше да живее тук, тя щеше да е доволна. Беше сигурен в

това. Може и да не я обичаше, но я разбираше и това беше достатъчно. Те си

подхождаха и той никога не бе очаквал любов от нея. Дори не знаеше дали може

да обича или да бъде обичан.

Намали скоростта и подкара бавно покрай старите дъбове. Някои от тях бяха на

няколкостотин години. Погледна в другата посока към добре поддържаните

ливади и блещукащите езера. Денят, в който бе подписал договора и бе поел

замъка в ръцете си, бе най-щастливият в живота му. Сякаш най-сетне бе получил

признанието, което бе чакал цял живот. Признанието, че независимо от всичко,

бе заслужил своето място в семейството. Това беше възможност да погледне

напред, а не да живее само ден за ден.

Той мина през отворените железни порти и се заслуша в хрущенето на чакъла

под гумите му. Излезе и погледна жълтата фасада.

Може би беше време да прогони демоните, които го бяха преследвали твърде

дълго. Защото когато пое управлението на замъка и разбра, че баща му наистина

избира него, а не Алекс или някой умен и заслужил братовчед за наследник на

този имот, сякаш някой запали светлина във вечно обграждащата го тъма, и си

каза:

– Питър, от толкова много години следваш правилния път, че вече си заслужил

да свалят ограниченията заради стореното от теб в миналото.

Ако наистина бе така, би направил всичко, за да запази нещата на това ниво.

Абсолютно всичко.

9

Събота, 28 юни

Представлението беше магия. Наталия не откъсна очи от Сара Харви. Нито за

секунда. Може би това бе най-хубавата вечер в целия ù живот. Атмосферата в

кафе „Опера“ беше почти интимна, а преживяването дълбоко лично.

Последният акорд отекна и започна да заглъхва и ако Наталия някога бе имала

усещането за нещо мистично, то това беше този момент. Камерната публика

избухна в бурни овации и Наталия погледна Аса. Приятелката ù беше толкова

развълнувана. Очите ù бяха пълни със сълзи.

Певицата мина покрай всяка маса да поздрави приятелите си и се здрависа и с

Аса и Наталия. След това, без да бързат, двете си тръгнаха в лятната нощ.

Въпреки късния час навън беше все още светло и лятната топлина бе обвила

града.

– Не бива да се прибираме веднага – каза Наталия. – Искаш ли да пием по

нещо?

Аса махна с ръка.

– Добре, но някъде, където няма туристи. Какво търсят тези хора тук?

Наталия се засмя и направи няколко танцувални стъпки с високите си златисти

сандали по ситните камъчета на алеята.

Като дете беше танцувала балет – харесваше ù старомодното обучение, дългите

изтощителни часове упражнения, бледорозовите обувки, семплото облекло, но

тъй като не беше от най-добрите в групата си, майка ù реши, че е загуба на

време да продължава. На следващия ден беше записана в група по бални танци.

Наталия сбърчи вежди. Всички тези решения бяха вземани вместо нея, те я

направиха такава. Ако зависеше от майка ù, никога нямаше да влезе в света на

финансите. „За една жена е загуба на време. Това е мъжка работа.“ Но тогава

Наталия за първи път тропна с крак.

Тя заобиколи грациозно една прегърната двойка

– За какво мислиш? Не се ли радваш, че дойде? – попита приятелката си.

Аса негодува и мрънка през цялото време, преди да дойдат. Никой нормален

човек не оставал в Стокхолм през уикенда, а и кафе „Опера“ не ù харесвало. Все

пак обаче отказа покана за парти през целия уикенд и се съгласи да придружи

Наталия.

– Хубаво беше – призна Аса и веднага изпсува, когато безумно високото ù токче

попадна между две дребни камъчета. Беше пила повече от Наталия и краката ù

леко се преплитаха. Кичур руса коса бе паднал и се поклащаше пред едното ù

око, а шалът, с който беше наметнала раменете си, проблясваше под уличното

осветление. Изглеждаше като истинска кино звезда.

Наталия не спираше да се усмихва. Юнската нощ беше божествена. Улиците

бяха изпълнени с хора и тя отново се почувства млада и силна. Сякаш последните

години на тревоги и тъга бяха останали далеч зад гърба ù и бяха решили да

смъкнат бремето от плещите ù и да отидат да тежат на някой друг.

– От векове не съм прекарвала така добре – каза тя.

– Не и откакто се разделихте с Йонас – каза Аса.

Думите ù изненадаха Наталия, защото те никога не говореха за миналото. Аса

беше алергична към самосъжаление и разговори за тъжни събития, така че само

няколко седмици след раздялата ù с Йонас, тя вече ù подаваше ясни сигнали, че

е време да продължи напред и да го забрави.

Аса бе устроена така – да продължава напред и никога да не се обръща назад,

но Наталия бе понесла раздялата много тежко, а доста пестеливото съчувствие от

страна на приятелката ù я бе наранило повече, отколкото някога би признала. А

сега… може би нещата започваха да се променят и отливът се обръщаше в

прилив?

– Да влезем тук – каза Наталия и посочи един не особено популярен за

туристите бар, който сред местните бе известен предимно с високите си цени.

Опашката пред него беше огромна и Наталия подкани приятелката си:

– Хайде, размърдай се и ни вкарай вътре.

Аса, която познаваше лично всеки, който играеше някаква роля в нощния живот

на Стокхолм, привлече вниманието на охранителя. Той кимна, помоли хората да

се дръпнат встрани и двете вече бяха вътре.

– Ти си моят идол – засмя се Наталия.

– Аз съм идолът на всеки, който ме познава – поясни Аса и разчисти пътя им към

бара, след което поръча за двете. – Две водки с тоник, моля.

В клуба беше топло и претъпкано. Принудиха се да застанат до бара, за да

могат да се чуват.

– Не познавам абсолютно никого тук – каза Аса.

– Това добре ли е, или не? – Наталия отпи от питието си. Беше силно, студено, а

тя беше много жадна. Наоколо добре облечени мъже и изумително слаби

дългокоси жени се смееха, приказваха, флиртуваха...

Господи, кога целият свят стана по-млад от мен? Опита се да си спомни

последния път, когато бе отишла да пийне нещо без поводът да е работа. Не,

определено скоро не бе имало такава вечер в живота ù.

– Ти и аз знаем, че всички цивилизовани хора вече са започнали да си опаковат

багажа за лятната почивка в Сконе.

– Знам – въздъхна Наталия.

Шведската лятна програма следваше един и същ сценарий всяка година. Нищо

никога не се променяше. Този уикенд беше регатата с яхти на кралския клуб

„Готланд“, после всички политически мероприятия в Алмедален, а след това

седем дни в Бастад, изпълнени с бизнес срещи, тенис, слънце, плуване. И така –

година след година.

– Благодаря ти от сърце, че дойде с мен. И беше страхотно, не можеш да не

признаеш. По-добро от компанията на едни и същи до болка познати хора, с

които си свикнала да прекарваш времето си. – Тя отново отпи от питието си. –

Това е много хубаво – каза с благодарност за студената напитка, която Аса бе

избрала.

Аса поклати глава и само с леко помахване на ръката си поръча още едно

питие. Беше изпила първото само за няколко минути.

– Кога ще започнеш да се вслушваш в разума си и ще престанеш да се

бунтуваш срещу всичко? Добре, разбирам защо не искаш да ходиш при

родителите си, но, Наталия, моля те, погледни нещата малко по-сериозно! Не

можеш да работиш цяло лято. Хората точно така започват да полудяват, нали?

– Не. И не се бунтувам – излъга Наталия.

Аса беше напълно права. Наистина се държеше като един остарял тийнейджър.

Винаги негодуваше и се противопоставяше на всичко, което родителите ù

очакваха от нея. Но тя мразеше еднообразните шведски лета – винаги всичко да е

по правилата, по етикет. И всеки, абсолютно всеки мислеше, че това е

единственият възможен начин да прекара лятото. Ваканция на правилното място,

с правилните хора, в правилното време. Торекод, Бастад и Фалсербо през лятото.

Алпите през зимата. Това бе правила винаги, откакто се помнеше.

Където и да идеха, виждаха едни и същи хора, срещаха се, обядваха или

вечеряха с тях. Беше вървяла по този път през целия си живот, без дори да се

замисля колко е глупаво. Йонас правеше същото. Всички техни познати,

родителите им, родителите на познатите им го правеха. Но тази година за първи

път Наталия щеше да е сама през лятото. Отказваше да следва този модел.

Половината ù живот беше минал в подготовка на смелото решение да тръгне

срещу течението.

– И все пак се налага да замина за Бастад – уточни тя и отпи. – Джей О ми

нареди да съм там. Ще бъда предимно около семейство Дейнс, така че ще е по

работа – обясни тя и погледна Аса. – Слушаш ли ме изобщо?

Аса не отговори. Тя определено търсеше някого или нещо и Наталия се огледа

за свободни места. За жена, която никога за нищо на света не би спортувала, Аса

беше в изключително добра форма – можеше да издържи на ужасно високи

токове и да пие с часове. Но Наталия не бе свикнала.

– Краката ме болят – оплака се тя.

– Хм… – Аса кимна към една от масите с изражение, което Наталия не успя да

разчете. – Някои хора имат маси – добави тя саркастично. – Може би ще искаш

да седнеш там?

Наталия погледна в посоката, която ù сочеше Аса, и когато тълпата се

поразреди, видя една маса в ъгъла с бяла покривка и красиви кристални чаши,

като оазис сред целия този шум. Масата бе наобиколена от красиви млади

момичета. Те отмятаха коси и пърхаха с мигли към двамата мъже, които седяха

на масата. Единият бе огромен с обръсната глава, златни бижута и лъскава

копринена риза. Изглеждаше като току-що изскочил от гангстерски филм. Той не

откъсваше очи от Аса. Тя също го гледаше с неразгадаемо изражение на лицето.

Никой от двамата не отместваше поглед встрани и Наталия усети, че през всички

тези тела в претъпкания бар между тях тече някаква безмълвна комуникация

Другият мъж на масата – не по-малко привлекателен, също толкова висок, със

същите широки рамене и излъчващ непоколебима увереност – беше Дейвид

Хамар.

Дейвид срещна изумения поглед на Наталия. Тя кимна и той ù отвърна и

двамата не откъсваха очи един от друг. Погледите им сякаш бяха захванати с

катинар един за друг. Може би бе имал някакво предчувствие, че ще се появи

точно тук. И ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си… може

би… може би дори бе разсъждавал върху тази вероятност. Нощният живот в

Стокхолм беше доста ограничен за хората с възможности. Златният триъгълник,

който обграждаше финансовия сектор през деня, беше същата малка арена и за

нощен живот. Нямаше голям избор от подходящи заведения и ако жена като

Наталия де ла Грип решеше да отиде някъде след кафе „Опера“, това беше

единственото възможно място.

Беше облечена в златисто. Лъскавата ù гладка коса бе вдигната и прибрана.

Върху изящната ù гола шия нямаше никакво бижу. Стоеше изправена като

балерина и в сумрака на бара изглеждаше сякаш излъчва светлина.

Мина минута преди Дейвид да забележи жената до Наталия, която оглеждаше

Майкъл с подозрителни присвити очи. Трябваше да забележи първо тази жена.

Беше уникална. Много странно, че не привлече вниманието му. Вероятно беше

най-красивата жена в заведението – съблазнителна и почти нереално чувствена.

– Аса Белке – каза Дейвид на глас, защото знаеше точно коя е жената. Адвокат

в „Инвестум“ и близка приятелка на Наталия де ла Грип. Истината беше, че

Дейвид знаеше много повече за Аса, отколкото за Наталия. Пресата обичаше да

се рови в клюките за нея и за драматичната история на семейството ù. „Горкото

малко богато момиче.“ Така я наричаха. Родена със сребърна лъжица в лявата

ръка и със златна в дясната, тя бе завършила правилните училища и беше

споменавана като годеница на истински принц. Така поне твърдеше пресата. Но

не и в реалния живот, доколкото му беше известно. А после дойде трагедията,

която не слезе от вестниците месеци наред. – Очевидно те познава – добави той и

погледна към Майкъл, който седеше скован, а по лицето му не помръдваше и

мускул. – Явно и ти знаеш коя е. Познавате ли се?

– Да – отвърна сухо Майкъл.

– Никога не си я споменавал.

Но Стокхолм беше малък. Разбра се, че се Аса и Майкъл се познаваха. И

двамата бяха адвокати. Вчера следобед например Дейвид видя на улицата Питър

де ла Грип. Излизаше от магазин за алкохол и носеше две торби с пиене. Дейвид

можеше да протегне ръка и да го докосне.

– Няма нищо за казване. – тонът на Майкъл беше рязък и напрегнат. – Бяхме в

един университет. Имахме няколко общи дисциплини по право. Не мога да кажа,

че я познавам. Но ние… – Той млъкна, отпи от минералната си вода и Дейвид

остана с впечатлението, че приятелят му прекалено нескопосано демонстрира

нежелание да я погледне.

Дейвид огледа двете жени. Обърна очи към Майкъл и пак към Аса. Имаше

изумителната способност да разчита настроенията на хората, което беше

изключително полезно качество в бизнеса му. Сега вече беше повече от сигурен,

че Майкъл крие нещо от него – седеше с проклетата си минерална вода и

приличаше повече на нацупен тийнейджър, отколкото на един от най-добрите

адвокати в света, какъвто беше.

Дейвид погледна пак към Аса. Но честно казано, гледаше Наталия.

– Предполагам, няма да е зле да отидем при тях – каза той, изненадвайки

предимно себе си. Стана, преди да има достатъчно време да промени решението

си, и преди Майкъл да му е отказал, и макар да знаеше, че е много, много лоша

идея. Опита да се оправдае, че няма нищо в това да отиде да каже „добър вечер“

на жена, с която бяха само бегли познати. Можеше да си позволи да бъде вежлив

за две секунди, независимо че ставаше дума за Де ла Грип, нали? Майкъл стана с

огромно нежелание.

– Мислиш ли, че идеята е наистина добра? – попита приятелят му и прокара

ръка по обръсната си глава.

– Всяка идея е добра – отвърна той, защото вече бе решил, че това е просто

жест на вежливост, нищо повече. – Хайде.

Майкъл измърмори нещо зад гърба му, но Дейвид гледаше как лицето на Аса се

променя с всяка крачка, която правеха към тях, как става предпазлива и дори

леко войнствена.

– Здравейте – каза Дейвид, когато доближиха бара. Наталия премигна с дългите

си мигли. Тя се наклони съвсем леко напред и за миг на Дейвид му се прииска,

всъщност едва се удържа да не я целуне по бузата, но тя само протегна ръка и се

здрависаха.

– Здравей –каза тя.

– Здравей – повтори той и задържа ръката ù малко по-дълго от необходимото.

Усети аромата на нещо старомодно и пикантно, едно чувствено ухание на

безвремие. Това беше ароматът на тялото ù, който Дейвид започваше да

разпознава.

Наталия издърпа ръката си. Дейвид представи Майкъл и забеляза как

огромната му ръка с голям пръстен обхваща деликатната ù длан.

– Това е най-добрата ми приятелка, Аса Белке – каза тя, а стабилното

здрависване на тази облечена в сребро сексбомба с леко пиян поглед му

напомни, че тя всъщност е един от най-добрите адвокати по корпоративно право.

– Идваме от представлението в кафе „Опера“ – каза Наталия. – Отново

благодаря за билетите. – Тя се усмихваше и нещо в очите ù му подсказа, че и тя е

леко пийнала. Изглеждаше щастлива, но не пияна, а само някак по-освободена и

спирачките, сякаш контролираха вродения ù афинитет към „правилните“

обноски, не работеха.

Барът беше шумен, претъпкан, някой се блъсна в него и неизбежното се случи –

политна към нея. Ароматът ù пак го заля, грейналите ù очи го държаха, не го

пускаха и макар че бе дошъл само да каже „здрасти“, не му се тръгваше. Още не.

Наталия беше по-висока, отколкото си спомняше. Беше толкова деликатна и

нежна, че човек веднага приемаше като даденост, че е дребничка. Но на токове

се оказа доста висока. Стоеше изправена, не се чудеше къде да си дене ръцете,

не пипаше косата си, не говореше празни приказки. Обикновено този тип

сдържано поведение изнервяше Дейвид, но сега реши да си вземе малко почивка

от омразата си към висшата класа, която винаги неизбежно го разтреперваше.

Но не и тази вечер.

Той се усмихна, а нейният отговор беше само едно пламъче в очите.

Аса отпи и погледна лошо над ръба на чашата си.

– Майкъл каза, че се познавате от правния факултет – каза вежливо Дейвид.

– Да, но беше преди повече от десет години – отвърна хладно тя и метна бърз и

суров поглед към Майкъл. Дейвид се зачуди дали това няма нещо общо с тихо

подхранвания расизъм сред тези кръгове в Швеция. Майкъл беше с тъмна кожа, а

семейството му дори произхождаше от друг континент, така че вече беше

изстрадал своя дял от предразсъдъците на обществото. Аса изви устните си в

зловеща, но унищожително секси усмивка. – Все така скучен до смърт ли е?

Наталия изглеждаше шокирана, но Дейвид се засмя. Жената беше пияна, но

каквото и да имаше против Майкъл, то не се дължеше на етнически

предразсъдъци или раса. Очевидно не го харесваше, но на съвсем друга, лична

основа, а това разпали любопитството му. Не бе срещал много… всъщност не бе

срещал нито една жена, която още от пръв поглед да не обожава Майкъл.

– Долу-горе – отговори Дейвид, защото на моменти приятелят му наистина

можеше да бъде скучен.

– За твое щастие, никой не може да те обвини, че си скучна – намеси се Майкъл

със саркастичен тон. – Доколкото си спомням, доста добре се забавляваше през

онези години. Беше нон-стоп купон.

Аса вдигна рязко брадичка и Дейвид веднага усети, че коментарът я беше

опарил. Това беше толкова нетипично за обичайното тихо поведение на Майкъл.

Никога, абсолютно никога, не се бе държал агресивно с нито една жена.

– Майкъл – каза Дейвид с предупредителен тон.

– Много ми беше драго да се видим – прекъсна го кисело Аса. – Извинете ме. – И

ги остави. Тръгна си с ядно кънтящи по пода токчета.

Наталия я проследи със загрижен поглед.

– Съжалявам – каза мрачно Майкъл и също си тръгна.

– Знаеш ли какво беше това? – попита Дейвид. – Или аз си въобразявам, че нещо

не е наред?

– Не. – Наталия нямаше възможност да каже нищо повече, защото някой зад

нея я блъсна и тя полетя към Дейвид. Той я хавана под мишницата, за да не

падне, тя примигна и изведнъж всяка мисъл за Майкъл и Аса се изпари от

главата му. Бяха големи хора, щяха да се разберат. Или пък нямаше – от тях

зависеше. Той погледна дланта си около ръката ù после към лицето ù. Устните ù

бяха като изписани, дори леко блестяха. В ъгълчетата на устата ù играеше

усмивка. Дейвид се улови, че също ù се усмихва и с още по-голяма изненада

забеляза как палецът му гали кожата ù.

Тя отвори уста, но веднага след това я затвори, без да казва нищо. Той

продължи да гали кожата ù с пръст. Гледаха се. Не се усмихваха, не флиртуваха,

но между тях стояха толкова въпроси. И тогава той издърпа ръката си с

извинителна усмивка.

– Идват – каза тя и в първия момент той изобщо не разбра за какво му говори.

– Ще се прибирам – чу гласа на Аса и изпита силно облекчение, че се намери

кой да го измъкне от тази изключително опасна ситуация, в която несъзнателно

започваше да флиртува с дъщерята и сестрата на двамата мъже, които мразеше

най-много в целия свят. С единствената жена на света, с която нямаше право да

флиртува и имаше всяко основание да стои възможно най-далеч от нея.

– Да – кимна Наталия и започна да си събира нещата както правят жените,

когато се канят да тръгват.

– Къде е Майкъл? – попита Дейвид.

Аса сви рамене.

– Може би се обажда на майка си – каза тя с подигравка, но въпреки

презрителния тон, Дейвид трябваше да се съгласи. Майкъл наистина се

обаждаше на майка си прекалено често. Той потисна усмивката си, която при

всички положения би била проява на нелоялност към приятеля му. Точно тогава

забеляза Майкъл, който си пробиваше път през група хора, които вдигаха

наздравица. Тук наистина беше прекалено претъпкано, а тази вечер Майкъл,

който по принцип беше много внимателен, просто блъскаше хората.

– Май трябва вече да си тръгваме – каза Наталия, но Дейвид усети нотка на

съжаление в гласа ù, сякаш ù се искаше да остане, а не да се прибира толкова

скоро. Странно… на него също не му се прибираше.

– Защо не останеш още малко? – каза той. – Иска ми се чуя малко повече за

концерта. Още по едно питие? Шампанско?

Тя беше на ръба да се остави да бъде убедена и ръката на Дейвид вече беше във

въздуха, за да привлече вниманието на бармана. По една чаша шампанско

нямаше да навреди никому, нали?

Точно тогава Дейвид чу силния глас на Майкъл зад гърба си. Не разбра думите,

но тонът беше груб. Искра на загриженост пламна в очите на Наталия.

– По-добре да тръгваме – каза тя. – Аса трябва да се прибере.

Дейвид кимна. Не знаеше какво се случва между красивата пияна блондинка и

Майкъл, но по всичко личеше, че скоро щеше да избухне скандал.

– Хайде, Майкъл. Да вървим. Достатъчно за тази вечер. И вече е късно.

– Не съм пил абсолютно нищо – напомни му Майкъл.

– Не говорех за алкохол – поясни Дейвид и после добави с по-тих глас: – Вземи

се в ръце, човеко.

– Това важи за всички – каза Наталия и посочи много дискретно към

приятелката си. – Аса?

Аса кимна, залюля се леко, но веднага се съвзе. Не погледна към Майкъл.

Обърна се и тръгна към изхода.

Наталия въвреше на сантиметри от силните рамене на Дейвид и Майкъл, които

проправяха пътека през тълпата. Шумът беше оглушителен и макар че бе

разочарована от неприятния обрат на вечерта, нямаше търпение да вдиша малко

свеж въздух. Когато излязоха на улицата, Аса я прегърна набързо, кимна към

двамата мъже и седна в първото чакащо пред бара такси. Наталия ù затвори

вратата и се загледа след отдалечаващата се към Остермалм кола.

Усещаше Дейвид зад себе си и неволно прехапа устни. Нещо се бе случило в

бара, нещо между тях, само че не знаеше какво.

– С Аса живеем в различни посоки – обясни тя. – Аз живея ей там – посочи с

ръка и се почувства като кръгъл идиот. На кого му пукаше къде живее?

Майкъл стоеше до Дейвид. Изглеждаше много ядосан. Не каза нищо, но

Наталия си помисли, че е малко страшен с тези изпъкнали мускули, черно

кадифено сако и избръсната глава. Погледна и към Дейвид. Бяха двама здрави

мъже. Ако не бяха скъпите им сака и още по-скъпите джинси и ако нямаха онова

специфично излъчване, характерно за мъжете от финансовия свят, лесно можеха

да ги объркат с мафиоти или охранители.

Без съмнение ситуацията беше доста деликатна и неудобна. Докато бяха в бара,

Дейвид ù се усмихваше, флиртуваше и Наталия за секунда си помисли, че може

би ще я целуне. Но сега изглеждаше толкова недостижим и далечен. Запита се

дали не си бе въобразила, че всичко това се бе случило. Но не, не си бе

въобразила. Нещо стана. Сигурна беше, че усещанията между тях почти се

напаснаха. Или пък беше от алкохола? Или може би защото бе облечена по-

различно? По начин, по който не се бе обличала от векове? Каквато и да беше

истината, Наталия не искаше да се прибира и да се разделя с Дейвид. Още не.

– Ти тръгвай – каза Дейвид на Майкъл. Прозвуча повече като заповед, защото го

каза напълно сериозно.

– Но… – започна Майкъл, после млъкна и само кимна.

Тя се смути. Очевидно Майкъл не считаше, че е добра идея да оставя Дейвид

насаме с нея.

Дейвид погледна към таксито, после към Майкъл.

– Тръгвай.

Майкъл ù каза „лека нощ“ по възможно най-скования начин, качи се в таксито и

двамата останаха сами на тротоара.

Той беше все така сериозен. Просто я гледаше с изражение, което Наталия не

можеше да разгадае. Навън беше топло, но роклята ù беше доста тънка и

изведнъж се почувства несигурна и адски притеснена от това, че роклята показва

прекалено много, а тя знаеше за Дейвид Хамар прекалено малко.

– Май и аз ще тръгвам – каза тя.

– Искаш ли да ти извикам такси? – попита той рязко, почти троснато и тя пак се

запита дали не си бе измислила всичко, което се случи в бара. Ситуацията беше

ужасно неловка.

– Убедена съм, че съм напълно способна и сама да си викна такси – отвърна тя с

внезапно раздразнение. Не го бе молила за нищо. Можеше да си вземе лошото

настроение и да върви на майната си.

Той я изгледа продължително.

– Не поставях под въпрос способностите ти – каза ù съвсем спокойно.

– Извинявай. – Може би просто се опитваше да бъде внимателен и разумен? –

Не исках да бъда груба. Просто беше толкова странно. – Погледна го право в

очите. – Всичко, което се случи.

– Да.

– Времето е хубаво. Мисля да повървя – каза тя.

– Ще повървя с теб.

Наталия тръгна и той закрачи до нея с нейния ритъм. Вървяха мълчаливо. Беше

все така объркана, а Наталия мразеше да е объркана. Погледна го крадешком.

Той бе пъхнал ръце в джобовете, а веждите му бяха свъсени. От чисто женско

любопитство, тя неволно се запита какъв ли е като любовник. Наталия беше

нормално човеко същество и макар че не бе признала пред Аса, особено пред

нея, от раздялата си с Йонас не бе спала с мъж. Не защото имаше морални

скрупули, а защото беше, меко казано, жалка, станеше ли дума за флиртуване и

излизане на срещи. Не бе спала с мъж повече от година. Едва сдържа усмивката

си, когато си представи шока върху лицето на Аса, ако някога разбереше.

– Сара Харви беше прекрасна – каза тя, когато мълчанието стана непоносимо.

Тя погледна сериозното му лице.

– Радвам се – каза той и се усмихна вяло. – Трябва да ти призная, че никога не

съм я слушал как пее.

– Дълбоко ценя жеста ти. – Двамата намалиха темпото и после спряха. Качена

на високите си токчета, Наталия стигаше почти до лицето му и усети пак онези

искри, които преминаха между тях.

Дейвид вдигна ръка, сякаш да я погали. А тя беше на ръба да затвори очи и да

се наведе към него, когато той каза:

– Беше много хубаво да те видя.

И тогава тя разбра, че нямаше никакво намерение да я погали. Просто ù

казваше „лека нощ“.

– Да. – Наталия се опита да не позволи на разочарованието да се прокрадне в

гласа ù. Въздъхна бавно. Ако беше някой друг, вероятно би събрала кураж и би го

попитала дали иска да отидат до апартамента ù. Така правеха нормалните хора,

нали? Беше толкова странно. Дейвид не беше обвързан, доколкото Наталия

знаеше. А тя беше независима, свободна жена. Дори имаше презервативи някъде

из чекмеджетата в спалнята си. Би следвало да може да направи подобна крачка.

Да го попита дали иска да я изпрати до тях и да пийнат по нещо.

Но когато видя едно приближаващо се такси, крехката ù смелост се прекърши и

тя махна да го спре.

Дейвид ù отвори вратата. Наталия се плъзна вътре и веднага усети студената

седалка под тънката си рокля. Той все още стоеше там, облегнат на вратата. Тя го

погледна, твърдо решена да остане хладна и безчувствена.

Дейвид изглеждаше сякаш се кани да ù каже нещо, но после очевидно промени

решението си.

– Лека нощ – каза тя и се насили да се усмихне. Нямаше никакво значение. Не

че нещо се бе случило… така или иначе…

– Наталия? – попита бързо той, точно когато ù се стори, че иска да затвори

вратата на колата.

Тя усети как нещо топло се спуска по гръбнака ù, защото името ù в устата му

звучеше като милувка.

– Да?

– Ако си свободна утре, бих искал да те видя. Може ли да ти се обадя?

Не можа да измисли какво да му каже, затова само кимна безмълвно. Той също

кимна отривисто, сякаш бе взел някакво решене. Вратата се затвори, преди да си

кажат нещо повече.

Двигателят запя меко и таксито я откара в лятната нощ по най-късия възможен

маршрут. Тя се усмихваше през цялото време.

Усмихваше се дори когато очите ù се затвориха за сън.

10

Неделя, 29 юни

На следващата сутрин Аса се събуди с усещането за преживян кошмар. Слава

богу,

беше

неделя

и

в

леглото

до

нея

нямаше

никого.

Беше

наистина, наистина благодарна на тези две обстоятелства. Прекалено много

сутрини се бе будила до непознати мъже, които после трябваше да изрита,

просто защото не разбираха, че не ù пречи да правят секс, но оставането в

леглото ù за цялата нощ е пълен абсурд.

Получи силен пристъп на гадене. И веднага след това дойде ужасът. О, как

мразеше този страх, който идваше след всяко напиване. А днес бе по-лошо от

всеки друг път. Не можеше да си спомни колко бе изпила, а това никога не беше

добър знак. Събра целия си прословут инат и се опита да пропъди мислите за

Майкъл далеч от съзнанието си, но не успя. Той винаги успяваше да намери път

към най-скритите местенца в душата и ума ù. Там, където никой мъж, най-

малко пък той, имаше някаква работа.

Закри с ръка очите си и започна да се бори стоически с мисълта за него.

Напразно. Не, не му беше ядосана, ако трябваше да бъде честна (а тя наистина

се опитваше да бъде честна със себе си, след като бе лъгала толкова много хора…

на практика абсолютно всеки). Не беше ядосана на Майкъл, а на себе си. Аса

изпъшка. Поведението ù в бара беше пълна лудост, но беше напълно

неподготвена за влиянието, което този мъж все още имаше върху нея.

Върху нея – Аса Белке, която никога не допускаше никого до себе си. Нямаше

никаква представа, че все още ù пука за него. Невероятно. Но той настина я бе

наранил, и то точно когато беше най-крехка и уязвима – преди повече от десет

години. Бяха толкова млади, но имаше чувството, че се бе случило вчера.

Помнеше всеки поглед, всяка дума. Абсолютно всяка. И тогава Аса си позволи

нещо, което по принцип никога не би направила – да се отдаде на

самосъжалението.

Майкъл се беше променил. Високият студент със сериозни очи и мека черна

коса го нямаше. По онова време Аса мислеше, че е невероятно красив. Уви, сега

изглеждаше дори още по-добре. Очите му бяха мъжки, погледът зрял. Нямаше

халка, Аса провери. Но това не означаваше нищо. През леглото ù бяха минали

толкова много мъже, които имаха жени и деца у дома. Идваха при нея, а

семействата им ги чакаха в някоя вила в Дюрсхолм.

Макар че Майкъл не е такъв и ти го знаеш много добре, Аса, нашепна едно

гласче в съзнанието ù.

Той беше старомоден, честен и верен. Ако беше женен за някоя ливанска

красавица и имаше осем деца от нея, това означаваше, че щеше да ù е верен до

гроб. Това беше Майкъл. Нямаше идея как бе постигнал толкова много в сфера,

която бе изградена върху измами и забиване на нож в гърба.

Тя седна, свали крака на пода и простена. Днес трябваше някак да оцелее. Още

един ден и щеше да се съвземе и да се справи с това. Само да оживее днес. Но тя

мразеше неделите, особено когато нямаше нищо планирано. Тази неделя

трябваше да е на луд купон край някой архипелаг, да бъде обградена от фалшиви

хора, които не се и опитваха да надзърнат в нея.

Тя погледна телефона си. Имаше едно съобщение от Наталия.

„Надявам се да си добре. Обади се, ако искаш да поговорим.“

Нямаше никакви други съобщения.

Аса седна и изведнъж я обзе гняв към Наталия. Без никаква причина.

Ако Наталия не я бе накарала да отиде на този концерт, ако не бе взела

билетите от този арогантен Дейвид Хамар, това никога нямаше да се случи.

Сега щеше да е на остров сред далечни приятели и още по-далечни познати,

които щяха да ù помогнат да изкара неделята в приказки и да изпълнят

празнотата и тишината с някакъв звук.

Слава богу, че лятната ваканция беше пред нея. Няколко седмици, през които

щеше да бъде сред хора буквално по двадесет и четири часа в денонощието.

Щеше да има слънце и купони, които щяха да прогонят чувството за празнота,

което я атакуваше всеки път, когато останеше сама, превземаше я внезапно и не

я пускаше. И нямаше да мисли за Майкъл. Обеща си, че няма да помисли за него

нито веднъж. Сякаш никога не бе съществувал, сякаш не се бяха видели снощи и

историята им бе приключила завинаги още преди повече от десет години.

Тя извади две таблетки против главоболие, напълни чаша с вода, пусна ги да се

разтворят и се загледа в мътната шумяща течност.

После заплака.

*

Наталия погледна съобщението от Аса, което бе очаквала толкова дълго. Беше

кратко и леко грубо, но Наталия изпита облекчение, че приятелката ù е жива и

здрава.

Наталия и Аса рядко излизаха заедно през уикенда. Когато това се случваше, го

планираха предварително. Бяха приятелки от деца. Майките им също бяха

приятелки. Ходеха в едно и също училище, Аса живееше с тях, разбира се, но

нейният живот беше толкова по-различен. Говореше много, беше открита и

общителна и следеше всяка промяна в модните тенденции. Имаше безкрайно

много познати и приятели, познаваше буквално всеки, който си струваше да се

познава, винаги беше канена на обяд или вечеря някъде, на купон, на обикновено

напиване, а в това време Наталия работеше. Не се чувстваше удобно сред

нейните приятели.

Повечето от жените, с които Наталия отрасна, бяха типични представителки на

висшата класа. Имаха установен за това общество живот и твърде малко от тях

бяха финансово независими. Повечето бяха майки, които си седяха у дома, имаха

детегледачки, прислуга и организираха вечери. Някои изкарваха курс по моден

дизайн в чужбина и после родителите им ги издържаха, докато намерят богаташ,

за когото да се омъжат.

Много пъти тази реалност бе изглеждала напълно неприемлива за Наталия.

Като някакъв изолиран остров, на който се бяха запазили порядките от отдавна

отминали времена и където никой не бе чувал за правата на жените. Но пък

Наталия винаги бе изглеждала като странна птица в очите на всички. Дори Аса,

която имаше страхотна работа в „Инвестум“, не споделяше страстта ù към

работата. Аса работеше в рамките на работното време, излизаше в дълги обедни

почивки и прекарваше свободното си време в дейности, свързани с общуване с

хора и пазаруване. За Наталия всичко бе коренно различно. Социалният ù живот

така и не се възстанови след раздялата с Йонас. Повечето им приятели бяха

общи и в един момент тя разбра, че една неомъжена жена няма място на

семейни барбекюта или вечери в тесен кръг. Всъщност през изминалата година

нито един от приятелите на Йонас не се бе обадил да я покани.

В началото изпитваше пареща болка от начина, по който я изключиха

отвсякъде. Болеше я повече, отколкото бе очаквала, но скоро свикна и с това.

Така или иначе нямаше много приятелки, а и постепенно започна да запълва

времето с работа.

Наталия знаеше, че в никакъв случай не бива да се задоволява с подобно

отшелничество, но като се замислеше, нямаше почти никакви допирни точки с

жените, които познаваше. Със сигурност в този живот трябваше да има нещо

повече от това да живееш на правилния адрес и да си водиш записки кой

демонстрира, че притежава повече, отколкото всъщност има. Нали?

Телефонът ù започна да вибрира. Тя погледна дисплея, сигурна, че е съобщение

от Аса.

„Будна ли си? – Дейвид Хамар“

Тя стисна телефона. Дейвид бе попитал дали може да ù се обади и тя се беше

съгласила. И може би се бе надявала, че ще я потърси по някое време през деня.

Но бяха минали едва няколко часа, откакто се бяха разделили, а той вече ù

пишеше. Сякаш изобщо не му пукаше дали изглежда прекалено нетърпелив да я

чуе.

Да. Усмихна се и изпрати съобщението.

Две секунди след това телефонът звънна.

– Как си? – попита той.

Усмихна се толкова широко, че чак устата я заболя.

– Добре. Благодаря, че се обади.

– Аса нормално ли се е прибрала?

О! Това направо я разтопи.

– Да, преди мъничко ми писа. Благодаря.

Той не каза нищо повече и Наталия си помисли, че може би е неин ред да каже

нещо, което да звучи едновременно забавно и чаровно. Господи, наистина беше

абсолютно боса в тези неща.

– Искаш ли да закусиш с мен? – попита той.

Да! Много! Искам, искам, искам.

– Кога? – попита тя.

– Ще изпратя кола да те вземе. След половин час?

Наталия въздъхна бавно. Не беше очаквала това. Но пък какво друго да правят

мъжете, освен да пращат коли призори да им докарат момичетата, с които са

решили да закусят.

– Много мило. Благодаря. Ще се видим след малко тогава.

Точно тридесет минути след разговора им Наталия видя тъмна кола с логото на

„Гранд Хотел“, която зави по улицата и спря пред дома ù. Не беше давала адреса

си на Дейвид. Чак сега се сети, че бе пропуснала да му го каже, но той, разбира

се, вече го знаеше. Млада персона с неопределим на пръв поглед пол ù отвори

задната врата, изчака я да се качи и затвори галантно след нея. Наталия едва

успя да се настани удобно на задната седалка и пристигнаха пред хотела.

Един от портиерите се приближи към нея.

– Наталия де ла Грип? – Тя кимна и изведнъж се почувства като в приказка или

красив филм. – Знаете ли как да стигнете до бар „Кадиер“? – попита вежливо той.

– Да, благодаря – отвърна тя, изкачи се по килима, опънат върху стъпалата на

хотела и се потопи в разкоша на лобито на „Гранд Хотел“.

Дейвид бе седнал в далечния край на бара, който носеше името на създателя

си. Слънчевата светлина проникваше вътре, а гледката към замъка и морето

беше изумителна. Той стана и Наталия изведнъж се почувства несигурна. Как

беше редно да го поздрави? Той ù се усмихна и подаде ръка. Тя я пое, здрависа

се и за стотен път се увери, че просто не може да го разбере. От една страна, се

държеше делово, с обиграна любезност и беше буквално смешно да мисли, че

има някакъв интерес към нея. От друга страна – билети за частно представление,

закуска в неделя, кола, изпратена специално за нея. Ако се опитваше да я

обърка, със сигурност успяваше.

– Не знаех какво ще искаш, затова поръчах от всичко – каза той и посочи

отрупаната маса. Кошнички с топъл хляб, сирена, кисело мляко, мармалади,

сокове, плодове, кани с чай и кафе. – Освен овесена каша. Не мога да си

представя, че някой може да яде такова нещо.

Тя седна и му позволи да ù налее чаша кафе.

– Изглежда прекрасно! – възкликна тя като превъзбудено дете и сложи плътната

салфетка върху скута си. Намаза си един кроасан с масло, сложи гъст пласт

сладко от малини и отхапа голяма хапка. Няколко люспички от кроасана паднаха

в чинията ù и тя за малко да оближе устните си.

Рай! Това е раят!

Сиво-сините очи на Дейвид грееха.

– Вкусно ли е? – попита той.

– Нямах нищо за ядене у дома, а бях толкова гладна. Благодаря.

Той я изчака да се нахрани. От време на време подхвърляше по някоя любезна

фраза, но като цяло я остави да яде на спокойствие. Когато погледна към

вестника му, той ù го подаде.

– И у дома няма нищо за ядене. Ето, заповядай.

Докато четеше заглавията, той пиеше кафето си, очевидно съвсем доволен от

тихата ù компания. Тя затвори вестника и той ù наля още кафе. Наталия

наистина не разбираше какво иска от нея. Какво преследваше, каква беше целта

му?

Дейвид не беше първият рисков инвеститор, с когото обядваше. Всъщност дори

не беше първият, с когото закусва в хотел. Голяма част от работата ù включваше

такива неформални контакти с потенциални клиенти. Наталия беше много добра

в тази част от задълженията си. Беше свикнала да поддържа самочувствието на

клиентите си, беше експерт по консултиране и даваше конкретни съвети в

комплексни финансови контексти. Тя знаеше, че когато Джей О я назначи,

прочутото ù фамилно име бе натежало. Влиятелните изпълнителни директори и

управители на фондове бяха силно впечатлени от името ù, макар че нито един от

тях никога нямаше да го признае. Но знаеше също, че причината да бъде обявена

за най-обещаващ талант на Швеция, ако не и на цяла Скандинавия, беше изцяло

и само нейна заслуга в следствие на нейните познания, опит и умения.

Да, бе наясно с всичко това. Знаеше предимствата си.

И не ù се вярваше, че Дейвид няма да говори за бизнес.

– Какво мисли да прави това лято най-известният рисков инвеститор на

Швеция? – попита Наталия някак между другото.

– Ще работя. – Погледът му беше непроницаем.

– Без почивка?

Той остави чашата си. Беше небрежно облечен в риза с къс ръкав и джинси.

Никой от останалите мъже в ресторанта не притежаваше неговия чар.

Сервитьорите следяха всеки негов жест. Беше повече от сигурна, че всички,

дошли за кафе или закуска, вече бяха разпознали и двамата. Дейвид беше сила, с

която всички се съобразяваха. А той като че ли изобщо не ги забелязваше.

– Никога не почивам – каза той и тя разбра, че това не е нито лъжа, нито опит

да се похвали.

Никога не беше срещала мъж като него. Повечето от големите играчи в

сферата на финансите бяха като правени по калъп – тен, бели зъби, мазни и

изкуствени. Дейвид не ходеше на солариум, нямаше тен, придобит на

Средиземно море или на Карибските острови. На снимките, които бе гледала във

вестниците и в интернет, той изглеждаше напълно обикновен, земен,

изключително привлекателен. Мъж, който унищожаваше компании. Но когато

беше толкова близо и усещаше присъствието му, Наталия разбираше, че в него

няма нищо обикновено. Той излъчваше твърдост, енергичност, привличаше я и в

същото време я караше да наостри всичките си сетива и да внимава. Представи

си да имаш такъв мъж за свой враг! Мисълта я накара да потръпне.

– Това го казваш съвсем сериозно, знам – каза тя и прогони злокобните си

мисли. Той беше просто човек, а не някакъв злодей.

Наталия набоде една ягода с вилицата си и разбра, че вероятно бе седнал тук от

ранни зори и бе работил до идването ù, независимо че беше неделя. Погледна

чантата, която висеше на стола му. Да, имаше лаптоп, няколко папки и вестници.

– Работя постоянно, но нямам проблем с това.

Тя се усмихна, докато отпиваше от кафето.

– Какво? – попита той.

– И аз съм така – призна тя.

– Знам. Личи си. Ти изобщо ли няма да почиваш?

– Семейството ми заминава за Бастад и може би ще отида за малко при тях.

Познаваш майка ми, предполагам? И Питър? Учихте заедно, нали?

– Да, в „Скогбака“.

С такова безразличие произнесе името на пансиона, че Наталия веднага

разбра – Дейвид и Питър не се разбираха. Не беше изненадана. Питър можеше

да бъде истински сноб. Освен това в семейството ù никой никога не бе казал

добра дума нито за рисковите инвеститори, нито за Дейвид Хамар в частност.

Постоянно слушаше едно и също – новоизлюпени богаташи, новаци, новобранци,

бла-бла-бла…

Наталия остави вилицата си. Не можа да изяде последната ягода. Беше преяла.

– Трябва да те питам… – започна тя.

– Щом трябва – каза той и повдигна вежди, но тя не се уплаши.

– Не разбирам защо ми се обади? – Наталия се усмихна веднага, за да прикрие

подозрението в думите си. – Не че не ми е приятно, напротив. Но наистина съм

озадачена. Питам се дали имаш връзка с някой от моите клиенти, или сделка, за

която ти трябва помощта ми, но, честно казано, не мога да се сетя. Това бизнес

ли е или… нещо друго?

Дейвид я огледа преценяващо. Тя не откъсваше очи от неговите, чакаше

търпеливо и нямаше да отстъпи, докато не получи отговор. Нейният прям въпрос

не го бе изненадал, защото Наталия не беше жена, която си играеше, и имаше

пълното право да пита.

Той с готовност би признал, че отношението му към нея беше крайно

противоречиво. И разкарването на колата за сто метра беше малко излишно. Но

пък в хотела предлагаха услугата и му стана наистина хубаво да прати да я

вземат. Може би като компенсация за начина, по който приключи предната нощ.

Или може би лъжеше сам себе си, че го прави само от професионална

любезност. Не бе пращал кола за никоя друга жена. Никога.

– Честно ли? – попита той.

Наталия кимна. Ако имаше някакви други мотиви, тя ги прикриваше доста

добре. На лицето ù не се виждаше и следа от враждебност, нито пък можеше да

се прочете такава по езика на тялото ù, а Дейвид беше изключително добър в

разчитането на всеки жест у всекиго..

– Не зная – отговори откровено той. – Започна само като бизнес обяд. Познавам

шефа ти и обичам да познавам лично най-важните играчи в бизнеса и техните

сътрудници. Затова те поканих на обяд. – Това беше истина и в същото време

колосална лъжа. – Но после… – Той млъкна.

После бе започнал да се държи напълно нелогично и сега седеше срещу нея,

потъваше в интелигентните ù очи, закусваше с жената, която… и ето пак, за

милионен път си напомни, че не бива да я доближава.

– Не зная – повтори отново. – Но е много хубаво да си говоря с теб.

Стимулиращо е. Това достатъчно ли е?

Тя леко се изчерви, но не откъсна очи от неговите.

– Радвам се, че се обади – каза простичко. Погледна към масата, която вече бе

почистена от остатъците от закуската им. – Бях наистина гладна. – Усмихна се

широко.

Това е жена от самото ядро на елита, на най-големия елит, помисли си той.

Но странното и смешното в цялата ситуация беше, че докато я гледаше седнала

срещу него – с чашата с кафе в ръка и с усмивка на устните, Дейвид беше сто

процента сигурен, че тази жена е странна и различна точно толкова, колкото

беше и самият той.

Дейвид знаеше всичко по темата за различните хора и какво е да не можеш да

се впишеш, но никога не му бе минавало през ума, че жена като Наталия, с

нейното име и семейство, може да бъде аутсайдер. Но тя беше. Виждаше го с

очите си.

Дребни на пръв поглед неща и случайно изпуснати думи му разкриваха, че е

трябвало да се бори със зъби и нокти за всеки свой избор. Точно това я бе

направило едновременно по-силна и по-чувствителна.

Той поклати глава. Когато ù се бе обадил сутринта, тя звучеше сякаш току-що

бе станала и се бе притеснил, че може да я е събудил, макар и да беше

прекалено късно. И все пак тя седеше пред него перфектно облечена в приятна

ленена рокля, с деликатен грим, изрядна във всяко отношение. Косата ù бе

прибрана в небрежен кок. Вероятно ако събудиш Наталия де ла Грип в полунощ,

тя ще седне в леглото с изправен гръб и с грейнали очи, концентрирана, без

следа от колебание в изражението ù и без никаква гънка по дрехите ù. После

щеше да стане и да направи най-брилянтната презентация.

– Винаги ли си знаел, че един ден ще бъдеш рисков инвеститор? – попита тя с

открито любопитство.

– Исках да съм богат, както казах онзи ден.

И исках да отмъстя на хората, които съсипаха живота ми, а по една

случайност това е твоето семейство.

– И наистина си успял.

Не долови укор, нито омраза в гласа ù. Просто факт, който премисляше, без

каквото и да е намерение да прави характеристика на бизнеса му.

Той кимна, но не ù беше казал цялата истина. Никога не казваше цялата

истина.

– Искам да имам сила и власт – се чу да казва. Никога пред никого не бе

изричал това на глас. Но беше истината. Беше копнял да има силата да

контролира собствения си живот. А само богатите имаха тази привилегия.

Тя кимна бавно, сякаш наистина разбираше.

– Семейството ми винаги е имало пари – отговори замислено тя. – Наистина не

мога да си представя по-различна реалност.

– В началото толкова бързах – продължи той, като най-безцеремонно отхвърли

мисълта, че започва да говори с нея за лични неща. – Поемах абсурдно луди

рискове. Рискове, които никога не бих поел днес.

– Бил си по-млад – усмихна се тя, сякаш също е поемала рискове и сега си ги

спомня с удоволствие. Дейвид се запита къде и с какво бе рискувала и изпита

силно вълнение, дори възбуда, когато си представи импулсивната Наталия.

– Като започнахме, работехме страшно много – продължи той. – Понякога имах

чувството, че не съм спал с години.

– Ти и Майкъл? Знаеше ли, че с Аса се познават?

– Нямах никаква идея. Май не са приключили с това, което са започнали преди

години.

– Със сигурност не са. Майкъл женен ли е?

– Не. А как е при Аса?

Наталия също поклати глава, погледите им се срещнаха и двамата се разбраха

само с очи. Слънцето нахлуваше през прозорците, очите ù бяха почти златни и

той я гледаше като хипнотизиран. Тя вдигна чашата си, бузите ù леко

порозовяха, сякаш се засрами.

– Кажи ми, напълно поверително, разбира се, над каква сделка работите с

Майкъл?

Дейвид се усмихна. Ситуацията беше нелепа, но в същото време и смешна. А

въпросът – опасен… на… о, на толкова много и различни нива.

– Работим върху няколко сделки – отговори непринудено той.

– Това беше много деликатен и доста твърд начин да ми кажеш да си гледам

работата.

Дейвид не се сдържа и се разсмя. Тя също. Между тях наистина се случваше

нещо. Беше толкова осезаемо, че почти се беше материализирало във въздуха.

Тази мисъл съвсем лекичко го докосна… вероятността да се видят отново го

поблазни. Беше лято, те бяха възрастни хора и в крайна сметка всичко беше

напълно безобидно. Не искаше това да приключи. Все още не.

Не му беше ясно и друго – как така времето буквално отлиташе, когато бяха

заедно. Остроумните ù отговори, бързият ù ум и този дълбок смях го караха да

губи представа за времето. Когато погледна часовника си, реши, че не вижда

добре.

– Извини ме – каза и вдигна ръка да извика сервитьора. За втори път се

случваше. Две от две. Пак не беше разбрал къде е изтекло времето. – Трябва да

хващам самолет, но колата на хотела ще те закара където пожелаеш.

– Не ставай глупав. Мога да вървя.

Тя не попита къде отива, но той ù каза. Поредна изненада.

– Отивам в Малмьо, но много ми се иска да те видя пак. Логическата прогресия

на нещата е обяд, закуска, вечеря, мисля.

– Да, звучи напълно логично – отвърна небрежно тя. – Абсолютно логично.

Той плати и стана. Тя също стана и преметна чантата си през рамо. Тръгнаха

заедно през хотела и излязоха на улицата. Тя го погледна, но слънцето я накара

да присвие очи. Той се наведе към нея и устните му леко докоснаха бузата ù.

Беше почти целувка.

– Чао – каза нежно и внимателно вдиша аромата на кожата ù. Това трябваше да

е най-обикновено докосване по бузата, нещо което правят хората навсякъде в

Европа, но се превърна в друго, в нещо много по-опасно.

Наталия стоеше като закована. Той направи същото и с другата ù буза. И когато

се задържа там доста по-дълго от необходимото, му се стори, че бе спряла да

диша.

– Успех в Малмьо – прошепна тя.

11

Понеделник, 30 юни

В понеделник сутринта Наталия пристигна първа в офиса. Джей О се появи

веднага след нея.

– Имам последните цифри тук – каза тя вместо поздрав.

Той пое листовете и кимна, а тя изчака, докато той разглеждаше

информацията.

– Кога според теб ще мине сделката? – попита и я погледна изпитателно. Джей

О беше висок и много слаб. Можеше да плува, да играе тенис, да кара ски като

професионалист. Беше учил в най-добрите училища. Родителите му бяха

дипломати и той имаше маниери на истински джентълмен. Но в същото време

беше един от най-студените и резервирани хора, които Наталия бе срещала в

живота си. Имаше три секретарки, които знаеха всяка една негова крачка – от

кое летище до кое, в кой бар с кого.

– Датският изпълнителен директор идва в Швеция – отвърна тя със същия равен

тон. – Мисля, че трябва да направим опит да се видим с него. Той просто трябва

да говори с нас. – Голямата част от работата на Наталия беше свързана с това да

успокоява емоциите на актьорите зад сцената, да държи ръцете на притеснените

изпълнителни директори, да изслушва и да подкрепя, да дава съвети и да

приключва сделки. Не беше разтревожена, не и за тази част от настоящата

сделка.

– Да. И ще дойде на нашето парти в Бастад. Там ще се погрижим за него. –

Джей О я погледна над рамките на очилата си. През изминалата година косата

му бе посивяла. И имаше бръчки около очите, които Наталия забеляза едва

сега. – Имам нужда от теб на място. Той те харесва.

– Разбира се. Ще уредя билетите – каза тя и в този миг осъзна, че ако трябваше

да отиде в Бастад, нямаше начин да избегне срещата с родителите си.

Бастад беше град, в който богатите, известни и излъскани шведи ходеха да се

забавляват през лятото. Именно Бастад беше причината за липсата на луксозни

и скъпи автомобили из Стокхолм тази седмица. Из ресторантите не се виждаха и

много скъпо облечени бизнесмени и дами. Бизнесобедите и вечерите бяха

рядкост. Родителите на Наталия бяха вече в лятната си къща и се печаха на

слънце, ходеха от коктейл на коктейл и се срещаха с други като тях, стиснали

чаша шампанско в ръце.

Разбира се, и Йонас щеше да е там.

По дяволите.

Наталия се поколеба. Тревожеше я нещо друго.

– Не мислиш ли, че това сливане се случва прекалено бързо? – попита много

бавно тя. Сделка от такава величина обикновено отнемаше година, но сега, едва

след няколко месеца работа по нея, хората в „Инвестум“ говореха за подписване

през есента. Наталия знаеше, че баща ù няма търпение да приключи с

покупката, но имаше усещането, че нещата се претупват и се прибързва.

Престижът, който щеше да дойде с основаването на една панскандинавска банка

определено отвличаше вниманието от детайлите.

– Защо мислиш така?

– Не знам, нямам основание, само усещане, че става прекалено бързо.

– Ще прегледам цялата сделка при първа възможност, но е съвсем нормално

човек да започне да изпитва съмнения на този етап от работата. Затова сме

двама. Остави това на мен.

Тя кимна и отиде да остави бележка на асистентката си да резервира

самолетни билети за Бастад.

Два часа по-късно офисът бе пълен с хора, телефоните звъняха, разговорите

бяха оживени.

Малко след обедната почивка, която Наталия не ползва, получи съобщение от

Джей О: Във Финландия съм. Ще се върна утре сутринта.

Когато телефонът ù пак започна да вибрира, вече беше три. Наталия не беше

яла нищо от сутринта и почти припадаше от глад.

Искаш ли да се видим тази вечер? Тръгвам от Малмьо. Извинявай, че ти казвам

толкова късно. Искам да се реванширам с пикник и да те взема от офиса ти?

Плс? – Д. Х.

Тя примигна. Беше толкова погълната от работата, че ù отне време, докато

разбере, че съобщението е лично и не касае сделката. После се усмихна и

отговори:

Думата „пикник“ беше решаваща за приключването на преговорите. Да,

моля. П.П. Какво означава „Плс“?

Наталия се усмихваше широко през цялото време, докато очакваше отговора

му. Днес не ù бе останало време да мисли за Дейвид, освен за по няколко

секунди, от време на време. Но сега…

Тя вдигна крака на бюрото си, облегна се на стола си и продължи да се усмихва.

Толкова дълго не бе флиртувала с никого. А той почти я целуна вчера. От

тази почти целувка, от устните му, едва докосващи бузата ù, усети приятно

топло гъделичкане. Дори се огледа да се увери, че никой не наблюдава как

Наталия де ла Грип се възбужда от една целувка по бузата.

Плс = please = моля. Кошницата с обяда и аз ще те вземем в седем. – Д. Х.

(Дейвид Хамар)

Наталия свали крака от бюрото си. Нямаше да има време да се прибере у дома

и да се преоблече, но тук имаше дрехи и можеше да си вземе душ. Навън беше

слънчево, топло и изведнъж ù се прииска да е като другите нормални хора. Като

тези, които се срещаха на по кафе или да хапнат. Които не работеха по

осемнадесет часа на ден, без да усещат, че са живи. Тя му потвърди и пак се

зарови в работа.

12

– Това е само едно пътуване с яхта, няма нужда да се навиваш чак толкова –

каза Дейвид.

– Не, не се притеснявам за яхтата – прекъсна го рязко Майкъл. – Това, за което

наистина се тревожа, е дали полудяваш, или вече си напълно луд. Знаеш, че

винаги можеш да вземеш яхтата ми и да ходиш където искаш, с когото искаш. Но

с нея? – Майкъл почеса върха на носа си. Кожата на стола зад бюрото му

изскърца, когато отпусна масивното си тяло в него.

Дейвид отиде до вратата и я затвори. Служителите на „Хамар Капитъл“ бяха в

съседната стая и работеха от ранна сутрин до къснa вечер, анализираха

компании. Нямаше нужда да им изсипват и този спор на главите.

– Ти си този, който винаги повтаря как хората не бива да смесват бизнеса с

удоволствието – продължи Майкъл. Беше ядосан. – Така че няма да е зле да ми

обясниш какво става тук? Защото наистина не разбирам как така изведнъж

прекарваш толкова много време с Наталия де ла Грип. Мислех, че е задраскана

от плана? – Майкъл изглеждаше по-притеснен от обикновено. Но пък той беше

изключително внимателен и загрижен за всеки детайл. Изпадаше в почти

болезненото състояние да проверява всяко нещо по два или три пъти. Когато

станеше дума за работа, Дейвид искаше да има до себе си единствено този човек.

Никой не можеше да заеме мястото му. Но това не означаваше, че споделя с

него лични неща. Не че имаше какво да се споделя, напомни си сам, но все пак.

– Не е нищо сериозно – каза той, защото дори самата мисъл, че това може да се

окаже някакъв малък еднодневен флирт, беше тотално абсурда и смешна.

Наталия беше забавна, с нея беше хубаво да се говори, времето летеше, когато

бяха заедно, и тази импулсивна… дори не беше целувка – по бузата, за бога… но

тялото му бе приковано към нея и той искаше още малко. Съвсем малко. Но не,

не беше сериозно. Той знаеше това по-добре от всеки друг. – Просто създавам

ценен контакт.

– Да бе – изсумтя Майкъл.

Дейвид поклати глава. Размяната на няколко съобщения с Наталия бе оправило

настроението му и наистина го изпълваше с очакване. Не искаше да се кара с

Майкъл. Ако местата им бяха разменени, той би реагирал по същия начин.

А и да не забравяме факта, че нямаше на какво да се реагира чак толкова

остро. Той искаше да се нахрани, тя също трябваше да хапне нещо, а свежият

въздух е здравословен. Освен това не беше забавно да излизаш сам с яхта.

Сещаше се поне за десет други случая, когато спонтанното му излизане с някого

не беше нищо особено и не беше предизвикало такава силна съпротива от страна

на Майкъл. Но да, имаше една много сериозна причина реакцията му да е

оправдана.

– Знам какво правя – каза Дейвид с успокоителен тон.

– Скоро – започна Майкъл, който не изглеждаше никак успокоен – завземането

на компанията им ще е на първите страници на всеки вестник в Европа и в

Америка. Никой никога не е правил такова нещо. Ти сам си го казвал, и то много

пъти. Ако имаш някакви лични планове с тази жена, добре е да кажеш, защото

не си единственият, който е инвестирал в тази сделка. Не го забравяй. – Също

като Дейвид Майкъл бе вложил голяма част от личните си спестявания в този

проект. И имаше пълното основание да се тревожи.

Дейвид пъхна ръце в джобовете на панталона си и тръгна към прозореца.

Кабинетът на Майкъл гледаше към кралския дворец. Обърна се към приятеля си и

каза:

– Излизам на вечеря с колега от сферата, в която работя. Нямам никакви скрити

планове и намерения. Ние сме зрели хора. Ще вечеряме и може би ще побъбрим.

Тя е добър контакт. Познава всички. Работил съм с шефа ù. Разширявам кръга ни.

– Да, повярвах ти – изсумтя пак Майкъл.

Дейвид го погледна внимателно. Тези дни Майкъл не беше на себе си. Не бяха

говорили за случилото се в събота в бара. Те бяха мъже. Не обсъждаха такива

неща. И може би грешаха.

– Какво ти става напоследък? Ако не искаш да вземам яхтата ти, просто кажи.

Тя няма нищо общо с „Инвестум“. Можеше да е всяка друга жена.

Майкъл вдигна ръце и се предаде:

– Вземи яхтата. Знам, че никога не би направил нещо непрофесионално. Просто

може би трябва да се наспя – каза той.

Дейвид започна да изучава лицето му. Той наистина изглеждаше много уморен.

– Това има ли нещо общо с Аса Белке?

Майкъл стисна челюсти и каза:

– Какво имаш предвид?

– Знаеш какво имам предвид. Никога не съм те виждал такъв. Беше побеснял.

– Изненадах се, като я видях. Това е всичко.

Да, де да беше вярно.

– Хайде, отивам за храна за пикника и ще ти взема кафе – предложи Дейвид.

Няколко часа по-късно Дейвид стоеше пред офиса и чакаше Наталия. Замисли

се над думите на Майкъл и му се стори, че приятелят му има право. Може би

наистина трябваше да остави тази жена на мира. Тя изглеждаше открит и добър

човек.

Сделката „Инвестум“ щеше да гръмне във вестниците съвсем скоро и всичко

щеше да експлодира до небесата. Журналистите щяха да се побъркат да звънят,

всяка вестникарска колона щеше да бълва спекулации, а той и Майкъл щяха да се

качат на следващото стъпало.

Щом разбереше какво е планирал, Наталия неизбежно щеше да го намрази. Не

искаше това да се случи, защото я харесваше. А ако продължаваха да се виждат,

тя щеше да приеме действията му съвсем лично, като предателство спрямо

самата нея. Щеше да я нарани. Мисълта го накара да се почувства неловко.

Но това погалване с устни по бузата ù бе дало началото на нещо, което Дейвид

не искаше да игнорира. И тя го бе почувствала. Зениците ù толкова се бяха

разширили, че ирисите ù почти бяха изчезнали. Никога не бе изживявал подобно

нещо, но не можеше да позволи това да продължи. Пикници, погалвания по

бузите – дотук. Всяка една стъпка към нещо повече щеше да е истинска лудост.

Дейвид беше какъв ли не – суров, безцеремонен, дори жесток, – но не беше луд.

13

Наталия излезе на улицата и топлата вълна буквално я удари. От сутринта не си

беше подавала носа от офиса, където климатикът работеше непрестанно, и дори

не предполагаше каква жега е навън. Никога никой в целия ù живот не я беше

канил на пикник. Което беше наистина трагично. Не знаеше и какво да облече.

В крайна сметка реши да сложи копринена блуза с падащи ръкави и светли

ленени панталони. Това намери сред дрехите, които държеше в офиса, който се

намираше насред големия шопинг център „Стюргалериан“, съвсем близо до

централния площад. Дейвид я чакаше. Когато видя тениската и джинсите му,

Наталия се почувства ужасно натруфена с бизнесоблеклото си. Той ù помаха с

ръката, на която носеше часовника си от неръждаема стомана. Всеки път, когато

мислеше за него, се убеждаваше, че със сигурност си е въобразявала колко е

висок, колко е привлекателен и колко са широки раменете му. И всеки път,

когато се видеха, разбираше, че съзнанието ù не е преувеличило нито една

подробност. Сега разбираше защо пресата беше полудяла по него.

– Здравей – ù каза с усмивка.

– Здрасти – отвърна тя и се поздрави вътрешно, че успя да овладее гласа си.

Звучеше спокойно и дори хладно. Той сложи ръка на рамото ù, наведе се към нея

и опря устни в бузата ù. Тя затвори очи и вдиша аромата му. Господи, дори един

лек полъх от това тяло беше достатъчен да я възбуди. Тя се отдръпна и се опита

да се съвземе. Усмихна се приятелски.

– Къде отиваме?

Дейвид огледа блузата и елегантните ù панталони и каза:

– Трябваше да се досетя, че ще облечеш нещо тънко и непрактично. – После

погледна прибраната ù коса. – И тази прическа със сигурност няма да издържи. –

Той я хвана под ръка. – Хайде – подкани я и тя нямаше достатъчно време да

осъзнае, че ръката му изгаря кожата ù, защото той я пусна прекалено бързо.

Тръгнаха към морето, минаваха покрай потоци туристи, семейства с деца и хора,

излезли на разходка с кучетата си.

– Как е в Малмьо? – попита тя.

– Нали знаеш какви са хората там долу – усмихна се широко той.

– Обичам Южна Швеция.

– Да, хубаво е. – После се усмихна и добави: – Стигнахме.

Наталия се огледа. Бяха спрели пред красиво малко местенце с масички и

столчета навън. Сервитьорите разнасяха напитки и чинии с ордьоври. Музиката

се изливаше от колоните на крайбрежната алея. Идеята да седнат и да гледат

блещукащата вода беше така съблазнителна, че вече не ù пукаше дали някой ще

ги види заедно точно тук, на крайбрежната улица. Беше истински късмет, че

никой не ги засече, докато вървяха насам.

– Не, не тук – обади се той, сякаш прочел мислите ù. – Ето там – посочи с

брадичка към морето. Наталия възкликна.

Там стоеше лъскава модерна яхта. Огромна и бяла, с блестящи парапети от

хром. Изглеждаше почти… жива. Като акула, препълнена с енергия, готова да се

стрелне напред.

– Помислих, че може и да не е добра идея да сме в центъра на… всичко – каза

Дейвид с въпросително изражение. – Или предпочиташ да останеш на брега?

– Не – каза Наталия, без да откъсва замаян поглед от белотата пред себе си.

Беше изключително развълнувана.

Той се качи на борда и ù подаде ръка. Яхтата се полюшваше нетърпеливо под

краката ù.

– Искаш ли първо да те разведа да я разгледаш?

– Искам да тръгваме – поклати глава тя.

Дейвид развърза въжето и започна да натиска някакви копчета и да дърпа

лостове. Моторът се задвижи с дълбок ръмжащ звук и те се отдалечиха от брега.

– Къде отиваме? – попита тя.

– Имаме кошница с храна. Какво ще кажеш да тръгнем към архипелага и да

спрем по пътя?

– Звучи божествено.

Излязоха от Стокхолм и всички фериботи и големи кораби останаха зад гърба

им в залива Нибровикен, покрай остров Лидинго. Макар да бяха вече във водите

на архипелага на Балтийско море, все още имаше доста лодки наоколо. Слънцето

грееше силно и доковете, покрай които минаваха, гъмжаха от хора.

Дейвид вкара лодката в малък изолиран залив, дръпна лостовете, пусна котвата

и се обърна към Наталия.

– Ела, нека ти покажа яхтата – каза той.

Заслизаха по тесните стълби и когато Наталия прекрачи и последното стъпало,

не можеше да не се засмее.

Това със сигурност беше най-безобразно луксозната яхта, която бе виждала в

живота си. Целият лъскав интериор беше от полирано дърво и бели материи.

Небето и водата се виждаха през страничните и горните люкове, а на тавана

имаше малки вградени лампи, които осветяваха помещението. На едната стена

имаше голям телевизор с плосък екран, рафтове и витрини с най-скъпия шведски

порцелан, както и микровълнова фурна. Плашеща с размерите си кошница бе

поставена върху масата.

Дейвид посочи с брадичка към единия от шкафовете.

– Ще извадиш ли чаши за шампанско?

Наталия извади две чаши и после отвори хладилника, в който търпеливо чакаше

една бутилка.

– Купих розово шампанско – каза той.

– Ако не те бях опознала, бих си помислила, че се опитваш да ме впечатлиш –

каза Наталия и едва не се разсмя, докато гледаше скъпата бутилка.

– Знаеш какви сме ние новобогаташите. Няма край тази вечна борба да се

опитаме да впечатлим вас, родените със синя кръв. Кажи ми, ако успявам.

– Ще ти кажа, обещавам.

Дейвид взе бутилката в едната си ръка, огромната кошница в другата и изчезна

нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

– Хайде, не се размеквай сега. Ще правим пикник – извика през рамо.

Наталия го последва с чашите и с искрен смях.

На кърмата имаше маса и с пейки, прикрепени към стените. Седнаха един

срещу друг. Докато Дейвид отваряше шампанското, Наталия разгледа какво има

в кошницата.

– Колко жени си планирал да нахраниш с всичко това? – попита озадачено тя,

докато вадеше чиниите с прошуто, салам, сушено говеждо, различни сирена,

всякакви видове маслини, печени зеленчуци, песто и панерче с топъл хляб.

– Само един гладен банкер – отвърна той, докато я гледаше как отваря едно

плато.

– Невероятно – възкликна пак тя, когато намери пликче, изцапано с масло, в

което имаше апетитни божествено ухаещи пайчета.

– Хм, май трябваше да донеса червено вино – отбеляза той, като огледа всички

меса и сирена.

– Така е перфектно, няма нужда от нищо друго – усмихна се тя. – Но масата е

много малка, няма къде да се побере цялата тази храна.

В крайна сметка, двамата напълниха чиниите, постлаха едно одеяло на

палубата и се настаниха там.

Наталия седна в поза лотос, а той напълни чашата ù и вдигна тост.

– Разкажи ми как стана един от най-успелите предприемачи в света.

– Какво по-точно искаш да знаеш? – попита той, а тя наистина бе доволна, че не

се опитваше да омаловажи успеха си и не се криеше зад някаква фалшива

скромност.

– Знам защо, но не знам как. И не познавам никой, който да е постигнал това,

което ти – каза тя между две хапки. Господи, колко беше вкусно. И шампанското

моментално ù размъти главата. – Искам да кажа, не познавам никой, който да е

започнал от нищо.

– Хм… Винаги се е налагало да се издържам сам. Когато бях в гимназията,

съучениците ми ходеха на почивка из тропическите отрови или на ски в скъпите

курорти, а аз учех – всяка ваканция. И сега е така.

Наталия отхапа голяма хапка италианско сирене таледжо. Тя беше една от

тези, които винаги ходеха на почивки, макар че на някакъв етап бе проумяла, че

това не е даденост и има хора, които не могат да си го позволят, но въпреки това

едва сега се замисляше сериозно по въпроса.

– Спестявах колкото е възможно повече. Започнах да купувам акции веднага

щом разбрах как става и изкарах добри пари още в университета.

Наталия се питаше какво ли мисли Дейвид по въпроса с известните… или може

би известни с лоша слава училища-пансиони. Питър и Александър бяха ходили в

„Скогбака“. Баща ù беше основен дарител там. Можеше да се каже, че хората в

семейството ù имаха „Скогбака“-кръв. Тя беше ходила в друг пансион – казваха,

че там било по-леко и дисциплината не била толкова сурова, а по-подходяща за

жените от богатите фамилии или „за нас, момичетата“, както се изразяваше

майка ù. Но и двете училища бяха много скъпи, а Дейвид, който ако Наталия

правилно си спомняше от прочетеното във вестниците, беше живял само с майка

си. Вероятно бе имал стипендия. Питаше се и как ли му се е отразила

нечовешката изолация, в която е бил поставен. Тези училища бяха за

богатите, наистина богатите, с благороднически титли, за протежета на краля,

за хора с огромни замъци. Като дете без баща Дейвид вероятно се бе чувствал

като в ада.

– Продължих, не се отказвах и после влязох в икономическия университет в

Стокхолм – продължи той и Наталия отпрати мрачните си мисли. Дейвид Хамар,

който ù се усмихваше и в същото време излъчваше сила и увереност на борда на

една изключително скъпа яхта, беше мъж, към когото никой никога не биваше да

показва съжаление. – През цялото време, докато учех, и помежду многото други

неща, които вършех, продължих да купувам акции. Започнах да изграждам

своята мрежа от контакти. Това беше началото. После учих в чужбина, където се

запознах с Гордън Виндт… – Той млъкна и изчака да види дали името ù е познато.

– Знам кой е – отговори тя. Последния път, когато провери, той беше на

четиридесет и пето място сред стотината най-богати хора в света. Да имаш такъв

човек за свой ментор беше може би бе точно това, от което се нуждаеше един

амбициозен студент без здрави семейни връзки.

– Гордън ме научи на много неща. Спечелих стипендия за „Харвард“, заминах

за Щатите и учих там. Работех в ресторант, за да се издържам. И бях бизнес

анализатор на всички американски рискови инвеститори. – Лицето му леко

потъмня. – По онова време не спях много.

– Интересно ли беше?

– Да, много.

В гърдите ù се разля топлина. Тя познаваше това удоволствие от работата и

може би затова ù беше толкова хубаво да говори с него. Толкова си приличаха,

което беше пълна лудост. В неговата страст и мотивация тя виждаше себе си, а

разговорът вървеше леко, без усилие. Чувстваше се добре в компанията му. И да,

беше леко повлияна от чара му. Но не по някакъв странен и неудобен начин.

– И после основах „Хамар Капитъл“ – каза с ослепителна усмивка, може би

първата голяма истинска усмивка, която виждаше на лицето му. – Тогава вече

започнах истински да работя.

Наталия се засмя, отпи от шампанското и въздъхна доволно. Този ден се

приближаваше до самото съвършенство. Едва ли би могло да бъде по-добре.

Дейвид я погледна. Седнала на палубата на яхтата на Майкъл, пие шампанското

си, доволна, дори щастлива. Очевидно, бе успяла да изтръгне от него неща, за

които той обикновено не говореше – първите години. Бе се запитал какво да ù

каже за случилото се в „Скогбака“, но тя грациозно го поведе напред в разговора

и той продължи да говори. Сега изглеждаше щастлива, смееше се малко повече

от обикновено и може би това трябваше да бъде предупреждение за идващи

опасности, но той също беше щастлив.

– Къде се виждаш след десет години? Какво мислиш, че ще правиш тогава? –

попита тя.

Дейвид взе чашата си в една ръка и също се облегна на лакът.

– Нямам представа. Може би пак ще работя постоянно и може би вече няма да

преследвам чуждите пари, а ще инвестирам своите.

– Искаш ли да имаш семейство?

Дейвид отвори уста и пак я затвори. След малко каза:

– Не. Не и ако не се налага.

Тя наклони леко глава.

– Добре – каза тихо.

Господи, колко хубаво реагира тази жена. Дейвид веднага си спомни

безкрайната върволица жени, които упорито настояваха, че трябва да се

промени.

– През последните няколко дни мислех за теб – каза той.

Очите ù заблестяха.

– Наистина ли? – попита. – А аз почти бях забравила за теб.

Лъжата ù беше така очебийна, че Дейвид се засмя. Тя се наведе да отпие,

миглите ù се сведоха, а ъгълчетата на устните ù се разтвориха в усмивка. Той

остави чашата си, легна по гръб, сложи ръце под главата си и си каза, че утре

може да се върне към обичайното си поведение на пресметлив студен човек, но

не сега, не и тук. Не помнеше откога не се бе чувствал така отпочинал. И всеки

път, когато видеше Наталия, се изненадваше колко добре се забавлява с нея.

– Какво? – попита тя.

Той не откъсна поглед от небето. Слънцето все още топлеше, но първата звезда

вече се виждаше далеч на изток.

– Просто ми е хубаво – отговори сякаш на небето.

Над тях летяха гларуси. Вълните се блъскаха в яхтата и я поклащаха. Усети, че

тя се взира в него и обърна глава към нея, огледа се в големите ù леко замъглени

от шампанското очи. Оказа се прав – прическата ù на библиотекарка не бе

издържала под напора на вятъра. Кичурчета коса се бяха измъкнали от кока ù,

който сега бе паднал ниско на врата и почти се беше развалил.

– Обичам архипелага – каза тя и му се стори, че гласът ù е леко задъхан.

– Когато служех в казармата, прекарах доста време в морето. Отдавна спрях да

излизам в него и почти бях забравил колко ми харесва.

– Мислех, че тук се чувстваш като у дома си. Но това не е твоята яхта, нали?

– Не, на Майкъл е. Той обича такива показни неща. И в момента не мога да

кажа, че го виня.

– Не го вини, красива е – каза тя.

Думите увиснаха помежду им.

Дейвид пак извърна глава. Изучаваше чистите класически черти на лицето ù и

силната ù, но нежна и деликатна шия. После очите му се спуснаха надолу. През

прозрачната блуза видя твърдите ù малки зърна. Силна вълна от желание мина

през тялото ми и тогава забеляза, че кожата ù беше настръхнала. Отне му доста

време да съобрази, че вероятно ù е студено и реакцията на тялото ù не се дължи

на давеща я страст по него, както си беше въобразил.

Не съм чак такъв умник, за какъвто се имам, помисли си и стана.

С длан над очите, за да се предпази от слънцето, Наталия наблюдаваше как

Дейвид се изправя и прибира остатъците от пикника им.

– Стой тук. Сега се връщам – каза той, след което изчезна долу, а тя седна и

разтри ръцете си. Доста беше позахладняло.

Чу го как рови някъде и отваря и затваря шкафовете долу. След малко се появи.

Беше облякъл дебел пуловер и подаде един по-малък на нея.

– Правя кафе. Надявам се да си оставила място за десерт.

Наталия облече пуловера, който беше доста по-голям от нейния номер, и се

сгуши в топлата материя.

– Благодаря.

Дейвид пак се мушна долу и след малко се върна с термос кафе и две чаши. В

другата си ръка носеше малка хладилна кутия.

– Какво е това? – попита Наталия.

– Нямам никаква представа – каза той и се опита да отвори капака. – Знам, че

не е за вярване, но десертите са една от областите, в които нямам почти никакви

познания. – Гласът му беше весел, дори закачлив.

– Дай на мен.

Наталия взе кутията, отвори я и помириса сладкиша.

– Тирамису.

– Харесва ли ти?

– Много – отговори щастливо тя.

Дейвид ù подаде лъжичка и махна капака на термоса. Ароматът на кафе се

разнесе по цялата яхта. Тя получи малка тумбеста чашка, пълна с черно кафе и

веднага забоде лъжичка в десерта.

– Ако продължаваме така, ще надебелея – каза тя, без да се замисли над думите

си. Дейвид я погледна изпитателно над чашката си и тя веднага прехапа смутено

устни.

Той опита една хапка от десерта и се усмихна доволно.

– Това чудо наистина е вкусно. – После бързо изяде още няколко лъжици. След

това се излегна настрани, стиснал в длани чашата си с кафе.

– Какво правиш, когато не създаваш бизнес контакти? – попита той.

Наталия отпи малка глътка от ароматното кафе и премисли отговора си. Когато

беше дете, танцуваше. После започна да язди. Ездата означаваше толкова много

за нея. Обожаваше конете. Но сега…

Чу мекия му смях и вдигна поглед:

– На какво се смееш?

– На нищо. Просто когато те питат нещо, винаги първо мълчиш и обмисляш.

– Аз съм импулсивен и прибързан човек – опита се да го опровергае тя.

– Не, не си. И именно затова си толкова добър корпоративен банкер. Обичам да

те гледам, докато мислиш.

– Е, и аз като теб работя много. Работата ми е много важна. Не се интересувам

особено от мода и дизайн. И едва ли ще мога да си спомня последния път, когато

ходих на кино. – Тя свъси вежди. Звучеше толкова жалко и трагично, когато го

признаваше на глас. – Когато бях по-малка, обичах да яздя – продължи замислено

и наистина се опитваше да се сети какви други интереси има. – Обичам хубави

чанти и… – Тя се спря навреме, но Дейвид успя да усети колебанието ù.

– Охо, Наталия има тайна – каза шеговито той. – О, моля те кажи ми.

Тя се обърна настрани, подпряла глава на ръката си, и буквално потъна в

пуловера.

– Стана много хладно – каза тя.

– Не сменяй темата на разговора.

– Убедена съм, че си експерт по извличането на информация от хората. Особено

ако са неща, които не искат да споделят.

Той кимна.

– Обикновено не дискутирам… хм… личните си интереси. Особено с мъже. – Тя

затвори очи. – Не мога дори да повярвам, че обмислям дали да ти кажа, или не.

Но… добре… колекционирам френско бельо. Купувам го онлайн. Много е скъпо и

е ужасно непрактично. По-голямата част дори не може да се носи.

Отвори очи.

Дейвид я гледаше напрегнато.

– Кажи ми още. Всичко, което те кара да се изчервяваш. Когато се изчервяваш,

си много привлекателна по некорпоратовно-финансов начин.

Наталия поклати глава. Пресегна се към термоса като извинение да не го

погледне в очите.

– Мисля, че толкова разкрития стигат за една вечер – каза. – Твой ред е.

– Хм… какво искаш да знаеш?

Наталия наклони глава и го погледна над чашите и остатъка от десерта.

О, толкова много неща! Не знаеше откъде да започне. Защо я беше поканил да

излязат? Какво не ù казваше за миналото си? Какво означаваше този хлад, който

често забелязваше в очите му? И най-важното: дали ще правят секс в близко

бъдеще?

– С какво щеше да се занимаваш, ако нямаше този бизнес? – попита тя.

– Мисля, че бих пътувал с яхта по света. Щях да се откажа от интернет, да чета

книги. – Засмя се. – Може би дори щях да се науча да готвя.

– Не можеш ли да готвиш?

– А ти можеш ли? – попита Дейвид учудено.

– Онзи ден отворих буркан с кисели краставички. Брои ли се?

– Мисля, че не. – Очите му грейнаха.

– Какво прави в казармата? Знаеш ли, странното е, че имам двама братя, но

никога не съм ги питала.

– Марширувахме, смазани от бачкане и тренировки, но всъщност ми харесваше.

Изпълнявахме заповеди, тренирахме, спяхме добре всяка нощ. – Замълча, сякаш

унесен в спомени.

Тя се заслуша в плискащите се вълни. Някъде далеч на брега излая куче.

Той се обърна към нея, повдигна се на лакът.

– Студено ли ти е още? Да ти донеса ли одеяло?

Наталия бавно поклати глава.

Дейвид погледна в очите ù, протегна ръка към нея и тя затаи дъх. Пръстите му

леко докоснаха перлената ù огърлица и тя бавно примигна. Той опипа тежката

закопчалка, която се бе извъртяла отпред.

– Какво е това? – попита той.

Тя преглътна тежко и се постара да звучи нормално, макар че пръстите му

докосваха шията ù.

– Това тук е фамилният ни герб. – Пулсът ù забърза като луд под допира му. –

Двамата ми братя имат същия, но върху пръстени. Аз го нося на огърлицата си.

– Защото имаш титла? Графиня ли си?

– Да.

Не можеше да разгадае изражението на лицето му. Взираше се в тежката

златна закопчалка, сякаш тя значеше нещо за него. После пак погледна Наталия

в очите, без да маха ръката си. Наведе се напред, но се спря. И тогава Наталия

изуми сама себе си – сложи ръка на тила му, нетърпелива и смела. Телата им се

приближиха и той най-сетне я целуна. Леко и толкова нежно, като дихание върху

устните ù, а после не се отдръпна веднага и остана до нея, топъл и някак суров.

Наталия се опита да мисли разумно, но единственото, което изпитваше, беше

желание. И най-хладният разум на света нямаше да се справи с подобен копнеж,

с него, с присъствието му, с тази целувка на яхта в средата на безлюден залив.

Сякаш цял живот бе чакала това – именно тази целувка, точно на това място.

Точно от Дейвид Хамар… с вкус на тирамису.

Той я целуна отново. Ръката му беше все още на огърлицата ù, но бавно се

спусна и дългите му пръсти обхванаха едната ù гърда. Тя нетърпеливо посрещна

езика му, надигна се към него, притисна се към ръката му, към устните му.

Отдавана не беше изпитвала подобно нещо, подобен глад… ако изобщо ù се бе

случвало някога.

Дейвид се размърда и някъде зад него падна чаша. Отдръпна се от нея.

– Не тук – поклати глава.

– Да слезем долу? – каза Наталия, напълно шокирайки себе си. Гласът ù беше

дрезгав, суров.

Добрите момичета са пасивни, не активни – така ù бяха внушавали от години.

Майка ù, приятелките ù, всички. Но сега ù се струваше,че са я съветвали хора от

деветнадесети век. Толкова много го желаеше, толкова силно искаше да

почувства ръцете му по кожата си, да го усети как се движи върху нея. В нея.

Изглежда, той искаше същото – ако не и повече, то поне колкото нея. Или не

беше разбрала правилно?

– Не, ще се върнем – каза той.

Отхвърли я. О, не!

– Не знам дали ще ми повярваш, но го бях планирал само като пикник и нищо

повече. Това не е моята лодка – обясни с извинителен тон. – И нямам никакви

презервативи. Ти имаш ли?

– Не – отвърна тя и се запита дали е дошъл моментът да умре от срам.

– Ще се върнем, преди да се е стъмнило. – Подаде ù ръка и след кратко

колебание, тя сложи малката си длан в неговата. Тръгна мълчаливо след него и се

опита да не мисли за това колко интимно, колко хубаво беше да я води за ръка.

Дейвид вдигна котвата, обърна се, погледна я и запали мотора с няколко бързи

движения.

Наталия не беше осъзнала колко е студено, докато той не я придърпа в

празното място между него и кормилото. Тя се сгуши в топлото му тяло и спря да

трепери... Просто потъна в прегръдката му и в звука от ръмжащия двигател.

Дейвид усили скоростта и заподскачаха по вълните обратно към Стокхолм.

Здрачът се спускаше бавно край тях. От време на време бузата му докосваше

косата ù и ù се искаше да се обърне и да го целуне пак, но не посмя. Не знаеше

дали си въобразява, или наистина енергията между тях вече беше друга. Дори не

беше сигурна дали иска да знае.

Той спря в залива, изключи двигателя, скочи на земята и ù подаде ръка.

Веднага щом Наталия стъпи на брега, той я пусна. Не си казаха нищо и

тягостното му мълчание не ù даваше надежда.

– Ще те изпратя до вас – каза остро той, с което я обърка още повече.

Минаха през крайбрежния булевард в мълчание. Когато завиха по нейната тиха

уличка, гласовете от ресторантите и заведенията, покрай които минаха, бавно

заглъхнаха.

Щом спряха пред нейната врата, тя събра сили и попита:

– Да не би да направих нещо лошо? – Искаше да прозвучи спокойно, но гласът ù

беше разколебан и слаб.

Аса би търсила обяснения, би настоявала да разбере какво става. Но Наталия не

знаеше как да отстоява себе си, не и в такива ситуации. Виж, във всяка друга –

да.

– Това ли си помисли? – попита изненадано той.

Наталия сви рамене. Вратата беше зад гърба ù. Усещаше умора и

раздразнение. Сякаш цялата енергия бе изтекла от тялото ù. Може би беше от

алкохола, но сега искаше само да се мушне вътре, да побегне по стълбите и да

зарови глава във възглавницата на диванчето си. Дейвид я гледа

много, много дълго.

– Какво? – попита тя изчервена, когато мълчанието наистина започна да я

задушва и вбесява. Господи, този човек беше неразгадаем.

– В началото бях пълен егоист – започна той. На Наталия ù отне време да

разбере, че Дейвид говори за работата си, а не за тях двамата. – Честната игра

не е сред най-силните качества в това, което правя. Аз не съм нежен и добър

човек.

– Израснала съм сред мъже с много пари. Родена съм в такъв свят. Мислиш ли,

че не го знам? – попита тя. Баща ù беше грубиян, брат ù също. Разбира се, че

беше усетила що за човек е Дейвид, и разбира се, знаеше, че не е мекушав.

Той бавно вдигна ръка и я сложи на бузата ù. Погали я с палец. И после я

целуна.

Как бе възможно една целувка да бъде толкова различна от всички целувки на

света? Да не може да се сравни с нищо! Наталия чу звук, но не беше сигурна

дали идва от нея или от него и когато ръката му обгърна талията ù, в тази

целувка вече нямаше и помен от нежност, нямаше никакви колебания, нито пък

предпазливост. Беше настоятелна и нетърпелива. Кракът му се притисна в

бедрото ù, цялото му тяло я затискаше към фасадата на сградата.

– Искаш ли да се качиш? – прошепна тя.

Той я гледаше, дишаше тежко, а тя бе затаила дъх.

– Да.

14

Дейвид отказваше да се чувства виновен. Беше я предупредил. Беше ù казал

кой е и какъв е и въпреки това тя го попита дали иска да се качи. И той каза „да“.

И нямаше намерение да променя решението си.

Пътуваха мълчаливо в остарелия скърцащ асансьор. Гледаха се през целия път

до последния етаж. Той наблюдаваше как гърдите ù се повдигат под дебелия

пуловер. Лицето му беше сериозно. Когато асансьорът спря, той отвори вратата и

я задържа, за да може тя да мине първа. Наталия извади ключа от чантата си,

погледна го и отвори уста да каже нещо, но той взе лицето ù в дланите си и я

целуна. Цял ден бе водил нечовешка борба със себе си. И когато ù каза, че не бе

планирал това, не я излъга. Беше едва началото на седмицата. Тя работеше

упорито и приемаше работата си много сериозно. Самият той трябваше да става

рано. Не, не я излъга.

Или пък го направи?

Това беше лоша, много лоша идея. Сега вече трябваше да е скъсал всякакви

отношения с нея, а не да се кани да я опознава по-добре. Но напълно изгуби

битката със себе си. Може би не се беше борил кой знае колко сериозно? Може

би никога не бе искал нищо друго, освен да последва Наталия де ла Грип до дома

ù и да прави секс с нея.

Една нощ. Само една нощ. Със сигурност това нямаше да има никакво значение

за никого.

Той я целуна толкова силно, че тя се задъха и простена в устните му. Плъзна

ръка зад главата ù и затвори вратата с другата ръка. Стояха в тъмния коридор,

той зарови ръка в косата ù, тя опря ръце върху гърдите му, притиснала гръб към

стената, сякаш не беше сигурна какво иска.

Беше като бяла сянка.

– Пусни си косата – каза дрезгаво той. Тя извади фибите. С всяка махната фиба

около лицето ù се спускаше по един кичур. После фибите падаха с глух звук

върху каменния под. Косата ù се изсипа като водопад около бялото ù лице. Той

дълго не откъсна очи от нейните и след малко заповяда:

– Махни перлите.

Тя се подчини мълчаливо. Разкопча огърлицата, махна обеците и ги остави на

шкафа в коридора. Шията ù беше бяла и нежна.

– Добре.

Той сложи ръка на ханша ù. Тялото ù потръпна и тя въздъхна тежко. Само

звукът от накъсаното ù възбудено дишане беше достатъчен да го накара да

свърши. Но той искаше да бъде в нея, за да има контрол над това тяло, да я

накара да крещи много по-силно от това все още контролирано простенване.

Притисна я до себе си.

– Мина много време, Дейвид, не знам… – каза тя, облегна глава на гърдите му и

се притисна силно в него. Беше толкова възбуден.

– Вдигни ръцете – каза той и тя го послуша. Измъкна големия пуловер през

главата ù, метна го на пода, прокара ръце ниско по гърба ù и пак я притисна.

Искаше да усети ерекцията му.

– Цял ден мисля за това. – В мига, в който думите излязоха устата му, разбра, че

бяха самата истина. – Беше толкова секси на яхтата. – Премести ръката си към

деколтето ù и притисна длан върху гърдите ù. Ребрата ù бяха толкова деликатни,

нежни, крехки. Той дръпна блузата ù и едно копче излетя встрани. Беше обвито в

плат и падна безшумно на земята. Погали шията ù, обви длан около нея, палецът

му се плъзна по линията на челюстта ù. Усети учестения ù пулс, видя широко

отворените ù очи, с които следеше всяко негово действие.

Дейвид поклати глава.

– Не мисли – каза тихо. След секунда устните му поглъщаха нейните. Тя

изскимтя и сложи длани върху гърдите му, сякаш да го спре. И той наистина

спря.

– Какво има? – попита той. Дали не я беше разбрал неправилно?

– Всичко това става прекалено бързо. Аз почти не те познавам. – Дишаше

накъсано, очите ù трескаво търсеха някакъв отговор в лицето му. – Кой си ти?

– Аз съм никой, Наталия – отвърна Дейвид и бавно върна ръката си в косата ù. –

Просто един мъж, който наистина иска да прави секс с теб тази вечер. – Не, не

искаше да я плаши, не бе искал тя да се чувства така. – Не се страхувай –

прошепна тихо и погали косата ù.

Дишането ù ехтеше в тихия апартамент. Потрепваше неловко в прегръдката му,

а едната ù ръка все още бе на гърдите му, сякаш нежно се опитваше да се

предпази. Златните ù очи бяха станали почти черни. Той сложи ръка върху

нейната.

– Искам те, Наталия. Кажи ми какво искаш ти.

Устните ù леко се свиха и той усети как се отпуска леко в ръцете му.

– Обикновено не постъпвам така – каза тя и веднага се намръщи. – Не биваше да

го казвам, макар че е самата истина – усмихна му се по-ведро.

– Това няма значение – смигна ù той. – Защото аз го правя през цялото време.

Тя се засмя от сърце, почти смело.

– Аз те поканих. Искам го. И имам… предпазни средства.

После сложи дланите си върху гърдите му и бавно ги плъзна по тях. Дейвид се

загледа в тъмната ù коса и вдиша екзотичното ухание на подправки и на някакво

ароматно дърво.

Не, не, каза си, че няма нужда да се чувства виновен. Те бяха големи хора, тя го

искаше. Това беше секс и нищо повече. Сама го каза – не се познаваха. Можеха

да прекарат една нощ задно и това в никакъв случай нямаше да им се отрази на

някакво… по-дълбоко ниво. Вероятно щеше да им е хубаво. Беше съвсем

елементарно. Без никакви усложнения. В нейния апартамент те бяха само мъж и

жена, нищо повече. И той наистина искаше тази вечер да ù хареса.

Дейвид се наведе към нея, но ù остави възможност да се отдръпне, ако иска. Но

тя обърна лице към него и нетърпеливо го целуна, притисна тяло в неговото и

преметна ръце през врата му. Дори да се беше изплашила преди малко, страхът

ù бе отминал. Дейвид се успокои и отговори на смелата ù целувка. Наталия беше

страстна жена, оживяваше в прегръдките му. Косата ù беше толкова мека, като

скъпо кожено палто. И дълга, много по-дълга, отколкото бе подозирал.

Уви я около юмрука си и нежно я опъна назад. Тя простена. Стонът идваше не

от гърлото ù, а от цялото ù същество и тялото му моментално реагира с мощна

ерекция. С ръка все още в косата ù, той огледа огромния коридор. Предпочиташе

да мисли за себе си като за изтънчен мъж, който не прави секс до входната

врата.

– Покажи ми апартамента си – каза той.

Наталия го погледна. Очите ù бяха леко замъглени, устните – подпухнали от

целувките. Тя хвана топлата му длан. Пръстите ù бяха студени. Поведе го по

коридора и той се усмихна на начина, по който така леко поемаше нещата в свои

ръце. Тя беше жена, свикнала да взема решения и да контролира всяка ситуация.

Очертаваше се една интересна нощ.

Минаваха покрай врати, картини и огледала. И още врати.

– Колко е голямо това място? – попита той и опита да остане сериозен.

Тя зави по един коридор и влезе в огромна всекидневна с високи френски

прозорци, а отвъд тях – тераса. Тази стая беше тъмна, както и целия апартамент.

От отворените прозорци влизаше хладен въздух.

– Мога да затворя прозорците – предложи тя.

– Не, искам да видя гледката.

Излязоха заедно на терасата.

Наталия имаше изглед едновременно към зеления парк, който беше

собственост на краля, и към булевард „Страдваген“. Тя потръпна леко, той я

притисна към себе си и погали гърдата ù със свободната си ръка. Имаше малки

чувствителни гърди. Тя потрепери под допира му и затвори очи. Той пак я целуна

и в същото време започна да разкопчава панталоните ù. Когато свали ципа, тя

затаи дъх. Прокара длан по нежната извивка на корема ù и тя се притисна в него.

Плъзна пръсти по ръбчето на бикините ù. Бяха толкова деликатни, че ако ги

дръпнеше по-силно, биха се скъсали. Погали я през дантелата. Беше топла и

влажна. Избута плата настрани и плъзна пръст в нея. Не беше епилирана и това

му харесваше.

– Толкова си секси, гореща, съблазнителна – прошепна и закачливо захапа

меката част на ухото ù.

Наталия простена и се притисна още по-силно в него.

– Къде ги държиш? – попита Дейвид.

– Аз ще ги донеса. Чакай.

Той се върна в хола. Двата дивана бяха дълги и широки. Всички мебели имаха

антикварна стойност и със сигурност бяха наследени.

Когато се върна, крехкото ù тяло сякаш сияеше под разтворената блуза. Беше

събула панталоните си. Краката ù бяха слаби и изключително бели. Протегна

ръка, подаде му кутията с презервативи със смутена усмивка. Той огледа

кутията – изглеждаше съвсем нова. Очевидно му беше казала истината, когато бе

вметнала, че не го прави много често. Запита се дали изобщо е лягала с мъж,

откакто се бе разделила с годеника си. Опита се да си спомни колко време е

минало от тази прочута раздяла. Година? Информацията, която бе изчел за нея,

не включваше никакви нови любовни афери.

Тя му помогна да разкопчаят копчетата на блузата ù и след това той веднага я

съблече. Носеше дантелен сутиен, лъскав, малък номер. Може би беше от

скъпата ù колекция.

– Ти го разкопчай – каза той, защото се опасяваше, че може да го съсипе.

Наталия вдигна ръце зад гърба си и разкопча кукичките. Гледаше го колебливо,

с ръце върху чашките, които все още покриваха гърдите ù. Срамежливостта ù го

подпали.

– Искам да те видя. Махни си ръцете – заповяда той.

Тя бавно изпълни заповедта. Имаше малки, но обли, съвършено деликатни

гърди, с тъмни зърна.

– Ти си невероятно красива – каза с дрезгав и нетърпелив глас. Когато сложи

ръка върху гърдата ù, шепата му съвсем я покриваше. Тя простена

силно. Господи, как обичаше жени с чувствителни гърди.

Тя се захвана с ризата му, свалиха я заедно. Ръцете ù се плъзнаха по гърдите му

и после бавно започна за изучава тялото му. Дланите ù бяха деликатни и нежни.

И после… стана толкова бързо, беше съвсем неподготвен! Тя плъзна ръце по

гърба му. Не, не искаше да я спира. Не искаше и да прави драми от това, но

усети как тялото му инстинктивно застива под допира ù. Никога на никого не

позволяваше да го докосва там.

Веждите ù се събраха в недоумение, докато прокарваше изучаващо пръсти по

неравната кожа на гърба му. Четеше по лицето ù, че се опитва да разбере какво

е това под дланите ù. Но Дейвид не каза нищо. Не искаше тя да разбира за това.

Поне не сега.

– Не сега. – Дейвид се отдръпна леко назад и сякаш сложи преграда пред

въпроса, който вече беше на устните ù.

– Но Дейвид… ти… – Гледаше го с любопитство. Той пак я хвана за раменете и

много нежно я накара да махне ръцете си от гърба му.

– Не сега.

– Добре – каза тихо тя и примигна смутено.