Сделка с дявола

Трета глава

— Не?

— Да.

— Искаш да кажеш, не?

Линк кръстоса крака, сложи ръце на кръста си и наклони глава на една страна — истинско въплъщение на арогантността.

— Не, не те извинявам. Всъщност няма да мръдна оттук.

— Нима ми забраняваш да се усамотя? — Кери не вярваше на ушите си. — В такъв случай ще се преоблека, когато стигнем при децата.

— Мислех си, че не си страхлива.

Кери завъртя рязко глава и плитката й едва не го удари по лицето. Досадникът вече й лазеше по нервите. А не биваше да отстъпва пред сарказма в очите му, ако искаше да изпълни успешно мисията си. Никак не би се изненадала, ако дори и сега се откажеше от сделката. Без съмнение тоя човек бе лишен от съвест. А тя нямаше друг избор, освен да се съобразява с капризите му.

— Добре, ще се преоблека.

Обърна се с гръб към него и посегна назад да разкопчае ципа на роклята.

— Нека ти помогна.

Приближи се до нея. Ръцете му бяха големи и груби, но достатъчно чувствителни, за да боравят със сложни фотоапарати и приспособленията към тях. Очевидно беше сръчен и при разсъбличането на жени. Ципът се плъзна плавно, без да заяде нито веднъж. Кери усети да я залива вълна от смущение, макар че прие предизвикателството. Помъчи се да си внуши, че се намира на плажа и просто се кани да се съблече по бикини.

Все пак колкото и да разчиташе, че ще запази самообладание, не беше предвидила какво въздействие ще окаже тъй близкото му присъствие. Когато дъхът му опари кожата й, усети внезапна слабост и се уплаши, че ще й се наложи да се облегне на него. В следващия миг изпита безумно желание наистина да го стори. Гърбът й постепенно се разкриваше пред погледа му. Сякаш измина цяла вечност, докато ципът се отвори докрай. Слънцето вече пареше кожата й, а тя не смееше да помръдне.

— Благодаря.

Искаше й се да бе изрекла думата с хладна сдържаност, а ето че трепетът в гласа едва не издаде вълнението й. Бързо се отдалечи. Поколеба се за миг, после смъкна презрамките. Широката предница се свлече на кръста й. Кери дръпна надолу роклята и я прекрачи. Остана по бикини и сандали. Знойното слънце заплашваше да прогори нежната й кожа. Влагата полепна по нея като мокра целувка. Всички птици по дърветата онемяха, сякаш наблюдаваха действията й, омаяни от необичайната гледка.

С треперещи ръце Кери нахлузи панталоните, закопча ги, после пъхна ръце в късите ръкави на карираната памучна риза. Закопча само две от копчетата и завърза краищата на предницата. Извади дългата плитка отгоре и се наведе, за да вземе роклята, от която с радост се беше отървала. В този миг Линк я хвана през кръста.

— Остави ме на мира — предупреди го тя с тих глас.

— Не си познала, скъпа…

Думата не успя да излезе от устата му. Кери се изправи рязко и се завъртя. Стискаше пистолета с две ръце, насочен към широките му гърди.

— Сключихме делово споразумение, господин О’Нийл. Иначе не бих се занимавала с теб. Ако отново ме нападнеш, ще те убия.

— Съмнявам се — отвърна невъзмутимо той.

— Аз наистина ще го сторя. Снощи ми се наложи да изтърпя отвратителното ти опипване, понеже нямах друг избор. Отсега нататък да не си посмял да ме докоснеш.

— Добре де, добре.

Линк разпери ръце, за да я увери, че се отказва. Или поне Кери си помисли, че е с подобни намерения. Мъжът обаче изби пистолета от ръцете й толкова бързо и лесно, че чак й стана унизително. Оръжието издрънча, хлъзна се по покрива на кабината и падна на земята. Линк дръпна надолу едната й ръка, а другата изви зад гърба й.

— Никога не насочвай пистолет към мен! Разбра ли? — При следващото движение усука ръката й, така че китката опря в лопатките на гърба.

— Причиняваш ми болка — задъхано изрече Кери.

— А как щях да се чувствам аз, ако беше стреляла?

— Не умея да си служа с пистолет — сопна му се тя.

— Ето още една причина да не се опитваш да вършиш глупости.

— Съжалявам.

— Трябваше да ти извия врата заради номера, който ми погоди. — Линк освободи леко ръката й, но все още я притискаше към себе си. — Но вместо това може би ще получа утеха…

— Не!

— Да!

Целувката беше властна, завладяваща, също както и предишната нощ. Устните му бяха жадни, страстни и в същото време невероятно нежни. Езикът му се плъзна в устатата й. Кери се стегна, но не успя да се възпротиви. Отвърна на целувката против волята си.

Мъжът вдигна глава. Тя бавно отвори очи, сякаш се отърсваше от въздействието на наркотик.

— Отвратително опипване ли каза? — подхвърли злобно Линк. — Защо ли си мисля, че ти хареса? — И без да дочака отговор, със смелост, от която Кери затаи дъх, ръката му покри гърдата й. Галеше заобленото хълмче, очертано под ризата.

— Недей — промълви тя. Не смееше да продължи от страх, че ще се издаде.

— Защо не?

— Защото не искам.

— Искаш — заяви той с безочлива самонадеяност. — В края на краищата експедицията може да се окаже интересна и за двама ни. Защо да не подготвим почвата отсега?

— Моля те, недей… — Гласът й потрепери и се превърна във вик, когато осъзна, че много скоро собственото й тяло ще престане да й се подчинява.

— Харесва ти — прошепна във врата й Линк.

— Не, не ми харесва.

— Напротив! — Нежно захапа ухото й и лекичко го дръпна. — Дори и да се преструваш, че се дразниш, ти си жена, която знае как да отговори на мъжа. — Усмихна се, когато тя простена, неспособна да се изтръгне от прегръдката. — Изглежда, обичаш да си играеш с мъжете. А може би и добре ги познаваш. Ако не беше така, снощи нямаше да успееш да ме подмамиш да дойда с теб.

— Беше пиян. Щеше да излезеш от кръчмата с всяка друга на мое място.

— Не е вярно. Бях пиян, но прозрях какво се крие под ледената ти обвивка. В джунглата никой не съумява да запази самообладание, миличка. Ще се размекнеш.

— Спри! — Кери вложи всичките си сили в тази единствена дума, за да не проличи колко е отслабнала решителността й.

— Засега — отвърна той и дръпна ръката си. — Защото все още съм бесен заради пистолета. Но когато му дойде времето, ще ме молиш за това.

— Ще има да почакаш! — Нахалството му я отрезви и тя започна да се бори като обезумяла.

Успя да го отблъсне, понеже сам й позволи. Сетне се засмя и се наведе, за да вдигне пистолета. Пъхна го в колана си, а тя все тъй не можеше да откъсне очи от тялото му.

— Хайде, качвай се! — нареди Линк. — Аз ще карам. Ще се обуеш в камиона.

Беше се овладял и за момента Кери нямаше от какво да се тревожи. Беше осъзнала обаче, че прегръдката му я бе извадила от равновесие. През последните няколко месеца се беше посветила на децата. В Щатите никой не я чакаше, не беше обвързана и с никого от Монтенегро. Навярно именно поради тази причина бе тъй дълбоко разтърсена от внезапното нахлуване на Линк в живота й.

Той породи копнеж, който до вчера тя и не подозираше, че може да изпита. Плашеше се от дързостта му и в същото време бе очарована от мъжката му безцеремонност. Небрежното облекло, небръснатата брада, дрезгавият глас — всичко това й харесваше. За съжаление характерът му бе непоносим. Ако не бяха изпадналите в беда сирачета, наранената гордост щеше да накара Кери да побегне и да се скрие в джунглата.

В краткия й живот един мъж вече си бе позволил да я използва и тя за нищо на света нямаше да допусне това да се повтори. Баща й се бе оказал мошеник. Линкълн О’Нийл поне бе откровен. Когато безчестието на баща й бе станало всеобщо достояние, Кери страда безмълвно, унизена и измамена от най-близкия си човек. Но не възнамеряваше да мълчи пред Линк. Не му дължеше нищо друго, освен петдесет хиляди долара. За нея не съществуваше основание да се надява на привързаност или на уважение. Ако извършеше нещо, което не й се нравеше, щеше да му го заяви без угризения.

Макар да бе предизвикал искреното й възмущение, Кери му беше и благодарна, че не я изостави. Дори не смееше да признае пред себе си колко се бе изплашила, когато помисли, че ще се наложи сама да преведе децата през джунглата. Шансовете им да се измъкнат живи оттук бяха нищожни. И все пак значително нарастваха, щом си бе осигурила помощник в лицето на О’Нийл.

— Пред нас има тесен дървен мост — започна тя. Обясни му накъде да кара и потеглиха.

Дълго време никой не проговори. Кери бе доволна, че още го мъчи махмурлук.

— Веднага щом пресечеш мостчето, свий по пътеката вляво.

— Навътре в джунглата?

— Да. Децата са в едно скривалище близо до шосето.

Линк следваше указанията й, докато камионът почти не беше в състояние да се движи в гъстата джунгла.

— Тук вече трябва да спра — обяви той и изгаси двигателя.

— Няма да се бавим — рече Кери, като се измъкна от кабината и му направи знак да я последва.

Тръгна бързо между дърветата. Плитката й се закачаше в лианите, клонките я удряха по лицето и ръцете.

— Защо не използваме мачетето? — предложи плахо.

— Ако изсичаме растенията, ще оставим следи. Докато можем, най-добре да си пробиваме път с голи ръце.

— Разбира се. Трябваше сама да се сетя.

Успокои се, когато подминаха скривалището, без Линк да го забележи. Спря, обърна се към него и срещна въпросителния му поглед.

— Джо! — извика тя. — Всичко е наред. Излизай.

Линк се стресна от шума. Гъстата зеленина се разтвори. Няколко чифта очи с цвят на кафе се взираха в него сред, големите като слънчобрани палмови листа. Високо слабо момче се появи иззад преградата от растения. Джо, който според Линк беше около четиринайсетгодишен, бе с угрижено лице, което някак не подхождаше на длъгнестото му, още неоформено тяло. Взираше се в мъжа със смесица от открита враждебност и подозрителност.

— Това е Линк О’Нийл. Отвлякох го, за да ни помогне. Линк, да ти представя Джо, най-големия от групата.

— Здравей, Джо. — Подаде ръка на момчето и стрелна с очи Кери, озадачен дали е осъзнала, че го нарече с малкото му име.

Джо не пое протегнатата ръка и им обърна гръб. Заговори тихо на испански, нареди на децата да излязат от скривалището и те послушно се изнизаха навън. Едно от по-големите момичета носеше на ръце бебе. Насочи се към Кери и й го подаде. Малкото момиченце обгърна доверчиво врата й. Тя го целуна по мръсната бузка и приглади назад косата му. Другите деца я наобиколиха. Сякаш всяко имаше да сподели нещо важно с нея. Надпреварваха се да привлекат вниманието й.

Линк знаеше испански само колкото да си поиска нещо за ядене. Децата бъбреха възбудено, той нищичко не разбираше, но долови, че непрекъснато повтарят една дума. Попита какво означава и Кери разсеяно му отвърна.

— Сестра — рече тя, докато чистеше с наплюнчен пръст бузата на детето.

— Защо те наричат…

Линк не довърши въпроса си. Когато осъзна смисъла на думата, лицето му застина. Ако го бяха съсекли с брадва, нямаше да е толкова зашеметен. Кери се смееше на несвързаната история на едно от децата. Погледна го и попита отнесено:

— Моля?

— Чудех се защо те наричат «сестра».

— О, аз…

Втренчи се в него, видя болезненото изражение на лицето му и разбра до какво заключение е стигнал. Явно смяташе, че «сестра Кери» е религиозно обръщение. Понечи да го разубеди, но промени решението си. Защо да разсейва заблудата му? Ето че по чиста случайност й даде идея как да го държи на разстояние, без да излага на опасност изпълнението на мисията. Реши, че има право да постъпи така заради доброто на децата.

— Отговорът е само един. — Кери престорено сведе очи.

Линк изруга под нос.

— Мери си приказките!

Последва някакво несвързано извинение и тя разбра, че се е хванал на лъжата. Едва се сдържа да не се засмее.

— Искаш ли да се запознаеш с децата?

— Всички ли са така приятелски настроени като Джо?

— Аз знам английски — сопна се момчето.

— Тогава ти липсва възпитание — отвърна рязко Линк.

— Джо, би ли запалил огъня? — намеси се Кери. — Преди да тръгнем, ще нахраним децата.

Джо хвърли презрителен поглед на Линк и се залови със задачата, която Кери му възложи.

— Деца — заговори на испански тя и им даде знак да замълчат, — това е господин О’Нийл.

— Нека ме наричат просто Линк — настоя той.

Осем чифта очи се взряха в него с любопитство.

Кери му ги представи едно по едно.

Линк отвръщаше важно, докато Кери изброяваше имената, като подаваше ръка на момчетата и се покланяше почтително на момичетата, които му отвръщаха с кискане. Потупа игриво Лиза по нослето, като внимаваше да не докосне Кери. Поздрави ги на испански и с тези думи речникът му почти се изчерпи.

— Обясни им, че ще се грижа за тях по време на пътуването. — Говореше бавно, за да може Кери да им превежда. — Но трябва да ме слушат. — «Същото се отнася и за теб», казваха очите му. — Когато им заповядам да мълчат, ще ми се подчиняват. Не бива да се отделят от групата. Ако правят това, което им нареждам, ще се качим на самолета и той ще ни откара в Щатите. — Лицата на децата светнаха, когато чуха последните му думи. — Ако се държат прилично, когато пристигнем, ще ги заведа в «Макдоналдс».

— Много си мил, но те не знаят какво е «Макдоналдс». Дори и да се помъча да им обясня, няма да ме разберат.

— О! — Линк зърна обърнатите към него лица и сърцето му трепна. — Е, добре тогава, измисли някаква подходяща награда.

Изядоха безвкусна каша от ориз и боб и започнаха да събират оскъдните си провизии. Тъкмо преди да натоварят децата, Линк донесе фотоапарата, за да ги снима.

— Сестра Кери, бихте ли…

— Моля те, наричай ме просто Кери.

Малката групичка бързо се подреди. Децата възторжено се усмихваха. Лиза си смучеше палеца. Джо бе зареял мрачен поглед към дърветата. Кери се усмихна насила.

— Да тръгваме — подкани ги Линк и сложи капака на обектива.

Преметна през врата си фотоапарата и нарами торбата с консервите, които Джо беше взел от близкото село предишната нощ.

— Защо настояваше всички деца да се подредят?

— Не се знае дали с някое от тях няма да се случи нещастие.

Резкият му отговор накара Кери да спре. Обърна се и се втренчи в него.

— Нима е възможно?

— Ще престанеш ли да летиш в облаците? И в двата лагера има войници, които биха избили тези деца за минута, просто ей така, за да се позабавляват.

— Искаш да се измъкнеш.

— Много си досетлива. Ти също би го направила, ако ти е останала капчица здрав разум, в което вече се съмнявам.

— Не мога, не разбираш ли!

— Хайде, само си губим времето — приключи спора той и изруга, без да се извини.

Стигнаха до камиона. Мрачното изражение на Линк говореше, че почти не вярва да успеят. Натовариха децата в каросерията заедно с оскъдните запаси. Кери се качи при тях.

— Съжалявам, но не бива да се возиш в кабината — каза й Линк, докато я наблюдаваше как слага в скута си Лиза. — Ако някой ни срещне, ще обясня, че Джо ми е помощник.

— Разбирам. Пък и децата ще бъдат по-спокойни с мен. Само ме предупреди, ако забележиш патрул. Ще се покрием с брезента.

— Гледайте да не се задушите. Ако ни спрат, децата да не шават и да си мълчат.

— Обясних им няколко пъти.

— Добре — отвърна Линк и поклати скептично глава. — Ще ми се да вярвам, че ще успеем.

Размениха си многозначителни погледи. После Линк влезе в кабината и запали двигателя. Кери никога не се бе чувствала толкова неловко, макар че се мъчеше да се държи храбро пред децата.

Не се наложи да опъват брезента, но слънцето печеше безмилостно. А където дърветата хвърляха сянка, влагата бе непоносима. Децата се оплакваха от жажда, но Кери пестеше водата. Пък и ако им позволеше да пият до насита, щеше да се наложи често да моли Линк да прекъсва пътуването. Стараеше се да не иска каквито и да било услуги от него.

Продължиха и след като слънцето се скри зад дърветата и в джунглата се спусна здрач. Когато стигнаха до едно изоставено село, вече беше съвсем тъмно. Линк даде сигнал на Кери да опъне брезента. Заобиколи селището и спря на някакво открито място.

— Ще пренощуваме тук.

Кери с благодарност прие протегнатите му ръце и му разреши да я свали от камиона. Сложи длани на кръста си и се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Линк извърна очи от гърдите й, които ясно се очертаха под влажната й риза. Покашля се неловко.

— Имаш ли нещо против, ако се разходя до селото?

— Не, разбира се. Да запалим ли огън?

— Да, но малък. Джо ще дойде с мен. Ето, вземи… — Подаде й пистолета.

— Сутринта ти казах, че не умея да си служа с него.

— Ако се наложи да стреляш, гледай целта да е близо, както бях аз сутринта — бързо й обясни Линк. — Тогава ще улучиш.

Усмихна й се смутено. Тя също му се усмихна. И го проследи как се изгуби с момчето в тъмнината. Поръча на едно от по-големите момичета да се грижи за по-малките и накара момчетата да съберат дърва. Когато Линк и Джо се върнаха, огънят вече гореше. Джо носеше одеяла, а Линк — две мършави пилета.

— Идеален огън — похвали той Кери.

— Благодаря.

— Пилетата едва ли ще са достатъчни да ни нахранят — измърмори извинително Линк. — Но не намерих нищо друго.

— Ще отворя зеленчукови консерви и ще приготвя задушено.

Той кимна и се отдалечи, за да заколи и да оскубе пилетата. Кери му беше благодарна, че го свърши вместо нея.

Въпреки че подремнаха по време на пътуването, децата бяха прекалено изморени, за да ядат. Кери непрекъснато ги подканяше, защото знаеше, че през следващите дни едва ли ще е в състояние да им осигури топла храна. Най-накрая ги настаниха на сламениците в каросерията на камиона. Кери седеше до гаснещия огън и отпиваше от скъпоценното кафе, когато Линк се присъедини към нея и също си наля.

— Не сте се натъкнали на нищо подозрително, нали?

— Не. Всичко е спокойно. Това ми действа страшно зле на нервите. Бих искал да знам къде са.

— Кои?

— Ами другите — ухили й се той.

Кери видя широката му усмивка на светлината на огъня и извърна очи. Притесняваше се всеки път, когато се уловеше колко много я привлича той.

— Страшно ме изненада.

— С какво?

— С чудесното си отношение към децата. Благодаря ти.

— От тях ми мина главоболието и неразположението.

— Говоря ти сериозно. Оценявам усилията, които полагаш.

— През живота си съм вършил някои ужасни неща, но никога не съм бил лош с децата — отвърна напрегнато Линк.

Отпи от кафето и протегна крака. Кери реши да не се хваща за думите му.

— Разкажи ми за децата — подкани я Линк, след като дълго мълчаха. — Да започнем с Мери.

— Не помни баща си. Екзекутирали го, преди тя да се роди, понеже разпространявал пропагандни материали. Изпратили майка й в затвора. Предполага се, че тя също е мъртва.

— А Майк?

Кери ги беше прекръстила, за да свикнат с английските имена, които щяха да чуват в Щатите. Разказа му и за момчето.

— Кара и Кармен са сестрите на куриера ни. Името му е Хуан.

— А Лиза?

— Разкошна е, нали? — Кери се усмихна. — Един войник от бунтовниците изнасилил майка й, когато била само на тринайсет години. След раждането момичето се самоубило. Лиза поне не знае какво е да си имал родители и да ги загубиш.

— А той?

Кери проследи погледа на Линк. Джо седеше встрани от тях и се взираше в тъмната джунгла.

— Джо — замислено промълви Кери. — Толкова е тъжно.

— На колко години е?

— На петнайсет. Невероятно умен е, но трагедията от миналото е оставила незаличим отпечатък в душата му. Затова е такъв. Враждебен. Гневен. Необщителен.

— Влюбен е в теб.

— Какво? — Кери се вторачи в Линк, сякаш си беше загубил ума. — Не ставай смешен. Та той е още дете.

— Което бързо е пораснало.

— Да е влюбен в мен? Не е възможно.

— Защо не? На петнайсет години момчетата вече имат…

— Предполагам — измърмори Кери, за да запълни неловката пауза. — А ти имаше ли?

Запита се какво я накара да му зададе въпроса. С ъгълчето на окото си забеляза, че рязко вдигна глава и се взря в нея.

— Мислех, че само свещениците изповядват.

— Да, така е. Извинявай. Говорехме за Джо.

— Знаеш ли какво направи с роклята, в която беше облечена снощи? Изгори я в огъня, преди да го загаси. — Кери се втренчи в него с невярващи очи, но Линк кимна мрачно. — Видях го как я хвърли в пламъците и я наблюдава, докато се превърна в пепел.

— Но той я открадна и беше наясно за какво ще я използвам.

— Да, но тя стана причина и за моето присъствие тук. Ненавижда се, понеже е допринесъл за позора ти.

— Въобразяваш си.

— Не. Той те пази.

— Досега не съм забелязала. Пък и в момента, така или иначе, не ни заплашва опасност. От какво ме пази?

— От мен.

Светлината от огъня се отразяваше в очите му и те изглеждаха по-скоро златисти, отколкото кафяви. Беше си свалил горнището на униформата и сега носеше само зелена войнишка фланелка без ръкави. Кожата му лъщеше като полирано дърво. Кери се почувства неудобно и извърна очи. Когато най-после Линк проговори, гласът му беше пресипнал.

— Защо не ми каза?

— Нямаше нищо за казване — искрено отвърна тя.

— Ще си позволя да не се съглася с теб, госпожице Бишоп. — Лицето му беше напрегнато и гневно. — Защо не ме спря, когато започнах да те целувам?

— Ако си спомняш, опитах се.

— Не беше много настойчива.

— Предпочетох да ме целунеш, вместо да ме убиеш.

— Знаеш много добре, че не съществуваше никаква опасност за живота ти. Само ако беше изрекла една дума, щях да те оставя на мира.

— Сутринта навярно да, но през нощта?

— Има разлика.

— Понеже беше пиян?

— Да. — Линк разбра, че за нея пиянството му е неубедително оправдание.

— Какво трябваше да си помисля? — нападателно я попита той. — Как според теб би следвало да реагира мъжът, предизвикан от една проститутка?

— Не ми е известно — хладно отвърна тя.

— Сега вече ти е известно. Роклята и съблазнителната усмивка бяха изкушение, на което не можех да не се поддам. И на всичко отгоре ме обвиняваш!

— Сестра Кери, добре ли си? — Джо стоеше до огъня, стискаше юмруци и гледаше застрашително към Линк.

— Да, Джо — успокои го Кери. — Върви да си лягаш. Чака ни тежък ден.

На момчето не му се искаше да я остави сама с този непознат, но тръгна към камиона и се качи в кабината, където щяха да пренощуват с Линк. Кери и Линк се взираха в гаснещите въглени. Тишината бе не по-малко опасна от джунглата.

— Какво те накара да го сториш?

— Отчаяно се нуждаех от помощ.

— Нямам предвид това, че ме нае. Защо реши да се престориш на…

— О! — Кери опря брадичка на свитите си колене. — Обстоятелствата ме принудиха.

Щеше страшно да се разяри, ако научеше истината. И сигурно щеше да избухне страхотен скандал, когато разбере, че го е излъгала. Но докато се доберат до Щатите, щеше да продължи да поддържа версията, за да се пази от него. А ако трябваше да бъде честна, и от себе си. Понеже независимо от грубостта му, Кери го намираше за привлекателен и това я тревожеше. Линкълн О’Нийл спокойно би могъл да мине за един от най-харесваните мъже. Живееше екстравагантно, не се плашеше от опасностите и не се подчиняваше на общоприетите норми на поведение.

Сигурно беше отличен любовник. Отнесе се арогантно с нея, ласките му бяха сурови, но наглостта му я очарова. Нито една жена не би устояла на предизвикателствата му. Беше дивак, нуждаещ се от опитомяване, нехранимайко, който просто трябваше да бъде вкаран в пътя. Колкото и да отричаше, истината бе, че този мъж внесе смут в сърцето й. И за да не извърши някоя глупост, беше длъжна да се прави на недостъпна.

Линк нетърпеливо ровеше пепелта с пръчка. Във всяко негово движение се забелязваше обърканост. Смущението пролича и от гласа му, когато отново заговори:

— Все пак не разбирам, как тъй се реши на снощната постъпка?

— Бях отчаяна. Вече знаеш защо.

— Но се държеше убедително.

— Сторих го, защото беше необходимо.

Почувства се поласкана и в същото време засрамена. Усети го, че се втренчи в нея, и не устоя да не вдигне очи. Дълго се гледаха през огъня. Спомниха си ласките, страстните целувки, споделени и от двамата. Линк пръв извърна очи. Изражението на лицето му беше напрегнато.

— Може би си сбъркала с призванието си. Изигра ролята толкова добре — презрително заяви той. — Но беше длъжна, нали? Трябваше да се увериш, че ще те последвам, затова ме привлече с няколко докосвания. Разреши ми да те вкуся…

— Престани!

— Докато обезумях от желание и съзнанието ми се замъгли.

— Да, така е! — Кери се уплаши от новите нотки, прокраднали се в гласа му, и реши, че е време да сложи край на излиянията му. — Скроих ти номер. Изстрадах непоносимите ти прегръдки. И ако се наложи, пак ще го направя, за да спася децата.

— Моля те тази нощ да ме споменеш в молитвите си, сестра Кери — изръмжа Линк. — По дяволите, имам нужда от това.

Бързо изсипа утайката от кафето в огъня. Въглените изсъскаха като змия. Между двамата се издигна облак дим.