Сделка с дявола

Пета глава

Кери се бореше като дива котка. Захапа ръката му и мъжът изстена от болка. Но когато се опита да се освободи, за да извика, устните й бързо бяха притиснати, а писъците — заглушени. Тя риташе, извиваше се и се гърчеше, дереше и забиваше нокти, ала нападателят беше по-силен от нея. Ръцете му приличаха на менгеме, готово да счупи ребрата й.

— За Бога, млъкни и спри!

Краката на Кери омекнаха. Нападателят й бе Линк. Ядоса се, че я изплаши, но изпитваше и благодарност. В крайна сметка той, а не партизанинът я влачеше навътре в джунглата, далеч от къщата.

Едва различаваше думите, прошепнати в ухото й. Изведнъж осъзна, че долавя и други звуци, които досега не бе забелязала — застрашително отчетливи и познати. Груб смях на мъже. Мелодичен испански говор, изпъстрен с вулгарни ругатни. Подрънкване на метални съдове за храна и на оръжие. Някъде наблизо войници си устройваха лагер. Постепенно Линк я пусна.

— Кои са те? — почти беззвучно произнесе тя с безчувствени изтръпнали устни.

— Не изчаках да ги попитам.

— Къде са?

— На поляната пред къщата.

Очите й тревожно се разшириха. Обърна се, готова да хукне през храстите. Линк протегна ръка, хвана я за мократа риза и я дръпна назад.

— Пусни ме!

— Луда ли си?

— Децата…

— Те са в безопасност. — Докато шепнеха напрегнато, той я влачеше през гъстия шубрак. — Ето тук — побутна я леко, като отмести тежката кадифена завеса от лиани.

— Ами децата!

— Обясних ти, че са в безопасност.

Когато разбра, че се кани да спори, Линк я тласна надолу. Краката й се огънаха и тя се строполи на меката земя. Преди да успее да се изправи, той я бутна по рамото. Изтърколи се в покритата с листа дупка. Линк я последва и спусна естествената завеса. Прилепи тяло до нейното, за да заемат възможно най-малко място в тясното скривалище.

— Ще лежиш и няма да мърдаш — промълви в ухото й. — Не издавай никакъв звук.

Кери понечи да се възпротиви, но той я стисна силно. Осъзна, че движението му е неволно, понеже чу звуците секунди след него. Някой си пробиваше път през джунглата и мърмореше на развален испански. Много скоро приближи на опасно разстояние до тях. Разсече с мачетето си растенията, които ги криеха в тъмнината. Кери затаи дъх. Линк, чието дишане тя усещаше във врата си, стори същото.

Войникът ги отмина, но те продължаваха да стоят нащрек и да се вслушват в стъпките му. Както очакваха, той се върна обратно и спря на по-малко от крачка от скривалището им. Прибра мачетето в кожения калъф, а после драсна клечка кибрит. До ноздрите им стигна острата миризма на марихуана.

Линк притисна лице към врата на Кери. Продължиха да лежат неподвижни и безмълвни. Кери си мислеше колко много неща биха могли да ги издадат. Неволно покашляне. Внезапно движение, ако съзрат някоя змия. Тя потрепери, но не толкова от допира на мократа риза, залепнала за тялото й, а от ужас. Какво ще стане, ако ги открият? Ами децата? Наистина ли бяха в безопасност, или Линк я излъга, за да я накара да се скрият? Не. Той не би го направил. Всъщност не можеше да бъде сигурна. Веднъж й спомена, че поставя себе си над всички.

За щастие войникът не остана дълго. Очевидно не довърши цигарата. Чуха шумоленето на дрехите, докато прибираше фаса, а после тихото ритмично подрънкваме на манерката, която се удряше в бедрото му. Линк изчака цели пет минути, преди да пусне Кери и да вдигне глава.

— Какво плещеше? — попита шепнешком, след като прецени, че е безопасно да разговарят.

— Оплакваше се, че сержантът го е пратил на разузнаване.

— Нещо за нас?

— Не.

— Слава Богу. Предполагам, не знаят, че сме тук. Как си?

— Добре съм — отвърна Кери, макар че бе уплашена до смърт. — А децата?

— Мисля, че при тях всичко е наред.

— Какво значи «мисля»?

— Говори по-тихо. И се успокой най-сетне. Погрижих се да се скрият, преди да тръгна да те търся. Кълна ти се — добави той, засегнат от недоверието й.

Кери се засрами, че се бе усъмнила. Линк О’Нийл беше негодник, но не би жертвал децата, за да спаси собствената си кожа.

— Какво стана?

— Когато за последен път обикалях имението, чух камионите да се приближават. Реших, че също като нас са си наумили да използват празната къща. Дотичах обратно, видях, че те няма, и заведох децата в мазето под кухнята.

— Не подозирах, че съществува такова мазе.

— Надявам се, че и войниците не са го открили. Оставих Джо да ги пази. Заплаших го, че ще го кастрирам с мачетето, ако излезе оттам, преди да се върна. Трудно го убедих, защото си бе наумил да тръгне да те търси.

— Не трябваше да напускам къщата.

— Малко е късно за разкаяния, госпожице Бишоп.

Кери премълча хапливия отговор. Най-голямата й грижа сега бяха децата.

— Малките уплашиха ли се?

— Да, но аз съумях да ги успокоя, като обърнах всичко на игра. Разполагат с вода. Обещах да ги почерпя, ако не вдигат шум. Казах им да заспиват. Уверих ги, че когато се събудят, ти ще бъдеш при тях.

— Смяташ ли, че са те разбрали?

— Моля се на Бога да е така. Когато се умори да спори с мен, Джо се съгласи да им превежда. — И добави смутено: — Дяволски се бях притеснил, че ще се наложи да обяснявам на тия главорези защо деветте деца са в мазето.

— Дали не са същите, които срещнахме днес? — ужасено попита Кери.

— Не знам. Които и да са, едва ли ще са по-състрадателни. Реших, че е по-добре да стоя настрана.

— Правилно. А къде е камионът?

— Скрих го, след като го разтоварихме.

Кери лежеше неподвижно и се опитваше да не мисли за тялото, притиснато до нейното. Усещаше изгаряща топлина през мократа блуза, прилепнала до кожата й.

— Поръчах ти да не напускаш къщата — сърдито отбеляза Линк. — Нали обеща да ме слушаш?

— Нуждаех се от малко въздух — сопна му се тя.

Укорът му без съмнение бе напълно основателен и това засегна гордостта й. Истинско безразсъдство бе да излезе навън, и то през нощта. Ако нещо лошо сполетеше децата, вината щеше да бъде нейна.

— Щеше хубавичко да се нагълташ с въздух, ако те бяха надупчили. За малко да те убият, както и всички нас. Надявам се, че поне банята ти е харесала.

— Да, макар че продължи кратко. — Изведнъж Кери застина. — Линк, аз оставих дрехите си…

— Скрих ги зад едно бананово дърво. Дано не ги намерят.

— Защо не ги взе със себе си?

— Имам само две ръце. Не можех да нося дрехите ти и в същото време да те измъкна от потока, без да допусна да се разкрещиш. Ако войниците те бяха открили преди мен, щяха да те разсъблекат. Повярвай ми, колкото и лошо да е мнението ти за мен, уважавам непорочността ти много повече от тях.

Кери съжали, че спомена голотата си. След като непосредствената опасност бе отминала, не можеше да не мисли за оскъдното си облекло и за принудителната близост с този непредсказуем човек.

Колко ли дълго щяха да останат така, притиснати един към друг, без да се движат, нито пък да разговарят нормално? Не биваше да отслабват бдителността си. В момента джунглата бе единственото убежище за тях. Би било рисковано да търсят друго. Кери вече беше започнала да осъзнава колко неудобно щяха да се чувстват през следващите няколко часа.

И двамата бяха премръзнали, със схванати от неудобната поза мускули. Близостта на Линк все повече я смущаваше, сигурността, която обещаваше силното му тяло, я привличаше. И не само заради топлината, която излъчваше.

— Ястието, което готвят, мирише приятно — отбеляза тя, за да отклони вниманието си от Линк.

— Не мисли за него. Сигурно е игуана или нещо още по-гадно — каза той, за да пропъди пристъпите на глада.

— Престани! — измърмори Кери и леко размърда крака. — Непрекъснато си представям как по тялото ми лазят гадинки.

— Не мърдай.

Дори при най-леко движение близостта й възпламеняваше кръвта му. Нужно бе огромно усилие, за да се овладее, да не злоупотреби с тъй трудно спечеленото й доверие.

— Мускулите ми се схванаха, Линк.

— Студено ли ти е?

— Малко — призна тя.

През деня в джунглата беше като в сауна — влажно и душно. Сега обаче те лежаха на мокра земя. През гъстите шубраци тук почти не проникваше слънчева светлина и под лианите бе необичайно хладно. Кери усети, че зъбите й тракат от студ.

— Махни тази мокра риза — нареди Линк.

Мъчителните секунди сякаш се точеха едва-едва. Двамата стояха напрегнати и неподвижни, както в мига, в който войникът мина покрай тях.

— Не ми е чак толкова студено — плахо се обади Кери.

— Ще ти дам моята риза. — Линк въздъхна раздразнено. — Можеш да се увиеш с нея.

— Добре — съгласи се неохотно Кери. — Как ще го направим?

— Първо ме пусни.

Линк пъхна ръка между гърба й и гърдите си и разкопча ризата си. Много внимателно, за да не раздвижи листака, се повдигна почти до седнало положение и измъкна раменете и ръцете си. Едва дишаше от усилието, което положи.

— Готов съм — каза той. — Сега е твой ред.

Кери бе признателна на тъмнината, която скриваше голотата им. Но в същото време тя придаваше интимност на неловката ситуация. Прехапа устни и затвори очи, за да не позволи на смелостта да я напусне, преди да е посегнала към копчетата на ризата си. Това беше лесно. Трудността възникна, когато се помъчи да отдели мократа материя, залепнала за кожата й.

— Отдръпни се колкото е възможно по-далеч от мен.

Долови пресипналостта в гласа му, но реши, че е от предпазливост. Не се осмеляваше да мисли за друга причина. Повдигна се бавно и се подпря на лакът. Размърда последователно рамене, за да се освободи от мократа риза.

— Дай да ти помогна.

Топлата длан на Линк отмахваше дрехата сантиметър по сантиметър. Когато стигна до лакътя, се наложи да дръпне по-силно. Кокалчетата на ръката му неволно допряха гърдата й. Двамата се вцепениха.

— Извинявай — наруши мълчанието той.

Кери не му отговори. От притеснението в гърлото й бе заседнала бучка, която й пречеше да изрече дори и една дума. Линк изтегли ръкава докрай. Позата, която заемаше, и напрежението бяха стегнали болезнено мускулите на Кери. Най-сетне тя се отпусна уморено и въздъхна с признателност.

— Ще се справиш ли с останалото? — попита той.

— Да.

Изтърколи се назад и се приближи до него, докато изтегляше ръкава от ръката, на която дотогава се бе подпирала. Щом съблече ризата, отново се премести напред, като се надяваше, че през този кратък момент той не е усетил колко уязвими усеща гърдите си. Беше много тъмно и Кери се съмняваше дали Линк въобще я вижда. Но и двамата остро усещаха какво напрежение създава голотата им.

Когато Линк метна ризата върху нея, Кери я сграбчи и се зави. Завършекът на сложната операция й донесе облекчение, ала криеше и опасност. Усети как тялото й се затопля, но в същото време вдъхна опияняващата миризма на мъжкото тяло. В дрехата му се чувстваше така, сякаш бе в прегръдките му.

— По-добре ли е?

Кери кимна в отговор. Косата й бе натежала от водата.

Тя понечи да я вдигне нагоре, но сега пък шията и раменете й се оголиха.

— Все още трепериш — рече Линк и я притегли към себе си.

Кери затвори очи, но не успя да прогони мисълта за ръцете, които я обгръщаха. Сутринта, докато се миеше, беше го наблюдавала, неспособна да отвърне очи. И ето че сега тези мускули — слаби, но жилави, с изпъкнали вени се притискаха към гърба й. Свиваха се и се отпускаха, сякаш следваха ритъма на изопнатите й нерви.

На слънцето косата му бе осеяна с ръждивокафяви кичури, а косъмчетата по тялото му имаха червеникавозлатист оттенък. Раменете му сигурно бяха осеяни с лунички, също както скулите.

— Краката ти навярно са измръзнали. — Линк не изчака да му отговори. — Не се страхувай, позволи ми да те стопля.

Кери едва не се разсмя. «Не се страхувай.» Ама че смешно прозвуча. Все едно чуваше зъболекарят й да я успокоява: «Ще изпитате лека болка, но не се плашете.» Нима бе възможно да пропъди страха, неистовото вълнение, което цяла я разтърсваше? Грубият плат на панталона приятно ожули нежната й кожа.

— А на теб не ти ли е студено? — попита тя с тъпичък глас.

— Не. Аз съм почти облечен, а ти нямаш нищо, освен…

Спри дотук, О’Нийл. Не го казвай. По-добре да си остане неизречено. По-безопасно би било да насочат разговора към нещо друго — книги, филми, политика, — вместо непрестанно да споменават облеклото си или по-скоро липсата му.

— Нося манерката. Пие ли ти се вода?

— Не — едва чуто отвърна тя.

Не смееше да се движи. Умът й непрекъснато се връщаше към момента, когато се опитваше да свали пистолета му. Колко ли щеше да продължи нощта? Ами ако войниците не си тръгнеха на зазоряване? Сърцето й едва ли би издържало. За да разсеят напрежението, трябваше поне да разговарят.

— Разкажи ми за себе си, Линк.

За Бога, Кери не биваше да иска от него подобно нещо. Ако бе достатъчно разумна, не би желала да научи, че я усеща с всеки нерв на тялото си, копнеещо да я обладае.

Линк бе изтичал до къщата минути преди военните камиони. Връхлетя в огромната всекидневна, заповядвайки й да вдигне децата и сламениците и да ги премести в мазето. Онемя, когато Джо му обясни, че Кери е излязла навън. Прокле вироглавата жена, навлязла сам-сама в пълната с партизани джунгла, но въпреки яда си заговори успокоително на децата. Вкара ги в тъмното и мръсно мазе. Представяше си какъв страх ги обзема, но зловещото помещение поне им осигуряваше идеално скривалище. Затвори капака и придърпа върху него някакъв шкаф.

Единствено страхът за живота й го накара да потисне гнева и да се втурне в тъмнината да я търси. Спомни си за потока, който видя, докато обикаляше имението. Освежаващата вода го бе изкушила да се гмурне. Интуитивно тръгна по препречената с лиани пътека, която водеше към него.

Яростта се примеси с облекчение, когато откри Кери, газеща из плитчината. Бързо скри дрехите й в гъсталака и я измъкна от потока. В съзнанието му нахлуха еротични картини. Никой мъж не би се въздържал да докосне това приказно красиво тяло. Виденията и сега не напускаха мисълта му. Тя лежеше, загърната в ризата му, а той изгаряше от желание да я притисне до болка. Господи, беше истинска агония да се съпротивлява на изгарящата го страст.

Наложи си всичката самодисциплина, на която беше способен, за да не изстене на глас. Опита се да забрави огрялата от лунната светлина коса, очите, които от сребристите лъчи ставаха дълбоки и загадъчни като сапфири. Споменът за вкуса на устните й не го напускаше.

За грешника още една порочна мисъл едва ли би била от значение, но той щеше да се озове в ада преди края на нощта, ако продължаваше да се измъчва по този начин. Нуждаеха се от нещо, което да отвлече вниманието им.

— Какво искаш да знаеш за мен? — Гласът му прозвуча пресипнало.

— Къде си израснал.

— В Сейнт Луис.

— Кварталът май не е бил особено изискан? — инстинктивно се досети тя.

— Бедна ти е фантазията, госпожице — засмя се той.

— А родителите ти?

— И двамата вече са покойници. Старият ме отгледа. Майка ми почина, когато бях малък.

— Имаш ли братя и сестри?

— Слава Богу, не.

— Защо «слава Богу»?

— Защото и сам не ми беше лесно. Баща ми работеше в пивоварната. Прибираше се късно. Мразеше да се занимава с мен, след като мама почина. Беше цапнат в устата, твърдоглав пияница. Амбициите му се простираха само дотам, че да плаща наема и да разполага с достатъчно пари за уиски. Последното нещо, което искаше, бе да се грижи за дете. Напуснах дома веднага щом реших, че съм достатъчно голям и мога сам да се справям. Видях се с баща ми само два пъти, после той умря.

— Какво се случи с него?

— Една нощ, както си пиел с приятели, получил инфаркт и умрял на място. Погребали го до майка ми. Тогава бях в Азия. Писаха ми за подробностите.

Кери не знаеше какво да каже. Сред познатите й нямаше човек с подобен произход.

— Кога се залови с фотографията?

— В гимназията. Бягах от час, не си спомням по кой предмет беше. Заставиха ме да посещавам курса по журналистика, чиито членове издаваха училищния вестник. За наказание ми дадоха фотоапарат и ме накараха да правя снимки. Резултатът бе неочакван — в края на годината вече страшно се бях запалил.

— А в кой колеж си учил?

— Колеж? — Смехът му прозвуча презрително. — Камбоджа, Виетнам, Африка, Близкия изток. Получих образованието си на Голанските възвишения, в Бейрут, Белфаст и в лагерите за бежанци в Биафра и Етиопия.

— Ясно ми е.

— Съмнявам се — тъжно отбеляза той.

Кери не схващаше дали негодуванието му е насочено срещу нея, срещу безразличния му баща, срещу липсата на образование или срещу всички тези неща, взети заедно. Но сметна за по-разумно да премълчи.

— А ти? — внезапно попита Линк. — Какво беше твоето детство?

— Прекрасно. — Кери се усмихна. Спомни си онези безоблачни дни, преди да се разрази скандалът и да я връхлети кошмарът. — И моите родители вече са мъртви. Но когато бях малка, имах и майка, и баща.

— Сигурно си ходила в частно училище.

— Да — призна си тя.

— Нека да отгатна. Носила си престилки в морскосиньо и бели колосани блузи. Прибирали са косата ти на стегнати плитки, от които са ти се насълзявали очите. Всяка сутрин са ти обували бели чорапи и черни лачени обувки. Лицето и ръцете ти никога не са били мръсни.

— Невероятно точно — Кери се изсмя тихо.

— А заедно с латинския и хуманитарните науки си усвоила и светските маниери.

Тя кимна. Спомни си за приемите, на които седеше с родителите си и слушаше отегчителните разговори, съвсем неподходящи за едно момиче, влюбено в «Ролинг Стоунс». Не се затрудняваше коя вилица да използва и винаги благодареше любезно на домакините за приятно прекараната вечер. Линк бе расъл с ключ на врата, а тя притежаваше хартия за писма с монограм.

— Работата на баща ми беше свързана с пътуване. Може би двамата с теб понякога сме били на едно и също място.

— Миличка, ти дори не си чувала за някои от местата, където съм бил аз. — Линк отново се изсмя подигравателно.

— Не съм чак толкова наивна.

Не виждаше лицето му, но можеше да си представи ироничната усмивка. След като знаеше какъв е произходът му, вече разбираше защо се подиграва на спокойния живот и на липсата й на опит.

Двамата неусетно потънаха в мълчание. И като по чудо скоро заспаха.

Кери се събуди изведнъж. Всичките й мускули бяха изтръпнали от напрежение.

— Какво става?

— Шшт! — Линк сложи пръст на устните й. — Просто вали дъжд.

Огромните капки падаха тежко около тях и се разплискваха шумно, сякаш убежището им бе подложено на обстрел.

— О, Боже! — изхлипа Кери и отпусна брадичка на гърдите си.

Големите листа донякъде ги предпазваха от пороя, но тук-там водата се процеждаше, капеше по голата й кожа и я изстудяваше. Кери имаше чувството, че цялото й тяло е схванато. Копнееше да изпъне крака, за да облекчи болката.

— Не мога да остана повече тук. Трябва да изляза.

— Не! — остро възрази Линк.

— Само за миг…

— Ще се намокриш. После ще ти бъде още по-неприятно.

— Защо не се промъкнем в къщата? — попита тя с надежда в гласа.

— Изключено е.

— Едва ли някой пази. Ще влезем през кухнята и ще отидем при децата.

— Те навярно спят. А и Джо е при тях.

— Никой няма да ни види.

— Рисковано е. Войниците положително са поставили постове.

— Повече не издържам!

— Не желая да ме застрелят! А и ти едва ли си готова отново да се изложиш на грубиянските им шеги. Излишно е да бързаме. Ще тръгнем, когато аз реша.

От оглушителния шум Кери усети как я обхваща клаустрофобия.

— Още дълго ли ще останем тук? — попита тя.

— Не знам.

— Докато се разсъмне?

— Надявам се.

— Колко е часът?

— Мисля, че е около четири.

— Не мога вече да търпя, Линк! — Беше й неприятно, че гласът й трепери, но не успя да се овладее. — Повярвай ми.

— Длъжна си.

— Не съм в състояние. Моля те, нека се изправя.

— Не.

— Умолявам те.

— Казах не, Кери.

— Само за минута. Трябва…

— Обърни се.

— Какво?

— Обърни се с лице към мен. Смяната на позата ще ти помогне да се поотпуснеш.

Мускулите й неудържимо се нуждаеха от движение. Тя се завъртя първо на гръб, а после към Линк. Сложи ръце на гърдите му и зарови лице във вдлъбнатината под рамото. Позволи си да се наслади на топлината и сигурността на тялото му, докато дъждът понамалее. Не разбра колко време стояха така — безкрайни часове или просто няколко минути. Накрая осъзна, че дъждът е спрял и тишината е също толкова шумна, както и пороят. Размърда се, за да се отдалечи от Линк, но нямаше място.

— Извинявай — прошепна тя.

— Няма нищо.

— Обзе ме паника. Предполагам, че е клаустрофобия.

— Стресна се насън. Студено ти е, гладна си, чувстваш се неудобно. Аз също. Но засега не можем да направим нищо.

Гласът му звучеше странно. Не беше нужно да го пита защо. Дъхът му пареше лицето й, пръстите му приятно се ровеха в косата й, от местата, където телата им се допираха, се излъчваше топлина. Всички тези усещания я караха да потръпва.

— Защо си се нагърбила с това, Кери?

— Кое?

— Посветила си се на нещо, което не е по силите ти.

О, това ли било! Тя се засрами от лъжата си. Като се изключат ожесточените им разправии, откакто я сбърка с монахиня, той се отнасяше твърде почтително към нея. Благородството му изискваше да знае истината. Или поне отчасти. И все пак тя не бе готова да му разкрие истината.

— Защо твърдиш, че не е подходящо за мен?

В главата на Линк се бореха противоречиви мисли. Кери му се струваше по-съблазнителна от всяка жена, която беше държал в прегръдките си. Не му се удаваше да си представи тази млада, изключително красива жена като монахиня. Приятният допир на тялото й, начинът, по който на няколко пъти бе посрещала целувките му, някак отхвърляха мисълта за онези същества в черни одежди, потърсили уединение в килиите на някой манастир. Познаваше добре хората в бедните квартали, където царяха пороците и престъпността, и почти винаги първите му впечатления бяха верни. И в този случай бе готов да се закълне, че е прав.

— Не ми приличаш на монахините, които съм виждал.

— Монахините по нищо не се отличават от останалите жени.

— А дали носят бикини?

— Аз… — Кери се изчерви. — Харесвам луксозното бельо. Подобно увлечение не е грях. Нали съм жена?

Линк не се нуждаеше от това напомняне. Тя наистина бе жена. Усещаше го с всяка фибра на тялото си.

— Не ми приличаш на светица.

Кери се вцепени от обидата, но той я притисна още по-плътно.

— Не искам да кажа, че не си порядъчна. Просто адски… — замълча за миг, понеже трудно намираше думите. — Исках да кажа… Не ти ли е минавало през ум, че трябва да родиш деца? Държиш се прекрасно със сираците. Не мечтаеш ли за собствени деца?

— Да — искрено отвърна тя.

— А за… съпруг?

— Да — тихо промълви Кери.

Чудеше се дали Линк чувства колко силно тупти сърцето й. Отговорът й бе искрен. Но никога не беше желала така силно да има мъж, както сега. Спомни си колко усилия положи, за да не отвърне на целувките му; милувките му бяха и нежни, и властни. Сигурно за всяка жена би било върховно преживяване да се отдаде на този мъж.

— Мислила ли си, че би могла да се любиш?

Кери кимна и потърка нос в къдравите косъмчета на гърдите му.

— И си се питала какво ще почувстваш?

Кери стисна устни, за да потисне изпълнения с копнеж стон.

— Естествено.

— Ако попаднеш на подходящ мъж, това би ти доставило удоволствие. — Линк прокара пръсти през косата й. — Огромно удоволствие.

Кери усещаше, че се разтапя, и не посмя да отговори от страх гласът й да не я издаде.

— Не ти ли е любопитно?

— Да.

— А не мислиш ли, че би било жалко, ако не опиташ? — изрече с пресипнал глас той.

Най-сетне Кери се осмели да прошепне:

— Все още не съм дала обет.

— Какво? — Линк трепна неволно.

— Казах…

— Чух добре. Какво означава това?

Дъхът му беше горещ, както и разперената ръка, която изгаряше гърба й. Изкуши се да си признае истината. Не се съмняваше обаче, че секунда след като думите излязат от устата й, той ще изгуби контрол. Тя самата тръпнеше и чувстваше болка от желанието, което изпитваше. До какъв ли екстаз биха стигнали, ако…

Не. Не биваше да забравя деветте деца. Животът им бе в нейните ръце. Трябваше да се отрече от всичко, за да оцелеят. Нито тя, нито Линк имаха право да се разсейват дори и за миг. Ако сега се оставеха на страстта, щяха да настъпят усложнения, а навярно и двамата щяха да страдат.

Кери не би се отдала лекомислено на някой мъж. А Линк ясно бе дал да се разбере, че за него преживяването означаваше само едно — удоволствие. Взаимно, споделено, но краткотрайно. Затова внимателно подбра думите си, преди да отговори.

— Това означава, че все още не съм решила какво да върша през останалата част от живота си.

Изрече самата истина. Нямаше планове за бъдещето. Единствената й мисъл бе да откара децата на сигурно място в собствената си страна.

Долови тежката въздишка, която се отрони от гърдите на Линк, а заедно с нея и стаеното огромно напрежение. Чувстваше се неловко, че Линк безмълвно се съобразява с желанията й, а тя не смее да му разкрие истината.

Лежеше в прегръдките му, но вече чувстваше настъпилата промяна. Скоро през клоните над главите им започна се процежда сивкава светлина. Те се ослушаха напрегнато и доловиха раздвижване откъм лагера на войниците. Миризмата на кафе и храна още повече засили глада им. Усетиха движението из джунглата, но никой не дойде близо до тях. Най-после долетя дългоочакваният рев на двигателите.

Линк постоя още петнайсетина минути, преди да изпълзи навън.

— Ти не мърдай оттук.

Кери му се подчини. Всъщност му беше признателна за миговете на усамотение. Облече ризата, която все още бе влажна, и прокара пръсти през косата си. Все още се мъчеше да разплете обърканите кичури, когато завесата от листа се повдигна.

— Всичко е наред — заяви Линк. — Заминаха си.