Сделка с дявола

Седма глава

Линк и Джо се върнаха малко преди зазоряване. Кери, която дремеше, толкова се зарадва да ги види невредими, че не схвана разочарованото изражение на лицата им. Позите им издаваха провала на мисията. Отправиха се към потока, измиха калта от лицата и ръцете си и се напиха с вода. Най-накрая Линк се обърна и мрачно се взря в Кери.

— Какво стана? — попита тя.

— Не успяхме да вземем нищо. Не можахме да се приближим до лагера. Непрекъснато пазеше часови. Цяла нощ обикаляхме, понеже се надявахме да намерим някой, който кръшка или е заспал на пост, но уви. Всички бяха изключително бдителни. — Линк приближи до едно дърво, облегна се на ствола, плъзна се надолу със свити колене и седна. Опря глава и затвори очи. — А тук случи ли се нещо?

— Не. Децата спаха. Няколко се събудиха от глад, но аз съумях да ги накарам отново да заспят.

Джо, който затрогващо подражаваше на Линк, стори същото. Вече беше мъж — бе свършил мъжка работа. Ненавиждаше Линк, но заедно с това му се възхищаваше. Кери докосна коляното на Джо. Момчето отвори очи и от усмивката й разбра колко се гордее с него. Отвърна й с усмивка. Тя го остави да си почине и седна до Линк.

— Колко е разстоянието до границата?

— Около километър и половина.

— Ще стигнем навреме.

Планът беше самолетът да кацне по обяд. Надяваха се, че ако наблизо има войници, те ще спят, защото тогава горещината бе непоносима.

— Адски ми се ще да знам какво ще правим, след като се доберем до мястото на срещата. — Уморената въздишка на Линк издаваше съмнение в успеха.

— Ако не сме в състояние да се качим на самолета, без да рискуваме живота на децата, просто ще се промъкнем през границата. — Кери се хвана за първата хрумнала й идея като удавник за сламка.

— А после? — нетърпеливо попита Линк. Отвори зачервените си очи и се втренчи в нея. — Разликата не е голяма. Джунглата се простира с километри. Един Бог знае къде е най-близкото селище. А и съседната страна не желае бежанците от Монтенегро да обременяват допълнително тежкото й икономическо състояние. Ще се увериш, че са негостоприемни, дори враждебно настроени. Ако все пак съумеем да ги накараме да дадат политическо убежище на децата, какво ще стане с нас? Откъде ще намерим храна, вода и подслон за през нощта?

— Значи мислиш… — Кери се ядоса от мрачните му предположения.

— Шшшт!

Джо скочи на крака и напрегна слух. След миг им хвърли предупредителен поглед и тихо запълзя напред. Кери се опита да го задържи, но Линк я стисна за китката и я дръпна. Когато тя понечи да каже нещо, той завъртя отрицателно глава. Джо изчезна в дебелите зелени сенки.

Очакването сякаш продължи безкрайно. Линк се изправи и се взря в джунглата. Кери се почувства безполезна. Молеше се децата да не се събудят и да не се разшумят. След около минута Джо изникна от дърветата. Зад него вървеше някакъв партизанин. Кери моментално го разпозна и се втурна към него, без да обръща внимание на Линк, който се помъчи да я спре.

— Здравей, Хуан! — поздрави го на испански тя.

— Сестро! — отвърна й почтително на родния си език момчето.

Линк се присъедини към тях. Вече се бе отпуснал. Партизанинът изглеждаше както всички останали, но беше много млад, може би на не повече от шестнайсет години. Чертите му все още не се бяха превърнали в сурова маска, макар че бе непрекъснато нащрек като истински войник. Двамата с Кери заговориха бързо. Момчето изучаваше подозрително Линк и Кери му обясни кой е той.

— Донесъл е два автомата. Само толкова е успял да измъкне.

Кери потрепери, когато Хуан връчи оръжието на Линк и Джо.

— В идеално състояние са — отбеляза Линк.

— Имате ли нужда от патрони? — Бунтовникът му подаде няколко пълнителя.

— Благодаря.

— Няма нищо — отвърна младежът на испански.

— Разбери дали хората му знаят за нас и за намеренията ни.

— Не — обясни Кери, след като преведе на Хуан и чу отговора му. — Тъй като камионът е на редовната армия, смятат, че сме неопитни войници или пък се мъчим да дезертираме и търсим партизанска група, към която да се присъединим. Решили са да ни преследват, докато ни открият.

— Точно от това се страхувах. — Линк хапеше долната си устна. — Попитай го какво би се получило, ако обясни на командира си каква е мисията ни.

Войникът изслуша превода, поклати енергично глава и бързо отговори. Кери предаде думите му на Линк.

— Според него едва ли ще ни убият, но ще използват полета за собствени цели. Твърди, че единствената ни надежда е да се качим незабавно на самолета. Той самият ще се помъчи да отклони своята част от мястото, определено за кацане.

— Не осъзнава ли, че някои от хората му може би ще загинат, ако се опитат да ни спрат?

— Някои заслужавали да бъдат убити — предаде Кери.

— Бих оценил всякаква помощ от твоя страна, приятелю. — Линк подаде ръка и младият мъж важно се ръкува с него.

Изречението не се нуждаеше от превод. Кери предложи Хуан да събуди сестрите си и да се сбогува с тях. Младежът пропълзя до дървото, където спяха момичетата. Чертите на лицето му омекнаха, докато се взираше в тях. Направи знак на Кери да не ги безпокои. Измърмори й нещо с насълзени очи. После погледна още веднъж спящите момичета, кимна им безмълвно за сбогом и потъна в джунглата.

— Какво каза?

— Не желаел последният спомен на сестрите му да бъде от раздялата. — Кери избърса сълзите си. — Наясно е, че едва ли някога ще се видят отново. Иска да започнат нов живот в Щатите. Поръча ми да им предам, че е готов да умре за свободата на родината си. Ако повече не се срещнат, мечтата му е да са спокойни, че е намерил смъртта си щастлив, понеже са в безопасност в Америка.

Замълчаха и дълго време никой не помръдна. Всякакъв коментар относно жертвата на младия войник бе излишен. Думите, колкото и поетични да бяха, щяха да бъдат недостатъчни и банални. За да се отърси от потискащите мисли, Линк се обърна към Джо.

— Знаеш ли как да си служиш с това? — попита той момчето, стиснало автомата с две ръце.

И тутакси се зае да го научи на основните неща. През това време Кери будеше децата и ги молеше да пазят тишина. Даде им да пият прясна вода и им обеща, че в самолета ще се нахранят. Беше сигурна, че Джени и Кейдж са се погрижили да натоварят храна.

Най-сетне всички събраха оскъдните си лични вещи и се отправиха към близката граница. Кери настоя да носи Лиза, понеже освен мачетето, сега Линк държеше и автомата.

Когато се добраха до просеката, наближаваше единайсет часа. На мястото бе изорана широка бразда, за да личи границата, която отделяше Монтенегро от съседната страна. Между зелените стени от дървета изчистеният терен бе приблизително с ширината на футболно игрище.

— Тук трябва да кацне. — Кери посочи към браздата. — Останаха в прикритието на дърветата, но виждаха добре просеката. — Ще се приближи до онази наблюдателна кула и ще обърне.

— Тогава да се придвижим напред. — Слънцето грееше срещу тях и Линк наблюдаваше околността с присвити очи. — Предай на децата да се крият зад дърветата.

— Забеляза ли нещо?

— Не, но ми се струва, че не сме сами. Да вървим.

Тръгнаха успоредно на границата. Внимаваха да не излизат от джунглата. Стигнаха до наблюдателната кула и Линк ги спря.

— Ще чакаме тук. — Той си погледна часовника. — Би следвало скоро да се появят. — Припомни на Кери колко е важно децата да схванат, че трябва да бягат приведени, ако стрелят по тях. — В никакъв случай да не застават неподвижни. Искам на всяка цена да разберат колко е важно.

Приготвиха децата и Линк дръпна Кери настрана. Седнаха на известно разстояние от тях, за да не ги чуват какво си говорят.

— Има още петнайсет минути. — Линк отново си погледна часовника.

— Кейдж ще дойде — уверено заяви Кери.

— В крайна сметка кой е този Кейдж Хендрин?

— Нали ти казах, от Тексас е и е брат на мисионера, застрелян от войниците на президента преди няколко години.

— Всичко това ми е известно. Но… какъв ти е на теб?

— Съпруг на моя приятелка. — На Кери й се стори, че долови в тона му ревност.

— В какви отношения бяхте, преди да се ожени за приятелката ти? — продължи да я разпитва той.

— В никакви! Дори не се бях срещала с него. Запознах се първо с Джени чрез фондацията «Хендрин».

Линк извърна глава и се втренчи в пространството пред себе си. Не коментира получената информация, но отпусна здраво стиснатите си зъби.

— Двамата с теб ще придружаваме децата — рязко смени темата той. — Ще можеш ли да носиш Лиза?

— Естествено.

— Дори и на бегом?

— Ще се справя.

— Аз ще бъда до теб. Джо ще остане тук, докато се качите.

— Защо? — попита тревожно Кери.

— За да ви прикрива, ако започнат да стрелят по вас.

— О!

— Щом се качите на борда, ще се върна да го взема.

Никой от двамата не спомена факта, че Линк ще е изложен на стрелбата повече от всеки друг. Високата му фигура беше добра мишена, а и щеше да му се наложи да измине разстоянието няколко пъти.

— Вземи това.

— За какво ми е?

Внезапно пребледняла, Кери се вторачи в пакета с филмите, които й подаде.

— Ако нещо се случи с мен, да се запазят поне те. Изпадал съм в доста трудни ситуации, но на подобна опасност не съм се излагал.

— Но кутиите даже не са отворени — недоумяваше Кери.

— Напротив. Лентите се използвани. Нарочно смених опаковката, за да изглеждат като нови. Никой няма да се усъмни, ако… Ако случайно те хванат.

— Не искам да ми ги поверяваш, Линк. Може би…

— Виж, ако ме уцели някой куршум, дай филмите да се проявят и да ги публикуват.

— Не ми говори така!

Линк свали кърпата, която бе вързал на челото си, и я уви около шията й.

— Навремето, преди да отиде на бой, всеки рицар е оставял нещо за спомен на своята дама на сърцето.

— Моля те — изрече тя през сълзи. — Не издържам. Отказвам да говоря и да мисля за подобни неща. А и отново долавям насмешка в гласа ти.

— Тъкмо обратното. Признавам, че ми идваше да те удуша още щом се събудих и установих как ловко си ме отвлякла за работа, която не исках да върша. Но наистина ти се възхищавам, Кери. Държа се мъжки в моменти, когато би могла да бъдеш страшно досадна. Ако по-късно не ми се удаде възможност да ти кажа…

— Млъкни! Ще говорим за всичко в Тексас.

— Кери — нежно продължи Линк, осъзнавайки, че подлага на изпитание куража й, когато й бе най-необходим. — Нямам намерение да умра в Монтенегро. Не желая да се сдобия посмъртно с третата си награда «Пулицър». Никога не съм вярвал, че е престижно да се връчват награди на хора, които не са живи. А и трябва да си взема хонорара, който ми обеща.

Усмихна й се. За първи път Кери забеляза колко хубави са зъбите му. Изглеждаха удивително бели на фона на загорялото му брадясало лице. Колебаеше се дали да го удари, или да го целуне. Не се осмели да разкрие чувствата си. Точно сега не можеше да си го позволи.

— Някакви други последни желания? — сопна му се тя.

— Ако ти успееш, а аз се проваля, изпуши една цигара вместо мен и изпий чаша уиски.

— Бърбън или скоч?

— Няма значение.

— Още нещо?

— Да. Не се обричай на църквата. — Линк обгърна с ръка главата й тъй внезапно, че думите му не стигнаха до съзнанието й. Притегли лицето й съвсем близо до своето. — Предпочитам да умра като грешник, а не като светец.

Дари я със страстна завладяваща целувка, сякаш решен от устните й да изтръгне обещание, което от тялото й така и не бе успял да получи. Езикът му, мек като кадифе и жив като пламъче на свещ — срещна нейния в предизвикателна милувка.

Кери усети огромна празнина, която копнееше да бъде запълнена. Гърдите й се наляха, сякаш в тях нахлу мляко. Пламна тъй дълго потисканото желание да бъде докосвана, целувана до забрава. Позволи си за миг да се наслади на приятната болка. Жадното й за любов тяло неволно се изви и се притисна до неговото. Ръцете й обвиха врата му. Реакцията й възпламени страстта му, той я зацелува още по-жадно. Притисна я до себе си, сякаш никога нямаше да се разделят. И ето че в един миг нададе приглушен вик и вдигна глава. Взря се в смутените й очи, в устните й — сочни, червени и влажни от целувките.

— За Бога, Кери! — изрече прегракнало Линк. Тя неволно прокара език върху пламналите си устни. — О, Боже, ти ще ме подлудиш! Кълна се, че ако разполагахме с време, този път… щеше да бъдеш моя, дори и след това да се продъня в ада.

Кери се видя принудена да признае, че не по-малко желание изгаряше и нея. Да. Тя го обичаше. Обичаше го! О, Господи, ами ако нещо се случеше с него, той щеше да умре с мисълта, че…

— Линк, има нещо, което…

— Шшшт!

— Искам да ти обясня…

— Не сега. Замълчи. — Отблъсна я, изопна се и протегна врат, за да погледне над дърветата. Даде й знак да не говори. След няколко секунди Кери чу бръмченето на самолет. — Трябва да си кажем много неща, скъпа, но не сега е моментът. Повикай децата.

В следващия миг бе готов за действие. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати, но движенията му бяха невероятно спокойни и точни.

— Джо, заеми мястото си.

— Готов съм — отвърна Джо и се скри зад дървото.

Самолетът не започна да кръжи над браздата, за да я опознае, а още при първия подход се приближи към тях. Децата вече губеха търпение. Мечтите им се сбъдваха. Не откъсваха очи от приземяващия се самолет. Линк се озърташе, за да се увери, че никой не ги дебне. Пилотът направи отлично кацане и самолетът спря пред изоставената наблюдателна кула, точно както беше уговорено.

— Тръгвай! — Линк леко бутна Кери.

Кери притисна Лиза до гърдите си. Закрачи колебливо към просеката.

— Върви! — изрева Линк.

Кери се затича лудо и подкани децата да я последват. Линк тропаше с тежките си обувки зад тях. Бяха изминали половината от разстоянието, когато чуха първите изстрели. Кери се вцепени. Децата се разпищяха.

— Не спирайте! — изкрещя Линк.

Изви се и пусна откос към невидимите нападатели. От дърветата заизскачаха пламъчета като от запалка и свистящите куршуми се забиваха в земята около него. Той стреля отново и хукна след Кери и децата, които вече наближаваха самолета. Като по чудо никой не бе ранен, макар че някои от децата пищяха от ужас.

Вратата на самолета вече бе отворена. Линк отново се завъртя. Джунглата сякаш гъмжеше от войници — струваше му се, че се стреля иззад всяко дърво. Очевидно Хуан не бе успял да ги отклони. Линк се надяваше, че не са открили момчето. С ъгълчето на окото си забеляза как Джо напусна прикритието и започна да стреля. Няколко войници се разбягаха и той се върна зад дървото.

— Браво на момчето! — измърмори Линк. Погледна през рамо. Вече вкарваха децата в самолета.

Тичаше заднишком, за да им помогне. Обърна се за миг и видя натоварени с войници джипове, които изскачаха иззад дърветата от другата страна на границата. Очевидно от съседната страна държаха да не се намесват в делата на Монтенегро, но искаха да разберат какво става. Някакъв офицер в първия джип, който държеше до устата си мегафон, изкрещя нещо, но Линк не го разбра. Схвана обаче какво има предвид, когато войниците дадоха предупредителни изстрели.

— По дяволите!

Сега ги обстрелваха и от двете страни. Едно от децата се препъна и падна. Линк изтича до него, вдигна го и с няколко крачки се приближи до вратата на самолета.

— Ранен ли е Майк? — извика Кери през воя на мотора и непрестанната стрелба.

— Мисля, че просто падна. Влизай в този проклет самолет!

Някой грабна Лиза от ръцете на Кери и я вкара вътре. Линк бутна Майк към нечии протегнати ръце, които изтеглиха на борда изплашеното момченце с мътни вадички по прашното личице. Вече всички деца бяха в самолета, с изключение на Джо, който със стрелбата си здравата притесняваше бунтовниците и им пречеше да се покажат. Но патроните му скоро щяха да свършат.

— Влизай в самолета! — повтори Линк на Кери.

— Но ти и Джо…

— За Бога, недей да спориш с мен сега. — Явно мъжът в самолета беше на същото мнение. Кери се противеше, но той я дръпна. — Ако нещо се случи с мен, на всяка цена ги изведи оттук — изкрещя Линк на русия мъж.

— Не! — изпищя Кери.

Линк се вторачи в нея, после се завъртя рязко и хукна към дърветата, като пътем започна да стреля.

— Какво става? — попита Кейдж Хендрин. — Защо не се качи?

— Отиде да вземе последното дете. Момчето остана, за да ни прикрива.

Кейдж кимна с разбиране. Наблюдаваше мъжа, който тичаше на зигзаг през просеката. Не знаеше кой е, но дойде до заключението, че е герой. Или глупак.

— Трябва да излитаме, Кейдж — обади се пилотът от кабината.

— Не! — Кери сграбчи Кейдж за ръкава. — Самолетът няма да излети без тях.

— Изчакай малко — отвърна Кейдж на пилота, след като зърна решителността, изписана върху лицето й.

— Някой от тези лунатици може да ни уцели. А другите пък се приближават с джиповете…

— Още трийсет секунди — настоя Кейдж, макар да знаеше, че пилотът е прав. — Има още двама пътници.

Линк падна на земята и Кери изпищя.

— Нищо му няма — увери я Кейдж. — Просто се пази.

Линк изкрещя на Джо да тръгва към самолета и продължи да стреля във всички посоки, за да го прикрива. Момчето почти бе стигнало до мястото, където Линк лежеше, когато левият му крак се огъна и то се свлече на земята.

— Не! — изрева Кери.

Помъчи се да скочи, но Кейдж я хвана за раменете и й попречи. В този момент няколко куршума се забиха в корпуса на самолета. Не го повредиха, но усилиха безпокойството на Кейдж. Мисията щеше да бъде успешна само ако спасяха децата. Струваше ли си да ги жертват заради двама души, които явно искаха да умрат? Наблюдаваше как Линк пълзи към момчето, забило лице в праха. Видя ги, че си говорят, и успокои Кери:

— Жив е.

— О, Боже, не му позволявай да умре! — молеше се тя, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Кейдж, те блокират пистата с джиповете — изкрещя пилотът.

Децата плачеха от ужас.

— Кери, трябва да тръгваме — каза Кейдж.

— Не. Не можем да ги оставим.

— Не е изключено всички да умрем, ако…

— Абсурд! — Тя се бореше да се откъсне от него. — Излитате без мен.

— Знаеш, че е невъзможно. Децата се нуждаят от теб.

Кери изхлипа, когато Линк се подпря на коляно. Видя го как хвана Джо под мишниците и бавно го изправи. Момчето не беше в състояние да се задържи. Левият му крак се люлееше. Линк успя да преметне едната му ръка през рамото си и тръгна заднишком към самолета. Отвред ги обсипваха с куршуми. От земята се вдигаха малки облачета прах. Предвкусвайки победата, бунтовниците напуснаха прикритията си и се затичаха през просеката, без да престават да стрелят.

— Кери…

— Не, Кейдж! Самолетът няма да мръдне оттук!

— Ти не разбираш…

— Линк! Линк! Бързо! — крещеше тя, свила ръце на фуния пред устата си.

Линк стреля, докато патроните свършиха. После изруга злобно, хвърли автомата, с едно движение вдигна на ръце Джо, сякаш беше бебе, и хукна към самолета.

— Идват! — изкрещя Кери.

— Тръгвай бавно — нареди през рамо Кейдж на пилота.

Наведе се и протегна ръка. Кери видя болезнената гримаса на Линк секунди преди да забележи червеното петно отпред на ризата му. Беше прекалено пресипнала, за да издаде някакъв звук, но отвори уста и изстена тихо. Макар и ранен, Линк бягаше, озъбен от напрежение. Довлече се до вратата на самолета и положи нечовешко усилие да подаде Джо на Кейдж, който хвана момчето за яката и го изтегли. Без да обръща внимание на болката, момчето пропълзя, за да освободи място. Самолетът вече набираше скорост и на Линк му се наложи да се затича, за да се движи успоредно на вратата.

— Подай ми ръка! — изкрещя Кейдж.

Линк се пресегна, препъна се, но се задържа на крака. С последни сили сграбчи ръката на Кейдж. Краката му се огънаха. Известно време се влачи, преди Кейдж и Кери да го издърпат. Търколи се, завъртя се по гръб и се помъчи да си поеме въздух. Кейдж затвори вратата и извика на пилота:

— Изчезвай веднага!

— Дадено!

Опасността все още не бе преминала. Отвсякъде ги обстрелваха, докато пилотът си проправяше път, за да излети на един-два метра над джиповете, които се опитваха да им попречат да се отлепят от земята. Децата седяха сгушени едно до друго. Сълзите им вече почти бяха пресъхнали. Уплашени от първия си полет, гледаха с широко отворени очи високия рус американец, който им говореше на родния им език и мило им се усмихваше.

— О, Боже! — Кери опипваше гърдите на Линк. — Ранен ли си? Боли ли те?

— Няма страшно. — Линк с мъка отвори очи. — Виж как е Джо.

Кери пропълзя до момчето. Лицето му бе пепелявосиво, а устните побелели от болка. Кейдж я избута с рамо. Изчисти ръката с тампон, напоен със спирт, и му направи инжекция.

— Болкоуспокоително — отвърна той на неизречения й въпрос.

— Не знаех, че умееш да си служиш със спринцовка.

— И аз не знаех — шеговито заяви Кейдж. — Един лекар снощи ми проведе ускорен медицински курс. — Разряза крачола на панталона на Джо и огледа голямата рана на бедрото му. — Струва ми се, костта не е увредена, само мускулът.

— Ще се оправи ли? — Кери преглътна с усилие.

— Сигурно. — Кейдж й се усмихна и я стисна за ръката. — Ще почистя раната и ще се погрижа да се чувства удобно. Когато наближим крайната цел, пилотът ще изпрати радиограма на Джени, за да ни чака с линейка. Между другото — каза той с пословичната си сред жените в целия Западен Тексас усмивка — радвам се, че успяхте.

— Без помощта на Линк нямаше да е възможно.

Джо явно вече не усещаше болка и се унасяше. Кери се придвижи към мъжа, който лежеше на пода на самолета.

— Кой?! — възкликна Кейдж.

— Линк. Линкълн О’Нийл.

— Шегуваш се! Фотографът?

— Някой извика ли ме? — Линк отвори очи, с мъка стана и двамата мъже се ухилиха, сякаш бяха стари приятели.

— Добре дошъл на борда! — подаде Кейдж ръка. — Радвам се да се запозная с теб.

— Благодаря.

Линк погледна Кери и тя отвърна на погледа му. Кейдж веднага схвана, че има нещо, и реши да ги остави насаме.

— Аз… аз ще отида при децата. Кери, може би е добре да прегледаш раната на Линк. Превързочните материали са тук. — Той избута аптечката към нея и тактично се оттегли.

— Какво, по дяволите, се стараеше да докажеш? — сопна й се Линк. — Наредих ти да тръгнете без нас, ако нещо се случи. Идва ми да ти счупя главата, понеже отново не изпълни заповедта ми.

— Извинявай — гневно заяви тя, преглъщайки сълзите си. — Чаках не теб, а Джо. Боли ли те?

— Слаба работа. — Той нехайно стрелна с очи кървящото си рамо.

— Кейдж може да ти направи инжекция с болкоуспокоително.

— Няма нужда. Мразя инжекциите.

Взираха се намръщено един в друг. Първо нейните устни потрепнаха в усмивка, а после и неговите. Смехът им изненада всички пътници в малкия самолет.

— Успяхме! — възторжено извика Линк. — Наистина успяхме. По дяволите! Вече сме свободни и си отиваме у дома, Кери.

— У дома — прошепна тя, сякаш думата означаваше благословия.

Настроението й отново претърпя рязка промяна. Тя се хвърли върху окървавените гърди на Линк и заплака от радост.