Седем дни за цяла вечност…

Ден първи

Излегнат на леглото си, Лукас погледна малката мигаща лампичка на своя пейджър, затвори книгата и очарован, я остави до себе си. За трети път в течение на четирийсет и осем часа той препрочиташе тази история, доставила му такова голямо удоволствие, както никоя друга досега.

Погали корицата с върха на пръстите си. Този Хилтън бе на път да се превърне в любимия му автор. Взе произведението в ръка, щастлив от факта, че един клиент го бе забравил в чекмеджето на нощната масичка, и майсторски го запрати в отворения куфар в другия край на хотелската стая. Погледна малкия стенен часовник, протегна се и стана. „Стани и върви“ — си каза той зарадван. Застанал пред огледалото на шкафа, Лукас затегна възела на вратовръзката си, оправи сакото на черния си костюм, взе слънчевите си очила от малката мраморна масичка, разположена непосредствено до телевизора, и ги сложи в горния си джоб. Пейджърът, привързан за колана му, не спираше да вибрира. Той бутна с крак вратата на единствения шкаф и се отправи към прозореца. Отмести сивата завеса, за да може по-добре да проучи вътрешния двор. Навън не подухваше никакъв вятър, който да раздвижи мръсотията, заливаща долната част на Манхатън и простираща се до границата на Трибека1. Денят се очертаваше изключително горещ. Лукас обожаваше слънцето, но кой по-добре от него знаеше до каква степен то може да бъде вредно? Не позволяваше ли небесното светило в сухите райони разпространението на всякакъв род бактерии, не беше ли то по-упорито от смъртта, разделяйки слабите от силните? „И беше светлина!“ — затананика си той, вдигайки слушалката на телефона. Поиска от рецепцията да му приготвят сметката. Престоят му в Ню Йорк внезапно се прекратяваше. След като приключи разговора, напусна стаята.

Той откачи алармата от вратата в дъното на коридора, която извеждаше към аварийния изход.

На излизане от хотела взе гореспоменатата книга, преди да се освободи от куфара си, изхвърляйки го в една голяма боклукчийска кофа, и с леки стъпки пое по своя път.

Вървейки по една уличка на Сохо с разместени павета, Лукас жадно наблюдаваше малък балкон от ковано желязо, който се държеше единствено благодарение на два ръждясали нита. Наемателката от третия етаж, млада манекенка с добре оформени гърди, с предизвикателен корем и сочни устни, току-що се бе настанила в своя шезлонг и нищо не подозираше; с други думи, нещата се подреждаха много добре. След няколко минути, ако, разбира се, погледът му не го лъжеше, а той никога не му изневеряваше, нитовете, крепящи малката тераса, щяха да поддадат. Тогава красавицата щеше да се намери три етажа по-долу с разчленено тяло. Кръвта, потичаща от нейните уши и стичаща се помежду паважните ивици, щеше да придава още по-голяма изразителност на изкривеното й от ужас лице. Красивата й муцунка щеше да остане неподвижна, докато се разложи в чамовия ковчег, където семейството на госпожицата щеше да я затвори, преди да хвърли целия този товар в една мраморна урна и да пролее няколко литра никому ненужни сълзи. Нищо и никаква история, в резултат на която в местната преса щеше да се появи нескопосано написана статия и да започне съдебно разследване срещу собственика на сградата. Един технически отговорник от кметството щеше да изгуби работата си (винаги някой трябва да понесе отговорността); един от шефовете му най-накрая щеше да приключи с всичко това, обявявайки, че този нещастен случай е щял да се превърне в цяла драма, ако под балкончето, не дай си Боже, е имало минувачи. Поредното доказателство, че на земята съществува Бог. И точно тук се криеше истинският проблем на Лукас.

Може би денят щеше да започне отлично, ако във вътрешността на този кокетен апартамент не се бе разнесъл телефонен звън и ако глупачката, която живееше там, не си бе забравила мобилния телефон в банята. Лекомисленото създание се надигна и отиде да си вземе апарата. „Безспорно има повече мозък в главата на една патица, отколкото в главата на една манекенка“ — си каза Лукас.

Той стисна зъби и челюстите му изскърцаха като тези на боклукчийския камион, който се спускаше по нанадолнището и се движеше право към него, изпълвайки цялата улица с оглушителен шум. Със сухо изпращяване металното скеле се откачи от фасадата и се сгромоляса. На долния етаж стъклото на прозореца се разби тотално от една отцепила се от парапета пръчка. Огромната маса ръждясало желязо, троглодитно2 свърталище на цели колонии от бацили, причиняващи тетанус, се стовари върху паветата. Очите на Лукас отново светнаха, един заострен метален лонжерон3 се движеше със страшна скорост към земята.

Ако сметките му се окажеха точни, а те винаги бяха такива, това означаваше, че все още нищо не е изгубено. С ленива походка той тръгна по улицата, принуждавайки шофьора на камиона да намали скоростта. Гредата проби стъклото на кабината и се спря в гърдите на водача на превозното средство. В резултат на всичко това камионът направи изненадващо остър завой. Двамата боклукчии, стъпили върху платформата отзад, нямаха време дори да извикат. Единият бе погълнат от зейналата уста на каросерията и поет от въртящите се валяци, мачкащи спокойно и невъзмутимо всичко, попаднало между тях; другият бе изхвърлен напред и безжизненото му тяло се стовари на паважа. Предната ос се сгромоляса върху крака му.

Движейки се без никакъв контрол, доджът удари един уличен стълб и го запрати във въздуха. Оголените електрически жици се потопиха в близката канавка, препълнена с мръсна вода. Обръч от искри предизвика късото съединение, лишило близките сгради от електричество. В целия квартал светофарите надянаха траурни одежди, толкова черни, колкото и костюмът на Лукас. Отдалеч се чуваше шумът от първите катастрофи по неконтролираните вече кръстовища. На пресечката на Кросби Стрийт и Спринг сблъсъкът между летящия камион и едно такси се оказа неизбежен. Ударена напречно, жълтата кола се заби във витрината на Музея на модерното изкуство. „Малко повече налягане за тази симпатична витрина“ — промърмори Лукас. Предната ос на камиона прелетя над една спряла кола. Тежката машина се усука сред ужасния шум на разкъсаните ламарини и се повали на едната си страна. Тоновете отпадъци, съдържащи се във вътрешността й, се разпиляха и покриха цялата улица с мръсотия. Шумът от току-що разигралата се драма отстъпи място на мъртва тишина. Слънцето бавно се движеше към своя зенит. Горещината, излъчвана от неговите лъчи, правеше носещата се във въздуха смрад непоносима.

Лукас оправи яката на ризата си. Той изпитваше свещен ужас от това тя да се подава над сакото му. После хвърли поглед на бедственото положение. Беше едва девет сутринта, което означаваше, че денят бе започнал добре. Главата на таксиметровия шофьор лежеше отпусната върху волана и натискаше клаксона, който свиреше в унисон със сирените на корабните влекачи от пристанището на Ню Йорк, едно толкова красиво място, особено през хубавите летни дни, каквато впрочем беше и тази слънчева неделя. Лукас се бе запътил към гореспоменатото място. Оттам един хеликоптер щеше да го откара до летище „Ла Гуардия“. Самолетът му излиташе след шейсет и шест минути.

Кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско бе пуст. София бавно постави слушалката на телефона и излезе от кабината. С присвити от светлината очи тя погледна към отсрещния вълнолом. Множество хора се лутаха около гигантските контейнери, пръснати наоколо. В своите кабини кранистите отвисоко дирижираха балета на стрелите, витаещи над палубата на един товарен кораб, който всеки момент щеше да отплава за Китай. София въздъхна. Макар и надарена с най-силната воля на света, тя не можеше да се справи с всичко сама. Безспорно имаше заложби, но не и тази да е едновременно на няколко места. Мъглата вече се бе спуснала над настилката на Голдън Гейт, а върховете на неговите колони единствени се показваха над гъстата бяла маса, която постепенно обхващаше залива. След известно време работата на пристанището трябваше да спре поради липса на видимост. София, очарователна в своята офицерска униформа на служител по сигурността, разполагаше с малко време да убеди груповите отговорници да накарат докерите да преустановят работа. Само ако можеше да се ядоса!… Животът на един човек, при всички случаи, щеше да е много по-важен от няколкото набързо стоварени каси; но мъжете нямаше да се навият толкова бързо. А ако не успееше да ги убеди, нейното присъствие щеше да се окаже безсмислено.

София обичаше атмосферата, царяща на доковете. Тя винаги имаше много работа тук. Цялата мизерия на света си бе дала среща в намиращите се там стари складове. Безпризорните ги бяха превърнали в свои домове. Колкото и несигурни, за тях те бяха място, където можеха да се скрият от есенните дъждове и ледените ветрове, нахлуващи от Тихия океан с настъпването на зимата, от полицейските патрули, които не обичаха да се навъртат из тези враждебни места, независимо от сезона.

— Манка, спрете ги!

Мъжът с набитото телосложение се направи, че не я чува. В огромния бележник, опрян на корема му, той записваше регистрационния номер на един голям контейнер.

— Манка! Не ме карайте да ви глобявам. Вземете радиостанцията и кажете веднага на всички да спрат! — поде отново София. — Видимостта е по-малка от осем метра, а вие много добре знаете, че когато тя падне под десет, трябва да преустановите всякаква дейност.

Груповият отговорник Манка подписа листа и го подаде на младия си сътрудник. С едно движение на ръката му направи знак да се отдалечи.

— Не стойте там. Вие сте в обсега на товара: ако се откачи, не прощава никому!

— Да, но той никога не се откачва. Манка, не ме ли чухте? — настоя София.

— Доколкото ми е известно, нямам радари в ушите си! — промърмори мъжът и се почеса по едното ухо.

— Но вашето неверие е по-силно и от най-мощния локатор! Не се опитвайте да печелите време, преустановете веднага работата на пристанището, преди да е станало много късно!

— От четири месеца сте тук и никога продуктивността на труда не е била по-ниска отсега. Вие ли ще храните семействата на другарите ни в края на седмицата?

Един мотокар се приближаваше към зоната за разтоварване. Шофьорът не виждаше почти нищо и вилиците му едва не закачиха контейнера, поставен върху платформата.

— Хайде, изчезвай оттук, малката. Не виждаш ли, че пречиш?

— Не аз преча, а мъглата. Май ще трябва да намерите друго занимание за вашите докери. Сигурна съм, че техните деца ще са по-щастливи да видят бащите си, отколкото да вземат застраховката, плащана от синдикатите при смъртен случай. Побързайте, Манка, иначе ще заведа дело и самата аз ще пледирам на него.

Груповият отговорник погледна втренчено София, преди да се изплюе на земята.

— Във водата не се вижда нито един плавателен съд — добави тя.

Манка повдигна рамене, взе своето уоки-токи и най-накрая нареди прекъсване на работата в цялото пристанище. Няколко минути по-късно четири изсвирвания на сирената спряха танца на крановете, на елеваторите, мотокарите, техните шофьори и докерите; с една дума, на всичко, което можеше да се движи по кейовете или на борда на товарните кораби. Отдалеч, в непроницаемото пространство, сирената на един влекач отговори положително на току-що издадената заповед.

— Ако при всяка мъгла работата спира, то това пристанище един ден ще преустанови своята дейност завинаги.

— Времето не зависи от мен, Манка. Аз само предпазвам вашите хора от сигурна смърт. И престанете да се сърдите, мразя, когато сме скарани! Елате, ще ви предложа кафе и бъркани яйца. Хайде, побързайте!

— Можете да ме гледате колкото си щете с вашите ангелски очи, но ви предупреждавам, че ако видимостта се установи над десет метра, веднага започвам работа!

— Ще започнете, когато мъглата ви позволи да четете имената на корабите, изписани върху техните палуби! Хайде, елате!

Фишърс Дейли, най-доброто заведение на пристанището, беше вече препълнено. При всяко падане на мъгла всички докери си даваха среща там, за да споделят надеждата, че едно скорошно проясняване би могло да спаси работния им ден. По-старите бяха заели масите в дъното на залата. По-младите, застанали прави до тезгяха, си гризяха ноктите и се опитваха да различат през прозорците палубата на някой кораб или стрелата на някой от пристанищните кранове, знак за скорошно оправяне на времето. Зад обстоятелствените разговори всички се молеха със свити сърца това да стане колкото се може по-бързо. За тези общи работници, които се трудеха денонощно, без да се оплакват от ръждата и солта, проникващи чак до костите им, за тези мъже, които не чувстваха нищо в резултат на загрубялата кожа на ръцете си, нямаше по-страшно нещо от това да се приберат вкъщи само с няколкото долара, получени от синдикатите.

В кръчмата цареше суматоха. За нея допринасяха звуците от удрящите се един в друг прибори, излизащата пара от кафемашината, парченцата лед, които някой енергично клатеше в съдините. На пейките от червена кожа докерите се бяха събрали на групи от по шест човека, но техните гласове почти не се долавяха в общия шум, изпълващ помещението. Матилда, с късо подстригана коса, напомняща за Одри Хепбърн, с крехка снага и блуза от кариран памучен плат, носеше една толкова препълнена табла, че бутилките едва се крепяха на нея. С бележника, съдържащ поръчките, който стърчеше от престилката й, тя правеше безспирни курсове от кухнята до бара, от бара до масите и от салона до сервизните помещения. Мъгливите дни бяха за нея време на усилена работа, но ги предпочиташе пред самотните дни на хубавото време. Със своите щедри усмивки, шеговити погледи и намигания успяваше да повдигне донякъде настроението на хората, посещаващи нейното заведение. Вратата се отвори, Матилда обърна глава и се усмихна, защото добре познаваше тази, която влизаше.

— София! Маса номер пет! Побързай, защото едва успях да ти я запазя. Веднага ще ти донеса кафе.

София седна заедно с груповия отговорник, който продължаваше недоволно да мърмори.

— От пет години им казвам да поставят осветление. Така можем да спасим поне двайсет работни дни годишно. А от друга страна, тези норми за сигурност са пълна глупост, моите хора могат да работят дори когато видимостта е паднала до пет метра, всички те са професионалисти.

— Стажантите са трийсет и седем процента от целия ви персонал, Манка!

— Стажантите са тук, за да се научат как да работят! Нашият занаят се предава от баща на син и никой тук не си играе с живота на другите. Докерската карта се връчва по заслуги, независимо от метеорологичната обстановка.

Лицето на Манка се ободри, когато Матилда, с нескрита гордост, породена от придобитите умения и сръчност в занаята, ги прекъсна, за да вземе поръчката им.

— Бъркани яйца с бекон за вас, Манка. Ти, София, предполагам, нищо няма да ядеш, както обикновено. Донесох ти кафе с мляко и сметана, което, предполагам, също няма да изпиеш. Ето хляба и кетчупа. Готово, поръчката е изпълнена!

Макар и с пълна уста, Манка успя да й благодари. С несигурен глас Матилда попита София дали е свободна тази вечер. Тя отговори, че ще дойде да я вземе след работа. Сервитьорката въздъхна с облекчение и изчезна сред тълпата. От дъното на залата един мъж със сериозно изражение се отправи към изхода. Стигайки до тяхната маса, той се спря, за да поздрави груповия отговорник. Манка изтри устата си с ръка и промърмори:

— Какво те води насам?

— Като теб съм дошъл да посетя най-добрите бъркани яйца на света!

— Познаваш ли инспектора ни по сигурността, лейтенант София?

— Нямам това удоволствие — прекъсна го София, надигайки се от мястото си.

— Тогава ви представям моя стар приятел, инспектор Джордж Пилгиц от полицията в Сан Франциско.

Тя открито подаде ръка на детектива, който учудено я гледаше, когато закаченият на колана й пейджър започна да звъни.

— Мисля, че ви търсят — каза Пилгиц.

София провери малката машинка, закачена на колана й. Точно над цифра номер седем светещият диод не преставаше да мига. Пилгиц втренчено я гледаше и се усмихваше.

— До седем ли стига при вас? Работата ви трябва да е много важна. При нас спира на четири.

— За пръв път този диод свети — отговори притеснено тя. — Моля да ме извините, но трябва да тръгвам.

Кимна на двамата мъже, направи знак на Матилда, която така и не я забеляза, и си проправи път през тълпата към изхода.

От масата, където беше седнал инспектор Пилгиц, груповият отговорник се провикна:

— Не карайте много бързо, при видимост, по-ниска от десет метра, не е разрешено движението по кейовете!

Но София нищо не чу; вдигнала високо яката на врата си, се затича към своята кола. Със затварянето на вратата запали мотора и потегли с пълна газ. Сервизният форд се заклати и се изгуби в далечината с виеща сирена. София не обръщаше внимание на мъглата, която ставаше все по-гъста. Тя караше сред този призрачен декор, промъквайки се между постаментите на крановете, умело слаломирайки между контейнерите и изоставените машини. Няколко минути й бяха достатъчни, за да стигне до входа на търговската зона. Намали, приближавайки пропускателния пункт, независимо че по това време нямаше почти никакво движение. Белязаната с бели и червени ивици бариера беше вдигната. Пазачът на кей 80 излезе от своята кабина, но в такава бяла нощ човек не можеше да види дори собствената си ръка. София тръгна по Трета улица, успоредна на пристанището. След като прекоси китайския квартал, младата жена продължи по същата улица, отклоняваща се към централната част на града. Необезпокоявана от никого, София караше из пустия град. Пейджърът й отново иззвъня. Тогава тя запротестира на висок глас:

— Правя всичко, което е по силите ми! Нямам криле, а и скоростта е ограничена!

Едва довършила изречението си, огромна светкавица разцепи небето и на небосклона проблесна голям светещ кръг. Гръмотевица с неочаквана сила се стовари върху града, в резултат на което стъклата на витрините потрепериха. София ококори очи. Кракът й настъпи още по-силно педала за газта, стрелката на скоростомера бавно се задвижи. Намали, за да пресече Маркет Стрийт. Цветовете на светофара почти не се различаваха и тя продължи по Кърни. Само осем блока я деляха от крайната дестинация или по-скоро девет, ако стриктно спазваше правилника за движение и не навлизаше обратно в еднопосочните улици, което тя без никакво съмнение щеше да направи.

Върху улиците без изход се изсипваше пороен дъжд. Огромни водни капки се разбиваха по предното стъкло на автомобила с оглушителен шум. Чистачките бяха неспособни да се справят с потока. В далечината единствено върхът, под който се намираше последният етаж на величествената пирамидална кула на Транс Америка Билдинг, се издигаше над гъстия черен облак, покриващ града.

Настанен удобно на своята седалка в отделението на първа класа, Лукас с интерес наблюдаваше от самолетното прозорче дяволския спектакъл, разиграващ се под него, който въпреки всичко притежаваше божествена красота. „Боинг 767“ кръжеше над залива на Сан Франциско в очакване на хипотетично разрешение за кацане. С нетърпение Лукас потропа с пръсти върху окачения на колана му пейджър. Лампичката, обозначена с номер седем, не преставаше да мига. Стюардесата се доближи до него, нареждайки му да го изключи и да вдигне облегалката на седалката си: самолетът се бе приготвил за кацане.

— Е, добре, престанете да ми повтаряте едно и също, госпожице, и приземете най-после този идиотски самолет. Аз наистина бързам!

Гласът на командира на борда проехтя във високоговорителите: метеорологичните условия на земята бяха относително трудни за кацане, но малкото количество керосин, което бе останало в резервоарите, ги принуждаваше, независимо от всичко да започнат приземяването. Той нареди на обслужващия персонал да седне и извика при себе си главната стюардеса. После постави микрофона на мястото му. Подправеното изражение на стюардесата, обслужваща отделението първа класа, заслужаваше истински „Оскар“: никоя актриса на света не би могла така добре да имитира усмивката на Чарли Браун като нея. Една стара дама, седнала до Лукас, не можеше повече да контролира страха си и го стисна за китката. Лукас намираше за забавна влагата на нейната ръка и лекото треперене, което клатеше неговата. Самолетът бе разтърсен от няколко силни труса, следващи един след друг. Изглежда, металът страдаше не по-малко от пътниците. А през прозореца можеха да се видят крилете на машината, люлеещи се с максималната амплитуда, предвидена от инженерите на „Боинг“.

— Защо главната стюардеса е при командира на борда? — попита старата дама, готова всеки момент да избухне в плач.

— Вероятно за да види какво предсказва дъното на неговата кафена чаша! — отговори Лукас с лъчезарен поглед. — Много ли ви е страх?

— Изпитвам чувство, по-силно от страха. Ще се помоля за нашето спасение.

— А, не! Веднага спрете с това! Та вие изпитвате истинско щастие, така че се постарайте добре да съхраните страха си, той е много полезен за здравето. Адреналинът прочиства вашата душевност. Това е отдушникът на кръвоносната ви система, а освен това действа тонизиращо на сърцето. На път сте да си спечелите още две години живот. Двайсет и четири месечен абонамент за всички земни спектакли и на всичкото отгоре напълно безплатен, но ако човек съди по вашето изражение, явно не ви е много весело!

Със силно пресъхнала уста, непозволяваща й да говори, пътничката изтри с опакото на ръката си капчиците пот, избили по челото й. Сърцето й щеше да се пръсне, дишането й се затрудняваше максимално и множество малки звездички замъглиха погледа й. Развеселен до крайност, Лукас приятелски я потупа по коляното.

— Ако затворите очи и ако, разбира се, добре се концентрирате, със сигурност ще видите Голямата мечка.

После избухна в смях. Спътницата му беше изгубила съзнание и главата й се бе отпуснала върху седалката. Въпреки силното сътресение стюардесата стана от мястото си, придържайки се неумело за багажните лавици. Тя бавно се приближи към припадналата жена, извади от джоба си малък флакон със соли, който отвори и леко раздвижи под носа на старата дама. Лукас ги гледаше и още повече се забавляваше.

— Вземете под внимание, че старицата има извинение за странното си поведение, а и като се има предвид, че вашият пилот не държи здраво волана, човек би си помислил, че сме във влакчето на ужасите. Кажете ми… това ще си остане между нас, обещавам… лекарството, което току-що предложихте на възрастната жена… то е… все едно да лекуваш злото със зло, не съм ли прав?

Строгият поглед на главната стюардеса не му позволи да се изсмее отново: тя не намираше нищо весело в тази ситуация и му даде да разбере какво мисли по въпроса.

Една огромна въздушна яма брутално изхвърли служителката на самолетната компания към вратата на пилотската кабина. Лукас се усмихна широко и доста силно удари спътницата си по бузата. Тя подскочи и ококори очи.

— Ето я отново сред нас. Колко мили пропътувахте, докато се завърнете на този свят? — После се наклони към нея и й прошепна на ухото: — Няма нищо срамно в това. Погледнете какво става около нас. Всички тук се молят, не е ли смешно?

Тя нямаше време за отговор. Под оглушителния тътен на моторите боингът най-сетне докосна земята. Пилотът направи остър завой и силен поток от вода удари носа на самолета. Машината най-накрая спря. Всички пътници започнаха да аплодират пилотите, като същевременно събираха молитвено ръце, благодарейки на Бога за своето избавление. Отегчен, Лукас откопча колана си, вдигна очи към небето, после погледна часовника си и се насочи към предната врата.

Дъждът ставаше все по-силен. София паркира форда по дължината на тротоара пред кулата. Свали сенника, от който се показа една малка значка с гравирани букви ЦРУА. После излезе и тичайки под проливния дъжд, потърси дребни монети в джоба си, след това пусна единствената, която намери, в апарата, отмерващ времето за паркиране. Прекоси площадката пред сградата, премина през трите въртящи се врати, водещи към главната зала на величествената пирамидална кула, като я заобиколи. За пореден път окаченият на колана й пейджър започна да вибрира: тя вдигна очи към небето.

— Наистина съжалявам, но мокрият мрамор е много хлъзгав! Убедена съм, че с изключение на архитектите всички го знаят…

На последния етаж на кулата често се шегуваха, че разликата между архитект и Господ е, че Господ не се мисли за архитект. София тръгна по коридора и се спря пред една плоча, която разпозна благодарение на боядисаната й в по-светли тонове повърхност. После постави ръка върху стената. Зейна голям отвор и я погълна, след което отново се затвори.

Лукас бе слязъл от таксито и със сигурни крачки вървеше по коридора, който София малко преди това бе напуснала. Също като нея той постави ръка върху каменната преграда, намираща се на срещуположната страна на кулата. Както и преди, се появи една плоча, но този път по-тъмна и по-мрачна от другите, и той влезе в западната колона на Транс Америка Билдинг.

София бързо привикна с царящия в коридора полумрак. Седем завоя по-нататък тя достигна до една широка зала, покрита цялата с бял гранит, в която бяха разположени три асансьора. Височината от пода до тавана беше главозамайваща. Девет огромни глобуса, всичките с различни размери, спуснати благодарение на дебели плетени въжета, чието окачване оставаше скрито за погледа, пръскаха бледа светлина.

Всяко посещение в седалището на Агенцията бе за нея извор на учудване. Атмосферата, изпълваща това помещение, й се струваше странна. Тя поздрави мъжа на пропуска, застанал прав в своята кабина.

— Добър ден, Пиер, как сте?

Привързаността на София към този, който от незапомнени времена пазеше на входа на Централата, бе искрена. Всеки спомен за преминаването през така желаните от всеки порти тя свързваше с неговото присъствие. Не се ли дължеше на него тази спокойна обстановка, царяща на Входа на Обителта, независимо от напрегнатия трафик? Дори в дните на голям наплив, когато стотици души се струпваха пред портите, Пиер, с псевдоним Зе, никога не позволяваше безредици и хаос. Седалището на ЦРУА никога нямаше да е същото без присъствието на това внимателно и уравновесено същество.

— Много работа в последно време — каза Пиер. — Чакат ви. Ако искате да се преоблечете, ще потърся ключа от гардероба ви, трябва да е някъде тук, дайте ми само няколко секунди…

Започна да рови из чекмеджетата на приемната и промърмори:

— Толкова са много! Къде ли съм го сложил?

— Нямам време, Зе! — каза София, отправяйки се със забързани крачки към аварийния вход.

Стъклената врата се отвори. Тя се запъти към левия асансьор; Пиер й направи знак, показвайки с пръст експресната кабинка в центъра, тази, която директно отвеждаше до последния етаж.

— Сигурен ли сте? — попита го тя изненадана.

Пиер поклати утвърдително глава в момента, в който вратите на гореспоменатата кабинка се отвориха със специфичния си звук на малка камбанка, отекващ в гранитните стени. София постоя учудена още няколко секунди.

— Побързайте и на добър час! — каза със сърдечна усмивка той.

Вратите се затвориха след нея и асансьорът се отправи към последния етаж на ЦРУА.

В срещуположната колона на кулата неоновата тръба на стария елеватор изпука и светлината започна да мига в продължение на няколко секунди. Лукас нагласи вратовръзката си и пооправи реверите на сакото си. Решетката току-що се бе вдигнала.

Един мъж, облечен в костюм, идентичен на неговия, веднага се затича да го посрещне. Без да произнесе и дума, той лаконично му посочи фотьойлите в чакалнята на изолатора, след което се отдалечи и седна отново зад бюрото си. Огромно куче, напомнящо за Цербер, което спеше, завързано за краката му, повдигна единия си клепач, облиза се и отново затвори очи. Кучешка лига плъзна по черния мокет.

Разпоредителката придружи София до едно канапе, разположено върху грамадна каменна основа. Тя й предложи да си избере някое от списанията, поставени на малката масичка пред нея.

Преди да се върне отново на работното си място, й каза, че в скоро време ще дойдат да я вземат.

В същия момент Лукас затвори списанието, което току-що бе прегледал, и погледна часовника си. Беше почти обяд. Разкопча каишката и обърна часовника си обратно, за да не забрави да го свери, когато си тръгне. Понякога в офиса времето спираше, а той обичаше точността.

София разпозна Михаил още с появяването му в коридора. Неговата посивяла, несресана коса, огромните му бакенбарди, удължаващи чертите на лицето му, и този неустоим шотландски акцент (някои твърдяха, че го е заимствал от сър Шон Конъри, бе изгледал всички филми с негово участие) му придаваха вид, чиято елегантност възрастта по никакъв начин не можеше да развали. Тя обожаваше начина, по който нейният кръстник трансформираше звука „с“ в „ш“, но най-много я очароваше малката трапчинка, образуваща се върху брадичката му, когато се усмихваше. Още при пристигането й в Агенцията Михаил се бе превърнал в неин ментор, в неин модел за всички времена. Той я придружаваше през цялата й кариера и бдеше нищо негативно да не бъде отбелязано в досието й. Наред с търпеливите уроци и всеотдайното внимание винаги бе оценявал изключителните качества на своята довереница. Неговата неповторима щедрост и живостта на искрената му душевност компенсираха станалите известни на всички резки отговори на София, които понякога учудваха нейните колеги. Що се отнася до малко странния й начин на обличане, всички тук открай време знаеха, че „расото не прави монаха“.

Михаил винаги поддържаше София, защото още от самото начало бе прозрял, че от нея ще стане един елитен агент, но в същото време се стараеше тя никога да не научи за това негово мнение. Никой тук не се осмеляваше да се противопостави на възгледите му. Всички го уважаваха заради неоспоримия му авторитет, мъдрост и всеотдайност. Още от самото начало Михаил беше вторият човек в Агенцията, дясната ръка на Началника, когото всички тук горе наричаха Господина.

С папка под ръка, Михаил застана пред София. Тя се надигна и го прегърна.

— Радвам се да те видя отново! Ти ли ме извика?

— Да, макар да не е точно така. Почакай тук — каза Михаил. — Обещавам след малко да дойда да те взема.

Беше донякъде изнервен, което не бе характерно за него.

— Какво става?

— Не сега, ще ти обясня по-късно. Ще ми доставиш истинско удоволствие, ако махнеш този бонбон от устата си, преди да…

Жената от рецепцията не му остави време да довърши изречението си. Очакваха го. Тръгна с бързи крачки по коридора, като за момент се обърна, опитвайки се да я успокои с поглед. Той долавяше откъслечни думи от разговора, който се водеше зад преградата и ставаше все по-напрегнат.

— А, не, не и в Париж! Та те през цялото време стачкуват… много лесно ще ти е там, почти всеки ден по улиците има демонстрации… не настоявай… Като се има предвид откога са започнали, не ми се вярва да спрат утре, защото на нас така ни се иска!

Едно кратко затишие даде смелост на Михаил да почука на вратата, но се спря в очакване. Господина поде разговора с още по-рязък тон:

— Не става нито в Азия, нито в Африка.

Михаил отново сви показалеца си, но ръката му пак се спря на няколко сантиметра от вратата, защото и този път гласът проехтя с още по-голяма сила, огласяйки целия коридор.

— В никакъв случай в Тексас! А защо не в Алабама, докато все още си там?!

Той направи нов опит, който завърши с неуспех, въпреки че гласът се бе поуспокоил.

— Какво мислиш за тук? Според мен това не е лоша идея… още повече, че ще ни спести безсмислените пътувания от времето, когато си оспорвахме тази територия. Замини за Сан Франциско.

Настъпилата тишина показа на Михаил, че сега е моментът. София срамежливо му се усмихна точно когато той влизаше в офиса на Господина. Вратата хлопна след него и тя се обърна към жената на рецепцията:

— Изнервен е, нали?

— Да, така е още с настъпването на деня в западното полукълбо — отговори вяло тя.

— Защо?

— Чувам много неща да се говорят тук, но все пак не съм посветена в тайните на Господина… а и освен това знаете какви са правилата. Никому нищо не трябва да казвам, защото не искам да изгубя мястото си.

С цената на големи усилия тя успя да запази мълчание повече от минута, след което отново поде разговора:

— Казвам ви го под пълен секрет и да си остане между нас, мога със сигурност да потвърдя, че Той не е единственият, който е изнервен. Рафаил и Гавраил работиха през цялото време, докато в западното полукълбо беше нощ. Михаил се присъедини към тях, когато в източното се зазоряваше, с други думи, работата трябва да е много сериозна.

София се забавляваше със странните неща, които ставаха в Агенцията. Но беше ли възможно тук човек да мисли, взимайки под внимание часовото време, като се знае, че планетата си има свое собствено такова? Нейният кръстник й напомни след първата иронична усмивка, грейнала на лицето й, че универсалната значимост на извършващата се в Централата дейност и лингвистичните различия на персонала оправдават някои изрази и употребата на по-различни от общоприетите езикови форми. Например беше забранено да се използват цифри, с които да се обозначават служителите на Разузнавателната агенция. Господина бе избрал първите членове на своето управление и им бе дал имена. Така това се бе превърнало в традиция… В крайна сметка няколко прости правила, твърде отдалечени от идеите, съществуващи на Земята, улесняваха работното и йерархичното координиране в лоното на ЦРУА. От самото начало ангелите си имаха свои имена.

… Защото по този начин още от незапомнени времена работеше домът на Господа, който някои наричаха ЦЕНТРАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА АНГЕЛИТЕ.

Господина крачеше надлъж и шир из стаята с кръстосани на гърба си ръце и загрижен поглед. От време на време Той се спираше и гледаше през големите прозорци. Под него гъстият слой от облаци не му позволяваше да види и най-малката частица от Земята. Синята необятност опасваше безкрайната стъклена витрина. Той хвърли гневен поглед към деловата маса, която се простираше по цялата дължина на помещението. Тя стигаше дори до стената на съседната стая. Приближавайки се към нея, Господина отблъсна една камара с папки. Всичките му жестове издаваха нетърпение, което трудно контролираше.

— Всичко е толкова старо! Всичко тук е покрито с прах! Искаш ли да ти кажа какво мисля по този въпрос? Тези кандидатури са канонични. Как искаш да спечелим при такива обстоятелства?

Михаил, който през цялото време стоеше до вратата, пристъпи няколко метра напред.

— Всички агенти са избрани от вашия Съвет…

— Нека си поговорим за моя Съвет! Каква липса на идеи! От него се чуват все същите притчи, този Съвет остарява! Като млади бяха изпълнени с идеи, които трябваше да поведат света към по-добро. Днес са се предали!

— Но техните качества си остават все същите, Господине.

— Не се и съмнявам в тях, но погледни докъде сме я докарали!

Гласът му се извиси в небето, карайки стените да потреперят. Михаил се страхуваше от гнева на своя работодател. Не му се случваше често да се разгневи, но когато това станеше, последствията винаги бяха опустошителни. Достатъчно беше да погледне през прозореца, за да отгатне какво е настроението му в този момент.

— Решенията на Съвета дадоха ли някакъв реален тласък на човешкия прогрес в последно време? — поде Господина. — Няма за какво да надуваме фанфарите, не съм ли прав? А скоро няма да имаме влияние дори върху крилете на малките пеперуди… впрочем нито Той, нито Аз — уточни, посочвайки стената в дъното. — Ако височайшите особи на моето събрание бяха проявили поне малко усет към съвременното, нямаше да се хващам на един толкова абсурден облог! Но заровете са хвърлени, така че сега ни трябва нещо ново, нещо оригинално, нещо блестящо и най-вече изобретателно! Започва нова кампания. И съдбата на този дом е поставена под въпрос, той ли ще пребъде или дяволът!

Скоро на вратата се почука три пъти, Господина погледна към нея и седна на края на масата. С хитър поглед се обърна към Михаил:

— Покажи ми все пак какво криеш в тези папки.

Объркан, верният му помощник се приближи и постави пред него една картонена папка. Господина я отвори и започна да разлиства. Очите му светнаха. Образувалите се по челото му бръчки издаваха нарастващия интерес, предизвикан от това четиво. Той обърна и последната страница и внимателно разгледа серията от снимки, прикачени към досието.

Руса — снимана сред алеята на едно старо пражко гробище; кестенява — тичаща покрай каналите на Санкт Петербург; рижа — застанала с повишено внимание под Айфеловата кула; късо подстригана — в Рабат; с дълги и развети от вятъра коси — в Рим; накъдрена — на площад „Европа“ в Мадрид; с коси от кехлибар — по малките улички на Танжер — тя беше все така очарователна. В профил или анфас, нейното лице винаги запазваше ангелските си черти. С изпитателен поглед Господина посочи единственото място, където София бе излязла с разголено рамо. Там едва забележим детайл прикова вниманието му.

— Това е само малка рисунка — побърза да каже Михаил със скръстени отпред ръце. — Чифт миниатюрни криле и нищо повече. Кокетност, татуировка… сигурно така е модерно? Но може да се изтрие.

— Виждам, че са криле — проехтя гласът на Господина. — Къде е тя сега, кога мога да я видя?

— Чака ви отвън.

— Тогава й кажи да влезе!

Михаил излезе от офиса и отиде да доведе София. По пътя й даде някои наставления. Предстоеше й да се срещне с големия началник и събитието беше от изключително значение, така че кръстникът й се боеше и заради самата нея… А тя трябваше да успее да контролира страха си по време на целия разговор. Щеше да се задоволи само със слушане и да говори единствено когато Господина й зададеше въпрос, на който нямаше да отговори самият Той. Забранено беше да го гледа в очите. Михаил въздъхна и отново продължи:

— Вържи си косите отзад и се дръж изправена! И още нещо, ако трябва да говориш, всяко твое изречение да завършва с Господине… — Михаил втренчи поглед в София и се усмихна. — … и в крайна сметка забрави всичко, което току-що ти казах. Бъди такава, каквато си! Само така можеш да спечелиш симпатиите му. Именно заради тези твои качества му предложих кандидатурата ти и съм убеден, че точно заради тях Той те избра. Чувствам се изтощен. Подобни дела вече не са за моята възраст.

— Избрана за какво?

— Ще разбереш след малко, хайде, поеми си въздух и влизай. Днес е големият ти шанс… и изплюй веднъж завинаги тази дъвка от устата си!

София не можа да се сдържи и леко се поклони.

С изсеченото си лице, с величествените си ръце, със снагата си и тежкия си глас Господ бе още по-величествен, отколкото си го представяше. Тя дискретно постави дъвката под езика си и почувства неописуема тръпка, която премина по цялото й тяло. Господина я покани да седне. Тъй като по думите на нейния кръстник (знаеше, че София така нарича Михаил) тя беше един от най-квалифицираните агенти в неговата Обител, Той възнамеряваше да й повери най-важната мисия, която Агенцията някога е предприемала. Погледна я и тя наведе глава.

— Михаил ще ти връчи документите и ще ти даде необходимите инструкции за перфектното извършване на операциите, за чието изпълнение единствено ти ще носиш отговорност…

Тя нямаше право на грешки и времето бе ограничено… Имаше седем дни, за да успее.

— … покажи въображение и талант. Знам, че не ти липсва нито едното, нито другото. Бъди изключително дискретна. Знам също, че си много ефикасна…

Гласът му бе наставнически, никога досега една операция не е заемала такова важно място в делата на Агенцията. Понякога му беше невъзможно да си даде сметка до каква степен се бе оставил да бъде въвлечен в този невероятен облог.

— … да, мисля, че го знам! — добави Той.

Предвид важността на операцията, тя щеше да поддържа връзка единствено с Михаил, а в случай на крайна нужда или отсъствие от негова страна трябваше да се обърне към самия Него. Това, което Господина щеше да й разкрие, по никакъв начин не трябваше да излиза извън стените на тази стая. Той отвори своето чекмедже и извади оттам един ръкопис, под който бяха поставени два подписа. Текстът описваше протичането на очакващата я уникална мисия.

Двете сили, които ръководят света от незапомнени времена, се противопоставят една на друга. Имайки предвид, че нито една от тях не успява да въздейства изцяло по своя воля върху съдбините на човечеството, всяка се чувства притеснена от другата в изграждането на перфектния, според нейната визия, модел на света…

Господина прекъсна четенето на София, за да направи малък коментар.

— Откакто ябълката му заседна на гърлото, Луцифер се противопоставя на желанието ми да отдам Земята на хората. Той непрестанно се опитва да ни покаже, че моето творение е недостойно за нея.

После й даде знак да продължи и тя отново зачете документа:

… всички политически, икономически и климатични анализи показват, че Земята бавно се превръща в истински ад.

Михаил обясни на София, че техният Съвет се бил противопоставил на прибързаното заключение на Луцифер, според което настоящата ситуация е резултат на непрестанните вражди между хората, спирачка за изразяването на истинската човешка природа. И все пак беше твърде рано да се направи окончателно заключение по този въпрос. Единственото сигурно нещо бе, че светът не върви добре. София продължи да чете:

Понятието за човечество се различава радикално в зависимост от вижданията на единия и другия лагер. След непрестанни дискусии ние приехме идеята, че настъпването на третото хилядолетие трябва да сложи началото на една нова ера, освободена от нашите антагонизми. Дошло е времето, когато от север на юг, от запад на изток нашето наложено на хората съжителство трябва да се смени с един по-оперативен и ефикасен начин на живот…

— Това не може да продължава повече така! — поде отново Господина.

София наблюдаваше бавните движения на ръката му, които придружаваха неговата реч.

— Двайсети век бе наситен с изпитания. А от друга страна, както вървят нещата, ще стигнем дотам, че Той, както и Аз ще изгубим всякакъв контрол над хората. Това е нетърпимо. Нашият авторитет е поставен на карта. Земята не е единствена във вселената, всички са обърнали поглед към мен. Светите места са пълни с въпроси, но хората намират там все по-малко отговори на тях…

Притеснен, Михаил бе забил поглед в тавана, изкашля се и Господина покани София да продължи четенето.

… за да се даде легитимност на този, комуто се падне да управлява Земята през следващото хилядолетие, ние се впуснахме в едно последно предизвикателство, чиито основни направления са описани по-долу:

Ще изпратим между хората, в продължение на седем дни, този, или тази, който считаме за нашия най-добър агент. Този, който успее да тласне човечеството било към доброто или злото, ще донесе победата за своя лагер. Тя ще е една своеобразна прелюдия към бъдещото сливане на нашите две институции. А властта да управлява новия свят ще принадлежи на победителя.

Ръкописът бе с подписите на Господ и Луцифер.

София бавно вдигна глава. Тя искаше отново да препрочете текста, за да разбере първоизточника на акта, който държеше в ръцете си.

— Това е абсурден облог — каза Господина — и в същото време малко объркващ. Но стореното — сторено.

Тя се отправи към изхода. Той разбра учудването, изписало се върху лицето й.

— Считай този ръкопис като алинея4 от моето последно завещание. Аз също остарявам. За пръв път ме обзема някакво нетърпение, така че направи всичко, което е по силите ти, времето да мине колкото се може по-бързо — добави Той, гледайки през прозореца. — Но във всеки случай се постарай да спазиш крайния срок… аз винаги съм се старал да бъда точен. Това е първата отстъпка, която правя.

Михаил даде знак на София. Време беше да напусне помещението. Тя веднага откликна на поканата. На прага не можа да се сдържи и се обърна.

— Господине?

Михаил затаи дъх. Господ обърна глава към нея и лицето й се просветли.

— Благодаря! — каза тя.

Господ й се усмихна.

— Седем дни за цяла вечност… Разчитам на теб!

Той я изпрати с поглед до изхода.

В коридора Михаил едва си поемаше дъх, когато чу тежкия глас да го зове. Изостави София. Направи завой и се върна в големия офис. Господина навъсено го попита:

— Парчето гума, което залепи под масата ми, е с ягодов аромат, нали?

— Това наистина е ягодов аромат, Господине — отговори Михаил.

— И още нещо — когато приключи мисията й, ще съм ти благодарен, ако махнеш малката рисунка от нейното рамо, преди всички да са си поставили такава. Човек никога не е достатъчно защитен от модата.

— Разбира се, Господине.

— И един последен въпрос: как разбра, че именно нея ще избера?

— Повече от две хиляди години съм ваш пръв помощник, Господине!

Михаил затвори вратата зад себе си. Останал сам, Господина седна на края на дългата маса и заби поглед в преградата пред себе си. После се поизкашля и с ясен и плътен глас каза:

— Готови сме!

— Ние също! — с лукав глас му отвърна Луцифер.

София чакаше в една малка зала. Михаил влезе и се отправи към прозореца. Под тях небето се проясняваше и върховете на няколко хълма се показаха изпод облаците.

— Побързай, нямаме много време за губене, трябва да те подготвя.

Седнаха около малка кръгла маса, разположена под един алков5. София сподели съмненията си с Михаил.

— Откъде е редно да се започне подобна мисия, кръстнико?

— Няма да получиш равен старт с твоя съперник, скъпа моя. Нека да погледнем реално на нещата. Злото е станало повсеместно и е почти толкова невидимо, колко и самите ние. Ти играеш в защита, противникът ти атакува. Трябва най-напред да идентифицираш силите, които ще ти противопостави. Постарай се да откриеш мястото, откъдето той ще ръководи своята операция. Може би по-удачният вариант е да го оставиш да действа пръв и след това с всички сили да контраатакуваш. Само след като го неутрализираш, ще е възможно да започнеш осъществяването на твоя план. Единственият ти коз се заключава в перфектното ти познаване на терена. По една чиста случайност избраха Сан Франциско за театър на „бойните“ действия.

Клатейки се небрежно върху люлеещия се стол, Лукас приключваше с четенето на същия документ под бдителното око на своя Президент. Макар и при спуснати щори, Луцифер не се разделяше с плътните си тъмни очила, прикриващи погледа му. Неговите приближени отлично знаеха, че и най-слабата светлина би подразнила очите му, осакатени някога от един изключително силен светлинен лъч.

Заобиколен от членовете на своя кабинет, насядали около огромната работна маса (тя се простираше до преградата, разделяща просторната зала от съседното помещение), Президента уведоми Съвета, че заседанието е приключило. Под ръководството на отговорника по комуникациите, някой си Блез, събранието се насочи към изхода. Без да помръдва от мястото си, Президента направи знак с ръка на Лукас да се приближи. Повтаряйки още по-отчетливо същия жест, той го подкани да се наклони към него и му прошепна нещо на ухото, което никой не чу. На излизане от офиса Лукас забеляза до себе си Блез, който го придружи до асансьорите.

Без да се спира, той му подаде няколко паспорта, пари от различни валути, голяма връзка с автомобилни ключове и една платинена кредитна карта, която размаха под носа му.

— И не прекалявайте с разходите!

С бързо и видимо раздразнително движение на ръката Лукас се докопа до пластмасовия четириъгълник, отказвайки да стисне най-мазната ръка в цялата организация. Свикнал с подобно отношение, Блез потри длани в панталоните си и несръчно пъхна ръце в джобовете си. Криенето бе един от специалитетите на този индивид, издигнал се до своя пост не благодарение на уменията си, а по-скоро в резултат на лукавството и лицемерието, породени от жаждата за власт. Блез поздрави Лукас и му каза, че е вложил цялата тежест на своето реноме и пост (истинска скромност, ако се съди по физиономията му), за да подкрепи неговата кандидатура. Лукас нямаше и капка доверие на думите му; в неговите очи Блез беше само един некадърник, на когото бяха поверили поста отговорник по вътрешната комуникация благодарение на роднинските му връзки.

Лукас дори не си направи труда да скръсти ръце отпред, докато обещаваше редовно да дава отчет на Блез относно хода на своята мисия. В организацията, чийто служител беше, мистифицирането бе най-сигурният начин, с който разполагаха ръководителите на отдели, за да увековечат своята власт. За да се харесат на своя Президент, често им се случваше да се лъжат едни други. Отговорникът по комуникацията помоли Лукас да му довери онова, което Президента му бе пошушнал на ухото. Последният го изгледа презрително и си тръгна.

София целуна ръка на своя кръстник и го увери, че ще направи всичко възможно да не го разочарова. Попита го дали може да сподели с него една тайна. Михаил поклати глава в знак на съгласие. Тя се поколеба и му призна, че Господина имал невероятни очи и че никога досега не била виждала такава синя светлина в ничий поглед.

— Понякога очите му си променят цвета, но трябва да си наясно, че ти е забранено да казваш на когото и да било какво си видяла в тях.

Тя се усмихна и му обеща да пази тайната. Придружи я до асансьора. Малко преди да се затворят вратите, Михаил съучастнически й каза:

— Той те намира за чаровна.

София се изчерви цялата. Михаил се направи, че нищо не е видял.

— За тях това предизвикателство вероятно е поредният зъл умисъл, но за нас то е въпрос на оцеляване. Разчитаме на теб.

Няколко мига по-късно тя отново пресече голямата зала. Пиер хвърли едно око на контролния екран, пътят бе свободен. Вратата отново се плъзна по фасадата и тя излезе на улицата.

В същия момент Лукас излизаше от другата страна на кулата. Една последна светкавица раздра небето над хълмовете на Тибурон. Махна на едно такси, колата спря пред него и той се настани в жълтата лимузина.

София тичаше по отсрещния тротоар към своята кола, където една полицайка се готвеше да й състави акт за нарушение.

— Хубав ден, как сте? — каза София на жената в униформа.

Тя бавно се обърна, за да провери дали не се подиграват с нея.

— Познаваме ли се? — попита агент Джоунс.

— Не мисля.

Изпълнена със съмнения, тя дъвчеше края на писалката, гледайки изпитателно София. После откъсна акта от кочана.

— А вие как сте? — попита на свой ред, поставяйки малкия откъснат лист на предното стъкло на автомобила.

— Да ви се намира дъвка с ягодов аромат? — поинтересува се София, посягайки към фиша.

— Имам, но с ментов.

Тя учтиво отказа предложената й дъвка и отвори вратата.

— Няма дори да оспорите глобата?

— Не, не.

— Знаете ли, че от началото на годината шофьорите на правителствени коли трябва сами да заплащат глобите си?

— Да — каза София. — Мисля, че четох някъде за тази наредба, намирам го за напълно нормално.

— В училище винаги ли сядахте на първия чин? — попита агент Джоунс.

— Ако трябва да съм искрена, вече не си спомням. Но след като стана дума, мисля, че сядах където си пожелаех.

— Сигурна ли сте, че всичко с вас е наред?

— Залезът на слънцето ще е прекрасен тази вечер, за нищо на света не го изпускайте! Добре би било да присъствате на тази необикновена гледка в компанията на цялото ви семейство. Гледан от Президо Парк, спектакълът ще бъде умопомрачаващ. А сега трябва да ви оставя, чака ме прекалено много работа — каза София, промъквайки се в автомобила.

Когато фордът се отдалечи, полицейската служителка почувства особена тръпка да преминава през тялото й. Тя постави писалката в джоба си и извади мобилния си телефон.

После остави едно дълго съобщение на съпруга си. Молеше го да закъснее за работа с около половин час, а тя от своя страна щеше да направи всичко, което е по силите й, за да се прибере колкото се може по-рано. Предлагаше му да се поразходят в Президо Парк на залез-слънце. Гледката щяла да бъде изключително красива, в това я била уверила една правителствена служителка. Добави, че го обича и че откакто несъответствията в техния работен график налагали те да живеят разделени през по-голямата част от времето, тя все не можела да намери удобния момент, за да му каже колко й липсва. Няколко часа по-късно, пазарувайки за организирането на един импровизиран пикник, дори не си даде сметка, че пакетчето с дъвки, което постави в количката, не е с ментов вкус.

Лукас, жертва на задръстванията в един квартал, известен с финансовите си институции, разлистваше някакъв туристически справочник. Каквото и да си мисли Блез, залогът на неговата мисия оправдаваше повишаването на разходите. Той помоли шофьора да го остави на Ноб Хил, продължение на Флеърмонт — известен градски площад. Едва ли щеше да намери по-подходящо място от това. Изкачила се до Грейс Катидрал, колата зави по Калифорния Стрийт и спря под помпозния навес на хотела, точно пред килима от червен велур, украсен с позлатени нишки. Пиколото посегна към чантата му, но строгият поглед на Лукас мигом го възпря. Влезе, без да благодари на портиера, който отвори пред него въртящата се хотелска врата, и се отправи към рецепцията. Служителката не можа да открие дори и следа от неговата резервация. Лукас се ядоса и нарече младата жена некадърница. В същия момент отговорникът на смяната го обсипа с любезности. С раболепен глас, предназначен за „специалните и трудни клиенти“, той му подаде магнитната карта, изпълняваща ролята на ключ, като не преставаше да му се извинява с надеждата, че предоставената му по-висока класа стая от първоначално резервираната ще го накара да забрави малките неприятности, причинени му от една некомпетентна служителка. Лукас безцеремонно взе картата и поръча да не го безпокоят под никакъв предлог. Престори се, че пуска банкнота в ръката му, за която предполагаше, че е не по-малко влажна от тази на Блез, и със забързани крачки се отправи към асансьора. Отговорникът на рецепцията се обърна с празна ръка и ядосан поглед. Господинът от асансьора учтиво попита своя сияещ клиент дали е имал добър ден.

— Какво ти влиза в работа? — отвърна му Лукас на излизане от кабината.

София паркира колата си по дължината на тротоара. После изкачи стъпалата пред малката къща, построена във викториански стил на най-високата част на Пасифик Хейтс. Отвори вратата и се насочи към своята хазайка.

— Най-сетне се завърна от пътуването! Да знаеш само колко се радвам! — възкликна госпожица Шеридан.

— Но нали излязох сутринта оттук!

— Сигурна ли си? Стори ми се, че те нямаше тази вечер. Знам, че се бъркам там, където не ми е работа, но не обичам къщата да е празна.

— Прибрах се късно, а ти вече спеше. Вчера имах малко повече работа от обикновено.

— Работиш прекалено много! На твоята възраст, пък както си и красива, би трябвало да прекарваш вечерите с някой приятел.

— Трябва да се кача горе да се преоблека, но след това ще се отбия да те видя, Рен, обещавам ти.

Красотата на Рен Шеридан никога не се е предавала пред разрушителната сила на времето. Нейният мек и плътен глас звучеше чудесно, изпълненият й със светлина поглед свидетелстваше за наситен със събития живот, от който бе запазила само хубавите спомени. Беше една от първите жени репортерки, обиколила света. Стените на хола й бяха покрити с пожълтели снимки, останали във времето лица, свидетелстващи за многобройните й пътувания и срещи. Там, където нейните събратя по професия търсеха да заснемат изключителното и неповторимото, Рен хващаше с обектива си обикновеното, онова, което само за нея беше истински хубаво; с други думи, представяше идеалната снимка.

Когато краката й се възпротивиха на поредното заминаване, тя се оттегли в своето жилище на Пасифик Хейтс. Беше родена тук, а на 2 февруари 1936 година започна първото си пътуване към Европа на борда на един товарен кораб. Тогава беше на двайсет години. По-късно отново се върна, за да изживее единствената си любов, или времето на едно кратко щастие.

Оттогава насетне Рен обитаваше сама голямата къща дотогава, когато се реши да пусне една малка обява в Сан Франциско Кроникъл. „Аз съм новата ви съквартирантка“ — й бе казала с усмивка София, представяйки се на входната врата още в деня на излизане на обявата. Решителният тон бе привлякъл Рен и новата наемателка се бе нанесла още същата вечер, променяйки с течение на времето живота на една жена, която днес признаваше, че е щастлива за това, че се е отказала от самотния живот. София обожаваше вечерите, прекарани в компанията на своята хазайка. Когато не се прибираше прекалено късно, тя можеше да види от стълбищния прозорец лъча светлина, прекосяващ вестибюла; така госпожица Шеридан й даваше знак, че все още може да я приеме. Под претекст, че иска да се увери, че всичко е наред, тя надникваше през вратата. Един голям албум със снимки я чакаше отворен на килима и няколко парчета баница, сложени в малка, изящно инкрустирана купа, донесена от Африка, я посрещаха. Рен чакаше, настанена удобно в своя фотьойл, разположен пред маслиновото дърво, което избуяваше в атриума6. Тогава София влизаше, лягаше по корем на пода и започваше да разлиства някой от многобройните албуми със стари кожени корици, с които библиотеката изобилстваше. Без да откъсва поглед от маслиновото дърво, Рен коментираше една по една снимките.

София се изкачи на горния етаж, отключи своя малък апартамент, бутна вратата с крак и хвърли връзката с ключовете върху масичката. Остави сакото си в коридора, шемизетката захвърли в хола, прекоси набързо стаята си, където се освободи от панталона, след което влезе в банята. Отвори крановете на душа до краен предел и тръбите завибрираха. После рязко завъртя регулатора в средата и водата започна да облива косата й. През отвореното малко прозорче, подаващо се като охлюв над покривите, спускащи се чак до пристанището, навлизаше камбанният звън на Грейс Катидрал, отмерващ петнайсетия час от денонощието.

— Вече! — каза си тя.

После излезе от алкова, където се носеше приятната миризма на евкалипт, и се запъти към стаята си. Отвори гардероба, поколеба се между един гащеризон и мъжка риза, твърде голяма за нейния размер, между памучен панталон и старите си джинси; накрая избра джинсите и ризата, чиито ръкави подгъна. Закачи пейджъра за колана си, нахлузи чифт маратонки и подскачайки, се запъти към входната врата, стараейки се да натъкми обувките си, без да се навежда. Взе връзката с ключовете. В последния момент реши да остави прозорците отворени и слезе по стълбите.

— Довечера ще се прибера късно. Ще се видим утре. Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на пейджъра, става ли?

Госпожица Шеридан произнесе обичайната си реч, която София умееше отлично да интерпретира. Най-общо казано, тя се състоеше в следното: „Работиш изключително много, момичето ми, човек има само един живот.“

И наистина, младата жена се трудеше безспирно за каузата на другите, дните й бяха запълнени изцяло със задачи, които не търпяха отлагане. Малкото време, което оставаше, бе посветено на нейното възстановяване, или, по-точно, на утоляването на жаждата й, защото ангелите никога не се хранят. Макар и притежаваща силна интуиция, Рен не бе в състояние да предугади какво точно София определяше като „свой живот“.

Тежките камбани вече отброяваха седмия, и последен, звън на часа. Грейс Катидрал, построена на хълма Ноб Хил, се изправяше точно срещу прозорците на Лукас. Той лакомо смучеше пилешка кост, схруска хрущяла в крайчеца на кълката и стана, за да си изтрие ръцете в пердетата. Навлече сакото си, погледна се в огледалото, поставено върху камината, и излезе от стаята. Слезе по стъпалата на голямото стълбище, отправи една лукава усмивка към жената от рецепцията, която наведе глава още като го видя. Пред входа на хотела един от служителите му спря такси, в което той веднага се качи, без да остави бакшиш. Искаше му се една нова, лъскава лимузина, а единственото място, където в неделя можеше да се намери кола, бе пазарната зона на пристанището. Там бяха изложени много модели, свалени току-що от корабите. Накара шофьора да го закара до кей 80. Там спокойно можеше да си открадне кола по избор.

— Побързайте, закъснявам! — нареди той на таксиджията.

Крайслерът зави по Калифорния Стрийт и слезе към долната част на града. Необходими им бяха не повече от седем минути, за да пресекат търговския квартал. На всяко кръстовище шофьорът ругаеше, държейки в ръка тефтера си; всички светофари светеха зелено и не му оставяха време да впише дестинацията на курса си, както го задължаваше законът. „Човек би си помислил, че го правят нарочно“ — промърмори той на шестото кръстовище. В огледалото за обратно виждане погледна лицето на Лукас и в този момент седмият светофар му даде път.

Когато стигнаха до входа на пристанището, гъста пара се надигна от радиатора, колата избоботи и спря.

— Само това ми липсваше! — въздъхна шофьорът.

— Няма да ви платя, защото не ме докарахте точно на уговореното място — рече Лукас.

После излезе, оставяйки вратата отворена. Преди още шофьорът да каже каквото и да било, предният капак на таксито изхвръкна във въздуха под напора на горещата ръждива вода, излизаща от радиатора. „А, гарнитурата на главата! Двигателят ти е отишъл на кино, старче!“ — извика Лукас, отдалечавайки се.

На чекпойнта7 показа една значка на пазача и бяло-червената бариера начаса се вдигна. После с уверени стъпки се запъти към паркинга. Там си набеляза един супер „Шевролет Камаро“ — кабриолет, чиято ключалка успя без усилие да разбие. Лукас се настани зад волана, избра един ключ от връзката, която носеше прикачена на колана си, и няколко секунди по-късно потегли. Колата се изкачи по централната алея, не пропускайки нито една локва. Изкаля всички контейнери, намиращи се от двете страни на пътя, правейки по този начин автомобилния номер нечетлив.

В края на паважа той енергично издърпа ръчната спирачка; колата се поднесе и спря на няколко сантиметра от входната врата на Фишърс Дейли, пристанищния бар.

Бе почти празен. Обикновено работниците идваха да утолят жаждата си след дългия работен ден, но днес, поради лошото време, задържало се през цялата сутрин, те бяха решили да наваксат изгубеното. Тази вечер щяха да приключат много късно, съгласявайки се с неохота да предадат машините на нощните екипи, едва ли щяха да закъснеят.

Лукас седна в едно сепаре, наблюдавайки Матилда, която подсушаваше чаши зад бара. Смутена от странната му усмивка, тя веднага дойде да вземе поръчката. Лукас не бе жаден.

— Може би ще си поръчате нещо за ядене? — попита го тя.

Той се съгласи при положение, че му прави компания. Матилда учтиво отклони поканата под предлог, че й е забранено да сяда в заведението, докато е на работа. Лукас разполагаше с много време, не беше гладен и й предложи да отидат на друго място, по-различно от това, което той намираше за много банално.

Тя бе видимо притеснена, чарът на Лукас не можеше да я остави безразлична. В тази част на града елегантността бе толкова рядко срещано явление, колкото се срещаше и в нейния живот. Матилда извърна глава, а той продължи да я гледа с изцъклените си очи.

— Наистина, много мило от ваша страна — промърмори тя.

В същия момент Матилда чу две предупредителни изсвирвания на клаксон.

— Не мога — отговори тя на Лукас. — Днес ще вечерям с една приятелка. Тя току-що ми даде знак. Може би някой друг път?

Задъхана, София влезе в бара и се отправи към тезгяха, където Матилда бе заела своето място, опитвайки се да сдържа емоциите си.

— Извинявай, че закъснях, но днес ми се случиха куп неща — каза София, сядайки на един от високите столове.

Десетина мъже от нощната смяна също влязоха в заведението, а това не бе по вкуса на Лукас. Един от докерите се спря до нея, намираше я за твърде очарователна без униформата. Тя благодари на краниста за комплимента и се обърна отново към Матилда, вдигайки очи към небето. Привлекателната сервитьорка се наклони към своята приятелка и я помоли да погледне съвсем дискретно към клиента с черното сако, седнал в сепарето в дъното на залата.

— Видях… нищо особено!

— И веднага твоята велика фраза! — промълви шепнешком Матилда.

— Матилда, последната ти любовна авантюра едва не ти костваше живота, така че този път ще съм доволна, ако успея да те спася от най-лошото!

— Не знам защо казваш всичко това.

— Защото най-лошото са именно този тип мъже!

— Кой тип?

— Тези, със замъглените погледи.

— Стреляш веднага! Дори не те видях да заредиш!

— Необходими ти бяха цели шест месеца, за да се изчистиш от гадостите на твоя барман от О’Фарел8, който щедро ги споделяше с теб. Искаш ли да пропилееш втория си шанс? Имаш работа, покрив над главата, от седемнайсет седмици си „чиста“. Защо веднага бързаш да започнеш всичко отначало?

— Тя, кръвта ми, не е чиста!

— Дай си малко време и редовно вземай лекарствата!

— Този тип изглежда твърде мил.

— Като крокодил пред младо и крехко месо!

— Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждала!

— Тогава защо си правиш прибързани заключения?

— Довери ми се, имам усет към някои неща.

Тежкият глас на Лукас прозвуча съвсем близо до ушите на София и тя подскочи изненадана.

— Понеже първа сте отправили покана към вашата очарователна приятелка, бъдете милостива и приемете моята покана и към двете ви за вечеря в едно от най-добрите заведения в града. В кабриолета ми има достатъчно място за трима ни!

— Много сте проницателен, но трябва да знаете, че няма по-всеотдаен човек от София.

Тя се обърна с намерението да му благодари и да отклони предложението, но в същия момент бе завладяна от погледа му, който се бе впил в нея. И двамата дълго се гледаха, без да могат нищо да си кажат. Той мълчаливо изучаваше това колкото смущаващо, толкова и загадъчно женско лице. Устата й бе пресъхнала и тя с ръка потърси някакво питие върху барплота. Няколко несръчни жеста от нейна страна бяха причина чашата да се търкулне от цинковия поднос и да се разбие на пода на седем парчета. София се наведе и внимателно вдигна три от тях, Лукас се присъедини и взе останалите четири. Изправяйки се, те не отделяха поглед един от друг.

Матилда гледаше ту към единия, ту към другия, накрая се намеси и с раздразнение подхвърли:

— Не се безпокойте, ще помета!

— Свали си престилката и да тръгваме, защото вече става късно — отговори София, извръщайки глава на другата страна.

Тя кимна на Лукас и поведе приятелката си към изхода. На паркинга София забърза още повече. След като отвори вратата на Матилда, тя се настани в колата и веднага потегли.

— Какво те прихваща? — попита обърканата Матилда.

— Нищо, всичко е наред!

Матилда насочи към нея огледалото за обратно виждане.

— Погледни си физиономията и ако обичаш, ми обясни какво толкова му е наред в твоето поведение!

Колата се движеше по протежение на кейовете. София спусна стъклото, смразяващ вятър нахлу в купето на автомобила. Матилда потрепери.

— Този мъж е ужасно импозантен9! — промърмори София.

— Познавала съм големи, малки, красиви, грозни, слаби, дебели, космати, обезкосмени, плешиви, но импозантни… струва ми се, че нещо ме занасяш.

— Ще те помоля само да ми имаш доверие, и аз самата не знам как да го формулирам. Тъжен е, изглежда, нещо отвътре го измъчва… никога не съм…

— Е, добре тогава, това за теб, която си падаш по изпадналите в затруднение души, трябва да е идеалният кандидат.

— Не бъди хаплива!

— Тук всичко е обърнато наопаки! Искам безпристрастното ти мнение за един мъж, когото намирам за ужасно симпатичен. Ти от своя страна дори не го поглеждаш, а го сваляш с една толкова бърза стрела, издялана, бих казала, от самия Джеронимо за специални случаи като този. И когато най-накрая благоволяваш да го погледнеш, очите ти се залепват за неговите като пиявица, която се мъчи да отпуши мивката в банята ми. Всичко това не оправдава ли поне донякъде моята язвителност?

— Нищо ли не почувства, Матилда?

— Разбира се, че да, Аби Руж, ако искаш всичко да знаеш, и като се има предвид, че такива дрешки се намират само в Масис10, то по отношение на елегантността това е един добър признак.

— Не забеляза ли тъмния му поглед?

— Навън е тъмно и ако обичаш, запали фаровете, защото ще катастрофираме някъде!

Матилда пристегна яката на якето си около врата си и добави:

— Добре, нека приемем, че сакото му беше малко тъмно: но това все пак е италианска кройка, истински шестфибрен кашмир, така че извинявай, но не си права!

— Не за това ти говоря.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Повече от сигурна съм, че и боксерките му не са от обикновените.

Матилда взе цигара и я запали. После отвори прозореца и издуха навън дълга ивица дим.

— С риск да умра от пневмония! Добре де, отстъпвам ти го, в крайна сметка съществуват боксерки и боксерки!

— Досега не си разбрала нито една моя дума! — поде обезпокоена София.

— Представяш ли си неудобното положение, в което изпада всеки път дъщерята на Калвин Клайн, когато й се налага да гледа името на баща си, изписано върху боксерките на събличащия се пред нея мъж!

— Виждала ли си го вече? — попита невъзмутимо София.

— Може би, в бара на Марио, но не мога да ти кажа със сигурност. По онова време вечерите, през които бях способна да виждам ясно, бяха рядкост…

— Но всичко това е вече минало — отговори тя.

— Вярваш ли във феномена дежа вю11?

— Може би, защо?

— Преди малко, в бара… когато чашата му се изплъзна от ръцете… имах чувството, че пада със забавен каданс.

— Гладна си, ще те заведа да вечеряме в един китайски ресторант! — каза София.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се?

— Никога ли не ти е студено? — попита Матилда. — Защото с пръчка в устата имам всички шансове да заприличам на истински ескимос! Вдигни най-сетне това стъкло!

Фордът се движеше към старата шоколадена фабрика на Джирардели Скуеър. След няколкоминутно мълчание Матилда завъртя копчето на радиото и се загледа в градския пейзаж. На кръстовището на Колъмбъс Авеню и Бей Стрийт пристанището изчезна от погледа й.

— Ако обичате, вдигнете си ръката, за да почистя тезгяха!

С тези думи управителят на Фишърс Дейли извади Лукас от замисленото му състояние.

— Моля?

— Има стъкла под пръстите ви, ще се порежете.

— Не се притеснявайте за мен. Коя беше тази?

— Една красива жена, каквито рядко се срещат тук!

— Да, затова обичам този квартал! — безцеремонно го прекъсна Лукас. — И все пак не отговорихте на въпроса ми.

— Сервитьорката ли ви интересува? Съжалявам, но не мога да ви дам никаква лична информация за работещите тук, така че не ви остава нищо друго, освен да дойдете отново и да я получите от самата нея, смяната й започва утре в десет часа.

Лукас удари с ръка върху поцинкования тезгях. Парчета стъкло се пръснаха на всички страни. Собственикът на бара отстъпи крачка назад.

— Изобщо не ме интересува вашата сервитьорка! Познавате ли младата жена, която я придружаваше? — поде отново Лукас.

— Тя е нейна приятелка, отговорник е по сигурността на пристанището, това е всичко, което мога да кажа за нея.

С бързо движение на ръката Лукас грабна парцала, затъкнат на колана на бармана. Изтри дланта си, по която, колкото и чудно да беше, нямаше никакви драскотини. После хвърли изтривалката в кошчето за боклук зад тезгяха.

Съдържателят на Фишърс Дейли навъсено го погледна.

— Не се тревожи, старче — каза Лукас, гледайки здравата си ръка. — Това е като да стъпваш върху жарава. За всяко нещо си има подход!

След това се отправи към изхода. На стълбите махна едно малко стъкълце, което се бе забило между показалеца и средния му пръст.

Пристъпи напред към кабриолета си, наведе се над вратата и отпусна ръчната спирачка. Колата, която току-що бе откраднал, бавно се насочи към бордюра на кея и се преобърна. След като предната част на автомобила потъна във водата, лицето на Лукас се озари от усмивка, наподобяваща усмивката на дете.

За него моментът, когато водата изпълваше купето, влизайки през стъклото (което той винаги старателно оставяше полуотворено), беше време на истинска радост. Но това, което му доставяше най-неподправено удоволствие, бяха големите водни мехури, излизащи през ауспуха, малко преди пълното спиране процеса на горене. При появата им на повърхността на водата тяхното „бъл-бъл“ бе неустоимо.

Когато тълпата се събра и втренчи поглед в задните светлини на камарото, които чезнеха в развълнуваните води на пристанището, Лукас беше вече далеч от инцидента и се разхождаше спокойно с ръце в джобовете.

„Имам чувството, че съм открил рядка скъпоценност — промърмори той, отдалечавайки се все повече и повече. — Ако не спечеля, тогава печалбата е за дявола.“

София и Матилда вечеряха точно срещу залива, пред огромната витрина, която се издигаше на Бийч Стрийт. „Нашата най-добра маса“ — бе уточнил собственикът на хотела от евро-азиатски произход, стараейки се нищо да не остане скрито от белозъбата му усмивка. И наистина, изгледът беше чудесен. Отляво Голдън Гейт със своя великолепен цвят на охра си съперничеше със сребристите цветове на Бей Бридж. Пред тях мачтите на платноходките бавно се поклащаха в залива, далеч от големите океански вълни. Покрити с чакъл алеи раздробяваха на малки парцели тревната площ, която стигаше чак до водата. Разхождащите се вечер с удоволствие вървяха по тях, радвайки се на умерените температури в началото на есента.

Сервитьорът сложи пред тях два коктейла — специалитета на заведението, и една купа с картофи и скариди. „Това е подарък от нас“ — каза той. Матилда попита София дали често идва тук. Цените според нея бяха твърде високи за една скромна служителка от охраната. София отговори, че са тук по покана на собственика.

— Значи някои нарушения ги отминаваш незабелязани?

— Това беше една дребна услуга, която направих преди няколко месеца, нищо особено, уверявам те — отвърна смутено тя.

— Имам си малък проблем с твоето „нищо особено“! Впрочем за каква услуга става въпрос?

Младата жена беше срещнала собственика на заведението една вечер на доковете. Там той се разхождаше по протежението на кея в очакване освобождаването от митницата на една пратка кухненски съдове и принадлежности, идваща от Китай.

Тъгата в погледа му бе привлякла вниманието на София. Тя си бе помислила, че ще се случи най-лошото, когато той се бе надвесил над водата, оставайки дълго време в това положение. Тогава се бе приближила към него и го бе заговорила; най-накрая й бе признал, че жена му искала да го напусне след четирийсет и три години съвместен живот.

— На колко години е жена му? — попита заинтригувана Матилда.

— На седемдесет и две!

— Дори и на тази възраст хората мислят за развод? — попита Матилда, едва сдържайки се да не избухне в смях.

— Ако трябва да слушаш хъркането на съпруга си цели четирийсет и три години, ти също би се замислила по този въпрос.

— И ти им помогна да се съберат отново?

— Убедих го да се оперира, с обещанието, че това няма да има никакви последици за него. Мъжете са толкова чувствителни.

— Наистина ли вярваше, че ще скочи във водата?

— Беше хвърлил брачната си халка в морето!

Матилда вдигна поглед нагоре, беше очарована от тавана на ресторанта, изцяло украсен в стил Тифани. Тази украса придаваше на залата вид на катедрала. София сподели мнението на своята приятелка и постави в устата й една хапка пиле.

Заинтригувана, Матилда прокара ръка в косите си.

— Тази история с хъркането истинска ли е?

София я погледна и не устоя на нейната усмивка, която постепенно я завладяваше.

— Не!

— Така ли! А тогава какво празнуваме? — попита Матилда, вдигайки чашата си.

София спомена за някакво повишение, на което бе станала обект тази сутрин. Не, няма предвид смяна на работното място, нито преминаване на по-горна служба, нито дори някакви материални придобивки и ако Матилда най-сетне престане да се кикоти, то тя би могла да й обясни, че някои дейности носят ценности, по-важни от парите и авторитета: тези ценности представляват върховна форма в развитието на човешката личност. С други думи, властта, която човек упражнява над самия себе си, в своя полза, а не в ущърб на другите, би била много по-поносима.

— Така да бъде! — изхили се за пореден път Матилда.

— Очевидно с теб, скъпа моя, мъките ми не свършват — отговори разочарована София.

Матилда току-що бе взела бутилката с бамбуковото саке, за да напълни двете чаши, когато изведнъж лицето на София претърпя необикновена метаморфоза. Тя хвана своята приятелка за китката и силно я разтърси.

— Излизай бързо оттук, бягай с всички сили към изхода! — изкрещя тя.

Матилда остана вцепенена. Съседите им по маса, също толкова учудени, чуваха София да бълва ругатни и обиди по адрес на някаква невидима заплаха.

— Излизайте всички, излизайте колкото се може по-бързо и бягайте колкото може по-далече от това място!

Хората я гледаха с недоумение, питайки се какъв фарс разиграва. Управителят на заведението се затича към нея с молитвено прибрани ръце, опитвайки се да убеди тази, която считаше за своя приятелка, да спре да нарушава спокойната обстановка на ресторанта. Тогава София енергично го хвана за раменете, умолявайки го незабавно да изведе всички клиенти навън. Тя му каза, че трябва да й се довери, както и че е необходимо да се действа максимално бързо, защото става въпрос за не повече от няколко секунди. Лиу Тран не бе от най-послушните, но, от друга страна, инстинктът никога не му изневеряваше. Той плесна два пъти с ръце и няколкото думи, които произнесе на кантонски, бяха достатъчни, за да изкара цял балет от сервитьори. Мъжете в бели униформи енергично изтегляха столовете от масите и придружаваха гостите към изхода.

Лиу Тран бе застанал в средата на залата, която постепенно се опразваше. София го хвана за ръка и понечи да го поведе към един от изходите, но той не помръдна, втренчил поглед в Матилда, която, вцепенена, седеше само на няколко метра от тях. Беше като закована на мястото си.

— Ще изляза последен — каза Лиу в момента, в който един помощник-готвач, викайки, тичаше към изхода.

Мощна експлозия разтърси помещението.

Монументалният полилей се пръсна на малки частици от опустошаващата залата взривна вълна; той се сгромоляса на пода. Мебелировката, изглежда, сякаш бе засмукана от мощен вакуум, влязъл през голямата витрина, чиито стъкла се стелеха из цялата улица пред ресторанта. Хиляди малки кристали в червено, зелено и синьо падаха върху развалините. Тръпчивият сив дим, заливащ огромната зала на ресторанта, излизаше на големи облаци през зейналата фасада. Невъобразимият шум, предизвикан от този катаклизъм, отстъпи място на потискаща тишина. Спрял в долната част на улицата, Лукас вдигна стъклото на новата си кола, която току-що бе откраднал. Изпитваше свещен ужас от прахта и още повече от това нещата да не станат така, както предварително ги беше планирал.

София избута масивния шкаф, който я бе затиснал. Разтърка коленете си и прескочи един изсипан на пода десерт. Хвърли поглед на безредието, което цареше наоколо. Под скелето на огромната витрина се появи тъмният силует на собственика. Той дишаше тежко. Жената с бързи крачки се насочи към него. Лиу направи гримаса, предизвикана от болката, която го обземаше. Кръвта нахлуваше в белите му дробове, притискайки сърцето всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух. В далечината се чуваха сирените на пожарникарските коли.

София се опита да го успокои, като му каза, че трябва да издържи още малко.

— Вие сте неоценима — въздъхна старият китаец.

Тя го хвана за ръката; Лиу на свой ред хвана нейната и я постави върху гърдите си, които свиреха като пробита гума. Дори и в това състояние той имаше невероятната способност да открива истината. Намери в себе си още малко сили, за да промърмори, че благодарение на нея не се притеснява за нищо. Знаеше, че във вечния си сън повече няма да хърка. После се изсмя и се задави в последвалата кашлица.

— Какъв шанс за бъдещите ми съседи! Те ще са ви много задължени!

Нов приток на кръв заля устата му и се стече по бузата му, падайки върху една червена шарка на килима. Усмивката на Лиу помръкна.

— Мисля, че трябва да се погрижите за вашата приятелка, не я видях да излиза.

София се огледа наоколо, но не забеляза никаква следа от Матилда, нито от каквото и да е друго тяло.

— Близо до вратата, под шкафа за съдове — с мъка промълви Лиу, като отново се закашля.

Тя стана. Лиу хвана китката на ръката й и я погледна право в очите.

— Как узнахте за това?

София впи поглед в мъжа; последните частици живот се прокрадваха през златистите му зеници.

— Ще го разберете само след няколко мига.

В този момент лицето на Лиу се просветли от една огромна усмивка и той се отпусна успокоен и безмълвен.

— Благодаря ви за доверието.

Това бяха последните думи на господин Тран. Зениците му станаха малки, колкото върха на игла. Той замига с клепачи и бузата му се отпусна в ръката на последната му клиентка. София го погали по челото.

— Простете ми, че няма да мога да ви придружа — каза тя, внимателно отмествайки от себе си главата на ресторантьора.

После стана, отмести едно малко шкафче, което стърчеше с краката нагоре, и се отправи към огромната, паднала настрани маса. Със сетни сили успя да я помести и откри под нея изпадналата в безсъзнание Матилда с една огромна готварска вилица, забита в левия й крак.

Светлината на пожарникарския фенер се разпръскваше по цялата повърхност, стъпките на човека скърцаха върху покрития с развалини под. Той се приближи до двете жени и начаса грабна радиостанцията, закачена на рамото му, за да съобщи, че е открил две жертви.

— Само една! — каза София, обръщайки се към него.

— Толкова по-добре — отговори един мъж, облечен в черно сако, дошъл да разгледа разрушенията.

Началникът на пожарната команда вдигна рамене.

— Вероятно е федерален агент. Сега те идват дори преди нас, когато някъде нещо избухне — промърмори той, поставяйки кислородна маска върху лицето на Матилда.

После се обърна към един от своите колеги, който се приближаваше към тях.

— Със счупен крак е, а може би и ръка, изпаднала е в безсъзнание. Съобщи на медицинските екипи, за да я евакуират възможно най-бързо.

После посочи тялото на Тран.

— А този тук?

— Твърде късно е за него! — отговори от другия край на залата мъжът с черното сако.

София държеше Матилда в ръце, като се опитваше да потисне сълзите, които напираха в очите й.

— Всичко това е по моя вина, не трябваше да я довеждам тук.

Тя погледна през счупената витрина. Долната й устна трепереше.

— Не я взимайте точно сега! Може отново да се върне на този свят. Според мен, беше поела точно по този път. Бяхме се споразумели за няколко месеца, преди да вземем каквото и да било решение. Казаното — казано!

Учудени, двамата санитари, които междувременно се бяха приближили до нея, я попитаха дали всичко е наред. София ги успокои само с едно движение на главата. Предложиха й кислородна маска, но тя отказа. Помолиха я да се отдръпне, тогава тя отстъпи няколко крачки встрани и двамата членове на спасителния екип поставиха Матилда върху носилката, след което с бързи стъпки се запътиха към изхода. София се приближи до изпотрошената витрина. Не отделяше очи от тялото на своята приятелка, която се скри в линейката. Червено-оранжевите светлини на сигналната лампа на втори отряд чезнеха в нощта, съпътствани от воя на сирената, по посока на Сан Франциско Мемориал Хоспитал.

— Не се обвинявайте, на всички ни се случва понякога да сме на лошото място в лошия момент — такъв е животът!

София подскочи. Тя разпозна тягостния глас на този, който се опитваше толкова неумело да я успокои. Лукас се приближи с присвити очи.

— Какво правите тук? — попита го тя.

— Мисля, че началникът на пожарната команда вече ви го каза — отговори той, сваляйки вратовръзката си.

— … и както по всичко личи, тук става дума за една банална експлозия, причинена от газта, или в най-лошия случай за престъпно деяние, така че учтивият федерален агент ще може да се прибере вкъщи и ще остави медицинските екипи спокойно да си вършат работата. Терористичните групи нямат никакви причини да гонят патиците от готварските тенджери! — прекъсна ги прегракналият и мрачен глас на полицейския инспектор.

— С кого имам честта да разговарям? — попита Лукас с насмешлив тон, който подчертаваше раздразнението му.

— С инспектор Пилгиц от полицията на Сан Франциско — отвърна му София.

— Радвам се, че този път успяхте да ме разпознаете! — каза Пилгиц на София, игнорирайки изцяло присъствието на Лукас. — Любопитен съм да науча за вашия малък номер, който разиграхте тази сутрин.

— Не желаех да обяснявам обстоятелствата около нашите първи срещи пред Матилда — обясни тя. — Клюките се разпространяват по-бързо от мъглата по доковете!

— Доверих ви се, разрешавайки й да излезе по-рано от предвиденото, така че ще съм ви благодарен, ако и вие проявите същото доверие към мен. Тактът не е забранен в полицията! Като се има предвид всичко това и най-вече състоянието на момичето, щяхме да сторим по-добре, ако я бяхме оставили да изтърпява наказанието си.

— Красиво определение за такт, инспекторе! — намеси се в разговора Лукас, едновременно поздравявайки и двамата.

Той мина през зейналия отвор, където се намираха остатъците от двойната монументална врата, изпратена специално от Азия и струваща цяло състояние.

Преди да се качи в колата си, Лукас се обърна към София:

— Съжалявам за вашата приятелка.

Черният му шевролет се изгуби от погледа й няколко секунди по-късно на пресечката с Бийч Стрийт.

София не можеше да даде никакви обяснения на инспектора. Единствено някакво ужасно предчувствие, че ще се случи нещо лошо, я бе накарало да поиска всички клиенти на заведението да излязат навън. Пилгиц отбеляза, че нейните обяснения звучат малко елементарно на фона на случилото се и предвид броя на хората, които току-що бе спасила. Може би тя несъзнателно е подушила миризмата на газ, излизаща от окачения таван в кухнята. После Пилгиц гласно се ядоса на факта, че през последните няколко години заплетените досиета, където подсъзнателното играеше важна роля, имаха тенденция да се насочват към него.

— Предупредете ме, когато приключите с вашето разследване; искам да знам какво точно се е случило.

Остави я да напусне мястото на драмата, без да й задава допълнителни въпроси. София се качи в колата си. Предното стъкло беше пукнато по цялата дължина, а кафеникавата каросерия бе покрита със сив прах. По пътя към болницата тя срещна още няколко пожарни коли, които се бяха насочили към мястото на трагедията. Паркира своя форд, прекоси паркинга и влезе в сградата. Някаква сестра я посрещна и обясни, че Матилда е в интензивното отделение. София благодари на младата жена и седна на една от празните пейки в чакалнята.

Лукас изсвири два пъти с клаксона. Седнал в будката си, пазачът натисна бутона, без да отделя поглед от екрана: „Янките“ водеха убедително. Бариерата се вдигна и шевролетът с изгасени фарове се придвижи до края на алеята. Лукас свали стъклото и хвърли фаса от цигарата си. Остави колата на скорост и излезе от нея, оставяйки двигателя да работи. С един ритник по предната броня даде необходимата инерция на автомобила, достатъчна да се задвижи до края на кея и да падне във водата. С ръце на хълбоците, той с удивление гледаше сцената. Когато и последният воден мехур изчезна от погледа му, Лукас се обърна и радостен пое към паркинга. Една хонда с маслиненозелен цвят, изглежда, очакваше тъкмо него. Той разби ключалката, после отвори капака, измъкна оттам алармата и я захвърли надалеч. Седна в автомобила и не особено очарован, започна да разглежда интериора. После извади връзката с ключове и избра този, който му се струваше най-подходящ. В този момент моторът заработи.

— Една зелена „японка“, човек може да види какво ли не — промърмори той, отпускайки ръчната спирачка.

Лукас погледна часовника си, видя, че изостава, и го свери. Един бездомник, на име Жул, седнал върху купчина корабни въжета, повдигна рамене, гледайки потъващата кола. В този момент едно последно „бъл-бъл“ се чу на повърхността.

— Ще оживее ли?

Това бе третият път тази вечер, когато гласът на Лукас я караше да подскочи от изненада.

— Надявам се — отговори му тя, оглеждайки го от горе до долу, — но кой точно сте вие?

— Лукас. Съжалявам, но в същото време съм и очарован да се запозная с вас — каза й той, протягайки ръка.

За първи път София се почувства уморена. Тя стана и се насочи към машината за кафе.

— Вие искате ли?

— Не пия кафе — отговори Лукас.

— Аз също — каза му тя, взирайки се в монетата от двайсет цента, която държеше в ръката си. — Какво правите тук?

— И аз като вас — отвърна Лукас — съм дошъл да се информирам за нейното състояние.

— Защо? — попита София, прибирайки монетата в джоба си.

— Защото трябва да дам отчет и до настоящия момент в графата „жертви“ съм поставил цифрата „едно“, така че съм дошъл да проверя дали да запазя тази информация, или да я поправя. Обичам да предавам рапортите си навреме, изпитвам ужас от закъснението.

— И аз така си помислих.

— Ако бяхте приели поканата ми за вечеря, нямаше да се стигне дотук!

— Направи ми впечатление, че току-що споменахте за интуиция. Имате вид на човек, който е запознат с тези неща!

— Тя ще излезе от болницата късно вечерта. Една голяма готварска вилица може да предизвика големи щети, когато е забодена в човешка плът. Ще са им нужни часове, за да зашият раната, така че, докато чакаме, можем да отскочим до закусвалнята отсреща.

— Как може да ми правите подобно предложение точно сега!

— Както желаете, тогава ще чакаме тук; не е толкова удобно, но щом така предпочитате… и все пак жалко!

От няколко часа насам те седяха на пейката, обърнати с гръб един към друг, когато хирургът най-сетне се появи от дъното на коридора. Той не свали латексовите си ръкавици (винаги когато излизаха от операционната, хирурзите се освобождаваха от тях и ги хвърляха в поставените за тази цел кошчета). Матилда беше извън опасност. Артерията на крака й не беше засегната. Скенерът не откри никаква черепна травма. Гръбначният стълб бе непокътнат и имаше две фрактури без каквито и да било размествания. Едната на крака, другата на ръката и няколко по-леки наранявания. В момента я гипсираха. Усложнения бяха възможни, но лекарят бе оптимист. И все пак той пожела тя да остане неподвижна в продължение на няколко часа. Помоли София да предупреди близките й, че до сутринта не се разрешават никакви посещения.

— Смятайте го за направено — каза тя. — Освен мен тя няма други близки.

После даде на завеждащата отделението номера на своя пейджър. На излизане София мина покрай Лукас, без да го удостои с поглед. Информира го, че няма да му се налага да погасява глобата й. После излезе през въртящата се врата на интензивното отделение. Лукас я настигна на пустия паркинг в момента, в който тя се мъчеше да намери ключовете си.

— Ще съм ви благодарна, ако престанете най-сетне да ме плашите — му каза тя.

— Мисля, че не започнахме добре — поде отново Лукас с мек глас.

— Да започнем какво? — попита го тя.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Да приемем, че понякога съм малко прям, но наистина се радвам, че вашата приятелка е на път да се оправи.

— Добре тогава, значи все пак споделяме нещо, което казахте днес — всичко е възможно! А сега ще бъдете ли така добър да ме оставите да си отворя вратата…

— А ще е възможно ли да споделим едно кафе… ако обичате?

София остана безмълвна.

— Лошо съвпадение! — продължи Лукас. — Вие не пиете кафе, и аз също! Може би един портокалов сок? В заведението отсреща предлагат отлични безалкохолни напитки.

— Защо имате толкова силно желание да утолите жаждата си в моята компания?

— Защото току-що пристигнах в града и не познавам никого. Живях съвсем самотен цели три години в Ню Йорк, и в това няма нищо оригинално. Голямата ябълка12 ме направи малко странен, но аз съм твърдо решен да се променя.

Тя наклони глава и втренчено погледна Лукас.

— Добре, започвам всичко отначало — каза той. — Забравете за Ню Йорк, за моята самота и за всичко останало. Не знам защо имам такова неустоимо желание да пия нещо с вас. В действителност питието въобще не ме интересува. Това, което искам, е да ви опозная. Ето, казах ви истината. Добре ще бъде от ваша страна, ако приемете предложението ми.

Жената погледна часовника си и се поколеба няколко секунди. После излезе и прие поканата му. Те пресякоха улицата и влязоха в Криспи Крим. Малкото заведение ухаеше на топли сладкиши. Една тава с щрудел току-що бе извадена от фурната. Те седнаха на маса, разположена до прозореца. София не яде нищо, само учудено гледаше Лукас. Той погълна седем щрудела за по-малко от две минути.

— Изглежда, от всички смъртни грехове чревоугодничеството най-малко ви плаши? — каза закачливо тя.

— Тези истории с греховете са толкова смешни… — отвърна той, облизвайки пръстите си. — Един ден без кифлички е по-лош дори от хубавото време!

— Не обичате ли слънцето? — учудено го запита София.

— Напротив, обожавам го! То предизвиква изгаряния и рак на кожата; мъжете умират от жега със стегнати около врата вратовръзки; жените са страшно притеснени от това, че гримът им може да се разтопи и потече. Всички в крайна сметка ще умрат заради климатиците, които ще направят дупка в озоновия слой; замърсяването на околната среда се повишава и животните умират от жажда, като тук няма да споменавам старите хора, задушаващи се от непоносимата жега. А, не, извинете ме! Слънцето въобще не е изобретение на този, който хората мислят, че го е създал.

— Имате странно схващане за нещата.

София се заслуша внимателно в думите на Лукас, когато той със сериозен тон й заяви, че човек трябва да бъде максимално честен, когато говори за злото и доброто. Словоредът му я заинтригува. Лукас на няколко пъти бе споменал злото пред доброто… а обикновено хората правеха точно обратното.

В този момент я осени една мисъл. Тя предположи, че той е Ангел проверител, дошъл да контролира нейната мисия. Често бе срещала подобни по време на по-маловажни операции. Лукас беше до такава степен провокативен, че колкото повече го слушаше, толкова повече тази хипотеза й изглеждаше вярна. Довършвайки своя девети щрудел, той заяви, че ще се радва да я види отново. София му се усмихна. Той плати и двамата излязоха.

На опразнения паркинг Лукас вдигна поглед към нея.

— Хладно е, но за сметка на това небето е прекрасно, нали?

Тя току-що бе приела поканата му да обядват заедно на другия ден. И ако по някаква случайност двамата работеха за една и съща организация, този, който искаше да я провери, щеше да бъде удовлетворен: тя смяташе да му се отдаде с отворено сърце. София отново се качи в колата си и потегли към вкъщи.

Спря, като се постара да не вдига шум, качвайки се по стълбите. Никаква светлина не се виждаше в коридора, вратата на Рен Шеридън беше затворена. Преди да влезе, вдигна очи към небето. Нямаше нито облаци, нито звезди.

И беше вечер, и беше сутрин…