Седем дни за цяла вечност…

Ден трети

Той потърси с ръка завивката, но не я откри. Отвори едното си око и се погали по едва наболата брада. Лукас усети собствения си дъх и си каза, че цигарите и алкохолът наистина са вредни. Върху дисплея на радиобудилника цифрите показваха шест и двайсет и една. Намиращата се до него вдлъбната възглавница беше празна. Стана и чисто гол се отправи към малкия хол. Ами, загърната със завивката, ядеше една червена ябълка, която бе отмъкнала от фруктиерата.

— Събудих ли те? — попита тя.

— Индиректно, да! Може ли човек да намери кафе на това място?

— Позволих си да поръчам едно от румсървиса, после си взимам душ и изчезвам.

— Ако не те притеснява много — отговори Лукас, — предпочитам да си вземеш душа у вас, защото много бързам!

Ами остана вцепенена. Тя веднага се отправи към стаята и събра разхвърлените си вещи. Облече се набързо, грабна обувките си и пое по малкия коридор към изхода. Лукас си подаде главата от банята.

— Отказа ли се от кафето?

— Не, и него ще изпия вкъщи, благодаря ти за ябълката!

— Няма защо, искаш ли още една?

— Не, благодаря. Тази ми стига, бях наистина очарована, желая ти приятен ден.

Тя отмести веригата на вратата и натисна бравата. Лукас се приближи до нея.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Слушам те!

— Какви цветя предпочиташ?

— Лукас, безспорно не ти липсва вкус, но за съжаление е много лош! Имаш сръчни ръце, с теб прекарах една адски хубава нощ, но нека спрем дотук!

На излизане тя едва не се сблъска с камериера от етажа, който носеше закуската. Лукас погледна Ами.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе, след като вече го донесоха?

— Абсолютно сигурна съм!

— Хайде, бъди мила. Кажи ми за цветята!

Ами въздъхна дълбоко. Очевидно беше отчаяна.

— Не се задават такива въпроси на получателката. Те убиват чара. На твоята възраст трябва да знаеш тези неща.

— Разбира се, че ги знам — отвърна Лукас с глас на малко палаво момче, — но ти не си получателката!

Ами се изстреля навън и без малко да събори камериера, който чакаше на входа. Двамата мъже, застанали неподвижно, чуха Ами да крещи от дъното на коридора: „Кактуси… и можеш да седнеш върху тях!“ Те мълчаливо я последваха с поглед. Чу се лек звън: асансьорът бе пристигнал. Преди вратите да се затворят, Ами добави: „И една последна подробност, Лукас, чисто гол си!“

— Не мигна цяла нощ.

— Аз винаги спя много малко…

— София, какво става с теб?

— Нищо!

— Една приятелка може да чуе това, което другата не й казва гласно.

— Отрупана съм с работа, Матилда, не знам откъде да започна. Страхувам се, че няма да имам сили да направя това, което очакват от мен.

— За първи път те виждам да се съмняваш в себе си.

— В такъв случай сме на път да станем истински приятелки.

София се отправи към кухненския бокс, мина зад барплота и напълни електрическия самовар. От леглото си, поставено в хола, Матилда можеше да наблюдава изгряващото над залива слънце. Небето се покриваше с тъмни облаци.

— Мразя октомври — каза Матилда.

— Какво ти е направил?

— Това е месецът, който погребва лятото. Всичко се смалява през есента: дните намаляват, слънцето почти не се забелязва, задава се студ. Човек гледа пуловерите си, без да се реши да ги облече. Есента е мръсен и мързелив сезон. Тя не носи нищо освен влага, дъжд и пак дъжд.

— И аз съм тази, за която се предполага, че е недоспала!

Самоварът започна да къкри. Кратък шум прекъсна бълбукането на водата. София повдигна капака на една желязна кутия и взе пакетче Ърл Грей, изля парещата течност в голяма чаша и потопи чая. После приготви закуската на Матилда и я подреди върху един поднос. Взе вестника, който Рен бе мушнала под вратата, както обикновено правеше всяка сутрин. После помогна на приятелката си да се изправи, подреди възглавниците и се отправи към своята стая. Матилда повдигна плъзгащия се прозорец. Влагата на късния сезон достигна чак до болния й крак, причинявайки й остра болка, която предизвика у нея недоволна гримаса.

— Вчера отново видях мъжа с водните лилии! — извика София от банята.

— Вече сте станали неразделни! — отговори Матилда също толкова високо.

— Глупости! Просто вечеряше в същия ресторант, в който и аз.

— С кого?

— С една блондинка.

— Какъв тип?

— Блондинка!

— Нещо повече?

— Тип тичай след мен, няма да ти е трудно да ме хванеш, защото съм с високи токчета!

— Казахте ли си нещо?

— Разменихме само няколко думи. Промърмори нещо от сорта, че тя била журналистка и в момента взимала от него интервю.

София влезе под душа. Завъртя старите, скърцащи кранове и с бързо отмерено движение премести водния регулатор, който на два пъти издаде стържещ шум: водата обля лицето и тялото й. Матилда отвори Сан Франсиско Кроникъл и в този момент една снимка се наби в погледа й.

— Не те е излъгал! — извика тя.

София, която обилно търкаше косата си с шампоан, успя да отвори едното си око. С опакото на ръката си се опита да изтрие сапунената пяна, която щипеше очите й, но предизвика тъкмо обратния ефект.

— Освен че е по-скоро кестенява… — поде отново Матилда — с други думи, бива си я!

Шумът от душа спря, София веднага се появи в хола. Една кърпа покриваше тялото й, а косата й бе сресана с гел.

— Какви ги дрънкаш?

Матилда вдигна поглед към своята приятелка.

— Наистина имаш хубави гърди!

— Светците20 винаги са хубави. В противен случай нямаше да са светци.

— Именно това се опитвам да кажа на моите всяка сутрин пред огледалото.

— За какво точно ми говориш, Матилда?

— За твоите цици! Щях да съм щастлива, ако и моите стърчаха така гордо.

София покри с ръка гърдите си.

— За какво ми говореше преди малко?

— Вероятно за това, че излезе от душа, без да се изплакнеш! — каза тя, размахвайки вестника в едната си ръка.

— Нима статията е излязла толкова бързо?

— Дигитални апарати и интернет! Даваш интервю, няколко часа по-късно вече си на първа страница, а на другия ден с теб увиват риба!

София понечи да вземе всекидневника от ръцете на Матилда, но тя се противопостави.

— Не го пипай! Цялата си измокрена.

Матилда започна да чете на висок глас първите редове от статията, която се простираше върху цели две колони — НЕВЕРОЯТНИЯТ ПРОГРЕС НА КОМПАНИЯТА А&Х. Истинско похвално слово за Ед Хурт, където журналистката в цели трийсет реда разкриваше на читателите кариерата на този, който, безспорно в най-голяма степен, бе допринесъл за изключителния икономически възход на областта. В заключение се казваше, че малката фирма от петдесетте години, превърнала се в гигантска компания, днес се крепи изцяло върху неговите рамене.

София в крайна сметка се добра до вестника и сама довърши статията, над която можеше да се види една малка цветна снимка. Най-отдолу стоеше името на Ами Стивън. Сгъна всекидневника и не можа да сдържи усмивката си.

— Руса е! — каза тя.

— Ще се видите ли отново?

— Приех да обядвам с него.

— Кога?

— Във вторник.

— В колко часа?

София й каза, че Лукас трябвало да я вземе във вторник към обяд. Тогава Матилда посочи с пръст вратата на банята и поклати глава.

— Тоест след два часа!

— Вторник ли сме днес? — попита София, събирайки набързо пръснатите си из стаята вещи.

— Тази дата е отбелязана върху вестника!

Тя излезе от стаята си след няколко минути.

Беше облечена в джинси и широко плетен пуловер. Представи се на своята приятелка в очакване да получи евентуален комплимент. Матилда само я погледна и отново продължи да чете.

— Какво не е наред? Цветовете ли не си отиват? Причината е в джинсите, нали? — попита София.

— Ще си поговорим за това, когато си изплакнеш косата — каза Матилда, прелиствайки страниците на книжката с програмите за телевизията.

София се огледа в огледалото, поставено върху камината. Свали пуловера си и с отпуснати рамене се отправи към банята.

— За пръв път те виждам да полагаш грижи за външния си вид… после ми разправяй, че не ти харесва, че не е твой тип, че е много „импозантен“… Любопитна съм да го чуя пак! — допълни Матилда.

Леко драскане по вратата оповести влизането на Рен. Носеше панер, пълен със свежи зеленчуци, и една картонена кутия, чиято красива панделка издаваше вкусното й съдържание.

— Изглежда, денят няма да й стигне, за да реши какво в крайна сметка да си сложи, в това капризно време човек не знае какво да облече.

— Не е само заради времето — намеси се Матилда.

Рен се обърна, когато София излизаше от банята. Този път със силно бухнала коса. Тя приключи със закопчаването на панталона си и завърза връзките на маратонките.

— Излизаш ли? — попита я Рен.

— Поканена съм на обяд — отговори София, целувайки я по бузата.

— Ще правя компания на Матилда, ако, разбира се, няма нищо против. Но и да има, пак няма да я оставя, защото сама долу аз се отегчавам много повече от нея.

Няколко изсвирвания на клаксон огласиха улицата. Матилда се надвеси през прозореца.

— Днес наистина сме вторник! — каза тя.

— Той ли е? — попита София, оставайки встрани от прозореца.

— Не. От „Федеръл Експрес“ са! Явно са започнали да доставят пратките с поршета. Откакто наеха на работа Том Ханкс, пред нищо не се спират! — Звънецът иззвъня два пъти. София целуна Рен и Матилда. Излезе от апартамента и бързо слезе по стълбите.

Седнал зад волана, Лукас свали тъмните си очила и широко се усмихна. София едва бе затворила вратата, а спортният автомобил вече набираше скорост към хълмовете на Пасифик Хайтс. Колата навлезе в Президо Парк, прекоси го и пое по отбивната, водеща към Голдън Гейт. От другата страна на залива хълмовете на Тибурон едва се подаваха над мъглата.

— Ще обядваме на брега на морето! — извика Лукас. — Най-добрите раци в цялата област! Обичате раци, нали?

От учтивост тя отговори утвърдително. Предимството на тези, които не се хранят, е, че безпроблемно могат да изберат това, което няма да ядат.

Времето беше меко, асфалтът се разстилаше пред тях под формата на нескончаема линия, а музиката, която се лееше от радиото, придаваше още по-голямо настроение. Този момент приличаше на късче щастие, очакващо да бъде споделено. Колата напусна магистралата и зави по една малка уличка, стигаща до рибарското пристанище на Саусалито. Лукас спря на паркинга пред вълнолома. После заобиколи колата и отвори вратата на София.

— Моля, последвайте ме. — Той подаде ръка, помагайки й да излезе от автомобила.

Двамата тръгнаха по тротоара, простиращ се по протежение на брега. От другата страна на улицата един мъж, дърпан от огромно куче със златист цвят, погледна София и с всичка сила се удари в стоящия срещу него уличен стълб.

Тя се приготви да пресече платното, за да му помогне, но Лукас я хвана за ръката: все пак този тип кучета са обучени да участват в спасителни мисии. Влязоха в ресторанта. Сервитьорката взе две менюта и ги поведе към една маса на терасата. Лукас покани София да заеме мястото, което даваше добър изглед към морето. Поръча бяло газирано вино. Тя взе парченце хляб и го хвърли на една чайка, която гледаше към нея, кацнала на балюстрадата21. Птицата улови хляба във въздуха и се отправи високо в небето, прелитайки над залива с мощни удари на крилете. На няколко километра от това място, на другия бряг, Жул обхождаше кейовете надлъж и шир. Той се приближи до брега и със силен, но добре отмерен удар изрита един камък, който подскочи седем пъти по водата, преди да потъне. После постави ръце в джобовете на старите си туидови панталони и погледна отсрещния бряг. Външният му вид беше толкова неспокоен, колкото и вълните. Колата на инспектор Пилгиц, която в този момент напускаше Фишърс Дейли и с включена сирена се бе насочила към града, го извади от мислите му. Едно обикновено сбиване в Чайнатаун бе прераснало в безредици и всички отряди на полицията се бяха насочили към този район. Жул навъсено погледна, после промърмори нещо и се върна под своята арка. Седнал върху една дървена каса, той се замисли: струваше му се, че нещо не е наред. Страница от вестник, носеща се във въздуха, падна в локвата точно пред него. Тя се напои с вода и постепенно снимката на Лукас се появи от другата й страна. Жул бе разтревожен от тръпката, която премина през цялото му тяло при вида й.

Сервитьорката постави на масата димящ глинен съд, от който се подаваха щипки на раци. Лукас сервира няколко на София и хвърли поглед към двете бели кърпи, които бяха поставени отпред, точно до купата с вода, която служеше за изплакване на пръстите. Лукас й предложи едната, но тя отказа, той също не намери за необходимо да връзва кърпа около врата си.

— Трябва да ви призная, че лигавникът не е аксесоар, който ви отива. Нищо ли няма да ядете? — попита той.

— Не, няма.

— Да не би да сте вегетарианка?

— Идеята да се ядат животни винаги ми се е струвала странна.

— Това си е в реда на нещата и аз не виждам нищо странно.

— Аз пък до известна степен виждам.

— Но нали всички същества на земята, за да оцеляват, са принудени да се хранят със себеподобни.

— Да, но на мен раците нищо не са ми направили. Наистина съжалявам — каза тя, отблъсквайки леко чинията, която видимо я отвращаваше.

— Не сте права. Природата изисква всичко това. Ако паяците не се хранеха с насекоми, то насекомите щяха да се хранят с нас.

— Именно защото раците приличат на големи паяци, трябва да ги оставим на мира!

Лукас се обърна към сервитьорката. Помоли я да му донесе менюто с десертите и учтиво й каза, че е приключил с обяда.

— Не бива да се съобразявате с мен и да се отказвате от това, което сте си поръчали — каза София, като леко се изчерви.

— Вие ме иронизирахте по отношение на ракообразните. — Той отвори менюто и посочи един десерт с течен шоколад.

— Мисля, че в този случай ние сами си причиняваме болка. Това нещо тук трябва да е пълно с калории!

С намерение да изпробва точността на своята интуиция относно Ангелите проверители, София го попита за функциите, които изпълнява, Лукас от своя страна отклони нейния въпрос.

Имаше други, по-интересни теми, по които той желаеше да разговаря с нея, и за начало се поинтересува с какво друго се занимава, освен да бди над сигурността на търговското пристанище. Искаше да знае как прекарва свободното си време. Дори и в единствено число, му бе отвърнала тя, този израз й се струваше странен. Извън работата си тя прекарваше своето време в различни асоциации, преподаваше в училище за хора с нарушено зрение, занимаваше се с възрастни и деца в болниците. Обичаше тяхната компания, помежду им се създаваше една особена магическа връзка. Единствено децата и възрастните хора виждаха онова, което много от останалите игнорираха, а именно изгубеното време на техния живот. В нейните очи бръчките, породени от старостта, образуваха най-красивото писмо на живота, онова, посредством което децата се учеха да четат своите мечти.

Лукас я погледна чаровно.

— И вие наистина се занимавате с всичко това?

— Да!

— Но защо?

София не му отговори. Лукас погълна остатъка от кафето си и след известна пауза си поръча друго. Даде си достатъчно време, за да го изпие, независимо че напитката изстиваше, независимо че небето се покриваше с облаци, желанието му бе този разговор да не свършва, най-вече да не свършва точно в този момент. Предложи на София да се поразходят по брега на океана. Тя вдигна яката на пуловера си и стана. Благодари му за тортата. За пръв път ядеше шоколад и намираше вкуса му за невероятен. На Лукас му се струваше, че се подиграва с него, но имайки предвид радостното й излъчване, в крайна сметка заключи, че тя не го лъже. Но имаше и друго, което не му даваше мира: точно в този момент той видя нещо неизразимо в нейните очи и изведнъж му се стори, че тя никога не лъже. За пръв път го обзе съмнение и той остана със зяпнала уста.

— Лукас, не знам какво толкова съм казала, по при липса на паяци вие рискувате много!

— Моля?

— Ако останете дълго време с отворена уста, някоя муха може да ви навести!

— Не ви ли е студено? — попита Лукас, заставайки прав като стълб.

— Не, но смятам, че няма да е зле да се поразтъпча малко.

Стачката не се бе състояла. Една огромна чайка се носеше по водата и, изглежда, всеки момент щеше да излети. Краката й докосваха вълните, произвеждайки пръски пяна. Птицата най-сетне хвръкна, направи лек завой и се превърна в малка точица на фона на светлинния лъч, който се показваше иззад облаците. Плясъкът на нейните криле постепенно отстъпи място на шума от разбиващите се в прибоя вълни. София се обърна с гръб към вятъра, който вдигаше облаци от пясък. Лека тръпка премина по цялото й тяло. Лукас свали сакото си, за да я наметне. Изпълнен с водни пръски вятър я шибаше по лицето. Тя широко се усмихна, опитвайки се със сетни сили да спре обземащия я отвътре смях, смях без предлог и без видима причина.

— Защо се смеете? — учудено попита Лукас.

— Нямам никаква представа.

— Тогава в никакъв случай не спирайте. Ако знаете само колко ви отива.

— Смехът подхожда на всички.

Заваля ситен дъжд, издълбавайки хиляди малки кратери по плажа.

— Погледнете — каза тя. — Човек би казал, че това е истинска луна, нали?

— Да, прилича малко на луната!

— Изведнъж станахте тъжен.

— Бих искал времето да спре.

София сведе очи и продължи.

Лукас се обърна и тръгна право срещу нея. После заднишком продължи в обратна посока, чертаейки пътя на София, която се забавляваше да стъпва в оставените от него следи.

— Не знам как да ти го кажа — продължи той с детинското си изражение.

— Тогава не казвай нищо.

Вятърът развя косите на София пред лицето й. Тя ги отметна назад с едната си ръка. Тънък кичур се бе закачил за дългите й мигли.

— Ще ми позволиш ли? — каза той, протягайки ръка.

— Вашата срамежливост ме кара да се смея.

— Не си дадох сметка за нея.

— Тогава в никакъв случай не спирайте… тя страшно много ви отива.

Лукас се приближи към София и изражението на лицата им изведнъж се промени. В гърдите си тя изпита усещане, което не познаваше до този момент: безкрайно туптене, отекващо чак в слепоочията й. Пръстите на Лукас деликатно потрепваха, сдържайки обещанието за една крехка милувка по бузата й.

— Ето — каза той, откривайки очите си пред нейните.

В този миг една светкавица раздра небето, гърмът проехтя със страшна сила и пороен дъжд се изсипа върху тях.

— Бих искал да се видим отново — каза Лукас.

— Аз също, може би на малко по-сухо място — отговори му тя.

Той обгърна с ръка София и тичешком я поведе към ресторанта. Боядисаната в бяло дървена тераса беше пуста. Те застанаха под керемидения навес и заедно се наслаждаваха на стичащата се по улука вода. Кацнала върху балюстрадата, лакомата чайка не обръщаше внимание на поройния дъжд. София се наведе и взе залък хляб, напоен с вода. Тя го изстиска и го хвърли надалече. Птицата излетя в простора.

— Кога бих могъл да ви видя отново? — попита Лукас.

— Какъв е вашият свят?

Лукас се поколеба за миг.

— Прилича малко на ада!

София на свой ред направи кратка пауза, погледна го втренчено и се усмихна.

— Това често казват онези, които идват тук, след като напуснат Манхатън.

Дъждът ставаше все по-силен и скоро щеше да прерасне в буря. Сега трябваше да викат с цяло гърло, за да надделеят над шума от пороя. София хвана ръката на Лукас и с мек глас каза:

— Най-напред ще ми се обадите, ще попитате как съм и по време на разговора ще предложите да се видим. Тогава аз ще ви отговоря, че съм затрупана с работа и в момента не мога. Вие пък ще ми предложите друга дата и аз ще ви отговоря, че ме устройва, защото току-що съм анулирала една среща.

Нова светкавица обагри небето. На плажа вятърът вече духаше със страшна сила. Гледайки времето, човек би казал, че всеки момент ще настъпи краят на света.

— Не искате ли да влезем вътре? — попита София.

— Как сте? — каза Лукас вместо отговор.

— Добре! Защо? — отговори учудено тя.

— Защото исках да ви поканя да прекарате следобеда с мен, но вие не сте свободна, отрупана сте с работа и сте прекалено заета. Може би е най-добре да ви поканя на вечеря, какво ще кажете?

Младата жена се усмихна. Той разтвори мантото си и я загърна с него, след което я поведе към колата. Вълните на разбушуваното море достигаха до опустелия тротоар. Лукас преведе София през пътя. Той с мъка отвори вратата на автомобила под напора на силния вятър. Оглушителният шум на бурята намаля, след като влязоха в колата. Потеглиха под ударите на поройния дъжд. Лукас остави София пред един гараж, както самата тя го беше помолила. Преди да се разделят, той погледна часовника си. Тя се наклони към прозореца.

— Имах уговорена вечеря за днес, но ще се опитам да я отменя, ще ви се обадя на мобилния телефон.

Той се усмихна и потегли. София го изпрати с поглед, докато колата се изгуби в проливния дъжд, сипещ се над Ван Нес Авеню.

Тя трябваше да плати за презареждането на акумулатора и разходите по изтеглянето на колата. Когато тръгна по Бродуей, бурята беше вече отминала. Тунелът отвеждаше направо в сърцето на най-горещия квартал в града. На една пешеходна пътека тя забеляза джебчия, който се насочваше към поредната си жертва. Спря успоредно на редицата паркирани коли, излезе от форда и тичешком се насочи към него.

Без много да се церемони, задържа мъжа, който отстъпи назад, слисан от тази неочаквана намеса. Видът му бе заплашителен.

— Би било неразумно от твоя страна — каза.

София, посочвайки с пръст жената с дипломатическото куфарче, която се отдалечаваше от мястото на инцидента.

— Ченге ли си?

— Не в това е въпросът!

— Тогава омитай се оттук, глупачко!

После той с всичка сила се затича към своята жертва. В момента, в който се доближаваше до нея, почувства силна болка в глезена, след което с целия си ръст се строполи по корем на пътя. Младата жена, която същевременно се бе качила в един трамвай, не си даде сметка за това, което се случваше. София изчака, докато мъжът стане, след което се насочи към колата си.

Отваряйки вратата, тя прехапа долната си устна, видимо недоволна от себе си. Нещо се бе изпречило на пътя й. Целта беше достигната, но не по начина, по който тя искаше. Да се вразуми нападателят, за нея не беше достатъчно. След това запали автомобила и пое към доковете.

— Да паркирам ли колата ви, господине?

Лукас подскочи и вдигна глава, хвърляйки поглед на пазача на паркинга, който го гледаше втренчено.

— Защо ме гледате така?

— Стояхте неподвижен цели пет минути, тогава си казах…

— Какво си казахте?

— Помислих си, че не се чувствате добре, тази мисъл ме осени, когато ви видях да отпускате глава върху волана.

— Е, добре тогава, съветвам ви да не се доверявате на нищо от пръв поглед, това ще ви спести много разочарования!

Лукас излезе от колата и хвърли ключовете на младежа. Когато вратите на асансьора се отвориха, той се оказа очи в очи с Елизабет, която се наклони към него и го поздрави. Лукас направи крачка назад.

— Вече ме поздравихте тази сутрин, Елизабет — каза навъсено той.

— Имахте право за охлювите, те наистина са много вкусни! Приятен ден!

Вратите на асансьора се отвориха на деветия етаж и тя се изгуби в коридора.

Ед посрещна Лукас с отворени обятия.

— Истинско щастие, че ви срещам, скъпи ми Лукас!

— Поласкан съм — каза Лукас, затваряйки вратата на офиса.

Той направи крачка към вицепрезидента и се настани в един фотьойл. Хурт размаха пред него броя на Сан Франциско Кроникъл.

— Двамата с вас ще сътворим велики дела.

— Не се и съмнявам.

— Не ми изглеждате добре.

Лукас въздъхна. Ед почувства отегчението му. Той отново радостно размаха вестника, отворен на страницата, където се намираше статията на Ами.

— Чудесна статия! Аз едва ли щях да се справя по-добре.

— Публикувана ли е вече?

— Още тази сутрин! Както ми беше обещала. Очарователна е тази Ами, нали? Сигурно е работила цяла нощ.

— Сигурно.

Ед посочи с пръст снимката на Лукас.

— Какъв идиот съм само. Трябваше да ви дам моя снимка, преди да се срещнете с нея. Но толкова по-зле. Между другото вие сте излезли чудесно.

— Благодаря.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред, Лукас?

— Да, господин президент, много съм добре!

— Не знам дали инстинктът ме лъже, но имате малко странен вид. — Ед отпуши кристалната гарафа, сипа чаша вода на Лукас и с престорено съчувствен тон добави: — Ако имате грижи, били те и от личен характер, винаги можете да ми се доверите. Ние сме голяма организация, но преди всичко сме едно голямо семейство!

— Искали сте да ме видите, господин президент?

— Наричайте ме Ед!

Хурт възторжено започна да разказва за своята среща предната вечер, която бе надминала всичките му очаквания. Той бе информирал своите сътрудници относно намерението си да създаде в компанията един нов отдел, който щеше да се нарича „Иновации“. Работата на тази структура щеше да бъде поставянето в действие на неизползвани досега търговски стратегии с цел покоряването на нови пазари. Оглавявана от Ед, тази работа можеше да се окаже едно своеобразно подмладяване. Затова той я очакваше с нетърпение. По времето на техния разговор голяма част от ръководните кадри вече се опияняваха от мисълта, че ще бъдат част от приближените на бъдещия президент. „Очевидно Юда никога не остарява… Той дори имаше способността да се представя посредством няколко души едновременно“ — помисли си Лукас.

Продължавайки своето експозе, Хурт заключи, че малката конкуренция в лицето на неговия съдружник не би могла да му причини никакви щети, тъкмо обратното, би го изпълнила със свежи сили, а това от своя страна би било твърде добре.

— Споделяте ли моите виждания, Лукас?

— Разбира се — отговори той, поклащайки глава.

Лукас беше на седмото небе от щастие: намеренията на Хурт надминаваха всичките му очаквания и го караха да си мисли, че проектът му има всички шансове да успее. На Маркет Стрийт 666 дефицитът във властта скоро щеше да се появи. Двамата мъже разговаряха относно реакцията на Антонио. Повече от вероятно беше, че съдружникът ще се противопостави на новите идеи. Необходима му е бляскава операция, която да съпровожда появата на новия отдел, но започването на мощна кампания съвсем не е лесно нещо и изисква много време — беше заключението на Хурт. Вицепрезидентът мечтаеше за престижен пазар, който да легитимира властта, към която беше насочил всичките си усилия. Лукас стана и постави пред Ед досието, което държеше под мишница. Отвори го и извади обемен документ: пристанищната зона на Сан Франциско се простираше върху няколко километра, обхващайки практически целия бряг на града. Тя постоянно се променяше, а дейността на доковете просъществуваше, за голямо съжаление на брокерите на недвижими имоти, които с всички сили се бореха за разширяване на увеселителните заведения по пристанището и трансформацията на някои терени, разположени в непосредствена близост до морето, които, между другото, бяха едни от най-желаните в града. Малките платноходки си бяха устроили свое пристанище в една по-отдалечена част от залива, отбелязвайки по този начин победата на гореспоменатите брокери, които бяха успели да пренесат битката малко по на север. Създаването на тази резидентна22 структура бе привлякло вниманието на бизнес средите и къщите, построени на брега на океана, бяха изкупени на баснословни цени. Преди това там имаше гигантски терминали, приемащи огромните презокеански кораби. Потокът от хора, слизащ от тях, се движеше по една съвсем наскоро създадена алея, водеща ги до кей 39. Туристическата зона бе предизвикала възникването на множество малки магазинчета и ресторанти. Многобройните дейности по кейовете бяха извор на гигантски печалби и люти битки на интереси. От десет години насам президентите на агенциите на недвижими имоти в пристанищната зона се сменяха за всеки петнайсет месеца, което беше ясен индикатор за непрестанните войни за сфери за влияние, свързани с придобиването и експлоатацията на градските брегове.

— Какво целите с всичко това? — попита Ед.

Лукас лукаво се усмихна и разгъна една карта: на заглавната страница можеше да се прочете: „Пристанище на Сан Франциско, док 80“.

— Напред към последния бастион!

Вицепрезидентът се стремеше към трона.

Лукас му предлагаше цяло царство!

Той седна отново, за да обясни по-детайлно проекта на своя събеседник. Положението на доковете беше нестабилно. Тежката работа често се оказваше опасна за живота на докерите, повече от които имаха избухлив характер. Една стачка можеше да се разпространи по-бързо дори от вирус. Лукас вече бе направил необходимото, за да взриви и без това неспокойната атмосфера.

— Не виждам с какво това може да ни е от полза — прозявайки се, каза Ед.

Лукас поде разговора с нова сила:

— Докато предприятията, осигуряващи логистиката и товаро-разтоварните работи, плащат своите наеми и заплатите на работниците си, никой няма да посмее да ги отстрани оттам, но тази ситуация би могла много бързо да се промени. Достатъчно е само едно ново парализиране на пристанищната дейност.

— Пристанищното ръководство никога няма да допусне подобно нещо. Ще срещнем силен отпор.

— Всичко зависи от сферите на влияние — каза Лукас.

— Може би — отвърна му Хурт, поклащайки глава. — Но за подобен проект ще ни е необходима помощ от най-високите етажи на властта.

— Не на вас трябва да обяснявам как се дърпат конците на лобитата! Директорът на пристанищната агенция за недвижими имоти всеки момент ще бъде отстранен. Повече от сигурен съм, че една последна премия ще го заинтересува много.

— Не разбирам за какво говорите!

— Ед, вие сигурно трябва да сте изобретили лепилото на гърба на пликовете, разпределящи се под масите!

Вицепрезидентът се изправи в своя фотьойл, не знаейки дали трябва да се чувства поласкан от тази забележка. Насочвайки се към вратата, Лукас апострофира своя работодател:

— В синята риза ще намерите също така един лист с детайлна информация относно нашия кандидат, за когото подготвяме богато пенсиониране. Той прекарва всичките си уикенди на брега на езерото Тахо, а казват също така, че бил потънал в дългове. Направете всичко възможно, за да ми уредите среща с него колкото се може по-скоро. Постарайте се да е на достатъчно дискретно място, а останалото оставете на мен.

Хурт нервно разлисти страниците на досието, хвърли учуден поглед на Лукас и сбърчи чело.

— В Ню Йорк с политика ли сте се занимавали?

Вратата се затвори.

Асансьорът беше на етажа, Лукас го остави да тръгне празен. Извади мобилния си телефон, включи го и нервно набра номера на гласовата си поща. „Нямате нови съобщения“ — на два пъти прозвуча гласът с автоматична интонация. Той затвори и продължи да движи курсура, докато върху екрана се появи една малка икона, наподобяваща пощенски плик: пространството под нея беше празно. Изключи своя апарат и влезе в асансьора. Когато излезе на паркинга, забеляза, че нещо, което не е в състояние да идентифицира, не му дава мира: едно едва забележимо туптене в гърдите му, резониращо чак до слепоочията.

Съветът бе започнал преди повече от два часа. Последствията от падането на Гомес на дъното на трюма на Валпарезо взимаха обезпокоителни размери. Мъжът все още беше в реанимация. На всеки кръгъл час Манка се обаждаше в болницата, за да се осведоми за неговото състояние: лекарите все още не можеха да дадат крайното си заключение. Ако морякът починеше, никой не би бил в състояние да овладее гневът на докерите, който всеки момент щеше да се трансформира в безредици. Шефът на синдикалната организация на западния бряг бе дошъл специално за събранието. Той стана, за да си налее чаша кафе. София се възползва от тази пауза и дискретно напусна залата, където се водеха дебатите. Излезе от сградата и се отдалечи на няколко метра, за да се скрие зад един контейнер. Далеч от погледите на останалите, тя набра някакъв номер. Съобщението на телефонния секретар бе кратко: „Лукас“ — следваше веднага след сигнала.

— София е, свободна съм тази вечер, обадете ми се, за да ми кажете къде можем да се срещнем. Доскоро.

Затваряйки, тя погледна мобилния си телефон и без да знае защо, се усмихна.

В късните следобедни часове делегатите бяха стигнали до единодушно решение. Трябваше им повече време, за да осмислят по-добре това, което ставаше. Разследващите случая щяха да публикуват своя доклад относно причините за инцидента едва късно вечерта, а от своя страна Сан Франсиско Мемориал Хоспитал трябваше да изчака сутрешното заключение на лекарския екип, преди да се произнесе относно шансовете за оживяване на докера. Предвид всички тези обстоятелства, беше насрочено ново събрание за следващия ден. Манка щеше да уведоми членовете на управителния съвет незабавно след получаването на двата доклада и веднага след това щеше да се насрочи ново общо събрание.

София имаше нужда от глътка въздух. Тя си даде няколко минути почивка, за да се поразходи по кея. На няколко метра от нея ръждивият нос на Валпарезо се клатеше, привързан към брега. Корабът беше окован във вериги като див звяр. Сянката на огромния плавателен съд на моменти рефлектираше върху бушуващите вълни, които го обливаха на приливи и отливи. През цялото време мъже в униформи се качваха и слизаха от него, подлагайки го на всевъзможни проверки. Капитанът на кораба ги гледаше, опрян върху балюстрадата на своя наблюдателен пост. Ако трябваше да се съди по начина, по който той хвърля цигарата си през борда, то съществуваха достатъчно причини човек да си помисли, че предстоящите часове щяха да бъдат още по-бурни от вълните, в които изгасна неговият фас. Гласът на Жул наруши тишината на това място, огласяно единствено от крясъците на чайките:

— Морето днес не предизвиква никакво желание за гмуркане, нали? Освен ако човек не е решил да го направи за последен път!

София се обърна и нежно се взря в него. Погледът му бе мътен, брадата безразборно покриваше цялото му лице, дрехите му бяха изпокъсани, но всичко това с нищо не можеше да наруши неговия чар. Този човек носеше изискаността в сърцето си. Жул постави ръце в джобовете на стария си кариран туидов панталон.

— Десенът е тип „Уелският принц“, но мисля, че принца отдавна вече го няма.

— А кракът ви как е?

— Да речем, че все още се стреми да не изостава от другия, което засега не е никак зле.

— Сменихте ли си превръзката?

— А ти как си?

— Малко ме боли глава, това събрание, изглежда, няма край.

— А сърдечни болки имате ли?

— Не, защо?

— Защото, като се има предвид часът, в който се мотаеш тук в последно време, съмнявам се, че си дошла да се възползваш от слънчевите лъчи.

— Всичко е наред, Жул. Имах нужда от глътка въздух.

— И най-свежият, който можа да намериш, е точно на това място от залива, където вони на развалена риба. Предполагам, че имаш право: ти наистина си добре.

Мъжете, инспектиращи стария кораб, слязоха по една стълба от палубата. После влязоха и два черни форда, чиито врати се затвориха безшумно, и бавно се отправиха към изхода на пристанищната зона.

— Ако си мислиш, че можеш утре да излезеш в отпуска, не се надявай! Страхувам се, че утрешният ти ден ще е още по-натоварен от днешния.

— Аз също.

— Докъде бяхме стигнали? — поде отново Жул.

— До момента, в който щяхме да се скараме, защото не искахте да ви заведа да ви сменят превръзката! Не мърдайте оттук, ще отида да взема колата.

София тръгна веднага и не му остави време да отговори.

— Какви номера ми играеш? — промърмори той.

След като придружи Жул, София се отправи към своя апартамент. Караше с едната ръка, а с другата се опитваше да намери мобилния си телефон. Трябваше да е някъде в големия й сак, но тя все не го откриваше… На първото кръстовище мина на червено. После спря, изсипа съдържанието на сака на седалката и сред цялата бъркотия успя най-сетне да намери телефона. Лукас й беше оставил съобщение, щеше да мине да я вземе от вкъщи към седем и половина. Тя погледна часовника си, оставаха точно 47 минути, за да се прибере, да целуне Матилда и Рен и да се преоблече. И нали едно прегрешение не е порок… тя се наведе, отвори някаква кутия и постави синята сигнална лампа върху купето на своя автомобил. После с бясна скорост и надута сирена тръгна по Трета улица.

Лукас се готвеше да излиза. Взе си габардинения шлифер от закачалката и се наметна. Угаси лампата и градът отвън засия в черно-бели оттенъци. Малко преди да затвори вратата, телефонът иззвъня. Той се върна и вдигна слушалката. Ед го информира, че исканата от него среща е насрочена точно за деветнайсет часа. В полумрака Лукас набързо написа адреса върху парче хартия.

— Ще ви се обадя веднага, след като намеря подходящо място за среща с нашия събеседник. — Без много обяснения затвори телефона и се приближи до панорамния прозорец. Вгледа се в улиците, простиращи се под сградата. От тази височина можеха да се забележат очертанията на белите и червените светлини, пресечени от фаровете на колите, които всички заедно образуваха една огромна мигаща в нощта паяжина. Лукас залепи чело до прозореца, дъхът му предизвика малка мъглявина, в центъра, на която мигаше миниатюрна синя точица. В далечината една сигнална лампа се движеше към Пасифик Хайтс. Лукас въздъхна, сложи ръце в джобовете на мантото си и излезе от стаята.

София спря сирената и прибра лампата. За щастие пред къщата имаше място за паркиране, от което тя незабавно се възползва. Набързо изкачи стъпалата, взимайки по четири наведнъж, и влезе в своя апартамент.

— Сигурно цяла глутница те гони — каза Матилда.

— Моля?

— Едва си поемаш дъх, ако можеше да си видиш лицето в огледалото.

— Трябва да се подготвя, ужасно закъснявам! Как мина денят ти?

— Към обяд направих един тренировъчен спринт с Карл Люис и, както обикновено, спечелих!

— Скучно ли ти беше?

— Под прозореца ти минаха шейсет коли, от които деветнайсет бяха зелени!

София тръгна към нея и седна в края на леглото й.

— Ще направя всичко възможно утре да се прибера по-рано.

Матилда хвърли поглед към стенния часовник, поставен на нощната масичка, и поклати глава.

— Не искам да се бъркам там, където не ми е работа…

— Излизам тази вечер, но няма да се прибера късно. Ако не си заспала, можем да си поговорим — каза София и в същия момент стана от леглото.

— Ти или аз? — промърмори Матилда, изпращайки я с поглед.

Тя отново се появи след десет минути в хола. Една кърпа, покриваше мократа й коса, а влажното й тяло бе обвито с друга, по-голяма. После постави малък платнен вързоп на перваза на камината и се приближи до огледалото.

— С малкия Лу ли ще вечеряш? — попита я Матилда.

— Обади ли се вече?!

— Не! Изобщо не е звънял.

— Тогава откъде знаеш?

— Не е трудно да се досетя.

София се обърна към Матилда, постави ръце върху хълбоците си и строго я погледна.

— Значи, ти просто така си се сетила, че ще вечерям с Лукас?

— Освен ако очите не ме лъжат, изглежда, че това, което държиш в дясната си ръка, се нарича спирала за мигли, а в лявата — руж за бузи.

— Не мога да направя връзката!

— Искаш ли да ти дам жокер? — каза Матилда с ироничен тон.

— Ще съм ти много благодарна! — отговори София, леко изнервена.

— Ти си ми най-добрата приятелка от две години насам…

София наклони главата си настрани. Върху лицето на Матилда грейна широка усмивка.

— … и за пръв път те виждам да се гримираш!

София се върна към огледалото, без да каже нищо. Матилда спокойно взе притурката с телевизионните програми и започна да я препрочита за шести път през този ден.

— Ние нямаме телевизор! — каза София, поставяйки деликатно с пръст малко блясък върху устните си.

— И неговата липса изобщо не ме притеснява, защото телевизионните програми ме ужасяват! — отвърна Матилда на удара с удар, обръщайки поредната страница.

Мобилният телефон звънна в сака на София, който тя беше оставила върху леглото на Матилда.

— Искаш ли аз да вдигна? — попита я тя с невинен глас.

София се затича, взе телефона и се отдалечи в другия край на стаята.

— Значи не искаш! — провикна се Матилда, упорито вперила поглед в колонките на телевизионните програми.

Лукас се извиняваше, в последния момент се появил ангажимент и не можел да дойде да я вземе в уречения час. Една маса беше запазена за тях в двайсет часа и трийсет минути на последния етаж на сградата на Банк ъф Америка на Калифорния Стрийт. Тризвездният ресторант, издигащ се над града, предлагаше чудесен изглед към Голдън Гейт. Щяха да се срещнат там. Тя затвори очи и се отправи към кухнята, после се наведе до хладилника. Матилда чу приглушения й глас да идва от кухнята:

— Какво ще предпочиташ за вечеря? Останало ми е малко време и мога да ти приготвя нещо за ядене.

— Омлет със салата и кисело мляко.

Малко по-късно София взе мантото си от закачалката, целуна Матилда и внимателно затвори вратата на апартамента.

Тя седна зад волана на своя форд. Преди да потегли, свали сенника и в продължение на няколко секунди се оглеждаше в малкото огледалце. Мълчалива и изпълнена със съмнения, вдигна стъклото и завъртя контактния ключ. Когато автомобилът изчезна зад ъгъла, пердето в стаята на Рен бавно се спусна върху прозореца.

Остави колата си на входа на паркинга и благодарейки, взе от пиколото, облечен в червена ливрея, своя билет.

— Бих искал да съм този, с когото ще вечеряте! — каза младежът.

— Много ви благодаря! — отвърна тя, очарована и леко поруменяла.

Вратата се завъртя и София влезе във фоайето. След края на работния ден единствено барът на приземния етаж и панорамният ресторант на последния оставаха отворени за външни посетители. Със сигурни крачки тя се запъти към асансьора, но в този момент усети странна сухота в устата си. За пръв път се чувстваше жадна. Погледна часовника си. След като установи, че има още десет минути до срещата, тя се обърна към покрития с кожа барплот на кафенето и промени посоката си. Беше се приготвила да влезе, когато ненадейно пред нея изникна профилът на Лукас, който разгорещено разговаряше на една маса с директора на пристанищната агенция за недвижими имоти. Тя смутено отстъпи и се върна към асансьора.

Малко по-късно Лукас, воден от управителя на заведението, се присъедини към София, която го чакаше на запазената маса. Тя стана, той свали ръката си и я покани да седне срещу прозореца.

По време на вечерята Лукас й зададе стотици въпроси, на които София му отговори с хиляди други. Той бе очарован от менюто, докато тя не се докосна до нито едно ястие, като деликатно избутваше храната във всички краища на чинията. Моментите, в които техният разговор биваше прекъсван от намесата на сервитьора, им се струваха безкрайни. Когато той за последен път доближи до тях, екипиран с четка за трохи, която приличаше на брадат сърп, Лукас седна до София и с всичка сила духна върху покривката.

— Ето сега всичко е чисто, така че може да ни оставите сами, след което учтиво му благодари.

Разговорът веднага бе подет с нова сила. Лукас опря лакът върху облегалката на диванчето, София почувства топлината на ръката му, която беше съвсем близо до врата й.

Сервитьорът, твърдо решен да разгневи Лукас, отново се приближи към тях. Постави на масата две лъжици и купа с течен шоколад. После каза какво е оставил и застанал прав като стълб, разясни неговото съдържание.

— Добре направихте, че ни обяснихте — каза изнервен Лукас, — иначе щяхме да го сбъркаме със суфле от моркови!

Служителят на ресторанта дискретно се отдалечи. Лукас се наведе към София.

— Нищо не сте хапнали.

— Ям много малко — отговори му тя, навеждайки глава.

— Вземете си, ще ми доставите удоволствие, шоколадът е късче от рая, попаднало в устата.

— И ад за бедрата! — отвърна тя.

В крайна сметка Лукас не й остави много време за размисъл, гребна с лъжицата малко от течния шоколад и го постави в устата й. Сърцето на София заби по-силно и тя с мъка успяваше да прикрие страха, който се четеше в очите й.

— Едновременно е топло и студено, бих казала, че има приятен вкус — каза тя.

Подносът, който един от сервитьорите носеше, леко се наклони, една чаша за коняк падна и удряйки се в пода, се разби на седем еднакви парчета. Цялата зала притихна, Лукас се изкашля и тогава София наруши мълчанието.

Искаше да му зададе още два въпроса, но преди това го накара да й обещае, че ще отговаря без заобикалки, и той обеща.

— Какво правихте в компанията на директора на пристанищната агенция за недвижими имоти?

— Странно е, че ми задавате този въпрос.

— Казахме, без заобикалки!

Лукас втренчено я погледна. Беше поставила ръка върху масата и той приближи своята до нейната.

— Беше работна среща, като предишния път.

— Това не е истински отговор, но с него предизвиквате втория ми въпрос. Каква е вашата професия? За кого работите?

— Може да се каже, че изпълнявам мисия.

Пръстите на Лукас нервно затропаха по покривката на масата.

— Каква мисия? — не го оставяше на мира тя.

За миг очите на Лукас се отвърнаха от нея, един поглед бе привлякъл вниманието му: в дъното на залата той току-що бе разпознал Блез, който лукаво му се усмихваше с крайчеца на устните си.

— Какво има? — попита тя. — Не се чувствате добре?

За един миг Лукас коренно се промени. София едва успяваше да разпознае този, с когото бе прекарала вечерта, изпълнена с непознати до този момент за нея чувства.

— Не ми задавайте повече въпроси — каза той. — Отидете на гардероба, вземете палтото си и се прибирайте вкъщи. Ще ви се обадя утре, наистина съжалявам, но засега не мога да ви кажа нищо повече.

— Какво ви става? — попита учудено тя.

— Тръгвайте, и то веднага!

Тя стана и прекоси залата. В съзнанието й изплуваха всички подробности от вечерта: приборът за храна, който падна; чашите, които се удряха една в друга; възрастният господин, който подсушаваше горната си устна с една кърпа, стара почти колкото него; зле облечената жена, която, изпълнена с желание, гледаше към лакомствата, изложени на сладкарската витрина; бизнесменът, който изпълняваше ролята си, четейки вестник. И вървейки между масите, тя изведнъж се сети за онази двойка, която спря да говори след нейното ставане.

После се забърза и най-сетне вратите на асансьора се затвориха. Цялата бе изпълнена с противоречиви чувства.

Изтича на улицата, където я лъхна студен вятър. В отдалечаващата се от ресторанта кола тя се почувства изоставена и усети в себе си едва доловима тръпка на меланхолия.

Когато Блез седна на мястото, което София току-що бе напуснала, Лукас нервно стисна пръстите си в юмруци.

— Как вървят нашите дела? — ведро попита Блез.

— Какво търсите тук? — на свой ред го попита Лукас, стремейки се да покаже на събеседника си своето раздразнение.

— Отговорник съм по вътрешна и външна комуникация, така че дойдох да си покомуникирам малко… с вас!

— Не съм длъжен да ви давам обяснения!

— Хайде стига, Лукас! Кой ви иска обяснения?

От известно време насам се тревожех за здравето на моя жребец и доколкото виждам, той е в отлична форма. — Гласът на Блез беше толкова мазен, колкото и привидно приятелски. — Знаех, че сте отличен агент, но трябва да си призная, че сте надминали самия себе си.

— Ако това е всичко, което имате да ми кажете, то в такъв случай ви приканвам да ме оставите сам!

— Гледах я, докато й тананикахте вашите серенади, и ще ви призная, че по време на десерта бях истински впечатлен, защото в този момент, стари ми приятелю, нещата достигнаха своя връх.

Лукас огледа внимателно Блез, мъчейки се да узнае какво би могло да накара един перфектен тъпак като него да се смее.

— Природата не е била много щедра към вас Блез, но не се отчайвайте. Може би един ден при нас ще попадне някоя грешница, която ще е извършила достатъчно тежки провинения, за да прекара няколко часа във вашите обятия!

— Не се правете на скромен, Лукас, всичко разбрах и одобрявам вашите действия. Интелигентността ви винаги ме е учудвала.

Лукас се обърна и направи знак да му донесат сметката. Блез пръв се докопа до нея и подаде една кредитна карта на управителя на заведението.

— Оставете на мен!

— Какво ми намеквате с всичко това? — попита Лукас, грабвайки сметката от влажните пръсти на Блез.

— Бихте могли да ми имате повече доверие. Трябва ли да ви напомням, че благодарение на мен ви бе поверена тази мисия. Така че нека да не се правим на глупаци, защото и двамата много добре знаем…

— Какво знаем? — каза Лукас и в същия момент стана.

— Коя е тя!

Лукас бавно седна на мястото си и впери поглед в Блез.

— И коя е тя?

— Тя е другата, скъпи мой… вашата друга!

Устата на Лукас леко се отвори, като че ли изведнъж почувства недостиг на въздух. Блез продължи:

— Тази, която са изпратили срещу вас. Вие сте нашият демон, а тя е техният ангел, и то най-добрият. Не правете такава физиономия — продължи той. — Работата ми изисква да съм информиран за всичко. Трябва да ви поздравя за това, което сте направили. Изкушението на ангела вече не само е победа за нашия лагер, а истински триумф! И точно за това става дума, нали?

Лукас почувства малка уловка в последния въпрос на Блез.

— Значи така, работата ви изисква всичко да знаете? — вметна той с ироничен и също толкова ядосан тон.

После стана от масата. Докато прекосяваше залата, чу гласа на Блез:

— Дойдох също така да ви кажа да си включите мобилния телефон. Търсят ви! Човекът, с когото се срещнахте тази вечер, гори от желание да сключи договор с вас, и то колкото се може по-скоро.

Вратите на асансьора се затвориха. Блез хвърли поглед на недовършения десерт, после седна и потопи влажния си пръст в течния шоколад.

Колата на София летеше по Ван Нес Авеню. Светофарите на всички кръстовища, които пресичаше, светеха зелено. Тя пусна радиото и потърси станция, излъчваща рок музика. Пръстите й играеха по волана в такт с ритъма на песента; тропаше все по-силно и по-силно, докато в един момент почувства болки в ставите. После зави по Пасифик Хайтс и нехайно паркира автомобила си пред къщата.

Светлините на приземния етаж бяха изгасени. София се отправи към своя апартамент. Когато постави крак върху третото стъпало от стълбището, вратата на госпожица Шеридън се открехна. София проследи с поглед светлинния лъч, който се промъкваше в полумрака и осветяваше пространството до апартамента на Рен.

— Предупредих те, нали?

— Добър вечер, Рен.

— Седни до мен, ще ми пожелаеш лека вечер, когато си тръгнеш. И все пак, като гледам изражението ти, мисля, че ще е най-добре да си кажем „лека нощ“ още сега.

София се приближи до фотьойла. Седна на мокета и постави глава върху облегалката. Рен я погали по главата, преди да започне да говори:

— Надявам се, искаш да ми зададеш въпрос? Защото аз вече имам готов отговор.

— Напълно съм неспособна да ти кажа какво чувствам в този момент.

София стана, приближи се до прозореца и отмести завесата. Фордът отвън сякаш бе заспал на улицата. Рен продължи:

— Далеч съм от мисълта да бъда недискретна. В крайна сметка никой не е способен да извърши невъзможното! На моята възраст бъдещето се смалява до такава степен, че човек може да го обхване с един поглед, а когато е далекоглед като мен, има за какво да се безпокои. Всеки Божи ден гледам пред себе си и имам неприятното чувство, че пътят ми ще свърши на следващата крачка.

— Защо казваш всичко това, Рен?

— Защото познавам твоето благородство, а също така и целомъдрието ти. За жена на моята възраст радостите и тъгите на тези, които обича, се оприличават с изминатите километри на задаващата се нощ. Вашите надежди и вашите желания ни напомнят, че след нас пътят продължава, че онова, което сме направили в живота си, има някакъв смисъл, макар и незначителен… една съвсем малка причина за нашето съществуване. Така че сега бъди така добра и ми кажи какво не е наред!

— Не знам!

— Това, което чувстваш, се нарича самота!

— Има толкова неща, които бих искала да ти кажа.

— Не се тревожи, аз и сама се досещам за тях…

Рен внимателно повдигна с върха на пръста си брадичката на София.

— Покажи ми отново твоята усмивка; достатъчно е само едно зрънце надежда, за да посадиш цяло поле щастие… и малко търпение, за да му дадеш време да поникне.

— Обичала ли си някого, Рен?

— Виждаш ли тези стари снимки в албумите, е, добре тогава, те не служат никому за нищо! Повечето от хората, запечатани върху тях, са отдавна мъртви и все пак те са от голямо значение за мен. И знаеш ли защо?… Защото аз съм ги правила! Само ако знаеш колко бих искала краката ми да ме отведат за последен път там! Възползвай се, София! Тичай, не си губи времето! Нашите понеделници са понякога изнурителни, а нашите недели — тъжни, но, Господи, колко е красиво началото на новата седмица.

Рен отвори дланта на ръката си, взе показалеца на младата жена и го прокара по линията на живота.

— Знаеш ли какво е Башер?

София не отговори, гласът на Рен стана още по-нежен:

— Е, добре, слушай тогава, това е най-красивата история на света. Башер е личността, която Бог ти е дал, тя е твоето друго „аз“, твоята истинска любов, така че цялата интелигентност на живота ти ще се състои в това да я откриеш… и най-вече да я разпознаеш.

София мълчаливо погледна Рен. После стана и нежно я целуна по челото, след което й пожела лека нощ. Преди да излезе, се обърна и я помоли за едно последно нещо:

— Има един албум, който много бих искала да видя.

— Кой? Всичките си ги разглеждала поне десет пъти!

— Твоя, Рен.

След това внимателно затвори вратата зад себе си.

Пое по стълбите нагоре. Стигайки до стълбищната площадка, изведнъж промени намерението си, слезе отново и запали стария форд. Градът беше почти пуст. Спусна се по Калифорния Стрийт. Червената светлина на светофара я принуди да спре пред входа на сградата, където беше вечеряла. Момчето от паркинга й направи приятелски знак с ръка, но тя извърна глава и се загледа в Чайнатаун, който се простираше от лявата й страна. Няколко сгради по-надолу тя паркира колата си по протежение на тротоара, прекоси входа, положи ръка върху източната стена на пирамидалната кула и влезе в залата.

Поздрави Пиер и се отправи към асансьора, който я отведе на последния етаж. Когато вратите се отвориха, тя попита за Михаил. Служителката каза, че сега в източното полукълбо вече се е развиделило и той работи на другия край на света.

Тя се поколеба за миг и попита дали е възможно да се срещне с Господина.

— По принцип, да, но ще е малко трудно да го уредим.

Жената от рецепцията не се сдържа и сподели със София:

— Само на вас ще кажа. Господина си има свое забавление, или хоби, ако предпочитате — ракетите! Луд е по тях! Мисълта, че хората изпращат десетки в небето, го кара да се смее. Той никога не пропуска полет, затваря се в своя офис, включва всички екрани и тогава на никого не е позволено да му говори. Няма да крия от вас, че нещата малко се поусложниха, откакто и китайците решиха да се включат в тази надпревара!

— Пускат ли ракети в момента? — попита спокойно София.

— Предвиден е полет след трийсет и седем минути и двайсет и четири секунди, освен ако, разбира се, не възникнат някакви технически проблеми. Ако е много важно, мога да му оставя съобщение.

— Не, не го безпокойте, исках само да го питам нещо, но възнамерявам да дойда по-късно.

— Къде мога да ви открия? Когато давам непълен отчет, трябва все пак да имам информация относно обекта на моя доклад.

— Най-вероятно ще се разхождам по кейовете, поне така мисля сега. Така че, лека нощ, западнячко, или добро утро, ориенталко, както предпочиташ!

София напусна кулата. Падаше ситен дъжд. Без да бърза, тя се насочи към своята кола и пое към кей 80 — другото обитавано от нея място в града.

Имаше нужда от чист въздух, искаше да погледа дърветата и затова пое на север. Влезе в Голдън Гейт Парк откъм страната на шосе Мартин Лутер Кинг, което изкачи чак до централното езеро. През целия път уличните лампи рисуваха безброй ореоли в звездната нощ. Фаровете на автомобила осветиха малката дървена барака, където разхождащите се в парка можеха да наемат лодки през хубавото време. Паркингът беше пуст. Тя остави форда и продължи пеша до пейката, поставена под близкия стълб, и седна на нея. Тласкан от лекия бриз, огромен бял лебед се клатеше по повърхността на водата, минавайки покрай една жаба, заспала върху водна лилия. София въздъхна.

Видя го да идва от другия край на алеята. Господина вървеше, поставил небрежно ръце в джобовете си. Той прекрачи малката ограда и тръгна напряко през моравата, избягвайки цветните масиви. Приближи се и седна до нея.

— Искала си да ме видиш?

— Не исках да ви безпокоя, Господине.

— Ти никога не ме безпокоиш. Проблем ли имаш?

— Не, само един въпрос.

Очите на Господина светнаха.

— Слушам те, дъще моя.

— Прекарваме цялото си време да проповядваме любов, но ние, ангелите, разполагаме с теоретични средства. Така че, кажете ми, Господине, какво представлява любовта на Земята?

Той погледна небето и постави ръка върху рамото на София.

— Та това е най-красивото нещо, което съм изобретил! Любовта е частица надежда, вечното възобновяване на света, пътят към обетованата земя. Създадох различия между хората, за да може човечеството да култивира своята интелигентност: един хомогенен свят би бил безкрайно тъжен! А от друга страна, смъртта е само етап от живота за този, или тази, който е знаел как да обича и да бъде обичан.

С върха на обувката си тя нерешително изписа един кръг върху чакъла.

— А това за Башер истина ли е?

Господ се усмихна и я хвана за ръката.

— Красива история, нали? Според която всеки, който открие своята половинка, става по-съвършен, отколкото цялото човечество. Човек сам по себе си не е уникален — ако съм искал да го направя такъв, бих създал само един-единствен екземпляр; именно когато започва да обича, той се превръща в такъв. Човешкото творение е може би несъвършено, но нищо не е по-съвършено от света на две същества, които се обичат.

— Сега разбирам — каза София, прекарвайки права линия по средата на кръга.

Той стана, постави ръце в джобовете си и преди да тръгне, погали София по главата, като нежно и съучастнически й прошепна:

— Ще ти доверя една голяма тайна: единственият и най-съществен въпрос, който си задавам от първия ден, е дали аз съм създал любовта, или любовта е създала мен.

Отдалечавайки се с леки стъпки, Господ погледна отражението си във водата и София го чу да мърмори:

— Господина тук, Господина там, наистина трябва да си намеря някакво презиме в тази Обител… вече достатъчно са ме състарили с тази брада…

После Той се обърна и я попита:

— Какво мислиш за Хюстън като презиме?

Смутена, тя го изпрати с поглед. Божествените му ръце бяха кръстосани на гърба и Той продължаваше да говори сам на себе си:

— Господин Хюстън, защо не… Хюстън звучи много добре!

Гласът заглъхна зад голямото дърво.

София за момент се почувства самотна. Разположената върху водната лилия жаба втренчено я гледаше и изквака два пъти. София се наведе и каза:

— К’во, к’во?!

После стана, седна в колата и напусна Голдън Гейт Парк. На хълма Ноб Хил една камбана отмерваше единайсет удара.

Предните колела спряха на няколко сантиметра от кея и автомобилът с марка „Астон Мартин“ всеки момент щеше да полети във водата. Лукас слезе, оставяйки вратата отворена. Той постави крак върху задната броня, въздъхна дълбоко и се отказа от намерението си. Отдалечи се на няколко крачки и почувства внезапен световъртеж. Надвеси се над водата и повърна.

— Нещата, изглежда, не вървят много добре.

Лукас се надигна и погледът му се стовари върху стария бездомник, който в този момент му подаваше цигара.

— Второ качество са и не са силни, но като се имат предвид обстоятелствата — каза Жул.

Лукас си взе една, Жул поднесе към него запалката и пламъкът за миг освети двете лица. Той дръпна силно и се закашля.

— Добри са — каза той, хвърляйки фаса надалече.

— Нещо стомахът ли не е наред? — попита Жул.

— Не! — отговори Лукас.

— Може би някакви неприятности?

— А вие, Жул, как сте с крака?

— Куца, както и всичко останало.

— Тогава сложете си превръзката, преди да се е инфектирал — посъветва го Лукас, отдалечавайки се.

Жул го видя да се отправя към старите постройки, разположени на стотина метра от кея. Лукас изкачи проядените от ръждата стълби и продължи по балюстрадата, простираща се успоредно на фасадата на първия етаж. Жул се провикна след него:

— Тази неприятност кестенява ли е или руса?

Но Лукас не го чу. Вратата на единствения осветен офис се затвори зад гърба му.

София нямаше никакво желание да се прибира вкъщи. Въпреки удоволствието, с което бе подслонила Матилда, между тях все пак не се бе установила пълна близост. Тя крачеше под старата кула с червени тухли, издигаща се над пустите кейове. Вграденият в коничната й част часовник отмери половин час. Тя се приближи към бордюра на кея. Носът на стария товарен кораб танцуваше на лунната светлина, едва прикривана от тънък слой мъгла.

— Обичам я тази стара лодка, още повече че сме на една възраст. Тя също скърца, когато се движи, и е още по-ръждива от мен!

София се обърна и се усмихна на Жул.

— Нямам нищо против нея — каза тя, — но ако стълбите й бяха в по-добро състояние, щях да я обичам още повече.

— Материалната база няма нищо общо с инцидента.

— Откъде знаете?

— Стените на доковете имат уши. Недоизказаните думи на едно място образуват недоизказани фрази на друго…

— Знаете ли при какви обстоятелства е паднал Гомес?

— Именно тук се крие цялата тайна. Ако наистина беше млад, човек би си помислил, че всичко е плод на невнимание. Откакто по телевизията казват, че младите са по-големи идиоти от старите… но аз нямам телевизор, а и старият докер беше доста опитен. Никой няма да се хване на едно обяснение, според което сам се е търкулнал долу.

— Може да му е прилошало?

— Възможно е, но трябва да се разбере защо му е прилошало.

— Но вие сигурно си имате вашата малка теза!

— Най-сигурното в момента е, че ми е студено, тази мръсна влага се промъква чак до костите ми, бих желал да продължим разговора, но малко по-нататък. В близост до стълбата, водеща към решетките, се е създал един особен микроклимат, имаш ли нещо против да повървим няколко метра?

София подаде ръка на стареца. Те се спряха под навеса, простиращ се по протежение на фасадата. Жул продължи още няколко метра и застана под единствения прозорец, който все още светеше в този късен час. Тя знаеше, че възрастните хора си имат някакви свои мании и за да спечели сърцата им, не трябваше да нарушава с нищо навиците им.

— Ето, пристигнахме. Тук е по-добре!

Те седнаха в подножието на стената. Жул изглади бръчките на своя вечен панталон с десен тип „Уелският принц“.

— И така — подхвана разговора София. — Какво искате да ми кажете за Гомес?

— Но аз не знам нищо! Ако слушаш внимателно, възможно е този лек бриз да ни разкаже нещо интересно.

София сбърчи вежди и в този момент Жул постави пръст на устните си. В тишината на нощта тя чу плътния глас на Лукас да ехти в офиса, разположен точно над главата й.

Хурт беше седнал на края на масата. Той бутна един малък пакет, опакован в амбалажна хартия, към директора на пристанищната агенция за недвижими имоти. Терънс Уолис бе седнал срещу Лукас.

— Една трета — сега. Втората третина ще получите, когато вашият административен съвет гласува експроприацията на доковете, и последната, когато подпиша заповед за комерсиализацията на терена — каза вицепрезидентът.

— За нас би било добре вашите администратори да се съберат в края на седмицата — добави Лукас.

— Срокът е ужасно кратък — промърмори мъжът, който все още не се осмеляваше да посегне към кафявия пакет.

— Изборите наближават! Кметството със задоволство ще огласи преобразуването на една замърсяваща околната среда зона в чист жилищен квартал. Това ще е като подарък, паднал от небето! — продължи още по-убедително Лукас, тикайки пакета в ръцете на Уолис. — Вашата задача, изглежда, не е толкова трудна, колкото се опитвате да я изкарате!

Лукас стана, приближи се към прозореца и леко го открехна. После добави:

— И тъй като скоро няма да има нужда да работите… вие дори бихте могли да откажете повишението, което несъмнено ще ви предложат за това, че сте им помогнали да забогатеят с още няколко милиона…

— За това, че сме намерили разрешение на една задаваща се криза! — поде Уолис с престорен глас, подавайки голям бял плик на Ед.

— Стойността на всеки парцел е посочена в този секретен доклад — каза той. — Повишете цената с десет процента и тогава моите служители не биха могли да отхвърлят вашето предложение.

Уолис взе пакета и радостно го размаха във въздуха.

— Най-късно в петък ще ги събера всичките — добави той.

Погледът на Лукас, който се рееше навън, изведнъж бе привлечен от едва доловимата сянка, която се прокрадваше в тъмнината. Когато София се качи в колата си, му се стори, че го гледа право в очите. Задните светлини на форда изчезнаха в нощта. Лукас наведе глава.

— Никога ли не изпитвате угризения, Терънс?

— Не съм аз този, който ще предизвика тази стачка! — отговори той, напускайки офиса.

Лукас не прие предложението на Ед да го придружи и остана сам.

Камбаните на Грейс Катидрал биха полунощ. Лукас облече габардиненото си палто и постави ръце в джобовете. Отваряйки вратата, той прокара пръсти по корицата на малката книга, с която никога не се разделяше. Усмихна се, погледна звездите и изрецитира:

— Нека има светлини в небесния простор, които да разделят деня от нощта… и които да са знаци, разделящи светлината от мрака.

Господ видя, че това е добре.

И беше вечер, и беше сутрин…