Сирена

Глава 16

Двайсет минути по-късно стоях на верандата на семейство Марчанд. Хвърлих поглед през рамо и се почувствах облекчена, когато не видях субаруто, скрито в малката горичка в края на автомобилната алея.

— Здравей, Ванеса.

Рязко извърнах глава. На вратата стоеше Рейна, облечена в тънка бяла туника, под която прозираше черен бански. Лицето й, все така зашеметяващо дори без капчица грим, не изразяваше никаква емоция. Дългата й тъмна коса беше мокра и лъхаше на солено, сякаш Рейна току-що бе плувала.

— Здравейте. — Насилих се да се усмихна и устоях на желанието отново да погледна назад.

— Мога ли да ти помогна?

— Не — отвърнах бързо. Май прекалено бързо. — Искам да кажа, че просто търся Пейдж.

— Боя се, че трябва да се върнеш обратно при Бети. Пейдж е на работа.

Ако тя беше майка само на Пейдж, щях да обясня, че идвам точно от ресторанта на Бети, където съм научила, че Пейдж не се чувства добре. Но тъй като тя беше майка и на Зара, реших, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Ама че съм глупава. — Махнах с ръка. — Мислех, че днес има свободен ден.

Изражението й не се промени, когато посегна да затвори вратата.

— Поздрави я от мен, когато я видиш.

— Непременно — отговорих, докато на свой ред опирах длан от противоположната страна на вратата. — Не съм сигурна обаче дали днес ми се иска да бия пак този път до града. Може ли да й оставя бележка?

Тя замълча.

— Ще се радвам да предам съобщението ти. Какво да й кажа?

— Лично е.

Тя изглеждаше също толкова изненадана от дързостта ми, колкото бях и самата аз. Сигурно не трябваше да чакам да ми хлопне вратата под носа, а още сега да хукна към колата толкова бързо, колкото ми позволяват джапанките. Но аз знаех, че тя лъже, и това превърна намерението ми да вляза вътре в категорично решение.

— Това са си наши, момичешки работи — заговорнически снижих глас. — Напълно съм обсебена от едно момче, което дори не подозира, че съществувам, и непременно трябва да разкажа на Пейдж за последния си неуспешен опит да привлека вниманието му.

Тя сви устни, сякаш преценяваше дали наистина съм толкова загубена.

— Ето, виждате ли? — Посочих лицето си, което беше добило цикламен цвят в мига, в който тя отвори вратата. — Така става всеки път, когато заговоря за него. Представете си само колко глупаво изглеждам, когато съм близо до него. Пълен ужас.

Тя като че ли малко се поотпусна.

— Може би трябва най-напред да помислиш за тия дрехи.

Погледнах неволно надолу, стъписана от нейното предложение и от факта, че тя, изглежда, ми повярва.

— Ти си на седемнайсет, нали така?

Вдигнах очи към нея и кимнах.

— Фигурата ти е безупречна. Защо не се възползваш от предимствата й? Покажи я. Повярвай ми, така той няма как да не те забележи.

— Ами… благодаря.

Тя очевидно прецени, че имам нужда от още помощ и отвори вратата малко по-широко. Сърцето ми заби лудо, когато влязох вътре. Трябваше ми секунда, докато очите ми привикнат към приглушената светлина на дневната, но ми се стори, че зърнах две жени, които се скриха в кухнята, щом ме видяха на вратата.

— Властта на жената над мъжа е нейното най-силно оръжие. — Рейна прекоси дневната и се изтегна на дивана. — Използвана правилно, тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— О! — Аз също седнах. — Е, засега искам просто да ме забелязва, когато стоя пред него.

Тя вирна брадичка и се усмихна, сякаш намираше наивността ми за особено очарователна.

— Почакай тук. Трябва да намеря нещо.

Наблюдавах я как напуска стаята. Беше ми страшно любопитно какво ще донесе, но си давах сметка, че това ще е и единственият ми шанс да видя Пейдж. Щом чух някъде да се отварят и затварят чекмеджета, аз скочих и полетях към стълбището.

„Побързай, Неса…“

Втурнах се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, после хукнах към стаята на Пейдж.

„Обратно… Тръгни в другата посока…“

Тръснах глава, за да заглуша гласа на Джъстин. Единствената стая в противоположния край на коридора беше тази на Бети.

— Пейдж? — Почуках на вратата и я отворих, без да чакам отговор. — Съжалявам, че нахлувам така, но според Луис си болна, а Рейна твърди, че си на работа. Аз пък непременно трябваше да те видя, за да говоря с теб за…

Замръзнах на място в мига, когато вратата се хлопна зад мен. Тя лежеше изтегната на канапето, подпряна от всички страни с възглавници и покрита с бели одеяла. Около врата й се подаваше висока бяла поло яка, която подпираше брадичката й. Беше увита така, сякаш навън е зима, въпреки че слънцето все още грееше и всички прозорци бяха широко отворени, пропускайки вътре соления бриз.

— Добре ли си? — попитах, приближавайки до нея. — Тресе ли те? Да затворя ли прозорците?

— Недей — каза тя. — Въздухът е прекрасен.

Седнах до нея. Като изключим дебелите дрехи и топлите завивки, тя не изглеждаше никак болна — косата й се спускаше по раменете на едри къдрици, бузите й розовееха, а сребристите й очи сияеха.

— Пейдж… защо изглеждаш така, сякаш току-що си се търкаляла в снега?

— Ванеса… — Тя се наведе към мен. — Ние двете с теб сме близки, нали?

Погледнах през рамо към вратата.

— Разбира се.

— Наредиха ми да не казвам на никого — продължи тя и очите й засияха още по-ярко. — Според тях това не е нещо, което хората наистина биха искали да чуят, още повече, че ние сме толкова млади и произходът ни е толкова различен… Но пък, от друга страна, това едва ли е нещо, което можеш дълго да държиш в тайна. Аз обаче знам, че ти няма да кажеш на никого.

— Стига да съм наясно какво не трябва да казвам — отвърнах. Държах на Пейдж, но не бях сигурна дали наистина искам да бъда въвлечена толкова навътре в семейния кръг на фамилията Марчанд.

Тя се наведе още по-близо към мен.

— Моята тайна.

— На никого няма да я издам — обещах, защото тя чакаше моя отговор, а аз исках всичко това да приключи колкото може по-бързо, за да се измъкна от стаята й. — Обещавам.

Усмивката й стана още по-широка.

— Бременна съм.

„Трябва да вървиш, Неса…“

— Не е ли удивително? — изписка тихо тя и сбърчи нос. — Знам, че съм прекалено млада. И Джонатан е още съвсем млад. На всичкото отгоре аз оставам тук, а той заминава, за да продължи да учи, но въпреки това си мисля, че всичко ще бъде наред. Нямаше да стане, ако не е било писано, а ние ще се справим. Независимо от всичко, ще се справим с това.

Напрегнах се, за да осмисля чутото.

— Какво мисли майка ти по въпроса? — попитах накрая, мислейки как би реагирала моята майка на такова нещо.

Тя опря ръка на пламналото си чело.

— Божичко, толкова се боях да й призная. — Пейдж свали ръка от челото си и поклати глава. — Но тя го прие страхотно. Знаела е какво се случва още преди аз да разбера. От известно време не се чувствах добре — през цялото време ми се повдигаше, обливаха ме горещи вълни и постоянно бях жадна. Обливах се със студени душове и поглъщах литри ледена вода, но въпреки това имах чувството, че горя в пустинята. Докато преди два дни мама не забеляза, че продължавам да се потя и след третия студен душ и не ме попита какво става. Разказах й как се чувствам и тя веднага се досети. Каза, че се е чувствала по същия начин, когато е била бременна.

— И го прие съвсем нормално, така ли? — попитах, докато пред очите ми се мяркаха откъслечни сцени от случилото се между мен и Саймън преди часове в стаята му.

— Да! Честна дума! Зара отначало беше възмутена и не ми проговори няколко дни, но накрая май и тя го прие. Двете казаха, че всеки нов живот е красив дар, независимо по кое време идва, и затова трябва да го приветстваме с добре дошъл. Но ето нещо, което не мога да приема толкова охотно. — Тя направи физиономия и вдигна стъклена кана, пълна с мътна зеленикава течност. — Солена вода от океана заедно с водораслите — това е магическата отвара на мама. Не че не върши работа, но трябва да я пия постоянно… а вкусът й е също толкова ужасен, колкото и видът.

Стомахът ми се обърна, когато видях зелените и кафяви водорасли, плуващи в каната.

— Солените бани също помагат. Налага се да ги правя на всеки час. Ето защо, ако трябва да отговоря на твоя въпрос, изглеждам така, сякаш току-що съм се търкаляла в снега. — Тя взе ръката ми в своята. — Искаш ли да го усетиш?

— Не съм сигурна, че е уместно…

Тя отхвърли одеялата от себе си, вдигна пуловера нагоре и постави ръката ми на голия си корем. В мига, в който почувствах движението под повърхността на кожата й, дръпнах ръката си обратно.

— Същинска лудост, нали? Бас ловя, че това дете ще стане олимпийски шампион по плуване.

— Знаеш ли, май трябва да тръгвам. — Скочих на крака. — Мама пристигна днес и обещах да не закъснявам.

— Не беше ли дошла да приказваме за нещо? — Тя смъкна пуловера си със загрижено лице.

Вече бях започнала да се измъквах заднешком, но спрях на прага на вратата. Всяка фибра в тялото ми ме теглеше към най-краткия път за бягство, но вече бях стигнала достатъчно далече. Пък и, имайки предвид съмнителната карантина, която бяха наложили на Пейдж, не се знаеше кога щях да я видя пак. Не беше изключено да е твърде късно, когато това станеше.

— Всъщност точно така беше… Става въпрос за Зара.

— Започна ли вече да създава проблеми на персонала? Строго й е наредено да не уволнява никого, докато не се върна.

— Не е това…

— Ванеса! Ето къде си била.

Кръвта се оттече от лицето ми, когато се обърнах и видях Рейна да стои зад мен с дълга бяла лятна рокля в ръце.

— Госпожо… госпожице Марчанд. Съжалявам, че изчезнах така внезапно. Изведнъж си спомних, че исках да взема една книга от Пейдж. Напоследък чета доста, нали е лятна ваканция все пак, а Пейдж ми беше казала, че има страхотна книга, която непременно трябва да прочета.

— И коя точно? — попита Рейна.

— „Пълна история на Уинтър Харбър“ — изпревари ме Пейдж. — На най-горната лавица, вдясно.

Отначало се парализирах при споменаването на заглавието, после се опитах незабелязано да хвърля през рамо изпълнен с благодарност поглед към Пейдж. Когато отново се обърнах към книжния шкаф, Рейна беше свила бялата рокля под мишница и ми подаваше книгата.

— Благодаря — казах, докато я поемах от нея.

— Предполагам, че Пейдж вече е споделила добрата новина.

— Не ми се сърди — каза Пейдж. — Така ми се искаше да кажа на някого, а Ванеса е страхотен приятел. На никого няма да ме издаде.

— Дано да е така. — Когато ме погледна, вече не се усмихваше. — Това е много важен момент за Пейдж и за цялото ни семейство. Много важен, много личен и интимен момент. Предполагам, можеш да разбереш една майка, която иска да закриля дъщеря си. Твоята майка би направила същото за дъщерите си, нали така?

— Разбира се. — Лицето ми пламна, когато сведох очи надолу.

— След време хората така или иначе ще го научат — добави Пейдж, — но засега не искаме да се знае. На такава новина й трябват само три минути, за да стигне от единия до другия край на Уинтър Харбър. Освен това Джонатан още не знае, а пък и аз не съм сигурна как точно да му го кажа.

— Пейдж, скъпа, нали вече говорихме за това.

Отместих поглед от Пейдж към Рейна. Суровият неодобрителен тон в гласа й беше отстъпил място на едно любящо, почти майчинско отношение.

— Не е нужно Джонатан да знае каквото и да било. — Рейна прекоси стаята и седна на дивана до нея. — Вие двамата имате толкова прекрасна връзка. Защо нещо подобно трябва да застава на пътя ви?

— Нещо такова не би могло да застане на пътя ни — настоя Пейдж и се дръпна, когато Рейна се опита да хване ръката й.

— А какво ще стане, когато след няколко месеца той отиде да учи в колеж? — попита Рейна. — И така ще е през следващите четири години. Едва ли би се отказал от всичко това, за да остане в Уинтър Харбър и да се прави на млад татко.

— Няма да му се наложи да се отказва от всичко — каза Пейдж и гласът й потрепери. — Може да учи вечерно някъде. Пък и той едва ли ще приеме нещата по този начин. Вярвам, че и според него онова, от което би се отказал, не може да се сравнява с това, което ще спечели.

— А дали и родителите му ще са съгласни с това? Добре знаеш, че неговото семейство не е като нашето.

Пейдж изгледа втренчено майка си, после придърпа одеялото до брадичката си и се обърна към отворения прозорец зад дивана.

— Нямаш основание да твърдиш, че щом татко ни е изоставил, Джонатан ще направи същото.

— Ще се почувстваш много по-добре след една хубава баня — продължи Рейна, сякаш не беше чула острата забележка на Пейдж. После погледна към мен. — Разчитам, че и сама ще можеш да стигнеш до външната врата.

Кимнах.

— Благодаря, Ванеса — обади се Пейдж със слаба усмивка. — Ще ти се обадя по-късно.

Сърцето ми заблъска в ушите, когато излязох в коридора и тихо затворих вратата след себе си.

„Ванеса…“

Забързах по коридора, без да обръщам внимание на гласа на Джъстин над себе си. Не му беше сега времето. Бях рискувала. Бях се опитала да разбера от Пейдж нещо повече за Зара. Не се получи и сега беше моментът да премина към план Б, какъвто и да е той.

— Ванеса?

Препънах се и полетях напред. Сигурно не трябваше да се стряскам повече от гласа на жив човек, който ме вика по име, отколкото от зова на мъртвата си сестра, която постоянно чувах, но Бети не беше като всички останали хора.

„Моля те, Неса… Тя може да помогне…“

Усещах гърдите си като стегнати в менгеме, когато стигнах стълбището. Чудех се какво ли може да ми каже Бети, което да не повлече след себе си още въпроси… Но дали пък тези въпроси не водеха до разплитане на загадката?

— Добро утро, Ванеса — поздрави тя, когато се озовах в нейната стая, а вратата зад гърба ми беше плътно затворена.

Ръцете й почиваха неподвижно в скута върху недовършения гоблен и по всичко личеше, че очаква да кажа нещо. Аз от своя страна очаквах Джъстин да проговори. Ако от мен се очакваше да помогна на Бети да ми помогне, тогава не знаех откъде да започна.

— Значи обичаш да четеш? — попита тя най-накрая.

— Моля?

— Пейдж ти даде книга.

— О! — Погледнах надолу към ръцете си, които още стискаха „Пълна история на Уинтър Харбър“. — Точно така.

— Пейдж е добро момиче. — Бети го каза така, сякаш аз се съмнявах в това. — Тя е още много млада. Тепърва има да прави грешки като сестра си и майка си. Но тя не иска да навреди никому.

Направих усилие да продължа да дишам равномерно.

— Тя не знае за теб.

Стиснах здраво пръсти, когато книгата започна да ми се изплъзва.

— Тя не знае за Джъстин.

Вгледах се в очите й. Невиждащият й поглед беше насочен някъде над главата ми и бягаше непрекъснато в различни посоки.

— Тя не знае и за майка ти.

— За майка ми ли? — прошепнах.

Бети бавно сведе очи, докато не се изравниха с моите. Иззад облаците в погледа й прозираше мъждива светлина.

— Но ти, разбира се, също не знаеш, нали?

Дъхът ми секна. Не бях способна дори да помръдна от мястото си.

— Навремето майка ти и майката на Пейдж бяха много близки.

Отстъпих назад. Бедрото ми се удари в малка масичка и повали каната със студен чай на пода.

Бети помълча, преди отново да се заеме с гоблена си.

— В банята има кърпи.

Оставих книгата на един стол и се втурнах към вратата зад гърба й, благодарна за тази пауза. Дръпнах една от кърпите на лавицата над тоалетната чиния и пуснах водата в чешмата. Докато мокрех и изстисквах кърпата над мивката, миризмата на морска сол толкова се засили, че ми се догади. Когато кърпата се намокри, погледнах отново към мивката и забелязах, че водата в нея не е бистра.

Беше светлозелена и мътна като океанската.

— Това е много хубава книга — каза Бети, когато се върнах в стаята. Сега тя промушваше иглата нагоре и надолу през платното на гоблена и, както изглежда, се канеше да продължи да говори за Пейдж, за мен и за нашите майки. — Писал я е един мой стар приятел. Четох я веднъж преди много време.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от тук, аз паднах на колене и започнах да попивам килима с кърпата.

— За коя книга става дума? — попитах, стараейки се гласът ми да звучи както обикновено.

— Същата, която взе от Пейдж — „Пълна история на Уинтър Харбър“.

— Бети… — Спрях да попивам и погледнах през рамо. Книгата продължаваше да лежи на стола, недокосната. Обърнах се към нея. — Можеш ли да виждаш?

— Не виждам нищо от седем хиляди и тридесет и три дни.

— Тогава откъде знаеш коя книга ми е дала Пейдж? И че изобщо нося книга със себе си?

Тя отново остави гоблена в скута си и насочи поглед в отсрещния ъгъл.

— Страница четиридесет и седма.

Погледнах я, после се изправих и взех книгата от стола. Беше стара и по всичко личеше, че е препрочитана неведнъж. Кафявата й подвързия беше протрита и оръфана и от двете страни, а хартията на страниците жълтееше. Някои дори се бяха откъснали и се изплъзнаха, докато я разгръщах. Страниците от трийсет и трета до трийсет и осма се разлетяха по пода, а заедно с тях и бележка, писана на ръка.

— Там ли е?

Откъснах очи от бележката и отгърнах на четирийсет и седма страница, където имаше една-единствена лилия, съвършено съхранена между страниците.

— Усещаш ли уханието й?

Мъртвото цвете отдавна беше загубило аромата си, но въпреки това вдигнах книгата и приближих нос към страниците. От тях лъхаше на застояло, също като в библиотеката на Уинтър Харбър.

— Не — отговорих.

— Хубаво. — Тя ме погледна, а очите й бяха по-бистри отвсякога. — Само че аз го усещам.