Сирена

Глава 5

„Ванеса… моята Неса… излез, излез, където и да си.“

Подскочих на дивана. Сърцето ми биеше толкова бързо и шумно в ушите, че ми трябваше цяла секунда, за да чуя звука от анимационния филм по телевизора и рапирането на един диджей, което се разнасяше от радиото в кухнята. Очите ми се стрелкаха из стаята, постепенно различавайки на слабата светлина, която се процеждаше през пролуката между спуснатите завеси и корниза, пластмасовата кутия със спаружена салата на масичката за кафе и очертанията на часовника с форма на патица на рафта над камината, който показваше 7:20 ч.

Големия бащица беше прав. След като получих разрешение от Луис и в продължение на десет часа без прекъсване разнасях подноси, отрупани с мръсни чинии, се прибрах у дома толкова изтощена, че тялото ми най-после се предаде.

Сграбчих дистанционното, което се търкаляше на пода, изключих телевизора и се тръшнах обратно на дивана. Всеки път, когато затворех очи, виждах Джъстин. За разлика от моментите, когато бях будна и тя заставаше пред мен усмихната и със сияещи сини очи, в сънищата ми не беше онази Джъстин, каквато исках да я помня. В тях беше твърде слаба, твърде немощна и крехка. Кожата й вече не беше с цвят на слонова кост, а имаше сивкав оттенък и бе изпъстрена с жълти и пурпурни петна. Косата й се спускаше на дебели оплетени кичури по гърба, а сините й очи бяха избелели. И когато ме извика, пареща болка разцепи главата ми.

Посегнах към безжичния телефон на масичката за кафе, нетърпелива да залича гласа на Джъстин в главата си с нечий друг глас. Едва бях набрала телефонния код на Бостън обаче, когато в кухнята прокънтя силно чукане.

„Сигурно е от гърнето на някоя минаваща кола… или лодка в езерото с раздрънкан мотор… или господин Кармайкъл, който се е върнал от Върмонт и майстори нещо по двора.“

„Край със съня“ — казах си, когато чукането се повтори и най-после осъзнах, че някой чука на кухненската врата. Нямах представа кой ли може да е толкова рано сутринта и набрах до края телефонния номер в Бостън, преди да отворя.

— Здрасти, тате — казах високо, когато той вдигна слушалката.

— Ванеса?

— Аха, същата. — Прекосих кухнята, набелязвайки последователно ножиците в керамичния буркан до хладилника, пожарогасителя край готварската печка и дървения блок с ножовете на кухненския плот. — Тук си прекарвам страхотно. Тъкмо съм хванала най-острия ти китайски сатър и режа сирене за омлета, който се каня да си направя.

— Какъв китайски сатър? И защо викаш? При теб всичко наред ли е?

— А, значи си почти до нас? Сега завиваш по „Бъртън драйв“, така ли?

Спрях на крачка от външната врата. Съдейки по силуета, очертаващ се през тънката завеса на стъклото на кухненската врата, онзи, който чукаше, определено беше мъж.

— Ванеса, ако се опитваш да ми кажеш нещо…

— Изчакай така, Голям бащице — прошушнах в слушалката и стиснах дръжката на вратата. — Саймън? — Потенциалният взломаджия стоеше на прага по дънки и изтъркано яке с емблема на колежа „Бейтс“.

— Здрасти. Извинявай, знам, че е рано…

— Нали с Кейлъб обикновено използвате задната врата?

— Пробвах и на задната врата, и на предната врата, и на страничната врата — ти все не отговаряше.

— О!

— Тъкмо се канех да разбия тая врата, защото продължаваше да не отговаряш. И защото лампите ти светеха цяла нощ, и защото изобщо не можах да чуя дали си в къщата заради целия този шум отвътре. Помислих, че нещо лошо става.

— О! — повторих отново, чувствайки се ужасно глупаво. — Извинявай… Заспала съм.

— Заспала си? Толкова се радвам да го чуя!

Големия бащица. Бях забравила, че още е на телефона.

— Съжалявам, татко. Да, наистина най-после заспах. — Обърнах се с надежда Саймън да не забележи червенината, която пълзеше от челото към врата ми. — Саймън тъкмо се отби. Каним се да си вземем нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато затворих телефона и отново се обърнах към него.

— Да, благодаря. — Отворих широко вратата и отстъпих настрани. — Искаш ли да влезеш?

— Всъщност… — Той хвърли поглед през рамо към тяхната къща. — Дойдох да те питам не искаш ли ти да излезеш.

— Къде да изляза?

Той стисна зъби.

— Да намерим Кейлъб.

Сърцето ми заудря в гърдите. Имах намерение пак да отида в ресторанта на Бети, защото Луис каза, че би приел допълнителна помощ всеки път, когато реша да намина, но да открием Кейлъб сега беше много по-важно.

— Изчакай само няколко минути.

Той прекрачи вътре, а аз побързах към банята за един светкавичен душ. Представа нямах защо е решил точно днес да се опита да намери Кейлъб, но каквато и да е причината, аз бях щастлива, че ме покани. Не само защото би било хубаво да има някой до мен, но и защото издирването, ръководено от него, със сигурност би отнело по-малко време, отколкото ако бях тръгнала сама — като брат на Кейлъб той по-добре от мен знаеше къде да го търси.

„Хубавата ми Ванеса…“

Вече се бях облякла и сушах косата си, когато чух гласа на Джъстин. Огледалото над мивката все още беше замъглено от парата, но въпреки това в него се отрази нещо, което проблесна зад гърба ми. Приличаше на запалена клечка кибрит, чийто пламък обаче бе не жълт, а сребрист.

Къщата край езерото беше на седемдесет и пет години. В нея нямаше нищо лъскаво — особено в банята, която не беше ремонтирана още откакто татко купил къщата в края на 80-те. Плочките по стените и пода имаха зеления цвят на мъх, а шкафовете бяха от тъмно дърво с черни дръжки. Всичко, което обикновено лъщи в модерните бани, като крановете на чешмите, дръжките на вратите или обкова на лампите, тук беше от матов бронз.

Изтрих замъгленото огледало с ръка.

— Губиш — казах на отражението си. — Никой няма да се хаби да те освидетелства за една-единствена халюцинация.

„Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…“

Вцепених се. Над дясното ми рамо пак проблесна нещо. И още веднъж — между тялото ми и левия лакът.

„Можеш да го търсиш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“

Гласът й ме обгръщаше отвсякъде като студена ранно утринна мъгла, надигнала се от езерото, и покриваше ръцете и краката ми с тънък сив слой, който никога нямаше да се отмие. Стиснах очи и се опитах да се отърва от видението — от гласа й, от лицето й, което също като в съня ми витаеше наоколо, изпъстрено с жълти и пурпурни петна и обрамчено от спускащи се на снопове като тъмни водорасли коси.

— Ела веднага, Саймън! — изкрещях в жалкия си опит да изплаша онова, което ме караше да виждам и чувам разни неща.

Ударих се лошо в стойката за кърпи, докато се опитвах да стигна вратата. При удара изпуснах четката за коса, която все още стисках, но въпреки това не отворих очи, за да видя къде пада. Оставих я там, където беше, и продължих слепешката напред, докато едната ми протегната ръка не напипа кръглата дружка на вратата.

Отворих очи, когато стъпих на пътеката в коридора. Побягнах към кухнята с онова усещане, което получавах по време на екскурзия в гората, когато бях с други хора и по случайност оставах последна в колоната: Сякаш наистина бях последна в колоната.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато се подхлъзнах при опита да спра в кухнята.

— Чудно! — казах и се насилих да се усмихна. — Просто нямам търпение да започнем. — Грабнах чантичката си от кухненския плот и изхвръкнах навън, преди той да успее да каже още нещо. Когато не тръгна веднага след мен, надзърнах обратно през вратата.

— Не съм сигурен кога ще се приберем, затова пуснах телевизора — каза той, докато влизаше в кухнята откъм трапезарията.

Наблюдавах го как слиза по стълбите, прескачайки ги през една. И през ум не ми беше минало да изключа радиото в кухнята и да изгася лампите, преди да изляза. А вместо да го направи заради мен, както би постъпил всеки друг на негово място, като види, че умът ми очевидно е другаде, той беше включил и телевизора.

— Е, къде отиваме? — попитах, след като заключих вратата и побързах да го настигна. — Откъде ще започнем?

Той ускори крачка, когато наближихме субаруто, и избърза пред мен, за да ми отвори предната врата.

— От пристанището.

Докато затваряше вратата зад мен и заобикаляше, за да заеме шофьорското място, аз се огледах, сякаш седях тук за първи път. Саймън купи субаруто, щом взе книжка, и две лета изпълняваше ролята на шофьор на нашата малка компания, разкарвайки ни ту на кино, ту до „Сладоледаджийницата на Еди“ или до миниголфа. Сега обаче за първи път бяхме само двамата. Странно ми беше да седя тук, без колата да подскача нагоре-надолу, докато Джъстин и Кейлъб заемат местата си на задната седалка. Чувствах се необичайно и защото това беше първият път, когато се качвах в субаруто, откакто се возихме четиримата заедно за последно.

— Гладна ли си? — попита, докато се наместваше зад волана и палеше колата. — Взел съм сандвичи.

Тъкмо щях да кажа, че съм добре и така, когато забелязах две пластмасови чаши между предните седалки.

— Диня и гуава — каза той и кимна към хартиената торба от „Харбър Хоумфрайз“ в краката ми. — С бъркани яйца, наденички, сирене и хлебче.

Вдигнах торбата, изненадана, че знае съставките на любимата ми комбинирана закуска. Ние четиримата никога не бяхме закусвали заедно, значи съм я споменала по някакъв повод… А той я е запомнил. Бях толкова трогната от неговата загриженост и развълнувана от жеста му, че нямах сили да го погледна, докато разопаковах сандвича си.

— Благодаря ти.

Освен че засити глада ни, закуската ни осигури и благовиден предлог да не разговаряме, докато пътуваме към града. Не че не ми се говореше със Саймън; просто не знаех какво да кажа. Чувствах се така, сякаш двамата внезапно сме се озовали няколко десетилетия напред и страдаме от синдрома на празното гнездо15. След толкова години за какво ли могат да си говорят родителите, освен за децата, които не са вече при тях?

— Е — каза Саймън, когато двайсет минути по-късно влязохме в пристанището на Уинтър Харбър, — налага се да те помоля за една голяма услуга.

Бях се загледала през прозореца на колата от моята страна, но се обърнах към него, когато заговори.

— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…

— Когато го открием.

Той леко въздъхна.

— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.

— Разбирам…

Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.

— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.

Сведох поглед и започнах да въртя безцелно сламката в празната чаша от сок. Саймън не си даваше сметка, че онова, което искам да питам Кейлъб, далеч надхвърля онази конкретна нощ и обхваща дните и месеците, довели до нея. Даже представа нямаше колко много разчитах Кейлъб да ми даде отговор на всичко, което според мен трябваше да знам за Джъстин и последните две години — а защо не и преди това — но което все още беше тайна за мен.

— Убеден съм, че ще ти каже всичко, което би искала да знаеш — продължаваше Саймън, — но ще му помогнем, като го оставим сам да реши кога да го направи. Твоето присъствие ще му напомни за нея… а не искам да продължава да бяга и да се крие.

Кимнах с глава.

— Разбира се, че няма да го притискам, докато не прецениш, че е уместно.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти.

После излезе от колата и аз с удоволствие го оставих да води. Идеята да дойдем на пристанището беше добра. Не мислех, че някой от двама ни наистина очаква да открием Кейлъб на това място, но той работеше тук като обслужваш персонал от тринайсетгодишен, когато заякна достатъчно, че да може да вдига маркуча на колонката за гориво и да зарежда лодките. Слушахме истории от пристанището почти всеки ден през ваканциите си тук и знаехме, че някои от колегите на Кейлъб са и едни от най-добрите му приятели. Все някой от тях трябва да знае накъде е тръгнал.

Последвах Саймън до канцеларията на пристанището, която представляваше едностайна барака, обкичена с разноцветни шамандури като отрупано с играчки коледно дърво.

— Я виж ти какво се е хванало на куката! Чакай, чакай… това си ти, нали? — Капитан Монти свали очилата си, изтри стъклата им с края на моряшката си жилетка, декорирана с множество джобове, и отново ги върна на носа. — Изглеждаш малко по-едър от голямото момче на Кармайкъл, както го помня, но няма да забравя тая ухилена физиономия.

— Не ви се привижда — каза Саймън, разтърсвайки ръката на капитан Монти. — Тази година влязох в училищния отбор. Оказа се, че гребането по три часа дневно помага не само да хванеш добър загар.

Значи това било.

— Тенът ти също не е лош, като стана дума за това. — Капитан Монти опря длани на плота пред себе си и се надвеси напред. — А кого си ни довел? Истинска красавица.

Незабележимо поклатих глава, когато Саймън ме погледна. През последните години на няколко пъти се беше случвало да се срещна с капитан Монти, но явно не бях оставила никакъв спомен в него. А и сега не беше време да му припомням предишните ни срещи, защото не ми се искаше да отговарям на въпроси за случилото се с Джъстин.

— Това е Ванеса. Приятелка от училище.

— Ум и красота, а? Ти винаги си бил умник, момчето ми.

Капитан Монти изви вежди по начин, който би трябвало да ме вбеси, но аз не се ядосах, защото това беше капитан Монти.

— Идвам — продължи Саймън, — защото се надявах, че може да ми помогнете за нещо.

— Само кажи какво. На всичко съм готов, само не искай голямата „Барбара Анн“. Тя е моя.

Погледнах през прозореца зад капитан Монти. „Барбара Анн“, старото рибарско корабче, закотвено на едно и също място от трийсет години, все така се поклащаше над водата недалеч от канцеларията.

— И през ум не ми е минало да поискам такова нещо — усмихна се Саймън и хвърли един поглед на корабчето. — Капитан Монти, чудехме се дали не знаете нещо за Кейлъб.

Рунтавите бели вежди на капитан Монти се свиха. Той изгледа Саймън, сякаш не можеше да повярва, че го пита подобно нещо, после погледна мен, като че имах някаква вина за всичко това. Измъкна молива иззад ухото си, където беше обичайното му място, придърпа жълтеникавата купчина квадратни листчета за бележки към себе си и взе да ги изучава.

— Знам само, че не се е мяркал наоколо през последната седмица и нещо — това не е добре за работата и съжалявам, че ви е зарязал точно в началото на сезона. Не е ли ставало дума къде се кани да ходи?

Капитан Монти се наведе ниско над купчината листчета и взе да записва нещо там. Изглеждаше така, сякаш изобщо не ни чува, или пък беше решил да не ни обръща внимание, докато не се откажем и не си тръгнем, но после внезапно взе да се хихика. Отначало тихичко, след това все по-силно, докато звукът не бликна през напуканите му устни и раменете му не започнаха да се тресат.

Саймън се усмихна.

— Да не пропускам нещо?

— Съжалявам… наистина. Нямах намерение да се смея. — Капитан Монти изпусна тежка въздишка. — Просто брат ти е от съвсем друго тесто. Дадох му работа, прилична заплата, безплатно гориво и колкото сепии успее да наниже на куката си, а той просто си вдигна дърмите и напусна. Почувствах се като глупак, когато просто изчезна, без да каже и думичка на някого. Но явно не съм единственият, който късно го е разбрал.

— Какво да е разбрал? — попита Саймън.

Капитан Монти го погледна над очилата.

— Че е напуснал. Че ме заряза, защото не му повиших заплатата с толкова, колкото не бих могъл да му дам и след десет години, и за няколко модни спортни ризи в добавка. — Той се намръщи. — Да си замине, без да каже и думица на мен е едно, но да не се обади на собствения си брат? Човек би казал, че това е доста ясен знак, че не сте на прав път.

— Съжалявам, капитан Монти… Твърдите, че Кейлъб е напуснал, само защото не сте му дали няколко долара отгоре?

— И няколко модни спортни ризи. И ти можеш да си вземеш, ако искаш. Казаха ми, че ги продавали в магазина за сувенири.

Той се обърна и взе жълта кутия с рибарски такъми от рафта над малкото си метално бюро. Във „Фар“ всичко е модно — магазина за сувенири, ресторанта, салона за маникюр, масажите.

— Да не би Кейлъб да ви е напуснал заради курортния и спа комплекс „Фар“? — попитах. „Фар“ беше открит миналото лято и бързо си спечели име на най-екстравагантното и скъпо място в радиус на сто и шейсет километра около Уинтър Харбър. Местните го бойкотираха, но той се ползваше с протекциите на няколко влиятелни летовници, които го одобряваха главно заради факта, че създава стотици нови работни места.

— Нищо не разбирам — каза Саймън. — Той обичаше работата си тук. Броеше дните от Деня на Колумб16, когато покривахте с платнище и последната лодка, до Деня на загиналите във войните17, когато отново пускахте лодките по вода.

Капитан Монти се правеше, че търси нещо из отделенията на кутията с рибарски такъми.

— На мен също ми харесваше да се навърта наоколо. Брат ти беше добро момче и работяга. Но едно да знаеш от мен: Всичко се променя. Момчетата порастват. Направил е, каквото е направил, защото така е решил и аз не го виня за това. Щеше ми се обаче сам да ми беше казал.

— Дано нямате против да ви попитам, но щом като Кейлъб сам не ви е казал… тогава кой го направи?

Капитан Монти вдигна поглед към Саймън.

— Чувал ли си за Карсънс? Онзи, дето го намериха удавен на остров Мъркюри?

— Да — отговорихме в един глас двамата със Саймън.

Капитан Монти кимна.

— Той го направи. Беше един от главните застъпници на „Фар“ и дойде в края на миналото лято, на третия ден, откакто Кейл изчезна, без даже да звънне по телефона. Искаше да се запознаем и да ми благодари за страхотния работник, който съм им изпратил като приветствен дар от името на града. Можеш ли да си представиш? — Той ядосано изпъшка. — Както и да е. Явно Кейл така му е казал. Очевидно е искал така да си мисли. Е… оставих го да тъне в заблуда.

— Съжалявам.

Затаих дъх.

— Значи Карсънс е дошъл да ви благодари за Кейлъб в края на миналото лято, така ли?

— Двайсети август — отговори капитан Монти, — денят на фестивала на акулите. Помня го, защото брат ти много обичаше да мери улова.

Саймън наблюдаваше капитан Монти, сякаш очакваше кулминацията на шегата — онова: „Аха!“. Но нищо такова не последва. Знаех какво си мисли Саймън в този момент: Как, как така не е знаел? Защо Кейлъб не му е казал нищо? Как така е минала цяла година, без никой нищичко да заподозре?

Все въпроси, които и аз неведнъж си бях задавала.

Капитан Монти отново погледна Саймън.

— Всичко наред ли е? Имам предвид, като оставим настрана това, че цяла година хабер си нямал какво прави през свободното си време по-малкият ти брат.

Сведох очи. Знаех, че сега той ще започне да се пита дали Кейлъб наистина е в неизвестност, или просто е намерил някакво друго занимание, за което не си е дал труд да уведоми някой от близките си.

— Всичко е наред — отговори Саймън. — Въпрос на лоша комуникация, предполагам.

— И на най-добрите се случва. Само чакай нещата с тази тук да станат сериозни — тогава непрекъснато ще страдаш от лоша комуникация.

Усмихнах му се любезно, когато ми смигна.

— И да се пазите — подвикна след нас капитан Монти, докато излизахме от канцеларията. — Внимавайте за акули!

Застинах при това предупреждение на капитана.

— Акули ли?

— Това лято те имат много работа — каза той. — Покрай бреговете гъмжи от рибни стада и хората с лодки виждат какво ли не. Някои даже мислят, че точно това е станало с Карсънс. Той не беше много нахапан, но се смята, че акула го е довлякла до брега, преди течението да й отнесе улова. Ако водата е била достатъчно дълбока, за него нямаше да е проблем да доплува до брега в тая буря.

Тръснах глава, за да разсея неясната тревога, която се надигаше в мен, докато напускахме бараката и вървяхме през паркинга. Когато стигнахме субаруто, вече бях успяла да я потисна дотолкова, че да се съсредоточа върху сегашната ни задача.

— Нищо не разбирам — повтори пак Саймън, когато вече бяхме в колата. — Това не беше просто работа за през лятото за Кейлъб. Той никога не е идвал тук заради парите — ако те му бяха толкова важни, щеше да отиде в някой от ресторантите, щеше да се хване да паркира коли или да мие чинии.

— Имаш ли някаква представа защо не ти е казал? — попитах внимателно.

Той седеше, вперил поглед през предното стъкло.

— Никаква — отговори най-накрая. — Ни най-малка. Не сме си приказвали много, откакто отидох да уча, но ако е напуснал на двайсети август, тогава все още бях тук. Заминах чак следващата седмица. През тия няколко дни ходехме често за риба… но той нищо не каза.

— Може би не е искал да те тревожи. Или пък е решил, че си имаш достатъчно грижи покрай заминаването.

— Може и така да е — каза той, но в гласа му имаше колебание.

— Искаш ли да се поогледаме още наоколо? Да поразпитаме дали някое от останалите момчета не знае повече.

Той поклати глава и запали колата.

— Нали си виждала олтара на Монти в стаята на Кейлъб. Всички тия снимки и морски карти. Едва ли би казал на някой друг нещо, което е премълчал пред Монти.

Замълчах.

— С изключение на Карсънс.

— С изключение на Карсънс. — И той с въздишка подкара колата по алеята.

Петнайсет минути по-късно гледката през предния прозорец на субаруто коренно се промени и рибарските лодки и скромните моторници бяха заменени с двуетажни яхти в цвят слонова кост, които толкова стабилно стояха във водата, сякаш под тях имаше твърда земя. По просторните им палуби се виждаха жени, които се пекат на слънце, и мъже, които играят на карти, но никакви деца — най-вероятно защото бяха в каютите, погълнати от филми или видеоигри, или каквото там можеше да предложи един модерен киносалон.

По всичко личеше, че членовете на курортния и спа комплекс „Фар“ идваха тук не за да пуснат котва след няколко дни на вода, а да имат място, където да пуснат котва, вместо да плават по вода.

— Това не е Уинтър Харбър — каза Саймън, наблюдавайки как един от служителите на „Фар“ мъкнеше каса „Перие“18 нагоре по рампата към „Излет“. — Това не е Кейлъб.

Докато един възрастен мъж с посребрени коси в къси панталони цвят каки и розова риза с къс ръкав поздравяваше момчето на върха на рампата, аз си спомних отново таблото над бюрото на Джъстин. Можех така ясно да видя формулярите за кандидатстване, бележките на мама, релефните гербове на различните университети, сякаш бяха налепени по предното стъкло пред мен, а не бяха останали върху корковата дъска на четиристотин и осемдесет километра оттук. И точно по средата — листът с ненаписаното есе. Вече не знаех коя е Джъстин, за да мога да кажа каква не е.

„Можеш да търсиш колкото си искаш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“

— Джъстин не е имала намерение да ходи в „Дартмут“ — казах с равен глас. — През последната година тя спеше с тениска от „Дартмут“, имаше ключодържател от „Дартмут“, използваше чадър с емблемата на „Дартмут“, когато завали. Успя да убеди всички, които я познават — включително и мен — че точно там ще постъпи да учи в края на лятото. Когато родителите ми я питаха за документите за кандидатстване, тя отговаряше, че за всичко се е погрижила. — Обърнах се към Саймън, когато усетих погледа му върху себе си. — Но ни е лъгала. Даже не си е подавала документите там. Трябваше сама да разбера това, защото тя не ми каза. А сега дори не е тук, за да я попитам защо го е направила.

Почувствах се по-добре, някак олекнала, в мига, в който изрекох тези думи. Вината, породена от моето незнание, обаче все още беше жива. Нямаше да изчезне дори след като казах истината на глас.

Но сега поне имаше някой, който би ме разбрал. По това как главата на Саймън се отпусна на облегалката, докато ме слушаше, разбрах, че и той изпитва вина. Не исках да е така, нито мислех, че има причина за това… Но знаех, че и той не може да я преодолее.

— Двамата с теб ще го намерим, Ванеса — каза той, протягайки се над празните чаши от сок, за да махне няколко разпилени кичура от челото ми. — Не мога да ти обещая много, но това ти го обещавам.