Сирена

Глава 23

Кейлъб остави вестника и заби поглед в прозореца.

— Съжалявам, Кейл — каза след кратка пауза Саймън. — Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Помисли само за всички онези хора, чийто живот спаси — добавих, но очите ми се напълниха със сълзи заради двете момчета и Пейдж. — Благодарение на това, че Зара те преследваше седмици наред, тя не се насочи към други жертви.

Кейлъб не отговори. Погледнах часовника, после Саймън. Слънцето все още грееше над главите ни, но беше само въпрос на време облаците да се струпат отгоре.

— Не е задължително да го правиш — каза Саймън. — Може да измислим и друг начин.

— Няма друг начин — отговори Кейлъб. След минута погледът му отново попадна върху броя на „Херълд“, захвърлен на седалката, и той излезе от колата.

— Ей — подвикна Саймън, когато посегнах към дръжката на вратата, — добре ли си?

Погледнах ръката му върху рамото ми. Какво значение има една лъжа в повече?

— Скоро ще бъда.

Двамата затичахме след Кейлъб, който вече прескачаше през една стълбите към верандата на семейство Марчанд. Сърцето ми се сви, макар да знаех, че Рейна и Зара не са си вкъщи. Бяхме чакали притаени в колата пред ресторанта на Бети, докато се уверим, че пристигат, после полетяхме към тяхната къща.

Вътре завесите продължаваха да покриват все така плътно прозорците. Аплиците, обикновено осветяващи стълбите към горния етаж, не светеха. Единствената светлина се процеждаше през отворената външна врата. Въздухът в къщата обаче ме окуражи — все още беше влажен и наситен с мирис на сол, но не лъхаше на разложение.

Поведох ги през всекидневната. По стълбището нагоре Саймън посегна да хване ръката ми, но аз се направих, че не го забелязвам и ускорих крачка. По всичко личеше, че този ден ще е последният, в който сме заедно. Не исках допълнително да усложнявам нещата.

— Насам — казах, поемайки към стаята на Пейдж в дъното на коридора. Когато стигнах, застанах пред вратата и се ослушах.

Тишина.

Тръснах глава, за да прогоня спомена за тресящото се във ваната тяло, и отворих вратата.

— Леле! — възкликна Кейлъб.

— Сигурна ли си, че точно това е стаята? — попита Саймън.

Бавно се огледах, когато влязох вътре. Нещата на Пейдж — леглото, дрехите, книгите и картините в рамки — бяха изчезнали. Сега стените бяха боядисани в розово. Белите завеси бяха сменени с розови транспаранти.

Точно в средата на стаята, под висулка с плюшени морски звезди, стоеше бебешко кошче.

Този път позволих на Саймън да хване ръката ми. Иначе не бих могла да се отлепя от пода.

— Сигурно просто си е сменила стаята — предположи Кейлъб, когато отново се озовахме в коридора. — И нека не забравяме, че тя не е част от плана им за тази вечер.

Поне така излизаше от дневника на Зара. Но не биваше да пренебрегваме факта, че последните й записки бяха отпреди три дни — от деня, когато откраднах дневника по време на събранието на търговската камара. Ами ако планът междувременно се беше променил? Имаше обаче един човек, който би могъл да знае това.

Застанала пред спалнята на Бети, аз притаих дъх и вдигнах свитата си в юмрук ръка.

— Влез, Ванеса.

Погледнах Саймън, после отворих вратата.

Последния път Бети лежеше на леглото и се бореше за последни глътки живот. Не знаех каква гледка ме очаква сега, затова си отдъхнах, когато я заварих не само жива, но и облечена, разположена на обичайното си място.

— Очаквах този момент — каза тя, надигайки се от отоманката. Прекоси стаята, заобикаляйки с лекота масите и столовете.

— Знаеш ли какво се готви? — попитах внимателно.

— Не — отвърна Бети, изправяйки се пред нас. — Представа нямам. От известно време Рейна се опитва да ме държи настрана. Докато бях по-силна, тя беше много предпазлива в мислите си и правеше всичко възможно да ме изолира. Когато силите ми отслабнаха обаче тя се отпусна — надяваше се, че вече не мога да чувам. За щастие се възстанових благодарение на твоята помощ и сега пак мога да чувам.

— Какво чувате? — попита Саймън.

— Повечето от това вие вече го знаете. Чувам, че се готвят да убиват тази нощ и че няма да се откажат, освен ако не бъдат спрени… и че имате нужда от мен.

— Как така…? — Гласът на Кейлъб заглъхна.

— Ще направя всичко, което поискате от мен — довърши Бети.

— Наистина ли вече сте достатъчно силна? — попитах. — Последния път, когато ви видях…

— Сега съм много по-силна. А във водата силите ми напълно ще се възвърнат.

Погледнах към Саймън. Той отвърна на погледа ми със загрижено изражение. По всичко личеше, че според него физическото състояние на Бети е много по-лошо, отколкото беше очаквал.

— Не ми е нужно да виждам — внезапно каза тя и мътните й очи се насочиха към Кейлъб. — Останалите ми сетива напълно компенсират зрението.

— Нищо не съм казал — побърза да се оправдае той. Лицето му почервеня и той се обърна към мен и Кейлъб с надеждата да го подкрепим.

— Бети — извиках след нея, докато се отправяше към вратата, — знаеш ли къде е Пейдж? Искаме да я вземем с нас, но не е в стаята си.

Тя спря край вратата с гръб към нас.

— Пейдж е много болна. Бременността може да я убие, ако не се погрижим за нея.

— L’puration du sang — каза Бети, докато пътувахме обратно към града.

— Какво беше това? — попитах.

— Пречистване на кръвта — преведе Кейлъб и се обърна за допълнително обяснение към Бети, която седеше до него на задната седалка.

— Способностите на сирените се проявяват още с тяхното раждане, но в първата част от живота им са в нещо като летаргия. Когато обаче сирената съзрее и вече може да ражда деца, тя бива отвеждана под повърхността за пречистване. По време на този процес всяка водна клетка в човешкото тяло се замества с океанска вода, което превръща къпането, плуването и пиенето на солена вода в жизнена необходимост. Ние с Рейна и Зара бихме пресъхнали до смърт, ако не попълваме редовно запасите си.

— Това ли се случи с вас преди няколко дни? — попитах.

— Да. От две години насам Рейна ми дава само толкова, колкото да оцелявам ден за ден. Това ме държи физически слаба, което влияе и на сетивните ми способности. Тая схема работеше толкова добре, че дори не забелязах колко съм се обезводнила, докато ти не ми помогна. Но оттогава вече чувам мислите им.

Почувствах погледа на Саймън върху себе си. Бях му разказала за идването си до къщата на Марчанд, за да навестя Пейдж, и как случайно се натъкнах на Бети… но не му казах всичко, което научих тогава.

— Защо й е на Рейна да постъпва така? — попита Кейлъб.

— Дъщеря ми винаги се е интересувала от пределите на собствената си сила. Тя е наясно, че промених своя, за да съхраня живота на други хора, но въпреки това продължи да рови. Предполагам, защото никога лично не е виждала разрушителния ефект от тази сила… но сега, когато знае какви са последиците, нямам представа защо продължава. — Тя замълча. — Така или иначе, когато с мен се случи злополуката, Рейна се възползва от физическата ми слабост и ме поддържаше немощна, за да може да развихри силите си, без някой да й се меси.

— Ами Пейдж? — попитах. — Тя не плува всеки ден и въпреки това се чувства добре.

— Сирените не се нуждаят от постоянно зареждане на запасите, докато не минат през процеса на пречистването. Пречистването на Зара се случи малко след злополуката с мен. Цялото внимание на Рейна беше съсредоточено върху нея. Искаше да я научи как да използва красотата си, как да укрепне след пречистването и да й помогне да развие силата си, преди да се прехвърли на Пейдж. Пречистването на Пейдж трябваше да стане това лято… но за нещастие тя първо забременя. Затова страда толкова. Тялото й не е достатъчно укрепнало, за да даде на бебето всичко, от което то се нуждае. Затова е толкова болна.

— Наближаваме — внезапно я прекъсна Кейлъб, смъкна се ниско на седалката и запуши уши.

Аз също почувствах присъствието на Зара, но не го показах.

— Зара има сметки за уреждане с Кейлъб — обясних на Бети, когато завихме по тесен път, който вървеше успоредно на „Мейн стрийт“. — Тя го преследва, но той…

— Обича Джъстин — довърши Бети с тих глас. — Зная.

Спряхме зад малка горичка в противоположния край на паркинга, далеч от щанда за рибена чорба. Няколко метра по-нататък Луис и останалите служители сервираха супа на оживена тълпа, събрала се около тяхната фестивална сергия.

— Пейдж е вътре — каза Бети, кимвайки към ресторанта. — Сега е сама. Не знае какво се канят да направят. Тя сигурно ще задава въпроси, но най-важното е да й покажете вашето одобрение и подкрепа. Кажете й каквото ви разказах току-що. Ако се наложи, кажете й и за Джонатан.

— Може би и Бети трябва да дойде с нас — предложи Кейлъб. — Пейдж ще повярва най-вече на баба си, нали така?

— Не мога — отговори Бети. — Те не знаят, че съм тук, защото не ме очакват и не се ослушват за мен. Продължават да си мислят, че съм още в стаята си, твърде слаба и болнава, за да се движа. Ако ме видят — или някой друг ги предупреди — тогава ще разберат, че нещо се е объркало.

— Можем ли да разчитаме, че е достатъчно силна за това? — попита Кейлъб, когато поехме през паркинга.

— На този етап нямаме голям избор — каза Саймън. — Според Мензурата разтворът трябва да избухне в центъра на техните атмосферни манипулации, за да има максимален ефект. А кой друг според теб е способен да преплува километър и половина под вода, без да си поеме въздух?

Той познаваше поне още един такъв човек, но не го изрекох гласно.

Продължихме да вървим напред и изгубихме следващите четиридесет и пет минути в опити да избегнем членовете на фамилията Марчанд, преодолявайки поредица от стълби заедно с останалите посетители. Всяка година фестивалът „Северно сияние“ привличаше амбулантни търговци от цяла Нова Англия, които продаваха всякакви домашно приготвени изделия — храна, мебели, бижута, покривки и юргани. Хората пазаруваха и ядяха по цял ден и нощ, навсякъде се носеше музика, изпълнявана на живо, и над водата избухваха фойерверки. Най-хубавата част обаче идваше след залез-слънце. Като почит към първите рибари в Уинтър Харбър всички светлини из магазините и ресторантите по „Мейн стрийт“ и по лодките във водата угасваха в един и същи миг и биваха заменени със стотици свещи и фенери. Тяхната топла светлина обливаше целия град, а пристанището заприличваше на звездно небе.

— Трябва да вървя — каза Кейлъб, щом стигнахме кея. Небето се здрачаваше и облаците се трупаха все по-гъсти и по-плътни над водата. — Ще я накарам да се пораздвижи. Телефонът е в мен, ако се наложи да поискам помощ, пък и ако ви потрябвам.

Разбирах защо чувствата на Джъстин към Кейлъб са се усилвали все повече, колкото по-дълго време е прекарвала с него, и сърцето ми се сви за тях двамата, докато го гледах как се приготвя. Изглеждаше толкова съсредоточен, толкова решителен, толкова доволен да направи поне нещо в отплата за всичко онова, което им беше отнето на двамата с Джъстин. Щеше ми се и мама да е тук, за да го види. Дори тя не би могла да остане равнодушна в този момент.

— Бети се гмурка в единайсет и петнайсет — каза Саймън, — значи Зара трябва да е там до…

— Единайсет и четирийсет — довърши Кейлъб. Той си сложи слушалките на айпода, прикри ги с още един чифт добре уплътнени стереослушалки и така наду музиката, че я чувах дори от три крачки разстояние.

Грабнах ръката му, когато понечи да се отдалечи, и го прегърнах силно.

— Благодаря ти — прошепнах над рамото му. — Благодаря ти, че правиш това, че си бил край нея, когато е имала нужда от теб, и че…

— Всичко е наред — каза той и ме стисна в прегръдката си. — Когато обичаш някого толкова, колкото аз обичах сестра ти, няма нещо, което не би направил за него.

Сестра ти. Тези думи кръжаха из главата ми, докато го наблюдавах как изчезва в тълпата, без да се обърне повече назад.

— Той ще се справи, нали? — попитах, без да откъсвам очи от мястото, където се изгуби.

— Мисля, че вече не бихме могли да го спрем, дори да искаме — каза Саймън.

Кимнах с глава, без да съм уверена дали наистина е така, но за едно бях сигурна — вече е твърде късно.

Над главите ни небето постепенно от сиво ставаше черно и първите капки започнаха да падат.

— Той обаче има право.

Не усещах дъжда по лицето си, когато се обърнах към него.

— Когато обичаш някого толкова силно — започна той, обви ръце около кръста ми и нежно ме придърпа към себе си, — би направил всичко, за да го предпазиш и защитиш. Ще сториш всичко по силите си, за да е щастлив.

Сведох поглед, когато доближи лице до моето. Това беше грешно. И щеше единствено да направи неизбежното още по-трудно.

— Ванеса — прошепна той и дъхът му стопли устните ми, — преди да се е случило нещо тази нощ, бих искал да знаеш, че… Имам нужда да знаеш, че аз…

— Съжалявам — казах и се отдръпнах. Посегнах към телефона в джоба на дънките си, доволна, че успях да чуя звъненето, въпреки думкането на сърцето си. Радвах се, че обаждането прекъсна Саймън, преди да е успял да каже нещо, за което би съжалявал по-късно, и вдигнах, без да проверя кой се обажда.

— Ванеса? О, благодаря ти, боже!

— Здрасти, татко. — Затворих очи, щом чух гласа му. Не бяхме говорили, откакто видях снимката му с Шарлот в албума на Рейна.

— Всичко наред ли е там? Майка ти се притеснява за теб и не беше на себе си, когато се чухме за последно, а сега място не мога да си намеря от тревоги за вас.

— Ние сме добре — отговорих, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм стъписана. — Просто двете постепенно се нагаждаме една към друга… но иначе сме добре.

Той се поколеба.

— Съжалявам, че не бях още по-грижовен към теб. Сигурно допуснах грешка, но исках да те оставя известно време сама със себе си. Смятах, че имаш нужда от време, за да се възстановиш.

— Благодарна съм ти за това — отговорих, отдръпвайки се от Саймън. Наоколо беше станало толкова тъмно, че се надявах да не забележи как пламти лицето ми, пък и за всеки случай исках да избегна въпросите му. — Хващаш ме по средата на нещо обаче. Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Естествено. Утре ще си поговорим. Ще взема влака и ще пристигна за обяд.

Опитах се да си представя какъв ли ще е животът тогава и къде ще съм аз утре по обяд, но не успях.

— Звучи чудесно. Приятно пътуване.

— И… Ванеса — добави бързо той, — обичам те. Моля те, не го забравяй.

Потиснах сълзите си. Де да можех да му отвърна със същото.

— До скоро.

Очаквах да се почувствам наранена, объркана и даже гневна при първия разговор с Големия бащица след всичко онова, което вече знаех. Но не предполагах, че едно много по-силно чувство ще надделее над тях — тъга.

— Трябва да вървим — каза нежно Саймън, когато затворих телефона.

Кимнах и хванах ръката му. Държах го здраво, докато си пробивахме път през тълпите от деца и семейства. Рано или късно щеше да се наложи да го пусна да си отиде, но още не бях готова за това.

Присъствието на Саймън ме успокояваше и вече бързо можех да се съсредоточа върху предстоящата задача. Когато стигнахме ресторанта, Луис и повечето хора от персонала бяха заети със сервирането на супа и сандвичи на дълга опашка от клиенти. Затова не забелязаха как двамата със Саймън минахме зад щанда и се промъкнахме през задния вход на ресторанта.

Открихме Пейдж в трапезарията. Седеше на един стол и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нас и когато приближих, видях, че очите й са затворени.

— Пейдж? — повиках я тихо.

Тя отвори очи и се изопна на стола, притискайки корема си с ръце.

— Ванеса. Какво правиш тук?

Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.

— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.

— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.

Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.

— Как си?

Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.

— Ужасно.

Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.

— Джонатан идвал ли е да те види?

— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.

Явно още не знаеше.

— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?

Тя се опита да се усмихне.

— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…

— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?

— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.

— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?

— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.

Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.

— Моля те, хвърли един поглед на това.

Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.

— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.

— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.

После вдигна очи.

— Гаджетата на Зара.

— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.

Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.

— Не познавам нито един от тези хора.

— Ти не, но майка ти ги познава. Нейните приятелки — също.

Докато тя продължаваше да разглежда, хвърлих поглед през прозорците откъм лицевата страна на ресторанта. Дъждът валеше все по-силно и хората се криеха под шлиферите и чадърите си. Някои вече бързаха към колите, сякаш притеснени да са толкова близо до водата при това лошо време.

— Пейдж — продължих, обръщайки се отново към нея, — знам, че ще ти е трудно да го понесеш, а имаш и други грижи в момента… но нещата ще се влошат, ако още сега не ти кажа всичко. В противен случай за всички ни ще стане зле. — През прозореца, който гледаше към пристанището, можех да видя как небето почернява и водата става все по-неспокойна. Върху нея подскачаха като светулки в стъклен буркан фенерите на лодките, които се прибираха по доковете.

Дишането й ставаше все по-учестено.

— Казвай по-бързо каквото имаш да ми казваш, защото Зет ще дойде всеки момент.

— Пейдж… Зара няма да се върне. Сега тя е с Кейлъб Кармайкъл.

— Какво? — Тя тръсна глава. — Но тя ми каза…

— Много от нещата, които Рейна и Зара ти казват, не са истина, а доста други изобщо не ти казват.

Първата светкавица разцепи небето. Пейдж се хвана за корема и потрепери от болка.

— След злополуката с Бети — продължих бързо, — майка ти я е държала заключена, за да не се възстанови. Искала е Бети да остане немощна, за да не й попречи.

— Да не й попречи ли? — Тя пак прихвана корема си и простена. — За какво?

— За Ксавие Купър. Макс Хокинс. Алекс Смит.

Пейдж отвори уста, за да се възпротиви.

— Нали каза, че Зара е започнала да излиза с момчета преди две години — прекъснах я бързо. — Бети също е пострадала преди две години. Бас ловя, че най-напред е била злополуката с Бети.

Тя затвори уста и не отрече.

— Налагало се е да изчакат Бети да им освободи пътя. След инцидента, когато вече не е могла да се грижи за себе си, те са я контролирали и най-после са започнали да правят онова… за което са родени.

— За какво са родени? Да въртят ресторанта и да привличат туристите ли? Защото точно с това се занимават.

— Освен това те правят нещо, с което привличат мъжете. Или поне мъжете си мислят, че ги харесват.

— Ванеса — каза тя, поемайки си немощно дъх, — зная, че Зара има много гаджета, но тя изглежда страхотно. Естествено, че мъжете ще я харесват.

— Не става въпрос само за това как изглежда. Става въпрос коя — какво — е тя. За това какво са те двете. — Замълчах. — Какво сте вие.

Тя ме погледна.

— Трябва да намеря Рейна — каза и се опита да стане.

— Те са сирени — продължих, повишавайки глас. — Като онези, за които сме чели в училище, само че истински. Те промиват мозъците на жертвите си, докато мъжете съвсем не си изгубят ума, после ги завличат в морето и ги убиват. Така е станало с всички гаджета на Зара — те не просто са напуснали Уинтър Харбър, след като тя им е разбила сърцата. Защото точно това се е случило на всички мъже, които се удавиха това лято. Същото ще стане и тази нощ, ако не ги спрем.

— Ванеса, Зет може и да е зла, но това не я прави…

— Може и да ти звучи откачено, безумно даже, но помисли все пак. — Погледнах през рамо, когато стъклените вази по масите зазвъняха след поредната гръмотевица. — Преди злополуката Бети е плувала с часове всеки ден. Рейна е във водата по няколко пъти дневно. През последните две години Зет все по-често ходи да плува. Всички вие се къпете със солена вода.

— Била си у нас. Знаеш, че къщата е стара и е почти потопена в океана. Просто така работи старата канализация.

Наведох се към нея.

— През последните няколко седмици всеки път, когато си се чувствала зле, Рейна ти е давала да пиеш солена океанска вода. И това ти помагаше, нали? После си се чувствала по-добре.

Тя се поколеба, после кимна.

— Това е процес, през който преминават сирените в един определен момент от живота си — обикновено когато съзреят достатъчно, за да имат деца. При Зара е станало по-късно заради Бети.

— Ами аз? — попита тя, свеждайки поглед към корема си.

— Ти си забременяла — отговорих. — Но тялото ти още не е съвсем готово за това. Затова се чувстваш зле.

Тя погледна към мен, после към пристанището.

Внимателно подбрах следващите си думи.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа.

Изпъстрените й с бели точици очи срещнаха погледа ми, после се отклониха към вестника, който й подавах.

— Джонатан — прошушна тя, докато четеше заглавието.

— Съжалявам, Пейдж — казах нежно.

— Недей — отговори тя с укрепнал, висок глас. — Това не е той. Това не е моят Джонатан.

Замълчах.

— Напротив, той е. Рейна е знаела колко си привързана към него и не е искала чувствата ти да попречат на…

— Ванеса, престани! — извика тя, но гласът й се пречупи. После хвърли вестника и сграбчи корема си. — Разбра ли? Просто престани. Моля те. Повече нищо не мога да понеса.

Сърцето ми биеше до пръсване, когато тя тихо заплака. Погледнах към Саймън, който отново кимна. Знаех, че скоро трябва да тръгваме, затова се наведох към нея, сложих ръка върху нейната и опитах отново.

— Съжалявам. Наистина. Зная, че е трудно за вярване, но всичко това е истина. Между дневниците на Бети и Зара…

— Дневникът на Зара ли? — Очите й светнаха и тя обърна глава към мен. — Как си позволяваш?

— Пейдж, Джъстин Сандс беше моя сестра.

Лицето й прежълтя. Тя знаеше за кого говоря.

— Тя се удави, защото скочи на неподходящо място в неподходящо време. Удави се, защото в края на краищата сирените са я завлекли под водата. И, да — прочетох дневника на Зара, за да се опитам да разбера нещо повече. — Извадих го от чантата си и й го подадох. — В нощта преди да почине сестра ми, не успя да ми каже всичко, което може би е искала. Всичко онова, което сестра ти би трябвало да ти каже — и тя ще го направи, стига наистина да те обича — е тук.

Тя взе дневника. Беше по-дебел в сравнение с последния път, когато го видя, защото сега в него бяха пъхнати и преведените от Кейлъб страници.

Тя тъкмо се канеше да го отвори, когато в трапезарията настана мрак.

Обърнах се бързо към Саймън, но не можах да го видя.

Всъщност нищо не виждах. През последните години това беше моментът, когато в градчето електрическите светлини биваха заменени от свещи и фенери. Сега обаче небето остана тъмно.

— Спокойно — прошепна той, слагайки ръце на раменете ми. — Тук съм.

Стъклата на прозорците около нас трепереха под напора на дъжда и вятъра. Прозорецът зад Пейдж се напука, когато едно голям леден къс удари в него.

Дъждът постепенно преминаваше в градушка, а нашето време изтичаше.

Посегнах към телефона, но ръцете ми така трепереха, че на два пъти ми се изплъзна, преди да го извадя от джоба си и да успея да отворя капачето.

Светлината на екрана му стигаше, колкото да видя Пейдж, застанала неподвижно край прозорците, които гледаха към пристанището.

Не казах нищо, просто застанах до нея.

Светкавиците избухваха в небето като фойерверки. Сребърни снопове светлина разделяха небосвода на тънки черни колони. За разлика от светкавиците обаче те не идваха от облаците над нас.

Издигаха се от водата.

Трептящите лъчи започваха постепенно да придобиват форма. Усещайки топлината от тялото на Саймън зад себе си, аз се чувствах много по-спокойна от обикновено, когато забелязах върху разпенената вода в пристанището да се появяват женски фигури, а сребърните струи светлина, насочени към небето, се увеличиха. Сега бяха осем. Ако се съди по светлинните пътеки, които грееха все по-ярко изпод водата обаче, явно щеше да има и още.

Кристабел.

Дъхът ми спря. Гласът в главата ми не беше на Джъстин.

— Кристабел.

Главата на Пейдж се извърна към мен.

— Какво каза?

Погледнах я.

— Кристабел.

Лицето й пребледня.

— На никого не съм казала името на бебето си. На нито един човек.

— Не е било нужно — усмихнах й се тъжно. — Бети го е чула в мислите ти.