Съдбовно бягство

За милионен път Луси си пожела да има истинско семейство. През целия си живот бе мечтала да има баща, който да коси моравата и да я нарича с галено име, и майка, която да не пие, да не сменя толкова често работата си и да не прави секс с всеки, който ù попадне.

Из „Първата дама“

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Вие, читателите, сте толкова настоятелни! След като написах „Мис Каприз“ и „По-кротко, лейди“, вие пожелахте да прочетете още за невероятния Тед Бодин, а след написването на „Първата дама“ поискахте да четете още за Луси Джорик. Изглеждаше толкова логично да свържа съдбите им в „Господин Неустоим“... Е, добре, знаем как свърши историята. Надявам се да сте щастливи като мен, че най-после има отделна книга и за Луси.

Приятно четене!

Сюзън Елизабет Филипс

1.

Луси не можеше да диша. Корсажът на сватбената й рокля, който й стоеше идеално, сега стискаше ребрата й като боа удушвач. Ами ако умре от задушаване направо тук, в преддверието на презвитерианската църква в Уайнет?

Отвън църквата бе обсадена от международна армия от репортери, а вътре бе истинско стълпотворение на богати и известни личности. Само на няколко крачки от вратата бившият президент на Съединените щати и нейният съпруг чакаха, за да придружат Луси по пътеката до олтара, за да се омъжи за най-съвършения мъж на света. Мъжът на мечтите на всяка жена. Най-добрият, най-грижовният, най-умният... Коя жена със здрав разум не би искала да се омъжи за Тед Бодин? Той бе очаровал Луси от пръв поглед.

Тромпетите възвестиха началото на сватбената церемония и Луси се опита да вкара в дробовете си поне няколко молекули въздух. Не би могла да избере по-прекрасен ден за сватбата си. Беше последната седмица на май. Дивите пролетни цветя по хълмовете на Тексас може и да бяха увехнали, но индийският люляк бе разцъфнал в цялото си великолепие, а пред входа на църквата ухаеха кичести рози. Идеален ден.

Тринайсетгодишната й сестра, най-малката от четирите шаферки в тази необичайно скромна сватбена свита, пристъпи напред. Щяха да я следват петнайсетгодишната Шарлот и Мег Коранда - най-добрата приятелка на Луси от колежа. С честта да й бъде кума бе удостоена сестра й Трейси - осемнайсетгодишна красавица, толкова влюбена до уши в младоженеца, че още се изчервяваше всеки път щом той я заговореше.

Воалът затрептя пред лицето на Луси - задушаващ покров от бял тюл. Тя се замисли какъв невероятен любовник бе Тед, колко прекрасен, колко мил, колко страхотен. Колко идеален за нея. Всички го казваха.

Всички, освен най-добрата й приятелка Мег.

Веднага след репетицията на сватбената вечеря Мег прегърна Луси и й прошепна:

- Луси, той е прекрасен. Точно както го описа. И за нищо на света не бива да се омъжиш за него.

- Знам. - Луси се изуми, чувайки ответния си шепот. - Но въпреки това ще го направя. Твърде късно е да се откажа.

Мег яко я разтърси.

- Не е твърде късно. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си.

Лесно й беше на Мег да го каже. В живота на Мег дисциплината бе непознато понятие, но не и в живота на Луси. Тя имаше отговорности, които Мег никога нямаше да проумее. Дори преди майката на Луси да положи клетва като президент в Овалния кабинет, цялата страна бе очарована от менажерията на Джорик - три осиновени деца и две биологични. Родителите й закриляха по-малките деца от домогванията на журналистите, но Луси бе на двайсет и две години по време на първото встъпване на Нийли в длъжност и съвсем естествено бе обект на вниманието на медиите. Публиката винаги бе следяла с интерес живота на Луси - самоотвержените й грижи за по-малките деца по време на честите отсъствия на Нийли и Мат, дейността й в защита на правата на децата, редките й срещи с мъже, дори скромните й тоалети. И определено отделяха огромно внимание на тази сватба.

Луси бе решила да се срещне с родителите си на половината път до олтара като символ на това, че се бяха появили в живота й, когато беше четиринайсетгодишна тийнейджърка бунтарка. Нийли и Мат щяха да извървят последните метри с нея, крачейки от двете й страни.

Шарлот пристъпи на пътеката, покрита с бял килим. Тя беше най-срамежливата от сестрите на Луси и най-много от всички се притесняваше, че най-голямата й сестра вече няма да е до нея.

- Всеки ден ще се чуваме по телефона - бе се опитала да я успокои Луси, но Шарлот бе свикнала Луси да живее в същата къща и бе отвърнала, че няма да е същото.

Беше ред на Мег да я последва. Тя хвърли поглед през рамо към Луси и дори през метрите тюл Луси долови загрижеността, прокрадваща се в усмивката на най-добрата й приятелка. В този миг Луси би дала всичко, за да бъде на нейно място. Да живее безгрижно като Мег, препускайки от страна в страна, без да се тревожи за по-малките сестри и брат си, за безупречната репутация на семейството, която трябваше да поддържа, без камерите да я следват на всяка стъпка.

Мег се извърна, вдигна букета до талията и лепна усмивка на лицето си. И се приготви за първата стъпка.

Без да се замисля, без да се пита откъде й бе хрумнало нещо подобно - толкова ужасно, толкова егоистично, толкова невъобразимо - при все че си заповяда да не помръдва, Луси изпусна своя букет, препъвайки се, заобиколи сестра си и сграбчи Мег за ръката, преди тя да направи крачка. Младоженката чу собствения си глас да идва някъде отдалеч, думите прозвучаха едва доловимо:

- Трябва да говоря с Тед. Сега!

- Луси, какво правиш? - ахна Трейси зад гърба и.

Луси не можеше да погледне сестра си. Кожата и пламтеше, главата й се маеше. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Мег.

- Доведи ми го, Мег. Моля те. - Прозвуча като молитва.

През задушаващия облак от тюл тя видя как устните на Мег се разтвориха смаяно.

- Сега? Не мислиш ли, че трябваше да го направиш няколко часа по-рано?

- Права беше! - извика Луси. - За всичко, което каза. Беше напълно права. Помогни ми. Моля те! - Сякаш някой друг изрече тези думи. Тя бе тази, която винаги се грижеше за другите. Дори още като дете никога не бе молила за помощ.

Сестра й Трейси се нахвърли върху Мег. Сините й очи святкаха от възмущение.

- Не разбирам. Какво си й казала? - Сграбчи ръката на Луси. - Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

Но нямаше да бъде наред. Нито сега, нито никога.

- Не. Аз... трябва да говоря с Тед.

- Сега? - повтори Трейси въпроса на Мег. - Не можеш да говориш с него сега.

Но тя трябваше да го направи. Мег, за разлика от Трейси, разбираше. Приятелката й кимна тревожно, притисна отново букета до талията си и се втурна по пътеката, за да доведе Тед.

Луси не проумяваше коя бе тази истерична персона, вселила се в тялото й. Не смееше да погледне ужасените очи на сестра си. Високите тънки токчета смачкаха калиите от букета й, когато тя прекоси с невиждащи очи преддверието. Двама агенти от Тайните служби стояха до тежките предни врати с бдителни погледи. Зад тях чакаше тълпата от зрители, морето от телевизионни камери, глутницата репортери...

Днес най-голямата дъщеря на президент Корнелия Кейс, трийсет и една годишната Луси Джорик, се омъжва за Тед Бодин, единствения син на легендарния голфър Дали Бодин и телевизионната водеща Франческа Бодин. Никой не очакваше, че младоженката ще избере за място на сватбата си

Уайнет, родния град на младоженеца, но...

Тя чу решителни мъжки крачки по мраморния под, обърна се и видя Тед да се приближава към нея. През воала зърна как слънчевите лъчи танцуваха в тъмнокестенявата му коса, осветявайки прекрасното му лице. Винаги беше така. Където и да отидеше, слънцето го следваше. Той беше красив и добър, идеалният мъж. Най-съвършеният мъж, който някога бе срещана. Най-перфектният зет, който можеха да си пожелаят родителите й и възможно най-добрият баща на бъдещите й деца. Младоженецът забърза към нея, очите му преливаха - не от гняв, той не беше такъв човек - а от загриженост.

Родителите й го следваха с разтревожени лица. Майка му и баща му щяха да се появят след минута, а после щяха да се изсипят всички - сестрите и брат й, приятелите на Тед, гостите... Толкова много хора, които й бяха скъпи. Които обичаше.

Луси отчаяно се озърна за единствения човек, който можеше да й помогне.

Мег стоеше отстрани, пръстите й стискаха в мъртвешка хватка шаферския букет. Луси я погледна с безмълвна молба, надявайки се Мег да разбере какво иска. Мег понечи да се спусне към нея, но се спря. Благодарение на телепатията, споделяна от най-близките, Мег бе разбрала.

Тед улови ръката на Луси и я набута в малката стаичка отстрани. Миг преди той да затвори вратата, Луси видя Мег да поема дълбоко дъх и да се отправя решително към родителите на младоженката. Мег бе свикнала да се справя с всякакви бъркотии. Тя щеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може Луси да... Да направи какво?

По стените на дългата тясна стаичка имаше редица от закачалки, на които висяха сините роби на църковните хористи, и високи лавици, натъпкани с псалтири, папки с ноти и прашни стари кашони. Ярък слънчев лъч проникна през стъклото на вратата в другия край и заигра по бузата му. Сякаш обръч стегна дробовете й. Свят й се зави от недостига на въздух.

Тед впери поглед в нея, бистрите му кехлибарени очи бяха засенчени от тревога, но оставаше спокоен, докато тя кипеше отвътре. Моля те, Боже, нека той поправи това, както оправяше всичко останало. Моля те, нека поправи и нея.

Воалът се бе залепил за бузата й, просмукан от пот, от сълзи - тя не знаеше кое по-точно - и думите, които никога не си бе представяла, че ще изрече, сами изскочиха от устата й.

- Тед, не мога. Аз... не мога.

Той повдигна воала, както тя си представяше, че ще го стори в края на церемонията малко преди да я целуне. Изражението му бе озадачено.

- Не разбирам.

Нито пък тя. Никога не бе изпитвала подобна необуздана паника.

Той наклони глава и се взря в очите й.

- Луси, двамата сме идеални един за друг.

- Да. Идеални... Зная.

Тед зачака. Тя не можеше да измисли какво да каже. Само ако можеше да си поеме дъх. Насили устните си да се раздвижат.

- Зная, че сме идеални. Съвършената двойка. Но... Не мога.

Тя зачака той да възрази. Да се бори за нея. Да я убеди, че тя греши. Чакаше да я вземе в прегръдките си, да я увери, че това е само предбрачна треска. Но изражението му не се промени, само ъгълчето на устата му се стегна почти незабележимо.

- Приятелката ти Мег - рече той. - Всичко е заради нея, нали?

Вярно ли беше? Щеше ли Луси да направи нещо толкова немислимо, ако Мег не се бе появила с цялата си любов, с хаотичността и бързата си сурова преценка?

- Не мога. - Пръстите й бяха ледени и ръцете й трепереха, докато се опитваше да свали диамантения пръстен. Най-после го изтръгна от пръста си и едва не го изтърва, докато го пъхаше в джоба му.

Тед пусна воала й. Не умоляваше. Не знаеше как. Дори не се опита да я разубеди.

- Добре, тогава... - Кимна кратко, обърна се и се отдалечи. Спокоен. Овладян. Идеален.

Когато вратата се затвори зад нея, младата жена притисна ръце към корема си. Трябваше да го върне. Да хукне подире му и да му каже, че е размислила. Но краката й отказваха да помръднат; мозъкът й не работеше.

Дръжката на вратата се завъртя и баща й застана на прага, майка й бе зад него. И двамата бледи, сковани от напрежение. Те бяха направили всичко за нея и бракът й с Тед щеше да бъде най-хубавият подарък на благодарност от нейна страна. Не можеше да им причини подобно унижение. Трябваше да настигне Тед и да го върне.

- Не още - прошепна тя, чудейки се какво иска да каже. Разбираше единствено, че има нужда от малко време да се окопити, да си спомни коя беше.

Мат се поколеба, после затвори вратата.

Целият свят на Луси бе рухнал. Още преди края на този следобед всички щяха да узнаят, че тя е зарязала Тед Бодин. Това бе немислимо.

Морето от камери... Глутниците репортери... Тя никога нямаше да може да се измъкне от тази малка прашна стая. Щеше да прекара остатъка от живота си тук, заобиколена от псалтири и роби на хористи, изкупвайки вината си, задето бе наранила най-добрия и прекрасен мъж, който бе познавала, и унизила семейството си.

Воалът залепна за устните й. Тя изтръгна булчинския венец и с радост посрещна болката, когато фибите и кристалите се заплетоха в косата й. Беше луда. Неблагодарница. Заслужаваше болка и с още по-голяма ярост изтръгна украшението. Булото, роклята... ръцете й трескаво задърпаха ципа, докато най-после белият сатен се скупчи около глезените й и тя остана само по изящен френски сутиен, дантелени булчински гащички, син жартиер и бели сатенени пантофки с високи токчета, жадно опитвайки се да поеме глътка въздух.

Бягай! Думата прониза мозъка й. Бягай!

Луси чу как отвън шумът на тълпата се усили за миг, а после отново стихна, сякаш някой бе отворил предните врати на църквата и сетне бързо ги бе затворил.

Бягай!

Ръката й хвана една от тъмносините роби на църковните хористи. Тя я дръпна от закачалката и я нахлузи през разрошената си глава. Хладният овехтял плат обгърна тялото й, покривайки френския сутиен и миниатюрните гащички. Луси се запрепъва към малката врата в другия край на стаята. През прашните стъкла видя тясна, обрасла с плевели пътека, извиваща се покрай стена от бетонни блокове. Ръцете й не я слушаха и отначало ключалката заяде, но най-накрая успя да отвори вратата.

Пътеката водеше към задната част на църквата. Високите тънки токчета засядаха в пропукания асфалт, докато се прокрадваше край външния блок на климатика. Пролетните бури бяха навели всякакви боклуци върху чакъла отстрани на пътеката: смачкани кутии от сок, накъсани парчета от вестник, счупена жълта детска лопатка за пясък. Булката беглец се спря, когато стигна до края на пътеката. Навсякъде гъмжеше от охрана и тя се опита да измисли какво да прави по-нататък.

Личната й охрана бе снета няколко месеца по-рано, когато изтече първата година, откакто майка й не беше вече президент, но от Тайните служби продължаваха да охраняват Нийли и тъй като Луси и майка й много често бяха заедно, тя почти не бе забелязала отсъствието на личната й охрана. Тед бе наел частна охранителна фирма, за да подсили скромните местни полицейски ресурси. Пред вратите имаше охранителни постове. Г-образният паркинг бе наблъскан с автомобили. Навсякъде щъкаха хора.

Нейният дом беше Вашингтон, а не този град в Централен Тексас, който така и не успя да хареса, но Луси си спомни, че църквата се намира в края на стар жилищен квартал. Ако успееше с отмалелите си крака да прекоси алеята и да заобиколи зад къщите от другата страна, може би щеше да се добере успешно до една от страничните улички, без някой да я види.

И после какво? Това не беше старателно планираното бягство, като онова, което бе организирала Нийли, за да се измъкне от Белия дом преди толкова години. Това изобщо не беше бягство. Това беше прекъсване. Отсрочка. Тя трябваше да намери място, където да си поеме дъх и да събере мислите си. Празна детска къща за игра. Скрито ъгълче в нечий заден двор. Някъде, където ще е по-далеч от журналистическата шумотевица, от предадения младоженец и обърканото семейство. Временно убежище, където ще може да си спомни коя беше и какво дължеше на хората, които я бяха приютили.

О, боже, какви ги бе забъркала?

Някакъв шум от другата страна на църквата привлече вниманието на охраната. Младата жена не изчака да види какво става. Вместо това, препъвайки се, заобиколи края на бетонната стена, прекоси тичешком алеята и се сви зад една боклукчийска кофа. Коленете и трепереха толкова силно, че се наложи да се притисне до ръждивата метална стена на кофата. До ноздрите й достигна зловонната миризма на гнило. Не се чуваха тревожни писъци, само далечният шум на тълпата, окупирала скамейките, разположени пред църквата.

Луси чу слаб вик, като котешко мяукане, и осъзна, че идва от нейната уста. Застави се да се промъкне през редицата от храсталаци, отделящи старите постройки във викториански стил. Храстите свършваха в началото на улица, павирана с тухли. Тя притича през нея и се озова в нечий заден двор.

Старите дървета засенчваха малките паркинги, а отделните гаражи излизаха на тесни улички. Луси се загърна по-плътно с робата, докато се движеше наслуки от един двор в друг. Токчетата й затъваха в меката земя на наскоро засадените градини, където от жилави сгьбла висяха зелени домати с големината на топчета за игра на „Марбъл“. От близкия кухненски прозорец се носеше ухание на задушено месо; а от друг - шум на телевизионна игра. Много скоро от същия този телевизор щяха да излъчат репортаж за безотговорната дъщеря на бившия президент на страната Корнелия Кейс Джорик. Само за един кратък следобед, трийсет и една годишната Луси бе зачеркнала седемнайсет години на отлично поведение. Седемнайсет години, през които съвестно доказваше на Мат и Нийли, че не са направили грешка, като са я осиновили. Колкото до това, което бе причинила на Тед... Не би могла повече да го нарани.

Залая куче и заплака бебе. Тя се препъна в градински маркуч. Мина напряко зад една люлка. Кучешкият лай се усили и рижав помияр се хвърли върху телената ограда, ограждаща съседния двор. Луси отстъпи заднешком, заобиколи статуята на Дева Мария и се запромъква към уличката в дъното. Обувките й се напълниха с камъчета.

Чу рева на мотор и се изправи. Очукан сребристочерен мотоциклет изскочи на уличката. Тя се шмугна между два гаража отлепи гръб към стената с олющена бяла боя. Мотоциклетът намали. Луси затаи дъх, чакайки го да отмине. Но той не продължи. Вместо това се приближи и спря пред нея.

Мотоциклетистът се втренчи в пролуката между гаражите, точно където стоеше тя.

Двигателят продължаваше да върти на празен ход, докато гой внимателно я оглеждаше. Един крак, обут в черен ботуш, стъпи на чакъла.

- К’во става? - попита той, надвиквайки ръмженето на мотора.

К’во става? Тя бе съсипала бъдещия си съпруг, засрамила и огорчила семейството си и ако светкавично не предприеме нещо, беше на път да се превърне в най-скандалната булка беглец в страната, а този тип искаше да узнае какво става?

Мъжът имаше прекалено дълга черна коса, чиито краища се подвиваха под яката на ризата, студени сини очи, високи скули и сурово изсечени устни на садист. След толкова години под закрилата на Тайните служби тя бе свикнала да смята сигурността си за гарантирана, но сега не се чувстваше в безопасност. А фактът, че разпозна в мотоциклетиста един от гостите, присъствал на снощната репетиция на сватбата - един от някогашните приятели на Тед - ни най-малко не й вдъхна сигурност. Дори що-годе чист, в тъмен костюм, който не му прилягаше много добре, смачкана бяла риза с отворена яка и ботуши на моторист, той не приличаше на някой, който би искала да срещне в глуха улица. Точно където се намираше Луси в момента.

Късият му нос беше прав, леко разширен в края. Смачкана вратовръзка се подаваше от джоба на сакото, което не му бе по мярка. А дългата разрошена коса с къдрави сплетени кичури напомняше нощното небе на Ван Гог, нарисувано с пръст, топнат в стъкленица с черно мастило.

Вече повече от десет години, от първата президентска кампания на Нийли, Луси се опитваше да говори правилно, да постъпва правилно, винаги усмихната, неизменно учтива. А сега тя, толкова отдавна овладяла изкуството на светските разговори, не можеше да измисли какво да каже. Вместо това изпитваше почти непреодолимото желание да изсумти насреща му: А на теб к ’во ти става? Но разбира се, не го направи.

Той кимна към задната седалка на мотора.

- Кеф ли ти е да се повозиш?

Шокът се разпростря през цялото й тяло, от вените до капилярите, прониза кожата и мускулите й и достигна до костите. Тя потръпна, но не от студ, а от осъзнаването, че отдавна не бе копняла за нещо толкова силно, както да се метне на този мотор. Да възседне задната седалка и да избяга от последствията на постъпката си.

Той натика вратовръзката по-надълбоко в джоба на сакото и краката й се раздвижиха. Сякаш не бяха подвластни на тялото й. Луси се опита да ги спре, но те отказаха да се подчинят. Тя приближи до мотоциклета и видя полуизтрит тексаски номер, както и стикер с подгънат край, залепен върху протритата кожена седалка. Буквите бяха избледнели, но тя успя да разчете думите: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

Надписът я блъсна като ударна вълна. Не би могла да пренебрегне подобно предупреждение. Но тялото й - нейното предателско тяло - бе поело целия контрол. Ръката й повдигна края на робата. Единият й крак се отдели от земята и прекрачи седалката.

Той й подаде единствената каска. Тя я нахлузи върху окаяните останки от сватбената фризура и обви ръце около кръста му.

Двамата се понесоха надолу по уличката, робата се изду като балон, вятърът брулеше оголените й крака, косите му се развяваха и плющяха по стъклото на каската.

Луси подпъхна робата под краката си, докато той пресичаше уличките една след друга, редуваше остри завои наляво и надясно, мускулите на гърба му се напрягаха под евтиния плат на сакото.

Излязоха от Уайнет и полетяха по двупосочната магистрала, простираща се покрай стръмни варовикови скали. Каската бе нейният пашкул, мотоциклетът - нейната планета. Минаха покрай разцъфнали лавандулови полета, фабрика за зехтин и няколко лозя, ширнали се по хълмовете на Тексас. Вятърът подмяташе полите на робата, разкривайки коленете и бедрата й.

Слънцето се бе спуснало ниско на небето и вечерният хлад проникваше през тънкия плат на робата. Луси приветства студа. Не заслужаваше топлина и удобство.

Те профучаха по дървен мост и покрай разнебитен хамбар със знамето на Тексас, нарисувано върху едната му стена. Мярнаха се реклами за екскурзии из пещерите и туристическо ранчо. Километрите се нижеха един след друг. Трийсет? Или повече? Тя нямаше представа.

Когато стигнаха до покрайнините на някакво затънтено градче, той зави към малка неугледна бакалия и паркира в сенките отстрани. Мъжът кимна рязко към нея, като знак, че трябва да слезе. Краката й се заплетоха в робата и Луси едва не падна.

- Гладна ли си?

Повдигна й се само при мисълта за храна. Тя размърда скованите си крака и поклати глава. Той сви рамене и се насочи към вратата.

През прашното стъкло на каската Луси видя, че той беше по-висок, отколкото й се бе сторил в началото - навярно над метър и осемдесет, с дълги и стройни крака. С буйната си синкаво-чeрна коса, смугла кожа и пружинираща походка неочакваният й спътник рязко се отличаваше от конгресмените, сенаторите и промишлените магнати, с които бе свикнала да общува. Луси виждаше през прозореца част от вътрешността на магазина. Той се отправи към хладилника в дъното. Продавачката заряза работата си и се зазяпа в него. Той изчезна за няколко минути, но след малко се появи и остави пред касата стек с шест бири. Продавачката отметна кокетно коси, открито флиртувайки с него. Той донесе още няколко покупки.

От неудобните обувки й бяха излезли пришки на краката. Тя се размърда и зърна отражението си в стъклото. Голямата синя каска покриваше главата й, скривайки дребното й лице, което винаги я правеше да изглежда по-млада. Широката роба прикриваше факта, че заради стреса преди сватбата обикновено стройната й фигура бе станала прекалено слаба. Луси беше на трийсет и една години, метър и шейсет и три висока, но се чувстваше мъничка и глупава, като егоистично и безотговорно безпризорно дете.

Въпреки че наоколо нямаше жива душа, тя не свали каската, а само леко я повдигна, опитвайки се да облекчи болката от фибите, забиващи се в скалпа й. Обикновено ходеше с пусната права коса, подстригана до раменете, прибрана назад с една от онези тесни ленти за глава, които Мег ненавиждаше.

С тях приличаш на петдесетгодишна светска матрона от Гринич - бе отсякла Мег. - И освен ако за компенсация не нахлузиш дънки, най-добре се отърви от тези тъпи перли. Както, между другото, и от целия си смотан гардероб на гимназистка. - После бе омекнала. - Ти не си Нийли, Луси. И тя не очаква от теб да бъдеш като нея.

Мег не разбираше. Тя бе израснала в Ел Ей с биологичните си родителите. Можеше да носи каквито й хрумне екстравагантни дрехи, да увесва на шията си екзотични бижута, дори да си татуира дракон на бедрото, но не и Луси.

Вратата на магазина се отвори и мотоциклетистът се появи, с пазарска кесия в едната ръка и стека с бирите в другата. Тя го наблюдаваше тревожно, докато той мълчаливо пъхаше покупките в протритите кожени чанти, провесени отстрани на мотоциклета. Представи си как мъжът изпива шестте бири и осъзна, че така не може да продължава. Трябваше да се обади на някого. Трябваше да се обади на Мег.

Но нямаше смелост да говори с когото и да било, дори с най-добрата си приятелка, която я разбираше по-добре от всички останали. Щеше да съобщи на семейството си, че е в безопасност. Скоро. Но... не сега. Не и докато не измисли какво да им каже.

Младата жена стоеше пред мотоциклета, като голямо извънземно със синя глава. Той се вторачи в нея и тя осъзна, че досега не му е проговорила нито дума. Колко неловко. Трябваше да каже нещо.

- Откъде познаваш Тед?

Мъжът се обърна с гръб, за да закопчае чантите. Мотоциклетът беше стара „Ямаха“, върху чийто черен резервоар отзад със сребристи букви се кипреше думата ВОИН.

- Двамата търкахме наровете в пандиза в Хънтсвил - отвърна той. - За въоръжен грабеж и убийство.

Поднасяше я. Някакъв рокерски тест, за да види дали е корава мадама, каквато тя не беше. Щеше да е напълно луда, ако позволи това да продължи. Но тя си беше луда. От най-опасния вид. Като човек, излязъл от кожата си, който не знае как да се върне обратно в нея.

Премреженият му поглед, натежал от някаква друга заплаха, се плъзна по нея.

- Готова ли си да те върна обратно?

Достатъчно беше да каже „да“. Една простичка дума. Тя раздвижи език. Нагласи устни. Но не успя да произнесе думата.

- Не още.

Той се намръщи.

- Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Отговорът на този въпрос бе толкова очевиден, че дори той можеше да се досети. Луси не отговори, мъжът сви рамене и се качи на мотора.

Когато потеглиха от паркинга, тя се зачуди защо й се струва по-малко страшно да пътува с този страховит рокер, отколкото да се срещне със семейството, което толкова много обичаше. Но тя не дължеше нищо на този мъж. Най-лошото, което той можеше да направи... Не искаше да мисли за това.

Вятърът отново подхвана полите на робата. Само ръцете й бяха топли, сгрети от топлината, излъчваща се от тялото на мъжа през тънкия плат на сакото. Най-после той отби от магистралата по изровен страничен път. На светлината на фара на мотора храсталаците придобиваха причудливи, зловещи очертания и Луси се вкопчи по-здраво в кръста му, макар че разумът й крещеше да скочи от седалката и да побегне. Накрая стигнаха до малка полянка на брега на реката. От табелата, която видя по-рано, тя се досети, че това е Педерналес. Идеално място да се избавиш от нежелан труп.

Без рева на мотора тишината бе задушаваща. Тя слезе от седалката и залитна. Той измъкна от едната чанта нещо, което приличаше на старо одеяло за пикник. Когато го хвърли на земята, младата жена долови миризмата на машинно масло. Той грабна бирите и кесията с продуктите.

- Цяла вечер ли ще носиш това нещо?

Луси искаше да остане завинаги с каската, но се налагаше да я свали. Фибите изпопадаха и един кичур, вкоравен от лака, я бодна по бузата. Напрегнатата тишина се нарушаваше единствено от шума на водата, пенеща се около камъните. Той размаха бутилката бира към нея.

- Жалко, че са само шест.

Луси изстиска една скована усмивка. Мъжът се просна върху одеялото, отвори бутилката и я наклони към устата си. Той беше приятел на Тед, нали? Значи, тя беше в безопасност - въпреки заплашителното му държане и груби маниери, въпреки бирата и стикера с избледнели букви: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

- Вземи си една - предложи той. - Може би ще те отпусне.

Тя не искаше да се отпуска, искаше да се изпишка, но се запрепъва към него и взе една бутилка, за да не я изпие той. Избра едно място в другия край на одеялото, за да не се допира до дългите му крака, по-далеч от обичайната заплашителност, която излъчваше. Сега би трябвало да пие шампанско в апартамента за младоженци в хотела „Четири сезона“ в Остин, като госпожа Тиодор Бодин.

Мотоциклетистът измъкна от кесията с продуктите два сандвича в целофанени опаковки. Хвърли единия към нея и отвори другия.

- Жалко, че не го заряза след сватбения обяд. Храната сигурно е била много по-хубава от тази.

Парфе от крехко рачешко месо, препечено на грил телешко филе, медальон от омари, ризото с бели трюфели, седеметажна сватбена торта...

- - Кажи ми честно, откъде познаваш Тед? - попита тя.

Той отхапа голям къс от сандвича и заговори с пълна уста.

- Запознахме се преди няколко години, докато работех на един строеж в Уайнет, и си паснахме. Виждаме се, когато чат-пат идвам в града.

- Тед има много приятели.

- Не всички са толкова готини като него. - Той изтри уста с опакото на ръката си и сръбна шумно от бирата.

Тя остави настрани недокоснатата бутилка.

- Значи, не си оттук?

- Не. - Той смачка обвивката на топка и я метна в храстите.

Луси не понасяше хората, които замърсяваха околната среда, но нямаше намерение да го споменава. Поглъщането на сандвича заемаше цялото му внимание и той не сподели повече информация за себе си.

Тя повече не можеше да отлага посещението в гората. Извади салфетка от кесията с продуктите и мръщейки се при всяка крачка, закуцука към дърветата. Когато приключи с естествените нужди, се върна и седна на одеялото. Спътникът й отпи още една щедра глътка от бирата. Тя не можеше да преглътне и хапка и заряза сандвича си.

- Защо ме качи на мотора си?

- Исках да правя секс.

Кожата й настръхна. Тя се насили да открие някакъв намек, че това беше грубиянски опит за нескопосана шега, но той дори не се усмихна. Ала от друга страна, беше приятел на Тед и въпреки че някои от тях бяха доста странни, никога не бе срещала престъпник сред познатите на бившия си жених.

- Не говориш сериозно - заяви Луси.

Той я огледа нагло.

- Всичко може да се случи.

- Не, не може!

Мъжът се оригна, не много шумно, но пак беше отвратително.

- Напоследък бях твърде зает, за да се занимавам с жени. Време е да наваксам пропуснатото.

Тя го зяпна слисано.

- Като грабнеш невестата на приятеля си, докато тя бяга от сватбата си?

Той се почеса по гърдите.

- Човек никога не знае. Шантавите жени са способни на всичко. - Пресуши бирата, оригна се отново и запрати празната бутилка в храстите. - Е, какво ще кажеш? Готова ли си да те закарам обратно при мама и тати?

- Вече казах, че не съм. - Въпреки нарастващото си безпокойство, тя все още нямаше смелост да се върне при семейството си. - Ти така и не ми каза как се казваш.

- Панда.

- Не, питам сериозно.

- Не ти ли харесва?

- Трудно ми е да повярвам, че това е истинското ти име.

- Дреме ми дали вярваш, или не. Засега ще се задоволя с Панда.

- Ясно. - Луси за замисли над думите му, докато той разкъсваше пакетче чипс. - Навярно е страхотно.

- Кое по-точно?

- Да обикаляш от град на град с измислено име.

И с голяма синя мотоциклетна каска, под която да се криеш.

- Предполагам.

Трябваше да спре това и младата жена призова цялата си смелост.

- Случайно да имаш мобилен телефон, който да ми заемеш? Аз... трябва да се обадя на един човек.

Той бръкна в джоба на сакото и й подхвърли телефона си. Тя не успя да го улови и се наложи да го търси из диплите на робата.

- Дано да имаш късмет със сигнала.

Луси не се бе сетила за това, но способността й да разсъждава логично я бе зарязала още преди няколко часа. Тя закуцука през поляната на инквизиторските си токчета, докато не откри едно местенце близо до брега, където улови слаб сигнал.

- Аз съм - изрече, когато Мег се обади.

- Луси? Добре ли си?

- Въпрос на гледна точка. - Тя се засмя задавено. - Сещаш ли се за онази моя необуздана страна, за която все ми говориш? Е, мисля, че я открих. - Опашата лъжа. Едва ли някой можеше да я нарече необуздана. Някога може би, но отдавна вече не беше такава.

- О, миличка... - Сигналът беше слаб, но не чак дотам, че да заглуши тревогата в гласа на приятелката й.

„ Трябваше да се върне в Уайнет. Но...

- Аз... аз съм страхливка, Мег. Още не мога да се изправя очи в очи със семейството ми.

- Луси, всички те обичат. Ще те разберат.

- Кажи им, че съжалявам. - Тя с усилие възпря напиращите сълзи. - Кажи им, че ги обичам и знам, че забърках ужасна каша, и ще се върна, за да я оправя, но... още не. Все още не мога да го направя.

- Добре. Ще им кажа. Но...

Луси прекъсна връзката, преди Мег да й зададе още въпроси, на които нямаше начин да отговори.

Налегна я смазваща умора. През последните седмици почти не бе спала, а днешните ужасни събития изсмукаха последните останки от силите й. Панда бе изчезнал в гората и когато се появи, тя реши, че ще го остави да се напие на спокойствие. Взря се в одеялото, постлано върху твърдата земя, и се замисли за тесните, но удобни легла в президентския апартамент на борда на „Еър Форс 1“ и щорите на прозорците, които се спускаха с натискането на един бутон. Легна предпазливо в най-далечния край на одеялото и впери поглед в звездите.

Толкова й се искаше да има измислено рокерско име, зад което да се скрие. Нещо жестоко. Нещо силно и заплашително. Олицетворяващо всичко, което тя не беше.

Докато се унасяше в сън, изреждаше различни рокерски имена. Снейк... Фанг... Венъм... Вайпър...1

2.

Сутрешният студ и влага я събудиха и Луси отвори очи. Прасковено златистите слънчеви лъчи проникваха през ниските облаци. Цялото тяло я болеше; беше измръзнала, мръсна и й се гадеше, като снощи, когато заспа. Днес беше първият ден от това, което трябваше да бъде меденият й месец. Представи си как Тед се събужда със същите мисли, изпитвайки ненавист към нея...

Панда спеше до нея в измачканата си бяла риза. Лежеше по гръб, непокорната буйна грива обрамчваше главата му като кълбо от сплетени на възли кичури. Наболата синьо-черна брада покриваше челюстта му, а върху носа му се мъдреше мръсно петно. Противно й бе да е толкова близо до него и Луси с усилие се изправи на крака. Сакото му се плъзна от нея и тупна на одеялото. Тя потръпна от болка, докато пъхаше крака във високите обувки, сетне закуцука към дърветата. Пътьом забеляза шестте празни бутилки, захвърлени в храсталаците - гнусен символ на отвратителната каша, в която се беше забъркала.

За медения месец Тед бе наел вила в Сейнт Бартс2. Може би е отишъл сам, макар че какво можеше да бъде по-лошо от меден месец за самотник? Дори да се събудиш на брега на реката насред нищото редом до груб, страдащ от махмурлук и потенциално опасен мотоциклетист навярно бе по-приятно.

Когато тя излезе от гората, той стоеше край реката, с гръб към нея. Снощната й фантазия за Вайпър, корава непукистка и рокерка, бе избледняла и сега й се струваше невъзпитано да не му обърне внимание.

- Добро утро - рече тихо.

Той изсумтя.

Луси побърза да се отвърне, изплашена, че той ще реши да се изпикае в реката, докато тя го гледа. Копнееше за горещ душ, чисти дрехи и четка за зъби - всички удобства, на които щеше да се наслаждава, ако бе извървяла пътя до онзи олтар. Каничка кафе. Прилична закуска. Ръцете на Тед, които милват тялото й, довеждайки я до възхитителни оргазми. А вместо това тя се намираше в компанията на празни бирени бутилки и един мъж, който най-безцеремонно й бе признал, че „иска да прави секс“. Луси ненавиждаше хаоса и несигурността. Не понасяше собствената си паника. Той продължаваше да стои с гръб, но тъй като не бе забелязала да бърника копчелъка си, реши да рискува и попита:

- Ти... смяташ ли да се върнеш тази сутрин в Уайнет?

Той отново изсумтя.

Луси никога не се бе чувствала уютно в Уайнет, макар да се преструваше, че обича градчето също колкото Тед. Но винаги когато беше там, имаше чувството, че всички я гледат осъдително. Независимо че беше осиновена дъщеря на бившия президент на Съединените щати, те се държаха така, сякаш не е достатъчно добра за него. Разбира се, тя доказа, че са били прави, но когато се запознаха с нея, те още не го знаеха.

Панда продължи да се взира в реката. Силуетът на дългото му тяло падаше като тъмна сянка върху варовиковите скали, единият край на безобразно омачканата му риза висеше от колана на панталона и целият му вид беше напълно неприличен. Обувките ужасно я убиваха, но за нея болката бе заслужено наказание и затова не ги събу.

Той изведнъж заряза наблюдателния си пост и закрачи към нея, токовете на ботушите му затъваха в прахта.

- Готова ли си да се върнеш към прецакания си живот?

Повече от готова. Не биваше да отлага отговорностите си.

Дори като четиринайсетгодишна, Луси бе отговорна. Колко пъти през последните седемнайсет години Нийли и Мат й повтаряха, че те не биха могли да си вършат работата, ако тя не се бе грижила толкова всеотдайно за сестрите и брат си?

А и самата тя се бе трудила усърдно. Отначало, след като получи бакалавърска степен, беше социален работник и помагаше на трудни деца в тийнейджърска възраст, докато учеше за магистър по обществена политика. Но след няколко години се отказа от работата си на социален работник, подпомагащ бедни и закъсали семейства, и започна да използва известното си име за нещо, което не носеше толкова голямо удовлетворение - но беше по-ефективно - работата на лобист. Отчасти благодарение на нея бяха приети няколко закона в помощ на децата в неравностойно положение. Не възнамеряваше след сватбата да се отказва от работата си, колкото и да бе изкусително. Смяташе всеки месец да лети за няколко дни до Вашингтон, а през останалото време да работи от офиса в Тексас. Вече бе крайно време да понесе последствията от постъпката си.

Нo явно стомахът й не бе съгласен. Бунтът му се усили и Луси хукна към гората, където повърна зад едно дърво. Тъй като отдавна не бе яла, спазмите бяха доста болезнени.

Най-сетне се успокои и излезе от гората. Той почти не я погледна. Тя се запрепъва към реката, токчетата й засядаха в камънините, затъваха в пясъка. Коленичи до водата и наплиска лице.

-Да вървим - рече той.

Луси се наклони, оставяйки водата да се стича по страните й. Чу собствения си глас, идващ някъде отдалеч, от място, което не бе обитавала от ранната си младост.

- Много ли неща си оставил в Уайнет?

- Какво искаш да кажеш?

- Дрехи? Куфар? - Членската си карта от „Менса “'?

- Аз пътувам с малко багаж. Чифт дънки, една-две тениски и пакет презервативи.

Хората винаги се стараеха да се държат прилично с членовете на президентското семейство. Едва ли някой друг, освен Мег или една от седемте сестри на баща й, някога си бе позволявал да й разкаже мръсен виц или дори да намекне за нещо непристойно. Прекалената любезност винаги я бе дразнела, но в този момент би я посрещнала с радост, затова се престори, че не е чула последното.

- Значи, не си оставил нищо, за което трябва да те обезщетя?

- За какво намекваш?

Семейството й знаеше, че тя е в безопасност. Мег сигурно им е казала.

- Аз наистина не мога да се върна в Уайнет, докато там все още гъмжи от журналисти. - Не журналистите я притесняваха, но не смяташе да му го казва. - Чудя се какви са плановете ти за близкото бъдеще.

- Да се отърва от теб. - Той се почеса по наболата брада. - И да правя секс.

Тя преглътна.

- Какво ще кажеш, ако те възмездя за изгубеното време?

Той сведе поглед към гърдите й, които благодарение на скъпия френски сутиен изглеждаха по-пищни.

- Не си мой тип.

Не му обръщай внимание.

- Искам да кажа, ако те компенсирам по друг начин?

- Не ме интересува. - Той вдигна одеялото от земята. - Аз съм във ваканция и няма да провалям още един ден. Ти се връщаш в Уайнет.

- Ще ти платя - чу се да казва тя. - Не днес. Нямам пари в себе си, но много скоро ще се погрижа за това. - Как? Трябваше да го измисли. - Ще покрия бензина, храната, всичките ти разходи. Плюс... по сто долара на ден. Съгласен ли си?

Той сви одеялото на руло.

- Създаваш прекалено много главоболия.

- Не мога да се върна точно сега. - Луси изгреба последния остатък от някогашната си изобилна тийнейджърска смелост, преди тежестта на отговорностите да я вразуми и да озапти бунтарския й дух. - Ако не ме вземеш със себе си, ще намеря някой друг, който ще се съгласи.

Той сигурно се досети, че тя блъфира, защото я изгледа с присмех.

- Довери ми се. Момиче като теб не е родено да прекарва по осем часа на ден върху мотоциклет.

- Навярно си прав. Но един ден мога да издържа.

- Забрави.

- Хиляда долара плюс разходите.

Панда занесе одеялото до мотоциклета и го напъха в едната чанта.

- Да не мислиш, че ти повярвах за парите?

Тя сплете пръсти.

- Ще ти платя. Имаш думата ми.

- Да бе, Тед също я имаше, ама се оказа, че не струва много.

Луси се сви като ударена.

- Ще го напиша на хартия.

- Жалко, че годеникът ти не се е сетил за това. - Грубиянът се намръщи и закопча чантата.

Макар че Панда не прие офертата й, той не тръгна без нея, което Луси възприе като добър знак. Нуждаеше се от храна, но още повече от удобни обувки и чисти дрехи.

- Не може ли да се върнеш? - изкрещя в ухото на Панда, когато той профуча покрай „Уолмарт“. - Бих искала да купя някои неща.

Или не го бе изрекла достатъчно високо, или той не я чу, защото не спря.

Докато се носеха по шосето, тя се улови, че си спомня деня, в който Мат Джорик се появи в онази порутена къща под наем в Харисбърг, където тя се криеше заедно с малката си сестричка, още съвсем малко бебе, през онези ужасни седмици след смъртта на майка им. Той бе изникнал на вратата, огромен и страховит, треперещ от гняв и нетърпение. Майка й бе мъртва, тя трябваше да защити бебето и затова, макар че бе само на че-гиринайсет и изплашена до смърт, не му позволи да го разбере.

Няма за какво да говорим! - бе заявила тя, когато той нахлу в къщата.

Стига с тези глупости! Ако не си откровена с мен, само след час от Детската социална служба ще дойдат да ви приберат.

В продължение на шест седмици четиринайсетгодишното момиче със зъби и нокти се бе борило, доколкото му позволяваха възможностите, да попречи на властите да разберат, че то само се грижи за бебето, което бе нарекла Бътън, бебе, което се бе превърнало в Трейси.

Нямаме нужда някой да се грижи за нас! - бе изкрещяла тя. - Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Но той не си гледаше бизнеса и не след дълго Мат, Луси и Бътън потеглиха на път, където се срещнаха с Нийли и прекосиха цялата страна в Мабел - очуканата каравана „Уинибаго“, която все още се намираше в имота на родителите й във Вирджиния, защото на нито един от двамата не му даваше сърце да я изхвърли. Мат беше единственият баща, когото познаваше, и не би могла да си пожелае по-добър. Както и по-добър съпруг за Нийли - любовен съюз, за чието укрепване Луси бе изиграла немалка роля. В онези дни тя беше толкова дръзка и смела. Толкова безстрашна. Беше изгубила онази част от себе си толкова постепенно, че почти не бе усетила промяната.

Панда спря на прашния паркинг пред сграда с бяла замазка отстрани на фасадата, над чийто вход висеше надпис „Универсален магазин“. На витрините имаше всякакви стоки - от пушки и домакински съдове до детски чехли на „Крокс“. Близо до вратата се мъдреха автомат за кока-кола редом с градински гном и стойка с пощенски картички.

- Какъв номер обувки носиш? - попита той троснато.

- Трийсет и осми. И бих искала...

Той вече крачеше забързано към магазина.

Луси слезе от мотора, скри се зад един тир за доставки и намести по-добре каската на главата си, докато го чакаше. Искаше й се сама да си избере обувки, но бе немислимо да се появи в този вид в магазина. Мислено се помоли спътникът й да не купи още бира. Или презервативи.

Панда се появи с найлонова торба и й я подхвърли.

- Длъжница си ми.

Бензин, трева или задник - никой не се вози на аванта.

- Вече казах, че ще ти платя.

Той я удостои с поредното изсумтяване на пещерен човек.

Тя надникна в торбата. Дънки, сива памучна тениска, евтини маратонки и бейзболна шапка. Луси отнесе новопридобитите съкровища зад магазина, където имаше дървета и не можеха да я видят, свали каската и набързо се преоблече. Дънките бяха корави и грозни, торбести на бедрата и под коленете. Тениската бе с логото на Тексаския университет. Той бе забравил да й купи чорапи, но поне щеше най-после да се отърве от ужасните токчета. За разлика от него, Луси не замърсяваше околната среда, затова натъпка църковната роба и обувките в найлоновата торба и излезе иззад дърветата.

Той почеса гърдите си с отсъстващо изражение.

- В магазина имаше телевизор. Ти си водещата новина. Казват, че си отседнала при приятели, но на твое място не бих разчитал особено, че няма да те познаят.

Луси притисна найлоновата торба към гърдите си и отново нахлузи каската.

Половин час по-късно той паркира зад крайпътен ресторант от веригата „Денис“. Силният копнеж на Луси за истинска тоалетна с гореща и студена течаща вода надделя над страха, че някой може да я познае. Докато той пъхаше в джоба ключовете от мотора и се озърташе наоколо, тя свали каската, събра сплъстената си коса в жалко подобие на конска опашка и я промуши през отвора на бейзболната шапка отзад.

-Ако това е дегизировката ти - отбеляза той, - няма да стигнеш много далеч.

Той беше прав. Ръцете я сърбяха да нахлупи каската. Луси набьрзо се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, извади от торбата безвъзвратно съсипаните обувки, като остави вътре измачканата роба. Поомачка торбата и я мушна под широката тениска, като я подпъхна в колана на дънките, за да не се изхлузи.

Именно така се бе дегизирала Нийли преди много години, когато бе избягала от Белия дом. Може би щеше да се получи и при Луси. Ако имаше късмет, никой нямаше да свърже дъщерята на бившия американски президент с бедно облечената млада жена, влязла в „Денис“. По-скоро приличаше на глупава жена, хванала се с неподходящ мъж.

Панда се вторачи в издутия й корем.

- Какво ми дойде до главата. Скоро ще стана баща, а сексът дори не беше толкова готин.

Тя едва се сдържа да не се извини.

Този мъж явно имаше само две изражения - отсъстващо и намръщено. Сега бе надянал намръщеното.

- Дори не приличаш на пълнолетна.

Тя винаги бе изглеждала по-млада от годините си, а настоящото й одеяние я правеше дори още по-малка. Сигурна съм, че не съм първата ти тийнейджърка. Това би му казала Мег, но Луси само се извърна, хвърли разкривените обувки в кошчето за боклук и предпазливо се запъти към ресторанта.

За нейно огромно облекчение никой не й обърна внимание и не заради евтините дрехи или корема, а защото всички погледи се насочиха към Панда. В това отношение той приличаше на Тед. И двамата правеха впечатление; Тед - добро, а Панда - лошо.

Луси се отправи към тоалетната, изми се, доколкото можа, и дооправи фалшивия корем. Когато излезе, се чувстваше почти като човешко същество.

Панда стоеше до вратата. Носеше същата смачкана риза, но ухаеше на сапун. Огледа корема й.

- Не е особено достоверно.

- Докато ти си наоколо, не мисля, че някой ще ми обърне внимание.

- Ще видим.

Луси го последва към масата. Повечето от клиентите на заведението проследиха с погледи как двамата хлътнаха в сепарето и седнаха един срещу друг. Поръчаха и докато чакаха да донесат храната им, придружителят й се зазяпа в резултатите от мачовете, които течаха върху екрана на телевизора, висящ на стената в ъгъла.

- Докато беше в кенефа, по новините казаха, че семейството ти се е върнало във Вирджиния.

Това не я изненада. За тях би било неловко да останат в Уайнет.

- Утре заминават за Барселона за конференцията на Световната здравна организация.

Съдейки по вида му, човек можеше да си помисли, че няма понятие какво е това „конференция“, да не говорим за „Световна здравна организация“.

- Кога ще се обадиш на Тед, за да признаеш, че яко си се издънила?

- Не зная.

- Бягството няма да реши каквито и проблеми да си мисли, че има богато момиченце като теб. - Леката насмешка в тона му намекваше, че той не вярва някой като нея да има истински проблеми.

- Аз не бягам - изрепчи се тя. - Аз съм... във ваканция.

- Грешиш. Аз съм във ваканция.

- А аз предложих да ти платя хиляда долара плюс разноските, ако ме вземеш със себе си.

В този момент донесоха поръчката им. Сервитьорката постави на масата пред нея чиния с чийзбургер, пържени лучени кръгчета и зелена салата. Щом жената се отдалечи, Панда лапна едно лучено кръгче.

- И какво ще правиш, ако откажа?

- Ще намеря някой друг - отвърна Луси, съзнавайки, че това е пълна глупост. Нямаше никой друг. - Например онзи тип там. - Кимна към един мъж с груби черти, седнал пред чиния с палачинки. - Ще помоля него. Прилича ми на човек, който няма да се откаже да припечели допълнително.

- Прическата му ли ти го подсказа?

Най-малко Панда имаше право да критикува прическата на друг мъж, въпреки че съдейки по погледите на останалите жени в ресторанта, за разлика от нея, те не изглеждаха толкова критично настроени към спътника й.

Той явно не можеше да върши две работи наведнъж, затова за известно време предпочете да дъвче мълчаливо. Накрая отхапа една прекалено голяма хапка и изломоти с пълна уста:

- Ти гарантираш ли, че ще ми платиш хилядарка дори да не издържиш с мен до края на днешния ден?

Тя кимна, после взе един от цветните моливи, оставени на масата за децата. Написа нещо на салфетката и му я подаде през масата.

- Ето. Имаме договор.

Той прочете внимателно текста и побутна салфетката настрани.

- Ти изпързаля един свестен тип.

Сълзи запариха в очите й и Луси примигна.

- По-добре сега, отколкото по-късно, нали? Преди той да е разбрал, че може би е станал жертва на фалшива реклама. - Тутакси съжали, че го каза, но той само обърна бутилката с кетчуп и потупа по дъното.

Сервитьорката се върна с кафето и впери замечтан поглед в Панда. Луси се размърда и найлоновата торба прошумоля под тениската. Кафеникът застина във въздуха, когато сервитьорката се извърна, за да я погледне. Луси сведе глава.

Панда сгъна салфетката с договора и избърса устата си с нея.

- На бебето не му харесва, когато тя яде прекалено бързо.

- Вие, момичета, с всяка година забременявате все по-млади - отбеляза сервитьорката. - На колко си години, скъпа?

- Пълнолетна е - избоботи той, преди Луси да успее да отговори.

- Сигурно отскоро - промърмори жената. - Кога ти е терминът?

- Хм... През август? - Луси го произнесе по-скоро като въпрос, а не като факт и сервитьорката се обърка.

- Или през септември? - Панда се облегна назад и притвори очи. - Зависи кой е бащата.

Жената посъветва Панда да си намери добър адвокат и се отдалечи.

Набеденият за баща избута настрани празната си чиния.

- След два часа можем да сме на летището в Остин.

Никакъв самолет. Никакво летище.

- Аз не мога да летя - обяви бъдещата майка. - Нямам паспорт.

- Обади се на твоята старица и я остави да се погрижи за всичко. Тази разходка и без това вече ми струва достатьчно скъпо.

- Казах ти. Записвай разходите и аз ще ти ги възстановя. Плюс хиляда долара.

- И откъде ще вземеш мангизите?

Луси нямаше ни най-малка представа.

- Ще измисля нещо.

Луси бе отишла на купона, знаейки, че там ще има пиене.

Беше почти на седемнайсет, никой от съучениците и не се друсаше и Мат и Нийли нищо нямаше да разберат. Какво толкова?

После Кортни Барне припадна зад дивана и не можаха да я свестят. Някой се обади на 911. Цъфнаха ченгетата и им прибраха личните карти. Когато разбраха коя е Луси, един от тях я откара вкъщи, докато останалите бяха отведени в полицейския участък.

Тя никога нямаше да забрави това, което и каза полицаят:

- Всички знаят какво са направили сенатор Джорик и господин Джорик за теб. Така ли им се отплащаш?

Мат и Нийли отказаха да се възползват от привилегированото отношение към нея и я върнаха обратно в полицейския участък при останалите. Пресата най-подробно отрази случая, публикувайки статии на независими журналисти за разпасаните отрочета на вашингтонските политици, но родителите й никога не й го натякнаха. Вместо това дълго и нашироко поговориха с нея за отравянията с алкохол и за опасностите при шофиране в нетрезво състояние, увериха я колко много я обичат и искат тя да умее да прави правилен избор. Безрезервната им любов я накара да изпита дълбок срам и я промени така, както нито гневът им, нито някое сурово наказание биха могли. Тогава тя се зарече никога повече да не ги разочарова и до вчера бе спазила това обещание.

Сега Луси стоеше в малък магазин за преоценени стоки, където миришеше на гума и пуканки. Нагласи найлоновата торба под тениската, за да не шумоли, но след безбройните часове на път видът й беше толкова жалък, че никой не й обърна внимание. За сметка на това Панда, както и в ресторанта, привличаше всеобщото внимание. Една млада майка дори дръпна детето си на съседната пътека, за да го избегне.

Луси го погледна изпод козирката на бейзболната шапка.

- Ще се срещнем на касата.

Той й подаде евтин розов спортен сутиен.

- Струва ми се, че е твоят размер.

Тя се усмихна сковано.

- Наистина. Не се нуждая от ничия помощ. Погрижи се за своите покупки. Всичко е за моя сметка.

Той захвърли сутиена.

- Дяволски си права, че е за твоя сметка. Събирам касовите бележки - изръмжа той, но не помръдна.

Луси добави в пазарската си кошница няколко грозни бабешки кюлоти, защото не смяташе да му позволи той да види, че тя избира нещо друго.

Панда измъкна бабешките гащи и на тяхно място хвърли в кошницата микроскопични прашки в крещящ цвят.

- Тези ми харесват повече.

Обзалагам се, че е така. Но тъй като никога няма да ги видиш, нямаш право на глас.

Той плъзна ръка под тениската и се почеса по корема.

- Побързай. Гладен съм.

Тя се нуждаеше от него, затова остави курвенските прашки в кошницата и му позволи да я поведе към единствената секция за мъжки стоки.

- Когато пазарувам, обичам да се осланям на женски съвети. - Той грабна тъмносиня тениска и впери поглед в щампата отпред, изобразяваща жена с огромни гърди и ракетна установка между краката.

- Определено „не“ - отряза Луси.

- Харесва ми. - Панда метна тениската през рамо и се зарови в купчината дънки.

- Останах с впечатлението, че искаш моя съвет.

Той я измери с празен поглед.

- И откъде ти хрумна това?

Младата жена се отказа.

Няколко минути по-късно, когато остави кошницата с оскъдните си покупки на касата, я прободе кратък копнеж по изящните й перли, тесните летни рокли и елегантните сандали. Всички тези вещи й вдъхваха стабилност. В балетните пантофки и кашмирените пуловери, с притиснат до ухото мобилен телефон, тя знаеше коя е - не само осиновената дъщеря на бившия президент на Съединените щати, но и изкусен лобист и първокласен експерт по събиране на благотворителни средства в помощ на нуждаещите се деца. Стомахът отново я заболя.

Панда я изгледа начумерено, докато плащаше за покупките й. Когато излязоха навън, той набута всичко в евтина сива найлонова торба, уви ярките прашки в тъмносивите боксерки, които си бе купил, и закрепи торбата с ластичен шнур за ямахата.

Както Луси бе установила, Панда не харесваше междущатските магистрали, затова те поеха на изток по второстепенни пътища, които преминаваха през умиращи градове и покрай западнали ранча. Тя нямаше представа къде отиваха. И не й пукаше. С настъпването на вечерта той спря пред малък мотел с дванайсет стаи с отделни входове, близо до изоставено игрище за голф. Първото, което Луси забеляза, когато той излезе от тесния офис на рецепцията, беше единственият ключ, който се люлееше на връвчица от голямата му ръка.

- Бих искала отделна стая - каза тя.

- Тогава си плати за нея. - Той преметна крак през седалката на мотора и без да я дочака, подкара към последната стая. Тя тръгна пеша след него, краката й се подкосяваха. Возенето на голямата кожена подскачаща седалка я караше да се чувства жива - поне докато не си спомни, че тези широки рамене, в които бе принудена да се взира през целия ден, принадлежаха на мъж, който общуваше със сумтене, ядеше с отворена уста и я търпеше само заради парите. Мъж, с когото щеше да споделя една стая.

Достатъчно бе само да позвъни. Един телефонен разговор и това безумие щеше да приключи.

Луси продължи да върви.

Той тъкмо отвързваше ластичния шнур от задната седалка на мотора, когато тя стигна до тяхната стая. Панда взе торбата с последните им покупки, после отвори една от страничните кожени чанти на мотора. Докато вадеше поредния стек от шест бири, тя зърна друг стикер, залепен от вътрешната страна на капака. Надписът беше толкова гнусен, че в първия момент дори не осъзна какво означава. НИКОГА НЕ ВЯРВАЙ НА НЕЩО, КОЕТО КЪРВИ ПЕТ ДНИ В МЕСЕЦА И НЕ УМИРА.

Той затвори рязко капака на чантата и я изгледа изпод полупритворените си клепачи.

- Готова ли се да се обадиш на мама и тате?

3.

Разстоянието между двете легла не беше по-широко от нощното шкафче, което ги разделяше. Луси избра леглото по-близо до вратата, в случай че се наложи да бяга с писъци през нощта.

В стаята миришеше на застоял цигарен дим и евтин боров освежител за въздух. Панда стовари стека с бирите върху това, което минаваше за бюро. Той бе добил навик да я гледа, сякаш я виждаше през дрехите и точно с такъв поглед я изучаваше в момента. Никой никога не я бе гледал така. Всички изпитваха прекалено голямо уважение. Но той беше примитивна форма на живот. Той се чешеше, оригваше, сумтеше. Съсредоточаваше се върху храната, когато бе гладен, върху бирата - когато искаше да пие. А когато искаше секс, се съсредоточаваше върху нея.

Тя се опита да го наблюдава крадешком. Той грабна една бира. Луси очакваше да я отвори със зъби, но той изнамери отнякъде отварачка. Дънките му стояха много по-добре от нейните. Ако не беше толкова груб, глупав и заплашителен, щеше да бъде доста привлекателен и секси. Какъв ли щеше да бъде сексът с мъж като него? Без финес. Без любезности или уважение. Без да се притеснява дали е толкова добра в леглото, колкото нейните предшественички - тексаските кралици на красотата.

Луси почти бе забравила какво е секс. Преди три месеца бе казала на Тед, че не желае двамата да спят заедно преди първата им брачна нощ, за да бъде тя нещо специално. Тед бе отвърнал, че ще се примири да не спят заедно - стига това да не попречи на сексуалния им живот. Но накрая бе изпълнил молбата й, при това без големи оплаквания. Сега тя се питаше дали го е отблъснала от сантименталност, или защото подсъзнанието й е изпращало послание.

Луси извади нещата си от торбата. Панда изрита ботушите, пльосна се с бирата върху своето легло и взе дистанционното.

- Надявам се да има порноканал.

Тя рязко вдигна глава.

- Разкажи ми за пребиваването си в затвора.

- Защо?

- Защото... ми е интересно - избъбри тя. - Преди бях социален работник.

- Излежах си присъдата - рече той. - И смятам, че няма смисъл да се гледа назад.

Със сигурност той лъжеше.

- Пребиваването в затвора... попречи ли на кариерата ти?

- Не особено, както и сама си забелязала. - Той превключваше каналите. За щастие, в мотела нямаше порноканал - кръстът върху стената може би обясняваше защо - и Панда реши да погледа НАСКАР3.

Тя през целия ден си мечтаеше за душ, но мисълта да се съблече гола зад ненадеждната врата на банята, докато той е от другата й страна, никак не бе привлекателна. Въпреки това грабна нещата си, отнесе ги в банята и завъртя паянтовата ключалка.

Луси никога не се бе радвала толкова на един душ, независимо от притеснението да споделя една стая с него. Насапуниса косата си с шампоан и изми зъбите си, отдавайки се на удоволствието отново да се почувства чиста. Тъй като не се бе сетила да купи пижама, облече новите тениска и шорти, които й стояха много по-добре от дрехите, които той й бе купил. Когато излезе от банята, Панда пъхна нещо в джоба си.

- Телевизията тук е скапана. - Той превключи на някакво шоу, в което се блъскаха камиони чудовища с огромни гуми.

Сигурна съм, че живот без порнография е тежко изпитание за мъж с твоя огромен интелект.

- Съжалявам - рече тя на глас.

Той се почеса по гърдите и кимна.

Панда беше точно от този тип мъже, по които би си паднала биологичната й майка. Санди пиеше твърде много, спеше с когото й попадне и накрая умря само няколко години по-възрастна, отколкото бе Луси в момента. Двете имаха много общи черти - едни и същи кафяви очи със зелени точици и фини черти, а сега и една и съща безотговорност.

Трябваше да си докаже, че това не беше напълно вярно.

- Може ли да ми услужиш с телефона си?

Без да откъсва поглед от ралито с камионите, той се изви на една страна и измъкна телефона от същия джоб, в който бе видяла да го пъха преди малко.

-Говори ли с някого? - попита тя, когато взе апарата.

Погледът му остана прикован в екрана.

-Какво те засяга?

-Просто се чудех.

-С Тед.

-Говорил си с Тед?

Той най-после извърна глава към нея.

- Реших, че нещастният кучи син заслужава да знае, че още си жива. - Отново насочи вниманието си към камионите. - Съжалявам, но имам лоша новина за теб: той не каза нито дума, че иска да се върнеш.

Както обикновено, при мисълта за Тед стомахът й предателски се сви на топка, но ако започнеше да мисли какво преживява бившият й годеник, нямаше да може да живее нормално. Не че в момента животът й можеше да се нарече нормален. В този миг я осени друга мисъл. Ами ако Панда лъже? Ако вместо на Тед се е обадил на таблоидите? Нейната история можеше да му донесе много повече пари, отколкото изкарваше за година. Или дори за години.

Ръцете я сърбяха да провери изходящите обаждания, но не можеше да го направи в негово присъствие. Когато Панда отиде в банята, ще ги прегледа. А междувременно трябваше да се обади на Мег и да й каже, че е жива и здрава. Но когато се отправи с телефона към вратата, Панда изръмжа:

- Остани тук. Освен ако не ти пука за онези типове, които видях да се навъртат на паркинга.

- В почтените хотели няма такива проблеми - не се сдържа да изтъкне Луси.

- Не съм попадал в такива.

Набра номера на Мег и заговори припряно: „Аз съм добре“. „Не съм сигурна какво ще правя.“ „По-добре да не говорим за това.“ „Предай на родителите ми.“ И накрая: „Трябва да вървя“.

През годините двете с Мег си споделяха безброй неща, но сега не можеше да си бъбри надълго и широко с нея. За щастие, Мег явно беше заета и не настоя за повече подробности.

Когато приключи разговора, още нямаше девет. Нямаше какво да чете. Нямаше какво да прави. След завръщането си от медения месец възнамеряваше да започне работа над книгата за живота на Нийли - писателски проект под ръководството на баща й. Ала сега не би могла да се съсредоточи над нещо подобно и определено нямаше сили да мисли за лобистката работа, която смяташе да възобнови през есента.

Луси се отмести в далечния край на свободното легло и подпря възглавниците на разнебитената табла. Шоуто с камионите най-после бе свършило. Тя подскочи, когато изскърцаха пружините на съседното легло. Панда грабна някои от нещата си и се скри в банята. Тя стана, за да потърси телефона му, ала не го откри. Сигурно бе останал в джоба му.

Чу се шум на течаща вода. Луси не бе забелязала той да купува пижама. На Вайпър, печената рокерка, в която искаше да се превъплъти, нямаше да й трепне окото заради подобни дреболии, но мисълта за голия Панда изнервяше Луси.

Сънят бе спасение от принудителния затвор. Тя оправи завивките и пъхна глава между две възглавници. Докато си заповядваше да заспи, чу да се отваря вратата на банята. Отново си помисли колко много Санди щеше да хареса Панда. Той беше мургав, мрачен и тъп. Мъже като Панда обясняваха защо майка й се бе сдобила с две дъщери от различни бащи.

Смътните спомени за донора на сперма на Луси включваха определени думи като „надрусано колежанче“. Кретенът, бащата на Трейси, бе загинал в същата катастрофа, убила и Санди.

Една ръка я стисна за рамото. Тя подскочи и възглавницата падна от главата й.

- Какво?

Той се бе надвесил над нея, по него нямаше нищо, освен капки вода и чисти дънки. Сърцето й запрепуска. Голите му мускулести гърди бяха твърди като скала... прекалено твърди. Той не си бе дал труда да закопчае дънките и те едва се държаха на таза му. Тя видя плосък корем, тясна ивица от тъмни косъмчета и впечатляваща издутина.

Той разтри с палец рамото й.

- И така... Искаш ли да го направиш, или какво?

Луси отскочи назад.

-Не.

- Държиш се, сякаш го искаш.

- Не искам!

Той прокара длан над гърдите й и погледна към телевизора.

- И по-добре, предполагам.

Една налудничава част от нея искаше да попита: „Защо да е по-добре?“. Но Луси само стисна зъби.

Панда отново насочи вниманието си към нея.

-На мен ми харесва грубият секс, но ти май не си падаш по него. - Щипна я по бедрото с палец и показалец. - Сигурна ли си, че не искаш да размислиш?

Тя отдръпна крака си и разтри ощипаното място.

- Напълно.

- Откъде знаеш, че няма да ти хареса?

Той все още бе надвесен над нея и сърцето й учестено туптеше. Девет години под закрилата на Тайните служби я бяха научили да приема безопасността си за даденост, но в момента пред мотелската врата не дежуреше приятелски настроен агент. Луси беше съвсем сама.

- Просто го знам и точка.

Тънките му устни се извиха.

- Ти прецакваш почивката ми. Загряваш, нали?

- Аз ти плащам.

- Да бе, обаче реших, че не ми плащаш достатъчно. От самото начало бях откровен с теб. Казах ти, че искам да правя секс. - Той се протегна към чаршафа, усукан около тялото й.

Луси се вкопчи в него.

- Веднага престани! Махай се!

Нещо обезпокоително проблесна в очите му.

- Ще ти хареса. Ще направя така, че да ти хареса.

Прозвуча като реплика от долнопробен филм, но Панда я гледаше така, сякаш сам го бе измислил. Не можеше да повярва, че това се случва. Притисна се към таблата, едновременно изплашена и бясна.

-Ти няма да ме докоснеш и знаеш ли защо? Защото, ако го направиш, цялата правосъдна система на Съединените щати ще се стовари отгоре ти с пълна сила.

-Твоята дума срещу моята. - Той присви устни.

-Именно. Бивш затворник срещу дъщерята на президента. Давай отгатни какъв ще е резултатът.

Най-после бе пробила през дебелата му кратуна до мозъка. Човекоподобното изръмжа злобно, метна й свиреп поглед и се оттегли в пещерата си.

Луси остана притисната до таблата, кръвта препускаше във вените й. Притискаше чаршафа към гърдите си, сякаш можеше да я защити, ако той размисли.

Всичко бе свършило. Той бе направил избора вместо нея. След всичко това повече не можеше нито ден да остане с него. Първата й работа утре сутринта щеше да бъде да се обади на семейството си, да намери най-близкото летище и да отлети у дома. Това бе безславният край на приключението й като рокерката Вайпър.

Да отлети у дома - заради какво? За да се изправи пред разочарованите лица на близките си? За да се върне към работата, която бе започнала да ненавижда?

Тя подпъхна чаршафа под себе си, твърде крехка броня. Защо на негово място не беше някой безобиден скитник, който щеше да я качи на мотора си, без да й създава каквито и да било проблеми? Младата жена отново притисна глава между двете възглавници, трепереща от страх и негодувание. През тънката пролука го наблюдаваше как прекосява тясното пространство, разделящо леглата им. Стените бяха тънки. Луси се боеше да затвори очи. Ако той направи някакво движение, щеше да се разкрещи. Все някой щеше да я чуе в този долнопробен мотел.

Панда лежеше по гръб със скръстени глезени, отпуснал дистанционното върху гърдите. Разпилените му коси приличаха на черно мастило, разлято върху възглавницата, подпряна зад главата му. Той бе превключил от канала с шоуто с камионите на някакво предаване за костури и изглеждаше напълно спокоен. Изобщо не приличаше на изнасилвач.

Абсолютно спокоен...

Може би беше някакъв трик на светлината, проблясваща от телевизора, но Луси бе готова да се закълне, че зърна лека усмивка на задоволство, пробягнала в ъгълчетата на тънките му устни.

Тя присви очи. Леко размести възглавниците. Не беше плод на въображението й. Видът му беше самодоволен, а не зловещ.

Приличаше на мъж, открил идеалния начин да се отърве от нежелана напаст и да забогатее с хиляда долара.

На следващата сутрин Луси се облече в банята и не му проговори, докато не им сервираха закуската в трапезарията, завряна между сервиз с бензиностанция и благотворителен магазин. Някои от клиентите бяха жени, но повечето бяха мъже с най-различни кепета - от тези, които носеха шофьорите на камиони, до шапки, предпочитани от спортистите. Те подозрително разглеждаха Панда, но никой не обърна внимание мито на нея, нито на фалшивия й корем.

Той сръбна шумно от чашата с кафе, после заби зъби в палачинката и задъвка, без да си дава труд да затвори уста. Забеляза, че тя се взира в него, и се намръщи. Убедеността й, че снощи с искал нарочно да я изплаши, малко се поразклати. Напоследък ме можеше напълно да се довери на инстинктите си.

Тя го изгледа внимателно, сетне прикова поглед в очите му.

- Е, много жени ли си изнасилил?

Видя го. Гневна искра, тутакси потушена от полуспуснатите клепачи и шумното сръбване.

- Зависи какво наричаш изнасилване.

- Щеше да знаеш, ако си го правил. - Луси се гмурна в дълбокото. - Трябва да призная, че снощната вечер беше изключително интересна.

Веждите му се сключиха.

- Интересна! Ти мислиш, че е била интересна?

Не, тогава не мислеше. Но сега? Определено.

- Може би ако беше малко по-добър актьор, щеше да успееш да ме заблудиш.

Той се наежи, добивайки буреносен вид.

- Нямам понятие за какво говориш.

Тя подмина без внимание поредното му изпълнение.

- Очевидно е, че искаш да се отървеш от мен, но това ли бе най-доброто, което можа да измислиш? - Злодейските му устни се свиха на тънка черта и изражението му стана толкова заплашително, че тя трябваше да призове цялата си смелост, за да подпре лакти на масата и да срещне погледа му. - Никъде няма да отида, Панда. Няма да се отървеш от мен. - Едно малко дяволче я подбъзикна и тя посочи към ъгълчето на устата си. -Тук имаш малко храна.

- Все ми е тая.

- Сигурен ли си? На такъв придирчив гастроном като теб?

- Ако не ти харесва, знаеш какво да направиш.

- Да. Да отлетя у дома и да ти изпратя чек за хиляда долара плюс разходите.

- Дяволски си права, плюс разходите. - Той избърса уста със салфетката, по-скоро машинален жест, отколкото знак на капитулация.

Луси обви пръсти около своята чаша. Панда можеше по всяко време да я изхвърли на пътя и да изчезне, но той искаше парите, затова не го бе направил. А сега бе намислил да я изплаши и да прибере печалбата. Толкова по-зле за него.

Тя остави чашата на масата. През цялото това време Луси бе предполагала, че той командва парада, но е било точно обратното.

- Ти си голямо и лошо момче, Панда. Вече го разбрах. И сега, след като съм наясно, можеш да прекратиш представлението.

- Нямам понятие за какво говориш.

- Всички тези похотливи погледи. Приказките, че „искаш да правиш секс“.

Той отмести чинията си, оставяйки палачинките недоизядени, и я изгледа отвратено.

- Ето как аз виждам нещата. Богатото момиченце иска да внесе вълнение в живота си, размотавайки се с тип като мен. Греша ли?

Луси си напомни кой командва парада.

- Е, преживяването определено ме накара да си припомня колко е важно да имаш добри маниери на масата. - Тя го удостои със същия суров поглед, с който гледаше сестрите и брат си, когато извършеха някоя пакост. - Кажи ми къде отиваме?

- Аз отивам на езерото Кадо. А ти, ако знаеш кое е добро за теб, ще се отправиш към летището.

- Извинете. - Около шейсетгодишна жена, в костюм от сако и панталон в прасковен цвят, се бе приближила към сепарето им. Жената посочи към съседната маса, зад която седеше пълничък мъж с двойна брадичка и мустаци като на морж, преструвайки се, че гледа в друга посока. - Съпругът ми Конрад ми каза да не си пъхам носа в чужди работи, но аз не можах да не забележа... - Жената се втренчи в Луси. - Някой казвал ли ви е колко много приличате на президентската дъщеря? Онази Луси.

- Постоянно й го казват - обади се Панда. Той погледна през масата към Луси и й заговори на отличен испански: Ella es otra persona quepiensa que re pareces a Lucy Jorik.4 После се обърна към жената. - Тя не говори много добре на английски.

- Удивително - продължи непознатата. - Сега, когато съм по-близо, виждам, че тя е доста по-млада. Надявам се, че като порасне, няма да стане като нея.

Панда кимна.

-Поредната разглезена богаташка, която си мисли, че целият свят й е длъжен.

Нa Луси никак не й се нравеше всичко това, но дамата в прасковения костюм бе набрала скорост.

Преди се възхищавах на начина, по който президент Джорик с възпитала децата си, но явно с тази Луси нещо не се е получило. Да избяга от онзи сладур Бодин. Не пропускам шоуто на майка му по телевизията. А Конрад е запален почитател на Голфа. Следи всички турнири, в които играе Далас Бодин.

-Предполагам, че някои жени не могат да оценят късмета си - присъедини се Панда охотно.

-Между нас да остане, Конрад също. - Тя се усмихна на Луси. - Е, пожелавам ви приятен ден. Извинете, че ви обезпокоих.

- Няма нищо - отвърна Панда, вежлив като пастор от малък град. Но в мига, в който жената се отдалечи, той смачка салфетката. - Да се махаме по-скоро от тук, преди да цъфне целият ти фен клуб. Само тези простотии ми липсват.

- Зъби се колкото искаш - заяви Луси. - Ти ме покани на това вълнуващо пътуване и аз нямам намерение да се отказвам.

Той хвърли няколко банкноти на масата, доста по-гневно, отколкото бе нужно.

- Твоя воля. После се сърди на себе си.

4.

Малката къща под наем бе сгушена на брега на един от уединените водни ръкави на езерото Кадо. Два стари климатика стърчаха от избелялата дървена ламперия с цвят на горчица. Пред стъпалата на входа имаше площадка с изкуствен торф. Предишната нощ бяха прекарали в един мотел край тексаското градче Накъдочис и през цялата вечер Панда умишлено я пренебрегваше. Рано тази сутрин се отправиха на североизток към езерото, разположено на границата между Тексас и Луизиана и според рекламната брошура, която тя взе от бензиностанцията, където спряха да заредят, беше най-голямото сладководно езеро на юг - и определено най-призрачното, с първобитните си мочурища сред застояли кафеникави води.

Къщата бе стара, но чиста, с малка всекидневна, две още по-малки спални и старомодна кухня. Луси избра стаята с две легла. Тапетите на оранжево каре се бяха разлепили по краищата и не си отиваха с евтината покривка на цветни мотиви в пурпурно и зелено, но тя бе твърде благодарна на стената, разделяща леглото й от Панда, за да обръща внимание на подобни дреболии.

Преоблече се в шортите и се запъти към кухнята. Тя беше обзаведена с метални шкафове, с издраскани и протрити плотове, а подът бе покрит със сив линолеум. От прозореца над мивката се откриваше гледка към залива, а близката врата водеше към малка дървена веранда, където имаше пластмасова маса, два разкривени градински платнени стола, грил на газ и някакви рибарски такъми.

Тя завари Панда да се взира в ниските палми, растящи покрай брега на езерото. Краката му бяха подпрени на перилото и в ръката си държеше кутия с кока-кола. Поне не се бе заредил с обичайния стек с шест бири. Той не й обърна никакво внимание, докато тя проверяваше грила и оглеждаше въдицата. Мълчанието му я изнервяше.

- Тук е горещо - отбеляза Луси накрая.

Той отпи от колата, без да си дава труд да й отговоря. Младата жена отвърна поглед от противната тениска, която през целия ден се правеше, че не забелязва. Представата на Панда за мъжка елегантност не се простираше по-далеч от душ и чифт чисти дънки. Прободе я нежелан копнеж по Тед, милия, чувствителен, спокоен и сговорчив жених, когото най-безобразно бе предала.

- Не би било зле да има един плажен чадър - подхвърли тя.

Единственият му отговор бе мълчание.

Луси зърна в далечината туристическо корабче, мержелеещо сред блатните кипариси, обрасли с испански мъх.

- Ако бях рокер, щях да си измисля по-хубаво име от Панда.

Вайпър.

Той смачка в юмрук кутията от кола, слезе от верандата и се отправи към задния двор, като пътьом хвърли кутията в черното пластмасово кошче. Докато се отдалечаваше към езерото, Луси се отпусна на овакантения от него шезлонг. Тед беше прекрасен събеседник и най-добрият слушател, когото познаваше. Той се държеше така, сякаш бе очарован от всичко, което тя казваше. Разбира се, той се държеше така с всички, дори с откачалките, но все пак... Никога не го бе виждала да проявява нетърпение или да избухва - никога не бе чула една груба дума от него. Той беше добър, търпелив, грижовен, разбиращ и въпреки това тя го бе изоставила. Какво говореше това за нея?

Тя придърпа с крак втория стол. С всяка изминала минута се чувстваше все по-тъжна и потисната. Панда бе стигнал до малкия кей. На брега лежеше преобърнато кану, орли рибари браздяха водата. Той не и бе казал за колко време е наел къщата, само й даде да разбере, че тя може да си тръгне по всяко време и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но наистина ли Той искаше точно това? Луси все повече се убеждаваше, че той е по-умен, отколкото си дава вид, и тя не можеше да се отърси от натрапливия страх, че захранва с информация жълтата преса. Ами ако се е досетил, че продавайки историята й, може да спечели много повече от хиляда долара?

Тя се спусна по стъпалата и продължи към брега, където той стоеше до кануто. Зарови петата на маратонката си в прахта. Той дори не я погледна. Луси съжаляваше, че не си бе избрала за спътник някой, който не си падаше по тягостното мълчание и нe лепеше по мотоциклета си отвратителни стикери. Но тя съжаляваше за много неща. Че не бе избрала по-недостоен жених, когото да зареже пред олтара, някой, който е направил нещо -каквото и да е - за да заслужи този позор. Но Тед не беше сторил нищо и една грозна част от нея го мразеше, задето е толкова по-добър от нея.

Не можеше повече нито миг да мисли за това.

-Аз обичам да ловя риба - изтърси тя. - Хвърлям обратно рибата. С изключение на онзи път, когато участвах в една от програмите на образователната организация „Аутуорд Боунд“. Тогава оставих рибата, защото...

-Не ме интересува. - Той се изправи и я изгледа продължително, този път без да я разсъблича с очи; бе спрял да прави това, но я гледаше така, сякаш виждаше на рентген всяка част от нея, дори части, за които самата тя не подозираше, че същест-вуват. - Обади се на Тед и му кажи, че съжаляваш. Обади се на родителите си. Минаха три дни. Изживя приключението си. Време е богатото момиченце да се прибере у дома.

- Вече се наслушах на приказки за богати момиченца.

- Казвам това, което мисля.

- По-скоро това, което ти се иска да мислиш.

Той задържа изпитателния си поглед върху нея толкова дълго, че й стана неудобно, после кимна към кануто.

- Помогни ми да го спуснем във водата.

Те преобърнаха кануто и го плъзнаха в езерото. Без да чака покана, Луси грабна едно от веслата и седна в лодката. Тя се надяваше, че той ще се махне, но Панда взе другото весло и се качи в кануто, при това с такава грациозност, че то почти не се разклати.

През следващия час те се плъзгаха по водата, стараейки се да избягват водните хиацинти, с които бяха затлачени блатистите участъци. Докато плаваха от едно уединено заливче към друго под сянката на причудливите кипариси, обвити с испански мъх, двамата почти не разговаряха. Луси крадешком го наблюдаваше. Когато гребеше, мускулите му се напрягаха и изпъваха бялата тениска, така че черните букви на надписа върху гърдите му още повече изпъкваха. Тази тениска не беше сред последните му покупки и навярно е била в една от чантите на мотоциклета, когато Панда е потеглил от Уайнет. По-добре да си бе останала там.

- Онези стикери върху мотоциклета са достатъчно отвратителни - заяви Луси, - но поне отдалеч не се виждат.

Той гледаше към алигатора, който се припичаше на слънцето на отдалечения бряг.

- Обясних ти за онези стикери.

Тя се размърда на седалката, сетне отпусна веслото върху коленете си, оставяйки го той да гребе.

- Ти ми каза, че ги е залепил предишният собственик. Тогава защо не ми позволи да ги махна?

Панда премести веслото от другата страна на лодката.

- Защото ми харесват.

Луси се вторачи намръщено в надписа върху тениската: САМО ПЪРВИЯТ ПЪТ ИЗГЛЕЖДА ИЗВРАТЕНО.

- Подарък ми е - уточни той.

- От Сатаната?

Нещо подобно на усмивка се мярна върху лицето му и изчезна.

- Ако не ти харесва, знаеш какво да направиш. - Той отблъсна поредното валмо от водни хиацинти.

- Ами ако някое дете види тениската?

- Да виждаш деца наоколо? - Панда се намести на седалката. - Караш ме да съжалявам, че изгубих любимата ми тениска.

Тя извърна поглед към носа на лодката.

- Дори не искам да чувам.

- Гласеше: „Изцяло съм за еднополовите бракове, стига и двете кучки да са готини“.

Луси кипна и се извъртя толкова рязко, че кануто се заклати.

- Политическата коректност очевидно е нещо чуждо за теб, но не и за мен. Наречи ме старомодна, но аз мисля, че наистина е важно да се уважава достойнството на всеки човек.

Спътникът й извади веслото от мътната вода.

- По дяволите, жалко, че не взех онази, която купих преди две седмици.

- Огромна загуба, предполагам.

- Искаш ли да знаеш какво пишеше на нея?

-Не.

- Пишеше... - Той се наведе към нея и заговори с бавен шепот, който се понесе над водата. - „Ако те бях застрелял, когато исках, вече да съм те излежал“.

Дотук със задушевните разговори.

Когато се върнаха в къщата, Луси си направи сандвич с продуктите, които бяха купили, взе стара книжка с меки корици, явно забравена от някого, и се затвори в спалнята. Самотата я обгърна като тежко палто. Дали Тед бе предприел нещо, за да я открие? Очевидно не, имайки предвид факта, че не се бе опитал да я спре, когато побягна от църквата. Ами родителите и? Беше се обадила два пъти на Мег от телефона на Панда, така че за Тайните служби нямаше да е трудно да открият местонахождението и.

Ами ако Мат и Нийли вече я бяха отписали? Каза си, че не биха могли да го сторят.

Освен ако не бяха толкова отвратени от нея, че не желаеха да я виждат за известно време.

Не би могла да ги вини.

Нещоо странно се случи през следващите няколко дни. Маниерите на Панда претърпяха значително подобрение. Отначало Луси не забеляза отсъствието на всички онези оригвания, мляскания, шумни сърбания и почесвания. Но когато го видя сръчно да реже парче месо от костта и внимателно да преглъща първата хапка, преди да я помоли за черния пипер, тя се стъписа. Къде се бе дянало дъвченето с отворена уста и използването на опакото на ръката вместо салфетка? Колкото до намеците за сексуално насилие... Той почти не забелязваше, че е жена.

Двамата отидоха в град Маршъл, за да купят храна и други продукти от местната бакалия. Със слънчевите очила, които си купи, шапката, нахлупена ниско над очите, и фалшивия корем, който бе започнала да ненавижда, а и в компанията на Панда, никой не й обръщаше внимание.

Той се занимаваше с мотоциклета - човъркаше нещо по мотора, затягаше и разглобяваше разни части. Гол до кръста, със синя бандана на главата, Панда смазваше и лъскаше, проверяваше нивото на маслото, сменяше спирачните накладки. Слагаше радиото на перваза и обикновено слушаше хип-хоп, освен един път, когато тя влезе вътре и през отворения прозорец чу ария от „Вълшебната флейта“. Когато му го спомена, той я обвини, че му била пипала радиото, и й нареди да смени проклетата станция. От време на време го заварваше да говори с някого по мобилния си телефон, но така и не й се удаде възможност да провери списъка с обажданията му.

През нощта младата жена се заключваше спалнята си, докато той оставаше във всекидневната - понякога гледаше бейзболен мач по телевизора, но по-често седеше на верандата, загледан в тъмните води на езерото. Вцепенението, сковаващо душата й през първите дни, почти бе изчезнало и Луси се улови, че го наблюдава.

Панда вдъхна с пълни гърди мускусното ухание, носещо се откъм езерото. Разполагаше с прекалено време за мислене - твърде много спомени се тълпяха в главата му - и с всеки изминал ден негодуванието все по-надълбоко разяждаше душата му.

Не очакваше тя да издържи повече от няколко часа, а ето че все още бе тук, седем дни след като я бе качил на мотоциклета. Защо тази жена не постъпваше така, както се очакваше от нея? Да се върне в Уайнет или да изприпка у дома във Вирджиния. Беше му все едно къде ще отиде, стига да не е тук.

Не можеше да я разбере. Тя бе разгадала противната сценка с фалшивото изнасилване, която бе разиграл по време на и гората им нощ заедно, и се държеше така, сякаш не чуваше и половината от оскърбленията по свой адрес. Беше толкова овладяна, толкова дисциплинирана. Това, което бе направила и деня на сватбата си, беше съвършено нетипично за нея. При все това... Зад добрите й маниери той улавяше проблясъци на нещо много по-сложно. Тя беше умна, вбесяващо проницателна и твърдоглава като муле. Сенките от миналото не я съпътстваха неотклонно, както него. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че тя никога не се е събуждала с викове. А когато е била все още дете...

А когато е била все още дете, бе постигнала това, което той по бе успял.

Петстотин долара. Толкова бе струвал по-малкият му брат.

Разнесе се крясък на блатна птица и до него сякаш долетя гласът на осемгодишния му брат, докато двамата вървяха по разнебитения тротоар към поредния приемен дом. Настоящата социална работничка се изкачваше по скърцащите стъпала на нерандата пред тях.

- Ами ако отново се напишкам в леглото? - прошепна Кьртис. - Нали затова ни изритаха последния път?

Панда прикри страха си зад прекалената самоувереност пи петнайсетгодишен хлапак.

- Не се тревожи за това, маймунке. - Той ръгна приятелски Къртис в слабичкото му рамо. - Аз ще се събудя посред нощ и ще те заведа в тоалетната.

Ами ако не събуди, както стана миналата седмица? Беше си обещал, че няма да заспива, докато не заведе Къртис да се изпишка, но бе задрямал и на следващия ден старата госпожа Гилбърт казала на социалните да потърсят друг дом за Къртис.

Панда нямаше да позволи нещо да го раздели с по-малкия му брат и заяви на социалната работничка, че ще избяга, ако не са заедно с Къртис. Тя навярно му бе повярвала, защото им намери нов дом. Но го предупреди, че няма повече семейства, желаещи да вземат и двамата.

- Страх ме е - прошепна Къртис, когато стигнаха до верандата. - Теб страх ли те е?

- Мен никога не ме е страх - излъга той. - Няма от какво да се боим.

Но бе сгрешил.

Панда впери поглед в тъмната вода. Луси е била на четиринайсет, когато майка й е умряла. Ако двамата с Къртис бяха срещнали Мат и Нийли Джорик, сега брат му щеше да е жив. Луси бе успяла да направи това, в което той се бе провалил - да опази живота на сестра си - и сега Къртис лежеше в гроба, докато сестрата, която Луси бе защитила, се подготвяше да постъпи в колеж.

Когато е бил само на десет, Къртис се бе забъркал с някаква банда, което Панда можеше да предотврати, ако не беше в трудововъзпитателно училище. Оттам го пуснаха колкото да отиде на погребението на брат си.

Примигна мъчително. Спомените за Къртис само отключиха и други спомени. Щеше да му е по-лесно да не мисли, ако имаше музика, с която да ги заглуши, но не можеше да слуша драматични произведения като „Отело“ и „Борис Годунов“ или други опери, докато Луси е наоколо. Или който и да било друг.

Искаше му се тя да дойде и да поговори с него. Искаше тя да е наблизо; искаше да е надалеч. Искаше тя да си тръгне, да остане, да си свали дрехите... Не можеше да се избави от това желание. Да е по цял ден с нея, би било изпитание за всеки мъж, особено за толкова сладострастно копеле като него.

Потри горната част на носа си. Извади мобилния от джоба и заобиколи къщата, откъдето тя нямаше да може да го чуе.

Панда продължаваше да настоява да бягат сутрин и въпреки че тя постоянно изоставаше, той се стараеше да не се откъсва по-напред.

- Само за миг да те изпусна от поглед и ти започваш да се тътриш - промърмори той.

Вярно беше. Тя обичаше да се разхожда, за да поддържа формата си, и членуваше в спортен клуб, който посещаваше сравнително често, но не беше запалена по бягането.

- И кога се назначи за мой личен треньор?

Той я наказа, като увеличи темпото. Но накрая все пак се смили и затича по-бавно.

Убеждението й, че Панда не е пълен неандерталец, както той искаше да я накара да повярва, нарастваше едновременно с любопитството й към него и Луси реши да се впусне в разузнавателна експедиция.

- Говорил ли си с гаджето си, откакто си заминал от там, където си бил?

Изсумтяване.

- И между другото, къде е това?

- На север.

- В Колорадо? В Ноум?

- Нужно ли е да говориш?

- Женен? Разведен?

- Внимавай с онази дупка. Ако си счупиш крака, сама ще се оправяш.

Тя пое малко въздух в изгарящите си дробове.

- Ти знаеш доста подробности от живота ми. Справедливо е да зная и аз нещо за теб.

Той отново хукна напред. За разлика от нея, не се задъхваше.

- Никога не съм бил женен и това е всичко, което ще ти кажа.

- Срещаш ли се с някого?

Той я стрелна с поглед през рамо - леко съжалително.

- А ти как мислиш?

- Че от цял отбор с дами, които се борят с алигатори с голи ръце, е трудно да избереш подходяща?

Тя чу някакъв звук - не бе сигурна дали е подхилкване, или предупреждение, че се е наслушал на глупави въпроси - но в крайна сметка научи единствено, че е сам, а нищо чудно да лъжеше за това.

- Много странно - не се предаваше Луси. - Откакто дойдохме тук, маниерите ти значително се подобриха. Сигурно се дължи на блатния въздух.

Той прекоси платното и продължи да тича от другата страна на пътя.

- Въпросът е следният - подхвана тя. - Защо беше нужно да си правиш труда с всичкото онова плюене и чесане, след като, и трябва да призная, че това ме удиви, явно не ти се получава естествено?

Луси очакваше той да подмине въпроса, но се излъга.

- И какво от това? Просто се отегчих, когато разбрах, че си прекалено голяма откачалка, за да те изплаша и накарам да постъпиш така, както е редно.

Никой досега не я бе наричал откачалка, но тъй като обидата идваше от него, не я взе присърце.

- Надявал си се, че когато видя контраста между теб и Тед, ще осъзная от какво съм се отказала и ще се върна в Уайнет.

- Нещо такова. Тед е добро момче и очевидно те обича. Опитвах се да му направя услуга. Спрях, когато осъзнах, че най-голямата услуга, която мога да му направя, е да ти попреча да се върнеш при него.

Думите му бяха толкова близо до истината, че я заболя, и двамата довършиха бягането в мълчание.

Когато се върнаха в къщата, той изхлузи през глава мократа от пот тениска, грабна маркуча и се обля с вода. Косата му полепна по врата на мокри черни кичури; слънчевите лъчи обляха лицето му, когато вдигна глава към небето.

Накрая Панда остави маркуча и избърса с длан водата от гърдите си. Мургавата му кожа, късият прав нос, леко разширен в края, и големите мокри юмруци смущаващо контрастираха със съвършената мъжка красота на Тед. Панда може и да не беше такъв грубиян, за какъвто се представяше, но въпреки това не се вписваше в нейния свят.

Тя осъзна, че го зяпа втренчено, и побърза да отвърне глава. Женското й тяло съвсем явно бе привлечено от това, което виждаха очите й. За щастие, женският й мозък не беше толкова глупав.

Дните се нижеха един след друг, измина седмица, откакто бяха дошли на езерото. Луси плуваше, четеше или печеше хляб - една от малкото храни, които обичаше. Не направи само едно - не се обади на Тед, нито на семейството си.

Всяка сутрин, след бягането, Панда се появяваше в кухнята с мокра от душа коса, с временно пригладени къдрици, макар тя да знаеше, че те много скоро отново ще щръкнат.

Той взе от масата първото, но далеч не и последното, както тя подозираше, от топлите овесени хлебчета, които току-що бе извадила от фурната, разчупи го акуратно надве и намаза всяка половина с една лъжица портокалов мармалад.

- Тед знаеше ли за лекарските ти умения, когато ти позволи да го зарежеш? - попита Панда, след като преглътна втората хапка.

Апетитът й изведнъж изчезна и тя остави върху чинията своето хлебче.

- Тед не яде много въглехидрати. - Не беше вярно, но тя в никъв случай нямаше да признае, че така и не бе намерила време да изпече хляб за годеника си.

Луси се бе научила да готви, когато вече бе пораснала, под фулиеобразните лампи от неръждаема стомана, които висяха в кухнята на Белия дом. Там тя се спасяваше, когато караниците ни сестрите и брат й започваха да й късат нервите. Беше се учила от най-добрите готвачи в страната и сега Панда, вместо Тед, се възползваше от готварските й умения.

Той завинти капака на бурканчето с мармалад.

- Тед е от тези мъже, които са се родили под щастлива звезда. Ум, пари, изисканост. - Бутна бурканчето на полицата в хладилника и затръшна вратата. - Дори целият останал свят да потъва, Тед Бодин ще плава с развети платна.

- Да, но миналия уикенд той потъна доста надълбоко - изтъкна Луси.

- Вече го е преживял.

Тя се помоли наум това да е истина.

Близо до къщата езерото Кадо беше плитко, с блатисто дъно, затова тя не плуваше там, но когато бяха по-навътре в езерото, скачаше във водата от малката лодка, която вървеше заедно с къщата. Панда никога не влизаше във водата с нея и осем дни след пристигането им - единайсет след като бе избягала от църквата - тя го попита за това, докато плуваше край малката лодка.

- Странно, че такъв корав тип като теб се бои да се потопи във водата.

- Не мога да плувам - отвърна той и подпря босите си крака върху напукания борд на лодката. - Никога не съм се учил.

Тя бе видяла колко много обича да плава с лодката и думите му й се сториха странни. И защо никога не сваляше дънките си? Луси се обърна по гръб и опита нов подход.

- Не искаш да видя кльощавите ти крака. Страх те е, че ще ти се подигравам. - Сякаш някаква част от тялото му можеше да бъде по-малко мускулеста...

- Харесвам дънки - заяви той.

Тя пусна краката си и ги заразмахва във водата.

- Не разбирам. Тук е горещо като в сауна и ти тутакси сваляш тениската, тогава защо не носиш шорти?

- Имам белези. Стига толкова приказки.

Панда може би казваше истината, но Луси се съмняваше. Когато се облегна на кърмата, слънчевата светлина позлати смуглата му пиратска кожа, а полупритворените му очи я гледаха по-скоро апатично, отколкото заплашително. Заля я поредната от онези нежелани вълни... или нещо подобно. Искаше да мисли, че това е обикновено любопитство, но беше нещо повече. Неволна възбуда.

И какво? Бяха минали почти четири месеца откакто с Тед се бяха любили, а тя беше обикновено човешко същество. Какво лошо имаше, след като нямаше намерение да се поддава на греховните помисли? При все това искаше да го накаже, задето заради него мислеше за това, което не биваше.

- Колко странно, че нямаш татуировки. - Тя заплува кучешката към кърмата. - Никакви танцуващи голи жени по бицепсите, никакви цинични надписи по кокалчетата на пръстите. Нямаш дори от онези противни железни кръстове. Не се ли боиш, че ще те изритат от рокерския клуб?

Проблясващата светлина, отразена от водата, смекчаваше очертанията на острите му скули.

- Мразя иглите.

- Не плуваш. Мразиш иглите. Страх те е да си показваш краката. Май доста си сбъркан, а?

- Ти си последната личност, която може да упреква другите, че са сбъркани.

- Вярно е. Поднасям най-дълбоките си извинения. - Тя успя да издаде нещо, наподобяващо неговите презрителни изсумтявания.

- Кога смяташ да се обадиш на родителите си? - изтърси Панда ни в клин, ни в ръкав.

Тя се гмурна и остана под водата колкото можа по-дълго.

- Мег им е казала, че съм добре - обяви, когато изплува на повърхността, макар да знаеше, че не е същото, като да говори лично с тях.

Липсваха й заяжданията на Шарлот и Холи, мелодрамите на Трейси, обърканите преразкази на Андре за последния научнофантастичен роман, който е прочел. Мъчно й беше за Нийли и Мат, но мисълта да вдигне телефона и да им се обади я парализираше. Какво би могла да им каже?

Панда й помогна, не особено нежно, да се качи обратно в лодката. Евтиният и черен цял бански се бе набрал нагоре, но той сякаш не забеляза. Той запали извънбордовия двигател и те чаплаваха към кея. Докато изключваше мотора, тя взе джапанките, но преди да скочи от лодката, той изрече:

- Аз трябва да се връщам на работа. Утре заминаваме.

Луси знаеше, че това уединение не може да продължи дълго, но още не бе готова да продължи напред. Нямаше сили да гради планове за бъдещето. Беше парализирана, приклещена между съсредоточената организирана личност, каквото беше, и обърканата неуверена жена, в която се бе превърнала. Паниката, която винаги я дебнеше зад ъгъла, изригна в нея.

- Не съм готова.

- Това си е твой проблем. - Панда се зае да завързва лодката. - Пътьом ще те хвърля на летището „Шривпорт“.

- Няма нужда - преглътна Луси. - Аз оставам тук.

- И как ще изкарваш пари?

Вече трябваше да е решила този проблем, но така и не бе успяла. Макар че не желаеше да го признае, никак не й се нравеше идеята да остане сама в къщата без него. Удивително колко спокойно се чувстваше в компанията на този невероятно тайнствен непознат. Много по-спокойно, отколкото с Тед. С Панда нямаше нужда да се преструва на по-добра, отколкото беше.

Той излезе от лодката.

- Ето какво предлагам. Ако довечера се обадиш на родителите си, ще можеш още малко да попътуваш с мен.

Луси се покатери на пристана.

- Още колко дълго?

- Докато не ми писне от теб - измърмори той, приключил със завързването на лодката.

- Така може би няма да стигна и до следващия град.

- Това е най-доброто, което мога да ти предложа. Помисли си.

Луси почти се зарадва, че той я принуждаваше да направи това, което тя трябваше да стори още от самото начало, затова кимна.

Вечерта тя се опита колкото можа по-дълго да отложи телефонния разговор, суетейки се с различни домакински занимания, докато той не изгуби търпение.

- Обади им се.

- По-късно - смънка тя. - Първо трябва да си събера багажа.

- Страхливка - подсмихна се той презрително.

- А теб какво те е грижа? Това не те засяга.

- Разбира се, че ме засяга. Майка ти беше президент на тази страна. Това е мой патриотичен дълг.

Луси грабна телефона. Докато набираше номера, съжали, че нито веднъж не бе успяла да се добере до телефона му, докато той не я гледаше. Въпреки че излезе на верандата, той я виждаше през прозореца.

Сърцето й се разтуптя, когато чу познатия дрезгав глас на Мат. С усилие преглътна напиращите сълзи.

- Татко...

- Луси! Добре ли си?

- Горе-долу. - Гласът й пресекна. - Съжалявам. Знаеш, че за нищо на света не бих причинила болка на теб и на мама.

- И двамата го знаем. Луси, ние те обичаме. Нищо не може да промени това.

Думите му забиха ножа на вината още по-навътре в раната й. Те й бяха дали всичко, без да очакват нищо в замяна, а ето как тя им се бе отплатила. Преглътна сълзите.

- Аз също ви обичам.

- Трябва да седнем и да обсъдим случилото се. Да разберем защо си се притеснявала да говориш открито с нас за това. Искам да си дойдеш у дома.

- Зная. Как... как са децата?

- Холи ще спи при приятелка, а Шарлот се учи да свири на китара. Андре има гадже, а Трейси ти е много сърдита. Колкото до дядо ти... Можеш да си представиш как е приел случилото се. Предлагам да пийнеш нещо по-силно, преди да му се обадиш. Но първо трябва да поговориш с майка си. Може да си на трийсет и една, но все още си част от това семейство.

Той не би могъл да каже нещо, което да я накара да изпита по-голямо омерзение към себе си.

- Луси? - Беше Нийли. Баща й й бе предал телефона.

- Съжалявам - заяви младата жена припряно. - Наистина.