Съдбовно бягство

- Разбира се, че ще дойда. - Въпреки че температурата наближаваше трийсет градуса, той бе облечен в светлобежово спортно сако, бледосиня риза, с вратовръзка на сини и кафяви райета. Бри не беше сигурна кога точно бе захвърлил големия колежански пръстен и кичозната златна гривна. Тя никога не бе споменала нито за едното, нито за другото, независимо колко й се искаше, но украшенията бяха изчезнали. Освен това той ухаеше великолепно. На приятен крем за бръснене.

Майк кимна учтиво към Бри. Каквито нежни чувства да е изпитвал някога към нея, явно напълно се бяха изпарили. Koгато той се извърна, тя се втренчи изпитателно в него - нещо, което често правеше през изминалите две седмици. Не се чувстваше добре, задето го използваше. Като се държеше приятелски и се преструваше, че е забравила за миналото, единствено за да й помага, когато се нуждаеше от него, тя се превръщаше в най-противната лицемерка.

От вечерта, когато се бе появил в „Догс енд Молтс“ , Майк бе станал чест гост в малкия им дом. Оказа се, че не е толкова трудно да общува с него по време на вечерите. През по-голямата част от времето той разговаряше с Тоби. Държеше се любезно с нея, но това бе всичко. Повече нямаше извинения, нито споменаване на миналото. Той беше от мъжете, които казваха само веднъж каквото имаха да казват и повече не се повтаряха. Бри дори отиде на разходка заедно с него и Тоби на лодката, след като Луси настоя да наглежда лавката.

За нейна изненада, това се оказа най-хубавият й ден от цялото лято. Тримата се гмуркаха заедно в езерото. Майк беше отличен плувец, а Тоби обичаше да се качва на раменете му и заедно да порят водата. Тя наблюдаваше как се движат раменете на Майк, когато хвърляше Тоби във водата, и изпитваше странна възбуда - все едно беше пиленце в яйце, готово да се излюпи и да пробие първата пукнатина в черупката. По-късно същия ден, докато лодката се поклащаше на котвата и тримата омитаха вредната, но вкусна храна, Бри с труд сдържа сълзите си, когато Тоби й напомни да се намаже с още слънцезащитен крем.

Пастор Милър се изправи и поздрави енориашите. Бри и Тоби вече не се нуждаеха от специално представяне, но Майк беше новодошъл.

- Бог ни благослови, че днес те доведе при нас, Майк - каза пастор Милър. - Всички си спомняме колко много ни помогна да купим новия орган.

Вкупом богомолците произнесоха радостно „Амин“.

- Това е най-малкото, което можех да направя след всички ваши гощавки - отвърна непринудено Майк, без следа от неудобството, което изпитваше Бри при първото си посещение в църквата. - Най-добрата църковна храна на острова.

Всички дружески закимаха. Имаше ли поне един, който да не го харесва?

Пастор Сандърс стана и прочете приветствената молитва. Продуктите й се предлагаха в магазина му само от две седмици, но лосионите и медът се продаваха доста бързо и той бе поръчал още - малка поръчка, защото наближаваше Денят на труда, но все пак беше поръчка.

За неин лош късмет, днешната му проповед беше за прошката, което й напомни за Майк.

- Аз съм вярващ - бе казал той. - Вярвам в греха, вярвам в покаянието. Опитах се всячески да изкупя вината си, но това не промени нищо.

- И няма да промени - бе отвърнала тя.

Сега, седнала в това свято място, Бри вече не изпитваше толкова непоколебима увереност в правотата си.

Когато службата свърши, Тоби се залепи за Майк, който омайваше тълпата, както в епископалната църква. Той познаваше всички и всички го познаваха. Представи я на енориашите, с които още не се познаваше, включително и на един от агентите по недвижими имоти, който работеше за него, и на неколцина бивши клиенти.

Накрая дойде време да тръгват и тримата излязоха под палещите лъчи на късното следобедно слънце.

- Може ли да взема Тоби със себе си, за да му покажа новото си куче? - попита Майк, за пореден път забравил молбата й да не й задава подобни въпроси в присъствието на Тоби.

Тоби тутакси грейна. Изоставеното малко кученце бе честа тема на разговорите помежду им. Тоби ревностно се опитваше да убеди Майк да не го дава в приюта на острова. И накрая бе победил.

- Ти трябва също да дойдеш с нас, Бри - заяви той, преди тя да даде съгласието си момчето да отиде. - Нали може, Майк?

Бри подръпна обицата на ухото си, без да поглежда към Майк.

- Аз трябва... да се прибера, за да сменя Луси.

- Луси вече каза, че може цялата сутрин да наглежда лавката - заинати се Тоби.

Отново излизаше, че тя разваля всичко. Дойде й до гуша.

- Прав си. Ще се радвам да видя кученцето.

Тоби се ухили и хукна към тротоара.

- Аз ще пътувам с Майк.

Майк се взря в нея. Беше надянал слънчевите очила, така че тя не виждаше очите му.

- Не е нужно да идваш с нас.

- Знам. - Не можеше да се насили да каже, че й се иска да отиде. - Но Тоби го иска, затова ще дойда.

Майк кимна кратко и побърза да настигне Тоби, оставяйки я да ги последва с колата си.

Разкошната дървена къща на Майк бе разположена на хълм над езерото, в по-малко населения западен бряг на острова. На всеки етаж имаше балкон от полирани греди. Майк ги поведе към задната част на къщата, където в сянката на покрития вътрешен двор бе разположена дълга дървена маса, достатъчно голяма да побере дванайсетина души. Докато се любуваше на гледката към езерото, Майк влезе вътре и след няколко минути се върна с малко кутре - симпатичен мелез с къса козина и притеснително големи лапи.

Бри не можа да сдържи усмивката си, докато наблюдаваше как Тоби се сприятелява с кученцето.

- Интересно как би се почувствал доктор Кинг23, ако знаеше, че куче е наречено в негова чест? - подхвърли тя.

Майк се престори, че приема на сериозно забележката й. Или поне тя си помисли, че се преструва.

- Мартин е невероятно куче. Мисля, че доктор Кинг не би имал нищо против.

- Взел си кучето заради Тоби, нали?

Майк само сви рамене.

Тя се нуждаеше от Майк много повече, отколкото той от нея, затова продължи:

- Той беше разстроен, задето приятелите му няма да се върнат. Благодаря ти за добрата новина. Мартин наистина разсея тъгата му.

Домакинът бе захвърлил спортното сако върху близкия стол. По ризата му нямаше нито една гънка, а под мишниците му не се виждаха потни петна, както би трябвало да се очаква в толкова горещ ден.

- Май трябва да ти кажа, че отново направих нещо, което може да те ядоса - промърмори той, без да я поглежда, докато разхлабваше вратовръзката си. - Исках да има нещо, което да го радва и очаква с нетърпение, затова... - Леко виновното му изражение не вещаеше нищо добро. — Помолих го да се грижи за Мартин, когато отсъствам от острова.

- И какво лошо има в това?

Той свали вратовръзката.

- Работата е в логистиката.

Тя разбра. Майк живееше доста далеч, за да ходи Тоби с велосипеда до къщата му, особено през зимата, а за Бри би било неудобно да го откарва до там по няколко пъти на ден.

- Така че кучето трябва да остане с нас у дома — заключи тя.

- Извинявай - смотолеви той. - Първо трябваше да те попитам.

Бри се застави да кимне, въпреки че огромните лапи на Мартин я плашеха.

- Всичко е наред - рече тя.

Тоби се бореше с кутрето за една пръчка. Момчето доста бе пораснало и единственият му приличен панталон му беше умалял, а и много скоро щеше да има нужда от нови обувки. Тя пропъди потискащите мисли.

- Разкажи ми за къщата си - подкани Майк.

- Тя е една от най-скъпите на острова и една от най-големите... - Той млъкна, обичайният му ентусиазъм го напусна. -Извинявай, нямах намерение да се хваля. Когато си агент по продажби на недвижими имоти, свикваш да говориш със заучени фрази.

Бри беще изненадана, че той е осъзнал колко се е увлякъл, но Майк изглеждаше по-скоро уморен, отколкото засрамен. Тя не разбираше какво се крие зад това, затова го помоли да я разведе из къщата.

Майк подхвърли на Тоби каишка за куче.

- Какво ще кажеш да изведеш Мартин, докато аз показвам къщата на Бри?

Докато Тоби закопчаваше каишката около врата на кутрето, Бри последва Майк през стъклените врати. Двамата пристъпиха в просторна стая със стени, облицовани с дървени греди, високи тавани и масивна каменна камина. Декорът, достоен да краси страниците на списание по обзавеждане, изглеждаше едновременно семпъл по мъжки и уютен; цветовете бяха издържани в шоколадов, канелен и карамелен тон. Върху една от стените висяха старомодни снегоходки, топографски карти и свещници от ковано желязо; друга бе заета от голям панорамен прозорец с изглед към езерото. Кръгла маса за кафе бе разположена пред дълбок кожен диван, покрит с тъкано карирано вълнено одеяло в златисто и черно. На полицата над камината стоеше плетена кошница с подпалки редом с грубо издялана дървена статуетка на черна мечка.

- Красиво е - отбеляза Бри.

- Винаги съм искал да имам дървена къща, като в дълбока северна гора. Хладна и тъмна през лятото. Топла и уютна през зимата.

- Типично за Мичиган - усмихна се тя. - Бих казала, че си постигнал целта си.

- Наех дизайнер. Страхотен тип. Двамата с партньора му идват веднъж в годината и изхвърлят вещите, които съм купил сам. Още не мога да проумея какво лошо има в няколко плаката на „Ю Ту“ или препариран шаран. - В очите му танцуваха весели искри, но когато тя му се усмихна в отговор, той се извърна. - Истината е, че не притежавам това, което ти наричаш първокласен вкус. Сигурен съм, че вече си го забелязала.

Вярно беше. Майк притежаваше само първокласна доброта.

- Къщата е прекалено голяма за ерген - подметна Бри.

- Когато я строих, мислех за голямо семейство. Тогава бях сгоден.

Признанието му я удиви, макар че не би трябвало. Толкова привлекателен и успешен мъж като Майк едва ли би се затруднил да си намери жена - поне такава, която не го е познавала като дете.

- Аз познавам ли я? - полюбопитства тя.

- Не. - Той отмести с крак табуретката, за да не й се налага да я заобикаля. - Семейството й почива през лятото в Петоски. Да разваля годежа, се оказа най-трудното нещо, което съм правил.

- Ти си развалил годежа?

- Помисли, че аз съм зарязаният, нали?

- Не. Съвсем не. - Точно това си бе помислила. - Просто не знаех, че някога си бил сгоден.

- Имахме различни ценности. Тя не харесваше живота на острова, както и повечето от местните ми приятели. Но имаше добри качества.

- Ала недостатъчно, за да се ожениш за нея.

Той не желаеше да говори лошо за бившата си годеница.

- Тя го прие много тежко. Още изпитвам вина за случилото се.

Не се учудваше. Възрастният Майк Муди не обичаше да наранява хората. Може би никога не бе обичал.

Той вдигна ръка, за да разкопчае горното копче на ризата -прост жест, но толкова мъжки, че тя се почувства малко неловко. Това усещане толкова я стъписа, че от устните й се изплъзна въпросът, който никога не би задала при други обстоятелства:

- Много жени ли си имал?

- Много? Не. Колкото и да се наслаждавам на секса, никога не съм спал с жена, към която не изпитвам някакви чувства. Ако това ме прави откачен смотаняк, ще го преживея.

Не го правеше откачен смотаняк; правеше го порядъчен мъж. Но Бри съжали, че той повдигна въпроса за секса. Добре де, тя го бе повдигнала, но не бе нужно той да се впуска в подробности. Тя искаше да вярва, че той...

Не знаеше в какво искаше да вярва и се зарадва, когато мобилният му телефон иззвъня.

- Клиент - рече той, когато погледна дисплея. - Трябва да вдигна.

Той се оттегли в съседната стая. Тя разгледа разместената купчина книги върху масата. Джон Стайнбек, Кърт Вонегът, две мотивационни книги и Библията. Имаше няколко новинарски списания, „Спортс Илюстрейтид“, „Джентълменс Куотър-ли“. Всички изглеждаха четени и Бри си спомни как Майк често увличаше Дейвид в разговори за книги.

През стъклените врати тя можеше да вижда как домакинът говори по телефона. Той бе единственият мъж, който бе неизменен пример за подражание в живота на Тоби, почти като по-голям брат. Или баща. Бри вече не се съмняваше в искрената привързаност на Майк към момчето, но колко дълго щеше тя да продължи? Как щеше да реагира Тоби, ако Майк се отдалечи от него?

С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да вярва в преценката си. Вече не беше сигурна дали Майк е искрен, или се ръководи от користни подбуди. Но съвсем точно знаеше какви са нейните користни подбуди... Бодна я угризение на съвестта.

Той приключи телефонния си разговор и се присъедини към гостенката си, но много скоро стана ясно, че много повече се вълнува от завръщането на Тоби и кучето, отколкото да бъбри с нея.

Луси седеше на старата плажна кърпа под черешата в съседната овощна градина, която не се виждаше от къщата. От три дни проверяваше местните новини, но никъде не се споменаваше за намерени тела край морския бряг, затова предположи, че негодниците, които я бяха нападнали, са оживели. Жалко. Днес въртя манивелата на центрофугата за мед, пълни буркани с мед и готви, но преди да се заеме с вечерята, реши да прекара малко време тук и да се полюбува на облаците, мержелеещи се през клоните на дърветата.

Една от пчелите на Бри кацна върху поляната с детелини недалеч от ръката й и заби хоботчето си в сърцевината на едно цвете. Синините от нападението бяха започнали да избледняват, всичко, което бе забулено в мрак, бе започнало да се прояснява. От години тя живееше сякаш в чужда кожа, но и тази, в която се бе напъхала това лято, се бе оказала също толкова чужда. Наистина ли си мислеше, че като си изрисува няколко татуировки и се прави на безстрашна непукистка, някак си ще се превърне в свободната личност, която искаше да бъде? Това лято не беше нищо повече от фантазия. Панда не беше нищо повече от илюзия.

Претъркули се настрани. Ръката й изглеждаше различна без розата, тръните и мастилените капки, като че ли не беше нейната. Тя взе жълтия бележник с девствено бели листа, който лежеше редом. Този път не изпита желание да го захвърли и да се втурне да пече хляб или да плава с лодката по езерото. Младата жена седна, нагласи бележника върху коленете си, щракна химикалката и най-после започна ревностно да пише.

Много от случилото се през онова лято вече е известно на всички. Срещата между мен, Трейси, Нийли и Мат е подробно описана от журналистите, учените, биографите, неколцина писатели, дори бе заснет ужасен телевизионен филм. Но това винаги е била историята на Нийли и Мат, а аз изпълнявах поддържащата роля. Тъй като това е книга на моя баща за Нийли, навярно очаквате нещо подобно, но аз не мога да пиша за майка си, без да разкажа за себе си...

Панда бе увеличил тренировките, за да запълни дните си, докато му се удаде възможност най-после да напусне острова. Когато не вдигаше тежести или не тичаше, той работеше из къщата. Поправи скъсаната мрежа на задната веранда, смени изгнилите первази на прозорците и разговаря по телефона с десетина потенциални клиенти. Днес беше сряда. Луси се бе изнесла едва в петък, но той имаше чувството, че я нямаше от седмици. Няколко пъти ходи с колата до фермерска лавка, но видя само Тоби или Сабрина Уест, никога Луси. Всяка частица от него копнееше да нахлуе в малката къща на съседите и да я довлече обратно тук, където й бе мястото.

Погледна през прозореца. Темпъл отново седеше на пристана. Беше минало толкова дълго време от последната й язвителна забележка, че Панда започваше да се тревожи за нея. През последните дни тя не тренираше много и почти не говореше. Той се нуждаеше от присъствието на Луси в къщата, за да поговори с нея. Да поговори с него. Въпреки всичките й оплаквания, че той никога нищо не й споделял за себе си, тя умееше да чете мислите му, както никой друг.

Ами ако не обърне достатьчно внимание на онова порязано на петата си? Нищо чудно да имаше мозъчно сътресение. Десетки неща можеха да й се случат в онази къщурка и все лоши. Бри знаеше коя е Луси, а той подозираше, че и Майк Муди - също. Беше достатьчно само един от двамата да се обади по телефона и пресата щеше да дотърчи. Той искаше Луси да е там, където може да я наблюдава, по дяволите. И да я отведе в леглото.

Панда винаги е бил моногамен. Беше свикнал дълго време да живее без жена и рано или късно, щеше да привикне и към липсата на Луси. Но не искаше. Искаше да усеща как тя се движи под него, над него, да чува пресекливото й дишане, тихите стонове, молбите й. Искаше да я притиска в прегръдките си. Да я вкусва. Да я разсмива. Искаше да говори с нея, наистина да говори.

Изведнъж се сепна. Тя беше толкова дяволски мекосърдечна. Ако говори откровено с нея, тя навярно щеше да се загрижи за неговото благополучие вместо за своето. А Панда не можеше да го допусне.

Бри се връщаше от лавката към къщата. Луси бе изчезнала, а Тоби я заместваше в лавката. Той горчиво се жалваше, че го експлоатират, но напоследък Бри се бе превърнала в строг и безкомпромисен възпитател и без да й мигне окото, му бе тръснала, че обича да тормози деца.

- Внимавай да не се излъжеш, като връщаш рестото - напомни му тя.

Той я изгледа с един от онези свои многозначителни погледи, тъй като и двамата знаеха, че Тоби е много по-бърз в смятането и по-скоро това можеше да се случи с нея.

Беше стигнала почти до средата на входната алея, когато нещо я накара да спре и да викне през рамо:

- Хей, приятел!

- Какво искаш пък сега?

- Майка ти също много я биваше по математика - рече тя.

Тоби застина за миг, после се извърна.

- Все тая.

Въпреки привидното му безразличие, Бри знаеше, че момчето обича да му разказва за родителите му, и тя бе започнала да споделя с него всяка история, за която се сетеше.

Не си спомняше кога точно бе престанала да посяга към цигарите всеки път когато си помислеше за Дейвид. Болката и онова мъчително чувство на съжаление бяха избледнели толкова постепенно, че тя дори не бе забелязала.

Малко преди да стигне до пчеларницата, чу някакво шумолене. Клоните на един от дебелостволите кленове в края на гората се размърдаха. Този следобед нямаше никакъв вятър, затова сигурно беше катерица, но...

Клоните се разлюляха отново и тя зърна някаква жена - навярно туристка, която се е изгубила? Реши да провери.

Поток от цветисти ругатни достигна до слуха й, докато се провираше между храсталаците и избуялите плевели. Натъкна се на тъмнокоса жена, която се опитваше да откачи пурпурния си клин за йога от шиповете на една къпина. Когато жената вдигна глава, Бри се втрещи, като я позна. Първо цъфва Луси Джорик, а сега Темпъл Реншо? Какво ставаше тук? Побърза да й се притече на помощ.

Жената продължаваше да се бори с бодливия къпинак.

- Защо държите такива зверски трънаци наоколо?

Бри реши да се придържа към непринудения тийнейджьрски стил.

- Ъ, ами може би заради къпините?

Реншо изсумтя, после отново изруга и засмука драскотината върху опакото на дланта си.

Бри я познаваше от „Островът на дебелите“ - риалити шоу, което тя мразеше, но Скот обичаше. Доставяше му удоволствие да гледа как Темпъл измъчва състезателите, докато се хвалеше с идеалната си физическа форма. Лигите му течаха, като зяпаше в захлас онази блудкава психоложка, нагиздена в миниатюрни бикини, която би трябвало да ги консултира. Това се казва секси психарка - постоянно повтаряше той. - Ако и ти имаше като нейните цици, щях да съм най-щастливият мъж на земята.

Вместо да му отвърне, че ако той притежаваше поне капка приличие, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света, Бри мълчаливо понасяше обидата.

Темпъл най-накрая се откопчи от къпините. Погледът и се плъзна покрай Бри и се насочи към къщата.

- Търся една приятелка.

Бри тутакси настръхна.

- Приятелка?

- Черна коса. Татуировки. Закръглени бедра.

Темпъл можеше да говори само за Луси - въпреки че Луси имаше страхотни крака - но Бри нямаше намерение да й снася каквото и да било информация.

- Закръглени бедра?

Темпъл си запроправя път през гъсталаците към малката къща, без да чака покана.

- Доста жени имат тлъстини там. Много не на място.

Бри я последва, подразнена от високомерното й държане и в същото време изпълнена с любопитство. Темпъл стигна до двора и огледа кошерите и зреещите домати в градината. Нямаше грим, който да скрие торбичките под очите й, а косата й - дълга и лъскава върху екрана - бе небрежно вързана на конска опашка. Ако питаха Бри, мускулите и сухожилията в горната част на тялото й изпъкваха прекалено, а плътно прилепналият спортен екип подчертаваше неестествено стегнатия корем. Върху телевизионния екран изглеждаше по-добре.

Темпъл огледа драскотината върху ръката си.

- Оставила е бележка в къщата, че се мести тук. Трябва да говоря с нея.

Луси бе споменала за приятелка, която е отседнала в къщата, но без да навлиза в подробности, и Бри бе забравила за това. Разбира се, никога не си бе представяла, че приятелката на Луси може да е Темпъл Реншо.

Темпъл я погледна право в очите.

- Тя тук ли е?

Бри никога не бе умеела да се противопоставя на нападателни и самоуверени хора, но не знаеше дали Луси иска да види жената, или не.

- В момента тук няма никого освен мен.

Темпъл отметна един тъмен кичур, измъкнал се от опашката.

- Добре. Ще почакам.

- Предпочитам да си вървиш.

Неканената гостенка не й обърна внимание. Прекоси двора и се свлече на долното стъпало на стълбите към задната веранда -същото място, където Бри бе прекарала толкова много време.

Бри не можеше да я изхвърли от земята си, затова сви рамене и изрече в стила на Тоби:

- Все тая.

Тоби беше разтревожен. Стъклените украшения, които Бри бе изрисувала със сцени от острова и предлагаше на цена от трийсет и пет долара за бройка, се разпродадоха като топъл хляб, но вместо да спести парите, тя купи още бои. Това беше глупаво. Денят на труда беше след три седмици и след това туристите щяха да си заминат. Тя нямаше време да продаде повече украшения и тогава как щяха да изкарат пари? Това беше най-лошото лято в живота му. Никога повече нямаше да види Ели и Итън. Дори Майк напоследък не се мяркаше. Беше прекалено зает с клиенти.

Един сив сув спря. Вратата се отвори и момчето видя, че шофьорът е Панда. Сега, след като вече го познаваше по-добре, Тоби не се страхуваше толкова от него. Панда му позволяваше да взема лодката и двамата плаваха около залива, дори понякога излизаха в езерото. Освен това Панда бе разрешил на Тоби да му помогне да отсекат едно изсъхнало дърво. Тоби се надяваше, че когато порасне, ще стане готин като Панда. Харесваше му походката на Панда, като на истински корав и як пич, на когото всичко му е наред. Харесваха му тъмните очила на Панда. Никой нямаше да се заяде с тип като Панда.

- Как я караш, приятел? - попита Панда, когато се приближи. - Заработи ли нещо?

- Този следобед шейсет и осем долара.

- Това е добре. - Мъжът се огледа. - Мислех, че днес Луси ще работи в лавката.

Тоби сви рамене.

- Не зная къде е.

Панда кимна, сякаш обмисляше отговора му, макар че Тоби не се сещаше какво има да му мисли.

- Как е тя? - попита той.

- Предполагам, добре. - Коричката на раната върху коляното го засърбя и момчето я почеса.

- Тя нормално ли върви?

- Какво ще рече това?

- Ще рече дали накуцва, или нещо такова?

- Не зная. Предполагам, че не.

Панда прокара ръка през косата си, сякаш нещо се притесни. Държеше се странно.

- Но тя говори с теб, нали?

- Ъхъ.

- Ами... каза ли ти нещо за... каквото и да е?

- Много неща.

- Например?

Тоби се замисли.

- Тя каза, че според нея никой не бива да използва думата „чернилка“, дори ако някой е черен като мен. Брат и Андре е черен. Ти знаеше ли го?

-Да.

- Тя не смята, че повечето от хип-хоп певците са достоен пример за подражание за децата, обаче аз мисля, че са. Те печелят много пари и всичко останало. - Панда продължаваше да се взира в него, като че ли очакваше Тоби да каже още нещо, но момчето не знаеше какво е то. - Тя сложи пюре от сладки картофи в хляба, който опече, обаче пак стана вкусно.

Панда не отместваше поглед от него. На Тоби вече му се щеше той да се махне.

- Освен това каза на Бри, че обича да язди коне.

Панда се приближи до бурканите с мед и се заблещи срещу тях, като че ли не бе виждал нещо по-интересно.

- Тя каза ли нещо за мен?

Зарасналата коричка на раната пак го засърбя.

- Не зная. Май не.

Панда кимна, продължи да се блещи в меда и накрая грабна един буркан. Чак когато седна в колата, Тоби забеляза, че му е платил с двайсетдоларова банкнота.

-Хей!

Но Панда вече беше отпрашил.

Луси чу гласовете още преди да наближи къщата. Надяваше се този следобед да напише още няколко страници, но въпиещата нужда да хапне нещо сладко я бе накарала да се запъти към къщата. Никога не си бе представяла, че ще й бъде толкова трудно да се върне към предишните здравословни навици на хранене. В доброто старо време рядко ядеше, когато не беше гладна, но двата месеца на ,диета“ я бяха пристрастили към храната. Сега, когато се чувстваше неудобно, уморена или нещастна, искаше единствено да се натъпче с нещо. Нищо чудно, че повечето хора бързо възстановяваха предишните си килограми, след като приключеха с диетата.

Гласовете ставаха все по-силни, тя нагласи плажната кърпа под мишницата, спря и се заслуша.

- Вече трябва да тръгваш - чу гласа на Бри.

- Не и преди да видя Луси - тросна се Темпъл.

- Тя замина.

- Не ти вярвам. Вещите й са все още в спалнята в къщата.

Бри се поколеба.

- Защото повече не ги иска.

- Измисли нещо друго. Къде е тя?

- Не съм й бавачка. Откъде да зная?

Луси слушаше изумено как плахата Полска мишка се опълчваше на Злата кралица. Къде се бе дянала онази неуверена жена, с която Луси се бе запознала? Младата жена излезе неохотно иззад дърветата. Темпъл се плесна по бедрата.

- Ето и теб! Бясна съм ти.

- Остави я на мира - наежи се Полската мишка.

Темпъл се приближи към Луси.

- От твоя страна беше адски гадно така да зарежеш Панда, но аз не съм направила нищо и ти нямаше право да зарязваш и мен. Поне за миг помисли ли как ще се почувствам, когато разбера, че си избягала, без да кажеш нито дума? Толкова съм ти бясна, че дори не желая да разговарям с теб!

- Тогава защо си тук? - Бри стисна упорито челюсти.

Темпъл се извъртя към нея.

- Ти не се меси. Това няма нищо общо с теб.

- Това е моята къща, а Луси е моя гостенка. Така че има много общо с мен.

Луси се намеси с неохота.

- Вие двете запознахте ли се? Бри Уест, това е Темпъл Реншо. Темпъл, това е Бри.

- Зная коя е тя - сухо процеди Бри.

Луси я погледна унило.

- Вярваш или не, но Темпъл не е толкова груба, колкото изглежда.

- Да не си посмяла да се извиняваш заради мен! - кипна Темпъл, оглеждайки новата прическа на Луси - благодарение на фризьорските умения на Бри косата й бе подстригана до брадичката, оформена в доста по-приличен стил. - Все още съм ти бясна.

- Разбирам - съгласи се Луси. - И си права. Съжалявам. Трябваше поне да ти оставя бележка.

Темпъл подсмръкна обидено.

- Има защо да съжаляваш. Кога ще се прибереш у дома?

- Няма да се прибере - намеси се Бри твърдо. - Тя остава тук.

- Ти така си мислиш.

Докато ги слушаше как двете спорят за нея, Луси за пръв път от доста време се почувства по-добре. Темпъл се обърна с гръб към Бри. Част от войнствеността й се бе изпарила и веждите й се смръщиха угрижено.

- Какво ти направи той? Разказа ми какво се е случило в онази долнопробна кръчма, в която си отишла, но аз зная, че не ми е казал всичко. - После се извърна към Бри с подчертана любезност. - Би ли била така добра да ни оставиш с Луси да поговорим насаме?

Луси с нежелание сложи край на тяхната караница.

- Престани да й се зъбиш, Темпъл. Тя има пълното право да е тук. Смятах да поговоря с теб, просто не исках заради това да се връщам в къщата.

Не биваше да го казва. Веждите на Темпъл се стрелнаха нагоре в праведен гняв.

- Тогава очевидно нашето приятелство не означава нищо за теб.

- Не е вярно. - Луси постла плажната кърпа под една сянка и седна. Докато вдъхваше приятното ухание на босилека, тя разказа на Темпъл подробности за случилото в „Компасът“. Когато свърши, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите. - Мислех, че съм много корава.

- Не можеш сериозно да се обвиняваш, задето не си могла да сс противопоставиш на онези гангстери - заяви Темпъл.

- Другите жени го правят.

- Само във филмите.

Възмущението на приятелката й й действаше успокоително, но не можеше толкова лесно да се самооправдава.

С едно грациозно движение Темпъл се отпусна на плажната кърпа до нея.

- Не разбирам защо Панда беше толкова пестелив за подробностите.

- Сигурна съм, че става дума за задължението да пази тайните на клиента си. - Луси преглътна надигналата се в нея горчил-ка. - Всъщност той именно така ме възприема. Аз съм негова отговорност.

- Той те е защитил - заяви Темпъл категорично. - Тогава защо си му толкова ядосана?

- Не съм - отвърна Луси. - Ядосана съм на себе си.

- Разбира се. Жертвата е виновна - намеси се Бри.

- Не е така - възрази Луси. - През цялото лято се преструвах, че съм корава непукистка, която от нищо не се страхува. Тъпкано ми се върна, нали?

Темпъл не обърна внимание на последното.

- А какво ще кажеш за Панда? Защо го заряза?

- Защото връзката ни беше фалшива като моите татуировки.

- На мен не ми изглеждаше фалшива. - Темпъл погледна към Бри. - Всеки, който ги види заедно, веднага ще каже, че са родени един за друг.

Това не се хареса на Луси.

- Аз изоставих годеника си пред олтара, а две седмици по-късно скочих в леглото с друг мъж. Колко мило, нали?

- При обикновени обстоятелства не е - отбеляза Темпъл. -Но когато мъжът е Панда...

Луси нямаше да позволи някой да измисля оправдания за нея.

- Време е да разбера кое е истинското в моя живот и кое не е. Панда не е.

- На мен ми изглежда съвсем истински. И ти си влюбена в него.

- Престани да го повтаряш! - извика Луси. - Повярвай ми, това, което изпитвам към Панда, не е любов. - Това чувство принадлежеше на Тед. Тя го боготвореше, а определено не обожаваше Панда. Как може да боготвориш някого, когато единственото ти желание е да разкъсаш дрехите му? Или да сс смееш с него, или да му се зъбиш, или да си разменяте онези красноречиви погледи на идеално разбиране? С Панда тя сс чувстваше като лошата Луси, добрата Луси и Вайпър в едно. Кому бе нужна подобна объркваща, взривоопасна смес?

Бри се надвеси над главите им, спасявайки я от по-нататъш-но обяснение.

- Луси остава тук - заяви на Темпъл.

- Не, няма да остане. - Темпъл скочи на крака. - Искам си я обратно.

- Толкова по-зле за теб. Аз имам нужда от нея.

- Да не мислиш, че аз нямам?

- Чудесно. Можеш да я посещаваш тук, когато пожелаеш.

В очите на Луси запариха сълзи.

- Колкото и да ми приятно да ви гледам как се карате за мен, наистина не бива да го правите.

Бри се отправи към къщата.

- Трябва да проверя Тоби. В хладилника има студен чай. -Спря и се извърна към Луси. - Ти оставаш тук. Не й позволявай да те изнуди да се върнеш там.

В ъгълчетата на устните на Темпъл се мярна усмивка, когато Бри се скри от погледа й.

- Тя ми харесва. - Усмивката й бързо помръкна. - Какво се надяваш да постигнеш с бягството си? Непрекъснато ми повтаряш, че трябва да се изправям лице в лице с проблемите си, а ти какво правиш, когато нещата загрубеят? Любителката на гръмките фрази просто избяга.

- Не се ядосвай.

- Чудесно - намуси се Темпъл. - Щом ще се държиш така, няма да ти кажа на кого се обадих.

- Кажи ми - изрече Луси, защото знаеше, че Темпъл няма търпение да й каже.

- Ти не заслужаваш да знаеш.

- Все пак ми кажи.

Тя й каза и Луси скочи от кърпата.

- Сигурна ли си за това?

Темпъл я изгледа намръщено.

- Мислех, че ще се зарадваш. Нали това искаше? Не съвсем. Но Луси запази мнението си за себе си.

Панда остави на пода отвертката, когато звънецът иззвъня. Единственият човек, когото искаше да види сега, беше Луси, а тя нямаше да звъни. Тъкмо бе свършил битката с кухненската маса и доста се бе изпотил, докато отвинтваше масивните крака.

На път към вратата се намръщи на евтиния морски пейзаж, висящ на стената. Вече бе свикнал картините да изчезват и мебелите да се местят по мистериозен начин от една стая в друга. Защо Луси не се бе отървала от тази цапаница? Но най-лошо от всичко беше неговото прасе. Върху него още се кипреше същият клоунски нос, който тя му бе забучила миналата седмица.

Стигна до вратата и погледна през страничното стъкло. От другата страна стоеше потресаваща блондинка.

Имаше нещо познато в нея, макар той да знаеше, че никога не се бяха срещали. Може би беше фигурата й. Трудно бе да се забрави подобно тяло. Пищни гърди, тънка талия, тесни бедра. И изумителни крака, поне доколкото можеше да ги види.

Докато отваряше вратата, се опита да си спомни къде я бе виждал, но нещо във външността й го озадачаваше. Дългата руса коса не би трябвало да е прибрана в толкова стегнат кок и носеше прекалено много дрехи.

Тогава я позна. Стомахът му се присви.

Тя протегна ръка.

- Вие сигурно сте господин Шейд. Аз съм Кристина Чапман. - Жената наклони глава настрани и се усмихна, сякаш споделяха шега, понятна само на тях двамата. - Доктор Кристи.

22.

Навсякъде жени, и всяка една от тях беше истински кошмар. Темпъл, с мрачните й настроения; доктор Кристи, която навярно бе получила лекарската си диплома по интернет, макар да твърдеше, че е напълно законен психолог; Луси, най-голямата му мъка, отиде да живее от другата страна на гората, в дома на Сабрина Ремингтън, дъщерята на мъжа, когото ненавиждаше.

Девет дена и нито дума от нея. Макар да не спираше да си повтаря, че това, така или иначе, трябваше да свърши, не му ставаше по-леко на душата.

Темпъл слезе долу. Очите й бяха зачервени и го подмина в коридора, без да каже и дума. Не му харесваше да я вижда в това състояние.

- Да отидем да потичаме - рече той рязко.

- По-късно. - Тя се пльосна в креслото във всекидневната и посегна към дистанционното на телевизора.

Не след дълго, тъкмо когато обмисляше откъде да намери маса за новоосвободеното място в кухнята, Панда видя доктор Кристи в задния двор с книга в ръка. По-рано беше плувала, но вместо да надене прочутите си червени бикини, което щеше да е поне малка компенсация за нахлуването й, тя бе навлякла монашески цял бански костюм в бяло-зеленикава тоналност.

Преди да излезе навън, Темпъл се отби в кухнята. Той кимна към задния двор.

- Трябваше да ми кажеш, че си я поканила тук. В моята къща.

- Знаех, че няма да имаш нищо против. - И преди той да успее да разсее заблудата й, тя се шмугна покрай него. - Отивам у съседите.

- Този път свърши нещо полезно.

- Сам я доведи - отряза го тя, преди да затръшне вратата.

Панда го искаше повече от всичко на света, но после какво?

Луси се нуждаеше от приказка с щастлив край, а той не можеше да й я осигури. Ала трябваше да я види, преди да напусне острова, въпреки че нямаше представа какво ще й каже.

През прозореца видя Темпъл да приближава доктор Кристи, която затвори книгата и се изправи. Не можеше да чуе какво й каза Темпъл. А и не го интересуваше. Напоследък почти нищо не го интересуваше.

Луси носеше две чаши със студен чай в лавката, когато се появи Темпъл, следвана от висока, едрогърдеста блондинка, която можеше да бъде само доктор Кристи. Психоложката носеше зелен плажен халат без ръкави върху бански в същия цвят. Русата й коса бе прибрана назад, което подчертаваше идеалните скули и плътните, нацупени устни.

През последните четири дни Луси очакваше нещо подобно, откакто Темпъл й бе казала, че е помолила доктор Кристи за помощ. Луси се бе опитала да я убеди да се обади на някой по-надежден специалист, вместо на психоложката от „Островът па дебелите“, но Темпъл явно бе пренебрегнала съвета й.

Бри седеше зад работната маса, която бе разположила на сянка, и усърдно рисуваше фара на острова върху една от скъпоценните си стъклени украси. Оставаха й по-малко от две седмици, за да ги продаде. Изправи се, когато видя новодошлите.

Темпъл, облечена в обичайния си тоалет, състоящ се от панталон за йога и туника, представи жените.

- Кристи, това е приятелката ми Луси. А това е Бри.

Кристи кимна към Бри.

- Вие сте пчеларката. - После се обърна към Луси. - Нямах търпение да се запозная с вас, госпожице Джорик. Темпъл много ми е разказвала за вас.

- И нищо добро - уточни Темпъл и се разположи върху светложълта от градинските столове.

- Лъжкиня - върна й го Луси и остави чашите върху масата на Бри.

- Права си - промърмори Злата кралица. - Тъжно е да си призная, че моят пример за подражание е една бегълка с наднормено тегло.

- Тя не е с наднормено тегло. - Бри с мъка откъсна взор от устните на Кристи, на които би завидяла всяка порнозвезда.

С наднормено тегли или не, Луси не можеше да си представи да е нечий пример за подражание, макар че със сигурност през това лято бе научила няколко важни урока.

Темпъл я бе уверила, че доктор Кристи няма да съсипе прикритието й. След това върху групичката се възцари мълчание. Кристи разглеждаше продуктите на Бри. Явно тишината напълно я устройваше, което не можеше да се каже за останалите три дами. Темпъл се взираше в краката си, Бри въртеше между пръстите си четката за рисуване, а Луси се опитваше да измисли какво да каже, преди да си спомни, че тя не е екскурзовод, длъжен да развлича тази разнородна компания.

Темпъл скочи от стола и се втренчи в Бри с войнствено изражение.

- Аз съм лесбийка.

Бри примигна.

Темпъл се свлече в стола и отново заби поглед в краката си. Луси пое пресекливо дъх. Тя разбираше това, което Бри не можеше. Това бе първото публично признание на Темпъл.

Сред групата отново се възцари тишина. Темпъл вдигна глава, но избягваше погледите на всички.

- Влюбена съм в жена.

- Ъъ... Поздравления? - Бри го изрече като въпрос, сетне хвърли любопитен поглед към Кристи. - На двете ви?

Темпъл не схвана веднага мисълта на Бри, после потръпна.

- За бога, не е Кристи.

- Това прозвуча доста враждебно - сви неодобрително устни Кристи.

- А на теб какво ти пука? - сряза я Темпъл. - Ти не си лесбийка.

Кристи се настани върху един стол в прасковен цвят.

- Което не означава, че ми е приятно да ме отхвърлят толкова грубо.

Бри стрелна Луси с поглед, в който недвусмислено се четеше въпросът с какви откачалки се е забъркала.

- Извинявай - промърмори Темпъл.

- Извинението се приема - кимна доктор Кристи великодушно. Луси се извърна към Темпъл.

- Говори ли с Макс?

Злата кралица махна пренебрежително с ръка, сякаш въпросът на Луси бе толкова глупав, че не си струваше да си губи времето да му отговаря. Кристи се прокашля. Темпъл погледна към нея и промърмори:

- Макс ми затваря телефона. Жадува за отмъщение.

Луси се замисли.

- Предполагам, че е разбираемо. Какво смяташ да правиш сега? Темпъл се размърда неспокойно на стола и когато заговори, прозвуча така, сякаш бе глътнала буболечка.

- Ще моля да прошка.

Бри скочи от стола и едва не прекатури масата за рисуване.

- Никога не моли! Никога! Това ще погуби душата ти! Доктор Кристи измери Бри със сериозен поглед, напълно контрастиращ с порнографските й устни.

- Каза го така, сякаш говориш от собствен опит.

Бри стисна челюсти в новопридобитото си твърдоглаво изражение.

- Бивш съпруг.

- Искаш ли да ни разкажеш за това? - предложи Кристи. Жените неусетно бяха преминали на „ти“.

- Хей! - намеси се Темпъл. - Ти си моя психоложка.

Кристи махна небрежно с ръка.

- Работя най-добре с групи.

И точно това направи. През следващия час Луси се озова насред групов терапевтичен сеанс, който доктор Кристи проведе с удивително умение. Те засегнаха уроците, които Бри бе научила от унизителната си връзка със Скот, както и обсебеността на Темпъл от съвършенството. Луси се ограничи да сподели вината, която изпитваше, задето толкова много мразеше работата си като лобист. Доктор Кристи я успокои, изтъквайки, че не би било зле хората да се откъснат за известно време от обичайния си живот и да се замислят за бъдещето си. Постепенно Луси осъзна, че доктор Кристи е много добра в работата си - поредният шок в това лято, изпълнено с изненади.

Накрая психоложката заяви, че времето им е изтекло, сякаш това беше обичаен психотерапевтичен сеанс. Луси се опита да бъде тактична.

- По телевизията не виждаме тази твоя страна.

Една от светлите красиво оформени вежди на доктор Кристи се повдигна.

- Да, колибата и червените бикини поставят под съмнение професионализма ми.

- Защо се занимаваш с това? - попита Бри.

- Страдах от булимия, когато бях тийнейджърка - отвърна доктор Кристи спокойно. - Така реших да специализирам психически хранителни разстройства. Приех работата в шоуто „Островът на дебелите“, за да изплащам студентския си заем, като възнамерявах да напусна след първия сезон. Но се влюбих в парите. - Тя кръстоса дългите си стройни крака. - Опитвам се да оправдая оставането си в шоуто, макар да знам, че за продуцентите е много по-важно камерата да снима тялото ми, отколкото да се излъчват консултантските беседи. Но участниците в шоуто имат сериозни емоционални проблеми, а аз съм сигурна, че ако напусна, продуцентите няма да си направят труда да проучат професионалните умения на тази, която изберат да ме замести. Стига да е блондинка и да изглежда страхотно по бикини, ще я наемат. Затова аз оставам.

- Кристи мисли, че ако не беше тя, нямаше да имаме всички тези неизменно успешни сезони през годините - вметна Темпъл язвително.

Кристи я измери с унищожителен поглед.

- Няколкото успешни сезона, които имахме... Когато „Островът на дебелите“ стана популярно шоу, аз използвах властта, която бях придобила, и настоях продуцентите да плащат за сериозни поведенчески консултации. Участниците бяха тотални развалини, след като Темпъл приключеше с тях - обречени на дългосрочен провал, което мисля, че тя започва да разбира. Погледнато реалистично, хора, които работят и имат семейство, нямат възможност да отделят два или три часа дневно за тренировки. А повечето от тях не могат да си наложат постоян-на здравословна диета, без някой да ги надзирава.

Злата кралица се предаде.

- Ще преосмисля подхода си, става ли?

- Крайно време беше. - Доктор Кристи се извърна към Бри. - Разкритието, че Темпъл е лесбийка, променя ли мнението ти за „Островът на дебелите“?

- Тя е прекалено възпитана, за да ти каже истината - рече Темпъл.

- Ти така си мислиш. - Червените коси на Бри заискриха на слънчевата светлина, когато тя вирна брадичка. - Мразех шоуто преди, мразя го и сега.

Кристи кимна.

- Виждаш ли, Темпъл. Земята не е спряла да се върти само защото ти най-после си намерила смелостта да живееш без лъжа.

- Дрън-дрън-дрън - промърмори Темпъл, но без ентусиазъм.

Накрая разговорът премина към по-безобидни теми и когато

доктор Кристи помоли да опита от новия мед на Бри с различни подправки, Темпъл дръпна Луси настрани.

- Кристи е хвърлила око на Панда - изсъска тя, когато се отдалечиха достатъчно, за да не може никой да ги чуе. - Не откъсва поглед от него.

Луси прехапа устна.

- Панда харесва ли Кристи?

- Ти погледна ли я? Кой мъж не би я харесал? Миналата вечер беше разпуснала косата си, а тя никога не го прави, освен ако не е пред камера. Трябва незабавно да се върнеш у дома, за да защитиш територията си.

Луси се взираше втренчено в най-обикновена пеперуда лястовича опашка, сякаш никога не бе виждала подобно чудо на природата.

- Аз нямам никаква територия.

- Ти си глупачка - присмя й се Темпъл.

Но Луси долови загриженост в очите й, само че не беше толкова глупава да го спомене на глас.

- А аз пък си мислех, че си станала по-добър и по-мил човек.

- Има време за това.

Луси вяло се усмихна.

Бри прекара остатъка от следобеда в събирането на мед от натежалите рамки и нямаше възможност да се изкъпе преди вечеря. Луси настоя да измие чиниите и Бри възрази само от приличие. Тъкмо се бе запътила към банята, за да вземе душ, когато чу Майк и Тоби да говорят на предната веранда. Спря и се заслуша.

- Мисля, че трябва да поканиш Бри на среща - чу тя гласа на Тоби. - Зная, че отначало тя никак не те харесваше, но си промени мнението. Видя ли я на вечеря? Тя се смя на всичките ти шеги.

Бри се приближи до завесата, за да чуе по-добре отговора на Майк.

- Аз не бих придавал голямо значение на това - рече той. -Луси също се смя.

- Но Бри се смя повече - настоя Тоби. - И винаги те гледа. Трябва да я поканиш на вечеря или нещо такова. Не в „Догс енд Молтс“, но може би в „Островът“ или в някой друг хубав ресторант.

- Не мога да го направя, Тоби - отвърна Майк с нетипично упорство.

- Защо не?

- Защото не мога. - От кухнята се чуваше потракване на чинии. Столът на Майк изскърца. - Бри се притеснява какво ще се случи през зимата. Тя иска да е сигурна, че ако й потрябва помощ, може да разчита на мен. Ако бях на нейно място, и аз бих се държал по този начин.

А Бри си мислеше, че е толкова умна... Би трябвало да знае, че не е възможно да изградиш такъв успешен бизнес, като този на Майк, ако не умееш да разгадаваш хорските мотиви.

Но Тоби не се предаваше.

- Въпреки това не разбирам защо не можеш да я заведеш на вечеря.

- Защото тя ще се съгласи, дори и да не го иска.

- Ще го иска - настоя Тоби. - Зная, че ще иска.

- Тоби, сигурно ще ти е трудно да го разбереш... - Майк говореше търпеливо, както винаги, когато обясняваше нещо на момчето. - Аз не се интересувам от Бри по този начин.

Той не се интересуваше?

Тя чу стърженето на стола, последвано от тежките стъпки на Майк по верандата.

- Мартин! - извика Майк. - Ела веднага тук! Тоби, тичай да го хванеш, преди да е избягал на шосето.

Бри така и не бе повярвала в равнодушието, което напоследък Майк демонстрираше.

Тя бе разчитала на стабилността му, утешаваше се с мисълта, че - дори Скот отдавна да бе изгубил интерес към нея - Майк вечно ще копнее за нея. Каква глупачка.

Притисна силно ръка към гърдите. Не би понесла още едно отхвърляне, при това от Майк. Сърцето й туптеше учестено под дланта. Тя излезе иззад завесата, бутна мрежестата врата и пристъпи на верандата.

Тоби беше в другия край на алеята с кучето. Майк стоеше на горното стъпало, кичур от светлокестенявата му коса бе паднал върху челото. Висок и внушителен, дори в протритите дънки и бялата тениска с реклама на „Магазинът на Джейк за гмуркачи“, той привличаше погледа, а светлината на лампата на верандата подчертаваше строгия му профил.

Пантите изскърцаха. Тя тръгна към него. Прекоси верандата... Приближи стъпалото...

- Ела с мен - прошепна, докато бесните удари на сърцето отекваха в ушите й.

Той отвори уста. Искаше да откаже?

- Не - изпревари го тя. - Нито дума. - Улови ръката му, повлече го по-далеч от къщата, по-далеч от момчето и кучето, в сянката на дърветата. Движеха я паниката, умората, страхът, че всичко, което бе изградила, ще се изплъзне през пръстите й.

Благодарение на високия си ръст бе свикнала да гледа хората в очите, но сега бе застанала в малка падина и трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Дори на сумрачната лунна светлина, процеждаща се през листата, съзря съпротивата в очите му.

- Бри...

Тя обви ръце около врата му, придърпа надолу главата му и заглуши думите му с устни.

Това, казваше целувката й, е, за да ти напомни какво винаги си искал и никога няма да имаш.

Ала когато устните им се сляха, тя бе тази, която си спомни за това, което никога не бе имала. Вярност. Почтеност. Доброта. И нещо не толкова благородно. Въодушевяващо сексуално удоволствие, лишено от срама, който бе изпитвала по време на брака си.

Гореща кръв забушува във вените й, сетивата й се нажежиха. Целувката му бе целувка на мъж, който обичаше да доставя наслада. Едновременно безкористна и еротична.

Той бе възбуден и тя се опиваше от страстта му, от ласките на ръцете му върху бедрата й, които не носеха спомена за безброй други женски тела. Устните му се придвижиха от едната й буза към другата, изпиваха следобедния мед по кожата й. Майк отново завладя устните й, когато тя се притисна към него.

Внезапно той се отдръпна. Само няколко сантиметра, но и това бе достатъчно.

- Бри, не е нужно да правиш това. - Свали ръцете й от врата си. - Аз ще се грижа за теб и Тоби. Не е нужно да ме подкупваш по този начин.

Тя се почувства унизена, бясна, задето той можеше да си помисли такова нещо за нея, макар че имаше пълното право. Истината бе единствената й защита.

- Не беше подкуп.

- Бри, не си го причинявай. - В гласа му прозвуча умора и малко нетърпение. - Не е необходимо.

Тя бе започнала това и би било безсъвестно да излее болката си върху него, но думите изригнаха от устата й като мрачен поток:

- Чуй ме, Майк Муди. Прекарах дълги години да моля мъж за любов и никога повече няма да го направя. Разбираш ли?

- Майк! - извика Тоби откъм къщата. - Майк, къде си?

Майк се взря в нея, очите му внезапно и се сториха остарели и уморени. После се извърна и се отдалечи.

- Тук съм - рече той, излизайки иззад дърветата.

- Какво правеше там? - попита Тоби.

Обувките на Майк заскърцаха по чакъла на алеята.

- Нищо важно.

Бри притисна буза до грапавата кора на дървото, затвори очи и си заповяда да не плаче.

По настояване на доктор Кристи Темпъл намали тренировките до деветдесет минути на ден. Така й оставаше свободно време, което доскоро пропиляваше в безкрайни- терзания от упорития отказ на Макс да говори с нея, но през последните няколко дни всеки следобед двете с доктор Кристи започнаха да идват при фермерската лавка и да прекарват там около час. Луси се присъединяваше към тях, когато приключваше с писането за деня.

Докато Бри рисуваше плажни сцени върху една от стъклените коледни украси, останалите се излягаха върху шарените като великденски яйца столове и съчетаваха групова терапия с откровени разговори по женски. Жените успокояваха Темпъл, страдаща от отхвърлянето на Макс, и увещаваха Луси да се откаже от работата си на лобист. Те не разбираха, че тя се чувстваше задължена към децата, които нямаха нейния късмет. Бри никога не споменаваше Майк, макар че говореше свободно за брака си.

- Толкова е хубаво да имаш приятелки - сподели тя един следобед. - Когато бях омъжена, нямах нито една. Знаех, че приятелките щяха да поискат да им обясня защо продължавам да си затварям очите за изневерите на Скот.

- Сега копелето никога не би ти причинило тази гадост - заяви Темпъл, кръстосвайки глезен върху коляното си.

- Не. - Бри внезапно се натъжи, после тръсна глава и погледна към Кристи. - Днес следобед нямах много клиенти. Сигурна ли си, че не искаш...

- Не! - пресече я Кристи.

Темпъл и Луси се спогледаха, развеселени от поредния опит на Бри да убеди доктор Кристи да облече червените бикини, за да привлече повече клиенти.

- Ти ги облечи! - разгорещено додаде Кристи. - Да видим как ще ти харесат.

- Ако изглеждах като теб, щях да ги облека - отвърна Бри, предизвиквайки я към безпощадна изповед. - Не разбирам защо неустоима красавица като теб страда от такива комплекси към мъжете. Можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш.

Луси тутакси си помисли за Панда.

Кристи вдигна очилата си на тила. Дори ушите й бяха с идеална форма.

- Така мислиш ти. Мъжете, които ме привличат, не са привлечени от мен.

- Трупове? - подсказа Луси, настанявайки се на празния стол в бледолилавия цвят на зимзелен.

Темпъл се засмя, но Кристи сви нацупените си устни като бла-говъзпитана задръстенячка, криеща се в това божествено тяло.

- Хайде, подигравайте се. Аз обичам мъже с мозъци. Умни мъже, които четат стойностни книги и интересите им надхвърлят бирения пинг-понг. Но такива мъже дори не ме доближават. Вместо това не мога да се отърва от всякакви свалячи - актьори, спортисти, петдесетгодишни милионери, на лов за поредната трофейна съпруга.

Луси потърка мастиленото петно върху палеца си, после реши да става каквото ще.

- А какво ще кажеш за Панда?

- Възхитително изключение - въздъхна замечтано доктор Кристи. - Той прилича на капитан на отбор по бирен пинг-понг, но не е нужно много време, за да разбереш колко е умен. Миналата нощ цял час говорихме за Пучини. Разбира от политика и икономика невероятно добре. И притежава обществена съвест. Знаете ли, че той още работи с уличните банди? Жалко, че емоционално не е на разположение.

- Защото е влюбен в Луси - изтъкна Темпъл.

- Да бе - изрече Луси провлачено. - Затова постоянно идва тук да ме види. - Макар да знаеше, че е по-добре той да стои настрани, не й даваше покой мисълта, че дори не се бе опитал да се срещне с нея.

- Темпъл не ми беше казала за вашите отношения, когато реших да пофлиртувам с него - заяви Кристи откровено. - Аз не крада чуждите мъже.

- Ако наистина искаш мъж - подхвана Бри, - би трябвало да направиш това, което направи Луси. Да се дегизираш. Направи се възможно най-грозна и така обикновените мъже няма да се боят да те доближат.

- За да се направи Кристи грозна, ще е нужен цял холивудски екип по специални ефекти - изтъкна очевидното Луси.

Покрай лавката профуча сребристо субару. Темпъл ахна и се изстреля от стола.

- Какво има? - попита Кристи.

Ръката на Темпъл се стрелна към гърлото.

-Това беше Макс!

- Сигурна ли си? - попита Бри.

Но Темпъл вече летеше към къщата.

Останалите три жени се спогледаха. Накрая Луси изрече това, което мислеха всички:

- Бих дала всичко на света, за да видя какво ще се случи сега.

- Ставаме две - призна Бри. Но точно в този момент спря ван, пълен с жени и деца. Бри погледна тъжно към гората и се отправи към лавката.

Остана само Луси.

- Стой си на мястото - предупреди я доктор Кристи. - Това е лично, само между Темпъл и Макс.

- Зная - промърмори Луси. - Но... - Скочи от стола и хукна по пътеката.

- Постарай се да не те видят! - викна Кристи подире й.

Луси знаеше, че това е лудост. Не искаше да приближава до къщата. Но освен това имаше нужда да вярва в приказките с щастлив край и ако тази беше от тях, искаше да присъства.

Зави по тясната пътека, която водеше към гаража. Движеше се предпазливо, избягвайки изгнилите дървета - зряла жена, загубила разсъдъка си. Надзърна иззад ъгъла на гаража тъкмо когато Макс излизаше от колата. Късата й червена коса бе разчорлена, маслиненозелените шорти до коляното бяха омачкани, както и твърде широката бежова блуза. Темпъл изскочи от гората и замръзна на място. Цялата несигурност, скрита за арогантността на Злата кралица, бе изписана върху лицето й.

- Макс... - Думата прозвуча като молитва. - Макс, обичам те.

Макс не помръдна, непреклонното изражение на лицето й подсказваше, че тя е много по-твърда от любимата си.

- Достатьчно, за да престанеш да се криеш? Или всички онези съобщения, които си ми оставила, са пълни глупости?

- Не са глупости. Наистина те обичам.

- Достатъчно, за да се покажеш на публично място с мен?

Темпъл кимна.

- Достатъчно, за да се оженим? - не се даваше Макс. - Да устроим щур купон? И да поканим всичките ни познати?

Луси видя как Темпъл преглътна мъчително.

- Достатъчно силно, за да го направя - прошепна Темпъл.

Но Макс още не бе свършила. Махна рязко към набитата си фигура.

- Няма да се променям заради теб. Получаваш това, което виждаш, пълни бедра и всичко останало.

- Обичам това, което виждам. Обичам те.

Макс завъртя един от сребърните си пръстени върху ръката си.

- Това ще разруши кариерата ти.

- Не ме интересува.

- Интересува те - рече Макс, но взе да омеква, когато видя сълзите, блеснали в очите на Темпъл.

- Не толкова, колкото обичта ми към теб - отвърна Темпъл.

Макс окончателно се разтопи и двете се хвърлиха в прегръдките си.

Беше доста непривично и малко разтърсващо да гледа как две жени се целуват толкова страстно, но в същото време абсолютно удовлетворяващо. Луси отстъпи назад, за да ги остави насаме.

23.

С изключение на мъжа, разхождащ кучето си, Луси беше сама на плажа. По-малък и по-труднодостьпен от южния, този плаж в западната част на острова се посещаваше най-вече от местни жители, но въпреки че беше събота, заради покритото с облаци небе повечето си бяха останали у дома. Тя се бе разположила на уединено място в подножието на една пясъчна дюна, подпряла брадичка на коленете. Макс беше дошла преди два дни и вчера следобед двете с Темпъл бяха заминали. Тази сутрин и Кристи бе отпътувала. Щяха да й липсват. Може би на това се дължеше меланхоличното й настроение. Тя напредваше с писането и нямаше причина да е потисната заради работата. Към средата на септември щеше да е готова да напусне острова.

Младата жена усети, че някой се приближава. Сърцето й пропусна един удар, когато видя Панда да върви към нея. Тоби сигурно му бе казал къде се намира.

Въпреки че слънцето се бе скрило зад облаците, той носеше слънчеви очила. Беше гладко избръснат, но косата му бе пораснала за последните единайсет дни, през които не го бе виждала. Струваше й се, че са минали месеци. Чувствата, които толкова упорито се бе опитала да зарови, заплашваха да изригнат на повърхността. Тя ги пропъди в най-тъмните глъбини на сърцето си, където не можеха никому да навредят. Докато сърцето й препускаше, той вървеше към нея с бавна, нехайна походка, като турист, излязъл на вечерна разходка.

Дори да бе сърдит, задето е избягала от него, умело го прикриваше. Кимна и огледа по-късата й коса, която, макар и не толкова мастиленочерна, но още не бе възвърнала естествения си светлокестеняв цвят. Нямаше грим, ноктите й бяха изпочупени и два дни не бе бръснала краката си, но се сдържа и не ги подви под себе си.

Двамата се взираха няколко секунди един в друг, но по-дълго, отколкото тя можеше да понесе. Луси отмести поглед и се престори, че изучава три калинки, пъплещи по парче дърво, изхвърлено от водата.

- Дойде да се сбогуваш?

Панда пъхна ръка в джоба на шортите.

- Заминавам утре сутринта. - Зарея поглед към водата, като че ли не можеше да я гледа по-дълго, отколкото изискваше обичайната вежливост. - След седмица започвам нова работа.

- Супер.

Помежду им отново се възцари неловка тишина. Застанал на брега, мъжът с кучето хвърли пръчка във водата и животното заплува след нея. Независимо дали искаше, или не, тя трябваше да му каже някои неща, преди той да замине.

- Надявам се, разбираш защо трябваше да се изнеса.

Той седна на пясъка до нея и вдигна коляно, оставяйки достатъчно голямо разстояние помежду им.

- Темпъл ми го обясни. Каза, че е, защото съм кретен.

- Не е вярно. Ако не беше ти, през онази нощ... - Тя зарови пръсти в пясъка. - Не ми е приятно да мисля за това.

Той взе едно камъче, огладено от водата, и го затъркаля в дланта си. Тревата, обрасла върху дюната, се наклони към него, сякаш искаше да погали косата му. Луси се извърна.

- Благодаря за това, което направи.

- Не е нужно още да ми благодариш - рече той рязко.

Тя потърка ръката си, усети полепналия пясък по кожата.

- Радвам се, че ми разказа за брат си.

- Исках да отвлека мислите ти от случилото се, това е всичко.

Луси зарови още по-дълбоко крака в пясъка.

- Мисля, че преди да заминеш, трябва да разкажеш на Бри за Къртис.

Панда захвърли камъчето.

- Че баща й не е имал съвест? Няма да стане.

- Тя е голямо момиче. Знае, че той е изневерявал на майка й, и трябва да узнае за това. Нека тя да реши дали ще каже на братята си, или не.

Упорито стиснатите му устни подсказваха, че напразно си хаби думите. Луси побутна една шарена морска мида, чувствайки се нежелана като тази соленоводна натрапница край сладководните води на едно от Големите езера.

- След всичко, което се случи, така и не те попитах защо се върна в бара.

- За да взема колата. Бях ти много ядосан.

- През онази нощ се държах като пълна глупачка. Всъщност през цялото лято, докато се правех на смела бунтарка.

- Не си се правела. Ти наистина си смела.

- Не е вярно, но благодаря. - Тя преся малко пясък през пръстите си. - Но има и едно хубаво нещо от цялото това преживяване. Научих, че опитите да се намъкна в чужда кожа няма да ме подобрят.

- А кой е казал, че се нуждаеш от подобряване? - Изрече го с нотка на възмущение, което й подейства успокояващо. - И така си достатьчно добра.

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си.

- Благодаря.

Над тях отново надвисна тишина - символ на ужасната бездънна пропаст, зейнала помежду им.

- Как върви писането? - попита накрая той.

- Много добре.

- Това е чудесно.

Отново настъпи мълчание и после той се изправи.

- Трябва да довърша опаковането на багажа. Дойдох да ги кажа, че след като замина, можеш да останеш в къщата колкото пожелаеш.

Това ли беше единствената причина да дойде? Остра болка прободе гърдите и, Луси вдигна глава и видя отражението си в тъмните му очила.

- Чувствам се прекрасно при Бри - промълви сковано.

- Ти обичаш къщата повече от мен. Ако размислиш, ето ключа.

Тя не протегна ръка - не можа да се застави - и той го пусна в скута й. Ключът се приземи върху подгъва на шортите - жълт ключодържател, който сякаш весело й намигваше.

Панда вдигна ръка към очилата, като че ли се канеше да ги свали, но сетне размисли.

- Луси, аз... - Устните му се изтъниха в до болка познатата упорита черта. Панда отпусна ръка върху бедрото и сведе глава. Думите, които излязоха от устата му, прозвучаха толкова грубо, сякаш минаваха през шкурка.

- Ще се пазиш, нали?

Това беше всичко. Той повече не я погледна. Не каза нищо повече. Просто си тръгна.

Пръстите й се свиха в юмруци. Тя затвори очи и ги стисна. Беше твърде гневна, за да плаче. Искаше да се хвърли на гърба му и да го повали на земята. Да удря и да рита. Коравосърдечно, безчувствено копеле. След всичко, което се бе случило, след всичко, което бяха казали и направили, това беше неговото сбогуване.

Луси най-после успя да се добере до паркинга. Метна се на велосипеда и завъртя педалите яростно като госпожица Гълч, отпрашила на колелото си с кучето Тото на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Нищо чудно, че той така и не дойде да я види в къщата на Бри. Далеч от очите, далеч от сърцето. Такъв беше Патрик Шейд.

Бри беше в лавката. Щом погледна Луси, остави четката.

- Какво се е случило?

Всичко свърши. Край. Приеми го.

- Живот - отвърна Луси. - Гадост.

- Разкажи ми какво стана.

Луси едва се сдържа да не запокити велосипеда през алеята за коли.

- Имам нужда да се разсея. Хайде да вечеряме в „Островът“. Само ние двете. Аз черпя.

Бри се озърна към лавката.

- Не зная... Събота вечер е. На южния плаж ще има купон с пържена риба и трафикът ще е много оживен...

- Няма да се бавим много. Тоби може да наглежда лавката за два часа. Знаеш колко обича да се прави на важна клечка.

- Вярно е. - Бри наклони глава. - Добре, да вървим.

Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.

Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции през прозореца на шофьора.

- Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.

- Вече ми го каза.

- Наблюдавай кутията с парите.

- Каза ми това най-малко хиляда пъти.

- Извинявай, аз...

- Да потегляме - нареди Луси и посочи към шосето.

След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.

Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.

Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.

Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.

Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед - много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуж даеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата електронна игра. Застина, когато видя колата.

Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът ся каш разцепи гърлото й:

- Какво е станало?

Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежа ха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед. прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.

- Нямаше ме само минута - изхлипа той. - Не исках...

-Нямало те е? - Бри се спусна към него, обувките й хрущяха върху стъклата.

- Само за минута. А-аз отидох да си взема моето н-нинтендо. Никой не спираше!

Бри видя какво държеше в ръка и ръцете й се свиха в юмруци.

- Оставил си лавката, за да отидеш да вземеш видео играта'1

- Не знаех... не исках... нямаше ме само минута! - извика момчето.

- Лъжец! - Очите й гневно святкаха. - Всичко това не може да се случи само за минута. Върви си! Махай се от тук!

Тоби побягна към къщата.

Луси вече бе изключила двигателя и също изскочи от колата. Дървените рафтове висяха накриво, навсякъде се виждаха строшени буркани с мед, дори на шосето. Върху алеята за коли лежаха пръснати бурканчета с лосион; прекрасните кремове и ароматните мехлеми се бяха размазали по чакъла. Кутията с парите бе изчезнала, но не това бе съсипващото, колкото загубата на стотиците буркани с пресен мед. Стъклата от счупените буркани се бяха смесили със сребристите парченца от безценните чупливи коледни играчки на Бри.

Тя коленичи, полата й се разстла върху мръсотията и младата жена нежно взе в ръце това, което бе останало от някога изящната стъклена топка.

- Свърши. Всичко свърши.

Ако Луси не бе настояла да излязат тази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Не й хрумваше нищо утешително.

- Защо не влезеш вътре? Аз ще разчистя тук, доколкото мога.

Но Бри не помръдна. Остана приведена над останките от мед, стъкло и рухнали мечти.

Чувството на вина бе обгърнало Луси като покров.

- Утре ще измислим нещо - рече, като взе едно гребло и лопата.

- Няма какво да се измисля - прошепна Бри. - За мен всичко свърши.

Луси накара Бри да се обади в полицията. Докато Бри с безжизнен глас разказваше на дежурния какво се бе случило, Луси започна да събира най-големите парчета стъкло от шосето. Бри приключи с отговора на въпросите на служителите на реда и затвори.

- Утре ще дойдат да поговорят с Тоби. - Лицето й доби сурово изражение. - Не мога да повярвам, че е позволил нещо подобно да се случи. Това е непростимо.

Още беше твърде рано да се застъпва за Тоби и Луси дори не се опита.

- Аз съм виновна - рече тя. - Аз настоях да излезем. - С трепереща ръка Бри отпъди извинението й.

Двете работеха на призрачната светлина на малките прожектори, прикрепени отпред на фермерската лавка. Преминаващите коли намаляваха, ала никоя не спря. Бри почисти останките от потрошената табела. Жените изправиха столовете, натъпкаха смачканите свещи и скъсаните поздравителни картички в найлонови торби за смет. С приближаването на нощта се заеха да разчистват строшените стъкла с гребла, но заради разлетия мед парчетата полепваха по зъбците и малко след полунощ Луси измъкна греблото от ръцете на Бри.

- За днес стига. Утре сутринта ще донеса маркуча и ще измия останалото.

Бри беше прекалено отчаяна, за да спори.

Двете приятелки мълчаливо се отправиха към къщата. Целите бяха оплескани с мед - кожата, дрехите, косите им. По ръцете и краката им бяха полепнали буци пръст, прахоляк и трева, заедно с парченца сребристо стъкло и друга мръсотия. Когато Луси свали сандалите си, видя върху подметката парченце светлосин картон.

Аз съм коледна украса.

Моля, внимавайте, когато ме вземате.

Двете се изредиха да измият краката си на външната чешма. Бри се наведе, за да изплакне ръцете си, и метна гневен поглед към задния прозорец.

- Сега не мога да говоря с него.

Луси я разбра.

- Аз ще отида да проверя как е той.

- Как може да е толкова безотговорен?

Защото е само на дванайсет, помисли си Луси. И защото Луси не биваше да убеждава Бри да го оставя сам, когато през уикенда на острова се мотаеха толкова много хулигани.

Въпреки че бе измила краката си, ходилата й лепнеха по линолеума, докато прекосяваше кухнята. Свърна надолу по коридора. Вратата на стаята на Тоби бе отворена. Обикновено я държеше затворена, за да не му мърмори Бри, че стаята му е разхвърлена. Обзета от лошо предчувствие, Луси надникна вътре.

В стаята миришеше на ягодова дъвка и момчешка пот. Дрехите, които бе носил през последните дни, лежаха скупчени върху килима, заедно с мокра кърпа за баня. Както обикновено, леглото беше неоправено. И празно.

Тя претърси къщата. Никъде го нямаше. Луси нахлузи лепкавите си крака в маратонките, намери едно фенерче и излезе навън, където завари Бри да се взира невиждащо в мрака и да пуши цигара.

Тя само седи на задното стъпало и пуши. Това й бе казал Тоби, но Луси от седмици не бе виждала Бри да прави нито едното, нито другото.

- Той не е в къщата.

Бри рязко вдигна глава.

- Какво искаш да кажеш? Къде е той?

- Не зная.

Бри скочи от стъпалото.

- Ще го убия! Нима не разбира, че така още повече влошава нещата?

- Навярно в момента не може да разсъждава трезво.

Бри стъпка цигарата на земята.

- Всичко е заради мен. Заради това, което му казах. - Тя се извърна към гората, като Луси в деня, в който се бяха запознали.

- Тоби! - изкрещя Бри. - Веднага се върни! Говоря сериозно!

Не беше най-подходящият начин да се убеди едно уплашено дете да се върне у дома. От друга страна, Бри звучеше като милиони други разгневени майки.

Не бе изненадващо, че Тоби не се появи. Накрая Бри грабна друго фенерче и двете се разделиха, за да претърсят двора, мазето и гората около къщата. Провериха овощната градина на съседите и осветиха долчинката.

- Ще се обадя на Майк - заяви Бри. - Тоби сигурно е там. Няма къде другаде да отиде.

Но Тоби не беше там.

- Майк не го е виждал - съобщи Бри, след като приключи краткия разговор. - Той също ще излезе да го търси. Какво, по дяволите, ще му кажа? Че съм се разкрещяла на Тоби и съм казала да се маха?

- Това беше нормална човешка реакция.

- Може би е в твоята къща. Иди да провериш, докато чакам Майк. Моля те.

Луси не можеше да понесе мисълта да се срещне отново с Панда и ако не ставаше дума за безопасността на Тоби, щеше да откаже, но сега това бе немислимо. Младата жена пое по пътеката, която толкова пъти бе изминавала през деня, но през нощта гората не изглеждаше толкова дружелюбна.

- Тоби! - извика тя в тишината. - Тоби, аз съм, Луси! Бри вече не ти е сърдита. - Не беше вярно, но звучеше добре. - Искам да говоря с теб.

Единственият отговор бяха шумоленето на нощните създания и крясъкът на сова.

Тя излезе от гората. Беше един след полунощ и небето се бе прояснило. Без облаците звездите сияеха ярко над главата й. Преди да дойде на острова, Луси бе забравила как изглежда истинското звездно небе.

Къщата бе тъмна и тя се помоли да остане такава. Докато пристъпваше в двора, осветяваше наоколо с фенерчето. Ръцете й още бяха лепкави, въпреки че ги бе измила, а дрехите й бяха залепнали към тялото. Дори по веждите си имаше мед.

На верандата се мярна сянка. Беше твърде голяма, за да е на Тоби. Сърцето й се свлече в петите. Не можеше отново да преживее това. Само че нямаше избор. Изправи гръб и насочи лъча към мрежестата врата.

- Тоби изчезна - рече тя рязко. - Виждал ли си го?

Сянката се изправи.

- Не. Кога е изчезнал?

- Беше около девет. - Луси накратко обясни какво се бе случило, доволна, че не го вижда ясно.

- Почакай да се обуя. - След няколко минути Панда се появи с фенерче в ръка. Лъчът се плъзна по нея. - Изглеждаш ужасно.

- Наистина ли? Изненадана съм.

Той не обърна внимание на сарказма й.

- - Предната врата е заключена. Не мисля, че той може да се промъкне в къщата.

- Тоби има талант да се промъква навсякъде. Ти огледай, а аз ще проверя в гаража. - За нищо на света нямаше да влезе в къщата с него. Тя се отправи към гаража, но когато пристъпи вътре, в нея нахлуха спомени за следобеда, когато толкова диво и необуздано се бяха любили тук. Не можеше да си представи, че някога отново ще се държи така, забравила за всякакви морални задръжки.

Огледа вътрешността на гаража и приближи купчината дървета. Колкото по-дълго отсъстваше Тоби, толкова по-неспокойна ставаше Луси. В много отношения той бе нейният допелгенгер24. Тя знаеше какво означава да си дете, което се чувства самотно на света, и знаеше колко опасно може да бъде подобно отчаяние.

Панда излезе от къщата.

- Вътре е чисто.

- Може би е в навеса за лодки.

Ала и там го нямаше. Двамата се разделиха, за да претърсят двора и близката гора. Луси бе пъхнала мобилния телефон в джоба си и се обади на Бри, ала тревогата в гласа на приятелката й й подсказа, че няма промяна.

- Ами ако е отишъл на плажа? - попита паникьосано Бри. -Всичко би могло да се случи. Хулиганите, които са потрошили лавката... може да се е натъкнал на тях. Аз отново се обадих в полицията, но те ми казаха, че до сутринта нищо не могат да предприемат.

Защо му трябваше още повече да влошава нещата? Той единствено това прави още от самото начало, само създава проблеми.

Панда изникна зад гърба на Луси.

- Попитай я дали велосипедът му още е там?

Луси го направи.

- Задръж - рече Бри. - Майк свири с клаксона. После ще ти се обадя.

Телефонът на Луси иззвъня след няколко минути.

- Велосипеда на Тоби го няма. Майк е минал по шосето, но нищо не е видял.

Луси предаде информацията на Панда.

Той взе телефона от ръката й и заговори като истински полицай.

- Бри, говори Патрик Шейд. Може ли да ми кажеш номера на мобилния на Майк?

Луси трескаво затърси нещо за писане, но изглежда, не се нуждаеше от химикалка или лист.

- Разбрах. Има ли някое конкретно място, където Тоби обича да се крие, когато е разстроен?

Заслуша се и кимна.

- Добре. С какво е облечен? - Отново заслуша. - Иди в стаята му и огледай. Виж дали е взел нещо със себе си. Раница? Дрехи? Каквото и да е. Обади ми се, когато свършиш.

- С Тоби всичко ще е наред - каза Луси по-скоро на себе си, когато той затвори. - Зная, че ще е добре.

Панда вече говореше с Майк.

- Тоби е взел велосипеда си. Ти къде си сега? Добре... Провери южния плаж, после ела тук, за да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Луси се опита да си представи къде би отишла тя, ако беше на мястото на Тоби. Въпреки че момчето бе отраснало на острова, не вярваше, че ще се скрие в гората за през нощта. Щеше да отиде на някое място, където да бъде сам и в същото време да се чувства в безопасност.

Тя си спомни стръмната скала, където Панда обичаше да се уединява. Мястото беше по-открито от гората, а скалите можеха да послужат за убежище. Панда се запъти към шосето, а Луси се заизкачва по склона.

Горе на върха бе тихо и тя чуваше плисъка на вълните долу. Обходи скалите с лъча, молейки се да го зърне. Нищо.

След няколко часа щеше да се съмне. Вече силно разтревожена, тя се върна в къщата. Панда идваше надолу по алеята с велосипеда на Тоби. Луси изтича към него.

- Намери ли го?

- Само велосипеда. Беше скрит сред дърветата на трийсетина метра нагоре по пътя.

Тя си помисли за рокерите и другите негодници, които идваха на острова само за да се напият и да безчинстват.

- Ами ако го е оставил тук и тръгнал на автостоп?

- Не мисля. Открих следи. Прекалено тъмно е, за да ги проследя. Но предполагам, че е дошъл тук.

- Проверихме навсякъде.

Той погледна към гората.

- Може би е изчакал, докато претърсим, и после се е скрил.

В безопасност. В убежище.

Двамата с Панда тръгнаха заедно.

24.

Луси го последва надолу по стъпалата към пристана и в навеса за лодки. Поскърцването на катера върху котвата бе музиката, съпровождаща страстните им изблици, но за разлика от нея, Панда, изглежда, не се измъчваше от болезнени спомени. Той насочи лъча към вратата на каютата. Тя беше почти сигурна, че бе пуснала резето, когато по-рано претърси наоколо, но сега вратата бе открехната. Той я отвори и освети вътрешността. Тя надникна вътре.

Тоби се бе свил на кълбо върху V-образното легло покрай носа на катера, дълбоко заспал.

Тя изпита такова огромно облекчение, че за миг й се зави свят. Панда й подаде мобилния телефон. Тя се отдалечи към кърмата и се обади на Бри.

- Намерихме го в навеса за лодки - изрече задъхано. - Спи.

- Спи? - Бри прозвуча по-скоро ядосана, отколкото зарадвана. - Не му позволявайте да избяга! Идвам.

На Луси никак не й хареса това, което чу, но приятелката й затвори, преди тя да я посъветва първо да се успокои.

Панда се появи, съпроводен от много сънения, много мръсен Тоби. Целите му дрехи бяха оплескани. На ръката му се виждаше засъхнала кръв и още едно петно се мъдреше на бузата му. Краката му бяха покрити с лепкав слой мед, смесен с пръст, а косата му бе залепнала за главата.

- Не съм повредил нищо на катера - промърмори момчето изплашено.

- Зная, че не си - рече Панда нежно.

Тоби се запрепъва по стъпалата към къщата и щеше да падне, ако Панда не го бе подхванал. Тъкмо се изкачиха догоре, когато Майк притича иззад ъгъла на къщата. Когато го видя, Тоби неохотно пристъпи към него.

- Тоби! - възкликна Майк. - Какво си мислеше? Никога не биваше...

Срещата бе прекъсната от вик на банши¹, когато Бри изскочи от гората.

- Тоби!

Майк замръзна на място. Момчето инстинктивно отстъпи назад, по-далеч от всички, и се блъсна в масата за пикник.

Тя приличаше на луда, дрехите и бяха просмукани с мед и мръсотия, а червената и коса се вееше в див безпорядък.

- Как можа да направиш нещо толкова ужасно? - изпищя Бри и се спусна през двора към него. - Никога повече да не си посмял да направиш нещо подобно! - Преди някой да успее да я спре, го сграбчи за раменете и здравата го разтърси. - Имаш ли представа какво можеше да ти се случи? Изобщо някаква представа?! - Пръстите й се забиха в плътта му; главата му подскочи.

Всички се хвърлиха към нея, но преди някой да успее да я доближи, тя притисна здраво Тоби към гърдите си.

- Всичко можеше да ти се случи. Всичко! - извика Бри и избухна в сълзи. - Изплаши ме до смърт! Не биваше да бягаш. Зная, че ти се разкрещях. Изгубих самообладание. Прости ми. Но ти не биваше да бягаш. - Тя се отдръпна на няколко сантиметра, обхвана лицето му в шепи и повдигна брадичката му, а гласът й затрепери от вълнение. - Обещай ми, че никога повече няма да бягаш от мен. Ако имаме проблем, ще поговорим и ще го разрешим, става ли? Обещай ми.

' Жена призрак в ирландската и шотландската митология; според преданието появата й и вледеняващият й писък вещаят смърт. - Б. пр.

Тоби се взираше безмълвно в нея с огромни очи.

Тя плъзна нежно палец по мръсната му буза.

- Чуваш ли ме?

- Обещавам. - Една голяма сълза се търкулна по лицето му. -Но ние изгубихме всичко - прошепна детето. - Заради мен.

- Не изгубихме теб и това е най-важното. - Тя притисна устни към челото му. - Останалото все някак ще се оправи.

Всичкият му боен дух се отцеди от слабичкото му телце. Той се притисна към нея. Ръцете му се обвиха около кръста и. Тя го прегърна още по-здраво и зарови устни в косата му. Той най-после бе намерил безопасен пристан и малкото му тяло се разтресе от дълго сдържаните ридания. Бри му напяваше нещо, което само той можеше да чуе.

- Майк стоеше настрани от останалите. Отново се чувстваше чужденец. Тоби не го бе погледнал, откакто Бри бе дошла.

- Да си вървим у дома - чу Луси да шепне Бри на Тоби. - Ще направя палачинки. Утре ще спим до късно. Какво ще кажеш?

- Палачинките ти не ги бива много - изхълца той.

- Зная.

- Не ми пука - додаде той. - За мен са страхотни.

Тя го целуна по темето. Ръка за ръка двамата поеха по пътеката през гората. Миг преди да се скрият зад дърветата, Бри спря. Погледна към Майк. Луси видя как тя вдигна ръка, но сетне безсилно я отпусна. Измина още един дълг миг, после двамата с Тоби изчезнаха.

Майк стоеше неподвижно, самотен в кръга от бледа жълта светлина. Луси никога не бе виждала в живота си по-съсипан и тъжен човек.

- Исках да го осиновя - пророни той накрая със смутен, тих глас. - Смятах утре да говоря с нея. — Зарея поглед към дърветата. - Тя би могла да продаде къщата и да започне начисто някъде другаде. Мислех, че това ще й хареса.

Луси го разбра. След всичко, на което току-що бяха станали свидетели, Майк бе осъзнал, че Бри обича Тоби не по-малко силно от него и никога няма да се откаже от момчето.

- За теб е много важно тя да е щастлива, нали? - чу се да казва Луси с глас, напомнящ на гласа на доктор Кристи.

Той кимна.

- Винаги е било така. От мига, в който я видях за пръв път. Тя помни единствено какъв заблуден глупак бях някога.

Забравила е за времето, когато другите деца не бяха наоколо и тя рисуваше за мен или разговаряхме за музика. Шантава работа.

- Тя те харесва - заяви Луси. - Зная, че е така.

- Преструва се. Отнася се добре с мен, защото съм й нужен.

- Не мисля, че е истина. Тя се е променила, също като теб.

Но Майк не й повярва.

- Вече е късно. По-добре да се прибирам. - Пъхна ръка в джоба, за да извади ключовете за колата.

Не биваше да става така и Луси го знаеше. Но когато той се обърна, за да си тръгне, тя не можа да измисли нещо, което да го убеди, че греши.

Докато те разговаряха, Панда мълчеше, но сега гласът му наруши нощната тишина.