Съдбовно бягство

- Не се тормози за нищо - тутакси отвърна майка й. - Не ме интересува, че си зряла жена. Ние искаме да се прибереш у дома.

- Аз... аз не мога. - Луси прехапа устни. - Бягството ми още не е завършило.

От всички хора Нийли най-малко можеше да оспори това и дори не се и опита.

- Кога мислиш, че ще завърши?

- Аз... още не зная.

-Дай ми да говоря с нея! - чу се в телефона писъкът на Трейси.

- Ние дори не сме подозирали, че си била толкова нещастна - промълви Нийли.

- Не бях. Не бива да мислиш така. Просто... Не мога да обясня.

- Щеше ми се поне да се опиташ.

- Дай ми телефона! - извика Трейси.

- Обещай, че ще се обаждаш - настоя майка й. - И обещай, че ще позвъниш на дядо си.

Преди Луси да обещае каквото и да било, Трейси грабна телефона.

- Защо не ми се обади? За всичко е виновна тази Мег. Нена-ииждам я. Изобщо не биваше да слушаш какво ти приказва. Тя ревнува, защото ти се омъжваш, а тя - не.

- Трейси, зная, че те разочаровах, но вината не е на Мег.

Малката й сестричка Бътън се бе превърнала в осемнайсетгодишен вулкан от страст.

- Как е възможно в една минута да обичаш някого, а в следващата да го разлюбиш?

- Не беше точно така.

- Ти си егоистка. И глупачка.

- Съжалявам, че те разстроих. - Трябваше да приключи с това, преди окончателно да е изгубила смелостта си. - Ще дадеш ли телефона на другите?

През следващите десет минути Луси узна, че Андре все още говори по телефона с Тед, че Холи ще се яви на прослушване за роля в една пиеса, а Шарлот е научила да свири на китара „Пияният моряк“. Всеки разговор беше по-болезнен от предишния. Чак след като затвори, Луси осъзна, че и тримата зададоха въпроса, който не се бяха решили да поставят родителите й.

Луси, къде си?

Панда излезе на верандата зад нея и взе телефона, преди тя да успее да провери списъка с обажданията му. Дали се бе свързал с папараците, или не? Той изчезна вътре и когато и тя най-после го последва, той гледаше бейзболен мач.

- Трябва да проведа още един разговор - обяви Луси.

Панда я изгледа изпитателно.

- Напоследък телефонът нещо прави номера. Кажи ми номера и аз ще го набера вместо теб.

- Мога да се справя.

- Апаратът е доста капризен.

Време беше да сложи край на тези игри.

- Искам да видя телефона ти.

- Зная.

- Ако няма какво да криеш, ще ми позволиш да погледна.

- Кой е казал, че няма какво да крия?

Той явно се забавляваше и това не й се нравеше.

- Ти знаеш всичко за мен, а аз не зная нищо повече за теб от това, което знаех преди единайсет дни. Дори не знам истинското ти име.

- Симпсън. Брад.

- Боиш се, че ще видя номера на „Нашънъл Енкуайър“ на бързо избиране?

- Няма.

- Тогава някой друг таблоид? Или контактуваш със сериозните издания?

- Наистина ли мислиш, че човек като мен ще си шушука с пресата?

- Може би. Аз съм твоят печеливш билет от лотарията.

Той сви рамене, изпъна крак и извади телефона от джоба си.

- Ето, забавлявай се.

Фактът, че й даваше телефона, я наведе на мисълта, че тя няма да намери никакви тайни, и се оказа права. Единственият номер, записан в паметта, беше този, на който тя току-що бе позвънила. Луси му върна апарата.

Докато влизаше в къщата, гласът му се разнесе зад гърба й, тих и леко хриплив.

- Виждам те като много неща, но печелившият билет от лотарията не е сред тях.

Луси не знаеше какво има предвид и предпочете да се престори, че не го е чула.

Панда заряза бейзболния мач, който не гледаше, и се върна на верандата. Крайно време беше да проведе сериозен разговор със себе си. Сякаш не го бе правил през последните две седмици.

Бъди най-добрият в това, което умееш. Това беше неговият девиз. Бъди най-добрият в това, което умееш, и стой далеч от това, в което не си. А кое беше начело в този списък? Емоционалните тъпотии.

Нo всеки мъж би откачил, ако толкова дълго остане насаме с нея. В тези шорти и тениски тя приличаше на дяволски секси петнайсетгодишна тийнейджърка, от което би трябвало да му призлее, но стомахът му не се преобръщаше, защото тя не беше на петнайсет.

Той се бе оказал пленник на възбудата, негодуванието и страха. Втренчи се в нощния мрак, опитвайки се да не се поддава на бушуващите в гърдите му чувства. И безславно се провали.

Лууси изучаваше отлепените тапети в спалнята си. Утре сутринта заминаваха, а Панда оставаше за нея същата глупачка, както и когато се качи на мотоциклета му. Дори не знаеше истинското му име. А още по-важно - не знаеше дали той ще продаде историята й на жълтата преса, или не.

Не бе вечеряла и отиде в кухнята, за да си приготви купа с овесени ядки. През прозореца видя Панда на верандата, отново загледан в езерото. Зачуди се за какво мисли.

Изсипа в купата малко от кутията с овесени ядки и я отнесе всекидневната. По телевизията с приглушен звук вървеше Американският президент“. Тъкмо се канеше да седне, когато видя нещо приличащо на визитна картичка, подаващо изпод възглавницата на дивана. Тя я измъкна.

ФЕРИБОТ,, ЧЕРИТИАЙЛАНД“

ПОСТОЯНЕН ПРОПУСК No 3583

Тук започва вашето истинско

мичиганско приключение

Дали бе изпаднала от портфейла на Панда, или предишният притежател го е изгубил? Имаше само един начин да разбере. Тя върна обратно картичката под възглавницата, оставяйки я точно, където я бе намерила.

На следващата сутрин я нямаше.

5.

Най-после Луси знаеше за Панда нещо, което той не искаше да разкрива. Това би трябвало да повдигне духа й, но младата жена не искаше да напуска езерото Кадо, затова в деня на тръгването се чувстваше потисната и тъжна. Тя го убеди да спрат в Тексаркана, където, въоръжена с фалшивия корем, демонстративно си купи предплатен телефон. Заяви му да го впише в списъка с разходите.

Веднага щом пресякоха границата на Арканзас, се наложи да спрат в един тунел, за да изчакат да спре проливният дъжд. Тя го попита къде отиват, без да очаква отговор. Но той я изненада.

- До вечерта трябва да сме в Мемфис - рече, без да уточнява повече подробности.

Мотоциклетът му имаше тексаски номера, той почиваше на границата на Луизиана, в момента бяха на път за Тенеси и като капак имаше постоянен пропуск за ферибота на остров някъде в Мичиган. Дали това бе обичайна практика на пътуващите строителни работници, или просто стил на живот на един странник? Жалко, че и тя не беше толкова загадъчна, но беше трудно да пазиш тайни, когато животът ти е бил на показ още от тийней-джьрските години.

За през нощта отседнаха в затънтен хотел в Арканзас, близо до границата с Тенеси. Луси огледа боядисаните стени от шлакбетонни блокчета и грозните червеникавокафяви покривки на леглата.

- Сигурна съм, че наблизо има хотел „Хайът“.

Той метна багажа си на по-близкото легло до вратата.

- Тук ми харесва. Има характер.

- Характери. Ще имаме късмет, ако онези наркодилъри, които се спотайват отвън, не нахлуят и не ни убият, докато спим.

- Именно заради това не може да си в отделна стая.

- Не може да съм в отделна стая, защото ти обичаш всичко да усложняваш.

- Вярно е. - Той наклони глава и я удостои с една от премерените си презрителни рокерски насмешки. - Освен това така мога да те видя гола.

- Желая ти късмет в това. - Луси грабна пижамените шорти

И тениската, които купи в Кадо, и се отправи към банята. Заключи се и пое дълбоко дъх. Беше достатъчно развълнувана и смутена, след като през целия ден бе притисната до гърба му, иъзбудена от друсането на големия мотоциклет. Не се нуждаеше от допълнително изкушение.

Банята с тънки стени не беше по-голяма от телефонна будка и при всяко движение лакътят и се удряше в пластмасовите па-пели. Тя се опита да си представи как Панда напъхва тялото си и това малко и неудобно пространство.

Голото си тяло.

Луси отпусна ръце от гърдите, които насапунисваше твърде дълго. Тя беше просто жена. Не беше нейна вината, че Панда събуждаше първичните й инстинкти. Имаше нещо примитивно в него. Той беше земен и порочен, як и мускулест. Създаден за секс. Груб и разюздан, толкова различен от секса с Тед, който беше златен стандарт за мъжкото еротично съвършенство - изкусен, неуморим, всеотдаен любовник.

Чак сега Луси събра смелост да признае колко я потискаше и й тежеше тази всеотдайност. Тя искаше да даде същото, което получаваше, но то бе толкова идеално, че тя нямаше представа как да му отвърне равностойно и заради това сексът не беше толкова добър, колкото би трябвало. Луси се притесняваше дали охканията й не са прекалено шумни, движенията твърде тромави, милувките й прекалено неуверени, груби, несръчни и не там, където трябва. Ами ако се тутка твърде много, преди да свърши, или бедрата й се тресат като желе? Ами ако пръдне?

Целият онзи стрес.

С Панда щеше да бъде различно, толкова лесно. Той щеше да мисли само за себе си. А и на кого му пукаше какво прави тя или какво си мисли той за това? Тя можеше да откликне или не, в зависимост от настроението си. Нямаше да има нужда да се тревожи как думите, действията, стоновете - или липсата им - му въздействат.

Мисълта просто да получи това, което искаше от един мъж, който не се интересуваше от нищо друго, освен от достъпа до женско тяло, я възбуждаше. Докато беше в горните класове на гимназията или колежа, тя си бе фантазирала за дивите и необуздани мъже, които понякога срещаше: сина на богата светска дама, който допълваше издръжката си, пласирайки наркотици; звездата на баскетболния отбор на колежа с широка усмивка, който преписваше на изпити; момчета със самоуверени походки и цигари, висящи от ъгълчетата на устните им, които караха прекалено бързо, пиеха твърде много и тренираха телата вместо умовете си. А сега - за Панда.

Как ще реагира той, ако тя излезе гола? Не си представяше, че той ще се отвърне.

Пътуването бе към своя край. Тя го разбираше, макар че той нищо не бе уточнил. Още утре можеше да я зареже. Щеше ли някога да има по-подходяща възможност за свободен, мръсен, необвързващ секс? Такъв шанс се падаше веднъж в живота. Нима щеше да го пропусне?

Преди две седмици тя бе сгодена за друг мъж - мъж, когото в много отношения все още обичаше. Да скочи в леглото с Панда, би било непростимо.

При все това идеята не бе съвсем отблъскваща.

Изпита безразсъдното желание да обсъди проблема с Тед. Той винаги беше толкова трезвомислещ, а тя в момента не можеше да преценява обективно.

Докато се подсушаваше, продължаваше да мисли за това. Знаеше какво иска. Не знаеше какво иска. Най-накрая се реши на страхлив компромис. Омота протритата хотелска кърпа около тялото си, отвори вратата на банята и каза:

-Не гледай.

Той погледна. Дори не се опита да бъде по-деликатен, а я огледа от глава до пети така, че кожата й пламна. Изминаха няколко дълги секунди, преди той да заговори:

- Сигурна ли си за това? -- Никакви игри. Право в целта. Истински Панда.

-Не.

- Трябва да си напълно сигурна.

- Не съм.

Той се замисли над думите й по-дълго, отколкото Луси очакваше. Най-накрая се надигна от леглото и съблече тениската си през глава.

- Трябва да взема душ. Ако като изляза от банята, тази кърпа все още е на теб, хвърли я.

Това никак не й хареса. Не фактът, че той трябваше да вземе душ - тя отлично знаеше колко потни и мръсни са след дългото пътуване - а това, че разполагаше с повече време за мислене, отколкото смяташе. Дали това беше най-добрият начин да заличи окончателно Тед, или възможно най-лошият?

Вратата на банята хлопна с трясък. Той бе оставил телефона си, което означаваше, че е изтрил евентуално всичко компрометиращо. Луси бързо набра номера.

- Мег...

- Луси? Миличка, добре ли си?

- Аз... Добре съм.

- Защо шепнеш?

- Защото... - Луси замълча. - Ще бъда ли... ами... истинска развратница, ако преспя с някого сега? Имам предвид, след около десет минути?

- Не знам. Може би.

- И аз така си помислих.

- Харесваш ли го?

- Може да се каже. Не е Тед Бодин, но...

- Тогава определено трябва да преспиш с него.

- Иска ми се, но...

- Бъди развратница, Луси. Ще ти се отрази добре.

- Предполагам, че ако наистина исках да ме разубедят, щях да се обадя на някой друг.

- Това трябва да ти говори много.

- Права си. - Водата в банята спря. Панда беше счупил досегашния си рекорд по бързо вземане на душ. - Трябва да вървя - рече Луси припряно. - Ще ти се обадя, когато мога. Обичам те. - Тя затвори.

Вратата на банята се отвори. Ето че и двамата бяха загърнати с протрити кърпи, а кърпата на Панда бе увита толкова ниско, че тя виждаше целия му мускулест корем... и голямата издутина отдолу.

Той държеше в ръка дрехите си, мократа му коса висеше на оплетени кичури, устните му бяха стиснати в нещо като сърдита гримаса. Капки вода блестяха върху гърдите и голите му крака, по които - никаква изненада - нямаше и следа от загрозяващи белези. Удивителното беше, че бяха загорели, имайки предвид факта, че не ги бе излагал на слънце. А още по-изумително беше, че изглеждаше мрачен за мъж, на път да извади късмет с жена.

Кимна към кърпата й.

- Все още размишлявам - оповести тя.

- Не, не размишляваш. Вече си решила. - Той извади портфейла от джоба на дънките, отвори го и извади презерватив. -Имам само един, затова се надявам да се развихриш.

- Може би. А може би не - тросна се тя. - Зависи от настроението ми. - Дръзкият й отговор я въодушеви.

Той пусна дрехите на пода, приближи се към нея и пъхна показалец под плата между гърдите й. Едно дръпване и кърпата падна на килима.

- Време е да вкусим забранения плод - прошепна дрезгаво.

Кой беше забраненият плод? Тя или той? Луси не искаше да мисли, само да чувства. Той сведе глава към рамото й, но тя не възнамеряваше да остава единственият гол човек в стаята, затова смъкна кърпата му. Тя падна между краката й и телата им се допряха.

Устните му докоснаха ключицата й. Леко я гризнаха. Придвижиха се към шията й. Той не се бе обръснал, наболата му брада одраска леко кожата й и по тялото й пробягаха тръпки.

Днес тя бе прекарала няколко часа, притисната към тялото му, и сега, когато бе решила да се впусне в тази авантюра, искаше да го почувства изцяло. Плъзна длани върху гърдите му. Устните му се задържаха под ухото й. Тя не искаше той да я целува, затова се извърна, преди да достигнат нейните устни. Движението разкри шията й и той откликна на поканата.

Много скоро ръката му обхвана гърдата й, палецът му разтърка зърното й. Гореща кръв запулсира във вените й. Той щипна зърното й, а тя - неговото. Дишането му се учести, нейното също. Той обгърна дупето й в шепи, повдигна я и я отнесе до леглото, което тя бе избрала за свое. Никакви целувки. Никакви милувки. Нищо, което можеше да й напомни за Тед.

С една ръка Панда отметна завивките. Когато паднаха върху чаршафите, Луси неволно го одраска. Не й пукаше. Заби пръсти в непокорните му къдрици и ги дръпна, защото й се искаше.

- Оох.

- Без приказки - нареди тя.

- Харесваш го по-грубо, така ли?

Да. Точно това искаше. Никакво внимание или загриженост. Никакви нежни ласки.

Тя плъзна ръце между краката му и го стисна. Не толкова силно, че да му причини болка, но достатьчно, за да го накара да се почувства поне малко уязвим.

- Внимавай - предупреди Панда.

-Ти внимавай - озъби се тя.

Той се надвеси над нея, а ъгълчето на садистичните му устни меко се изви нагоре.

-Виж ти, оказа се пълна с изненади... - И изведнъж прикова китките й към леглото и я притисна върху матрака с тялото си.

Разтърси я опасен трепет.

Той прокара небръснатата си брадичка по зърното й. Възхитително болезненото усещане я накара да ахне. Той отново го направи. Тя се изви под него, разкривайки цялата си уязвимост.

-Надявах се на малко повече любовна игра - той разкъса със зъби обвивката на презерватива, - но щом го искаш така...

Луси никога не си бе представяла, че някой може толкова светкавично да си сложи презерватив. Той отново стисна китките й. С един мощен тласък проникна в нея.

Тя отново ахна. Краката й се разтвориха. Той не й даде време да свикне с големината му и тутакси се зае да помпа. Никакъв финес. Само дълбоки, мощни тласъци, достигащи до всяка фибра. Тласъци, които искаха от нея единствено покорство, което тя не бе склонна да даде. Обви пети около прасците му. Изпъна се под него. Зъбите му блеснаха, когато той се усмихна.

Не след дълго по челото му заблестяха капки пот, но той продължи бясно да се движи. Отказваше да се освободи, докато тя не го стори.

Нo Луси нямаше намерение да свършва първа. Щеше да издържи докрай. По-добре да умре, отколкото да му позволи да спечели тази битка, която, като повечето войни, изгуби смисъла ги. Потъмнелите му очи се изцъклиха. Тялото му натежа. От устните й се изтръгна стон. Още един. Хватката му върху китките й леко отслабна. Тя обви ръце около хълбоците му. Заби ноктите в кожата му. Не му дължеше нищо.

И знаейки това, му отдаде всичко.

В този миг той изгуби битката.

Гърбът му се изви, раменете му се повдигнаха, бедрата потръпнаха. Буря. Трус. Потоп.

-Искаш ли бира? - попита Панда, след като свършиха, без да я гледа, истински огромен неандерталец. Нe. Искам да спя. Сама. - Луси посочи към другото легло възможно най-грубо.

На него, изглежда, му беше все едно.

На следващата сутрин я събуди проскърцването на мотелската врата. Тя се насили да отвори очи. Панда стоеше на прага, с две чаши кафе, които навярно бе взел от рецепцията. Да бъде уличница, беше съвсем ново преживяване - не толкова забавно на следващата сутрин. Искаше й се да покрие главата си с чаршафа и да го помоли да си тръгне. Не докосна чаршафа и нацупи свадливо устни.

- Искам кафе от „Старбъкс“.

- Побързай и се облечи. - Той остави чашата върху скрина.

Ако се преструваше, че предишната нощ не се е случила, само щеше да се почувства по-зле.

- Предполага се, че сексът повдига настроението. А теб каква оса те е ухапала?

- Реалният живот - изрепчи се той, бодлив като еднодневната си набола брада. - Ще те чакам отвън.

Дотук с любезното бъбрене, но какво я бе грижа? Тя бе скъсала още едно звено - последното - от веригата, свързваща я с Тед. Той вече не беше последният мъж, с когото бе спала.

Когато тя излезе от мотелската стая, Панда стоеше нетърпеливо до мотоциклета, от едната му ръка висеше каската й, а в другата държеше чаша кафе. Заради бурята от предишната нощ въздухът беше наситен с влага, но Луси се съмняваше, че тъкмо това е причината той да прилича на бомба с часовников механизъм, която всеки миг ще се взриви. Да се опитва да призове цялата дързост и смелост на някогашното четиринайсетгодишно момиче - четиринайсетгодишна девственица - в този случай беше безсмислено, но що се отнася до Вайпър, нейното рокерско алтереро? Очите й се присвиха.

- Споко, пич.

Мили боже! Наистина ли каза това?

Той се намръщи и метна чашата в препълненото кошче за боклук.

- Минаха две седмици, Луси. Време е.

- Не и за мен, бейби. Аз току-що започвам.

Тя го сащиса не по-малко, отколкото себе си.

- Каквото и да си мислиш, че правиш - изгледа я той кръвнишки, - престани.

Тя грабна каската от ръцете му.

- Може би ти искаш да висиш цял ден тук и да дрънкаш, но аз искам да се повозя.

Докато закопчаваше каската, той промърмори нещо под нос, но тя не можа да чуе, и двамата потеглиха. Много скоро прекосиха границата на щата Арканзас и стигнаха до покрайнините и Мемфис. До вчера Панда избягваше магистралите, но не и днес. Той профуча покрай табелата „Грейсланд“, престрои се в другото платно и се вля в трафика на друга магистрала. Не след дълго отби по страничното шосе на изхода. Цялата радост от дрьзкото й поведение се изпари, когато видя крайпътния знак:

МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ „ МЕМФИС “

Луси стисна ребрата му и изкрещя:

- Къде отиваш?

Той не отговори.

Но тя знаеше. Предателството му беше толкова голямо, че не можа да го преглътне.

Панда спря пред зоната за заминаващи и паркира между два Суна.

- Край на пътешествието.

Изрече го така, сякаш нямаше значение, сякаш тя трябваше просто да скочи от седалката, да му стисне ръката и да изчезне.

Нo Луси не помръдна и той пое нещата в свои ръце. Улови ръката й и в следващата секунда и двамата стояха до мотоциклета.

- Време е да се прибираш у дома. - Той разкопча каишката. Смъкна каската й и я завърза за мотоциклета.

Дробовете й се свиха болезнено. Точно така се е чувствал Тед. Като ударен с чук по главата и измамен.

-Това аз трябва да реша - заяви тя.

Вместо отговор той смъкна раницата й и я остави на тротоара. Бръкна в една от кожените чанти, извади един плик и го тикна в ръцете й.

- Всичко, което ти е нужно, е вътре.

Тя го зяпна слисано.

- Минаха две седмици, Луси. Две седмици. Разбираш ли какво ти казвам? Чака ме друга работа.

Тя не можеше - не желаеше - да разбере какво й казва.

Той стоеше пред нея. Отчужден. Безразличен. Може би малко отегчен. Тя беше поредната жена. Поредното женско тяло. Поредната работа...

Бензин, трева или задник - никой не се вози на аванта.

И тогава нещо се промени. Между тъмните му вежди се появи малка бръчка. Клепачите му се отпуснаха, а когато отново вдигна очи, тя видя всичко, което мъжът, когото познаваше като Панда, толкова старателно се опитваше да прикрие. Видя интелект, който усърдно бе замаскирал. Видя болка и съмнение, а може би дори разкаяние. И долови дълбок, вътрешен глад, който нямаше нищо общо с тениските с циничните надписи и гадните обидни стикери.

Той леко поклати глава, сякаш искаше да се отърси от всички болезнени емоции. Ала, изглежда, не успя да го стори, защото вдигна ръце, обхвана лицето й в големите си шепи, които я докоснаха леко, като крила на пеперуда, а сините студени очи омекнаха и в тях се мярнаха нежност и безпокойство. Сведе глава и направи това, което тя не му позволи предишната нощ. Целуна я. Отначало предпазливо, после по-настойчиво, жадно впивайки устни в нейните, без да пуска лицето й, сгушено между дланите му.

Целуваше я страстно, сякаш не можеше да й се насити. А после рязко се отдръпна и се извърна, преди тя да успее да го спре. Метна се на мотоциклета и запали двигателя. Миг по-късно изчезна от света й, сред грохота на раздрънкания мотор „Ямаха Воин“, облепен със стикери, които вече не прилягаха на човека, когото тя си мислеше, че познава.

След като той замина, Луси дълго стоя на тротоара. Сърцето й се бе качило в гърлото, раницата лежеше в краката й. Минаваха автобуси. Спираха таксита. Най-после сведе поглед към плика, който й бе дал. Отвори го и извади съдържанието му.

Шофьорската й книжка. Кредитните й карти. Указания как да намери офиса на летищната служба за безопасност, където щяха да я чакат, за да я отведат във Вашингтон.

Пред очите й беше доказателството за прекрасната, задушаваща любов на родителите й. Тя знаеше, че ако поискат, те могат да я намерят. Сега разбираше защо не го бяха направили. Защото от самото начало знаеха къде е тя. Защото бяха наели телохранител.

Две седмици, Луси.

Трябваше да се досети, че щяха да постъпят така. През годините имаше няколко инцидента, когато хората бяха проявили прекалена агресия към нея... Две писма със заплахи... Веднъж я бяха съборили на земята - нищо сериозно, но достатъчно, за да се разтревожат родителите й. След като Тайните служби снеха личната й охрана, те, въпреки протестите й, наемаха частни охранители за големите събития, където смятаха, че твърде много е изложена на показ. Нима наистина си мислеше, че те ще позволят тя да присъства незащитена на толкова публична сватбена церемония? Родителите й от самото начало са плащали на Панда. Краткосрочният договор е бил продължен с две седмици, след като тя е избягала. Две седмици. Достатъчно дълго, за да стихне шумотевицата и да са спокойни, че тя ще е добре и в безопасност. Две седмици. И уреченият срок бе изтекъл.

Тя вдигна раницата, сложи бейзболната шапка и слънчевите очила и се запъти към терминала. Дай ù свободата, от която се нуждае - представи си как му заръчват. - Но се погрижи за безопасността ù.

Сега осъзнаваше това, което би трябвало да прозре от мига, в който той толкова навреме се бе появил на онази уличка. Панда никога не я остави сама. Нито веднъж не излезе сам с лодката. Придружаваше я, когато влизаха в магазините, а в ресторантите чакаше до вратата, когато излизаше от тоалетната. Колкото до онези мотели... Бе настоял да спят в една стая, защото я охраняваше. И когато се е опитвал да я изплаши, за да я накара да се прибере у дома, просто си е вършил работата. Имайки предвид колко скъпо струваха услугите на един личен телохранител, си-гурно здравата се е забавлявал, когато предложи да му плати хиляда долара.

Луси се спря до пейката зад вратите на терминала, обзета от горчиви мисли. Без никакво усилие, миналата нощ Панда бе получил голям бонус за работата си. Навярно сексът бе услуга, която той винаги оказваше на клиентите от женски пол - малко допълнително удоволствие, което да им напомня за него.

Ако много скоро не се появи в офиса на летищната охрана, ще тръгнат да я търсят. Може би вече са започнали. Ала при все това младата жена не можеше да помръдне. Споменът за онази целувка не спираше да се връща ведно с вихрушката от емоции, която бе съзряла в очите му. В момента искаше да изпитва само гняв, а не тази терзаеща неопределеност. Защо той изглеждаше толкова объркан? Толкова уязвим? Защо тя бе видяла нещо много по-дълбоко и сложно, отколкото обикновено плътско желание?

Може би беше просто игра на светлината.

Луси си припомни как обгърна лицето й, как я целуна. Нежността му...

Чиста самозаблуда. Тя не знаеше нищо за него.

Тогава защо имаше чувството, като че ли знае всичко?

Той трябваше да й каже истината. Независимо от ангажимента му с родителите й, трябваше да бъде откровен с нея. Ала това предполагаше откритост, на която той не беше способен.

Само че сега, докато стояха на тротоара, Панда й бе казал истината с очите си. Онази последна целувка й подсказа, че последните две седмици са означавали за него много повече от тлъст чек.

Тя грабна раницата и излезе през вратата на терминала, както бе избягала от сватбата си.

Половин час по-късно беше напуснала Мемфис в един нает „Нисан Сентра“. Служителят от компанията за коли под наем не разпозна името й, когато му подаде шофьорската книжка, но мъжът едва умееше да си служи с компютър и Луси знаеше, че едва ли отново може да разчита на подобен късмет.

Погледна към картата, която бе разгърнала на седалката. Най-отгоре лежеше телефонът, от който току-що бе изпратила есемес на родителите си: Още не съм готова да се върна у дома.

6.

Луси спря да пренощува в хотел „Хамптън“ в Централен Илинойс. Регистрира се под фалшиво име и плати в брой с парите, които изтегли с кредитната карта, която беше в плика и която родителите й несъмнено можеха да проследят. Щом се озова в стаята, тя измъкна фалшивия корем изпод тениската и го хвърли отвратено в кошчето. После извади покупките, които бе напазарувала преди няколко часа.

Идеята й хрумна, когато спря да зареди и почине близо до границата е Кентъки. Там видя две момичета с готик вид да се качват в раздрънкан шевролет „Кавалер“. Черният им грим и откачените прически пробудиха неочаквано, но смътно познато

чувство на ревност, което тя си спомняше от гимназията, когато се разминаваше по коридорите с екстравагантно облечени момичета. Ами ако...

Мат и Нийли никога с нищо не бяха показали, че тя трябва да се придържа към по-високи стандарти от другите момичета на нейната възраст. Но дори преди напиването си на купона тя го знаеше и затова потисна желанието да си направи пиърсинг на носа, да носи готик дрехи и да се размотава с разпасани компании. Тогава това й се струваше правилно.

Но не и сега.

Тя проучи подробно инструкциите и се зае за работа.

Въпреки че си легна късно, на следващата сутрин Луси се събуди рано. Стомахът й се бе свил на топка от вълнение. Трябваше да обърне колата и да се прибере у дома. Или може би да се отправи на запад. Да потърси просветление в онези митични пътешествия по магистрала 66'. Психиката й все още бе твърде крехка, за да разгадава тайните на мрачния мистериозен охранител. И наистина ли вярваше, че ако узнае нещо повече за него, това ще й помогне да разбере по-добре себе си?

Не можеше да отговори на този въпрос, затова се измъкна от леглото, взе набързо душ и извади дрехите, които бе купила. Тясната, плътно прилепнала черна тениска без ръкави, украсена с окървавена червена роза, бе в крещящо противоречие с късата електриковозелена туту поличка5, пристегната в кръста с черен кожен колан и чифт катарами. Беше сменила маратонките с черни войнишки боти и бе лакирала ноктите си с няколко пласта черен лак.

Но най-голямата промяна бе претърпяла косата й. Беше я боядисала в катраненочерно. После, следвайки инструкциите върху шишенцето със специален восък, оформи половин дузина дредове6, които напръска с оранжев спрей. Очерта очите си с плътна черна очна линия и защипа халка на носа си. От огледалото я гледаше войнствено осемнайсетгодишно момиче. Момиче, което по нищо не приличаше на трийсет и една годишната професионална лобистка и булка беглец.

По-късно, докато прекосяваше фоайето на път за паркинга, Луси се преструваше, че не забелязва скритите погледи, които й хвърляха гости на хотела. Още докато излизаше на заден от паркинга, краката вече я сърбяха от твърдия тюл на туту полич-ката. Ботите й бяха неудобни, гримът й - прекалено тежък, но тя започваше да се отпуска.

Рокерката Вайпър.

Панда реши тази сутрин да потича по пътеката край езерото. Обикновено красотата на чикагските небостъргачи проясняваше мозъка му, но днес не му помогна.

Трите километра станаха четири. После пет. Избърса чело с ръкава на мократа от пот тениска. Беше се върнал там, където му беше мястото, но след тишината на езерото Кадо градът му се струваше прекалено шумен, прекалено забързан.

Двама кретени на ролкови кънки му препречиха пътя. Той свърна в тревата, за да ги заобиколи, после се върна на асфалтираната пътека.

Луси беше умна жена. Би трябвало да се досети. Ала не го бе сторила и вината не беше негова. Той бе направил това, което се искаше от него.

В живота си бе наранил достатъчно хора и мисълта, че бе причинил болка на още един - при това непростимо престъпвайки границата - бе непоносима.

Край него профуча велосипедист. Панда затича по-бързо, сякаш искаше да надбяга самия себе си.

Изневиделица експлозия разцепи въздуха. Той излетя от пътеката и се хвърли на земята. Чакълът одраска брадичката му и се заби в дланите. Сърцето му блъскаше в гърдите, ушите му бучаха.

Той бавно вдигна глава. Огледа се.

Нямаше никаква експлозия. Беше изгърмял ауспухът на стар раздрънкан градинарски пикап.

Мъж, разхождащ кучето си по пътеката, го изгледа смаяно. Един бегач забави ход. Пикапът изчезна, оставяйки след себе си облак от задушливи газове, който надвисна над крайбрежния път.

По дяволите. Това не му се бе случвало от години, но ето докъде го доведоха двете седмици с Луси Джорик. Пльоснат по корем на земята. С прахоляк в устата. Имаше какво да помни следващия път, когато се опита да забрави кой е и къде е бил.

Докато километрите се нижеха, Луси не спираше да поглежда в огледалото, дивейки се на тежкия грим, мъртвешки черната коса и оранжевите дредове. Настроението й започна да се подобрява. Но дали бе готова да продължава в същия дух? Дори Тед, който толкова добре се оправяше с всичко, нямаше да може да обясни случващото се. Нито пък тя, но й харесваше това усещане за нещо различно, сякаш си бе надянала нова кожа.

Не след дълго остави Илинойс зад гърба си и се насочи към Мичиган. Дали някога Тед ще й прости? А семейството й? Или някои неща са непростими?

Близо до град Кадилак тя отби от магистралата и пое по второстепенни пътища, водещи към Северозападен Мичиган. Привечер Луси беше на опашката заедно с пет-шест други коли, чакащи да се качат на последния за деня ферибот за Черити Ай-ланд - забутано място, което тя трудно откри на картата. Мускулите й бяха сковани, очите я сърбяха, а доброто й настроение започна да се изпарява. Това, което вършеше, беше истинско безумие, но ако не стигне до края, през остатъка на живота си щеше да се терзае с мисли за Панда и онази целувка. Да се пита защо се бе озовала в леглото е един почти непознат мъж, две седмици след като бе избягала от друг мъж, оказал се прекалено добър за нея. Решението да предприеме това пътуване не бе особено логично, но през последните дни Луси сякаш не беше на себе си, а и нищо по-добро не й хрумна.

Старият ферибот, черен с жълти ивици като високоскоростните магистрали, миришеше на плесен, въжета и изгорели газове. Около десетина пътници се качиха заедно с нея. Един от тях, колежанче с раница на гърба, се опита да я заговори, като полюбопитства в кое училище учи. Тя му каза, че са я изключили от една гимназия в Мемфис, и се отдалечи, трополейки по палубата с тежките войнишки боти.

До края на пътуването остана на носа на ферибота, наблюдавайки как очертанията на острова постепенно изплуват в припадащият здрач. Островът приличаше на полегнало куче – глава в единият край, пристанище – където би трябвало да е коремът му, и фар, стърчащ като къса,дебела опашка в другия край.Ако се вярваше на туристическата брошура, островът лежеше на двайсет и четири километра навътре в езерото Мичиган. Беше дълъг шестнайсет километра и широк три километра, постоянните жители бяха около триста, а през лятото броят им се увеличаваше до няколко хиляди. Според местната търговска палата Черити Айланд предлагаше на туристите уединени плажове, девствени гори, отлични условия за лов и риболов, както и ски походи през пресечени местности и пързаляне със снегоходи през зимата. Но Луси бе дошла само за да намери отговор на своите въпроси.

Фериботът се удари леко до кея. Луси се спусна на долната палуба, за да се качи на взетата под наем кола. Тя имаше приятели в цялата страна - по целия свят - при които можеше да отседне. А ето че се бе озовала тук, готвейки се да стъпи на остров от Големите езера само заради една прощална целувка и постоянен пропуск за ферибота. Извади от раницата ключа за запалването и си каза, че и без това няма какво друго да прави, което не беше съвсем вярно. Трябваше да уреди отношенията си с някои хора, да започне нов живот, но след като не знаеше как да направи нито едното, нито другото, сега беше тук.

Пристанището беше пълно с рибарски лодки по наем, скромни туристически корабчета, а близо до малък шлеп бе закотвен стар влекач. Луси подкара по рампата към чакълестия паркинг с табела „Градско пристанище“. На двупосочната главна улица - с амбициозното название булевард „Бийчкомбър“7 - се виждаха най-различни магазини, някои овехтели, други боядисани в ярки цветове, с кичозни витрини, за да привличат туристите - „Джерис Трейдинг Пост“, „Маккинли Маркет“, имаше няколко ресторанта, две сладкарници, банков клон и пожарна станция. Разположените от двете страни на улицата табели тип сандвич, рекламираха услугите на водачи за риболов, а „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ канеше посетителите да изследват най-близките места с останки от корабокрушения.

Сега Луси бе тук и нямаше представа къде да отиде. Спря на паркинга близо до бар, над който висеше табела „Бекасът“. Като влезе вътре, не бе трудно да различи местните от загорелите туристи, които имаха изцъклените изражения на хора, преживели твърде много за един ден. Докато последните се бяха скупчили край малките дървени маси, местните седяха край бара.

Тя се приближи до бармана, който я изгледа подозрително.

- Тук искаме лични карти.

Щеше да се засмее, ако не бе изгубила чувството си за хумор.

- Тогава какво ще кажете за един спрайт? Трябва да отседна при един познат, но изгубих адреса му - каза тя, когато мъжът й донесе питието. - Познавате ли човек, на име Панда?

Местните клиенти вдигнаха глави от чашите си.

- Може би - отвърна барманът. - А ти откъде го познаваш?

- Той... работил е за мой приятел.

- И какво е работил?

В този миг Луси установи, че Вайпър е скарана с добрите маниери.

- Познаваш ли го, или не?

Барманът сви рамене.

- Няколко пъти съм виждал го наоколо. - С тези думи я заряза и отиде да обслужи друг клиент.

За щастие, двама по-възрастни мъже, седнали в другия край на бара, явно бяха по-словоохотливи.

- Той се появи преди няколко години и купи старата къща на Ремингтън в Залива на гъските - каза единият. - Сега не е на острова. Зная със сигурност, че не е пристигнал със самолет, а ако е бил на ферибота или е дошъл с чартърна лодка, някой от нас щеше да чуе за това.

Най-после малко и провървя. Може би щеше да намери отговори на въпросите си, без да се среща с него.

Старецът подпря лакът на бара.

- Той не е от приказливите. Малко е резервиран. Никога не съм чувал с какво си изкарва прехраната.

- Да, такъв си е той - отбеляза Вайпър. - Този Залив на гъските далеч ли е от тук?

- Островът е дълъг само шестнайсет километра - обади се приятелят му. - Тук нищо не е много далеч, макар че до някои места е по-трудно да стигнеш, отколкото до други.

Упътванията им включваха объркващи завои, както и подробности като хангар за лодки, изсъхнало дърво, голям камък, върху който някой, на име Спайк, бе нарисувал със спрей пацифистки знак. Петнайсет минути след като излезе от бара, Луси безнадеждно се изгуби. Известно време се лута с колата без посока и накрая успя да излезе до главната улица. Там спря до магазина за рибарски такъми, който тъкмо затваряше за през нощта. Собственикът и даде други указания, които още повече я объркаха.

Вече се стъмваше, когато зърна очукана пощенска кутия с едва различим надпис: „Семейство Ремингтън“. Отби от шосето по изровен път и паркира пред двойна гаражна врата.

Голямата крайбрежна къща първоначално е била в холандски колониален стил, но с течение на годините са били добавяни несиметрични пристройки - тук-там по някоя веранда, еркер и малко крило. Износената дървена обшивка беше с цвета на изсъхнал плавей, а от неравните извити керемиди на покрива стърчаха два комина. Луси не можеше да повярва, че тази къща принадлежи на Панда. Това бе дом за многолюдно семейство -място, където загорели от слънцето деца да се гонят по плажа, докато майките им клюкарстват, съпрузите им разпалват барбекюто на дървени въглища, бабите и дядовците подремват под сянката на верандата, а кучетата се излежават лениво на слънце. На Панда повече би му подхождала порутена рибарска хижа, а не просторна къща като тази. Но адресът съвпадаше, а местните хора съвсем ясно й казаха фамилията Ремингтън.

Обикновената входна врата се намираше вдясно от гаража, в който можеха да се поберат две коли. На предната веранда се виждаше очукано глинено гърне с изсъхнала пръст, в която бе забучено американско знаме, останало от отдавна забравен Четвърти юли. Вратата бе заключена. Луси пое по обраслата с бурени пътека, която заобикаляше къщата и водеше към водата, когато се натъкна на просторна остъклена веранда с издадена напред открита площадка и редица прозорци с изглед към уединения залив, зад който се ширеше езерото Мичиган.

Луси обиколи още веднъж къщата, търсейки начин да влезе, но навсякъде бе заключено. По пътя до тук бе видяла две странноприемници, няколко пансиона и малки мотели, предлагащи нощувка и закуска, където би могла да отседне. Но първо искаше да огледа къщата отвътре.

Тя промуши ръка през дупката в мрежестата врата и вдигна резето. Дъските проскърцаха под краката й, докато се промъкваше между шезлонгите с плесенясали ленени възглавници, които някога са били яркосини. Счупени вятърни камбанки, изправени от лъжици, висяха накриво в единия ъгъл, а в другия бе тикнат стар забравен вентилатор. Вратата към къщата бе заключена, но това не спря Вайпър. Тя разби едно от малките стъклени прозорчета е ръждясала градинска лопатка, бръкна нътре и завъртя ключалката.

Когато пристъпи в старомодната кухня, я лъхна на застояло като при всяко отдавна затворено помещение. Навремето някой много неуместно бе боядисал високите дървени шкафове в убито зелено. На вратичките им, както и на чекмеджетата, се бяха запазили оригиналните дръжки. В кухненската ниша бе натикана прекалено голяма и изключително грозна дървена маса, нескопосана имитация на викториански стил. Върху издраскания ламиниран кухненски плот бяха подредени стара микровълнова печка, нова кафе машина, блок за ножове и голяма стара глинена солница, от която стърчаха изкривени шпатули и обгорени пластмасови лъжици. До умивалника се мъдреше керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

Неканената гостенка запали лампите и огледа долния етаж. Обиколи всекидневната, разходи се из остъклената веранда, надникна в задушния кабинет и накрая стигна до голямата спалня на първия етаж. Покривка на бели и тъмносини карета застилаше голямото двойно легло, от двете страни се виждаха нощни масички във формата на макари за кабели. Мебелировката се допълваше от скрин с три чекмеджета и две разнородни кресла. Върху стената в евтини рамки висяха две картини на Андрю Уайът8. В дрешника бяха окачени анорак, дънки, бейзболна шапка на „Детройт Лайънс“, а под тях бяха оставени маратонки. Съдейки по размерите, можеха да принадлежат на Панда, но това едва ли би могло да бъде достатъчно доказателство, че е нахлула в правилната къща.

Прилежащата баня беше облицована със старомодни фаянсови плочки в синьо-зелен цвят, а новата бяла завеса за душ не подсказваше нищо повече. Тя се поколеба, но после отвори аптечката. Четка за зъби, конци за зъби, „Адвил“ и бръснач „Атра“.

Върна се в кухнята и огледа старателно единствения предмет, който явно се отличаваше от останалите - супермодерна немска кафе машина, каквато можеше да си позволи високоплатен охранител, който обичаше хубавото кафе. Но чак това, което откри в хладилника, я убеди, че не е сгрешила мястото. Върху почти празния рафт Луси зърна бурканче с портокалов мармалад, точно от същата марка, който Панда мажеше върху нейните домашно опечени хлебчета.

- Истинските мъже ядат само желе от грозде - бе заявила тя, когато го видя да взема същото бурканче в бакалията близо до езерото Кадо. - Говоря сериозно, Панда. Ако купуваш портокалов мармалад, трябва да смениш пола върху личната си карта.

- Това обичам. Налага се да го приемеш.

В хладилника имаше още шест кутии кока-кола. Никаква бира. Докато пътуваше с колата и километрите се навъртаха, Луси не бе спряла да мисли за онази първа сутрин, когато се бе събудила в къщата край езерото и бе видяла празните бутилки от стека, който Панда бе купил предишната вечер. Кой телохранител ще пие по време на работа? Колкото и да напъваше паметта си, не можеше да си спомни да го е виждала наистина да пие, освен няколкото глътки, преди тя да влезе в гората, и как пресушава бутилката, когато излезе. Припомни си и за стека с шест бутилки, който бе донесъл първата нощ в онзи мотел. Но колко бира в действителност го бе видяла да изпива? Не повече от няколко глътки. Колкото до времето, прекарано край езерото Кадо... Той пиеше само кока-кола.

Тя погледна към стълбата, водеща към втория етаж, но нямаше желание да продължи с огледа. Вече напълно се бе стъмнило, а тепърва трябваше да намери място, където да пренощува. Но не искаше никъде да ходи. Искаше да спи тук, в тази голяма призрачна къща, изпълнена със спомените за отминали лета.

Луси се върна в голямата спалня на първия етаж. Грозни вертикални щори закриваха плъзгащите се врати, от които се излизаше на откритата веранда, а единствената заключалка беше отрязаната дръжка на метла, затъкната в релсата. След малко разузнаване, тя откри купчина от същите боксерки с ниска талия, които Панда бе купил по време на едно пазаруване, както и чифт черно-бели карирани шорти за плуване. Тя извади вещите си от колата, заключи вратата на спалнята, за да не влезе някое диво животно, и се устрои за през нощта.

Необясними проскърцвания смущаваха съня й, а на зазоряване сънува кошмар, че тича из къща с твърде много стаи, но без нито един изход. Сънят я събуди.

В стаята беше студено, ала тениската бе прилепнала към тялото й. Ранната утриина светлина проникваше през вертикалните щори. Луси се протегна, но изведнъж рязко се изправи в леглото, когато чу прещракването на ключалка.

Едно момче влезе през вратата, която тя бе заключила, преди да си легне.

- Махай се! - изшептя тя.

Момчето изглеждаше не по-малко стреснато от нея, но бързо се окопити. Големите му очи се присвиха и то доби войнствен вид, сякаш тя бе натрапникът.

Луси преглътна с усилие и седна на леглото. Ами ако беше сбъркала къщата?

Момчето носеше торбести, не особено чисти сиви спортни шорти, яркожълта тениска с щампована отпред електрическа китара и протрити маратонки без чорапи. Беше афроамериканче, а кожата му беше няколко нюанса по-светла от тази на брат й Андре. Дребно и мършаво - може би десет- или единайсетгодишно - детето имаше къса бухнала коса, възлести колене, дълги ръце и враждебно, агресивно изражение, сякаш предизвикваше целия свят. Може би този образ щеше да бъде по-убе-дителен, ако войнственият му вид не контрастираше с невероятно красивите златистокафяви очи, обрамчени с гъсти мигли.

- Ти не трябва да си тук - заяви момчето и вирна брадичка.

- Панда каза, че мога да остана - набързо скалъпи Луси лъжата.

- Той нищо не е казал на баба за това.

Значи, все пак не бе сбъркала къщата. Въпреки че разумът й заповядваше да дойде на себе си, не можеше да спре да трепери.

- Той не е споменал и за теб - каза Луси. - Кой си ти?

Но още докато задаваше въпроса, подозираше, че знае отговора. Това беше синът на Панда. А красивата бременна афроамериканска съпруга на Панда в момента беше в кухнята и подготвяше дома за ежегодната лятна ваканция, докато тъща му подреждаше в хладилника продуктите, които бяха купили по пътя. И всичко това означаваше, че Луси, два пъти носителка на наградата за отлично поведение в гимназията и председател на студентския съвет през последната година в колежа, беше съучастничка в прелюбодеяние.

- Аз съм Тоби - почти изплю той. - А ти коя си?

Трябваше да попита.

- Ти синът на Панда ли си?

- Да бе, точно. Ти изобщо не го познаваш, нали? Ти си някаква наркоманка от сушата и си нахлула тук, защото те е било страх да спиш на плажа.

Презрителната му нападка й донесе облекчение.

- Не съм наркоманка. Казвам се... Вайпър. - Думата сама излетя от устните й, отекна мелодично в главата й. Искаше отново да я произнесе. Вместо това провеси крака от ръба на леглото и погледна към вратата. - Защо нахълта в спалнята ми?

- Вратата не трябваше да е заключена. - Той се почеса по прасеца с върха на другата маратонка. - Моята баба се грижи за къщата. Тя видяла колата ти и ме изпрати да проверя кой е дошъл.

Луси се въздържа да отбележи, че въпросната „баба“ е доста нехайна икономка. Съдейки по това, което бе видяла, подовете бяха избърсани само в средата, а обирането на прах включваше само няколко маси.

- Почакай ме в кухнята, Тоби. Там ще поговорим. - Тя оправи усуканите си шорти и стана от леглото.

- Ще се обадя в полицията.

- Давай - предизвика го Луси. - Аз пък ще се обадя на Панда и ще му кажа, че десетгодишно хлапе е проникнало в спалнята му.

Златистокафявите очи се разшириха от възмущение.

- Не съм на десет! Аз съм на дванайсет!

- Извинявай за грешката.

Той й метна злобен поглед и излезе с ленива походка от стаята, преди тя да измисли как да го попита дали знае истинското име на Панда. Когато влезе в кухнята, момчето бе изчезнало.

Спалните на втория етаж бяха със скосени тавани, разнородни мебели и стари завеси. Голяма обща спалня заемаше почти целия етаж. Светлината, процеждаща се през прашните прозорци, осветяваше четири овехтели двуетажни легла, с тънки матраци на ивици, навити на рула в долния край. В пролуките между дъските на пода все още имаше пясък от отдавна отминали летни ваканции и Луси си представи мокрите бански, захвърлени на пода. Къщата като че ли още чакаше семейство Ремингтън да се завърне от Гранд Рапидс, Чикаго или някое друго място, където живееше. Какво го бе прихванало Панда, та да купи къща като тази? А какво бе прихванало нея, че да пожелае да остане тук?

Тя занесе в задния двор кафето, приготвено на модерната му кафе машина. Утрото бе слънчево, а небето - чисто. Бистрият въздух възкреси спомените за прекрасните утрини в Кемп Дейвид, за сестрите й, гонещи се край каменния бордюр на басейна в хотела „Аспен Лодж“, за родителите й, поемащи на излет в планината, само двамата. Тук, под сянката на стария дъб, се гушеше напукана маса за пикник, а металният прът бе застинал в очакване на играта с хвърляне на подкови. Пръстите й обхванаха чашата с кафе и Луси вдъхна свежия езерен въздух.

Къщата бе разположена върху стръмна скала, от която се спускаше дълга паянтова дървена стълба до стария навес за лодки и кея, които с годините бяха придобили избледнял синкавосив оттенък. Край скалистия и горист бряг не се виждаха други пристани, нито покриви на съседни къщи, надзъртащи изпод балдахина от зелени листа. Изглежда, къщата на Ремингтън бе единствената в Залива на гъските.

Водата в залива преливаше в богата палитра от цветове - тъмносиня в дълбокото и светлосива в по-плиткото, със светлокафяви ивици край брега и пясъчните наноси. Там, където заливът се сливаше с езерото Мичиган, утринното слънце бе обсипало вълнистата водна повърхност със сребристи проблясъци.

При вида на двете платноходки Луси си спомни виновно за дядо си, който обичаше да плава. Осъзнаваше, че повече не може да отлага. Остави чашата с кафе, протегна се към мобилния телефон и най-после набра номера му.

Още преди да чуе патрицианския глас на Джеймс Личфийлд, тя знаеше точно какво ще й каже бившият вицепрезидент на Съединените щати.

- Лусил, не одобрявам това, което правиш. Изобщо не го одобрявам.

- Каква изненада.

- Знаеш, че ненавиждам сарказма.

Тя подръпна оранжевия дред, висящ около едното й ухо.

- Ужасно ли беше?

- Не беше приятно, но изглежда, Мат успя да усмири пресата. - Тонът му стана още по-студен. - Предполагам, че ми се обаждаш, защото искаш по някакъв начин да ти помогна и да те подкрепя.

- Обзалагам се, че щеше да го направиш, ако те бях помолила. - В очите й запариха сълзи.

- Толкова много приличаш на майка си.

Той не го каза като комплимент, но тя все пак му благодари. И тогава, преди дядо й да продължи с гневните упреци, тя изтъкна това, което и двамата знаеха.

- Бягството помогна на Нийли да стане по-добра. Сигурна съм, че и на мен ще ми се отрази така.

- Не можеш да си сигурна за подобно нещо - сряза я той. -Ти просто не знаеш какво да правиш и не желаеш да отговаряш за последиците от постъпките си.

- И това също. - На него Луси потвърди това, което не бе посмяла да признае пред родители си. - Изоставих идеалния мъж и дори не зная защо.

- Сигурен съм, че имаш причини за това, жалко само, че не го направи, преди да ми се наложи да отлетя за Тексас. Знаеш колко мразя този щат.

- Само защото там се провали. Изборите бяха преди повече от трийсет години. Може би вече е крайно време да го преодолееш.

Той изсумтя недоволно, преди да продължи:

- И колко дълго смяташ да продължи тази твоя ваканция?

- Не зная. Може би седмица? А може и повече.

- И предполагам, че няма да ми кажеш къде се намираш?

- Ако ти кажа, може би ще се наложи да лъжеш. Не че не те бива в лъжите, но защо да поставяме един старец в неудобно положение?

- Ти си ужасно невъзпитано дете.

Луси се усмихна.

- Зная. И аз те обичам, дядко. - Той мразеше да го нарича „дядко“, но така му го връщаше за онова „Лусил“. - Отседнала съм в къщата на една приятелка на остров в Големите езера -додаде тя. - Но ти навярно вече го знаеш. - А ако но го знаеше, много скоро щеше да го научи, тъй като бе платила за наетата кола с кредитна карта, а любящите й родители със сигурност я следяха.

- И каква по-точно е целта на това обаждане?

- За да ти кажа, че... съжалявам, че те разочаровах. И да те помоля да бъдеш по-мил с мама. Всичко това е много тежко за нея.

- Не е нужно моята внучка да ми напомня как да се държа с дъщеря си.

- Не е съвсем вярно.

След това се отприщи строга лекция за уважението, почтеността и отговорностите на тези, на които е дадено толкова много. Вместо да го слуша, младата жена установи, че превърта в главата си разговора, който бе водила с майка си преди няколко месеца.

- Знаеш, че завиждам на отношенията ти с него - каза Нийли.

Луси погледна над резена кокосов пай с яйчен крем, който похапваха в любимия си ресторант в Джорджтаун.

- Той беше ужасен баща за теб.

- И едва ли най-добрият дядо на света. С изключение към теб.

Вярно беше. Сестрите и братът на Луси всячески се стараеха да го избягват, но двамата с Луси си паснаха от самото начало, въпреки че тя беше устата грубиянка, когато те се срещнаха за пръв път. И може би тъкмо заради това.

- Той ме обича - рече Луси. - Както и теб.

- Зная - кимна Нийли. - Но аз никога, никога няма да имам с него такива спокойни и благи отношения, каквито са твоите с него.

- Това наистина ли те дразни?

Тя си спомни усмивката на Нийли.

- Не. Тъкмо обратното. Старият проклетник се нуждае от теб също толкова много, колкото и ти от него.

Луси все още не бе сигурна какво точно бе имала предвид майка й.

Когато дядо и най-после приключи с нравоученията, тя му каза, че го обича, напомни му да се храни здравословно и го помоли да не мърмори толкова много на Трейси.

Той й заяви да си гледа работата.

След като затвори, тя изля остатъка от кафето в тревата и стана. Но тъкмо когато понечи да влезе в къщата, чу странен звук. Човешки звук. Шум, който се чува, когато някой се препъне и се опита да запази равновесие. Идваше откъм дърветата в северния край на поляната, откъдето започваше гората. Обърна се и зърна как сред дърветата се мярна яркожълта тениска, която тутакси изчезна сред боровете.

Тоби я шпионираше.

7.

Тоби хукна през гората, свърна наляво покрай голям дънер, профуча край гигантски камък, прескочи ствола на червения дъб, повален миналото лято от бурята. Най-накрая стигна до пътеката, водеща към малката къща. Макар и да беше по-дребен от повечето момчета на неговата възраст, той тичаше по-бързо от всички тях. Баба му казваше, че баща му също бил голям бегач.

Когато доближи до къщата, момчето затича по-бавно. Тя седеше на стъпалата на задната веранда, пушеше поредната цигара и се взираше в двора, както правеше, откакто бе дошла преди две седмици. Не че тя имаше какво да гледа. Дворът се спускаше стръмно към дерето и е изключение на доматите и чушките, които бе засадил господин Уензъл, градината на баба му бе обрасла с плевели. Две ябълкови и крушови дървета растяха зад пчеларницата - къщичката, където носеха питите и складираха бурканите с готов мед, но те не даваха толкова плод, като вишните в овощната градина на господин Уензъл.

Жената изпусна дълга струя дим, но дори не забеляза, че той се е върнал. Може би мислеше, че ако не го гледа, той ще изчезне. Но тя беше тази, която трябваше да изчезне. Тоби съжаляваше, че Ели и Итън Бейнър не бяха тук, за да отиде у тях. Те бяха най-добрите му приятели - по-точно единствените му приятели - но бяха заминали за лятото в Охайо, защото родителите им може би щяха да се разведат.

Тя изтръска пепелта от цигарата в розовите храсти на баба му.

- Ще вали - рече жената. - Пчелите се прибират.

Момчето погледна нервно към кошерите. Петнайсет кошера бяха разположени в дъното на двора, недалеч от границата с овощната градина на господин Уензъл. Баба му обичаше пчелите, но Тоби мразеше, когато го жилеха, затова гледаше да стои по-далеч от тях. Отначало, когато баба му се разболя, господин Уензъл наглеждаше кошерите, но после и той се разболя и отиде да живее в старчески дом на сушата. Сега синът му бе собственик на овощната градина, но той дори не живееше на острова, а само наемаше хора да се грижат за плодовите дръвчета.

Откакто господин Уензъл бе заминал, никой не бе проверявал пчелите и ако станеха прекалено много, щяха да започнат да се роят, а Тоби дори не искаше да мисли за това.

Всъщност той не искаше да мисли за много неща.

Госпожата кръстоса крака, всмукна дълбоко от цигарата и Задържа дима в дробовете си, сякаш не знаеше колко е вредно на нея. Тя имаше дълга червена коса и беше висока и наистина много кльощава, с щръкнали остри кости, които сякаш щяха да ме убодат, ако се приближиш до нея. Не го попита къде е бил.Навярно дори не бе забелязала, че го е нямало. Той приличаше па баба си. Мразеше, когато наоколо се мотаеха непознати. А сега и онази нова госпожа се бе появила в къщата на Ремингтън. Тя му каза, че името й е Вайпър. Тоби се съмняваше, че юва е истинското й име, макар че кой знае...

През цялата сутрин бе шпионирал дома на Ремингтьн, в случай че Панда, собственикът й, също се появи. Тоби никога не се бе срещал с Панда, но беше сигурен, че той ще престане да изпраща пари, ако узнае, че Тоби се грижи за къщата още от януари, когато баба му се бе разболяла. Тоби се нуждаеше от парите, иначе планът му да живее тук сам щеше да се провали. Ча последен път Панда бе идвал в града преди два месеца, но не се бе обадил на баба му, за да се оплаче от нещо, затова той реши, че се справя добре с почистването.

Тя угаси цигарата в чинийката, която бе оставила на стъпалото.

- Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

- Не ми съ яде. - Баба му не му разрешаваше да казва „не ми съ“, но баба му вече не беше жива, а той искаше тази госпожа да разбере, че може сам да се грижи за себе си, да замине и да го остави на спокойствие.

Тя протегна крака и разтри коляното си. Дори за бяла жена кожата й беше прекалено бяла, а ръцете й бяха обсипани с лунички. Тоби не вярваше, че тя може да готви, защото, откакто беше дошла, само претопляше храната, която баба му бе оставила във фризера. Сякаш той не можеше сам да си ястопли.

Тя най-после го погледна, но като че ли не искаше да го види.

- И аз не по-малко от теб не желая да стоя тук. - Гласът й прозвуча, сякаш бе много уморена, но Тоби не разбираше от какво е толкова уморена, след като нищо не бе правила.

- Тогава защо не заминеш? - попита момчето.

- Защото баба ти е оставила тази къща на мен и ме е посочила за твоя настойница, а аз още не съм решила какво да правя.

- Нищо не е нужно да правиш. Аз мога сам да се грижа за себе си.

Тя взе пакета с цигарите и зарея поглед към пчеларницата. Все едно бе изгубила интерес.

Тоби мина покрай нея и закрачи решително по пътеката с каменни плочи, заобикаляща къщата. Защо тя не си заминава? Той можеше сам да ходи на училище, да си готви, да си пере дрехите и тям подобни глупости. Не го ли правеше, откакто баба му се разболя? Дори през онези няколко седмици след погребението, когато живя в дома на господин Уензъл, той се грижеше за всичко това. Баба му смяташе, че може сама да се справя, затова нямаше много приятели, с изключение на господин Уензъл и Големия Майк, който понякога я караше с колата до доктора. За всичко останало се грижеше Тоби.

Той се приближи към фасадата на къщата. Двамата с баба му я бяха боядисали преди три лета в синьо-зелено, със светлосив перваз. Баба му искаше да го боядиса в пурпурно, но той я бе разубедил. Сега съжаляваше, че не й бе позволил да избере цвета, който бе искала. Както съжаляваше, че и бе възразявал или че я бе упреквал, задето не му купи онази нова приставка за електронната игра, или за всичките си прегрешения.

Момчето се улови за най-голямото дърво в предния двор -клена, за който баба му казваше, че е по-стар от нея. Докато се катереше по дървото, одраска коляното си в кората, но продължи нагоре, за да бъде по-далеч от нея, от пчелите и от мислите за госпожата в къщата на Ремингтън. И по-близо до баба си и баща си на небето. Както и до майка си, но тя го бе изоставила, когато е бил още бебе, и Тоби не мислеше много за нея. Баба му казваше, че обичала дъщеря си, но тя била безполезна.

Баба му и майка му бяха бели, но Тоби беше черен като баща си и колкото да му липсваше баба му, в момента много повече му беше мъчно за баща му. Тоби беше на четири, когато баща му умря. Баща му беше промишлен алпинист - когото и да попиташ, ще ти каже, че това е най-опасната работа на света - и бе загинал, докато спасяваше свой колега, закъсал на една радиопредавателна кула за клетъчни телефони, близо до Травърс Бей. Това се бе случило през зимата, температурата беше под

Нулата и бушуваше снежна буря. Тоби беше готов да пожертва сичко, което имаше - дори ръката или крака си - само и само Ввща му още да е жив.

Луси откри в гаража скъп планински велосипед и модерен каяк под навеса за лодки, които бяха прекалено пони, за да бъдат захвърлени от семейство Ремингтън. След като установи, че пътуването до града не е толкова сложно, колкото и се бе сторило първата вечер, когато се изгуби из непознатите улички, тя реши да използва велосипеда, за да напазарува, а покупките прибра в раницата. На Черити Айланд бяха свикнали с нея какви туристи и никой не обърна внимание на оранжевите й дредове, халката на носа и войнишките боти.

След няколко дни Луси се качи на ферибота и отиде на сушата, за да се отърве от колата под наем. Докато беше там, се обзаведе с още допълнения за новия си гардероб и си направи няколко страхотни временни татуировки.

В края на първата й седмица в къщата тя бе изчистила основно всяко ъгълче на кухнята. Всеки път щом влезеше вътре, се изпълваше с все по-голяма ненавист към масата. Не само че беше огромна, твърде голяма за нишата, но и беше боядисана в отвратително ментовозелено, което би трябвало да е в тон със стените, но никак не им подхождаше. Дори изпече няколко хляба.

Ако не се смяташе това, че няколко пъти зърна дванайсетгодишното момче да я шпионира иззад дърветата, никой не наруши усамотението й. Сега бе идеалното време да се заеме с писателския проект за книгата на баща й. Тъй като до септември не планираше да се връща към работата си на лобист, първоначално възнамеряваше да започне да работи над проекта, след като се завърне от медения месец. Мат й бе казал, че му е дошло до гуша други хора да пишат за живота на Нийли. Но смяташе, че бъдещите поколения заслужават да узнаят истинската история на първата жена президент на нацията.

Баща й беше опитен журналист и първоначално смяташе сам да напише книгата, но след като поработи няколко месеца върху нея, реши, че една гледна точка не е достатъчна. Искаше да представи историята от различни ъгли, всеки от които да отразява различен аспект от живота на Нийли, затова помоли бащата на Нийли да напише един раздел, а друг възложи на Тери Акерман, дългогодишния помощник на Нийли. Но най-вече се интересуваше от гледната точка на Луси. Тя беше свидетел от първа ръка на събитията по време на първата кампания на Нийли за Сената, а след това и за Белия дом и можеше да разкаже каква майка е била Нийли. Луси с радост се съгласи, но досега не бе написала нито ред. И въпреки че срокът беше чак през септември, сега бе най-подходящият момент да започне.

В кабинета намери лаптоп - без никаква лична информация - и след закуската го отнесе на верандата. Настани се на един от шезлонгите, който бе покрила с плажна кърпа, и огледа татуировката с тръни и капки кръв около единия й бицепс. Беше изключително безвкусна, но на Луси й харесваше или може би просто й харесваше да излага на показ нещо подобно, дори и само временно. На опаковката пишеше, че ще избледнее след две седмици, но тя се запаси с още няколко такива, както и с татуировки с други дизайни, които може би щеше да използва, а може би - не.

Откъсна поглед от окървавените тръни и се замисли за това, което искаше да пише. Най-накрая постави пръсти на клавиатурата.

Когато майка ми беше президент...

Една катеричка прошумоля зад мрежата и я разсея за миг. Луси тръсна глава и отново насочи внимание към лаптопа.

Когато майка ми беше президент, работният ù ден започваше на бягащата пътечка всяка сутрин преди шест...

Луси мразеше бягащите пътечки. Предпочиташе разходките на открито, дори да валеше дъжд или сняг.

Майка ми вярваше в ползата от физическите упражнения.

Както и Луси, което не означаваше, че й харесват. Номерът беше да си избереш спорт, който не ти е противен.

Физкултурната ù програма бе разработена от личен треньор, но обикновено мама и татко тренираха сами в гимнастическата зала.

Луси не обичаше и гимнастическите зали.

Обикновено започваха с упражнения за загрявка, после...

Младата жена се намръщи. Всеки би могъл да напише тези скучни изречения. Мат искаше нещо лично, а това не беше.

Тя изтри файла и затвори компютъра. Утрото беше прекалено красиво, за да го пилее с писане. Тя грабна бейзболната шапка и слезе по паянтовата стълба към кея за лодки. Спасителната жилетка в каяка беше твърде голяма за нея, но тя я пристегна по-плътно и избута лодката във водата.

Докато каякът се плъзгаше по водата край скалистия бряг на Залива на гъските, Луси не спираше да се чуди как се бе озовала на остров в Големите езера. Беше дошла тук, за да разгадае тайните на мъжа, когото родителите й бяха наели да я пази, но в къщата нямаше нищо, което да й помогне в тази задача. Тогава защо все още беше тук?

Защото не искаше да си тръгне.

Когато навлезе в откритите води на езерото, се изви вятър и тя насочи носа на лодката към вълните. Отпусна за миг греблата и потърка татуировката с окървавените тръни. Вече не знаеше коя е. Жертва на объркано детство? Сираче, поело отговорността за малката си сестричка? Дете, станало част от най-известното американско семейство, символ и еталон на нацията? Тя беше отлична студентка, отдадена на работата си социална работничка и успешна лобистка. Беше събрала значителни средства за многобройни важни каузи и бе способствала за приемането на закони, които бяха променили живота на мнозина. Нямаше значение, че бе започнала да не харесва работата си. А неотдавна се прояви като истерична младоженка, зарязала мъжа, предопределен да бъде любовта на живота й.

Разкъсвана между работата, семейството и подготовката на сватбата, тя беше твърде заета, за да се отдава на самоанализи. Сега, когато имаше достатъчно време за това, нахлулите мисли я разстроиха и Луси се насочи обратно към къщата. Гребе-ше срещу течението, затова трябваше да се напрегне повече, но това й харесваше. Добра се до спокойните води на залива и спря, за да почине. Тогава видя самотната фигура в края на пристана.

Не можеше да различи чертите на лицето му, но този силует щеше да познае навсякъде. Широки рамене и тесни бедра. Дълги крака, леко разкрачени, готови всеки миг да побягнат, развята от вятъра коса.

Сърцето й бясно заби. Опита се да спечели време, като направи една ненужна обиколка, за да разгледа бобровия бент, а после още една, за да проучи дървото, поклащащо се във водата. Гребеше бавно. Опитваше се да се овладее.

Той не биваше да я целува на летището в Мемфис. Никога не биваше да я гледа така. Ако не я бе целунал - ако не я бе погледнал с онези очи, бушуващи от емоции - тя щеше да се върне във Вашингтон, към работата си и той щеше да остане в спомените й като мъж, с когото бе прекарала една нощ.

Колкото повече приближаваше към пристана, толкова повече се гневеше, но не само на него, а и на себе си. Ами ако си помисли, че тя го преследва? Изобщо не беше вярно, макар че може би точно така изглеждаше.

Тя плъзна каяка към кея. Беше й трудно да закотвя лодката до скалистия бряг и когато времето беше хубаво, тя обикновено я завързваше за стълбата. Но сега не постъпи така. Вместо това завърза каяка хлабаво - прекалено хлабаво - за стълба в края на пристана. Най-после вдигна поглед към него.

Той се извисяваше в обичайната си униформа от дънки и тениска, този път с избледнялото лого на детройтската полиция. Луси огледа тези високи скули, мъжествения нос, тънките садистични устни и острите като лазер сини очи. Той я измери сърдито.

- Какво, по дяволите, е станало с косата ти? И какво правиш сама в езерото? Кой мислиш, ще те спаси, ако започнеш да потъваш?

- Твоите две седмици изтекоха - озъби му се Луси, - така че това не е твоя работа. Ще ти бъда благодарна, ако ми помогнеш да се кача на пристана. Схвана ми се кракът.

Той би трябвало да го предвиди. Но Панда познаваше само Луси, а не Вайпър. Приближи до края на кея като жертвено агне и протегна ръка към нея. Тя сграбчи китката му, стисна я здраво и с все сила внезапно го дръпна надолу.

Глупак. Той тутакси цопна във водата. Тя го последва, но не й пукаше. Искаше само да види на какво е способен.

Той изплува на повърхността, проклинайки и плюейки вода, с мокра провиснала коса. Липсваше му само къса закривена пиратска сабя между зъбите. Тя отметна капещите кичури от косите си и изкрещя:

- Мислех, че не можеш да плуваш!

- Научих се!- изкрещя той на свой ред.

Тя се отдалечи с плуване от каяка, спасителната жилетка се изду под мишниците й.

- Ти си голям тъпанар, знаеш ли? Лъжлив, алчен тъпанар.

- Давай, излей си душата. - Той заплува към стълбата с мощни дълги махове.

Тя плуваше след него, пляскайки във вода от ярост.

- И освен това си първокласен.... - Вайпър затърси подходящата дума. – Гадняр!

Панда я стрелна с поглед, после се изкачи по стълбата.

- Още нещо?

Луси се хвана за най-долното стъпало. Водата все още бе студена и зъбите и тракаха толкова силно, че я заболяха.

- Лъжец, измамник... - Тя млъкна, когато видя издутината. Точно там, където очакваше да я види. Изкатери се по стълбата след него.

- Надявам се, че този пистолет е водоустойчив. Не е? Много лошо.

Той седна на пристана и нави нагоре десния крачол на дънките, откривайки черния кожен кобур, прикрепен към глезена, който обясняваше защо Панда отказваше да носи шорти на езерото Кадо и да плува. Извади пистолета и отвори патронника.

- Пак ли си на работа? - Луси отметна мократа боядисана коса от очите си, но пръстът й се закачи в един дред. - Да не би родителите ми да са ти удължили договора?

- Ако не ти харесва това, което се случи, разправяй се със семейството си, а не с мен. Аз просто си върша работата. - Той изсипа куршумите в дланта си.

- Те отново са те наели. Затова си тук.

- Не. Тук съм, защото чух, че някой се е нанесъл в къщата ми. Някой да ти е споменавал, че нахлуването с взлом в частна собственост е престъпление? - Той духна в празния патронник.

Причерня й от гняв.

- А някой да ти е споменавал, че телохранителите трябва да се представят?

- Вече ти казах. Оправяй се със семейството си.

Тя погледна към темето му. Косата му вече бе започнала да се къдри. Онези непокорни къдрици. Гъсти и страховити. Що за мъж можеше да има такава коса? Пръстите й заопипваха непохватно кукичките на спасителната жилетка, беше толкова бясна на него - и на себе си - че едва успя да ги разкопчае. Беше изминала целия този път заради една целувка, която си бе въобразила, че означава нещо. И отчасти беше права. Това означаваше, че си е изгубила разсъдъка. Смъкна ядно жилетката.

- Това ще бъде защитата ти, нали? Ти просто си си вършил работата, нали?

- Повярвай ми. Не беше лесно. - Той спря да духа в патронника, за да огледа косата и татуировката с окървавените тръни върху ръката й. - Надявам се, че това не е за постоянно. Изглеждаш странно.

- Върви по дяволите. - „Майната ти“, би казала Вайпър, но Луси не можеше да произнесе тези думи. - Сигурна съм, че много ти е харесал малкият бонус, който получи накрая? Да преспиш с президентската дъщеря, несъмнено ти е дало основание да се хвалиш в съблекалнята на телохранителите.

Сега Панда изглеждаше почти толкова ядосан, колкото и тя.

- Това ли си мислиш?

Мисля, че изгубих и последните остатъци от достойнството си, когато дойдох тук.

- Мисля, че ти си професионалист и би трябвало да се държиш като такъв. А това означава да ми кажеш кой си. И което е по-важно, означава да държиш ръцете си далеч от мен.

Панда скочи от пристана.

- И дяволски добре се справях. През всичките дни, които прекарахме в онази скапана дупка на езерото Кадо. Двамата постоянно се сблъсквахме. Ти се разнасяше наоколо в онова парцалче от черен целофан, което наричаше бански костюм, и розово потниче, през който дори слепец можеше всичко да види. И тогава дяволски добре държах ръцете си далеч от теб.

Тя бе успяла да пробие бронята му, което бе малко утешение за наранената й гордост.

-Ти знаеше всичко за мен, Панда... или каквото там е истинското ти име. Имал си досие с цялата информация за мен, но не разкри нито един истински факт за себе си. Ти ме измами и ме направи на глупачка.

- Не съм те направил на глупачка. Това, което се случи през онази нощ, нямаше нищо общо с работата. Ние бяхме двама души, които се желаеха. Всичко е толкова просто.

Но за нея не беше толкова просто. Ако беше толкова просто, тя никога нямаше да дойде тук.

- Аз си свърших работата - рече той. - Повече не ти дължа никакви обяснения.

Тя трябваше да знае - трябваше да попита - и Вайпър изсумтя презрително, за да прикрие колко е важен този въпрос за нея.

- А твоята работа включваше ли онази жалка, изпълнена с вина целувка на летището?

- За какво говориш?

Смущението му пропука част от самоуважението и.

- Онази целувка бе пропита с вината ти - заяви тя. - Ти искаше един вид опрощение на греховете, защото отлично си осъзнавал каква си гадина.

Лицето му доби каменно изражение.

- Щом така мислиш, нямам намерение да те разубеждавам.

Луси искаше той да я разубеди, да каже нещо, което ще я накара да се почувства по-добре за всичко случило се, след като скочи на задната седалка на мотоциклета му. Но той не го направи и само щеше да предизвика съжалението му, ако продължи да говори.

Той не се опита да я задържи, когато тя тръгна от кея. Луси спря при външния душ. Както беше с дрехите, изми с шампоан езерната вода от главата си, после се уви с една плажна кърпа и влезе вътре. По кухненския под зад нея останаха мокри следи от стъпки. Тя заключи вратата на спалнята, смъкна мокрите дрехи и навлече черно потниче, зелената туту поличка с кожения колан и нахлузи войнишките боти. Отдели още няколко минути, за да очертае очите си с черен молив, а устните с кафяв и да си сложи халката на носа. После наблъска вещите си в раницата. Фериботът заминаваше след половин час. Крайно време беше да се завърне у дома.

Последен модел тъмносив сув с илинойски номера бе спрян на алеята. Трудно й бе да си го представи зад волана на кола. Луси се качи на планинския велосипед и се отправи към града.

Беше горещ слънчев следобед. Преди Четвърти юли летният сезон не беше в разгара си, но по булевард „Бийчкомбър“ туристи по шорти и джапанки вече пъстрееха сред тълпата от местни жители. Ухание на пържени картофки се разнасяше от „Догс енд Молтс“ - плажна закусвалня с проскърцваща мрежеста врата и напукани маси за пикник. Тя мина покрай кафенето „Петнистата жаба“, откъдето вчера си купи капучино. Редом до него в сянката пред входа на „Джери’с Трейдинг Пост“ дремеше куче. Младата жена се огледа и осъзна колко много й харесва това място и как не й се искаше да заминава. „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ изпълняваше и ролята на каса, където се продаваха билети за ферибота. Вътре миришеше на стара гума и силно кафе. Тя купи еднопосочен билет и остави велосипеда на стойката пред градското пристанище. Може би Панда щеше да го намери тук. А може би не. Не й пукаше.

Луси се нареди на опашката от туристи, които започваха да се качват на борда. Една майка изскочи от опашката, за да догони непослушното си дете. Колко пъти Луси си се бе представяла с детето на Тед? Сега се питаше дали изобщо някога ще има дете.

Съжаляваше, че не бе задала на Панда повече въпроси като например що за уважаван телохранител ще реши, че е добра идея да метне клиента на задната седалка на мотоциклета си и да се впусне в пътешествие из страната? Човекът зад нея пристъпи твърде близо и бутна раницата й. Луси се придвижи по-напред, но това се повтори. Тя се обърна и се озова срещу две студени очи.

- Това, което ти казах, беше вярно. - Гласът му бе дрезгав, а по устните му нямаше и следа от усмивка. - Онези стикери вече бяха на мотоциклета. Аз не съм ги залепил.

Той беше със същите мокри дрехи, с които падна във водата, и косата му още не бе изсъхнала. Тя бе решила да се държи с хладно достойнство.

- Не ме интересува.

- И носех онези тениски само за да те дразня. - Погледът му се плъзна по туту поличката и войнишките боти. - Приличаш на тийнейджърка, станала проститутка, за да спечели пари за дрога.

- Дай ми назаем една от тениските си - тросна се тя. - Сигурна съм, че това ще е страхотно допълнение към тоалета ми.

Както обикновено, околните го зяпаха с интерес и Панда снижи тон.

- Виж, Луси, тази ситуация е много по-сложна, отколкото си склонна да признаеш. - Той се движеше заедно с нея, докато опашката напредваше. - Целият свят следеше сватбата ти. Ти имаше нужда от личен телохранител.

Нямаше да си позволи да загуби самообладание.

- Четири думи: „Аз съм твоят телохранител“. Изобщо не е сложно.

Двамата стигнаха до началото на рампата. Тъпанарят, който се оригваше и се чешеше по гърдите, се бе превърнал в господин Благоразумие.

- Твоите родители ме наеха. Те командват парада. Те знаеха, че ще си против да имаш лична охрана, особено по време на медения месец, затова не искаха ти да знаеш.

-По време на медения месец? - почти изкрещя тя. - Щяла сьм да имам охрана на медения ми месец?

- Нима не си се досетила за това?

Тя подаде билета си. Панда размаха пропуска си за ферибота. Луси се качи на рампата, ботите й трополяха по дъските. Тойя последва.

- За разлика от теб, Тед осъзнаваше, че охраната е необходима.

- Тед е знаел за това? - Искаше й се да тропне с крак, да устрои сцена, да удари някого.

- Той е реалист, Луси. Както и твоите родители. Обадих се на бащата ти още първата вечер от онзи магазин. Той ми нареди да не разкривам самоличността си. Каза, че ако го направя, ще намериш начин да се отървеш от мен. Не му се вързах, но той ме бе наел, така че не смятам да се извинявам, задето съм изпълнявал желанията на клиента си. - Луси се опита да се отдалечи от него, но той сграбчи ръката й и я поведе към кърмата на кораба. - След края на медения ти месец, веднага щом се върнехте в Уайнет, щяхме да свалим охраната. Само че не стана така. Ти избяга, а папараците бяха навсякъде. Скандалът бе твърде голям. Ти стана обект на прекалено силно внимание.

- Никой не ме позна.

- Малко оставаше и ако беше сама, със сигурност щяха да те познаят.

- Може би. А може би не. - Сирената на ферибота изсвири предупредително, когато стигнаха до кърмата. Един от пътниците я погледна разтревожено. Луси си спомни колко млада изглежда и колко заплашителен вид има Панда и разбра, че мъжът се чуди дали да се намеси, или не. Предпочете да не рискува. Тя се отдръпна.

- Ти каза, че с Тед сте приятели.

- Запознахме се три дни преди сватбата.

- Поредната лъжа.

- Старая се да върша работата си по най-добрия начин.

- Ти си истински професионалист! - изстреля тя. - Стан-дартна практика ли е един бодигард да настанява клиента на задната седалка на мотор?

Той стисна упорито челюсти.

- Няма да обяснявам нищо повече, докато не слезеш от този ферибот.

- Върви си.

- Виж, зная, че си ядосана. Разбирам го. Хайде да слезем, да вземем по сандвич и да поговорим.

- А, сега искаш да говорим? Добре, да започнем с името ти.

- Патрик Шейд

- Патрик? Не ти вярвам.

- Смяташ, че ще ти кажа измислено име?

- Без да ти мигне окото. - Луси пъхна палците си под каишките на раницата. - Къде живееш? Защото определено не живееш в онази къща, която преди малко напуснахме.

- Имам жилище в Чикаго. Ще узнаеш повече, ако слезеш от ферибота.

Луси искаше да узнае повече, но желанието да му натрие носа беше по-силно.

- - Признавам, че съм любопитна. Но няма да сляза. - Прозвуча последната сирена. - Ако искаш да говориш с мен, можем да говорим тук. Но първо трябва да намеря дамската тоалетна, защото ми се повдига.

Панда реши да не я притиска.

- Добре. Ще говорим тук.

- Да видим дали си достатъчно компетентен, за да намериш място, където ще можем спокойно да седнем, без всички наоколо да те зяпат. - Тя се запъти към каютата на ферибота. Когато завиваше зад ъгъла, удари раницата си в пожарогасителя. Промъкна се през вратата в другия край и хукна по рампата, малко преди да я вдигнат. Миг по-кьсно вече стоеше в сенките до табелата „Градско пристанище“ и гледаше как фериботът отплава с Панда на борда.

Мисълта, че го бе надхитрила, я изпълваше с въодушевление, но щеше да се чувства още по-добре, ако не беше заседнала на острова до завръщането на същия ферибот, несъмнено отново с Панда на борда. Това бе от ситуациите, в които обикновено се озоваваше Мег, а не Луси, но не съжаляваше. Поне бе възвърнала част от гордостта си.

Тъмносивият сув с илинойските номера, който бе видяла на алеята в къщата край езерото, бе спрян на градския паркинг. Разполагаше с целия следобед и не възнамеряваше да се мотае из града.

Докато се връщаше с велосипеда в къщата, Луси мина покрай детска площадка. На следващия ден след погребението на майка им, тя бе отнесла малката си сестричка на подобна площадка, за да полюлее Трейси на люлките - така според пред етаните на едно четиринайсетгодишно момиче щеше да постъпи една добра майка. Трейси бе плакала през цялото време.

Патрик Шейд... Що за име бе това?

Ако успее да наеме лодка, за да се върне на сушата, нямаше да се налага да го вижда отново. Скъпо удоволствие, но си струпаше. Обърна велосипеда и подкара към магазина за гмуркачи.

- За днес всички лодки са заети - осведоми я момчето зад щанда. „Мери Джей“ и „Дина Кен“ също отплаваха. Но ако искате да наемете лодка за утре...

- Всичко е наред - прекъсна го Луси, макар че нищо не беше наред.

Може би нямаше да се наложи отново да се разправя с Панда. Тя му бе заявила открито какво мисли за случилото се, а той не беше от мъжете, които се обясняваха повече от веднъж.

В къщата се носеше лека миризма на газ и хамбургера, който снощи си бе приготвила за вечеря. Как е възможно той да притежава място като това и да няма и следа от присъствието му? Луси смени войнишките боти с джапанки, грабна книгата, която вчера бе купила в града, слезе по разнебитената стълба и се отправи към брега.

Той бе издърпал лодката на брега. Луси седна на края на пристана, но не можа да се съсредоточи, не можеше да прави нищо, освен да се опитва да овладее надигащата се паника. Как щеше да продължи живота си, когато се върне на сушата? Къде щеше да отиде?

Някакъв шум привлече вниманието й. Тя вдигна глава и видя мъж, който определено не беше Панда, да слиза надолу по стълбата откъм къщата. Беше висок и едър. Стъпалата се люлееха и той не бързаше. Грижливо вчесаните му кестеняви коси блестяха, несъмнено намазани обилно с някакъв скъп гел.

- Здравейте! - извика той весело.

Въпреки че беше симпатичен на вид, всичко в него беше малко просташко - гласът, емблемата върху джобчето на дизайнерското му спортно сако, тежката златна гривна и големият колежански пръстен, от който всеки интелигентен мъж би се отървал след края на студентските си дни.

- Чух, че Панда се е върнал на острова - продължи непознатият, оглеждайки татуировката и косата й, докато се приближаваше към кея. - Но никой не ми отвори.

- Той не е тук.

- Жалко. - С широка усмивка той протегна ръка. - Аз съм Майк Муди. Големия Майк. Обзалагам се, че сте виждали рекламата ми.

Тя поклати глава, но тутакси съжали, тъй като острият аромат на одеколона му сякаш опари кожата й.

- „Брокерски услуги Големия Майк“ - обяви той. - Всеки, който купува или продава собственост на този остров - къща или лодка, каквото и да е, голямо или малко, идва при мен. По дяволите, дори съм продал два коня. Оправям се с всичко. -Блясъкът на равните му зъби би могъл да се дължи само на редовни посещения в зъболекарския кабинет. - Аз продадох на Панда тази къща.

- Наистина ли?

- Не разбрах как се казваш - свойски мина на „ти“ Големия Майк.

-Ами... Вайпър.

- Без майтап? Е, това се казва име! Ти си едно от онези хипи момичета. - Като опитен продавач, в гласа му прозвуча по-ско-ро възхищение, отколкото критика.

- Готик - уточни Луси, което беше върхът на нелепицата.

- Да, точно - кимна мъжът. - Отбих се, защото имам лодка, от която Панда може да се заинтересува.

Луси твърдо вярваше, че трябва да си услужлив с хората, но Вайпър не споделяше принципите й.

- Ела пак след шест, когато фериботът ще се върне. Сигурна съм, че той ще иска да обсъдите предложението ти. Не е зле да донесеш пица. Така ще можете да си побъбрите по-задушевно.

- Благодаря за съвета - засия Големия Майк. - Панда е страхотен тип. Не го познавам добре, но ми се струва, че е интересна личност.

Той зачака, надявайки се, че тя ще сподели още нещо, и Вайпър реши да не го разочарова.

- Той е много променен след затвора.

Обаче злобната й сплетня не постигна ефекта, на който се надяваше.

- Всеки заслужава втори шанс - заяви тържествено Големия Майк и додаде: - Карамба, ти ми се струваш позната.

Докато тя разсъждаваше над дилемата що за човек би казал „карамба“, Големия Майк я изучаваше по-внимателно.

- Друг път идвала ли си на острова?

- Не. За пръв път ми е.

Златната гривна проблесна, докато вездесъщият брокер на имоти пъхаше ръка в джоба си.

- Ще се сетя. Никога не забравям лица.

Луси се надяваше да не е истина. Той явно искаше да поостане и побъбри, затова тя кимна към стълбата.

- Трябва да свърша малко работа в къщата. Ще те изпратя.

Големия Майк я последва и когато се качиха горе, отново й

протегна ръка.

- Ако имаш нужда от нещо, само ми се обади. Услугите на Големия Майк не се ограничават само до продажба. Когото и да попиташ на острова, ще ти го каже.

- Ще го запомня.

Най-после той си тръгна. Тя се отправи към къщата, но се спря, когато чу някакво шумолене в дърветата, което не й прозвуча като на катерица. Клонче изпука и Луси зърна яркочервена тениска.

- Виждам те, Тоби! - извика тя. - Престани да ме шпионираш!

Не очакваше отговор и не го получи.

Направи си сандвич, но изяде само няколко хапки. Изпрати есемес на Мег, в който не съобщаваше нищо важно, после написа нещо подобно и на родителите си. Искаше да изпрати и на Тед, но не си представи какво би могла да му каже. Не знаеше как да убие времето и закрачи из остъклената веранда.

Трите стени с мръсни прозорци в квадратни рамки преминаваха в голямо квадратно еркерно помещение, облицовано с дървена ламперия от пода до тавана. Хлътнали дивани, кресла с високи облегалки, тапицирани с дамаска, популярна в началото на деветдесетте, и надраскани маси бяха разпръснати хаотично в голямото помещение. Тук навярно се е събирало цялото семейство. Вградените рафтове бяха наблъскани с разнородна смесица от предмети, с които обикновено бяха пълни летните къщи: пожълтели книги с меки корици, видео касети със стари филми, настолни игри в скъсани кутии, превързани със стари гумени ластици. Имаше нещо в тази къща, което й бе харесало от самото начало, и скритата в нея Марта Стюарт жадуваше да изхвърли всички боклуци и да измие и лъсне прозорците до блясък.

Луси грабна една парцалива кърпа за чинии, с която бе избърсала разлятата кока-кола, и затърка ъгъла на прозореца. Повечето от мръсотията беше отвън, но не цялата. Тя духна върху стъклото и отново затърка. Вече беше по-добре.

Готвенето не беше единствената домакинска работа, която бе усвоила по време на годините, прекарани в Белия дом. След петнайсетина минути тя вече се бе въоръжила с гумената миячка за прозорци, която бе видяла в банята на втория етаж, кофа с чиста вода с няколко капки течен сапун за съдове и стълбата, отмъкната от килера. Не след дълго бе приключила с миенето на първата секция от прозорците на остъклената веранда. Протегна се към едно място, което бе пропуснала, и когато го лъсна до блясък, заслиза от стълбата. На долното стъпало едва не се препъна.

Панда стоеше до вратата от вътрешната страна с кутия кока-кола в ръка и войнствено изражение.

- Готов съм да се хвана на бас, че си била много популярна сред Тайните служби.

8.

Не биваше никога да се връща в къщата и определено не биваше да допуска да я завари, докато мие мръсните му прозорци. Луси се вкопчи в стълбата, за да не падне, и отново надяна презрителната маска на Вайпър.

- Да не би да нараних гордостта ти?

- Унищожи я - отвърна той сухо.

- Отлично. Не всеки ден имам честта да надхитря професионалист.

- Не бих казал, че си ме „надхитрила“.

- А пък аз бих. - Дрехите му бяха изсъхнали, но той бе свалил обувките и тя можеше да се закълне, че тъмната му брада е набола още повече, откакто бе избягала от него. - Фериботът пристига чак в шест. - Луси приглади бухналата си туту поличка. -Очевидно си имал по-голям късмет от мен с наемането на лодка.

- Пистолетът ми помогна.

Тя не знаеше дали се шегува, или не. Всъщност не знаеше нищо за него. Той прокара пръст по кутията с кока-кола и подпря рамо на рамката на вратата.

- Сега разбирам защо баща ти толкова настояваше да не разкривам истинската си самоличност. Явно имаш навика да изчезваш.

Бягала съм само няколко пъти.

Той размаха кока-колата към лицето й.

Ако действително бях на служба, никога нямаше да избягаш.

Самата истина. Той нямаше да я изпусне от поглед. Което означаваше, че семейството й не го бе наело отново.

-Кой те уведоми, че съм тук?

-Да кажем просто, че те наблюдавам.

Родителите й.

- Трогната съм.

Панда посочи към частта от прозорците, която тя бе измила.

- Искаш ли да ми кажеш защо правиш това?

- Защото са мръсни - сопна се тя и възмутено продължи: -11авсякъде тук цари безпорядък. Ако имаш късмета да притежа-наш къща като тази, би трябвало да се грижиш за нея.

- Правя го. Една жена идва да чисти на всеки две седмици.

- И сам можеш да видиш колко чудесно се справя със задълженията си.

Панда се огледа, като че ли виждаше мястото за пръв път.

- Наистина е малко запуснато.

- Мислиш ли?

- Ще наема някой друг.

Луси се запита дали пистолетът му отново е в кобура на глезена. Огнестрелните оръжия не я плашеха. Дълги години я бяха охранявали въоръжени агенти, макар че те обикновено носеха делови костюми, а не дънки и тениски с цинични надписи. Така че проблемът не беше в пистолета. А във факта, че не знаеше нито за оръжието, нито за двуседмичния договор, нито за каквито и да било незначителни подробности, когато реши да свали онази кърпа и да скочи в леглото с него.

Захвърли миячката за прозорци.

- Защо родителите ми са те наели? А не някой друг с добра репутация?

Това го вбеси.

- Аз имам добра репутация.

- Сигурна съм, че и те са го вярвали - изехидничи Вайпър. -Между другото, къде те намериха? Няма значение. Явно си част от някоя от онези затворнически програми, при които затворниците ги пускат, за да упражняват професията си.

Той наклони глава с озадачено изражение.

- Какво е станало с теб?

Грубото й поведение я въодушевяваше.

- Или може би някой помощник е видял името ти в регистъра за лица, извършили сексуални престъпления, и е решил да си направи малка шега? - Искаше да продължава в същия дух и да не спира, да даде воля на езика си, да сипе обида след обида, без да я е грижа как ще се отрази това на кабинета на президента на Съединените щати.

- Ти искаше да знаеш за мен. Ще ти кажа. - Кутията с кока-кола се стовари с глухо тупване върху дървената маса до вратата.

- Няма нужда. - Тя отново пусна в действие една от новите пренебрежителни насмешки от арсенала на Вайпър. - Все ми е едно.

- - Аз съм на трийсет и шест. Роден и отраснал в Детройт. Постоянно се забърквах в неприятности, докато не постъпих в армията, където ме вкараха в правия път. Изкарах лека и приятна служба в Германия, после постъпих в щатския университет в Уейн и получих степен по криминално право...

- Имаш диплома от колеж? Та ти едва можеш да свържеш две изречения.

Това го разгневи.

- Само защото не се хваля с изключителното си възпитание не означава, че не мога да свържа две изречения.

- Никога не съм се хвалила...

- Постъпих на работа в полицията в Детройт. Напуснах преди две години и основах частна охранителна фирма в Чикаго, специализирана в охраната на корпоративни шефове, знаменитости, спортисти и мошеници от Уолстрийт, получаващи смъртни заплахи, които напълно заслужават. Твоите родители ме наеха да те охранявам, защото съм добър в работата си. Никога не съм бил женен и не възнамерявам да се женя. Обичам кучета, но отсъствам твърде често, за да мога да се грижа за домашен любимец. Освен това харесвам хип-хоп и опера. Прави си каквито щеш заключения от всичко това. Когато не изпълнявам задача, обичам да спя гол. Има ли още нещо, което би искала да знаеш, макар че не те засяга?

- Патрик Шейд? И това име ли е една от поредните ти лъжи?

- Не. А и нямаше чак толкова много лъжи.

- А какво ще кажеш за затвора в Хънтсвил?

- Хайде стига! Ти знаеше, че е лъжа.

Всъщност не го знаеше.

- А работата ти по строежите?

- Известно време наистина съм бил строителен работник.

- Мъж на честта. Признавам, сгреших.

Но той не се предаваше.

Твоите родители ме наеха. Получавах заповеди от тях и съдейки по това, което се случи днес, са постъпили правилно, когато ми наредиха да не разкривам самоличността си.

- Те са прекалено загрижени за мен.

- Ти си получавала писма със заплахи. Два пъти са те нападали. И на твоята сватба присъстваха много видни личности. Има неща, които изискват разумна бдителност.

- Единственият човек, който ми навреди, това си ти!

Той се сепна и потрепери, но това не я зарадва толкова, колкото очакваше.

- Права си. Не биваше да давам воля на ръцете си, независимо колко ме побъркваше.

Признанието, че го е побърквала, я окуражи да продължи атаката си.

- Чия беше идеята за езерото Кадо?

- Беше подходящо място, където да се скриеш. Къщата е уединена, а родителите ти искаха да ти дадат време да помислиш и осъзнаеш, че си допуснала грешка.

- И всички ли смятахте, че най-добрият начин да стигна до езерото Кадо е на задната седалка на стар раздрънкан мотоциклет?

- Не съм планирал това.

- А аз пък си мислех, че планираш всичко.

- Да, следващия път, когато охранявам младоженка, дяволски добре ще се подготвя за вероятността тя да духне.

Луси повече не можеше да слуша всичко това и се отправи към вратата. Преди да стигне до нея, той отново заговори:

- Взех мотоциклета от един познат в Остин. Да се представя за рокер, беше добро прикритие. Пристигнах в Уайнет няколко дни преди теб, за да се помотая из местните барове, без да предизвикам нечии подозрения. Така имах възможност да слушам разговорите на посетителите и да видя дали няма да чуя нещо, което да ме притесни.

- И чу ли?

- Повечето хора най-вече говореха, че нито една жена не е достатъчно добра за Тед. Той е нещо като местен бог.

Тя се намръщи.

- Знаех, че не ме харесват.

- Не мисля, че е нещо лично. Или поне не го мислех тогава. Възможно е сега да съм си променил мнението.

Луси бе чула достатъчно, но когато се насочи към задната врата, господин Бърборко я настигна.

- Когато започна голямото ти бягство - подхвана той, -предположих, че ще продължи не повече от два часа. Откъде можех да зная, че си изпаднала в някакъв екзистенциален срив?

Думата я подразни. Тя предпочиташе оригвания, а не словесна ерудиция.

- Не беше срив. - Прекоси кухнята и излезе на верандата. Сега, когато тя не искаше да говори, Панда не се отлепяше от нея и не млъкваше.

- Още на следващия ден можех да сменя мотоциклета за сув, но не желаех да издъня прикритието си, а ти щеше да се опиташ да избягаш. Честно казано, не исках да си давам чак такъв зор. Освен това не се преструвай, че не ти хареса да се возиш на онзи мотоциклет.

Беше и харесало, но не смяташе да го признае. Луси отвори мрежестата врата и излезе на двора.

- За съжаление, фериботът ще потегли след няколко часа, така че ще ти бъда благодарна, ако ме оставиш сама. Сигурна съм, че имаш да вършиш куп неща.

Той застана пред нея, препречвайки пътя й.

- Луси, онази нощ...

Тя прикова поглед в ключицата му. Панда пъхна ръце в джобовете и се загледа в халката на носа и.

- Досега никога не съм допускал да се случи нещо подобно с клиент.

Тя не желаеше да слуша разкаянията му и се шмугна покрай него.

- Имаш пълното право да си ядосана - продължи той зад гърба й. - Прецаках нещата.

Луси рязко се извърна.

- Не си прецакал нещата. Прецака мен. И не мисля, че сексът ме притеснява. Аз съм зряла жена. Мога да правя колкото си искам секс. - Празни приказки. - Това, което ме притеснява, е, че не знаех с кого правя секс.

- Разбрах.

- Чудесно. А сега ме остави на мира.

- Добре.

Но той не помръдна. Луси не можеше да слуша повече извиненията му и размаха пръст към остъклената веранда.

- За разнообразие, по-добре се погрижи за къщата си, отколкото да ми досаждаш.

- Искаш да мия прозорци?

Нямаше предвид точно това. Не я бе грижа за прозорците.

- Предполагам, че можеш да ги гръмнеш - подхвърли язвително, - но ми се струва малко прекалено. Все пак къщата е твоя. Прави каквото искаш. - И с тези думи тя пристъпи към паянтовата стълба и заслиза, но с всяка стъпка негодуванието й се усилваше. Не искаше да напуска това място. Искаше да остане, искаше да закусва на остъклената веранда, да плава с лодката к езерото, да се скрие от целия свят. Той не заслужаваше тази къща. Ако беше нейна, тя щеше да се грижи за този дом с цялата си любов. Но не беше.

Врътна се и изтрополи ядно нагоре по стълбата.

- Ти не заслужаваш тази къща!

- А теб какво те интересува?

- Не ме интересува. Аз... - Прозрението я озари внезапно. Невероятно прозрение... Тя затвори уста. Отвори я. - Кога заминаваш?

Той я изгледа подозрително.

- Утре сутринта.

- И... Скоро ли ще се върнеш?

- Не съм сигурен. Имам нова задача. Може би през септември. Какво значение има това за теб?

Мислите й препускаха. Тя обичаше тази къща... този остров... Преглътна с усилие.

- Ако... няма да използваш къщата известно време... - Луси с всички сили се постара да говори спокойно, за да не му позволи той да разбере колко е важно това за нея. - Може да поискам да я наема. Трябва да свърша някои неща, а мястото не е по-лошо от всяко друго.

- Какви неща?

Нямаше намерение да му разказва за паниката, която я обземаше при мисълта да се върне във Вашингтон. Вместо това сви нехайно рамене.

- Да си почина от всичко. Да готвя. Освен това трябва да напиша нещо за един проект на баща ми. Можеш да приспаднеш наема за първия месец от заплатата ми като чистачка.

Панда я измери с каменна физиономия.

- Не мисля, че идеята е добра.

Луси нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

- Значи, всички дрънканици за това, как си прецакал всичко, са били само празни приказки, така ли? Не искаш да подкрепиш думите с дела? Да изкупиш донякъде вината си?

- Изкупление? За това ли става дума?

Изкупление, но не и прошка.

- Защо не?

Той задълго не откъсна поглед от нея, тя също не отмести своя.

- Добре - рече той накрая. - Можеш да останеш един месец. Без да плащаш. И греховете ми са простени.

За нищо на света.

- Договорихме се.

Някакъв заек се стрелна през двора. Луси слезе на пристана, свали ботите и потопи крака във водата. Единственото дълбоко чувство, стаено зад онази целувка на летището, е било вина. И все пак, имайки предвид възможността да остане още известно време на острова, нямаше намерение да съжалява, задето се поддаде на импулса, довел я тук, където не бе длъжна с никого да се съобразява. Можеше да бъде себе си, макар че вече не бе сигурна коя беше тя.

Слънцето жулеше безпощадно и от туту поличката краката ужасно я сърбяха, стана и твърде горещо и тя се отправи към къщата. Панда сменяше стъклото на задната врата, което тя бе разбила. Луси реши да заобиколи къщата и да влезе през предния вход, за да не се налага да разговаря с него, но пътьом зърна в горичката яркочервена тениска. От днешното напрежение нервите й бяха опънати като струни, беше й писнало да я шпионират и нещо в нея се прекърши.

- Тоби! - Тя хукна между дърветата. - Тоби! Ела тук!

Той продължи да тича и тя едва не се заплете в дивите боровинки, докато го гонеше.

Момчето познаваше местността по-добре от нея, но не я бе грижа. Нямаше да му позволи да се измъкне. Тъкмо прескачаше гъста туфа орлова папрат, когато чу стъпки зад гърба си. Панда профуча край нея. Миг по-късно държеше за тениската уплашеното до смърт дванайсетгодишно момче.

-Какво хванахме тук? - изрече той.

Тя напълно бе забравила за Панда и инстинктите му на телохранител.

Тоби бе прекалено ужасен, за да се съпротивлява. Панда така здраво го бе сграбчил, че тениската се бе насъбрала под мишниците на момчето, разкривайки костеливите му ребра и хлътналия корем под ластика на прекалено широките камуфлажни шорти. Те висяха до коленете, а отдолу стърчаха мършавите му крака. Колкото и да бе ядосана, задето хлапето я шпионираше, Луси не можеше да понесе страха в очите му. Докосна ръката на Панда.

- Аз ще се погрижа.

- Сигурна ли си, че ще се справиш? - попита твой провлачено. - Хлапето изглежда опасно.

Умът на Тоби, възприемащ всичко буквално, не долови сарказма в думите му.

- А-а-аз не съм опасен.