Терзания

Тринайсет дни

– Тук е – пропя един висок глас пред вратата на Лус рано на другата сутрин. Някой чукаше. – Най–после е тук!

Чукането стана по–настойчиво. Лус не знаеше колко е часът, освен че беше твърде рано за целия кикот, който чуваше от другата страна на вратата.

– Твоите приятели – обади се Шелби от горното легло.

Лус изпъшка и се измъкна от леглото. Хвърли поглед нагоре към Шелби, която се беше подпряла по корем върху горното легло, вече напълно облечена в джинси и пухкава червена жилетка, докато решаваше съботната кръстословица.

– Спиш ли изобщо някога? – промърмори Лус, като бръкна и дрешника си, за да навлече лилавия халат от шотландско каре, който майка й беше ушила за тринайсетия й рожден ден. Още й ставаше – донякъде.

Притисна лице към шпионката на вратата и видя изпъкналите усмихнати лица на Доун и Джасмин. Бяха екипирани с ярки шалове и мъхнати наушници. Джасмин вдигна поставка за чаши с четири кафета, докато Доун, която държеше в ръка голям кафяв книжен плик, почука отново.

– Ти ли ще ги изгониш, или да повикам охраната на кампуса? – попита Шелби.

Без да й обръща внимание, Лус отвори със замах вратата на двете момичета я подминаха и нахълтаха в стаята, като говореха с невероятна бързина.

– Най–после. – Джасмин се засмя, като подаде на Лус чаша кафе, а после се тръсна на неоправеното долно легло. – Имаме да обсъждаме толкова много неща.

Нито Доун, нито Джасмин се бяха отбивали преди, но пък Лус й беше приятно как веднага се разположиха като у дома си. Това й напомни за Пен, която беше „взела назаем“ резервния ключ от стаята й, за да може да изтича там винаги щом стане нужда.

Лус погледна надолу към кафето си и преглътна с усилие. Нямаше начин да се поддаде на емоциите си тук, сега, пред тези трите.

Доун беше в банята, тършувайки из шкафчетата до мивката.

– Смятаме, че като съществена част от комитета по планирането, е редно да вземеш участие в приветственото обръщение днес – каза тя, като вдигна невярващо поглед към Лус. – Как така дори още не си облечена? Яхтата тръгва след... някъде по–малко от час.

Лус се почеса по челото:

– Я ми напомни?

– Уф. – Доун простена театрално. – Ейми Браншоу? Моята партньорка при лабораторните упражнения? Онази, дето баща й притежава огромната яхта? Нещо от това звучи ли ти познато?

Всичко се връщаше в паметта й. Събота. Разходката с яхта нагоре по крайбрежието. Джасмин и Доун бяха подхвърлили съдържащата смътна образователна цел идея на комитета по организиране на мероприятия в „Шорлайн“ – иначе казано, Франческа – и някак бяха успели да получат одобрение за нея. Лус се беше съгласила да помогне, но не беше направила нищичко. Всичко, за което можеше да мисли сега, беше лицето на Даниел, когато му беше казала за това – как на мига беше отхвърлил представата, че Лус може да се забавлява без него.

Сега Доун тършуваше из дрешника на Лус. Измъкна рокля от жарсе с дълги ръкави, в цвят патладжан, подхвърли я на Лус и натика припряно в банята.

– Не забравяй да си сложиш отдолу гамаши. Водата е студена.

Пътьом, Лус грабна клетъчния си телефон от зарядното устройство. Снощи, след като Кам я беше докарал, тя се беше почувствала толкова ужасена и сама, че беше нарушила най–важното правило на господин Коул, и беше изпратила текстово съобщение на Кали. Ако господин Коул знаеше колко отчаяно се нуждаеше тя да получи вест от някой приятел... вероятно пак щеше да й е бесен. Вече беше прекалено късно.

Отвори папката с текстовите съобщения и си спомни колко силно трепереха пръстите й, когато пишеше изпълнения с лъжи текст:

Най–после се добрах до клетъчен телефон! Покритието е непостоянно и слабо, но ще се обаждам възможно най–често. Тук всичко е страхотно, но ми липсваш! Пиши скоро!

Никакъв отговор от Кали.

Болна ли беше? Заета? Извън града?

Пренебрегваше Лус, задето тя бе пренебрегвала нея?

Лус хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше и се чувстваше отвратително. Но се беше съгласила да помогне на Доун и Джасмин, затова намъкна роклята от жарсе и прибра русата си коса назад с няколко фиби.

Когато Лус излезе от банята, Шелби вече си похапваше от закуската, която момичетата бяха донесли със себе си в книжния плик. Наистина изглеждаше много добре – датски сладкиши с череши и ябълкови резени в тесто, мъфини и канелени кифлички, и три различни вида сок. Джасмин й подаде огромен мъфин с трици и тубичка крем–сирене.

– Храна за мозъка.

– Какво е всичко това? – Майлс провря глава през леко открехнатата врата. Лус не виждаше очите му под смъкнатата надолу бейзболна шапка, но кестенявата му коса стърчеше от двете страни, а когато се усмихна, се показаха огромните му трапчинки. Доун мигновено избухна в пристъп на кикот по единствената причина, че Майлс беше сладък и мил, а Доун си беше Доун.

Майлс обаче явно не забеляза. Той беше по–спокоен и отпуснат в близост до група момичета, държащи се съвсем по–момичешки, отколкото самата Лус. Може би имаше цял куп сестри, или нещо от този род. Не беше като някои от другите деца в „Шорлайн“, чийто стремеж да се представят за „готини“ беше само фасада. Майлс беше искрен, съвсем истински.

– Нямаш ли си приятели от собствения ти пол? – попита Шелби, като се преструваше на по–подразнена, отколкото беше в действителност. Сега, когато познаваше съквартирантката си малко по–добре, Лус започваше да намира язвителния хумор на Шелби за почти очарователен.

– Разбира се. – Майлс влезе в стаята напълно невъзмутим. – Просто работата е там, че моите приятели–момчета обикновено не се появяват със закуска. – Той измъкна огромна канелена кифла от плика и отхапа великанска хапка. – Изглеждаш красива, Лус – каза той с пълна уста.

Лус се изчерви и Доун спря да се кикоти, а Шелби се прокашля в ръкава си:

– Неловка ситуация!

При първия звук от високоговорителя в коридора Лус подскочи. Останалите деца я погледнаха, сякаш беше побъркана, но Лус още беше свикнала с ужасните съобщения по вътрешната радиоуредба на „Меч и Кръст“. Вместо това в стаята се разля кехлибареният глас на Франческа:

– Добро утро, „Шорлайн“. Ако смятате да се присъедините към нас на днешния излет с яхта, автобусът за пристанището тръгва след десет минути. Да се съберем при южния вход за преброяване. И не забравяйте да се облечете топло!

Майлс грабна още един сладкиш за из път. Шелби нахлузи чифт галоши на точки. Джасмин затегна лентата на розовите си наушници и сви рамене към Лус:

– Дотук с планирането! Ще трябва да съчиним в движение приветственото обръщение.

– Седни до нас в автобуса – нареди Доун. – Определено ще планираме всичко на път за Нойо Пойнт.

Нойо Пойнт. Лус трябваше да се насили да преглътне една хапка мъфин с трици. Мъртвешкото изражение на прокудената приживе; ужасното обратно пътуване с Кам – от спомена кожата на Лус настръхна. Не беше помогнало и натякването на Кам, че й е спасил живота. Точно след като й каза да не излиза отново от кампуса.

Толкова странно, че беше казал такова нещо. Сякаш той и Даниел се бяха наговорили.

Опитвайки се да печели време, Лус седна на крайчеца на леглото си:

– Значи всички отиваме?

Никога преди не беше нарушавала обещание към Даниел. Макар всъщност никога да не беше обещавала наистина да не отива на яхтата. Това ограничение й се струваше толкова сурово и неуместно, че инстинктивната й реакция беше да го пренебрегне. Но ако се съгласеше да играе по правилата на Даниел, може би нямаше да й се наложи да гледа как загива още някой. Макар че може би просто параноята й се пробуждаше отново. Онази бележка умишлено я беше подмамила извън кампуса. Един училищен излет с яхта беше нещо съвсем различно. Все пак не прокудениците управляваха лодката.

– Разбира се, че отиваме всички. – Майлс сграбчи Лус за ръката, като я дръпна да се изправи, а после я затегли към вратата. – Защо да не отиваме?

Това беше моментът на избора: Лус можеше да остане на сигурно място в кампуса, както Даниел (и Кам) й бяха казали. Като затворничка. Или можеше да излезе през тази врата и да докаже на себе си, че сама разполага с живота си.

* * *

Половин час по–късно Лус се взираше, заедно с половината ученици от „Шорлайн“, към блестящо бяла четирийсетметрова луксозна яхта.

Въздухът в „Шорлайн“ беше по–ясен, но долу върху водата на малкото пристанище в съседство с доковете все още висеше тънък слой мъгла, останала от предишния ден. Когато слезе от автобуса, Франческа промърмори: „Стига вече“ и вдигна длани във въздуха.

Съвсем небрежно, сякаш отмяташе настрани завесите на прозорец, тя буквално раздели мъглата с пръсти, като разкри великолепна равнина от ясно небе точно над блестящата лодка.

Направи го толкова ловко, че никой от учениците, които не бяха нефилими, или от учителите, не можеше да предположи, че действа нещо друго, освен природата. Но Лус зяпна, несигурна, че току–що е видяла онова, което мислеше, че е видяла, докато Доун започна да ръкопляска много тихо.

– Зашеметяващо, както обикновено.

Франческа се усмихна леко:

– Да, така е по–добре, нали?

Лус започваше да забелязва всички дребни щрихи, които можеха да са дело на някой ангел. Наетият автобус се движеше много по–гладко и плавно от обществения автобус, на който се беше качила в дъжда предния ден. Витрините на магазините изглеждаха освежени, сякаш целият град беше покрит с нов слой боя.

Учениците се наредиха на опашка, за да се качат на яхтата, която беше зашеметяваща, така, както всичко много скъпо. Лъскавият й профил се извиваше като мидена черупка, а всяко от трите й нива имаше собствена широка бяла палуба. От мястото, от което влязоха на фордека, погледът на Лус стигна през огромните прозорци до вътрешността на три луксозно обзаведени каюти. На топлата, неподвижна слънчева светлина долу на пристанището за яхти, тревогите на Лус за Кам и прокудениците изглеждаха нелепи. С изненада почувства как те се стопяват.

Последва Майлс в каютата на второто ниво на яхтата. Стените бяха в успокояващ сиво–кафяв цвят, с дълги черно–бели пейки, обгръщащи извитите стени. Половин дузина ученици пече се бяха хвърлили върху тапицираните пейки и похапваха от огромното разнообразие от храна, покриваща масичките за кафе.

На бара Майлс отвори кутия кока–кола, раздели я в две пластмасови чаши и подаде една на Лус.

– И, значи, демонът казва на ангела: „Да ме съдиш ли? Че къде си мислиш, че ще намериш адвокат?“ – Той я смушка: – Схващаш ли? Защото се предполага, че всички адвокати...

Финалната реплика на някакъв виц. Умът й се беше зареял другаде и изобщо й беше убягнал фактът, че Майлс разказва виц. Насили се да се разсмее, като избухна във висок смях, дори плесна с длан по бара. Майлс изглеждаше облекчен, макар и малко подозрителен заради преувеличената й реакция.

– Уау – възкликна Лус, чувствайки се ужасно, докато укротяваше престорения си смях. – Това си го биваше.

Вляво от тях, Лилит, червенокосото момиче от триото близначки, с което Лус се беше запознала през първия учебен ден, спря, точно когато се канеше да пъхне в устата си хапката риба тон със сос тартар.

– Що за нескопосана помиярска шега е това? – Тя гледаше намръщено най–вече към Лус, с оголени в озъбена гримаса намазани с гланц устни. – Наистина ли мислиш, че това е забавно? Била ли си изобщо някога в подземния свят? Изобщо не е смешно. Очакваме такова нещо от Майлс, но бих помислила, че ти имаш по–добър вкус.

Лус беше слисана:

– Не си давах сметка, че е въпрос на вкус – каза тя. – В този случай, определено съм на страната на Майлс.

– Шшшшт. – Внезапно ръцете на Франческа с добре оформен маникюр легнаха върху раменете на Лус и Лилит. – За каквото и да е тази кавга, помнете: Намирате се на борда на кораб заедно със седемдесет и трима ученици, които не са нефилими. Думата на деня е дискретност.

Що се отнася до Лус, това все още беше едно от най–странните неща в „Шорлайн“. Цялото това време, което прекарвах с обикновените деца в училището, като се преструваха, че не правят онова, което всъщност правеха – каквото и да беше то в общежитието на нефилимите. Лус все още искаше да поговори с Франческа за вестителите, да повдигне въпроса за онова, което беше направила в гората по–рано тази седмица.

Франческа плавно се отдалечи, и Шелби се бутна до Лус и Майлс.

– Точно колко дискретна трябва да съм според вас, докато завирам главите на седемдесет и трима не–нефилими в тоалетната чиния и пускам отгоре водата в кабинките?

– Ама че си лоша. – Лус се засмя, после направи стъписана физиономия, когато Шелби й подаде чинията си с предястие. – Я виж ти кой дели с другите – каза Лус. – И ще ми разправяш, че си единствено дете.

Шелби рязко дръпна обратно чинията, след като Лус си взе една маслина:

– Да, добре, гледай да не свикваш с това, или нещо от този род.

Когато двигателят започна да набира обороти под краката им, всички ученици на борда на яхтата нададоха ликуващи възгласи. Лус предпочиташе моменти като този в „Шорлайн“, когато наистина не можеше да определи кой е нефилим и кой не. Една редица момичета се осмелиха да излязат в студа навън, като се смееха, докато вятърът размяташе косите им. Няколко момчета от класа й по история се събираха за игра на покер в един ъгъл на главната каюта. Именно на тази маса Лус би очаквала да открие Роланд, но отсъствието му бе очебийно.

Близо до бара, Джасмин правеше снимки на цялата сцена, докато Доун направи знак на Лус, като показа с движение във въздуха, имитиращо писалка върху хартия, че тепърва трябва да си напишат речта. Лус тъкмо отиваше да се присъедини към тях, когато, с крайчеца на окото си, зърна Стивън през прозорците.

Беше сам, облегнат на парапета в дълъг черен тренчкот, с мека шапка, покриваща прошарената му коса. Лус все още изпитваше нервност да мисли за него като за демон, особено защото искрено го харесваше – или поне онова, което знаеше за него. Връзката му с Франческа я объркваше още повече. Бяха някаква завършена двойка: Това й напомни какво беше казал Кам предната нощ, за това, че той и Даниел не са чак толкова различни. Мисълта за това сравнение още я глождеше, когато отмори плъзгащата се врата от затъмнено стъкло и излезе на палубата.

Всичко, което виждаше в западния край на яхтата, беше безкрайната наситена синева на океана и ясното небе. Водата беше спокойна, но отстрани около лодката повяваше хладен вятър. Лус трябваше да се хване за перилата, примижавайки на ярката слънчева светлина, заслонила очи с ръка, когато се приближи към Стивън. Не виждаше Франческа никъде.

– Здравей, Лус. – Той й се усмихна и си свали шапката, когато тя се приближи към парапета. Лицето му имаше доста силен тен за ноември. – Как върви всичко?

– Това е голям въпрос – каза тя.

– Почувства ли се объркана тази седмица? Нашата демонстрация с вестителя не те ли разстрои твърде много? Знаеш ли той сниши глас – никога не сме преподавали това преди.

– Да ме е разстроила ли? Не. Много ми хареса – каза бързо Лус. – Искам да кажа... беше трудно за гледане. Но също и опияняващо. Отдавна исках да поговоря за това с някого... – С прикования върху нея поглед на Стивън, тя си спомни как беше подслушала разговора, който двамата й учители водеха с Роланд. Как именно Стивън, а не Франческа, беше проявил по–голяма готовност да включи вестителите в учебната програма.

– Искам да науча всичко за тях.

– Всичко за тях? – Стивън наклони глава, така че улови пълния блясък на слънцето с вече златистата си кожа. – Това може да отнеме известно време. Има милиарди вестители, по един за почти всеки момент в историята. Тази област на изучаване е безкрайна. Повечето от нас дори не знаят откъде да започнат.

– Затова ли не сте ги преподавали преди?

– Въпросът е спорен – каза Стивън. – Има ангели, които не смятат, че вестителите са толкова важни. Или че лошото, което често предвещават, са повече от добрите. Наричат застъпници като мен исторически предатели, твърде обсебени от миналото, за да обърнат внимание на греховете на настоящето.

– Но това е все едно да кажете... че миналото няма никаква стойност.

Ако това беше вярно, то щеше да означава, че всички предишни животи на Лус не възлизаха до нищо, че миналото й с Даниел също нямаше стойност. Така че всичко, с което щеше да разполага, за да продължи, беше онова, което знаеше за Даниел в този живот. А дали това беше наистина достатъчно?

Не. Не беше.

Трябваше да вярва, че в онова, което изпитваше към Даниел, има нещо повече: ценна, заключена и скрита история, която възлизаше на нещо по–важно, не няколко нощи на блажени целувки и още няколко нощи на спорове. Защото ако миналото нямаше стойност, това наистина беше всичко, което имаха.

– Ако съдя от изражението ти – каза Стивън, – изглежда, че имам още някого на моя страна.

– Надявам се, че не пълниш главата на Лус с нищо от твоите дяволски глупости. – Франческа се появи зад тях. Ръцете й бяха на хълбоците, а на лицето й имаше намръщена гримаса. Докато тя не започна да се смее, Лус нямаше представа дали просто се шегува.

– Говорехме за сенките – искам да кажа, за вестителите –

каза Лус. – Стивън току–що ми каза, че според него съществуват милиарди от тях.

– Стивън мисли също и че не е нужно да повика водопроводчик, когато тоалетната прелее. – Франческа се усмихна топло, но в гласа й имаше скрита нотка, която накара Лус да изпита смущение, сякаш беше говорила твърде дръзко. – Искаш лица станеш свидетел на още страховити сцени като онази, която разглеждахме в клас онзи ден?

– Не, не исках да кажа това...

– Има си причина, поради която е най–добре определени неща да се оставят в ръцете на специалистите. – Франческа погледна Стивън. – Страхувам се, че подобно на една повредена тоалетна, вестителите като прозорец към миналото са точно едно от тези неща.

– Естествено, разбираме защо специално ти би могла да се заинтересуваш от тях – каза Стивън, като привлече изцяло вниманието на Лус.

Значи Стивън разбираше. Нейните минали животи.

– Но ти трябва да разбереш – добави Франческа, – че надзъртането в сенките е изключително рисковано без подходящия тренинг. Ако проявяваш интерес, има университети, дори подробни академични програми, за които ще се радвам да поговоря с теб в течение на обучението. Но засега, Лус, трябва да пи простиш за грешката, че го показахме преждевременно на един гимназиален клас, а после трябва да оставиш положението така.

Лус се чувстваше странно, и изложена на показ. И двамата я наблюдаваха.

Когато се надвеси леко през парапета, видя някои от приятелите си на главната палуба отдолу. Майлс беше притиснал към очите си бинокъл и се опитваше да посочи нещо на Шелби, която се правеше, че не го забелязва зад огромните си тъмни очила „Рейбан“. На кърмата Доун и Джасмин седяха на едно издигнато място заедно с Ейми Браншоу. Бяха се навели над кафява папка и припряно си водеха бележки.

– Добре е да отида да помогна с приветствието – каза Лус, като се отдръпна от Франческа и Стивън. Чувстваше прикованите им върху нея очи по целия път надолу по лъкатушещото стълбище. Стигна до главната палуба, провря се под редица навити платна, и се промуши покрай група ученици не–нефилими, застанали отегчено в кръг около господин Крамър, слабият като върлина учител по биология, който изнасяше лекция за нещо като крехката екосистема точно под краката им.

– Ето те! – Джасмин дръпна Лус в събралата се на съвет групичка. – Най–после се оформя план.

– Супер. С какво мога да съм полезна?

– В дванайсет часа ще ударим този звънец. – Доун посочи към огромен месингов звънец, който висеше от бяла греда до един скрипец близо до носа на яхтата – След това аз ще поздравя всички с „добре дошли“, Ейми ще разкаже как се е осъществил този излет, а Джас ще говори за предстоящите светски мероприятия през този сезон. Трябва ни единствено някой, който да каже нещо във връзка с опазването на околната среда. – И трите момичета погледнаха Лус.

– Това да не е хибридна яхта или нещо от този род? – попита Лус.

Ейми сви рамене и поклати глава.

Лицето на Доун светна, осенено от идея:

– Можеш да кажеш нещо за това, как да сме тук ни прави по–съпричастни към екологичния начин на живот, защото онзи, който живее по–близо до природата, постъпва по–естествено?

– Бива ли те в писането на стихотворения? – попита Джасмин. – Би могла да опиташ да го направиш, нали се сещаш, забавно?

Почувствала се виновна, че напълно бе избягала от всякакви истински отговорности, Лус изпита нужда да демонстрира смирено държание:

– Екологична поезия – каза тя, като си мислеше, че единственото нещо освен поезията и морската биология, в което беше по–лоша, беше говоренето пред публика. – Разбира се. Мога да го направя.

– Добре. – Доун изпухтя и си избърса челото. – Тогава, ето как си представям нещата. – Тя скочи на издатината, където седеше дотогава, и започна да прави списък, отмятайки на пръсти.

Лус знаеше, че трябва да слуша внимателно изискванията на Доун („Нямали да е възхитително, ако се подредим по височина във възходящ ред?“), особено след като, за много кратко време, от нея се очакваше да каже нещо интелигентно – и римувано – за околната среда, пред стотина от съучениците си. Но умът й още беше замъглен от онзи странен разговор с Франческа и Стивън.

Остави вестителите на специалистите. Ако Стивън беше прав, и наистина съществуваха вестители за всички моменти в историята – е, това беше все едно да й каже да остави цялото минало на специалистите. Лус не се опитваше да претендира, че е експерт по Содом и Гомор: интересуваше се единствено от собственото си минало – своето и на Даниел. И ако някой щеше да е специалист по това, Лус предполагаше, че би трябвало да е тя.

Но Стивън сам го беше казал: Там навън имаше милиарди сенки. Щеше да е почти невъзможно дори да открие онези, които имаха нещо общо с нея и Даниел, камо ли пък да знае какво да прави с тях, ако изобщо намереше онези, които трябва.

Хвърли поглед към палубата на второто ниво. Виждаше само върховете на главите на Франческа и Стивън. Ако оставеше въображението си да се вихри свободно, можеше да си представи един рязък разговор между тях. За Лус. И за вестителите. Докато вероятно се споразумяваха да не ги обсъждат с нея никога повече.

Беше напълно сигурна, че когато ставаше въпрос за миналите й животи, щеше да бъде сама.

Я чакай малко.

Първия ден в клас. По време на играта за „разчупване на ледовете“. Шелби беше казала...

Лус се изправи на крака, забравила напълно, че е насред съвещание, и вече прекосяваше палубата, когато зад нея отекна пронизителен писък.

Когато се извъртя рязко кръгом към звука, Лус видя как нещо черно светкавично се накланя и се откъсва от носа на лодката.

Секунда по–късно беше изчезнало.

После се разнесе плясък.

– О, Боже мой! Доун! – И Джасмин, и Ейми се бяха навели наполовина над носа на лодката, и гледаха надолу във водата. Пищяха.

– Ще взема спасителната лодка! – изкрещя Ейми, като се втурна в каютата.

Лус скочи на издатината до Джасмин и преглътна с усилие при онова, което видя. Доун се бе претърколила през борда и се мяташе бурно във водата. Отначало тъмнокосата й глава и бясно размахващите се ръце бяха всичко, което се виждаше, но после тя вдигна очи и Лус видя ужаса върху побелялото й лице.

Една ужасна секунда по–късно, голяма вълна заля дребното тяло на Доун. Лодката още се движеше, отдалечавайки се още повече от нея. Момичетата трепереха, докато я чакаха да се покаже пак на повърхността.

– Какво стана? – запита настойчиво Стивън, внезапно озовал се до тях. Франческа освобождаваше един подсилен с обръчи силикон спасителен пояс от връзките му под носа на лодката.

Устните на Джасмин потрепериха:

– Опитваше се да удари звънеца, за да привлече вниманието на всички за речта. Ед–д–ва се надвеси навън – не знам как изгуби равновесие.

Лус хвърли нов мъчителен поглед през носа на лодката. Падането в ледената вода вероятно беше трийсет стъпки. Все още нямаше следа от Доун.

– Къде е тя? – изплака Лус. – Знае ли да плува?

Без да чака отговор, тя грабна спасителния пояс от ръцете на Франческа, обви едната си ръка около него, и се изкатери до върха на носа на лодката.

– Лус – спри!

Чу вика зад гърба си, но вече беше твърде късно. Гмурна се във водата, задържайки дъха си, като по пътя надолу си мислеше за Даниел и последното им гмуркане в езерото.

Почувства студа първо върху гръдния си кош – рязко стягане около дробовете от температурния шок. Изчака, докато спускането стана по–бавно, после зарита, за да намери повърхността. Вълните се изливаха над главата й, пръскайки сол в устата й и нагоре по носа й, но тя стискаше здраво спасителния пояс. Плуването с него беше мудно и тромаво, но ако намереше Доун – когато намереше Доун – и двете щяха да имат нужда от него, за да се задържат над водата, докато чакаха спасителната лодка.

Смътно долавяше глъчка горе на яхтата, хора, които крещяха и тичаха по палубата, като се провикваха надолу към нея. Но ако смяташе да помогне някак на Доун, Лус трябваше да изключи всички тях от съзнанието си.

Стори й се, че вижда тъмното петно, което беше главата на Доун, върху смразяващо студената вода. Устреми се напред, към нея, борейки се с вълните. Ходилото й докосна нещо – ръка? – но после нещото изчезна и тя не беше сигурна дали това изобщо е била Доун.

Лус не можеше да се потопи под водата, докато все още беше със спасителния пояс, а имаше лошо предчувствие, че Доун е по–надълбоко долу. Знаеше, че не бива да пуска спасителния пояс. Но не можеше да спаси Доун, освен ако не го пуснеше.

Мятайки пояса настрана, Лус напълни дробовете си с въздух, после се гмурна дълбоко надолу, като плуваше усилено, докато повърхностната топлина изчезна и водата стана толкова студена, че й причиняваше болка. Не виждаше нищо, просто се протягаше навсякъде, където можеше, с надеждата да достигне Доун, преди да стане твърде късно.

Напипа първо косата на Доун – тънките къси, тъмни вълни. Когато спусна ръка по–ниско, напипа бузата на приятелката си, после врата й, после рамото. Доун беше потънала доста надълбоко за толкова кратко време. Лус пъхна ръце под мишниците на Доун, после използва цялата си сила да я издърпа нагоре, като се придвижваше със силно ритане към повърхността.

Бяха дълбоко под водата, дневната светлина беше само далечен проблясък.

А Доун й се струваше по–тежка, отколкото вероятно беше, сякаш към нея бе прикрепена голяма тежест, която теглеше и двете надолу.

Най–после Лус излезе на повърхността. Доун се задави, докато плюеше вода и кашляше. Очите й бяха зачервени, а косата й беше сплъстена на челото. Обвила едната си ръка около гърдите на Доун, Лус внимателно гребеше с крака и тласкаше и двете към спасителния пояс.

– Лус – прошепна Доун. В бушуващите вълни, Лус не можеше да я чуе, но разчете движението на устните й. – Какво става?

– Не знам. – Лус поклати глава, като се напрягаше да задържи и двете над повърхността.

– Плувайте към спасителната лодка! – Викът дойде изотзад. Но беше невъзможно да плуват накъдето и да е. Едва държаха главите си над водата.

Екипажът спускаше във водата надуваем спасителен сал. Стивън беше в него. Щом лодката доближи океана, той започна да гребе енергично към тях. Лус затвори очи и остави осезаемото облекчение да я залее заедно със следващата вълна. Ако можеше просто да издържи още малко, всичко с тях щеше да е наред.

– Хванете ръката ми – извика Стивън на момичетата. Лус усещаше краката си така, сякаш беше плувала цял час. Побутна Доун към Стивън, така че да излезе първа от водата.

Стивън се беше съблякъл, оставайки само по леките си памучни панталони и бялата официална риза, която сега беше мокра и прилепваше към гърдите му. Мускулестите му ръце бяха огромни, когато посегна към Доун. С лице, почервеняло от усилието, той изпъшка и я вдигна. След като облегна Доун на парапета, достатъчно далече, че да не падне отново във водата, Стивън се обърна и бързо хвана ръцете на Лус.

Тя се почувства безтегловна, стори й се, че почти се издигна от водата с негова помощ. Едва когато почувства как тялото и се плъзга по–нататък в лодката, осъзна колко подгизнала и премръзнала беше.

С изключение на мястото, където бяха стояли пръстите на Стивън.

Там от капките вода по кожата й се вдигаше пара.

Изправи се и седна, като посегна да помогне на Стивън да издърпа треперещата Доун по–нататък до сала. Изтощена, Доун едва успя с усилие да се изправи. Наложи се Лус и Стивън да хванат по една от ръцете й и да я повдигнат. Почти я бяха вкарали в лодката, когато Лус почувства как някакво стряскащо рязко движение дърпа Доун обратно във водата.

Тъмните очи на Доун се изцъклиха и тя изпищя, когато се плъзна назад. Лус не беше подготвена: Доун се изплъзна от мократа й хватка, и Лус падна назад върху борда на сала.

– Дръж се! – Стивън хвана Доун за кръста точно навреме. Изправи се, като едва не преобърна сала. Когато се напрегна да повдигне Доун и да я измъкне от водата, Лус видя как за съвсем кратък миг от гърба му се подава нещо златисто.

Крилете му.

Начинът, по който се подадоха мигновено, в момента, когато Стивън се нуждаеше от най–голяма сила... случи се сякаш почти против волята му. Те блестяха, с цвета на онези скъпи бижута, които Лус беше виждала само зад стъклени витрини в универсалните магазини. Изобщо не приличаха на крилете на Даниел. Крилете на Даниел бяха топли и приканващи, великолепни и секси; тези на Стивън бяха сурови и заплашителни, назъбени и ужасяващи.

Стивън изпъшка, мускулите на ръцете му се изопнаха, и крилете му изпърхаха само веднъж, като му осигуриха достатъчно възходяща инерция, за да измъкне Доун от водата.

Крилете предизвикаха достатъчно силен порив на вятъра, че да притисне Лус към другата страна на сала. Щом Доун беше в безопасност, краката на Стивън отново стъпиха на дъното на сала. Крилете му веднага се плъзнаха обратно навътре в кожата. Оставиха два малки прореза на гърба на официалната му риза – единственото доказателство, че онова, което Лус беше видяла, бе действителност. Лицето му беше изпито, а ръцете му трепереха.

Тримата рухнаха в сала. Доун не беше забелязала нищо, и Лус се запита дали някой, който ги наблюдаваше от лодката, също беше видял. Стивън погледна Лус, сякаш току–що го беше видяла гол. Искаше й се да му каже, че е било удивително да види крилете му: дотогава не знаеше, че дори падналите ангели, застанали на тъмната страна, могат да бъдат толкова зашеметяващи.

Протегна ръка към Доун, като отчасти очакваше да види кръв някъде по кожата й. Наистина имаше чувството, че нещо я беше сграбчило в челюстите си. Но нямаше и следа от някаква рана.

– Добре ли си? – прошепна Лус накрая.

Доун поклати глава, при което от косата й се разлетяха капчици вода.

– Мога да плувам, Лус. Добра плувкиня съм. Нещо ме хвана – нещо...

– Все още е там долу – довърши Стивън, като вдигна веслото и бавно насочи лодката към яхтата.

– На какво ти заприлича? – попита Лус. – Акула или...

Доун потръпна:

– Ръце.

– Ръце?

– Лус! – излая Стивън.

Тя се обърна към него. Изглеждаше като различно същество от онова, с което тя разговаряше само преди минути на палубата. В очите му имаше сурово изражение, което не бе виждала никога преди.

– Това, което направи днес, беше... – Той млъкна рязко. Мокрото му лице, с капеща от него вода, изглеждаше разярено. Лус затаи дъх, в очакване на бурята. Безразсъдно. Глупаво. Опасно. – Много смело – каза той накрая, и бузите и челото му се отпуснаха в обичайното си изражение.

Лус издиша шумно: беше й трудно дори да намери глас, за да му благодари. Не можеше да откъсне очи от треперещите крака на Доун. И надигащите се тънки червени следи, които се пиеха около глезените й. Следи, които изглеждаха като оставени от пръсти.

Момичета, сигурен съм, че сте уплашени – каза Стивън тихо. – Но няма причина да предизвикваме всеобща истерия в цялото училище. Нека поговоря с Франческа. Докато не се свържа с вас: Нито дума за това на никой друг. Доун?

Момичето кимна, с ужасено изражение.

– Лус?

Лицето й се сгърчи. Не беше сигурна дали е редно да пази това в тайна. Доун едва не беше загинала.

– Лус. – Стивън стисна рамото й, свали очилата си с квадратни рамки и се взря в лешниковите очи на Лус със собствените си тъмнокафяви очи. Докато вдигаха спасителния сал върху главната палуба, където чакаше останалата част от училището, тя усети горещия му дъх в ухото си: – Нито дума. На никого. За твоя собствена безопасност.