Терзания

Единайсет дни

До: thegaprices@aol.com

От: lucinclap44@gmail.com

Изпратено: Понеделник, 15 ноември, 9:49 сутринта

Тема: Просто се мотая

Скъпи мамо и татко,

Съжалявам, че не съм писала скоро. Бях доста заета в училище, но имам много хубави преживявания. Любимите ми предмети напоследък са хуманитарните науки. Точно в момента работя върху едно допълнително задание, което ми отнема много време. Липсвате ми и се надявам да ви видя скоро. Благодаря ви, че сте такива страхотни родители. Не мисля, че ви го казвам достатъчно често.

С обич,

Лус

Лус натисна бутона „Изпрати“ на лаптопа си и бързо превключи обратно на онлайн презентацията, която Франческа изнасяше в предната част на стаята. Лус все още свикваше с мисълта, че се намира в училище, където раздаваха компютри, в комплект с безжичен интернет, посред час. „Меч и Кръст“ имаше общо седем компютъра за учениците, и всичките бяха в библиотеката. Дори и да успееш да се добереш до кодираната парола, за да получиш достъп до Мрежата, всички сайтове бяха блокирани, с изключение на няколко за сухи академични проучвания.

Имейлът до родителите й беше подтикнат от вина. Предишната вечер беше изпитала изключително странното чувство, че само като отива до старческия дом в Маунт Шаста, мами истинските си родители, онези, които я бяха отгледали в този живот. Разбира се, в някакъв момент, онези други родители също са били истински. Но въпреки всичко тази мисъл беше твърде странна за Лус, за да я асимилира в действителност.

Шелби не беше и на една десета толкова бясна, колкото можеше, заради това, че беше откарала Лус чак дотам без причина. Вместо това тя просто подкара бясно мерцедеса и отиде до най–близкото заведение за хамбургери, за да могат да си вземат два невключени в менюто печени сандвича със сирене със специален сос.

– Не мисли повече за това – каза Шелби, като бършеше устата си със салфетка. – Знаеш ли колко много панически атаки ми е докарвало скапаното ми семейство? Повярвай ми, аз съм последният човек, който ще те съди за това.

Сега Лус погледна през стаята към Шелби и почувства огромна признателност към момичето, което преди седмица я беше ужасявало. Гъстата руса коса на Шелби беше изпъната назад с карирана лента, и тя прилежно си водеше записки върху лекцията на Франческа.

Всички екрани, които Лус виждаше с периферното си зрение, бяха фиксирани върху синьо-златистата, подготвена с Пауър Пойнт презентация, която Франческа придвижваше бавно с мишката. Дори екранът на Доун. Днес тя изглеждаше особено наперена в наситено розова тясна рокля и висока, вързана настрани конска опака. Възможно ли беше вече да се е съвзела от случилото се на лодката? Или прикриваше ужаса, който сигурно беше изпитала – и който може би още изпитваше?

Когато хвърли поглед към монитора на Роланд, Лус сбърчи лице. За нея не бе изненада, че той беше почти незабележим, откакто пристигна в „Шорлайн“, но когато се появи в клас, тя наистина беше разстроена да види, че бившият й ухажор от поправителното училище спазваше правилата.

Поне Роланд не изглеждаше особено заинтересуван от лекцията върху „Възможности за кариера за нефилимите: Как вашите специални способности могат да ви дадат едно крило преднина“. Всъщност изражението на Роланд показваше повече разочарование, отколкото каквото и да е друго чувство. Устата му беше стисната в намръщена гримаса и той през цялото време поклащаше леко глава. Странен бе също и фактът, че всеки път, когато Франческа установеше зрителен контакт с учениците, погледът й направо минаваше над Роланд.

Лус изтегли прозорчето с чата на класа, за да види дали Роланд се е включил. По идея това трябваше да служи като начин учениците да си разменят бързи въпроси, но въпросите, които Лус имаше да зададе на Роланд, не бяха за обсъждане с класа. Той знаеше нещо, нещо повече, отколкото беше дал да се разбере онзи ден – със сигурност то трябваше да има нещо общо с Даниел. Искаше да го попита и къде е бил в събота, дали беше чул за падането на Доун през борда.

Само че Роланд не беше онлайн. Единственият друг човек в класа, който беше в чатрума, беше Майлс. На екрана й изникна текстово прозорче с името му:

Ехооо, привет!

Седеше точно до нея. Лус дори го чуваше как се подсмихва. Мило беше, че се присмива на собствените си глуповати шеги. Това беше точно изпълнената с шеги и закачливи подмятания връзка, която би й доставило огромно удоволствие да има с Даниел. Ако той не беше толкова мрачен през цялото време. Ако наистина беше наблизо.

Но не беше.

Тя написа в отговор: Как е времето в твоя участък от гората?

Вече става по–слънчево, написа той, все още усмихнат. Хей, какво прави снощи? Наминах до стаята ти да видя дали искаш да си вземем набързо нещо за вечеря.

Тя вдигна поглед от компютъра си право към Майлс. Тъмносините му очи бяха толкова искрени, че тя изпита порив да се обърне и да разкаже всичко за онова, което се беше случило. Гой беше толкова невероятен онзи ден, когато я изслуша, докато говореше за времето, прекарано в „Меч и Кръст“. Но нямаше начин да отговори на въпроса му в чата. Колкото и да й се искаше да му каже, не знаеше дали е редно да говори за това. Дори това, че посвети Шелби в тайния си замисъл, беше все едно умишлено да се стреми да си навлече неприятности със Стивън и Франческа.

Изражението на Майлс се промени от обичайната му небрежна усмивка в неловка намръщена гримаса. Тя накара Лус да се почувства ужасно, а също и леко изненадана, че може да предизвика такава реакция в него.

Франческа изключи прожекционния апарат. Когато скръсти ръце на гърдите си, розовите копринени ръкави на „селската“ й блуза с квадратно деколте се показаха от късия й кожен жакет. За първи път Лус забеляза колко далече беше Стивън. Седеше на перваза на прозореца в западния ъгъл на стаята. През целия ден в клас почти не бе казал дума.

– Да видим дали добре сте внимавали – каза Франческа, като се усмихна широко на учениците. – Защо не се разделите на двойки и не се редувате да провеждате учебни интервюта?

При звука от надигането на всички останали ученици от столовете, Лус простена вътрешно. Не беше чула почти нищо от лекцията на Франческа и нямаше представа каква е задачата.

Освен това знаеше, че е включена в програмата за нефилимите само временно, но прекалено ли беше да иска от учителите си да си спомнят от време на време, че не е като останалите деца в класа?

Майлс потупа екрана на компютъра й, където й беше изпратил съобщение: Искаш ли да сме партньори? Точно тогава се появи Шелби.

– Предлагам да вземем ЦРУ или „Лекари без граници“ –

каза Шелби. Направи знак на Майлс да отстъпи чина до Лус. Майлс не помръдна. – Няма начин да кандидатствам фиктивно за някакъв си скапан пост на дентален хигиенист.

Лус премести поглед напред–назад между Шелби и Майлс. И двамата, изглежда, бяха собственически настроени спрямо нея – нещо, за което не си беше давала сметка досега. Честно казано, искаше да си партнира с Майлс – не го беше виждала от събота. Някак й беше липсвал. Като приятел. Повече в смисъл „хайде да се видим за по едно кафе“, отколкото „хайде да се разходим по плажа по залез-слънце и можеш да ми се усмихваш с онези невероятни сини очи“. Тъй като беше с Даниел, тя не мислеше за други момчета. Определено нямаше да започне да се изчервява силно насред часа, докато си напомняше, че не мисли за други момчета.

– Наред ли е всичко тук? – Стивън положи загорялата си длан върху чина на Лус и й кимна: големите кафяви очи подканваха Лус да му се довери.

Но Лус все още се чувстваше нервна в близост до него след онова, което беше казал на нея и Доун на борда на спасителния сал онзи ден. Толкова нервна, че дори избягваше да говори по този въпрос с Доун.

– Всичко е страхотно – отвърна Шелби. Тя хвана Лус за лакътя и я дръпна рязко към терасата, където няколко от другите ученици се бяха разделили по двойки, вече провеждайки учебните си интервюта. – С Лус тъкмо се канехме да обсъдим автобиографиите.

Франческа се появи зад тях.

– Майлс – каза тя меко, – Джасмин все още има нужда от партньор, ако си съгласен да се преместиш до нея.

Няколко чина по–надолу по редицата, Джасмин каза:

– С Доун не можахме да се разберем коя да играе тепърва и изгряваща млада звезда в независима продукция, и кой трябва да играе – гласът й се снижи с една октава – директор на кастинга. Така че тя ме заряза заради Роланд.

Майлс изглеждаше разочарован:

– Ръководител на кастинг? – промърмори той. – Най–после си намерих призванието. – Той тръгна да се присъедини към партньорката си, а Лус го проследи как си отива.

След като ситуацията беше потушена, Франческа поведе Стивън обратно към предната част на стаята. Но дори докато той вървеше до Франческа, Лус усещаше как я наблюдава.

Тайно провери телефона си. Кали още не беше отговорила на текстовото й съобщение. Това не й беше в стила, и Лус обвиняваше себе си. Може би щеше да е по–добре и за двете, ако Лус просто спазваше дистанция. Беше само за малко.

Последва Шелби навън до една седалка на дървената пейка, вградена в извивката на верандата. Слънцето грееше ярко в ясното небе, но единствената част от верандата, която още не беше претъпкана с ученици, беше под прохладната сянка на извисяващо се червено дърво. Лус бръсна слой матовозелени иглички от пейката и дръпна ципа на плътния си пуловер малко по–високо на шията.

– Наистина беше страхотна във всяко отношение снощи – каза тя с нисък глас. – Аз... започвах да откачам.

– Знам – засмя се Шелби. – Беше съвсем... – Тя направи физиономия на треперещо зомби.

– Стига де. Това беше грубо. Единственият ми шанс да науча нещо за миналото си, а аз тотално се панирах.

– Вие, южняците, и вашата вина. – Шелби сви едното си рамо. – Трябва да си позволиш да се отпуснеш. Сигурна съм, че има още много роднини там, откъдето дойдоха тези двама старци. Може би дори някои, които не са толкова близо до смъртта. – Преди лицето на Лус да успее да посърне, Шелби добави: – Всичко, което искам да кажа, е, че ако някога ти се прииска да проследиш и откриеш друг член на семейството си, просто кажи. Започваш да ми харесваш, Лус, някак странно е.

– Шелби – прошепна Лус внезапно, през стиснати зъби. – Не мърдай. – Отвъд верандата, най–големият, най–злокобен вестител, който Лус някога беше виждала, се движеше едва доловимо в дългата сянка, хвърляна от огромно червено дърво.

Бавно, като проследи погледа на Лус, Шелби погледна към земята. Вестителят използваше истинската сянка на дървото като маскировка. Части от него непрекъснато потрепваха.

– Изглежда болен, или плашлив, или, не знам... – Шелби остави думите си да заглъхнат, като присви устна. – Има нещо нередно в него, нали?

Лус гледаше покрай Шелби към стълбището, виещо се надолу към приземния етаж на сградата. Под тях имаше няколко небоядисани дървени подпори, които поддържаха верандата. Ако Лус успееше да улови сянката, Шелби можеше да се присъедини към нея под верандата, преди някой да е видял каквото и да било. Можеше да помогне на Лус да види съобщението на сянката и можеха да успеят да се върнат обратно горе навреме, за да се присъединят отново към класа.

– Не обмисляш сериозно онова, което смятам, че обмисляш сериозно – каза Шелби. – Нали?

– Остани да пазиш тук за минута – каза Лус. – Бъди готова, когато те повикам.

Лус слезе няколко стъпала, така че главата й беше точно на едно ниво с верандата, където останалите ученици бяха заети да провеждат интервютата си. Шелби беше с гръб към нея. Щеше да даде знак, ако някой забележи, че Лус е изчезнала.

Лус чуваше в ъгъла Доун, която провеждаше импровизираното си интервю с Роланд:

– Знаете ли, бях зашеметена, когато ме номинираха за „Златен глобус“...

Лус погледна назад към мрака, който се разпростираше по тревата. Хрумна й да се запита дали останалите ученици го бяха видели. Но не можеше да се тревожи за това. Губеше време.

Вестителят беше поне на десет фута от нея, но на мястото си близо до верандата Лус беше защитена от погледите на останалите ученици. Щеше да е твърде очевидно, ако се приближеше направо към сянката. Щеше да й се наложи да опита да я подмами да се отдели от земята и да я накара се приближи до нея, без да си служи с ръце. А нямаше представа как да направи това.

Именно тогава забеляза фигурата, облегната от другата страна на червеното дърво. Също скрита от погледа на останалите ученици на верандата.

Кам пушеше цигара, тананикайки си под нос, сякаш нямаше дори едничка грижа на света. Само дето беше целият покрит с кръв и засъхнала мръсотия. Косата му беше сплъстена на челото, ръцете му бяха изподраскани и покрити със синини. Тениската му беше мокра и с петна от пот, джинсите му също бяха опръскани с мръсотия. Изглеждаше мръсен и отблъскващ, сякаш току–що беше излязъл от битка. Само дето наоколо нямаше никой друг – нито тела, нито нищо. Само Кам.

Той й намигна.

– Какво правиш тук? – прошепна тя. – Какво си направил? – Главата й се замая от противната миризма, която се излъчваше от окървавените му дрехи.

– О, просто ти спасих живота. Отново. Колко пъти стават с този? – Той изтръска пепел от цигарата си. – Днес беше тайфата на мис София, и не мога да кажа, че не ми достави наслада. Проклети чудовища. Те също те преследват, знаеш. Разчуло се е, че си тук. И че обичаш да се скиташ в онази тъмна гора без надзор. – Той посочи.

– Току–що си ги убил? – Тя беше ужасена, хвърляйки поглед нагоре към верандата да разбере дали Шелби или някой друг можеше да ги види. Не.

– Двама от тях, да, току–що, със собствените си две ръце. – Кам показа дланите си, покрити с нещо червено и слузесто, което Лус наистина не искаше да вижда. – Съгласен съм, че гората е прекрасна, Лус, но е също и пълна със създания, които искат смъртта ти. Така че ми направи една услуга...

– Не си в положение да ме молиш за услуги. Всичко в теб ме отвращава.

– Чудесно. – Той забели очи. – Тогава го направи за Григори. Стой си в кампуса. – Той изтръска пепелта от цигарата си върху тревата, изопна плещи назад, и разпери криле. – Не мога винаги да съм тук да те наглеждам А Бог е свидетел, че Григори не може.

Крилете на Кам бяха високи и тесни се изопваха силно зад раменете, лъскави и златисти и изпъстрени с плътни черни ивици. Прииска й се те да будеха в нея отвращение, но не беше така. Подобно на крилете на Стивън, и тези на Кам бяха назъбени, груби – те също изглеждаха сякаш бяха оцелели след цял живот, изпълнен с битки. Черните ивици правеха крилете на Кам да изглеждат мрачни и чувствени. В тях имаше нещо магнетично.

Но не. Тя ненавиждаше всичко в Кам. Завинаги щеше да го ненавижда.

Кам удари веднъж с криле, повдигайки краката си от земята. Пляскането на крилете беше ужасно шумно и отприщи буен вятър, при чийто полъх от земята се надигнаха и разлетяха листа.

– Благодаря ти – каза Лус, с рязък тон, преди да се промъкне под верандата. После той изчезна в сенките на гората.

Сега Кам я защитаваше? Къде беше Даниел? Не се ли предполагаше че в „Шорлайн“ е безопасно?

Веднага след Кам, вестителят – причината, поради която Лус изобщо беше слязла тук – се издигна спираловидно от сянката, където се спотайваше, като малък черен циклон.

По–близо. После още малко по–близо.

Накрая сянката започна да се рее във въздуха точно над главата й.

– Шелби – прошепна високо Лус. – Слез тук.

Шелби погледна надолу към Лус. Към вестителя с форма на циклон, който се люлееше над нея.

– Защо се забави толкова? – попита тя, като изтича надолу по стълбите точно навреме да види как целият масивен вестител се прекатурва и пада.

Право в ръцете на Лус.

Лус изпищя – но, за щастие, Шелби затисна устата й с длан.

– Благодаря – каза Лус: пръстите на Шелби заглушаваха думите й.

Момичетата все още бяха сгушени на три стъпала под верандата, ясно видими за всеки, който се случеше да пресече, за да отиде до сенчестия край Лус не можеше да изправи колене под тежестта на сянката. Тази беше най–тежката, която беше докосвала, и усещаше допира й най–студен върху кожата си. Не беше черна като повечето от другите, а в противен зеленикавосив цвят. Части от нея още потръпваха и се присвиваха, проблясвайки като далечни светкавици.

– Нямам добро предчувствие за това – каза Шелби.

– Хайде – прошепна Лус. – Аз я призовах. Сега е твой ред да надзърнеш.

– Мой ред ли? Кой е казал нещо за редуване? Ти си тази, която ме завлече тук долу. – Шелби размаха ръце, сякаш последното нещо на земята, което искаше да направи, беше да докосне звяра в ръцете на Лус. – Знам, че казах, че ще ти помогна да откриеш роднините си, но какъвто и роднина да имаш тук вътре... не мисля, че някоя от нас иска да го срещне.

– Шелби, моля те – изрече умолително Лус, като изпъшка от тежестта, от мразовития студ, и от противната като цяло природа на сянката. – Аз не съм нефилим. Ако не ми помогнеш, не мога да направя това.

– Какво точно се опитваш да направиш? – Нечий глас зад тях от най–горния край на стълбите. Стивън беше стиснал с ръце парапета и гледаше гневно към момичетата. Изглеждаше по–едър, отколкото в клас, извисявайки се над тях, сякаш ръстът му се беше удвоил. Дълбоките му кафяви очи изглеждаха разгневени, но Лус чувстваше топлината, която се излъчваше от тях, и беше уплашена. Дори вестителят в ръцете й потрепери и се отдръпна.

И двете момичета бяха толкова стреснати, че изпищяха.

Подразнена от звука, сянката изхвърча като стрела от ръцете на Лус. Излетя толкова бързо, че тя нямаше шанс да я спре, и не остави след себе си нищо, освен смразяващо студена, зловонна диря.

В далечината се чу звънец. Лус усети как всички останали деца се отправиха вкупом към столовата за обяд. На излизане Майлс подаде глава над парапета и надникна надолу към Лус, но хвърли един поглед към гневното изражение на Стивън, разтвори широко очи, и си продължи по пътя.

– Лус – каза Стивън, по–вежливо, отколкото тя очакваше. Имаш ли нещо против да дойдеш при мен след училище?

Когато вдигна ръце от парапета, дървото под тях беше обгорено до черно.

* * *

Стивън отвори вратата още преди Лус да почука. Сивата му риза беше леко измачкана, а черната му плетена вратовръзка беше разхлабена на врата. Но си беше възвърнал спокойния вид, който – започваше да осъзнава Лус – изискваше усилие от един демон. Той избърса очилата си с кърпичка с монограм и отстъпи встрани.

– Заповядай, влез.

Кабинетът не беше голям: широк точно колкото да побере голямо черно бюро, точно достатъчно дълъг за три високи черни лавици за книги, всяка – претъпкана със стотици овехтели книги. Но беше удобна и дори приветлива – не какъвто си беше представяла Лус, че ще бъде кабинетът на един демон. В центъра на стаята имаше персийски килим, и широк прозорец, който гледаше на изток към гората от червени дървета. Сега, на здрачаване, гората имаше ефирен, почти светлолилав оттенък.

Стивън седна в един от двата червеникавокафяви стола пред бюрото и направи знак на Лус да седне на другия. Тя огледа поставените в рамки картини, подредени като парчета от пъзел върху всеки свободен сантиметър от стената. Повечето бяха портрети, нарисувани до различна степен изчерпателно. Лус позна няколко скицирани портрета на самия Стивън и няколко ласкателни изображения на Франческа.

Лус си пое дълбоко въздух, питайки се откъде да започне.

– Съжалявам, че призовах онзи вестител днес; аз...

– Разказала ли си на някого за онова, което се случи с Доун във водата?

– Не. Вие ми казахте да не разказвам.

– Не си казала на Шелби? На Майлс?

– Не съм казала на никого.

Той обмисли за миг чутото:

– Защо нарече вестителите „сенките“ онзи ден, когато разговаряхме на лодката?

– Просто ми се изплъзна. Когато растях, те винаги бяха част от сенките. Отделяха се и идваха при мен. Затова ги наричах така, преди да разбера какво са. – Лус сви рамене. – Глупаво, наистина.

– Не е глупаво. – Стивън се изправи и отиде до най–отдалечената полица за книги. Смъкна дебела книга с прашна червена корица и я отнесе обратно на бюрото. Платон: „Държавата“ Стивън отвори книгата точно на страницата, която търсеше, като обърна книгата с дясната страна нагоре пред Лус.

Беше илюстрация, изобразяваща група мъже в пещера, приковани един до друг, с лице към някаква стена. Зад тях пламтеше огън. Те сочеха към сенките, хвърляни по стената от втора група мъже, които вървяха зад тях. Надпис под картината гласеше: „Алегорията за пещерата“.

– Какво е това? – попита Лус. Познанията й за Платон започваха и завършваха с факта, че е бил приятел със Сократ.

– Доказателство защо името, с което наричаш вестителите, всъщност е доста находчиво. – Стивън посочи към илюстрацията. – Представи си, че тези мъже прекарват целия си живот, виждайки единствено тези сенки на стената. Те започват да разбират света и това, което се случва в него, от тези сенки, без изобщо да виждат какво хвърля сенките. Те дори не разбират, че онова, което виждат, са сенки.

Тя погледна точно зад пръста на Стивън към втората група мъже.

– Така че те никога не могат да се обърнат, никога не могат да видят хората и нещата, които създават сенките?

– Точно. И понеже не могат да видят какво всъщност хвърля сенките, предполагат, че това, което могат да видят – тези сенки на стената – са реалност. Нямат представа, че тези сенки са просто обикновени проявления и изопачени образи на нещо много по–истинско и по–реално. – Той направи пауза. – Разбираш ли защо ти разказвам това?

Лус поклати глава:

– Искате да спра да се занимавам с вестителите?

Стивън затвори книгата с рязък звук, после прекоси стаята и отиде в другия й край. Лус се почувства, сякаш го беше разочаровала по някакъв начин.

– Защото не вярвам, че ще спреш... да се забъркваш с вестителите, дори ако наистина те помоля да го направиш. Но наистина искам да разбереш с какво си имаш работа следващия път, когато призовеш някой. Вестителите са сенки на минали събития. Могат да бъдат от помощ, но също така съдържат някои много разстройващи, понякога опасни изопачения. Има много за учене. Чиста, безопасна техника за призоваване: тогава, разбира се, усъвършенстваш ли веднъж талантите си, шумът на вестителя може да бъде изолиран и съобщението му да бъде ясно чуто през...

– Имате предвид онзи свистящ шум? Има начин да се чува през него?

– Няма значение. Не още. – Стивън се обърна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. – Какво бяхте намислили с Шелби днес?

Лус се почувства изчервена и смутена. Тази среща изобщо не протичаше както беше очаквала. Беше смятала, че може би ще я накажат с работа след часовете – например да събира боклук.

– Опитвахме се да научим повече за семейството ми – най–после успя да каже тя. За щастие, Стивън явно нямаше представа, че по–рано беше видяла Кам. – Или, предполагам, би трябвало да кажа „семействата ми“.

– И това е всичко?

– Загазила ли съм?

– Не си правила нищо друго?

– Какво друго може да съм правила?

През ума й се стрелна мисълта, че Стивън може би мислеше, че тя търси връзка с Даниел, опитва се да му изпрати съобщение или нещо от този род. Сякаш тя изобщо знаеше как да направи това.

– Призови един сега – каза Стивън, отваряйки прозореца. Вече отдавна се беше здрачило и стомахът на Лус й подсказваше, че повечето от останалите ученици сигурно вече сядат на вечеря.

– Не... не знам дали мога.

Очите на Стивън имаха по–топло изражение от преди, почти развълнувано.

– Когато призоваваме вестители, ние, един вид, си намисляме желание. Не желание за нещо материално, а желание да разберем по–добре света, ролята си в него, и какво ще стане с нас.

Лус моментално се сети за Даниел, за най–голямото си желание по отношение на тяхната връзка. Не чувстваше, че има особено голяма роля в това, какво щеше да стане с тях – а искаше такава. Затова ли беше успявала да призове вестителите още преди да знае как?

Тя нервно се намести точно в средата на стола си. Затвори очи. Представи си сянка, отделяща се от дългата тъмнина, която се простираше от стволовете на дърветата отвън, представи си я как се разстила и се издига, изпълвайки пространството на отворения прозорец. А после – как плавно се приближава до нея.

Първо усети леката миризма на плесен, почти като от черни маслини, после отвори очи, когато нещо хладно докосна съвсем леко бузата й. Температурата в стаята беше паднала с няколко градуса. Стивън потри ръце във внезапно станалия влажен и ветровит кабинет.

– Да, ето – промърмори той.

Вестителят се носеше във въздуха из кабинета му, тънък и прозрачен, не по–голям от копринен шал. Плъзна се право към Лус, после обви мъгляво пипало от невеществена материя около едно преспапие от издухано стъкло на бюрото. Лус ахна. Стивън се усмихваше, когато пристъпи към нея, направлявайки сянката нагоре, докато тя се превърна в празен черен екран.

После беше в ръцете й, и тя започна да дърпа. Внимателното движение беше все едно да се опитва да разтегли кора за пай, без да я натроши – нещо, което Лус бе виждала майка си да прави поне сто пъти. Тъмнината се завихри в приглушени сиви оттенъци: после се появи съвсем слаб черно–бял образ.

Тъмна спалня с единично легло. Лус – някоя бивша Лус, очевидно – легнала на една страна, взираща се през отворения прозорец. Трябва да беше на шестнайсет. Вратата зад леглото се отвори, и едно лице, осветено от лампата в коридора, се появи в рамката й. Майката.

Майката, която Лус беше отишла да види заедно е Шелби! Но по–млада, много по–млада – може би с цели петдесет години, с очила, кацнали на края на носа. Тя се усмихна, сякаш доволна да види дъщеря си заспала, после затвори вратата.

Миг по–късно, върховете на два пръста стиснаха долния край на стъклото на прозореца. Очите на Лус се разшириха, когато някогашната Лус седна в леглото. Отвън пред прозореца върховете на пръстите се напрегнаха, после се показаха две китки, след това – две силни ръце, осветени в синьо от лунната светлина. После сияещото лице на Даниел, когато той влезе през прозореца.

Сърцето на Лус биеше бясно. Искаше й се да гмурне във вестителя, както й се беше приискало вчера с Шелби. Но после Стивън щракна с пръсти и цялото нещо щракна като венецианска щора, вдигаща се до горния край на прозоречна рамка. После се разпадна и се посипа надолу.

Сянката лежеше на меки отломки върху бюрото. Лус посегна към една, но тя се разпадна в ръцете й.

Стивън седна зад бюрото си, като оглеждаше изпитателно Лус, сякаш за да види какво й бе причинило надзъртането. Онова, което току–що беше видяла във вестителя, внезапно й се стори много съкровено и лично: не беше сигурна дали иска Стивън да разбере колко силно я беше разтърсило. В края на краищата, технически погледнато, той беше от другата страна. През изминалите няколко дни беше виждала все повече и повече от демона в него. Не само избухливият нрав, надигащ се, докато той буквално започнеше да изпуска пара – но и тъмнобляскавите златисти криле. Стивън беше магнетичен и обаятелен, точно като Кам – и, напомни си тя, също като Кам, демон.

– Защо ми помагате с това?

– Защото не искам да пострадаш – едва чуто прошепна Стивън.

– Това наистина ли се е случило?

Стивън извърна поглед:

– Това е образ на нещо. И кой знае колко е изкривен и изопачен. Това е сянка на минало събитие, не действителност. Във вестителя винаги има някаква истина, но никога не е простата истина. Именно това прави вестителите толкова съмнителни, и толкова опасни за онези, които нямат подходящо обучение. – Той си погледна часовника. Изпод тях се разнесе звукът от отварянето и затварянето на вратата на стълбищната площадка. Стивън застина сковано, когато чу как чифт високи токчета потракват бързо нагоре по стълбите.

Франческа.

Лус се опита да разчете изражението на Стивън. Той й подаде „Държавата“, която тя пъхна в раницата си. Точно преди красивото лице на Франческа да се появи в рамката на вратата, Стивън каза на Лус:

– Следващия път, когато ти и Шелби решите да не изпълните някое от заданията си, ще ви накарам да напишете реферат от пет страници с цитати. Този път ще ти се размине само с предупреждение.

– Ясно. – Лус улови погледа на Франческа на вратата.

Тя се усмихна на Лус – макар да беше невъзможно да определи дали беше отпращаща усмивка, която казваше: „Хайде, изчезвай оттук“, или такава, която казваше: „Не мисли, че ме заблуждаваш, хлапе“. Треперейки леко, докато се изправяше и мяташе раницата си през рамо, Лус се отправи към вратата, като подвикна назад към Стивън:

– Благодаря.

* * *

Шелби беше запалила огъня в камината, когато Лус се върна в стаята си в общежитието. Котлонът беше включен до нощната лампа с форма на Буда, и цялата стая миришеше на домати.

– Макароните и сиренето ни бяха свършили, но ти направих малко супа. – Шелби напълни една купа с вряла супа, изтръска малко пресен черен пипер отгоре, и я занесе на Лус, която беше рухнала върху леглото си. – Ужасно ли беше?

Лус загледа как парата се издига от купата й и се опита да прецени какво да каже. Странно – да. Смущаващо. Малко плашещо. Потенциално... даващо й позволение за някои неща.

Но не беше ужасно, не.

– Беше нормално. – Стивън, изглежда, й имаше доверие, поне дотолкова, че щеше да й позволи да продължи да призовава вестителите. А изглеждаше, че останалите ученици му имат доверие, дори му се възхищават. Никой друг нямаше вид да е загрижен за мотивите му или за това, на кого е верен. Но с Лус беше толкова загадъчен, толкова труден за проумяване.

Лус се беше доверявала на погрешните хора преди. Лекомислен стремеж, в най–добрия случай. В най–лошия, е сигурен начин да си намериш смъртта. Това беше казала мис София за доверието в нощта, когато се беше опитала да убие Лус.

Даниел бе този, който беше посъветвал Лус да се доверява на инстинктите си. Но именно собствените й чувства сякаш бяха най–ненадеждни. Запита се дали Даниел вече бе знаел за „Шорлайн“, когато й беше казал това, дали съветът му беше начин да я подготви за тази дълга раздяла, когато щеше да става все по–малко и по–малко сигурна за всичко в живота си. Семейството й. Миналото й. Бъдещето й.

Вдигна поглед от купата към Шелби.

– Благодаря за супата.

– Не оставяй Стивън да ти осуети плановете – каза троснато Шелби. – Определено трябва да продължим да работим върху вестителите. Просто толкова ми втръсна от тези ангели и демони и техните демонстрации кой контролира положението. „Оооо, ние знаем по–добре от теб, защото сме чистокръвни ангели, а пък ти си само незаконното дете на някакъв ангел, който е решил да се поразпусне малко“.

Лус се засмя, но си мислеше, че мини–лекцията на Стивън върху Платон и фактът, че й беше дал „Държавата“ тази вечер, беше точно противоположното на демонстрация кой контролира положението. Разбира се, нямаше начин да каже това на Шелби сега, не и когато тя се беше впуснала в обичайната си тирада против правилата на „Шорлайн“ на долното легло на Лус.

– Имам предвид, знам, че между теб и Даниел става нещо – продължи Шелби, – но, сериозно, какво добро съм видяла аз някога от някой ангел?

Лус сви извинително рамене.

– Ще ти кажа: нищо. Нищо, освен да надуе корема на майка ми, а после тотално да ни зареже и двете, преди да се родя. Истинско божествено поведение. – Шелби изсумтя. – Най–шокиращото е, че през целия ми живот майка ми все ми повтаря, че би трябвало да съм благодарна. За какво? За тази немощ и огромното чело, които наследих от баща си? Не, благодаря. – Тя мрачно изрита горното легло. – Бих дала всичко, за да съм просто нормална.

– Наистина ли? – През цялата седмица Лус се беше чувствала по–низша от съучениците си нефилими. Знаеше, че на човек положението на другите винаги му изглежда по–добро, отколкото собственото му, но точно това не можеше да го повярва. Какво предимство можеше да види Шелби в това, да не притежава силите, които имаше като нефилим?

– Чакай – каза Лус, – скапаното бивше гадже. Да не би той...

Шелби извърна поглед:

– Медитирахме заедно и не знам, някак си по време на мантрата, без да искам, започнах да левитирам. Дори не беше кой знае какво – отделих се, да кажем, на пет сантиметра от пода. Но Фил не ме оставяше на мира. Започна да ме тормози да му кажа какво още мога да правя, и да задава всички тези странни въпроси.

– Какви например?

– Не знам – каза Шелби. – Някои неща за теб, всъщност. Искаше да знае дали ти си ме научила да левитирам. Дали и ти можеш да левитираш.

– Защо аз?

– Вероятно още от неговите извратени фантазии за съквартирантката ми. Във всеки случай трябваше да видиш изражението на лицето му онзи ден. Все едно бях някакво циркаджийско чудо. Нямах избор, освен да прекратя нещата.

– Това е ужасно. – Лус стисна ръката на Шелби. – Но звучи, сякаш проблемът е негов, а не твой. Знам, че останалите деца в „Шорлайн“ гледат нефилимите странно, но съм учила в много гимназии, и започвам да си мисля, че това е просто изражение, което лицата на повечето деца приемат по естествен начин. Освен това никой не е „нормален“. Фил трябва да е имал нещо чудато в себе си.

– Всъщност имаше нещо в очите му. Бяха сини, но избледнели, почти отмити. Трябваше да носи онези специални контактни лещи, та хората да не го зяпат. – Шелби отметна глава настрани. – Плюс това, нали знаеш, онова трето зърно на гърдите. – Тя избухна в смях, лицето й вече беше почервеняло, когато Лус се присъедини към нея, и почти се беше просълзила, когато леко потропване по стъклото на прозореца накара и двете да млъкнат.

– По–добре това да не е той. – Гласът на Шелби мигновено стана сериозен, когато скочи от леглото и разтвори със замах прозореца, като в бързината събори една саксия с юка.

– За теб е – каза тя, почти вцепенено.

Лус се озова на прозореца в миг, защото дотогава вече можеше да го почувства. Като подпря длани на перваза, тя се надвеси напред в прохладния нощен въздух.

Беше лице в лице, устни в устни, с Даниел.

За съвсем кратък миг й се стори, че той гледа покрай нея, в стаята, към Шелби, но после той вече я целуваше, като обгръщаше тила й между меките си ръце и я притегляше към себе си, оставяйки я без дъх. Събирана цяла седмица топлина потече през нея, заедно с безгласно извинение за резките думи, които си бяха казали онази нощ на брега.

– Здравей – прошепна той.

– Здравей.

Даниел носеше джинси и бяла тениска. Виждаше сплеснатия кичур в косата му. Огромните му перленобели криле удряха леко зад него, опипвайки черната нощ, приканвайки Лус вътре. Те сякаш удряха в небето почти в такт със сърцето й. Прииска й се да ги докосне, да се зарови в тях, както онази нощ на брега. Беше зашеметяващо да го види как се носи пред прозореца й на третия етаж.

Той улови ръката й и я издърпа над перваза и навън във въздуха и в прегръдките си. Но после я остави върху широка, равна издатина под прозореца, която никога не беше забелязвала преди.

Винаги изпитваше порив да заплаче, когато се чувстваше най–щастлива.

– Не би трябвало да си тук. Но съм толкова щастлива, че си.

– Докажи го – каза той, усмихвайки се, когато я придърпа обратно към гърдите си, така че главата му беше точно над рамото й. Обви едната си ръка около кръста й. От крилете му се излъчваше топлина. Когато Лус погледна през рамо, всичко, което виждаше, беше бяло: светът беше бял, целият с меки очертания и блеснал от лунна светлина. А после големите криле на Даниел започнаха да удрят...

Стомахът й се присви леко и тя разбра, че я повдигат – не, изстрелват я като ракета – право в небето. Издатината под тях се смали, а звездите над тях заблестяха по–ярко и вятърът заплющя по тялото й, като рошеше косата й и я мяташе по лицето й.

Те се рееха нагоре, в нощта, докато училището вече беше само черно размазано петънце на земята отдолу. Докато океанът вече беше само сребърна пелена върху земята. Докато пробиха слой перести облаци.

Не изпитваше студ или страх. Усещаше се свободна от всичко, което я притискаше с тежестта си долу на земята. Свободна от опасността, освободена от всяка болка, която някога беше изпитвала. Свободна от гравитацията. И толкова влюбена. Устните на Даниел покриваха с диря от целувки шията й. Той обви здраво ръце около кръста й и я обърна с лице към себе си. Стъпалата й бяха върху неговите, точно както когато танцуваха върху океана край празничния огън. Вече нямаше вятър: въздухът около тях беше тих и спокоен. Единствените звуци бяха удрянето на крилете на Даниел, докато се рееха в небето, и биенето на собственото й сърце.

– Мигове като този – каза той, – карат всичко, през което трябваше да преминем, да си струва.

После я целуна, както не я беше целувал никога преди. Дълга, продължителна целувка, която сякаш предявяваше правото си върху устните й за вечни времена. Ръцете му проследяваха очертанията на тялото й, отначало леко, а след това – по–енергично, наслаждавайки се на извивките на тялото й. Тя се разтопи в него, а той прокара пръсти по задната част на бедрата й, по хълбоците, по раменете й. Пое контрол над всяка частица от нея.

Лус усещаше мускулите под памучната му риза, изопнатите жили на ръцете и врата му, вдлъбнатината в кръста му. Зацелува го по челюстта, по устните. Тук, в облаците, където очите на Даниел искряха по–ярко от всяка звезда, която бе виждала, именно тук й беше мястото.

– Не можем ли просто да си останем тук завинаги? – попита тя. – Никога няма да се наситя на това. Никога няма да ти се наситя.

– Надявам се, че не. – Даниел се усмихна, но скоро, твърде скоро, крилете му се раздвижиха, разпервайки се хоризонтално. Лус знаеше какво следва. Бавно спускане.

Тя целуна Даниел за последен път и разхлаби хватката на ръцете си около шията му, подготвяйки се за полет – но после изгуби опора.

И падна.

Сякаш се случваше на забавен кадър. Лус, която се наклони назад, с бясно размахващи се ръце, а после – поривът на студ и вятър, когато падна рязко и дъхът й излезе. Последното, което зърна, бяха очите на Даниел, шокираното му изражение.

Но после всичко се ускори, и тя падаше с толкова бясна скорост, че не можеше да диша. Светът беше лудешки въртяща се черна бездна, и тя почувства гадене и страх: очите й пареха от вятъра, зрението й се замъгли и се стесни. Щеше да умре.

И това щеше да бъде краят.

Никога нямаше да узнае коя е в действителност, никога нямаше да разбере дали всичко си беше струвало. Никога нямаше да узнае дали беше достойна за любовта на Даниел, и той – за нейната. Всичко беше свършило: това беше краят.

Вятърът виеше като фурия в ушите й. Тя затвори очи и зачака края.

А после той я улови.

Около нея се обвиха ръце, силни, познати ръце, и тя леко забавяше скоростта, вече не падаше – някой я прегръщаше. Даниел. Очите й бяха затворени, но Лус го позна.

Започна да ридае, толкова изпълнена с облекчение, че Даниел я беше уловил, бе я спасил. В този миг го обичаше така, както никога преди – независимо колко животи беше живяла.

– Добре ли си? – прошепна Даниел: гласът му бе тих, устните му – толкова близо до нейните.

– Да. – Усещаше пърхането на крилете му. – Ти ме хвана.

– Винаги ще те хващам, когато падаш.

Бавно се спуснаха обратно към света, който бяха оставили зад гърба си. Към „Шорлайн“ и към океана, който се плискаше леко в скалите. Когато приближиха спалното помещение, той я стисна здраво, и внимателно се спусна към хижата, като кацна с леко като перце докосване.

Лус стъпи здраво върху издатината и вдигна поглед към Даниел. Обичаше го. Това беше единственото, в което бе сигурна.

– Ето – каза той, със сериозно изражение. Усмивката му стана по–сурова, а искрицата в очите му сякаш помръкна. – Това би трябвало да задоволи жаждата ти за скитане, поне за малко.

– Какво имаш предвид с „жажда за скитане“?

– Това, как непрекъснато напускаш кампуса? – В гласа му имаше много по–малко топлота, отколкото преди миг. – Трябва да престанеш да правиш това, когато не съм наоколо да се грижа за теб.

– О, хайде, беше просто едно глупаво пътуване с учебна цел. Всички бяха там. Франческа, Стивън... – Тя млъкна насред изречението, мислейки си за начина, по който беше реагирал Стивън на случилото се с Доун. Не смееше да спомене пътуването си с Шелби. Или това, как се беше натъкнала на Кам под верандата.

– Правиш нещата много трудни за мен – каза Даниел.

– Напоследък и на мен не ми беше най–лесно.

– Казах ти, че има правила. Казах ти да не напускаш кампуса. Но ти не си ме послушала. Колко пъти си престъпила нарежданията ми?

– Престъпила съм нарежданията ти? – Тя се засмя, но вътрешно се чувстваше замаяна и й се гадеше. – Ти какво си ми – гадже или господар?

– Знаеш ли какво се случва, когато се отдалечиш оттук? Опасността, в която се поставяш само защото си отегчена?

– Виж, тайната вече излезе наяве – каза тя. – Кам вече знаеше, че съм тук.

– Разбира се, че Кам знае, че си тук – рече раздразнено Даниел. – Колко пъти трябва да ти казвам, че точно в момента Кам не е заплаха? Няма да се опита да ти повлияе.

– Защо не?

– Защото е достатъчно благоразумен. А ти също би трябвало да си достатъчно благоразумна да не се опитваш да се измъкваш така. Има опасности, които не можеш дори да си представиш.

Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже. Ако кажеше на Даниел, че бе говорила с Кам онзи ден, че той беше убил няколко създания от антуража на мис София, това щеше само да докаже правотата му. В Лус пламна гняв – към Даниел, към загадъчните му правила, към това, че я третираше като дете. Би дала всичко, за да остане с него, но очите му се бяха втвърдили в плоски сиви късчета, и времето, което бяха прекарали в небето, й се струваше като далечен сън.

– Разбираш ли през какъв ад преминавам, за да те опазя в безопасност?

– Как се предполага да разбера, когато не ми казваш нищо?

Красивите черти на Даниел се изкривиха в плашещо изражение.

– Тя ли е виновна? – Той посочи с палец към вратата на спалнята й. – Що за зловещи идеи ти набива в главата?

– Мога да мисля и сама, благодаря. – Лус присви очи. – Но откъде познаваш Шелби?

Даниел пренебрегна въпроса. Лус не можеше да повярва как й говореше – сякаш тя беше някакъв пакостлив домашен любимец. Цялата топлина, която я беше изпълвала преди миг, когато Даниел я беше целувал, когато я беше прегръщал, беше я гледал – не беше достатъчна, когато изпитваше тази студенина всеки път, когато той й говореше.

– Може би Шелби е права – каза тя. Не беше виждала Даниел от толкова отдавна – но онзи Даниел, когото искаше да види, онзи, който я обичаше повече от всичко, онзи, който я беше следвал в продължение на хилядолетия, защото не можеше да живее без нея – все още беше там горе в облаците, не тук долу, разпореждайки се с нея. Може би, дори след всичките тези животи, не го познаваше истински. – Може би ангелите и човеците не бива да...

Но не можеше да го изрече.

– Лус. – Пръстите му се обвиха около китката й, но тя го отблъсна. Очите му бяха отворени и тъмни, а бузите му бяха побелели от студа. Сърцето й я подтикваше да го сграбчи и да го прегърне плътно, да почувства тялото му притиснато към своето, но дълбоко в себе си знаеше, че това е спречкване, което не може да бъде поправено с целувка.

Промъкна се покрай него до една по–тясна част на издатината и отвори прозореца си, изненадана да открие, че в стаята вече беше тъмно. Покатери се вътре, а когато се обърна отново към Даниел, забеляза, че крилете му треперят. Почти сякаш всеки момент щеше да заплаче. Прииска й се да се върне при него, да го прегърне и успокои и да го обича.

Но не можеше.

Тя затвори капаците на прозорците и остана в тъмната си стая, сама.