Денят на благодарността


Когато Лус пристъпи през входната врата на къщата на родителите си в Тъндърболт, всичко си беше съвсем същото: Закачалката за връхни дрехи във фоайето все още имаше вид, сякаш ще се катурне под тежестта на твърде много якета. Мирисът на извадени от сушилнята чаршафи и препарат за чистене на мебели все още създаваше чувството, че къщата е по–чиста, отколкото беше в действителност. Кушетката с флорални мотиви в дневната беше избеляла от утринното слънце, което падаше през щорите на прозорците. На масичката за кафе имаше купчина изпоцапани с петна от чай списания за обзавеждане в южняшки стил: любимите страници бяха отбелязани с касови бележки от бакалницата, за онзи момент някъде далече в бъдещето, когато се сбъднеше мечтата на родителите й ипотеката да е изплатена и семейството им най–после да има малко допълнителни пари за смяна на обзавеждането. Андрю, истеричният пудел на майка й, притича да подуши гостите и да захапе закачливо Лус отзад за глезена.

Бащата на Лус остави торбата й във фоайето, и непринудено обгърна рамото й с ръка. Лус загледа отражението им в тясното огледало в антрето: баща и дъщеря.


Очилата му без рамки се смъкнаха на носа, когато целуна темето на отново чернокосата й глава.

– Добре дошла вкъщи, Луси – каза той. – Липсваше ни тук.

Лус затвори очи.

– И вие ми липсвахте. – За първи път от седмици не лъжеше родителите си.

Къщата бе топла и изпълнена с опияняващи аромати, типични за Деня на благодарността. Тя си пое дъх и на мига успя да си представи всяко обвито в домакинско фолио ястие, оставено на топло във фурната. Изпържена в много мазнина пуйка с плънка от гъби – специалитетът на баща й. Сос от ябълки и червени боровинки, въздушно леки кифлички с мая, и достатъчно пайове с тиква и американски орех – специалитет на майка й – да нахранят целия щат. Сигурно готвеше от цяла седмица.

Майката на Лус хвана китките й. Лешниковите й очи бяха малко влажни в ъгълчетата.

– Как си, Лус? – попита тя. – Добре ли си?

Беше такова облекчение да си е у дома. Лус почувства как и собствените й очи овлажняват. Кимна, сгушвайки се в майка си за прегръдка.

Дългата до брадичката тъмна коса на майка й беше оформена с лак и напръскана с пяна, сякаш беше посетила салона за красота едва предишния ден. Което, като я познаваше, вероятно беше направила. Изглеждаше по–млада и по–красива, отколкото си я спомняше Лус. В сравнение с възрастните родители, които се беше опитала да посети в Маунт Шаста – дори в сравнение с Вера – майката на Лус изглеждаше щастлива и жизнена, недокосната от скръб.

Защото никога не й се беше налагало да изпита онова, което останалите бяха изпитали: да изгуби дъщеря. Да изгуби Лус. Родителите й бяха изградили целия си живот около нея. Щяха да бъдат съсипани, ако тя умре.

Не можеше да умре така, както в миналото. Не можеше да съсипе живота на родителите си този път, сега, когато знаеше повече за миналото си. Щеше да направи каквото бе нужно, за да ги запази щастливи.

Майка й взе палтата и шапките на другите четирима тийнейджъри, които стояха във фоайето й.

– Надявам се, че приятелите ти не са забравили апетита си.

Шелби рязко посочи с палец към Майлс:

– Внимавайте какво си пожелавате.

Беше точно в стила на родителите на Лус да не възразят, че в последната минута на трапезата им за Деня на благодарността се е изсипала пълна кола с гости.

Когато крайслерът „Ню Йоркър“ на баща й бе влязъл през високите порти от ковано желязо на „Меч и Кръст“ точно преди обед, Лус го чакаше. Изобщо не беше успяла да спи предната нощ. Между странното преживяване да е обратно в „Меч и Кръст“, и нервността й от това, че беше заформила такава странна група за Деня на благодарността на другия ден, умът й не можа да се успокои.

За щастие, сутринта беше минала без произшествия: след като прегърна баща си така продължително и силно, както не беше прегръщала никого досега, бе споменала, че има няколко приятели, които няма къде да отидат за празника.

Пет минути по–късно, всички бяха в колата.

Сега те се въртяха из дома от детството на Лус, като вземаха поставени в рамки нейни снимки на различна пубертетна възраст, взираха се през същите френски прозорци, през които се беше взирала тя на купа овесена каша в продължение на повече от десетилетие. Беше някак нереално. Докато Ариана изтича в кухнята да помогне на майка й да разбие малко сметана, Майлс обсипваше баща й с въпроси за огромния олющен телескоп в кабинета му. Лус почувства прилив на гордост с родителите си, задето караха всички да се чувстват добре дошли.

Изсвирване на клаксон отвън я накара да подскочи.

Покатери се на провисналата кушетка и повдигна една от пречките на щората. Отвън едно червено–бяло такси работеше на празен ход, бълвайки изгорели газове в студения есенен въздух. Прозорците бяха със затъмнени стъкла, но пътникът можеше да е само един човек.

Кали.

Един от високите до коленете червени кожени ботуши на Кали се протегна от задната врата, и се закотви на бетонния тротоар. Секунда по–късно се показа сърцевидното лице на най–добрата приятелка на Лус. Порцелановата кожа на Кали беше поруменяла, кестенявата й коса – по–къса, отрязана под шикозен ъгъл близо до брадичката. Бледосините й очи проблясваха. По някаква причина непрекъснато хвърляше погледи назад във вътрешността на таксито.

– Какво гледаш? – попита Шелби, като дръпна нагоре друга пречка от щората, за да види. Роланд се промъкна от другата страна на Лус и също погледна навън.

Точно навреме да види как Даниел се измъква плавно от таксито...

Последван от Кам, от предната седалка.

При вида им Лус си пое дъх през зъби.

И двамата носеха дълги, тъмни палта, като палтата, с които бяха облечени на брега, в сцената, която беше зърнала. Косите им блестяха на слънцето. И за миг, само за миг, Лус си спомни защо отначало беше изпитала интерес и към двамата в „Меч и Кръст“. Те бяха красиви. Нямаше как да пренебрегне това. Нереално, неестествено зашеметяващи.

Но какво, по дяволите, правеха тук?

– Точно навреме – промърмори Роланд.

От другата й страна, Шелби попита:

– Кой ги покани?

– Точно това си мислех – каза Лус, но не се сдържа да не се размечтае леко при вида на Даниел. Макар че нещата между тях бяха страшно объркани.

– Лус. – Роланд се подсмихваше на изражението й, докато тя наблюдаваше Даниел. – Не мислиш ли, че е редно да отвориш вратата?

На вратата се позвъни.

– Кали ли е? – провикна се майката на Лус от кухнята, над–виквайки бръмченето на миксера.

– Отворих! – извика в отговор Лус, чувствайки как в гърдите й се разпростира студена болка. Разбира се, че искаше да види Кали. Осъзна обаче, че по–непреодолимо от радостта й, че вижда най–добрата си приятелка, беше огромната й нужда да види Даниел. Да го докосне, да го прегърне и да вдъхне присъствието му. Да го запознае с родителите си.

Те щяха да успеят да видят, нали? Щяха да успеят да разберат, че Лус беше намерила човека, който беше променил живота й завинаги.

Тя отвори вратата.

– Честит Ден на благодарността! — изрече провлачено висок глас с южняшки акцент. Лус трябваше да примигне няколко пъти, преди мозъкът й да направи връзка с гледката пред очите й.

Габ, най–красивият и най–възпитан ангел в „Меч и Кръст“, стоеше на входа на къщата на Лус в розова мохерна тясна права рокля с висока яка. Русата й коса беше оформена във великолепна, буйна прическа от плитки, прикрепени с фиби на малки извити кичури на върха на главата й. Кожата й имаше мек, прекрасен отблясък – доста подобна на тази на Франческа. Държеше букет бели гладиоли в едната си ръка, и леденобяла пластмасова фунийка сладолед в другата.

До нея, с изрусена коса с прорасли кафяви корени, стоеше демонът Моли Зейн. Скъсаните й черни джинси бяха в тон с разръфания й черен пуловер, сякаш още следваше изискванията за облеклото в „Меч и Кръст“. Броят на пиърсингите по лицето й се беше увеличил, откакто Лус я бе видяла за последен път. Крепеше в сгъвката на ръката си малко чугунено котле. Гледаше гневно към Лус.

Лус видя останалите, които вървяха по дългата, криволичеща алея. Даниел беше вдигнал куфара на Кали на рамото си, но Кам бе този, който се навеждаше навътре, усмихнат, с длан върху горната част на дясната ръка на Кали, докато бъбреше с нея. Тя, изглежда, не знаеше дали да е леко нервна или абсолютно очарована.

– Тъкмо бяхме в квартала. – Габ се усмихна сияйно, докато подаваше цветята на Лус. – Аз направих домашния си сладолед, а Моли донесе предястие.

– Скариди „Диабло“. – Моли повдигна капака на котлето, и Лус усети мирис на пикантен бульон. – Семейна рецепта. – Моли рязко постави отново капака, после се провря покрай Лус във фоайето, препъвайки се в Шелби на пътя си.

Извинявай – намусено изрекоха двете едновременно, като се измерваха с мнителни погледи.

– О, хубаво. – Габ се наведе да прегърне Лус. – Моли си намери приятелка.

Роланд отведе Габ в кухнята, и Лус за първи път видя ясно Кали. Когато погледите им се срещнаха, те не можаха да се сдържат. Върху лицата и на двете момичета неволно разцъфнаха усмивки и те затичаха една към друга.

Тялото на Кали така се блъсна в Лус, че й изкара въздуха, но нямаше значение. Бяха преметнали ръце една около друга, всяко от момичетата бе заровило лице в косата на другото; смееха се така, като можеш да се смееш само след прекалено дълга раздяла с много добър приятел.

Лус неохотно се отдръпна и се обърна към двете момчета, застанали на няколко стъпки по–назад. Кам изглеждаше, както винаги: овладян и спокоен, елегантен и красив.

Но Даниел изглеждаше смутен – и имаше основателна причина да е. Не бяха говорили, откакто я беше видял да целува Майлс, а сега стояха заедно с най–добрата приятелка на Лус и врагът на Даниел, превърнал се... в каквото там беше Кам за Даниел сега.

Но...

Даниел беше в дома й. На две крачки от родителите й. Дали щяха да се побъркат, ако знаеха кой е той в действителност? Как трябваше да им представи човека, който бе отговорен за хиляди от нейните смърти, към когото изпитваше магнетично привличане почти през цялото време, който беше невъзможен, неуловим и потаен и понякога дори зъл, чиято любов тя не разбираше; който работеше заедно с дявола, да му се не види, и който – ако смяташе, че да цъфне тук неканен с този демон е добра идея – може би изобщо не я познаваше много добре.

– Какво правите тук? – Гласът й беше дрезгав, а гърлото й – пресъхнало, защото не можеше да говори с Даниел, без да говори и с Кам, а не можеше да говори с Кам, без да й се прииска да запрати по него нещо тежко.

Кам проговори пръв:

– Честит Ден на благодарността и на теб. Чухме, че купонът днес е в твоята къща.

– Натъкнахме се на приятелката ти на летището – добави Даниел, като си служеше с равния тон, с който говореше, когато с Лус бяха пред други хора. Беше по–делови, изпълвайки я с копнеж да бъде насаме с него, за да могат просто да си бъдат истински. И за да може да го сграбчи за реверите на глупавото сако и да го разтърси, докато й обясни всичко. Това беше продължило достатъчно дълго.

– Заговорихме се, качихме се в едно и също такси – подхвана Кам, като намигна на Кали.

Кали се усмихна на Лус:

– Та, значи, представях си аз някакво интимно събиране в дома на Прайс, но това е много по–добре. Сега мога наистина да се развихря.

Лус чувстваше как приятелката й оглежда изпитателно лицето й, търсейки издайнически признаци каква е работата с тези две момчета. Денят на благодарността щеше да се превърне в истински неловко преживяване, истински бързо. Това не беше начинът, по който се предполагаше, че трябва да протекат нещата.

– Време за пуйката! – провикна се майка й от вратата. Усмивката й се промени в объркана гримаса, когато видя тълпата отвън. – Лус? Какво става? – Старата й престилка на зелени и бели райета беше завързана около кръста.

– Мамо – каза Лус, като сочеше, – това са Кали, и Кам, и... – Искаше й се да посегне да сложи ръка върху Даниел: нещо, каквото и да е, за да даде на майка си да разбере, че той е специален, че това беше „нейният човек“. Да покаже също и на него, че още го обичаше, че всичко между тях щеше да се оправи. Но не можеше. Просто си стоеше там. – ...Даниел.

– Добре – Майка й присви очи към всеки от новодошлите. – Е, хм, добре дошли. Лус, миличка, може ли да ти кажа една дума?

Лус отиде при майка си на входната врата, като вдигна пръст да покаже на Кали, че се връща веднага. Последва майка си през фоайето, през мъждиво осветения коридор, в който висяха рамкирани снимки от детството й, и в уютната, осветена от запалена лампа спалня на родителите си. Майка й седна върху бялата кувертюра на леглото и скръсти ръце.

– Искаш ли да ми кажеш нещо?

– Толкова съжалявам, мамо – каза Лус, като се отпусна на леглото.

– Не искам да отказвам на никого една вечеря за Деня на благодарността, но не мислиш ли, че трябва да теглим чертата някъде? Една неочаквана пълна кола с хора не беше ли достатъчна?

– Да, разбира се, че си права – каза Лус. – Не съм канила всичките тези хора. Толкова съм зашеметена, колкото и ти, че се появиха всичките.

– Просто въпросът е, че имаме толкова малко време с теб. Много се радваме да се срещнем с приятелите ти – каза майката на Лус, като я галеше по косата. – Но времето с теб ни е по–скъпо.

– Знам, че това ви натоварва ужасно много, но, мамо – Лус сгуши буза в разтворената длан на майка си, – той е специален, Даниел. Не знаех, че ще дойде, но сега, когато е тук, имам нужда от това време с него толкова, колкото имам нужда да бъда с теб и татко. Има ли някакъв смисъл в това, което казвам?

– Даниел ли? – повтори майка й. – Онова красиво русо момче? Вие двамата сте...

– Влюбени сме. – По някаква причина Лус трепереше. Макар да имаше известни съмнения относно връзката им, да каже гласно, на майка си, че обича Даниел, правеше тази връзка да изглежда реална – караше я да си спомни, че, въпреки всичко, наистина го обича.

– Разбирам. – Когато майка й кимна, напръсканите й с лак кафяви къдрици не помръднаха. Усмихна се. – Е, не можем току–така да изритаме всички останали, освен него, нали?

– Благодаря ти, мамо.

– Благодари и на баща си. И, скъпа? Следващия път – малко предварително уведомяване, ако обичаш. Ако знаех, че ще доведеш у дома „специалния човек“, щях да смъкна албума с бебешките ти снимки от тавана. – Тя намигна, залепвайки една целувка върху бузата на Лус.


* * *


Обратно в дневната, Лус се натъкна първо на Даниел.

– Радвам се, че успя да бъдеш със семейството си в крайна сметка – каза той.

– Надявам се, че не си бясна на Даниел, задето ме доведе – вметна Кам, и Лус затърси нотки на високомерие в гласа му, но не откри такива. – Сигурен съм, че и двамата бихте предпочели да не бях тук, но – той погледна Даниел – сделката си е сделка.

– Сигурна съм – каза хладно Лус.

Лицето на Даниел не издаваше нищо. Докато не помрачня. Майлс беше влязъл от трапезарията.

– Ъм, хей, баща ти се готви да вдига тост. – Очите на Майлс бяха приковани върху Лус по начин, който я караше да си мисли, че той усърдно се опитва да не срещне погледа на Даниел. – Майка ти ми каза да питам къде искаш да седнеш.

– О, където и да е. Може би до Кали? – Лека паника обзе Лус, когато си помисли за всички останали гости и как беше нужно да ги държи възможно най–далече едни от други. А Моли – далече от кажи–речи всички. – Трябваше да направя план с разпределение на местата.

Роланд и Ариана бързо бяха успели да нагласят масата за игра на карти накрая на масата в трапезарията, така че сега угощението се разпростираше и в дневната. Някой беше метнал златистобяла покривка, а родителите й дори бяха измъкнали порцелана от сватбата си. Бяха запалили свещи и бяха напълнили високи чаши с вода. И скоро Шелби и Майлс внасяха димящи купи със зелен боб и картофено пюре, докато Лус се намести между Кали и Ариана.

На тяхната провеждана в тесен кръг вечеря за Деня на благодарността сега присъстваха дванайсет души: четирима човеци, двама нефилими, шестима паднали ангели (по трима от страна на доброто и на злото), и едно куче, облечено като пуйка, с купичката си с остатъци под масата.

Майлс се отправи към мястото точно срещу Лус – докато Даниел не му хвърли заплашителен поглед. Майлс се отдръпна, и Даниел тъкмо се канеше да седне, когато Шелби се шмугна право там. Усмихвайки се с леко победоносно изражение, Майлс седна от лявата страна на Шелби, срещу Кали, докато Даниел, със смътно раздразнено изражение, седна от дясната й страна, срещу Ариана.

Някой риташе Лус под масата, опитвайки се да привлече вниманието й, но тя не откъсваше очи от чинията си.

Щом всички насядаха, бащата на Лус се изправи начело на масата, с лице към майка й в долния край. Почука с вилицата по чашата си с червено вино.

– Известен съм с това, че произнасям по една–две скучни многословни речи по това време на годината. – Той се подсмихна. – Но никога преди не сме сервирали на толкова много деца с изгладнял вид, затова просто ще мина към същността. Благодарен съм за милата си съпруга, Дорийн, прекрасното си дете, Луси, и на всички ви, задето се присъединихте към нас. – Той прикова очи върху Лус, като изопна бузи, както правеше когато беше особено горд. – Прекрасно е да те гледам как процъфтяваш, растеш и се превръщаш в красива млада дама с толкова много страхотни приятели. Надяваме се, че всички те ще дойдат отново. Наздраве на всички. За приятелите.

Лус се насили да се усмихне, избягвайки нервните погледи, които всичките й „приятели“ си разменяха.

– Правилно! – Даниел наруши безкрайно неловкото мълчание, като вдигна чашата си. – Какво струва животът без верни, надеждни приятели?

Майлс го погледна едва–едва, докато мушкаше една лъжица за сервиране дълбоко в картофеното пюре:

– Казано от самото олицетворение на надеждността.

Семейство Прайс бяха твърде заети да подават блюда в срещуположните краища на масата, за да забележат злобния поглед, който Даниел отправи към Майлс.

Моли изсипваше с лъжица предястието от пикантни скариди, което още никой не беше докоснал, в растяща купчина върху чинията на Майлс.

– Просто кажи „предавам се“, когато решиш, че ти стига.

– Ей, по–кротко, Мо. Запази малко и за мен. – Кам посегна да вземе котлето със скариди. – Я ми кажи, Майлс. Роланд ми разказа, че си проявил доста забележителни умения във фехтовката онзи ден. Бас държа, че момичетата са пощурели. – Той се наведе напред. – Ти беше там, нали, Лус?

Вилицата на Майлс беше застинала във въздуха. Големите му сини очи изглеждаха объркани относно намеренията на Кам и сякаш се надяваше да чуе Лус да потвърждава, че момичетата – включително тя самата – наистина са пощурели.

– Роланд каза също, че Майлс е загубил – каза Даниел спокойно, и набоде парче плънка.

В другия край на масата Габ разчупи напрежението с високо и доволно мъркане:

– О, боже, госпожо Прайс. Това брюкселско зеле е като малка хапка от рая. Нали, Роланд?

– Ммм – съгласи се Роланд. – Наистина ме връща към едно по–лишено от усложнения време.

Майката на Лус започна да изрежда рецептата, докато бащата на Лус захвана да разказва за местното производство. Лус се опитваше да се наслаждава на този рядък миг със семейството си, и с Кали, която се наведе да прошепне, че всички изглеждат наистина страхотни, особено Ариана и Майлс – но имаше твърде много други ситуации, които трябваше да следи. Чувстваше се, сякаш всеки миг може да й се наложи да обезврежда бомба.

Няколко минути по–късно, докато подаваше от плънката за втори път на всички около масата, майката на Лус каза:

– Знаеш ли, с баща ти се запознахме, когато бяхме точно около твоите години.

Лус беше чувала тази история три хиляди и петстотин пъти преди.

– Той беше куотърбек в гимназията „Атина“. – Майка й намигна на Майлс. – Момчетата с атлетично телосложение подлудяваха момичетата и по онова време.

– Да, „Троянците“ имаха дванайсет победи и само две загуби през годината, когато бях във втори курс. – Бащата на Лус се засмя, и тя зачака ключовата му реплика. – Просто трябваше да покажа на Дорийн, че не съм толкова груб извън игрището.

– Мисля, че е страхотно какъв солиден брак имате – каза Майлс, като грабна още една от прочутите кифлички с мая на майката на Лус – Лус е късметлийка да има родители, които са толкова честни и открити с нея и помежду си.

Майката на Лус засия.

Но преди тя да успее да реагира, Даниел вметна:

– Има далеч повече неща от това, които да обичаш, Майлс. Не бихте ли казали, господин Прайс, че една истинска връзка е нещо повече от просто някакви непринудени забавления и игри? Че е нужно известно усилие?

– Разбира се, разбира се. – Бащата на Лус потупа устни със салфетката си. – Защо иначе биха наричали брака „обвързване“? Разбира се, любовта си има своите възходи и падения. Това е животът.

– Добре казано, господин П. – каза Роланд, със сантименталност, която далеч не подхождаше на гладкото му лице като на седемнайсетгодишен младеж. – Бог знае, че съм видял доста възходи и падения.

– О, хайде сега – обади се Кали, за изненада на Лус. Горката Кали, която приемаше всичко за чиста монета. – Правите го да звучи толкова мрачно и тежко.

– Кали е права – каза майката на Лус. – Вие, деца, сте млади и изпълнени с надежди, а всъщност би трябвало просто да се забавлявате.

Забавление. Значи това беше целта точно в момента? Беше ли изобщо възможно Лус да се забавлява? Тя хвърли поглед към Майлс. Той се усмихваше.

– Забавлявам се – изрече той само е устни.

Това беше невероятно важно за Лус, която огледа масата отново и осъзна, че въпреки всичко, тя също се забавляваше. Роланд зрелищно поднасяше с език една скарида на Моли, която се засмя вероятно за пръв път изобщо. Кам се опитваше да ухажва Кали, като дори предложи да намаже с масло кифличката й, което тя отклони с повдигане на вежди и свенливо поклащане на глава. Шелби ядеше, сякаш тренираше за състезание. А някой все още подритваше Лус под масата. Тя срещна виолетовите очи на Даниел. Той й намигна и стомахът й се присви от нервност.

Имаше нещо забележително в това събиране. Не бяха имали такъв оживен и вълнуващ Ден на благодарността, откакто бабата на Лус почина и семейство Прайс престанаха да ходят в залива на Луизиана за празника. Така че това беше семейството й сега: всички тези хора, ангели, демони, и каквото там друго бяха. За добро или зло, сложен, коварен, пълен с възходи и падения, и дори на моменти забавен. Точно както бе казал баща й: Такъв е животът.

А за момиче, което беше имало известен опит с умирането, животът – и това не подлежеше на обсъждане – беше нещото, за което Лус внезапно изпита огромна благодарност.

– Е, вече ми е почти достатъчно – заяви Шелби след още няколко минути. – Нали знаете. Храната. Всички други ли свършиха? Да приключваме с това. – Тя подсвирна и направи движение с пръсти, сякаш хвърля ласо. – Нямам търпение да се върна в онова поправително училище, в което ходим всички — ъм...

– Аз ще помогна за разчистването на масата. – Габ скочи и започна да трупа чиниите на купчина, като завлече не особено доволната Моли със себе си в кухнята.

Майката на Лус все още я стрелкаше с тайни погледи, опитвайки се да види събирането през очите на дъщеря си. Което бе невъзможно. Беше възприела идеята за Даниел доста бързо и непрекъснато местеше поглед напред–назад между двамата. Лус искаше шанс да покаже на майка си, че това, което имаха двамата с Даниел, беше солидно и прекрасно и различно от всичко друго на света, но наоколо имаше твърде много други хора. Всичко, което би трябвало да е лесно, й се струваше трудно.

После Андрю спря да дъвче филцовите пера около врата си, и заджафка към вратата. Бащата на Лус се изправи и посегна за каишката на кучето. Какво облекчение.

– Някой си иска разходката след вечеря – обяви той.

Майка й също се изправи, и Лус я последва до вратата и й помогна да облече вълненото си палто. Подаде шала на баща си.

– Благодаря ви, че сте толкова готини тази вечер. Ще измием съдовете, докато ви няма.

Майка й се усмихна:

– Караш ни да се гордеем с теб, Лус. Независимо от всичко. Помни това.

– Харесва ми този Майлс – каза бащата на Лус, като закопча повода на Андрю за каишката.

– А Даниел е... просто забележителен – каза майка й на баща й с наставнически тон.

Бузите на Лус поруменяха и тя хвърли поглед обратно към масата. Погледна родителите си с изражение, умоляващо ги да не я поставят в неудобно положение.

– Добре! Желая ви приятна дълга разходка!

Лус задържа вратата отворена и ги загледа как излизат в нощта: нетърпеливото куче почти щеше да се задуши с нашийника си. Студеният въздух, който нахлуваше през отворената врата, действаше освежително. В къщата беше горещо, сега, когато беше изпълнена с толкова много хора. Точно преди родителите й да изчезнат надолу по улицата, на Лус й се стори, че видя как навън бързо се мярка нещо.

Нещо, което приличаше на крило.

– Видяхте ли това? – попита тя, без да е сигурна към кого се обръща.


– Какво? – провикна се баща й, като се обърна назад. Изглеждаше толкова удовлетворен и щастлив, че на Лус почти й се скъса сърцето.

– Нищо. – Лус се насили да се усмихне, докато затваряше вратата. Усещаше нечие присъствие точно зад гърба си.

Даниел. Топлината, която я караше да се олюлява на място.

– Какво видя?

Гласът му беше леден, не от гняв, а от страх. Тя вдигна поглед към него, като посегна да хване ръцете му, но той се беше извърнал в другата посока.

– Кам – подвикна той. – Вземи си лъка.

В другия край на стаята изведнъж изникна главата на Кам.

– Вече?

Свистящ звук отвън пред къщата го накара да млъкне. Той се отдалечи от прозореца и пъхна ръка в блейзера си. Лус видя проблясването на сребро, и си спомни стрелите, които беше прибрал от прокуденицата.

– Кажи на останалите – каза Даниел, преди да се обърне с лице към Лус. Устните му се разделиха и отчаяното изражение на лицето му я накара да си помисли, че може би ще я целуне, но всичко, което той направи, беше да каже: – Имате ли заслон против буря?

– Кажи ми какво става – каза Лус. Чуваше как в кухнята тече вода: Ариана и Габ пееха „Сърце и душа“ с Кали, докато миеха чиниите. Видя закачливите изражения на Моли и Роланд, докато разчистваха масата. И изведнъж Лус разбра, че цялата тази вечеря за Деня на благодарността беше преструвка. Прикритие. Само че не знаеше за какво.

Майлс се появи до нея.

– Какво става?

– Нищо, за което е нужно да се тревожиш – каза Кам. Не грубо, просто излагаше фактите. – Моли, Роланд.

Моли остави купчината чинии.

– Какво трябва да направим?

Отговори Даниел, говорейки на Моли така, сякаш изведнъж бяха на една и съща страна:

– Кажете на останалите. И намерете щитове. Те ще са въоръжени.

– Кой? – попита Лус. – Прокудениците ли?

Очите на Даниел се спряха върху нея и лицето му посърна.

– Не биваше да ни откриват тази вечер. Знаехме, че има вероятност, но наистина не исках да докарвам това тук. Съжалявам...

– Даниел. – Кам го прекъсна. – Единственото важно нещо сега е да отвърнем на удара.

Силно чукане отекна с глух тътен из къщата. Кам и Даниел пристъпиха инстинктивно към входната врата, но Лус поклати глава.

– Задната врата – прошепна тя. – През кухнята.

Всички останаха заслушани за миг в скърцането от отварянето на задната врата. После се разнесе дълъг и пронизителен писък.

– Кали! – Лус хукна през дневната, потръпвайки, когато си представи пред каква ли сцена е изправена най–добрата й приятелка. Ако Лус бе знаела, че прокудениците ще се появят, нямаше да позволи на Кали да дойде. Нямаше изобщо да се прибере у дома. Ако се случеше нещо лошо, Лус никога нямаше да си прости.

Влизайки бързо през вратата на кухнята на родителите си, Лус видя Кали, защитена зад слабото тяло на Габ. Беше в безопасност, поне засега. Лус издиша шумно, като едва не рухна назад в стената от мускули, която Даниел, Кам, Майлс и Роланд бяха образували зад нея.

Ариана стоеше на белосания праг, вдигнала високо в ръцете си огромна дъска за рязане на месо. Изглеждаше готова да удари някого, когото Лус още не можеше да види както трябва.

– Добър вечер. – Глас на момче, скован от официалност.

Когато Ариана свали дъската, в рамката на вратата стоеше високо, слабо момче в кафяв тренчкот. Беше много блед, с тясно лице и солиден нос. Изглеждаше познат. Неравно подстригана изрусена коса. Безизразни бели очи.

Прокуденик.

Но Лус го беше виждала някъде другаде преди.


Фил? – изпищя Шелби. – Какво, по дяволите, правиш тук? И какво е станало с очите ти? Съвсем са...

Даниел се нахвърли върху Шелби:

– Познаваш ли този прокуденик?

Прокуденик? – Гласът на Шелби потрепери. – Той не е... Той е скапаният ми бивш... Той...

– Той те е използвал – каза Роланд, сякаш знаеше нещо, което останалите от тях не знаеха. – Трябваше да се сетя. Трябваше да го позная какъв е.

– Но не ме позна – каза прокуденикът, със зловещо спокоен глас. Пъхна ръка в тренчкота си и от един вътрешен джоб извади сребърен лък. От другия му джоб се появи сребърна стрела, която той ловко нагласи в лъка. Насочи го към Роланд, после профуча през тълпата, като се прицелваше подред във всеки от тях. – Моля, извинете за натрапването. Дойдох да взема Лусинда.

Даниел пристъпи към прокуденика.

– Няма да вземеш никого и нищо – каза той, – освен бърза смърт, освен ако не си тръгнеш още сега.

– Съжалявам, не, не мога да направя това – отвърна момчето, чиито мускулести ръце още държаха сребърната стрела изопната. – Имахме време да се подготвим за тази нощ на блажено възмездие. Няма да си тръгнем с празни ръце.

– Как можа, Фил? – изхленчи Шелби, като се обърна към Лус. – Не знаех... Честно, Лус, не знаех. Просто си мислех, че е странен тип.

Устните на момчето се присвиха в усмивка. Ужасните му, безизразни очи бяха истински кошмар.

– Предайте ми я без борба, или никой няма да бъде пощаден.

Тогава Кам избухна в продължителен, дълбок силен гърлен смях. Той разтърси кухнята и накара момчето на прага да се сгърчи смутено.

– Ти и каква армия? – попита Кам. – Знаеш ли, мисля, че си първият прокуденик с чувство за хумор, когото съм срещал някога. – Той хвърли поглед из тясната кухня. – Защо двамата с теб не изместим този спор навън? И да приключим с това, става ли?

– С радост – отвърна момчето, с безизразна усмивка върху бледите устни.

Кам изопна плещи назад, сякаш за да раздвижи схванат мускул – и там, точно където раменните му лопатки се свързваха, през сивия му кашмирен пуловер изникнаха чифт огромни криле. Те се разгънаха зад него, заемайки по–голямата част от кухнята. Крилете на Кам бяха толкова ярки, че бяха почти ослепителни, докато пулсираха.

– Дяволска работа – прошепна Кали, като примигваше.

– Повече или по–малко – каза Ариана, докато Кам изви криле назад и се провря с усилие покрай прокуденика, през вратата и в задния двор. – Лус ще ти обясни, сигурна съм!

Крилете на Роланд се разгънаха със звук като от политащо огромно ято птици. Светлината от лампата в кухнята подчерта тъмнозлатистите и черните им жилки, докато той се провираше през вратата след Кам. Моли и Ариана бяха точно зад него, като стояха една пред друга: Ариана притискаше сияещите си криле във всички цветове на дъгата пред тези на Моли със замъглен бронзов цвят, разпръсквайки нещо подобно на малки електрически искри, докато се измъкваха припряно през вратата. Следваше ги Габ, чиито пухкави бели криле се разтвориха изящно като на пеперуда, но с такава скорост, че разнесоха порив на вятър с ухание на цветя из кухнята.

Даниел взе ръцете на Лус в своите. Затвори очи, пое си дъх, и остави обемистите си бели криле да се разгънат. Напълно разпрострени, те щяха да запълнят цялата кухня, но Даниел ги удържа, близо до тялото си. Те блещукаха и сияеха и изглеждаха като цяло твърде красиви. Лус посегна и ги докосна с две ръце. Топли и сатенено гладки отвън, но изпълнени със сила отвътре. Можеше да я почувства как тече през тялото на Даниел и се влива в нея. Чувстваше се толкова близко до него, разбираше го напълно. Сякаш бяха станали едно цяло.

Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Винаги ще се грижа за теб.

Но това, което той каза на глас, беше:

– Пази се. Стой тук.

– Не – изрече тя умолително. – Даниел.

– Връщам се веднага. – После той изви криле назад и излетя през вратата.

Останали сами вътре, онези от не–ангелски произход се събраха заедно. Майлс се беше притиснал към задната врата, загледан през прозореца. Шелби държеше главата си в ръце. Лицето на Кали изглеждаше бяло като хладилника.

Лус плъзна ръка в тази на Кали.

– Предполагам, че трябва да обясня някои неща.

– Кое е онова момче с лъка и стрелата? – прошепна Кали, като трепна, но все така продължи да държи здраво ръката на Лус. – Коя си ти?

– Аз ли? Аз съм си... просто аз. – Лус сви рамене, чувствайки как из тялото й се разнася мразовита тръпка. – Не знам.

– Лус – каза Шелби, като явно се опитваше да не заплаче. – Чувствам се такава глупачка. Кълна се, че нямах представа. Тези неща, които му казах... просто говорех, без да мисля. Той все питаше за теб, и беше добър слушател, затова аз... искам да кажа, нямах представа какъв е всъщност... никога, никога не бих...

– Вярвам ти – каза Лус. Тя отиде при прозореца, до Майлс, загледана към малката дървена платформа, която баща й беше построил преди няколко години. – Какво мислиш, че иска?

В двора, окапалите дъбови листа бяха събрани с гребло и натрупани на спретнати купчини. Във въздуха се усещаше мирис като от буен огън. Някъде в далечината неспирно виеше сирена. В подножието на трите стъпала на платформата, Даниел, Кам, Ариана, Роланд и Габ стояха един до друг, загледани към оградата.

Не, не оградата – осъзна Лус. Гледаха към мрачна тълпа прокуденици, които стояха неподвижно, насочили сребърните си стрели към редицата от ангели. Прокуденикът не беше сам. Беше събрал армия.

Лус трябваше да се подпре на кухненския плот, за да се закрепи. Ако не се броеше Кам, ангелите бяха невъоръжени. А тя вече беше виждала какво могат да правят онези стрели.

– Лус, спри! – извика Майлс след нея, но тя вече се беше втурнала навън през вратата.

Дори в тъмнината, Лус видя, че всички прокуденици имаха една и съща безизразна привлекателност. Имаше точно толкова момичета, колкото и момчета, всичките бледи и облечени в еднакви кафяви тренчкоти, с ниско подстригани избеляло руси коси за момчетата и стегнати, почти бели конски опашки за момичетата. Крилете на прокудениците се извиваха от гърбовете им. Бяха в ужасна форма – опърпани и оръфани и отблъскващо мръсни, почти спечени от мръсотия. Нищо, подобно на бляскавите криле на Даниел или Кам, или на някого от ангелите и демоните, които Лус познаваше. Застанали заедно, сплотени, с втренчени странни празни очи, с глави, наклонени в различни посоки, прокудениците съставляваха ужасяваща армия, сякаш в някакъв кошмар. Само дето Лус не можеше да се събуди.

Когато Даниел я забеляза да стои с останалите на платформата, той забързано се върна и хвана здраво ръцете й. Съвършеното му лице изглеждаше обезумяло от страх.

Казах ти да стоиш вътре.

– Не – прошепна тя. – Няма да стоя заключена, докато вие, останалите, се биете. Не мога просто да продължавам да гледам как около мен безпричинно умират хора.

– Безпричинно? Нека проведем този спор друг път, Лус. – Очите му непрекъснато се стрелкаха към тъмната редица прокуденици близо до оградата.

Тя сви юмруци отстрани до тялото си.

Даниел...

– Животът ти е твърде ценен, за да го прахосаш в пристъп на гняв. Влизай вътре. Веднага.

Силен писък отекна насред двора. Предната редица от десетима прокуденици вдигна оръжия срещу ангелите и пусна стрелите си. Лус рязко вдигна глава точно навреме, за да зърне как нещо – някой – се изстрелва от покрива.

Моли.

Тя полетя надолу от него – тъмно, плътно петно, размахващо две градински гребла, въртейки ги като палки във всяка от ръцете си.

Прокудениците я чуха, но не можеха да я видят как се задава. Но греблата на Моли се въртяха, изтръгвайки стрелите от въздуха, сякаш бяха насаждения в нива. Тя се приземи върху черните си военни ботуши: сребърните стрели с тъпи краища падаха глухо и се търкаляха по земята: изглеждаха безвредни като вейки. Но Лус знаеше по–добре.

– Сега няма да има милост! – изрева един прокуденик – Фил – от другата страна на двора.

– Заведи я вътре и вземи звездните стрели! – изкрещя Кам на Даниел, като възседна парапета на верандата и измъкна собствения си сребърен лък. В бърза последователност, той зареди и изстреля три ивици светлина. Прокудениците се присвиха, когато трима от техните редици изчезнаха в облачета прах.

Със скоростта на светлината, Ариана и Роланд се стрелкаха из двора, помитайки стрелите с крилете си.

Втора редица прокуденици напредваха, подготвяйки нов залп стрели. Точно когато се готвеха да стрелят, Габ скочи на парапета на платформата.

– Хмм, да видим. – С ожесточено изражение в очите, тя насочи връхчето на дясното си крило към земята под прокудениците.

Моравата се разтресе, а после един земен пласт – с дължината на задния двор, и няколко стъпки широк – се разцепи и зейна широк отвор.

Поглъщайки поне двайсет прокуденици дълбоко в черната бездна.

Те изреваха глухо – самотни викове, докато падаха надолу. Надолу към... Бог знае къде. Прокудениците зад тях забуксуваха на място, спирайки точно пред ужасната клисура, която Габ бе създала от нищото. Главите им се раздвижиха от ляво на дясно, сякаш за да помогнат на слепите им очи да осмислят онова, което се беше случило току–що. Още няколко прокуденици се олюляха на ръба и се търкулнаха вътре. Воплите им отслабнаха – докато вече не се чуваше нито звук. Миг по–късно земята проскърца като ръждясала панта и отново се затвори.

С изключително елегантен жест, Габ прибра пухкавото си крило обратно до тялото. Избърса челото си.

– Е, това би трябвало да помогне.

Но тогава нов ярък дъжд от сребърни трески се посипа от небето. Една от тях се заби с глух звук в най–горното стъпало на платформата в краката на Лус. Даниел изтръгна стрелата от дървеното стъпало, изви ръка и я метна рязко, като стреличка, напоена със смъртоносна отрова, право в челото на един настъпващ прокуденик.

Блесна светлина, като светкавица на фотоапарат, а после: Момчето с белите очи дори нямаше време да изпищи, когато стрелата го удари – просто изчезна като дим.

Очите на Даниел пробягаха по тялото на Лус, и той прокара ръце по него, сякаш невярващ, че е още жива.

До нея, Кали ахна:

– Нима той току–що... Този човек наистина ли...

– Да – каза Лус.

– Не прави това, Лус – каза Даниел. – Не ме карай да те завличам вътре. Трябва да се бия. Ти трябва да се махаш оттук. Веднага.

Лус беше видяла достатъчно, за да се съгласи. Обърна се обратно към къщата, като протегна ръка към Кали – но после, през отворената врата на кухнята, зърна ужасната гледка на няколко Прокуденици.

Трима. Застанали в къщата й. С насочени за стрелба сребърни лъкове.

– Не! – изрева Даниел, втурвайки се да защити Лус.

Шелби излезе със залитане от кухнята и отиде на платформата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Три стрели се удариха с отчетливо тупване от другата страна на вратата.

– Хей, с нея е свършено! – провикна се Кам от ливадата, като кимна кратко на Шелби, преди да забие стрела в черепа на прокуденицата.

– Добре, нов план – промърмори Даниел. – Намерете някое място наблизо, където да се покриете. Всички. – Обръщаше се към Кали и Шелби и – за първи път през цялата вечер – Майлс. Сграбчи Лус за ръцете. – Стой далече от звездните стрели – каза умолително. – Обещай ми. – Целуна я бързо, после бързо отпрати всички към задната страна на верандата.

Сиянието от толкова много ангелски криле беше достатъчно ярко, че на Лус, Кали, Шелби и Майлс да им се наложи да засенчат очи. Снишиха се и започнаха да се промъкват покрай верандата, е танцуващите пред тях сенки на перилата, докато Лус насочваше всички към страничния двор. Към укритието. Трябваше да има някакво, някъде.

Още прокуденици излязоха от сенките. Появиха се във високите клони на далечните дървета, зададоха се бавно иззад издигнатите градински лехи и проядената от термити двойна люлка, на която Лус се беше люляла като дете. Сребърните им лъкове проблясваха на лунната светлина.

Кам беше единственият от другата страна, който имаше лък. Не спря дори за миг да преброи колко прокуденици убива. Просто изстрелваше стрела след стрела със смъртоносна точност право в сърцата им. Но на мястото на всеки един, който изчезваше, сякаш се появяваше друг.

Когато му свършиха стрелите, Кам изтръгна дървената градинска маса от земята, където тя си стоеше от десетилетия, и я вдигна пред себе си с една ръка като щит. Залп след залп стрели отскачаха от плота на масата и падаха на земята в краката му. Той просто се навеждаше, изтръгваше и стреляше, навеждаше се, изтръгваше и стреляше.

Останалите трябваше да проявят повече изобретателност.

Роланд удари със златистите си криле толкова силно, че въздухът около него изпрати стрелите обратно в посоката, от която бяха дошли, като покоен няколко от невиждащите прокуденици наведнъж. Моли отново и отново нападаше редицата: греблата й се въртяха спираловидно като мечове на самурай.

Ариана изтръгна старата люлка от автомобилна гума на Лус от дървото и я развъртя като ласо, като отклоняваше стрелите и те се забиваха в оградата, докато Габ тичаше наоколо и ги събираше. Тя се въртеше и тичаше като дервиш, покосявайки всеки прокуденик, който се приближеше твърде много, усмихвайки се сладко, докато стрелите улучваха кожата им.

Даниел беше измъкнал старите ръждясали железни подкови на семейство Прайс изпод верандата. Мяташе ги по прокудениците, като понякога поваляше трима от тях в безсъзнание с една подкова, когато тя рикошираше от черепите им. После се хвърляше върху тях, измъкваше звездните стрели от лъковете им, и забиваше стрелите в сърцата им с голи ръце.

На ръба на платформата, Лус зърна бараката за инструменти на баща си и направи знак на другите трима да я последват. Претърколиха се по парапета до тревата отдолу и, снишавайки се, забързаха към бараката.

Бяха почти на входа, когато Лус чу бързо изсвистяване във въздуха. Кали извика от болка.

– Кали! – Лус рязко се извъртя кръгом.

Но приятелката й още беше там. Разтриваше рамото си, където я беше одраскала стрелата, но иначе беше невредима.

– Ама че жили това нещо!

Лус протегна ръка да я докосне:

– Как...?

Кали поклати глава.

– Сниши се! – изкрещя Шелби.

Лус падна на колене, като изтегли останалите долу със себе си и ги дръпна в бараката. Сред мръсните сенки на инструментите, косачката и старата спортна екипировка на бащата на Лус, Шелби допълзя до нея. Очите й блестяха, а устната й потрепваше.

– Не мога да повярвам, че това се случва – прошепна тя, като сграбчи ръката на Лус. – Нямаш представа колко съжалявам. Аз съм виновна за всичко.

– Не си виновна ти – каза бързо Лус. Разбира се, че Шелби не бе знаела кой е Фил в действителност. Какво наистина искаше от нея. До какво щеше да доведе тази нощ. Лус знаеше какво е усещането да носиш със себе си вината за извършването на нещо, което не разбираш. Не би го пожелала на никого. Най–малко на Шелби.

– Къде е той? – попита Шелби. – Бих могла да убия този жалък идиот.

– Не. – Лус възпря Шелби. – Няма да излезеш там. Ти можеш да загинеш.

– Не проумявам – каза Кали. – Защо някой би искал да ти навреди?

Точно тогава Майлс пристъпи към входа на бараката, в лъч лунна светлина. Носеше над главата си един от каяците на бащата на Лус.

– Никой няма да нарани Лус – каза той, като пристъпи навън с него.

Право в битката.

– Майлс! – изпищя Лус. – Върни се...

Тя се изправи, за да хукне след него – после замръзна, зашеметена от гледката как той метна каяка право към един от Прокудениците.

Беше Фил.

Безизразните му очи се разтвориха широко и той изкрещя, падайки на земята, когато каякът го удари. Прикован към земята и безпомощен, мръсните му криле се гърчеха на земята.

За миг Майлс изглеждаше горд със себе си – и Лус също се почувства мъничко горда. Но после една ниска прокуденица пристъпи напред, наклони глава като куче, заслушано в ултразвукова свирка, вдигна сребърния лък и се прицели право в гърдите на Майлс.

– Няма милост – каза тя безизразно.

Майлс беше беззащитен срещу това непознато момиче, което изглеждаше, сякаш изобщо не познава понятието за милост, дори не и към най–милото, най–невинно дете на света.

– Спри! – изкрещя Лус: сърцето й блъскаше в ушите, когато изтича от бараката. Усещаше как битката се вихри навсякъде около нея, но виждаше единствено стрелата, насочена в гърдите на Майлс. Насочена да убие още един от приятелите й.

Главата на прокуденицата се наклони върху врата й. Празните й очи се насочиха към Лус, после се разшириха леко, сякаш, точно като бе казала Ариана, наистина можеше да види пламтенето на душата на Лус.

– Не го убивай. – Лус протегна ръце в знак, че се предава. – Аз съм онази, която искаш.


Загрузка...