Вендета: Отмъщението на Лъки

ГЛАВА 1

Лъки Сантейнджело Голдън профуча с червеното си ферари през орнаментираната метална порта на студиите „Пантър“, махвайки приятелски с ръка на охраната, след това премина през личния си паркинг, разположен точно срещу добре обзаведените й офиси. Лъки беше ужасно красива жена в края на тридесетте години с буйни объркани кехлибарено-черни къдрици, тъмна маслинова кожа, пълни чувствени устни, опалово-черни очи и тънко, добре сложено тяло.

Беше купила „Пантър“ през 1985 година и оттогава ръководеше студиото. След две изпълнени с действие години това все още я вълнуваше, защото нямаше нищо, на което да се наслаждава повече от предизвикателствата, а да ръководиш холивудско студио беше най-голямото от всички предизвикателства. Беше по-поглъщащо от това, да си построи хотел с казино във Вегас — нещо, което тя беше правила два пъти — или да управлява корабната империя на покойния си втори съпруг — работа, която беше изоставила, като предаде всичко на директорски съвет от доверени лица.

На Лъки й харесваше да прави филми — да излезе извън Америка, да създава образи на екрана, които можеха да повлияят на хората от целия свят по хиляди различни начини.

Не беше лесно. Противопоставянето на жена, която ръководи една от най-големите студии, беше невероятно. Особено на жена, която изглеждаше като Лъки. Особено на жена, която явно бе постигнала абсолютно всичко, включително три деца и съпруг филмова звезда. Всеки знаеше, че Холивуд всъщност представлява един голям мъжки клуб — жените членки не бяха добре дошли.

Легендарният филмов бос Ейб Пантър й беше продал студиите „Пантър“ едва след като тя доказа, че ще може да се справи. Ейб я беше насърчил да се вмъкне под прикритие и да поработи като секретарка на Мики Столи — непочтения съпруг на внучката му, който по онова време ръководеше студиото. Замисълът на Ейб беше, че ако тя успее да разкрие в какво се е забъркал Мики, той ще й продаде студиото.

Тя беше открила повече от достатъчно неща, за да сключат сделката. Излезе, че Мики беше задигал големи суми пари, откъдето му падне; директорът на продукция смъркаше кокаин и снабдяваше разни филмови звезди и високопоставени лица с момичета на повикване за по две хиляди долара на нощ; директорът по разпространението наред с официалната продукция на „Пантър“ изнасяше контрабандно зад океана и порно. Филмите, които произвеждаше „Пантър“, бяха блудкави боклуци на безкрайно експлоатирани теми, пълни с лигав секс и яростно насилие. Продуцентите получаваха огромни суми, а с жените, които работеха в студиото, се държаха като със създания втора класа — нямаше значение дали са актриси-звезди или просто секретарки.

Лъки предложи на Ейб голяма сума пари и програма за спасяване на студиото, чиято репутация бавно се рушеше. Ейб Пантър хареса стила й. Продаде. И Лъки се захвана здравата за работа. Ейб я беше предупредил, че борбата да се завърнат отново славните дни на „Пантър“ ще е много трудна. Колко беше прав.

Първо престана да произвежда евтините боклуци, които бълваше „Пантър“. После уволни повечето от ключовите служители на Мики и назначи на тяхно място нов, първокласен екип. След това на дневен ред излезе въпросът за разработването на нови проекти — бавен процес, изискващ време и търпение.

Студиото години наред беше работило на загуба, а заемите от банките бяха астрономически. Лъки и нейният бизнес съветник, Мортън Шарки, бяха принудени да уредят нов огромен заем просто за да продължи да работи студиото. После, след разочароващата чиста загуба от почти седемдесет милиона долара за първата година, Лъки запретна ръкави и реши, че е време да си възстанови някои от първоначалните инвестиции и да внесе малко разнообразие. Мортън предложи да продаде пакети акции на няколко корпорации и на неколцина частни инвеститори. Идеята изглеждаше отлична.

Мортън се беше погрижил за всичко — намерил бе подходящите инвеститори, които щяха, общо взето, да я оставят да ръководи студиото както намери за добре; назначи директорски съвет, който нямаше да й се меси, и подсигури тя все пак да държи четиридесет процента от акциите.

Добрата новина беше, че „Пантър“ в момента бяха пуснали два големи филма, които вървяха изключително добре. „Откривател“ — зрелищен филм на скандалната суперзвезда Винъс Мария, която случайно беше и една от най-добрите приятелки на Лъки. И „Буря над реката“ — остро сюжетен криминален трилър с Чарли Долар в главната роля — отдавнашния герой на друсаща се Америка. Лъки беше особено доволна от това, че и двата филма бяха заснети по време на нейното ръководство. Надяваше се, че това е началото на обрата, към който се стремеше. Дайте им добри, интересни филми и те ще дойдат — това беше девизът й.

Тя се втурна в офиса си, Киоко, верният й японски асистент, я поздрави и й подаде дълъг списък с телефонни обаждания, мрачно клатейки глава. Киоко беше слаб мъж на около тридесет-тридесет и пет години, облечен в сако на Джоузеф Абъд и сиви панталони с остър ръб. Косата му беше черна и лъскава, вързана отзад на стегната конска опашка. Киоко познаваше всички страни на филмовия бизнес, тъй като откакто бе завършил колежа, бе работил като личен асистент на няколко от най-влиятелните хора в кино бизнеса.

— Какво става, Ки? — попита го Лъки, метна сакото си на Армани и се намести в удобното кожено кресло зад огромното си бюро в стил „Арт деко“.

Киоко й изрецитира задачите за деня:

— Имаш да отговаряш на петнадесет телефонни обаждания. В десет и тридесет — среща с японските банкери, след това — производствено съвещание във връзка с „Гангстери“. После обедна среща с Алекс Уудс и Фреди Леон, обяд с Винъс Мария, още едно производствено съвещание в три следобед и интервю с репортер от „Нюзтайм“. В шест часа — среща с Мортън Шарки и…

— Вечеря в къщи, надявам се — прекъсна го тя. Щеше й се в денонощието да има повече от двадесет и четири часа.

Киоко поклати глава.

— Самолетът ти за Европа излита в осем вечерта. Лимузината ще те вземе от къщи не по-късно от седем.

Тя се усмихна криво.

— Хмм… Изпусна двадесетте минути почивка за вечеря.

— Програмата ти би убила някой по-малко издръжлив човек — забеляза Киоко.

Лъки сви рамене.

— Много дълго ще сме мъртви, Ки. Не вярвам в губенето на време.

Киоко не се изненада от отговора й. Беше работил като неин личен асистент, откакто тя се зае със студиото. Тя беше отявлен работохолик, чиято енергия никога не се изчерпваше. Освен това беше и най-умната жена, която бе срещал някога. Умна и красива — убийствена комбинация. Киоко обичаше да работи за нея — особено при сравнението с последния му шеф — застаряващ бос с малък член и неизлечимо пристрастен към кокаина.

— Виж дали ще успееш да се свържеш с Лени по мобифона — каза Лъки. — Опита се да ми се обади в колата тази сутрин, но връзката беше отвратителна и не можах да различа и думичка.

Лени Голдън, любовта на живота й. Бяха женени от четири години и с всеки ден сякаш ставаше все по-хубаво.

Лени беше третият й съпруг. Точно сега се намираше в Корсика, снимаше приключенски екшън. Триседмичната раздяла беше ужасна, тя нямаше търпение да отиде при него за дълъг уикенд, през който щяха да се мотаят и да не правят нищо освен бавна и мързелива любов.

Киоко се свърза с офиса на продукцията в Корсика.

— Лени снима на плажа в момента — осведоми я той, покрил слушалката с ръка. — Да оставя ли някакво съобщение?

— Да. Кажи им после веднага да се обади на жена си. Госпожа Голдън може да бъде прекъсната където и да се намира — когато произнесе „госпожа Голдън“, тя се усмихна — да бъде съпруга на Лени беше едно от най-големите й удоволствия.

За съжаление филмът на Лени не беше продукция на „Пантър“. И двамата бяха решили, че едва ли би било мъдър ход да работи за жена си. Сам по себе си той си беше достатъчно голяма звезда и да се снима във филм на „Пантър“ само би раздухало фалшиви слухове за роднинско уреждане.

— Свържи ме с Ейб Пантър — нареди тя на Киоко.

От време на време се обаждаше на Ейб за съвет. Вече деветдесетгодишен, той беше истинска холивудска легенда. Старецът бе видял какво ли не, бе правил какво ли не и все още беше толкова способен и остроумен, колкото мъж на половината на годините му. Когато и да говореше с него, той винаги беше изпълнен с мъдрост и я насърчаваше. И тъй като от банките бяха започнали да я притесняват, тя се нуждаеше от уверението му, че след два толкова касови филма отношението им скоро щеше да се промени.

Тя често посещаваше старото имение на Ейб, разположено високо над града. Сядаха на терасата и гледаха залеза, а Ейб й разказваше страхотни истории за далечните златни дни на Холивуд. Ейб беше познавал всекиго — от Чаплин до Монро — и не се срамуваше да разправя невероятни, очарователни истории.

Днес й се щеше да го посети, но просто нямаше време. Едва щеше да успее да се види с децата си — двегодишната Мария и бебето Джино, само на шест месеца. Боби, деветгодишният й син от брака й с починалия гръцки корабен магнат Димитри Станислополус, прекарваше лятото при роднини в Гърция.

— Господин Пантър не си е в къщи — обади се Киоко.

— Добре, по-късно ще опитаме да се свържем пак.

Тя хвърли поглед към гордо изправените на бюрото й в сребърни рамки снимки на децата си. Боби — толкова готин и симпатичен, бебето Джино, кръстено на дядо си, и Мария — с огромните си зелени очи и най-възхитителната усмивка на света. Беше кръстила Мария на майка си.

За миг остави мислите си да се реят и си спомни за красивата си майка. Можеше ли да забрави деня, когато откри трупа й в семейния басейн? Беше я убил отдавнашният враг на баща й, Енцо Бонати. Тя беше на пет години и сякаш светът около нея рухна.

Двадесет години по-късно тя си бе отмъстила — беше убила мръсника, който бе заповядал да умъртвят майка й и бе отмъстила за семейство Сантейнджело, защото Бонати беше и онзи, който стоеше зад покушенията над живота на брат й Дарио и на първата й голяма любов — Марко.

Беше застреляла Енцо Бонати със собствения му пистолет и после твърдеше, че било при самоотбрана. „Той се опита да ме изнасили“ — бе казала на полицията с каменно лице. И й повярваха, защото баща й беше Джино Сантейнджело и имаше пари и връзки, където трябва. Случаят никога не стигна до съда.

Да, тя беше отмъстила за всички тях и никога не бе съжалявала за това.

— С телефонните обаждания ли ще започнем? — попита Киоко, прекъсвайки мислите й.

Тя погледна часовника си. Вече минаваше десет часа, сутринта бе отлетяла, макар че тя беше станала още в шест. Взе списъка с обажданията. Киоко бе подредил имената по важност в ред, с който тя не беше съгласна.

— Знаеш, че по-скоро бих говорила с актьор, отколкото с агент — измърмори тя. — Свържи ме с Чарли Долар.

— Той иска среща.

— Защо?

— Не му харесвал плакатът на „Буря над реката“ за Европа.

— Защо?

— Каза, че са го направили да изглежда дебел.

Лъки въздъхна. Тези актьори и тяхното его! Нямаше край.

— Много ли е късно да го променим?

— Говорих с отдела. Може да се направи. Но ще е скъпо.

— Струва ли си, за да направим щастлива една суперзвезда? — в тона й се долавяше съвсем лек сарказъм.

— Ако ти наредиш…

— Познаваш философията ми, Ки. Карай ги постоянно да се чувстват щастливи и те ще се съсипят от работа, за да стане филмът.

Киоко кимна. Знаеше, че няма смисъл да спори с Лъки.

Лени Голдън мразеше гадостите, а най-лошото на това, да бъдеш филмова звезда, беше, че през половината време бе затънал до коленете в тях. Хората реагираха на славата му толкова смахнато. Или се влюбваха в него до уши, или го ругаеха до смърт. С жените беше най-зле. Още щом го видеха, си мислеха как да го свалят. И не беше задължително да е точно той — всяка филмова звезда би им свършила работа. Костнър, Редфорд, Уилис — жените нямаха предпочитания, щом ставаше въпрос за знаменитост.

Лени се бе научил да пренебрегва авансите им — нямаше нужда да гъделичка егото си с трупане на бройки. Имаше Лъки, а тя беше най-специалната жена на света. На тридесет и девет години Лени беше чаровен и привлекателен мъж със свой собствен стил. Имаше доста дълга тъмноруса коса и морскозелени очи, които гледаха прямо, а освен това тренираше всеки ден навън и поддържаше тялото си в отлична форма.

От няколко години беше станал звезда — което изненадваше най-вече самия него. Преди шест години още беше просто един от многото комични актьори, които биха приели каквато и да е работа, стига да припечелят някой долар. А сега имаше всичко, за което някога бе мечтал.

Лени Голдън. Синът на старата кримка Джак Голдън, добре познат в Лас Вегас, и на неуморната Алис. Или „Алис измамницата“, както беше известна тя в златните си дни на стриптизьорка във Вегас — „сега ги има — сега ги няма“.

Беше поел към Ню Йорк на седемнадесет години и бе постигнал всичко, без някой да му помага. Баща му беше починал отдавна, но Алис все още създаваше неприятности, където и да попаднеше. Вече шестдесет и седем годишна и потрепваща като избеляла звездичка, тя изобщо не искаше да се примири с остаряването и единствената причина да признава, че Лени й е син, беше славата му. „Омъжих се съвсем дете — разправяше тя на всеки, който би я изслушал, като трепкаше с изкуствените си мигли и кривеше силно начервените си устни в похотлива усмивка. — Родих Лени на дванадесет години!“

Беше й купил малка къща в Шърман Оукс, където тя бързо стана любимката на всички съседи. Беше решила, че щом никога няма да е звезда, най-добре е да стане врачка. Хитър ход засега, но това караше Лени доста да се срамува, защото тя най-редовно се появяваше по кабелната телевизия и дрънкаше какво ли не. Той тайно я беше кръстил „майка ми, устатницата“.

Понякога всичко това му изглеждаше нереално — бракът му с Лъки, успешната му кариера, всичко.

Облегна се назад в режисьорския си стол, присви очи и огледа снимачната площадка. Блондинка в рязан бански усърдно излагаше на показ значителните си достойнства. Няколко пъти се бе разходила пред него с единствената цел да я забележи.

Беше я забелязал много добре — беше женен, но не и мъртъв, а набиващите се на очи блондинки със знойни тела някога бяха неговата слабост. Малко преди това тя го бе помолила да се снима с него. Той й беше отказал учтиво — снимките с почитателки, особено с привлекателни, имаха гадния навик да свършват по страниците на таблоидите.

Тя беше схванала и се бе върнала след няколко минути с някакъв як културист, който не говореше английски.

— Годеникът ми — бе обяснила тя с ослепителна усмивка. — Моля ви!

Съгласи се и се снима с двамата.

Блондинката отново зави. Дълги крака. Закръглено задниче, поприкрито от почти несъществуващ бански. Твърди гърди с набъбнали зърна, които издуваха рехавата материя. Да я погледаш — в това нямаше нищо лошо. Да продължиш по-нататък — в това вече имаше.

Бракът беше двустранно споразумение. Ако Лъки някога му изневереше, той никога нямаше да й прости. Беше сигурен, че и с нея е същото.

Блондинката най-сетне се престраши.

— Господин Голдън — измърка тя с глас като на Мерилин и с лек френски акцент. — Аз обичам вашите филми. Такава чест е да се снимам в този филм с вас. — Дълбоко вдишване. Зърната на гърдите й заплашваха да пробият плата.

— Благодаря — измърмори той. Чудеше се къде ли се бе запилял годеникът.

Възхитено кискане.

— Аз би трябвало да ви благодаря.

Розовото й езиче се стрелна и облиза нацупените устнички. В трескавия й поглед блестеше покана да я чука.

Но спасението дойде. Дженифър — хубавата американка, втори асистент. Беше облечена с къси панталони, прилепнала фланелка и бейзболна шапка с емблемата на „Лейкърс“. Навсякъде изкушения.

— Мак е готов за репетиция, Лени — както винаги, Дженифър се втурна да го закриля. Той вдигна дългото си тънко тяло от стола и се протегна.

Дженифър огледа блондинката със снизходителен поглед.

— Опитай се да бъдеш на линия, скъпа — каза тя навъсено. — Знаеш ли кога ще потрябваш?

Блондинката се отдалечи. Никак не беше щастлива.

— Силиконов свят, няма що! — измърмори Дженифър.

— Откъде знаеш? — попита Лени. Чудеше се как така жените забелязват фалшивите гърди по-лесно от мъжете.

— Че то се вижда — презрително отговори Дженифър. — Вие, мъжете, по какво ли не си падате!

— Кой си пада? — каза той. Беше му забавно.

— Е, не и ти — усмихна се дружелюбно Дженифър. — Много е приятно да работиш със звезда, която не очаква да му духаш заедно със сутрешното кафе.

Дженифър, реши Лени, е от същия тип жени, от който е и Лъки. Щом се сети за жена си, не можа да се сдържи да не се усмихне. Жилава външност. Фина вътрешност. Изглежда така, че да паднеш мъртъв в краката й. Силна, твърдоглава, чувствителна, хитра, уязвима и луда. Лъки наистина притежаваше забележителен набор от качества.

Лени се беше женил и преди. Набързо бе сключил брак във Вегас с Олимпия Станислополус, вироглавата дъщеря на Димитри Станислополус, който пък по това време беше женен за Лъки. Олимпия бе умряла трагично от свръхдоза в една хотелска стая с Флаш, наркоман и рок звезда. Димитри бе получил смъртоносен инфаркт. И скоро Лени и Лъки се бяха събрали заедно, защото бяха точно един за друг.

Олимпия бе оставила една дъщеря — Бриджит — сега деветнадесетгодишна и едно от най-богатите момичета на света. Лени беше много привързан към нея, макар да не успяваше да я вижда толкова често, колкото би искал.

— Искам да се запознаеш с Лъки, когато пристигне — каза той на Дженифър. — Тя ще ти хареса, а и ти ще й харесаш. Не може да бъде другояче.

— Няма да й е интересно да се запознава с мене — отвърна Дженифър. — Тя притежава студио, Лени. А аз съм само един обикновен втори асистент.

— Лъки не обръща внимание на тези неща. Тя харесва хората заради това, което са, а не заради това, с което се занимават.

— Щом казваш.

— Виж какво — рече той, стремейки се да й повдигне самочувствието. — Няма нищо лошо в това, да си втори асистент. По този начин си пробиваш път нагоре. Един ден ще станеш режисьор. Нали това искаш?

Дженифър кимна.

— Уредих кола да посрещне жена ти утре на летище „Порета“ — каза тя съвсем делово.

— Аз ще съм вътре в нея — заяви Лени.

— Може и да си на снимки.

— Ами ще ме снимат там.

— Ти участваш във всяка сцена!

— Промени го.

— Никога нищо не променям.

Да. Лъки със сигурност щеше да я хареса.

ГЛАВА 2

Алекс Уудс имаше крокодилска усмивка — широка, пленителна и съвсем смъртоносна. Усмивката му поддържаше стабилните взаимоотношения с работещите в киноиндустрията, с които бе принуден ежедневно да общува. Тя ги хващаше натясно и изкарваше от равновесие крехката структура на връзката между един сценарист, продуцент, режисьор и студийния шеф, който просто така би могъл да издигне или да провали всеки филмов автор, колкото и знаменит и талантлив да е той. Присъствието на Алекс беше мощно и това успяваше да изнервя доста хора.

За десет години Алекс Уудс и неговата смъртоносна усмивка бяха написали, режисирали и продуцирали шест значителни филма с голям бюджет. Шест спорни шедьовъра, изпълнени със секс и насилие. Алекс ги наричаше шедьоври, но не всички бяха съгласни — макар че всеки от неговите филми беше номиниран за наградата на Академията, нито един не бе успял да я спечели. Искаше да има шибаната статуетка върху камината на своята проектирана от Ричард Миър вила на морския бряг, за да може да я завре в шибания задник на света — чисто фигуративно казано, разбира се.

Алекс не беше женен, въпреки че беше четиридесет и седем годишен, висок и красив, с тъмна и опасна красота — завладяващи очи, гъсти вежди и силна челюст. Никоя жена никога не бе успяла да го върже. Не си падаше по американките — гаджетата му бяха азиатки и за предпочитане покорни, така че когато правеше любов с тях, да се чувства като големия герой и завоевател.

Истината беше, че Алекс страдаше от потиснат страх от жените, които би могъл да приеме за равни на себе си във всяко едно отношение. Този страх водеше началото си от майка му Доминик — свирепа французойка, която рано-рано беше пратила в гроба баща му Гордън Уудс, умерено преуспяващ актьор, специализирал се в ролята на най-добрия приятел. Тогава Алекс беше едва единадесетгодишен. Казаха, че било инфаркт, но Алекс знаеше — тъй като беше мълчалив свидетел на много от яростните им скандали, — че езикът й бе закарал горкия му баща в гроба. Майка му беше порочна сметкаджийка, която бе принудила съпруга си да търси спасение в бутилката. Смъртта беше хитрото му бягство.

Скоро след погребението на баща му мадам Уудс изпрати единственото си дете в строга военна академия.

— Ти си глупав също като баща си — безапелационно беше казала тя. — Може пък там да поумнееш.

Военната академия беше жив кошмар. Мразеше всяка минута на строга дисциплина и нечестни правила. Но това нямаше значение, защото колкото и пъти да се оплачеше на Доминик от боя и издевателствата, тя винаги му казваше да спре да хленчи и да се държи като мъж. Беше принуден да остане там пет години и прекарваше ваканциите при баба си и дядо си в имението им на Тихия океан, докато майка му сменяше мъжете си и буквално не забелязваше съществуването му. Веднъж я беше хванал в леглото с мъж, когото тя го накара да нарича чичо Уили. Чичо Уили бе легнал по гръб със силна ерекция, а мама бе коленичила до леглото — чисто гола.

Тази гледка беше запомнил завинаги.

Когато напусна академията и вкуси от свободата, бе натрупал у себе си невероятен гняв. Докато връстниците му учеха в колежи и слушаха рокендрол, чукаха мажоретки, напиваха се и пушеха марихуана, той седеше затворен в карцера за някое дребно провинение, или пък го биеха по голия задник, защото не харесваха стойката му. Понякога карцерът продължаваше десет часа, а той не можеше да прави нищо друго, освен да седи на коравата дървена пейка и да се взира тъпо в пространството. Мъчение за богати хлапета, чиито родители не искат те да им се пречкат.

Алекс често си мислеше за погубената си младост и се изпълваше с гняв. Не беше лягал с жена чак докато постъпи в колежа, а и първия път преживяването далече не беше паметно — с една дебела, мръсна курва в Тихуана, която миришеше на мръсни чорапи и дори още по-зле. Всъщност толкова се отврати, че след това не си помисли за секс цяла година. Втория път беше по-добре — вече учеше кино и една сериозна блондинка, която се възхищаваше от разцъфващия му талант, му пускаше два пъти дневно в продължение на шест месеца. Беше много приятно, но той не беше доволен. Шапката го стягаше все повече и една нощ, пиян като кирка, се записа в армията. Изпратиха го във Виетнам, където прекара две разтърсващи години — нещата, които преживя там, щяха вечно да го преследват.

Върна се в Лос Анджелис много променен — неспокоен и ръбат, готов всеки момент да избухне. Напусна града след две седмици и пое към Ню Йорк. Остави на майка си кратка бележка, че ще й се обади.

Ах… Отмъщение… Не й се обади цели пет години, а и доколкото знаеше, тя не си беше направила труда да го потърси. Когато най-накрая й позвъни, тя се държа така, сякаш бе говорила с него миналата седмица. Мадам Уудс не си позволяваше никакви сантиментални глупости.

— Надявам се, че работиш — бе казала тя с глас, студен като напукан лед. — От мене няма да получиш и стотинка.

Голяма изненада, няма що.

„Да, мамо, работя. За известно време си съдрах задника от бачкане, за да има какво да ям. Бях портиер в долнопробен стриптийз бар. Возих една много ангажирана курва. Кълцах трупове в екарисаж. Карах такси. Бях шофьор на един изпаднал театрален режисьор. После — телохранител на престъпник. Живях с една богата дъртачка, която ми напомняше за тебе. Снабдявах приятелите й с наркотици. Работих в денонощен игрален клуб. Бях помощник-редактор на евтина поредица книжки с ужаси. И най-накрая големият пробив — написах сценарий и режисирах порно филм за дърт и развратен мафиотски бос. Стегнати мацки. Големи членове. Еротично порно. От онова, което наистина възбужда. И то със сюжет. Другото нещо, на което Холивуд би погледнал благосклонно. Те разпознават доброто порно, щом го видят.“

— Тъкмо заминавам за крайбрежието — беше казал той. — „Юнивърсъл“ подписаха с мене договор да напиша сценарий и после да им режисирам филма.

Не й направи никакво впечатление. Естествено.

Дълго мълчание.

— Обади се, когато пристигнеш.

И толкова.

Майка му беше много широко скроена, няма що. Нищо чудно тогава, че той нямаше вяра на жените.

Това беше преди осемнадесет години. Сега всичко беше съвсем различно. Мадам Уудс бе остаряла и поумняла. Както и той. Поддържаха отношения на любов-омраза. Той я обичаше, защото му беше майка. Ала и я мразеше, защото си беше гадна кучка. От време на време вечеряше с нея. Жестоко наказание.

През тези осемнадесет година се бе издигнал. Някога безпаричен глупак, сега беше стигнал до върха и постепенно си бе спечелил репутация на новатор, готов да поема рискове, оригинален режисьор. Не беше лесно, но бе успял и много се гордееше с успеха си.

Щеше да е хубаво, ако и майка му се гордееше. Тя нито веднъж не го похвали, а критиките продължаваха да се откъсват все така лесно от тънките й алени устни. Алекс знаеше, че ако баща му беше жив, щеше да е щастлив и да подкрепя всичко, което той прави.

А сега имаше среща с Лъки Сантейнджело, която ръководеше студиото „Пантър“, и никак не му беше приятно, че се налага да разговаря с жена за последния си проект — филм със заглавие „Гангстери“ — от позицията на молещ. За Бога, та той беше Алекс Уудс — не му беше необходимо да целува ничий задник, особено пък този на някаква си кучка, за която говорят, че прави всичко, както си иска.

Когато ставаше въпрос за филм на Алекс Уудс, никой не можеше да прави каквото си иска. Единственото, от което се нуждаеше, беше нейното студио да си вложи парите, тъй като „Парамаунт“ се бяха отказали в последния момент. Извиниха се с това, че в „Гангстери“ имало прекалено много насилие. За Бога, та това беше филм за Вегас през петдесетте години. Бордеи, курви и комар. Тогава насилието е било начин на живот!

Проблемът на студиите бе, че ги беше страх да не би да ги критикуват всичките онези „добродетелни“ политици, които бяха толкова заети да чукат курвите, докато съпругите им стояха до тях със застинали усмивки и сухи вулви. Шибан двоен стандарт!

Алекс мразеше лицемерието. Кажи истината и само истината — това беше девизът му и точно това правеше той във всеки един от филмите си. Беше спорен режисьор — или го хвалеха безспирно, или сурово го критикуваха. Филмите му караха хората да мислят, а това понякога беше опасно.

Когато „Парамаунт“ се отказаха, неговият агент Фреди Леон бе предложил да опитат с „Пантър“.

— Лъки Сантейнджело ще го направи — беше го уверил той. — Познавам я Лъки — тя си пада точно по такива сюжети. Плюс това й трябва хит.

Надяваше се Фреди да е прав, защото ако имаше нещо, което Алекс мразеше, то това беше протакането. Беше щастлив само когато бе затънал в работата над някой от филмите си. Действието — това беше неговото осъществяване.

Фреди бе предложил да се видят преди срещата с Лъки и бе помолил Алекс да го чака за късна закуска в „Четирите сезона“.

Алекс беше облечен целият в черно — от маратонките до фланелката. Спря пред хотела черното си порше карера. Когато пристигна, Фреди вече седеше на масата и преглеждаше „Уолстрийт джърнъл“. Приличаше повече на банкер, отколкото на агент. Фреди Леон беше човек с изпито лице, четиридесет и една-две годишен, с учтива усмивка и сърдечни черти. Не бе просто поредният агент — беше Агентът. Господин Суперсила. Той градеше кариери и можеше да ги провали също толкова лесно. Беше работил здравата, за да заслужи тази привилегия. Прякорът, с който бе известен в града, беше Змията — поради това, че можеше да се вмъкне или да се измъкне от всяка сделка. Но никой не смееше да го нарече Змията в лицето.

Алекс се вмъкна в сепарето. Сервитьорката веднага се появи и му наля чаша силно черно кафе. Той бързо отпи и си изгори езика.

— По дяволите! — изруга той.

— Добро утро — Фреди надникна иззад вестника.

— Какво те кара да мислиш, че „Пантър“ ще направят „Гангстери“? — попита нетърпеливо Алекс.

— Казах ти — на „Пантър“ им трябват хитове — равно отвърна Фреди. — А и сценарият е точно по вкуса на Лъки.

— Как така?

— Заради произхода й — обясни Фреди и млъкна за миг, за да отпие от билковия си чай. — Баща й построил едно време хотел във Вегас. Джино Сантейнджело — очевидно доста интересен тип.

Алекс изненадано се наведе напред.

— Баща й е Джино Сантейнджело?!

— Точно така. От онези момчета. Натрупал състояние и изчезнал. Лъки построила два собствени хотела във Вегас — „Маджирияно“ и „Сантейнджело“. Ще разбере сценария ти.

Алекс беше чувал за Джино Сантейнджело — не беше такава знаменитост като Бъгси Сийгъл или пък някой от другите прочути гангстери, но за времето си беше доста известен.

— Разправят, че Джино кръстил дъщеря си на Лъки Лучано — добави Фреди. — Откъдето й да го погледнеш, животът й е бил доста интересен.

Напук на самия себе си, Алекс беше заинтригуван. Значи, Лъки Сантейнджело не беше някаква си тъпа кучка, изскочила кой знае откъде. Тя си имаше история — беше от семейство Сантейнджело. Как не беше загрял досега?

Той изгълта силното черно кафе на три големи глътки и реши, че тази работа щеше да се окаже по-интересна, отколкото бе очаквал.

Трима японски банкери — много коректни, много конвенционални. Срещата вървеше добре, макар че Лъки усещаше, че не им харесва кой знае колко да работят с жена.

Ах… Историята на живота й. Кога ли мъжете щяха да се научат да се отпускат и да осъзнаят, че не става въпрос за някакво шибано голямо състезание?

Японските банкери й бяха нужни, за да получи пари за създаването на верига от магазини на „Пантър“ по света. Продажбата на сувенири беше хит, а Лъки знаеше, че умният ход е да се намесиш още в началото.

Банкерите разговаряха с нейния шеф на маркетинга — мъж — и когато си тръгнаха, изглеждаха съвсем готови да кажат „да“, но обещаха да съобщят решението си до няколко дена. Веднага щом си отидоха, тя се обади на баща си в имението му в Палм Спрингс. Джино звучеше чудесно — и как иначе: на осемдесет и една той, също като Ейб Пантър, беше женен за жена на малко повече от половината от годините му — Пейдж Уийлър — сексапилна, червенокоса, интериорен дизайнер, която прекрасно се грижеше за него. Не че на Джино му трябваха грижи — той беше твърде активен за възрастта си, пълен със сила и енергия, която насочваше в игри на борсата — хоби, което го караше да става сутрин в шест часа и го държеше постоянно нащрек. Лъки завърши разговора с обещанието скоро да го посети.

— Обещай ми — изсумтя Джино. — И доведи децата — трябва да започвам да ги уча на едно-друго.

— Например? — полюбопитства тя.

— Например на разни работи, които не те засягат.

Лъки се усмихна. Баща й беше нещо друго. Имаше времена, когато дори не си говореха, и тогава тя го мразеше с изгаряща страст. Сега го обичаше със същата сила. Доста неща бяха преживели заедно. Слава Богу, това бе направило и двамата много по-силни.

Спомни си времето, когато, шестнадесетгодишна, той я бе заточил в един швейцарски пансион, а след като тя избяга от строгото частно училище, я наказа, като я принуди да се омъжи за Крейвън Ричмънд, досадния син на сенатора Питър Ричмънд. Какъв кошмар! Но тя нямаше намерение да остане в капана. Когато Джино отлетя от Америка, за да не влезе в затвора за укриване на данъци, тя използва възможността и пое семейния бизнес. Джино очакваше да го поеме брат й Дарио. Но от Дарио не ставаше бизнесмен, така че Лъки завърши строежа на новия хотел на Джино във Вегас и доказа, че е способна във всяко едно отношение. Когато Джино най-накрая се върна, последва голяма битка за това, кой да е начело. Никой от двамата не победи. После постигнаха примирие.

Всичко това беше минало. Те си приличаха твърде много, за да бъдат врагове.

Лъки се втурна в заседателната зала за кратко производствено съвещание преди срещата с Фреди Леон и Алекс Уудс. Вече бе решила да даде зелена улица на „Гангстери“. Беше прочела сценария и според нея той беше блестящ. Алекс Уудс беше прекрасен сценарист.

След като поговори поотделно с всеки от екипа си, тя беше доволна да открие, че всички до един бяха съгласни с решението й да продължават напред. Трябваше да е сигурна, че всички ще работят в синхрон и че филмът ще може да докара големи печалби на студиото. Алекс Уудс беше спорен и опасен режисьор, но щом се захванеше с нещо, всеки знаеше, че си струва неприятностите.

Бяха се събрали шефовете на продукция, на разпространението в страната и в чужбина и на маркетинга. Бяха първокласен екип и след краткото съвещание Лъки се почувства сигурна в успеха.

Върна се в офиса си и тъкмо смяташе да се обади на своя полубрат Стивън в Англия, където той наскоро се беше преместил със семейството си, когато Киоко се подаде иззад вратата.

— Алекс Уудс и Фреди Леон са тук — съобщи й той. — Да им кажа ли да почакат?

Тя погледна часовника „Картие“ на бюрото си — подарък от Лени. Часът беше точно дванадесет. Остави слушалката обратно и си напомни да позвъни на Стивън по-късно.

— Покани ги — обади се тя. Знаеше, че най-важните и сигурни хора никога не карат другите да чакат.

Фреди влезе пръв с учтивата си усмивка и безизразни сиви очи. Лъки стана. Другото нещо, което й харесваше у Фреди, беше деловитостта му. При него нямаше надлъгване, той си имаше цел и вървеше право към нея.

Алекс Уудс влезе след Фреди. Никога досега не го беше срещала, но бе чела много негови интервюта и често беше виждала снимката му по разни вестници и списания. Снимките не я бяха подготвили за действителното излъчване на този човек. Беше висок и добре сложен, с тъмна, въздействаща красота и убийствена усмивка — усмивка, която веднага блесна насреща й. За миг тя почти загуби ума и дума. На Лъки рядко й се случваше да се чувства уязвима — почти като момиченце, сякаш беше на седемнадесет и бройкаше някой готин пич. Преди да се омъжи, тя беше имала достатъчно готини пичове — да й стигнат за няколко живота.

Фреди ги представи един на друг. Стиснаха си ръцете. Ръкостискането му беше здраво и силно — на уверен мъж. Тя отдръпна ръката си и заговори малко по-бързо от обикновено, докато отмяташе назад дългата си тъмна коса.

— Ъъъ… Господин Уудс, за мене е удоволствие най-после да се запозная с вас. Аз съм ваша голяма почитателка.

Хмм… Говореше също като някоя тъпа фенка. Какво й ставаше? Защо се държеше така?

Усмивката на Алекс отново блесна — трябваше му време, за да преглътне необикновената красота на тази жена. Беше ослепителна по един нестандартен начин. Всичко в нея беше невероятно чувствено — от снопа гарвановочерни къдрици до проницателните й черни очи и пълните меки устни. Устни само за френска любов. Усети, че очите му се насочват към закръглените й гърди, скрити под бялата копринена риза. Не носеше сутиен и той различи леката сянка на зърната й. Зачуди се дали изобщо носи бельо.

Исусе! Какво ставаше тук? Още малко и щеше да получи ерекция. Защо Фреди не го беше предупредил?

Лъки забеляза как я оглежда.

— Моля ви, седнете — покани ги тя, като се стремеше да мисли само за работа.

Фреди не забелязваше сексуалното напрежение, изпълнило стаята. Имаше си план и се придържаше към него. Гладката реч на агента се лееше от устните му като нектар.

— На „Пантър“ е необходим режисьор като Алекс Уудс — каза той. — Няма нужда да ти казвам колко пъти са били номинирани филмите му.

— Много добре познавам красноречивите постижения на господин Уудс — отвърна Лъки — и с най-голяма радост бихме работили с него. Обаче разбрах, че проектобюджетът на „Гангстери“ е близо двадесет и два милиона. Това е огромна сума.

Фреди отговори веднага.

— Не и за филм на Алекс Уудс — равно произнесе той. — Филмите му винаги печелят много пари.

— С добър актьорски състав — вметна Лъки.

— Алекс подбира актьорите безупречно. Няма нужда от звезди — публиката идва заради него.

Алекс се наведе напред.

— Прочетохте ли сценария? — попита той, втренчен в нея.

Очите им се срещнаха. Тя знаеше, че той очаква комплименти, но и че е най-добре засега да го накара да се чувства несигурен.

— Да, прочетох го — отговори тя, без да мигне. — Пълен е с насилие, но отговаря на истината. — Пауза. — Баща ми Джино е живял по онова време във Вегас. Построил е хотел „Мираж“. Сигурно ще ви е интересно да се запознаете с него.

Той продължаваше да я гледа в очите.

— Много бих се радвал.

Тя отказа първа да отмести поглед.

— Ще го уредя — изрече хладно, като се преструваше, че с очите си не са влезли в някаква подмолна война за надмощие. — Той живее в Палм Спрингс.

— Можем да отидем дотам винаги когато кажете.

— Значи — вметна Фреди, предусещайки края, — договорихме ли се?

— Повече или по-малко — Лъки пренасочи вниманието си към Фреди, а после страшно се ядоса на себе си, задето първа бе отместила поглед от Алекс.

Фреди пренебрегна факта, че отговорът й е донякъде неясен.

— Това е печеливша комбинация — ентусиазирано предсказа той. — Студиите „Пантър“ представят „Гангстери“, филм на Алекс Уудс. Още отсега надушвам „Оскара“!

— Само още едно нещо — Лъки взе любимата си сребърна писалка, също подарък от Лени, и почука нетърпеливо по бюрото. — Знам, че „Парамаунт“ са се отказали от този проект заради откровеното насилие, и няма да искам от вас да го туширате. Обаче… що се отнася до секса…

— Какво за секса? — предизвика я Алекс.

— От сценария става ясно, че няколко актриси трябва да се появят голи в определени сцени, докато нашият герой и приятелите му си остават скромно прикрити.

— И какъв е проблемът? — Алекс наистина не можеше да схване.

— Е… — проточи бавно Лъки. — В това студио всички имат равни права. Щом момичетата ще се събличат, значи, и момчетата — също.

— Ъъъ…? — примигна насреща й Алекс.

Изведнъж Лъки отново бе овладяла положението.

— Да ви го кажа направо, господин Уудс. Щом ще гледаме гърди и задници, ще гледаме и членове. При това не говоря за членове на парламента. — Докато Фреди и Алекс преглъщаха мисълта й, тя се усмихна леко. — И ако можем да се разберем за това, значи, господа, сделката е сключена.

ГЛАВА 3

— На колко години си, сладурче? — петдесет и пет годишният развратник, облечен в костюм на Бриони, попита изключително красивата сладка блондинка със свежо лице, седнала пред бюрото му.

— На деветнадесет — отговори тя честно, макар че вече бе излъгала за името си, замествайки с „Браун“ истинската си фамилия Станислополус. Бриджит Станислополус беше голямо име, докато Бриджит Браун си звучеше съвсем добре. Освен това Браун беше анонимно име, а Бриджит нямаше никакво намерение някой да разбере коя е тя.

— Е — господин Петдесет-и-пет годишният прочисти гърлото си, чудейки се дали някой вече е забил това забележително парче женска плът. — Ти със сигурност притежаваш всички необходими качества, за да направиш много успешна кариера като модел — очите му се спряха на гърдите й. — Достатъчно си висока, достатъчно хубава и ако отслабнеш с пет килограма, ще си и достатъчно слаба. — Пауза. — Отърви се от детските тлъстинки и ще ти уредя пробни снимки. — Нова пауза. — Междувременно, довечера ще те заведа на вечеря и ще обсъдим бъдещето ти.

— Извинете — изправи се на крака Бриджит. — Довечера съм заета — и тя се спря на вратата. — Но хм… Естествено, благодарна съм ви за съвета.

Господин Развратникът подскочи. Изненада се, че тя не прие поканата му — обикновено я приемаха. Момичетата, които искаха да станат модели, винаги бяха гладни, тъй като обикновено нямаха пари, а пък безплатната вечеря си е безплатна вечеря, затова и едно излизане с него се смяташе за добър удар.

— Ами утре вечер? — предложи той с насърчителна усмивка.

Бриджит се усмихна сладко. Имаше прекрасна усмивка, невинна като пролетните цветя.

— Вие да ме чукате ли искате, или да ме направите модел? — попита тя и стресна господин Развратника, който изобщо не беше свикнал разни малолетни глупачки да му говорят по такъв начин.

— Имаш мръсна уста, момиченце — ядосано каза той.

— Точно толкова, колкото да кажа „сбогом“ с нея — произнесе тя, промъкна се през вратата и накрая извика: — Ще се видим на Алеята на славата!

Изхвърча на улицата, кипнала от снизходителното му отношение. Мъже! Какви свине бяха само! Да отслабне с пет килограма — как пък не! Не беше дебела, всъщност беше си толкова слабичка, колкото винаги си е била. Онзи наистина ли смяташе, че би отишла на вечеря с дърт кретен като него? В никакъв случай!

— Чети по устните ми, старче — изрече тя на глас, докато препускаше по „Медисън авеню“. — Няма как да се класираш!

Никой не й обърна внимание. Това беше Ню Йорк, а тук човек можеше да види какво ли не.

Бриджит беше висока един и седемдесет и пет и тежеше петдесет и пет килограма. Имаше просветляла от слънцето медноруса коса, права и дълга до раменете. Устните й бяха пълни, нацупени, очите й — сини и проницателни, а кожата й — гладка и лъскава. Излъчваше здраве и сила. Повечето мъже намираха свежия й сексапил за неустоим.

Бриджит обичаше този град. Беше луда по горещите, мръсни тротоари и по начина, по който човек можеше да се изгуби сред блъскащите се тълпи. В Ню Йорк тя не беше Бриджит Станислопулос, едно от най-богатите момичета на света. В Ню Йорк беше просто поредното хубаво лице, отчаяно опитващо се да пробие.

Слава Богу, Лени и Лъки я бяха разбрали, когато им бе съобщила, че иска да напусне колежа и да се пробва да стане модел в Ню Йорк. Не бяха възразили — всъщност тъкмо те бяха убедили баба й по майчина линия Шарлот, че би трябвало да опита, но при условие че ако за шест месеца не стане нищо, ще се върне в колежа и ще продължи образованието си.

В никакъв случай. Защото щеше да успее. Бриджит вярваше убедено, че ще й се случи нещо хубаво.

Досега късметът не беше на нейна страна. Хубаво, беше богата, но какво означаваше това? Не беше спечелила сама тези пари — състоянието й си стоеше и я чакаше, наследено от дядо й, милиардера Димитри, и от майка й Олимпия. И двамата бяха мъртви и погребани. Парите им бяха донесли много щастие, няма що.

Истинският й баща, Клаудио Кадучи, също беше мъртъв. Не беше кой знае колко тъжно, защото тя изобщо не го познаваше — майка й се развела с него веднага след като я родила заради постоянните му изневери. Оженили се, когато Олимпия била на деветнадесет години, а Клаудио — на четиридесет и пет. Според всички сведения Клаудио бил хубав италиански бизнесмен с невероятен чар и скъп гардероб. Част от компенсацията за развода включвала две ферарита и три милиона долара. За лош късмет Клаудио не успял да се порадва нито на колите, нито на парите, защото няколко месеца по-късно излязъл от една лимузина в Париж и бил убит от бомба, поставена от терористи.

Олимпия веднага се оженила повторно — този път за полски граф — и този брак изтраял точно шестнадесет седмици. Бриджит изобщо не си спомняше графа, единственият си доведен баща, когото познаваше, беше Лени и тя го обожаваше. Понякога майка й й липсваше, усещаше дълбоко чувство на празнота, която нищо не можеше да запълни. Когато Олимпия умря, тя беше дванадесетгодишна и никой не бе успял да заеме мястото й — с изключение на баба й Шарлот, светска дама от Ню Йорк, която водеше изключително активен живот, и на Лъки и Лени, но те и двамата бяха толкова заети с работата и с децата си, че макар да й отделяха време винаги когато можеха, то далеч не беше достатъчно.

Бриджит знаеше, че трябва да намери нещо, с което да запълни празнотата. Със сигурност нямаше да бъде мъж. На мъжете не можеше да има доверие. Мъжете искаха само едно: секс. Беше правила секс и не искаше да го прави пак. Не и преди да стане най-известният супермодел в света.

Миналата година се беше сгодила за десет минути за внука на един от търговските съперници на дядо си. Заедно си прекарваха чудесно, докато не разбра, че той е пристрастен към кокаина. Бриджит не си падаше по наркотиците. Набързо развали годежа и замина за Гърция, където постоя известно време при роднините на майка си.

Отби се в един от магазините „Блумингдейл“, разгледа щандовете за козметика и си купи бронзово червило и блясък за устни. Обичаше грима, стига той да изглеждаше естествено. Голямо удоволствие беше да експериментира, да се опитва да прокара свой стил на гримиране. О, да, тя щеше да натрупа собствено богатство — беше просто въпрос на време.

Беше в Ню Йорк от седем седмици и господин Петдесет-и-пет годишният-развратник беше третият агент, с когото се срещаше. Уреждането на тези срещи не беше лесно и тъй като тя нямаше намерение да използва връзките си, просто трябваше да продължи да се блъска. Неприятна мисъл, защото Бриджит нямаше търпение, очакваше всичко да й се случи още вчера.

Взе такси и се прибра в апартамента в Сохо, който държеше с още едно момиче. И Шарлот, и Лъки бяха настояли да има съквартирантка, макар Бриджит да беше съвсем сигурна, че чудесно ще се оправя и сама.

Лъки лично бе намерила Анна, съквартирантката й. Бриджит подозираше, че Анна е платен шпионин, внедрен, за да я държи под око, но това не я притесняваше — в края на краищата, тя нямаше тайни.

Анна беше двадесет и седем-двадесет и осем годишна, слабичка, с дълга тъмна коса и замечтани очи. Пишеше стихове, през повечето време си стоеше в къщи и винаги беше на разположение, когато Бриджит поискаше нещо от нея. Когато Бриджит влезе, тя тъкмо пържеше яйца.

— Как мина днес? — попита тя и сипа твърде много черен пипер.

— Добре — отговори Бриджит, като си мислеше, че изобщо не беше добре. Никога не минаваше добре. О, Боже! Може би беше обречена да се провали.

Анна отметна кичур коса от очите си.

— Искат ли те?

— Ха! — недоволстваше Бриджит. — Искат да смъкна пет килограма!

— Но ти не си дебела.

Бриджит направи физиономия.

— Да не би да не го знам! — отвърна тя и придърпа изключително късата си пола. — Казаха, че съм имала детски тлъстинки.

— Детски тлъстинки?

— Да. Сигурно съм бавноразвиваща се!

Анна продължи да бърка яйцата.

— И сега какво?

Бриджит сви рамене.

— Ще продължавам да опитвам.

По-късно си поръча пица по телефона, седна до противопожарния изход и я изяде — вътре беше толкова неуютно горещо! Можеше да живее в луксозен мансарден апартамент с климатик на Парк авеню. Но това не беше за нея — предпочиташе да се бори.

Докато дъвчеше парче пица, се замисли за живота си и за резките обрати в него. Понякога й беше трудно да повярва. Друг път избухваше в плач без никакви причини. Понякога споменът за Тим Уийлт продължаваше да я преследва и тя не можеше да си го избие от главата. Тим Уийлт. Нашумялата млада кинозвезда. Той бе отнел девствеността й, когато тя беше петнадесетгодишна. А после го убиха. Колко добре си го спомняше! Колко нощи бе тръпнала при тези спомени! Горкият Тим се бе изпречил на пътя на Сантино Бонати — отколешния враг на семейство Сантейнджело — тъкмо насред опита му да отвлече Бриджит и по-малкия й полубрат Боби.

Хората на Сантино брутално бяха убили Тим и го бяха зарязали мъртъв в апартамента му, а нея и Боби бяха откарали в къщата на Сантино и ги бяха малтретирали сексуално. Все още си спомняше с всичките отвратителни подробности как се гърчеше гола и ужасена в средата на леглото на Сантино, а болният, перверзен, смахнат тип, само по бельо, събличаше брат й и се готвеше да го изнасили.

Тъкмо тогава забеляза пистолета, небрежно оставен на нощното шкафче, и когато ужасените писъци на Боби изпълниха стаята, тя знаеше, че трябва да направи нещо. Тихо ридаейки, пропълзя в леглото и протегна ръка към пистолета. Сантино беше твърде зает с Боби, за да забележи. С треперещи ръце тя вдигна оръжието, насочи го право към чудовището и натисна спусъка. Веднъж. Втори път. Трети път. Сбогом, Сантино.

Разтърси енергично глава — отчаяно се опитваше да прогони спомените.

„Отърси се от спомените, Бриджит. Забрави миналото. Съсредоточи се върху настоящето…“

— Смахната кучка! — ядосваше се Алекс.

— Тя дава парите за филма ти — меко му напомни Фреди.

— Какъв е шибаният й проблем? — кипеше Алекс.

— А, не знаех, че тя имала проблем.

— Исусе! Чу я какво каза!

Фреди въздъхна търпеливо.

— Какво каза?

— Иска да гледа увисналите членове на актьорите! Що за тъпотия? Не знае ли, че съществува двоен стандарт?

— Не се коси за това.

— Ама аз не се кося, мамка му — каза гневно Алекс, щом стигнаха до колите си.

— Защо? — попита Фреди с ръка на вратата на лъскавото си бентли континентал. — Каквото и да направи, тя трябва да внимава. Не може да си позволи филм, забранен до осемнадесет години — това ще убие приходите, а и кината няма да го искат. Ще го разбере.

— Тази кучка сигурно е някоя перверзница — измърмори Алекс.

Фреди се засмя.

— Да, ама и ти си намери майстора. Никога не съм те виждал такъв.

— Защото е тъпа!

— Не — бързо се обади Фреди. — Тъкмо такава не е. Тя пое „Пантър“ преди две години и се справя блестящо. Нямаше никакъв опит във филмовия бизнес и все пак определено се справя добре.

— Хубаво де, хубаво, гениална е, мамка й… Обаче няма да накарам никой от актьорите ми да се разкарва насам-натам по организъм!

— Спокойно, Алекс. Ще ти се обадя по-късно.

Фреди се качи в бентлито и потегли.

Алекс стоеше до черното си порше и още се ядосваше на казаното от Лъки. Тя не разбираше ли, че жените не се възбуждат от мъжката голота? Та това го знаеха всички.

Качи се в колата си и потегли към продуцентската си къща в Пико. Сградата беше негова собственост — една от най-добрите му инвестиции. Беше нарекъл продуцентската си компания „Уудсън продакшънс“ — звучеше доста добре, а и включваше името му.

Имаше две асистенткти. Лили — китайка с мека красота, около четиридесетгодишна, без която той признаваше, че не би могъл да се справи. И Франс, изключителна виетнамка на двадесет и пет, която бе открил в един бар в Сайгон, рицарски я бе спасил и довел в Америка. Беше спал и с двете, но това беше минало и сега те не му бяха нищо повече от доверени помощнички.

— Как мина срещата? — нетърпеливо попита Лили.

Той се отпусна в изтъркано кожено кресло зад огромното си разхвърляно бюро.

— Добре — отговори. — „Гангстери“ си имат нов дом.

Лили плесна с ръце.

— Знаех си!

Франс му донесе чаша горещ черен чай, застана зад него и започна да масажира раменете му с леки, отпускащи движения.

— Много си напрегнат — упрекна го тя. — Не е хубаво така.

Той усещаше натиска на малките й твърди гърди върху врата си, докато го разтриваше с учудващо силните си ръце.

— Да ви питам нещо — беше все още ядосан на Лъки.

— Да? — казаха и двете в един глас.

— Възбуждате ли се, като гледате голи мъже?

Докато Лили се опитваше да измисли какво да отговори, лицето й се менеше.

— Е? — настоя Алекс, не особено доволен от колебанието им.

— Какви голи мъже? — Лили се опита да спечели време.

— На екрана — отсече Алекс. — Актьори.

— Мел Гибсън? Джони Романо? — с надежда попита Франс.

— Исусе! — възкликна Алекс. Бързо губеше търпение. — Няма значение кои.

— О, напротив! — заяви Франс и рязко спря да го масажира. — Антъни Хопкинс — не! Ричард Гиър — да!

— Или Лиам Нийсън — добави Лили със замечтан поглед.

— Не говоря само за гръдния им кош — намръщи се Алекс. — Говоря за всичко — голи-голенички.

Лили отговори точно както очакваше той — макар да не мислеше точно така, тя знаеше как да угоди на шефа си.

— О, не — бързо изрече тя. — Не искаме да гледаме това.

— Точно така! — тържествуваше Алекс. — Жените не искат да гледат това!

— Аз искам — промърмори Франс достатъчно тихо, за да не я чуе той.

— Защо питаш? — обади се Лили.

— Защото Лъки Сантейнджело е луда кучка, която е останала с погрешното впечатление, че жените искат да се държат като мъже.

— Луда кучка — повтори като папагал Франс и си помисли, че Лъки Сантейнджело трябва наистина да е интересна жена и че няма търпение да се запознае с нея.

— Нищо не разбирам — измънка Алекс и реши, че когато следващия път види Лъки Сантейнджело, определено ще й изясни как стоят нещата. Тя трябваше да научи едно-друго… И от кого щеше да го научи по-добре, отколкото от самия господар!

ГЛАВА 4

Винъс Мария беше в отлична форма. За това работеше прилежно, ставайки всяка сутрин в шест часа, за да тича нагоре-надолу по Холивуд Хилс със Свен, личния си треньор, преди да се върне в дома си за един час мъчителна аеробика и вдигане на малки тежести.

Господи! Трябваше да правиш това-онова, за да останеш в отлична форма. Основните й усилия бяха насочени към най-големия й проблем — задника, но тя никога не се отпускаше, защото отпускането означаваше вече да няма най-хубавото тяло в Холивуд. Да вървят по дяволите — единственото нещо, за което не можеха да се хванат, беше великолепното й тяло.

Вирджиния Винъс Мария Сиера за първи път беше дошла в Холивуд малко след като навърши двадесет години, с приятеля си, Рон Мачио — момче, което искаше да стане хореограф. Двамата пристигнаха на стоп от Ню Йорк и оцеляха в Лос Анджелис, като приемаха всяка работа, която можеха да намерят. Винъс беше работила в супермаркет, където опаковаше храни, като гол модел на клас по изобразително изкуство, като статистка в киното и в различни нощни клубове, където пееше и танцуваше.

Рон се беше хващал като сервитьор, като момче за поръчки в куриерска служба и като шофьор на лека кола. Заедно бяха успели да преживеят, докато една нощ Винъс беше открита от продуцент на сингъли, който висеше в същите нощни клубове, които тя и Рон посещаваха често. След сериозно преследване тя го беше принудила да запише нейна плоча, а после тя и Рон бяха сглобили заедно скандален порноклип, който да върви с нея. Винъс беше обмислила типа и стила, докато Рон пристигна с всички необходими филми.

Цялата нощ се бяха трудили, но след шест седмици плочата им стана номер едно и Винъс Мария вече беше поела по пътя.

Сега, пет години по-късно, на двадесет и седем годишна възраст, тя беше известна суперзвезда с огромен брой почитатели. А Рон беше станал голям режисьор с два успешни филма зад гърба си. Помогнало беше и това, че настоящият приятел на Рон, Харис фон Щеп, изключително богат шоубизнесмен, беше финансирал първия филм на Рон. Както Винъс често посочваше — ако Рон не беше притежавал талант, това никога нямаше да му се случи. Тя не харесваше Харис, той беше с двадесет и пет години по-възрастен от Рон и невероятно деспотичен.

Като актриса критиката пишеше много за нея, още повече, че всеки от нейните филми носеше мега-печалби. Последният й филм „Откривател“ вече беше донесъл повече от осем милиона долара само за първата седмица. Тя беше една от малкото актриси-суперзвезди, които бяха в състояние да представят филм.

Обикновено повечето мъже критици я плюеха за това, как може една жена да си позволява да върши и да говори такива неща и в същото време да прави фантастична кариера. Журналистите винаги пишеха за нея унизителни неща — казваха, че с нея е свършено, изтрита е, отнесъл я е вятърът.

Свършено било! Ха! Последният й компактдиск с най-големите й хитове беше влязъл в класациите като номер едно и беше останал там седем седмици.

Наистина било свършено! С кого се подиграваха? Тя имаше легиони искрени почитатели и ако критиците не я харесваха — толкова по-зле за тях — тя предизвикваше голям шум наоколо и беше по-добре те да свикнат с това или да се разкарат.

Преди две години тя се беше омъжила за Купър Търнър — класически красива кинозвезда с изключително успешна кариера. Въпреки че вече беше стигнал до четиридесет и седемте години — с двадесет години по-възрастен от Винъс, — тя бързо беше открила, че скъпият й съпруг не може да си държи члена прибран в панталоните. Той обожаваше жените и въпреки че тя беше сигурна, че я обича, не можеше да направи нищо, за да го накара да не й изневерява. Купър беше играч, на когото не можеше да се помогне. Твърде зле, защото те бяха прекрасна двойка.

Когато се срещнаха за първи път, тя имаше връзка с един от неговите най-добри приятели — нюйоркския магнат Мартин Суонсън. По онова време Мартин беше много влюбен в нея и много женен. Връзката им беше завършила със самоубийството на съпругата на Мартин пред очите и на двама им.

Купър беше около нея през цялото време. Трагедията ги беше сближила и те се бяха влюбили един в друг и се ожениха.

По едно време Купър беше споменал, че иска да има семейство. Тя му беше отговорила, че още не е готова, защото точно знаеше какво щеше да стане: тя ще ражда деца, докато той ще шества по сцените; тя ще развали фигурата си, докато той ще се пъчи в костюмите на Армани; тя ще си седи в къщи с децата, докато той ще се мотае навън, размахвайки известния си пенис.

Не. Да създаде семейство с Купър не беше за нея. Бракът — тя го беше разбрала — вероятно беше грешка и по-късно тя беше сметнала за необходимо да поиска бърз развод.

Това би докарало таблоидите до френетизъм. Тя беше тяхна любимка, беше предпочитана от тях. Дори след като нейният брат, простакът Емилио, им беше разказал историята на живота й, те пак не се бяха отдръпнали от нея. Според таблоидите тя беше спала с всекиго от Джон Кенеди младши до Мадона!

Ако само знаеха истината. Тя беше вярна жена, докато Купър вършееше наоколо като пияна проститутка в петък вечер. Е, да върви по дяволите, дошло беше време да се сложи край на шоуто.

След като потренира, Винъс взе душ и слезе на долния етаж, за да посрещне масажиста си Родригес — съскащ двадесет и две годишен латиноамериканец с опитни ръце като на мъж, два пъти по-възрастен от него. Родригес беше целият мускули, с тъмна къдрава коса и пламенни очи — точно по начина, по който Винъс ги харесваше. Тя имаше слабост към изключително красивите мъже, особено към мъжете със стегнати и изпъкнали задници и с ръце и крака, които да те обхванат и да те погълнат. Бяха я нарочили, че има връзка с него, но може ли човек да има връзка с едно дете?

В никакъв случай, реши тя. Двадесет и две годишните са си още деца, а и Родригес изглеждаше много светски. Той беше от Аржентина и я забавляваше, като й разказваше за своите любовни връзки с по-възрастни омъжени жени, чиито богати съпрузи не могат да ги задоволяват.

Точно такъв проблем тя нямаше. Купър беше изключително добър любовник. Имаше бавни ръце — най-доброто. Той наистина обичаше жените и искаше винаги да е сигурен, че им доставя пълно удоволствие. Твърде жалко, че това удоволствие скоро щеше да свърши.

Винъс закъсняваше за обяда. Това не обезпокои Лъки, която беше използвала времето, за да поговори няколко пъти по мобифона си.

Когато Винъс влезе в салона, всички разговори спряха, сякаш платинено-русата блондинка царствено се носеше през препълненото помещение към личната си трапезария в дъното. Имаше нещо около Винъс, което крещеше: СЕКС! В Холивуд имаше актриси и по-високи, по-слаби, по-млади и по-красиви, но Винъс стоеше над тях, защото успяваше да изглежда едновременно уязвима, фина и невероятно разпусната. Това беше неустоима комбинация. Жените се възхищаваха на силата й, а мъжете не можеха да дочакат да я чукат. Плъзгайки се на стола си, тя веднага си поръча чаша бяло вино.

— Искам извинение за петнадесетминутното закъснение — каза Лъки, почуквайки по часовника си.

— Бях в ръцете на моя масажист — измърмори Винъс провокиращо.

Лъки кимна — Винъс не каза нищо, което да я изненада.

— Изглежда ми като добро извинение.

— Така си и мислех.

— А какво реши?

Винъс присви очи и облиза устните си.

— Мм… Сигурна съм, че е много талантлив.

— А ти си много омъжена.

— Такъв е и Купър — каза остро Винъс и настроението й бързо се промени. — Но не виждам това да го спира.

Лъки беше очаквала този момент. Всички познаваха Купър и неконтролируемото му либидо. Винъс предпочиташе никога да не дискутира това, въпреки че бяха близки приятелки. Просто беше предоставила на Винъс избора да пренебрегва недискретността на прочутия си съпруг.

— Като че ли беше само мой — каза Винъс, упорито разтърсвайки платинените си къдрици. — В началото си мислех, че само флиртува, което беше добре за мене, защото и аз не съм светица в това отношение. Сега разбирам, че той скача върху всичко, което диша — тя спря и отново разтърси глава. — Не го разбирам — продължи с перверзна усмивка. — Той има мене — влажния фантастичен сън на всеки мъж. Какво повече би могъл да желае?

— Карала ли си се с него? — попита Лъки, знаейки, че Винъс е от този тип жени, които не падат по гръб.

— По дяволите, не! — избухна Винъс. — Според моя фризьор, който знае всичко, скъпият ми съпруг донжуан сега е в леглото на Лесли Кейн — умишлена пауза. — Доколкото това ме засяга, той може да си остане там. Не съм полудяла по него, най-вече искам развод.

— Е… — Лъки спря за момент. — Ако има нещо, което аз мога да направя…

— Да — каза Винъс поуплашено. — Не вярвай нито на една дума, която ще прочетеш, защото всички изведнъж ще се нахвърлят върху мене — тя се намръщи, преди да добави възмутено: — Той е този, който чука по целия си път из този град, но аз ще съм тази, която ще се окаже курва и разпусната в заглавията.

Лъки се съгласи. Добре известен беше фактът, че мъжете винаги бяха протежирани, докато жените биваха обвинявани за всичко. Ако Мерил Стрийп участва във филм, който се провали, тя ще бъде постоянно освирквана. Но ако Джак Никълсън има три провала поред, ще намерят откъде да му платят милионите долари и за следващия. Не и в „Пантър“. Лъки се беше постарала към жените да се отнасят по същия начин във всяко едно отношение, включително и що се отнася до заплатите на звездите.

— Защо не можах да се докопам до Лени, преди да го грабнеш ти? — оплака се Винъс. — Лени е толкова готин. Няма да го хванеш, че се увърта около своята партньорка.

„А ако го хвана, вероятно бих го убила“ — помисли си Лъки спокойно. Тя беше толкова отмъстителна, че надали някой би могъл да се мери с нея.

— Лесли Кейн! — изсумтя Винъс. — Нима Купър е единственият мъж в града, който не знае, че тя е една от проститутките на мадам Лорета?

— Каза ли му вече, че всичко е свършено?

— Лесли дава вечеря в дома си довечера. Смятам да го обявя към десерта, така че всеки да има време да сподели добрата новина. Може също и да го тресна с нещо.

Лъки поклати глава.

— Ти наистина си лоша, знаеш ли?

Винъс вдигна вежди.

— Аз да съм лоша? Защо не се опиташ да обвиняваш копелето, което ми изневерява нагоре-надолу?

До края на обяда те говореха за бизнес, включително за печалбите от „Откривател“, за няколкото сценария, които бяха заинтересували Винъс, и за бъдещите планове на собствената й продуцентска компания. След това Винъс поиска съвет, откъде да си ангажира агенти. Фреди Леон я преследвал, а и тя самата чувствала, че има нужда от промяна.

— Фреди е най-добрият — каза Лъки, отпивайки „Перие“. — Всъщност аз имах среща с него и с Алекс Уудс тази сутрин — многозначителна пауза. — Познаваш ли Алекс?

Винъс изобщо не се поколеба.

— Голям талант. Голям пенис. Чука само азиатки. Не си губи ума, а обича да си го взима обратно.

— Как става така, че знаеш всичко?

— Прекарах една тъпа вечер на някакво парти с една от неговите бивши — сочно китайско парче. Тя разказваше с големи подробности.

— Ще реализираме следващия му проект. Филм, наречен „Гангстери“.

Винъс не можа да скрие учудването си.

— Ще правиш филм на Алекс Уудс? Ти? Сигурно знаеш, че е абсолютен женомразец?

— Но сценарият му е бомба.

— Момчета… Желая ти късмет с това.

Лъки се усмихна.

— Благодаря, но не мисля, че ще имам нужда.

Второто производствено съвещание за деня вървеше добре, обсъждаше се възможният актьорски състав на „Гангстери“ и изплуваха някои известни имена. Лъки знаеше, че Алекс Уудс ще има свои собствени идеи. Тя беше наясно, че обикновено той не работи със звезди, но Фреди й се беше обадил след обяда, за да й каже, че натиска латиноамериканския филмов идол Джони Романо за една от главните роли. Идеята хареса на Лъки — Джони с тълпите му почитатели можеше да гарантира големи пари още през премиерната седмица.

— Имаш съгласието ми — каза тя.

— Добре. Ще кажа на Джони.

След като производственото съвещание завърши, последното нещо, което й се правеше, беше да дава интервю за някакво списание. Обаче беше съвсем наясно със силата на рейтинга и известността и беше важно да върне студиите „Пантър“ там, където им беше мястото. С „Откривател“ и „Буря над реката“ нещата вървяха толкова добре и беше време да се изгради положителният рейтинг — въпреки че тя се отнасяше изключително предпазливо към пресата и обикновено правеше всичко възможно, за да остане далеч от страниците й.

Мики Столи, бившият шеф на „Пантър“ и настоящ шеф на „Орфиъс“, постоянно правеше отрицателни изявления в пресата, казвайки, че с „Пантър“ е свършено, че никой от техните филми няма да направи пари. Въпреки че всичко казано от него беше огромна лъжа, това не правеше рейтинга добър. Дошло беше време да отвърне със същото.

Лъки беше седнала с един сериозен тридесетгодишен чернокож и красноречиво говореше за бъдещето на студиото.

— „Пантър“ правят филми, каквито обичам да гледам — каза тя спокойно, прокарвайки ръка през разбърканите си черни къдрици. — В моя тип филми жените са фини. Те не са закрепостени към кухнята, спалнята или публичния дом. Те са силни, добре образовани жени, които имат своя кариера и живеят свой собствен живот, който не се живее чрез мъжа. Това е, което интелигентните жени искат да видят. Аз правя и продуцирам филмите, които Холивуд трябва да прави.

Алекс Уудс й се обади по средата на интервюто.

— Мога ли да те взема за онова посещение при баща ти? — попита той ниско и бързо. — Какво ще кажеш за този уикенд?

— Ъъъ… Не знам — отговори тя колебливо. — Трябва да го уредя с Джино.

Алекс звучеше като някой, натоварен с мисия.

— Ще дойдеш с мене. Важно е.

Тя не беше планирала да го придружава.

— Този уикенд няма да съм тук — каза тя, чудейки се защо й беше необходимо да обяснява.

— А къде? — настоя той, сякаш имаше право да знае.

„Изобщо не е твоя работа.“

— Ъъъ… Ще прекарам няколко дни със съпруга си.

— Не знаех, че си омъжена.

„О, така ли? Че ти къде живееш?“

— За Лени Голдън.

— Актьора?

— Точно така.

Той пропусна сарказма й покрай ушите си.

— Кога можем да отидем? — попита нетърпеливо.

— Ако толкова гориш от желание, ще го уредя за следващата седмица.

— А ти ще дойдеш ли? — беше много настоятелен.

— Ако мога.

Алекс Уудс беше от този тип мъже, с които можеше да има неприятности. Преди Лени… преди животът й да стане толкова подреден с децата, със студиото, което ръководеше, и с всички други неща, тя беше имала връзки с такива като него.

Тя се опита да върне вниманието си към интервюиращия, но две мисли продължаваха настоятелно да жужат из главата й.

Алекс Уудс беше опасно изкушение.

Лъки отказваше да бъде изкушавана.

ГЛАВА 5

Резиденцията на Дона Ландсман, бившата Донатела Бонати, наподобяваше испански замък, разположен на върха на една могила над каньона „Бенедикт“. Тя беше тук със съпруга си Джордж, бивш счетоводител на предишния й съпруг Сантино, и със сина си, Сантино младши, агресивен шестнадесетгодишен младеж с наднормено тегло. Другите й три деца бяха останали в къщи — те имаха желанието да правят каквото и да е друго, само да не живеят със своята доминираща и контролираща ги майка.

Сантино младши — или Санто, както беше известен — беше избрал да остане, защото беше единственият, който успешно можеше да я манипулира. Плюс това беше достатъчно умен, за да разбере, че някой трябва да наследи семейното богатство и че този някой щеше да бъде той.

Санто беше най-малкото дете на Дона и нейният единствен син. Тя го обожаваше. Според нея той не можеше да направи нищо лошо. За шестнадесетия му рожден ден — въпреки съвета на Джордж — тя беше купила на Санто зелена корвета и солиден златен „Ролекс“. След това, в случай че подаръците не са достатъчни, му беше дала и карта на „Америкън Експрес“ с неограничен кредит, пет хиляди долара в брой и му беше организирала невероятно пищно тържество в хотел „Бевърли Хилс“.

Тя искаше синът й да притежава света. Санто беше напълно съгласен. Обаче Джордж не беше.

— Ще го развалиш — многократно беше предупреждавал той Дона. — Ако му даваш всичко на толкова ранна възраст, какво ще може да очаква той по-нататък?

— Глупости — отговаряше Дона. — Той загуби истинския си баща и има право на всичко, което мога да му осигуря.

Джордж се беше предал. Битката не си струваше. Дона имаше труден и сложен характер и понякога той чувстваше, че изобщо не я разбира.

Донатела Лиони беше родена в малко сицилианско селце в бедно и трудолюбиво семейство. Първите шестнадесет години от живота си тя беше прекарала, грижейки се за многобройните си по-малки братя и сестри, докато един ден един по-възрастен братовчед, който живееше в Америка, посети селцето й и я отведе със себе си за съпруга на много влиятелния американски бизнесмен Сантино Бонати. Баща й се съгласи, че това е отличен избор, и въпреки че никога не беше срещал Сантино, той прие хилядата долара в брой и я изпрати за Съединените щати, без да се замисли за нейните чувства.

Истината беше, че той я продаде на един непознат в далечна страна, принуждавайки я да напусне любовта на живота си, Фурио — младеж от тяхното селце. Сърцето на Донатела беше разбито.

След пристигането си в Америка тя беше отведена право в къщата на Сантино Бонати в Лос Анджелис. Той я разгледа с присвити очи и кимна на братовчед й:

— Добре, добре, не е красавица, но ще стане. Купи й някакви дрехи, научи я да говори английски. Нека тя да разбере кой съм аз, за да нямаме никакви недоразумения.

Братовчед й я отведе в дома на приятелката си — блондинка с папагалско лице от Бронкс. Тя остана там няколко седмици, докато русокоската се опитваше да й преподава английски. Беше катастрофа. И малкото английски думи Донатела успяваше да произнесе със силен сицилиански акцент.

За втори път видя Сантино на сватбата им. Тя носеше дълга бяла рокля и имаше уплашено изражение. След церемонията Сантино се перчеше нагоре-надолу, пушеше дебела кубинска пура и си разменяше мръсни шеги с момчетата, докато тя стоеше напълно пренебрегната.

Братовчед й каза да не се безпокои — всичко щяло да се оправи. По-късно тя откри, че Сантино му беше платил десет хиляди долара в брой, за да му я доведе.

След приема те се върнаха в дома на Сантино. Той не приличаше на любимия, когото беше оставила в Сицилия — беше по-възрастен, около тридесетгодишен, с тънки устни, с къса и остра коса и с изключително космато тяло. Тя го видя, когато той съблече дрехите си, хвърляйки ги на пода с нетърпелив жест.

— Съблечи се, сладурче — каза той похотливо. — Дай добре да ти го начукам.

Тя избяга в банята със стичащи се по страните й сълзи, шумолейки със сатенената си сватбена рокля, докато Сантино нахлу вътре и без да се церемони, разкопча роклята й, съдра сутиена й, смъкна чорапогащите й и като я наведе над мивката, влезе в нея отзад, грухтейки като шопар.

Болката беше толкова силна, че тя запищя пронизително. Сантино не го беше грижа. След като затвори устата й с косматата си ръка, той продължи да чука, докато не свърши. След това излезе без нито една дума, оставайки я в банята със стичаща се между краката й кръв.

Това беше началото на техния брак. Тя набързо му роди две дъщери, надявайки се, че това ще го направи щастлив. Но не би. Ядът му, че не му е родила син, се изливаше всекидневно върху нея — той желаеше да има наследник, който да продължи великия род на Бонати. Когато тя не забременя отново, той я изпрати по доктори, които я мушкаха и ръчкаха, но не откриха нищо нередно. Сантино постоянно омаловажаваше всичко, свързано с нея, казваше й, че като съпруга била пълен провал.

Един ден тя предложи той да тестува спермата си. Беше чела американски списания като „Космополитън“ и й беше светнало, че причината за безплодието не винаги беше в жената.

Сантино беше бесен. Той я удари така яростно по лицето, че й изби два зъба. Удряше я за първи път, но със сигурност не и за последен. С течение на времето тя откри, че той имаше много любовници. Не я беше грижа — колкото по-малко идваше при нея, толкова по-добре.

Тя намери утешение в приготвянето на огромни количества спагети, които изяждаше на закуска, обяд и вечеря. Тя печеше и меки и мазни рула, които също изяждаше. В супермаркета се нахвърляше върху сладкишите, шоколада и сладоледа. Скоро вече беше затлъстяла.

Сантино беше отвратен. Той прекарваше все повече и повече време със своите любовници, въпреки че от време на време посред нощ се нахвърляше и върху Донатела, когато беше достатъчно пиян, и насилствено я обладаваше.

Той никога не й достави сексуално удоволствие, тя служеше само за удовлетворяване на неговата слабост. Защото всичко, което Сантино искаше, беше син.

Накрая тя отново забременя и той беше удовлетворен, но когато се оказа, че и третото им дете е момиче, беше толкова ядосан, че се изнесе за шест месеца. Донатела прие тези шест месеца за най-щастливите в брака й. Когато Сантино се върна в къщи, тя започна да се държи свадливо с него. Беше вече по-възрастна и по-мъдра и отказа повече да се задоволява с остатъците от него.

Сантино прие новото й отношение. От глупаво селско момиченце тя се беше превърнала в заядлива и твърда жена. Най-сетне той имаше съпруга, която можеше да уважава. Той правеше любов с нея един път месечно, за да я накара да млъкне, докато тя отново забременя и този път роди момченце. Нарекоха го Сантино младши и най-сетне Сантино беше щастлив.

Донатела отдаде цялата любов, която не беше получила от съпруга си, на сина си. Сантино също обичаше момчето. Те се надпреварваха кой да обръща повече внимание на малкия Санто — с това име го наричаха. Щом момчето стигна до възрастта, когато вече можеше да разбира, то ги настройваше един срещу друг, въпреки че винаги предпочиташе баща си.

Донатела реши, че животът й не е толкова лош. Тя живееше в Бел Еър, в имение за три милиона долара — бившата резиденция на оттеглила се от света телевизионна звезда. Беше съпруга на голям бизнесмен. Имаше четири здрави деца и беше в състояние редовно да изпраща пари на роднините си в Сицилия.

От време на време Сантино й предлагаше да научи по-добре английски, обвинявайки я, че силният й акцент го дразни. Също така й натякваше, че трябва да свали килограми. Тя отхвърляше предложенията, смеейки се в лицето му.

Един ден през лятото на 1983 година Стивън Баркли, чернокож адвокат, отвори вратата й и я информира, че Сантино е най-низшата форма на живот на Земята. Ха! Като че ли не го знаеше. Тя го покани, любопитна да разбере какво има да каже той. Той хвърли брой на порнографско списание на масата й за кафе и ядосано й съобщи, че голата жена на корицата била неговата годеница.

— Лицето й е монтирано на друго женско тяло — каза той остро, размахвайки списанието пред нея. — Тези снимки са фалшификати.

— Аз не гледа такава мръсотия — рече Донатела, съжалявайки, че го е поканила.

— Годеницата ми се опита да се самоубие заради тези снимки — рязко произнесе Стивън. — И всичко заради вашия гаден, садистичен съпруг, който е издал тази гнусотия.

Тя знаеше, че Сантино притежава издателска компания. Той винаги й беше казвал, че издават технически книги, а не светски списания. Сега тя имаше порнографии в собствения си дом и един ядосан адвокат обвиняваше Сантино, че той е отговорен за това.

Телефонът иззвъня. Доволна от прекъсването, тя се втурна да отговори.

— На Блуджей уей има къща, където вашият съпруг държи предпочитаните си любовници — прошепна съскащ женски глас. — Елате сама да се уверите. Колата му е отвън.

Донатела избута адвоката навън. Ако можеше да хване Сантино с някоя от неговите любовници, щеше да го накара да се търкаля в краката й като свиня. Мърморейки на себе си, тя забърза към колата си и се втурна да излови кръшкащия си съпруг.

За Донатела не беше проблем да намери Блуджей уей. Тя паркира до колата на Сантино, измина разстоянието до къщата и позвъни на вратата. След малко вратата се отвори около три сантиметра и Зико, един от телохранителите на съпруга й, се подаде през цепнатината. Донатела ритна силно вратата и нарани крака си на процепа.

— Къде си скрил съпруга ми? — поиска да знае тя.

— Госпожа Бонати — произнесе вцепененият Зико, отваряйки вратата по-широко и забелязвайки двама мъже да идват по пътеката зад нея.

— ФБР — каза единият от тях, показвайки идентификационната си карта.

Пренебрегвайки двамата мъже, Донатела се втурна в къщата и се оказа лице в лице с гъвкава блондинка.

— Госпожа Бонати — каза блондинката, сякаш я беше очаквала.

Донатела се втренчи в нея.

— Тук ли е моят Сантино?

— Тук е — спокойно отговори блондинката. — Преди да го видите, вие и аз ще поговорим.

— Той спал ли с тебе? — извика Донатела.

Двамата агенти на ФБР отместиха Зико и се втурнаха в къщата, размахвайки пистолети. Зико се понесе след тях.

— Кои са тези хора? — изпищя Донатела.

— Застани до стената и млъкни — заповяда един от мъжете.

След това от задната част на къщата се чу силен трясък, последван от няколко пистолетни изстрела. Донатела преодоля себе си. Без да забелязва мъжете от ФБР, тя се втурна надолу по коридора срещу шума. Един мъж блъскаше едно момченце и една тийнейджърка към хола. Донатела се втурна през тях и влетя в помещението, от което те бяха излезли. Тялото на Сантино беше проснато на пода до леглото. Беше облян с кръв и много мъртъв.

— За Бога! За Бога! За Бога! — ревеше Донатела.

Тъмнокоса жена стоеше все още в стаята. Донатела я разпозна като Лъки Сантейнджело, враг на семейство Бонати.

— Кучка! — истерично изкрещя Донатела. — Ти застреляла съпруга ми! Ти го уби! Видях те!

Останалото беше голяма бъркотия. Пристигна полицията и арестува Лъки Сантейнджело за убийството на Сантино. Месеци по-късно, когато делото влезе в съда, стана ясно, че истинският извършител не е Лъки, а Бриджит Станислополус, млада наследница, която Сантино отвлякъл и докато изнасилвал шестгодишния й доведен брат, Боби — сина на Лъки, — тя го застреляла. Всичко беше записано на видеолента — доказателство, което беше представено в съда.

Бриджит беше освободена, както и Лъки.

Донатела остана вдовица с четири деца за отглеждане. Беше изпълнена с непростима ярост. Сантино може и да беше невярна свиня, но беше нейната невярна свиня и баща на децата й. Нещо трябваше да бъде направено, за да отмъсти за смъртта му. Освен всичко друго тя беше сицилианка, а ако член на семейството бъде брутално убит в Сицилия, следваше вендета. Беше въпрос на чест. Нямаше значение колко време щеше да отнеме.

Карлос, по-големият брат на Сантино, дойде да я види, предлагайки да се погрижи за целия бизнес на Сантино, като й отделяше нищожната част от пет процента. Донатела му каза, че ще си помисли, въпреки че изобщо нямаше намерение да постъпва така. Вместо това тя се срещна със счетоводителя на Сантино Джордж и започна да се образова. Основният бизнес на Сантино беше внос-износ, който, както тя откри, носеше годишна печалба от милиони долари, повечето в брой. Той притежаваше и недвижими имоти, както и интереси в две казина в Ню Джърси и много доходна издателска компания — която наистина издаваше техническа литература наред с подбрано меко и твърдо порно. С помощта на Джордж Донатела откри, че тя е официалният съдружник на Сантино. Той често беше поставял документи пред нея, карайки я да ги подписва. Тя не се беше осмелила да го попита. Резултатът беше, че сега всичко й принадлежеше.

Джордж Ландсман беше невзрачен човек, който не се забелязваше на общия фон с меките си маниери и тихия си глас. Той беше довереният лейтенант на Сантино — нямаше нищо, което той да не знае за бизнеса. Можеше и да е кротък, но Джордж беше истински финансов магьосник. След като го наблюдава известно време, Донатела разбра, че той е напълно способен да продължи успешно да движи нещата. Тихичко, с помощта и окуражаването на Джордж, тя започна да се запознава с всичко и скоро осъзна, че ако планира да поеме всичко, ще трябва да се освободи от идиотския си акцент, да свали килограми и да си направи прическа.

След като веднъж тръгна по пътя на самоусъвършенстването, вече не можеше да спре. Първо изчезна акцентът, след това — килограмите. Пластичната хирургия й даде по-малък нос, твърдо чене и по-високи скули. С помощта на хирургията намали гърдите си. Отряза дългата си коса и я боядиса. Закупи си цял гардероб с дрехи на прочути дизайнери и няколко вносни бижута.

Някъде по пътя на усъвършенстването се омъжи за Джордж, който, както се изясни, винаги си беше падал по нея — дори и когато тя беше дебела и едва можеше да говори на английски. Думата „оргазъм“ влезе за първи път в речника й. Тя беше определено по-щастлива, отколкото е била някога преди, особено когато откри, че притежава умения на способна бизнес дама.

Под ръководството на Джордж тя навакса знанията за живота за много кратко време. И когато накрая почувства, че е готова, сама започна да прави сделки с устните съвети на Джордж зад гърба си. Първо продаде издателската фирма и използва парите, които получи, за да придобие компания за козметика. Месеци по-късно се освободи и от козметичната компания, при това с печалба, и пое верига от малки хотели. Шест месеца по-късно продаде хотелската верига повече от два пъти по-скъпо, отколкото беше платила за нея. От този момент нататък наистина беше в бизнеса. Придобиването на собственост беше станало нейната игра.

Карлос, братът на Сантино, беше впечатлен. Той отново дойде да я види и този път й предложи да станат партньори. Тя обърна всичко наопаки, което никак не понесе на Карлос, който си мислеше, че тя би трябвало да му целува задника.

— Какво правиш за Лъки Сантейнджело? — настоя тя пред него. — Знаем, че семейство Сантейнджело е отговорно за убийството на Сантино, а ти ги оставяш да се измъкнат. Ако ти не направиш нещо, аз ще го направя.

Карлос се втренчи в съпругата на мъртвия си брат. Този път беше съвсем различна. От пухкава глупава домакиня тя се беше превърнала в нещо като бизнес-динамо, дори се беше научила да говори езика без тъпия си акцент. Но наистина ли си мислеше, че е способна да се погрижи за Лъки Сантейнджело? Нямаше начин.

— Да. И какво ще направиш? — попита Карлос, едва прикриващ подигравката.

— Там, откъдето идвам, уважаваме традициите — злобно отговори Донатела, мислейки си, че този е по-мъртъв и от своя брат.

— Не си го и помисляй — произнесе Карлос, ядосан, че тази жена си позволява да говори с него по такъв начин. Това, от което имаше нужда тя, беше истински мъж, който да затвори устата на пластично оформеното й лице.

Донатела вдигна вежди.

— Така ли? — каза само.

— Да, така — контрира той.

Плановете на Карлос не успяха. През декември 1985 година той падна злощастно от деветнадесетия етаж на дома си в Сенчъри Сити. Никой не знаеше как се случи. Но Донатела знаеше. Отговорна беше Лъки Сантейнджело.

Донатела реши, че е нейна работа постоянно да проваля Лъки. И с това в главата й се беше родил отчаяният план да я унищожи.

Всеки ден в четири следобед Санто се връщаше от училище у дома. Той имаше най-много няколко часа спокойствие, преди глупавата му майка да се появи и да започне да се суети около него. За щастие, тя и никаквия му втори баща никога не се прибираха в къщи преди седем, така че това му осигуряваше достатъчно време да прави каквото му харесва, без някой от тях да пъха пречкащия си нос в неговите работи.

Той мразеше майка си. Всеки ден си мислеше колко много я мрази и колко е нечестно това, че тя е още жива, докато баща му е мъртъв. Защо не я бяха убили нея? Защо тъпият й задник не беше погребан три метра под земята? Единствената й добра страна беше, че е лесна. Обикновено той можеше да получи всичко, което пожелае — особено след като всичките му сестри бяха отведени оттук, оставяйки го в позицията на номер едно.

Що се отнася до Джордж, той мразеше и него. Той беше слабохарактерен парцал, който майка му добре подритваше нагоре-надолу. Той не му беше доведен баща. Беше нищо.

Санто смяташе часовете между четири и седем следобед за своето специално време. Първо изпуши няколко цигари марихуана; после се възнагради със сладкиши и сладолед. След това се втурна яростно да атакува порно-списанията, скрити в заключен гардероб. Ако момичетата му завъртаха главата, той се измъкваше — най-вече защото пазеше цялата си енергия за НЕЯ.

Тя беше нещо специално, създадено за негово удоволствие. Тя беше всичко, което един мъж може някога да си пожелае. Не че той беше точно мъж. Беше на шестнадесет, а да си на шестнадесет е гадно.

Всяка сутрин, когато ставаше и се поглеждаше в огледалото в банята, му се искаше да бъде по-възрастен и по-слаб. Ако беше по-стар, щеше да има по-добри шансове да успее при НЕЯ. Ако беше по-слаб, щеше да бъде в състояние да излиза с по-популярните момичета в училище — онези, хубавичките, дето изглеждаха като от Бевърли Хилс — с малки нослета, копринена кожа и дълга руса коса. Но тези малки кучки не ги беше грижа, че той има много пари и готина кола. Бяха твърде глупави, за да го забележат. Вместо това те тичаха подир разни тъпаци, които играеха футбол и ходеха на бодибилдинг. Големи сладки задници. Той ги мразеше всичките. Изобщо не ги искаше. Не и когато щеше да Я има.

ТЯ беше ослепителна сексапилна блондинка с всичко точно на мястото му. И нямаше нищо против да го показва. Той беше виждал гърдите й, дупето й и рунтавата й катеричка. Беше чел мислите й и знаеше какво иска ТЯ от мъжете.

Днес реши да се концентрира върху НЕЯ и да забрави за останалите курви. След като заключи вратата на спалнята си, той отиде до гардероба, порови отзад и измъкна куфара, пълен с колекцията му — колекция, която включваше ранни голи снимки, където ТЯ седеше с изпънати крака, открито разголила гъсто обраслия си черен пубис. Имаше още и порно-списания, отразяващи възхода й към славата, компактдискове, постери, видеокасети с нейните сингъли, телевизионни записи с нейните интервюта.

Четенето на интервютата й го главозамайваше невероятно. ТЯ беше маниачка — говореше за секса, сякаш беше мъж. Санто попиваше всяка дума, запомняйки реакцията си. ТЯ харесваше мъжете, които й се нахвърляха направо — това беше в „Плейбой“. Беше правила любов с жена — във „Венити феър“. Постоянно искаше секс и си фантазираше как го прави с чернокожи — в „Ролинг стоунс“.

Да! ТЯ беше много гореща. А той беше достатъчно богат, за да си купи билет право към влажната й катеричка. Знаеше, че един ден ще има възможността да го направи с нея. Един ден Винъс Мария щеше да го види да влиза в нея по повече от един начин. При тази мисъл той се ухили похотливо. За това си струваше всеки ден да се живее.

ГЛАВА 6

— Не мога да повярвам, че имам един свободен час преди следващата ми среща — каза Лъки, свивайки се в коженото кресло зад бюрото си.

— Не точно — обади се повелително Киоко. — Наред е Чарли Долар. Казах му, че ще е чудесно да намине към пет часа, и ако си свършила с интервюто, можеш да се видиш с него.

— Страхотно — изохка тя. — Защо го направи?

— Той е една от най-големите звезди на „Пантър“ — напомни й Киоко. — А е станало така, че Мики Столи му е изпратил сценарий, който го интересува. Така че…

— Знам, знам… Прав си, Ки. Ще се срещна с него — нека бъде щастлив.

— Много благоразумно.

Тя харесваше начина, по който говореше Киоко — той винаги се държеше толкова достойно.

— Добре, поръчай две „Маргарити“ и порция гуакамоле1 от мексиканския ресторант отсреща. След това пусни диска на Били Холидей. Имам нужда от малко почивка и предполагам, че точно Чарли е човекът, с когото ще се отпусна.

Киоко кимна, доволен, че се е съгласила с него.

Петдесетгодишният Чарли се втурна в офиса й с петминутно закъснение, с физиономия, сякаш е дъвкал вонещици, и с букет морави рози — любимите й. Като повечето актьори и Чарли можеше да създава големи неприятности. Но Лъки не я беше грижа. Тя го харесваше, защото той не се взимаше много на сериозно и имаше сардонично чувство за хумор, с което раздвижваше всяка компания. Всъщност ако не беше Лени, можеше да бъде Чарли — той определено беше достатъчно привлекателен по особения начин на Джак Никълсън.

Чарли се настани на канапето и си запали цигара марихуана.

— Получи ли съобщението ми? — попита той, дръпвайки силно.

— Не можех да го пропусна — отговори тя, оглеждайки несресаната му коса, поизцапаните му обувки, развлечената тениска и панталоните на петна. По един или по друг начин хипарливият вид отиваше на Чарли.

Той се поглади по корема.

— Ще има с какво да го понапълним, нали?

— Не бих искала твоите почитатели да си помислят, че си го загубил — отговори тя хапливо.

— Добро момиче.

— Толкова си гаден, Чарли — каза тя, усмихвайки се престорено.

Той повдигна възмутено вежди.

— Защо? Защото искам да представя имиджа на кинозвезда, когото всеки познава и обича?

— Не. Защото просто си в гаден период. Може би затова те обичам.

Чарли отново дръпна силно, преди да й предложи марихуаната. Тя отказа. С Лени — може би, но не сега, не и след като наближаваше следващата й среща.

Чарли издиша и въздъхна.

— Лъки, Лъки, Лъки — какво ще правя с тебе?

Тя си взе няколко парченца гуакамоле, наслаждавайки се на пикантния им вкус.

— Определено не същото, което правиш с всяка друга жена — каза тя язвително.

— Хей — Чарли възрази, като отново вдигна екстравагантните си вежди. — Какво мога да направя, след като всички те искат да скочат върху грохналите ми стари кокали? Мадам, но аз не ги окуражавам. Истината е, че вече съм твърде стар за чук-чук по цяла нощ.

— О, да, сигурно — произнесе тя саркастично.

Той не забеляза сарказма й.

— Пък и определено ми се падат само дечица — продължи той. — Миналата нощ бях с едно, дето никога не беше чувало за Брус Спрингстийн. Представи си само.

Лъки поклати глава.

— Животът е суров, Чарли, щом не искаш да се срещаш с никоя над осемнадесет години.

Двамата се засмяха, наслаждавайки се на непочтителното си приятелство.

— Чух, че ще изчезваш за скапания уикенд — отбеляза Чарли, отпускайки се на канапето и разглеждайки неоформените си нокти.

Тя наблюдаваше големия му корем, едва скриван от развлечената му тениска, и се чудеше дали изобщо някога се е занимавал с бодибилдинг.

— Може ли да се брои за гаден един уикенд, който ще прекарам със съпруга си? — попита тя.

Крива физиономия.

— Надявам се със сигурност да е така.

Тя направи физиономия — болезнено й се искаше да види Лени.

— Няма да ме има три дена. Направи ми една услуга, Чарли — опитай се да запазиш всичките си оплаквания, докато се върна.

Той кимна.

— Ще направя каквото мога, мафиотска принцесо.

— Не ме наричай така! — запротестира тя.

Той убедено я посочи с пръст.

— Айде, скъпа, знайш, че ти харесва.

— Не ми харесва — отвърна тя възмутено. — Баща ми никога не се е забърквал в тази работа. Джино беше много сигурен бизнесмен, който просто случайно имаше приятели с такива връзки.

— Разбира се, и аз карам кола в свободното си време — той направи крива гримаса. — Е, как я кара Джино? Старото момче все още получава, каквото му трябва — ето за това се възхищавам на възрастните граждани.

— Говориш глупости — сухо каза Лъки. — Той просто си ръководи семейството.

Чарли мързеливо издуха кръгче пушек.

— Никога не съм имал шанса да постигна такова нещо — оплака се той.

— Да не би това да желаеш?

— Хей, по дяволите! Това ми е голямата мечта.

— Е-е… Не знаех, че ти пука.

— Със сигурност ми пука — отлично премерена във времето пауза. — Смени ми постера и ще ми запука още повече.

Актьори! Винаги си имаха някакви проблеми. И по един или по друг начин винаги успяваха да ги пробутат най-отпред.

— Добре, Чарли — каза тя с лека въздишка, — дадено. А сега можем ли да починем за пет минути?

Великата физиономия на Чарли Долар.

— Както кажеш, скъпа.

— Бриджит?

— Нона? О, Нона! Как си? Кога се върна? И как ме намери?

— Обадих се на баба ти. След кратък разпит тя ми даде номера ти. Голяма секретност, скъпа. Можеше да бъде и всеки друг.

Нона Уебстър, бившата най-добра приятелка, с която не се бяха виждали две години по причина, че родителите на Нона, богатите бохеми Ефи и Юл, бяха изпратили единствената си дъщеря на околосветско пътешествие. Двете бяха заедно в пансиона и многократно бяха бягали от него — пак заедно.

— Толкова е хубаво отново да те чуя! — възкликна въодушевено Бриджит. — Къде си отседнала?

— По дяволите, вързана съм в къщи, защото нямах възможност да си стъкмя свое собствено местенце. Но поне имам работа — репортер съм в „Мондо“.

Бриджит беше впечатлена.

— Ау! Сериозно списание.

— Да. Ефи ми уреди работата. Така че… Ти какво правиш в Ню Йорк? Не ми ли казваше, че Лос Анджелис е единственото място на света?

— Беше, поне за известно време. След това промених мнението си.

— Ясно — имаш си гадже.

— Бих искала — тъжно произнесе Бриджит.

— Слушай — трябва да се видим. Имам толкова много неща да ти разказвам.

— Какво ще кажеш за обяд? — предложи Бриджит, страхувайки се да разкаже на Нона някои неща за себе си.

— Чудесно — отговори Нона. — Не мога да дочакам да те видя!

Срещнаха се на Серендипити и си взеха по един голям хотдог, докато си разменяха новините една за друга. Нона беше по-скоро интересна, отколкото красива. Тя имаше буйна естествено червена коса, наклонени очи и покрито с лунички лице. Беше облечена във фънки-стил и личността й беше обезоръжаващо пряма. Още докато сядаха, тя си призна за трима настоящи приятели — всеки живеещ в различен район.

— Не мога да реша кой е най-добрият за мене, така че си позволявам малки бягства — каза тя с немирна физиономия. — Те всички искат да се женят. А аз се чувствам като разпусната жена!

— Ти си си такава — заяви Бриджит хрипливо. — Какво ново още?

— Благодаря ти! — възкликна Нона.

— Ти винаги си била най-голямата флиртаджийка наоколо — каза Бриджит. — Караш ме да изглеждам като аматьорка.

— Вярно е — съгласи се Нона. — Но достатъчно за мене. Какво става с тебе?

— Опитвам се да започна като модел — призна си Бриджит.

— Модел! Стига бе!

— Какво толкова смешно има?

— Не знам… Такава тъпа професия. Всички изглеждат съвсем без мозък.

— Мога да го направя, Нона. Всичко, от което имам нужда, е шансът да започна.

— Добре де, наистина ставаш за това — сериозно. Искам да кажа, че изглеждаш чудесно — все още имаш фантастични гърди и, трябва да си призная, свалила си някой килограм точно където трябва.

— Ти също.

— Ох! — каза Нона, опулвайки се. — Храната в някои от страните, които посетих — свински уши, змийско филе, биволски ташаци… Как можех да ям!

— Разкажи ми за твоите трима бъдещи съпрузи — помоли Бриджит, умирайки да научи всяка подробност.

Нона сбърчи луничавия си нос.

— Всичките са много готини. Единият от тях е чернокож — родителите ми ще се ужасят или пък може би — не, знаеш ги колко са либерални. О, между другото, те дават един от техните приеми довечера. Поканена си.

— Как е Пол? — стеснително попита Бриджит.

Пол Уебстър, красивият артистичен брат на Нона. Бриджит беше преживяла голямо разочарование с него — не се беше връщал дълго време, чак докато тя се сгоди. Едва тогава Пол излезе напред и обяви, че я обича. Твърде късно. По това време тя се беше отказала от него.

— Женен, с едно дете — обясни Нона. — Забележително е какво се случва на хората.

— Все още ли рисува? — попита Бриджит, спомняйки си жестокия талант на Пол.

— Не. Брокер е на Уолстрийт. Много добър. Не е ли това най-забавното нещо, което някога си чувала?

— Не мога да си представя Пол със сериозна работа и семейство. Той трябва наистина да се е променил.

— Да, но имам странното усещане, че все още в него се крие онова лошо момче.

— Направи ми една услуга — сериозно помоли Бриджит. — Моля те да внушиш на родителите си, че не искам никой да знае коя съм всъщност. Точно сега съм Бриджит Браун — след всички предишни скандали така е най-добре.

— С мене нямаш проблеми — каза Нона, след което погледна часовника си и изпищя. — Трябва да се връщам на работа — каза тя, сграбчвайки сметката. — Ще се видим довечера. В девет часа. Облечи нещо жестоко!

Бриджит кимна.

— Ще бъда там.

Купър Търнър беше познавач на жените, а Лесли Кейн беше неустоима. Не беше изненада, че за кратко време Америка се беше влюбила в този образ на идеалната американска красавица с бухнала червена коса, пълни изкусителни устни и прекрасно тяло. Тя се беше появила в два филма, превръщайки се в истинска звезда. В момента правеше филм с Купър и въпреки че той беше на четиридесет и седем, а тя — на двадесет и три, те въртяха любов на екрана. Холивуд харесваше любимите си актриси млади; нямаше значение на колко са момчетата.

Лесли беше в леглото с Купър на екрана и извън него. Той трябваше само да я погледне със сините си очи на познавач и тя беше негова.

Когато Лесли беше на четиринадесет години, тя беше закачила над леглото си негова снимка. Купър Търнър. Голяма работа. Колко ги мразеше всичките онези жени, с които той се срещаше и за които четеше в кино-списанията, които ревностно колекционираше. Не знаеше ли той, че му е писано да я чака?

Когато вторият й баща беше нахлувал в спалнята й късно през нощта с пълен стомах и бирен дъх, тя винаги се беше молила на образа на Купър, реещ се над разклатеното й легло, да я закриля, докато полуделият й втори баща ръмжеше и се хвърляше отгоре й.

С какъв кеф би го изритала в гадния чатал и би избягала. Но не можеше да го направи — не и докато майка й лежеше болна в леглото си и ужасният рак я убиваше. В деня, в който майка й почина, тя изчезна с хиляда долара в джоба, откраднати от втория й баща, и с големи амбиции да осъществи своето пътуване.

Сбогом, Флорида. Здравей, Лос Анджелис.

Беше на осемнадесет години и достатъчно объркана, така че не мина много време и беше открита от мадам Лорета — жената, която разпознаваше кой може да направи пари. Много години мадам Лорета беше доставяла изключителни млади момичета на похотливия Холивуд. Тя изискваше да са млади и неопитни — колкото по-невинни, толкова по-добре. Още щом забеляза Лесли, тя я измъкна от бутика на Родео драйв, където момичето работеше, и я настани в луксозен апартамент.

Лесли беше естествена. С блестящия си поглед и младия си чар тя скоро задоволяваше всичките си клиенти, които, за радост на мадам Лорета, се превърнаха в постоянни.

Лесли изобщо нямаше намерение да остане завинаги момиче на повикване. Да обслужва богати и изтощени мъже не беше амбицията на живота й. Тя искаше повече. Искаше истинска любов и един ден, докато чакаше в колата си на автомивката в Санта Палм, се намериха с Еди Кейн — бивша детска кинозвезда, който в момента беше големият шеф на разпространението в студиите „Пантър“.

Еди Кейн имаше истински холивудски характер и не пропускаше, когато ставаше въпрос за жени. Един поглед към Лесли и той веднага беше изгорил наум голямото си черно тефтерче. На първо време той изобщо нямаше представа, че тя е била една от най-големите „звезди“ на мадам Лорета, но въпреки големите й усилия никога да не го разбере, той случайно беше открил истината и това веднага доведе до разрив помежду им.

За Лесли настъпи нещастно време, но тя твърдо беше решила да не се връща към предишния си начин на живот. Вместо това започна работа на рецепцията на моден салон за красота, където след няколко седмици беше открита от съпругата на Мики Столи, Абигейл. Абигейл беше настояла Мики да направи пробни снимки на тази нажежена красавица. Междувременно надрусаният Еди беше размазал прекрасното си мазерати в бетонна стена, оставяйки Лесли много млада вдовица.

Пробните снимки на много младата вдовица се оказаха голям успех. Година по-късно тя вече беше звезда.

Лесли често подчертаваше, че е истина — ако в Холивуд желаеш нещо достатъчно силно, възможно е всичко да се осъществи. Сега тя беше в леглото с Купър Търнър и той беше всичко, за което някога беше мечтала, че и повече. Той беше сбъднатата й мечта.

Тя се наведе напред, нежно прокарвайки добре поддържаните си нокти нагоре и надолу по мекия му гол гръб. Беше обедната почивка и те се бяха скрили в мотела близо до студиото. Идеята на Купър за обяда беше да я изяде цялата — за целия половин час. Тя беше стигала толкова пъти до оргазъм, че им беше загубила броя. Този мъж беше невероятен любовник.

Купър лежеше заспал до нея с доволна усмивка по цялото си все още по момчешки красиво лице. Мотелът беше негова идея. Те се бяха измъкнали, без да се обадят на никого — съвсем непрофесионално. Лесли знаеше, че фризьорите и гримьорите ще я убият, когато се върне за снимките, защото щеше да им отнеме най-малко един час да оправят външния й вид, преди да може да застане пред камерата, отново изглеждайки хубава като картинка.

— Сладурче, събуди се — измърка тя; удовлетвореност изпълваше тръпнещия й глас. — Хайде, трябва да вървим.

Купър отвори едно око, мързеливо протягайки ръце към гърдите й. Прекрасни, както и всичко останало. Той ги притисна една към друга, нежно галейки зърната й с върховете на пръстите си. Тя въздъхна от удоволствие, зърната й се втвърдиха под докосванията му. Той се обърна по гръб, издърпвайки я отгоре си така, че дългите й крака се разположиха напречно през бедрата му. Много бавно той вкара в нея два пръста, предизвиквайки стягането й.

— Смъкни се надолу по мене, скъпа — заповяда той, доволен, че толкова бързо можеше да я възбуди и овлажни. — Направи го бавно.

— Но, Купър… — протестира тя, знаейки, че е безсмислено да го казва. Щеше да направи точно какво искаше от нея и той го знаеше.

— Хайде, скъпа — настоя той. — Какво чакаш?

Дъхът й спря, когато го усети да влиза в нея. Стягайки мускулите си, тя му се подчини по своя воля.

— Това е, скъпа, това е — измърмори той, сграбчвайки задника й и стискайки. — Направо си сензационна!

ГЛАВА 7

— Как изглежда майка ти? — попита Тин Лий.

Алекс нямаше никакво желание да отговоря. „Егоистка. Гадна. Заета само със себе си. Тиранин. Заядлива. Тя принуди баща ми да пие и да умре рано. И дори сега — при целия ми успех и слава — продължава постоянно да ме унижава.“

— Ти си като нея — каза Алекс кратко. — Тя е прекрасна жена.

— Сигурна съм — рече Тин Лий с нежна усмивка. — Наред с всичко друго тя е отгледала тебе, Алекс, а ти си чудесен мъж.

О, Господи! Едно добро чукане и вече си мислят, че знаят всичко.

— Ще съм очарована да се запозная с нея — продължи Тин Лий, вкопчвайки тънките си ръце една в друга. — За мене е такава чест, че ме каниш да придружа тебе и твоята майка на рождения й ден.

„Скъпа, скъпа, само ако знаеше. Аз не мога да остана насаме със скъпата си стара мамичка. Не мога да понасям компанията й. Когато сме сами заедно, ние си издираме един другиму гърлата. Сякаш че сме в някакво шибано шоу на ужасите.“

Стояха в предната зала на имението на Алекс в Уилшър. Той никога не водеше приятелките си в главната си резиденция — модерна къща на брега. Това беше частна собственост именно за да не бъде нападана от временните му приятелки.

Тин Лий беше влязла в живота на Алекс преди шест седмици. Тя беше от Тайланд, дребна и красива актриса в началото на двадесетте години. Беше дошла на аудиенция и той я беше поканил да излязат. Бяха правили любов само веднъж и той нямаше истинско желание да повтори. Тя не го караше да се чувства млад, а стар и грохнал. Но тази вечер имаше отчаяна нужда от нея, за да бъде буфер между него и майка му.

— Надявам се да ме хареса — каза Тин Лий с патетично несигурен глас.

— Ще те хареса — увери я Алекс.

„Точно така. Особено ако вярваш, че си по-тъпа, отколкото си мислех.“

— Благодаря ти — отвърна Тин Лий благоговейно.

О, Господи, Доминик щеше да докара бедното момиче до истерия.

— Поредната идиотка, скъпи? — щеше да попита тя, когато Тин Лий отиде до тоалетната. — Поредната азиатска курва от някой бар? Защо не можеш да се установиш при едно нормално американско момиче? От това не ставаш по-млад, Алекс. Ти си на четиридесет и седем и изглеждаш именно на толкова. Скоро ще започнеш да оплешивяваш и тогава кой ще те иска?

Разбира се, той знаеше точно какво ще каже майка му още преди думите да са излезли от ярко очертаните й тъмночервени устни. Тя щеше да стане на седемдесет и една и времето никак не я беше жалило. Но какво можеше да направи? Тя му беше майка и той трябваше да я обича.

Мортън Шарки беше мъж в края на петдесетте — висок, слаб, с орлов нос. Беше също и великолепен адвокат и многоуважаван бизнес съветник. Той беше мъжът, който беше помогнал на Лъки да купи „Пантър“, и въпреки че беше по-скоро песимист, отколкото оптимист, инстинктите му обикновено не го подвеждаха.

Те продължаваха да водят битки помежду си. Дори след като тя беше купила „Пантър“, той продължаваше да й натяква, че е застанала на губещата страна.

— Престани да ругаеш, Мортън — беше му казвала тя многократно. — Строила съм хотели във Вегас, управлявала съм корабната империя на Димитри — по дяволите, сигурна съм, че знам как да накарам едно киностудио да заработи.

— Филмовият бизнес е различен — беше я предупредил Мортън с остра нотка в гласа. — Най-творческият и нечестен бизнес — това е той.

Щом той знаеше толкова много за кино-бизнеса, значи, със сигурност разбираше, че ще измине време, преди нещата да потръгнат. Освен това, след като по негово настояване продаде шестдесет процента от акциите си, тя практически възстанови първоначалната си инвестиция. Така че за какво беше толкова загрижен? Всичко беше под контрол.

Мортън слушаше, докато тя му съобщаваше за срещата си с японските банкери.

— Ако тази сделка стане — каза тя, — това ще докара много пари. А точно от това имаме нужда, за да са спокойни банките. Това и нашите два хита.

— Добре — рече Мортън.

— Мислех, че имаш намерение да дойдеш на срещата — добави Лъки, забелязвайки, че Мортън изглежда някак пренатоварен.

— Задържаха ме другаде.

— Тогава не трябва да носиш „Ролекс“ — пошегува се тя.

Той не схвана.

— Ще посетя Лени този уикенд. Когато се върна, ще обсъдим всичко. Ако японската сделка стане, и нашите два филма ще продължават да се въртят. Мисля, че най-сетне сме в отлична форма, нали?

Той прочисти гърлото си.

— Да, Лъки.

Нещо ставаше с Мортън днес. Тя се надяваше, че не навлиза в някаква странна криза на средната възраст. Той се държеше така, сякаш нямаше търпение да излезе от офиса й.

— Добре ли си? — попита тя.

— Че защо да не съм? — отвърна той отбранително.

— Просто питам.

Мортън скочи на крака.

— Мисля, че нещо ми пада кръвното.

— Почивка в леглото и течности — препоръча му Лъки загрижено. — О, да, и само пилешка супа.

— Приятен уикенд, Лъки.

— Така го и планирам!

Мортън Шарки напусна „Пантър“ в светлобежовия си ягуар, марка XJS — собствения си подарък за средната възраст. Отмина два блока, преди да отбие встрани и да се обади плахо от телефона в колата.

— Дона? — попита той дрезгаво, когато отговори женски глас.

— Да.

— Вече сме близо. Скоро ще имаш каквото искаш.

— Направи всичко необходимо да стане възможно най-бързо.

Пук. Тя затвори, без да каже нито дума повече.

Той беше срещал и други ледени кралици навремето, но тази беше върхът. Тя действаше така, сякаш че управляваше цялата проклета планета. Той я мразеше. Но най-много мразеше това, че тя имаше нещо срещу него. Как можеше да е такъв глупак? Как можеше той, Мортън Шарки, да се остави да го хванат в най-стария от всички капани?

Мортън Шарки, женен, с две големи деца, многоуважаван член на бизнес обществото, семеен мъж с отлични качества и място в директорските съвети на няколко престижни обществени комитета. През целия си живот беше работил упорито и се беше раздавал, помагайки на по-малко късметлиите от него. Жена му Кандис все още беше много привлекателна. Нещо повече: тя беше грижовна и вярна жена и за двадесет и шест годишния им брачен живот той беше кръшкал само два пъти.

До появата на Сара. Седемнадесетгодишната Сара с дълга червена коса, тънки бели бедра, изгризани нокти, фина уста, изразителни устни, малки гърди, пубис с цвят на мандарина и…

О, Господи — той можеше да продължава и да продължава за Сара. Тя беше горчиво-сладкият десерт на живота му и дори и сега, въпреки всичко, което се беше случило, той все още гореше от страст по нея.

Сара беше по-млада от дъщеря му. Сара имаше свободен дух. Сара беше бъдеща актриса. Сара беше получила двадесет хиляди долара, за да го прелъсти. А той все още я обичаше. Или беше обсебен от нея. Нямаше значение как, защото по никакъв начин не беше готов да се откаже от нея. Какъв беше онзи израз, който беше чувал толкова много пъти? А, да… „Няма друг такъв глупак като стария глупак.“ Колко вярно.

И сега… Когато беше със Сара, привлечен от меката й млада плът и обгръщащите го крака, когато се наслаждаваха заедно на фантазиите си, нищо друго нямаше значение. Нито дори изнудването.

Той не искаше да предаде Лъки. Но не му бяха оставили избор. Дона Ландсман беше обещала да го унищожи, ако не го направеше.

Домът на Лъки в Малибу беше поотдалечен от океана, но от него ясно се виждаше бреговата линия. Беше удобна къща в средиземноморски стил, пълна с прости ратанови мебели и с много книги, картини и други неща, които тя и Лени колекционираха. Те и двамата бяха решили, че това е идеалното място да се отглеждат деца.

Тя пристигна в къщи точно навреме, за да прегърне малката Мария, която щапукаше из дневната и изглеждаше очарователно в оранжевото си спортно костюмче. Да може да подържи в обятията си дъщеря си — това я издигаше в облаците. Мария се кикотеше неконтролируемо — точно като майка си, и тя копнееше да действа.

— Тя не искаше да си легне, преди да ви види — обясни Сиси, хубавата чернокожа бавачка на Мария.

— Не искаш да си лягаш, така ли? — подразни я Лъки, гъделичкайки дъщеря си, докато Мария запищя с още по-голямо въодушевление. Когато се поуспокои, Лъки я целуна по челото и каза:

— Мама заминава за няколко дена, така че ти ще бъдеш много добро дете и ще позволиш на Сиси да се грижи добре за тебе.

— Мама отива — каза Мария, изтръгна се от прегръдките на Лъки и се понесе като хала из стаята. — Мама ОТИВА, ОТИВА, ОТИВА, ОТИВА!

— Мама отива, но скоро ще се върна — увери я Лъки.

— Добра мама — запя Мария, подскочи нагоре и закри лицето на Лъки с меките си бебешки ръце. — Хубава мама. Мама добро момиче.

Радостта да имаш такива прекрасни деца беше огромна. След като сложи Мария в леглото, тя отиде да провери бебето Джино, заспало в коша си и спокойно лапнало малкото си пръстче.

Наблюдавайки как синът й спи, тя осъзна, че моменти като този придават стойност на всичко.

Тя влезе в спалнята си, провери пътната си чанта, след това грабна нещо от кухнята, за да хапне набързо, преди да се обади на баща си и да му разкаже за Алекс Уудс.

— Той е написал фантастичен сценарий — каза тя ентусиазирано. — Много реалистичен. Нямам търпение да го прочетеш.

— Да, да — обади се Джино дрезгаво. — Ще го погледна, ще се срещна с момчето, ще го пообразовам, а?

— Какво ще кажеш да дойдем до Палм Спрингс в края на следващата седмица? — предложи Лъки, предъвквайки парче шоколадов сладкиш.

— Ти ще дойдеш с него?

— Е, да. Няма да оставя Алекс сам с тебе, ти така ще го наплашиш, че той няма да иска да направи филма си в моето студио.

Джино се изсмя.

— Да не искаш да кажеш, че той е лайно?

— Не го познавам чак толкова добре.

— Ще ти кажа нещо, дете, ще ви пусна да влезете, ако той наистина е мъж.

— Хей, благодаря ти!

Веднага след като затвори телефона, той отново иззвъня.

— Любима! — каза Лени, обаждайки се отдалече.

Четири години брак, а сърцето й още подскачаше, когато чуеше гласа му.

— Лени! Цял ден се опитвах да се свържа с тебе.

Той се засмя.

— Тук съм, скъпа. Отегчен и примирен.

Тя меко се изкиска.

— Не се опитвай да ме размекнеш с романтичните си приказки.

— Защо не? Толкова си лесна.

— Да?

— Да.

— Как върви всичко?

— Обичайните проблеми, но нищо, с което да не мога да се справя. — Той млъкна за момент. — Имам нужда от тебе, Лъки. Точно сега да си до мене.

— Всеки момент тръгвам за летището — увери го тя.

— Липсваш ми толкова много, любима. Не е същото, когато не си наблизо.

— Ти също ми липсваш, Лени. Както и на децата. Мария тича нагоре-надолу по цял ден и си говори: „Тате! Тате!“ Това е новата й мантра.

— Как се развива?

— Забележително.

— Тръгнала е по пътя на майка си, а? — той млъкна за момент. — Любима, сигурна ли си, че искаш да направиш това? Да прелетиш всичките тези часове само за да прекараш с мене два дена?

— Ха! Опитай се да ме спреш.

— Няма начин, а? — пошегува се той.

— Съпругът ми — комикът.

— Да. Не го ли обичаш?

— Аз обичам тебе — измърмори тя.

— И аз те обичам. Целуни децата, кажи им, че татко мисли за тях.

— А моята целувка?

— Ще си я получиш лично.

Тя се засмя ниско, предвкусвайки времето, когато щяха да бъдат заедно.

— О… Скъпи, скъпи, заради това пътуването ще си струва.

— Ще бъда на летището, за да те посрещна. Спокоен полет.

— Щом го казваш, така и ще бъде — тя затвори с усмивка на лицето си.

Колата й пристигна навреме, карана от Буги, неин дългогодишен телохранител, частен детектив и шофьор. Бивш ветеран от Виетнам, Буги беше грижлив закрилник и тя му вярваше безрезервно.

Пътуваха в приятелска тишина до летището — Буги никога не говореше, ако не беше абсолютно необходимо. Колата спря точно до чартърния самолет на „Пантър“. Тя нямаше желание да разговаря, но пилотът настоя да й представи пълен доклад за времето. А стюардът, чистичък и изключително весел младеж, я осведоми за изключителната клюка, която тя вече беше чула, за Лесли Кейн и Купър Търнър. Сякаш че ушите й се бяха напълнили по време на обяда с Винъс. Защо хората толкова се въодушевяваха от досадните безсмислени клюки?

Когато самолетът излетя, тя се отпусна назад, затваряйки очи. Уикенд с Лени… Нямаше търпение.

ГЛАВА 8

— Здравей, прекрасна — каза Купър Търнър, докато влизаше в луксозната баня на Винъс Мария.

Тя седеше пред тоалетката и решеше дългата си коса, Той се промъкна зад нея, плъзна ръце по гърдите й, докосвайки зърната им, и я целуна по платиненорусата коса. Тя не трепна и с един мускул. Това беше нейното шоу и смяташе да го изиграе по своя си начин.

— Как мина днес? — попита тя спокойно.

— Доста добре — отговори Купър, отдръпна се и застана пред друго огледало. — Изглеждам ли уморен? — попита той, завъртайки се, за да получи нейното одобрение.

— Хмм… Малко — отвърна тя — знаеше, че тази дума го влудява. Купър умираше за комплименти.

— Наистина ли мислиш така? — попита той намръщено.

— Не може да ти се помогне, скъпи — каза тя с фалшиво съчувствие. — Работиш твърде много. Искам да кажа, за Бога — ти си в студиото сутрин, обед и вечер. Обзалагам се, че едва ли имаш време да обядваш. Какво яде днес?

„Жена“ — изкушаваше се да отговори той. Но се контролираше. Нямаше нужда Винъс да открие, че е бил в леглото с Лесли Кейн. Жена му имаше ужасен темперамент, а Лесли беше сегашната му лудост.

— Ъъъ… Само салата — отговори той колебливо. — А ти?

— Обядвах с Лъки.

— Как е тя?

— Супер. „Пантър“ ще финансира следващия филм на Алекс Уудс.

— Исусе! — възкликна Купър. — Алекс напълно подхожда на Лъки. Те ще се убият един друг.

Винъс продължи да реши косата си.

— Познаваш ли го?

— Прекарахме няколко безумни нощи заедно. Алекс е много див.

— Мм… — започна Винъс, усмихвайки се лукаво, защото се насочваше към целта. — С един от най-големите пениси в Холивуд.

Тя привлече вниманието на Купър.

— Откъде знаеш? — попита той насмешливо.

— Защото аз знам всичко.

Купър беше напълно удовлетворен от отговора й.

— По-голям от моя?

— Толкова си самонадеян.

Той направи физиономия.

— Не, просто съм реалист, скъпа, само реалист.

„Да — помисли си Винъс, — нека да видим колко реалистично ще се почувстваш след малкото ми представление на вечерята у Лесли тази нощ. Да видим как ще се справиш с това.“

Бриджит пристигна на приема на Уебстърови, сякаш че вече беше най-известният супермодел в света. Достатъчно дълго беше наблюдавала елитните момичета по подиумите, за да знае как да върви, как да изглежда. Видът й казваше: „Аз притежавам света, а всички вие сте кучета.“ Походката й го потвърждаваше. Бриджит ги беше усвоила и двете.

Тя беше използвала времето си, за да се облече за приема, пробвайки няколко тоалета, преди да се спре на убийствено късата черна рокля на Ерве Леже и доста високите ботушки на Маноло Бланик. Тя знаеше, че изглежда върховно без сутиен и с меднорусата си коса, небрежно спусната върху раменете.

Намерението й бе някой да я открие тази вечер, защото беше убедена, че всеки момент кариерата й на модел ще започне.

Родителите на Нона я поздравиха на вратата, сепнати от нейното преображение. Те си я спомняха като хубава скромна блондинка. Сега тази изключителна красавица се движеше сред техния прием, изпълнена с наглост и поза. Тя спря на вратата на дневната.

— Скъпа моя, изглеждаш чудесно — възхитено каза ексцентричната майка на Нона.

— Ти също, Ефи — отговори Бриджит, докато светлите й сини очи обхождаха гостите, търсейки правилните хора, които да впечатли.

— Нона ми каза, че сега си модел — каза бащата на Нона Юл, висок и импозантен мъж.

— Ъъъ… Да.

— Сигурно е много вълнуващо.

— Така е — излъга тя.

— Е — рече Юл, повеждайки я през огромното помещение, претъпкано с еклектични групи гости. — Сигурен съм, че ще видиш десетки хора, които познаваш.

— Благодаря. И аз съм сигурна, че ще стане така — каза тя, докато се огледаше наоколо. Истината беше, че не познава никого. Дори не можеше да види Нона. Чудничко. Беше влязла така забележително, а сега стоеше там като градския идиот.

За момент се паникьоса, но после си помисли за това, как ли би действала Лъки в тази ситуация — Лъки, която никога не губеше контрол. „Мисли като Лъки! Мисли като Лъки!“ Тя вдигна високо глава, когато се отправи към бара.

— Бриджит?

Първият човек, на когото наскочи, трябваше да бъде Пол. Братът на Нона и нейният бивш приятел. Не го беше виждала най-малко няколко години. Изглеждаше различен. Преди ходеше с дълга коса, небръснат и с една златна обичка. Сега носеше респектиращо синьо сако, сиви панталони, бяла риза и консервативна вратовръзка. И ако това не беше достатъчно, косата му беше подстригана изключително късо. Беше направо жив кошмар!

— Пол! — възкликна тя.

— Изглеждаш фантастично — каза той, докато се отдръпваше назад с одобрителна усмивка.

— Хмм… А ти изглеждаш различен — отговори тя, мразейки това, което вижда.

— Ъъъ… Това е жена ми Фенела — рече той, прегръщайки със собственическа ръка дребна брюнетка и включвайки я в разговора. — Скъпа — каза той, — запознай се с Бриджит Станислопулос. Спомняш ли си, че съм ти говорил за нея? Най-добрата приятелка на Нона.

Той сигурно не беше казал на скъпата си женичка, че някога почти бяха гаджета.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Фенела с тежък бостънски акцент. — Значи, вие сте приятелка на Нона?

— Точно така — произнесе Бриджит, връщайки вниманието си към Пол. — Между другото, сега съм Бриджит Браун. Моля те, не споменавай онова другото име.

— Извинявай.

— Всичко е наред — настъпи неловка тишина. Тя я наруши. — Чух, че имаш дете.

— Момче — каза Пол гордо.

Фенела се облегна собственически на рамото му.

— Да, малкият Милитъри изглежда съвсем като баща си.

Бриджит се насили да не се разсмее високо.

— Милитъри2? — попита тя, хвърляйки на Пол поглед, който означаваше „не говориш сериозно, нали?“.

— Искахме някакво необичайно име — отговори Фенела.

„Толкова е странно — помисли си Бриджит. — Някога бях готова да направя всичко за този мъж, а сега стоя тук и говоря с напълно непознат. Непознат, който е кръстил детето си Милитъри! В какъв глупак се е превърнал Пол!“

— Е, хубаво е, че ви видях — каза тя, опитвайки се да изчезне бързо. — Предполагам, че по-късно ще се видим отново.

Тя тръгна през помещението, усещайки очите на Пол върху гърба си. Неколцина мъже се опитаха да я заговорят. Тя се усмихваше и продължаваше да върви.

Най-сетне забеляза Нона да разговаря до прозореца. Продължи нататък, като се стараеше да запази походката и вида си. От вниманието, което привличаше, изглеждаше, че успява.

Нона скочи към нея и я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук — каза тя, усмихвайки се тайнствено. — Големи неща се случиха от обяда насам.

— Например? — полюбопитства Бриджит.

Нона изправи на крака красив чернокож, облечен в свободна африканска роба.

— Запознай се с годеника ми! Зандино — представи го тя триумфално.

Зандино се поклони и се усмихна. Зъбите му проблеснаха.

— Зандино — повтори Бриджит, малко изумена.

— Да. Зан долетя днес и ме изненада — каза Нона щастливо. — Запознахме се, когато посетих Африка. Бащата на Зан е племенен вожд, но Зан е ходил в колеж тук, така че не е точно чужденец в Америка.

— Ау! — Бриджит поклати глава. — Това е голяма изненада.

— Знам — рече Нона, правейки овча физиономия.

Бриджит се обърна към Зандино:

— Ще искате ли да живеете тук?

Широката зъбата усмивка на Зандино беше неустоима.

— Така и ще направя — каза той на много прецизен английски. — Надявам се да следвам право.

Нона й намигна.

— Не е ли най-добрият? — прошепна тя, доближавайки се до ухото на Бриджит. — И… има най-големия пенис, който някога съм виждала!

— Нона! Говориш за бъдещия си съпруг!

— Вярно е — засмя се щастливо Нона. — Разбира се, това не е единствената причина да се омъжа за него. Зан просто е най-нежният и най-сладкият младеж, когото някога съм срещала.

— Страхотно — каза Бриджит, докато се оглеждаше из залата. — Знаеш ли, Нона, трябва да завържа някои връзки тази вечер. С кого мислиш, че бих могла да се запозная?

— Е… Предполагам, че бих могла да те представя на шефката си от „Мондо“. Тя може би ще може да ти помогне. А там пък има неколцина модни фотографи. И… Чакай… Хмм… Мишел Ги — той е онзи френски сваляч, който ръководи агенцията за модели „Старбрайт“. Той е истински гадняр с невероятно его, но пък „Старбрайт“ е една от най-добрите агенции.

— Искам да се запозная с всички — каза Бриджит и в очите й проблесна видима светлинка.

— Добре, добре, само не се стягай. Сега ще направим едно кръгче и ще се спрем при всеки, до когото можем да се доберем.

Бриджит кимна.

— Какво чакаме тогава?

Лесли Кейн живееше в малка, но кокетна къщичка на Стоун кениън роуд в Бел Еър. Беше я купила веднага след като бе започнала да печели пари, наела беше интериорен дизайнер и бе повече от доволна от резултатите. За първи път в живота си тя имаше дом, място, което наистина беше нейно. Сега всичко, от което имаше нужда, беше мъж, който да го запълни, а Купър Търнър беше идеалният кандидат.

Малка подробност: той беше женен.

Още по-малка подробност: Лесли беше напълно уверена, когато ставаше въпрос за мъже. Наред с всичко друго тя беше обучена от великата мадам Лорета, а мадам Лорета беше уредила някои от най-преуспелите в бизнеса момичета — момичета, които се бяха омъжили за филмови звезди и магнати.

Лесли знаеше, че е на вярна следа с Купър. Той определено беше достатъчно ентусиазиран — през всяка почивка, която имаха, се нагорещяваше до червено. Господин На-когото-постоянно-му-ставаше. Много впечатляващо за мъж на неговата възраст.

Докато се обличаше за вечерята, Лесли мислеше за трите основни правила на мадам Лорета, за да направиш един мъж щастлив.

„Правило първо: Открий нещо в него, което смяташ за най-прекрасното нещо на света, и постоянно го ласкай.

Правило второ: Постоянно му казвай, че той е най-страхотният любовник, който някога си имала.

Правило трето: Каквото и да казва, учудвай се на знанията му. Гледай го обожаващо и настоявай, че той казва най-интелигентните и умни неща, които някога си чувала.“

Лесли бе прилагала тези три правила на практика и беше открила, че действат всеки път. Разбира се, сега, след като вече беше известна кинозвезда, тя нямаше нужда да впечатлява никого — мъжете се стремяха дори само да имат шанса да й кажат, че са на нейно разположение. Не че имаше нужда да правят нещо повече от това, защото тя беше изключително взискателна. Да спи с кого ли не не беше за нея.

Това, което беше за нея, беше сериозна връзка.

Това, което беше за нея, беше венчален пръстен.

Това, което беше за нея, беше Купър Търнър.

Тя облече прилепнала към тялото дантелена рокля, която Ноулън Милър беше изработил специално за нея. Деколтето беше прекалено скромно, но дантелата обгръщаше тялото й отвсякъде, прилепвайки провокиращо към извивките му.

Наслаждавайки се на себе си в огледалото, тя се зачуди какво ли ще облече Винъс Мария. Вероятно нещо вехто. Лесли просто не можеше да разбере защо Купър се е оженил за Винъс. Жената не представляваше нищо с изсушената си руса коса и разпуснат вид. Лесли може някога и да беше била проститутка, но винаги беше успявала да изглежда като дама.

Е… Той нямаше да изкара още дълго с Винъс, защото когато Лесли желаеше нещо, тя обикновено го получаваше. А тя искаше Купър.

Тази вечер тя беше поканила Джеф Стоунър, привлекателен млад актьор, който имаше малка роля във филма. Преди Купър често я задяваше заради Джеф, казваше, че той много си падал по нея, така че сега тя се надяваше присъствието на Джеф в дома й да раздразни Купър и да го накара да ревнува.

Когато Купър беше споменавал Джеф, тя се беше засмивала и бе казвала, че той е просто поредният досаден актьор. Но тази вечер, когато Купър щеше да седи до мърлявата си жена, а тя и Джеф щяха да си пускат ръце под масата, тя знаеше, че това ще принуди Купър да вземе някакво решение за тяхното съвместно бъдеще. Едно сериозно обещание беше точно това, за което тя мислеше.

Доволна от себе си, тя се спусна в дневната, готова да посрещне гостите си.

ГЛАВА 9

— Да спрем някъде за по едно питие — предложи Алекс; нервите му бяха пред скъсване.

— Няма ли да закъснеем за майка ти? — възрази Тин Лий.

— Тя ще чака — каза Алекс. Гърлото му беше толкова пресъхнало, че трябваше да пийне нещо. Преди да напуснат апартамента му, той беше глътнал един валиум и изпушил половин цигара марихуана, но това нямаше да му помогне да издържи вечерта до края.

Тин Лий кимна.

— Както кажеш.

Алекс я смяташе винаги за съгласна. Бяха излизали няколко пъти и тя никога не беше се заяждала с него за нищо. Той харесваше това в жените: спокойно да приемат, че мъжът винаги е прав. Никакви феминистки боклуци.

В леглото тя се беше оставила той да я ръководи, без да я е грижа за собственото й удоволствие. Нямаше нищо по-лошо от жена, която очаква всичко да е равно, особено в спалнята.

Той остави мерцедеса си с четири врати на обслужващия паркинга в „Бевърли Риджънт“ и влезе в бара. Тин Лий го последва. Тази вечер беше оставил поршето си в къщи, за да могат да придружат майка му.

Седнаха срещу стената на плюшените банкетни столове. Тин Лий си поръча сок от боровинки, обяснявайки, че не й се пие алкохол. Алекс си поръча двоен скоч с лед и запали цигара. Той притежаваше всички пороци и го знаеше. Пушеше твърде много, пиеше твърде много, гълташе хапчета и пушеше трева. Добрата новина беше, че беше отказал да смърка и да се боде. Дори Алекс съзнаваше къде се крие истинската опасност. Лекарят му беше обяснил, че ако продължава да я кара така, не може да очаква да доживее до петдесетте. Голяма работа.

Тин Лий деликатно се прокашля. Той продължи да пуши.

— Алекс — каза Тин Лий, поставяйки ръка върху бедрото му. — Нещо безпокои ли те?

„Нищо не може да помогне, освен ако майка ми не се тръшне мъртва.“

— Да ме безпокои? Че какво да ме безпокои? — попита той и чувство на раздразнение пропълзя по кожата му.

— Не знам. Затова питам — последва сериозна пауза. — Да не е нещо, свързано с мене?

О, по дяволите, той не беше в настроение да говори за „тяхната връзка“, като че имаше такава. Но знаеше, че това наближава. Жените винаги приемаха всичко лично.

— Няма нищо общо с тебе — увери я той, надявайки се да звучи достатъчно искрено, за да я накара да не продължи.

— Тогава защо — попита Тин Лий жално, без да е достатъчно умна да остави нещата такива, каквито са — не сме правили любов след първия път?

Не беше по-различна от другите. Говори, говори, говори. Секс, секс, секс. Жените само за това ли мислеха?

— Не ти ли доставих удоволствие, Алекс? — попита тя, въртейки тънка златна гривна на тясната си лява китка.

Той сграбчи чашата си и отпи двойно по-голяма глътка скоч, докато обмисляше отговора си. Трябваше да бъде внимателен — имаше нужда от нея тази вечер.

— Не, скъпа. Няма нищо общо с тебе — повтори той най-накрая. — Аз съм виновен. Винаги съм напрегнат, когато се готвя да правя нов филм. Прекалено много неща се въртят в главата ми.

— Сексът е добро средство да се отстранят проблемите от ума ти — дръзко каза Тин Лий. — Може би по-късно тази нощ. Мога да те успокоя с масаж. Много… личен масаж.

Тя искаше да участва в неговия филм — това беше сигурно. И защо не? Всеки иска нещо.

Тъмнокоса жена влезе в бара. Той я забеляза да минава покрай него и за един несигурен момент си помисли, че е Лъки Сантейнджело. Нещо в начина, по който се движеше през помещението, му напомни за нея.

Не. Лъки беше много по-красива — по един див и интригуващ начин.

— Още едно питие и ще тръгваме — каза Алекс, махвайки на сервитьора.

— Какво прави той тук?

Ядният шепот на Купър беше достатъчен, за да е доволна Лесли.

— Защо пък да не бъде тук? — каза тя глезено.

— Знаеш, че той иска да те чука — избухна Купър.

— Това го искат повечето от мъжете — спокойно отговори Лесли. — Това не означава, че имам някакво желание да им върна комплимента.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Положително — произнесе тя, докато махваше за поздрав на добре известен кънтри певец и на невзрачната му съпруга, докато те влизаха в дома й. — Извини ме, Купър — каза тя, тайно тържествувайки, че го е хванала. — Трябва да поздравя моите гости.

Той наблюдаваше как тя се движи с танцуващата си походка и с половината си тяло, изложено на показ, и не можеше нищо да направи срещу слабото жегване на ревността, макар да знаеше, че тя прави всичко целенасочено, опитвайки се да го накаже за това, че е с жена си.

Междувременно Винъс се беше установила на бара и мяташе погледи към чаровния Феликс Цимър, възрастен продуцент, известен с досадния си навик да казва на всяка жена, която срещне, че неговият специалитет е да яде катерички. Феликс беше огромен на ръст и без да е Мел Гибсън, неговите приятни приказки му помагаха да успява при много жени — това и фактът, че наистина беше преуспяващ продуцент.

— Хей, скъпи — извика тя, забелязвайки Купър. — Познаваш ли Феликс?

— Познавам го — каза Купър и едва се усмихна. — Научих го на всичко, с което се хвали!

Винъс се засмя. Купър си помисли, че тя изглежда изключително красива тази вечер в украсената със златно туника и с коса, събрана небрежно на върха на главата й. Той реши, че наистина трябва да започне да прекарва повече време в къщи.

Лесли беше събрала еклектична група: Феликс и Мюриел — съпругата му, за която „се носеха слухове, че е лесбийка“; кънтри певеца и съпругата му; Купър и Винъс; моден режисьор и изключително младата му приятелка, работеща като модел; жена с нацупено лице, която беше дизайнер на костюмите на номинирано за „Еми“ телевизионно шоу, и Джеф Стоунър.

Купър подозираше, че Лесли е организирала вечерята специално заради него. По някаква перверзна причина тя искаше да види Винъс в дома си.

За момент се почувства виновен. Как ли щеше да се чувства, ако Винъс постъпеше по същия начин с него? Но тя не можеше да направи подобно нещо. Винъс можеше да изглежда свръхсексуална и разпусната в своите видеоклипове и филми, но в истинския живот тя беше идеалната, вярната, подкрепящата го съпруга. Той можеше да й има доверие и й го имаше.

— Синът ми — обяви Доминик Уудс, размахвайки обкичените си с диамантени пръстени пръсти — беше най-красивият мъж на света — точно като баща си. Сега го погледнете — той е отпуснат, стар — времето не се е отнесло добре с моя Алекс.

— Моля? — каза учтиво Тин Лий, шокирана от острите думи на старата жена.

— Вярно е, скъпа — продължи Доминик по същество. — Той имаше достатъчно талант, за да бъде известен актьор като баща си. Трагедията е, че заряза всичко.

— Никога не съм искал да бъда актьор — каза Алекс мрачно. — Винаги съм искал да режисирам.

— Това е истински срам — рече Доминик, повишавайки глас. — Като актьор можеше да имаш достатъчно от всичко — и да постигнеш истинско признание.

Исусе Христе. Шест номинации за „Оскар“ не бяха достатъчни за нея. Тази жена искаше кръв.

— Все пак вече е твърде късно — продължи Доминик с жестоко свиване на устните. — Ти се раздели с добрия си вид преди години, скоро ще започнеш да оплешивяваш.

Всеки път едно и също. Какъв беше шибаният й проблем? Всеки можеше да види, че косата му е гъста, тъмна и къдрава — нямаше начин да е близо до оплешивяването.

Майка му беше луда — изглежда, че изпитваше перверзно удоволствие да го унижава. Всичко, което можеше да направи, е да не забелязва тъпите й коментари. Психоаналитикът му му беше казал, че борбата с нея е безсмислена.

— Алекс има хубава коса — Тин Лий се хвърли да го защитава.

— Засега — рече Доминик злобно. — Както и да е — многозначителна пауза, — плешивостта в семейството е наследствена. Дядо му беше плешив като маймунски задник.

— Когато беше на осемдесет и пет — промърмори Алекс, поръчвайки си ново питие.

— Не можеш да избегнеш движението на времето — каза майка му. — Аз се боря с него всеки ден — сега тя стана скромна. — И печеля — добави, насочвайки вниманието си към Тин Лий. — Не можете ли да видите, че печеля, скъпа?

Тин Лий кимна, твърде зашеметена, за да може да каже нещо друго. Алекс се вгледа в майка си студено, продължително и твърдо. Тя беше слаба и много елегантна. Модно облечена. Носеше къса черна къдрава перука над изтънялата си коса. Проблемът й беше твърде многото тежък грим за жена на нейната възраст. Кожата й беше бяла като алабастър, устните й — червени като кръв. А очите й бяха очертани с черен молив — това й придаваше изключително драматичното изражение на Норма Дезмънд. Отдалече тя можеше да мине за жена в края на петдесетте си години, но отблизо играта свършваше. Знаейки това, тя беше ходила да опъват кожата на лицето й поне два пъти. Дори на седемдесет и една годишна възраст външният вид означаваше всичко за Доминик.

Алекс често се беше опитвал да си представи от какво е толкова огорчена и защо си го изкарва на него. Дали не беше, защото баща му беше починал и я беше оставил сама да отгледа детето? Или защото никога не се беше омъжила повторно? Според нея никой мъж не беше готов да поеме отговорността за жена с дете. През годините тя постоянно му беше напомняла:

— Кой ще ме вземе, щом трябва да отглеждам син на твоята възраст? Твоя е вината, че сега съм сама. Запомни това, Алекс.

И как можеше да го забрави, след като тя му го напомняше постоянно? За щастие, тя винаги беше притежавала достатъчно пари. Не че някога му беше дала някакви. Не че и той някога й беше искал.

Тин Лий се изправи.

— Ще отида до тоалетната — каза тя.

Майка му имаше благоразумието поне да изчака, докато Тин Лий вече не можеше да чуе, преди да се впусне в обичайния си поток от критицизъм.

— Не познаваш ли никакви американски момичета, Алекс? Със сигурност някоя от актрисите в твоите филми би била подходяща да излизаш с нея. Защо винаги си с тези азиатски жени? Те пристигат тук, за да търсят по-добър живот. Както и да е, сигурна съм, че ти добре знаеш, че в своите страни повечето от тях не са нищо повече от обикновени улични проститутки.

— Нямаш представа за какво говориш — каза той, опитвайки се да не се вбеси прекалено от глупостите й.

— Определено имам — отговори Доминик, почуквайки с нокътя на пръста си по масата. — В немилост съм пред моя дамски клуб по бридж заради тебе.

— Заради мене?

— Да, Алекс, заради тебе. Те четат за тебе в онези таблоиди. Разказват ми ужасяващи неща.

— Какви неща?

— Защо не можеш да се установиш при едно обикновено американско момиче?

Вече колко пъти бяха водили този разговор? Колко пъти я беше ругал и й беше крещял? Беше научил, след дългогодишна терапия, че просто вече не си струва. Каквото и да кажеше тя, то изобщо нямаше значение, и той отказваше да си взема бележки от жестоките й приказки.

В края на вечерята беше пиян. Когато си тръгнаха от ресторанта, Тин Лий автоматично се плъзна зад кормилото на мерцедеса.

— Мога да карам — протестира той, олюлявайки се по тротоара.

— Не, не можеш — каза тя твърдо, но мило. — Сядай отзад, Алекс.

— Хубаво малко сладурче е тази — промърмори майка му, качвайки се на мястото до шофьора.

Сякаш можеше да знае. Доминик не знаеше нищо. Нищо. Глупости. Тя беше гадна, лицемерна и омразна жена. Но тъй като му беше майка, следователно той трябваше да я обича, нали?

Той се просна на задната седалка на колата, напълно мълчалив, докато закараха Доминик в дома й в Доъни.

— Беше такова удоволствие да се запозная с вас, госпожо Уудс — каза Тин Лий, все още шофирайки. Това момиче имаше безупречни маниери.

Доминик кимна царствено.

— За мене също, скъпа — пауза. — Всъщност приеми един съвет от една по-възрастна и по-мъдра жена. Алекс не е за тебе — прекалено е стар. Бъди умно момиче и си намери някой на твоята възраст.

„За Бога, мамче, благодаря ти. И ти върви по дяволите.“

Доминик се вмъкна в сградата, без да погледне назад.

— Тя е… ъъъ… много приятна — каза Тин Лий, едва процеждайки думите.

Алекс се засмя гръмогласно.

— Много приятен е задникът ми. Тя е бясна кучка и ти го знаеш.

— Алекс, моля те, не говори така за майка си. Кармата ти няма да е добра.

— Хич не ми и пука за кармата — каза той, пиянски опипвайки малките й гърди изотзад. — Закарай ме в къщи, скъпа. Смятам да ти покажа как го прави един плешив грозник, за когото вече всичко е минало. Ще подпаля шибания ти свят!

Джеф Стоунър обикаляше стаята, сумирайки ставащото. Купър го наблюдаваше, схващайки всяко движение. И той беше такъв някога — амбициозен, жаден да удари големият му час. Джеф имаше вид, който Купър познаваше толкова добре и не го харесваше, защото беше наясно, че ако не го предотврати, Джеф Стоунър определено щеше да свали Лесли. Тя изглеждаше толкова възхитителна, толкова великолепна, за да бъде оставена сама, след като всички се приберат по домовете си.

Купър знаеше как точно ще действа Джеф. Той щеше да остане за едно последно питие, бомбардирайки я с комплименти, ще я накара да заговори за себе си и след това — бум! — ще удари големия джакпот. Наред с всичко останало, извън цялото си великолепие, Лесли беше звездата във филма, режисьорът се вслушваше в думите й, следователно — със съвсем малко усилие — тя можеше да убеди режисьора да разшири малката роля на Джеф.

— Нещо не е наред ли? — Винъс прекъсна мисловния му процес, поставяйки обкичена с пръстени ръка върху неговата. Тя беше приключила разговора си с Феликс, чиито сексуални истории й бяха досадили.

— Няма нищо — отговори колебливо Купър.

„Копеле — помисли си Винъс. — Въшливо, лъжливо, похотливо копеле.“

— Къде е тоалетната? — попита тя.

Майсторски въпрос. Но той знаеше достатъчно, за да не падне в капана.

— Откъде да знам? — отговори й спокойно. — Никога не съм бил тук преди.

Голяма лъжа. Беше прекарал няколко горещи следобеда в дома на Лесли, когато снимките бяха свършвали по-рано.

— Ела с мене да я намерим — каза тя, избутвайки го в хола.

Заедно откриха кокетно помещение близо до входната врата.

— Ела с мене, скъпи — притисна го тя.

Той я последва в изпълнената с огледала стая. Тя се обърна и заключи вратата зад него. Купър се взря в огледалото. Да, изглеждаше уморен. Когато приключат снимките, определено щеше да му е необходимо време за възстановяване на здравето.

Винъс не се поколеба, обгърна с ръце врата му, притисна гърба му към мраморния умивалник и провокиращо започна да облизва устните му с език. Той направи слаб опит да я отблъсне.

— Много съм отегчена — прошепна тя перверзно. — Развесели ме, скъпи. Има нещо дребно, което цяла нощ си представям, че ти правя.

Той реагира веднага след като ръцете й се спуснаха надолу, разкопчаха панталоните му и бързо започнаха да го освобождават от сковаващите го дрехи на Калвин Клайн.

— Хубаво… — промърмори тя с гърлен смях, спокойно предизвиквайки положителната му реакция. — Много хубаво…

Винъс можеше да възбуди и каменна статуя!

Внезапно той забрави за Лесли и Джеф, след като тя се отпусна на колене. Жена му беше много способна. Много…

— Господи! — изръмжа той, извивайки гръб, когато езикът й започна леко да се движи напред-назад по главичката на пениса му.

— Шшт… — накара го тя да млъкне, като се протегна и постави пръст на устните му. — Не бихме искали някой да ни чуе, нали?

След това, след като още малко го раздразни, цялата й уста пое втвърдения му член и вече нищо друго нямаше значение, когато той се отпусна върху вълната на удоволствието, докато тя го смучеше, пресъхнал от желание, и го остави изтощен и изключително удовлетворен.

Цялата история отне по-малко от три минути. Бързият секс, както и бързата закуска, можеше да направи повече от всички изискани ястия на света.

— Исусе! — възкликна той, напълно доволен. — Това наистина е нещо!

Винъс се изправи, измъкна хартиена кърпичка от една кутийка в дамската си чантичка и старателно избърса устните си.

— Сметнах, че изглеждаш като изпъната струна, Куп. Мисля, че те накарах да се отпуснеш.

— Ти си невероятна! — засмя се той.

— Опитвам се да ти доставя удоволствие — каза тя, вглеждайки се в отражението си в огледалото.

— И го правиш — отговори той, протягайки ръце високо над главата си.

— Щях да ти липсвам, ако не бяхме женени, нали, Куп? — подразни го тя, взирайки се в неговия образ в огледалото.

Той я обърна и я дръпна към себе си.

— Липсваш ми всяка минута, когато не сме заедно — каза той съблазнително с целия съживен чар на Купър Търнър.

„Лъжлив, похотлив кучи син.“

Тя нежно го отблъсна.

— По-добре да се връщаме. Сигурна съм, че Феликс има още много да ми разказва за талантливия си език.

— Да ти разказва за талантливия си език… — започна Купър. — Когато се приберем тази нощ у дома…

— Да?

— Ще видиш — каза той поверително.

— Ще видя?

— О, да, ще видиш. Имам само тебе — той се закопча, хвърли последен поглед в огледалото и отключи вратата. — Нека да си тръгнем рано тази вечер, скъпа, нямам търпение да остана насаме с тебе.

— Както искаш — отговори Винъс, услужлива докрай. — Каквото ти хрумне.

ГЛАВА 10

— Как е станало така, че не сте дошли да се срещнете с мене?

— Просто лош късмет, предполагам — Бриджит отговори с точната доза надутост.

Тежкият оловен поглед на Мишел Ги се плъзна по нея, спирайки се върху гърдите й, провокиращо разголени от секси роклята й на Ерве Леже.

— Елате в офиса ми утре — каза той. — Донесете и албума си.

— Ще дойда — съгласи се Бриджит. — Само че имам нещо като ангажимент.

— Какво правите?

— Каталог за чужбина.

— Какъв?

— Ъъъ… Услуга на приятел — каза тя колебливо.

— Кой е фотографът?

— Ъъъ… Фотографът…

Мишел започна да се смее.

— Вие сте хубаво момиче — каза той. — Много хубаво. Обаче, ma cherie, в Ню Йорк има много хубави момичета, които се опитват да станат модели. Един съвет — не лъжете, бъдете искрена.

— Винаги съм искрена — отвърна тя, — когато е необходимо.

Той хвана брадичката си.

— Участвали ли сте в ревюта?

— В Ню Йорк съм съвсем отскоро.

— Така че не сте се виждали с други агенти?

По дяволите искреността.

— Още не — излъга тя.

— Ето визитната ми картичка — каза той. — Бъдете в офиса ми в десет сутринта. Може би имам нещо точно за вас.

Бриджит едва изчака да намери Нона и да й благодари, че я е представила.

— Толкова е хубаво — извика тя, а очите й светеха въодушевено. — Отдавна се опитвах да си уредя среща с Мишел Ги.

— Мишел има репутацията на сваляч — предупреди я Нона. — Той живее с онзи английски модел, Робъртсън, знаеш я, дето е толкова слаба, че може да се провре през открехнат френски прозорец. Всички знаят, че е обвързан. Но това не го спира — той все още скача върху всяко момиче.

Бриджит беше убедена:

— Ако той е с Робъртсън, едва ли ще иска да бъде и с мене — тя е невероятна.

— Кога това е спирало някой мъж? — попита Нона, отхвърляйки назад блестящата си червена коса. — Е, кажи ми… Какво мислиш за Зандино?

— Много е готин. Само че си мислех, че искаш някого, който вече е… знаеш, установил се е.

— Никакви старци — каза Нона, бърчейки носа си. — Трябва да е под тридесет. Не мога да имам връзка с някого, който, нали знаеш, е по-възрастен. А ти?

Бриджит наистина не си беше мислила за това. Дотук всичките й връзки бяха само с по-млади мъже. Тя отново хвърли поглед през залата към Мишел Ги. Той имаше къдрава сиво-руса коса, хубав тен и поизбледнели сини очи.

— На колко мислиш, че е Мишел? — попита тя.

— На четиридесет и нещо. Доста дърт.

— На четиридесет и нещо никой не е дърт.

— Мисли само за работата — сериозно произнесе Нона, размахвайки предупредително пръст.

— Нямам и намерение да спя с него — засмя се Бриджит. — Въпреки че е привлекателен.

— Там е шефката ми — каза Нона на път към следващия субект. — Очаровай я. Може и да те сложи на корицата на „Мондо“.

— Мислиш ли?

— Само се шегувам, но можеш все пак да се запознаеш с нея.

Те прекосиха помещението в търсене на поредната възможност.

— Ела отгоре — настоя Алекс.

— Стига, Алекс, на мене ми стига — извика Тин Лий; цялото й голо тяло беше обляно в пот.

Алекс я беше чукал в продължение на двадесет минути и, за нейно нещастие, оставаше отчайващо твърд. Беше глътнал две капсули амилнитрат, но все още беше пиян.

Тин Лий не беше никак удовлетворена. Този мъж беше голям, твърд и не беше джентълмен в леглото. Тя искаше да си ходи.

Алекс я сграбчи през кръста и я намести върху себе си. Тя се чувстваше като набита на кол, като предмет, като вещ. Той не се отнасяше нежно към нея. Нямаше любовна игра. Нямаше докосвания. Нищо друго освен безпощадно чукане.

И все пак… Истината беше… , че тя искаше роля в неговия бъдещ филм. Та той беше Алекс Уудс — много значителен и известен режисьор. И може би… ако я оставеше… тя можеше да го научи на някои неща в леглото — например как да доставя удоволствие на една жена, — защото точно сега това, през което тя минаваше, беше неприятно и унизително. Нямаше ли най-сетне той да свърши?

Алекс затвори очи и се опита да се концентрира. Проблемът беше, че когато затвореше очи, светът изчезваше, оставяйки го замаян и объркан. За Бога, та той мразеше пиенето. Мразеше последствията. Мразеше да стане на другата сутрин и да страда от махмурлука си.

Майка му го докарваше дотам всеки път. Гадната му майка и гадното й унизително поведение. Защо не можеше да го остави на мира?

Тин Лий хълцаше отгоре му. Или по-скоро беше болезнен плач от изтощение? Той не знаеше. И не му пукаше. Доминик беше права. Тин Лий трябваше да си тръгне и да си намери хубаво момче на своята възраст. Какво, по дяволите, правеше тя с него?

Той рязко се дръпна от нея. Все още твърд, свърши сам. Това не направи Тин Лий щастлива. Тя скочи от леглото и се втурна в банята. Когато се появи след няколко минути, беше напълно облечена.

— Отивам си в къщи, Алекс — каза тя с тих безизразен глас.

Той кимна, твърде изморен и отвратен, за да каже нещо. Тя напусна апартамента му и той чу тишината — тишина, разбиваща мрачната земя; това беше достатъчно, за да подлуди един мъж. Заравяйки глава под възглавницата, той заспа неспокоен сън.

Лесли Кейн беше нервна. Нещо се беше случило, а тя не знаеше какво. Купър беше съвсем студен към нея и тя не можеше да разбере защо. Той седеше от дясната й страна около кръглата маса за хранене, а Джеф — от лявата й. Тя си беше представяла, че това ще накара Купър да полудее от ревност. Но не би. Той изглеждаше незаинтересован, почти студен, докато си бъбреше любезно със съпругата лесбийка на Феликс. Лесли знаеше, че Мюриъл Цимър е лесбийка, защото в миналото й на високоплатено момиче на повикване тя беше изпратена в имението на Цимър с още две други момичета, на трите им бяха дали прозрачни роби и сложно изработени венециански маски и след това ги бяха въвели в черна спалня с голямо и кръгло водно легло, където ги очакваше госпожа Цимър, гола, но с високи до бедрата гумени ботуши и с голяма озъбена усмивка. Лесли добре си спомняше тази вечер. Госпожа Цимър — вероятно не. Слава Богу, че тя беше с маска!

Лесли не можеше да се удържи да не каже нещо на Купър, въпреки че знаеше, че моментът сега не е подходящ.

— Направила ли съм нещо, което да те е ядосало? — прошепна тя, плъзгайки ръка по бедрото му под прикритието на дългата кадифена покривка за маса.

— Мм? — той я погледна неопределено, сякаш не бяха нищо повече от случайни познати.

— Купър… — промърмори тя, мислейки за това, какъв беше по-рано същия ден — с глава, заровена между краката й, с опитни докосвания, които изгаряха кожата й.

— Не сега, Лесли — измънка той и отмести ръката й, докато отново се обръщаше към Мюриъл Цимър.

Лесли почувства ужасна буца в гърлото си. Тя… го… губеше… Как можа да се случи толкова бързо? Когато беше влязъл в къщата й преди два часа, той беше изцяло неин. Джеф Стоунър се наведе към нея, говорейки й с нисък интимен глас. Той приличаше на младия Харисън Форд. На нея обаче не й пукаше, той не я интересуваше нито на йота.

— Лесли — каза той сериозно. — Да ме поканиш тук тази вечер беше дяволски мило. Според холивудската схема на нещата аз съм нищо, никой. Само че ти не се притесняваш от това, ’щото виждаш в мене мъж, когото харесваш, приятел. Без задни мисли. Ти си нещо различно.

О, Господи. Джеф си мислеше, че тя е толкова мила, а единственото, което правеше, беше, че го използваше. Сега хитрият й план да накара Купър да ревнува се беше провалил.

Винъс Мария, която разговаряше на масата с кънтри певеца и с дизайнерката на дрехи, внезапно стана и почука по чашата си с вилицата.

— Мога ли сега да кажа нещо? — попита тя, след като на масата се възцари тишина. — Мисля, че някой трябва да каже нещо, защото това е толкова специална вечер — и тя се усмихна на Лесли с топла, приятелска усмивка. — Лесли, скъпа, ти направи толкова впечатляваща вечеря. Компанията е интересна, храната — изискана — искам да кажа, какво повече може да желае всеки от нас? Всъщност чувствам се толкова уютно тук тази вечер, че искам да споделя една голяма тайна с всички вас.

Купър беше изненадан, че непредсказуемата му съпруга иска да сподели нещо.

— Всички да вдигнем чашите с шампанско — продължи Винъс. — Първо — тост за нашата красива домакиня Лесли Кейн. И, о, знам, че това може да ви изненада или може би не — но този тост е и за Купър — за моя фантастичен съпруг. Виждате ли, истината е… — дълга провокираща пауза, — че Лесли и Купър имат връзка.

Около масата тракнаха ченета и се възцари тежка тишина.

— И въпреки че аз съм една много разбрана съпруга — продължи ясно Винъс — и с изключително широки възгледи, във всяка връзка идва момент, когато единият трябва да каже „достатъчно“. Така че… скъпи Купър — тя вдигна чашата си срещу него, — използвам тази възможност, за да кажа на тебе и на Лесли — тя вдигна чаша и срещу Лесли, която седеше вцепенена и безмълвна, — че можете да продължите връзката си толкова дълго, колкото пожелаете. Защото, скъпи мой Купър, аз се развеждам с тебе.

Мюриъл Цимър изрече:

— Боже мой!

Останалите мълчаха.

Винъс продължи:

— Откакто сме тук, Куп, дрехите ти са били преместени от дома ни в хотел „Бевърли Хилс“, където, сигурна съм, ще бъдеш много щастлив. Това, разбира се, в случай че не се преместиш при Лесли. Нямам представа колко услужлива е тя. Може пък тя да иска да остане тук с младия Джеф, кой знае. Както и да е, Куп, не искам да си изненадан, когато се опиташ да влезеш в къщи и откриеш, че ключът ти не става.

Купър се изправи — лицето му пламтеше от яд.

— Това да не е някаква шега? — попита той през зъби.

— Сам си знаеш — каза мило Винъс. — Точно това си помислих в началото и аз — че твоята връзка с Лесли е някаква шега. Защото малката Лесли, сладката невинна Лесли, любимката на Америка, е била проститутка.

Стомахът на Лесли се присви.

— Боже мой! — се чу за пореден път от Мюриъл.

— Наистина, Куп — увещаваше го Винъс. — Ти трябва да си единственият мъж в града, който не знае, че тя е била едно от момичетата на мадам Лорета.

Един мускул подскачаше нервно на лявата буза на Купър, докато той слушаше съпругата си. Нямаше смисъл да се опитва да я спре — тя вече беше завъртяла колелото.

Винъс отново се обърна към Лесли:

— Не че имам нещо против тебе, скъпа — всеки прави каквото може, за да оцелее, аз също съм го правила. Но знаеш ли какво, Лесли? Ти трябва и да се научиш кого можеш да чукаш и кого не. И ако скочиш в леглото с моя съпруг, трябва да си сигурна, че аз нямам нищо против, защото ако имам, мога да бъда много гадна, а ти не би искала това, нали?

Лесли седеше много тихо, докато светът й се сгромолясваше около нея. Тя мразеше Винъс със същата сила, с която мразеше едно-единствено друго човешко същество — своя втори баща, мъжа, който я беше малтретирал нощ след нощ с болезнено постоянство.

— Както и да е — продължи Винъс жизнерадостно. — Позволете ми да завърша моя тост. Тази вечер беше прекрасна, но точно сега трябва да тръгвам. Имам среща, той ме чака в къщи, а аз мразя да ги карам да чакат, когато са наистина страстни. И, о, да, Феликс — добави тя, обръщайки се направо към сладострастния продуцент. — Помислих си, че би искал да знаеш… Купър би дал всичко да е като тебе — тя върна цялото си внимание към сломения си съпруг. — Е… Куп, предполагам, че ще те виждам тук-там, скъпи.

След това тя му изпрати въздушна целувка и излезе много ефектно. Толкова ефектно, че никой не забеляза сълзите в очите й.

ГЛАВА 11

Шефката на Нона, Аурора Мондо Карпентър, беше тънка и крехка жена с воднисти очи и високи прозрачни скули. Беше на неопределена възраст, но Нона беше доверила на Бриджит, че трябва да е някъде към седемдесетте.

Бриджит беше учудена.

— Ау! — възкликна тя. — Не изглежда като никоя от бабките, които някога съм виждала.

Личният почерк на Аурора личеше навсякъде в „Мондо“. Тя беше създала списанието и го ръководеше вече двадесет и пет години. Беше омъжена за един от най-големите архитекти в Ню Йорк и често пишеше скромни статийки за него в списанието си, обявявайки, че те имат най-добрия сексуален живот в Ню Йорк. Беше много особена.

Нона не се страхуваше от нея, защото я познаваше още от малко дете, а и Аурора беше близка приятелка на майка й, така че съвсем спокойно можеше да заведе Бриджит да се запознае с нея.

— Това е моята приятелка Бриджит — представи я тя. — Бриджит е най-върховният модел в Лос Анджелис.

— Наистина ли? — попита Аурора, повдигайки тънките си изрисувани вежди. — На колко корици си се появявала, скъпа?

— Всъщност — каза Бриджит, мислейки бързо — аз току-що се връщам от Европа.

— За колко корици те снимаха в Европа?

— За Бога! — обади се Нона, отбивайки бързо. — Дори не можеш да ги преброиш — толкова са много!

— Защо досега не си споменавала за Бриджит? — поиска да знае Аурора.

— Защото беше извън страната. Всъщност… Аурора, имам великолепната идея „Мондо“ да е първото списание, което да я използва. Искам да кажа, тя ще бъде върхът. Мишел Ги иска да подпише с нея.

Аурора кимна в съгласие на Бриджит.

— Ела утре в офиса ми, скъпа. Ще пием чай заедно.

— Ще ми бъде приятно — каза Бриджит; в големите й сини очи светеше ентусиазъм.

— Донеси и албума си — добави Аурора. — Така ще мога да проследя кориците ти. И не забравяй пробните си снимки.

— Ще съм там — увери я Бриджит.

След като се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути, Нона попита:

— Имаш ли снимки?

— Не мислех, че ще имам нужда от тях, преди да си намеря работа.

— Невъзможна си — каза Нона, клатейки недоверчиво глава. — Със сигурност си знаела, че трябва да си готова? Тогава не е за чудене, че нищо не е станало досега.

— Но това не е нещо, което съм правила цял живот — произнесе Бриджит обидено.

— Добре, добре, всичко ще се нареди, защото аз идвам с големите си идеи.

— Като например?

— Като това, че възнамерявам да ти стана импресарио.

— Ти? — възкликна Бриджит и се дръпна назад с истеричен смях. — Че какво знаеш ти за това?

— Ами кой те представи на Аурора Бора Алис? — каза Нона. — Кой те свърза с Мишел Ги? Кой ще ти уреди пробните снимки?

— Е, ако поставяш нещата по този начин…

— Десет процента — спокойно заяви Нона, — което точно в момента е десет процента от нищо. Сключихме ли сделката?

— Предполагам, че можем да опитаме — колебливо каза Бриджит — така или иначе тя нямаше какво да губи, а можеше да спечели всичко. Истината беше, че няма никой по-пробивен от Нона.

Нона кимна, доволна от отговора й.

— Там е Люк Казуей. Аз ще говоря с него. Добрата новина е, че е обратен. Лошата е, че може да бъде малко капризен. Ако те засегне, не му обръщай внимание.

— Защо да ме засяга?

— Той си е такъв. Нарича го конструктивен критицизъм. Но Люк е толкова велик фотограф, че винаги му прощават.

Люк Казуей беше дребен и набит, с остро изрязани черти. Носеше шарена риза на Версаче, раздърпани сини джинси, бели маратонки и големи очила без рамки. Две златни обеци висяха на едното му ухо, докато на другото проблясваше малко диамантче.

Нона направи обичайните представяния, приписвайки на Бриджит голяма слава. Люк не се хвана.

— Бъди реалистка, Нона, приятелката ти не е била модел никога през живота си.

— Тя е известна в Европа и в Лос Анджелис — настоя Нона.

Люк се засмя невярващо.

— Бил съм през цялото време в Лос Анджелис, но никога не съм я виждал — той хвърли на Бриджит преценяващ поглед. — Признай си честно, изобщо направила ли си някога нещо?

Бриджит прокара нервно ръка през косата си, чудейки се какво да изиграе.

— Всъщност — призна си тя — не съм.

— Харесвам момичетата, които казват истината — каза Люк, бутайки нагоре очилата си, които имаха навика да се плъзгат по носа му. — Когато намеря време, ще направим няколко пробни снимки, защото трябва да призная — ти определено имаш качества.

— Казах ли ти! — извика Нона триумфално.

— Но дали тези качества ще се видят през обектива, е друга работа — продължи Люк. — Някои момичета може и да са невероятно секси в истинския живот, но проблемът е, че те не стоят добре пред камерата, а изглеждат като мъртво месо.

— Кога можем да ги направим? — попита Нона, хващайки се за възможността. — Тя има интервю с Мишел Ги утре, а Аурора я одобри за корицата на „Мондо“.

— Ангажиран съм за следващите три седмици — каза Люк. — След това отивам на Карибските острови, където няма да правя нищо друго, освен да лежа на плажа и да бройкам страстните млади момчета по Копа Кабана.

— О, хайде, Люк — опита се да го склони Нона. — Можеш да ми направиш тази услуга.

— Не мога, сърце мое — отговори той, съжалително клатейки глава. — Прекалено съм ангажиран.

— А какво ще кажеш за сега? — помоли Нона. — Хайде да отидем в студиото ти и да направим няколко снимки тази вечер. Моооля те, Люк, това означава много за мене.

— Настоятелна си точно като майка си — каза Люк свадливо.

— Никой не е като нея — отвърна Нона.

Той се засмя.

— Добре, добре — рече той, обръщайки се към Бриджит. — Ти съгласна ли си?

Тя кимна. Това беше възможността, която беше чакала.

— Тогава да вървим.

— Мога ли да взема и годеника си? — попита Нона.

— Не знаех, че си сгодена.

— Той е секси и толкова готин, че ще се влюбиш в него. Но долу ръцете!

— Доведи го, стига да не говори.

Нона се нацупи.

— Толкова си гаден, Люк.

— Моля?

— Нищо.

Студиото на Люк Казуей беше в Сохо, близо до „Трибека“. Бриджит, Нона и Зандино пристигнаха с такси, следвайки Люк, който беше тръгнал напред със собствената си кола. Те изскочиха от таксито.

— Толкова е гот! — въодушевено каза Нона. — Люк е най-великият!

Зандино звънна на звънеца на първия етаж. След малко Люк им отвори. Тримата влязоха в открития товарен асансьор и се изкачиха до върха на голямото индустриално здание.

— Добре дошли, деца — каза Люк, поздравявайки ги на тежката врата от неръждаема стомана.

— Тук сме! — възкликна Нона. — Готови за действие!

— Мога да го видя — каза Люк, въвеждайки ги в огромното си студио.

— Невероятно! — извика Бриджит, преминавайки покрай фотографиите на топмоделите, покриващи изчистените до бяло стени.

— Кой иска едно питие? — попита Люк.

— Не пия — отговори Бриджит, все още взирайки се в снимките и чудейки се дали някога ще стане толкова известна като момичетата на тях.

— Аз пък искам — каза Нона. — Бърбън с вода.

— Това е много възрастно питие за детето, което познавам, откакто беше на дванадесет години — отбеляза Люк, тръгвайки към функционалния, целия в бяло и стъкло бар.

— Аз съм много възрастно момиче — натърти Нона и го последва.

— Това мога да го видя.

— О, Люк, това е Зандино, моят годеник — каза тя и избута Зандино напред.

Люк се здрависа с него с двете си ръце.

— Питие?

Кръглото лице на Зандино засия.

— Кока кола, моля.

Люк го изгледа накриво.

— Хубава роба — каза той.

— Традиционна — отговори Зандино, все още сияейки.

Нона се изкикоти.

— Мислехме, че ще изкара акъла на родителите ми, ако я носи на приема им тази вечер.

— Нищо не може да изкара акъла на Ефи и Юл — рече Люк. — Те са най-либералната двойка в Ню Йорк — и най-интересната. — Той им подаде напитките им. След това отстъпи назад и отправи дълъг критичен поглед към Бриджит. — Добре — каза той. — И какво ще правим сега?

— Ти си фотографът — отбеляза Нона.

Люк не я чу.

— Добре, скъпа — обърна се той към Бриджит. — Махни си обувките и застани пред апарата ето там.

Тя изскочи от ботушките си на Бланик и се изправи на светлосиния фон.

Люк включи стереото и гърленият глас на Ани Ленъкс изпълни студиото.

— Най-важното нещо е да се отпуснеш — каза той, зареждайки филми в два апарата. — Ще направя няколко черно-бели снимки и няколко цветни и ще видим какво ще излезе. Не е голяма работа. Само не ме нервирай.

Това, че най-сетне беше пред обектива, накара увереността на Бриджит да понамалее. Внезапно тя се почувства неудобно и не беше сигурна какво да прави. Беше си се представяла как дефилира на ревю в Париж, пристъпвайки самоуверено, облечена в тоалет на някой от най-големите дизайнери, и хвърляйки на всички онзи отработен поглед, който трябва да ги накара да паднат мъртви само защото тя е толкова велика. Но истинското заставане пред обектива я беше объркало напълно.

— Представи си, че апаратът е твоят любовник — каза Люк, заставайки зад него. — Имала си любовник, нали?

— Разбира се — отговори тя възмутено.

— Добре. Тогава направи го с апарата, накарай тези хубави очи да се включат. Косата ти да падне върху лицето… Това е… Сега наведи глава. Ще видим дали тук можем да направим магия.

Тя започна да позира, все повече потъвайки в работата, сякаш музиката я беше погълнала. Докато тя правеше всичко, което Люк искаше от нея, той започна да мърмори.

— Бъди естествена — извика той. — Естествена! Естествена! Става ли?

Той изщрака няколко пози, след това взе своя „Полароид“ и продължи да снима. Нона и Зандино стояха отстрани и я окуражаваха.

След един час непрекъсната работа Люк най-сетне беше готов да спре. Той се прозина и се протегна.

— Мисля, че стана… — каза той. — Каквото и да е.

— Кога ще можем да видим снимките? — попита Нона.

— Обадете се на помощника ми утре сутринта.

Адреналинът на Бриджит се беше покачил. Тя отново започна да броди из студиото, все още спирайки се пред всички фотографии по стените. Наред с тези на моделите имаше и снимки на знаменитости — Силвестър Сталоун с каубойска шапка. Уинона Райдър с червено бюстие. Джон Бон Джоуви гол до кръста.

— Познаваш ли всичките тези хора? — попита тя Люк.

— Разбира се, че ги познава — отговори Нона, хващайки огромна снимка на Робъртсън и Нейчър — друг известен модел; и двете не носеха нищо друго освен по чифт плътно прилепнали сини джинси и примамливи усмивки и прикриваха гърдите си с ръце.

— Каква снимка — възкликна Нона.

— Да — съгласи се Люк. — Това е част от рекламната кампания на джинсите „Рок-енд-рол“. Чувала ли си за тях?

— Не.

— Ще чуеш. Те ще станат по-известни от „Гес“ и „Калвин Клайн“, взети заедно.

— Сигурно — каза Нона с растящ интерес. — Единственото нещо е… — продължи тя, изучавайки фотографията. — Няма нищо необичайно в тази реклама. Две момичета… — мечтата на всеки мъж. Само това е било правено милиони пъти. Това не е кой знае какво, Люк. Робъртсън и Нейчър са се появявали на всяка корица от „Вог“ до „Ейлър“. Използването им в съвсем нова рекламна компания прилича на — нали знаеш — нещо като стари новини — тя млъкна, гледайки го невинно. — Нали нямаш нищо против, че казвам това?

— Напротив, имам — отговори Люк, недоволен от критиката й.

— Просто бях искрена.

Той намести очилата на носа си.

— Направи ми една голяма услуга, Нона — отиди другаде с твоята искреност.

— Не ми се връзвай. Аз съм точно момичето, което смята да си купи новата стока.

Той я погледна объркан.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не би си купила джинсите само защото тези модели са се появявали в рекламни кампании на други стоки?

Тя сви рамене.

— Не е нещо, което да не съм виждала преди.

Той изсумтя отегчено.

— Голяма досада си, Нона — винаги си била такава.

— Ама съм честна досада — каза тя, правейки дълга пауза, преди да продължи. — Виж, ако Бриджит носеше тези джинси…

— Предполагам, че искаш да я снимам в тях, такава игра ли играеш?

— Има ли нещо за губене? — произнесе Нона с широко отворени очи.

Люк въздъхна.

— Добре, Бриджит, отиди в съблекалнята. Там ще видиш камара джинси. Намери твоя размер и ги облечи, след това се върни тук. Без горнище.

— Няма да правя голи снимки — протестира Бриджит. Люк Казуей може и да беше много известен фотограф, но тя нямаше да се съблича за всекиго.

— Ще прикриеш гърдите си с ръце — каза Люк. — Ще направиш това, което онези момичета правят на снимката.

Нона кимна одобрително.

— Давай.

О, да, лесно й беше на Нона да каже „давай“. Тя не трябваше да се съблича. Тя отиде в съблекалнята, намери джинси със своя размер и ги облече. Почувства се като идиот, когато закри гърдите си с ръце, след това убеди сама себе си, че всички модели са правили по някоя и друга гола снимка и какво от това. Не беше като да позираш за „Плейбой“.

Тя се появи, прикрила гърдите си с ръце, и зачака инструкциите на Люк.

— Добре, застани ей там — каза той, показвайки друг декор — този път фонът беше тухлена стена. — Обърни се към стената, разтвори крака. Когато ти кажа, се залюлей насам-натам.

Люк я следеше през обектива, издавайки грухтящи звуци.

— Добре, Бриджит. Наведи глава, вдигни очи, оближи устните си. Това е.

Зандино, стоейки встрани, се обади:

— Изглежда добре.

Люк се втренчи в него.

— Ти правил ли си си някога снимки? — попита той.

Зандино засия.

— Само портретни, когато се дипломирах.

— Имам друга идея — каза Люк и спря да щрака. — Има ли хубаво тяло, Нона?

Тя завъртя очи.

— Дали има хубаво тяло!

Люк направи физиономия.

— Трябваше да се сетя. Ние винаги сме имали еднакви вкусове — дори когато ти беше на дванадесет! — той отново се обърна към Зандино. — Отиди в съблекалнята и си намери джинси с твоя размер.

Нона видя възможностите.

— Да, Зан, направи го — окуражи го тя, побутвайки го леко. — Само ще се посмеем.

— Наистина ли? — попита Зандино несигурно.

— Наистина — увери го Нона.

След няколко минути Зандино се появи. Той наистина имаше страхотно тяло — хармонично, стегнато и с прекрасен тъмно шоколадов тен. Джинсите му стояха като излети.

— Ау! — възкликна Нона, посочвайки щастливо към него. — Панталонките ти стоят великолепно!

Зандино се намръщи.

— Усмихни се — изкиска се тя. — Най-малкото са върхът!

— Добре, хайде да отиваме там — каза Люк, прокарвайки ръка през къдравата си коса. — Там, при Бриджит. Да видим как ще си взаимодействате вие двамата. Застанете пред обектива.

— Как да застанем? — попита Бриджит, нервирана от това, че Зандино беше навлязъл в пространството й.

— Не знам… гръб о гръб, лице в лице. Зан, можеш например да поставиш ръце на гърдите й. Имаме нужда да пробваме нещо различно.

— Чакай малко — възрази Нона. — Ръцете му върху гърдите й? Забрави!

— Слушай, не ми ли каза ти, че си неин импресарио? Това може да свърши работа.

Нона кимна.

— Хрумна ми една идея — каза тя. — Черно и бяло — джинсите „Рок-енд-рол“.

— Точно така! — рече Люк ентусиазирано. — Какво е рок-енд-ролът? Черна музика. Бяла музика. Пасва точно!

В началото бяха нерешителни, сковани.

— Работете заедно — извика Люк. — Отпуснете се, за Бога!

Лесно му е да го каже, помисли си Бриджит, той не стоеше там, а някакъв чужд мъж не беше хванал гърдите му. Не че той имаше гърди… О, Боже, толкова беше объркана!

Стинг се лееше от тонколоните, докато те постепенно започнаха да се отпускат и да заработват заедно.

Люк се движеше бързо, използвайки няколко апарата, докато правеше снимка след снимка.

След като се отпусна, Бриджит откри, че започва да й харесва — позирането беше трудна работа, но забавна.

В края на сеанса всички бяха изтощени.

— Ох! — въздъхна Бриджит, грабвайки хавлиена кърпа. — Умирам, но пък каква работа. Красота!

— Не се въодушевявай толкова — предупреди я Люк. — Това може да се окаже за всички само загуба на време.

— Не — каза Нона много сигурна. — Това ще стане новата ти кампания. Ще видиш, Люк. Аз никога не греша.

ГЛАВА 12

Лъки спа по време на почти целия полет до Европа, не се събуди дори когато спряха, за да презаредят. Тя беше запланувала да прочете няколко сценария, да прегледа какво пише пресата за двата нейни филма, които се въртяха в момента — всъщност да свърши много работа.

Но не би. Вместо това тя хапна нещо леко, отпусна се назад с чаша „Коантро“ и заспа дълбоко.

Последните й мисли, преди да се унесе, бяха за това, че тези дни трябва да забрави за бизнеса и да се концентрира върху чудесното време, което ще прекара с Лени. И двамата го заслужаваха.

След като беше прекарал целия ден на плажа, Лени не беше уморен, така че вместо да отиде направо в стаята си, той се присъедини към неколцина от екипа, заседна с тях в бара на хотела и изпи няколко бири.

Не можеше да спре да мисли за пристигането на Лъки. Боже, колко я обичаше. За него не съществуваше никой друг в света — и това за мъж, който някога беше голям женкар. Нещата определено се бяха променили. Сега той беше господин Жененият и обичаше жена си всяка минута.

— Трябва да вървя — каза той на Ал, първия помощник-режисьор. — Искам добре да поспя тази нощ.

— Хвърли едно око на тази малка красавица! — отговори Ал, обръщайки го към една блондинка с тяло, което не можеше да мине незабелязано.

Лени й хвърли поглед. Беше същата блондинка, която се беше разхождала пред очите му в бански костюм по-рано днес. Вместо рязания бански сега тя носеше изключително къса пола и скриващо само гърдите й бюстие.

Тя дойде право при него.

— Здрасти, Лени — измърмори с мекия си и с акцент глас. — Ще имаш ли нещо против да се присъединя към тебе?

Ама какво беше това „здрасти, Лени“? Той не можеше да повярва, че тя се държи така, сякаш са стари приятели.

— Не, скъпа, той изобщо няма нищо против — каза шефът на ефектите — истински англичанин с прическа като на Род Стюарт и с похотлив поглед. — Ако става за въпрос, можеш да се паркираш точно тук, до мене.

— Моля? — каза тя студено, едва поглеждайки към него.

— Изчезвам оттук — каза Лени, ставайки бързо. — Вие, момчета, правете каквото си искате.

— Благодарим, друже — обади се Ал с циничен смях. — Не знаех, че имаме нужда от твоето разрешение!

Лени се измъкна бързо, преди блондинката отново да има възможността да се хване за него. Инстинктът му подсказваше, че тя ще му създаде големи неприятности.

Горе в стаята си той съблече дрехите си, просна се на леглото си и започна да изучава тази част от сценария, която щеше да се снима на следващия ден. Телефонът иззвъня. Той сграбчи слушалката, надявайки се Лъки да му се обажда от самолета.

Провокиращо мъркане.

— Лени? Сам ли си?

— Кой е? — попита той, въпреки че веднага разбра — беше блондинката.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — кратка пауза. След това: — Да кажем… в твоята стая.

— Майка ми ми е казала никога да не пия с непознати — каза той, опитвайки се да схване до какво може да доведе тази абсурдна ситуация.

— Няма да съм непозната дълго време — отговори тя; сексапилният й глас беше пълен с обещания.

— Хей… Знаеш ли какво — каза той кратко. — Може би утре, когато жена ми пристигне, и двамата ще пийнем с тебе.

Блондинката се засмя меко.

— Оооо… Колко си й верен. Много мило!

— Сладка, върви да сваляш някой друг — каза той и осъзна, че на никого няма да е лесно да се откачи от нея. — Аз не съм заинтересуван.

— Ще бъдеш, когато видиш какво мога да ти предложа.

— Вече го видях — каза той остро. — Както и всички останали.

Тя все още не се отказваше.

— Значи… Ти си господин Праволинейният-и-верният.

— Изчезвай — рече той, трясвайки слушалката. След няколко минути телефонът отново иззвъня. Беше готов да не отговори, мислейки, че е госпожица Настоятелност.

— Да? — произнесе кратко.

— Ха! Звучиш ми като в добро настроение.

— О, Дженифър. Какво става?

— Промених времето на снимките ти. Свободен си да отидеш сутринта на летището. Ще изпратя кола да те вземе по обед. При това положение ще снимаш в два следобед. Не забравяй.

— Ти си най-добрата.

— Благодаря.

— Между другото, помниш ли онази блондинка? Дето днес дефилираше пред мене по бански костюм?

— Какво за нея?

— Можеш ли да повярваш, че току-що ми се обади в стаята?

— Да, Лени — въздъхна Дженифър. — Мога да повярвам всичко за армията силиконови блондинки, които тичат подире ти ден и нощ.

— Хайде да не се занимаваме с нея.

— Ти какво й каза?

— Чакай да си спомня… — рече той саркастично. — О, да… Казах й да се качи в стаята ми с бутилка водка и с кутийка презервативи. Ти какво си помисли, че съм й казал?

На Дженифър не й беше забавно.

— Искаш ли да те придружа до летището?

— Не — каза той сухо. — Мисля, че и сам ще успея да се събера с жена си.

— Не забравяй, Лени — утрешните ти снимки сега са в два следобед.

— Добре, добре.

— Знам те какъв си — запиши си.

— Нямаш проблеми.

Той остави слушалката, протегна се за сценария и започна да чете. След няколко минути на вратата се почука. Беше убеден, че е Дженифър. Тя не му вярваше и идваше лично да му донесе листа с времето за снимките му утре, за да е сигурна, че всичко ще е точно. Той направи физиономия, стана от леглото и отвори вратата. Там обаче стоеше лично госпожица Силиконов бюст — с боси крака, свободно пусната къса роба и изкусителна усмивка.

— Сигурна съм, че си самотен — измърка тя. — Голяма американска кинозвезда, а съвсем сам — това не е правилно.

Тази жена не се предаваше.

— Слушай — каза той търпеливо. — Не знам как да ти го кажа, но аз съм напълно щастлив, така че си върви в къщи — където и да е това.

— Сигурен ли си, Лени? — попита тя, взирайки се право в очите му, докато разкопчаваше робата си и тя се разтвори. Естествено, под нея не носеше нищо.

— О, по дяволите! — измърмори той, поглъщайки с поглед всеки сантиметър на невероятните й форми.

— Това ще промени ли мнението ти, Лени? — произнесе тя с цялата задушевност на сексапилния си глас.

— Слушай — повтори той сериозно. — Направи ми една услуга и се махай оттук.

Тя нямаше намерение да ходи никъде.

— Ти не го мислиш — каза тя убедено — като жена, свикнала да постига каквото иска.

— Напротив, мисля го. Не искам да те виждам. Не искам да те докосвам. Така че изчезвай бързо. Става ли?

Тя облиза показалеца си, плъзна го надолу и погали възбуденото си зърно.

— Не ти ли харесва това, което виждаш?

— Ще се обадя на хотелската охрана, ако не се махнеш веднага.

Тя се отърси от робата си. Дрехата се свлече на купчинка в краката й, оставяйки я съвсем гола.

— Продължавай, Лени. Аз пък ще им кажа, че си ме примамил в стаята си и си ме нападнал.

Сега вече той се ядоса.

— Махай се от мене! Върви на майната си! — извика той, опитвайки се да затвори вратата пред нея.

Но преди да успее да го направи, тя обви с ръце врата му, притискайки се плътно до него. В края на коридора се появи фотограф и проблесна светкавица.

Лени се бореше да я отблъсне, твърде късно осъзнавайки, че това е капан. След като най-сетне успя да се откъсне от голата блондинка, той се втурна към фотографа. Мъжът с фотоапарата веднага изчезна.

Лени започна да го преследва, преди да се сети, че единственото, с което е облечен, бяха долни гащи. Каква картинка щеше да бъде само! По-добре да се споразумее с блондинката и да разбере каква игра играе тя.

Той се обърна и спринтира обратно към стаята си. Нея я нямаше. Те си бяха получили своите снимки и бяха изчезнали и двамата. Сграбчвайки телефона, той се обади на охраната.

След няколко минути на вратата стоеше лично управителят на хотела.

— Да, господин Голдън? — каза той, опитвайки се да изглежда както обикновено, въпреки че беше ясно, че го бяха вдигнали от дълбок сън.

Какво трябваше да каже? Че в стаята му е имало гола жена и фотограф. Някак си не звучеше като нещо, на което някой би повярвал. Най-добре беше да забрави и да се надява, че снимките няма да излязат, въпреки че имаше лошо предчувствие.

— Ъъъ… Стори ми се, че чух някой да се опитва да влезе — каза той неубедително.

— Ще огледам всичко наоколо лично, господин Голдън — каза управителят с едва забележим поклон.

— Направете го.

Този урок трябваше да го запомни. Папараците нямаше да се спрат пред нищо, за да получат снимките, които им бяха необходими, за да ги продадат на безбройните таблоиди в Америка. Утре щеше да се обади на адвокатите си и да им разкаже точно какво се е случило, така че да бъдат готови да спрат публикациите, ако снимките излезеха.

Той вдигна телефона и се обади в стаята на Дженифър.

— Да, Лени? — каза тя търпеливо.

— Как е името на онази блондинка?

— Лени! — извика Дженифър. — Жена ти пристига утре. Мислех си, че поне ти си един от свестните.

— Намери ми името и телефонния й номер.

— О, да, добре — рече саркастично Дженифър. — А какво ще кажеш за мерките й и за обема на гръдния й кош?

— Не е това, което си мислиш.

С многострадална въздишка Дженифър отново си каза, че всички мъже са свине.

— Както кажеш, Лени. Ти си звездата тук.

Той знаеше, че тя не му повярва, но Лъки щеше — само това имаше значение.

На сутринта беше станал много преди да дойде времето, когато щеше да тръгне за летището. Смяташе през този уикенд наистина да направи жена си много щастлива.

Лъки сънуваше. В съня си тя лежеше на брега на морето, където вълните меко се разбиваха и постоянно се движеха напред-назад. Лени стоеше до нея и докато масажираше раменете й, й казваше, че я обича.

— Госпожице Сантейнджело… Госпожице Сантейнджело… Ще се приземим след един час. Помислих си, че може да искате да се освежите.

Тя с усилие отвори очи. Пред нея стоеше Томи, стюардът на самолета. Лени се беше оказал само сън.

— Кафе и портокалов сок, госпожице Сантейнджело? — настоя Томи загрижено.

Тя се прозина, все още полузаспала.

— Чудесно, Томи. Ще си взема набързо един душ и веднага ще се върна.

Самолетът на „Пантър“ беше оборудван като луксозен хотелски апартамент. В банята тя постоя под студения душ, опитвайки се да се събуди. Когато отново се появи, се чувстваше освежена и пълна с енергия. Гримира се, оправи косата си и облече широки панталони и свободна копринена риза.

Беше наистина невероятно — с Лени бяха женени вече от четири години, а тя все още се вълнуваше от това, че ще го види, сякаш отиваше на първата си среща.

Кой беше казал, че страстта не е трайна?

— Къде е колата ми? — Лени попита портиера.

Портиерът щракна с пръсти и един шофьор докара стар мерцедес пред вратата. Друга кола, друг шофьор.

— Къде е днес Пауло? — попита Лени, настанявайки се на задната седалка.

— Болен е.

— Отиваме на летището.

— Зная — отговори шофьорът и бързо подкара стария мерцедес.

Самолетът се приготви да кацне плавно на летище „Порета“ в Корсика. Лъки нямаше търпение да се приземи, да усети ръцете на Лени около себе си, да види лицето му, просто да го прегърне.

Тя изскочи от самолета и беше разочарована да открие, че го няма на летището. Летищните власти я запитаха дали желае да изчака в частния салон. Тя се съгласи, въпреки че беше полудяла от нетърпение.

Първото нещо, което направи, беше да се обади в хотела на Лени. Свързаха я със стаята му. Женски глас каза кратко:

— Ало?

— Лени? — попита Лъки намръщено.

— О… Лени… Той излезе рано тази сутрин — каза гласът.

Лъки разпозна слаб френски акцент. Можеше ли да бъде камериерката?

— С кого разговарям? — попита тя подозрително.

— Негова приятелка. А кой е отсреща?

— Съпругата му.

Последва бързо затваряне.

Лъки започна да се вбесява. Беше ли възможно Лени да чука някоя друга?

Нямаше начин. Той не беше от този тип мъже, дето изневеряват на жените си. Те бяха свързани по особен начин помежду си — имаха си доверие един на друг. Връзката им беше много специална.

ТОГАВА КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, БЕШЕ В НЕГОВАТА СТАЯ?

Тя излезе от малкия салон и се отправи към летищните власти.

— Намерете ми кола и шофьор — каза тя. — Реших да не чакам.

ГЛАВА 13

Винъс нямаше никаква любовна среща в дома си — каза го само за да вбеси Купър. Когато пристигна в къщи, тя си пожела да беше уредила Родригес да е там. Имаше нужда от топло и чувствено тяло. Имаше нужда да знае, че някой я обича.

Беше ли твърде късно да му се обади? Да. Нямаше да помогне, ако изглежда толкова отчаяна.

Боже! Лицето на Купър. Тя със сигурност беше наранила неговото его. През целия си живот той се беше чукал с всяка жена, с която се е срещнал, без да се замисля за последствията. В деня, когато се бяха оженили, беше обещал, че всичко ще се промени. Е, и какво? Той не се беше променил, а тя нямаше намерение да чака това да се случи отново.

Така че сега беше сама в дома си. Дрехите и личните вещи на Купър бяха опаковани и откарани, всички следи от присъствието му бяха отстранени, сякаш той никога не беше живял тук.

Изритвайки обувките си, тя се помота боса из къщата, взирайки се в многобройните им общи снимки. Беше твърде рано да махне образа му от сребърните рамки, но беше убедена, че никога нямаше да го приеме обратно.

На сутринта стана в шест часа, за да тича с треньора си Свен. Джогингът я подготвяше за целия ден, караше я да се чувства свежа и концентрирана.

Те тичаха нагоре-надолу по Холивуд Хилс, като дишаха тежко и се потяха. Когато се върнаха в къщи, се втурнаха направо в гимнастическия салон, където Свен я подложи на голямо натоварване с един час еднообразни тренировки и четиридесет и пет минути свободни упражнения и вдигане на тежести за горната и долната част на тялото й. Ха! А хората си мислеха, че е лесно да поддържаш такова тяло.

В девет часа тя помоли Свен да включи телевизора, за да гледа Кейти Лий и Реджис — сутрешното им шоу винаги я разнообразяваше приятно, особено когато Кейти Лий беше в някое от празничните си настроения.

Шоуто тъкмо започваше, когато беше прекъснато от извънредни новини. Винъс гледаше и слушаше думите на новините шокирана.

„БЕШЕ СЪОБЩЕНО, ЧЕ КИНОЗВЕЗДАТА ЛЕНИ ГОЛДЪН Е БИЛ УБИТ РАНО ТАЗИ СУТРИН ПРИ АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА НА ОСТРОВ КОРСИКА, КЪДЕТО Е УЧАСТВАЛ В СНИМКИТЕ НА ПОСЛЕДНИЯ СИ ФИЛМ. ГОВОРИТЕЛ НА «УОЛФ ПРОДАКШЪНС» НАПРАВИ ИЗЯВЛЕНИЕ…“

Лени Голдън убит.

Лени, съпругът на Лъки.

Лени, нейният добър приятел.

— Трябва да се свържа с Лъки — промърмори тя, изскачайки от стаята като полудяла.

Купър нямаше защо да се прибира в къщи. Щом Винъс беше казала, че е изхвърлила дрехите му и е сменила бравите, той беше сигурен, че наистина го е направила.

След като си тръгна от дома на Лесли, той подкара направо към хотел „Бевърли Хилс“, където откри, че вече има резервирано бунгало. Винъс беше помислила за всичко.

Лесли го беше молила да остане — нещо, което той нямаше намерение да прави.

— Как е разбрала Винъс? — беше я попитал. — На кого си казала?

— На никого. Хората не са глупави. Виждали са ни заедно.

Той се беше разхождал из стаята, опитвайки се да разбере как са го разкрили.

— Ти искаше тя да разбере, нали? — беше настоял да знае.

— Не — беше упорствала тя. — Това е последното нещо, което съм искала.

— Е, все пак, Лесли, няма да е разумно да остана.

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Но, Купър, аз имам нужда от тебе.

— За това трябваше да помислиш по-рано.

Беше напуснал дома й, обвинявайки се, че е бил толкова глупав. Единственото, за което можеше да мисли, беше как би могъл да оправи отношенията си с Винъс, защото истината беше, че той действително я обичаше.

След непробуден сън той се събуди късно и веднага се хвана за телефона. Обади се на обслужване по стаите и поръча бекон, яйца, портокалов сок, сладкиш и кафе — закуска, каквато Винъс никога не би позволила, защото винаги се хранеше здравословно.

Когато сервитьорът, който донесе закуската, влезе в бунгалото му, Купър го поздрави студено. Мъжът изглеждаше разговорлив, а той не беше в такова настроение.

— Ужасни новини за Лени Голдън — отбеляза сервитьорът, докато сервираше яйцата и бекона от чинията с капак, която ги запазваше топли. — Той често вечеряше тук. Ще липсва на всекиго.

— Какви новини? — попита Купър, премествайки стол към масата.

— Претърпял е много сериозна автомобилна катастрофа.

— Но е добре, нали?

— Колата, в която е бил, е паднала от една стръмнина.

— ДОБРЕ ЛИ Е ТОЙ?

— Не, господин Търнър. Той е… той е… мъртъв.

Купър поклати невярващо глава. Не и Лени. Не и неговият приятел Лени. Това не беше възможно.

— Къде го чу това? — попита той.

— Съобщават го по всички новини. Съжалявам, господин Търнър. Мислех, че знаете.

— Не — празно произнесе Купър. — Не, не знаех.

Алекс пристигна в офиса си късно и с махмурлук. Беше минало обяд и той беше в отвратително настроение. Всичко, което можеше да си спомни от предишната вечер, бяха нападките на майка му. Тя се държеше по този начин с него всеки път и това толкова го влудяваше, че не можеше да мисли нормално. Сега тя беше провалила и деня му, защото той беше пропуснал много важна среща с продуцента на филма си и с уредника на снимките; и двамата го бяха отписали за днес.

Той искаше да пийне едно. Толкова дълго беше устоявал на изкушението, но снощи беше наказан достатъчно.

— Добър ден, Алекс — поздрави го Лили, неговата асистентка, с очевидна неодобрителна нотка в гласа. — Или трябва да ти кажа „добър следобед“?

— Знам, знам — трябваше да съм тук в девет сутринта — изръмжа той. — Нещо се случи.

— Звънях у вас — отбеляза тя.

— Бях изключил телефона.

— Хмм…

Франс, другата му асистентка, му донесе чаша вдигащ пара черен чай.

— Изпий го — нареди тя сериозно. — По-късно ще ми благодариш.

Той едва се удържа да не събори всичко от бюрото си.

— Изпратете цветя на Тин Лий — промърмори той.

— Колко искаш да й изпратим? — пожела да научи Франс.

— Много — отговори той злобно. Бог знае през какво беше прекарал Тин Лий. Вероятно тя нямаше да иска да го види повече.

— Алекс — обади се Лили. — Чу ли новините за Лени Голдън, съпруга на Лъки Сантейнджело?

— Какви новини?

— Бил е на снимки. Станала е автомобилна катастрофа.

— Къде?

— В Корсика. Колата, с която е пътувал, е паднала от една стръмнина.

— Исусе! Кога се е случило това?

— По радиото казаха, че тази сутрин.

Алекс си спомни как Лъки му каза, че ще отиде да види Лени.

— Лъки с него ли е била? — попита той задъхано.

— Не знам — отговори Лили, правейки колеблив жест с ръка. — Не казаха…

Алекс подскочи.

— Свържи ме с Фреди.

Лили забърза към телефона.

— Веднага, Алекс.

Бриджит и Нона вървяха надолу по Медисън Авеню, смеейки се и разговаряйки непрекъснато за приема предната вечер и за невероятния фотосеанс с Люк.

Бриджит съзнаваше колко много й е липсвала приятелката й и колко беше хубаво да има Нона за свой импресарио. Те биха постигнали много нещо заедно, винаги си бяха носили късмет една на друга.

Докато минаваха покрай будката за вестници на Шестдесет и пета улица, погледът й се спря на заглавията в „Ню Йорк поуст“.

ЛЕНИ ГОЛДЪН УБИТ

АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА В КОРСИКА

УЖАСНА СМЪРТ НАСТИГА ФИЛМОВА ЗВЕЗДА

— Боже мой! — произнесе тя задъхано, хвърляйки се към Нона. — Боже мой! Не! Не! НЕЕЕ!

Дона Ландсман не беше изненадана. Тя прочете вестниците и се усмихна на себе си. Всичко започваше толкова добре.

„Лъки Сантейнджело. Как се чувстваш, кучко? Как се чувстваш, след като си загубила съпруга си — точно както аз загубих моя?

Как се чувстваш, след като оставаш сама с три малки деца, които трябва да отгледаш лично ти?

Е, кучко, сега ще разбереш точно как се чувства човек в такова положение. И мога да те уверя — това е само началото.“

ГЛАВА 14

Лъки седеше много тихо, гледайки неподвижно пред себе си. Тя знаеше, че трябва да плаче, да пищи или нещо друго — не това ледено спокойствие, което я беше обхванало, което беше влязло през всяка нейна пора и умъртвило чувствата й.

Лени беше мъртъв. Нейният Лени си беше отишъл.

И сега… Тя седеше неподвижна и напълно овладяна, сякаш животът й беше преминал край нея с някакво бавно и неясно движение. Беше вцепенена от скръб. Опустошена. И все още… нямаше никакви сълзи. Седеше на леглото на Лени в хотелска стая в чужда страна, съпругът й беше мъртъв, а тя не можеше да се разплаче.

Малката Лъки Сантейнджело. Беше на пет години, когато откри осакатеното тяло на майка си да се носи из фамилния басейн; беше на двадесет и пет, когато застреляха първата й истинска любов — Марко; беше по-млада отсега, когато брат й Дарио беше убит и изхвърлен от някаква кола.

Смъртта не беше непозната на семейство Сантейнджело. Лъки знаеше твърде добре какво означава тя.

А сега си беше отишъл и Лени… нейният Лени, любовта на живота й. Но беше ли той това?

Тя прецени обстоятелствата.

ШИБАНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Пристигна от летището в хотела. Сграбчи ключа от стаята му от изненадания администратор. Забеляза окачената на вратата му табелка „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.

Влезе и беше разочарована, като не го откри там. Леглото беше неоправено, стаята — невероятно разхвърляна. Е… Лени никога не беше притежавал някакви домакински умения.

Подробности… Подробности… Тя ги поглъщаше една след друга. Препълнените пепелници на двете нощни шкафчета. Почти празна бутилка от шампанско… Две чаши, по ръба на едната — червило. Копринена блуза на топка на пода, полускрита зад леглото.

ТОВА ТРЯБВА ДА Е ДРУГА СТАЯ.

Не. Не беше. Там беше нейната снимка с децата, захлупена върху масата. Дрехите на Лени бяха навсякъде, сценарият му, телефонното тефтерче, специалната му сребърна писалка, която тя му беше купила от „Тифани“.

Беше се обадила в офиса на продукцията, опитвайки се да го открие. По това време вече беше дошла новина за ужасна катастрофа на коварния планински път.

Дойдоха и я взеха — продуцентът на филма и изпълнителният продуцент. Отведоха я със себе си до едно неравно място, където всички стояха в ужас, наблюдавайки как спасителният екип се захвана за работа, опитвайки се да извади катастрофиралата кола от стотици метри дълбочина, където тя се беше разбила върху скалите и беше изгоряла, преди да завърши пътя си в разгневеното море, пенещо се под тях.

С всепоглъщащо чувство на ужас Лъки беше разбрала, че никога повече няма да види Лени.

Сега тя стоеше сама в хотелската му стая. Тя беше почистена от камериерките, шампанското беше изчезнало, пепелниците бяха измити и лъснати, снимката й с децата беше върната в първоначалното й положение.

МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ. КАК МОЖА ДА НИ ИЗОСТАВИШ?

Телефонът продължаваше да звъни. Тя не го забелязваше, защото нямаше желание да говори с никого. Самолетът й стоеше в готовност и очакваше инструкции. Точно в момента не беше способна да вземе каквото и да е решение.

Бяха открили тялото на шофьора, което извадиха от морето, и го бяха идентифицирали чрез медицинските записи. Лени все още липсваше.

— Нямат никакъв шанс — беше й обяснил един от полицейските детективи с помощта на симпатизиращ преводач.

След известно време Лъки стана и механично започна да събира нещата на Лени. Тениските му, чорапи, пуловери. Работните му дрехи. Любимото яке. Колекцията му от джинсови работни ризи, които обичаше да носи всеки ден. Тя вършеше всичко бавно, методично, в транс.

Когато приключи с дрехите му, тя прибра сценария му и няколко големи жълти листа — първите наброски на сценария, който той сам пишеше. След това отвори чекмеджето на нощното шкафче, където откри няколко снимки на гола блондинка. Взря се в тях за момент. Блондинката беше изключително красива, краката й — невероятно дълги; на тъпото й като задник лице имаше прелъстителна усмивка.

МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ. МАЙНАТА ТИ. ПРЕДПОЛАГАШЕ СЕ ТИ ДА СИ РАЗЛИЧЕН.

Нямаше сълзи. Само разочарование. Болка. Гняв. Ужасно чувство за изневяра и предателство.

Тя си спомни, че беше хванала втория си съпруг Димитри в леглото с една оперна певица, Франческа Ферн. Тогава не беше плакала.

Бъди силна — това беше мотото й. Това беше единственият начин, по който беше успяла да оцелее през годините.

Откри още снимки. Лени стоеше с блондинката — голото й тяло беше интимно обвито около него. Друга снимка на двамата, направена очевидно в движение. Лени с ръка през раменете й. Много мило.

НО СЕГА ТИ СИ МЪРТЪВ, КУЧИ СИНЕ. И НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕШ ДА ОБЯСНИШ.

Не че имаше нужда от обяснения. Кого го беше грижа? На кого му пукаше?

Лени Голдън просто беше поредният мъж, на когото му ставаше. Поредният зажаднял за секс актьор на снимки.

АМИ МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ ГОЛДЪН. ДА ТИ ГО НАЧУКАМ.

Но болката от загубата беше неописуема.

Тя привърши с опаковането на нещата му в два куфара и ги затвори с трясък. Снимките прибра в чантата си, в едно отделение, което се затваряше с цип.

След малко вдигна слушалката и се обади на баща си в Палм Спрингс. Двамата бяха говорили и по-рано, когато тя беше помолила Джино да вземе децата. При него щяха да бъдат на сигурно място.

— Идвай си в къщи — настоя Джино.

— Ще си дойда — отговори тя направо. — Чакам ги само да открият тялото на Лени… Искам да го върна обратно.

— Ъъъ… Лъки, това може да отнеме доста време. Ти трябва да си заедно с децата си.

— Ще изчакам още двадесет и четири часа.

— Няма какво да правиш там. Когато го открият, офисът на продукцията ще уреди нещата. Ти трябва да се прибереш в къщи. Сега.

— Аз… Имам нужда от малко време.

— Не! — каза Джино остро. — Ти трябва да си със семейството си.

Тя не желаеше той да й чете лекции. Изобщо нищо не я интересуваше.

— Ще ти се обадя, татко — каза тя с тих и нисък глас.

Преди той да продължи да спори по-нататък, тя затвори телефона и започна да се лута безцелно из стаята. Лени. Толкова висок. Толкова секси. Това великолепно лице. Тези проникновени зелени очи. Това слабо тяло.

Лени. Нейният Лени. Тя не можеше да спре да мисли за него. Можеше да почувства кожата му, да усети мириса му и го желаеше повече, отколкото беше желала всичко друго в живота си.

Лени. Сваляч.

ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ЛЕНИ. ТИ МЕ ПРЕДАДЕ И ТОВА НИКОГА НЯМА ДА МОГА ДА ТИ ГО ПРОСТЯ.