Вендета: Отмъщението на Лъки

ГЛАВА 15

— Здрасти — каза Лъки. Тя седеше зад масивното си бюро и въртеше в ръце сребърната писалка от Лени, когато Алекс Уудс влезе в офиса й за срещата им в шест следобед.

— Здравей — отговори Алекс, спирайки се на вратата. Не я беше виждал от трагедията насам, въпреки че се беше опитвал. Но тя можеше да бъде намерена много трудно — беше неуловима, винаги в движение. Дори Фреди не се беше оказал в състояние да уреди срещата.

— Хората изживяват скръбта си по различни начини — беше обяснил Фреди. — В студиото винаги има проблеми. Лъки се е хвърлила да работи.

— Аз също работя — беше отбелязал Алекс. — И трябва да се срещна с нея.

Всъщност нямаше нужда да се срещат. Всичко беше уредено. Бюджетът, актьорите, местата за снимки — шефът на продукция на Лъки се справяше възхитително. Алекс нямаше оплаквания. Ако всичко продължаваше да върви така добре и навреме, щяха да са в състояние да започнат снимките след няколко седмици.

— Влизай и сядай — каза Лъки.

Той пристъпи напред и видя, че тя изглежда уморена; имаше размазани тъмни кръгове под очите си и някаква острота, която не беше забелязал преди. Но все още беше най-красивата жена, която беше виждал някога.

— Виж — започна той, — преди да се захванем с каквото и да е, искам да знаеш колко ми беше мъчно да чуя за Лени…

— Забрави — прекъсна го тя бързо. — Това е минало — тя знаеше, че сигурно изглежда твърда и незаинтересована, но не й пукаше какво ще си помисли Алекс Уудс за нея. Нямаше значение. В действителност нищо нямаше значение.

Тя се отпусна назад, автоматично посягайки към цигарите. Лошите й навици се бяха върнали и отмъстително я преследваха.

По-рано същия ден тя имаше странна и обезпокоителна среща с Мортън Шарки. Вътрешното й чувство й подсказа, че Мортън се е забъркал в нещо, но тя не можеше да разбере в какво. В момента нещата в студиото вървяха добре, банките бяха спокойни, а японците бяха казали „да“ на търговската сделка. Истината беше, че бизнесът не можеше и да върви по-добре. След като Мортън си тръгна, тя удари няколко уискита, чудейки се какво толкова в него я караше да се тревожи. Срещата им беше минала добре — с изключение на едно нещо: Мортън не беше в състояние да я погледне в очите, а от миналия си опит тя знаеше, че това е лош знак.

Но имаше други неща, за които да се тревожи. Добре знаеше, че самата тя е закъсала. Нещо в нея беше готово да експлодира. Нещо, което е било дълбоко погребано през последните два месеца. Лени беше мъртъв, а тя я караше все едно че нищо не се е случило. Работеше както обикновено.

Е, майната й на работата. Майната му на всичко. Тя беше изморена, паднала духом и много, много ядосана.

Алекс Уудс се беше втренчил в нея — тя можеше да почувства топлината в очите му.

— Всичко наред ли е? — попита тя, връщайки се към настоящето. — Или си дошъл да се оплакваш?

— Всъщност нямам никакви оплаквания — каза той.

— Това е приятна промяна — отбеляза Лъки студено. — Всички останали все искат нещо — тя млъкна — той не се беше избръснал и наболата по страните му брадичка го правеше още по-привлекателен. — Поздравления за това, че подписа с Джони Романо — продължи тя. — Той е отличен избор.

— Радвам се, че го одобряваш.

— Нямаше да се съглася, ако не го одобрявах — Лъки вдигна листа с телефонните съобщения, взря се празно в него за момент, след това го остави. — Какво ще кажеш за едно питие? — предложи тя — искаше й се да изпие още едно.

Алекс погледна часовника си — минаваше шест — точно време за мартини.

— Изглеждаш така, сякаш си имала много тежък ден — каза той. — Искаш ли да отидем в бара на хотел „Бел Еър“?

— Чудесна идея — каза тя, звънвайки на Киоко. — Излизам. Отмени всичките ми срещи.

— Но, Лъки… — започна Киоко.

— Не ми пей на главата, Ки — каза тя остро. — Ще се видим утре — тя стана иззад бюрото си, грабна якето си и се присъедини към Алекс на вратата. — Христе Боже! Ако не мога да правя каквото си поискам, за какво тогава става въпрос, а?

— С мене няма да можеш да се спречкаш — съгласи се той, усещайки слабия полъх на скоч в дъха й.

Тя се усмихна ослепително.

— Добре. Защото толкова ми е досадно да играя бедната малка вдовица.

Когато излязоха навън, той беше толкова изненадан, за да може да каже нещо.

— С моята кола или с твоята? — попита тя, спирайки за момент.

— Твоята къде е? — отговори й той с въпрос, опитвайки се да откъсне поглед от дългите й крака. Ставаше въпрос за бизнес все пак.

— Паркирана е ей там — червеното ферари.

Естествено.

— Аз съм с черното порше — каза той.

— Тогава, скъпи ми Алекс, ще е черното порше — защото имам усещането, че по-късно няма да съм в настроение да карам.

Всичко, което той очакваше, беше делова среща, но ставаше ясно, че щеше да бъде повече от това. Все едно — той беше вътре, независимо че имаше среща с Тин Лий в осем вечерта — среща, за която знаеше, че ще е ужасно неучтиво да пропусне.

Лъки влезе в колата му, отпусна се назад и затвори очи. О, колко беше хубаво да се осмелиш да избягаш. Беше й дошло до гуша от срещи, бюджети, бизнес решения и… ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ. Дошло й беше до гуша от проклетото студио. От отговорността да бъде майка, уважаван член на обществото и скърбяща вдовица. Прекалено много беше. Щеше да полудее. Нямаше върху какво да изкара ужасния си яд, който беше започнал да я яде отвътре.

Лени си беше отишъл. Освободил. Заминал. Лени беше неверен кучи син и това тя не можеше да му прости.

Няколко минути пътуваха безмълвни.

— Изглеждаш добре — каза Алекс.

Не й беше до комплименти.

— Имаш ли семейство? — попита тя.

— Майка — внимателно отговори той, чудейки се към какво води това.

— Близки ли сте?

— Като плъх и змия.

— Змията яде плъхове.

— Ти го каза.

Лъки се засмя сухо. Беше решила, че се е сдобила с най-добрия другар по чашка, а точно от това имаше нужда тази вечер — от някого, който да пие с нея и да не падне под масата.

— Искам трева — каза тя неспокойно.

— Нямаш проблеми — отговори той, докато бъркаше в джоба си и й подаваше полуизпушена цигара, която случайно му беше останала.

Тя натисна запалката на таблото, изчака я да се нагорещи, след това си запали и, доволна, дръпна силно.

— Много си услужлив, Алекс.

— Не винаги.

Тя му хвърли шеговит поглед.

— Или правиш изключение за мене, защото студиото ми дава парите за твоя филм?

Той се включи на нейната вълна.

— Да, разбира се, това ще да е.

Сега го погледна сериозно.

— Или може би ме съжаляваш, задето съм загубила съпруга си?

Той продължаваше да гледа пътя отпред.

— И сама можеш да се грижиш за себе си.

Тя въздъхна.

— Това си го мислят всички.

Той й хвърли кратък поглед.

— А прави ли са, или грешат?

— Хей — каза тя неспокойно. — Какво ще кажеш да подкараме към Палм Спрингс и да посетим Джино? Ти каза, че искаш да се запознаеш с него. Използвай, докато съм в настроение.

— Добре.

— О, момчето ми, много си любезен.

Само ако знаеше! Никога не бяха наричали Алекс Уудс любезен. Труден — да. Човек на настроенията, взискателен, перфекционист — всички тези неща. Но любезен? Нямаше начин.

— Можеш да останеш с погрешно впечатление от мене — заговори той бавно. — Нали знаеш, добрите момчета помагат на красивите жени, които, изглежда, имат проблеми. Този рицарски принцип май че е бил погребан дълбоко в мене.

— Радвам се да го чуя — каза тя, гледайки празно през прозореца. — Хайде да пийнем по нещо, преди да се качим на магистралата.

Спряха пред мексикански ресторант на „Мелроуз“. Лъки си взе чиста текила, докато Алекс поиска „Маргарита“. След това той отпрати уличния продавач, докато Лъки посети дамската тоалетна, обади се в къщи, каза на Сиси, че няма да се прибере тази вечер и че може да бъде открита в дома на Джино в Палм Спрингс.

Лъки добре знаеше, че няма от какво да се оплаква — невероятно я бяха подкрепяли всички наоколо — от Джино до Бриджит, която беше долетяла от Ню Йорк и беше останала в дома й няколко седмици. Дори нейният полубрат Стивън и съпругата му бяха долетели от Лондон за погребението на Лени. Церемонията беше специална. Тя я беше преживяла с помощта на силата и такта си. Малката Мария се беше вкопчила в нея, докато бебето Джино беше останало в грижливите ръце на Сиси. По-късно тя беше дала прием в „Мортън“ за всички приятели и колеги на Лени, защото така би искал самият той. Ексцентричната му майка беше настояла да произнесе объркваща реч.

Лъки беше минала през всичко това със сухи очи. Сега, след два месеца, беше готова да се пръсне.

Алекс не се погрижи да се обади на Тин Лий. Той не можа да си спомни телефонния й номер. И, второ, кого го беше грижа? Всъщност нямаше никакво значение, госпожица Оплакване беше взела бързия влак, за да напусне живота му.

— Хей… , Алекс — Лъки докосна ръкава му, докато излизаха от ресторанта. — Каквото и да кажа тази вечер… — обещай ми, че няма да го използваш срещу мене. Чувствам се много странно.

Той я погледна заинтригувано.

— Какво толкова можеш да кажеш, Лъки?

— Всичко, което ми хрумне — отговори тя дръзко.

Алекс имаше сериозното подозрение, че това ще бъде доста интересно пътуване.

ГЛАВА 16

В главата на Винъс се въртяха много неща. След като беше изхвърлила Купър, тя сякаш започваше отначало. Беше дала шанс на Родригес да докаже своята пламенност, но, за нейно разочарование, той не беше от класата на Купър в леглото. Беше твърде млад и прекалено самоуверен. Всяко движение беше планирано да й достави удоволствие, но зад него нямаше истински чувства. За нещастие, Родригес просто не ставаше за нея.

Истината беше, че Купър й липсваше — но не чак толкова, за да го прибере обратно, макар че той беше направил няколко опита. Те се видяха на погребението на Лени, където той беше застанал до нея и й беше казал каква грешка прави тя.

— Ти си този, който направи грешката — бе отговорила Винъс, опитвайки се да не се разстройва. — Ти ме изложи, Купър, а това не беше умен ход.

— Но, скъпа — беше казал той, опитвайки се да я прегърне. — Аз те обичам — само тебе.

— За това трябваше да мислиш преди — бе отвърнала тя и бързо беше изчезнала.

След това Купър й беше пращал ежедневно цветя и постоянно се беше обаждал по телефона. Тя беше сменила частния си номер и бе препратила цветята в детска болница. Накрая той престана.

Тя искаше да поговори с Лъки за това. Беше невъзможно, защото откакто се беше върнала от Корсика, Лъки се беше втурнала в работата си, сякаш нищо не се беше случило.

Това озадачаваше Винъс. Тя се смяташе за една от най-добрите приятелки на Лъки, но дори и тя не беше в състояние да я накара да говори за загубата си — никой изобщо не можеше да се приближи до нея.

Добрата новина беше, че подписа с Фреди Леон. Той беше точно типът агент, за когото винаги беше мечтала — човек с идеи, по-големи от нейните. В момента той се опитваше да я убеди да изиграе една брилянтна малка роля в „Гангстери“ на Алекс Уудс.

— Ролята не е главна — беше я предупредил той. — Въпреки това е роля за „Оскар“ и ти трябва да я изиграеш.

Тя беше прочела сценария и беше въодушевена. Разказващ за петдесетте години, „Гангстери“ беше експлозивен, брутално честен филм за Лас Вегас и за двама могъщи мъже. Единият — гангстер-садист, другият — известен латиноамерикански певец в ръцете на гангстера. Джони Романо щеше да играе певеца. Тепърва трябваше да открият гангстера. Ролята, която Фреди си беше наумил, че е за нея, беше на Лола — истинско момиче от доброто старо време, което се оказва свързано и с двамата мъже. Не беше главна роля, но пък много изразителна.

— Алекс се съгласи да се срещнете — каза Фреди.

— Колко великодушно от негова страна — провлече саркастично Винъс, чудейки се дали Фреди наистина разбира коя е тя и какво е постигнала.

Фреди се направи, че не забелязва сарказма й.

— Ще прочетеш за него.

Винъс се позасмя.

— Не и аз, Фреди. Аз не чета. Стоя над тези неща.

— Слушай — каза Фреди и учтивите му черти не помръднаха. — Марлон Брандо прочел за „Кръстникът“ и виждаш как се отразило това на кариерата му. Франк Синатра чул за „Оттук до вечността“. Когато големите актьори разберат, че една роля е специална, те ще направят всичко възможно, за да я получат. Ако искаш да играеш Лола, ще трябва да убедиш Алекс. Това е единственият начин.

Срещата беше насрочена по обяд на следващия ден в офиса на Алекс.

Точно както беше очаквала, таблоидите бяха излезли с огромни заглавия, полудели от новината за раздялата й с Купър. Двамата бяха запълнили първите страници на вестниците, които се продаваха в супермаркетите. Както и Лесли Кейн, която по един или по друг начин се беше оставила да я снимат като сладкото невинно момиченце от съседната къща, докато Винъс беше изрисувана като сексуално ненаситна суперзвезда, която бе тласнала съпруга си в прегръдките на друга жена.

Боже! Тези вестници бяха пълни с гнусотии. Само ако знаеха истината за Лесли, това щеше да им изкара акъла.

Другата лоша новина беше, че нейният гаден брат Емилио се бе върнал от Европа, където беше висял доста време при една възрастна графиня. Емилио беше направил състояние от това, че е неин брат, дори и сега сигурно се опитваше да продаде още истории от по-ранните й години на таблоидите.

Един от нейните шпиони й беше съобщил, че Купър е напуснал хотел „Бевърли Хилс“ и се е върнал в предишната си луксозна мансарда на „Уилшър“. Това я накара тъжно да си помисли, че се е върнал към предишния си начин на живот, което означаваше, че тя вече не е отговорна за него. Ако той искаше да води живота на петдесетгодишен плейбой и всяка нощ да чука различни жени, това си беше негов проблем.

Други новини дойдоха от телевизора и я информираха, че той е скъсал с Лесли. Това нямаше значение, техният истински проблем никога не е била Лесли.

Родригес отново беше на път към нея. Тя беше решила да му даде друга възможност да изпробва сексуалните си умения. Истината беше, че на нея не й харесваше да стои сама в тази къща. Родригес най-малкото ставаше за компания.

Ах… Животът на суперзвездата. Не беше чак толкова очарователен, както, изглежда, всеки си мислеше.

Лесли Кейн беше започнала връзка с Джеф Стоунър — актьор с малка роля в настоящия й филм. Не защото го искаше — той не означаваше нищо за нея, — а защото трябваше да прави нещо. Поведението на Купър спрямо нея беше твърде унизително. След жестоката и гадна реч на Винъс на вечерята, тя се беше надявала, че Купър най-сетне ще бъде неин.

Не. Нямаше да стане. Той се беше обърнал срещу нея, сякаш тя имаше някакво неописуемо сексуално изкривяване. Копелето едва се държеше учтиво с нея. И което още повече влошаваше нещата, беше начинът, по който той се отнасяше към нея по време на снимки. Когато снимаха любовните сцени, той беше чудесен, но в момента, в който режисьорът извикаше „Край!“, ставаше студен и недостъпен.

Ама какво беше направила тя, за да заслужи такова отношение? Нищо. Освен че беше правила любов с него винаги когато той беше в настроение. А преди нейната вечеря той беше в настроение през цялото време.

Беше ли защото той бе открил, че някога тя е била едно от високоплатените момичета на мадам Лорета? Вероятно. Мъжете са толкова двулични.

От друга страна, Джеф изобщо не изглеждаше да има нещо против. Е, той беше много по-млад от Купър — с около двадесет години. А един по-млад мъж, както откри тя, имаше далеч по-малка склонност да съди другите.

На Джеф му харесваше да бъде нейното гадже. Той разцъфтя под светлините на прожекторите. Тя беше трамплинът в неговата кариера и това му придаде забележителния вид, към който той винаги се беше стремил.

На Купър не му хареса, когато тя отиде при режисьора и го придума да разшири ролята на Джеф. Не беше много — допълнителна сцена в края на филма и няколко едри плана, — но това със сигурност беше вбесило Купър. Но той не можеше да направи нищо, защото тя беше истинската звезда във филма; Плюс това нейната кариера беше точно в разгара си, докато славата на Купър започваше да намалява.

По отношение на секса Джеф изобщо не се приближаваше до звездните изпълнения на Купър. Той беше начинаещ — само издръжливост без никакъв финес. Проблемът на много от мъжете беше, че те нямат идея как да правят любов — всичко, което знаят, е как да чукат. Джеф не беше изключение.

На нея й липсваше бавната чувственост на Купър, това, че той знаеше точно къде да я докосва и кога, неговите дълги, страстни целувки, опитният му език и чувствителните му ръце. О, да, нямаше заместител на истинския опит. Ласките на Купър все още бяха най-доброто.

Джеф излезе, подскачайки, от банята, на седмото небе, защото бяха присъствали на парти, където тя го беше представила на неговия герой Харисън Форд.

— Какъв мъж! — Джеф беше много ентусиазиран. — Толкова е мил. Като тебе, Лес.

— Аз не съм толкова мила — каза тя, небрежно решейки косата си.

— Напротив, мила си — рече Джеф. — Дори и когато не си го признаваш — той измъкна четката й за коса от ръцете й, прегърна я и я целуна по устата.

Целувките му бяха доста силни — тя едва можеше да си поеме дъх. Той имаше и навика да прави неща, които тя мразеше. Свиваше си езика и го тласкаше в устата й. Не беше от печелившите. Само ако знаеше как да целува…

След две минути целувки ръцете му вече бяха върху гърдите й. Една минута подразни зърната й, набързо смучейки всяко едно, и влезе в нея, чукайки усърдно — можеше би с погрешното впечатление, че е най-големият любовник на света.

Тя не беше в настроение да го научи на друго.

По-късно, когато Джеф захърка до нея, тя лежеше в леглото, мислейки за Купър и за това, как да си го върне. Все трябваше да има някакъв начин.

А ако имаше, тя щеше да го открие.

Отново в Ню Йорк, Бриджит беше по-загрижена от всякога да накара нещата да потръгнат. Тя истински обичаше Лени, а сега той си беше отишъл. Смъртта му я беше разтърсила прекалено силно и й беше помогнала да осъзнае колко бързо може да се изниже животът.

В Лос Анджелис беше прекарала с децата му толкова време, колкото й беше възможно. Лъки беше винаги в студиото и изглеждаше толкова погълната от работата си, че Бриджит едва успяваше да я види дори и когато тя си оставаше в къщи.

Няколко седмици след погребението на Лени тя каза на Лъки, че трябва да се връща в Ню Йорк. Лъки не изглеждаше да има нещо против, пожела й късмет и я увери, че ще й се случат само хубави неща.

Сега се беше върнала. Тя искаше да стане известна. И смяташе да стане известна съвсем скоро.

Анна беше доволна да я види.

— Нона звъня три пъти днес — каза тя, когато Бриджит довлече куфарите си. — Каза веднага да й се обадиш.

Беше говорила с Нона само няколко пъти, докато беше в Лос Анджелис. Нона й беше обещала веднага да уреди да се види с Аурора Мондо Карпентър и с Мишел Ги и че снимките на Люк ще са готови, когато се върне. Най-малкото поне имаше какво да очаква.

Тя отиде в кухнята, отвори си кутийка „севън ъп“, прегледа насъбралата се поща, след това се обади на Нона.

— Навреме! — възкликна Нона. — Къде беше?

— В самолета. Тръгна късно от Лос Анджелис. Току-що влизам.

— Добре, приготви се отново да излезеш. Люк Казуей иска да ни види в студиото си. И иска да ни види веднага!

Родригес пристигна навреме. Блестящите му очи се взираха пламенно във Винъс.

— Красавицата ми! — възкликна той, повдигайки ръцете й към устните си.

Винъс, облечена само в късо японско кимоно, се усмихна. Имаше нещо главозамайващо декадентско в това, че тя плащаше на Родригес. Продължаваше да я кара така и макар че той не беше любовникът, когото очакваше — кой ли беше?

— Изморена съм — оплака се тя с глас на малко момиченце. — костите ми са уморени.

— Ааах! — каза той утешително. — Родригес ще накара костите ти да пеят, мускулите ти — да се съживят. Цялото ти тяло ще затрепти под специалния ми масаж.

Той определено беше усвоил някакъв вариант на американския английски. Отидоха в салона за масаж на модерния й и целия в бяло дом. Тя включи компактдисковата уредба и Кей ди Ланг започна да им прави серенада.

Родригес си свали якето. Носеше черна тениска без ръкави и плътно прилепнали черни джинси. Мускулите на ръцете му подскачаха подканващо. Имаше тъмен тен и ментов дъх. Той беше само едно тяло.

Усмихна й се. Очите му бяха пълни със сексуални обещания.

— На масата, моя красавице — изкомандва той.

Тя съблече кимоното си, откривайки под него черни дантелени бикини и нищо друго.

Очите на Родригес се плъзнаха по нея одобрително, спирайки се на големите й гърди.

— Отлично! — възкликна той. — Ти си великолепна, моя Винъс!

„Аз не съм твоята Винъс — искаше да каже тя. — Аз съм ти клиент. Ти ми правиш масаж. Ние двамата спим заедно, но това не означава, че аз ти принадлежа.“

Без да каже и дума, тя се качи на масата и легна по корем с ръце, протегнати над главата й.

Родригес измъкна шишенце екзотично благовонно масло, изсипа малко на дланите на ръцете си и започна нежно да масажира раменете и гърба й.

Бавно и сигурно тя усещаше как напрежението напуска тялото й. О, Господи, той имаше изключително талантливи пръсти.

— От колко време си в Лос Анджелис? — попита тя; кожата й трептеше.

— Откакто навърших шестнадесет — отговори Родригес. — Дойдох тук с една омъжена жена — бягахме от съпруга й. Тя ми обеща да ми купи мой собствен салон за красота.

— И какво стана?

— Съпругът й пристигна да си я прибере. Той беше милиардер — Родригес сви рамене. — Тя ме обичаше, но беше принудена да отиде с него. А аз бях твърде млад, за да се бия за нея.

— Какво правеше след това?

— Имаше друга жена. Те винаги са били моята слабост.

— Не, Родригес — поправи го Винъс. — Ти си бил тяхната слабост.

Ръцете му се придвижиха надолу по гърба й, много бавно смъквайки дантелените й бикини. Захвърляйки ги настрани, той започна да масажира голия й задник с опитните си ръце.

— Ау… — въздъхна тя с удоволствие, усещайки топлината. — Това е тооолкова дяволски хубаво.

— Учил съм при най-добрите — похвали се Родригес. — Баща ми — той беше най-известният масажист в Аржентина. Жените в Буенос Айрес биха направили всичко за баща ми.

— Мислех си — Винъс Мария промърмори, когато пръстите му уцелиха цепнатината — дали ще ти хареса да участваш в новия ми видеоклип?

— И какво ще правя?

— Ще играеш себе си. Това е за песента, която написах и която се нарича „Грях“. Виждам видеоклипа като много сюрреалистичен и чувствен.

— За мене ще бъде чест.

— Агентът ми ще ти се обади.

Сега ръцете му бяха между бедрата й, разтваряха краката й, дълбаеха навътре, докосвайки най-интимните й места. Тя не направи нищо, за да го спре — имаше нужда да се отпусне.

И какво като му плащаше? Това беше част от перверзната тръпка. А най-хубавото от всичко беше, че напълно се владееше.

Бриджит взе такси до студиото на Люк Казуей. Нона звучеше въодушевено по телефона, въпреки че не беше казала нищо друго, освен „Вдигни си задника и бързо ела тук“.

Тя знаеше, че не изглежда най-добре в изтъркани джинси и в скромна безформена риза. Меднорусата й коса беше сплетена ниско на тила й. За щастие, тъкмо се беше сдобила с едни модни сенки на Гес, така че гримира очите си, въпреки че навън беше тъмно. Но не искаше Люк да се разочарова, когато я види. В края на краищата, когато се видяха за последен път, тя беше великолепно облечена.

Нона се разхождаше напред-назад, докато я чакаше.

— Какво става? — попита Бриджит, след като плати таксито.

— Не знам. Люк беше напълно полудял, когато се обади. Настоя да се видим незабавно.

— Мислиш ли, че ми е намерил работа като модел?

— По дяволите, надявам се да е така — каза Нона. — Но дори и да не е, ще отидем да видим снимките. Утре ще ги занесем да ги покажем на Аурора. Ще се обадя на Мишел и ще отидем да видим и него.

— Звучи ми добре.

— Не се безпокой, момиче — рече Нона окуражително. — Нещата ще потръгнат.

Люк беше по средата на снимки, когато те влязоха в студиото. Помощничката му, слабо момиче в гащеризон с цвят каки и с олющени войнишки ботуши, ги заведе при бара и им каза да чакат.

Люк беше зает да снима Сибил Уайлд, великолепен рус модел. Сибил беше облечена в прозрачно бельо и имаше усмивка като от реклама на паста за зъби. Изобщо не я смущаваше фактът, че студиото е претъпкано с хора.

— Какви са всичките тези?

— Рекламни продуценти, фризьори, гримьори, стилисти — отговори Нона. — Когато снимаха мама за „Венити Феър“, имаше дори повече хора.

Рокмузика ревеше високо от няколко тонколони. Една странична маса беше зарината със салати и множество закуски. Атмосферата беше напрегната, въпреки че Сибил изглеждаше много развеселена.

Всеки път, когато Люк си поемаше дъх, хората скачаха към Сибил, оправяйки косата и грима й, намествайки тънкия сутиен и бикините от червена дантела, които едва прикриваха примамливите извивки на тялото й.

Бриджит се опита да си се представи на мястото на Сибил. Щеше ли да бъде забавно? Щеше ли да й хареса?

Когато накрая Сибил отиде да се преоблече, Люк дойде при бара.

— Здравейте, дами — каза той, прокарвайки ръка през къдравата си коса.

— За какво е цялата тази паника? — попита Нона. — Каза ми да доведа тук Бриджит незабавно.

— Нека да приключа с този сеанс — рече Люк. — След това ще ви заведа и двете на вечеря.

— По-късно имам среща със Зан — възрази Нона. — А Бриджит е изморена. Тя току-що слезе от самолета.

— Нека и Зан да дойде с нас. Всъщност искам и той също да е тук.

— Не можем ли поне да си отидем в къщи и да се преоблечем? — замърмори Нона.

— Да, да, както искате. Не бях наясно, че този сеанс ще се проточи толкова. Ще ви кажа — нека да се срещнем при Марио в осем часа. Тогава ще се занимаем с всичко.

Нона се намръщи.

— И с какво по-точно ще се занимаваме?

— О, не ти ли казах? — отговори Люк небрежно, сякаш ставаше въпрос за дреболия. — Джинсите „Рок-енд-рол“ искат Бриджит и Зандино да поемат рекламата. Ти беше права, Нона — те ще станат суперзвезди!

ГЛАВА 17

Лъки погълна повечето от оставените в колата „Маргарити“, преди да заспи. Когато се събуди, усети кратко объркване — къде, по дяволите, беше? След това си спомни. Беше в колата на Алекс Уудс и те пътуваха към Палм Спрингс, за да посетят Джино.

Погледна към Алекс. Той имаше вида на човек, който винаги е вървял по свой собствен път — силен профил, твърда брадичка, вероятно самолюбив кучи син по отношение на жените. Не можеше да спре да се чуди дали е добър любовник.

Сега… стига толкова за него.

— Хей… — каза тя, протягайки се мързеливо. — Къде сме?

— На път. Ти изпи всичко наоколо и заспа.

Тя се засмя меко.

— Имам такъв навик.

— Няма нищо.

— Боже… Благодаря — промърмори тя, пресягайки се за чаша „Маргарита“. Отпи няколко големи глътки. — Предполагам, че трябва да се обадя на Джино и да го предупредя, че се приближаваме към него.

— Не му ли се обади от ресторанта?

— Той ще бъде очарован да ни види.

— Нали ти е баща.

— Да. И е най-великият, въпреки че… Трябва да призная… Не винаги сме се разбирали.

Той имаше чувството, че на нея й се говори.

— Как така? — попита той, за да я улесни.

— Джино искал момче. Вместо това съм се родила аз. А това се оказа повече, отколкото той можеше да понесе — тя направи физиономия, докато си спомняше. — Бях много диво дете. Неконтролируемо.

— А сега?

— Бледа сянка на предишното ми „аз“.

— Какво беше толкова диво в тебе, Лъки? — попита той, искрено заинтересуван.

— О, обичайните неща — отговори тя небрежно. — Бягах от училище, чуках се с много момчета, опитвах се да поема бизнеса на баща ми, заплаших да отрежа члена на един от неговите инвеститори, когато той отказа да върне парите, които дължеше.

— Най-обикновено приятно момиченце — обади се Алекс саркастично.

— Повярвай ми, това подейства. Когато става въпрос за някой мъжки член, винаги действа.

— А сега ръководиш филмово студио. Чудесно.

— Знаеш ли — каза тя замислено. — Джино винаги ме предупреждаваше да проверявам всички около себе си — и два пъти да проверявам тези около тях. С други думи… — и тя произнесе с дебел мъжки глас: — „Не се доверявай на никого. Capishe3?“

— Звучи като изискан мъж.

— Да — каза тя мрачно. — Такъв е.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Няма нищо за разказване. Просто имах гадното предчувствие, че ще се случи нещо лошо. Не ме питай защо.

Няколко минути пътуваха в мълчание, след това Алекс каза:

— Не мислех, че хубавите италиански момичета се чукат нагоре-надолу.

Тя се засмя добронамерено.

— О, скъпи, скъпи… Кой знае ти какъв адски живот си водил.

— Аз? — попита той скептично. Беше ли чела писанията за него в пресата?

Тя млъкна и си запали цигара.

— Как стана така, че от всичко, което казах, единственото нещо, на което направи коментар, беше, че не се предполага хубавите италиански момичета да се чукат безразборно? Хмм… Да не би защото лошото момче на киното, господин В-секса-всичко-върви, дълбоко в себе си — осмелявам се да го кажа — да е прекалено благоразумно?

— Да не си си изгубила шибания акъл?

Тя се усмихна лукаво.

— Момичетата обичат да клюкарстват. Искаш ли да чуеш какво се говори за тебе?

Той не можа да устои и падна в капана.

— Какво?

Дръпвайки от цигарата си, тя издуха голямо количество дим в лицето му.

— Голям член. И никога не си губи акъла.

— Исусе!

— О, извинявай — каза тя невинно. — Шокирах ли те?

Той беше напълно объркан. Лъки Сантейнджело определено беше луда.

— Говориш така, за да видиш как ще реагирам, нали? — попита той.

— Не е ли в това цялата игра?

Той караше мълчаливо, опитвайки се да си я обясни.

— Защо да не спрем при следващата възможност? — предложи тя. — „Маргаритите“ съвсем свършиха.

Алекс трябваше да признае, че беше заинтригуван. Не беше очаквал Лъки да е толкова непредсказуема. Тя имаше аура на сила около себе си, сякаш можеше да се справи с всяка ситуация и да излезе победителка от нея. Това беше изнервящо. Той не беше свикнал с жени, които излъчваха такава увереност.

Дотук тя не беше споменала за Лени и на него не му изглеждаше благоразумно да го забърква — ако тя искаше да говори за това, без съмнение щеше да го направи.

Той излезе от платното и се отклони от магистралата. Районът беше пуст — нямаше кой знае какво, освен една бензиностанция, заведение за хамбургери и западнало кръгло здание със светещ неонов надпис: „ГОЛИ МОМИЧЕТА НА ЖИВО“.

Алекс забави колата.

— Ние сме сред пустинята — каза той. — Изглежда, ще е това.

— Определено голи момичета на живо — намръщи се Лъки. — Това предполага ли да има и мъртви голи момичета?

— Не е твоят тип място, а?

— Май изборът ни е ограничен.

Той сви рамена.

— Не ме обвинявай.

— Алекс, когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че аз винаги поемам отговорността.

— Предишното диво дете е станало силно. Харесва ми.

— Да ти го начукам — каза тя небрежно.

Той я погледна право в очите.

— Това заплаха ли е или обещание?

— По-добре ме остави сама тази нощ, Алекс. Не бих искала да те нараня.

И докато го произнасяше, всичко й се изясни. Точно това имаше нужда да направи. Да нарани някого по начина, по който Лени я беше наранил. Достатъчно лошо беше, че се бе оставил да бъде убит — но когато си беше отишъл, беше оставил достатъчно доказателства за изневяра, за да я накара да го намрази завинаги. Имаше само един начин да изравни резултата.

Паркираха колата и влязоха в претъпкания бар. Голяма изненада — беше пълен с мъже, повечето от които обръщаха бутилки бира.

Неспокойна непълнолетна сервитьорка с ботуши, каубойска шапка и съвсем къса пола се погрижи да донесе пепелник. Тя беше гола до кръста, имаше малки отпуснати гърди и неясна усмивка. В единия край на бара беше монтирана кръгла платформа, където висока русокоса стриптийзьорка кълчеше безформеното си тяло нагоре-надолу около блестящ прът, облечена само с оскъдна розова препаска и фалшиви сребърни гривни. От музикалната кутия се носеше песен на Доли Партън. Всеки път, когато стриптийзьорката се плъзгаше надолу, дебелата й плът се нагъваше по корема и ханша й.

— Хубаво — измърмори Лъки, сядайки на бара. Всички мъже в помещението се бяха втренчили в нея.

Алекс се плъзна на стола. Той имаше нерегистриран пистолет в колата си и след като хвърли един поглед наоколо, съжали, че не го е взел със себе си.

— Текила — каза Лъки на бармана — прегърбен възрастен мъж с изпити страни. Той я пренебрегна, чакайки Алекс да направи поръчката.

— Текила за дамата — рече Алекс, включвайки се в играта. — А за мене бърбън с вода.

— Моята да е двойна — обади се Лъки, нетърпеливо потропвайки с ноктите си по бара. Барманът изчезна.

Огромната руса стриптийзьорка стигна до края на своето представление, свали препаската си, обърна се с гръб към публиката и разтресе огромния си задник пред лицата на плащащите клиенти. Изви се буря от ревове и мяукания.

— Каква тълпа патетични наудачници — каза Лъки, оглеждайки мястото. — Искам да кажа, погледни тези нещастници — защо не са в къщи при жените си?

— Не съм ти обещавал хотел „Риц“ в Париж — отговори Алекс. — И говори по-тихо.

Барманът се върна с питиетата им. Лъки пресуши текилата си на един дъх. Мъж, който изглеждаше като Джон Траволта, седнал на столчето от другата й страна, подсвирна одобрително.

— Още една — каза Лъки.

— Дали някога ще стигнем до дома на баща ти? — въздъхна Алекс, подавайки знак на бармана.

— Кажи ми истината — обади се Лъки, леко полюлявайки се на високото столче. — Това единствената причина ли е да си с мене тази вечер? Да се срещнеш с Джино?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че сме заедно, защото и двамата имаме нужда от нещо различно — тя се втренчи в него дълго и уверено. — Права ли съм?

— Разбира се.

— О, да, така е. Толкова шибано се разбира, че наистина ще повярвам, че Лени ми е бил верен.

— А не е ли бил?

— Не искам да говоря за това — отряза тя, съжалила, че е споменала нещо толкова лично.

Нисък мъж, облечен в твърде тесен официален костюм, скочи на сцената.

— Добре, народе — обяви той с бузи, зачервени от усилието. — Идва моментът, който всички ние очакваме — звездата на нашето шоу! Да й подадем голямата си ръка — всички знаем къде е! — кикот и пак кикот. — Ето я — нашата истинска кралица на нощта — Шофиращата мис Дейзи4!

Изключително грозна чернокожа жена с невероятно тяло излезе на сцената под взрив от аплодисменти. Беше облечена с бял сутиен с ресни, бикини и шофьорска шапка. От музикалната кутия се понесе музиката на Ролинг Стоунс и Шофиращата мис Дейзи веднага започна да танцува в ритъма на песента „Жената от бара“5. Публиката полудя.

Алекс одобри почти голото й абаносово тяло.

— Трябва да й намеря роля в „Гангстери“ — замисли се той. — Тя изглежда страхотно.

— Защо не? — студено отговори Лъки. — Какво би бил твоят филм без задължителни стриптийз-сцени?

Тя имаше готов отговор за всичко.

— Хей, става това, което става, Лъки — каза той, знаейки, че тя веднага ще му намери аргументи.

— Може и да е така, но защо всички филмови автори са толкова предсказуеми? Винаги става така, че двама актьори седят в стриптийз-бар, докато камерата хваща цялата сцена, давайки близък план на гърдите и задника на стриптийзьорката. Кога вие, момчетата, ще осъзнаете, че тези сцени са били снимани до безкрайност?

— Ама какво ти става? Първия път, когато се срещнахме, ти можеше да говориш само за това, че и актьорите трябва да се събличат.

— Това засяга ли те?

— Жените не искат да го виждат. Това е мъжки свят.

— На тебе ти харесва да е мъжки свят — бързо отговори тя. — Харесва ти да си остане мъжки свят. Но днес жените правят каквото си искат и нямат нищо против да хвърлят поглед и на някой гол мъж. Защо мислиш, че Ричард Гиър днес е звезда? Защото показа ташаците си в „Търсенето на господин Гудбър“ и жените го обичат за това, че е бил толкова честен.

Шофиращата мис Дейзи бързо се беше освободила от дрехите си. След като хвърли сутиена си сред публиката, тя завъртя двете плочки с ресни, които едва прикриваха възбудените й зърна. Бикините й бяха изчезнали отдавна, заместени от съвсем оскъдна препаска. Покрита почти плътно с фини капчици пот, тя се движеше като мускулеста газела.

— Чудя се как е попаднала тук — промърмори Лъки. — В този западнал битнически бар в средата на никъдето.

— Това е моя работа — каза Алекс. — Да откривам историите на хората.

— И след това да пишеш за тях и да ги превръщаш във филми.

— Направо уцели десетката.

Шофиращата мис Дейзи се плъзгаше надолу, умно хващайки доларови банкноти между бедрата си. Двойникът на Джон Траволта от лявата страна на Лъки извика възхитено.

— Педал — измърмори Лъки.

— От това, което чувам, твоята история е твърде интересна — осмели се да произнесе Алекс, любопитен какво още има да каже тя.

— Казах ти… — бях диво дете — рече тя тихо. — Не съм ти разказала за мъжа, когото застрелях. При самозащита, разбира се.

Исусе! Тя настина беше дива.

— Не, това не си ми го казвала — отговори той меко.

— Енцо Бонати — той беше мъжът, отговорен за убийствата на майка ми и на брат ми и… Ъъъ… Имаше още няколко дребни инцидента по пътя, който ме направи такава, каквато съм днес.

Всъщност тя седеше тук спокойно и му разказваше как е убила някого. Може би те двамата имаха много повече общи неща, отколкото той си беше мислил. Беше убивал във Виетнам. Но той имаше извинение — войната беше убийствена.

Зачуди се дали и тя страда от същите кошмари, които го нападаха често и без предупреждение. Посред нощ го обземаше паника.

— Ти си много необикновена жена, Лъки — каза той, прочиствайки гърлото си.

За момент тя се вгледа в него внимателно. Той не знаеше и половината. Може би тя говореше твърде много. Вероятно трябваше да смени темата, преди да го заинтригува прекалено.

— А ти, Алекс? Бил ли си някога женен?

— Не — отговори той предпазливо.

— Никога? — произнесе тя, клатейки недоверчиво глава. — На колко си години?

— На четиридесет и седем.

— Хмм… Това означава, че или си прекалено умен, или имаш фатален чар.

Той вдигна чашата си.

— Ти каква си? Да не би да си психиатър?

Тя се вгледа твърдо в него.

— Мъжете, които не са женени на твоята възраст, обикновено имат тежки емоционални или психологически проблеми. В противен случай някоя жена отдавна би те вързала.

— Това е много прост отговор. Никога не съм срещал някоя, с която да съм готов да прекарам остатъка от живота си.

— Аз съм го правила три пъти. След първия път вече не ти опъва нервите толкова много.

— И първият път беше с…?

— Крейвън Ричмънд. Малкото синче на сенатора Питър Ричмънд. Господи, той беше такъв досадник! А аз бях вързана за него. Джино ме омъжи, щом можа. Питър му дължеше услуга.

— Голяма трябва да е била.

— Беше.

— Мога ли да чуя каква?

— Не, докато не те опозная по-добре.

— А след Крейвън?

— Димитри Станислопулос, мъж достатъчно възрастен, за да ми бъде баща. — Тя спря за момент. — Всъщност той беше баща на най-добрата ми приятелка, Олимпия — изкиска се, докато си спомняше необузданата си младост. — Бяхме две малки лоши момичета, които бягаха заедно от училище.

— Наистина трябва да си била голяма работа.

— О, да. Придадох съвсем ново значение на понятието „малолетно момиче“.

— Бас държа.

— Както и да е, докато бях омъжена за Димитри, го хванах в леглото с Франческа Ферн, оперна певица. Тя беше съперничка на Мария Калас и много настоятелна. Той не искаше да ме напусне, но със сигурност не искаше и да живее без нея.

— Този мъж очевидно е бил луд.

— След Димитри беше Лени — тя спря да говори, очите й се замъглиха. Настъпи дълго мълчание. — С Лени имахме духовна връзка — каза най-сетне. — Бяхме всичко един за друг. Толкова го обичах — взря се дълбоко в очите на Алекс. — Имал ли си някога такава връзка с друг човек?

— Не — отговори той, желаейки да е имал.

— Това е най-великото чувство — каза тя с копнеж. — Това е онази невероятна химия…

— Трябва да е било много трудно за тебе, Лъки… — обади се той. — Катастрофата… Загубата на Лени…

— Някои неща наистина бяха — отвърна тя, рязко посягайки към чашата си. — На никого не съм казвала, но открих, че Лени ми е изневерявал. В хотелската му стая имаше снимки с някаква блондинка, плътно притисната към него. Голи снимки на всичките й прелести в чекмеджето на нощното шкафче. Очевидно е бил с нея в нощта, преди да пристигна. Не знам защо не е прикрил следите си — може да си е помислил, че камериерката ще почисти всичко, докато ме посреща на летището — тя си пое дълбоко въздух. — Както и да е, беше много трудно, защото… Ъъъ… Предполагам, че вярвам във верността. Нали знаеш, можеш да чукаш когото си искаш, докато си сам, но когато сключиш брак с някого — е… за мене това е окончателен ангажимент.

— Ах… — въздъхна Алекс. — Тя има старомодни разбирания.

— Че какво лошо има в това? — произнесе тя буйно; вече съжаляваше, че е разкрила толкова много от себе си. — Намирам, че е пълна лудост да живеем в страна, където всеки казва, че е нормално един мъж да изневерява, и всичко му се прощава само защото е мъж. Аз пък не съм съгласна. Обичах Лени, а той ми изневери. Това не е честна игра — тя спря да говори и си запали нова цигара, ядосана на себе си, че реагира толкова емоционално. Алекс щеше да си помисли, че е голяма неудачница, ако продължаваше така. — Хей… Започвам да се просълзявам — каза тя, вземайки се бързо в ръце. — Хайде да пийнем още по едно.

— Ама ти си почти пияна, Лъки.

Тя го погледна студено.

— Някой път просто ще го издухаш, Алекс.

Тя щракна с пръсти, призовавайки бармана. Възрастният човек се приближи. Тя размаха двадесетдоларова банкнота под носа му.

— Дай това на Шофиращата мис Дейзи. Кажи й, че бихме искали да се присъедини към нас, и ми донеси още едно двойно.

— Какво правиш? — попита Алекс, хващайки се за главата.

— Любопитна съм да узная как тази грозна жена с това невероятно тяло е стигнала дотам да прави стриптийз, за да живее. А ти не си ли?

— По-заинтересован съм да се срещна с Джино.

— Ще стигнем и дотам. Не се притеснявай.

Двойникът на Джон Траволта се включи в техния разговор. Той носеше жълта риза и кално-кафяви панталони.

— От Лос Анджелис ли сте? — попита той, докосвайки върха на носа си с мръсния си нокът.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Лъки и наклони глава.

Той постави бутилката си бира на бара, услужливо избърсвайки с пръст мокрия й ръб.

— Защото със сигурност не изглеждаш, като да си оттук.

— О, по дяволите — провлече Лъки, почти флиртувайки. — Пък аз си мислех, че чудесно пасвам на това място.

Младежът се разсмя високо.

— Казвам се Джед. Това тук е най-хубавото място наоколо — похвали се той. — Хубава си.

— Наистина ли? — каза Лъки, докато тъмните й очи го изучаваха.

Джед се наклони по-близо, гледайки я похотливо.

— Да не си някоя от онези холивудски актриси?

Алекс можеше да помирише, че на оня му е станало.

— Тя е с мене — прекъсна го той. — А ние не търсим трети да се присъедини към нас.

„Така че си го задръж в гащите, копеле, и върви на майната си.“

— Не се бъркам — каза Джед, дръпвайки се назад. — Просто се държах приятелски.

— Лъки — рече й Алекс с тих глас. — Не съм заинтересован да се бия, така че ми направи услуга и спри да окуражаваш местните таланти.

Тя го погледна насмешливо.

— Помислих си, че искаш да свършиш някоя дивотия, Алекс. Или това не е твоята територия?

— В случай че не си забелязала, аз определено ги превъзхождам числено.

— Ооо… Тооолкова съжалявам — тя протегна празната си чаша към бармана. — Сипи ми пак.

— Исусе Христе! — промърмори Алекс. — Ама ти да нямаш дървен крак, че да го наливаш безкрайно?

— Нещо такова.

— Отивам до тоалетната — каза той отсечено. — Опитай се да не се забъркваш в неприятности. Когато се върна, тръгваме.

Тя насмешливо вдигна чашата си.

— Слушам, сър!

В момента, когато Алекс вече не се виждаше, местният герой се върна към намерението си да я свали.

— Не исках да се натрапвам — каза той, плъзгайки се по-близо.

— Няма нищо — отговори Лъки и забеляза, че му липсват страничните зъби. Това не допринасяше за сексапила му.

— Туй да не е съпругът ти? — попита Джед и посочи към мястото на Алекс.

— Не. И няма да бъде — тя се забавляваше.

— Тогава може би мога да те черпя една бира.

— Аз пия текила.

— Мога и това — той махна на бармана. — Дай на дамата едно питие за моя сметка.

Барманът беше човек, който подушваше неприятностите отдалече.

— Идеята не е добра, Джед — изгрухтя той.

— Мъжът, дето е с нея, не й е съпруг — обясни Джед, сякаш се беше погрижил за всичко.

— Идеята все още не е добра.

Джед се изправи с почервеняло лице.

— Аз само я черпя едно пиене — ревна той, ядно блъскайки по бара с юмрук.

— Христе! — каза отвратен барманът.

— Да не го превръщаме в голям проблем — обади се Лъки, взирайки се в крехкия възрастен мъж.

— Такива като вас трябва да си стоят там, откъдето са — изръмжа барманът, втренчен в нея. — Идвате тук, сякаш това място ви принадлежи. Пиете текила също като мъж.

— Я се разкарай — Лъки започваше да излиза от кожата си.

Джед я хвана за ръката.

— По-добре да не го дразним това старо копеле. Хайде, ще те заведа някъде другаде.

Тя освободи ръката си. Облаците се събираха над главата й. Алекс беше прав — да дава аванс на местните таланти не беше добра идея.

Джед отново я хвана за ръката. Тя се отърси от костеливата му длан.

— Какъв ти е шибаният проблем, мадам? — избухна Джед.

— Не ме докосвай, педал такъв — предупреди го тя свирепо. Черните й очи внезапно бяха станали смъртоносни.

Лицето му почервеня още повече.

— Как ме нарече, кучко?

Алекс избра точно този момент да се върне от мъжката тоалетна.

ГЛАВА 18

— Твоите почитатели — те сигурно те подлудяват — отбеляза Родригес, мързеливо галейки платинената й коса, докато седяха голи на един шезлонг отвън — светлините на града се бяха разположили под тях като проблясващо одеяло от истински скъпоценни камъни.

— Понякога — каза тя замислено. — Когато съм между публиката и те се опитват да ме докоснат. Никога не знаеш дали нямат нож или пистолет. Никога не можеш да кажеш дали сред тях няма някой маниак, който смята да те докопа.

— Затова ли имаш охрана в дома си?

— Необходимо е да си защитен. Помисли си само — всичко, което правим днес, има нужда от някаква защита.

— Като секса.

— Точно така. Ти ми каза, че мразиш да използваш презерватив. Е, аз пък мразя да живея с охрана. За жалост, това са неща, които сме принудени да правим.

— Родригес не е болен от нищо.

— Сигурна съм, че не си.

— Тогава зарязваме презервативите?

— Не. Не можем.

— Защо, красавицата ми?

— Направи си тест за СПИН и тогава ще видим.

Той докосна гърдите й с върховете на пръстите си, търкайки настоятелно.

Тя потръпна, когато зърната й се възбудиха. Тази вечер беше по-добър от предишните два пъти. Тази вечер я беше накарал да стене от удоволствие. За награда тя му беше позволила да поостане още малко.

Той се протегна за бутилката шампанско, оставена отстрани до шезлонга, и я повдигна до устните й. Тя позволи на златната течност да се излее в гърлото й.

— Нямаш ли си някоя? — попита тя, бавно облизвайки устните си.

— Сега ще ти покажа как Родригес пие шампанско — каза той, рязко я придърпа и я разположи на края на шезлонга.

— Какво правиш? — възрази тя, но не много сериозно.

— Тихо, любов моя — промърмори той, докато разтваряше краката й и галеше меката вътрешна страна на бедрата й. След това взе шампанското и сипа от правещата мехурчета течност върху пубиса й. — Ето как Родригес пие шампанско — каза той, ближейки течността между краката й. Продължи да работи с опитния си латиноамерикански език, докато тя отново въздъхна от удоволствие и реши, че, в края на краищата, може би Родригес става.

„При Марио“ беше шумен и колоритен италиански ресторант, претъпкан с модели, агенти, галеристи и писатели.

— Това е място, където стават много неща — Нона информира Бриджит, докато си пробиваха път през препълнения бар до мястото на Люк, а Зандино се влачеше подире им.

И двете се бяха втурнали към домовете си и се бяха преоблекли. Нона носеше светлозелена сатенена риза на Долче Габана и черни панталони, докато Бриджит се беше облякла с оскъдна бяла рокля на Калвин Клайн и сандали с каишки.

Люк не беше сам. При него бяха седнали Сибил Уайлд и нейният стилист. Около Сибил витаеше атмосферата на Кристи Бринкли и това автоматично я правеше център на вниманието. Тя беше толкова възхитително красива, че веднага започна да се държи покровителствено с Бриджит, въпреки че те бяха горе-долу на една и съща възраст.

— Настанявайте се всички — каза Люк и топло ги поздрави. — Сигурен съм, че всички познавате Сибил, а това е великият Харви, който може да направи дори и моя вид доста сносен.

Харви се пресегна и докосна една къдрица от меднорусата коса на Бриджит.

— Хубаво, скъпа — каза той с тежкия акцент на кокни. — Не се боядисваш и никакъв друг глупав трик. Продължавай по същия начин.

— Благодаря — каза Бриджит, плъзгайки се до него.

— Що се отнася до вас, мадам… — добави Харви, проверявайки блестящата червена коса на Нона. — Много жива. И също естествена, обзалагам се.

Бриджит използва момента, за да разгледа Харви. Мъж на около тридесет години. Бяло-русата му коса беше подстригана много късо, имаше зелени кичури отстрани, на китката си носеше навита черна кожена лента. Имаше и малка диамантена обичка отстрани на носа си.

— Какво бихте направили с моята коса? — попита тя, любопитна да научи мнението му.

— Нищо — отговори той. — Ти си малка хубавица точно поради това, че изглеждаш естествено.

Така да погъделичка егото й! Бриджит беше очарована.

Нона беше по-заинтересована да се захванат за работа.

— Тук може ли да говорим? — попита тя Люк.

— Абсолютно — отвърна той, махвайки на неколцина приятели.

— Е? — настоя Нона нетърпеливо. — Какво?

Люк направи физиономия като на смахнат.

— Какво? — повтори тя, бутвайки го по ръката.

— Показах на агенцията снимките на Бриджит и Зан. Те ги отнесоха на клиента и — бум! — ние получаваме поръчката.

— Боже мой! — възкликна Нона, обръщайки се към Бриджит. — Чу ли?

— Върхът.

— Върхът — извика Нона. — ВЪРХЪТ! Това е абсолютно ЧУДО!

— Започнах като модел за каталога на компанията „Мей“ — намеси се Сибил с хубава усмивка. — Бях на шестнадесет — усмивката й стана по-широка, на страните й се появиха трапчинки. — Много прогресираща шестнадесетгодишна!

— Кога ще се появят снимките? — Бриджит попита Люк. — И къде?

— Още не сме ги направили — каза Люк, смеейки се на наивността й. — Първо, твоят агент трябва да сключи сделката. След това ще направим един истински сеанс. И после, мое сладко момиче, ще бъдеш във всеки магазин оттук до луната! Джинсите „Рок-енд-рол“ спестяват пари.

— Как стана така, че мене не ме повикаха за тази работа? — попита Сибил нацупено.

— „Защото ти си — както с вкус посочи Нона — като конско лайно.“ О, не се безпокой — бързо добави Люк. — Имаш отлична компания — Робъртсън, Нейчър — всички те имат неодобрението на Нона.

— Предполагам, че имаме нужда от агент — замислено каза Нона. — Като миналия път.

Бриджит се сети за всичките агенции, които бяха отказали да я приемат. Единственият, който беше проявил някакъв интерес, беше Мишел Ги.

— „Елит“ — обади се Сибил с желанието да бъде полезна. — Те са най-добрите.

— Не. Агенцията „Форд“ — прекъсна я Люк. — Те ще я закрилят. Тя е девственица в този бизнес и ще има нужда от въоръжена охрана, която да я пази от застаряващите плейбои, които ще поискат да скочат върху невинните й кокали.

— Тези хора са толкова противни — съгласи си Сибил, бърчейки малкия си нос. — Големи перверзници! Принц Не-знам-си-кой и граф Еди-кой-си, а всичко, което искат, е малко кокаин, за да ти се завърти главата, и да те показват на своите също толкова изискани гадни стари приятели.

— Кажи ни ти как го чувстваш в действителност, дете — обади се Харви, глътвайки малко „Маргарита“ през сламката.

— Внимавай! — Сибил предупреди Бриджит. — Ще ти дам списък на най-лошите кандидати.

— Благодаря — отговори Бриджит. Сибил беше толкова открита и приятелски настроена, че не беше възможно да не се отнася топло към нея.

— Какво е мнението ти за рокзвездите? — Люк попита Сибил с лукава усмивка.

Сибил се изкикоти. Тъкмо беше започнала да се среща с английската рокзвезда Крис Фьоникс.

— Влюбена съм! — изкудкудяка тя. — Крис е невероятен!

Бриджит си спомни за друга рокзвезда — за небезизвестния Флаш. Майка й беше починала от свръхдоза в неговата компания — и двамата били прекалено дрогирани в стая в евтин хотел на Таймс Скуеър.

О, Боже! Никой не трябваше да открие истинската й самоличност. Беше задължително да запази анонимността си. Вече беше казала на Нона, която на свой ред беше инструктирала родителите си да не казват нищо. Може би трябваше да смени и малкото си име, за да е по-сигурна.

— Мога да ти уредя да се срещнеш с всеки агент в града — похвали се Люк. — Кажи ми само кой.

— Мишел Ги — тихо каза Бриджит, едва вярвайки, че това най-сетне се случва.

— Няма проблеми — рече Люк. — Той седи през две маси с Робъртсън — но когато тя разбере, че няма да има нищо общо с кампанията на джинсите „Рок-енд-рол“, може би няма да си добре дошла в семейството на Мишел.

— Ще видим — произнесе Бриджит с малка уверена усмивка.

След като Родригес си тръгна, Винъс разбра, че не може да заспи, така че вместо това тя направи обичайната си нощна разходка из къщата. За нея още не беше късно да се преориентира. Родригес я беше задоволил сексуално, но в интелектуално отношение той беше нула. Може би остаряваше, защото имаше нужда от нещо повече от великолепно тяло и опитно представяне. Тя искаше да има спътник — някой, с когото можеше да говори, когато сексът свърши. Купър се справяше прекрасно и с двете.

Опита се да реши кого може да събуди по това време на нощта. Може би Лъки, която вече не искаше да разговаря, ако не се отнасяше за бизнес. Е, толкова по-зле за нея, но това може би беше наистина времето, когато да я открие.

— Госпожица Сантейнджело е в Палм Спрингс при баща си — информира я Сиси по телефона.

— Как мислиш, че я кара? — попита Винъс.

— Работи твърде много — отговори Сиси загрижено.

— На мене ли го казваш? Вече изобщо не я виждам — толкова е заета.

Тя затвори телефона, реши да прочете някое списание и установи, че не може да се концентрира. Беше толкова неспокойна, че направо да полудееш.

Хмм… Чудеше се на кого още може да се обади. Разбира се — Рон. Най-добрият й приятел, Рон, който, откакто беше заедно с големия магнат, Харис фон Щеп, също беше в списъка на отсъстващите. Тя беше измислила прякора на Харис „големия магнат“, когато той се върна при Рон, който беше нарекъл Мартин Суонсън по същия начин, когато тя и Мартин бяха заедно.

Рон не беше очарован.

— Дано никога да не те чуе как го наричаш — беше я предупредил той. — Харис няма чувство за хумор и направо ще полудее.

— Харис има твърде малък задник — беше отговорила тя. — Не можа ли да си намериш някой по-забавен фагот?

— Мери си думите, момиче — беше я сгълчал Рон. — Думата „фагот“ е политически неточна.

Рон й липсваше. Да не го вижда толкова често, колкото беше свикнала, беше все едно да скъсаш с предпочитания любовник. Да върви по дяволите. Тя реши да му се обади.

— Никога няма да познаеш кой е — заяви тя, когато той вдигна телефона.

— О, каква изненада! — каза Рон, без изобщо да е изненадан. — Да не би да си в криза?

— Всъщност — да. Чудех се дали би могъл да дойдеш, за да поседим и да си поговорим, нали знаеш… Да се почувстваме уютно като едно време…

— Разбира се, сладурче — каза той хрипливо. — Това ще доведе до едно много успешно скъсване с Харис. Сигурен съм, че той просто умира да изтичам в спалнята и да му кажа: „Просто ще отскоча да си поговоря с Винъс.“ Този мъж е такъв ревнивец. Особено от тебе.

— Защо от мене? Че аз съм жена.

— Ооо… Току-що си отговори сама на въпроса си. Малка умница!

— Кога мога да те видя?

— Сериозно, кукло. Ако е толкова спешно, ще рискувам да разгневя Харис и ще дойда веднага.

— Не, не, може да почака, но ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Какво ще кажеш да обядваме утре заедно?

— Отлично.

— Цяла сутрин ще съм в издателството. Да видим, бихме могли да се срещнем, да кажем, в един и половина.

— Ще ти разкажа всичко за Родригес.

— Ааа… Значи, най-сетне го направи с масажиста си?

— Но разбира се!

— Тогава със сигурност ще съм там. Детайлите са моят живот!

Когато затвори, имаше необузданото желание да се обади на Купър. „Върни се, всичко е простено“ — щеше да каже тя. Не, още от ранна възраст беше научила, че е самоубийствено да се повтарят миналите грешки. Купър никога нямаше да се промени. И докато не беше готова да приеме неговите изневери, беше по-добре да остане без него.

ГЛАВА 19

— О, Исусе! — изрева Алекс, когато се появи на бара и видя какво става.

— Всичко е наред, гарантирам ти. Наред е — бързо каза Лъки, скачайки на крака.

Джед вече демонстрираше силата си.

— Какво ти е, кучко? — настоя той войнствено, гледайки я право в очите. — Да не би да си прекалено добра за нас?

— Изчезвай — произнесе Алекс с каменна физиономия, докато гледаше гадно Джед.

Джед се изправи в целия си ръст.

— Не ми казвай какво да правя, дядка!

— Майната ти! — измърмори Алекс, чудейки се как се беше оказал въвлечен в тази сцена. И какви бяха тези глупости за дядката? За това трябваше да пречука тъпоносото копеле.

Вместо това той посегна към джоба си, измъкна пачка банкноти, хвърли ги на бармана и сграбчи ръката на Лъки.

— Изчезваме оттук — каза той, избутвайки я към вратата, без да поглежда назад. Това беше трик, който беше научил във Виетнам. Ако искаш да се биеш, застани лице в лице с врага си, а ако не искаш, върви по дяволите. И то бързо.

— Хей — Лъки възрази, когато стигнаха до вратата. — А какво стана с двадесетте ми долара, които дадох на бармана?

Алекс затегна хватката си.

— А какво ще кажеш да влезеш в колата и да си затвориш шибаната уста?

— Голям си шегаджия — оплака се тя.

— Ако искаш шеги, сбъркала си адреса — каза той отсечено.

— Нека да ти опресня паметта, Алекс — ти си този, който дотича в офиса ми и ме покани да пийнем по едно.

— Аз дойдох на делова среща — припомни й той. — Откъде можех да зная, че ти смяташ да си седиш тук полуизнасилена?

— Полуизнасилена? — каза тя обидено. — Аз съм съвсем трезва — въпреки че докато го произнасяше, вече знаеше, че беше почти на предела.

— Да, да — промърмори той, докато я буташе към поршето. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джед излиза от бара с неколцина приятели кавгаджии. Настани Лъки на мястото до шофьора, наведе се и измъкна пистолета си от жабката.

— Какво правиш? — попита Лъки.

— Защитавам ни. Имаш ли нещо против?

— Да не си полудял? Не можеш да застреляш копелето просто защото е тръгнало след мене.

— Изобщо не смятам да застрелвам когото и да било. Просто ни осигурявам време да изчезнем.

— Джино ме научи никога да не вадя пистолет, преди да съм готова да го използвам.

— Добре те е научил, защото ако тези пънкари дойдат към мене, ще ги прострелям направо в мършавите им ташаци.

— Вече виждам заглавията — каза Лъки несериозно, въпреки че пистолетът му си беше съвсем истински. — „Студиен шеф и лошото момче на киното. В пандиза!“ — тя се разсмя на собствената си шега.

Джед и приятелите му се поколебаха на входа. Може би бяха видели проблясването на оръжие или пък бяха променили мнението си. Както и да е, за голямо успокоение на Алекс те не продължиха напред. И за щастие, защото той всъщност не мислеше това, което каза.

„Лъки не ме познава — помисли си той сърдито, — тя няма представа, че във Виетнам бях принуден да убивам хора — и то неведнъж.“ Това не беше нещо, което той искаше да си спомня. То се появяваше само в кошмарите му.

Той седна зад волана на поршето си, форсира двигателя и много бързо се отдалечи.

— Какъв срам — въздъхна Лъки и се смъкна надолу в седалката; вече не чувстваше болка. — Тооолкова щеше да ми е интересно да поговоря с Шофиращата мис Дейзи.

„Тази жена е луда — помисли си Алекс, докато отново излизаше на магистралата. — Какво правя с нея? Тя е по-луда и от мене.“

Пътуваха пет минути, когато Лъки осъзна, че е забравила чантата си на бара. Изправи се рязко, за да го обяви.

— Няма да се върнем — каза отсечено Алекс. — По никой шибан начин.

— О, напротив, ще се върнем — отвърна Лъки. — В нея са кредитните ми карти, мобифаксът ми, шофьорската ми книжка — всичко. Трябва да се върнем.

— Ти си трудна жена — заяви той кисело.

— Така са ми казвали.

Той не можеше да повярва, че го прави, когато на следващото разширение на магистралата остро зави обратно.

— Слушай — каза той сериозно; очите му бяха вперени в пътя пред него. — Ти оставаш в колата и двигателят работи, докато аз сляза и взема чантата ти. Ясно ли е?

— Няма да взимаш пистолета си.

— Не ми казвай какво да правя.

— Не, ти не ми казвай какво да правя.

Тя наистина ли винаги трябваше да има последната дума?

Той спря поршето си пред крайпътното заведение и излезе от него. Въпреки предупреждението на Лъки мушна пистолета под колана на гърба си. По-добре да си подготвен, отколкото да не си — дребните скандалджии в такива градчета бяха лоши момчета.

Когато влезе, на сцената усърдно се трудеше друга стриптийзьорка и беше привлякла вниманието на всички. Този път китайка. Определено ги избираха с различна националност — за разнообразие.

Алекс забърза към бара.

— Приятелката ми си е забравила чантата — каза той.

Старият сивокос барман порови под бара и мълчаливо му подаде чантата на Лъки.

— Не желаем неприятности по тези места — каза кисело мъжът. — Вие, хората от Лос Анджелис, с вашите пари и лъскави коли. Дръжте се на разстояние.

— Слушай, приятелче, това е свободна страна — отбеляза Алекс и излезе с чантата на Лъки под мишница.

Поршето му беше точно там, където го беше оставил. Имаше само един проблем. Лъки не беше в него.

Той постоя до колата си напълно объркан. Беше й казал да остане в проклетата кола — толкова ли беше трудно това? Твърде независима. Това беше проблемът на Лъки Сантейнджело.

Беше сигурен в едно. Никога не беше срещал жена като нея. Тя вероятно щеше да се погоди с майка му — нямаше начин да не влезе в тона на Доминик. Представата за Лъки и Доминик го накара да се усмихне. Двете заедно… — какъв купон! Той трябваше да й даде урок, като изчезне и я остави да загази. След това реши, че не може да направи това — никой не заслужаваше да бъде оставен в тази бърлога. Освен това именно нейното студио финансираше филма му.

Той отново влезе вътре, за да я търси.

Барманът беше зает да пренася тежки каси с бира, но поклати пръст, когато видя Алекс — ако може да се каже така. „Не ти отново.“

— Виждал ли си дамата, с която бях? — попита Алекс.

— Казах ви — отвърна барманът. — Не сте добре дошли тук.

Алекс бързо губеше търпение.

— Къде е дамската тоалетна? — зададе въпрос.

— Навън, на паркинга — отговори барманът. — И не се връщайте.

Като че на него му се искаше.

Външната дамска тоалетна беше разширена с гримьорна за стриптийзьорките. Те се втурваха вътре със своите пластмасови несесери и куфари-гардероби и се преобличаха в навалицата.

Когато Лъки влезе, чернокожата стриптийзьорка, позната като Шофиращата мис Дейзи, тъкмо се беше преоблякла в алена туника, прилепнала плътно по нея.

— Здрасти — каза Лъки. — Приятелят ми и аз искахме да те почерпим едно питие, само че, изглежда, тук не бяхме добре дошли.

Стриптийзьорката се взря в отражението си в напуканото огледало над някога белия умивалник.

— Момиче, това място е дяволски диво — отбеляза тя, докато бързо изтриваше червилото от зъбите си. — А ти за какво си тук?

— Заедно сме с Алекс Уудс, филмовия режисьор — обясни Лъки. — И двамата сме много любопитни да разберем защо хабиш в тази дупка най-хубавото тяло, което някога сме виждали.

Шофиращата мис Дейзи нагласи на главата си дългокоса червена перука.

— Слушай, момиче, всеки има периоди, когато няма избор. Аз работя на много места — на частни партита, другарски срещи, в разни глупави клубове и дупки като тази. Това, което има значение, момиче, е какво ти плащат.

— Ние бихме ти платили…

— О, не, не, не — каза Шофиращата мис Дейзи, размахвайки кокалест пръст срещу Лъки. — Аз не участвам в нито една от онези перверзни сцени, затова да не ти хрумват разни глупави идеи само защото аз се събличам.

— Без абсолютно никакви перверзни сцени — увери я Лъки. — Всичко, което искаме, е да чуем твоята история. Алекс се интересува дали може да те включи в новия си филм.

— Неговият филм, а?

— Сто долара дали ще ни осигурят двадесет минути от твоето време?

— Това е твърде странно — каза стриптийзьорката, разклащайки дългата си червена перука.

— Че какво му е странното? Това е просто възможност. Използвай я.

Жената прехапа устни.

— Никога не съм имала възможности — произнесе тя замислено.

— Тогава не я изпускай — настоя Лъки.

— Трябва да вървя за друго изпълнение.

— Ще дойдем с тебе.

— Не знам…

— Къде е това?

— Игрална зала… На около двадесет минути оттук — тя млъкна и се замисли. — Предполагам, че може да дойдете — каза неохотно.

— Става — бързо се обади Лъки, преди стриптийзьорката да е променила мнението си.

Излязоха навън и се озоваха право пред сърдития Алекс.

— Казах ти да стоиш в колата — рече той свирепо.

— Не си падам по инструкциите.

— Това е очевидно!

— Алекс, това е Шофиращата мис Дейзи… Или ъъъ… — тя се обърна към стриптийзьорката: — Предполагам, че си имаш име, нали?

— Защо искате да знаете името ми? — попита жената подозрително.

— Защото се чувствам малко глупаво, като продължавам да те наричам Шофиращата мис Дейзи. Не е, за да съобщя за тебе на Обществената сигурност или нещо подобно.

Стриптийзьорката присви очи.

— Само защото съм чернокожа, вие си мислите, че тъна в нищета? Това са глупости!

— Това ли казах?

— Лъки — прекъсна я Алекс нетърпеливо. — Може ли да тръгваме?

— Ще отидем да видим… Ама как е истинското ти име?

— Дейзи — промърмори жената.

— Хубаво. Ще видим как ъъъ… Дейзи танцува на друго място и след това тя ще пийне по едно с нас.

— Няма да ходя в още една такава бърлога — процеди Алекс все още доста свирепо.

— Обещавам — каза сладко Лъки. — Няма да има повече проблеми.

Алекс не повярва.

— Да, като че ли можеш да го контролираш — каза той.

— Мога — увери го тя.

Той поклати глава.

— Ти си нещо съвсем различно, Лъки.

— Както и ти, Алекс — каза тя. — Но нека да се върнем към това друг път — и тя се обърна към стриптийзьорката. — Дейзи, ние ще те следваме. Къде е колата ти?

— Ама вие сте наистина странни хора — рече Дейзи, въртейки очи.

— Можеш пак да го кажеш — измърмори Алекс.

— Аз съм с жълтия шевролет ей там — каза Дейзи и посочи остатъка от кола.

— Ще сме точно зад тебе — каза Лъки.

— Луда ли си? — попита Алекс, когато седнаха в поршето му. — Защо го правим?

— Ако не искаш да участваш, остави ме пред следващия бар и аз ще повикам кола — каза тя; мърморенето на Алекс й беше омръзнало.

— Не мога да те оставя тук — рече той безизразно.

Тя отчаяно се нуждаеше от поредното питие.

— Хайде, пали — каза тя. — Ще има купон. Още текила. Игрални маси. Какво му е лошото? — тя го побутна с лакът, опитвайки се да го съблазни с това, което изброяваше. — Хващам се на двадесет долара, че ще те надмина.

Той я изучаваше известно време.

— Мислиш си, че ме превъзхождаш във всичко, нали?

— Може би — отговори тя и си помисли, че наистина би могла.

— Егото ти си има собствен живот.

— Пък аз предполагам, че твоето вече е само малка бледа сянка, а? — контрира тя и посегна към цигарите.

Той не можа да не се засмее.

— Обзалагам се, че винаги си пробиваш свои собствени пътища.

— А ти да не би да не го правиш? — рече тя и се зачуди защо изпитва това постоянно желание да го уязви.

Той я погледна твърдо.

— Съдрал съм си гъза от бачкане, за да съм в състояние да вървя по собствения си път.

— А какво мислиш, че съм правила аз? — отвърна тя и погледите им се срещнаха.

— Тогава предполагам, че си приличаме повече, отколкото осъзнаваме.

Жълтият шевролет излезе от паркинга.

— Да вървим — каза Лъки. — Да последваме приключението, което е на път да се случи!

ГЛАВА 20

Мортън Шарки се срещна с Дона Ландсман в наподобяващата й испански замък къща. Докато караше по дългия ветровит път, той се опита да не мисли за това, че е предал Лъки. Знаеше, че това, което прави, не е хубаво, но низходящата спирала, в която се бе оказал хванат, беше твърде силна, за да я спре. Наред с това го изнудваха, така че той също беше жертва.

И сега… Въпреки всичко още беше обсебен от Сара. Когато беше с нея, нищо друго нямаше значение.

Иконом ориенталец му отвори входната врата и през баровския хол го въведе в гранда — дневна с висок таван. Мортън забеляза по стените много портрети на чужди предци.

Дона стоеше в средата на стаята, облечена в дрехи на Ескада. Лицето й беше безупречно гримирано, в ръката си държеше чаша мартини.

— Мортън — произнесе тя официално и студено, без да му предложи питие.

— Дона — отговори той.

Тя не го покани да седне.

— Разбирам, че ми носиш добри новини — каза тя.

— Това са новините, които очакваш — отвърна той равно. — Всички акционери са на местата си. От утре ти ще контролираш студиите „Пантър“.

Тя се усмихна с тънка, почти зла усмивка.

— Очарована съм, че реши да работиш заедно с мене.

Като че ли беше имал избор. Той се опита да не я гледа. Под лявото му око започна да пулсира нерв.

— Кога ще получа записите, Дона?

— В момента, когато седна зад бюрото в офиса на Лъки Сантейнджело.

— И кога точно смяташ да поемеш студиото?

— Утре — отговори Дона с напълно безизразно лице. — Надявам се, че ще бъдеш там, за да ме поздравиш.

— Това не съм го планувал.

— Няма да постъпиш много приятелски, Мортън — упрекна го тя. — Сигурно искаш да бъдеш свидетел на моя триумф?

— Всъщност — не.

— Твърде зле — гласът й стана твърд. — Защото ти ще бъдеш там. Убедена съм, че на този последен етап няма да пожелаеш видеозаписите с тебе и с онова изобретателно младо момиче да станат публично достояние.

Кучка! Безсрамна кучка! Защо го правеше? Защо студиите „Пантър“ бяха толкова важни за нея? Тук имаше нещо, което той не можеше да разбере.

— Много добре, Дона. Ще съм там.

Поредната зла усмивка.

— Добре.

Тя почака, докато Мортън си тръгна, след това отиде до бара, наля си ново мартини и вдигна тост. Изпи го бавно, наслаждавайки се на мисълта, каква радост ще й донесе утрешният ден. Отмъщението беше сладко. Толкова, толкова сладко.

Веднага след като напусна замъка на Дона, Мортън подкара право към апартамента на Сара — апартамент, за който плащаше той. Когато за първи път беше срещнал Сара, тя живееше на едно толкова ужасно място, че той винаги си беше представял как го удушават по пътя за там. Сега я беше преместил в луксозно жилище и беше съвсем спокоен, когато тръгваше с асансьора от подземния частен гараж.

Отвори си със своя ключ. В началото тя беше възразявала Мортън да има ключ, но той беше отбелязал, че има пълното право, след като той плаща наема.

Сара не беше сама. Това го вбеси. Постоянно й беше повтарял, че когато идва, не желае наоколо да се мотаят приятелите й.

Въпреки че й се беше обадил, че тръгва към нея, приятелката й Руби беше там — нацупено момиче с гъста черна коса и лоша стойка. Двете седяха на пода в дневната, заобиколени от долнопробни списания, сладки неща и цяла армия разноцветни лакове за нокти. И двете бяха боси и се кикотеха, докато си лакирваха една на друга ноктите на краката.

— Експериментираме — каза Сара и махна за поздрав.

— Здравей, Мортън — обади се Руби, присмехулно произнасяйки името му.

Той кимна, надвесен неудобно над двете момичета в очакване да се изправят. Но никоя от тях не го направи.

— Сара — каза най-сетне той. — Искам да поговоря с тебе.

— Давай — рече тя, заета да лакира в черно палеца на Руби.

— Насаме — отряза той, недоволен от това, че тя не се отнася към него с повече уважение.

Тя се опули.

— Говори каквото искаш — на Руби не й пука.

Той се зачуди колко ли знаеше Руби. Беше ли наясно, че Сара го беше поставила в най-компрометиращото положение в неговия живот? Знаеше ли, че Сара беше получила дванадесет хиляди долара за това? И както беше открил, не беше нито объркана, нито пък съжаляваше.

— Това са много пари, Морти — беше казала тя, без изобщо да се чувства виновна. — Не мога да ги върна.

След това бяха правили любов по начин, който той никога дори не си беше представял. И продължи да се среща с нея. Беше болен. Знаеше го. Болен от любов. Само че сега първо проверяваше дали някъде из апартамента няма скрити камери.

Руби разбра намека. Тя стана и се прозина.

— Отивам до „Тауър рекърдс“ — каза тя. — Искаш ли нещо?

— Нали нямаш нищо против да дойда с тебе? — обади се Сара с копнеж, докато не забеляза гневното изражение на Мортън. — Но по-добре да не идвам.

Руби обу чифт грозни сандали и излезе.

— Не мога да си представя, че сте приятелки с нея — каза Мортън, без да помръдва от мястото си.

— Това е, защото нямаш въображение — отвърна Сара и пъхна в устата си гумено мече. Тя скочи и го прегърна през кръста. — Е, хайде, татенце. Защото имам страхотни идеи за нас двамата. Нали ми е сладко задничето?

— Да, Сара, така е — каза той, усещайки прекалено силна възбуда. Никога не беше изпитвал такова нещо в продължение на двадесет и пет години.

Сара съблече оскъдното си горнище през главата и свали късите си панталонки. Не носеше бельо. Беше слабичка като десетгодишно момченце, но нейните форми само повишаваха жестоката възбуда на Мортън. Очите му бяха приковани към зрялата й голота и се плъзнаха надолу към плътно окосмения й пубис с мандаринов цвят.

— Какво ще бъде днес? — попита Сара с лукава усмивка. — Сервитьорка? Адвокат? Ученичка? Или може би си в настроение за малко момченце… — и тя се усмихна разбиращо, докато засукваше пубисното си окосмяване. — Хайде, зайче, ти си наред.

— Малко момченце — каза той с дрезгав глас.

— Оооо… Днес ще си непослушен. Ако играех дойка, щях да съм принудена да кърмя лошо момче като тебе.

И така играта започна. И Мортън Шарки не се замисли повече за това, че е предал Лъки Сантейнджело.

Санто беше забелязал, че майка му е в изключително добро настроение. Това означаваше, че можеше да й поиска всичко, което желаеше, и почти сигурно да го получи.

Той влезе в кухнята, където тя беше заета да приготвя сос за спагети.

— Здрасти, мамче — каза той и отпуснато спря зад нея.

Дона засия.

— Санто. Ела. Опитай — каза тя и пъхна лъжица изпускащ пара гъст месен сос в устата му.

Това му изгори езика. „Тъпа путка!“ — искаше му се да извика, но вместо това каза:

— Хубаво — мразеше вкуса на чесън почти толкова, колкото мразеше и нея.

Дона знаеше, че е най-добрата готвачка, въпреки че не готвеше често.

— Само хубаво? — попита тя, уверена в отговора му.

— Страхотен! — заяви Санто. Знаеше какво се очаква от него.

— Ще замразя част от него — обясни Дона. — Можеш да поканиш и приятелите си да хапнете заедно.

Беше толкова глупава — дори не знаеше, че той няма приятели. Децата в училище му крещяха обиди като „богат глупак“ и „дебел мазен гъз“. Те го мразеха, той също ги мразеше. Но не му пукаше. Един ден щеше да запали цялото шибано даскало и всички в него и след това щеше да се срещне с така наречените си приятели, проснати в моргата — изгорели до кости.

— Мислех си, мамче — каза той, намествайки забележителния си задник на стола. — Ще бъде ли нахално, ако поискам нова кола?

— За какво говориш? — възкликна Дона, докато опитно режеше тиквичките. — Купих ти корвета за рождения ти ден.

— От онова тъпо произшествие вече не е същата — оплака се той и се изгърби.

— Нали я поправихме.

— Знам… Но, мамче — той почака, докато изцяло привлече вниманието й. — Това, което наистина искам, е ферари.

— Ферари? — повтори тя шокирана.

— Защо не? — захленчи той. — Бащата на Мохамед му купи едно, а Мохамед е най-големият глупак наоколо.

— За училище това не е практична кола — каза сериозно Дона и добави тиквичките към соса за спагети.

— Ще го карам в събота и неделя, а на училище ще ходя с корветата — обясни той, сякаш това звучеше като изключително разумна идея.

— Е… — тя се поколеба. Беше й толкова дяволски трудно да каже „не“ на сина си.

— Хайде, мамче — каза той настоятелно. — Не е като да взимам наркотици или да излизам и да си губя времето като другите момчета от училище. А наистина бих могъл да върша неща, които никак не биха ти харесали.

Дона поклати глава. Това не беше ли прикрита заплаха? Не, не и от сладкото й момче. Санто беше прекалено добър.

— Две коли — промърмори тя, докато го обмисляше. — Джордж никога няма да се съгласи…

— Кого го е грижа какво казва Джордж? — продължи горчиво Санто и пухкавите му черти се втвърдиха. — Той не ми е баща. Баща ми беше убит и ти не можеш да го замениш с Джордж, така че не се и опитвай.

— Никога не бих направила това — възрази Дона.

Санто подхвана нова атака.

— Винаги поставяш чувствата на Джордж на първо място — намръщи се той.

— Ти си на първо място, Санто — отговори Дона, съкрушена, че той мисли по друг начин.

Той се втренчи в нея обвинително, сякаш не й беше повярвал.

— Когато бях на твоята възраст, ние нямахме нищо — каза Дона и поклати глава под напора на спомените. — Бяхме толкова бедни…

— Не е същото — прекъсна я Санто. — Ти си живяла в някакво смотано старо селце.

— Селце, където ще те заведа някой ден — обеща Дона, припомняйки си с много носталгия трудните си пътища. — Роднините ми толкова ще се гордеят с тебе. Аз толкова се гордея с тебе.

— Ако баща ми беше жив, щеше да ми купи ферари — рече Санто, настъпвайки по чувството й за вина. Ако това не помогнеше, нищо нямаше да помогне.

Дона се взря в сина си и най-сетне капитулира, защото й беше толкова трудно да му каже „не“.

— Ако това е, което искаш — въздъхна тя.

Той засия. Тя беше толкова дяволски лесна.

— Отиди да ги разгледаш и си избери модела, който ти харесва.

Той подскочи и я прегърна.

— Ти си най-добрата майка в Лос Анджелис.

Само тази титла й беше достатъчна да се пръсне.

— Джордж ще остане и тази вечер в Чикаго — каза тя. — Ако искаш, можем да направим нещо заедно. Да отидем на кино и после да вечеряме в „Спаго“.

Той изобщо нямаше нищо против да хапне от прекрасните пици в „Спаго“, но не би могъл да изтърпи цяла вечер насаме с майка си.

— Не, мамче, не мога — промърмори той. — Имам прекалено много домашни.

— О — изрече тя с лице, на което беше изписано разочарование. — Не могат ли да почакат?

— Няма да ти е приятно, ако оценките ми се влошат, нали, мамче?

— Предполагам — тя млъкна. Двете мартинита, които беше изпила по-рано, я караха да се чувства постоянно добре. — Работата е там, че този следобед сключих много изгодна сделка. Помислих си, че можем да я отпразнуваме.

Като че ли да сключи някоя голяма сделка за нея беше нещо ново.

— Каква сделка? — не го интересуваше, но попита, защото достатъчно добре знаеше, че след като се е съгласила за колата, може да продължи да я работи.

— Поемам контрола над едно холивудско студио — гордо заяви тя. — Над студиите „Пантър“.

Това вече беше нещо. През главата му мина мисълта да стане кинозвезда.

— Аз мога ли да бъда актьор? — попита той, представяйки си възможностите.

Тънката уста на Дона се сви във всеопрощаваща усмивка.

— Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

По дяволите! Това беше добра новина. Холивудско студио. Винъс Мария беше актриса, а всички знаят, че актрисите са готови да направят каквото и да е, за да участват в някой филм. Всъщност той щеше да направи така, че Винъс Мария да играе във всеки филм на студиото.

Това беше знак. Първо ферарито, сега голямо филмово студио. Беше дошло времето да установи контакт с Винъс. Разбира се, още нямаше да разкрива истинската си самоличност. Вместо това щеше да й пише анонимни писма, да й казва, че е на нейна страна и че скоро, когато му дойде времето, те ще се оженят, ще се свържат по всички възможни начини.

— Трябва да вървя, мамче — каза той и се отправи към кухненската врата. — Ще се видим по-късно.

След като се качи в стаята си, се наведе над компютъра, за да съчини първото си писмо до НЕЯ. Наскоро беше открил адреса на Винъс в някакво кино-списание. Направи разузнавателна разходка до дома й на Холивуд Хилс, слезе от колата си и се взря през вратата от ковано желязо. Появи се пазач и му махна да си ходи.

Гадно копеле. Не знаеше ли, че един ден той, Санто, щеше да живее тук с Винъс? Беше само въпрос на време. Помисли си дали да не каже на този педал какво ще се случи. Глупакът вероятно нямаше да му повярва. Не. Той можеше да чака. Един ден всички щяха да научат.

Направи всичко възможно да се концентрира над писмото, но по един или друг начин не успя да спре блуждаенето на ума си. Представяше си Винъс без дрехи, гола и достъпна, как облизва сладките си устни и излиза на сцената само за него… А когато видеше какво може да й предложи… О! Винъс Мария щеше да бъде много щастлива.

Исусе! Беше направил най-голямата грешка, като не й беше писал досега. Защо не го беше сторил по-рано?

Разкопча панталоните си, попипа члена си и помисли за нея още малко. Тя беше родена точно за секс и един ден щеше да бъде цялата негова. Реши, че има по-вълнуващи неща, които може да прави с ръцете си, отколкото да си играе с компютъра. Писмото му можеше да почака.

ГЛАВА 21

Вече минаваше десет часа вечерта, когато Лъки и Алекс пристигнаха в „При Армандо — палата на стриптийза и игрална зала“ — безвкусно разположено заведение, което също изглеждаше в средата на никъдето.

— Поредната класическа дупка — отбеляза Лъки, хвърляйки око на надписите, които рекламираха обичайното — „ГОЛИ МОМИЧЕТА НА ЖИВО“ — и необичайното — „ГОЛИ ПОРОЧНИ ДИВИ ЖЕНИ“!

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш? — попита Алекс и спря на претъпкания паркинг точно след жълтия шевролет на Дейзи.

— Да — каза Лъки — главата й беше олекнала и тя беше готова на всичко. — Изглежда като място, където нещо може да се случи.

Алекс осъзна, че няма начин да я разубеди. Не и Лъки Сантейнджело. Не и тази жена.

— Добре, да влизаме — каза той и паркира поршето си.

Когато излязоха от колата, ги посрещна Дейзи.

— Аз трябва да вляза от задния вход — промърмори тя недоволна. — Шибаните правила на Армандо. Къде са ми стоте долара?

— Не ми ли вярваш? — попита Лъки и си помисли, че точно на тази жена най-малко й отиваше името Дейзи.

— Не съм в бизнеса, за да вярвам на някого — натърти Дейзи с ръце на кръста.

Лъки бръкна в чантата си, извади стодоларова банкнота от портмонето си и й я подаде.

— Кажете на момчето на вратата, че сте ми приятели — изкряка Дейзи. — Иначе ще получите лоши места — все още смеейки се, тя се затътри на високите си токчета.

— Лъки — обади се Алекс с дълбока въздишка на отчаяние. — Какво, по дяволите, правим тук?

— Ще пийнем по едно — каза тя, отхвърляйки назад дългата си тъмна коса.

— А какво ще кажеш да хапнем? — добави той с мек глас. — Да напълним дървения ти крак?

— Ха-ха!

Те влязоха в „При Армандо“. Беше четири пъти по-голямо от предишното място и също толкова претъпкано. Три игрални маси се простираха от едната страна на помещението. Някаква група свиреше на живо известна песен на Лорета Лин, а дълъг извит бар, върху който се кълчеше червенокоса стриптийзьорка, беше окупиран от смучещи бира каубои и жени.

— Хм… — каза Лъки и огледа помещението преценяващо. — Изглежда, че това е някой от онези кънтри-салони с музика. Имаш ли нещо против да стъпваш по-бързо, партньоре?

— Има нещо в тебе, което наистина не е наред — рече сериозно Алекс.

— Защо? — попита тя; чувстваше се достатъчно добре.

— Ти не си нормална.

— Какво е нормалното? — отвърна тя фриволно и реши, че въпреки всичко Алекс все пак е спортен тип.

— Е… — той се замисли за момент. — Не си особено кротка.

Тя избухна в смях.

— А, ясно. Ти си падаш по кротките сервилни жени, така ли?

— Знаеш какво искам да кажа — отговори той виновно.

Не. Тя не знаеше какво иска да каже той, а и точно в момента не я беше грижа. Той беше тук с определена цел, а тази цел беше да я забавлява. Боже! Започна да й се завива свят. По-добре да се хване за нещо. По-добре да се хванат заедно.

Нямаше свободни маси, така че те отново намериха две места на бара, промъквайки се през тълпата начумерени каубои. Алекс бутна двадесетачка на сервитьорката и я осведоми, че очаква първата свободна маса.

— Исусе! — промърмори той, когато седнаха. — Ако тази вечер не се сбия с някого, ще съм най-големият късметлия на света.

Лъки отново отметна назад дългата си коса и се засмя. Знаеше, че е пияна, но това нямаше значение. Тази вечер не беше Лъки Сантейнджело, шеф на филмово студио, майка на три деца. Тази вечер беше сама и свободна и можеше да прави каквото си иска. А точно сега й се искаше едно питие. Единственият проблем беше, че Алекс не продължаваше с нейното темпо.

— Текила — поръча тя и се закиска. — Ще видим какво ще направи Дейзи, ще изиграем една игра на рулетката и тръгваме. Обещание на Сантейнджело.

— Ти с твоите обещания — каза той мрачно и се зарадва, че е останал сравнително трезвен. Все някой трябваше да знае какво правят.

— Не, наистина — настоя Лъки. — По-късно ще се срещнеш с Джино. Историите му ще ти харесат.

Алекс знаеше, че няма начин да стигне някъде близо до Джино тази вечер.

— Да, да — съгласи се той.

— Знаеш ли, Алекс — каза Лъки и с разбиране постави ръка на рамото му. — През цялото време говорех все аз. Не е ли време да се заемем с тебе?

— Защо? — попита той с каменно лице.

— Все още не мога да разбера защо никога не си се женил.

— Хей, слушай, само защото ти си се омъжвала три пъти…

— Предположението ми е, че трябва да имаш прекалено силна майка, която тайно мразиш.

— Това не е забавно — намръщи се той.

— Да не би да уцелих?

Той не отговори.

Сервитьорката дойде да им каже, че за тях е приготвена маса до подиума. Те се преместиха точно когато Дейзи изскочи на сцената като динамо. Вместо прът при Армандо имаше изкуствена сребърна палма, поставена в средата на дългия подиум. Дейзи работеше палмата, сякаш тя беше най-интимният й любовник, и правеше неща, за които хората могат само да си мечтаят.

Публиката започна да хвърля пари и да изказва одобрението си с тропане на крака и с подсвиркване. Аплодираха Дейзи неистово. Тя се отпусна надолу в шпагат и започна да събира доларовите банкноти.

— Забележителен мускулен контрол — промърмори Лъки. — Надявам се като следващ номер да изкарат някое момче.

— Ти луда ли си?

— Хайде, Алекс, ти да не би да си против равенството между половете?

— Глупости.

— Наемаш режисьор, а пък той се оказва шовинист — подигра се тя.

— Ама на тебе какво ти става? — попита той, излязъл от търпение.

— Нищо, което ти би разбрал.

По това време Дейзи беше събрала всичко. Публиката беше станала неконтролируема. Дейзи явно знаеше как да работи тълпата. Когато приключи, тя се присъедини към тях на масата им — останала без дъх и триумфираща, с тъмна кожа, блестяща от пот.

— Какво искате да знаете? — попита тя и се отпусна на стола.

— Говори ти, Алекс — каза Лъки.

Той я погледна. Тя го вкара в тази работа, а сега на това отгоре очакваше той да задава въпросите. Тя със сигурност знаеше, че той не даваше и пукнат цент за тази черна стриптийзьорка, въпреки че жената наистина имаше невероятно тяло. Все пак… визуално… Дейзи определено щеше да се впише във филма му. Особено с номера със събирането на пари с бедрата.

— Каква е твоята история, Дейзи? — попита той с горчив жест. — Баща ти те е чукал? Вторият ти баща те е пребивал? Чичо ти те е изнасилил? След това си избягала от къщи… Приближавам ли се?

Дейзи прокара пръсти през дългата червена перука и си поръча бира.

— Моят старец беше баптистки свещеник — започна тя. — Не позволяваше да се говори за секс в къщи. Татенцето ми беше много строг кучи син. Аз ли? Аз просто работя, имам две деца и любовник. Правя всичко възможно, за да гледам децата си добре.

— Не е точно историята, която ти очакваше, а, Алекс? — обади се Лъки и се наведе към него.

— Къде е любовникът ти тази вечер? — попита Алекс, като пренебрегна Лъки и се съсредоточи върху Дейзи.

— Гледа децата. Тя си стои в къщи.

— Тя? — повтори Алекс.

Дейзи кимна на Лъки.

— Скъпа, ти знаеш какво искам да кажа. След като веднъж си била с жена, вече не искаш да се занимаваш с някакъв голям, мръсен, стар мъж. Членът не е това, за което всички го мислят, нали, мила?

— Благодаря ти, че сподели това — каза Алекс, недоволен от посоката, която беше поел разговорът.

— Е — произнесе Лъки; неудобството на Алекс я забавляваше. — Къде можем да те открием?

Дейзи глътна бира от бутилката.

— Защо ви е да ме намирате?

— За в случай че Алекс реши да те включи във филма си.

Дейзи вдигна и двете си ръце, наслаждавайки се на дългите си извити нокти, лакирани в блестящо тъмномораво.

— Аз не съм актриса — каза тя скромно.

— Това не се изисква — рече Алекс.

— Съвсем не — прибави Лъки. — Ще участваш в стриптийзьорска сцена. Нали ги знаеш — онези, дето двама мъже си говорят…

Дейзи схвана.

— Да, онези стари сцени — каза тя. — Двама мъже с някаква мацка зад тях, която навира големите си цици в лицата им.

— Точно! — рече Лъки. Дейзи беше по-умна, отколкото си бе мислила.

Двете се засмяха.

— Запиши телефонния номер там, където хората от екипа ми могат да те открият — произнесе Алекс и й подаде блокче листчета и писалка.

Дейзи надраска името и телефонния си номер.

Алекс искаше да си ходи.

— Сега можем ли да тръгваме? — обърна се той към Лъки.

— Една игра на рулетката. Ти ми обеща.

Той погледна към игралните маси и му беше приятно да види, че всички бяха заети.

— Няма свободна маса — рече той, като се опитваше да не звучи много доволен.

— Ще осигуря маса — каза Лъки и скочи.

— Не — промърмори той. — Изчезваме оттук, докато още можем да вървим.

Очите му бяха потъмнели и гледаха предизвикателно. Тя харесваше мъже, които не се предаваха.

— Не си проси боя.

Беше прекалено трезвен, а тя — прекалено пияна. Не си струваше да спори. Казаха „лека нощ“ на Дейзи и се отправиха към паркинга. Студеният нощен въздух удари Лъки като циментов блок. Тя се препъна и почти падна. Алекс я хвана в ръцете си.

— Какво става с дървения ти крак? — попита той, вдишвайки чувствения й парфюм с аромат на мускус.

— Не се чувствам много добре — промърмори тя и тежко се облегна на него.

Той не можа да се удържи да не се наслади на тази внезапна уязвимост. Това беше новата зависима Лъки. Жените трябваше да бъдат такива. Без да мисли, той наведе устни към нея и я целуна бурно, страстно.

Помежду им протече ток. Целувката изненада и двамата. Лъки знаеше, че е пияна, че не трябва да прави това, че е голяма грешка. Но единственото, което можеше да види, бяха снимките на Лени с голата блондинка, проблясващи пред очите й. И единственото, което можеше да почувства, беше болката и разочарованието от това, че й е изневерил. Лени я беше изоставил толкова жестоко. Имаше само един начин да се реваншира. И това беше Алекс.

Двама любовници в евтин мотел. Хвърлиха се на леглото, оставяйки в пълна бъркотия дрехите си върху изтъркания килим. И двамата усещаха нуждата от бърз секс. Без любовна игра. Той беше по-твърд от всеки друг път, а тя беше готова.

Той докосна гърдите й в движение — толкова хубаво… Тя докосна члена му в стремежа си бързо да удовлетвори неговото желание… Простена, когато той влезе в нея. Болезнен стон на страст и плътска неудовлетвореност.

И двамата се движеха интензивно. Беше си чисто и страстно удоволствие без никакви задръжки — нищо повече от голямото просто чукане. Беше точно това, от което Лъки имаше нужда. Когато свърши, то освободи насъбралите се гняв, болка, мъка и всички останали разочарования, които беше таила в себе си.

Алекс стигна до върха едновременно с нея.

— Исусе Христе! — възкликна той.

Тя не отговори. Отдръпна се от него и се сви на топка, опряла колене о гърдите си. Той не настоя. След няколко минути и двамата бяха заспали.