Всяко решение си има проблем

18

Лулу не повърна. (Направи това по-късно, чак след като изпи една бутилка скоч.) В тоалетната тя наплиска лицето си с литри студена вода, но не заплака. Не пророни нито сълза.

— Наистина съжалявам, Лулу. Не исках да стане така.

— Ти не си виновна — каза Лулу. — Нали се опита да ме предупредиш.

— Знаеш ли, предполагам, че за Патрик тези суперяки времена отдавна са минало — опитах се да замажа положението аз, макар че последното нещо, което ми се искаше, беше да защитавам негодника. — Той сигурно се е променил. И наистина те обича.

— Той е един долен, лъжлив задник — рече Лулу. — Не можеш да си представиш как хладнокръвно отричаше, че те познава.

— Да, той наистина нищо не си спомня за мен. Не се е преструвал.

— Защото си била само една от невъобразимо многото — каза Лулу. — Като Диана.

— Ааа, моля те. За разлика от Диана, аз не съм проверявала доколко обявените сантиметри отговарят на истината. Той ме нарече фригидна крава и излетя от кафето. А после трябваше да му платя капучиното.

— Бях толкова заслепена — каза Лулу и плисна още студена вода на лицето си. — Съжалявам, че не те послушах, Гери! И че ти наговорих всичко това! Как можах!

— Няма нищо. Наистина бих предпочела той да имаше двойник.

— Какво ще правя сега? — попита Лулу.

— Ами… и аз не знам — рекох и потиснах всички спонтанно напиращи в мен отговори. — Понякога, когато човек обича, трябва просто да не обръща внимание на такива недоразумения…

— Ти луда ли си? — кресна ми Лулу. — Как си представяш да остана с този лъжлив мърльо? Не мислиш ли, че заслужавам повече?

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Но все пак помисли…

— Какво да помисля? За това, че съм на трийсет и две? Че майка ми ще изпадне в истерия, като разбере, че отново съм сама? Че целият род ще ме третира като прокажена?

— Примерно.

— Пххх — каза Лулу. — Знаеш ли колко ми дреме. За разлика от теб, щом съзра някоя трудност, аз не прибягвам веднага до самоубийство. Аз ще разкарам този тип, независимо какво мисли майка ми по въпроса!

— Добре — казах с облекчение. — Трябва веднага да го изхвърлиш от дома си, чу ли? И също като мен да смениш ключалката.

— Не! Не става! Ако го изхвърля сега, той ще се върне в старата си квартира. Договорът му за наем е в сила до първи.

— Но той не може да влезе. Смених ключалката — обявих победоносно аз.

— Няма значение. Юридически погледнато, той има право да се върне в квартирата си до следващия четвъртък! — рече Лулу и потърка очите си. — Той дори може да оспори анулиращия договор… Това в никакъв случай не бива да става.

— Лулу, отказвам се от квартирата! Действай решително, изгони го.

— В никакъв случай. Толкова леко няма да му се размине. — Тя се изправи. — Как изглеждам?

Идеше ми да кажа: Като служител на погребална агенция „Фелдман“, но рекох:

— Както винаги, само лицето ти е малко влажно. Искаш ли пудра? Имам някаква в чантата си.

— Благодаря — каза Лулу. — Не искам някой да забележи нещо.

— Няма да можеш да издържиш така до следващия четвъртък.

— Ха, слабо ме познаваш — каза Лулу. — Всичко мога да издържа, дори диета със зелева супа. А сега излез и се прави, че нищо не се е случило. На Диана можеш да пробуташ обяснението с астралните близнаци.

Пред тоалетната, облегнат на парапета, стоеше Адриан и държеше саморъчно завита цигара в ръка.

— Пушите ли? — попитах аз.

— Не. Но сериозно се замислям дали да не започна. Това е цигара с марихуана, която току-що отнех от шестнайсетгодишния си племенник.

— Ха! Ето, виждате ли! — казах аз. — Излиза, че братята ви не са чак толкова перфектни.

— Братята ми са, но не и децата им.

— Да, заради многото уроци по цигулка — казах аз. — То това е ясно! На ваше място веднага бих натрила носа на брат си, като му посоча пропуските във възпитанието на децата му.

— Обещал съм на племенника да не го издавам — отвърна Адриан.

— Жалко. Майка ви държа ли вече речта си?

Адриан кимна и завъртя нерешително цигарата между пръстите си.

— О! Много ли беше зле? — попитах съчувствено.

— А, не, този път мина добре. Само накрая не се въздържа да призове присъстващите да ми намерят жена. Нашият Грегор ще стане на трийсет и пет и аз се надявам да се сетите за някоя симпатична млада жена, която би искала да го вземе.

Аз се засмях.

— Това е страхотно. Сигурно през следващите седмици ще ти се обадят един куп жени.

Адриан също се засмя.

— А при теб как мина? Танцува ли вече с катетъра?

— Още не — казах аз. — Но и без това е достатъчно напрегнато! — Радвах се, че така леко преминахме на „ти“ и му се усмихнах.

Лулу излезе от тоалетната.

— Нали ти казах да вървиш пред мен — каза тя сърдито.

— Отляво си си сложила повечко руж.

Лулу разтърка бузата си.

— Сега по-добре ли е? — Чак сега тя съзря Адриан и го изгледа от горе до долу. — Кой сте вие? Ветеринарят на Франциска?

— Не — отвърна Адриан. — Аз съм, ааа…? — Той ме погледна въпросително.

— Боже Господи — каза Лулу. — Не може да не знаете кой сте!

— Грегор Адриан, главен редактор на „Аврора“ — казах аз. — В кристалната зала до нас баща му празнува рождения си ден. Грегор, това е сестра ми Лулу. Тя току-що мина в отбора на необвързаните и още е в шок, по принцип е много по-любезна.

— Още не съм сред необвързаните — сопна се Лулу. — Едва от следващия четвъртък. А, това джойнт ли е?

— Да — каза Адриан.

— Ще ми я дадете ли?

— Разбира се… ето, заповядайте.

— Благодаря! — Лулу пъхна цигарата в чантата си. — За после! Довиждане. Ще влизам.

— Вдигни глава, глътни корем, изпъчи гърди — казах аз и Лулу тръгна с маршова стъпка.

Чантата ми засвири симфонията Юпитер.

— Телефонът ти! — рече Адриан. — Щастливка си, че е още у теб! Нас всички ни претърсиха на входа, да не би някой случайно да го внесе контрабандно.

— Трябва ли ти? — Измъкнах телефона от чантата си.

— Имаш ли хубави игри? — попита Адриан.

— Чакай, трябва да вдигна. Ало?

— Размислих — каза Оле. — Така нищо няма да се получи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид това между нас — каза Оле. — Между теб и мен!

— Да, нали преди малко го изяснихме — казах аз.

— Но ти не го мислеше сериозно — каза Оле. — Нали те познавам.

— За съжаление, не ме познаваш.

— О, напротив, Гери Талер, познавам те като малкия си джоб. И знам, че страшно ще съжаляваш, когато отново започнеш да мислиш трезво.

— Може би познаваш зъбите ми, Оле, но що се отнася до останалото… — Погледнах към Адриан, който се беше обърнал с гръб и гледаше надолу към фоайето през парапета. — Всъщност защо непрекъснато дискутираме едно и също?

— Защото чакам отговор, забрави ли?

— Вече ти дадох отговор, забрави ли?

— Но този отговор не беше съвсем обмислен — настоя Оле.

— Точно в това е проблемът — казах аз. — Не ми оставяш време да помисля.

— Защото няма какво толкова да се мисли. Тези неща се решават от сърцето.

— Хм — казах аз и погледнах към Адриан. В светлината на огромните кръгли полилеи гладко сресаната му коса имаше червен отблясък. Беше все така завита от едната страна навътре, а от другата — навън. Внезапно изпитах неистово желание да заровя пръсти в нея и цялата да я разроша.

— Хм? Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Сигурно си прав, Оле — казах аз замислено, докато наблюдавах тила на Адриан. — Ако те обичах, със сигурност щях да го знам. Щях да изпитвам онова особено присвиване на стомаха всеки път, когато те видя. Тогава щях да търся близостта ти и да те защи… о, Боже!

Разбира се! Точно това беше, което изпитвах. Но не към Оле.

— Това означава ли, че не ме обичаш?

— Не така, както ти би искал — казах аз. — Но ние можем да си останем най-добри прият…

— Не го казвай! — извика Оле. — Не го казвай!

— Че можем да си останем прият…?

— Казах ти да не го казваш! — изрева Оле толкова силно, че Адриан се обърна към мен и ме изгледа въпросително. — Сега ще дойда при теб и най-накрая ще поговорим за това! Нямаш представа какво говориш.

— Оле! Да не си посмял да дойдеш! — извиках аз, но той беше затворил.

— Кой беше това? — попита Адриан.

— Един… зъболекарят ми — казах аз и сърцето ми замря, когато го погледнах в очите. — Не трябва ли вече да се връщаш? Сигурно те търсят.

— Теб също — въздъхна Адриан. — Искам да кажа, твоите хора.

— Да, определено. Сигурна съм, че братовчедка ми Хила иска да ми изнесе още една проповед за Исус, пралеля Елсбет — за порното, което пиша, а леля Мари-Луиз ще иска да се увери напълно, че наистина не съм обвързана с директор на музей. А, да, прачичовците ми ще искат подробно да бъдат осведомени какво правят помежду си лесбийките.

Адриан се засмя.

— Слуховете, че съм обратен, бяха изместени от такива, че съм бил видян с проститутка.

— Сигурно е била Мариане Шнайдер — изрекох и бързо закрих устата си с ръка. — Извинявай! Имах предвид, че е заради многото черни кожени…

— Да, именно — каза Адриан. — Може да са я взели за домина.

— Сега мога да вляза с теб и да кажа, че не си падаш по садо-мазо. Но се боя, че писателка на романи за вампири не е точно жената, която твоите родители биха искали за теб, нали?

— Я стига — каза Адриан. — Те са толкова отчаяни, че биха приели дори и домина. Ще бъдат очаровани от теб.

— Но аз не съм следвала в университет. Не съм и модел.

— Вярвай ми, те ще бъдат очаровани, ако имам приятелка като теб — каза Адриан. — Но как би го приело твоето семейство, като разбере, че ходиш с главния редактор на „Аврора“?

— О, „Аврора“! Това не са ли онези, дето издават неприличните брошурки, които се продават изпод щанда? Но от друга страна, тя е вече на трийсет, а и виж косата й. На такава възраст и с такава коса няма да успее да омае зъболекар.

— Зъболекар става, така ли? — попита Адриан.

— Да, зъболекарят отстъпва само на потомствен аристократ земевладелец — обясних аз. — Всъщност ти наистина ли си доктор по история на изкуството, или преди малко си го измисли?

— Да, наистина съм — каза Адриан. — Но досега още не ми е влязло в употреба. Бях много доволен, когато получих работата в „Лаврос“. А сега, като главен редактор на „Аврора“, наистина не печеля лошо.

— Да, но няма много общо с история на изкуството.

— Хайде сега, не започвай и ти — каза Адриан.

— Аз съм последната, която би го направила — рекох и малко се изплаших от мекотата, с която прозвуча гласът ми. — Радвам се, че работиш в „Аврора“. Иначе никога нямаше да се срещнем.

— Да, вярно е. Засега това е най-хубавото нещо в работата ми. — Адриан пристъпи леко към мен. — Стенейки, той я привлече към себе си и я целуна диво и отчаяно.

— Моля? — За малко дъхът ми спря, защото той стоеше много близо до мен.

— Мина много време, докато той разбере, че единствено тя може да отвори душата му и да дари тялото му с истински екстаз — продължи той.

— Наистина? — Сега и коленете ми омекнаха. Трябваше да се подпра на парапета.

— Тя беше светлината в неговия мрак — не спираше Адриан.

— Боже мой, аз ли съм написала това? Та това е… ужасен кич!

— Но интересното идва сега: той я вдигна със силните си ръце и я понесе към леглото, после я хвърли върху мечата кожа и…

— О, Господи, спомням си — изстенах аз.

Зърната на гърдите ми се втвърдиха като две малки кварцови камъчета.

— Откакто прочетох това, не спирам да си представям, че го правя с теб — каза Адриан тихо и сега най-после ме докосна, макар и не там, където исках. С гальовно движение той отмести кичур от косата ми назад.

— Това тук е хотел — казах аз и гласът ми прозвуча така, сякаш съм пробягала 100 метра. — Можем да си наемем стая!

— С меча кожа? — попита Адриан и устата му беше толкова близо до лицето ми, че можех да усетя дъха му. Миришеше на ягоди.

— Мечата кожа само ще си я представяме.

— Сигурна ли си, че… о, кой е това?

Непосредствено до нас бяха изникнали Хабакук и Арсениус, които вероятно бяха изпратени да ме повикат.

— Гери! Баба каза да влизаш, защото сега ще пеем. Да й кажем ли, че предпочиташ да се натискаш?

— Да. Искам да кажа, не! Кажете й, че идвам след малко.

Хабакук и Арсениус изчезнаха.

— Хайде да се махаме от тук — казах аз, хванах Адриан за ръка и го поведох към стълбата.

— Но ти нали каза…

— Казах, че след малко идвам. Така и ще направя.

Адриан спря, притегли ме към себе си и ме целуна — е, от мен да мине — диво и отчаяно. Аз се притисках толкова плътно до него, че между нас нямаше място и за един лист от булеварден роман.

Целувката беше класическа и продължи цяла вечност, след което се хванахме за ръце и се втурнахме надолу към рецепцията.

— Двойна стая, моля — каза Адриан. — Ако е възможно с вана.

Краката ми се подкосиха, когато чух това. Добре, че можех да се опра на рецепцията.

— Само не и сцената с ваната! — прошепнах аз.

— Ще видим докъде можем да стигнем — отвърна Адриан.

Бях безкрайно благодарна, че не беше Мия тази, която ни подаде ключовете и която ни изпрати с любопитен поглед до асансьора, към който се отправихме, силно прегърнати.

— Тилугери! Вече наистина прекали! Къде, за Бога, беше? — извика майка ми. — Чичо Август трябваше да пее вместо теб, а Диана изтанцува валса с него и с катетъра му се случило нещо ужасно… а сега се появява и този млад мъж и твърди, че е твоят зъболекар и трябвало спешно да говори с теб!

— О, не! — казах аз. Оле! Съвсем го бях забравила. — Къде е сега?

— Откъде да знам — каза майка ми. — Лулу и Патрик се занимават с него. Мислехме, че всеки момент ще се върнеш! Къде беше?

— Аз… забравих нещо вкъщи — казах аз и прокарах пръсти по устните си. Бяха се протрили от целувки. — Колко време ме нямаше?

— Повече от два часа — извика майка ми.

С Адриан щяхме да се забавим и повече, но и за двама ни беше пределно ясно, че трябва да направим пауза.

— Единствено по здравословни причини — беше казал Адриан и аз реших при първа възможност да прочета в интернет дали толкова много оргазми накуп са вредни. — Ако сега отново се появим, може да не забележат, че ни е нямало — беше казал Адриан. — Ще побъбрим още малко с лелите и братовчедите, после ще се измъкнем незабелязано и пак ще се срещнем тук.

Сама по себе си идеята беше добра, но, разбира се, моето изчезване не беше останало незабелязано.

— Типично за теб — караше ми се майка ми. — А, ето ги там, Лулу и зъболекарят. Всъщност, той женен ли е?

— Да, но с жена си са разделени — казах аз.

— Тогава не се помайвай — изсъска майка ми.

— Здравей, Гери — извика Оле срещу мен. — Симпатично тържество. И невероятен скоч. Ние със сестра ти видяхме сметката на една бутилка. И знаеш ли какво? Отсега нататък Лулу ще си прави зъбите при мен.

— Но Лулу никога не пие алкохол — каза Патрик разстроено.

Лулу вдигна една чаша във въздуха и каза:

— О, ти да мълчиш, Айти такъв!

— Луриге! — рече майка ми.

— Наздраве! На ’сички! За този великолепен, великолепен майски ден — запя Лулу. — Мамо, знаеш ли, че Гери и този красив рус зъболекар за малко да станат двойка?

— Да, да, да — каза Оле. — Бях готов да й подаря сърцето си и в допълнение мястото в поршето до мен. Но Гери каза ужасната дума с П.

— Нищо не съм казала.

С П? Каква можеше да е тази дума? Пръждосай се?

— Каза го — каза Оле. — Ти потъпка чувствата ми.

— Не е — намеси се майка ми. — Сигурно е било недоразумение. Извини се! — Последното беше адресирано до мен.

— Извинявай — казах веднага аз.

Това беше условен рефлекс, с който не можех да се преборя.

— Сега е вече твърде късно — отвърна Оле. — Бях те предупредил. Моите чувства също имат граници.

— И само това ли дойде да ми кажеш?

— Точно така! Такова нещо не се казва на момиче по телефона — каза Оле. — А аз разбирам от тези работи.

Лулу се засмя.

— Да! Точно така! Който закъснява, животът го наказва.

— И го прецаква! — додаде Оле и също се засмя.

— Е, значи вече всичко е ясно — казах аз. — Искрено се надявам, че ще продължим да бъдем прия…

— Ето! — извика Оле. — Тя отново ще я каже. Думата с П.

— Но можем да си останем приятели — каза Лулу. — О, да, и аз мразя това изречение!

И с Оле избухнаха в такъв смях, че чак залегнаха на масата.

— Но аз мисля, че така, както изглеждаш, ти никога не си чувала това изречение — каза Оле, когато отново се успокои. — Бас държа, че мъжете лежат в краката ти!

Лулу се заливаше от смях.

— Да — въздъхна тя. — И още как! — После се наведе към Оле и му пошепна нещо на ухото.

— О, до четвъртък значи — каза, кискайки се, Оле. — Сигурно дотогава разбитото ми сърце ще се е излекувало.

Лулу вдигна чашата си.

— Наздраве! — каза тя. — Хайде, Айти, пийни и ти нещо.

— Това тук не се търпи — каза Патрик и стана. — Ако нямаш нищо против, ще отида да поговоря с баща ти. Той поне е трезвен.

— Нямам абсолютно нищо против — рече Лулу, а Оле намери това за толкова смешно, че от смях за малко да падне от стола.

— Патрик е прав — включи се майка ми. — Ритилулу, караш ме да се срамувам!

— Ти мен също — каза Лулу.

Сега вече наистина изглеждаше, че ще се напикае от смях.

— Не съм и предполагал, че имаш толкова сладка сестричка, Гери — обади се Оле.

— Имам дори три сладки сестрички — казах аз и се опитах да се измъкна незабелязано.

— Къде тръгна? — попита майка ми.

— Току-що се сетих, че съм забравила още нещо.

— Ти да не би да… — Майка ми тръгна след мен. — Тирилу! Достатъчно е, че сестра ти ме кара да се червя до мозъка на костите си. Поне ти се дръж прилично. О, не, сега пък идва Алекса! Само да си отворила дума за пияния зъболекар! Ще кажем, че не го познаваме.

— Къде беше по време на пеенето, Гери, детето ми? — попита леля Алекса. — Липсваше ми.

— О, чичо Август беше толкова тъжен, че не може да пее, и аз му отстъпих реда си — обясних аз.

— Добро дете — каза леля Алекса. — Мари-Луиз каза, че сега си била с някакъв съхранител в природонаучен музей. Мисля, че не е добре, толкова скоро след самоубийството ти. Мисля, че за неустойчивото ти душевно състояние не е много подходящо да се движиш с човек, който препарира животни.

— Не, не — казах аз, без да обръщам внимание на жестовете на майка ми, които изглеждаха така, сякаш иска да си отреже главата. — Грегор е специалист по история на изкуството. Той не работи в музей, а в издателския бранш. С удоволствие бих го представила тази вечер на роднините, но сега той празнува до нас в кристалната зала седемдесетия рожден ден на баща си.

— Той е един от Адриановците? — попита леля ми. — Това неприлично богато професорско семейство?

— Да — казах аз. — Грегор е най-малкият.

Леля Алекса остана с отворена уста. Майка ми също.

А аз се възползвах от възможността да се измъкна.

— А сега трябва да отида за малко оттатък и да го потърся. До скоро!

Когато застанах пред вратата, за миг наистина ми мина мисълта да отскоча до кристалната зала за Грегор. Но не се наложи да го правя. Той вече стоеше, облегнат на парапета, и ме чакаше.

— Много бързо. Нали се бяхме уговорили за един час почивка.

— О, знаеш ли… май вече се чувствам напълно отпочинала.

— И аз — каза Адриан и ми се усмихна.

Сега косата му отново си беше като преди. В хотелската стая имах предостатъчно възможности да я разроша, колкото си искам.

Лулу и Оле се появиха от залата, клатушкайки се един до друг.

— Мисля, че сега наистина ще повърна — извика весело Лулу към мен.

А Оле каза:

— Аз ще придържам главата й. Ако един мъж е истински джентълмен, той никога не би оставил едно момиче да повръща само.

— В никакъв случай няма да гледаш как повръщам — каза Лулу и затвори вратата на тоалетната под носа му. — Има неща, които всяко момиче трябва да прави само. Така ме е учила майка ми.

— Мога да почакам — рече Оле и се облегна на вратата на тоалетната. После се обърна към мен: — Следващия път няма да съм наблизо, за да попреча на самоубийството ти. Предполагам, че ти е ясно.

— Няма да има следващ път, Оле — казах аз, хванах Грегор за ръка и заслизах с него по стълбата.

— Този пък кой беше? — попита Грегор, но едва когато бяхме долу.

— Това беше, ааа… Това беше главният лекар Госвин.

— Аха — каза Адриан. — Сега трябва ли пак да се кача горе и да го фрасна по брадичката?

— Не е нужно — отвърнах и го поведох към асансьора. — Този пасаж просто ще го прескочим.

И последното, което видях, преди да се затворят вратите на асансьора след нас, беше изкривеното от почуда лице на червенокосата интригантка — старшата сестра Александра — зад рецепцията.