Всяко решение си има проблем

2

Аз съм зодия Дева, а ние, Девите, сме прагматични, подредени хора, на които може да се разчита. Когато се сблъскаме с проблем, запазваме хладнокръвие и си съставяме план за решаването му. Затова по правило държим под контрол живота си в много по-голяма степен, отколкото чувствителните Риби, предпазливите Раци или нерешителните Везни. Ето и няколко примера.

Преди ние, Девите, да погледнем на „самоубийството“ като на най-доброто решение за даден проблем, в живота ни трябва да са се объркали една камара неща. С това искам да изясня, че не опираме дулото на пистолета в слепоочието си при всяка срещната трудност.

Каквато си бях подредена, аз се постарах да разпределя проблемите си в три основни области:

1. Интимен живот.

2. Работа.

3. Всичко останало.

Интимният ми живот беше направо плачевен. По-точно казано — изобщо нямах такъв. Изминаха четири години и половина от последната ми връзка и макар че тя беше пълна катастрофа — накрая приемах за нещо нормално замерянето с чинии и други предмети, — никога не съм възнамерявала да остана сама за повече от няколко месеца. Ето защо след първата година започнах съвсем сериозно да се оглеждам за партньор, като опитах всичко. Регистрирах се в сайт за запознанства, отговарях на обяви и излязох на среща с приятел от училище на мъжа на моя приятелка. Така наистина имах възможност да се запозная с много мъже. Мъже като суперяк31, куку007, и Макс, 29, 1,89, непушач, стеснителен, но много забавен.

Успях да се срещна с общо двайсет и четирима мъже. Твърде нищожен брой, като се има предвид, че в сайта за запознанства си разменихме мейли със стотици, като поне с три дузини имах и телефонни контакти. Но наистина не се намериха повече от двайсет и четирима, които да са под четирийсет години, да не са хамали, да не са семейни и да се интересуват от жена като мен — над двайсет и пет годишна, брюнетка, с гръдна обиколка А. Както и да пишат що-годе грамотно и да не пращат съобщения от рода на: „Моля те, испрати при парва възможност снимка в целръст“.

Това обаче, както става очевидно, след като се срещнете, не са единствените критерии, на които трябва да отговаря търсеният мъж.

Да вземем, например, суперяк31, този, който приличаше на новия приятел на сестра ми. Всъщност суперяк31 държеше възможно най-бързо да ми покаже защо се е нарекъл суперяк31. И то направо в кафенето, в което седяхме, посред бял ден. Докато се опитвах да разбера какво мисли за старите филми на Катрин Хепбърн и какво е отношението му към децата и домашните любимци, той се опита да вземе ръката ми и да я сложи в скута си.

— 31 не са годините ми — прошепна той. — Ако разбираш какво имам предвид.

— Да не би да е номерът на улицата ти? — опитах да се направя на ударена аз, като гледах да държа ръцете си, колкото е възможно по-далече от него. Направо ги вдигнах нагоре. Сервитьорката си помисли, че й махам и извика:

— Ей сега идвам.

— Гледал ли си Африканската кралица? — запелтечих аз.

— Моят инструмент — каза суперяк31. — Моят инструмент е суперяк и е дълъг точно 31 сантиметра. Ако искаш, можеш да пипнеш.

— О, не — казах и бузите ми пламнаха. — Сигурно е станало недоразумение. За съжаление, изобщо не се интересувам от инструменти, все едно колко са яки или дълги.

Суперяк31 шумно издиша.

— Това си и помислих, още щом те видях. Фригидна крава! Във всеки случай другите не се оплакваха. Нямаш представа какво изпускаш.

После стана и си тръгна, без да си плати капучиното.

— Какво да бъде? — попита сервитьорката.

Ръцете ми продължаваха да стърчат безпомощно във въздуха.

— Сметката, ако обичате — въздъхнах.

След този инцидент станах по-предпазлива. Избрах кафене, снабдено със заден вход, през който да мога да се измъкна, преди да дойде сметката. Ние, Девите, сме пестеливи по природа и не обичаме да пилеем парите си. При срещата си с куку007 се измъкнах, когато забелязах, че страда от загадъчна натраплива невроза. Той изсипваше захарта върху масата, рисувайки различни фигури, после я събираше с върха на наплюнчения си пръст и го облизваше. След като наблюдавах това в продължение на петнайсет минути, разбрах, че куку007 е мислил за собствената си откаченост, когато си е измислял ника.

За жалост и срещата с Макс, 29, 1,89, непушач, стеснителен, но много забавен, беше абсолютен провал. В действителност той се казваше Дитмар, беше на 39, а не на 29 години, и висок точно колкото мен, което на практика значи нисък. Освен това изобщо не беше стеснителен. На първата ни среща ми обясни, че се е нарекъл Макс и си е дал десет години по-малко и двайсет сантиметра повече, защото опитът му показал, че в противен случай никоя свястна жена не би отговорила на обявата му. Човекът, естествено, имаше право и аз бях живото доказателство за това. И тъй като не можах да оценя забавното в цялата ситуация, изчезнах през вече изпробваната задна врата.

Със същия успех продължих още няколко години.

От всички най-мил беше Оле, този, с когото ме запознаха моите приятели Каролине и Берт. Макар че трябваше да имам едно наум, когато ми казаха, че току-що се е разделил с дългогодишната си приятелка. Оле ми хареса още от пръв поглед — имаше много нежна усмивка, светла коса, която постоянно падаше на челото му, и някаква видима невроза. Освен това харесваше нещата, които харесвах и аз — старите филми на Катрин Хепбърн, италианска храна и Том Уейтс. Оле беше зъболекар и тъкмо си откриваше частен кабинет в града. Няколко пъти излизахме заедно и при всяка среща той все повече ми харесваше. И точно когато си дадох сметка за това, се появи бившата му приятелка и след осем седмици двамата се ожениха. Престорих се, че се радвам за Оле, но разбира се, в действителност изобщо не бях радостна.

Изобщо все по-трудно ми беше да се радвам за другите, което директно ме отпраща към точка 3 — Всичко останало.

Никога не съм допускала, че на трийсет още ще съм соло. Всъщност имах съвсем други планове. Най-късно на двайсет и осем се виждах омъжена за мъжа на мечтите си, на двайсет и девет планирах първото си дете и засаждането на поне едно ябълково дърво.

Вместо това се ожениха почти всички мои сестри, братовчеди, братовчедки и приятели. Дори Клаус Кьолер и Брит Емке. Докато те създаваха деца, строяха къщи и засаждаха ябълкови дървета, аз изчезвах през задните врати на кафенетата. Тине и Франк, Рика и Клаудиус, Каролине и Берт, Марта и Мариус, Чарли и Улрих, Фолкер и Хила, Оле и Мия, Лулу и Патрик — накъдето и да се обърна, все щастливи двойки.

Сред толкова много двойки така нареченото „всичко останало“ в живота на необвързания изглежда твърде отчайващо. Особено когато на приятелите ми започнаха да им се раждат деца. Ако изобщо им останеше време, те заспиваха в киното, миришеха на майчино мляко и темите им на разговор се въртяха все около това, как да се докопат до места в детската градина или къде да намерят ученическа раница.

Въпреки това, нямах нищо против да бъда една от тези скучни хора. Разбира се, с подходящия мъж.

— Ти си прекалено взискателна — все ми казваше Улрих. — Това ти е проблемът. Търсиш мъж, какъвто изобщо не съществува.

Улрих е бившият ми приятел, този, по когото, освен всичко останало, запратих и каничката за мляко на баба Талер, но улучих вратата на банята. Единственият съд от семейния майсенски порцелан, който оцеля на сватбата на леля ми Алекса. Не че тази каничка за мляко е толкова ценна, че да осигури старините ми, но никога не бих я хвърлила, ако не бях така ядосана. Улрих винаги успяваше да ме докара до лудост с характерния за него маниер да не прави нищо.

По време на тригодишната ни връзка Улрих не правеше нищо друго, освен да се търкаля наоколо — на килима, на дивана, във ваната, в леглото. И всичко, което Улрих притежаваше или използваше, също се търкаляше наоколо. Дрехи, чорапи, бельо, чинии, прибори, кутии от пица, бирени бутилки, гирички, документи, книги и боклуци. Жилището ми беше малко и затова ужасно се дразнех, че на всяка крачка се препъвам в Улрих или вещите му. Но Улрих считаше, че понеже плаща половината от наема, е в правото си „да бъде себе си“, както се изразяваше той. Това означаваше да се изкъпе с лечебна морска сол и после да не почисти кафявите налепи по ваната. Да изяжда всички кисели млека, без обаче да купува нови. Да извади прясното мляко от хладилника, без после да го върне обратно. Да яде бонбони и да захвърля хартиените обвивки ей така на пода.

Въпреки че Улрих много държеше на личната си хигиена и винаги беше безупречно чист и поддържан, жилището започна да вони на чорапите на Улрих, на маратонките му и на остатъците храна, които бяха навсякъде. Каквото и да опитвах, както и да се аргументирах, Улрих искаше „да бъде себе си“ и продължаваше да оставя навсякъде следи от присъствието си.

— Ако ти пречи, тогава сама си го почисти — беше стандартният му отговор и така аз започнах да го замервам с различни предмети — за предпочитане с маратонки, кофички от кисело мляко и юридическа литература. Каничката за кафе беше просто погрешка.

По някое време престанах да го обичам, тъй като в целия този хаос добрите му качества някак си се губеха. Когато накрая скъсах с него и заживях сама в дома си, седмици наред изпитвах само облекчение. С Улрих съумяхме дори да останем приятели. Наистина беше прекрасно да се срещам с него, без да се налага да му крещя или да го замервам с нещо. Малко оставаше отново да се влюбя в него, но тогава той се хвана с моята най-добра и най-стара приятелка Чарли и се нанесе при нея.

Малко ме болеше, че сега Улрих се търкаля в дома на Чарли и нещо ме стягаше отвътре, когато тя ми се оплакваше от чорапите му върху масата, от изцапаната с лечебна морска сол вана и празните кофички от кисело мляко, хвърлени зад дивана. Но истински ме заболя, когато Улрих завърши следването си по право (без да си дава много зор, моите поздравления!) и най-неочаквано престана да бъде „себе си“. Неговото ново Аз носеше костюм и всяка сутрин точно в осем часа излизаше от къщи, за да печели купища пари. С тези пари Улрих плащаше — и това беше върхът! — на домашна помощница, която идваше два пъти седмично. От време на време можеше и да захвърля по някоя обвивка от бонбон на пода, но като цяло не можех да го позная. Жилището също. Миналата година Улрих и Чарли се ожениха и аз, като тяхна кума, трябваше да се преструвам, че се радвам за тях двамата.

Разбира се, бях се запитала дали наистина не съм твърде взискателна при подбора на партньор, но какво можех да направя, когато хормоните ми не танцуваха танца на радостта, когато седях срещу суперяк31?

Това беше горчив урок, но постепенно започнах да разбирам, че има неща, които просто не могат да се планират, независимо от сериозността, с която се подхожда към тях.

Миналата седмица, по-точно три дни, преди майка ми да ми даде сънотворните таблетки, Чарли ми се обади, за да ми съобщи, че ще ставам кръстница. Мина цяла вечност, докато разбера какво има предвид.

— Ти си бременна! — извиках тогава аз.

— Дааа — радваше се Чарли. — Дявол да го вземе, не е ли страхотно?

Хм, ама че въпрос! Че е страхотно, няма спор. За Чарли и за Улрих. Но за мен беше направо ужасно, аз самата бях изненадана от това, колко ужасно беше за мен.

Едва успях да измънкам някакво поздравление, преди да пробутам номера с кипналото мляко и да затворя телефона.

После се хвърлих с плач на кухненската маса и престанах да разбирам този свят. В какво се бях превърнала? В жалко, завистливо чудовище, което не умее да се зарадва на най-прекрасното нещо в живота — най-добрата ми приятелка очаква дете, а аз, аз предпочитах да умра.

Да, наистина. Предпочитах да съм мъртва.

Когато си дадох сметка за това, ме обзе ужас, който пресуши сълзите ми и ме накара да се замисля — типично за Девите — какво да предприема срещу подобни мисли. Най-напред се разрових в интернет за „мисли за самоубийство“ и веднага сама си поставих диагноза депресия.

Имаше много сайтове, посветени на тази тема, а както изглежда и страшно много хора страдащи от депресия. Сега вече не се възприемах като нещо необичайно. Ние, изпадналите в депресия, съставляваме основата на един доста печеливш отрасъл в икономиката.

Има два вида депресия, а именно — ендогенна и реактивна. Страдащите от ендогенна депресия са по природа тъжни, докато реактивно депресивните реагират на външни обстоятелства. Поуспокоена, че не съм съвсем безпричинно превъртяла, аз причислих моя случай към втората група.

На друга интернет страница намерих деление на депресиите на невротични, психични, соматични и циклотимни разстройства и след като основно проучих симптомите, с натежало сърце реших, че попадам в категорията на страдащите от невротична депресия.

Излишно е да казвам, че бях всичко друго, но не и щастлива от тази диагноза. Това само допълнително ще усложни търсенето на партньор.

„Здравейте, казвам се Гери Талер и съм невротичка. По-точно, страдам от реактивна невротична депресия.“

Едва когато човек е решил да приеме последствията от невротичната депресия, може да му е все едно какво мислят хората за него. Но все още не бях на този етап. Все още бях твърдо решена да предприема нещо срещу нея — по план.

Стреснах се от повторното иззвъняване на телефона. Сигурно беше отново Чарли, която се чудеше защо не съм й звъннала веднага, след като съм спасила измисленото си мляко.

Беше обаче непознат женски глас.

— С Герда Талер ли говоря?

— Да — отвърнах колебливо.

Почти очаквах непознатата жена да каже: „Не ви ли е срам да изпадате в депресия заради бременността на най-добрата ви приятелка?“

Но тя каза нещо съвсем различно. Тя каза:

— Нашите поздравления, вие спечелихте.

Въздъхнах облекчено. Само допреди малко щях да приложа стандартните методи, за да се измъкна от тези „вие спечелихте“ хора. Нямам представа как са се сдобили с телефонния ми номер, но почти всяка седмица някой се обаждаше и твърдеше, че нещо съм спечелила, е, почти спечелила, което си е направо спечелила. Трябва само да си купя билет за някаква лотария и вече съм милионер, е почти милионер, което си е направо милионер. Ако не желаеш да се включиш, започват да те питат все същото: „Какво? Нима не искате да станете милионер?“ Вероятно всичките са посещавали един и същи курс по телефонен маркетинг, на който основно ги учат на следното: не позволявайте на вашия събеседник да ви се измъкне, дори и ако млякото му кипва.

Затова при такива обаждания Чарли затваряше веднага. Понякога, когато очакваше друго обаждане, преди да затвори, казваше и нещо гадно като: „Потърси си друга работа, нещастник такъв!“ или „Наври си го отзад!“ (Чарли нямаше никакви обноски.)

Всеки път се заричах да направя същото — без нецензурните изрази, — но някак си не можех. Струваше ми се, че не е учтиво спрямо горките, дружелюбни хора просто да им тресна телефона, без да проявя любезността поне да ги изслушам. В крайна сметка не всеки можеше да избира професията си. Въпреки че веднъж си купих лотариен билет и не спечелих нито обещаната микровълнова печка, нито станах милионер, всеки път, когато не си купя билет, ми става съвестно. Трябва наистина да имам основателна причина, за да затворя слушалката, иначе цял ден се чувствам зле.

Основателна причина е например горчивото разочарование. Разговорът протича горе-долу така:

— Поздравления, вие спечелихте, госпожо Талер! Имате уникалния шанс да получите един прекрасен бийтъл, госпожо Талер и вие…

— Какво, истински ли! — на това място прекъсвам въодушевено любезната жена или любезния мъж. — Бийтъл, значи? И кой по-точно? Пол Макартни? Или Ринго Стар? Е, под прекрасно разбирам нещо друго, но… няма значение! Докога мога да го задържа? И според вас дали той ще върши и домакинската работа?

— Ха-ха-ха, разбира се, че говоря за колата! Един невероятен бийтъл-кабрио. Чудесен би бил за лятото, нали, госпожо Талер? И скоро вие ще сте не само горда собственичка на бийтъл, а с малко повече късмет дори и милионерка! Защото ние сме запазили за вас специален лотариен билет. Ако сега решите да си го купите, имате шанс да спечелите 2,5 милиона евро! Как ви се струва? И това само за шест евро на седмица!

Така, ето че имах основателна причина. А именно, горчивото разочарование.

— Вижте, мисля, че не е почтено от ваша страна — можех да кажа аз, преди да затворя телефона. — Първо ме съблазнявате с Пол Макартни, а после се опитвате да се измъкнете така евтино. Бихте ли ми казали как тази кола ще ми помага в домакинството? На всичкото отгоре и кабрио! Като изобщо не мога да седя на течение! Не ме безпокойте повече! Let it be!

Така успявах да се измъкна, но въпреки това се чувствах виновна. Защото за пореден път отказвах да си купя лотариен билет.

Днес обаче нямах този проблем благодарение на диагнозата, която сама си поставих на база прочетеното в интернет. Няма да повярвате колко бързо прекъсват разговора дори и отлично обучени професионалисти по телефонен маркетинг, когато някой им каже, че страда от невротична депресия. Особено когато се опита да им обясни разликата между невротично и психическо разстройство. И тогава не се налага да изпитвам абсолютно никакво чувство за вина!

След като с такава изненадваща лекота се отървах от жената, отново се залепих за монитора, за да науча повече за мен и моята депресия. Беше наистина потискащо четиво. Все пак, прочетох аз, оплакванията на нас, страдащите от невротична депресия, за разлика от тези на страдащите от психична депресия, бяха предизвикани от една или друга конфликтна ситуация и в известен смисъл разбираеми.

Така ли?

Но кой би си направил труда да разбере, че изобщо се намирам в конфликтна ситуация? Може би бих срещнала разбиране за депресивното си състояние, ако току-що цялото ми семейство е било затрупано от лавина, но едва ли някой ще разбере защо ми се иска да умра само при мисълта, че най-добрата ми приятелка очаква дете. Самата аз не се разбирах.

„Престани да хленчиш и започни да мислиш позитивно“ — мразех този израз още от дете. Майка ми ми го е повтаряла почти всеки ден от живота ми.

Години наред недоволствах от себе си, защото просто не успявах да мисля позитивно. Например за Клаус Кьолер. Или за куку007. Ако можех да мисля позитивно за хора, които в ресторанта ближат захарта от покривката, никога нямаше да ми се налага да използвам задната врата. Така погледнато, позитивното мислене е ефикасен метод за решаване на проблеми. Дори тогава, когато според законите на логиката изобщо няма никакво решение, колкото и нелогично да звучи това.

За мен, като аналитичен човек, беше мъчително ясно да виждам решението на даден проблем, но да не мога да се възползвам от него. Сега, докато поумнявах, ровейки се из интернет, най-накрая успях да разбера защо „позитивното мислене“ определено не е характерно за човек, който страда от невротична депресия.

Сигурно съм била предразположена към такава още от дете, тъй като, докато четях, веднага се сетих за историята с шоколадовото великденско зайче. Бях на осем години, когато дотолкова обикнах въпросното великденско зайче, че бях решила да не го ям, а да остарея с него.

Но моята лакома сестра Лулу вече беше излапала всичките си лакомства и сега беше хвърлила око на Ралф.

По онова време майка ми тъкмо беше въвела правила за здравословно и витаминозно хранене и у нас сладките неща бяха голяма рядкост. Позволени бяха само по Коледа и на Великден. Когато някой ни идваше на гости и ни носеше шоколад или бонбони, моята майка ги конфискуваше и ни даваше от тях по малко. Понякога купувахме сладки неща от джобните си пари, но това беше строго забранено, поради което нещата трябваше да се ядат извън къщи при строга секретност, което значително намаляваше удоволствието от тях. Ние завиждахме на всички деца, в чиито семейства имаше свободен достъп до шкафовете с лакомства, и предпочитахме да се сприятеляваме повече с тях, отколкото с другите деца. Може би Чарли стана най-добрата ми приятелка само защото можеше да яде колкото си иска киндершоколади и за нея не беше проблем да сподели няколко с мен.

— Един ден ще ми благодарите за това — казваше майка ми винаги, когато недоволствахме, че единственото сладко нещо, което получавахме през деня, бяха стафидите в мюслито. Доколкото знам, до ден-днешен никоя от нас не й е благодарила за това.

Лулу страдаше най-много от всички ни от недостига на шоколад и търсеше навсякъде моя Ралф. Тя дори ми предложи да прочета дневника й, само и само да й го дам. Но аз си държах на Ралф.

След няколко дни Лулу най-после го намери в една кутия за обувки върху гардероба, където го бях скрила сред роклите на Барби. Нададох нечовешки писък, когато се върнах вкъщи и видях, че от Ралф е останала само камбанката.

Лулу беше наказана с два дни домашен арест и трябваше да ми се извини.

— Извинявай, че го изядох — каза тя и облиза шоколада от ъгълчето на устата си. — Но и без това беше започнало вече да мухлясва.

Аз продължавах да рева.

Лулу беше принудена да ми възстанови от джобните си пари стойността на Ралф. Тя постави с нежелание две монети на нощното ми шкафче.

— Е, можеш вече да престанеш да вдигаш врява — обърна се майка ми към мен. — Вече всичко е наред.

В действителност не всичко беше наред, защото, както днес вече знам, бях предразположена към невротична депресия. Според информацията от интернет, майка ми е трябвало да вникне в конфликтната ситуация и да я разбере. Но тя не го направи.

— Защо продължаваш да цивриш? — питаше тя.

— Защото си искам обратно Ралф — хлипах аз.

Лулу каза:

— Мога да бръкна с пръст в гърлото си и той ще се върне — тогава всички, освен мен се разсмяха.

— Но това е само някакво тъпо шоколадово зайче — рече майка ми. — Хайде сега, престани да плачеш. Я погледни какво чудно слънце е изгряло навън.

Аз обаче просто не бях в състояние да извлека нещо положително от ситуацията.

След известно време майка ми напълно изгуби търпение.

— Не те ли е срам заради някакво си шоколадово зайче да разиграваш циркове тук? В Африка децата гладуват и дори не знаят какъв вкус има шоколадът. Ако веднага не престанеш да ревеш, също ще получиш домашен арест.

Ако бях друга зодия, сигурно още тогава щях да помисля за самоубийство.

Вместо това започнах да анализирам същността на проблема. Беше ми пределно ясно, че съм изправена пред неразрешим проблем: аз исках да си върна Ралф, но Ралф беше изчезнал безвъзвратно. Дори и да можех да се сдобия със същото великденско зайче (бяхме средата на май), то нямаше да бъде Ралф.

Дребните монети и домашният арест на Лулу съвсем не бяха достатъчни, за да притъпят чувството ми за загуба. На всичкото отгоре майка ми се държеше грубо с мен, макар че беше повече от ясно, че аз съм жертвата, а не извършителят.

Тъй като бях едва на осем години, ми хрумна само едно нещо, което можех да направя и за което и до днес ме гризе съвестта.