Всяко решение си има проблем

4

Шампанското ми подейства разчувстващо.

— Значи това е усещането, когато светът се сгромолясва — мислех си аз. — Когато земята се разтваря под краката ти. Последната сламка, за която…

— Моля? — попита Лакрице.

Сигурно съм произнесла мислите си на глас.

— Мисля, че шампанското ми дойде в повече — казах. — Чувствам се замаяна.

— Аз също. Нали това му е хубавото — рече Лакрице и погледна часовника си. — А сега да отидем при господин Адриан.

— Налага ли се? — попитах. — Нали вече ме информирахте.

— Да, но човекът е нов тук и ние не искаме да си мисли, че ще вършим всичко вместо него. Особено пък неприятната работа. Искам да видя как ще го усуква, докато ви отнема работата, от която живеете.

— Добре тогава — казах аз. Докато ставах от стола, леко се олюлях. Опа! — Нямам навика да пия през деня. И обикновено не завалям думите. По-добре да се прибера вкъщи.

— Вземете — каза Лакрице и ми подаде ментов бонбон. Тя също лапна един. — Нали не искаме бедното момче да си помисли, че сме удавили мъката си в алкохол.

— Какво бедно момче?

— Ами, този Адриан. Още е млад и зелен. От „Лаврос“ ни го натресоха да ръководи така нареченото преструктуриране. Ако питате мен, още не е дорасъл за тази длъжност. Опитва се да изглежда самоуверен, но нещо не му се удава. Ние, старите кокали, не поддаваме. Обзаложили сме се, че няма да издържи до края на тримесечието и ще си тръгне, независимо от това, че спи с програмната ни директорка.

Кабинетът на въпросния Адриан беше две врати по-нататък. Тръгнах малко неуверено, като леко залитах и се подпирах ту вляво, ту вдясно на стената на коридора.

— Всъщност това не е кабинет — каза Лакрице злорадо. — Това е бившият ни килер. Бедното момче така и не можа да си намери свястно помещение, камо ли да спечели уважението ни! Просто не е роден за шеф.

Тя почука и едновременно с това натисна бравата.

Бившият килер бе наистина много малък и по целите стени с разкривени рафтове. В средата имаше бюро, което някога е минавало за луксозно, а зад него, с гръб към прозореца, седеше почти притиснат, новият главен редактор на издателството.

Не беше чак толкова млад, колкото го изкара Лакрице. Аз му давах около трийсет и пет. Не можех да преценя дали е зелен, но затова пък забелязах зелените му очи. Те бяха първото, което ме впечатли у него. Не бях виждала такива очи досега, освен в собствените си романи. Очите му бяха обрамчени от черни, необикновено гъсти мигли и напомняха цвета на тъмен, лъскав нефрит. Без да знае защо, тя усещаше по гърба си тръпки, причинени от настойчивия му поглед.

— Това е новият ни директор, Грегор Адриан. Господин Адриан, това е нашата дългогодишна сътрудничка, авторката Гери Талер — каза Лакрице и затвори вратата зад нас.

— Заповядайте — каза Адриан. Прозвуча ми някак примирено.

Казваше се Грегор. Какво съвпадение. Точно това име бях дала на анонимния дарител на костен мозък в „Пътят на Лея“. Той смръщи тъмните си вежди и изглеждаше така, сякаш се колебае дали да отприщи негодуванието, което беше ясно изписано на изразителното му лице, или да го преглътне. Най-накрая учтивостта му надделя, устните му се разтеглиха в усмивка, той стана и й подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Талер — каза той.

Косата му изглеждаше така, сякаш цяла сутрин се е борил с някого, тъмна, леко начупена, малко поопадала край слепоочията и спешно нуждаеща се от подстригване. И от гребен. Това дивашко излъчване при мъжете ми харесваше.

И какво ръкостискане само. Трудно ми бе да запазя равновесие, толкова силен беше той.

— И аш ше равдам — запелтечих. — Аз съм… — запецнах, защото забравих какво исках да кажа. Ръкостискането на Грегор беше силно, а ръката му топла и суха. Стана й приятно от допира. Усети, че й се иска да задържи ръката му, но възпитанието й налагаше да я пусне. Дали и той усети магнетичното привличане? Лицето му бе непроницаемо.

Господи, аз съм пияна. Употребих думата „усети“ в две съседни изречения. Това никога не би се случило, ако бях трезва.

— Гери все още е шокирана от новините — каза Лакрице. — Досега тя работеше за Норина и Клиниката на д-р Олзен.

Да, и е готова да припадне, ако не й предложат стол, мислех си аз. Шампанското ме беше ударило главно в краката. Най-недомисленото в този малък кабинет беше, че нямаше място за други столове. Внимателно се подпрях с гръб на етажерката. Да, така беше по-добре. Сега остана и езикът ми да се развърже.

— Разбирам — каза Адриан. — Значи вие сте пряко засегната от промените.

Кимнах.

— Яфно ще трябва да шивея под някой вост — казах аз.

— Моля? — попита Адриан.

— Не разбирате ли — казах аз нетърпеливо, — години наред съм лъгала социалната каса за доходите си само за да спестя по някое и друго евро от удръжките. И крайният резултат е, че за в бъдеще ще трябва да живея с около 150 евро помощ за безработни. С тях мога да се приютя единствено под някой мост.

Учудих се от лекотата, с която изговорих такива сложни изречения. Дори Адриан изглеждаше изненадан от моето красноречие.

— Преструктурирането на „Аврора“ наистина не е в интерес на сътрудниците на свободна практика, но издателството ще се постарае, според възможностите си, да намери алтернативни решения — каза той.

— Хм, хм — покашля се Лакрице. Тя успя да придаде на това покашляне изключително присмехулно звучене.

— Макар че всъщност не сме длъжни да правим каквото и да е, тъй като за сътрудниците на свободна практика винаги съществува известен риск — продължи Адриан с повдигнати вежди. — Ето защо, ние от „Лаврос“ винаги препоръчваме на нашите автори в никакъв случай да не напускат работата, с която изкарват хляба си.

— Каква работа, какъв хляб? — попитах аз. Да не би той да искаше да ми каже, че в „Лаврос“ романите ги пишат само пекарки и продавачки на хляб? Напълно е възможно, бях чела някои от тях.

— Работата, с която си изкарваш хляба, е тази, от която живееш. Досега в „Аврора“ сме разчитали повече на професионалните автори, отколкото на любителите. Но в живота качеството невинаги е на почит — каза Лакрице и въздъхна.

— Значи нямате професия, така ли? — попита Адриан, като се направи, че не е чул казаното от Лакрице.

— Разбира се, че имам професия — изкрещях аз и залитнах толкова силно, че от етажерката зад мен изпаднаха няколко книги. — Аз съм писателка.

— При това една от най-добрите ни — каза Лакрице. — Да не кажа, най-добрата.

— Както… — подхвана Адриан.

— Има още една възможност. — Беше ми хрумнала алтернатива на приютяването под моста. — Бих могла да се върна при родителите си. — Нарочно ударих главата си в една от дъските на етажерката. — Или да отида в лудница. Но то е едно и също.

Известно време Адриан ме наблюдаваше безпомощно. После ме попита:

— Омъжена ли сте, или поне сериозно обвързана?

Погледнах го стъписано. Въпросът беше недискретен, но интересът му към нея я ласкаеше. Тя почувства, че се изчервява и сведе очи.

— Не, а вие?

Сега пък Адриан се стъписа.

— Попитах само защото… в един такъв, хм, преходен момент ще бъде от полза, ако има кой да плаща наема.

— Моля? — вече започвах да се вкисвам.

— Сигурно „Лаврос“ препоръчва на своите сътрудници на свободна практика предвидливо да си намерят някой, който да плаща наема — включи се Лакрице. — Как не сме се сетили за това и ние, от „Аврора“?

— Госпожо Крице, намирам ироничните ви забележки за неуместни в настоящия момент — каза Адриан. — Аз само се опитвам да помогна на госпожа Талер.

— Ами, направете го тогава. Бих могла да пиша за Корина или за Амбулантния негодник Незнамкойси — казах аз. — Моля ви! Иначе отново ще изпадна в пневмоторна депресия и тогава не отговарям! Имам предвид невротично деактивна репресивна. Можете да прочетете за нея в интернет.

Сега на свой ред Адриан ме погледна така, сякаш не вярваше на очите и ушите си. Знаех, че говоря простотии, но бях отчаяна.

— За съжаление в „Лаврос“ засега не търсим хора — каза Адриан. — Но както може би знаете, „Аврора“ разработва екшън и хорор поредица. Какво ще кажете да насочите таланта си в тази сфера?

— Страхотно, направо настръхнах — казах аз и скръстих ръце.

— Чудесно! Имаме съвсем нова поредица Дамата вампир, която от юни влиза в печат и аз ви предлагам възможно най-бързо да ни представите синопсис.

— Дамата вампир? — повторих аз. — Дори не знам какво означава това.

— Не само вие не знаете… — промърмори Лакрице.

— Вампирите са безсмъртни същества със свръхестествени сили, които се хранят с кръв — каза Адриан сериозно. — Те си я набавят или от консерви, от които повечето вампири имат солидни запаси, или чрез познатото на всички ухапване по врата и разкъсване на сънната артерия на някой човек.

Присвих очи и го наблюдавах недоверчиво. Но в тона му нямаше и следа от ирония.

— Вампирите бродят между този и онзи свят и за части от секундата могат да се материализират на различни места по земята — продължи той. — Има два вида вампири — родените такива и трансформираните. Противно на легендите, вампирите не се боят от дневна светлина, макар и да не я обичат, не се разпадат на прах при първия слънчев лъч. Те са майстори на източните бойни изкуства, умеят да си служат със старинни оръжия, четат и манипулират мисли и имат известен магически потенциал, който се увеличава с напредването на възрастта им. Познатите на всички вампирски зъби порастват само когато настъпи жажда за кръв, но иначе оптически не се различават от зъбите на простосмъртните. Историята им се простира назад във времето и е тясно свързана с тази на елфите и феите, както и на други приказни същества, като се прави разлика между бродещите на светло и обитателите на мрака. Нито вампирите, нито върколаците са поначало лоши същества, макар че за съжаление сред тях има и такива.

Той млъкна и ме погледна с очакване.

С мъка удържах порива си да се присегна през бюрото, да хвана седящия там мъж за яката и да го разтърся. Слушай, зеленооки, ей сега ще те материализирам в отвъдното, ако не спреш да ръсиш глупости! Но за да го направя, трябваше да се отлепя от услужливо подпиращата гърба ми етажерка и най-вероятно щях да се строполя по корем върху бюрото.

— Разбира се, не всеки, който е ухапан от вампир, става вампир — добави Адриан. — Трансформацията е доста сложен процес. А и освен това вампирите не спят в ковчези — това са измислици от филмите и телевизията.

— Аха — казах аз. — А това, което ми разказвате, е чиста истина, така ли?

— Ами, да — каза Адриан и леко се изчерви. — Това е само основата за нашата поредица Дамата вампир. Вампирите са много популярни, те са страшни, свръхестествени и сексапилни, точно каквото иска нашата публика.

— Не виждам нищо сексапилно в тях — казах аз. — Това е най-голямата глу…

— А това с чесъна също ли е измислица от филмите и телевизията, или наистина помага? — прекъсна ме Лакрице.

— Не — каза Адриан. — Но само ако е омагьосан и е поставен в амулет.

— Стига, чух достатъчно — казах аз, вече окончателно вбесена, — чеснови амулети, мисля, че се побърквам!

— Всичко това е много интересно — каза Лакрице. — Елате, Гери, нека не пречим повече на господин Адриан.

— Кога да очаквам синопсиса ви? — попита Адриан.

— За едно занимаващо се с източни бойни изкуства, смучещо кръв същество и неговите сексуални приключения между световете? — попитах аз. — Със сигурност няма…

— Не и преди следващия петък — прекъсна ме отново Лакрице, хвана ме за лакътя и ме измъкна навън в коридора. — Госпожа Талер е професионалист и светкавично ще се ориентира в новата материя.

— Тогава ще се радвам да сподели идеите си — каза Адриан. — Беше ми приятно да се запознаем.

— И на мен — казах аз, но Лакрице вече беше затворила вратата след нас.

Така се срути и последният ми бастион срещу депресията. Работата ми, единствената светлина в моя живот, отиде по дяволите. Вече нищо не можеше да попречи на намерението ми за самоубийство. Когато умра може би най-после всички ще проумеят, че всеки човек има праг на поносимост на страданието.

С последните събития моят праг беше окончателно преминат.

Нямах търпение да се прибера вкъщи и да потърся на спокойствие в интернет най-добрите методи за самоубийство. По възможност, безкръвни.

— Май не мина чак толкова лошо — каза Лакрице. — Винаги когато момчето заговори за вампири, лицето му грейва. Той познава материята, собственоръчно написа пилотното издание на поредицата Дамата вампир.

— Никога не бих написала такъв боклук! — казах аз. — Сега ще се върна обратно и ще му кажа да си опече по най-бързия начин амулет с чесън, защото иначе собственоръчно ще го захапя за врата. — Представа за това отпрати мислите ми в друга посока и затова довърших изречението си малко отнесено — Е, ще се прибирам вкъщи…

— Не прибързвайте — каза Лакрице. — Приемете го като възможност на първо време да свържете двата края. Човек трябва да взема това, което му се дава. Поне що се отнася до работата. Това правило не важи за личния живот, но в днешно време човек може да си позволи да откаже дадено предложение само ако има нещо по-добро. Така че заемете се с романите за вампири.

— Какво? Та аз няма да се справя — казах аз. — Нищо не разбрах от това, което той разказа за броденето между световете и върколаци-травестити.

— О, разбира се, че ще се справите — каза Лакрице. — Трябва само да вникнете в материята.

Поклатих глава.

— За съжаление, за невротично потиснат реакционер като мен това е невъзможно. Дори и ако вампирите са вегетарианци.

— Глупости! — каза Лакрице. — Просто сте пияна. Вината е моя! Трябваше да се сетя, че вие, младите, изобщо не носите на пиене.

Когато влязохме в кабинета й, тя отново ме сложи на един стол и започна да пъха в един плик булевардни романи с прилепи и други противни муцуни на кориците. Следях движенията й, клатех краката си и се чудех дали не ми се повръща. Да, но къде — кошчето за хартия беше от онези металните, с големите дупки.

Докато се бях втренчила в него, размишлявах над това, какво ли си мисли този Адриан за мен. Не се държах особено прилично, нито пък проявих духовитост. Веднъж да срещна хубав мъж и да съм кьоркютук пияна. Кой или какво всъщност е кьоркютук? И защо се свързваше с напиването? Непременно трябва да проверя в интернет.

Някой влезе в стаята, без да чука.

Беше тъмнокоса жена, цялата облечена в черно, с поразително бяло лице.

— Дамата вампир — прошепнах аз. Значи беше вярно. Могат спокойно да си бродят и на дневна светлина, без да се разпадат на прах.

Дамата вампир изобщо не ми обърна внимание.

— Току-що научих от отдела по човешки ресурси, че госпожа, ъ-ъ-ъ, няма значение, ще бъде в болнични цели два месеца, онази хипохондричната коза — каза тя. — Така че вие ще поемете ъ-ъ-ъ, таковата, онази поредица, госпожо, ъ-ъ-ъ, Дингенскирхен.

— Крице — каза Лакрице. — Така и предполагах и вече съм я поела. Мога ли в тази връзка да ви представя една от нашите нови Корина-авторки? Това е Гери Талер. Гери, това е Мариане Шнайдер, програмният директор на „Аврора“.

— О! Програмната директорка — казах аз и е подчертан интерес подадох ръка на дамата вампир. Това значи беше типът жени, по които си пада Адриан. Липсват й само острите вампирски зъби. — Приятно ми е да се запознаем. Дали случайно не знаете какво е това кьоркютук?

— Предполагам, че е екзотична птица — каза програмната директорка, докосна за миг ръката ми, но веднага я пусна. Макар че по бялата й кожа нямаше нито една бръчица, ми се стори, че е към края на трийсетте, дори началото на четирийсетте. Интересно, много интересно. Излиза, че Адриан си пада по по-възрастни жени. — Или капак на плажен кош. Но на какво играете тук — на Стани богат в работно време?

— Питах просто от професионален интерес — казах аз изплашено.

Тъпа гъска. Капак на плажен кош. Ще умра от смях. Дамата вампир отново се обърна към Лакрице.

— Не си и помисляйте и вие да излезете в болнични, госпожо, ъ-ъ-ъ, Дингенскирхен, защото номерът няма да мине. Я ми кажете, това бутилки от шампанско ли са? Да не би да си устройвате запивки на работното място, госпожо, ъ-ъ-ъ, няма значение?

— Крице — каза невъзмутимо Лакрице. — Не. Използвам шишетата за вази.

— Добре! Това, че работите тук от сто години, ни най-малко не означава, че мястото ви е в кърпа вързано и за следващите сто. Може да го предадете и на вашите заспали колеги и колежки, които ги мързи да гледат, камо ли да работят — каза жената, завъртя се на острите си черни вампирски токчета и напусна кабинета, без да се сбогува, така както не беше поздравила при влизането си.

— Ууу, тази май ще се кандидатира за най-обичан шеф на годината — казах аз.

— Такава тъпа крава наистина рядко се среща — каза Лакрице, за първи път днес видимо раздразнена. — Не разбирам какво намира това момче в нея.

— Сигурно си пада по садо-мазо — казах аз. — И по тънки колкото врата ми талии. И на всичкото отгоре носи сутиен размер С — някои хора просто имат всичко.

— Всичко е фалшиво — каза Лакрице. — Силикон в гърдите, ботокс на челото, изкуствени зъби… Но ние няма да позволим на тази особа да ни разстрои. — Тя ми подаде една папка. — Ронина — Приключенията на дамата вампир. Заповядайте. Това е нашето мрачно бъдеще.

Взирах се известно време в нея.

— Не може да бъде — казах аз. — Нашата Норина се е превърнала в дамата вампир, дори и заглавието е със същия шрифт.

— Да, наистина! Сега, като го казахте, и аз го забелязах — каза Лакрице. — Какво зловещо съвпадение.

Тя тикна в ръката ми плика с булевардните романи.

— Ето, би трябвало да е достатъчно, за да се ориентирате. Покажете му на този зелен младеж! Напишете му такъв роман за вампири, какъвто още не е чел. И си вземете аспирин. Ще ви звънна в понеделник.

Изправих се, като се олюлявах.

— А какво ще стане с „Пътят на Лея“? — попитах аз.

— Ами, ако още държите да го напишете, „Пътят на Лея“ може да стане печално известен с това, че е последният Норина-роман — каза Лакрице.

— Само през трупа ми — казах аз.