Вярната принцеса (Филипа Грегъри) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Принцеса на Уелс

Гранада, 1491 г.

Отекна писък, а после се разнесе силният рев на огъня, който обгръщаше копринените завеси, после — усилващо се кресчендо на изпълнени с паника викове, които се мятаха безспирно от една палатка към друга, докато пламъците също се разрастваха, прескачаха от едно копринено знаме на друго, издигаха се бързо по обтягащите въжета и нахлуваха през обвитите с тънки платна входове. После конете зацвилиха ужасено, а мъжете започнаха да викат, за да ги успокоят, но ужасът в собствените им гласове влошаваше нещата, докато цялата равнина засия, осветена от хиляди бушуващи пламъци, а нощта се изпълни с виещи се спирали от дим и отекващи викове и писъци.

Стреснато, малкото момиче се измъкна уплашено от леглото и закрещя на испански, викайки майка си, после изпищя:

— Маврите? Маврите ли ни нападат?

— Мили Боже, спаси ни, подпалили са лагера! — промълви бавачката ѝ. — Майко Божия, те ще ме изнасилят, а теб ще нанижат на ятаганите си.

— Майко! — изплака детето, като се мъчеше да се измъкне от леглото си. — Къде е майка ми?

То се втурна навън с развята около краката му нощница; сега платнищата на палатката светеха и пламтяха зад нея в истински ад от паника. Хилядите палатки в лагера до една горяха, искрите се изсипваха в тъмното нощно небе като огнени фонтани, летящи като рояк светулки, за да разнесат опустошението нататък.

— Майко! — детето пищеше за помощ.

От пламъците се появиха два огромни, тъмни коня, подобни на големи, митични зверове, движещи се като един, смолисточерни на фона на яркия огън. Високо отгоре, по-високо, отколкото някой можеше да си представи, майката на детето се наведе да заговори на дъщеря си, която трепереше; главата ѝ стигаше само до рамото на коня:

— Остани с бавачката си и бъди добро момиче — нареди жената, без следа от страх в гласа. — Баща ти и аз трябва да излезем и да се покажем пред хората.

— Нека дойда с вас! Майко! Ще изгоря. Нека да дойда! Маврите ще ме вземат! — Момиченцето протегна ръце нагоре към майка си.

Светлината на огъня хвърляше странни отблясъци отпред върху бронята на майката, върху гравираните ѝ наколенници, сякаш тя беше жена от метал, жена от сребро и позлата, когато отново се надвеси напред да даде нареждане.

— Ако войниците не ме видят, ще дезертират — каза тя строго. — Не искаш това.

— Не ме е грижа! — проплака детето, обзето от паника. — Не ме интересува нищо освен теб! Вдигни ме!

— Армията е на първо място — заяви жената, покачена високо на черния си кон. — Трябва да изляза напред.

Тя извърна коня си от обзетата си от паника дъщеря.

— Ще се върна за теб — каза през рамо. — Чакай там. Трябва да направя това сега.

Безпомощно, момиченцето гледаше как майка му и баща му се отдалечават.

— Madre!1 — изхленчи то. — Madre! Моля те! — но жената не се обърна.

— Ще изгорим живи! — изпищя прислужницата ѝ Мадила зад гърба ѝ. — Бягай! Бягай да се скриеш!

— Ти трябва да мълчиш. — Детето се нахвърли върху нея с внезапна гневна злост. — Щом аз, принцесата на Уелс, мога да бъда оставена в един горящ лагер, то тогава ти, която и без друго не си нищо повече от покръстена потомка на маврите, със сигурност можеш да го понесеш.

Тя загледа как двата коня обикаляха насам-натам сред горящите палатки. Навсякъде, където минеха, писъците утихваха и в обзетия от ужас лагер отново се възцари известна дисциплина. Мъжете се строиха в редици, като подаваха кофи чак до напоителния канал; отърсваха се от ужаса и отново се подреждаха. Техният военачалник отчаяно тичаше сред войниците, удряйки ги с тъпата страна на сабята си, за да събере някакво подобие на войска от онези, които бягаха само миг преди това, и да ги подреди в отбранителен строй в равнината, в случай, че маврите бяха видели огнения стълб от тъмните си бойници и се втурнеха в атака, заварвайки лагера в безпорядък. Но никакви маври не нахълтаха тази нощ: те останаха зад високите стени на крепостта си и се питаха какъв ли нов безумен план кроят лудите християни в тъмнината, твърде изплашени, за да излязат навън в ада, който християните бяха създали, обзети от подозрения, че това може да е някакъв сътворен от неверниците капан.

Петгодишното дете гледаше как майчината му решителност покорява самия огън, как присъщата ѝ за една кралица увереност потушава паниката, как вярата ѝ в успеха превъзмогва реалността на катастрофата и поражението. Малкото момиче се покачи върху един от сандъците за скъпоценности, подпъхна нощницата около пръстите на босите си крака, и зачака лагерът да се успокои.

Когато майката се върна при дъщеря си, я намери съвсем овладяна и със сухи очи.

— Каталина, добре ли си? — Изабела Испанска слезе от коня и се обърна към най-малката си, най-скъпоценна дъщеря, като едва се сдържаше да не коленичи и да прегърне момиченцето. Нежността нямаше да възпита това дете като воин на Христа, слабостта не биваше да се насърчава у една принцеса.

Малката беше също толкова жилава и храбра като майка си.

— Вече съм добре — каза тя.

— Не се ли страхуваше?

— Ни най-малко.

Жената кимна одобрително.

— Това е хубаво — каза тя. — Именно това очаквам от една принцеса на Испания.

— И принцеса на Уелс — добави дъщеря ѝ.

* * *

Това съм аз, това петгодишно момиченце, кацнало на сандъка за скъпоценности, с бяло като мрамор лице и разширени от страх сини очи, отказващо да трепери, хапещо устни, за да не извика отново. Това съм аз, зачената във военен лагер от родители, които са както влюбени, така и съперници, родена в момент, откраднат между битките през една зима на предизвикани от поройните дъждове наводнения, отгледана от една силна жена в доспехи, прекарала цялото си детство във военни кампании, обречена да се боря за мястото си в света, да се бия за своята вяра срещу друга, да се бия за своята дума срещу тази на друг; родена да се боря за името си, за вярата си и за трона си. Аз съм Каталина, принцеса на Испания, дъщеря на двамата най-велики монарси, които светът е познавал: Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски. Техните имена всяват страх у всички многобройни мавърски народи: у турци, индийци, китайци; от Кайро до Багдад, от Константинопол до Индия и отвъд; у нашите съперници, подражатели и врагове до смърт. Папата благослови имената на моите родители, обявявайки ги за владетелите, които могат най-добре да бранят вярата от могъществото на исляма, те са най-големите кръстоносци на християнския свят, както и първите владетели на обединена Испания, а аз съм тяхната най-млада дъщеря, Каталина, принцеса на Уелс, и ще бъда кралица на Англия.

От тригодишна съм сгодена за принц Артур, син на крал Хенри Английски, и когато стана на петнайсет години, ще отплавам към неговата страна с красив кораб, на чиято мачта ще се вее моето знаме, и ще стана негова съпруга, а след това — негова кралица. Неговата страна е богата и плодородна — пълна с извори и със звука на течаща вода, пълна с топли зрели плодове и ухаеща на цветя; и тя ще бъде моята страна, аз ще се грижа за нея. Всичко това е уговорено почти още от раждането ми, винаги съм знаела, че то ще стане, и макар че ще ми бъде мъчно да оставя майка си и дома си, в крайна сметка, аз съм родена принцеса, съдбата ми е предопределила да бъда кралица, и аз зная дълга си.

Аз съм дете, изпълнено с непоколебими убеждения. Зная, че ще бъда кралица на Англия, защото такава е Божията воля, и майчината ми заповед. И вярвам, както всички в моя свят, че обикновено Бог и майка ми са на едно и също мнение, и тяхната воля винаги се изпълнява.

* * *

На сутринта лагерът пред стените на Гранада представляваше влажна бъркотия от тлеещи драперии, унищожени палатки, купчини фураж, от които се вдигаше дим, всичко това унищожено от една небрежно поставена свещ. Не можеше да се мисли за друго освен за отстъпление. Испанската армия се беше отправила гордо да обсади последното голямо владение на маврите в Испания, а бе опожарена и унищожена. Щяха да бъдат принудени да се върнат, да се прегрупират.

— Не, няма да отстъпваме — заяви Изабела Испанска.

Пълководците, свикани на импровизиран съвет под опърлен навес, махаха с ръце, за да гонят мухите, които летяха на рояци из лагера, угощавайки се с останките от опустошението.

— Ваше величество, изгубихме битката за този сезон — каза ѝ внимателно един от военачалниците. — Не е въпрос на гордост или на желание. Нямаме палатки, нямаме подслон, лошият късмет ни унищожи. Ще трябва да се върнем и да се запасим отново с провизии, да подновим обсадата. Вашият съпруг — той кимна към смуглия, красив мъж, който стоеше леко встрани от групата, слушайки — знае това. Всички знаем това. Ще подновим обсадата, те няма да ни победят. Но един добър пълководец знае кога трябва да отстъпи.

Всички кимнаха. Здравият разум диктуваше, че не може да се направи нищо, освен да освободят маврите на Гранада от обсадата за този сезон. Битката можеше да почака. Войната продължаваше от няколко столетия. Всяка година поколения християнски крале бяха разширявали земите си за сметка на маврите. Всяка битка бе изтласквала границите на вековната власт на маврите над Ал Андалус малко по̀ на юг. Една година повече или по-малко нямаше да има значение. Малкото момиче, облегнало гръб на влажния прът на една палатка, който миришеше на мокри въглени, наблюдаваше спокойното и ведро изражение на майка си. То никога не се променяше.

— Всъщност е въпрос на гордост — поправи го тя. — Бием се с враг, който разбира гордостта по-добре от всеки друг. Ако се измъкнем тайно в опърлените си дрехи, с обгорените си килими, навити на руло под мишница, те ще се смеят чак до Ал Яна, до техния рай. Не мога да го позволя. Но нещо повече от това: Божия воля е да се бием с маврите, Бог повелява да продължим напред. Бог повелява да не се връщаме назад. Затова трябва да вървим напред.

Бащата на детето извърна глава със скептична усмивка, но не възрази. Когато военачалниците погледнаха към него, той направи малък жест с ръка.

— Кралицата е права — каза той. — Кралицата винаги е права.

— Но ние нямаме палатки, нямаме лагер!

Той насочи въпроса към нея:

— Какво мислиш?

— Ще построим — реши тя.

— Ваше величество, опустошихме земите на цели мили околовръст. Предполагам, че няма от какво да ушием дори дрешка за принцесата на Уелс. Няма плат. Няма брезент. Няма реки или ручеи, в нивите няма посеви. Разрушихме каналите и разорахме посевите, така че да ги изтръгнем из корен. Опустошихме ги; но сега ние сме тези, които са унищожени.

— Тогава ще строим с камък. Предполагам, че имаме камъни?

Кралят прикри едно кратко изсмиване, като се престори, че прочиства гърлото си:

— Заобиколени сме от безплодна, камениста равнина, любов моя — каза той. — Онова, което със сигурност имаме, са камъни.

— Тогава ще строим — не лагер, а град от камък.

— Това е неизпълнимо!

Тя се обърна към съпруга си:

— Ще бъде изпълнено — каза тя. — Такава е Божията воля — и моята.

Той кимна.

— Ще бъде сторено. — Отправи ѝ бърза, тайна усмивка. — Мой дълг е да се погрижа Божията воля да бъде изпълнена, и удоволствие — да изпълня твоята.

Армията, победена от пожара, се обърна за помощ към елементите на земята и водата. Бъхтеха се като роби под горещината на слънчевите лъчи и в мразовития хлад на вечерта. Обработваха нивите като селяни, там, където бяха мислили, че ще преминат в триумфално настъпление. От всички — кавалерийски офицери, пълководци, великите господари на страната, родственици на крале — се очакваше да се трудят усилно на горещото слънце, а нощем — да лежат на твърда, студена земя. Маврите, които наблюдаваха от високите, непристъпни бойници на червената крепост на хълма над Гранада, признаваха, че на християните не им липсва кураж. Никой не би могъл да ги обвини в нерешителност. И също така всички знаеха, че те са обречени. Никоя войска не можеше да превземе червената крепост в Гранада, за две столетия тя не беше падала нито веднъж. Беше разположена високо на един скален зъбер, с изглед към равнина; самата равнина пък представляваше широка, избеляла от слънцето котловина. Нямаше как да ги изненадат с тайна атака. Червеният скален зъбер, който се извисяваше над равнината, правеше непристъпни изградените от червен камък стени на крепостта, издигайки се високо към небето; никакви обсадни стълби не можеха да стигнат до върха, никой отряд не можеше да се изкатери по отвесната стена.

Навярно крепостта можеше да бъде предадена от някой изменник; но къде можеше да се намери такъв глупак, който би изоставил уверената, спокойна сила на маврите, имащи зад гърба си силата на целия познат свят, подкрепяни от непоколебимата си вяра, за да се присъедини към бясната лудост на християнската армия, чиито крале владееха само няколко планински акра от Европа и сред които цареше безнадеждно разделение? Кой би поискал да изостави Ал Яна, градината, която бе олицетворението на самия рай, зад стените на най-красивия дворец в Испания, най-красивия дворец в Европа, заради недодялания хаос на замъците и крепостите на Кастилия и Арагон?

За маврите щяха да пристигнат подкрепления от Африка, те имаха родственици и съюзници от Мароко до Сенегал. За тях щеше да пристигне подкрепа от Багдад, от Константинопол. Гранада може и да изглеждаше малка в сравнение с териториите, които Фердинанд и Изабела бяха завоювали, но зад Гранада се намираше най-великата империя в света — империята на Пророка, да бъде славно името му.

Но колкото и да бе удивително, ден след ден, седмица след седмица, борейки се с горещината на пролетните дни и със студените нощи, християните правеха невъзможното. Първо се появи параклис, с кръгла форма като джамия, тъй като местните строители можеха да се справят най-бързо с това; после — малка къща с плосък покрив, разположена във вътрешен двор в арабски стил, за крал Фердинанд, кралица Изабела и кралското семейство: инфантът — техният скъпоценен син и наследник, трите по-големи момичета — Исабел, Мария, Хуана, и невръстната Каталина. Кралицата не искаше нищо повече от покрив и стени: тя воюваше от години, не очакваше лукс. После около тях бяха построени дузина каменни хижи, където най-изтъкнатите благородници се подслониха неохотно. После, тъй като кралицата беше сурова и упорита жена, се появиха конюшни за конете и надеждни хранилища за барута и скъпоценните експлозиви, за чието купуване от Венеция тя беше заложила собствените си накити; едва тогава бяха построени казарми и готварници, складове и жилища. Тогава се появи малък град, построен от камък, там, където някога бе имало малък лагер. Никой не мислеше, че това може да се направи; но ето — то беше направено. Нарекоха града Санта Фе2 и Изабела отново възтържествува над сполетялото я нещастие и лошия късмет. Обречената обсада на Гранада от решителните, лекомислени християнски крале щеше да продължи.

Каталина, принцеса на Уелс, се натъкна на един от видните благородници от испанския лагер, който се съвещаваше шепнешком с приятелите си.

— Какво правите, дон Хернандо? — запита тя с цялата отрано придобита увереност на петгодишно момиченце, което никога не се беше отделяло от майка си, и чийто баща не можеше да ѝ откаже почти нищо.

— Нищо, инфанта — каза Хернандо Перес дел Пулгар с усмивка, която ѝ подсказа, че може да попита отново.

— Правите нещо.

— Тайна е.

— Няма да я издам.

— О! Принцесо! Ще я издадете. Това е такава голяма тайна! Твърде голяма тайна за едно малко момиче.

— Няма! Наистина няма! Кълна се, че няма! — Тя се замисли. — Кълна се в Уелс.

— В Уелс! В собствената си страна?

— В Англия?

— В Англия? Вашето наследство?

Тя кимна:

— В Уелс и в Англия, и в самата Испания.

— Е, добре тогава. Щом давате такова свято обещание, ще ви кажа. Заклевате ли се, че няма да кажете на майка си?

Тя кимна, отворила широко сините си очи.

— Ще влезем в Алхамбра. Знам една порта, една малка странична крепостна врата, която не се охранява добре, през която можем да влезем със сила. Ще влезем вътре, и знаете ли какво?

Тя енергично поклати глава, кестенявата ѝ плитка се разлюля под воала ѝ като пухкавата опашка на някое кученце.

— Ще кажем молитвите си в тяхната джамия. А аз ще оставя на пода възхвала към Дева Мария, забита с кинжала ми. Какво мислите за това?

Тя беше твърде малка да осъзнае, че те отиваха на сигурна смърт. Нямаше представа от стражите на всяка порта, от безмилостната ярост на маврите. Очите ѝ светнаха развълнувано:

— Наистина ли?

— Не е ли чудесен план?

— Кога отивате?

— Нощес! Още тази нощ!

— Няма да заспя, докато се върнете!

— Трябва да се помолите за мен, а после да заспите, а на сутринта аз лично ще дойда, принцесо, и ще разкажа на вас и майка ви всичко за това.

Тя се зарече, че изобщо няма да заспи, и лежа будна, напълно неподвижна в малкото си легло, докато нейната прислужница се мяташе и въртеше на рогозката до вратата. Бавно, клепачите ѝ се отпуснаха, докато миглите легнаха върху закръглените бузи, малките пълнички юмручета се разтвориха, и Каталина заспа.

Но на сутринта той не дойде, конят му липсваше от отделението си в конюшнята, а приятелите му ги нямаше. За първи път в живота си момиченцето долови донякъде опасността, на която той се беше изложил — смъртна опасност, и то само за слава и за да се превърне в герой на някоя песен.

— Къде е той? — попита тя. — Къде е Хернандо?

Мълчанието на прислужницата ѝ, Мадила, я уплаши.

— Нали ще си дойде? — попита тя, внезапно обзета от съмнения. — Нали ще се върне?

* * *

Бавно проумявам, че той може би няма да се върне, че животът не прилича на балада, в която напразната надежда винаги тържествува и никой красив мъж не пада покосен в младостта си. Но ако той може да се провали и да умре, тогава може ли баща ми да умре? Може ли майка ми да умре? Мога ли да умра аз? Дори аз, малката Каталина, инфанта на Испания и принцеса на Уелс?

Коленича в свещеното кръгло пространство на новопостроения параклис на майка ми, но не се моля. Мъча се да проумея този странен свят, който се разкрива внезапно пред мен. Ако ние сме прави — а аз съм сигурна в това; ако тези красиви млади мъже са прави — а аз съм сигурна в това — ако ние и нашата кауза сме под специалната закрила на Божията десница, как тогава изобщо можем да се провалим?

Но ако съм разбрала нещо погрешно, тогава нещо никак не е наред, и всички ние в действителност сме смъртни, и навярно можем да се провалим. Дори красивият Хернандо Перес дел Пулгар и неговите смеещи се приятели, дори майка ми и баща ми могат да се провалят. Ако Хернандо може да умре, тогава значи майка ми и баща ми също могат да умрат. А ако това е така, тогава каква безопасност има на света? Ако Madre може да умре като обикновен войник, като муле, което тегли товарна кола, както съм виждала да умират мъже и мулета, тогава как може светът да продължи? Как може да има Бог?

* * *

После дойде време за аудиенцията, която майка ѝ даваше на просителите и на приятелите си, и внезапно той се появи там, в най-хубавите си дрехи; брадата му беше сресана, очите му играеха, и той разказа на един дъх цялата история: как се бяха облекли в арабски дрехи, за да минат за жители на града в тъмнината, как се бяха промъкнали през страничната порта, как се бяха втурнали към джамията, как бяха коленичили и изрекли набързо възхвала към Богородица и бяха приковали с кама молитвата в пода на джамията, а после, изненадани от стражите, си бяха проправили път с битка, в близък бой, със замахване и отбиване на удари, с остриета, проблясващи на лунната светлина; обратно надолу по тясната улица, излизайки през вратата, която бяха насилили само мигове по-рано, и се бяха отдалечили в нощта, преди да бъде вдигната всеобща тревога. Без нито драскотина по тях, без нито един загинал. Триумф за тях и плесница в лицето за Гранада.

Беше великолепно да изиграят такава шега на маврите, беше най-забавното нещо на света да оставят християнска молитва в самото сърце на тяхното светилище. Беше върховен жест на оскърбление към тях. Кралицата бе възхитена, кралят — също, принцесата и сестрите ѝ гледаха своя защитник, Хернандо Перес дел Пулгар, сякаш той беше герой от романсите, рицар от времето на Артур в Камелот. Каталина пляскаше възторжено с ръце, докато слушаше историята, и му нареждаше да я разказва и преразказва, отново и отново. Но в дъното на ума си, изтласкан далече от мислите ѝ, тя пазеше спомена за мразовитата тръпка, която беше почувствала, когато бе помислила, че той няма да се върне.

След това зачакаха отговора на маврите. Със сигурност нещо щеше да се случи. Знаеха, че техният враг ще види в тази дръзка постъпка предизвикателството, каквото тя беше в действителност и непременно щеше да има отговор. Той не се забави.

Кралицата и децата ѝ бяха отишли да посетят Зубия, едно село недалече от Гранада, за да може нейно величество лично да види непревземаемите стени на крепостта. Бяха потеглили с малка стража и командирът беше пребледнял от ужас, когато се втурна към тях на малкия селски площад и извика, че портите на червената крепост са се отворили и маврите се изсипват с грохот навън, цялата армия в пълен състав, въоръжени за атака. Нямаше време да се връщат в лагера, кралицата и трите принцеси никога не биха могли да изпреварят мавърските конници, които яздеха арабски жребци, нямаше къде да се скрият, нямаше дори откъде да дадат отпор на нападателите.

С отчаяна бързина кралица Изабела се изкатери до плоския покрив на най-близката къща, като дърпаше малката принцеса за ръка нагоре по ронещите се стълби, а сестрите ѝ тичаха отзад.

— Трябва да видя! Трябва да видя! — възкликна тя.

— Майко! Причиняваш ми болка!

— Тихо, дете. Трябва да видим какво смятат да правят.

— За нас ли идват? — изхленчи малката; гласчето ѝ бе заглушено от собствената ѝ пълничка ръка.

— Възможно е. Трябва да видя.

Беше отряд грабители, не цялата войска. Водеше ги главатарят им, огромен мъж, тъмен като махагон, с проблясваща под шлема му усмивка, яхнал едър черен кон, сякаш самата Нощ се бе отправила да ги завладее. Конят му изръмжа на пазача като куче, с оголени зъби.

— Madre, кой е този човек? — прошепна принцесата на Уелс на майка си, взираща се от наблюдателницата върху плоския покрив на къщата.

— Това е мавърът на име Ярфе, и се боя, че е дошъл за твоя приятел, Хернандо.

— Конят му изглежда толкова страховит, сякаш иска да ни ухапе.

— Отрязал е бърните му, за да го кара да ни се зъби. Но такива неща не пораждат страх у нас. Ние не сме уплашени деца.

— Не трябва ли да избягаме? — попита изплашеното дете.

Майка ѝ, която наблюдаваше задаващите се маври, дори не чу шепота на дъщеря си.

— Няма да му позволите да стори зло на Хернандо, нали, Madre?

— Хернандо отправи предизвикателството. Ярфе отговаря на него. Ще трябва да се бием — каза кралицата с равен тон. — Ярфе е рицар, мъж на честта. Не може да пренебрегне предизвикателството.

— Как може да бъде мъж на честта, щом е еретик? Мавър?

— Те са изключително доблестни мъже, Каталина, макар да са неверници. А този Ярфе е герой за тях.

— Какво ще правите? Как ще се спасим? Този човек е едър като великан.

— Ще се моля — каза Изабела. — А моят рицар-защитник Гаралоско де ла Вега ще отговори на Ярфе от името на Хернандо.

Толкова спокойно, сякаш се намираше в собствения си параклис в Кордова, Изабела коленичи на покрива на малката къща и направи знак на дъщерите си да сторят същото. Нацупена, по-голямата сестра на Каталина, Хуана, падна на колене; другите ѝ две по-големи сестри, принцесите Исабел и Мария, последваха примера ѝ. Надзъртайки през сключените си ръце, докато коленичеше за молитва, Каталина видя, че Мария се тресеше от страх и че Исабел, във вдовишката си дреха, бе побеляла от ужас.

— Небесни Отче, молим се за собствената си безопасност, за тази на нашата кауза, и на нашата армия. — Кралица Изабела вдигна очи към блестящо синьото небе. — Молим се за победата на Твоя защитник, Гаралоско де ла Вега, в този миг на неговото изпитание.

— Амин — изрекоха момичетата бързо, а после проследиха майчиния си поглед, насочен към мястото, където бяха строени редиците на испанската гвардия, бдителни и безмълвни.

— Ако Бог го закриля… — поде Каталина.

— Мълчи — каза майка ѝ тихо. — Остави го да извърши делото си, остави Бог да извърши Своето, и остави мен да извърша моето.

Тя затвори очи за молитва.

Каталина се обърна към най-голямата си сестра и я дръпна за ръкава.

— Исабел, ако Бог го закриля, тогава как може той да бъде в опасност?

Исабел сведе поглед към малката си сестра.

— Бог не прави пътя гладък и равен за онези, които обича — изрече тя с дрезгав шепот. — Изпраща им трудности, за да ги изпита. Онези, които Бог обича най-много, са онези, които страдат най-тежко. Зная това — аз, която загубих единствения мъж, когото някога ще обичам. Ти знаеш това. Помисли си за библейския пророк Йов, Каталина.

— Тогава как ще победим? — настоя малкото момиче. — След като Бог обича майка ни, няма ли Той да ѝ прати най-ужасните трудности? И в такъв случай как изобщо ще победим?

— Тихо — каза майка им. — Гледайте. Гледайте и се молете с вяра.

Малката им стража и грабителският отряд от маври бяха строени едни срещу други, готови за битка. После Ярфе се отправи напред, възседнал едрия си черен кон. Нещо бяло се полюшваше към земята, вързано за лъскавата черна опашка на коня. Разнесе се ахване, когато войниците в предната редица разпознаха предмета. Беше молитвата „Аве Мария“, която Хернандо беше оставил забодена на пода на джамията. Мавърът я беше завързал за опашката на коня си в добре пресметнат жест на оскърбление, сега яздеше едрото животно напред-назад пред редиците на християните и се усмихна, когато чу яростния им рев.

— Неверник — прошепна кралица Изабела. — Човек, прокълнат да отиде в ада. Дано Бог го порази и накаже душата му.

Защитникът на кралицата, Де ла Вега, обърна коня си и се отправи към малката къща, където кралските стражи бяха обградили в кръг вътрешния двор, малкото маслиново дръвче, входа. Той спря коня си до маслиновото дърво и докосна почтително шлема си, вдигайки поглед към своята кралица и принцесите на покрива. По тъмната му къдрава коса блещукаха капчици пот от горещината, тъмните му очи искряха от гняв.

— Ваша светлост, имам ли вашето позволение да отговоря на неговото предизвикателство?

— Да — каза кралицата, без да трепне дори за миг. — Върви с Бога, Гаралоско де ла Вега!

— Този едър мъж ще го убие — каза Каталина, като дърпаше дългия ръкав на майка си. — Кажи му, че не трябва да отива. Ярфе е толкова по-едър. Той ще убие Де ла Вега!

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — заяви Изабела, затваряйки очи в молитва.

— Майко! Ваше величество! Той е великан. Ще убие нашия защитник.

Майка ѝ отвори сините си очи, сведе поглед към дъщеря си и видя, че личицето ѝ бе поруменяло от тревога, а очите ѝ се пълнеха със сълзи.

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — повтори тя твърдо. — Трябва да вярваш, че се подчиняваш на Божията воля. Понякога няма да разбираш, понякога ще се съмняваш, но ако изпълняваш Божията воля, не можеш да сгрешиш, ние не можем да сгрешим. Помни това, Каталина. Няма значение дали ще спечелим тази схватка, или ще изгубим. Ние сме воини на Христа. Ти си воин на Христа. Няма значение дали ще живеем, или ще умрем. Ще загинем, придържайки се към вярата си: това е всичко, което има значение. Тази битка е Божия битка. Той ще ни изпрати победа, ако не днес, то утре. И който и да спечели днес, не се съмняваме, че Божията воля ще победи, а накрая и ние ще победим.

— Но Де ла Вега… — възрази Каталина: пълничката ѝ долна устна потрепери.

— Може би Бог ще го прибере при Себе Си този следобед — каза с овладян глас майка ѝ. — Трябва да се молим за него.

Хуана направи гримаса на малката си сестра, но когато майка им коленичи отново, двете момичета се хванаха за ръце, за да се утешават. Исабел коленичи до тях, Мария — до нея. Всички се взираха примижали към равнината, където дорестият кон на Де ла Вега излезе от строя на испанците, а черният кон на мавъра гордо се носеше в тръс пред сарацините.

Кралицата остана със затворени очи, докато завърши молитвата си; дори не чу надигналия се рев, когато двамата мъже заеха местата си, смъкнаха наличниците на шлемовете си и стиснаха пиките си.

Каталина скочи на крака, надвесвайки се над ниския парапет, така че да може да вижда испанския рицар-застъпник. Конят му препусна с тътен към другия; краката му се движеха толкова бързо, че се виждаха като размазано петно; черният кон се зададе също толкова бързо от противоположната посока. Трясъкът, когато двете копия се удариха в твърда броня, можеше да се чуе на покрива на малката къща, когато силата на сблъсъка отхвърли и двамата мъже от седлата, с разбити копия и огънати нагръдници. Това изобщо не приличаше на превърнатите в ритуал дворцови турнири. Беше жесток сблъсък, предназначен да счупи нечий врат или да спре биенето на нечие сърце.

— Той е повален! Мъртъв е! — изплака Каталина.

— Зашеметен е — поправи я майка ѝ. — Виж, изправя се.

Испанският рицар се изправи на крака, залитайки, нестабилен като пияница от силния удар в гърдите. По-едрият мъж вече се беше изправил, захвърлил настрани шлема си, връхлитайки към него с вдигнат ятаган; светлината проблясваше, отразена от наточеното като бръснач острие. Де ла Вега извади собствения си голям меч. Разнесе се мощен трясък, когато двете оръжия се сблъскаха, а после двамата мъже преплетоха остриета и започнаха да се борят, като всеки се опитваше да повали със сила другия. Те обикаляха тромаво в кръг, залитайки под тежестта на доспехите си и замайването от сблъсъка; но не можеше да съществува съмнение, че мавърът беше по-силният. Наблюдаващите можеха да видят, че Де ла Вега отстъпваше под натиска. Опита се да отскочи назад и да се освободи, но тежестта на мавъра го притискаше надолу, и той се спъна и падна. В миг черният рицар се хвърли върху него, притискайки го със сила надолу. Ръката на Де ла Вега се сключи безсмислено върху дългата му сабя — не можеше да я вдигне. Мавърът насочи ятагана си към гърлото на своята жертва, готов да нанесе смъртоносния удар, с лице, наподобяващо черна съсредоточена маска, и със стиснати зъби. Внезапно той нададе силен вик и падна назад. Де ла Вега се претърколи, и тромаво се изправи на крака, пълзейки на длани и колене като изправящо се куче.

Мавърът беше повален, ръката му подръпваше нагръдника, беше изтървал ятагана си отстрани. В лявата ръка на Де ла Вега имаше къса кама, изцапана с кръв, скрито оръжие, използвано за отчаян ответен удар. Със свръхчовешко усилие мавърът се изправи на крака, обърна гръб на християнина и със залитане се отправи към собствените си редици.

— Свършено е с мен — каза той на мъжете, които изтичаха напред, за да го подхванат. — Загубихме.

По таен сигнал големите порти на червената крепост се отвориха и войниците започнаха да се изсипват навън. Хуана скочи на крака.

— Madre, трябва да бягаме! — изпищя тя. — Те идват! Идват с хиляди!

Изабела остана на колене, не се надигна, дори когато дъщеря и прекоси тичешком покрива и затича надолу по стълбите.

— Хуана, върни се — нареди тя с глас, който отекна като плющене на камшик. — Момичета, вие ще се молите.

Тя се изправи и отиде до парапета. Първо се зае със строяването на армията си, погрижи се офицерите да подредят мъжете в позиция, готова за нападение, когато мавърската армия, ужасяваща в настъплението си, се зададеше като връхлитащ порой. После хвърли поглед надолу и видя Хуана, обезумяла от страх, да надзърта иззад градинската стена, без да е сигурна дали да затича към коня си или обратно към майка си.

Изабела, която обичаше дъщеря си, не каза нито дума повече. Върна се при другите момичета и коленичи с тях.

— Да се помолим — каза тя и затвори очи.

— Тя дори не гледаше! — повтаряше Хуана невярващо същата нощ, когато бяха в стаята си, миеха ръцете си и сменяха мръсните си дрехи, а лицето на Хуана със следи от сълзи по него най-после бе чисто. — Бяхме се озовали насред битка, а тя затвори очи!

— Тя знаеше, че ще допринесе по-голяма полза, като призовава Божията намеса, отколкото ако тича наоколо разплакана — каза остро Исабел. — А и за армията беше по-окуражаващо от всичко да я види как се моли на колене.

— А ако я беше улучила стрела или копие?

— Не я улучи. Не улучиха и нас. И спечелихме битката. А ти, Хуана, се държа като полупобъркана селянка. Срамувах се от теб. Не знам какво те прихваща. Луда ли си, или просто проклета?

— О, кого ли пък го е грижа какво мислиш ти, глупава вдовица такава!

6-ти януари 1492 г.

Ден след ден куражът напускаше маврите. „Схватката на кралицата“ се оказа последната им битка. Техният герой беше мъртъв, градът им — обкръжен, те гладуваха в земята, която техните бащи бяха направили плодородна. По-лошо — обещаната подкрепа от Африка не беше стигнала до тях, турците бяха обещали приятелството си, но еничарите не дойдоха: техният владетел се колебаеше, а пред тях бяха владетелите на Испания — Изабела и Фердинанд, с цялата мощ на християнския свят зад гърба си; обявена беше свещена война, а започваше и християнски кръстоносен поход, който, изглежда, щеше да бъде успешен. Само няколко дни след срещата на предводителите, Боабдил, кралят на Гранада, беше уговорил условията за сключване на мир, а няколко дни след това, на церемония, планирана с цялата натруфеност, присъща на испанските маври, той слезе пеш до железните порти на града с ключовете на двореца Алхамбра върху копринена възглавничка и ги връчи на краля и кралицата на Испания в знак на пълна капитулация.

Гранада, с червената крепост, която се издигаше над града, за да го защитава, и великолепният дворец, който бе скрит зад стените — Алхамбра — бяха предадени на Фердинанд и на Изабела.

Облечени във великолепните копринени одежди на победения си враг, с тюрбани и пантофи, бляскави като халифи, членовете на испанското кралско семейство, окичени с плячката на Испания, влязоха в Гранада. Този следобед Каталина, принцесата на Уелс, се изкачи с родителите си по лъкатушещата, стръмна пътека през сянката на високите дървета, до най-красивия дворец в Европа, преспа през нощта в настлания с блестящи плочки харем, събуди се от звука на плискаща се вода в мраморни водоскоци и си помисли, че освен принцеса на Англия е и мавърска принцеса, родена да живее сред разкош и красота.

* * *

И това е животът ми, от онзи победоносен ден нататък. Родена съм като дете на лагера, следвайки армията от обсада към битка, виждайки неща, които навярно никое дете не бива да вижда, изправяйки се всеки ден пред страхове, каквито имат възрастните. Бях преминавала покрай телата на мъртви войници, гниещи на пролетната горещина, защото нямаше време да ги погребем, бях яздила зад мулета, шибани с камшици, за да стъпват сред окървавени трупове, теглейки оръдията на баща ми през високите планински проходи. Виждала съм майка ми да зашлевява войник през лицето, защото е заплакал от изтощение. Чувала съм деца на моята възраст да плачат за родителите си, изгорени на кладата заради ерес; но в този момент, когато се облякохме в бродирана коприна, влязохме в червената крепост на Гранада и пристъпихме през портите към перлата, която тя крие — дворецът Алхамбра, в този миг аз станах принцеса за първи път.

Превърнах се в момиче, израсло в най-красивия дворец на християнския свят, защитено от непревземаема крепост, благословено от Бог сред всички останали. Превърнах се в момиче, изпълнено с огромна, непоклатима увереност в Бога, който ни беше довел до победа, и в съдбата си като Негово най-любимо дете и най-любима дъщеря на майка си.

Алхамбра ми доказа, веднъж завинаги, че се ползвам със специалното Божие благоволение, както майка ми бе имала благоволението Му. Аз бях неговото избрано чедо, израснала в най-красивия дворец в християнския свят, и предопределена за най-възвишени дела.

* * *

Испанското кралско семейство заедно със служителите си, вървящи отпред, и кралската стража — отзад, бляскави като източни владетели, влезе в крепостта през огромната квадратна кула, известна като Портата на Справедливостта. Когато сянката от първата арка на кулата падна върху извърнатото нагоре лице на Изабела, тръбачите изсвириха силен предизвикателен зов, като Иисус Навин пред стените на Йерихон, сякаш искаха да изплашат и прогонят спотайващите се дяволи на неверниците. Веднага се разнесе ехо от мощния звук — треперлива въздишка от всички, събрани зад портите, притиснати към златните стени — жените, наполовина забулени във воалите си, мъжете, изправили се високи, горди и мълчаливи, очаквайки да видят какво ще бъде следващото действие на завоевателите. Каталина погледна над морето от глави и видя вълнистите изображения на арабски надписи, гравирани в блестящите стени.

— Какво пише тук? — настойчиво запита тя Мадила, бавачката си.

Мадила присви очи нагоре.

— Не знам — каза тя сърдито. Тя винаги отричаше мавърския си произход. Винаги се опитваше да се престори, че не знае нищо за маврите или за живота им, макар самата тя да беше родена и възпитана като мавърка и да се беше покръстила само — според Хуана — за удобство.

— Кажи ни, или ще те ощипем — каза Хуана със сладко гласче.

Младата жена се намръщи на двете сестри.

— Пише: „Дано Бог позволи справедливостта на исляма да надделее отвътре.“

Каталина се поколеба за миг, долавяйки гордата нотка на увереност, решителността, която можеше да се мери с гласа на собствената ѝ майка.

— Е, Той не го е позволил — каза Хуана бързо. — Аллах изостави Алхамбра, и пристигна Изабела. А ако вие, маврите, познавахте Изабела, както я познаваме ние, щяхте да знаете, че най-голямата сила настъпва, а по-низшата сила си отива.

— Бог да пази кралицата — отвърна Мадила бързо. — Познавам кралица Изабела достатъчно добре.

Докато тя говореше, големите врати пред тях, от черно дърво, украсено с ковани черни гвоздеи, се люшнаха на черните си панти от ковано желязо и се отвориха, и след ново мощно изсвирване на тръби кралят и кралицата влязоха във вътрешния двор.

Подобно на танцьори, репетирали, докато усъвършенстват всяка стъпка, испанските гвардейци се отправиха надясно и наляво зад градските стени, за да се уверят, че мястото е безопасно и че няма отчаяни войници, подготвящи последна засада. Голямата крепост Алкасаба, построена като кърма на кораб, издаваща се над равнината на Гранада, беше от лявата им страна, и мъжете нахълтаха в нея; затичаха през парадния плац, обкръжиха стените, затичаха нагоре и надолу по кулите. Най-сетне кралица Изабела вдигна поглед към небето, заслони очи с ръка, по която прозвънваха мавърски златни гривни, и се разсмя високо, когато видя свещеното знаме на свети Сантяго и сребърният кръст на кръстоносния поход да се веят там, където някога бе полумесецът.

После се обърна и видя как домашните слуги от двореца се приближават бавно, със сведени глави. Водеше ги великият везир: високият му ръст бе подчертан от развяващите се одежди, пронизващите му черни очи срещнаха нейните, и огледаха застаналия до нея крал Фердинанд и кралското семейство зад тях: принца и четирите принцеси. Кралят и принцът бяха облечени богато като султани, със скъпи, бродирани туники над панталоните, кралицата и принцесите носеха традиционните дълги туники „камиз“, ушити от най-фини копринени платове, над бели ленени панталони, със спускащи се от главите им воали, придържани назад от златни мрежички.

— Ваше кралско височество, за мен е чест и дълг да ви приветствам с „добре дошли“ в двореца Алхамбра — каза великият везир, сякаш беше най-обикновеното нещо на света да предаде най-красивия дворец в християнския свят на въоръжени нашественици.

Кралицата и съпругът ѝ си размениха кратък поглед.

— Можете да ни въведете вътре — каза тя.

Великият везир се поклони и тръгна начело. Кралицата хвърли поглед назад към децата си.

— Елате, момичета — каза тя и тръгна пред тях, през градините, обкръжаващи двореца, слезе по няколко стъпала и се насочи към един дискретно разположен вход.

— Това главният вход ли е?

Тя се поколеба пред малката врата, поставена в стената без никакви знаци.

Мъжът се поклони:

— Да, ваше височество, това е.

Изабела не каза нищо, но Каталина я видя да повдига вежди, сякаш нямаше особено добро мнение за мястото, а после всички влязоха вътре.

* * *

Но малкият вход е като ключалка към сандък за скъпоценности, пълен с малки кутии, всяка се отваря и води към друга. Мъжът ни води през тях като роб, който отваря врати към съкровищница. Дори самите им имена са истинска поема: Златната стая, Дворът на миртите, Залата на посланиците, Дворът на лъвовете, или Залата на двете сестри. Ще ни трябват седмици, за да се научим да се ориентираме от една настлана с изящна мозайка стая до друга. Ще са ни нужни месеци, за да спрем да се дивим на удоволствието от звука на водата, която минава по мраморните канали в стаите, течаща към бял мраморен водоскок, винаги преливащ от най-чистата, най-прясна планинска вода. И никога няма да се уморя да гледам през бялата ажурна украса на прозорците към разкриващата се гледка на равнината отвъд, планините, синьото небе и златистите хълмове. Рамката на всеки прозорец е като бродерия с бяла нишка върху бял плат — гипсовите форми са толкова фини, толкова изящни, че приличат на глазура, направена от сладкар, а не на нещо солидно.

Преместваме се в харема като най-подходящото и удобно място за трите ми сестри и мен. Слугите в харема палят мангалите в хладните вечери и разпръскват благоуханни билки, сякаш ние сме жените от харема на султана, които са живели в уединение зад параваните толкова дълго. Винаги носим мавърски дрехи у дома, а понякога и на важни държавни церемонии, затова все още се чува тихото шумолене на копринени платове и шляпането на пантофи по мраморните подове, сякаш нищо не се е променило. Сега учим там, където младите робини са четели, разхождаме се в градините, посадени да радват фаворитките на султана. Ядем техните плодове, обожаваме вкуса на техните шербети, увиваме техните цветя във венци за собствените си глави, и тичаме по техните алеи, където тежкото ухание на рози и орлови нокти се стели сладко в прохладата на утринта.

Къпем се в хамама, застанали напълно неподвижни, докато слугите натриват целите ни тела със скъп сапун, който ухае на цветя. После изливат върху нас една след друга златни кани с гореща вода, която ни оплисква от главата до пръстите на краката, за да ни изкъпят. Намазват ни с розово масло, за да успокоят кожата ни, увиват ни във фини платна, и ние лежим, полупияни от чувствена наслада, върху топлата мраморна маса, която изпълва с внушителното си присъствие цялата стая, под златния таван, където звездовидните отвори пропускат ослепителни лъчи слънчева светлина в сенчестия покой на това място. Една девойка оформя ноктите на краката ни, докато друга се е заела с ръцете ни, като оформя ноктите и рисува фини шарки от къна. Оставяме старата жена да оскубе веждите ни и да боядиса миглите ни. Грижат се за нас, сякаш сме жени от султански харем, с всички богатства на Испания и целия разкош и наслада на Изтока, и ние се отдаваме напълно на насладите в този дворец. Той ни пленява, унасяме се и се предаваме; ние, така наречените победители.

Дори Исабел, скърбяща за загубата на съпруга си, започва да се усмихва отново. Дори Хуана, която обикновено е толкова мрачна и навъсена, сега е спокойна. А аз се превръщам в галеницата на двора, любимката на градинарите, които ми позволяват да си бера сама праскови от дърветата, най-обичаното същество в харема, където ме учат да свиря, да танцувам и да пея, и любимка на слугите в кухнята, където ми позволяват да ги гледам как приготвят сладкишите и арабските лакомства с мед и бадеми.

Баща ми се среща с чуждестранни посланици в Залата на посланиците, води ги на разговори в банята, като някой ленив султан. Майка ми седи с кръстосани крака на трона на Насридите, които са владели тази страна в продължение на много поколения; с боси крака, напъхани в меки кожени пантофи, и падащи около тялото ѝ дипли на туниката-камиз. Изслушва пратениците на самия папа в зала, чиито стени са покрити с цветни плочки, а по тях танцува езическа светлина. Тук тя се чувства като у дома: отгледана е в Алкасар в Севиля — друг мавърски дворец. Разхождаме се в техните градини, къпем се в техния хамам, обуваме ухаещите им кожени пантофи и водим такъв изтънчен и разкошен живот, за какъвто в Париж, Лондон, или Рим не биха могли дори да мечтаят. Живеем елегантно. Живеем така, както сме искали да живеем винаги — като маври. Нашите събратя-християни пасат кози в планините, молят се на Мадоната в крайпътни каменни светилища, поддават се на ужаса, който им вдъхват суеверията, нападани са от болести, живеят сред мръсотия и умират млади. Ние черпим познания от мюсюлманските учени, за нас се грижат техните лекари, изучаваме звездите в небето, на които те са дали имена, броим с техните числа, които започват с магическата нула, ядем от техните най-сладки плодове и се наслаждаваме на водите, които текат по техните акведукти. Тяхната архитектура ни доставя удоволствие, на всеки завой и при всеки ъгъл съзнаваме, че живеем сред красота. Сега тяхната мощ ни пази; Алкасар всъщност отново е неуязвим за атака. Ние учим тяхната поезия, забавляваме се с техните игри, наслаждаваме се на градините им, на плодовете им, къпем се във водите, които те са накарали да текат. Ние сме победителите, но те ни научиха как да управляваме. Понякога си мисля, че ние сме варварите, като онези, дошли след римляните или гърците, които могат да нахлуват в дворците и да завземат акведуктите, а после да седят като маймуни на трона, като си играят с красотата, но не я разбират.

Поне не променяме вярата си. Всеки слуга в двореца трябва да служи поне на думи на вярванията в Единствената Истинска Църква. Викалата на джамиите са принудени да замлъкнат, призивите за молитва не бива да се чуват в близост до майка ми. А всеки, който не е съгласен, може или да замине незабавно за Африка, или да се покръсти веднага, или да се изправи пред кладите на Инквизицията. Не се размекваме от насладата на военната плячка, никога не забравяме, че сме победители и че сме спечелили победата си със силата на оръжията и по Божия воля. Тържествено обещахме на клетия крал Боабдил, че неговите хора, мюсюлманите, ще бъдат в такава безопасност под нашето управление, в каквато бяха християните под неговото. Обещаваме convivencia — съвместно съжителство — и те вярват, че ще създадем една Испания, в която всеки, мавър, християнин или евреин, може да живее спокойно и със самоуважение, тъй като всички ние сме „Хора на Книгата“3. Тяхната грешка е, че наистина искаха това примирие, и имаха доверие в него, а ние — както се оказва — не.

Ние изменяме на думата си след три месеца, като прогонваме евреите и заплашваме мюсюлманите. Всички трябва да се покръстят в Истинската Вяра, а после, ако се появи някаква сянка на съмнение, или някакво подозрение срещу тях, тяхната вяра ще бъде подложена на проверка от Светата Инквизиция. Това е единственият начин да създадем една нация: чрез единна вяра. Това е единственият начин да създадем един народ от огромното пъстро разнообразие от нации, което съществуваше в Ал Андалус. Майка ми построява параклис в Залата на съвета и там, където някога пишеше: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш“, с красивите форми на арабската азбука, тя се моли на един Бог, по-суров, по-нетолерантен от Аллах; и никой вече не идва да търси справедливост.

Но нищо не може да промени природата на този дворец. Дори тропотът от краката на нашите войници по мраморните подове не може да отърси вековното усещане за покой. Карам Мадила да ме научи на значенията на изписаните с вълнисти йероглифи надписи във всички стаи, и любимите ми не са обещанията за справедливост, а надписът в Двора на двете сестри, който гласи: „Виждали ли сте някога такава прекрасна градина?“, а после и отговорът: „Никога не сме виждали градина, в която плодовете да са така изобилни или толкова сладки, или толкова ароматни“.

Това всъщност не е точно дворец, не прилича дори на онези, които сме виждали в Кордова или Толедо. Не е замък, не е крепост. Построен е първо и преди всичко като градина със стаи, изпълнени с изискан разкош, за да може човек да живее на открито. Той е поредица от вътрешни дворове, предназначени колкото за цветята, толкова и за хората. Това е красив блян: стени, плочки, колони, разтапящи се в цветя, пълзящи растения, плодове и билки. Маврите вярват, че една градина е рай на земята, и през вековете са похарчили цели състояния, за да създадат тази „Ал Яна“: думата, която означава градина, тайно място и рай.

Зная, че го обичам. Дори като малко дете знам, че това е изключително място, че никога няма да намеря по-прекрасно място. И дори като дете съзнавам, че не мога да остана тук. По Божията и майчината си воля трябва да напусна Ал Яна, моето тайно кътче, моята градина, моя рай. Съдбата ми ще бъде да открия най-прекрасното място на света, когато съм едва на шест години, а после да го напусна, когато съм на петнайсет; толкова изпълнена с мъка по дома си, колкото Боабдил, сякаш ми е отредено щастието и покоя, които срещам, винаги да бъдат краткотрайни.

Дворецът Догмърсфийлд, Хампшър Есента на 1501 г.

— Заявявам, че не можете да влезете! Дори да бяхте самият крал на Англия — не може да влезете.

— Аз съм кралят на Англия — каза Хенри Тюдор, без следа от веселие в гласа. — А тя може или да излезе веднага, или аз самият ще вляза, по дяволите, а синът ми ще ме последва.

— Инфантата вече съобщи на краля, че не може да го приеме — каза дуенята със смразяващ тон. — Благородниците от нейния двор потеглиха да му обяснят, че тя е в уединение, както е прието за една испанска дама. Смятате ли, че кралят на Англия ще пристигне тук, след като инфантата е отказала да го приеме? Що за човек смятате, че е той?

— Ето такъв — каза той и тикна юмрука си с големия златен пръстен в лицето ѝ. Граф де Кабра се втурна забързано в коридора и веднага позна слабия и строен четирийсетгодишен мъж, който заплашваше дуенята на инфантата със стиснат юмрук, съпроводен от неколцина ужасени служители, и ахна:

— Кралят!

В същия миг дуенята разпозна новия герб на Англия — съчетанието от розите на Йорк и Ланкастър — и се отдръпна стреснато. Графът се закова на място и забързано направи нисък поклон.

— Това е кралят — изсъска той; гласът му бе приглушен, защото говореше, отпуснал глава върху коленете си. Дуенята леко ахна от ужас и се отпусна в дълбок реверанс.

— Изправете се — нареди кратко кралят. — И я доведете.

— Но тя е принцеса на Испания, ваша светлост — каза жената, като се изправи, но остана с ниско сведена глава. — Тя трябва да остане в усамотение. Не може да я виждате преди сватбения ѝ ден. Такава е традицията. Благородниците от нейната свита заминаха да ви обяснят…

— Това е вашата традиция. Не моята. И тъй като тя е моя снаха в моята страна, под моите закони, ще се подчинява на моята традиция.

— Тя е възпитана изключително внимателно, изключително скромно, изключително благоприлично…

— Тогава ще е истински потресена да види разгневен мъж в спалнята си. Мадам, предлагам да я доведете веднага.

— Няма да го сторя, ваша светлост. Аз приемам заповеди лично от кралицата на Испания, а тя ме натовари със задачата да се погрижа към инфантата да се проявява цялото възможно уважение и поведението ѝ да бъде във всяко отношение…

— Мадам, можете да приемете от мен заповедите си за работа, или заповедите си за напускане. Не ме е грижа кое от двете. Сега кажете на момичето да излезе, или се кълна в короната си, че аз ще вляза, а ако я заваря гола в леглото, то тогава тя няма да е първата жена, която съм виждал в такова положение. Но по-добре да се моли да е най-хубавата.

При това оскърбление испанската дуеня напълно пребледня.

— Избирайте — изрече коравосърдечно кралят.

— Не мога да доведа инфантата — каза тя упорито.

— За Бога! Достатъчно! Кажете ѝ, че влизам веднага.

Тя се дръпна назад като наежена врана, с лице, побеляло от потрес. Хенри ѝ даде няколко мига да се подготви, а след това я предизвика да му се противопостави, като влезе зад нея.

Стаята се осветяваше само от свещи и от светлината на огъня. Завивките на леглото бяха отметнати назад, сякаш момичето бе скочило набързо. Хенри отбеляза колко интимно бе усещането да бъде в спалнята ѝ, докато завивките ѝ бяха още топли, с уханието ѝ, витаещо в затвореното пространство, преди да я погледне. Тя стоеше до леглото, положила едната си малка бяла ръка върху украсената с резба дървена колона. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмносиня наметка, а бялата ѝ нощница, украсена със скъпа дантела, се подаваше през пролуката отпред. Пищната ѝ кестенява коса, сплетена за сън, се спускаше надолу по гърба ѝ, но лицето ѝ беше изцяло забулено с набързо метнат воал от тъмна дантела.

Доня Елвира се стрелна между момичето и краля.

— Това е инфантата — каза тя. — Забулена до сватбения си ден.

— Не и на цената, която платих — каза Хенри Тюдор остро. — Ще видя какво съм купил, благодаря ви.

Той пристъпи напред. Отчаяната дуеня едва не се хвърли на колене.

— Скромността ѝ…

— Да не би да има някакъв ужасен белег? — настоя той, принуден да изрече гласно най-големия си страх. — Някакъв недъг? Да не би да има белези от шарка и да не са ми казали?

— Не! Кълна се.

Безмълвно, момичето повдигна бялата си ръка и докосна изящния дантелен крайчец на воала си. Дуенята ѝ ахна в знак на протест, но не можеше да направи нищо, за да спре принцесата, когато тя повдигна воала, а после го отметна назад. Ясните ѝ сини очи се взираха в набразденото от бръчки, гневно лице на Хенри Тюдор, без да трепнат. Кралят се вгледа в нея, изпивайки я с поглед, а после изпусна лека въздишка на облекчение при вида ѝ.

Тя беше съвършено красива: гладко, заоблено лице, прав, дълъг нос, съблазнителна уста с пълни, нацупени устни. Видя, че брадичката ѝ бе вдигната, погледът — предизвикателен. Това не бе плаха девица, страхуваща се от похищение. Това беше борбена принцеса, която се държеше на положение дори в този изключително напрегнат миг на смущение.

Той се поклони.

— Аз съм Хенри Тюдор, крал на Англия — каза той.

Тя направи реверанс.

Той пристъпи напред и забеляза как тя обуздава инстинктивния си порив да се отдръпне. Хвана я здраво за раменете и целуна едната топла, гладка буза, а после другата. Ароматът на косата ѝ и топлият, женствен мирис на тялото ѝ достигнаха до него и той почувства как желанието пулсира в слабините и слепоочията му. Бързо отстъпи назад и я пусна.

— Вие сте добре дошла в Англия — каза. Прочисти гърлото си. — Ще ми простите, че бях толкова нетърпелив да ви видя. Синът ми също е на път да ви посети.

— Моля да ме извините — каза тя ледено. Говореше на безупречно правилен френски. — Допреди няколко мига не бях уведомена, че ваша светлост настоява да ми окаже чест с това неочаквано посещение.

Хенри се дръпна леко назад от резкия като камшичен удар пристъп на гнева ѝ.

— Имам право…

Тя сви рамене: напълно испански жест.

— Разбира се. Вие имате всички права над мен.

При тези двусмислени, предизвикателни думи той отново осъзна колко близо беше до нея: забеляза интимността на малката стая, леглото с балдахин, обвито в скъпи драперии, подканващо отметнатите завивки, възглавницата, на която още личеше отпечатъкът от главата ѝ. Това бе сцена, излъчваща съблазън, съвсем неподходяща за среща на кралски особи. Той отново почувства потайното пулсиране на похотта.

— Ще се видим отвън — каза рязко, сякаш тя беше виновна, че той не можеше да се освободи от проблесналата в ума му мисъл какво ли би било да има тази сочна малка красавица, която бе купил. Какво ли би било, ако я беше купил за себе си, вместо за сина си?

— За мен ще бъде чест — каза тя студено.

Той побърза да излезе от стаята, и едва не се сблъска с принц Артур, който се въртеше нервно пред прага.

— Глупачка — отбеляза той.

Принц Артур, пребледнял от нервност, отметна русия си перчем от лицето, застана неподвижно и не каза нищо.

— Ще изпратя тази дуеня да си върви при първа възможност — каза кралят. — Както и останалите. Тя не бива да направи една малка Испания в Англия, синко. Страната няма да търпи това, а е дяволски сигурно, че и аз няма да го търпя.

— Хората не възразяват. Изглежда, че хората в провинцията са обикнали принцесата — меко предположи Артур. — Придружителите ѝ казват…

— Защото носи глупава шапка. Защото е странна: испанка, жена, каквато рядко може да се срещне тук. Защото е млада, и… — той млъкна рязко — хубава.

— Наистина ли? — ахна принцът. — Искам да кажа: хубава ли е?

— Нима не влязох току-що да се уверя? Но никой англичанин няма да се застъпи за някакви испански глупости, щом народът свикне с това, че тя е нова тук. Нито пък аз. Целта на този брак е да утвърди един съюз, а не да поласкае суетата ѝ. Независимо дали им харесва или не, тя ще се омъжи за теб. Независимо дали на теб ти харесва или не, тя ще се омъжи за теб. Независимо дали ѝ харесва или не, тя ще се омъжи за теб. И по-добре да излезе тук сега, или аз няма да я харесам, а това ще е единственото нещо, което може да промени положението.

* * *

Трябва да изляза. Спечелих само съвсем кратка отсрочка и знам, че той ме чака отвън пред вратата на спалнята ми и даде да се разбере, достатъчно властно, че ако не отида при него, тогава планината ще дойде при Мохамед и отново ще бъда посрамена.

Избутвам настрани доня Елвира, дуенята, която не може да ме защити сега, и се приближавам до вратата на покоите си. Слугите ми са застинали, като роби във вълшебна приказка, омагьосани от това необичайно поведение от страна на един крал. Сърцето ми блъска в ушите като чук и изпитвам момичешко смущение от това, че трябва да изляза напред, пред хората, но освен това — и присъщо за войник желание битката да започне, нетърпеливото желание да узнае най-лошото, да се изправи лице в лице с опасността, вместо да я избягва.

Хенри Английски иска да се срещна със сина му пред него и спътниците му, без церемонии, без достойнство и блясък, сякаш сме просто сбирщина селяни. Така да бъде. Няма да намери испанска принцеса, която отстъпва изплашено назад. Стискам зъби и се усмихвам, както ми нареди майка ми.

Кимвам на своя херолд, който е толкова зашеметен, колкото и останалите ми спътници.

— Обявете влизането ми — нареждам му.

С безизразно от шока лице, той разтваря рязко вратата.

— Инфантата Каталина, принцеса на Испания и принцеса на Уелс — изревава той.

Това съм аз. Това е моят миг. Това е бойният ми вик.

Пристъпвам напред.

* * *

Испанската инфанта — с лице, открито за погледите на всички мъже — застана на затъмнения праг, а после влезе в стаята: само леко припламващата руменина по бузите ѝ издаваше какво изпитание беше това за нея.

Застанал до баща си, принц Артур преглътна. Тя беше далеч по-красива, отколкото си беше представял, и милион пъти по-надменна. Беше облечена в рокля от наситено черно кадифе, с прорези в плата, през които се показваше фуста от розова коприна, деколтето беше изрязано ниско и квадратно над налетите ѝ гърди, окичено с перлени нанизи. Червеникавокестенявата ѝ коса, освободена от плитката, падаше надолу по гърба ѝ в пищна вълна със златисти отблясъци. На главата ѝ имаше къс воал от черна дантела, решително отметнат назад. Тя направи дълбок реверанс и се изправи с високо вдигната глава, грациозна като танцьорка.

— Моля да ме извините, че не бях готова да ви посрещна — каза тя на френски. — Ако знаех, че ще дойдете, щях да съм подготвена.

— Изненадан съм, че не сте чули врявата — каза кралят. — Спорих пред вратата ви поне десет минути.

— Помислих си, че се карат слугите — каза тя хладно.

Артур потисна едно ужасено ахване при тази нейна дързост; но баща му я гледаше с усмивка, сякаш някоя нова млада кобила проявяваше обещаващо дързък нрав.

— Не. Бях аз; заплашвах придворната ви дама. Съжалявам, че трябваше да нахълтам така при вас.

Тя наклони глава:

— Това беше моята дуеня, доня Елвира. Съжалявам, ако ви е разгневила. Английският ѝ не е добър. Може би не е разбрала какво сте искали.

— Исках да видя снаха си, а синът ми искаше да види годеницата си, и очаквам една английска принцеса да се държи именно като такава, а не като някакво проклето момиче, живеещо в усамотение в някой харем. Мислех, че родителите ви са победили маврите. Не очаквах да открия, че ги използвате като модел за поведението си.

Каталина пренебрегна оскърблението, като обърна леко глава.

— Сигурна съм, че вие ще ме научите на добри английски обноски — каза тя. — Кой може да ми бъде по-добър съветник? — Тя се обърна към принц Артур и му се поклони като на крал. — Милорд.

Той се поклони непохватно в отговор, удивен от спокойствието, което тя успяваше да запази в този изключително смущаващ миг. Пъхна ръка в жакета си да извади приготвения за нея подарък, засуети се неумело с кесийката с накити, изпусна я, вдигна я отново и най-накрая я побутна към нея, чувствайки се като глупак.

Тя я взе и наклони глава в знак на благодарност, но не я отвори.

— Вечеряли ли сте, ваша светлост?

— Ще се храним тук — каза кралят безцеремонно. — Вече поръчах вечеря.

— Тогава мога ли да ви предложа питие? Или място, където да се измиете и преоблечете, преди да вечеряте? — Тя преценяващо огледа издълженото му, стройно тяло от горе до долу — от пръските кал по бледото му, набраздено от бръчки лице, до прашните ботуши. Англичаните бяха удивително мръсен народ, дори в голяма и великолепна къща като тази нямаше баня или дори вода, течаща по тръби. — Или може би вие не обичате да се миете?

Кралят се насили да се усмихне сурово.

— Можете да ми поръчате чаша ейл и да наредите да изпратят чисти дрехи и гореща вода в най-хубавата спалня, и ще се преоблека преди вечеря. — Той вдигна ръка. — Не е нужно да го приемате като комплимент към вас. Винаги се мия преди вечеря.

Артур я видя как прехапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш за да се въздържи от саркастичен отговор.

— Да, ваша светлост — каза тя любезно. — Както желаете. — Повика придворната дама при себе си и с нисък глас ѝ даде някакви заповеди на бърз испански. Жената направи реверанс и отведе краля от стаята.

Принцесата се обърна към принц Артур.

— Et tu? — запита тя на латински. — А вие?

— Аз? Какво? — заекна той.

Почувства, че тя се опита да сдържи нетърпеливата си въздишка.

— Бихте ли искали също да се измиете и да си смените жакета?

— Мил съм се — каза той. Още щом думите излязоха от устата му, му се прииска да си отхапе езика. Помисли си, че звучеше като дете, сгълчано от бавачката си. „Мил съм се“, как не. Какво щеше да направи в следващия момент? Да подаде ръцете си с дланите нагоре, за да може тя да се убеди, че е добро момче?

— Тогава ще изпиете ли чаша вино? Или ейл?

Каталина се обърна към масата, където слугите припряно редяха чаши и гарафи.

— Вино.

Тя вдигна една чаша и една гарафа и двете звъннаха, когато се докоснаха, а после отново звъннаха трикратно. Той забеляза с учудване, че ръцете ѝ трепереха.

Тя бързо наля виното и му го подаде. Погледът му се отмести от ръката ѝ и леко развълнуваната повърхност на виното към бледото ѝ лице.

Видя, че тя не му се присмиваше. Изобщо не се чувстваше спокойна и непринудена с него. Грубостта на баща му бе предизвикала гордостта у нея, но насаме с него тя беше просто едно момиче, с няколко месеца по-голямо от него, но все пак само момиче. Дъщеря на двамата най-страховити монарси в Европа, но все пак просто едно момиче с треперещи ръце.

— Няма нужда да се страхувате — каза той много тихо. — Съжалявам за всичко това.

Искаше да каже — за неуспешния ви опит да избегнете тази среща, за грубата непринуденост на баща ми, за собствената ми неспособност да го спра или да смекча поведението му, и, повече от всичко друго, за страданието, което всичко това вероятно ви причинява: да дойдете далеч от дома си сред непознати и да се срещнете с жениха си, извлечена насила от леглото въпреки протестите си.

Тя сведе очи. Той се взря в безупречната ѝ бледа кожа, в русите мигли и бледите вежди.

После тя вдигна поглед към него.

— Всичко е наред — каза. — Виждала съм далеч по-лоши неща от това. Била съм на далеч по-лоши места от това, и съм познала по-лоши мъже от баща ви. Не е нужно да се боите за мен. Аз не се страхувам от нищо.

* * *

Никой никога не ще узнае какво ми струваше да се усмихвам, какво ми струваше да стоя пред баща ви и да не се разтреперя. Още нямам шестнайсет години, далече съм от майка си, намирам се в непозната страна. Не мога да говоря езика и не познавам никого тук. Нямам приятели, освен свитата от компаньонки и слуги, които доведох със себе си, а те разчитат на мен да ги закрилям. Не мислят как да ми помогнат.

Зная какво трябва да направя. Трябва да бъда испанска принцеса за англичаните, и английска принцеса — за испанците. Трябва да си давам вид, че се чувствам непринудено, когато не е така, и да си придавам увереност, когато се страхувам. Може и да сте мой съпруг, но почти не ви виждам, още не мога да ви почувствам. Нямам време да мисля за вас, погълната съм от задачата да бъда принцесата, която вашият баща купи, принцесата, която майка ми достави, принцесата, която ще изпълни условията на сделката и ще осигури договор между Англия и Испания.

Никой никога не ще узнае, че аз трябва да се преструвам на невъзмутима, да се преструвам на уверена, да се преструвам на грациозна. Разбира се, че се страхувам.

Но никога, никога няма да го покажа. И когато чуя името си, винаги ще излизам напред.

* * *

Кралят, след като се изми и изпи две чаши вино преди да дойде на вечеря, бе приветлив и вежлив с младата принцеса, твърдо решен да си затвори очите за злощастната им първа среща. Веднъж-дваж тя го хвана да ѝ хвърля ко̀си, преценяващи погледи, и се обърна да го погледне право в лицето, леко повдигнала едната си пясъчноруса вежда, сякаш за да му зададе въпрос.

— Да? — запита той.

— Моля да ме извините — каза тя спокойно. — Помислих си, че ваша светлост има нужда от нещо. Гледахте ме.

— Мислех си, че не приличате много на портрета си — каза той.

Тя леко се изчерви. Целта на портретите беше да представят модела по-красив, отколкото беше в действителност, а когато моделът бе принцеса с кралска кръв, която си търси жених — още повече.

— Изглеждате по-добре — каза Хенри неохотно, за да ѝ вдъхне увереност. — По-млада, с по-меки черти, по-хубава.

Похвалата не смекчи студенината ѝ, както той очакваше. Тя просто кимна, сякаш това бе интересно наблюдение.

— Пътували сте зле — отбеляза Хенри.

— Много зле. — Тя се обърна към принц Артур. — Течението ни изтласка обратно, когато потеглихме от Коруня през август, и трябваше да изчакаме бурята да отмине. Когато най-сетне отплавахме, морето все още беше ужасно бурно, и после бяхме принудени да пуснем котва в Плимут. Изобщо не можахме да стигнем до Саутхамптън. Всички бяхме напълно сигурни, че ще се удавим.

— Е, нямаше как да дойдете по суша — каза с равен тон Хенри, мислейки си за лукавството на Франция и враждебността на френския крал. — Щяхте да бъдете безценна заложница за един крал, достатъчно безсърдечен да ви плени. Слава Богу, че не сте паднали във вражески ръце.

Тя го погледна замислено:

— Дай Боже никога да не попадна.

— Е, бедите ви вече свършиха — заключи Хенри. — Следващата лодка, на която ще се качите, ще бъде кралската баржа, когато потеглите надолу по Темза. Как ще ви хареса да станете принцеса на Уелс?

— Аз съм принцеса на Уелс още от тригодишна възраст — поправи го тя. — Винаги ме наричаха Каталина, инфанта, принцеса на Уелс. Знаех, че това е съдбата ми. — Тя погледна Артур, който все още седеше безмълвно, вперил поглед в масата. — Цял живот съм знаела, че ще се оженим. Беше мило от ваша страна да ми пишете толкова често. Това ме караше да чувствам, че не сме напълно непознати.

Той се изчерви:

— Нареждаха ми да ви пиша — каза неловко. — Като част от учението ми. Но обичах да получавам отговорите ви.

— За Бога, момче, не може да се каже, че имаш блестящ ум, нали? — запита критично баща му.

Лицето на Артур поаленя чак до ушите.

— Нямаше нужда да ѝ казваш, че са ти нареждали да пишеш — заяви баща му. — По-добре да я оставиш да си мисли, че си пишел по свой избор.

— Нямам нищо против — каза Каталина тихо. — И на мен ми нареждаха да отговарям. Всъщност бих искала винаги да си говорим истината.

Кралят нададе смях, подобен на лай.

— Преди да мине и година, вече няма да искате — предрече той. — Тогава изцяло ще предпочитате вежливата лъжа. Великият спасител на брака е взаимното неведение.

Артур кимна покорно, но Каталина само се усмихна, сякаш наблюденията на краля бяха интересни, но не непременно верни. Хенри установи, че момичето го дразни, и все хубостта ѝ го вълнува.

— Смея да предположа, че вашият баща не споделя с майка ви всяка мисъл, която му минава през ума — каза той, като се опитваше да я накара да го погледне отново.

Успя. Тя му отправи продължителен, бавен, преценяващ поглед със сините си очи.

— Навярно не — призна тя. — Няма как да знам. Не е подобаващо да знам. Но независимо дали ѝ казва или не, майка ми и без друго знае всичко.

Той се засмя. Тя притежаваше наистина възхитително чувство за достойнство, при положение, че едва стигаше до гърдите му.

— Да не би майка ви да е ясновидка? Нима е надарена със Зрението?

Тя не се засмя в отговор.

— Тя е мъдра — каза простичко. — Тя е най-мъдрият монарх в Европа.

Кралят си помисли, че би било глупаво да се опитва да ограничи предаността на една девойка към майка ѝ, и би било грубо да изтъква, че майка ѝ може и да беше обединила кралствата Кастилия и Арагон, но че все още беше далеч от създаването на една мирна и обединена Испания. Тактическото умение на Изабела и Фердинанд бе превърнало мавърските кралства в една държава, но тепърва им предстоеше да накарат всички да приемат техния мир. Пътуването на самата Каталина до Лондон бе смущавано от бунтовете на маври и евреи, които не можеха да понасят тиранията на испанските владетели. Той смени темата:

— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?

— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите ѝ?

Хенри се засмя на думите ѝ:

— Ако има разум, би го сторила.

Тя му отправи лека, сдържана усмивка.

— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.

Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.

Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.

Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще ѝ причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.

Хенри извърна поглед от танца ѝ и се утеши с мисълта за зестрата ѝ, която щеше да му донесе трайна облага и да дойде право при него, за разлика от тази годеница, която несъмнено пораждаше у него смущение и трябваше да отиде при сина му, колкото и неподходящ да бе той за нея. Щом се оженеха, нейният ковчежник щеше да предаде първия дял от зестрата ѝ в чисто злато. Година по-късно щеше да достави втората част под формата на злато, на нейните съдовете за хранене и накитите ѝ. След като се беше преборил за трона си със съвсем малко парични средства и почти без никакво доверие, Хенри вярваше в силата на парите повече, отколкото на всичко друго в живота; повече дори, отколкото в трона си, защото знаеше, че може да откупи трона си с пари, и далеч повече, отколкото на жените, защото те можеха да бъдат купени евтино; и далеч, далеч повече, отколкото на радостта от усмивката на една девствена принцеса, която сега спря да танцува, направи му нисък реверанс, и се изправи усмихната.

— Доволен ли сте от мен? — запита настойчиво тя, поруменяла и леко задъхана.

— Достатъчно — каза той, твърдо решен тя никога да не узнае колко много го вълнува. — Но вече е късно и би трябвало да се върнете в леглото си. Ще яздим донякъде с вас сутринта, а после ще избързаме към Лондон.

Тя се изненада от резкия му отговор. Отново хвърли поглед към Артур, сякаш той можеше да възрази на бащините си планове; може би да остане с нея за остатъка от пътуването, след като баща му така наперено беше изтъкнал неофициалността на английските порядки. Но момчето не каза нищо.

— Както желаете, ваша светлост — каза тя любезно. Кралят кимна и се изправи на крака. Придворните се снишиха в дълбоки реверанси и поклони, докато той минаваше бавно покрай тях и излизаше от стаята. „Далеч не са толкова непринудени“, помисли си Каталина, докато гледаше как кралят на Англия крачи сред придворните си с високо вдигната шава. „Може и да се перчи, че е войник, който се придържа към порядките на лагера, но настоява на подчинение и демонстриране на почит. Както и е редно, всъщност“, добави мислено дъщерята на Изабела.

Артур тръгна зад баща си, отправяйки едно бързо: „Лека нощ“ към принцесата, докато се оттегляше. След миг всички мъже от свитата им също изчезнаха, и принцесата остана сама, ако не се брояха дамите ѝ.

— Какъв необикновен човек — отбеляза тя пред любимката си, Мария де Салинас.

— Той ви хареса — каза младата жена. — Наблюдаваше ви много внимателно, хареса ви.

— И защо не? — попита тя с инстинктивната надменност на момиче, родено в най-великото кралство в Европа. — А дори и да не ме е харесал, всичко вече е уговорено и не може да има промяна. Било е уговорено почти от раждането ми.

* * *

Той не е такъв, какъвто очаквах — този крал, проправил си път до трона с борба и вдигнал короната си от калта на едно бойно поле. Очаквах да прилича повече на рицар-защитник, на велик воин, може би като баща ми. Вместо това той има вид на търговец, на човек, който се опитва да пресметне колко ще спечели зад вратите на дома си, не на човек, спечелил кралството и съпругата си с острието на меча.

Предполагам, че се надявах да видя човек като дон Хернандо, герой, на когото можех да гледам с уважение, мъж, когото бих се гордяла да нарека „татко“. Но този крал е слаб и блед като монах, изобщо не прилича на рицар от романсите.

Очаквах неговият двор да е по-величествен, очаквах голяма процесия и официална среща с дълги представяния и изискани речи, както щяхме да направим ние в Алхамбра. Но той е рязък; по моите разбирания е груб. Ще трябва да свикна с тези северняшки обноски, с тази припряност, когато нещо се върши, с резките заповеди. Не мога да очаквам нещата да се вършат добре или дори правилно. Ще трябва да си затварям очите за много неща, докато стана кралица, за да мога да променя положението.

Но във всеки случай, едва ли има значение дали харесвам краля, или пък дали той ме харесва. Той се е обвързал чрез този договор с баща ми и аз съм сгодена за сина му. Едва ли има значение какво мисля за него или какво мисли той за мен. Не може да се каже, че ни предстои да вършим много неща заедно. Аз ще живея и царувам в Уелс, а той ще живее и ще управлява в Англия, а когато умре, на трона му ще се възкачи моят съпруг и синът ми ще бъде следващият Уелски принц, а аз ще бъда кралица.

Колкото до бъдещия ми съпруг — о! — той ми направи съвсем различно първо впечатление. Толкова е красив! Не очаквах да е толкова красив! Той е толкова светлокос и строен, прилича на паж от някой стар романс. Мога да си го представя как будува по цяла нощ или изнася серенада под прозореца на някой замък. Има бледа, почти сребриста кожа, има прекрасна златиста коса, и въпреки това е по-висок от мен, силен, но с фигурата на момче на прага на възмъжаването.

Има рядка и необикновена усмивка, която се появява неохотно, но после лицето му засиява. И е нежен и мил. Това е прекрасно качество за един съпруг. Беше мил с мен, когато пое чашата с вино от ръцете ми, видя, че треперя, и се опита да ме успокои.

Питам се какво ли си мисли за мен? Толкова ми се иска да узная какво си мисли за мен.

* * *

Точно както нареди кралят, той и Артур се върнаха бързо в Уиндзор на другата сутрин, а свитата на Каталина, с носилката ѝ, теглена от мулета, с чеиза ѝ в големи пътнически сандъци, придворните ѝ дами, испанските ѝ слуги, и стражите, които щяха да пазят съкровищата от зестрата ѝ, се придвижваше с мъка и далеч по-бавно по калните пътища към Лондон.

До сватбения им ден тя не видя повече принца, но когато пристигна в селото Кингстън-он-дъ-Темс, кортежът спря, за да се срещнат с най-видния благородник в кралството — младият Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, — и с Хенри, херцог на Йорк, вторият син на краля, които бяха определени да я придружат до двореца Ламбет.

— Ще изляза — каза Каталина припряно, като се измъкна от носилката и тръгна бързо покрай чакащите коне, тъй като не желаеше нова кавга със строгата си дуеня за срещите на младите дами с млади мъже преди сватбения им ден. — Доня Елвира, не казвайте нищо. Това момче е десетгодишно дете. Няма значение. Дори майка ми не би сметнала, че има значение.

— Поне си сложете воала! — изрече умолително жената. — Херцогът на Бък… Бук… каквото там му беше името, също е тук. Сложете си воала, когато се явявате пред него, заради собствената ви репутация, инфанта.

— Бъкингам — поправи я Каталина. — Бъкингамският херцог. И ме наричайте „принцеса на Уелс“. И знаете, че не мога да нося воала си, защото на него сигурно са му наредили да докладва на краля. Знаете какво каза майка ми: че той е повереник на майката на краля, който си е възвърнал семейните богатства, и че трябва да му се засвидетелства изключително уважение.

По-възрастната жена поклати глава, но Каталина излезе решително, с открито лице, чувствайки се едновременно изплашена и безразсъдна заради собствената си дързост, и видя хората на херцога, строени на пътя, а пред тях — малко момче; то беше свалило шлема си и светлата му коса блестеше на слънцето.

Първата ѝ мисъл беше, че той изобщо не приличаше на брат си. Докато Артур бе светлокос и със сериозно изражение, с бледа кожа и топли кафяви очи, това беше слънчево и лъчезарно момче, което изглеждаше така, сякаш никога не бе имало и една сериозна мисъл в главата си. Не приличаше на баща си с неговото слабо, изпито лице, имаше вид на момче, чийто живот тече безгрижно и леко. Косата му беше червено-златиста, лицето — кръгло и все още детински закръглено, усмивката му, когато я видя, беше искрено дружелюбна и приветлива, а сините му очи блестяха, сякаш бе свикнал да вижда един много приятен и изпълнен с удоволствия свят.

— Сестро! — възкликна момчето топло, скочи от коня си сред дрънчене на доспехи, и ѝ се поклони ниско.

— Братко Хенри — каза тя, като в отговор му направи съвсем точно премерен реверанс, имайки предвид факта, че той бе само втори син на Англия, а тя беше инфанта на Испания.

— За мен е голямо удоволствие да ви видя — каза той бързо: латинският му бе жив и бърз, английският акцент се долавяше силно. — Толкова се надявах, че негово величество ще ми позволи да дойда и да се срещна с вас, преди да се наложи да ви отведа в Лондон на сватбения ви ден. Мислех си, че би било много неловко да тръгна към олтара с вас и да ви предам на Артур, ако дори не сме разговаряли. И ме наричайте Хари. Всички ми казват Хари.

— За мен също е удоволствие да се срещна с вас, братко Хари — каза Каталина вежливо, доста смутена от въодушевлението му.

— Удоволствие! Би трябвало да танцувате от радост! — възкликна той весело. — Защото баща ми каза, че мога да ви доведа коня, който трябваше да бъде един от сватбените ви подаръци, и така ще можем да яздим заедно до Ламбет. Артур каза, че би трябвало да изчакате до сватбения си ден, но аз казах: защо трябва да чака? Тя няма да може да язди на сватбения си ден. Ще е твърде заета да се омъжва. Но ако ѝ го заведа сега, можем да яздим веднага.

— Това е било мило от ваша страна.

— О, аз изобщо не обръщам внимание на Артур — весело каза Хари.

Каталина трябваше да потисне кикота си:

— Така ли?

Той направи гримаса и поклати глава:

— Той е сериозен — каза. — Ще се удивите, когато разберете колко е сериозен. И начетен, разбира се, но не надарен. Всички казват, че аз съм много даровит, главно с езиците, но също и по отношение на музиката. Можем да разговаряме на френски, ако желаете, аз говоря изключително гладко и свободно за възрастта си. Смятат, че съм доста добър музикант. И, разбира се, спортувам. Ловувате ли?

— Не — каза Каталина, малко смутена. — По-скоро само следвам групата ловци, когато преследваме глигани или вълци.

— Вълци ли? Много бих искал да отида на лов за вълци. Наистина ли имате мечки?

— Да, в планините.

— Много бих искал да заловя мечка. Пеша ли ходите на лов за вълци, както за глигани?

— Не, на коне — каза тя. — Много са бързи, трябва да вземете много бързи кучета, за да ги повалите. Това е ужасен лов.

— Аз не бих имал нищо против това — каза той. — Изобщо не възразявам срещу подобни занимания. Всички казват, че съм ужасно смел по отношение на тези неща.

— Сигурна съм, че е така — каза тя с усмивка.

Красив мъж в средата на двайсетте пристъпи напред и се поклони.

— О, това е Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог — каза Хари бързо. — Ще ми позволите ли да го представя?

Каталина подаде ръка и мъжът отново сведе глава над нея. Интелигентното му, красиво лице беше стоплено от усмивка.

— Добре дошли в собствената си страна — каза той на безукорен кастилски. — Надявам се, че по време на пътуването всичко е било по вкуса ви? Мога ли да ви осигуря нещо?

— За мен се грижат наистина добре — каза Каталина, изчервявайки се от удоволствие, че я поздравяват на родния ѝ език. — А по време на цялото пътуване хората ме посрещаха наистина много мило.

— Вижте, ето новия ви кон — прекъсна я Хари, когато конярят изведе напред една черна кобила. — Вие сте свикнали с хубавите коне, разбира се. Непрекъснато ли ви доставят коне от Северна Африка?

— Майка ми настоява да имаме такива за кавалерията — каза тя.

— О — продума той. — Защото са много бързи ли?

— Могат да бъдат обучавани като бойни коне — каза тя, като пристъпи напред и протегна ръка, с извърната нагоре длан, така че кобилата да я подуши и да гризне пръстите ѝ с меките си, нежни бърни.

— Бойни коне ли? — запита той.

— Сарацините имат коне, които могат да се бият също като господарите си, а конете от Северна Африка също могат да бъдат обучени на това — каза тя. — Изправят се на задни крака и удрят някой войник с предните си копита, а могат да ритат и назад. Турците имат коне, които могат да вдигнат сабя от земята и да я върнат на ездача. Майка ми казва, че в битка един добър кон струва колкото десет войници.

— Толкова бих искал да имам такъв кон — каза Хари с копнеж. — Чудя се как ли да се сдобия с такъв?

Той направи пауза, но тя не се поддаде.

— Само да мажеше някой да ми подари такъв кон, бих могъл да се науча да го яздя — каза той с очевидното намерение да предизвика реакция. — Може би за рождения ми ден, или може би другата седмица, тъй като не съм аз този, който ще се жени, и няма да получа никакви сватбени подаръци. Тъй като съм напълно пренебрегнат, и напълно оставен без внимание.

— Може би — каза Каталина, която някога беше виждала собствения си брат да постига своето точно със същото врънкане и ласкателства.

— Редно е да бъда обучен да яздя както трябва — каза той. — Баща ми обеща, че макар да съм определен да се посветя на църквата, ще ми позволят да яздя на манежа за упражнения. Но нейна светлост майката на краля казва, че не мога да участвам в турнири. А това наистина не е честно. Трябва да ми позволят да участвам в турнирите. Ако имах подходящ кон, бих могъл да участвам в турнирите. Сигурен съм, че щях да победя всички.

— Сигурна съм, че щяхте — каза тя.

— Е, ще вървим ли? — попита той, убеждавайки се, че тя няма да му подари кон така лесно, само защото го е поискал.

— Не мога да яздя. Дрехите ми за езда още не са разопаковани.

Той се поколеба:

— Не можете ли просто да излезете с тези дрехи?

Каталина се засмя:

— Тези дрехи са от кадифе и коприна. Не мога да яздя с тях. А освен това не мога да препускам из Англия като някой от онези странстващи актьори.

— О — каза той. — Е, ще се качите ли тогава в носилката си? Няма ли това да ни забави много?

— Съжалявам за това, но ми е наредено да пътувам в носилка — каза тя. — Със спуснати завеси. Не мога да си представя, че дори баща ви би искал да препускам из околността с прибрани и вдигнати поли.

— Разбира се, че принцесата не може да язди днес — заяви Бъкингамският херцог. — Нали ви казах. Тя трябва да пътува в носилката си.

Хари сви рамене:

— Е, не знаех. Никой не ми каза как ще бъдете облечена. В такъв случай мога ли да избързам напред? Моите коне ще са много по-бързи от мулетата.

— Можете да яздите напред, но така, че да ви виждаме — реши Каталина. — След като се очаква да ме ескортирате, би трябвало да бъдете с мен.

— Нали казах — отбеляза тихо Бъкингамският херцог и си размени лека усмивка с принцесата.

— Ще чакам на всеки кръстопът — обеща Хари. — Аз съм ваш ескорт, не забравяйте. А на сватбения ви ден отново ще ви придружавам. Приготвил съм си бял костюм със златни прорези на ръкавите.

— Колко прекрасно ще изглеждате — каза тя и го видя как се изчерви от удоволствие.

— О, не знам…

— Сигурна съм, че всички ще отбележат какво красиво момче сте — каза тя, тъй като той изглеждаше доволен.

— Всички винаги ме приветстват с много силни възгласи — довери ѝ той. — И ми харесва да знам, че хората ме обичат. Баща ми казва, че единственият начин да запазиш трона си е да бъдеш обичан от народа. Баща ми казва, че в това била грешката на крал Ричард.

— Майка ми казва, че начинът да задържиш един трон е да служиш на Бог.

— О — каза той, явно не беше впечатлен. — Е, различни страни, предполагам.

— Значи ще пътуваме заедно — каза тя. — Ще съобщя на хората си, че сме готови да продължим.

— Аз ще им кажа — настоя той. — Аз съм този, който ви ескортира. Аз ще давам заповедите, а вие ще си почивате в носилката. — Той ѝ хвърли бърз кос поглед. — Когато стигнем до двореца Ламбет, ще останете в носилката си, докато дойда да ви взема. Ще дръпна завесите и ще ви въведа вътре, а вие трябва да ме държите за ръка.

— Това много би ми харесало — увери го тя и видя как по лицето му отново бързо изби руменина.

Той се отдалечи припряно, а херцогът ѝ се поклони с усмивка.

— Той е много будно момче, много нетърпеливо и енергично — каза той. — Трябва да извините прекаленото му въодушевление. Твърде много го глезят.

— Любимец на майка си? — попита тя, мислейки си за обожанието на родната си майка към единствения ѝ син.

— Още по-лошо — каза херцогът с усмивка. — Майка му го обича, както е и редно, но баба му го пази като зеницата на окото си, а тя е тази, която управлява двора. За щастие той е добро момче и има добри обноски. Твърде добър е по природа, за да се поквари, а майката на краля уравновесява глезенето с поучения.

— Значи тя е отстъпчива и снизходителна жена? — попита Каталина.

Той нададе лек, сподавен смях.

— Само към сина си — каза. — Ние останалите я намираме за — хм — по-скоро величествена, отколкото майчински настроена.

— Може ли да поговорим отново в Ламбет? — попита Каталина, изкушена да узнае още за домакинството, към което щеше да се присъедини.

— В Ламбет и в Лондон, навсякъде ще ви служа с гордост — каза младият мъж, с горящи от възхищение очи. — Трябва само да ми нареждате какво желаете. Ще бъда ваш приятел в Англия, можете да разчитате на мен.

* * *

Трябва да имам смелост. Аз съм дъщеря на една храбра жена, и съм се готвила за това цял живот. Когато младият херцог ми говореше толкова мило, нямаше защо да ми се иска да заплача, беше глупаво. Трябва да си държа главата високо изправена и да се усмихвам. Майка ми каза, че ако се усмихвам, никой няма да узнае, че тъгувам за вкъщи или се страхувам; ще се усмихвам непрестанно, колкото и странно да ми изглежда всичко.

И макар че тази Англия ми се струва толкова странна сега, ще свикна. Ще усвоя порядките им и ще се чувствам тук като у дома. Техните странни порядки ще станат мои порядки, а най-ужасните неща — нещата, които за мен са напълно непоносими — ще променя, когато стана кралица. А и във всеки случай положението ще е по-добро за мен, отколкото беше за сестра ми Исабел. Тя беше омъжена само няколко месеца, а после трябваше да се прибере у дома, овдовяла. Нещата ще са по-добри за мен, отколкото за Мария, която трябваше да последва стъпките на Исабел и да отиде в Португалия, за мен ще е по-добре, отколкото за Хуана, която се е поболяла от любов по съпруга си Филип. Трябва да бъде по-добре за мен, отколкото беше за Хуан, клетия ми брат, който умря толкова скоро след като намери щастието. И винаги ще бъде по-добре за мен, отколкото за майка ми, прекарала детството си в несигурност.

Моята история няма да бъде като нейната, разбира се. Аз не съм родена в толкова вълнуващи времена. Ще се надявам да се разбирам добре със съпруга си Артур и със странния му, буен и гръмогласен баща, както и с милия му малък, наперен брат. Ще се надявам, че майка му и баба му ще ме обикнат или, най-малкото, ще ме научат как да бъда принцеса на Уелс, кралица на Англия. Няма да бъда принудена да препускам отчаяно нощем от една обсадена крепост до друга, както майка ми. Няма да бъда принудена да залагам собствените си накити, за да плащам на наемни войници, както правеше тя. Няма да ми се налага да потеглям лично, облечена в доспехи, да събирам войските си за бой. Няма да бъда заплашвана от коварните французи от една страна и маврите-еретици — от друга, както бе застрашавана майка ми. Ще се омъжа за Артур, а когато баща му умре — което сигурно ще стане скоро, защото е толкова ужасно стар и злонравен — тогава ние ще бъдем крал и кралица на Англия и майка ми ще управлява в Испания, както аз управлявам в Англия, и ще ме види как опазвам съюза между Англия и Испания, както ѝ обещах, ще ме види как запазвам страната си, обвързана в нерушим договор с нейната, ще види, че ще съм в безопасност завинаги.

Лондон 14-ти ноември 1501 г.

В утрото на сватбения ѝ ден повикаха Каталина рано, но тя беше будна от часове, размърдала се веднага щом студеното, вещаещо зима слънце бе започнало да осветява бледото небе. Бяха приготвили голяма вана — нейните дами ѝ казаха, че англичаните били удивени, задето тя ще се къпе преди сватбения си ден, и че повечето от тях смятали, че рискува живота си. Каталина, отгледана в Алхамбра, където баните бяха най-красивите помещения в двореца, в които бълбукаха клюки, смях и ароматизирана вода, бе също толкова удивена да чуе, че англичаните смятаха за напълно достатъчно да се къпят само от време на време, и че бедните хора се къпеха само веднъж годишно.

Вече бе осъзнала, че под мириса на мускус и амбра, чийто полъх бе усетила при краля и принц Артур, се носеше дъх на пот и коне, и че през остатъка от живота си щеше да живее сред хора, които сменяха бельото си веднъж годишно. Беше го приела като поредното нещо, което трябваше да се научи да понася, както ангел, слязъл от небесата, понася земните лишения. Беше дошла от Ал Яна — градината, раят — в обикновения свят. Беше дошла от двореца Алхамбра в Англия; беше очаквала някои неприятни промени.

— Сигурно тук винаги е толкова студено, че това няма значение — каза тя неуверено на доня Елвира.

— Има значение за нас — каза дуенята. — И вие ще се изкъпете, както подобава на една инфанта на Испания, макар че всички готвачи в кухнята бяха принудени да спрат работата си, за да затоплят вода.

Доня Елвира бе поръчала да донесат от готварницата, в която се приготвяха месните ястия, голям казан, който обикновено се използваше за попарване на животински трупове, бе наредила на трима кухненски слуги да го изтъркат, застла го с ленени завивки и го напълни до ръба с гореща вода, поръсена с листенца от рози и ароматизирана с розово масло, донесено от Испания. Тя с обич надзираваше миенето на нежното бяло тяло на Каталина, оформянето на ноктите на краката ѝ, изпиляването на ноктите на ръцете ѝ, миенето на зъбите ѝ и накрая трикратното измиване на косата ѝ. Отново и отново невярващите прислужници-англичанки отиваха уморено до вратата, за да поемат нова кана с гореща вода от изтощените пажове, и я изсипваха във ваната, за да поддържат водата топла.

— Само да имахме истинска баня — редеше печално доня Елвира. — С пара и тепидариум4 и хубав, чист мраморен под! С течаща топла вода и място, където да седнете и да ви изтъркат хубаво!

— Не се ядосвайте — каза Каталина сънливо, докато ѝ помагаха да излезе от ваната и попиваха цялото ѝ тяло с ароматизирани кърпи. Една прислужница хвана косата ѝ, изстиска водата и я натри внимателно с червена коприна, накисната в помада, за да ѝ придаде блясък и цвят.

— Майка ви толкова щеше да се гордее с вас — каза доня Елвира, когато поведоха инфантата към гардеробната ѝ и започнаха да я обличат в пластове долни дрехи и фусти. — Пристегни тези връзки по-здраво, момиче, та полата да легне равно. Този ден е както твой, така и неин, Каталина. Тя се зарече, че ще се омъжиш за него, каквото и да ѝ струва.

* * *

Да, но тя не плати най-голямата цена. Знам, че те ми купиха тази сватба с огромна зестра, и знам, че изтърпяха дълги и тежки преговори, а аз оцелях след най-ужасното пътуване по море, което някой някога е предприемал, но беше платена и друга цена, за която никога не говорим — нали? И мисълта за тази цена е в ума ми днес, както бе и по време на пътуването, както бе и по време на плаването, както е още от първия миг, когато научих за нея.

Имаше един мъж, едва двайсет и четири годишен, Едуард Плантагенет, херцог на Уорик и потомък на английски крале, който — честно казано — имаше по-голямо право над трона на Англия от това на моя свекър. Той беше принц, племенник на краля, и от кралско потекло. Не беше извършил никакво престъпление, не бе сторил зло, но беше арестуван заради мен, отведен в Тауър заради мен, и накрая убит, обезглавен на дръвника, за моя облага, за да могат моите родители да бъдат спокойни, че няма претенденти за трона, който ми бяха откупили.

Лично баща ми каза на самия крал Хенри, че няма да ме изпрати в Англия, докато херцог Уорик е жив, и следователно аз съм като олицетворение на самата Смърт, понесла коса в ръка. Когато наредиха да подготвят кораба за идването ми в Англия, с Уорик беше свършено.

Казват, че не бил съвсем с ума си. Не можел да разбере, че е арестуван, мислел си, че е настанен в Тауър, за да му засвидетелстват почит. Знаел, че е последният принц от рода на Плантагенетите, и знаел, че Тауър винаги е бил както затвор, така и кралско жилище. Когато настанили един претендент, хитър и лукав човек, който се опитал да се представи като принц с кралска кръв, в стаята в съседство с тази на бедния Уорик, той си помислил, че е изпратен там да му прави компания. Когато другият му предложил да избягат, той си помислил, че това е хитра постъпка, и като невинен глупак, какъвто наистина бил, говорел шепнешком за плановете им на места, където стражите можели да го чуят. Това им дало нужното основание за обвинение в държавна измяна. Лесно му устроили клопка; обезглавили го без особени възражения от нечия страна.

Страната иска мир и сигурно управление от крал, който не е принуден да се страхува от претенденти. Страната е готова да си затвори очите за един-двама мъртви претенденти. От мен също се очаква да си затворя очите за това. Особено когато се прави за мое добро. Извършено е по искане на баща ми, заради мен. За да отстрани препятствията по пътя ми.

Когато ми съобщиха, че е мъртъв, не казах нищо, защото съм инфанта на Испания. Преди всичко останало, аз съм дъщеря на майка си. Не плача като момиче и не оповестявам на всеослушание всяка своя мисъл. Но когато останах сама в градините на Алхамбра вечерта, докато слънцето залязваше и оставяше света прохладен и сладък, отидох до един дълъг канал с неподвижна вода, скрит от дърветата, и си помислих, че никога вече няма да се разхождам в сянката на дърветата и да се наслаждавам на потрепването на горещата слънчева светлина през прохладните зелени листа, без да си помисля, че Едуард, херцог Уорик, вече няма да види слънцето, за да мога аз да живея в богатство и разкош. Молех се да ми бъде простено, че съм причина за смъртта на един невинен човек.

Майка ми и баща ми водиха битки надлъж из Кастилия и Арагон, обиколиха нашир цяла Испания, за да направят така, че справедливостта да достигне до най-малката паланка — така че никой испанец да не може да изгуби живота си по прищявка на друг. Дори най-изтъкнатите благородници не могат да убият селянин; трябва да се подчиняват на закона. Но когато ставаше дума за мен и за Англия, те забравиха това. Забравиха, че живеем в дворец, върху чиито стени е гравирано обещанието: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш.“ Просто писаха на крал Хенри и заявиха, че няма да ме изпратят, докато Уорик е жив, и скоро, по тяхна воля, Уорик беше убит.

А понякога, когато си спомням за себе си не като за испанската инфанта или принцесата на Уелс, а просто като за онази Каталина, която влезе след майка си през голямата порта в двореца Алхамбра, и разбра, че майка ѝ е най-могъщата жена, която светът е познавал, понякога се питам детински дали майка ми не допусна огромна грешка? Дали не злоупотреби твърде много с Божията воля? Дали не стигна по-далеч, отколкото Бог би допуснал? Защото този брак е като кораб, пуснат не във вода, а в кръв, и плава в море от невинна кръв. Как изобщо е възможно една подобна сватба да бъде начало на добър брак? Не трябва ли той — както нощта следва залеза — също да бъде трагичен и кървав? Как изобщо може принц Артур и аз да бъдем споходени от щастие, когато то е откупено на такава ужасна цена? И ако бихме могли да бъдем щастливи, няма ли тази радост да бъде изцяло греховна и егоистична?

* * *

Принц Хари, десетгодишният Йоркски херцог, беше толкова горд с одеждите си от бяла тафта, че почти не погледна Каталина, докато не стигнаха до западните двери на катедралата „Сейнт Пол“, а после се обърна и се взря в нея, опитвайки се да види лицето ѝ през изящната дантела на късия бял воал. Пред тях се простираше издигната пътека, обточена с червено сукно, обковано със златни гвоздеи, водеща на височината на главите им от големия вход на църквата, където гражданите на Лондон се тълпяха, за да виждат по-добре, нагоре по дългата пътека между скамейките, до олтара, където стоеше принц Артур, пребледнял от нерви, на шестстотин бавни церемониални крачки разстояние.

Каталина се усмихна на малкото момче до себе си, и той засия от удоволствие. Дланта ѝ легна спокойно и уверено върху протегнатата му ръка. Той се поколеба още миг, докато всички в огромната църква осъзнаха, че невестата и принцът са на прага, чакащи да влязат, възцари се тишина, всички проточиха шии да видят булката, и тогава, в точния, най-драматичен момент, той я поведе напред.

Каталина долови шума на насъбралото се множество, докато минаваше край хората, високо на сцената, която крал Хенри бе наредил да издигнат, за да могат всички да видят как цветето на Испания среща розовия храст на Англия. Принцът се обърна, когато тя се отправи към него, но за миг беше заслепен от раздразнение при вида на брат си, който водеше принцесата така, сякаш сам той беше женихът, хвърляйки погледи наоколо, докато вървеше, приемайки със самодоволната си усмивчица почтителното докосване на шапките и шумоленето на полите в реверанс, сякаш той беше този, когото всички бяха дошли да видят.

После и двамата застанаха до Артур и Хари трябваше да отстъпи назад, макар и неохотно, когато принцът и принцесата застанаха пред архиепископа заедно и коленичиха заедно върху специално избродираните бели копринени възглавнички.

„Никоя двойка не е била по-здраво обвързвана“, помисли си кисело крал Хенри, който седеше на скамейката на кралското семейство със съпругата си и с майка си. „Родителите ѝ бяха склонни да ми се доверят толкова, колкото и на някоя змия, а аз винаги съм гледал на баща ѝ като на сметкаджия и търгаш с наполовина мавърски произход. Девет пъти е потвърждаван годежът им. Това ще бъде брак, който нищо не може да разтрогне. Баща ѝ не може да се измъкне от него, независимо какви мисли ще му дойдат впоследствие. Сега той ще ме защитава срещу Франция; това е наследството на дъщеря му. Дори самата мисъл за нашия съюз ще сплаши французите и ще ги държи в мир с нас, а ние трябва да имаме мир.“

Той хвърли поглед към съпругата си, която стоеше до него. Тя наблюдаваше с пълни със сълзи очи сина си и неговата невеста, докато архиепископът повдигна сключените им ръце и ги обви в свещения си епитрахил. Лицето ѝ, прекрасно от вълнението, не го трогна. Кой знаеше какво си мисли тя зад тази прекрасна маска? Може би за собствената си женитба — съюзът на Йорк и Ланкастър, който я постави като съпруга на трона, полагащ ѝ се по силата на нейното собствено право? Или си мислеше за мъжа, когото би предпочела като съпруг? Кралят се намръщи. Никога не беше сигурен в съпругата си, Елизабет. Общо взето, предпочиташе да не я взема под внимание.

Зад нея майка му, Маргарет Боуфорт, със сурово и твърдо като кремък изражение, наблюдаваше младата двойка с едва доловима усмивка. Това беше триумфът на Англия, това беше триумфът на сина ѝ, и нещо много повече, това бе нейният триумф — да измъкне това неблагородно семейство на копелета от провала, да отправи предизвикателство срещу властта на Йорк, да победи един властващ крал, да завладее самия престол на Англия противно на всички шансове. Това бе нейно дело. Това се дължеше на нейния план да върне сина си от Франция в подходящия момент, за да предяви претенции за трона си. Именно сключените от нея съюзи му осигуриха войници за битката. Именно нейният боен план остави узурпатора Ричард отчаян на бойното поле при Босуърт, и именно нейна бе тази победа, която тя празнуваше през всеки ден от живота си. А този брак бе връхната точка на нейната дълга борба. Тази невеста щеше да я дари с внук, крал за Англия, в чиито жили щеше да тече както испанска кръв, така и кръвта на Тюдорите, и още един син след него, и след него друг: и така щеше да създаде династия от Тюдори, която нямаше да има край.

Каталина повтори думите на брачната клетва, почувства тежестта на студен пръстен върху пръста си, обърна лице към новия си съпруг и почувства замаяна студената му целувка. Когато тръгна отново по нелепата пътека и видя усмихнатите лица, които се простираха от краката ѝ до стените на катедралата, започна да осъзнава, че беше свършено. А когато излязоха от хладната тъмнина на катедралата на ярката светлина на зимното слънце отвън и чуха приветствения рев на тълпата за Артур и неговата невеста, за принца и принцесата на Уелс, тя осъзна, че беше изпълнила дълга си окончателно и изцяло. Беше обещана на Артур от детинство, а сега, най-после, бяха женени. Бе назовавана „принцеса на Уелс“ още от тригодишна, а сега, най-после, беше приела името си, и беше заела мястото си в света. Тя вдигна поглед и се усмихна, а тълпата, възхитена от безплатното вино, от хубостта на младото момиче, от обещанието, че не я заплашва гражданска война, което можеше да дойде само когато бе осигурен наследник на кралската династия, ревна одобрително.

Те бяха съпруг и съпруга, но не си казаха повече от няколко думи през остатъка от дългия ден. Имаше официално угощение, и макар да бяха настанени един до друг, имаше наздравици, които трябваше да се вдигнат, речи, които трябваше да се изслушат, и свирещи музиканти. След продължителната вечеря с много блюда имаше забавление с поезия, певци и жива картина. Никой никога не беше виждал да се хвърлят толкова много пари по един-единствен повод. Празненството беше по-пищно от сватбата на самия крал, по-пищно дори от собствената му коронация. Това беше нов поглед към положението на английската корона, който показваше на света, че този брак на наследника на Тюдорите с испанската принцеса е едно от най-големите събития на новата епоха. Две нови династии заявяваха съществуването и мощта си чрез този съюз: Фердинанд и Изабела с новата държава, която създаваха от Ал Андалус, и Тюдорите, които заявяваха владетелските си права над Англия.

Музикантите засвириха испански танц и след едно кимване на свекърва си, кралица Елизабет се наведе през масата и каза тихо на Каталина:

— За всички ни ще бъде голямо удоволствие, ако потанцувате.

Владеейки се напълно, Каталина се надигна от стола си и отиде в центъра на голямата зала, докато дамите ѝ се събраха около нея, подредиха се в кръг и се хванаха за ръце. Танцуваха павана, същия танц, който Хенри беше видял в Догмърсфийлд, и той наблюдаваше снаха си с присвити очи. Несъмнено, тя беше най-съблазнителната млада жена в стаята, жена, с която всеки веднага би пожелал да сподели легло. Жалко, че едно студено и безчувствено същество като Артур със сигурност нямаше да съумее да я научи на насладите, които можеха да се изпитат между завивките. Ако допуснеше двамата да отидат в замъка Лъдлоу, тя щеше или да умре от отегчение, или да потъне в пълно безразличие. От друга страна, ако я задържеше до себе си, тя щеше да бъде наслада за очите му, можеше да я гледа как танцува, можеше да я гледа как разведрява двора. Въздъхна. Помисли си, че не би се осмелил.

— Възхитителна е — отбеляза кралицата.

— Да се надяваме — каза той кисело.

— Милорд?

Той се усмихна на изражението ѝ — изненадано и въпросително.

— Не, нищо. Права сте, възхитителна е наистина. И изглежда здрава, нали? Доколкото можете да предположите?

— Сигурна съм, че е, а майка ѝ ме увери, че е много порядъчно момиче.

Той кимна.

— Онази жена би казала какво ли не.

— Но със сигурност не и нещо, което би ни подвело? Не и по такъв важен въпрос? — предположи тя.

Той кимна и изостави темата. Благият характер на съпругата му и вярата ѝ в другите не беше нещо, което би могъл да промени. Тъй като нямаше влияние върху политиката, нейните мнения нямаха значение.

— А Артур? — каза той. — Изглежда, че расте и укрепва? Моля се Богу да има силния дух на брат си.

И двамата погледнаха младия Хари, който стоеше, наблюдавайки танцуващите, с лице, поруменяло от вълнение, със светнали очи.

— О, Хари — каза с умиление майка му. — Никога не е имало по-красив и по-весел принц от Хари.

Испанският танц свърши и кралят плесна с ръце.

— Сега Хари и сестра му — нареди той. Не искаше да насилва Артур да танцува пред невестата си. Момчето танцуваше непохватно и сковано, с неумело размахване на крайници, отчаяно съсредоточено. Но Хари изгаряше от желание да танцува и в миг се озова при сестра си, принцеса Маргарет. Музикантите познаваха музикалния вкус на младите кралски особи, и засвириха бърз весел танц. Хари захвърли жакета си настрани и се впусна в танца, разсъблечен по риза като някой селянин.

Испанските грандове ахнаха, шокирани от поведението на младия принц, но английските придворни се усмихваха заедно с родителите му на неговата енергия и на въодушевлението му. След като двамата бързо изпълниха финалните завъртания и оживени движения, всички заръкопляскаха, смеейки се. Всички освен принц Артур, който се взираше някъде към средата на стаята, твърдо решен да не гледа как брат му танцува. Опомни се стреснато едва когато майка му положи длан върху ръката му.

— Дай Боже да се е размечтал за първата си брачна нощ — отбеляза баща му пред майка си, лейди Маргарет. — Макар да се съмнявам.

Тя се изсмя остро.

— Не мога да кажа, че имам особено добро мнение за невестата му — каза тя критично.

— Нима? — попита той. — Но вие сама видяхте договора.

— Харесвам цената, но стоката не е по моя вкус — каза тя с обичайното си язвително остроумие. — Тя е крехко, хубавичко създание, нали?

— Би ли предпочела някоя снажна и яка доячка?

— Бих предпочела момиче с широки бедра, което да ни роди синове — каза тя безцеремонно. — Пълна детска стая със синове.

— На мен ми изглежда достатъчно добре — заяви той. Знаеше, че никога няма да може да каже колко добре му изглеждаше тя. Не биваше никога да си го помисля, дори тайно.

Дамите на Каталина я положиха в брачното ложе, Мария де Салинас я целуна за лека нощ, а доня Елвира ѝ даде майчинска благословия, но Артур трябваше да понесе още една поредица от непочтителни подмятания, придружени с тупане по гърба, преди приятелите и компаньоните му да го придружат до вратата ѝ. Настаниха го в леглото до принцесата, която лежеше неподвижна и безмълвна, докато непознатите мъже се смееха и им пожелаваха лека нощ, а после влезе архиепископът да напръска завивките със светена вода и да се помоли над младата двойка. Отвеждането им в спалнята не би могло да бъде по-публично, освен ако не бяха разтворили вратите, та всички граждани на Лондон да видят двамата млади един до друг, сковани и смутени, в брачното им легло. На двамата им се стори, че минаха часове, докато вратите най-сетне се затвориха пред усмихнатите, любопитни лица, и двамата останаха съвсем сами, облегнати на възглавниците, застинали като двойка свенливи кукли.

Цареше тишина.

— Би ли искала чаша ейл? — предложи Артур с глас, изтънял от нервност.

— Не обичам особено много ейл — каза Каталина.

— Този е различен. Наричат го „сватбен ейл“, подсладен е с медовина и подправки. Пие се за кураж.

— Имаме ли нужда от кураж?

Усмивката ѝ го насърчи и той се измъкна от леглото да ѝ донесе една чаша.

— Струва ми се, че да — каза той. — Ти си чужденка в нова страна, а аз не познавам отблизо други момичета освен сестрите си. И двамата имаме много да учим.

Тя пое чашата горещ ейл от него и отпи от замайващото питие.

— О, приятно е.

Артур пресуши наведнъж една чаша и си наля нова. После се върна в леглото. Струваше му се като натрапничество да повдигне завивката и да се настани до нея; представата да издърпа нагоре нощната ѝ риза и да я възседне му беше изцяло чужда.

— Ще духна свещта — обяви той.

Внезапната тъмнина ги погълна, само жаравата от огъня проблясваше в червено.

— Много ли си уморена? — попита той, като копнееше тя да каже, че е твърде уморена, за да изпълни дълга си.

— Ни най-малко — каза тя любезно; безтелесният ѝ глас се разнесе от тъмнината. — А ти?

— Не.

— Искаш ли да спиш сега? — попита той.

— Зная какво трябва да направим — каза тя рязко. — Всичките ми сестри са били омъжени. Знам всичко за това.

— Аз също знам — каза той, засегнат.

— Не исках да кажа, че не знаеш. Исках да кажа, че не е нужно да се боиш да започнеш. Знам какво трябва да правим.

— Не се страхувам, въпросът просто е, че аз…

За свой истински ужас, той почувства как ръката ѝ издърпва нощницата му нагоре и докосва голата кожа на корема му.

— Не исках да те изплаша — каза той: гласът му бе несигурен, желанието се надигаше, макар да му призляваше от страх, че няма да се справи.

— Не се страхувам — каза дъщерята на Изабела. — Никога не съм се страхувала от нищо.

В тишината и тъмнината той почувства как тя го улови и го стисна здраво. При докосването ѝ усети как желанието му се надигна така рязко, че той се изплаши, че ще свърши в ръката ѝ. С приглушен стон се претърколи върху нея и откри, че тя се бе разсъблякла до кръста, с издърпана нагоре нощница. Той се засуети тромаво и почувства как тя трепна, докато се мъчеше да проникне в нея. Целият процес му се струваше напълно невъзможен, нямаше как да знае какво се очаква от един мъж, нямаше нищо, което да му помогне или да го насочи, не можеше да опознае мистериозните кътчета на тялото ѝ — а после тя нададе лек вик от болка, който заглуши с ръка, и той разбра, че е успял. Облекчението бе толкова силно, че той свърши веднага — наполовина болезнен, наполовина изпълнен с наслада изблик, който му подсказа, че каквото и да мислеше за него баща му, каквото и да мислеше за него брат му Хари, работата беше свършена и той беше мъж и съпруг; а принцесата бе негова съпруга и вече не беше недокосната девица.

Каталина го изчака да заспи, а после стана и се изми в личните си покои. Кървеше, но тя знаеше, че кървенето скоро ще спре; болката не беше по-силна, отколкото беше очаквала, сестра ѝ Исабел беше казала, че не е по-лошо, отколкото да паднеш от кон, и се беше оказала права. Снаха ѝ Марго беше казала, че било същински рай, но Каталина не можеше да си представи как такова дълбоко смущение и неудобство можеха да доведат до блаженство — и заключи, че Марго преувеличава, както често ѝ се случваше.

Каталина се върна в спалнята. Но не се върна в леглото. Вместо това седна на пода до огъня, обгърнала коленете си с ръце и се загледа в жаравата.

* * *

„Не беше лош ден“, казвам си и се усмихвам; този израз е на майка ми. Толкова искам да чуя гласа ѝ, че си повтарям нейните думи. Често, когато бях още съвсем невръстна, а тя бе прекарала един дълъг ден на седлото, след като бе инспектирала изпратените напред отряди от съгледвачи, връщайки се да пришпори по-бавните хора от свитата да побързат, тя влизаше в палатката си, изритваше ботушите си за езда, отпускаше се върху пищните мавърски килими и възглавнички до огъня в месинговия мангал и казваше: „Не беше лош ден.“

— Има ли някога лош ден? — попитах я веднъж.

— Не и когато вършиш богоугодни дела — отвърна тя сериозно. — Има дни, когато е лесно, и дни, когато е трудно. Но ако вършиш богоугодни дела, никога няма лоши дни.

Не се съмнявам дори за миг, че да споделя легло с Артур, дори дръзкият начин, по който го докосвам и го притеглям в обятията си, е богоугодно дело. Богоугодно дело е между Испания и Англия да има нерушим съюз. Единствено с Англия като надежден съюзник Испания може да възпре разрастването на Франция. Само с английското богатство, и особено с английските кораби, ние, испанците, можем да разпрострем войната срещу злото чак до самото сърце на мавърските империи в Африка и Турция. Италианските владетели са вплетени в хаос от съперничещи си амбиции, французите представляват опасност за всички свои съседи: Англия трябва да бъде страната, която ще потегли заедно с Испания на кръстоносен поход, за да подсили отбраната на християнския свят срещу ужасяващата мощ на маврите; без значение дали са черни маври от Африка, страшилищата от моето детство, или светлокожите маври от ужасната Отоманска империя. А щом те бъдат победени, кръстоносците трябва да продължат, към Индия, към Изтока, толкова далеч, колкото е нужно да стигнат, за да отправят предизвикателство и да нанесат поражение на злото, олицетворявано от религията на маврите. Големият ми страх е, че сарацинските кралства се простират безкрайно надалеч, до края на света, а дори Кристобал Колон5 не знае къде е това.

— Ами ако с тях никога не бъде свършено? — попитах веднъж майка си, когато се бяхме надвесили през затоплените от слънцето стени на крепостта и наблюдавахме изпращането на нова група маври, които напускаха Гранада: товареха вещите им на мулета, жените плачеха, мъжете бяха свели глави; знамето на свети Сантяго сега се вееше над червената крепост, където в продължение на седем столетия се бе развявал полумесецът, камбаните звъняха за католическа литургия там, където някога рогове бяха тръбили призиви за молитвите на неверниците. — Ами ако сега, след като ги победихме, те просто си отидат в Африка и след още година се върнат отново?

— Именно затова трябва да бъдеш смела, моя принцесо на Уелс — беше отговорила майка ми. — Именно затова трябва да бъдеш готова да се изправиш срещу тях, когато и да дойдат, където и да дойдат. Това е война, която ще продължи до края на света, до края на времето, когато Бог най-сетне я прекрати. Ще приема много форми. Никога няма да спре. Те ще се връщат отново и отново, и ти ще трябва да бъдеш готова в Уелс, както ние ще бъдем готови в Испания. Родила съм те да бъдеш войнствена принцеса, както аз съм войнствена кралица. Баща ти и аз ти отредихме място в Англия, както на Мария е отредено място в Португалия, както на Хуана е отредено място при Хабсбургите в Нидерландия. Вие заемате своите места, за да отбранявате земите на съпрузите си, и да се погрижите те да бъдат в съюз с нас. Твоята задача е да подготвиш Англия и да я опазиш. Внимавай никога да не измениш на страната си, както сестрите ти не бива никога да изменят на своите, както аз никога не съм изменяла на моята.

* * *

Каталина бе събудена в ранните часове на сутринта от Артур, който внимателно се движеше между краката ѝ. Изпълнена с негодувание, тя го остави да прави каквото иска, защото знаеше, че това бе начинът да зачене син и да подсигури съюза. Някои принцеси, като майка ѝ, трябваше да си проправят с битка път в открита война, за да подсигурят кралството си. Повечето принцеси, подобно нея, трябваше да понасят болезнени изпитания насаме. Не му отне много време, а след това той заспа. Каталина лежеше неподвижна като застинал камък, за да не го събуди отново.

Той се размърда едва на зазоряване, когато камериерите от спалнята му почукаха бодро на вратата. Надигна се с едно леко смутено „Добро утро“, което отправи към нея, и излезе. Те го посрещнаха с ликуващи възгласи и го отведоха тържествено до собствените му покои. Каталина го чу да казва вулгарно, наперено: „Господа, тази нощ бях в Испания“, чу и гръмкия смях, който приветства шегата му. Дамите ѝ влязоха с роклята ѝ и чуха смеха на мъжете. Доня Елвира повдигна тънките си вежди към небето, възмутена от обноските на тези англичани.

— Не зная какво би казала майка ви — отбеляза доня Елвира.

— Би казала, че думите са по-маловажни от Божията воля, а Божията воля беше изпълнена — каза решително Каталина.

* * *

Не е било така за майка ми. Тя се влюбила в баща ми от пръв поглед и се омъжила за него с огромна радост. Когато поотраснах, започнах да разбирам, че те изпитваха истинска страст един към друг — това не беше просто едно могъщо партньорство на велик крал и велика кралица. Баща ми може и да си вземаше други жени за любовници; но се нуждаеше от съпругата си, не можеше да бъде щастлив без нея. А майка ми дори не можеше да погледне друг мъж. Беше сляпа за всички, освен за баща ми. Единствен сред всички кралски дворове на Европа испанският кралски двор нямаше традиция на любовни закачки, на флиртове, на обожаване на кралицата под формата на изтънчена дворцова любов. Това би било загуба на време. Майка ми просто не забелязваше другите мъже и когато те въздишаха по нея и казваха, че очите ѝ са сини като небесата, тя просто се засмиваше и казваше: „Какви глупости“, с което слагаше край на нещата.

Когато на родителите ми им се налагаше да се разделят, те си пишеха всеки ден; той не правеше и крачка, без да я уведоми за нея и да ѝ поиска съвет. Когато той беше в опасност, тя почти не спеше.

Той нямаше да може да прекоси Сиера Невада, ако тя не му изпращаше войници и копачи, които да изравняват пътя пред него. Никой друг не би могъл да прокара път оттам. Той не би се доверил на никой друг за подкрепа, не би имал доверие на никой друг да удържи кралството, докато той настъпваше напред. Тя не би могла да превземе планините заради никой друг, той беше единственият, който успя да спечели подкрепата ѝ. Онова, което изглеждаше като забележително единство на двама пресметливи играчи, беше измамно — тяхната взаимна страст беше залогът, който разиграваха на политическата сцена. Тя беше велика кралица, защото това бе начинът, по който можеше да възбуди желанието му. Той беше велик военачалник, за да бъде достоен за нея. Това, което ги движеше, беше тяхната любов, тяхната страст; движеше ги почти толкова силно, колкото и Бог.

Ние сме пламенно и страстно семейство. Когато сестра ми, Исабел, която Бог прибра при себе си, се върна овдовяла от Португалия, тя заяви, че е обичала съпруга си толкова много, че никога няма да се омъжи за друг. Беше живяла с него само шест месеца, но казваше, че без него животът няма смисъл. Хуана, втората ми сестра, е толкова влюбена в съпруга си Филип, че ѝ е непоносимо да го изпусне от поглед; ако научи, че той се интересува от друга жена, тя се кълне, че ще отрови съперницата си: напълно е луда от любов по него. А брат ми… скъпият ми брат Хуан… просто умря от любов. Той и красивата му съпруга Марго бяха толкова страстни, толкова погълнати от любов един към друг, че здравето му се влоши, и той издъхна, преди да бяха изтекли и шест месеца от сватбата им. Има ли нещо по-трагично от това, един млад мъж да умре само шест месеца след сватбата си? Произхождам от пламенен и страстен род — но какво ще стане със самата мен? Ще се влюбя ли някога?

Със сигурност не и в това непохватно момче. Първоначалното ми увлечение по него почти се стопи. Той е твърде свенлив, за да говори с мен, мънка и се преструва, че не може да се сети за думите. Принуди ме да поема в свои ръце нещата в брачното ложе, и се срамувам, че аз бях тази, която трябваше да направи първия ход. Той ме превръща в жена без срам, жена от пазарния площад, а аз искам да бъда ухажвана като дама в романс. Но ако не го бях подканила — какво ли щеше да направи? Сега се чувствам като глупачка, и обвинявам него за неудобството, което изпитвам. „В Испания“, как не! Щеше да стигне до Испания толкова, колкото и до Индиите, ако не му бях показала как да го направи. Глупаво пале.

Когато го видях за първи път, си помислих, че е прекрасен като рицар от романсите, като трубадур, като поет. Помислих си, че ще мога да бъда като дама в някоя кула, а той може да пее под прозореца ми и да ме убеди да го обичам. Но макар да има външността на поет, не притежава нужното остроумие. Никога не мога да измъкна от него повече от две думи, и започвам да чувствам, че се унижавам в опитите си да му угодя.

Разбира се, никога няма да забравя, че е мой дълг да търпя този младеж, този Артур. Постоянно се надявам на дете, а съдбата ми е да опазя Англия срещу набезите на маврите. Ще направя това; каквото и друго да се случи, ще бъда кралица на Англия и ще защитавам своите две страни: родната си Испания и Англия, в която съм омъжена.

Лондон Зимата на 1501 г.

Артур и Каталина, застанали сковано един до друг на кралската баржа, без да си разменят дори дума, плаваха начело на голяма флотилия от яркоцветни баржи надолу по реката към замъка Бейнардс, който щеше да бъде техен лондонски дом през следващите седмици. Той беше огромна, правоъгълна сграда с вид на палат и изглед към реката, с градини, които се спускаха надолу досами водата. Кметът на Лондон, съветниците и целият двор следваха кралската баржа, а музикантите свиреха, докато наследниците на престола се настаняваха в сърцето на града.

Каталина забеляза, че шотландските дипломатически пратеници присъстваха и бяха доста оживени, водейки преговори за женитбата на новата ѝ снаха, принцеса Маргарет. Крал Хенри използваше децата си като пионки в своята игра за власт, както трябва да прави всеки крал. Артур беше осъществил жизненоважната връзка с Испания, Маргарет, макар и само дванайсетгодишна, щеше да превърне Шотландия в приятел, вместо във врага, какъвто бе представлявала в продължение на цели поколения. Принцеса Мери също щеше да бъде омъжена, когато ѝ дойдеше времето, или за най-големия враг, пред когото бе изправена страната, или за най-големия приятел, когото се надяваха да задържат. Каталина се радваше, задето от детинство е била наясно, че ще бъде следващата кралица на Англия. Не беше имало промени в политиката, нито непостоянни съюзи. Тя беше бъдеща кралица на Англия почти от рождение. Това беше направило отделянето ѝ от дома и семейството ѝ безкрайно по-лесно.

Забеляза, че Артур поздрави много сдържано, когато се срещна с шотландските лордове на вечеря в двореца Уестминстър.

— Шотландците са най-опасните ни врагове — прошепна на кастилски Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог, на Каталина, докато стояха в дъното на залата, в очакване групата да заеме местата си. — Кралят и принцът се надяват, че този брак ще направи шотландците наши приятели завинаги, ще ги обвърже с нас. Но е трудно някой от нас да забрави как постоянно ни тормозеха. Всички сме възпитавани да знаем, че имаме изключително упорит и зъл враг на север.

— Но нали те са само едно бедно малко кралство? — запита тя. — Какво зло могат да ни сторят?

— Те винаги се съюзяват с Франция — каза ѝ той. — Всеки път, когато воюваме с Франция, те сключват съюз с нашия враг и се изсипват през северните ни граници. Може и да са малка и бедна страна, но са входът, откъдето ужасната опасност, каквато представлява Франция, може да нахлуе при нас от север. Мисля, че ваша светлост е наясно от собственото си детство как дори една малка страна на границата може да бъде опасна.

— Страната на маврите беше наистина съвсем малка страна накрая — отбеляза тя. — Баща ми винаги казваше, че маврите са като болест. Може и да не създаваха големи проблеми, но винаги присъстваха.

— Шотландците са нашата чума — съгласи се той. — Веднъж на всеки три години приблизително, те нахлуват и повеждат малка война, а ние изгубваме някой акър земя или го отвоюваме отново. А всяко лято те опустошават граничните области и отмъкват онова, което не могат сами да отглеждат или изработват. Никой земевладелец от севера не е в безопасност от тях. Кралят е твърдо решен да въдвори мир.

— Ще се отнасят ли добре с принцеса Маргарет?

— По своя собствен недодялан начин. — Той се усмихна. — Не както бяхте посрещната вие, инфанта.

Каталина се усмихна лъчезарно в отговор. Знаеше, че бе топло посрещната в Англия. Лондончани бяха приели испанската принцеса в сърцата си, харесваха натруфения блясък на нейната свита, чудатото ѝ облекло, харесваха и как принцесата винаги намираше усмивка за чакащата тълпа. Каталина бе научила от майка си, че народът е по-голяма сила от една армия от наемници, и никога не извръщаше глава, когато я приветстваха. Винаги махаше, винаги се усмихваше, а ако нададяха силен одобрителен рев, тя дори им правеше изящен малък реверанс.

Хвърли поглед към принцеса Маргарет — суетно, преждевременно съзряло момиче — която приглаждаше роклята си и побутваше диадемата си назад, преди да влезе в залата.

— Скоро ще се омъжите и ще заминете, както стана с мен — отбеляза Каталина любезно на френски. — Наистина се надявам това да ви донесе щастие.

По-младото момиче я погледна дръзко:

— Не както стана с вас, защото вие дойдохте в най-прекрасното кралство в Европа, докато аз трябва да замина надалече в изгнание — каза тя.

— За вас Англия може и да е прекрасна; но за мен тя все още е странна и непозната — каза Каталина, като се опитваше да не избухне гневно поради грубостта на момичето. — А ако бяхте видели дома ми в Испания, щяхте да се изненадате колко прекрасен е дворецът ни там.

— Няма по-хубаво място от Англия — каза Маргарет със спокойната убеденост на разглезено дете на Тюдорите. — Но ще бъде хубаво да бъда кралица. Докато вие сте все още само принцеса, аз ще бъда кралица. Ще бъда равна на майка си. — Тя се замисли за миг. — Всъщност, ще бъда равна на вашата майка.

В лицето на Каталина нахлу руменина.

— Никога няма да бъдете равна на майка ми — процеди тя. — Глупачка сте, щом дори можете да изречете такова нещо.

Маргарет ахна.

— Хайде, хайде, ваши кралски височества — намеси се бързо херцогът. — Баща ви е готов да заеме мястото си. Ще бъдете ли така любезни да го последвате в залата?

Маргарет се обърна и разгневено се отдалечи от Каталина.

— Тя е много млада — каза херцогът успокоително. — И макар че никога не би го признала, се страхува да напусне майка си и баща си и да замине толкова надалече.

— Тя има много да учи — каза Каталина през стиснати зъби. — Би трябвало да усвои обноски на кралица, ако ще бъде такава.

Тя се обърна и откри до себе си Артур, готов да я въведе в залата след родителите си.

Кралското семейство зае местата си. Кралят и двамата му сина седнаха на високата маса под брокатения балдахин, откъдето виждаха цялата зала, от дясната им страна седнаха кралицата и принцесите. Нейна светлост, майката на краля, Маргарет Боуфорт, беше настанена до краля, между него и съпругата му.

— Маргарет и Каталина си размениха доста остри думи, преди да влязат — отбеляза тя пред него с мрачно задоволство. — Помислих си, че инфантата ще разгневи нашата принцеса Маргарет. Тя не може да търпи към някой друг да се проявява твърде много внимание, а всички вдигат такъв шум около Каталина.

— Маргарет скоро ще замине — каза кратко Хенри. — Тогава тя ще може да има свой собствен двор, и собствен меден месец.

— Каталина се е превърнала в истински център на двора — оплака се майка му. — Дворецът е претъпкан с хора, дошли да я гледат как се храни. Всички искат да я видят.

— Тя е още съвсем нова тук, всяко чудо е за три дни. А освен това аз искам хората да я виждат.

— Тя притежава някакво обаяние — отбеляза по-възрастната жена. Слугата, който имаше задължението да им полива, поднесе златна купа с благоуханна вода, в която лейди Маргарет потопи връхчетата на пръстите си, а после ги избърса в кърпата.

— Смятам я за много привлекателна — каза Хенри, докато подсушаваше ръцете си. — Тя премина през сватбената церемония без нито една погрешна стъпка, а хората я харесват.

Майка му направи лек пренебрежителен жест.

— Тя се е поболяла от собствената си суета, не е възпитана така, както аз бих възпитала едно свое дете. Волята ѝ не е пречупена, не е научена на покорство. Смята се за нещо по-особено.

Хенри хвърли поглед към принцесата в отсрещния край на залата. Тя беше свела глава да чуе нещо, което ѝ казваше по-младата принцеса Тюдор, принцеса Мери, и той я видя как се усмихва и отвръща.

— Знаете ли какво? И аз мисля, че тя е нещо по-особено — каза той.

Празненствата продължиха много дни, а после дворът се премести в новопостроения, бляскав дворец Ричмънд, разположен в голям и красив парк. На Каталина, сред вихър от непознати лица и срещи с нови хора, ѝ се струваше, че един великолепен турнир и празник се сливаха със следващия, а в самия център на всичко това беше тя — кралица, обсипвана с почести като съпругата на някой султан, чиято страна се е посветила на нейното забавление. Но след седмица празненството приключи с посещението на краля при принцесата, при което той ѝ каза, че е време испанските ѝ придружители да си отидат у дома.

Каталина винаги беше знаела, че свитата, която я бе придружила през бури и на косъм от корабокрушение, за да я представи на нейния жених, ще я остави, след като сватбата се състоеше и първата половина от зестрата бъдеше изплатена; но двата дни, в които те опаковаха багажа си и се сбогуваха с принцесата, бяха мрачни. Щеше да ѝ остане малка свита от домашни слуги, дамите ѝ, нейният шамбелан, ковчежникът ѝ, и онези, които служеха пряко на нея, но останалите от антуража ѝ трябваше да си тръгнат. Макар да знаеше, че така върви светът, че сватбената свита винаги си отиваше след венчавката, това не я караше да се чувства по-малко опечалена. Изпрати ги със съобщения до всички в Испания и с писмо за майка си.

* * *

От дъщеря ѝ Каталина, Принцеса на Уелс, до Нейно Величество Кралицата на Кастилия и Арагон, и най-скъпата майка.

О, Madre!

Както тези дами и господа ще ви кажат, принцът и аз имаме хубава къща близо до реката. Нарича се „замъкът Бейнардс“, макар да не е замък, а дворец, и то новопостроен. Няма бани, нито за дамите, нито за мъжете. Зная какво си мислиш. Не можеш да си го представиш.

Доня Елвира заръча на ковача да изработи голям котел, който затоплят на огъня в кухнята и шестима слуги го домъкват до стаята ми, за да се изкъпя. Освен това няма градини с цветя за приятни разходки, няма ручеи, няма водоскоци, много е странно. Всичко изглежда така, сякаш още не е построено докрай. В най-добрия случай имат миниатюрен двор, който наричат „фигурална градина“, където можеш да обикаляш безспир, докато ти се завие свят. Храната не е хубава, а виното е много кисело. Ядат само консервирани плодове и мисля, че никога не са чували за зеленчуци.

Не трябва да мислиш, че се оплаквам. Исках да знаеш, че въпреки тези дребни трудности съм доволна от положението си на принцеса. Принц Артур е мил и внимателен към мен, когато се срещаме, което обикновено става по време на хранене. Той ми подари много красива кобила, смесица от северноафриканска и английска порода, и аз я яздя всеки ден. Господата от двора (но не и принцовете) участват в турнири; мой рицар-защитник често е Бъкингамският херцог, който е много мил към мен, дава ми съвети, свързани с порядките в двора, и ми казва как да се държа. Всички често се храним по английски маниер, мъже и жени заедно. Жените си имат собствени покои, но мъжете и слугите влизат и излизат от тях така, сякаш те са отворени за всички, изобщо не съществува право на усамотение и уединение за жените. Единственото място, където със сигурност мога да остана насаме със себе си, е нужникът, ако се заключа вътре — иначе навсякъде има хора.

Кралица Елизабет, макар и доста мълчалива и тиха, е много мила към мен, когато се срещаме, и ми харесва да бъда в нейната компания. Нейна светлост майката на краля е много студена, но мисля, че тя е такава с всички, освен с краля и принцовете. Душа дава за сина и внуците си. Управлява двора, сякаш самата тя е кралица. Много е набожна и сериозна. Сигурна съм, че е истински достойна за възхищение във всяко отношение.

Сигурно искаш да узнаеш дали чакам дете. Все още няма признаци. Сигурно ще искаш да знаеш, че чета Библията си или свещените книги по два часа всеки ден, както ми заръча, и че ходя на служба по три пъти на ден и освен това вземам причастие всяка неделя. Отец Алесандро Джералдини е добре и е също такъв прекрасен духовен наставник и съветник в Англия, какъвто беше и в Испания, и аз се уповавам на него и на Бог да поддържат силната ми вяра, за да върша богоугодни дела в Англия, както ги вършиш ти в Испания. Доня Елвира поддържа добър ред сред дамите ми, а аз ѝ се подчинявам, както бих се подчинявала на теб. Мария де Салинас е моя най-добра приятелка тук, както беше и у дома, макар че нищо тук не е като в Испания, и изобщо не мога да понеса тя да говори за вкъщи.

Ще бъда принцесата, която ти искаш да бъда. Няма да изменя на теб или на Бог. Ще бъда кралица и ще защитавам Англия от маврите.

Моля те, пиши ми скоро и ми кажи как си. Изглеждаше толкова тъжна и потисната, когато заминах. Надявам се, че сега си по-добре. Сигурна съм, че мрачността, която си виждала у майка си, ще те подмине, и няма да се настани в живота ти като в нейния. Нима Бог би причинил тъга на теб, която винаги си била Негова любимка? Моля се за теб и за баща ми всеки ден. Чувам мислено гласа ти, който ме съветва през цялото време. Моля те, пиши скоро на дъщеря си, която те обича толкова много.

Каталина

P. S. Макар да се радвам, че съм омъжена и че бях призвана да изпълня дълга си към Испания и Бог, много ми липсваш. Зная, че си преди всичко кралица, а след това — майка, но толкова ще се радвам да получа писмо от теб. К.

* * *

Дворът се сбогува бодро и приповдигнато с испанците, но на Каталина ѝ беше трудно да се усмихва и да маха. След като те заминаха, тя слезе до реката, за да види как и последните баржи се смаляват, а после изчезват в далечината, и крал Хенри я откри там — самотна фигура на кея, загледана надолу по течението, сякаш ѝ се искаше да замине и тя.

Той бе твърде умел и опитен с жените, за да я попита какво има. Знаеше много добре какво има: самота и тъга по родината, съвсем естествени у една млада жена на почти шестнайсет години. Самият той бе прекарал почти целия си живот като изгнаник извън Англия; познаваше много добре приливите и отливите на копнежа, който идва с някой неочакван аромат, със смяната на сезоните, с едно сбогуване. Подканеше ли я да обясни, това щеше само да предизвика порой от сълзи и нямаше да доведе до нищо. Вместо това пъхна студената ѝ малка длан под ръката си и каза, че тя трябва да види библиотеката му, която току-що беше събрал в двореца, и че може да си заема книги за четене по всяко време. Подхвърли през рамо някаква заповед на един от пажовете си, докато водеше принцесата към библиотеката и я развеждаше пред красивите лавици, показвайки ѝ не само класическите автори и историческите летописи, от които се интересуваше самият той, но също и историите за романтика и героични дела, за които смяташе, че е по-вероятно да ѝ доставят удоволствие.

С удоволствие забеляза, че тя не се оплакваше и усърдно бе избърсала очите си веднага щом го беше видяла да идва към нея. Беше възпитана сурово. Изабела Испанска беше съпруга на воин и самата тя воин; не беше учила никоя от дъщерите си да дава воля на собствените си желания. Той си помисли, че в Англия нямаше млада жена, която можеше да се мери с това момиче по кураж и твърдост. Но под сините очи на принцесата имаше сенки и макар да прие предложените томове с благодарствена дума, тя все така не се усмихваше.

— А обичате ли географски карти? — попита я той.

Тя кимна и каза:

— Разбира се. В библиотеката на баща ми имаме карти на целия свят, а Кристобал Колон му направи карта, за да му покаже Америките.

— Баща ви голяма библиотека ли има? — попита той с ревнив копнеж да запази репутацията си на учен.

Вежливото ѝ колебание, преди да отговори, му каза всичко, каза му, че неговата библиотека тук, с която толкова се гордееше, не беше нищо в сравнение с познанията на испанските маври.

— Разбира се, баща ми е наследил много книги, не всички са събрани лично от него — каза Каталина тактично. — Много от тях са написани от маври, от мавърски учени. Знаете, че арабите са превели гръцките автори, още преди те да бъдат преведени на френски, италиански или английски. Арабите са владеели всички науки и всички клонове на математиката, когато те са били забравени в християнския свят. Той има всички направени от маврите преводи на Аристотел, Софокъл и на всички останали.

Хенри почувства копнежа си за това ново познание като глад.

— Той много книги ли има?

— Хиляди томове — каза тя. — На староеврейски и арабски, на латински, а също и на всички християнски езици. Но не ги чете всичките, има арабски учени, които да ги изучават.

— А картите? — попита той.

— Съветват го главно арабски мореплаватели и картографи — каза тя. — Те пътуват много надалече по суша, умеят да чертаят пътя си по звездите. За тях плаванията по море са съвсем същите като едно пътуване през пустинята. Те казват, че водната шир е също като пясъчната равнина; използват звездите и луната, за да измерват пътя си и по море, и по суша.

— А баща ви смята ли, че от неговите открития ще произлязат големи печалби? — попита любопитно кралят. — Всички сме чували за великите пътешествия на Кристобал Колон и съкровищата, които е донесъл при завръщането си.

Възхити се на начина, по който миглите ѝ бързо се спуснаха, за да скрият искрата, проблеснала в очите ѝ.

— О, не бих могла да кажа. — Тя умело избегна въпроса. — Майка ми със сигурност смята, че там има много души, които да бъдат спасени за Иисус.

Хенри отвори голямата папка с подредената в нея сбирка от карти и ги разгърна пред нея. Красиви миниатюри с изображения на морски чудовища светлееха весело в ъглите. Той проследи заради нея по картата бреговата линия на Англия, границите на Свещената Римска Империя, шепата френски области, новите, разширяващи се граници на родната ѝ Испания, и папските земи в Италия.

— Виждате защо баща ви и аз трябва да бъдем приятели — каза ѝ той. — И двамата се сблъскваме с мощта на Франция на прага си. Не можем дори да търгуваме помежду си, освен ако не успеем да попречим на Франция да навлезе в Ламанша и Ирландско море.

— Ако синът на Хуана наследи земите на Хабсбургите, ще имаме две кралства — посочи тя. — Испания, а също и Нидерландия.

— А вашият син ще има цяла Англия, съюз с Шотландия, и всичките ни владения във Франция — каза той, като направи широк жест с разперената си длан. — Те ще бъдат двама силни братовчеди.

Тя се усмихна при мисълта за това, и Хенри видя амбицията в нея.

— Бихте искали да имате син, който ще владее половината християнски свят?

— Коя жена не би искала? — каза тя. — А нали моят син и синът на Хуана със сигурност могат да победят маврите, могат да ги изтласкат далеч назад, отвъд Средиземно море?

— А навярно бихте могли да намерите и начин да живеете в мир — предположи той. — Нима само защото едни Го наричат Аллах, а други Го наричат Бог, това може да бъде причина вярващите да бъдат врагове?

Каталина веднага поклати глава:

— Мисля, че това ще трябва да бъде вечна битка. Майка ми казва, че това е великата битка между Доброто и Злото, която ще продължи до края на времето.

— Тогава ще бъдете вечно в опасност — подхвана той, когато на голямата врата на библиотеката се потропа. Беше пажът, когото Хенри бе изпратил с поръчка, повел един смутен златар, който чакаше от дни да покаже работата си на краля, и бе доста изненадан, че го викат така припряно.

— Сега — каза Хенри на снаха си — имам един подарък за вас.

Тя вдигна поглед към него. „Мили Боже“, помисли си той, „един мъж би трябвало да е от камък, за да не пожелае това малко цвете в леглото си. Кълна се, че мога да я накарам да се усмихне, а във всеки случай ще ми достави наслада да се опитам.“

— Така ли?

Хенри направи знак на човека, който измъкна парче алено кадифе от джоба си, а после изтърси съдържанието на торбата си на аления фон. Куп накити, диаманти, смарагди, рубини, перли, верижки, медальони, обици и брошки се разстлаха бързо пред разширяващите се очи на Каталина.

— Можете да избирате — каза Хенри, с топъл и интимен тон. — Това е моят личен подарък за вас, за да върна усмивката на хубавото ви лице.

Тя едва го чу: озова се до масата в миг, докато златарят вдигаше скъпите вещи една след друга. Хенри я наблюдаваше благосклонно. Е, тя може и да беше чистокръвна принцеса, произхождаща от кастилски аристократи, докато той беше внук на работещ човек; но и тя беше момиче, което можеше да бъде купено също толкова лесно, колкото и всяко друго. А той разполагаше с нужните средства да я зарадва.

— Сребро? — попита той.

Тя обърна светнало лице към него и каза решително:

— Не сребро.

Хенри си спомни, че това момиче беше виждало съкровищата на инките, поставени в краката му.

— Тогава злато?

— Наистина предпочитам злато.

— Перли?

Тя присви уста в лека нацупена гримаса.

„Бога ми, тя има уста, създадена за целувки“, помисли си той.

— Не перли? — попита на глас.

— Не ги обичам много — призна тя. Вдигна към него усмихнатото си лице. — Кой е вашият любим камък?

„Та тя флиртува с мен“, каза си той, зашеметен от тази мисъл. „Играе си с мен, както би разигравала някой свой благосклонен чичо. Размотава ме като риба на кукичка.“

— Смарагди?

Тя се усмихна отново и каза простичко:

— Не. Това.

Беше избрала, в миг, най-скъпото нещо от кесията на бижутера — огърлица от изключително наситено сини сапфири и чифт обици в тон с тях. С очарователно движение тя притисна колието към гладките си бузи, така че той да може да погледне от скъпоценните камъни към очите ѝ. Приближи се с една стъпка до него, така че той да долови уханието на косата ѝ — вода с аромат на портокалови цветчета от градините на Алхамбра. Тя ухаеше, сякаш сама бе екзотично цвете.

— Отиват ли на очите ми? — попита го тя. — Очите ми сини като сапфири ли са?

Той леко си пое дъх, изненадан от силата на реакцията си.

— Да. Ще ги получите — каза той, почти задавен от желанието, което изпитваше към нея. — Ще получите това и всичко друго, което искате. Ще назовете своето… своето… желанието си.

Погледът, който тя хвърли нагоре към него, бе изпълнен с неподправена наслада:

— И моите дами също?

— Повикайте дамите си, ще могат да си изберат.

Тя се засмя от удоволствие и затича към вратата. Той я остави да си отиде. Не се осмеляваше да остане насаме с нея в стаята, без някой, който да следи за благоприличието. Припряно излезе в коридора и срещна майка си, която се връщаше, след като беше изслушала литургията.

Той коленичи и тя постави пръсти върху главата му в жест на благословия.

— Синко.

— Почитаема майко.

Той се изправи на крака. Тя бързо улови с поглед поруменялото му лице и почувства потиснатия прилив на енергия у него.

— Безпокои ли ви нещо?

— Не!

Тя въздъхна.

— Кралицата ли? Елизабет? — попита тя уморено. — Пак ли се оплаква заради условията на шотландците за женитбата на Маргарет?

— Не — каза той. — Не съм я виждал днес.

— Тя ще трябва да свикне — каза Маргарет. — Една принцеса не може да избира за кого да се омъжи и кога да напусне дома си. Елизабет щеше да знае това, ако беше подобаващо възпитана. Но тя не е.

Той се усмихна с кривата си усмивка:

— Вината за това едва ли е нейна.

Презрението на майка му беше очевидно:

— Нищо добро не би могло да произлезе от майка ѝ — каза тя кратко. — Семейство Удвил са от лошо потекло.

Хенри сви рамене и не каза нищо. Никога не защитаваше съпругата си пред майка си — нейната злоба бе толкова упорита и непробиваема, че беше загуба на време да се опитва да промени мнението ѝ. Никога не защитаваше майка си пред съпругата си; никога не му се налагаше. Кралица Елизабет никога не обсъждаше трудния характер на свекърва си или взискателния си съпруг. Приемаше него, майка му, деспотичното му управление, сякаш те бяха естествени природни рискове, неприятни и неизбежни като лошото време.

— Не бива да я оставяш да те разстройва — каза майка му.

— Никога не ме е разстройвала — каза той, мислейки си за принцесата, която успяваше да го смути.

* * *

Сега съм сигурна, че кралят ме харесва, повече от всичките си дъщери, и толкова се радвам за това. Свикнала съм да бъда любимата дъщеря, най-малкото и галено дете на семейството. Харесва ми да съм любимката на краля, харесва ми да се чувствам специална.

Когато видя, че съм тъжна, задето моята свита се върна в Испания и ме остави в Англия, той прекара следобеда с мен, като ми показваше библиотеката си, говореше за картите си, и накрая ми подари изящна сапфирена огърлица. Остави ме да си избера точно каквото искам от кесията на златаря, и каза, че сапфирите са с цвета на очите ми.

Отначало не го харесвах много, но започвам да свиквам с резкия му говор и бързите му движения. Той е човек, чиято дума е закон в този двор и в тази страна, и не дължи благодарност за нищо никому, освен може би на почитаемата си майка. Той няма близки приятели, нито други довереници освен нея и войниците, сражавали се с него, които сега са най-изтъкнатите мъже в неговия двор. Не е нежен към съпругата си, не се държи топло с дъщерите си, но ми харесва, че ми обръща внимание. Може би ще го обикна като дъщеря. Вече се радвам, когато проявява предпочитание към мен. В двор като този, който се върти около неговото одобрение, аз се чувствам наистина като принцеса, когато той ме хвали или отделя време за мен.

Мисля, че ако не беше той, щях да бъда още по-самотна, отколкото съм сега. Съпругът ми, принцът, се отнася с мен така, като че ли съм маса или стол. Никога не ми говори, никога не ми се усмихва, никога не започва разговор, иска само кратки отговори. Мисля си, че бях глупачка, когато ми се струваше, че прилича на трубадур. Прилича на мекушав и нерешителен младеж, и това е истината. Никога не говори с глас, по-висок от шепот, никога не казва нищо интересно. Може и да умее да говори френски и латински, и половин дузина други езици, но след като няма какво да каже, каква полза има от тях? Живеем като непознати и ако той не идваше в спалнята ми нощем, веднъж седмично, сякаш по задължение, изобщо нямаше да разбера, че съм омъжена.

Показвам сапфирите на сестра му, принцеса Маргарет, и тя се разяжда от завист. Ще трябва да изповядам греха на суетата и гордостта. Не е правилно да се перча с тях пред нея; но ако някога бе проявила добрина към мен чрез дума или дело, нямаше да ѝ ги покажа. Искам тя да знае, че баща ѝ ме цени, дори ако тя, баба ѝ и брат ѝ не ме ценят. Но сега единственото, което постигнах, е да я разстроя, извършвайки прегрешение, и ще трябва да се изповядам и да изпълня наложеното покаяние.

Най-лошото от всичко — не се държах с достойнството, което една испанска принцеса трябва винаги да демонстрира. Ако тя не беше толкова груба и заядлива, може би щях да бъда по-добра. Всички в двора се въртят угоднически около краля, сякаш нищо не е по-важно на този свят от неговото благоволение, а аз би трябвало да съм достатъчно благоразумна, за да не се присъединявам към останалите. Най-малкото, не би трябвало да се състезавам с едно момиче, по-младо от мен с четири години и само принцеса на Англия, макар да нарича себе си при всяка възможност кралица на Шотландия.

* * *

Младите принц и принцеса на Уелс приключиха гостуването си в Ричмънд и се заеха да устройват свое собствено домакинство в замъка Бейнардс. Каталина имаше собствени покои в задната част на къщата, с изглед към градините и реката, заедно със слугите си, испанските си дами, личния си испански свещеник и дуенята си, а покоите на Артур гледаха към Сити — той ги обитаваше заедно със своите слуги, свещеника си и домашния си учител. Срещаха се формално само веднъж на ден за вечеря, когато двете свити сядаха от двете срещуположни страни на залата и се взираха едни в други с взаимна подозрителност, повече като врагове по време на принудително примирие, отколкото като членове на сплотен дом.

Замъкът се управляваше в съответствие със заповедите на лейди Маргарет, майката на краля. Всичко — празничните и постните дни, забавленията и всекидневните задължения — се ръководеше от нея. Дори нощите, в които Артур трябваше да посещава съпругата си в спалнята ѝ, бяха определени от нея. Тя не искаше младите хора да се изтощават, нито пък желаеше те да пренебрегват задълженията си. Затова веднъж седмично свитата и приятелите на принца го съпровождаха тържествено до покоите на принцесата и го оставяха там за през нощта. И за двамата млади изживяването беше смущаващо изпитание. Артур не ставаше по-опитен, Каталина понасяше безмълвната му решителност възможно най-любезно. Но после, един ден в началото на декември, месечното неразположение на Каталина започна и тя съобщи на доня Елвира. Дуенята веднага съобщи на служителя, отговарящ за спалнята на принца, че принцът не може да идва в леглото на инфантата в продължение на седмица; инфантата беше неразположена. След по-малко от половин час всички — от краля в Уайтхол до момчето, което въртеше шишовете в замъка Бейнардс — знаеха, че месечният цикъл на принцесата на Уелс е започнал и следователно още не бе заченато дете; и тъй като момичето беше страстно и силно, а тъй като кървеше — очевидно и способно да ражда — всички, от краля до момчето, което въртеше шишовете в кухнята, се запитаха дали Артур беше в състояние да изпълни своята част от семейните задължения.

В средата на декември, когато дворът се готвеше за големите дванайсетдневни коледни тържества, Артур беше повикан от баща си и му беше наредено да тръгне към замъка си в Лъдлоу.

— Предполагам, че искаш да вземеш съпругата си със себе си — каза кралят, като се усмихна на сина си, полагайки усилие да изглежда безразличен.

— Както желаете, сър — отвърна предпазливо Артур.

— Ти какво би желал?

След като бе изтърпял едноседмична забрана да дели легло с Каталина, докато всички споделяха тайно помежду си, че не е заченато дете — но разбира се, било още рано, и може би никой нямал вина — Артур се чувстваше смутен и обезсърчен. Не се беше върнал в спалнята ѝ, а тя не беше изпратила съобщение, за да го покани. Той не можеше да очаква покана — знаеше, че това е нелепо — една принцеса на Испания едва ли можеше да повика принца на Англия; но тя не му се беше усмихвала, нито го бе насърчила по какъвто и да било начин. Не беше получил съобщение, с което тя да му каже да поднови посещенията си, а нямаше представа колко време отнемаха обикновено тези тайнства. Нямаше кого да попита и не знаеше как е редно да постъпи.

— Тя не изглежда много весела — отбеляза Артур.

— Мъчно ѝ е за вкъщи — каза баща му отривисто. — Твоя задача е да я разведриш. Вземи я в Лъдлоу със себе си. Купувай ѝ разни неща. Тя е момиче като всяко друго. Възхищавай се на красотата ѝ. Разказвай ѝ шеги. Флиртувай с нея.

Изражението на Артур беше напълно неразбиращо:

— На латински?

Баща му нададе резкия си, подобен на лай смях:

— Момче! Може да го правиш и на уелски, ако очите ти се смеят, а членът ти е твърд. Тя ще разбере какво имаш предвид. Кълна ти се. Тя е момиче, което знае много добре какво има предвид един мъж.

Синът му не реагира на шеговития му тон.

— Да, сър.

— Ако не я искаш със себе си, не си длъжен да я вземаш тази година, знаеш. Замисълът беше да се ожените, а после да прекарате първата година разделени.

— Това беше, когато бях на четиринайсет.

— Само преди година.

— Да, но…

— Е, искаш ли я със себе си?

Синът му се изчерви. Бащата гледаше момчето със съчувствие.

— Искаш я, но се страхуваш, че тя ще те направи на глупак? — предположи той.

Русата глава се сведе унило; момчето кимна.

— И мислиш, че ако двамата сте далече от двора и от мен, тя ще може да те тормози.

Ново леко кимване:

— Както и всичките ѝ дами. И нейната дуеня.

— И ще си толкова отегчен, че времето едва-едва ще се влачи.

Момчето вдигна поглед: лицето му беше олицетворение на страданието.

— А тя ще е отегчена и нацупена и ще превърне малкия ви двор в Лъдлоу в ужасен затвор и за двама ви.

— Ако тя не ме харесва… — поде Артур с много нисък глас.

Хенри отпусна тежка ръка върху рамото на сина си:

— О, синко. Няма значение какво мисли тя за теб — каза той. — Може би майка ти не е била моят избор, може би аз не бях нейният. Когато става въпрос за трон, сърцето е на второ място — ако изобщо има място за него. Тя знае какво трябва да прави; и това е всичко, което има значение.

— О, тя знае всичко за това! — избухна момчето с негодувание. — Няма…

Баща му чакаше.

— Няма… какво?

— Абсолютно никакъв срам.

Хенри затаи дъх.

— Тя е безсрамна? Страстна?

Опита се да сдържи желанието в гласа си: в ума му внезапно изникна похотлива представа за снаха му, гола и безсрамна.

— Не! Заема се с това енергично, като мъж, който обуздава кон — каза нещастно Артур. — Като със задача, която трябва да бъде извършена.

Хенри сподави пристъп на смях.

— Но поне го прави — каза той. — Не ти се налага да я умоляваш или убеждаваш. Значи знае какво трябва да прави?

Артур се извърна от него към прозореца и се загледа навън през тесния стреловиден процеп към студената Темза отдолу.

— Струва ми се, че тя не ме харесва. Тя харесва само испанските си приятелки, и Мери, и може би Хари. Виждам я как се смее с тях и танцува с тях, сякаш тяхната компания я развеселява. Бъбри безспир със собствените си хора, любезна е към всички, покрай които минава. Усмихва се на всички. Почти не я виждам, а и не искам да я виждам.

Хенри отпусна ръка на рамото на сина си.

— Момчето ми, тя не знае какво да мисли за теб — увери го той. — Тя е твърде заета в собствения си малък свят на рокли и накити, и с тези проклети испанки, които обожават бъбренето и клюките. Колкото по-скоро двамата с нея останете насаме заедно, толкова по-скоро ще постигнете разбирателство. Можеш да я вземеш със себе си в Лъдлоу и можете да се опознаете.

Артур кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ако такова е желанието ви, сир — каза той с официален тон.

— Да я попитам ли дали иска да замине?

Руменината нахлу в бузите на младия човек.

— Ами ако откаже? — попита той тревожно.

Баща му се засмя:

— Няма — обеща той. — Ще видиш.

Хенри беше прав. Каталина бе твърде много принцеса, за да каже „да“ или „не“ на един крал. Когато я попита дали би искала да отиде в Лъдлоу с принца, тя каза, че ще направи това, което желае кралят.

— Лейди Маргарет Поул все още ли е в замъка? — попита тя с малко напрегнат тон.

Той я погледна намръщено. Сега лейди Маргарет беше благополучно омъжена за сър Ричард Поул, един от надеждните ветерани, сражавали се за Тюдорите, и комендант на замъка Лъдлоу. Но лейди Маргарет бе родена Плантагенет, обична дъщеря на херцог Кларънс, братовчедка на крал Едуард и сестра на Едуард Уорик, чието основание да претендира за трона беше много по-голямо от това на самия Хенри.

— И какво от това?

— Нищо — каза тя припряно.

— Нямате повод да я избягвате — каза той рязко. — Каквото е сторено, то е сторено в моето име, по моя заповед. Вие не носите никаква вина за това.

Тя се изчерви, сякаш говореха за нещо срамно.

— Знам.

— Не мога да допусна никой да оспорва правото ми над трона — каза той рязко. — Те са твърде много — хората от фамилиите Йорк и Боуфорт, а също и Ланкастър, и безброй други, които си въобразяват, че имат шанс като претенденти. Вие не познавате тази страна. Ние се женим и омъжваме за роднини, смесили сме кръвта си като зайци в зайчарник. — Той направи пауза да види дали тя ще се засмее, но тя се мръщеше, опитвайки се да следи бързия му френски. — Не мога да допусна някой да претендира по силата на измисленото си право за онова, което аз спечелих с битка — каза той. — А няма да допусна някой друг да предяви претенции и чрез битка.

— Мислех, че вие сте истинският крал — каза Каталина колебливо.

— Вече съм — каза Хенри Тюдор безцеремонно. — И това е всичко, което има значение.

— Че сте бил миропомазан.

— Вече съм — повтори той с мрачна усмивка.

— Но сте от кралския род?

— Имам кралска кръв във вените си — каза той със суров глас. — Не е нужно да се мери колко много или колко малко е тя. Аз вдигнах короната си от бойното поле — буквално, тя беше в краката ми, в калта. Затова знаех, всички знаеха — всички видяха как Бог ми дарява победата, защото бях избраният от него крал. Архиепископът ме миропомаза, защото също знаеше това. Аз съм толкова крал, колкото и всеки друг в християнския свят, и с по-голямо право от повечето, защото не просто наследих трона още като бебе, в резултат от борбата на друг човек — Бог ми дари кралството, когато бях мъж. Заслужих го и то е мое по право.

— Но е трябвало да предявите правата си над него…

— Предявих правата си над онова, което беше мое — каза той накрая. — Спечелих своето. Бог ми даде онова, което ми принадлежеше. Това приключва въпроса.

Тя сведе глава, победена от енергичността на тона му.

— Зная, сир.

Смирението ѝ и гордостта, която бе скрита зад него, го омаяха. Помисли си, че надали някога е имало млада жена, чието гладко лице да крие така мислите ѝ.

— Искате ли да останете тук с мен? — попита Хенри меко, знаейки, че не бива да ѝ задава подобен въпрос, молейки се, още щом думите излязоха от устата му, тя да каже „не“ и да усмири тайния му копнеж по нея.

— Разбира се, аз желая това, което желае ваше величество — каза тя хладно.

— Предполагам, че искате да бъдете с Артур? — попита той, предизвиквайки я да отрече.

— Както желаете, сир — каза тя овладяно.

— Кажете ми! Бихте ли искали да отидете в Лъдлоу с Артур, или предпочитате да останете тук с мен?

Тя се усмихна слабо и не се остави да я подведе.

— Вие сте кралят — каза тихо. — Аз трябва да правя онова, което наредите.

Хенри знаеше, че не бива да я задържа в двора до себе си, но не можеше да устои да се позабавлява с тази идея. Допита се до испанските ѝ съветници и откри, че сред тях царяха безнадеждно разделение и търкания. Испанският посланик, който бе положил толкова усилия да осъществи неподатливия на промени брачен договор, настояваше, че е редно принцесата да замине с младия си съпруг, и че трябва да бъде приемана във всяко отношение като омъжена жена. Изповедникът на Каталина, който, изглежда, единствен от всички тях хранеше нежност към малката принцеса, настояваше на младата двойка да бъде позволено да остане заедно. Дуенята ѝ, страховитата и заядлива доня Елвира, предпочиташе да не напуска Лондон. Беше чувала, че Уелс се намира на сто мили оттам — планинска и камениста земя. Ако Каталина останеше в замъка Бейнардс и домакинството се отървеше от Артур, щяха да създадат малък испански анклав в сърцето на Сити, и властта на дуенята щеше да бъде неоспорвана, тя щеше да управлява принцесата и малкия испански двор.

Кралицата си позволи да изкаже мнението, че Каталина ще намери Лъдлоу за твърде студен и самотен в средата на декември, и предположи, че може би младата двойка би могла да остане заедно в Лондон до пролетта.

— Вие просто се надявате да задържите Артур при себе си, но той трябва да замине — каза ѝ рязко Хенри. — Той трябва да усвои кралските дела, и няма по-добър начин да се научи да управлява Англия от това да управлява Уелс.

— Той е още млад и е стеснителен с нея.

— Той трябва да се научи също и да бъде съпруг.

— Те ще трябва да се научат да се погаждат.

— Тогава по-добре да се учат насаме.

В крайна сметка майката на краля даде съвета, който реши нещата.

— Изпратете я — каза тя на сина си. — Нужно ни е дете от нея. Няма да го направи сама в Лондон. Изпратете я с Артур в Лъдлоу. — Тя се изсмя кратко. — Бог знае, че няма да имат какво друго да правят там.

— Елизабет се страхува, че тя ще бъде тъжна и самотна — отбеляза кралят. — А Артур се страхува, че няма да се погаждат добре заедно.

— Кого го е грижа? — попита майка му. — Какво значение има това? Те са женени, трябва да живеят заедно и да създадат наследник.

Той я стрелна с бърза усмивка.

— Тя е едва на шестнайсет — каза, — и най-малкото и галено дете на семейството си, все още тъгува за майка си. Изобщо не вземате предвид младостта ѝ, нали?

— Аз бях омъжена на дванайсет години, и те родих същата година — отвърна тя рязко. — Никой не е правил компромиси заради мен. И въпреки това оцелях.

— Съмнявам се, че сте била щастлива.

— Не бях. Съмнявам се, че и тя е. Но нима това не е последното нещо, което има значение?

* * *

Доня Елвира ми каза, не трябва да откажа да замина за Лъдлоу. Отец Джералдини каза, че е мой дълг да отида със съпруга си. Доктор Де Пуебла каза, че безспорно майка ми би искала да живея със съпруга си, да правя всичко, за да покажа, че бракът е завършен на думи и на дело. Артур, този безнадежден, кльощав и върлинест хлапак, не каза нищо, а баща му, изглежда, иска аз да реша; но той е крал и аз му нямам доверие.

Единственото, което всъщност искам да направя, е да си отида у дома в Испания. Независимо дали сме в Лондон или живеем в Лъдлоу, ще бъде студено и ще вали непрекъснато: самият въздух ми се струва влажен, не мога да намеря нищо свястно за ядене и не разбирам нито дума от това, което хората казват.

Знам, че съм принцеса на Уелс и ще бъда кралица на Англия. Това е вярно, и ще бъде вярно. Но точно днес то не буди у мен голяма радост.

* * *

— Трябва да отидем в моя замък в Лъдлоу — неловко отбеляза Артур пред Каталина. Седяха един до друг на вечеря, залата беше под тях, галерията — надвиснала отгоре, а при широките врати се бяха стълпили хора, дошли от Сити за безплатното забавление да гледат как дворът вечеря. Повечето хора наблюдаваха Уелския принц и младата му невеста.

Тя сведе глава, но не го погледна и попита:

— Това заповед на баща ви ли е?

— Да.

— Тогава с радост ще се подчиня — каза тя.

— Ще бъдем сами, ако не се броят управителят на замъка и съпругата му — продължи Артур. Искаше му се да каже, че се надява тя да няма нищо против, че се надява тя да не скучае, или да е тъжна, или — най-лошото от всичко — да му е сърдита.

Тя го погледна, без да се усмихне.

— И така?

— Надявам се, че ще бъдете доволна — заекна той.

— Както желае баща ви — каза тя спокойно, сякаш за да му напомни, че бяха просто принц и принцеса, и не разполагаха с никакви права и никаква власт.

Той се покашля и заяви:

— Ще дойда в стаята ви тази вечер.

Тя го изгледа с очи, сини и твърди като сапфирите около шията ѝ.

— Както желаете — каза със същия неутрален тон.

Той дойде, когато тя беше вече в леглото, и доня Елвира го пусна в стаята, с лице, твърдо и сурово като камък; във всеки неин жест прозираше неодобрение. Каталина седна в леглото и загледа как камериерът, отговарящ за спалнята на Артур, смъкна нощницата от раменете му и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

— Вино? — попита Артур. Боеше се, че гласът му трепери леко.

— Не, благодаря — каза тя.

Младият мъж неловко се приближи до леглото, отметна завивките назад и се вмъкна до нея. Тя се обърна да го погледне, и той разбра, че се беше изчервил под въпросителния ѝ поглед. Духна свещта, за да не може тя да види смущението му. Малка светлинка от фенера на някой страж отвън потрепна през пролуките в капаците на прозорците, а после изчезна, когато стражът продължи нататък. Артур почувства как леглото се раздвижва, когато Каталина се облегна назад и изхлузи нощницата си. Той имаше чувството, че е за нея просто вещ, предмет без значение, нещо, което беше длъжна да понася, за да стане кралица на Англия.

Той отметна завивките назад и скочи от леглото.

— Няма да остана тук. Отивам в стаята си — каза троснато.

— Какво?

— Няма да остана тук. Не съм желан…

— Не сте желан? Никога не съм казвала, че не сте…

— Очевидно е. Изражението ви…

— Непрогледно тъмно е! Откъде може да знаете как гледам? А и във всеки случай, вие имате вид, сякаш някой ви е вкарал насила тук!

— Аз? Не аз изпратих съобщение, което половината двор чу — че не бива да идвам в леглото ви.

Чу я как ахна.

— Не съм казала, че не трябва да идвате. Трябваше да заръчам да ви съобщят… — тя млъкна рязко, смутена. — Беше ми времето… трябваше да знаете…

— Вашата дуеня каза на моя управител, че не трябва да идвам в леглото ви. Как мислите, че се почувствах от това? Как според вас са го приели всички?

— Как иначе трябваше да ви кажа? — запита тя.

— Да ми съобщите лично! — възкликна той гневно. — Не да съобщавате на целия останал свят.

— Как можех? Как бих могла да изрека подобно нещо? Щях да бъда толкова смутена!

— Вместо това накарахте мен да изглеждам като глупак!

Каталина се измъкна от леглото и се хвана за високата колона на балдахина, за да се закрепи.

— Милорд, моля за извинение, ако съм ви оскърбила, не знаех как се правят тук подобни неща… В бъдеще ще постъпвам, както желаете…

Той не каза нищо.

Тя чакаше.

— Отивам си — каза той и отиде да почука на вратата, за да повика камериера си.

— Недейте! — Викът се изтръгна от нея с усилие.

— Какво?

Той се обърна.

— Всички ще разберат — каза отчаяно тя. — Ще узнаят, че между нас нещо не е наред. Сигурно всички знаят, че току-що сте дошъл при мен. Ако си тръгнете веднага, всички ще си помислят…

— Няма да остана тук! — изкрещя той.

Гордостта ѝ се надигна в гневен изблик.

— Ще посрамите и двама ни! — възкликна тя. — Какво искате да си помислят хората? Че ви отвращавам, или че сте импотентен?

— Защо не? Ако и двете са верни?

Той заблъска още по-силно по вратата.

Тя ахна ужасено и се отпусна назад върху колоната на балдахина.

— Ваша светлост? — разнесе се вик от външната стая, и когато вратата се отвори, се появиха камериерът, който отговаряше за спалнята на Артур, и двама пажове, а зад тях — доня Елвира и една придворна дама.

Каталина отиде бавно до прозореца и се обърна с гръб към стаята. Неуверен, Артур се поколеба, хвърляйки поглед назад към нея за помощ, за някакъв знак, че все пак може да остане.

— Срамота! — възкликна доня Елвира, като се провря грубо покрай Артур и изтича да наметне една роба около раменете на Каталина. Щом жената застана с ръка около раменете на Каталина, гледайки го гневно, Артур вече не можеше да се върне при съпругата си: прекрачи прага и отиде в собствените си покои.

* * *

Не мога да го понасям. Не мога да понасям тази страна. Не мога да живея тук до края на живота си. Да заяви, че го отвращавам! Да дръзне да ми говори по този начин! Да не би да е полудял като някое от техните мръсни кучета, които точат лиги навсякъде? Нима е забравил коя съм? Нима се е самозабравил?

Толкова съм му разгневена, че ми се иска да грабна някой ятаган и да му отрежа глупавата глава. Ако се беше замислил за миг, щеше да знае, че всички в двореца, всички в Лондон, вероятно всички в тази отвратителна страна ще ни се смеят. Ще кажат, че съм грозна и че не мога да го удовлетворя.

Плача от гняв, не от скръб. Заравям глава във възглавницата на леглото си, та никой да не може да ме чуе и да разкаже на всички останали, че принцесата е плакала, докато заспи, защото съпругът ѝ не иска да си ляга с нея. Толкова съм ядосана, че се давя от сълзи и гняв.

След малко спирам, избърсвам лицето си, сядам в леглото. Аз съм принцеса по рождение и по брак, не бива да рухвам. Ще запазя достойнство, макар той да няма никакво. Той е млад мъж, млад англичанин при това — откъде да знае как да се държи? Представям си своя дом в лунната светлина, как стените и ажурната украса на прозорците блестят в бяло, а жълтият камък е избелял до кремаво. Това е дворец, в който хората умеят да се държат елегантно и достойно. С цялото си сърце желая да бях още там.

Спомням си, че имах навика да наблюдавам голямата жълта луна, отразена във водата в градината на съпругата на владетеля. Като някаква глупачка, едно време си мечтаех да съм омъжена.

Оксфорд Коледа 1501 г.

Потеглиха няколко дни преди Коледа. Пред хората разговаряха помежду си с безупречна вежливост, и напълно се пренебрегваха взаимно, когато никой не гледаше — спазваха твърдо този принцип. Кралицата беше помолила да им се разреши да останат поне за дванайсетдневното празненство, но нейна светлост, майката на краля бе постановила те да прекарат своята Коледа в Оксфорд: това щеше да даде на народа възможност да види принца и новата принцеса на Уелс, а думата на майката на краля беше закон.

Каталина пътуваше с носилка, тръскана безмилостно по замръзналите пътища, с мулета, които газеха с усилие през бродовете, премръзнала до кости, независимо от многото завивки и кожи, с които я загръщаха. Майката на краля бе заявила, че тя не бива да язди, поради опасността от падане. Неизречената надежда беше, че Каталина носи дете. Самата Каталина не каза нищо, за да потвърди или отхвърли тази надежда. Артур беше олицетворение на безмълвието.

Те имаха отделни стаи по време на пътуването до Оксфорд, и отделни стаи в колежа „Модлин“, когато пристигнаха. Хористите бяха готови, кухните бяха готови, Оксфорд беше готов да им предложи изключително пищното си гостоприемство; но принцът и принцесата на Уелс бяха хладни и мрачни като времето.

Вечеряха заедно, настанени на голямата маса, от която можеха да виждат залата долу, и всички граждани на Оксфорд, които можаха да се поберат в галерията, заеха местата си и гледаха как принцесата слага малки хапки храна в устата си и обръща рамо към съпруга си, докато той се оглеждаше из залата в търсене на събеседници, сякаш вечеряше сам.

Въведоха танцьори и акробати, коледари и актьори. Принцесата се усмихваше много любезно и мило, но така и не се засмя; раздаде малки кесии с испански монети на всички, които ги забавляваха, и им благодари, че са дошли; но нито веднъж не се обърна към съпруга си да го попита дали вечерта му доставя удоволствие. Принцът се разхождаше из стаята, приветлив и любезен към големците на града. Говореше на английски през цялото време, а съпругата му, която говореше испански, трябваше да чака някой да благоволи да я заговори на френски или латински. Вместо това хората се скупчваха около принца и бъбреха, шегуваха се и се смееха, почти сякаш се присмиваха на нея и не искаха тя да разбере шегата. Принцесата седеше сама, във вдървена поза върху твърдия стол, с високо вдигната глава и лека, предизвикателна усмивка на устните.

Най-сетне стана полунощ и дългата вечер можеше да свърши. Каталина се надигна от мястото си и загледа как придворните се снишават в поклони и реверанси. Тя направи нисък испански реверанс на съпруга си: дуенята ѝ стоеше зад нея с твърдо като кремък лице.

— Желая ви лека нощ, ваша светлост — каза принцесата на латински, с ясен глас и съвършен акцент.

— Ще дойда в стаята ви — каза той. Разнесе се приглушено одобрително мърморене: дворът искаше похотлив принц.

Бузите ѝ поруменяха при това толкова открито изявление. Не можеше да каже нищо. Не можеше да му откаже; но начинът, по който се надигна и излезе от стаята, не му обещаваше топло посрещане, когато останеха насаме. Дамите ѝ направиха реверансите си и я последваха в малък оскърбен рояк, излизайки с шумолене като многоцветен воал, влачещ се след нея. Придворните се усмихнаха тайно, прикривайки уста с ръце, на високия дух на невестата.

Артур дойде при нея половин час по-късно, разгорещен от пиене и негодувание. Намери я все още облечена да го чака до огъня; дуенята ѝ беше до нея, стаята бе ярко осветена от свещи, дамите ѝ още си говореха и играеха карти, сякаш бе средата на следобеда. Тя по нищо не приличаше на млада жена, която се кани да си легне.

— Добър вечер, милорд — каза тя, надигна се и му направи реверанс, когато той влезе.

Артур бе принуден да спре, преминавайки в отстъпление още при първия сблъсък. Беше готов за лягане, по нощница, само с една роба, наметната на раменете. Остро си даде сметка за босите си крака и уязвимите, изложени на показ пръсти. Каталина бе ослепителна в изисканото си вечерно облекло. Всички дами се обърнаха и го погледнаха, с недружелюбни изражения. Артур остро осъзнаваше, че беше по нощница, бос, и че един от хората му зад него едва потискаше смеха си.

— Очаквах да сте в леглото — каза той.

— Разбира се, мога да отида в леглото — отвърна тя с ледена любезност. — Точно се готвех да си легна. Много е късно. Но когато обявихте така открито, че желаете да ме посетите в покоите ми, си помислих, че сигурно възнамерявате да доведете със себе си целия двор. Помислих си, че ще кажете на всички да дойдат в покоите ми. Защо иначе ще го обявявате гръмогласно, та всички да могат да чуят?

— Не съм го обявил гръмогласно!

Тя повдигна вежда в безмълвно противоречие.

— Ще остана за нощта — каза той упорито. Отиде с резки крачки до вратата на спалнята ѝ. — Дамите могат да се разотиват по леглата си, късно е. — Той кимна на придружителите си. — Оставете ни. — Влезе в стаята ѝ и затвори вратата след себе си.

Тя го последва и затвори зад гърба си вратата, оставяйки зад нея своите смутени и скандализирани дами. С гръб към вратата го загледа как смъква рязко халата и нощницата си, така че остава гол, и се покатерва в леглото ѝ. Той оправи възглавниците и се облегна назад, с ръце, скръстени върху тесните голи гърди, като човек, който очаква забавление.

Беше неин ред да се почувства неудобно.

— Ваша светлост…

— По-добре се съблечете — подметна заядливо той. — Както казвате, много е късно.

Тя се обърна на една страна, после на друга.

— Ще повикам доня Елвира.

— Направете го. Повикайте и другите, които ви събличат. Не се смущавайте от мен, моля ви.

Каталина прехапа устна. Той виждаше неувереността ѝ. Беше ѝ непоносимо да я разсъбличат пред него. Тя се обърна и излезе от спалнята.

От съседната стая се разнесе гневен испански говор. Артур се ухили: предположи, че тя бе изгонила дамите си от стаята и се съблича там. Когато се върна, той видя, че е бил прав. Тя носеше бяла нощница, украсена с изящна дантела, а косата ѝ беше прибрана в дълга плитка, която се спускаше надолу по гърба ѝ. Приличаше повече на малко момиче, отколкото на надменната принцеса, каквато беше само преди броени мигове, и той почувства как желанието му се надига заедно с друго чувство: нежност.

Тя хвърли поглед към него с неприветливо изражение и каза:

— Ще трябва да си прочета молитвите.

Отиде до молитвения стол и коленичи пред него. Той я загледа как сведе глава над сключените си ръце и зашепна. За първи път раздразнението го напусна, и той си помисли колко ли трябва да ѝ е трудно. Със сигурност неговото смущение и страх бяха нищо в сравнение с нейните: сама в чужда страна, изцяло на разположение на едно момче, с няколко месеца по-малко от нея, без истински приятели и без семейство, далече от всичко и всички, които познаваше.

Леглото беше топло. Виното, което беше изпил за кураж, сега го караше да се чувства сънлив. Облегна се назад на възглавницата. Молитвите ѝ отнемаха дълго време, но за един мъж беше добре да има набожна съпруга. Затвори очи при тази мисъл. Помисли си, че когато тя дойдеше в леглото, той щеше да я вземе уверено, но внимателно. Беше Коледа, трябваше да бъде мил с нея. Тя вероятно беше самотна и се страхуваше. Трябваше да бъде великодушен. С топлота си помисли колко любящ щеше да бъде към нея, и колко признателна щеше да бъде тя. Може би щяха да се научат да си доставят взаимно удоволствие, може би той щеше да я направи щастлива. Той задиша по-дълбоко, издаде лекичко сърдито хъркане. Заспа.

Каталина вдигна глава от молитвите си, огледа се и се усмихна с чувство на неподправен триумф. После, съвсем безмълвно, се промъкна в леглото до него и като се намести внимателно, така че дори крайчецът на нощницата ѝ да не може да го докосне, се приготви за сън.

* * *

Смяташе да ме поставиш в неловко положение пред дамите ми, пред целия двор. Мислеше си, че можеш да ме посрамиш и да възтържествуваш над мен. Но аз съм принцеса на Испания и съм познала и видяла неща, които ти, в тази безопасна малка страна, в това самодоволна малко убежище, никога не би и сънувал. Аз съм инфантата, аз съм дъщеря на двамата най-могъщи монарси в целия християнски свят, които единствени победиха най-голямата заплаха, изправяла се срещу него. В продължение на седемстотин години маврите — империя, по-могъща от тази на римляните — владееха Испания, и кой ги прогони? Майка ми! Баща ми! Затова не трябва да си мислиш, че се страхувам от теб — от теб, принцът като розово цветче, или както там те наричат. Никога няма да се принизя да сторя нещо, което една испанска принцеса не бива да прави. Никога няма да бъда дребнава или злобна. Но ако ме предизвикаш, ще те победя.

* * *

На сутринта Артур не ѝ говореше: буйната му момчешка гордост беше напълно потъпкана. Тя го беше посрамила в бащиния му двор, като отказа да го допусне в покоите си, а сега го беше посрамила и насаме. Той имаше чувството, че тя му бе заложила капан, беше го направила на глупак, и че дори сега му се присмива. Надигна се и излезе, нацупен и мълчалив. Отиде на литургия и не погледна Каталина в очите, отиде на лов и отсъства цял ден. Вечерта не ѝ говореше. Гледаха пиеса, седнали един до друг, и цяла вечер не си размениха нито дума. Останаха в Оксфорд цяла седмица, а не разменяха повече от дузина думи всеки ден. Той тайно даде горчива клетва пред себе си, че няма да ѝ проговори никога, никога повече. Щеше да ѝ направи дете, ако можеше, щеше да я унижава по всеки възможен начин, но никога, никога, никога повече нямаше да спи в леглото ѝ.

Когато настъпи сутринта, в която трябваше да продължат към Лъдлоу, небето бе посивяло от облаци, подобни на тлъсти издути кореми, пълни със сняг. Каталина излезе от входната врата на колежа и се присви, когато леденият, влажен въздух я удари в лицето. Артур не ѝ обърна внимание.

Тя излезе в двора, където свитата ѝ беше готова и я чакаше. Поколеба се пред носилката. Осени го мисълта, че тя приличаше на затворник, който се колебае, преди да се качи в каруцата. Нямаше право на избор.

— Няма ли да е много студено? — попита тя.

Той се обърна към нея със сурово изражение.

— Ще трябва да свикнете със студа, вече не сте в Испания.

— И сама виждам.

Тя отметна завесите на носилката. Вътре имаше завивки, с които да се загърне, и възглавници, на които да се облегне, но не изглеждаше много уютно.

— Става още по-лошо — каза той жизнерадостно. — Далеч по-студено, вали дъжд, суграшица или сняг, и става по-тъмно. През февруари имаме само два часа дневна светлина в най-добрия случай, а после има мразовити мъгли, които превръщат деня в нощ, така че е вечно сиво.

Тя се обърна и вдигна поглед към него:

— Не можем ли да тръгнем в друг ден?

— Вие се съгласихте да дойдете — отвърна той заядливо. — Щях с радост да ви оставя в Гринич.

— Направих, каквото ми казаха.

— Така че ето ни тук. Пътуваме, както ни е заповядано.

— Вие поне можете да се движите и да се топлите — каза тя жално. — Не може ли да яздя?

— Нейна светлост майката на краля каза, че не можете.

Тя направи лека гримаса, но не възрази.

— Изборът е ваш. Да ви оставя ли тук? — попита той рязко, сякаш нямаше много време за тези колебания.

— Не — каза тя. — Разбира се, че не.

Качи се в носилката и придърпа завивките върху краката и около раменете си.

Артур яздеше начело на излизане от Оксфорд, като кимаше и се усмихваше на хората, излезли да го приветстват. Каталина затвори завесите на носилката си, за да се предпази от студения вятър и любопитните погледи, отказвайки да покаже лицето си.

Спряха за вечеря в голяма къща по пътя, и Артур влезе да се храни, без дори да изчака, за да помогне на Каталина да слезе от носилката. Стопанката на къщата, разтревожена, излезе навън при носилката и намери Каталина да излиза, препъвайки се, с побеляло лице и зачервени очи.

— Принцесо, добре ли сте? — попита я жената.

— Студено ми е — каза Каталина измъчено. — Замръзвам от студ. Мисля, че никога не ми е било толкова студено.

Тя не вечеря почти нищо, не можаха да я накарат изобщо да пийне вино. Изглеждаше готова да падне от изтощение; но щом се нахраниха, Артур настоя да продължат: имаха да пропътуват още двайсет мили преди падането на ранния зимен здрач.

— Не може ли да откажете? — попита я Мария де Салинас с бърз шепот.

— Не — каза принцесата. Надигна се от мястото си, без да каже и дума повече. Но когато отвориха голямата дървена врата, за да излязат във вътрешния двор, около тях кръжаха малки снежинки.

— Не можем да пътуваме в това време, скоро ще се стъмни и ще изгубим пътя! — възкликна Каталина.

— Няма да изгубя пътя — каза Артур и отиде с решителни крачки при коня си. — Вие ще ме следвате.

Стопанката на къщата прати един слуга да изтича за затоплен камък, който да сложат в носилката в краката на Каталина. Принцесата се качи вътре, уви завивките около раменете си, и мушна ръцете си дълбоко под тях.

— Сигурна съм, че той няма търпение да ви отведе в Лъдлоу, за да ви покаже замъка си — каза жената, като се опитваше да погледне от най-добрата страна на едно окаяно положение.

Напуснаха топлината и светлините на голямата къща и чуха как вратите се захлопнаха зад тях, когато обърнаха конете на запад, към бялото слънце, което се спускаше ниско на хоризонта. Беше само два часа след пладне, но небето бе така изпълнено със снежни облаци, че над хълмистия пейзаж бе легнало зловещо сиво сияние. Пътят се виеше като змия пред тях, кафяви коловози на фона на кафяви ниви, и двете — избледнели до бяло под мъглата на снежната вихрушка. Артур яздеше напред, пеейки весело. Носилката на Каталина се тътреше с усилие отзад. При всяка стъпка мулетата подхвърляха носилката на една страна, а после — на друга: тя трябваше да се подпира с ръка на ръба, за да се задържи на мястото си и пръстите ѝ премръзнаха, а след това изтръпнаха, посинели от студ. Завесите отблъскваха най-едрите снежинки, но не и упоритите, пронизващи течения. Ако отметнеше някое ъгълче, за да погледне навън към околността, виждаше бяла вихрушка; снежинките танцуваха и кръжаха над пътя, а небето сякаш ставаше все по-сиво с всеки изминал миг.

Слънцето залезе, бяло в бялото небе, и светът стана по-сенчест. Сняг и облаци обгърнаха малката кавалкада, която си проправяше с криволичене път през бяла земя под сиво небе.

Конят на Артур препускаше в лек галоп напред, принцът седеше с лекота на седлото, едната му облечена в ръкавица ръка беше върху повода на коня, другата — върху камшика. Носеше дебело вълнено бельо под дебелото си кожено палто, и меки, топли кожени ботуши. Каталина го гледаше как язди напред. Беше ѝ твърде студено и бе твърде нещастна, за да може дори да го ненавижда. Повече от всичко друго ѝ се искаше той да се върне назад, за да ѝ каже, че пътуването е почти свършило, че са пристигнали.

Мина един час: мулетата вървяха надолу по пътя, с глави, сведени ниско, за да се предпазят от вятъра, който въртеше и запращаше снежинки около ушите им и в носилката. Сега снегът ставаше по-гъст, изпълваше въздуха и се стелеше, навяван от вятъра, в коловозите на пътя. Каталина се беше прегърбила под завивките, лежейки като дете, с бързо изстиващия камък върху корема, с вдигнати нагоре прибрани колене, с подпъхнати под тялото студени ръце, свела лице, заравяйки го в кожите. Краката ѝ замръзваха от студ, в завивките на гърба ѝ имаше пролука и от време на време тя потреперваше, щом оттам нахлуеше нова струя леден въздух.

Навсякъде наоколо, пред носилката, се чуваше как мъжете бъбрят за студа и се смеят, заричайки се, че ще си хапнат добре, когато керванът стигнеше в Бърфорд. После гласовете сякаш вече идваха от много далече; от студ и изтощение Каталина се унесе в сън.

Замаяна, тя се събуди, когато носилката се тръсна и спря, а завесите бяха отметнати назад. Заля я вълна от леденостуден въздух, тя сведе глава и изхлипа от неприятното усещане.

— Инфанта? — попита доня Елвира. Дуенята беше яздила мулето си и движението я беше сгрявало. — Инфанта? Слава на Бога, най-после пристигнахме.

Каталина не вдигаше глава.

— Инфанта, чакат ви, за да ви поздравят.

Каталина все така не вдигаше поглед.

— Какво е това?

Беше гласът на Артур: той беше видял как оставят носилката на земята и дуенята се навежда над нея. Видя, че купчината завивки не се раздвижи. За миг, прободен от остра тръпка на удивление, си помисли, че принцесата може да се е разболяла. Мария де Салинас го изгледа укорително.

— Какво има?

— Нищо. — Доня Елвира изправи гръб и застана между принца и младата му съпруга, закривайки Каталина с тялото си като щит, когато той скочи от коня си и се отправи към нея. — Принцесата беше заспала, сега се съвзема.

— Ще я видя — каза той. Отмести жената настрани с уверена ръка и коленичи до носилката.

— Каталина? — попита тихо.

— Премръзнала съм от студ — изрече тих, едва доловим глас. Тя повдигна глава и той видя, че беше бяла като самия сняг, а устните ѝ бяха сини. — Т-толкова ми е студено, че ще умра и тогава ти ще бъдеш щастлив. Можеш да ме п-погребеш в тази ужасна страна и да се ож-ожениш за някоя дебела, глупава англичанка. А аз никога няма да видя… — тя млъкна рязко и се задави от ридания.

— Каталина?

Той беше напълно изумен.

— Никога повече няма да видя м-майка си. Но тя ще узнае, че си ме убил с твоята ужасна страна и жестокостта си.

— Не съм бил жесток! — рязко отвърна той веднага, напълно сляп за събиращата се около тях тълпа от придворни. — За Бога, Каталина, не бях виновен аз!

— Ти си жесток — тя повдигна лице от завивките. — Жесток си, защото…

Именно тъжното ѝ, бяло, покрито със следи от сълзи лице му каза далеч повече, отколкото думите ѝ някога биха могли да сторят. Изглеждаше като някоя от сестрите му, когато баба им ги гълчеше. Не приличаше на всяваща страх, сипеща оскърбления испанска принцеса: приличаше на момиче, което са тормозили, докато са го докарали до сълзи — и той осъзна, че именно той я беше измъчил, той я беше разплакал, и я беше оставил в студената носилка през целия следобед, докато самият той бе яздил напред и се беше наслаждавал на мисълта за неудобството ѝ.

Артур посегна към завивките и измъкна леденостудената ѝ ръка. Пръстите ѝ бяха вкочанени от студ. Разбра, че беше сгрешил. Поднесе посинелите връхчета на пръстите ѝ към устата си и ги целуна, после ги притисна към устните си и духна върху тях с топлия си дъх.

— Да ми прости Господ — каза той. — Забравих, че съм съпруг. Не знаех как да бъда съпруг. Не си давах сметка, че мога да те разплача. Няма да го сторя никога повече.

Тя примигна: сините ѝ очи плуваха в неизплакани сълзи.

— Какво?

— Сгреших. Бях разгневен, но постъпих съвсем неправилно. Нека те заведа вътре, там ще се стоплим и ще ти кажа колко съжалявам, и никога повече няма да бъда невнимателен към теб.

Тя веднага започна да се бори да се измъкне от завивките, и Артур ги дръпна от краката ѝ. Тя беше толкова схваната и премръзнала, че се препъна, когато се опита да се изправи. Без да обръща внимание на приглушените протести на дуенята ѝ, той отривисто я вдигна на ръце и я пренесе като невеста през прага на залата.

Внимателно я остави пред буйния огън, нежно отметна назад качулката ѝ, развърза наметката ѝ, разтри ръцете ѝ. Отпрати с махване на ръка слугите, които искаха да дойдат, за да ѝ свалят наметката, и ѝ предложи вино. Създаде около тях малък кръг на покой и тишина, и загледа как руменината се връща в бледите ѝ бузи.

— Съжалявам — каза искрено. — Бях ти много, много сърдит, но не биваше да те водя толкова надалече в такова лошо време и никога не биваше да допускам да ти е студено. Беше несправедливо от моя страна.

— Прощавам ти — прошепна тя: лека усмивка озари лицето ѝ.

— Не знаех, че трябва да се грижа за теб. Не помислих. Държах се като дете, като грубо дете. Но сега знам, Каталина. Никога повече няма да бъда груб с теб.

Тя кимна.

— О, моля те. И ти също трябва да ми простиш. Бях груба с теб.

— Така ли?

— В Оксфорд — прошепна тя, с много нисък глас.

Той кимна.

— И какво ще ми кажеш?

Тя хвърли крадешком бърз поглед нагоре към него. Не се преструваше на обиден. Той си беше още момче, с присъщото за едно момче изострено чувство за справедливост. Нуждаеше се от истинско извинение.

— Много, много съжалявам — каза тя, говорейки единствено истината. — Това не беше добра постъпка, и на сутринта съжалявах, но не можех да ти кажа.

— Ще си легнем ли сега? — прошепна ѝ той, приближил уста плътно до ухото ѝ.

— Можем ли?

— Ако кажа, че си болна?

Тя кимна и не каза нищо повече.

— Принцесата е неразположена заради студа — съобщи Артур, без да се обръща конкретно към някого. — Доня Елвира ще я отведе в стаята ѝ, а аз ще вечерям там, насаме с нея, по-късно.

— Но хората са дошли да видят ваша светлост… — изрече умолително домакинът му. — Подготвили са ви развлечения, и биха искали да изслушате някои спорове…

— Ще се срещна с всички тях в залата сега, и ще останем и утре. Но принцесата трябва да отиде в покоите си веднага.

— Разбира се.

Около принцесата настъпи суматоха, докато дамите ѝ, начело с доня Елвира, я поведоха към стаята ѝ. Каталина хвърли поглед назад към Артур.

— Моля, елате в стаята ми за вечеря — каза тя достатъчно ясно, за да я чуят всички. — Желая да ви видя, ваша светлост.

За него това означаваше невероятно много: да я чуе как показва пред всички, че го желае. Той прие комплимента с поклон, а после поръча да му донесат чаша ейл, разреши много великодушно споровете на половин дузината мъже, дошли да се срещнат с него, а после се извини и отиде в стаята ѝ.

Каталина го чакаше сама до огнището. Беше отпратила дамите си, слугите си, нямаше никой, който да им сервира, бяха съвсем сами. Той едва не се отдръпна назад при вида на празната стая: принцовете и принцесите от династията на Тюдорите никога не биваха оставяни насаме. Но тя беше пропъдила слугите, които трябваше да прислужват на масата, беше отпратила дамите, които трябваше да вечерят заедно с тях. Беше отпратила дори дуенята си. Нямаше никой, който да види в какво беше превърнала покоите си, нито как беше подредила масата за вечеря.

Беше обвила простите дървени мебели в шалове от лек плат в ярки цветове, беше окачила шалове дори над гоблените, за да скрие студените стени, така че стаята приличаше на прекрасна шатра.

Беше наредила да изрежат с трион краката на масата, превръщайки ги в ниски пънчета, така че масата беше поставена ниско, като столче за крака — изключително нелепа и смешна мебел. Беше поставила големи възглавници в двата края, сякаш трябваше да се хранят полуизлегнати като диваци. Вечерята беше подредена на масата, на нивото на коленете им, придърпана до топлината на горящите пънове като на някакво варварско пиршество, навсякъде имаше свещи и наситен аромат като от тамян, тежък и опияняващ като в църква по време на празник.

Артур понечи да възроптае срещу безумното разточителство — отрязаните крака на масата — но после се поколеба. Това навярно не беше просто някакво момичешко лекомислие; тя се опитваше да му покаже нещо.

Беше облечена в изключително необичайни одежди. На главата ѝ имаше тюрбан от най-фина коприна, увит и завързан на възел като коронка, с шлейф, висящ като опашка отзад, който бе затъкнала небрежно от едната страна на украшението за глава, сякаш готова да го спусне над лицето си като воал. Вместо прилична рокля носеше проста долна риза от най-фината, най-леката коприна, опушено синя на цвят, толкова фина, че той почти можеше да вижда през нея, да зърне бледата ѝ кожа отдолу. Почувства как сърцето му заблъска глухо в гърдите, когато осъзна, че тя бе гола под ефирната коприна. Под долната дреха тя носеше панталони до глезена — подобни на мъжки панталони — но въпреки това съвсем различни от тях, защото бяха бухнали, падащи от стройните ѝ бедра, където бяха пристегнати със златиста връв, до стъпалата ѝ, където бяха завързани отново над стъпалата ѝ, наполовина боси, пъхнати в изящни алени пантофи, извезани със златна нишка. Той я огледа от горе до долу, от варварския тюрбан до турските пантофи, и откри, че е изгубил дар-слово.

— Не харесваш дрехите ми — каза с равен тон Каталина, а той беше твърде неопитен да осъзнае колко дълбоко смущение беше на път да изпита тя.

— Никога преди не съм виждал подобни — заекна той. — Това арабски дрехи ли са? Покажи ми!

Тя се завъртя на място, като го погледна през рамо, а после се върна отново да застане с лице към него.

— В Испания всички ги носим — каза тя. — Майка ми също. Те са по-удобни от роклите, и по-чисти. Всичко може да се пере, не като кадифените платове и броката.

Той кимна; сега долови леко ухание на розова вода, което лъхаше от коприната.

— И държат хладно в горещите дни — добави тя.

— Те са… красиви.

Едва не каза „варварски“ и беше много щастлив, че не го направи, защото очите ѝ светнаха.

— Така ли смяташ?

— Да.

Изведнъж тя вдигна ръце и се завъртя отново, за да му покаже пърхащото движение на панталоните и лекотата на късата дреха.

— За спане ли ги обличате?

Тя се засмя.

— Носим ги почти през цялото време. Майка ми винаги ги носи под доспехите си, далеч по-удобни са от всичко друго, а тя не може да носи рокля под ризницата от метални брънки.

— Не…

— Когато приемаме посланици от християнски страни, или за важни държавни случаи, или когато дворът пирува, носим рокли и мантии, особено на Коледа, когато е студено. Но в покоите си, и винаги през лятото, и винаги по време на поход, носим мавърски дрехи. Лесно се шият, и лесно се перат, лесно се пренасят, и са най-доброто облекло.

— Не можеш да го носиш тук — каза Артур. — Много съжалявам. Но нейна светлост, майката на краля щеше да възрази, ако знаеше, че изобщо си взела тези дрехи със себе си.

Тя кимна:

— Зная това. Майка ми беше против дори да ги вземам със себе си. Но исках нещо да ми напомня за вкъщи, и си помислих, че може да ги държа в раклите си и да не казвам на никого. После, тази вечер, си помислих, че мога да ти покажа. Да ти покажа себе си, и каква бях някога.

Каталина пристъпи встрани и му направи знак да се приближи до масата. Той се чувстваше твърде едър, твърде тромав и инстинктивно се приведе, изхлузи ботушите си за езда и стъпи върху пищните килими бос. Тя кимна леко в знак на одобрение и го подкани да седне. Той се отпусна върху една от възглавниците със златна бродерия.

Тя спокойно седна срещу него и му подаде купа благоуханна вода, заедно с бяла кърпа. Той потопи пръсти и ги избърса. Тя се усмихна и му поднесе златно блюдо, отрупано с храна. Беше ястие, което той помнеше от детството си — печени пилешки бутчета, бъбреци с много подправки, с бели пшеничени хлебчета: истинска английска вечеря. Но тя беше накарала да сервират само малки порции върху всяка отделна чиния, изкусно подредени вкусни хапки. Беше поръчала да сервират ябълкови резени редом с месото и беше добавила няколко редки видове месо с подправки до резенчета захаросани сливи. Беше направила всичко по силите си, за да му поднесе испанска вечеря, с цялата изтънченост и разкош на мавърския вкус.

Артур се отърси от предубеждението си.

— Това е… прекрасно — каза той, търсейки дума, с която да го опише. — Това е… като картина. Ти приличаш на… — не можеше да се сети за нищо, виждано някога, което да прилича на нея. После го споходи един образ. — Приличаш на картината, която веднъж видях изрисувана върху едно блюдо — каза той. — Съкровище на майка ми, от Персия. Приличаш на онази рисунка. Непозната, и прекрасна.

Похвалата му я накара да засияе.

— Искам да разбереш — каза тя, като говореше внимателно на латински. — Искам да разбереш каква съм. Cuiusmodi sum.

— Каква си?

— Аз съм твоя съпруга — увери го тя. — Аз съм принцесата на Уелс, ще бъда кралица на Англия. Ще бъда англичанка. Това е съдбата ми. Но освен това, аз съм и инфантата на Испания, на Ал Андалус.

— Знам.

— Знаеш; но не го осъзнаваш истински. Ти не познаваш Испания, не познаваш мен. Искам да ти обясня себе си. Искам да опознаеш Испания. Аз съм принцеса на Испания. Аз съм любимка на баща си. Когато вечеряме сами, се храним по този начин. Когато сме на военен поход, живеем в палатки и седим пред мангалите по този начин, а ние бяхме в поход през всяка година от живота ми, докато станах на седем.

— Но вие сте християнски двор — възрази той. — Вие сте сила в християнския свят. Имате столове, истински столове, трябва да се храните на истинска маса.

— Само на официални държавни приеми — каза тя. — Когато сме в покоите си, живеем така, като маври. О, молим се преди и след хранене, благодарим на Единия Бог, когато разчупваме хляба. Но не живеем така, както живеете вие тук, в Англия. Имаме красиви градини, пълни с водоскоци, и течаща вода. В дворците си имаме стаи, инкрустирани със скъпоценни камъни и надписи със златни букви, които казват красиви истини в поетична форма. Имаме бани с топла вода, в които да се къпем, и гъста пара, която да изпълва благоуханната стая, имаме хранилища за лед, които през зимата пълним със сняг от планините, та плодовете и напитките ни да се изстудяват през лятото.

Думите бяха така прелъстителни, както и образите.

— Представяш себе си толкова странно — каза той неохотно. — Като излязла от вълшебна приказка.

— Сега тепърва осъзнавам колко странни и непознати сме един за друг — каза Каталина. — Мислех си, че твоята страна ще бъде като моята, но тя е твърде различна. Започвам да си мисля, че ние приличаме повече на персите, отколкото на германските племена. Ние сме по-скоро като арабите, отколкото като вестготите. Навярно ти си мислел, че ще бъда принцеса като сестрите ти, но аз съм съвсем, съвсем различна.

Той кимна и каза предпазливо:

— Ще трябва да опозная твоите обичаи. Както и ти ще трябва да усвоиш моите.

— Аз ще бъда кралица на Англия. Ще трябва да стана англичанка. Но искам да знаеш каква бях като момиче.

Артур кимна и попита:

— Беше ли ти много студено днес?

Усещаше странно ново чувство, като тежест в корема. Разпозна в това усещане тревога, породена от мисълта, че тя е нещастна.

Каталина срещна открито погледа му.

— Да — каза. — Беше ми много, много студено. А после си помислих, че съм била груба към теб и бях много нещастна. След това си помислих, че съм далече от дома си и от топлината, и от слънцето, и от майка си, и много ми домъчня за вкъщи. Днес беше ужасен ден. Днешният ден беше ужасен за мен.

Той ѝ протегна ръка:

— Мога ли да те утеша?

Връхчетата на пръстите ѝ срещнаха неговите:

— Ти го направи — каза тя. — Когато ме отведе до огъня и ми каза, че съжаляваш. Ти наистина ме утешаваш. Ще се науча да вярвам, че винаги ще го правиш.

Той я притегли към себе си; възглавничките бяха меки и податливи: положи я до себе си и леко дръпна коприната, увита около главата ѝ. Тя веднага се смъкна и по гърба ѝ се спуснаха като водопад пищни червеникавокестеняви кичури. Той докосна с устни тях, после сладката ѝ, леко потръпваща уста, очите ѝ с пясъчнорусите мигли, светлите ѝ вежди, сините вени на слепоочията ѝ, меките части на ушите ѝ. Почувства как желанието му се надига, и целуна вдлъбнатината в основата на шията ѝ, после — ключицата, топлата, съблазнителна плът, от шията до рамото, вдлъбнатината на лакътя ѝ, топлата ѝ длан, подмишницата ѝ с еротично дълбок аромат, а после изхлузи долната ѝ риза през главата и тя се озова гола в обятията му, и беше негова съпруга, и то любяща съпруга, най-сетне, наистина.

* * *

Обичам го. Не смятах това за възможно, но го обичам. Влюбих се в него. Гледам се в огледалото, удивена, сякаш съм се променила, както се промени и всичко друго. Аз съм млада жена, влюбена в своя съпруг. Влюбена съм в Уелския принц. Аз, Каталина Испанска, съм влюбена. Исках тази любов, смятах я за невъзможна, а я имам. Влюбена съм в своя съпруг и ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Кой може да се съмнява сега, че аз съм избрана от Бог да бъда дарена със специалното Му благоволение? Той ме отведе от опасностите на войната до безопасност и мир в двореца Алхамбра, а сега ми даде Англия и любовта на този млад мъж, който ще бъде неин крал.

Във внезапен пристъп на вълнение събирам длани и отправям молитва: „О, Господи, позволи ми да го обичам вечно, не ни лишавай един от друг, както Хуан бе отнет от Марго, още в първите им месеци на радост. Позволи ни да остареем заедно, позволи ни да се обичаме вечно.“

Замъкът Лъдлоу Януари 1502 г.

Зимното слънце се беше спуснало, ниско и червено, над заоблените хълмове, когато влязоха с тропот през голямата порта, врязана в каменната стена, опасала Лъдлоу. Артур, който беше яздил до носилката, извика на Каталина над шума на копитата по калдъръма.

— Това е Лъдлоу, най-сетне!

Пред тях стражите изкрещяха: „Направете път за Артур! Уелският принц!“, вратите се отвориха с трясък и хората се изсипаха от къщите си, за да видят преминаването на шествието.

Каталина видя град, красив като гоблен. Подсилените с греди втори етажи на построените нагъсто сгради се издаваха над калдъръмени улици с видимо процъфтяващи дюкянчета и работилници, сгушени уютно под тях на приземния етаж. Съпругите на собствениците скачаха от столчетата си пред магазините, за да ѝ помахат, а Каталина се усмихваше и махаше в отговор. От горните етажи помощничките на ръкавичарите, чираците на обущарите, калфите на златарите и старите моми се надвесваха навън и я викаха по име. Каталина се засмя, после затаи дъх, когато един младеж сякаш беше на косъм да изгуби равновесие и да се прекатури през прозореца, но бе издърпан обратно вътре от другарите си, които крещяха приветствия.

Подминаха голяма арена за борба на мечки и бикове с кучета до хан с тъмни греди по фасадата, и тогава църковните камбани на половин дузината молитвени домове, колежа, параклисите и болницата на Лъдлоу забиха, за да приветстват принца и неговата невеста с „добре дошли“ у дома.

Каталина се надвеси напред, за да види своя замък, и забеляза непристъпната стена на външния крепостен двор. Портата беше отворена със замах, те влязоха и видяха най-изтъкнатите мъже на града, кмета, висшите духовници и водачите на заможните занаятчийски гилдии, събрани да ги посрещнат.

Артур спря коня си и любезно изслуша дълга реч на уелски, а след това — на английски.

— Кога ще ядем? — прошепна му Каталина на латински и видя как устата му потрепна, когато той потисна една усмивка.

— Кога ще си лягаме? — прошепна едва чуто тя, и изпита задоволството да види как ръката му върху повода потръпна от желание. Тя се изкикоти тихо и се отпусна отново в носилката, докато най-сетне безкрайните приветствени речи приключиха и кралската свита можеше да продължи през голямата порта на замъка към вътрешния двор.

Замъкът бе спретнат и изящен, здрав и солиден като някоя погранична крепост в Испания. Свързващата стена между укрепленията заобикаляше вътрешния двор, висока и яка, изградена от чудат розов камък, който придаваше на мощните стени по-топъл и домашен вид.

Опитният поглед на Каталина се плъзна от дебелите стени към кладенеца във външния двор, кладенеца във вътрешния двор, забеляза как един подлежащ на отбрана участък водеше към друг, помисли си, че една обсада може да бъде удържана тук с години. Но замъкът беше малък, приличаше на кукленски — нещо, което баща ѝ би построил, за да защити някой речен брод или уязвим път. Сграда, която някой много дребен испански благородник би нарекъл с гордост свой дом.

— Това ли е? — попита тя объркано, мислейки си за града, който бе приютен зад стените на нейния дом, за градините и терасите, за хълма и гледките, за кипящия живот в центъра на градчето — всичко това зад защитени стени. За дългата обиколка на стражите: ако обикаляха всички бойници, това им отнемаше повече от час. В Лъдлоу един страж можеше да завърши кръга за минути. — Това ли е?

Изведнъж той се стресна:

— Повече ли очакваше? Какво очакваше?

Щеше да погали смутеното му лице, ако не ги гледаха стотици хора. Застави се да не помръдва ръцете си.

— О, допуснах глупава грешка. Мислех си за Ричмънд.

Нищо на света не би я накарало да каже, че си е мислила за Алхамбра.

Той се усмихна, успокоен:

— О, любов моя. Ричмънд е новопостроен, огромната гордост и радост на баща ми. Лондон е един от най-великите градове в християнския свят, и дворецът отговаря на големината му. Но Лъдлоу е само градче — доста голямо градче в Уелс, спор няма — но градче. Но е заможно, ще видиш, ловът е добър, а хората са сърдечни. Ще бъдеш щастлива тук.

— Сигурна съм в това — каза Каталина, като му се усмихна, оставяйки настрана мисълта за дворец, построен за красота, само за красота, където строителите бяха помислили първо къде ще пада светлината и какви отражения ще хвърля в неподвижните мраморни езерца.

Огледа се наоколо и видя в ъгъла на вътрешния двор причудлива кръгла постройка, подобна на тумбеста кула.

— Какво е това? — попита тя, като се мъчеше да излезе от носилката, докато Артур държеше ръката ѝ.

Той хвърли поглед през рамо и каза небрежно:

— Това е нашият кръгъл параклис.

— Кръгъл параклис ли?

— Да, като в Йерусалим.

Изведнъж тя разпозна с възторг традиционната форма на джамия — проектирана и построена в кръг, така че никой богомолец да не заема по-добро място от другите, защото както бедният, тъй и богатият възхвалява Аллах.

— Прекрасен е.

Артур изненадано хвърли поглед към нея. За него това беше само кръгла кула, построена с красивия червеникав местен камък, но и той видя, че кулата сияеше на следобедната светлина и излъчваше усещане за покой.

— Да — каза той, почти без да забелязва постройката. — А това — посочи голямата сграда, чиято фасада гледаше към тях, с красиво стълбище, което водеше нагоре към отворената врата, — в тази сграда се намира голямата зала. Отляво са залите на съвета на Уелс, а над тях — моите покои. Отдясно са спалните за гости и стаите за коменданта на замъка и съпругата му: сър Ричард и лейди Маргарет Поул. Твоите покои са над тях, на най-горния етаж.

Той забеляза незабавната ѝ реакция:

— Тя тук ли е сега?

— В момента отсъства от замъка.

Тя кимна:

— Има ли постройки зад тази?

— Не. Разположена е до външната стена. Това е всичко.

Каталина се застави да запази усмихнато и любезно изражение.

— Имаме още стаи за гости във външния двор — каза той отбранително. — Имаме и мебелирана къща за гости. Това място е оживено и весело. Ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — усмихна се тя. — А кои са моите покои?

Той посочи най-високите прозорци.

— Виждаш ли там горе? От дясната страна, същите като моите, но в отсрещния край на къщата.

Каталина изглеждаше малко обезсърчена.

— Но как ще стигаш до моите покои? — попита тя тихо.

Той я хвана за ръка и я поведе, раздавайки усмивки надясно и наляво, към внушителните каменни стълби, водещи към двойните врати на голямата зала. Разнесоха се леки ръкопляскания и спътниците им се подредиха зад тях.

— Както ми нареди нейна светлост, майката на краля, четири пъти месечно ще идвам в стаята ти с официално шествие през голямата зала — каза той. Поведе я нагоре по стълбите.

— О.

Тя бе съкрушена.

Той сведе глава към нея и ѝ се усмихна.

— А във всички други нощи ще идвам при теб, като се промъквам по бойниците — прошепна той. — Има една тайна врата, през която се стига от твоите покои до бойниците, които се простират около целия замък. Моите покои също имат изход към тях. Можеш да минаваш от твоите покои до моите, когато пожелаеш, и никой няма да знае дали сме заедно или не. Няма дори да знаят в чия стая сме.

Той беше във възторг от начина, по който светна лицето ѝ:

— Можем да бъдем заедно, винаги, когато поискаме?

— Ще бъдем щастливи тук.

* * *

Да, ще бъда, ще бъда щастлива тук. Няма да скърбя като персиец за красивите дворци в родната му земя и да заявявам, че никъде не съществува друго място, годно за живот. Няма да казвам, че тези планини са пустиня без оазиси, като бербер, който копнее за земите, в които е роден. Ще се приспособя към Лъдлоу, и ще се науча да живея тук, на границата, а по-късно — в Англия. Майка ми не е просто кралица, тя е войник, и тя ме възпита да зная дълга си и да го изпълнявам. Мой дълг е да се науча да бъда щастлива тук и да живея тук, без да се оплаквам.

Може никога да не нося доспехи като нея, може никога да не се сражавам за страната си като нея; но има много начини да служиш на едно кралство, и да бъдеш весела, честна, вярна кралица, е един от тях. Ако Бог не ме призове на оръжие, Той може да ме призове да служа като законодател, като приносителка на справедливост. Независимо дали ще защитавам своите поданици, като се сражавам за тях срещу неприятел, или като защитавам свободата им по силата на закона, аз ще бъда тяхна кралица, от сърце и душа, кралица на Англия.

* * *

Беше нощ: полунощ беше минала. Каталина сияеше на светлината на огъня. Бяха в леглото, сънливи, но твърде изпълнени със страст и желание един към друг, за да спят.

— Разкажи ми някоя история.

— Разказвала съм ти десетки истории.

— Разкажи ми друга. Разкажи ми как Боабдил предал двореца Алхамбра със златните ключове върху копринена възглавничка и си тръгнал, плачейки.

— Тази я знаеш. Снощи ти я разказах.

— Тогава ми разкажи историята за Ярфа и коня му, който се зъбел на християните.

— Истинско дете си. И името му беше Ярфе.

— Но ти го видя как загива?

— Бях там; но всъщност не го видях да умира.

— Как си могла да не гледаш?

— Ами, отчасти защото се молех, както ми нареди майка ми, и защото бях момиче, а не кръвожадно, обичащо жестокостите момче.

Артур я замери с една бродирана възглавничка. Тя я хвана и я хвърли обратно към него.

— Добре, разкажи ми как майка ти заложила накитите си, за да плати за кръстоносния поход.

Тя се засмя отново и поклати глава, при което кестенявата ѝ коса се люшна на една страна, после — на друга.

— Ще ти разкажа за дома си — предложи.

— Добре.

Той загърна и двамата с пурпурната завивка и зачака.

— Когато влезеш през първата врата на Алхамбра, тя прилича на малка стая. Баща ти не би се принизил да влезе така в един дворец.

— Не е ли величествена зала?

— Голяма е колкото някоя от малките зали на търговците в този град. Подходяща е за някоя малка къща в Лъдлоу, нищо повече.

— А после?

— А после влизаш във вътрешния двор, и оттам — в златната стая.

— И там е малко по-добре?

— Тя е много пъстра, но въпреки това не е много по-голяма. Стените са ярки, покрити с цветни плочки и златни листа, и има висок балкон, но и тук пространството е съвсем малко.

— И къде ще отидем днес тогава?

— Днес ще свърнем надясно и ще влезем в Двора на миртите.

Той затвори очи, опитвайки се да си припомни описанията ѝ.

— Вътрешен двор във формата на правоъгълник, заобиколен от високи златни постройки.

— С огромен вход от тъмно дърво в далечния край, обрамчен с красиви плочки.

— И езеро, езеро с проста правоъгълна форма, а от двете страни на водата — жив плет от благоуханни миртови дървета.

— Не жив плет, каквито имате вие — възрази тя, мислейки си за раздърпаните гранични плетове на уелските ниви, в постоянна борба с тръните и плевелите.

— А какъв тогава? — попита той, отваряйки очи.

— Жив плет като стена — каза тя. — Подрязан равномерно в правоъгълна форма, като блок от зелен мрамор, като жива, зелена и благоуханна скулптура. А портата в края се отразява във водата, също и арката над нея, и постройката, в която тя е вместена. Така че всичко заедно се отразява сред леки вълнички в краката ти. А стените са обточени със светли паравани с гипсова украса, въздушни и леки като хартия, като бродерия с бяла нишка върху бял плат. А птиците…

— Птиците ли? — попита той, изненадан, защото не му беше разказвала за тях преди.

Тя се поколеба, докато се сети за думата.

— Apodes? — каза на латински.

— Apodes? Черни бързолети?

Тя кимна:

— Носят се като бърза буйна река точно над главата ти, обикалят безспир над тесния вътрешен двор, надавайки крясъци, бързи като кавалерийска атака, кръжат като вятъра, докато слънцето огрява водата, не спират по цял ден. А нощем…

— Нощем?

Тя направи малък жест с ръце, като чародейка.

— Нощем изчезват, изобщо не ги виждаш да кацат или да се настаняват в гнездата си. Просто изчезват — залязват заедно със слънцето, но на разсъмване отново са там, като река, като потоп. — Тя направи пауза. — Трудно е да се опише — каза тихо. — Но го виждам през цялото време.

— Липсва ти — каза той с равен тон. — Независимо колко щастлива мога да те направя, това винаги ще ти липсва.

Тя направи малък жест:

— Разбира се. Това трябва да се очаква. Но никога не забравям коя съм. Коя съм родена да бъда.

Артур чакаше.

Тя му се усмихна, лицето ѝ се стопли от усмивката, очите ѝ блестяха.

— Принцеса на Уелс — каза тя. — Още от детството си го знаех. Винаги ме наричаха „принцесата на Уелс“. А следователно някой ден и кралица на Англия, както Бог е отредил. Каталина, инфанта на Испания, принцеса на Уелс.

Той се усмихна в отговор и я притегли по-плътно към себе си: отпуснаха се заедно назад, главата ѝ — положена на рамото му, тъмночервената ѝ коса падаше като воал върху гърдите му.

— Почти още от мига на раждането си знаех, че ще се оженя за теб — каза той замислено. — Не мога да си спомня време, когато не съм бил сгоден за теб. Не мога да си спомня време, когато не съм ти пишел писма и не съм ги носил на възпитателя си да ги поправи.

— Какво щастие, че ти се нравя, сега, когато съм тук.

Артур постави пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ към себе си за целувка.

— А аз съм още по-щастлив, че ти се нравя — каза той.

— Във всеки случай щях да ти бъда добра съпруга — подчерта тя. — Дори без това…

Той дръпна ръката ѝ отдолу под копринените завивки, за да докосне отново нарастващата му мъжественост.

— Без това ли, имаш предвид? — подметна закачливо.

— Без тази… радост — каза тя, затвори очи и се отпусна назад, в очакване на докосването му.

Слугите ги събудиха на разсъмване и Артур беше церемониално изведен от леглото ѝ. Видяха се отново на литургията, но седяха в противоположните страни на кръглия параклис, всеки със собствената си свита, и не можаха да разговарят.

* * *

Литургията би трябвало да е най-важният момент от деня ми, и би трябвало да ми носи утеха — зная това. Но винаги се чувствам самотна по време на литургията. Наистина се моля на Бог и Му благодаря за особената Му грижа към мен, но дори само когато се озова в този параклис с форма на мъничка джамия, той ми напомня толкова много за майка ми! Уханието на тамян буди така силни спомени за нея, сякаш това е парфюмът ѝ. Не мога да повярвам, че не коленича до нея, както правех по четири пъти дневно през почти всеки ден от живота си. Когато изричам: „Аве Мария“, виждам кръглото, усмихнато, решително лице на майка си. А когато се моля за кураж да изпълня дълга си в тази непозната и чужда земя, сред тези мрачни, сдържани хора, силата на майка ми е това, от което имам нужда.

Би трябвало да отправя благодарност за Артур, но не се осмелявам дори да мисля за него, когато съм на колене пред Бог. Не мога да мисля за него без греха на плътското желание. Дори самият му образ в ума ми е дълбока тайна, езическа наслада. Сигурна съм, че това не е святата радост от брака. Такава силна наслада трябва да е грях. Подобно тъмно, дълбоко плътско желание и удовлетворение не могат да се равняват с чистото, невинно зачатие на един малък принц, какъвто е целият смисъл и целта на този брак. Бяхме положени в леглото от архиепископ, но страстното ни съвкупяване е толкова животинско, колкото и това на две препичащи се на слънце змии, увили се една около друга в насладата си. Пазя насладата, която получавам от Артур, в тайна от всички, дори от Бог.

Не бих могла да се доверя на никого, дори и да исках. Изрично ни е забранено да бъдем заедно, когато пожелаем. Баба му, Нейна светлост майката на краля, е разпоредила така, както се разпорежда за всичко, дори за всичко тук, в пограничните земи на Уелс. Заявила е, че той трябва да ме посещава в стаята ми по веднъж всяка седмица, с изключение на времето на месечните ми неразположения; трябва да пристига преди десет часа и да си тръгва преди шест. Подчиняваме ѝ се, разбира се, всички ѝ се подчиняват. Веднъж седмично, както е наредила, той влиза през голямата зала, с вид на млад мъж, подчиняващ се неохотно, а на сутринта ме напуска мълчаливо и си отива тихо и сдържано като млад мъж, който е изпълнил дълга си, а не като човек, будувал цяла нощ, изпълнена със спираща дъха наслада. Никога не се хвали какво удоволствие е изпитал; когато идват да го отведат от покоите ми, не казва нищо, никой не знае каква радост изпитваме от взаимната си страст. Никой никога не ще узнае, че ние сме заедно всяка нощ. Срещаме се на бойниците, които се простират от неговите покои до моите на самия връх на замъка, сиво-синьото небе се извива като арка над нас и се съвкупяваме тайно като любовници, скрити от нощта; отиваме в моята стая, или в неговата, и си създаваме заедно таен, съкровен свят, изпълнен със скрита радост.

Дори в този претъпкан малък замък, пълен с любопитни досадници и с шпионите на майката на краля, никой не знае, че сме заедно, и никой не знае колко сме влюбени.

* * *

След литургията кралската двойка отиваше да закуси в отделните си покои, макар че предпочитаха да бъдат заедно. Замъкът Лъдлоу копираше официалността на кралския двор. Майката на краля бе постановила, че след закуска Артур трябва да учи с възпитателя си или да спортува, ако времето позволява, а Каталина трябваше да работи с възпитателя си, да шие, да чете или да се разхожда в градината.

— Градина! — прошепна полугласно Каталина в разположеното в ъгъла на крепостните стени малко късче зелена морава с пейка от подгизнал торф в единия край на тясна леха. — Питам се дали някога е виждала истинска градина?

Следобед можеха да излизат да яздят заедно, за да ловуват в гората около замъка. Околностите бяха богати, реката течеше бързо през широка долина със стари, гъсти гори по склоновете на хълмовете. Каталина си мислеше, че може би ще обикне пасищата около река Тийм и начина, по който на хоризонта тъмният цвят на хълмовете отстъпваше място на небето. Но в това време, посред зима, пейзажът бе сиво-бял, само скрежът или снегът нарушаваха черния цвят на студените гори. Времето често беше твърде лошо и принцесата изобщо не можеше да излезе. Тя мразеше влажната мъгла или валежите от ситна ледена суграшица. Артур често яздеше сам.

— Дори да остана, не биха ми позволили да бъда с теб — казваше той печално. — Баба ми ще ми постави някаква друга задача.

— Тогава върви! — казваше тя с усмивка, макар че времето до вечеря ѝ се струваше ужасно дълго, а тя нямаше нищо за вършене, освен да чака ловците да се приберат у дома.

Излизаха в града веднъж седмично, за да отидат в църквата „Сейнт Лорънс“ за литургия, или да посетят малкия параклис край стената на замъка, да присъстват на вечеря, организирана от някоя от изтъкнатите гилдии, или за да гледат бой с петли, или борба на бикове с кучета, или представления на актьори. Каталина бе впечатлена от спретнатата красота на градчето; мястото беше избегнало жестокостта на войните между Йорк и Ланкастър, на които Хенри Тюдор най-сетне бе сложил край.

— Мирът е всичко за едно кралство — отбеляза тя пред Артур.

— Сега заплаха за нас могат да бъдат единствено шотландците — каза той. — Родът Йорк са мои предци, както и родът Ланкастър, така че съперничеството им приключва с мен. Единственото, което трябва да направим, е да опазим сигурността на севера.

— А баща ти смята, че е постигнал това чрез брака на принцеса Маргарет?

— Дай Боже да е прав, но те са вероломна и безчестна пасмина. Когато стана крал, ще поддържам охраната на границата силна. Ти ще ме съветваш, ще пътуваме заедно и ще се погрижим пограничните замъци да бъдат укрепени.

— Това ще ми хареса — каза тя.

— Разбира се, ти си прекарала детството си сред армия, която се е сражавала за пограничните земи, ще знаеш по-добре от мен какво да изискваш.

Тя се усмихна:

— Радвам се, че това мое умение може да ти е от полза. Баща ми вечно се оплакваше, че майка ми създава амазонки, а не принцеси.

Вечеряха заедно по здрач, а за щастие, здрачът настъпваше много рано през тези студени зимни нощи. Най-сетне можеха да бъдат близо, седнали един до друг на високата маса с изглед надолу към голямата зала на замъка, а в голямото огнище в страничната стена бяха натрупани пънове. Артур винаги слагаше Каталина от лявата си страна, най-близо до огъня, тя носеше наметка, подплатена с кожа, а под богато украсената си рокля имаше безброй пластове от ленени фусти. Дори при това положение ѝ беше студено, когато слизаше по ледените стълби от топлите си покои до задименото преддверие. Испанските ѝ дами, Мария де Салинас, дуенята ѝ доня Елвира и още няколко, бяха настанени на една маса, английските дами, които трябваше да бъдат нейни компаньонки — на друга, а свитата ѝ от испански слуги беше настанена на трета. Видните благородници от съвета на Артур, шамбеланът му сър Ричард Поул, управител на замъка, епископът на Линкълн — Уилям Смит, лекарят му, доктор Биъруърт, ковчежникът му сър Хенри Върнън, управителят на домакинството му, сър Ричард Крофт, управителят на личните му покои, сър Уилям Томас от Кармартън, и всички мъже, които заемаха някаква водеща роля в Уелс, бяха настанени на почетни места в залата. В дъното и в галерията можеха да се трупат всички любопитни клюкари, всички сплетници в Уелс, за да видят как испанската принцеса вечеря, и да гадаят дали тя се нрави на младия принц, или не.

Нямаше как да разберат. Повечето от тях смятаха, че той не е успял да сподели легло с нея. Защото, вижте! Инфантата седеше като малка вдървена кукла и рядко се навеждаше към младия си съпруг. Уелският принц разговаряше с нея сякаш заучено, като част от някакъв ритуал, на всеки десет минути. Те бяха същински образци на благоприличието, и дори рядко поглеждаха един към друг. Клюките мълвяха, че той ходел в покоите ѝ, както му било наредено, но само веднъж седмично, и никога — по собствен избор. Навярно двамата млади не се нравеха един на друг. Бяха млади, може би твърде млади за брак.

Никой не можеше да се досети, че Каталина стискаше здраво ръце в скута си, за да се възпре да докосва съпруга си, нито че кажи-речи на всеки половин час той хвърляше поглед към нея с привидно безразличие, и прошепваше толкова ниско, че само тя можеше да чуе: „Желая те точно сега.“

След вечеря гледаха танци, понякога слушаха някой разказвач на истории, някой уелски бард или гледаха изпълненията на странстващи актьори. Понякога поетите пристигаха от високите хълмове и разказваха стари, странни приказки на родния си език, които Артур трудно успяваше да следи, но които се опитваше да превежда на Каталина.

Когато дългото жълто лято настъпи

и наближи победата,

и когато бретанските кораби опънат платна,

и когато дойде горещината и треската се разпали,

идват поличбите, че ще извоюваме победа.

— За какво се разказва тук? — попита го тя.

— Дългото жълто лято е времето, когато баща ми решил да нахлуе от Бретан. Пътят му го отвел до Босуърт и победата.

Тя кимна.

— През онази година било горещо, а когато пристигнали, войските донесли със себе си „потната болест“ — нова болест, която сега сее мор в Англия, както и в Европа, с настъпването на горещините всяко лято.

Тя кимна отново. Нов поет излезе напред, изсвири един акорд на арфата си и запя.

— А това?

— Разказва за червен дракон, който лети над Уелс — каза той. — Този дракон убива глигана.

— Какво означава? — попита Каталина.

— Драконът олицетворява Тюдорите: нас — каза той. — Сигурно си видяла червения дракон върху нашето знаме. Глиганът е узурпаторът, Ричард. Това е възхвала към баща ми, на основата на стара история. Всички техни песни са древни. Вероятно са ги пели в Ноевия ковчег. — Той се ухили. — Песни за Ной.

— Да не би да вярват, че вие, Тюдорите, сте оцелели от времето на Потопа? Ной Тюдор ли е бил?

— Вероятно. Баба ми е готова да твърди, че произхожда дори от самата Градина на Едем — отвърна той. — Това са граничните уелски земи, ние произхождаме от Оуен ап Тюдор от Глендауър, и с радост си приписваме заслугите за всичко.

Както предрече Артур, щом огънят догореше, запяваха старите уелски песни за магии и вълшебства в тъмни гори, които никой човек не можеше да познава. И разказваха за битки и славни победи, спечелени с умение и храброст. На странния си език те разказваха легенди за Артур и Камелот, за принц Мерлин, за Гуинивиър: кралицата, предала съпруга си заради греховна любов.

— Ще умра, ако ти си вземеш любовник — прошепна ѝ той, докато един паж им наливаше вино, заставайки пред тях, така че от залата не можеха да ги видят.

— Аз дори не виждам никой друг, когато си край мен — увери го тя. — Виждам единствено теб.

Всяка вечер имаше музика или някакво забавление за двора в Лъдлоу. Майката на краля бе постановила, че в домакинството на принца трябва да цари веселие — това беше отплата за лоялността на уелсците, поставили сина ѝ Хенри Тюдор на един несигурен престол. Нейният внук трябваше да се отплаща на мъжете, слезли от хълмовете, за да се бият за Тюдорите, и да им напомни, че е принц на Уелс, и че ще продължи да разчита на подкрепата им, за да управлява англичаните, на които изобщо никой не може да разчита. Уелсците трябваше да обединят сили с Англия и двете страни заедно можеха да попречат на шотландците да преминат границата, и да се справят с ирландците.

Когато музикантите засвиреха бавните, тържествени испански танци, Каталина танцуваше с някоя от дамите си, чувствайки прикования върху нея поглед на Артур, запазвайки строго и сдържано изражение, като маска на актьор, представляващ достопочтеността; макар да копнееше да се завърти и да люшне бедра като жена в харем, като мавърска робиня, която танцува за някой султан. Но шпионите на майката на краля следяха за всичко, дори в Лъдлоу, и щяха да побързат да съобщят за всяка проява на невъздържаност от страна на младата принцеса. Понякога Каталина хвърляше крадешком поглед към съпруга си и виждаше прикованите му върху нея очи, погледа му на млад влюбен мъж. Тя щракваше с пръсти, уж като част от танца, но всъщност за да го предупреди, че се взира в нея по начин, който нямаше да се хареса на баба му; и той се обръщаше настрани и заговаряше някого, откъсвайки с усилие поглед от нея.

Дори след като музиката спреше и музикантите и актьорите си отидеха, двамата млади не можеха да бъдат сами. Край тях вечно се тълпяха мъже, които търсеха съвет от Артур, искаха услуги, земя или влияние, те се приближаваха до него и говореха тихо, на английски, който Каталина още не разбираше напълно, или на уелски, който според нея никой никога не би могъл да разбере. Господството на закона почти не важеше в пограничните земи, всеки земевладелец беше като военен главатар в собственото си владение. По-навътре в планините все още имаше хора, които мислеха, че на престола е Ричард; които не знаеха нищо за променения свят; които не говореха английски; които не се подчиняваха на абсолютно никакви закони.

Артур възразяваше, възхваляваше, предлагаше враждите да бъдат изгладени, похищенията на собственост да бъдат уредени с обезщетения, гордите уелски главатари да работят заедно, за да стане земята им така процъфтяваща, както съседна Англия, вместо да прахосват времето си в завист. Долините и крайбрежните земи бяха във владение на дузина дребни благородници, а по високите хълмове мъжете живееха в кланове като диви племена. Артур беше твърдо решен постепенно да направи необходимото законът да се простира из цялата страна.

— Всеки човек трябва да знае, че законът е по-могъщ от неговия господар — каза Каталина. — Това направиха маврите в Испания, а майка ми и баща ми последваха примера им. Маврите не си даваха труд да променят религиите на хората, нито езика им, просто осигуряваха мир и благоденствие и поставяха закона над всичко.

— Половината от моите лордове биха сметнали думите ти за ерес — подразни я той. — А сега майка ти и баща ти налагат своята религия, вече прогониха евреите; маврите ще са следващите.

Тя се намръщи:

— Знам — каза. — И има много страдания. Но тяхното намерение беше да позволят на хората да изповядват собствената си религия. Това беше тяхното обещание, когато завоюваха Гранада.

— Не мислиш ли, че за да създадеш една държава, хората в нея трябва винаги да бъдат от една вяра? — попита той.

— Неверниците могат да живеят така — каза тя решително. — В Ал Андалус маври, християни и евреи живееха в мир и приятелство редом едни до други. Но ако си християнски крал, твой дълг е да отведеш поданиците си в лоното Божие.

Каталина наблюдаваше Артур, докато той говореше с един човек, после с втори, а после, по знак от доня Елвира, правеше реверанс на съпруга си и се оттегляше от залата. Прочиташе вечерните си молитви, преобличаше се в нощницата си, седеше с дамите си, отиваше в спалнята си и чакаше, чакаше, чакаше.

— Можете да си вървите, тази нощ ще спя сама — казваше тя на доня Елвира.

— Отново? — Дуенята се намръщваше. — Не сте имали другарка в леглото, откакто дойдохме в замъка. Ами ако се събудите през нощта и имате нужда от нещо?

— Спя по-добре, когато в стаята няма никой друг — казваше Каталина — Сега можете да ме оставите.

Дуенята и дамите ѝ пожелаваха „лека нощ“ и си тръгваха, камериерките идваха и развързваха връзките на корсажа ѝ, изваждаха иглите, с които беше прикрепена диадемата ѝ, развързваха обувките ѝ и събуваха дългите ѝ чорапи. Подаваха ѝ затоплената ленена нощница, а тя молеше за пелерината си, казвайки, че ще поседи още малко до огъня, а след това ги отпращаше.

В тишината, докато замъкът притихваше за нощта, тя го чакаше. После, най-сетне, чуваше тихия звук от стъпките му пред външната врата на стаята ѝ, на входа към бойниците, простиращи се между неговата и нейната кула. Тя се спускаше към вратата и махаше резето; бузите му бяха порозовели от студа, пелерината му — наметната върху нощната риза, когато влизаше припряно и студеният вятър нахлуваше заедно с него, когато тя се хвърляше в обятията му.

— Разкажи ми приказка.

— Коя да бъде тази вечер?

— Разкажи ми за семейството си.

— Да ти разкажа ли за майка ми като момиче?

— О, да. И тя ли е била принцеса на Кастилия като теб?

Каталина поклати глава:

— Не, съвсем не. Тя не живяла защитено, не е била в безопасност. Живеела в двора на брат си, баща ѝ бил мъртъв, а брат ѝ не я обичал както подобава. Знаел, че тя е единствената му законна наследница. Дъщеря му била негова любимка; но всички знаели, че тя не е негова, че му е натрапена от неговата съпруга. Дори ѝ дали прозвище по името на любовника на кралицата. Наричали я „Белтранеха“ по името на баща ѝ. Можеш ли да се сетиш за нещо по-позорно?

Артур покорно поклати глава:

— Не.

— Майка ми била почти затворничка в братовия си двор; кралицата я мразела, разбира се, придворните били недружелюбни, а брат ѝ кроял заговор да я обезнаследи. Дори родната им майка не можела да го накара да се вразуми.

— Защо не? — попита той, а после улови ръката ѝ, когато видя сянка да прекосява лицето ѝ. — Ах, любима, съжалявам. Какво има?

— Майка ѝ се поболяла — каза тя. — Поболяла се от тъга. Не разбирам напълно каква е била тази болест, но тя почти не можела да говори или да се движи. Можела само да плаче.

— Значи майка ти нямала кой да я закриля?

— Не, а после брат ѝ, кралят, наредил да я сгодят за дон Педро Хирон — тя леко се надигна, седна в леглото и обви коленете си с ръце. — Говорело се, че той е продал душата си на дявола; бил ужасно лош човек. Майка ми се заклела, че ще отдаде душата си на Бог и Бог ще спаси нея, девицата, от подобна съдба. Казала, че със сигурност един милостив Бог няма да допусне момиче като нея, принцеса, да оцелее дълги години в един от най-ужасните кралски дворове на Европа, за да я хвърли накрая в ръцете на мъж, който би я съсипал, който я желае само защото е млада и недокосната, и който иска да я отвлече.

Забелязал романтичния ритъм на разказа, Артур прикри една усмивка.

— Разказваш много добре — каза той. — Надявам се, че историята завършва щастливо.

Каталина вдигна ръка като трубадур, призоваващ за тишина.

— Най-близката ѝ приятелка и придворна дама Беатрис взела нож и се заклела, че ще убие дон Педро, преди той да докосне Изабела; но майка ми стояла на колене пред молитвения си стол три дни и три нощи и се молила безспирно това похищение да ѝ бъде спестено.

— Той бил на път към нея, щял да пристигне още на следващия ден. Вечерта хапнал и пийнал добре, докато разказвал на другарите си, че утре щял да бъде в леглото на най-знатната девица в Кастилия. Но същата нощ умрял — гласът на Каталина се сниши до благоговеен шепот. — Умрял, преди да допие виното от вечерята си. Паднал мъртъв така безвъзвратно, сякаш Бог бил протегнал ръка от небесата и го откъснал от живота така, както добър градинар откъсва от листото листна въшка.

— Отрова? — попита Артур, който знаеше едно-друго за порядките на предприемчивите монарси, и смяташе Изабела Кастилска за напълно способна на убийство.

— Божия воля — отговори Каталина сериозно. — Дон Педро е трябвало да разбере, както разбрали и всички останали, че Божията воля и желанията на майка ми винаги вървят заедно. А ако ти познаваше Бог и майка ми, както ги познавам аз, щеше да знаеш, че тяхната воля винаги се изпълнява.

Артур вдигна чашата си и пи наздравица за нея.

— Ето това е хубава история — каза той. — Иска ми се да можеше да я разкажеш в залата.

— И е съвсем вярна — напомни му тя. — Знам, че е така. Майка ми сама ми я разказа.

— Значи тя също се е борила за трона си — каза той замислено.

— Първо за трона си, а после — за да създаде кралство Испания.

Той се усмихна:

— Макар да ни казват, че сме с кралска кръв, и двамата произхождаме от родове на воини. Завоювали сме трона си.

Тя повдигна вежди и каза:

— Аз имам кралско потекло. Майка ми владее трона си по право.

— О, да. Но ако майка ти не се беше борила за мястото си в света, щеше да бъде доня как ѝ беше името…

— Хирон.

— Хирон. А ти щеше да се родиш като някакво незначително момиче.

Каталина поклати глава. Беше ѝ напълно невъзможно да възприеме подобна представа.

— Щях да бъда дъщеря на сестрата на краля, каквото и да се бе случило. Във всички случаи щях да имам кралска кръв във вените си.

— Щеше да бъдеш никоя — каза той безцеремонно. — Незначителна фигура с кралска кръв. А такъв щях да бъда и аз, ако баща ми не беше спечелил трона си с борба. И двамата произхождаме от семейства, които отстояват своето.

— Да — призна неохотно тя.

— И двамата сме деца на родители, които предявяват претенции към онова, което по право принадлежи на други.

Беше стигнал доста далеч. Тя незабавно вдигна глава:

— Не са постъпили така! Поне майка ми не го е направила. Тя беше законната наследница.

Артур възрази:

— Преди да обяви нея за наследница, брат ѝ е направил същото и за дъщеря си, признал я е. Майка ти е завоювала трона си. Точно както баща ми е спечелил своя.

Тя поруменя.

— Не е така — настоя. — Тя е била законната наследница на престола. Единственото, което е направила, е било да защити правото си от един претендент.

— Нима не виждаш? — каза той. — Всички ние сме претенденти, докато победим. Когато победим, можем да пренапишем историята, и да преправим родословните дървета, и да екзекутираме съперниците си или да ги хвърлим в тъмница, докато най-сетне можем да твърдим, че винаги е имало само един истински наследник: самите ние. Но преди това сме само едни от многобройни претенденти. И много често дори не сме най-достойният претендент с най-силното основание да претендира за престола.

Тя се намръщи:

— Какво искаш да кажеш? — запита. — Да не би да твърдиш, че аз не съм истинска принцеса? Че ти не си истинският наследник на Англия?

Той взе ръката ѝ:

— Не, не. Не ми се сърди — успокои я той. — Искам да кажа, че ние имаме и владеем онова, за което претендираме. Искам да кажа, че създаваме собственото си наследство. Ние заявяваме какво искаме, казваме, че сме принцове на Уелс и крале на Англия. Че ние избираме титлата и името, с които ще се представяме. Точно като всички останали.

— Грешиш — каза тя. — Аз съм родена инфанта на Испания, и ще умра като кралица на Англия. Това не е въпрос на избор. Това е съдбата ми.

Той взе ръката ѝ и я целуна. Разбираше, че бе безсмислено да настоява на онова, в което вярваше — че един мъж или една жена могат сами да създават съдбата си със собствените си убеждения. Той може и да имаше своите съмнения; но при нея задачата беше вече изпълнена. Тя беше напълно убедена, нейната съдба беше решена. За него бе ясно, че тя наистина ще отстоява тази съдба до смърт. Титлата ѝ, гордостта ѝ, чувството ѝ за идентичност — всичко това за нея беше едно.

— Катерина, кралица на Англия — каза той, като целуна пръстите ѝ, и видя как усмивката ѝ се връща.

* * *

Обичам го толкова дълбоко: не съм знаела, че мога да обичам някого по този начин. Чувствам как ставам по-търпелива и мъдра само чрез любовта си към него. Отдръпвам се от гнева и нетърпението, мога да понеса безропотно дори мъката си по дома. Чувствам как се превръщам в по-добра жена, в по-добра съпруга, докато се стремя да го радвам и да го накарам да се гордее с мен. Искам винаги да бъде щастлив, че се е оженил за мен. Искам винаги да бъдем така щастливи, както сме днес. Не съществуват думи, които да го опишат… не съществуват думи.

* * *

Пристигна пратеник от кралския двор с подаръци за новобрачните: двойка елени от Уиндзорската гора, пакет с книги за Каталина, писма от кралица Елизабет и заповеди от нейна светлост майката на краля, която беше научила — макар никой да не можеше да разбере как — че по време на лова на принца са съборени няколко живи плета, и нареждаше на Артур да се погрижи те да бъдат възстановени, а собственикът на земята — обезщетен.

Артур донесе писмото в стаята на Каталина, когато я посети вечерта.

— Как може тя да знае всичко? — запита той настойчиво.

— Човекът сигурно ѝ е писал — каза тя унило.

— Защо не е дошъл направо при мен?

— Може би защото я познава? Неин васал ли е?

— Възможно е — каза той. — Тя има мрежа от съюзници, която обхваща като паяжина страната.

— Добре е да отидеш да се срещнеш с него — реши Каталина. — Можем да отидем двамата. Можем да му занесем подарък — малко месо или нещо друго, и да платим дължимото.

Артур поклати глава, все така удивен от властта на баба си.

— О, да, можем да го направим. Но как може тя да знае всичко?

— Така се управлява — каза тя. — Нали? Стремиш се да знаеш всичко, и всеки, който има тревоги, да се обръща към теб. После поданиците ти привикват да се подчиняват, а ти привикваш да заповядваш.

Той се засмя и каза:

— Виждам, че съм се оженил за втора Маргарет Боуфорт. Бог да ми е на помощ с още една такава жена в семейството.

Каталина се усмихна.

— Добре е да внимаваш — призна тя. — Аз съм дъщеря на силна жена. Дори баща ми прави, каквото му нареди тя.

Той остави писмото и я взе в прегръдките си.

— Цял ден копнея за теб — прошепна в топлата извивка на врата ѝ.

Тя разтвори предницата на нощната му риза, за да може да притисне буза към сладко ухаещата му кожа.

— О, любов моя.

С едно движение, слети в едно, те се отправиха към леглото.

— О, любов моя.

— Разкажи ми приказка.

— Какво да ти разкажа тази вечер?

— Разкажи ми как са се оженили баща ти и майка ти. И техният брак ли е бил уговорен като нашият?

— О, не — възкликна тя. — Ни най-малко. Тя била съвсем сама на света, и макар че Бог я спасил от дон Педро, още не била в безопасност. Знаела, че брат ѝ е готов да я омъжи за всеки, който би му гарантирал, че ще ѝ попречи да наследи трона му.

— Това били мрачни години за нея; казваше, че когато се обръщала към майка си, било все едно да говори на мъртвите. Баба ми била потънала в света на собствената си тъга, не можела да направи нищо, за да помогне на собствената си дъщеря.

— Братовчедът на майка ми, единствената ѝ надежда, бил наследникът на съседното кралство: Фердинанд Арагонски. Той дошъл при нея предрешен. Без никакви войници, без никакви слуги, препуснал през нощта и стигнал до замъка, в който тя се борела да оцелее. Накарал да го въведат вътре, и когато смъкнал шапката и пелерината си, тя го видяла и го познала начаса.

Артур беше възхитен.

— Наистина ли?

Каталина се усмихна:

— Не е ли като романс? Тя ми разказа, че го обикнала веднага, влюбила се още щом го видяла, като принцеса от някоя поема. Той ѝ предложил брак начаса, и тя приела мигновено. Той се влюбил в нея през онази нощ, от пръв поглед, а това е нещо, което никоя принцеса не може да очаква. Майка ми и баща ми били благословени от Бог. Той ги тласнал към любовта, а стремежът на сърцата им съвпаднал с интересите им.

— Бог се грижи за владетелите на Испания — отбеляза Артур, полушеговито.

Тя кимна:

— Баща ти беше прав да се стреми към приятелство с нас. Ние създаваме кралството си от Ал Андалус, земите на мавърските владетели. Имаме Кастилия и Арагон, сега владеем Гранада, ще имаме и още. Баща ми е решил да завладее Навара, и няма да спре дотам. Знам, че е твърдо решен да завладее и Неапол. Мисля, че няма да бъде удовлетворен, докато всички южни и западни области на Франция не станат наши. Ще видиш. Още не е постигнал границите, които иска за Испания.

— Тайно ли са се оженили? — попита той, все още удивен от тази кралска двойка, която бе поела живота си в собствените си ръце и бе изковала собствената си съдба.

Изражението ѝ се промени и стана малко смутено:

— Той ѝ казал, че има църковно разрешение за брак, но то не било подписано както трябва. Боя се, че я е измамил.

Той се намръщи:

— Прекрасният ти баща е излъгал благочестивата си съпруга?

Тя се усмихна леко и печално:

— Всъщност той би сторил всичко, за да постигне своето. Бързо се научаваш как стоят нещата, когато имаш общи дела с него. Той винаги мисли напред — две, може би три стъпки напред. Знаел, че майка ми е набожна и благочестива и че не би се омъжила без разрешението от Църквата, и хоп — в ръката ѝ се озовава разрешение.

— Но по-късно са оправили нещата?

— Да, и макар че баща му и брат ѝ били разгневени, постъпката им била правилната.

— Как би могло да бъде правилно да се опълчиш на семейството си? Да престъпиш волята на родния си баща? Това е грях. Нарушение на една от Божиите заповеди. Това е тежък грях. Никой папа не би могъл да благослови такъв брак.

— Такава е била Божията воля — каза тя уверено. — Никой от тях не знаел, че Божията воля е такава. Но майка ми знаела. Тя винаги знае каква е Божията воля.

— Откъде може да бъде толкова сигурна? Как е можела да бъде толкова сигурна тогава, когато е била само момиче?

Тя се засмя:

— Бог и майка ми винаги са мислили еднакво.

Той се засмя и усука един кичур от косата ѝ.

— Тя определено постъпи правилно, като те изпрати при мен.

— Така е — каза Каталина. — А ние ще сторим това, което е правилно за страната.

— Да — каза той. — Имам такива големи планове за времето, когато се възкачим на трона.

— Какво ще правим?

Артур се поколеба:

— Ще ме помислиш за дете, чиято глава е пълна с приказки от книгите.

— Не, няма. Кажи ми!

— Бих искал да създам съвет, както направил първият Артур. Не като съвета на баща ми, за който просто са подбрани негови приближени, сражавали се за него, а истински съвет от хора, събрани от всички краища на кралството. Съвет, съставен от рицари, по един за всяко графство. Не избрани от мен, защото ми се нрави компанията им, а избрани от собствените си графства — като техни най-достойни представители. Бих искал да дойдат при мен като рицарите на кръглата маса и всеки от тях да знае какво става в собственото му графство, и да съобщава за това. И по този начин, ако например някъде реколтата е на път да се провали и се очаква глад, ние да разбираме навреме и да изпращаме храна.

Каталина седна в леглото, заинтригувана.

— Те ще бъдат наши съветници. Нашите очи и уши.

— Да. Бих искал също всеки от тях да отговаря за построяването на укрепления, особено онези от север и от крайбрежията.

— И за събирането на войски веднъж годишно, така че винаги да сме готови за нападение — добави тя. — Те ще дойдат, знаеш.

— Маврите ли?

Тя кимна:

— Те са победени в Испания засега, но са по-силни отвсякога в Африка, в Светите земи, в Турция и в земите оттатък. Когато изпитат нужда от още земя, ще нахлуят отново в християнския свят. Веднъж годишно, през пролетта, отоманският султан потегля на война, както другите мъже разорават нивята си. Те ще потеглят срещу нас. Не можем да знаем кога ще дойдат, но можем да бъдем напълно сигурни, че ще го направят.

— Искам укрепления по цялото южно крайбрежие — срещу Франция и срещу маврите — каза Артур. — Низ от замъци, и сигнални огньове зад тях, така че когато бъдем нападнати в Кент, да речем, да можем да узнаем за това в Лондон, и всички да бъдат предупредени.

— Ще трябва да построиш кораби — каза тя. — Майка ми поръча бойни кораби от корабостроителниците във Венеция.

— Ние имаме собствени докове — каза той. — Можем сами да си строим кораби.

— Как ще съберем парите за всички тези замъци и кораби?

Дъщерята на Изабела зададе практичния въпрос.

— Отчасти от облагането на народа с данъци — каза той. — Отчасти от облагането с данъци на търговците и на хората, които използват пристанищата. Става дума за тяхната безопасност, редно е да платят. Знам, че хората мразят данъците, но причината е, че не виждат какво се прави с парите.

— Ще имаме нужда от честни събирачи на данъци — каза Каталина. — Баща ми казва, че ако можеш да събереш дължимите данъци, без да изгубиш половината от тях по пътя, това би било по-добре, отколкото да се сдобиеш с цял кавалерийски полк.

— Да, но как ще намериш хора, на които можеш да се довериш? — Артур мислеше на глас. — В момента всеки, който иска да натрупа състояние, си осигурява длъжност като събирач на данъци. Те би трябвало да работят за нас, не за себе си. Би трябвало да им се плаща надница, а не да събират данъци по собствено усмотрение.

— Никой досега не е постигнал това, освен маврите — каза тя. — Маврите в Ал Андалус основали училища и дори университети за синовете на бедните, така че да имат чиновници, на които да могат да се доверят. А техните важни дворцови дела винаги се изпълняват от млади учени, понякога — младите синове на техния владетел.

— Да си взема ли сто съпруги, за да се сдобия с хиляда служители за трона? — подразни я той.

— Нито дори още една.

— Но трябва да намерим достойни мъже — каза той замислено. — Нужни са предани служители на короната, хора, които дължат на короната заплащането си и своето покорство. Иначе работят за себе си и вземат подкупи, а всичките им близки се сдобиват с прекомерна мощ.

— Църквата може да ги учи — предложи Каталина. — Точно както при маврите имамът обучава момчетата. Ако всяка енорийска църква е такова средище на познанието, каквото е една джамия с прикрепено към нея училище, ако всеки свещеник знае, че трябва да преподава четене и писане, тогава бихме могли да основем нови колежи в университетите, така че повече момчета да могат да продължават да учат и да научат още.

— Нима това е възможно? — попита той. — Нима не е просто мечта?

Тя кимна.

— Може да бъде осъществено. Да създадеш държава е най-истинското нещо, което човек може да направи. Ние ще създадем кралство, с което ще можем да се гордеем, точно както направиха майка ми и баща ми в Испания. Можем да решим как ще изглежда, и можем да направим така, че да се случи.

— Камелот — каза той простичко.

— Камелот — повтори тя.

Замъкът Лъдлоу Пролетта на 1502 г.

През февруари имаше снеговалежи в продължение на седем дни и нощи, а после настъпи затопляне и снегът се превърна в киша, а сега отново вали дъжд. Не мога да се разхождам в градината, нито да изляза на кон, нито дори да изляза в града с муле. Никога досега, през целия си живот не съм виждала такъв дъжд. Той не прилича на нашия дъжд, който пада върху горещата земя, а тя издава наситен, топъл мирис, докато прахта се сляга и растенията попиват водата. Това тук е студен дъжд върху студена земя, и няма ухание, а само дълго задържащи се локви вода, покрита с тъмен лед подобно на студена кожа.

Тъгувам за дома си, изпълнена с болезнен копнеж в тези студени тъмни дни. Когато разказвам на Артур за Испания и двореца Алхамбра, това ме кара да закопнея той да го види сам, и да се срещне с майка ми и баща ми. Искам те да го видят, и да узнаят колко сме щастливи. Неспирно се чудя дали баща му няма да му позволи да напусне Англия… но знам, че това са мечти. Никой крал не би пуснал своя скъпоценен син и наследник извън земите си.

После започвам да се питам дали бих могла да отида сама на кратко посещение у дома. Не мога да понеса да бъда без Артур дори за една нощ, но после си помислям, че ако не замина за Испания сама, никога няма да видя отново майка си, и мисълта за това — никога повече да не почувствам докосването на ръката ѝ върху косата си или да я видя как ми се усмихва… не знам как бих понесла да не я видя никога повече.

Радвам се и съм горда, че съм принцеса на Уелс и бъдеща кралица на Англия, но не помислих, не си дадох сметка — знам, това е толкова глупаво от моя страна — но не разбирах напълно какво означава това — че ще живея тук завинаги, че никога повече няма да се прибера у дома. По някакъв начин, макар да знаех, че ще бъда омъжена за Уелския принц и един ден ще бъда кралица на Англия, не разбирах напълно, че това ще бъде домът ми сега и завинаги, и че може никога повече да не видя отново майка си, или баща си, или дома си.

Очаквах поне, че ще си пишем, мислех, че ще получавам често вести от нея. Но нещата стоят по същия начин, както бяха с Исабел, с Мария, с Хуана: тя изпраща указания чрез посланика, получавам своите заповеди като испанска принцеса. Но съвсем рядко ми пише както майка на дъщеря.

Не зная как да го понеса. Никога не съм мислила, че би могло да се случи подобно нещо. Сестра ми Исабел се прибра у дома при нас, след като овдовя, макар че се омъжи повторно и трябваше да замине отново. А Хуана ми пише, че ще отиде на гости у дома заедно със съпруга си. Не е честно тя да може да отиде, а на мен да не ми позволяват. Аз съм едва на шестнайсет. Не съм готова да живея без съветите на майка ми. Не съм достатъчно възрастна, за да живея без майка. Търся я всеки ден, за да ми каже какво трябва да правя — а нея я няма.

Майката на съпруга ми, кралица Елизабет, е безгласна буква в собственото си домакинство. Тя не може да ми бъде майка, не може да разполага със собственото си време — как да ме съветва? Майката на краля, лейди Маргарет, е тази, която ръководи всичко; а тя е изключително високоуважавана, но коравосърдечна жена. Тя не може да ми бъде майка, не би могла да бъде майка на никого. Тя почита сина си, защото благодарение на него е майка на краля; но не го обича, не храни нежност към него. Тя не обича дори Артур, а ако една жена не може да го обича, то тя трябва да е изцяло лишена от сърце. Всъщност, напълно съм сигурна, че изпитва неприязън към мен, макар да не зная защо би трябвало да е така.

Освен това съм сигурна, че и аз липсвам на майка си така, както тя на мен, нали? Със сигурност много скоро тя ще пише на краля и ще го попита дали мога да отида на гости у дома? Преди тук да застудее още много? А вече е ужасно студено и влажно. Сигурна съм, че не мога да остана тук през цялата дълга зима. Сигурна съм, че ще се разболея. Сигурна съм, че тя наистина иска да се прибера у дома…

* * *

Каталина, седнала на масата пред прозореца, опитвайки се да улови гаснещата светлина на един сив февруарски следобед, взе писмото, в което питаше майка си дали може да дойде да я посети в Испания, и внимателно го скъса наполовина, после — още наполовина, и хвърли парчетата в огъня в стаята си. Това не беше първото писмо, което бе написала на майка си, молейки я за позволение да си дойде у дома, но — подобно на другите — то нямаше никога да бъде изпратено. Тя нямаше да измени на всичко, на което я беше учила майка ѝ, нямаше да се уплаши и да избяга от сивите небеса, студения дъжд и хората, чийто език никой не би могъл да проумее и чиито радости и скърби бяха загадка за нея.

Тя нямаше да узнае, че дори да бе изпратила писмото на испанския посланик в Лондон, този лукав и хитър дипломат щеше да го отвори, да го прочете и сам да го скъса, а после да докладва цялото му съдържание на краля на Англия. Родриго Гонсалви де Пуебла знаеше, макар Каталина все още да не разбираше, че нейният брак бе изкован като съюз между зараждащата се мощ на Испания и зараждащата се мощ на Англия срещу зараждащата се мощ на Франция. Нямаше да допуснат някаква затъжила се за дома си принцеса, която имаше нужда от майка си, да разклати устоите на този съюз.

— Разкажи ми приказка.

— Аз съм като Шехерезада: искаш от мен хиляда приказки.

— О, да! — възкликна той. — Ще искам хиляда и една приказки. Колко ми разказа вече?

— Разказвала съм ти по една всяка вечер, откакто бяхме заедно, през онази първа нощ в Бърфорд — каза тя.

— Четирийсет и девет дни — каза той.

— Само четирийсет и девет приказки. Ако бях Шехерезада, щяха да ми остават още деветстотин петдесет и две.

Той ѝ се усмихна:

— Знаеш ли, Каталина, че през тези четирийсет и девет дни бях толкова щастлив, колкото не съм бил никога преди в живота си?

Тя взе ръката му и я притисна към устните си.

— А нощите!

Очите ѝ потъмняха от желание.

— Да, нощите — каза тя тихо.

— Копнея за всяка от останалите деветстотин петдесет и две — каза той. — А след тях ще искам още други хиляда.

— И хиляда след това?

— И хиляда след това, цяла вечност, докато и двамата умрем.

Тя се усмихна и каза нежно:

— Дано даде Бог да имаме дълги години заедно.

— Е, какво ще ми разкажеш тази вечер?

Тя се замисли:

— Ще ти разкажа за поемата, написана от един мавър.

Артур се облегна назад на възглавниците, докато тя се надвеси напред и прикова сините си очи в завесите на леглото, сякаш можеше да види някакво друго място отвъд тях.

— Той бил роден в пустините на Арабия — обясни тя. — Затова когато дошъл в Испания, тъгувал за всичко, свързано с родината си. Написал тази поема.

Насред Русафа палма се издига,

родена там, на запад, далече от земята на палмите.

Аз казах ѝ: Колко приличаш ти на мен,

далече и в изгнание,

откъсната отдавна от приятели и близки.

Израсла си в земя, за тебе непозната.

И като теб и аз далеч съм от дома.

Той мълчеше, попивайки в съзнанието си простотата на поемата. После каза:

— Не прилича на нашата поезия.

— Не — отвърна тя тихо. — Те са народ, който храни огромна любов към думите, обичат да изричат истината по прост начин.

Той разтвори обятия за нея, тя се плъзна до него и останаха да лежат така, бедро до бедро, страна до страна. Той докосна лицето ѝ: бузата ѝ беше мокра.

— О, любов моя! Сълзи?

Тя не каза нищо.

— Зная, че тъгуваш за дома си — каза той тихо, взе ръката ѝ в своята и целуна връхчетата на пръстите. — Но ще свикнеш с живота си тук, със своите хиляди, хиляди дни тук.

— Щастлива съм с теб — каза Каталина бързо. — Просто… — Гласът ѝ заглъхна. — Майка ми — промълви тя с много тих глас. — Липсва ми. И се тревожа за нея. Защото… аз съм най-младата, нали разбираш. И тя ме задържа при себе си толкова дълго, колкото можа.

— Тя е знаела, че ще трябва да заминеш.

— Тя… преживя много изпитания. Изгуби сина си, моят брат Хуан, а той беше единственият ни наследник. Толкова е ужасно да изгубиш принц. Не губиш само него, а всичко, което е могло да бъде. Животът му свършва, но свършват също и царуването, и бъдещето му. Съпругата му вече няма да бъде кралица, всичко, на което се е надявал, няма да се случи. А после следващият наследник, малкият Мигел, почина едва на две години. Той беше всичко, което ни беше останало от майка му, моята сестра Исабел, а после Бог реши да ни отнеме и него. Бедната Мария умря далече от нас в Португалия; замина да се омъжи и не я видяхме никога повече. Беше естествено майка ми да ме задържи при себе си за утеха. Бях последното нейно дете, което напусна дома. А сега не знам как ще се справи без мен.

Артур обгърна с ръка раменете ѝ и я притегли към себе си.

— Бог ще я утеши.

— Ще бъде толкова самотна — промълви тя.

— Нима тъкмо тя, от всички жени на света, не чувства Божията утеха?

— Не мисля, че я усеща винаги — каза Каталина. — Знаеш, родната ѝ майка е била изтерзана от скръб. Много от жените в нашето семейство могат почти да се поболеят от скръб. Знам, че майка ми се бои да не потъне в скръб точно като собствената си майка, която виждала нещата в толкова мрачни краски, та ѝ се струвало, че е по-добре да е сляпа. Знам, тя се бои, че никога повече няма да бъде щастлива. Знам, че искаше да ме има до себе си, за да мога да я правя щастлива. Казваше, че съм дете, родено за радост, че предчувства, че винаги ще бъда щастлива.

— Баща ти не я ли утешава?

— Да — каза тя неуверено. — Само че той често е далече от нея. Но аз във всички случаи бих искала да съм с нея. Ти самият сигурно знаеш как се чувствам. Не тъгуваше ли за майка си, когато те отпратиха за първи път? И за баща си, за сестрите и брат си?

— Липсват ми сестрите ми, но не и брат ми — каза той така решително, че тя трябваше да се засмее.

— Защо не? Стори ми се толкова забавен.

— Той е надут самохвалко — каза раздразнено Артур. — Вечно се бута напред и се самоизтъква. Спомни си сватбата ни — той трябваше да е в центъра на вниманието през цялото време, спомни си сватбеното ни празненство, когато танцува така, че погледите на всички да са приковани върху него. Как издърпа Маргарет да танцуват, и устрои истинско представление.

— О, не! Просто баща ти му каза да танцува, а той беше във весело настроение. Той е още само момче.

— Той иска да бъде мъж. Опитва се да бъде мъж, прави всички ни на глупаци, когато се опитва. И никой никога не го възпира! Нима не видя как те гледаше?

— Не виждах абсолютно нищо — каза искрено тя. — За мен всичко беше като в мъгла.

— Той си въобразява, че е влюбен в теб и си представяше, че сам те води по пътеката към олтара, като своя съпруга.

Тя се засмя:

— О! Колко глупаво!

— Винаги е бил такъв — каза сърдито Артур. — И понеже е любимец на всички, му е позволено да казва и да прави точно каквото си иска. Аз трябва да уча право и езици, трябва да живея тук и да се готвя да поема короната; но Хари си стои в Гринич или Уайтхол, в центъра на кралския двор, сякаш е посланик; а не наследник, който трябва да премине обучение. Получа ли аз кон, и той трябва да получи — макар че аз в продължение на години се учих да яздя на един кротък, дребен кон. Получава ловен сокол, когато аз получавам първия си сокол — никой не го кара да обучава керкенез, а после — ястреб кокошар в продължение на години, после трябва да вземе и моя домашен учител, и се опитва да ме надмине, опитва се да ме засенчи винаги, когато може, и винаги привлича погледите.

Каталина видя, че Артур беше искрено раздразнен.

— Но той е само втори син — отбеляза тя.

— Той е любимец на всички — каза Артур мрачно. — Има всичко, стига да го поиска, и получава всичко с лекота.

— Той не е Уелски принц — изтъкна тя. — Може да е харесван; но не е важен. Стои в двора само защото не е достатъчно важен, за да бъде изпратен тук. Той няма собствено владение. Баща ти сигурно има планове за него. Вероятно ще го оженят и ще го отпратят. Един втори син не е по-важен от една дъщеря.

— Той е определен да се посвети на църквата — каза той. — Определен е да стане свещеник. Коя ли жена ще се ожени за него? Така че ще си стои в Англия завинаги. Предполагам, че ще ми се наложи да го търпя като свой архиепископ, ако не успее да се издигне до папа.

Каталина се засмя, представяйки си руменото, светлокосо, будно момче като папа.

— Колко важни ще бъдем всички, когато пораснем — каза тя. — Ти и аз — крал и кралица на Англия, а Хари — архиепископ; може би дори кардинал.

— Хари никога няма да порасне — настоя той. — Винаги ще си бъде едно егоистично момче. А понеже баба ми — и баща ми — винаги са му давали всичко, което поиска, просто ей така, ще стане алчен мъж с труден характер.

— Може би ще се промени — каза тя. — Когато най-голямата ми сестра, горката Исабел, замина най-напред за Португалия, ти би си помислил, че тя е най-суетното, най-пристрастеното към светските удоволствия момиче, което можеш да си представиш. Но когато съпругът ѝ почина и тя се върна у дома, копнееше единствено да отиде в манастир. Сърцето ѝ беше напълно разбито.

— Никой няма да разбие сърцето на Хари — заяви по-възрастният му брат. — Той няма сърце.

— Би си помислил същото за Исабел — възрази Каталина. — Но тя се влюби в съпруга си в сватбения си ден и заяви, че няма да обича никога повече. Трябваше да се омъжи втори път, разбира се. Но се омъжи неохотно.

— А ти? — попита той; настроението му внезапно се промени.

— Какво аз? Дали съм се омъжила неохотно?

— Не! Влюби ли се в съпруга си в сватбения си ден?

— Със сигурност не на сватбения си ден — каза тя. — И ти ще ми говориш за самохвалство! Хари е нищо в сравнение с теб! Чух те как на следващия ден разправяше, че да имаш съпруга било много забавно.

Артур имаше приличието да добие смутено изражение:

— Може и да съм казал нещо на шега.

— Че си бил в Испания цяла нощ?

— О, Каталина! Прости ми. Не знаех нищо. Права си, бях момче. Но сега съм мъж, твой съпруг. А ти наистина се влюби в съпруга си. Затова не го отричай.

— Не и в продължение на много дни — каза тя с унищожителен тон. — Изобщо не беше любов от пръв поглед.

— Знам кога беше, така че не можеш да ме дразниш. Беше вечерта в Бърфорд, когато ти плачеше, а аз те целунах истински за първи път, и избърсах сълзите ти с ръкавите си. А после през нощта дойдох при теб, и къщата беше толкова тиха, сякаш бяхме единствените живи хора в целия свят.

Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му.

— И аз ти разказах първата си приказка — каза. — Но дали си спомняш коя беше?

— Беше историята за пожара в Санта Фе — каза той. — Когато късметът поне веднъж се обърнал срещу испанците.

Тя кимна:

— Обикновено ние бяхме онези, които сееха опустошение с огън и меч. Баща ми има репутацията на безмилостен човек.

— Баща ти е бил безмилостен? Макар да е искал да превърне тази земя в свое владение? Как се е надявал да подчини хората на своята воля?

— Чрез страх — каза тя простичко. — Пък и това не бе неговата воля. Беше Божията воля, а понякога Бог е безмилостен. Това не беше обикновена война, а кръстоносен поход. Кръстоносните походи са жестоки.

Той кимна.

— Бяха съчинили песен за похода на баща ми. Маврите имаха песен.

Тя отметна шава назад и започна да пее със завладяващ, нисък глас, превеждайки думите на френски:

Конници влизат в галоп през вратата „Елвира“,

на път за Алхамбра,

вести страшни на нашия крал носят те.

Сам своята армия повежда Фердинанд,

цвета на Испания, по бреговете на Хенил;

редом с него върви Изабел, кралица със мъжко сърце.

Артур бе възхитен:

— Изпей я пак!

Тя се засмя и запя отново.

— А наистина ли са я наричали така — „Кралица с мъжко сърце“?

— Баща ми казва, че когато тя била в лагера, това давало на войските ни повече сила, отколкото два полка и два пъти по-силно плашело маврите. Във всички битки, които са водили, тя никога не е претърпявала поражение. Войските ни никога не губеха битка, когато тя беше с тях.

— Да бъдеш такъв владетел, че да пишат песни за теб!

— Знам — каза Каталина. — Да имаш за майка една легенда! Не е изненадващо, че ми липсва. В онези дни тя никога не се страхуваше от нищо. Когато пожарът заплашваше да ни унищожи, тя не се страхуваше. Нито от пламъците в нощта, нито от поражението. Дори когато баща ми и всички съветници се съгласиха, че ще трябва да се изтеглим обратно в Толедо и да се превъоръжим, да се готвим за следващата година, майка ми отказа.

— Спори ли с него открито, пред други хора? — попита Артур, удивен от мисълта за една съпруга, която просто отказва да се покорява.

— Не е точно да се каже, че спори — каза тя замислено. — Никога не би си позволила да му противоречи или да прояви неуважение. Но той разбира много добре, когато тя не е съгласна с него. И в повечето случаи решават това, което каже тя.

Той поклати глава.

— Знам какво си мислиш: една съпруга би трябвало да се подчинява. Самата тя би казала това. Но проблемът е там, че тя е винаги права — каза дъщеря ѝ. — Във всички случаи, за които мога да се сетя, когато и да се е обсъждал някой важен въпрос, дали една армия трябва да продължи напред, дали в определено положение може да се направи нещо. Сякаш Бог я съветва, наистина изглежда така; тя знае най-добре какво трябва да се направи. Дори баща ми е убеден, че тя знае най-добре.

— Сигурно е изключителна жена.

— Тя е кралица — каза Каталина простичко. — Кралица по свое собствено право. Не просто кралица по брак, не жена с обикновен произход, издигнала се до кралица. Тя е принцеса на Испания по рождение, като мен. Родена да бъде кралица. Спасена от Бог в най-ужасни опасности, за да бъде кралица на Испания. Какво друго би трябвало да стори, освен да управлява своето кралство?

* * *

Тази нощ сънувам, че съм птица, черен бързолет, който лети високо и без страх над новото кралство Кастилия, южно от Толедо, над Кордова, на юг към кралство Гранада; земята под мен се разстила като жълто-кафяв килим, изтъкан от златните руна на овцете на берберите, земята с цвят на месинг е пронизана от бронзови скали, хълмовете са толкова високи, че дори маслиновите дървета не могат да се захванат по стръмните им склонове. Летя все напред, мъничкото ми птиче сърчице блъска глухо в гърдите, докато виждам розовите стени на Алкасар, голямата крепост, която обгръща двореца Алхамбра, и като се стрелвам ниско и бързо, докосвам грубите стени на квадратната наблюдателна кула, където някога се вееше знамето с полумесеца, за да се гмурна надолу към Двора на миртите, за да обикалям безспир в топлия въздух, обкръжен от изящни сгради с гипсови украси и мозайка, загледана надолу към огледалната повърхност на водата, и виждам най-сетне онази, която търся: майка ми, Изабела Испанска, която се разхожда в топлия вечерен въздух и мисли за дъщеря си в далечната Англия.

Замъкът Лъдлоу Март 1502 г.

— Искам да те помоля да се срещнеш с една дама, която е голяма моя приятелка и има желание да бъде и твоя приятелка — каза Артур, подбирайки внимателно думите си.

Придворните дами на Каталина, отегчени в този студен, лишен от развлечения следобед, проточиха шии, за да слушат, докато се опитваха да се преструват, че са заети с ръкоделието си.

Каталина веднага пребледня като лена, върху който бродираше.

— Милорд? — попита тя тревожно. Той не беше споменал нищо за това в ранните часове на сутринта, когато се бяха събудили и се бяха любили. Беше очаквала да го види чак на вечеря. Пристигането му в покоите ѝ беше знак, че нещо се е случило. Тя застана нащрек, в очакване да разбере какво ставаше.

— Дама ли? Коя е тя?

— Може да си чувала за нея от други, но те моля да не забравяш, че тя силно желае да бъде твоя приятелка, и винаги е била добра моя приятелка.

Главата на Каталина рязко се вдигна нагоре, тя си пое дъх. За миг, за един ужасен миг, си помисли, че той въвежда в двора ѝ своя бивша метреса, че иска да измоли място сред придворните дами за жена, която е била негова любовница, за да могат да продължат връзката си.

* * *

Ако наистина прави това, знам каква роля трябва да играя. Виждала съм майка си принудена да общува с хубавите момичета, на които баща ми, да му прости Господ, не може да устои. Отново и отново го виждахме как засвидетелства специално внимание на някое ново лице в двора. Всеки път майка ми се държеше, сякаш не беше забелязала нищо, даваше на девойката богата зестра, омъжваше я за някой подходящ придворен, и го насърчаваше да отведе невестата си някъде много надалече. Това се случваше толкова често, че се превърна в шега: говореха, че ако някое момиче иска да сключи добър брак с благословията на кралицата и да замине в някоя отдалечена провинция, трябва само да привлече погледа на краля, и съвсем скоро ще се види как напуска Алхамбра на чудесен нов кон, с кат нови дрехи.

Зная, че една благоразумна жена отвръща поглед и се опитва да понесе обидата и унижението, когато съпругът ѝ предпочете да вземе друга жена в леглото си. Това, което не трябва да прави, това, което абсолютно никога не трябва да прави, е да се държи като сестра ми Хуана, която срами себе си и всички нас, като изпада в гневни пристъпи с крясъци, истеричен плач и заплахи за отмъщение.

— Няма полза от това — каза ми веднъж майка ми, когато един от посланиците ни описа някаква ужасна сцена, разиграла се в двора на Филип в Нидерландия: как Хуана заплашила да отреже косата на жената, нападайки я с ножица, а после заявила, че ще се намушка.

— Оплакването само влошава нещата. Ако един съпруг кривне от пътя, ще трябва да го приемеш обратно в живота си и в леглото си, каквото и да е направил; няма как да избягаш от брака. Ако си кралица, а той — крал, трябва да работите заедно. Ако той забрави дълга си към теб, това не е основание ти да забравяш своя дълг към него. Колкото и да е мъчително, ти си винаги негова кралица, а той винаги е твой съпруг.

— Независимо от това, което прави? — попитах я. — Както и да се държи? Той е свободен, въпреки че ти си обвързана?

Тя сви рамене:

— Каквото и да прави, то не може да разкъса брачната връзка. Вие сте женени пред Бога: той винаги е твой съпруг, ти винаги си кралица. Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва6. Каквато и болка да ти причини съпругът ти, той все пак е твой съпруг. Може да е лош съпруг, но все пак е твой съпруг.

— А ако пожелае друга? — попитах с тон, изострен от любопитството на младо момиче.

— Пожелае ли друга, може да я получи, или пък тя може да го отблъсне: това си остава между тях. То ще тежи на нея и на нейната съвест — беше казала спокойно майка ми. — Това, което не трябва да се променя, си ти. Каквото и да казва той, каквото и да иска тя: ти си оставаш негова съпруга и негова кралица.

* * *

Каталина се позова на този суров съвет и се изправи пред младия си съпруг:

— Винаги се радвам да се запозная с вашите приятели, милорд — каза тя с равен тон, надявайки се, че гласът ѝ изобщо не трепва. — Но, както знаете, аз имам съвсем малко домакинство. Баща ви съвсем ясно ми даде да разбера, че не са ми позволени повече придворни дами, отколкото имам понастоящем. Както знаете, той не ми отпуска никакви средства. Нямам пари да плащам на още една дама за службата ѝ. Накратко, не мога да добавя към двора си друга дама, дори тя да е ваша близка приятелка.

Артур трепна при напомнянето за дребнавото заяждане на баща му относно свитата на Каталина.

— О, не, разбираш ме погрешно. Това не е приятелка, която иска място в двора. Няма да бъде твоя придворна дама — каза припряно. — Става дума за лейди Маргарет Поул, която чака да се срещне с теб. Най-сетне се завърна у дома.

* * *

Света Дево, Майко Божия, моли се за нас. Това е по-лошо, отколкото ако беше негова любовница. Знаех, че ще трябва да се изправя пред нея някой ден. Това е нейният дом, но тя отсъстваше, когато пристигнахме тук, и си мислех, че нарочно показва хладно и презрително отношение към мен, като заминава и се държи на разстояние. Мислех си, че ме избягва от омраза, както аз бих я избягвала от срам. Лейди Маргарет Поул е сестра на онова клето момче, херцог Уорик, обезглавен, за да осигурят наследяването на трона за мен и за потомството ми. Ужасявах се от мига, в който ще трябва да се срещна с нея. Молех се на светците тя да се държи на разстояние — да ме мрази, да ме обвинява, но да се държи на разстояние.

* * *

Артур забеляза спонтанния ѝ порив да откаже, но не бе намерил друг начин да я подготви за това.

— Моля те — каза той припряно. — Тя беше заминала да се грижи за децата си, иначе щеше да е тук със съпруга си, за да те приветства с „добре дошла“ в замъка, когато пристигнахме най-напред. Казах ти, че ще се върне. Сега иска да те поздрави. Всички трябва да живеем заедно тук. Сър Ричард е доверен приятел на баща ми, ръководител на моя съвет и управител на този замък. Всички ще трябва да живеем заедно.

Каталина му подаде трепереща ръка и той веднага се приближи, без да обръща внимание на изостреното внимание на дамите ѝ.

— Не мога да се срещна с нея — прошепна тя. — Наистина, не мога. Знам, че нейният брат беше убит заради мен. Знам, че родителите ми настояха на това, преди да се съгласят да ме изпратят в Англия. Знам, че той бе невинен, невинен като цвете, затворен в Тауър от баща ти, така че неговите привърженици да не могат да се съберат около него и да предявят претенции за трона от негово име. Той можеше да живее на сигурно място там, цял живот, ако родителите ми не бяха настояли за смъртта му. Тя сигурно ме мрази.

— Не те мрази — каза той искрено. — Повярвай ми, Каталина, не бих те изложил на ничия грубост. Тя не те мрази, не мрази мен, не мрази дори баща ми, който даде заповед за екзекуцията. Тя знае, че тези неща се случват. Тя е принцеса, знае така добре, както и ти, че това, което ни ръководи, не е личният избор, а политиката. Това не е твой избор, нито мой. Тя знае, че баща ти и майка ти е трябвало да бъдат сигурни, че няма принцове-съперници, които да предявят претенции за трона, че баща ми ще разчисти пътя ми, каквото и да му струва това. Тя се е примирила.

— Примирила се е? — ахна тя невярващо. — Как може една жена да се примири с убийството на брат си, наследника на семейството? Как може да ме поздрави приятелски, когато той загина за моя изгода? Когато загубихме брат ми, нашият свят свърши, надеждите ни умряха с него. Нашето бъдеще беше погребано с него. Майка ми, която е жива светица, все още не може да приеме тази мисъл. Не е щастлива от деня на смъртта му. Това е непоносимо за нея. Кълна се, че ако той беше екзекутиран заради някой непознат натрапник, тя щеше да отнеме друг живот в замяна на неговия. Как може лейди Маргарет да понася мисълта, че е изгубила брат си? Как може да понесе присъствието ми?

— Тя притежава смирение — каза той просто. — Тя е благочестива жена, и ако е търсила отплата, я има в това, че е омъжена за сър Ричард Поул — човек, ползващ се с голямо доверие от страна на баща ми — и живее тук, високоуважавана, и е моя приятелка, и се надявам, че ще бъде и твоя.

Взе ръката ѝ и почувства, че тя трепери.

— Хайде, Каталина. Това не ти подобава. Бъди смела, любов моя. Тя няма да те вини.

— Тя трябва да ме вини — изрече Каталина с изпълнен с болка шепот. — Родителите ми настояха да не съществува съмнение, че ти ще наследиш трона. Знам, че беше така. Баща ти лично обеща, че няма да има принцове, които да ти съперничат. Те знаеха какво възнамерява да направи. Не му казаха да не отнема живота на невинен човек. Оставиха го да го стори. Искаха да го стори. Кръвта на Едуард Плантагенет тежи на съвестта ми. Над нашия брак тегне проклятието на неговата смърт.

Артур се отдръпна стреснато: никога преди не я беше виждал толкова разстроена.

— Боже мой, Каталина, не можеш да твърдиш, че сме прокълнати.

Тя кимна нещастно.

— Никога не си говорила за това.

— Беше ми непоносимо да го изрека.

— Но си го мислеше?

— От мига, в който ми съобщиха, че е убит заради мен.

— Любов моя, нима е възможно да смяташ, че сме прокълнати?

— В това отношение да.

Той се опита да обърне тревогата ѝ на смях:

— Не. Трябва да знаеш, че сме благословени. — Той се приближи и каза много тихо, така че никой друг да не може да чуе:

— Всяка сутрин, когато се будиш в обятията ми, прокълната ли се чувстваш?

— Не — каза тя неохотно. — Не, не се чувствам така.

— Всяка нощ, когато идвам в покоите ти, чувстваш ли върху себе си сянката на греха?

— Не — призна тя.

— Не сме прокълнати — заяви той твърдо. — Благословени сме с Божието благоволение. Каталина, любов моя, имай ми доверие. Тя прости на баща ми, със сигурност никога не би обвинила теб. Кълна ти се, тя е жена със сърце, голямо като катедрала. Иска да се срещне с теб. Ела с мен и ми позволи да те запозная с нея.

— Насаме тогава — каза тя, все още опасявайки се от някаква ужасна сцена.

— Насаме. Сега тя е в жилището на управителя на замъка. Ако дойдеш веднага, можем да оставим всички тук, тихо да отидем и да се видим сами с нея.

Тя се надигна от мястото си и го хвана под ръка.

— Ще се разходя сам с принцесата — каза Артур на дамите ѝ. — Всички можете да останете тук.

Те изглеждаха изненадани, че ги пренебрегват, а някои от тях бяха открито разочаровани. Каталина мина покрай тях, без да вдигне очи.

Щом излязоха през вратата, той тръгна пред нея надолу по тясното спираловидно стълбище, подпирайки се с една ръка на централната каменна колона, а с другата — на стената. Каталина го последва, бавейки се пред всеки разположен дълбоко в стената стреловиден прозорец, взирайки се надолу към низината, където Тийм беше преляла от бреговете си и приличаше на сребърно езеро, покрило крайречните ливади. Беше студено, дори за март в пограничните земи, и Каталина потръпна, сякаш, според поверието, по гроба ѝ се разхождаше странник.

— Любов моя — каза Артур, като погледна отново нагоре по тесните стълби към нея. — Кураж. Майка ти щеше да бъде смела на твое място.

— Тя е заповядала това — каза Каталина сърдито. — Мислела си е, че е за мое добро. Но един човек загина заради нейната амбиция, а сега аз трябва да се изправя пред сестра му.

— Направила го е заради теб — напомни ѝ той. — И никой не те обвинява. — Стигнаха до етажа под покоите на принцесата и, без колебание, Артур почука на солидната дървена врата на жилището на управителя, и влезе.

Квадратната стая с изглед към долината беше копие на приемната на Каталина на горния етаж, облицована с дърво и украсена с ярки гоблени. Една дама ги чакаше, седнала до огнището, и когато вратата се отвори, тя се изправи. Носеше бледосива рокля със сива шапчица върху косата. Беше на около трийсет години; погледна Каталина с приятелски интерес, а после се сниши в дълбок, почтителен реверанс.

Без да се подчини на съпругата си, която леко впи пръсти в ръката му, Артур издърпа ръка от нейната и отстъпи назад, чак до вратата. Каталина погледна укорително назад към него, а после направи малък реверанс на по-възрастната жена. Изправиха се заедно.

— Толкова се радвам да ви срещна — каза мило лейди Поул. — И съжалявам, че не бях тук да ви поздравя. Но едно от децата ми беше болно и отидох да се уверя, че се грижат добре за него.

— Съпругът ви е много любезен — съумя да каже Каталина.

— Надявам се, защото му оставих дълъг списък със заръки; много исках в покоите ви да бъде топло и удобно. Трябва да ми кажете, ако имате нужда от нещо. Не познавам Испания, затова не знаех какви неща ще ви доставят удоволствие.

— Не! Не ми липсва абсолютно нищо.

По-възрастната жена погледна принцесата.

— Тогава се надявам, че ще бъдете много щастлива тук с нас — каза тя.

— Надявам се… — Каталина си пое дъх. — Но аз… аз…

— Да?

— С голямо съжаление научих за смъртта на брат ви — изрече на един дъх Каталина. Лицето ѝ, което беше пребледняло от неудобство, сега пламна и стана алено. Усети, че ушите ѝ горят, а за свой ужас чу, че гласът ѝ трепери. — Наистина, беше ми много мъчно. Много…

— Това беше огромна загуба за мен и за близките ми — каза жената спокойно. — Но така върви светът.

— Страхувах се, че идването ми…

— Никога не съм помисляла, че това е станало по ваш избор или че вината за това е ваша, принцесо. Когато скъпият ни принц Артур трябваше да се ожени, баща му беше длъжен да се погрижи наследството му да бъде подсигурено. Зная, че брат ми никога не би застрашил мира на Тюдорите, но те нямаше как да знаят това. А и той беше зле съветван от един злонамерен млад мъж, въвлечен в глупав заговор… — тя млъкна рязко, когато гласът ѝ потрепери; но бързо се съвзе. — Простете ми. Това все още ме опечалява. Брат ми бе наивен и невинен. Глупавото му заговорничене беше доказателство за наивността му, не за вината му. Не се съмнявам, че сега той е при Бог, заедно с всички невинни.

Тя се усмихна на принцесата.

— В този свят ние, жените, често откриваме, че нямаме власт над онова, което вършат мъжете. Сигурна съм, че вие не бихте пожелали злото на брат ми, и всъщност съм сигурна, че той не би се изправил срещу вас или скъпия ни принц — но понякога в живота се налага да се вземат сурови мерки. Баща ми направи някои лоши избори в живота си, и Бог е свидетел, че плати докрай за тях. Синът му, макар и невинен, последва пътя на баща си. Едно обръщане на монетата — и всичко можеше да е различно. Мисля, че една жена трябва да се научи да преживява обръщането на монетата, дори когато тя не падне в нейна полза.

Каталина слушаше съсредоточено.

— Зная, че майка ми и баща ми искаха да са сигурни, че династията на Тюдорите няма съперници — промълви тя. — Знам, че казаха това на краля.

Искаше ѝ се жената да бъде напълно наясно с тежестта на вината ѝ.

— Както може би щях да сторя и аз, ако бях на тяхно място — каза лейди Маргарет простичко. — Принцесо, не виня вас, нито майка ви или баща ви. Не обвинявам нашия велик крал. Ако бях на мястото на някой от тях, може би щях да постъпя точно като тях, и да давам обяснения единствено пред Бог. Единственото, което трябва да направя, тъй като не съм една от тези велики личности, а просто смирената съпруга на един прекрасен мъж, е да внимавам как се държа, и как ще обясня действията си пред Бог.

— Имах чувството, че идвам в тази страна със съвест, обременена със смъртта му — призна Каталина припряно.

По-възрастната жена поклати глава.

— Смъртта му не тежи на съвестта ви — каза тя твърдо. — Погрешно е да вините себе си за делата на друг. Всъщност, според мен вашият изповедник би ви казал, че това е форма на гордост. Нека това да е грехът, който изповядвате, не е нужно да поемате върху себе си греховете на други хора.

Каталина вдигна очи за първи път, срещна спокойния поглед на лейди Поул и видя усмивката ѝ. Усмихна се предпазливо в отговор, а по-възрастната жена протегна ръка, както мъж би подал своята да се ръкува, за да скрепи сключена сделка.

— Виждате ли — каза тя мило, — някога самата аз бях принцеса с кралска кръв. Бях последната принцеса от династията на Плантагенетите, отгледана от крал Ричард в детската стая на сина му. От всички жени на света, тъкмо аз би трябвало да знам, че в живота има повече неща, отколкото една жена е способна да контролира. Съществува волята на съпруг, на родители, на краля, и на твоя Бог. Никой не може да обвинява една принцеса за постъпките на един крал. Как би могъл някой да оспори властта на един крал? Или да промени нещо? Ние трябва да бъдем покорни.

Каталина, с ръка в нейната топла, уверена хватка, се почувства чудодейно успокоена.

— Боя се, че не винаги съм много покорна — призна тя.

По-възрастната жена се засмя:

— О, да, защото човек трябва да разсъждава самостоятелно, ако не е глупак — каза с разбиране тя. — Истинско покорство може да съществува единствено когато тайно си мислиш, че знаеш по-добре, но избираш да се покориш. Всичко друго е обикновено съгласие, а всяка слабохарактерна жена може да се съгласява. Не сте ли на моето мнение?

И Каталина, кикотейки се за първи път заедно с англичанка, се засмя високо и каза:

— Никога не съм искала да бъда слабохарактерна и покорна жена.

— Нито пък аз — усмихна се лъчезарно Маргарет Поул, която някога беше Плантагенет, принцеса от кралска династия, а сега беше просто съпруга, погребана в добре защитените погранични земи на Тюдорите. — В сърцето си винаги знам, че това съм аз, с истинската си същност, независимо от титлата, която ми е дадена.

* * *

Толкова съм изненадана от откритието си, че жената, от чието присъствие се ужасявах, ме накара да се чувствам в замъка Лъдлоу като у дома си. Лейди Маргарет е моя компаньонка и приятелка, тя ме утешава за загубата на майка ми и сестрите ми. Осъзнавам, че винаги съм живяла в свят, в който е преобладавало присъствието на жени: майка ми, кралицата, сестрите ми, нашите почетни и придворни дами, както и всички жени, прислужващи в харема. В Алхамбра живеехме почти изолирани от мъжете, в покоите, създадени за наслада и удобство на жените. Живеехме почти усамотено, в уединението на прохладните стаи, тичахме из вътрешните дворове и се облягахме на балконите, сигурни в съзнанието, че половината дворец е изключително във владение на нас, жените.

Явявахме се в двора заедно с баща ми, не бяхме скрити от поглед; но естественото желание на жените за уединение се обслужваше и подчертаваше от архитектурния план на Алхамбра, където най-красивите стаи и най-приятните градини бяха запазени за нас.

Странно бе да дойда в Англия и да открия свят, в който господстват мъжете. Разбира се, имам собствени покои и свои дами, но всеки мъж може да дойде и да помоли да бъде приет по всяко време. Сър Ричард Поул, както и всеки друг от благородниците на Артур може да се яви в покоите ми без предупреждение и да смята, че с това ми прави комплимент. Изглежда, англичаните смятат, че постоянното смесване на жени и мъже е правилно и обичайно. Още не съм видяла къща със стаи, отредени изключително за жени, и никоя жена не ходи забулена, както правехме понякога ние в Испания, нито дори когато е на път, нито дори когато се озове сред непознати.

Дори кралското семейство е достъпно за всички. Всякакви хора, дори непознати, могат да се разхождат из кралските дворци, стига да са достатъчно умни да убедят стражите да ги пуснат. Могат да чакат в приемната на кралицата и да я виждат всеки път, когато минава, зяпайки я, сякаш са нейни близки. Голямата зала, параклисът, приемната на кралицата, са отворени за всеки, който може да си намери хубава шапка и да мине за дребен благородник. Англичаните се отнасят с жените като с момчета или слуги: те могат да ходят навсякъде, всеки може да ги гледа. Известно време смятах това за голяма свобода, известно време му се наслаждавах; после осъзнах, че англичанките може и да показват лицата си, но не са дръзки като мъжете, не са свободни като момчетата; и въпреки всичко трябва да си мълчат и да се подчиняват.

Сега, когато лейди Маргарет Поул се върна в жилището на управителя, ми се струва, че този замък попадна във владение на жените. Вечерите в голямата зала не са така шумни и оживени, дори храната на вечеря се промени. Трубадурите пеят за любов и по-малко — за битки, говори се повече френски и по-малко уелски.

Моите покои са горе, а нейните стаи са на етажа под мен, и ние по цял ден ходим нагоре и надолу по стълбите, за да се виждаме. Когато Артур и сър Ричард излизат на лов, господарката на замъка си остава у дома и той вече не ми се струва пуст. По някакъв начин, само с присъствието си, тя превръща замъка в място, обитавано от жена. Когато Артур отсъства, животът в замъка не е притихнал в очакване на завръщането му. Това е топло, щастливо място, където всеки е зает с всекидневните си дела.

Липсваше ми приятелството на по-възрастна жена. Мария де Салинас е младо и глупаво момиче като мен, тя е компаньонка, не ментор. Майка ми, кралицата, определи доня Елвира да ми бъде вместо майка; но тя не е жена, към която мога да изпитвам топли чувства, макар че се опитах да я обикна. Тя е строга с мен, ревнива по отношение на влиянието си над мен, с амбиции да управлява целия двор. Тя и съпругът ѝ, който управлява моето домакинство, искат да определят живота ми. След онази първа вечер в Догмърсфийлд, когато възрази на самия крал, се съмнявам в преценката ѝ. Дори сега тя непрекъснато ме предупреждава да не се сближавам твърде много с Артур, сякаш е грешно да обичаш съпруга си, сякаш аз бих могла да му устоя! Тя иска да създаде в Англия една малка Испания, иска все още да бъда инфантата. Но аз съм сигурна, че за мен начинът да постигна нещо в Англия е да стана англичанка.

Доня Елвира отказва да учи английски. Преструва се, че не разбира френски, когато се говори с английски акцент. Към уелсците се отнася с пълно презрение, смята ги за почти нецивилизовани варвари, което не е много удобно, когато посещаваме жителите на Лъдлоу. Честно казано, понякога тя се държи по-надменно от всяка жена, която съм познавала, по-горда е дори от родната ми майка. Със сигурност е по-величествена от мен. Трябва да ѝ се възхищавам, но не мога да я обичам истински.

Но Маргарет Поул е била обучавана като племенница на крал и говори латински гладко като мен. С лекота разговаряме на френски, тя ме учи на английски, а когато попаднем на дума, която не знаем на нито един от общите ни езици, съчиняваме невероятни пантомими, които ни карат да се кикотим до сълзи. Разсмях я до плач, когато се опитах да демонстрирам лошо храносмилане, а стражите дотичаха, мислейки, че сме нападнати, когато тя използва всички дами от двора и техните прислужнички, за да ми демонстрира правилния протокол за английския лов.

* * *

Каталина си помисли, че може да повдигне пред Маргарет въпроса за бъдещето си и за своя свекър, който будеше в нея искрено безпокойство.

— Той беше недоволен, преди да заминем — каза тя. — Става въпрос за зестрата.

— О, така ли? — отвърна Маргарет. Двете жени седяха в една прозоречна ниша, в очакване мъжете да се върнат от лов. Навън беше ужасно студено и влажно: никоя от тях не беше пожелала да излезе. Маргарет смяташе, че е по-добре да не повдига сама спорния въпрос за зестрата на Каталина; вече беше чула от съпруга си, че испанският крал е усъвършенствал изкуството на двуличието. Беше се съгласил на значителна зестра за инфантата, но след това я бе изпратил в Англия само с половината пари. Останалата част — така предлагаше той — можела да бъде покрита с блюдата и съкровищата, които тя носеше като необходими за домакинството си. Разярен, крал Хенри беше настоял за пълната сума. Фердинанд Испански любезно бе отговорил, че домакинството на инфантата е снабдено с най-доброто: Хенри можел да избира.

Това беше лошо начало за един брак, който така или иначе бе осъществен единствено на основата на алчност, амбиция и общ страх от Франция. Каталина беше притисната между решителността на двама мъже със студени сърца. Маргарет предполагаше, че една от причините Каталина да бъде изпратена в замъка Лъдлоу със съпруга си, беше да я принудят да използва предметите и съдовете от собственото си домакинство, и по този начин да намали стойността им. Ако крал Хенри я беше задържал в двора в Уиндзор, или Гринич, или Уестминстър, тя щеше да се храни от неговите съдове, и баща ѝ можеше да заяви, че испанските съдове са почти като нови и могат да бъдат приети като зестра. Но сега всяка вечер се хранеха от златните блюда на Каталина и всяка драскотина, оставена по невнимание от нечий нож, снижаваше малко от стойността. Когато дойдеше време да се плати втората половина от зестрата, кралят на Испания щеше да открие, че се налага да плати в брой. Крал Фердинанд може и да беше суров човек и лукав в преговорите, но беше срещнал достоен съперник в лицето на краля на Англия, Хенри Тюдор.

— Той каза, че аз трябва да му бъда като дъщеря — поде внимателно Каталина. — Но не мога да му се подчинявам така, както е редно за една дъщеря, ако трябва да се подчиня на родния си баща. Баща ми нарежда да не използвам съдовете си и да ги дам на краля. Но той не приема. И тъй като зестрата не е изплатена, кралят ме отпраща без средства, дори не ми плаща издръжка.

— Испанският посланик не ви ли съветва?

Каталина направи лека гримаса:

— Той е верен само и единствено на краля — каза тя. — Не ми помага. Не го харесвам. Той е покръстен евреин. Човек, който лесно се приспособява. Испанец, но живее тук от години. Превърнал се е в човек, който служи на Тюдорите, а не на Арагон. Ще съобщя на баща си, че доктор Де Пуебла не му е добър служител, но междувременно съм лишена от добри съвети, а в домакинството ми доня Елвира и моят ковчежник непрекъснато се карат. Тя казва, че вещите и съкровищата ми трябва да бъдат дадени в залог на златарите, за да съберем пари, той казва, че няма да ги изпусне от поглед, докато не бъдат предадени на краля.

— А питахте ли принца как е редно да постъпите?

Каталина се поколеба:

— Това е въпрос, който трябва да се реши между баща му и моя баща — каза тя предпазливо. — Не исках да допусна това да смути отношенията ни. Той плати всичките ми разходи за пътуване тук. Ще трябва да плати на дамите ми в средата на лятото, а скоро ще имам и нужда от нови рокли. Не искам да го моля за пари. Не искам да ме помисли за алчна.

— Обичате го, нали? — попита Маргарет, усмихната, и видя как лицето на по-младата жена светна.

— О, да — промълви момичето. — Наистина го обичам много.

По-възрастната жена се усмихна.

— Вие сте благословена — каза тя тихо. — Да бъдете принцеса и да намерите любовта с мъжа, за когото ви е наредено да се омъжите. Вие сте благословена, Каталина.

— Знам. Наистина мисля, че това е знак за особено Божие благоволение към мен.

По-възрастната жена се поколеба, когато чу това гръмко твърдение, но не я поправи. Увереността на младостта щеше да се изличи достатъчно скоро и без особена нужда от предупреждения.

— А забелязвате ли някакви признаци?

Каталина изглеждаше озадачена.

— За идването на дете? Знаете ли за какво да следите?

Младата жена се изчерви:

— Да, знам. Майка ми ми обясни. Все още няма признаци.

— Още е рано — каза лейди Маргарет успокоително. — Но мисля, че ако чакате дете, зестрата няма да представлява проблем. Смятам, че няма да бъдете лишавана от нищо, ако носите следващия принц от династията на Тюдорите.

— Редно е да ми плащат издръжка, независимо дали имам дете или не — отбеляза Каталина. — Аз съм принцеса на Уелс, редно е да получавам издръжка, за да поддържам домакинството си.

— Да — каза Маргарет сухо. — Но кой ще каже това на краля?

— Разкажи ми приказка.

Бяха окъпани в пъстрата, златиста светлина на свещите и огъня. Бе полунощ и в замъка цареше тишина, ако не се брояха приглушените им гласове; всички светлини бяха угасени, с изключение на пламтящия огън в покоите на Каталина, където двамата млади се съпротивляваха на съня.

— За какво да ти разкажа?

— Разкажи ми приказка за маврите.

Тя се замисли за миг и наметна с шал голите си рамене, за да се предпази от студа. Артур се беше проснал на леглото, но когато тя се раздвижи, той я придърпа съм себе си, така че главата ѝ се отпусна върху голите му гърди. Прокара ръка през пищната ѝ червена коса и я събра в юмрука си.

— Ще ти разкажа приказка за една от жените на владетеля — каза тя. — Не е измислена история. Вярна е. Тя била в харема; нали знаеш, че жените живеят отделно от мъжете в собствените си покои?

Той кимна, загледан как светлината на свещта потрепва по врата ѝ, във вдлъбнатината над ключицата ѝ.

— Веднъж тя гледала през прозореца, водите на реката под прозореца ѝ тъкмо били в отлив. Бедните деца от града си играели във водата. Били на малкия пристан за лодки, били разплискали кал навсякъде и се плъзгали, пързаляйки се в калта. Тя се смеела, докато ги гледала, и казала на дамите си колко ѝ се иска да може да играе така.

— Но не можела да излезе?

— Не, тя не можела да излезе никога. Нейните дами казали на евнусите, които пазели харема, а те казали на Великия везир, а той пък казал на султана, и когато тя се откъснала от прозореца и отишла в приемната си, познай какво видяла?

Той поклати глава, усмихнат.

— Какво?

— Приемната ѝ представлявала голяма мраморна зала. Подът бил направен от мрамор с розови жилки. Султанът наредил да донесат големи флакони с ароматизирано масло и да ги излеят на пода. На всички парфюмеристи в града било наредено да донесат в двореца розово масло. Направили гъста паста от маслото, от листенца от рози и билки, и я разстлали, на един фут дълбочина, по целия под на приемната ѝ. Жената на султана и нейните дами се разсъблекли по къси рокли, пързаляли се, играли в калта, пръскали се с розова вода, замервали се с розови цветчета и цял следобед се забавлявали като улични хлапета.

Той беше очарован.

— Колко прекрасно!

Тя му се усмихна:

— Сега е твой ред. Ти ми разкажи приказка.

— Нямам такива приказки. Във всички, които знам, става дума за битки и победи.

— Ти харесваш най-много такива истории и от тези, които ти разказвам — подчерта тя.

— Да. А сега баща ти отново тръгва на война.

— Така ли?

— Не знаеше ли?

Каталина поклати глава.

— Испанският посланик понякога ми изпраща бележка с новините, но не ми е съобщавал нищо. Кръстоносен поход ли е?

— Ти си кръвожаден воин на Христа. Неверниците направо сигурно не могат да си намерят място от страх. Не, не е кръстоносен поход. Става дума за далеч не толкова героична кауза. За доста голяма наша изненада, баща ти е сключил съюз с крал Луи Френски. Очевидно се готвят да нахлуят заедно в Италия и да си поделят плячката.

— Крал Луи? — попита тя изненадано. — Не може да бъде! Мислех, че ще бъдат врагове до смърт.

— Е, изглежда, че френският крал не се интересува много с кого сключва съюз. Първо с турците, а сега — и с баща ти.

— Е, по-добре крал Луи да се съюзява с баща ми, отколкото с турците — каза тя упорито. — Всичко е за предпочитане пред това да ги поканим да дойдат.

— Но защо баща ти би се съюзил с нашия враг?

— Винаги е искал Неапол — довери му тя. — Неапол и Навара. Решен е да ги има — по един или друг начин. Крал Луи може и да си мисли, че се е сдобил със съюзник, но ще се наложи да плати за него висока цена. Познавам баща си. Той играе продължителна игра, но обикновено постига своето. Кой ти изпрати новината?

— Баща ми. Мисля, че е ядосан, задето не е бил посветен в плановете им. Само от французите се бои повече, отколкото от шотландците. За нас е разочарование, че баща ти би се съюзил с тях по какъвто и да е повод.

— Тъкмо обратното: баща ти би трябвало да е доволен, че баща ми отклонява вниманието на французите на юг. Баща ми му прави услуга.

Той каза присмехулно:

— Много ми помагаш.

— Баща ти няма ли да се присъедини към тях?

Артур поклати глава:

— Може би, но неговото най-голямо желание е да запази мира в Англия. Войната е ужасно нещо за една страна. Ти си дъщеря на войник и би трябвало да го знаеш. Баща ми казва, че е ужасно нещо да видиш една страна във война.

— Баща ти е водил само една голяма битка — каза тя. — Понякога се налага да се сражаваш. Понякога трябва да победиш врага си.

— Не бих се сражавал, за да се сдобия с нови земи — каза той. — Но бих се сражавал, за да защитя нашите граници. Мисля също така, че ще се наложи да се бием срещу шотландците, освен ако сестра ми не успее да промени самата им същност.

— А баща ти готов ли е за война?

— Разполага с фамилията Хауард, която охранява севера от негово име — каза той. — И се ползва с доверието на всички лордове от севера. Укрепил е замъците и държи Големия Северен път отворен, така че да може да вдигне на оръжие войниците си там, ако стане нужда.

Каталина изглеждаше замислена.

— Ако трябва да се бие, по-добре е да нападне — каза тя. — Тогава може да избере времето и мястото за битката и да не е принуден да се отбранява.

— Това ли е по-добрият начин?

Тя кимна:

— Баща ми би сметнал така. Най-важното е да поведеш армията си напред и да ѝ дадеш увереност. Пред теб е богатството на страната, за да попълваш запасите си; на твоя страна е и това, че се движите напред: войниците обичат съзнанието, че напредват. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш принуден да се обърнеш, за да се биеш.

— Ти си истински тактик — каза той. — Толкова ми се иска да можех да имам твоето детство и да знам нещата, които знаеш ти.

— Имаш го — каза тя нежно. — Защото всичко, което зная, е на твое разположение, и всичко, което съм, е твое. А ако ти и нашата страна някога имате нужда да се сражавам за вас, ще го сторя.

* * *

Става все по-студено и по-студено, дългата дъждовна седмица премина в поредица от градушки, а сега заваля и сняг. Но това не е яркият, студен блясък на зимата — ниско паднала, влажна мъгла се стели под вихрещи се облаци и навяван от вятъра мокър сняг, който полепва на буци по дърветата и куличките и се задържа в реката като замръзнал стар шербет.

Когато идва в стаята ми, Артур се плъзга по бойниците, сякаш се пързаля с кънки, и тази сутрин, когато се връщаше в стаята си, бяхме сигурни, че ще ни открият, защото се подхлъзна върху пресен лед, падна и изруга толкова високо, че стражът на съседната кула подаде глава навън и извика: „Кой ходи там?“, и трябваше да извикам в отговор, че това съм аз, и съм излязла да храня зимните птици. Затова Артур ми подсвирна и каза, че това бил призив на червеношийка, а после двамата се смяхме толкова много, че едва не паднахме. Сигурна съм, че стражът така или иначе разбра, но беше толкова студено, че все пак не излезе.

А днес Артур излезе на езда с благородниците от съвета си, които искат да огледат едно място за нова мелница за зърно, докато реката е придошла и е частично препречена от сняг и лед. Лейди Маргарет и аз си оставаме у дома и играем карти.

Студено и сиво е, мокро е през цялото време, дори по стените на замъка се стича леденостудена влага, но аз съм щастлива. Обичам го, бих го обичала навсякъде, а ще дойде пролетта, и после лятото. Зная, че и тогава ще бъдем щастливи.

* * *

Почукването на вратата се чу късно през нощта. Тя я отвори рязко.

— Ах, любов моя, любов моя! Къде беше?

Той пристъпи в стаята и я целуна. Усети вкуса на вино в дъха му.

— Не искаха да си тръгват — каза той. — Поне от три часа се опитвам да се измъкна, за да бъда с теб.

Той я повдигна и я понесе към леглото.

— Но, Артур, не искаш ли…?

— Искам теб.

— Разкажи ми приказка.

— Не ти ли се спи сега?

— Не. Искам да ми изпееш песента за това как маврите изгубили битката при Малага.

Каталина се засмя:

— Битката при Алама. Ще ти изпея някои от строфите, но тя продължава безкрайно.

— Изпей ми ги всичките.

— Ще ни трябва цяла нощ — възрази тя.

— Имаме цяла нощ, слава на Бога — каза той с радост в гласа. — Имаме цяла нощ, имаме и всички нощи до края на живота си, благодаря на Бога за това.

— Тази песен е забранена — каза тя. — Лично майка ми я забрани.

— Как тогава си я научила? — вниманието на Артур веднага се отклони.

— Слугите — каза тя небрежно. — Имах бавачка, която беше „мориско“ — понякога забравяше коя съм аз и коя е тя, и ми пееше.

— Какво е „мориско“? И защо песента е била забранена? — попита той любопитно.

— „Мориско“ означава „малък мавър“ на испански — обясни тя. — Така наричаме маврите, които живеят в Испания. Те не са истински маври като онези в Африка. Затова ги наричаме „малки маври“. Когато заминах, те започваха да се наричат „Мудаджан“ — „човек, на когото е позволено да остане“.

— На когото е позволено да остане? — попита той. — В родната си земя?

— Това не е тяхна земя — каза Каталина мигновено. — Това е наша, испанска земя.

— Те са я владели в продължение на седемстотин години — изтъкна той. — Докато вие, испанците, не сте правели нищо друго, освен да пасете кози в планините, те са строели пътища, замъци и университети. Ти сама ми разказа това.

— Е, сега е наша — каза тя решително.

Той плесна с ръце като султан:

— Изпей песента, Шехерезада. И я изпей на френски, варварка такава, за да мога да я разбера.

Каталина събра длани като жена, която се готви за молитва, и му се поклони ниско.

— Така вече е добре — каза Артур, наслаждавайки се на вида ѝ. — В харема ли научи това?

Тя му се усмихна, вдигна глава и запя:

Стар човек се провиква към краля:

Какъв е този внезапен зов?

— Уви! Алама!

Уви, приятели, християните спечелиха Алама!

— Уви! Алама!

Белобрад имам отвръща: Това спечели ти, кралю!

— Уви! Алама!

Във час зловещ ти покоси Абенсерагите,

цвета на Гранада.

— Уви! Алама!

Задълго няма да останат Гранада, кралството,

и кралският живот.

— Уви! Алама!

Тя замлъкна, после допълни:

— И беше вярно. Горкият Боабдил излезе от двореца Алхамбра, от червената крепост, за която казваха, че никога няма да падне, с ключовете върху копринена възглавничка, поклони се ниско, връчи ги на майка ми и баща ми и се отдалечи. Казват, че при планинския проход погледнал назад към кралството си, красивото си кралство, и заплакал, а майка му казала да плаче като жена за онова, което не е могъл да задържи като мъж.

Артур се разсмя хлапашки:

— Какво му казала?

Каталина вдигна поглед, с мрачно лице:

— Било е много трагично.

— Точно такова нещо би казала баба ми — каза той възхитено. — Слава Богу, че баща ми си е спечелил короната. Баба ми щеше да е също толкова мила и нежна, ако бе претърпял поражение, колкото и майката на Боабдил. Мили Боже: „плачи като жена за онова, което не можеш да задържиш като мъж“. Да кажеш такова нещо на мъж, който си тръгва победен!

Каталина също се засмя:

— Никога не съм мислила за това по този начин — каза тя. — Не е много утешително.

— Представи си да заминаваш в изгнание с майка си, а тя да ти е толкова разгневена!

— Представи си да изгубиш Алхамбра, никога да не се върнеш там!

Той я притегли към себе си, целуна я и заповяда:

— Никакви съжаления!

Тя веднага му се усмихна и нареди на свой ред:

— Развесели ме тогава. Разкажи ми за майка си и баща си.

Той се замисли за миг:

— Баща ми бил роден като наследник на рода Тюдор, но в поредицата на възможните престолонаследници преди него имало десетки други — каза той. — Баща му искал да го кръсти Оуен, Оуен Тюдор, хубаво уелско име, но умрял преди раждането му, във войната. Когато той се родил, баба ми била едва дванайсетгодишно дете, но се наложила и го нарекла Хенри — кралско име. Можеш да разбереш какво си е мислела дори още тогава, макар че самата тя не била много повече от дете, а съпругът ѝ бил мъртъв.

— Късметът на баща ми преминавал през възходи и падения с всяка битка на гражданската война. В един момент бил син на властващата фамилия, в следващия се наложило да бягат. Чичо му Джаспър Тюдор — помниш го — не губел вяра в баща ми и в каузата на Тюдорите, но се стигнало до последна битка, в която нашата кауза била изгубена. Нашият крал бил екзекутиран. Едуард се възкачил на трона, а баща ми бил последният от рода. Намирал се в такава опасност, че чичо Джаспър се измъкнал от замъка, в който ги държали, напуснал страната заедно с него и избягал в Бретан.

— На безопасно място?

— Донякъде. Веднъж ми каза, че всяка сутрин се събуждал в очакване да го предадат на Едуард. А веднъж крал Едуард казал, че той трябва да се прибере у дома и че ще бъде топло посрещнат и ще му уредят брак. Докато пътували, баща ми се престорил на болен и избягал. Върнел ли се у дома, го чакала смърт.

Каталина примигна.

— Значи навремето той също е бил претендент.

Той ѝ се усмихна широко:

— Както казах. Именно затова се бои толкова много от претендентите. Знае какво може да постигне такъв човек, ако късметът е на негова страна. Ако го бяха заловили, щяха да го доведат у дома, за да намери смъртта си в Тауър. Точно както постъпи той с Уорик. Баща ми е щял да бъде убит в мига, щом крал Едуард го залови. Но той се престорил на болен и се измъкнал, прекосил границата и влязъл във Франция.

— Те не го предали обратно?

Артур се засмя:

— Подкрепили го. Той бил най-голямата заплаха за мира в Англия: разбира се, че го подкрепили. На французите им било изгодно да го подкрепят тогава: когато не бил крал, а претендент.

Тя кимна: беше дете на владетел, възхваляван от самия Макиавели. Всяка дъщеря на Фердинанд можеше да разбере двуличието по рождение.

— А после?

— Едуард умрял млад, в разцвета на силите си, оставяйки като наследник своя малък син. Брат му Ричард първо се възкачил на трона като настойник на детето му, докато момчето порасне, а след това узурпирал короната и затворил собствените си племенници, синовете на Едуард, малките принцове, в Тауър.

Тя кимна: това бяха историческите факти, които ѝ бяха преподавали в Испания, а по-мащабната история, засягаща смъртоносното съперничество за нечий трон — беше обща тема и за двамата млади хора.

— Те влезли в Тауър и не излезли никога вече — каза мрачно Артур. — Бог да прибере душите на бедните момчета — никой не знае какво е станало с тях. Народът се обърнал против Ричард, и хората повикали баща ми от Франция.

— Така ли?

— Баба ми привличала великите лордове един след друг на наша страна, била върховната заговорница. Двамата с Бъкингамския херцог съставили план и подготвили благородниците от кралството. Затова баща ми я почита толкова много: дължи ѝ трона си. А той изчакал, докато успее да прати вест на майка ми, за да ѝ каже, че ще се ожени за нея, ако завоюва трона.

— Защото я е обичал? — попита с надежда Каталина. — Тя е толкова красива!

— Не и той. Дори не я бил виждал. Не забравяй — бил е в изгнание през по-голямата част от живота си. Този брак бил планиран набързо, защото майка му знаела, че ако успее да ожени тях двамата, всички ще видят, че наследницата на Йорк се е омъжила за наследника на Ланкастър и войната ще може да приключи. А майката на майка ми приемала това решение като единствения си път към безопасността. Двете майки уговорили сделката заедно като две стари вещици над врящ котел. И двете са жени, които човек би предпочел да не ядосва.

— Той не я е обичал?

Каталина беше разочарована.

Артур се усмихна:

— Не. Това не е романс. И тя не го обичала. Но знаели какво трябва да правят. Когато баща ми пристигнал, победил Ричард и измъкнал короната на Англия изпод труповете, сред опустошението на бойното поле, знаел, че ще се ожени за принцесата, ще се възкачи на трона, и ще основе нова династия.

— Но нима тя и бездруго не е била следващата поред наследница на трона? — попита озадачена Каталина. — Нали нейният баща е крал Едуард? А чичо ѝ е загинал в битката и братята ѝ са били мъртви?

Той кимна:

— Тя е била най-възрастната принцеса.

— Тогава защо сама не е предявила правото си над трона?

— Аха, значи ти си бунтовница! — възкликна Артур. Хвана в шепа кичур от косата ѝ и притегли лицето ѝ към себе си. Целуна я по устата, която имаше вкус на вино и захаросани плодове. — При това — бунтовница, подкрепяща Йорк, което е още по-лошо.

— Просто си мислех, че тя би трябвало да предяви права за трона.

— Не и в тази страна — заяви Артур. — В тази Англия нямаме властващи кралици. Момичетата не стават наследници. Не могат да заемат трона.

— Но ако един крал има само дъщери?

Той сви рамене:

— Тогава това ще бъде трагедия за страната. Трябва да ми родиш момче, любов моя. Нищо друго няма да свърши работа.

— Но ако имаме само едно момиче?

— Тя ще се омъжи за принц, ще го направи принц-консорт на Англия, и той ще управлява редом с нея. Англия трябва да има крал. Така е направила майка ти. Тя управлява редом със съпруга си.

— В Арагон — да, но в Кастилия той управлява редом с нея. Кастилия е нейната страна, а Арагон — неговата.

— В Англия никога не бихме подкрепили такова нещо — заяви Артур.

Тя се отдръпна възмутено от него. Преструваше се само наполовина.

— Казвам ти: ако имаме само едно дете и то е момиче, тогава тя ще управлява като кралица, и като кралица ще бъде също толкова добра, колкото може да бъде един мъж като крал.

— Е, тогава тя ще бъде нещо съвсем ново — каза той. — Ние тук не вярваме, че една жена може да защити страната така, както трябва да я защитава един крал.

— Една жена може да се сражава — каза тя на мига. — Трябва да видиш майка ми в доспехи. Дори аз бих могла да защитавам страната. Виждала съм война, а това е повече, отколкото си виждал ти. Мога да бъда толкова добър владетел, колкото и всеки мъж.

Той ѝ се усмихна, клатейки глава:

— Не и ако в страната нахлуят нашественици. Не би могла да командваш армия.

— Бих могла да командвам армия. Защо не?

— Никоя английска армия не би допуснала да бъде командвана от жена. Няма да приемат заповеди от жена.

— Ще приемат заповеди от командира си — заяви светкавично тя. — А ако не го сторят, значи не са годни като войници и трябва да бъдат съответно обучени.

Той се засмя и каза:

— Никой англичанин не би се подчинил на жена.

Упорството, изписало се на лицето ѝ, му подсказа, че тя не беше убедена.

— Единственото, което има значение, е да спечелиш битката — каза тя. — Единственото важно нещо е страната да бъде защитена. Няма значение кой води армията, стига тя да го следва.

— Е, във всеки случай, майка ми не е и помисляла да предяви претенции към трона. Не би и мечтала за такова нещо. Тя се омъжила за баща ми и станала кралица на Англия чрез брака си. И тъй като тя била принцесата на Йорк, а той бил наследникът на Ланкастър, планът на баба ми успял. Баща ми може и да е спечелил трона си чрез завоевание, в резултат на претенции; но ние ще го получим по наследство.

Каталина кимна:

— Майка ми казваше, че няма нищо лошо един мъж да бъде новак на престола. Важното не е да спечелиш трона, а да го задържиш.

— Ние ще го задържим — каза той уверено. — Ние с теб ще създадем велика страна. Ще построим пътища и пазари, църкви и училища. Ще изградим обръч от крепости по крайбрежието и ще построим кораби.

— Ще създадем съдилища, както направиха майка ми и баща ми в Испания — каза тя, като се отдаде на удоволствието да планира бъдеще, за което бяха единодушни. — Така че никой човек да не може да се отнася несправедливо към друг. Така че всеки човек да знае, че може да отиде в съда и проблемът му да бъде изслушан.

Той вдигна чаша за нея.

— Трябва да започнем да записваме това — каза той. — И трябва да започнем да планираме как да бъде направено.

— Ще минат години, преди да се възкачим на трона.

— Никога не се знае. Не го пожелавам — Бог знае, че почитам баща си и майка си и не бих пожелал нещо да се случи преди времето, което Бог е отредил. Но човек никога не знае. Аз съм Уелски принц, ти си принцеса. Но ние ще бъдем крал и кралица на Англия. Би трябвало да знаем кого ще приемем в двора си, редно е да знаем какви съветници ще изберем, добре е да знаем как ще направим тази страна наистина велика. Ако това е мечта, тогава можем да говорим за нея заедно нощем, както правим сега. Но ако е план, редно е да го пишем през деня, да се съветваме по него, да помислим как бихме могли да постигнем нещата, които искаме.

Лицето ѝ светна.

— Навярно ще е добре да се занимаваме с това, след като приключим с уроците си за деня. Може би възпитателят ти би ни помогнал, а също и моят изповедник.

— И моите съветници — каза той. — Бихме могли да започнем тук, в Уелс. Мога да направя каквото искам, в границите на разумното. Можем да основем колеж тук, и да построим училища. Можем дори да поръчаме тук построяването на кораб. В Уелс има корабостроители, можем да построим първия от отбранителните си кораби.

Тя плесна с ръце като малко момиче, каквото си беше всъщност.

— Можем да започнем царуването си! — възкликна.

— Да живее кралица Катерина! Кралица на Англия! — каза Артур закачливо, но при звука на думите спря и я погледна по-сериозно. — Нали знаеш, ще чуеш хората да казват това, любов моя. Vivat! Vivat Catalina Regina, кралица Катерина, кралица на Англия.

* * *

Това прилича на приключение — да се питаме каква страна можем да създадем, какви крал и кралица ще бъдем. Естествено е да мислим за Камелот. Това беше любимата ми книга от библиотеката на майка ми, а в библиотеката на бащата на Артур откривам протрития от прелистване екземпляр, който принадлежи на Артур.

Знам, че Камелот е приказка, идеал, толкова нереален, колкото и любовта на един трубадур, или замък от вълшебна приказка, или от легендите за разбойници, съкровища и духове. Но в идеята да управляваме едно кралство справедливо, със съгласието на хората, има нещо, което е повече от вълшебна приказка.

Артур и аз ще наследим огромна мощ: баща му се е погрижил за това. Мисля, че ще наследим силен престол и голямо богатство. Ще наследим трона с благосклонността на народа; кралят не е обичан, но е уважаван, и никой не иска завръщане към безкрайните битки. Тези англичани изпитват ужас от гражданска война. Ако се възкачим на трона с такава власт, с такова богатство, и разполагаме с тази доброжелателност, не се съмнявам, че можем да създадем една велика страна.

И тя ще бъде велика страна в съюз с Испания. Наследник на родителите ми е синът на Хуана, Карл. Той ще бъде император на Свещената Римска империя и крал на Испания. Той е мой племенник и между нас ще съществува приятелство като между сродници. Какъв могъщ съюз ще бъде това: великата Свещена Римска империя и Англия! Никой няма да може да се изправи срещу нас, ще можем да си поделим Франция, можем да си поделим по-голямата част от Европа. Тогава заедно — империята и Англия — ще се изправим срещу маврите, тогава ще победим и целият Изток, Персия, Отоманската империя, Индиите, дори Китай, ще бъдат открити пред нас.

* * *

Установеният ред в замъка се промени. В дните, които започваха да стават по-топли и светли, младите принц и принцеса на Уелс превърнаха покоите на Каталина в свой кабинет, завлякоха една голяма маса до прозореца, за да улавят следобедната светлина, и забодоха карти на Уелс върху покритата с лен ламперия.

— Сякаш планирате военен поход — каза мило лейди Маргарет Поул.

— Принцесата трябва да си почива — отбеляза с негодувание доня Елвира, без да се обръща конкретно към някого.

— Неразположена ли се чувствате? — попита бързо лейди Маргарет.

Каталина се усмихна и поклати глава: започваше да свиква с обсебващия интерес към здравето ѝ. Докато не беше в състояние да каже, че носи наследника на Англия, хората нямаше да я оставят на спокойствие и вечно щяха да я питат как се чувства.

— Нямам нужда да си почивам — каза тя. — А утре, ако се съгласите да дойдете с мен, бих искала да изляза и да видя нивите.

— Нивите ли? — попита лейди Маргарет, доста стъписана. — През март? Едва след седмица или дори повече ще започнат да ги разорават, няма почти нищо за гледане.

— Трябва да се уча — каза Каталина. — Там, където живеех, през лятото е толкова сухо, че трябваше да се прокопават малки напоителни канавки във всички ниви, в основата на всяко дърво, да отвеждаме водата до растенията, за да сме сигурни, че могат да се напояват и да живеят. Когато за първи път пътувахме през тази страна и видях канавките край вашите ниви, бях толкова невежа, че си помислих, че се използват за напояване. — При този спомен тя се засмя на глас. — А после принцът ми каза, че това са канали за отвеждане на водата. Не можех да повярвам! Затова по-добре да излезем на езда, и ще трябва да ми обясните всичко.

— Една кралица няма нужда да знае тези неща — обади се доня Елвира от ъгъла с приглушена нотка на неодобрение в гласа. — Защо ѝ е да знае какво отглеждат фермерите?

— Разбира се, че една кралица трябва да знае — отвърна раздразнена Каталина. — Тя трябва да знае всичко за страната си. Как иначе може да я управлява?

— Сигурна съм, че вие ще бъдете прекрасна кралица на Англия — каза лейди Маргарет, въдворявайки мир.

Каталина засия.

— Ще бъда възможно най-добрата кралица на Англия — каза тя. — Ще се грижа за бедните, и ще подпомагам църквата, а ако някога влезем във война, ще потегля да се сражавам за Англия, точно както майка ми се сражаваше за Испания.

* * *

Планирайки бъдещето заедно с Артур, забравям носталгията си по Испания. Всеки ден се сещаме за някое подобрение, което бихме могли да направим, някой закон, който трябва да бъде променен. Четем заедно — книги по философия и политика — обсъждаме въпроса дали на хората може да се повери свобода, дали един крал би трябвало да бъде добър тиран като онези от античността или да се оттегли от властта си. Говорим за родината ми: за убеждението на моите родители, че една страна се създава чрез единна църква, единен език и единен закон. Питаме се също дали би било възможно да направим като маврите: да създадем страна с един закон, но с много религии и много езици, и да приемем, че хората са достатъчно благоразумни да изберат най-доброто.

Спорим, разговаряме. Понякога избухваме в смях, понякога имаме разногласия. Артур е винаги мой любим и безспорно — мой съпруг. А сега се превръща и в мой приятел.

* * *

Каталина беше в малката градина на замъка Лъдлоу, засадена покрай източната стена, потънала в задълбочен разговор с един от градинарите на замъка. В спретнати лехи около нея бяха подредени подправките, използвани от готвачите, както и някои цветя и билки с лечебни свойства, отглеждани от лейди Маргарет. Артур, който видя Каталина, докато се връщаше от изповедта си в кръглия параклис, хвърли поглед нагоре към голямата зала да се увери, че никой няма да му попречи, и се измъкна тайно, за да отиде при нея. Когато се приближи, тя жестикулираше, опитвайки се да опише нещо. Артур се усмихна.

— Принцесо — поздрави той официално.

Тя му направи нисък реверанс, но погледът ѝ грейна от удоволствие, че го вижда.

— Сир.

Градинарят бе паднал на колене в калта при пристигането на принца.

— Можеш да се изправиш — каза любезно Артур. — Не мисля, че ще намерите много красиви цветя по това време на годината, принцесо.

— Опитвах се да поговоря с него за отглеждане на зеленчуци за салата — каза тя. — Но той говори уелски и английски, а аз опитах на латински и френски, и изобщо не се разбираме.

— Мисля, че ще се присъединя към него. И аз не разбирам. Какво е „салата“?

Тя се замисли за миг:

— Acetaria7.

— Acetaria? — запита той неразбиращо.

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

— Това са зеленчуци, които се берат и се ядат, без да се готвят — обясни тя. — Питах го дали може да ми посади малко.

— Ядат се сурови? Без приготвяне?

— Да, защо не?

— Защото ще се поболееш ужасно, ако ядеш несготвена храна в тази страна.

— Като плодовете, като ябълките. Нали ги ядете сурови.

Той не беше убеден.

— По-често — печени, или консервирани, или сушени. А и във всички случаи това са плодове, а не някакви листа. Но какви зеленчуци искаш?

— Lactuca8 — каза тя.

— Lactuca? — повтори той. — Никога не съм чувал за това.

Тя въздъхна:

— Знам. Изглежда, че никой от вас не знае нищо за зеленчуците. Lactuca прилича на… — затърси из ума си името на наистина ужасния зеленчук, който беше принудена да изяде, сварен на каша по време на една вечеря в Гринич. — Морски копър — каза тя. — От растенията, които имате, най-близкото до lactuca вероятно е морският копър. Но lactuca се яде, без да се готви, и е хрупкава и сладка.

— Зеленчуците? Хрупкави?

— Да — каза тя търпеливо.

— И ядете това в Испания?

Тя едва не се засмя на ужасеното му изражение.

— Да. Ще ти хареса.

— А можем ли да го отглеждаме тук?

— Мисля, че той ми казва „не“. Никога не е чувал за такова нещо. Няма семена. Не знае къде можем да намерим такива семена. Не вярва, че това растение ще порасне тук. — Тя вдигна поглед към небето с бързо движещите се по него дъждовни облаци. — Може би е прав — каза тя с лека умора в гласа. — Сигурна съм, че този зеленчук има нужда от много слънчева светлина.

Артур се обърна към градинаря:

— Някога чувал ли си за растение, наречено lactuca?

— Не, ваша светлост — каза мъжът със сведена глава. — Съжалявам, ваша светлост. Може би е испанско растение. Звучи много варварско. Да не би нейно кралско височество да иска да каже, че там ядат трева? Като овце?

Устната на Артур потрепна:

— Не, мисля, че е някаква билка. Ще я питам.

Той се обърна към Каталина, взе дланта ѝ и я пъхна в сгъвката на лакътя си.

— Знаеш ли, понякога през лятото тук е много слънчево и много горещо. Наистина. Ще откриеш, че по пладне слънцето е твърде горещо. Ще трябва да седиш на сянка.

Тя невярващо премести поглед от студената кал към сгъстяващите се облаци.

— Не сега, знам; а през лятото. Облягал съм се на тази стена и съм откривал, че е топла на допир. Знаеш ли, отглеждаме ягоди, малини и праскови. Всички плодове, които отглеждате вие в Испания.

— Портокали?

— Е, може би портокали не — призна той.

— Лимони? Маслини?

Той заяви надуто:

— Всъщност да.

Тя го погледна подозрително:

— Фурми?

— В Корнуол — потвърди той със сериозно изражение. — Разбира се, в Корнуол е по-топло.

— Захарна тръстика? Ориз? Ананаси?

Той се опита да отговори утвърдително, но не успя да потисне кикотенето си, а тя се разсмя високо и посегна да го удари.

Когато отново се овладяха, той се огледа из вътрешния двор и каза: „Хайде, известно време никой няма да забележи, че ни няма“, поведе я надолу по стъпалата към изхода за внезапни нападения и двамата излязоха през скритата врата.

Малка пътека ги отведе до склона, който се спускаше стръмно от замъка надолу към реката. При приближаването им няколко агнета, след които лениво вървеше пастирче, се подплашиха и се разбягаха. Артур плъзна ръка около талията ѝ и тя нагоди крачките си към неговите.

— Наистина отглеждаме праскови — увери я той. — Другите неща — не, разбира се. Но съм сигурен, че можем да отглеждаме твоята lactuca, каквото и да е това. Трябва ни само градинар, който да донесе семената и който вече да е отглеждал нещата, които искаш. Защо не пишеш на главния градинар в Алхамбра и не го помолиш да ти изпрати някого?

— Мога ли да повикам градинар? — попита тя невярващо.

— Любов моя, ти ще бъдеш кралица на Англия. Можеш да повикаш цял полк градинари.

— Наистина ли?

Артур се засмя при вида на възторга, който озари лицето ѝ.

— Веднага. Не си ли даваше сметка за това?

— Не! Но къде ще сади растенията си той? До стената на замъка няма място, а ако освен зеленчуци ще садим и плодове…

— Ти си принцеса на Уелс! Можеш да си посадиш градина, където ти харесва. Можеш да получиш и цял Кент, ако искаш, скъпа моя.

— Кент?

— Там отглеждаме ябълки и хмел; мисля, че можем да пробваме с lactuca.

Каталина се засмя заедно с него:

— Не си и помислях такова нещо. Дори не си мечтаех да повикам градинар. Само да бях довела един още в началото! Имам всички тези безполезни придворни дами, а се нуждая от градинар.

— Може да го замениш за доня Елвира.

Тя се изкикоти звучно.

— Ах, Боже мой, ние сме благословени — каза той простичко. — Благословени сме един с друг, и в живота си. Ще имаш всичко, което поискаш, винаги. Кълна се в това. Искаш ли да пишеш на майка си? Тя може да ти изпрати двама добри градинари, а аз веднага ще наредя да обърнат малко земя.

— Ще пиша на Хуана — реши тя. — В Нидерландия. Тя живее в северната част на християнски свят като мен. Трябва да знае какво ще расте в такъв климат. Ще ѝ пиша и ще разбера какво е направила тя.

— И ще ядем lactuca! — възкликна той, като целуна пръстите ѝ. — По цял ден. Няма да ядем нищо освен lactuca, каквото и да е това, като овце, които пасат трева.

— Разкажи ми приказка.

— Не, ти ми разкажи нещо.

— Ако ми разкажеш пак за падането на Гранада.

— Ще ти разкажа. Но ти трябва да ми обясниш нещо.

Артур се протегна и я придърпа, така че тя лежеше напряко на леглото, с глава на рамото му. Каталина чувстваше повдигането и спадането на гладките му гърди, докато дишаше, и чуваше лекото туптене на сърцето му, постоянно като любовта.

— Ще ти обясня всичко — тя долови усмивката в гласа му. — Днес съм необикновено мъдър. Трябваше да ме чуеш след вечеря, докато раздавах правосъдие.

— Ти си много справедлив — призна тя. — Наистина обичам да слушам, когато отсъждаш.

— Аз съм истински Соломон — каза той. — Ще ме наричат Артур Добрия.

— Артур Мъдрия — предложи тя.

— Артур Великолепния.

Каталина се изкикоти.

— Но искам да ми обясниш нещо, което чух за майка ти.

— Така ли, какво?

— Една от английските придворни дами ми каза, че тя била сгодена за тиранина Ричард. Помислих си, че сигурно съм я разбрала погрешно. Говорехме на френски, и си помислих, че сигурно съм сгрешила.

— О, онази история — каза той, като завъртя леко глава.

— Не е ли вярна? Надявам се, че не съм те обидила?

— Не, ни най-малко. Тази история често се разказва.

— Нима е вярна?

— Кой знае? Само майка ми и тиранинът Ричард могат да знаят какво се е случило. Единият от тях е мъртъв, а другият мълчи като гроб.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя предпазливо. — Или изобщо не бива да говорим за това?

Той сви рамене:

— Съществуват две истории — добре известната, и нейната сянка. Историята, която всички знаят, е че майка ми поискала свято убежище заедно с майка си и сестрите си; всички заедно се криели в една църква. Знаели, че ако излязат, ще бъдат арестувани от узурпатора Ричард и ще изчезнат в Тауър като малките ѝ братя. Никой не знаел дали принцовете са живи или мъртви, но никой не ги бил виждал, всички се опасявали, че те са мъртви. Майка ми писала на баща ми — е, майка ѝ наредила да го направи, — казала му, че ако той, един Тюдор от рода Ланкастър, дойде в Англия, тогава тя, принцеса от рода Йорк, ще се омъжи за него и старата вражда между двете фамилии ще приключи завинаги. Казала му да дойде и да я спаси, и да познае любовта ѝ. Той получил писмото, събрал армия, дошъл да намери принцесата, оженил се за нея, и донесъл мир на Англия.

— Това ми разказа и преди. Много хубава история.

Артур кимна.

— А историята, която не се разказва?

Той се изкикоти против волята си.

— Доста е скандална. Говори се, че тя изобщо не е била в свято убежище. Говори се, че напуснала убежището, напуснала майка си и сестрите си. Отишла в двора. Съпругата на крал Ричард била мъртва и той си търсел друга. Тя приела предложението за брак на крал Ричард. Щяла да се омъжи за своя чичо, тиранина, за човека, убил братята ѝ.

Ръката на Каталина бавно се вдигна към устата, за да заглуши шокираното ѝ ахване: очите ѝ бяха широко отворени:

— Не!

— Така се говори.

— Майка ти, кралицата?

— Самата тя — каза той. — Всъщност говорят и още по-лоши неща. Че тя и Ричард се сгодили, докато съпругата му била на смъртно легло. Затова винаги съществува такава враждебност между нея и баба ми. Баба ми ѝ няма доверие, но никога не казва защо.

— Как е могла? — запита тя.

— Как е могла да не го стори? — отвърна рязко той. — Ако погледнеш нещата от нейната гледна точка, тя е била принцеса на Йорк, баща ѝ бил мъртъв, майка ѝ била неприятелка на краля, принудена да се оттегли в убежище — затворничка също толкова, колкото ако била в Тауър. Ако искала да оцелее, трябвало по някакъв начин да се сдобие с благоволението на краля. Ако изобщо е искала да бъде призната за принцеса, трябвало да получи неговото признание. Ако искала да бъде кралица на Англия, трябвало да се омъжи за него.

— Но нима не би могла… — подхвана тя, а после млъкна.

— Не. — Той поклати глава. — Не виждаш ли? Тя била принцеса; нямала твърде голям избор. Ако е искала да остане жива, е щяла да бъде принудена да се подчини на краля. Ако искала да бъде кралица, щяла да е принудена да се омъжи за него.

— Можела е да събере собствена армия.

— Не и в Англия — напомни ѝ той. — Трябвало е да се омъжи за краля на Англия, за да стане кралица на страната. За нея това е бил единственият начин.

Каталина замълча за миг:

— Благодаря на Бог, че за да бъда кралица, трябваше да се омъжа за теб, че съдбата ме доведе толкова лесно тук.

Той се усмихна:

— Благодаря на Бог, че сме доволни от съдбата си. Защото щяхме да се оженим, и ти щеше да станеш кралица на Англия, независимо от това дали ме беше харесала или не. Нали?

— Да — каза тя. — За една принцеса никога не съществува избор.

Той кимна.

— Но баба ти, нейна светлост майката на краля, сигурно е планирала сватбата на майка ти с баща ти. Защо не ѝ прощава? Нали майка ти е била част от плана.

— Онези две властни жени — майката на баща ми и майката на майка ми — уговорили сделката помежду си като две перачки, продаващи крадено бельо.

Тя нададе лек, шокиран писък.

Артур се засмя: откриваше, че ужасно му се нрави да я изненадва.

— Ужасно, нали? — отвърна той спокойно. — В един момент майката на майка ми вероятно е била най-мразената жена в Англия.

— А къде е тя сега?

Той сви рамене:

— Беше в двора за известно време, но нейна светлост майката на краля дотолкова я ненавиждаше, че се отърва от нея. Била е прочута с красотата си, знаеш, а също и много умела в заговорите и кроежите. Баба ми я обвини, че крояла заговор срещу баща ми, и той избра да ѝ повярва.

— Нали не е мъртва? Нима са я екзекутирали?

— Не. Той я изпрати в манастир, тя вече изобщо не идва в двора.

Каталина бе ужасена.

— Баба ти е наредила родната майка на кралицата да бъде затворена в манастир?

Той кимна, с мрачно лице.

— Така е. Нека това ти служи за поука и предупреждение, любима. Баба ми не приема радушно в двора никой, който може да отклони вниманието от собствената ѝ власт. Погрижи се никога да не я ядосваш.

Каталина поклати глава.

— Никога не бих го сторила. Изпитвам пълен ужас от нея.

— Аз също! — засмя се той. — Но аз я познавам, и те предупреждавам. Тя няма да се спре пред нищо, за да задържи властта на сина си и на семейството си. Нищо няма да отклони вниманието ѝ от тази цел. Тя не обича никого освен него. Не обича мен, не е обичала съпрузите си — никого освен него.

— И теб дори?

Той поклати глава.

— Дори него не обича така, както ти разбираш обичта. Той е момчето, за което тя е решила, че е родено да бъде крал. Отпратила го, когато бил още почти бебе, в името на безопасността му. Погрижила се той да оцелее през момчешките си години. После му наредила да се изправи пред лицето на ужасна опасност, за да предяви правата си над трона. Можела е да обича само един крал.

Тя кимна.

— Той е бил нейният претендент.

— Точно така. Тя поискала трона за него. Тя го направила крал. И той е крал.

Той видя мрачното ѝ лице.

— Е, стига с това. Трябва да ми изпееш твоята песен.

— Коя?

— Има ли друга за падането на Гранада?

— Сигурно десетки.

— Изпей ми една — нареди той. Натрупа още две възглавници зад главата си, а тя коленичи пред него, отметна назад гъстата си червена коса и запя с нисък, сладък глас:

Слънце смръщено залязва, плач надига се в Гранада.

Троицата тук зоват, там се молят на Махон,

но потъпкан бе Коранът, кръст Христов го замени.

Тук камбана в миг прозвънва, рог на маври там звучи.

„Тебе славим, Свети Боже!“ — хор припява многогласен.

От минарето на Алхамбра полумесецът развя се,

отвя го гербът арагонски, на Кастилия мощта.

Един крал идва триумфално,

друг си тръгва с плач в нощта.

Той мълча няколко дълги минути. Тя отново се изтегна по гръб до него, взирайки се невиждащо в бродирания балдахин над главите им.

— Винаги е така, нали? — отбеляза той. — Възходът на един означава падението на друг. Аз ще бъда крал, но едва когато баща ми умре. А когато аз умра, ще царува синът ми.

— Артур ли ще го наречем? — попита тя. — Или Хенри, на баща ти?

— Артур е хубаво име — каза той. — Хубаво име за една нова кралска фамилия в Британия. Артур за Камелот, и Артур — на мен. Не ни трябва още един Хенри, брат ми стига за всички. Да го кръстим Артур, а по-голямата му сестра ще се казва Мери.

— Мери? Исках да я нарека Изабела, на майка ми.

— Можеш да наречеш следващото момиче Изабела. Но искам първородната ни дъщеря да бъде кръстена Мери.

— Артур трябва да бъде пръв.

Той поклати глава:

— Първо ще си родим Мери, та с момичето да се научим как се правят всички неща.

— Как се правят всички неща?

Той махна с ръка:

— Кръщаването, усамотението преди раждане, раждането, цялата тази суматоха, дойката, люлките, бавачките. Баба ми е написала невероятна книга, за да постанови как трябва да се прави всичко това. Ужасно сложно е. Но ако ни се роди първо Мери, детската стая ще е съвсем готова, а при следващото ти раждане ще сложим в люлката нашия син и наследник.

Каталина се надигна и му се нахвърли с престорено възмущение:

— Искаш да се упражняваш върху дъщеря ми как да бъдеш баща? — възкликна тя.

— Не би искала да започнеш със сина ми — възрази той. — Това ще бъде розата от розовия храст на Англия. Не забравяй, че точно така наричат и мен: „розата на Англия“. Мисля, че би трябвало да се отнасяш към моята розова пъпка, моето малко цветче, с голямо уважение.

— Тогава тя ще се казва Изабела — постави условие Каталина. — Ако се роди първа, ще бъде Изабела.

— Мери, като небесната повелителка.

— Изабела, на кралицата на Испания.

— Мери, за да въздам благодарност за това, че ти дойде при мен. Най-сладкият дар, който небето можеше да ми даде.

Каталина се разтопи в обятията му.

— Изабела — каза тя, докато той я целуваше.

— Мери — прошепна той в ухото ѝ. — И нека да я направим сега.

* * *

Утро е. Лежа будна, зазорява се и чувам как птиците бавно запяват. Слънцето изгрява и през решетъчния прозорец зървам синьо небе. Може би денят ще бъде топъл, може би лятото най-сетне идва.

До мен Артур диша тихо и равномерно. Чувствам как сърцето ми прелива от любов към него. Полагам длан върху русите къдри на главата му и се питам дали някоя жена е обичала мъж така, както аз обичам него.

Размърдвам се и полагам другата си ръка върху топлия си заоблен корем. Възможно ли е снощи да сме направили дете? Дали там, на сигурно място в утробата ми, вече има бебе, което ще бъде наречено Мери, принцеса Мери, която ще бъде розата от розовия храст на Англия?

Чувам стъпките на прислужницата, която шета из приемната ми — носи дърва за огъня, разпалва въглените. Артур все още не се помръдва. Нежно слагам ръка на рамото му. „Събуди се, сънльо“, казвам със стоплен от любов глас. „Слугите са отвън, трябва да си вървиш.“

Той е влажен от пот, кожата на рамото му е студена и лепкава.

— Любов моя? — питам аз. — Добре ли си?

Той отваря очи и ми се усмихва:

— Не ми казвай, че вече е сутрин. Толкова съм уморен, че мога да спя още един ден.

— Сутрин е.

— О, защо не ме събуди по-рано? Сутрин те обичам толкова много, а сега ще мога да те имам чак довечера.

Притискам лице към гърдите му.

— Недей. Аз също се успах. Стоим до късно. Сега ще трябва да си вървиш.

Артур ме прегръща плътно, сякаш му е непоносимо да ме пусне; но чувам как камериерът, който отговаря за спалнята му, отваря външната врата, за да донесе гореща вода. Отдръпвам се от него. Чувствам се, сякаш откъсвам пласт от собствената си кожа. Непоносимо ми е да се отдалеча от него.

Внезапно съм поразена от топлината на тялото му, от топлината, която се излъчва от усуканите завивки около нас.

— Толкова си горещ!

— Това е страст — казва той с усмивка. — Ще трябва да отида на литургия, за да се охладя.

Той се измъква от леглото и загръща раменете си с халата. Залита леко.

— Любими, добре ли си? — питам.

— Малко замаян, нищо повече — казва той. — Заслепен от страст, и за всичко си виновна ти. Ще се видим в параклиса. Моли се за мен, скъпа.

Ставам от леглото и махам резето на вратата към бойниците, за да го пусна да излезе. Той се олюлява леко, докато се качва по каменните стъпала, после го виждам как изправя рамене, за да вдиша свежия въздух. Затварям вратата зад гърба му, а после се връщам в леглото си. Хвърлям поглед из стаята: никой не би могъл да се досети, че той е бил тук. След миг доня Елвира потропва на вратата ми и влиза заедно с придворната дама, а зад тях — две прислужници с каната с гореща вода и роклята ми за деня.

— Спахте до късно, сигурно сте преуморена — казва доня Елвира неодобрително; но аз съм толкова умиротворена и толкова щастлива, че не си давам труд да отговоря.

* * *

В параклиса успяха само да си разменят скрити усмивки. След литургията Артур излезе на езда, а Каталина отиде да закуси. След закуска беше време да учи заедно със свещеника си, и Каталина се разположи край масата в прозоречната ниша заедно с него, с книгите пред тях, и се зае да изучава посланията на свети Павел.

Маргарет Поул влезе, докато Каталина затваряше книгата си.

— Принцът моли да отидете при него в покоите му — каза тя.

Каталина се изправи.

— Случило ли се е нещо?

— Мисля, че той не е добре. Отпрати всички освен личните си камериери и слугите си.

Каталина тръгна веднага, последвана от доня Елвира и лейди Маргарет. Покоите на принца бяха претъпкани с обичайните присъстващи в малкия двор: мъже, които търсеха благоволение или внимание, просители, молещи за справедливост, любопитни зяпачи и множество по-незначителни слуги и служители. Каталина си проправи път през всички тях до двойните врати към личните покои на Артур, и влезе.

Той седеше в един стол до огъня, с много бледо лице. Доня Елвира и лейди Маргарет чакаха на вратата, докато Каталина се отправи бързо към него.

— Болен ли си, любов моя? — попита тя бързо.

Той успя да се усмихне, но тя видя, че това му струваше усилие.

— Мисля, че съм хванал някаква простуда — каза той. — Не се приближавай, не искам да ти я предам.

— Горещо ли ти е? — попита тя със страх, мислейки си за „потната болест“, която започваше като треска и убиваше жертвите си.

— Не, усещам студ.

— Е, това не е изненадващо в тази страна, където непрекъснато вали или сняг, или дъжд.

Той отново успя да се усмихне.

Каталина се огледа наоколо и видя лейди Маргарет.

— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.

— Вече изпратих слугите си да го намерят — каза тя, като пристъпи напред.

— Не искам да се вдига шум — каза Артур раздразнено. — Просто исках да ви кажа, принцесо, че не мога да дойда на вечеря.

Погледът ѝ срещна неговия.

„Как ще останем насаме?“ — беше неизреченият въпрос.

— Ще позволите ли да вечерям в покоите ви? — попита тя. — Можем ли да вечеряме заедно, насаме, след като сте болен?

— Да, нека го направим — заяви той.

— Говорете първо с лекаря — посъветва го лейди Маргарет. — Ако ваша светлост позволи. Той може да ви посъветва какво да ядете, и дали е безопасно за принцесата да бъде с вас.

— Той не е болен — настоя Каталина. — Казва, че просто се чувства уморен. Причината е просто в студения въздух тук, или във влагата. Вчера беше студено, а той беше на езда през половината ден.

На вратата се почука и един глас се обади:

— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.

Артур повдигна ръка в знак на разрешение. Доня Елвира отвори вратата и лекарят влезе в стаята.

— Принцът чувства студ и умора. — Каталина тръгна веднага към него, като заговори бързо на френски. — Болен ли е? Аз не мисля, че е болен. Вие какво мислите?

Докторът се поклони ниско на нея и на принца. Поклони се на лейди Маргарет и доня Елвира.

— Съжалявам, не разбирам — смутено се обърна той на английски към лейди Маргарет. — Какво казва принцесата?

Каталина плесна с ръце в пристъп на безсилно раздразнение.

— Принцът… — поде тя на английски.

Маргарет Поул дойде и застана до нея.

— Негова светлост не е добре — каза тя.

— Мога ли да говоря с него насаме? — попита докторът.

Артур кимна. Опита се да се надигне от стола, но почти залитна. Докторът мигновено се озова до него, за да го подкрепи, и го въведе в спалнята му.

— Не може да е болен. — Каталина се обърна към доня Елвира и ѝ заговори на испански. — Снощи беше добре. Едва тази сутрин почувства горещина. Но каза, че е само уморен. Но сега едва стои на краката си. Не може да е болен.

— Кой знае каква болест може да си навлече човек в този дъжд и мъгла? — отвърна кисело дуенята. — Цяло чудо е, че самата вие не сте болна. Цяло чудо е, че някой от нас може да понася това време.

— Не е болен — каза Каталина. — Просто е преуморен. Вчера язди дълго. И беше студено, имаше много студен вятър. Аз самата го забелязах.

— Вятър като този може да убие човек — каза доня Елвира мрачно. — Навява толкова много студ и влага.

— Престанете! — възкликна Каталина, като запуши ушите си с ръце. — Не искам да чувам и дума повече. Той просто е уморен, изтощен. И може би се е простудил. Няма нужда да говорите за убийствени ветрове и влага.

Лейди Маргарет пристъпи напред и нежно улови ръцете на Каталина.

— Бъдете търпелива, принцесо — посъветва я тя. — Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детството му. Принцът е силен млад човек и е в добро здраве. Вероятно няма абсолютно никаква причина за тревога. Ако доктор Биъруърт се тревожи, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.

Каталина кимна, отиде да седне до прозореца и се загледа навън. Небето се беше покрило с облаци, слънцето почти се бе скрило. Отново валеше, дъждовните капки се стичаха по малките стъклени прозорчета. Каталина се загледа в тях. Опита се да отклони ума си от мисълта за смъртта на брат си, който беше обичал толкова много съпругата си, очакваща раждането на техния син. Хуан беше умрял само няколко дни след като се разболя, и никой така и не разбра каква точно е била болестта му.

— Няма да мисля за него, не и за бедния Хуан — прошепна Каталина на себе си. — Нещата изобщо не са същите. Хуан винаги е бил крехък, дребен, но Артур е силен.

Стори ѝ се, че лекарят се забави дълго, и когато излезе от спалнята, Артур не беше с него. Каталина, която се беше надигнала от мястото си веднага щом вратата се отвори, надникна зад него и видя Артур да лежи на леглото, наполовина съблечен, полузаспал.

— Мисля, че личните му камериери трябва да го подготвят да си легне — каза докторът. — Много е отпаднал. По-добре ще е да си почива. Ако внимават, могат да го сложат да си легне, без да го събудят.

— Болен ли е? — попита Каталина, като говореше бавно на латински. — Aegrotat9? Много ли е зле?

Докторът разпери ръце.

— Има треска — каза той предпазливо, като говореше бавно на френски. — Мога да му дам отвара, която ще свали температурата.

— Знаете ли какво е? — попита лейди Маргарет, с много нисък глас. — Не е потната болест, нали?

— Дай Боже да не е. А и в града няма други случаи, доколкото знам. Но трябва да пазите тишина около него и да го оставите да си почива. Ще отида да приготвя отварата и ще се върна.

Приглушеният английски беше неразбираем за Каталина.

— Какво казва той? Какво каза? — настойчиво запита тя лейди Маргарет.

— Нищо повече от това, което чухте — успокои я по-възрастната жена. — Принцът има треска и се нуждае от почивка. Нека повикам слугите му да го съблекат и да го сложат да си легне както трябва. Ако довечера е по-добре, може да вечеряте с него. Знам, че това ще му хареса.

— Къде отива той? — извика Каталина, когато докторът се поклони и тръгна към вратата. — Той трябва да остане и да наглежда принца!

— Отива да му приготви отвара за облекчаване на треската. Ще се върне веднага. За принца ще бъдат положени най-добрите грижи, ваша светлост. Ние също го обичаме. Няма да го пренебрегнем.

— Зная, че няма… само… Докторът ще се забави ли?

— Ще дойде възможно най-бързо. Пък и вижте, принцът спи. Сънят ще бъде най-доброто лекарство за него. Той може да поспи, да събере сили и да вечеря с вас.

— Мислите ли, че той ще е по-добре тази вечер?

— Ако става дума просто за лека треска и умора, тогава той ще се оправи след няколко дни — каза твърдо лейди Маргарет.

— Ще бдя над съня му — каза Каталина.

Лейди Маргарет отвори вратата и даде знак на главните камериери на принца. Даде им заповеди, а после задърпа принцесата през вътрешния двор към собствените ѝ покои.

— Елате, ваша светлост — каза тя. — Елате да се разходите с мен във вътрешния двор, а после аз ще се върна в покоите му и ще се погрижа да го настанят удобно.

— Ще се върна сега — настоя Каталина. — Ще бдя над съня му.

Маргарет хвърли поглед към доня Елвира.

— Добре е да стоите далече от покоите му, в случай, че той наистина има треска — каза тя, като говореше бавно и ясно на френски, за да може дуенята да я разбере. — Вашето здраве е изключително важно, принцесо. Няма да си простя, ако нещо се случи с някой от вас.

Доня Елвира пристъпи напред и присви устни. Лейди Маргарет знаеше, че на нея може да се разчита да опази принцесата от опасност.

— Но вие казахте, че той има само лека треска. Значи мога да отида при него?

— Нека почакаме да видим какво ще каже докторът. — Лейди Маргарет сниши глас. — Ако чакате дете, скъпа принцесо, не бихме искали да прихванете тази треска.

— Но ще вечерям с него.

— Ако е достатъчно добре.

— Но той ще иска да ме види?

— Несъмнено. — Лейди Маргарет се усмихна. — Когато треската му премине и тази вечер той се почувства по-добре и седне да изяде вечерята си, ще поиска да ви види. Трябва да бъдете търпелива.

Каталина кимна:

— Ако си тръгна сега, обещавате ли, че ще останете с него през цялото време?

— Ще се върна сега, ако се разходите навън, а после отидете в стаята си да четете, учите или шиете.

— Ще отида! — каза Каталина, покорявайки се мигновено. — Ще отида в покоите си, ако вие останете при него.

— Отивам веднага — обеща лейди Маргарет.

* * *

Тази малка градина е като двор на тъмница. Обикалям в кръг из градината с билките, и дъждът ръси над всичко капки, дребни като сълзи. В покоите ми не е по-добре, личният ми кабинет прилича на затворническа килия. Непоносимо ми е да имам някого при себе си, а същевременно не мога да търпя и да оставам сама. Накарах дамите да седят в приемната: от бъбренето им ми идва да запищя от раздразнение. Но когато остана сама в стаята си, копнея за компания. Искам някой да държи ръката ми и да ми казва, че всичко ще се оправи.

Слизам по тесните каменни стълби и минавам калдъръмената настилка, за да отида в кръглия параклис. В заоблената стена е поставен кръст и каменен олтар, а отдолу гори светлина. Това е място на пълен покой; но аз не мога да намеря покой. Пъхам студените си ръце в ръкавите, обгръщам тялото си и вървя покрай кръглата стена: до вратата има трийсет и шест стъпки, а после отново извървявам кръга, като магаре, впрегнато на работа. Моля се, но не вярвам, че ще бъда чута.

— Аз съм Каталина, принцеса на Испания и на Уелс — напомням си. — Аз съм Каталина, възлюбена от Бог, ползваща се със специалното Божие благоволение. Нищо не може да се обърка за мен. Нищо никога не може да се обърка толкова зле за мен. Божията воля е да се омъжа за Артур и да обединя кралствата Испания и Англия. Бог няма да позволи нещо да се случи на Артур или на мен. Зная, че Той обсипва с благоволението си майка ми и мен преди всички други. Този страх сигурно е изпратен, за да ме изпита. Но аз няма да се страхувам, защото знам, че нищо няма да се обърка за мен.

* * *

Каталина чакаше в покоите си, като на всеки час изпращаше дамите си да питат как е съпругът ѝ. Първите няколко часа те съобщаваха, че той още спи, че докторът му е приготвил отвара и стои до леглото му, чакайки го да се събуди. После, в три следобед, казаха, че се е събудил, но горял и бил и трескав. Беше изпил отварата и чакаха да видят спадането на температурата. В четири той беше по-зле, не по-добре, и докторът се зае да приготвя лек по друга рецепта.

Принцът не трябваше да вечеря, щеше само да пие малко хладък ейл и лековете, предписани от доктора за треската.

— Идете и го попитайте дали иска да ме види — нареди Каталина на една от английските си дами. — Непременно говорете с лейди Маргарет. Тя ми обеща, че ще вечерям с него. Напомнете ѝ.

Жената отиде и се върна с мрачно лице:

— Принцесо, всички са много разтревожени — каза тя. — Повикаха лекар от Лондон. Доктор Биъруърт, който го наглеждаше, не знае защо температурата не спада. Лейди Маргарет е там, а също и сър Ричард Поул, сър Уилям Томас, сър Хенри Върнън, сър Ричард Крофт — всички чакат отвън пред покоите му и вас също няма да пуснат да го видите. Казват, че умът му блуждае.

— Трябва да отида в параклиса. Трябва да се моля — каза Каталина на мига.

Наметна главата си с воал и се върна в кръглия параклис. За нейно удивление изповедникът на принц Артур беше пред олтара, с глава, ниско сведена в молитва, някои от най-изтъкнатите мъже от града и замъка бяха насядали около стената, със сведени глави. Каталина се вмъкна в стаята и падна на колене. Опря брадичка в дланите си и се вгледа в прегърбените рамене на свещеника, търсейки някакъв знак, че Бог чува молитвите му. Нямаше как да разбере. Тя затвори очи.

* * *

Мили Боже, пощади Артур, пощади скъпия ми съпруг, Артур. Той е още момче, аз още момиче, не сме имали време заедно, никакво време. Знаеш какво кралство ще създадем, ако той бъде пощаден. Знаеш какви планове имаме за тази страна, в каква свята крепост ще превърнем тази земя, как ще сразим маврите, как ще защитим това кралство от шотландците. Мили Боже, в милостта си пощади Артур и му позволи да се върне при мен. Искаме да имаме своите деца: Мери, която ще бъде розата от розовия храст, и нашият син Артур, който ще бъде третият римокатолически крал на Англия от династията на Тюдорите. Позволи ни да сторим онова, което обещахме. О, мили Боже, имай милост и го пощади. Майко Божия, застъпи се за нас и го пощади. Мили Господи Иисусе, пощади го. Аз, Каталина, съм тази, която моли за това, и моля в името на майка си, кралица Изабела, която цял живот Ти е служила, която е най-отдадената на християнството кралица, която е служила в Твоите кръстоносни походи. Тя е възлюбена от Теб, аз съм възлюбена от Теб. Моля Те, не ме изоставяй.

* * *

Докато Каталина се молеше, се стъмни, но тя не забеляза. Беше късно, когато доня Елвира я докосна леко по рамото и каза:

— Инфанта, трябва да вечеряте нещо и да си лягате.

Каталина обърна пребледняло лице към дуенята си.

— Какви са новините? — попита тя.

— Казват, че той е по-зле.

* * *

Мили Господи Иисусе, пощади го, сладки Иисусе, пощади ме, сладки Иисусе, пощади Англия. Кажи, че Артур не е по-зле.

* * *

На сутринта съобщиха, че той е прекарал добре нощта, но сред личните му слуги и камериери се мълвеше, че той отпадал. Температурата се беше повишила толкова много, че умът му блуждаеше; понякога си мислеше, че е в детската си стая със сестрите си и с брат си, понякога си мислеше, че е на сватбата си, облечен в блестящ бял сатен, а понякога — изключително странно — си мислеше, че се намира в някакъв фантастичен палат. Говореше за вътрешен двор с миртови храсти, за правоъгълник от вода като огледало, отразяващо златна сграда, и за летящи в кръг ята от бързолети, които обикалят безспир наоколо през целия слънчев ден.

— Ще отида при него — заяви Каталина на лейди Маргарет по пладне.

— Принцесо, може да е потната болест — каза рязко нейна светлост. — Не мога да ви позволя да се приближавате до него. Не мога да допусна да се заразите с нещо. Ще изменя на дълга си, ако ви позволя да се приближите твърде много до него.

— Дължите подчинение на мен! — процеди Каталина.

Жената срещу нея, самата тя принцеса, не трепна дори за миг.

— Първият ми дълг е към Англия — каза тя. — А ако носите наследник на Тюдорите, тогава моят дълг е както към вас, така и към това дете. Не спорете с мен, моля ви, принцесо. Не мога да ви позволя да пристъпите по-близо от долния край на леглото му.

— Нека отида там тогава — каза Каталина с тон на малко момиченце. — Моля ви, просто ми позволете да го видя.

Лейди Маргарет сведе глава и тръгна начело към кралските покои. Броят на хората, стълпили се в приемната, се беше увеличил, когато из града се беше разнесла вестта, че техният принц се бори за живота си; но хората бяха смълчани; смълчани като множество в траур. Чакаха и се молеха за розата на Англия. Няколко мъже видяха Каталина, с лице, забулено в дантелената ѝ пелерина, и ѝ подвикнаха благословия, после един човек излезе напред и падна на едно коляно.

— Бог да ви благослови, принцесо на Уелс — каза той. — И дано принцът се привдигне от леглото и отново бъде щастлив с вас.

— Амин — изрече Каталина с изстинали устни и продължи нататък.

Двойните врати към вътрешните покои се разтвориха рязко и Каталина влезе вътре. В личния кабинет на принца беше подредена импровизирана аптека — сгъваема маса с големи стъкленици с различни съставки, чукало и хаван, дъска за рязане — а половин дузина мъже в дълги и широки одежди, каквито носеха лекарите, се бяха събрали заедно. Каталина спря за миг, търсейки доктор Биъруърт.

— Докторе?

Той веднага тръгна към нея и падна на едно коляно. Лицето му беше мрачно.

— Принцесо.

— Какви са новините за съпруга ми? — попита тя, като му говореше бавно и ясно на френски.

— Съжалявам, той не е по-добре.

— Но не е по-зле — предположи тя. — Подобрява се.

Той поклати глава и каза простичко:

— Il est tres malade10.

Каталина чу думите, но сякаш бе забравила езика. Не можеше да ги преведе. Обърна се към лейди Маргарет.

— Какво казва? Че той е по-добре ли? — попита тя.

Лейди Маргарет поклати глава:

— Казва, че той е по-зле — каза тя искрено.

— Но сигурно имат какво да му дадат? — Тя се обърна към доктора: — Vous avez un medicament11?

Той посочи масата зад гърба си, превърната в аптека.

— О, само да имахме мавърски лекар! — проплака Каталина. — Те са най-умелите, няма други като тях. Имали са най-добрите медицински университети преди… Само да бях довела лекар със себе си! Арабската медицина е най-добрата в света!

— Правим всичко по силите си — каза докторът сковано.

Каталина се опита да се усмихне.

— Сигурна съм — каза тя. — Просто толкова ми се иска… Е! Може ли да го видя?

Един бърз поглед, разменен между лейди Маргарет и доктора, показа, че този въпрос е бил предмет на доста нервни обсъждания.

— Ще видя дали е буден — каза докторът и излезе.

Каталина зачака. Не можеше да повярва, че едва вчера сутринта Артур се бе измъкнал от леглото ѝ, оплаквайки се, че не го е събудила достатъчно рано, за да се любят. Сега беше толкова болен, че тя не можеше дори да докосне ръката му.

Докторът отвори вратата.

— Можете да дойдете до прага, принцесо — каза той. — Но в името на собственото си здраве и на здравето на детето, което може би носите, не бива да идвате по-близо.

Каталина пристъпи бързо до вратата. Лейди Маргарет пъхна в ръката ѝ ароматна топка, натъпкана с парченца изсушен карамфил и билки. Каталина я притисна към носа си. От лютивия мирис очите ѝ се насълзиха, когато надникна в затъмнената стая.

Артур беше проснат на леглото, нощницата му беше издърпана надолу за благоприличие, лицето му бе пламнало и зачервено от треската. Русата му коса беше потъмняла от пот, лицето — изпито и мършаво. Изглеждаше много по-стар от петнайсетте си години. Очите му бяха хлътнали дълбоко в лицето, кожата под тях беше покрита с кафяви петна.

— Съпругата ви е тук — каза му тихо докторът.

Очите на Артур потрепнаха и се отвориха, и тя видя как се присвиха, докато той се опитваше да се съсредоточи върху светлия вход и Каталина, застанала пред него, с побеляло от потрес лице.

— Любов моя — каза той. — Amo te12.

— Amo te — прошепна тя. — Казват, че не може да дойда по-близо.

— Не се приближавай — каза той, с едва доловим глас. — Обичам те.

— И аз те обичам! — Тя долови, че гласът ѝ бе напрегнат от напиращи сълзи. — Ще оздравееш ли?

Той поклати глава, твърде изтощен, за да говори.

— Артур! — изрече настойчиво тя. — Ще се оправиш ли?

Той отпусна шава върху горещата си възглавница, събирайки сили.

— Ще се опитам, любима. Ще се опитам с всички сили. За теб. За нас.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Нещо, което мога да ти донеса? — Тя се огледа наоколо. Не можеше да направи нищо за него. Не разполагаше с нищо, с което да му помогне. Ако беше довела със себе си мавърски лекар, ако родителите ѝ не бяха унищожили познанието на арабските университети, ако църквата бе позволила изучаването на медицина, вместо да нарече знанието „ерес“…

— Единственото, което искам, е да живея с теб — промълви той с едва доловим глас.

Тя издаде тихо ридание:

— И аз — с теб.

— Сега принцът трябва да си почине, а вие не бива да се задържате тук — докторът пристъпи напред.

— Моля ви, нека остана! — изплака тя полугласно. — Моля ви, позволете ми. Умолявам ви. Моля ви, позволете ми да бъда с него.

Лейди Маргарет обви ръка около талията ѝ и я дръпна назад.

— Ще дойдете отново, ако си тръгнете сега — обеща тя. — Принцът трябва да почива.

— Ще се върна — извика му Каталина и видя лекия жест на ръката му, с който ѝ показа, че я е чул. — Няма да те изоставя.

Каталина отиде в параклиса да се моли за Артур, но не можеше да изрича молитви. Можеше само да мисли за него, да си представя бялото му лице върху белите възглавници. Единственото, което можеше да прави, бе да чувства пулсирането на желанието си за него. Бяха женени само сто и четирийсет дни, бяха се любили страстно само деветдесет и четири нощи. Бяха си обещали, че ще имат цял живот заедно: тя не можеше да повярва, че сега е на колене, молейки се за живота му.

* * *

Това не може да се случва, той беше добре едва вчера. Това е някакъв ужасен сън, след миг ще се събудя и той ще ме целуне, и ще ми каже, че съм глупава. Никой не може да се разболее толкова бързо, никой не може за толкова кратко време да се превърне от силен и красив младеж в толкова безнадеждно болен човек. След миг ще се събудя. Не е възможно това да се случва. Не мога да се моля; но няма значение, че не мога да се моля, защото това не се случва наистина. Една молитва, изречена насън, не би означавала нищо. Една сънувана болест не значи нищо. Не съм суеверна езичница, за да се боя от сънища. След миг ще се събудя и ще се смеем на страховете ми.

* * *

Когато стана време за вечеря, тя се надигна, потопи пръст в светената вода, прекръсти се, и с все още мокро от водата чело се върна в покоите му, следвана плътно от доня Елвира.

Тълпите в коридорите пред покоите и приемната бяха по-гъсти от всякога — както мъже, така и жени, безмълвни, така сковани от скръб, че не можеха да изрекат и дума. Правеха път на принцесата, без да кажат дума освен прошепнати благословии. Каталина мина през тях, без да поглежда нито наляво, нито надясно, прекоси приемната, подмина масата с лекарствата, и пристъпи досами вратата на спалнята.

Стражът отстъпи настрани. Каталина почука леко на вратата и я бутна да се отвори.

Те се бяха надвесили над леглото му. Каталина го чу да кашля — плътна, мъчителна кашлица, сякаш в гърлото му бълбукаше вода.

— Madre de Dios13 — каза тя тихо. — Света Богородице, опази Артур.

Дочул шепота ѝ, докторът се обърна. Лицето му беше бледо.

— Дръпнете се назад! — възкликна той настойчиво. — Това е Потната болест.

Щом чу думите, от които се бе опасявала най-много, доня Елвира отстъпи назад и хвана роклята на Каталина, сякаш искаше да я издърпа от опасността.

— Пуснете ме! — изсъска Каталина и издърпа роклята си от ръцете на дуенята. — Няма да се приближавам, но трябва да говоря с него — каза тя овладяно.

Докторът долови решителността в гласа ѝ.

— Принцесо, той е прекалено слаб.

— Оставете ни — каза тя.

— Принцесо.

— Трябва да говоря с него. Това е въпрос, който засяга кралството.

Един бърз поглед към решителното ѝ лице му подсказа, че няма да приеме отказ. Той мина покрай нея с ниско сведена глава, последван от помощниците си. Принцесата направи лек жест с ръка и доня Елвира се оттегли. Каталина прекрачи прага и затвори вратата пред лицата им.

Видя как Артур се размърда негодуващо.

— Няма да се приближавам повече — увери го тя. — Обещавам. Но трябва да бъда с теб. Непоносимо ми е… — тя млъкна насред изречението.

Когато обърна лице към нея, то беше лъскаво от пот, косата му беше толкова мокра, както когато се върна от лов в дъжда. Младежкото му лице беше изопнато, болестта изсмукваше живота от него.

— Amo te — изрече той с устни, напукани и потъмнели от треската.

— Amo te — отвърна тя.

— Умирам — каза той мрачно.

Каталина не го прекъсна, нито отрече думите му. Артур видя как тя изправи леко рамене, сякаш бе залитнала под смъртоносен удар.

Той си пое хрипливо дъх.

— Но ти въпреки всичко трябва да станеш кралица на Англия.

— Какво?

Той треперливо си пое въздух.

— Любима — подчини ми се. Ти се закле да ми се подчиняваш.

— Ще сторя всичко, което пожелаеш.

— Омъжи се за Хари. Стани кралица. Роди нашите деца.

— Какво? — Тя беше толкова потресена, че ѝ се зави свят. Едва можеше да разбере какво казва той.

— Англия има нужда от велика кралица — каза той. — Особено с него. Той не е годен да управлява. Ти трябва да го научиш. Построй моите крепости. Създай моя флот. Защити се срещу шотландците. Роди моята дъщеря Мери. Роди сина ми Артур. Нека живея чрез теб.

— Любов моя…

— Позволи ми да го направя — прошепна той с копнеж. — Нека опазя Англия чрез теб. Нека живея чрез теб.

— Аз съм твоя съпруга — каза тя ожесточено. — Не негова.

Той кимна.

— Кажи им, че не си.

При тези думи тя залитна и потърси опипом вратата, за да се закрепи.

— Кажи им, че не съм успял да се справя. — Едва доловима усмивка се появи върху изпитото му лице. — Кажи им, че съм бил лишен от мъжественост. После се омъжи за Хари.

— Ти мразиш Хари! — избухна тя. — Невъзможно е да искаш да се омъжа за него. Той е дете! А аз те обичам.

— Той ще бъде крал — каза Артур отчаяно. — Така че ти ще бъдеш кралица. Омъжи се за него. Моля те. Любима. Заради мен.

Вратата зад гърба ѝ се открехна и лейди Маргарет каза тихо:

— Не трябва да го изтощавате, принцесо.

— Трябва да вървя — отчаяно каза Каталина на неподвижната фигура в леглото.

— Обещай ми…

— Ще се върна. Ще се оправиш.

— Моля те.

Лейди Маргарет отвори вратата по-широко и хвана Каталина за ръката.

— За негово собствено добро — каза тя тихо. — Трябва да го оставите.

Каталина се отдръпна от стаята; погледна назад през рамо. Артур повдигна ръка на няколко сантиметра от скъпата завивка.

— Обещай — каза той. — Моля те. Заради мен. Обещай. Обещай ми сега, любима.

— Обещавам — думите се откъснаха от устните ѝ.

Ръката му падна, тя го чу да издава лека въздишка на облекчение.

Това бяха последните думи, които си казаха.

Замъкът Лъдлоу 2-ри април 1502 г.

В шест часа, по вечерня, изповедникът на Артур, доктор Елденхам, извърши последното миропомазване и Артур почина скоро след това. Каталина коленичи на прага, докато свещеникът помазваше съпруга ѝ с елея, и сведе глава, изслушвайки благословията. Остана на колене и не се изправи, докато не ѝ казаха, че момчето, което бе неин съпруг, е мъртво и че тя е вдовица на шестнайсет години.

Лейди Маргарет от едната ѝ страна и доня Елвира от другата, почти отнесоха, почти завлякоха Каталина до спалнята ѝ. Каталина се вмъкна между студените завивки на леглото си и разбра, че колкото и дълго да чакаше там, нямаше да чуе тихите стъпки на Артур по бойниците отвън пред стаята ѝ, и почукването му на вратата. Никога повече нямаше да отвори вратата и да пристъпи в обятията му. Никога повече той нямаше да я грабне и отнесе в леглото ѝ, след като тя цял ден беше жадувала да бъде в прегръдките му.

— Не мога да го повярвам — каза тя накъсано.

— Изпийте това — каза лейди Маргарет. — Лекарят го остави за вас. Отвара за сън. Ще ви събудя по обяд.

— Не мога да повярвам.

— Принцесо, пийте.

Каталина изпи отварата наведнъж, без да обръща внимание на горчивия вкус. Повече от всичко друго искаше да заспи и да не се събуди никога повече.

* * *

Онази нощ сънувах, че съм на върха на голямата порта на червената крепост, която пази и обкръжава двореца Алхамбра. Над главата ми знамената на Кастилия и Арагон се вееха и плющяха като платната на корабите на Кристобал Колон. Когато засенчих очи от есенното слънце, загледана през голямата равнина на Гранада, видях простата, позната красота на земята, жълто-кафявата почва, пресечена от хиляди малки канали, по които преминаваше вода от една нива към друга. Под мен беше белостенният град Гранада, дори сега, десет години след нашето завоевание, все още безспорно мавърски град: къщите — до една подредени около сенчести вътрешни дворове, с водоскоци, плискащи се прелъстително в средата, с градини, изпълнени с аромата на късно цъфтящи рози, и клоните на дърветата, натежали от плод.

Някой ме викаше:

— Къде е инфантата?

И в съня си аз отговорих:

— Аз съм Катерина, кралица на Англия. Това е моето име сега.

* * *

Погребаха Артур, Уелски принц, в деня на свети Георги14, светеца-покровител на Англия, след кошмарно пътуване от Лъдлоу до Устър, когато дъждът плющеше толкова силно, че едва си проправяха път. Пътищата бяха залети, крайречните ливади — потънали до колене във вода от поройните дъждове, а Тийм беше преляла от бреговете си и не можеха да минават през бродовете. Трябваше да използват волски каруци за погребалната процесия — конете нямаше как да си проправят път през тинята и калта по пътищата — а когато най-после с големи усилия стигнаха в Устър, всички украси и черното сукно бяха подгизнали.

Стотици хора наизлязоха да видят как печалният кортеж минава през улиците до катедралата. Стотици плакаха за загубата на розата на Англия. След като положиха ковчега му в криптата под мястото за хористите, служителите от домакинството на принца счупиха жезлите, белег на службата им, и ги хвърлиха в гроба при изгубения си господар. За тях всичко беше свършило. Всичко, на което се бяха надявали, служейки на такъв млад и обещаващ принц, беше приключило. Всичко беше свършило за Артур. Сякаш всичко бе свършило и никога не можеше отново да бъде поправено.

* * *

Не, не, не.

* * *

През първия месец на траура Каталина остана в покоите си. Лейди Маргарет и доня Елвира обявиха, че е болна, но не е в опасност. В действителност се бояха за разума ѝ. Тя не се гневеше, нито крещеше, не роптаеше срещу съдбата, нито търсеше плачешком майка си за утеха: лежеше в пълно мълчание, извърнала лице към стената. Склонността на семейството ѝ да се предава на отчаянието я изкушаваше като грях. Знаеше, че не трябва да се поддава на плача и лудостта, защото започнеше ли веднъж, никога нямаше да бъде в състояние да спре. През дългия месец на усамотение Каталина стискаше зъби, бяха ѝ нужни цялата ѝ воля и сила, за да се сдържа да не крещи от скръб.

Когато я будеха сутрин, тя казваше, че е уморена. Не знаеха, че тя почти не смее да се движи от страх, че ще започне да стене на глас. След като я облечаха, седеше на стола си като фигура от камък. Щом ѝ позволяха, се връщаше в леглото, лягаше по гръб и гледаше нагоре към балдахина в ярки цветове, който бе виждала с очи, притворени от обич, и знаеше, че Артур никога повече няма да я притегли в прегръдката си.

Повикаха лекаря, доктор Биъруърт, но когато го видя, устните ѝ затрепериха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя извърна глава от него и бързо влезе в спалнята си и затвори вратата, изолирайки се от всички. Беше ѝ непоносимо да го вижда — докторът, който беше оставил Артур да умре, приятелите, които бяха гледали как това се случва. Непоносимо ѝ беше да говори с него. Изпитваше убийствена ярост при вида на доктора, който не беше успял да спаси момчето. Искаше ѝ се той да е мъртъв, а не Артур.

— Боя се, че умът ѝ е засегнат — каза лейди Маргарет на доктора, когато чуха как резето се спусна зад вратата на личния кабинет. — Тя не говори, дори не плаче за него.

— Приема ли да се храни?

— Ако сложат храна пред нея и ѝ напомнят да се храни.

— Накарайте някого — някой познат човек, може би изповедникът ѝ — да ѝ чете. Насърчителни думи.

— Тя не иска да вижда никого.

— Възможно ли е да чака дете? — прошепна той. Това беше единственият въпрос, който имаше значение сега.

— Не знам — отвърна тя. — Не е казала нищо.

— Тя скърби за него — каза докторът. — Скърби като млада жена за младия съпруг, когото е изгубила. Трябва да я оставим на спокойствие. Да я оставим да изживее скръбта си. Съвсем скоро ще ѝ се наложи да се привдигне. Трябва ли да се върне в двора?

— Такава е заповедта на краля — каза лейди Маргарет. — Кралицата изпраща личната си носилка.

— Е, когато носилката пристигне, ще трябва да промени поведението си — каза той спокойно. — Тя е съвсем млада. Ще се съвземе. Младите имат силни сърца. За нея ще бъде от полза да си тръгне оттук, където има такива печални спомени. Ако имате нужда от съвет, моля ви, потърсете ме. Но няма да ѝ натрапвам присъствието си. Бедното дете.

* * *

Не, не, не.

* * *

Но Каталина не приличаше на бедно дете — помисли си лейди Маргарет. Приличаше на статуя, на каменна принцеса, изваяна от печал. Доня Елвира я беше облякла в новите ѝ тъмни траурни дрехи и я бе убедила да седне в прозоречната ниша, където можеше да вижда зелените дървета и живите плетове, обагрени в кремаво от майските цветчета, слънцето, което огряваше нивите, и да чува пеенето на птиците. Лятото беше дошло, както ѝ беше обещал Артур, беше топло, както той бе обещал, че ще бъде; но тя не се разхождаше край реката с него, поздравявайки бързолетите, докато те долитаха от Испания. Не садеше зеленчуци за салата в градините на замъка и не го убеждаваше да ги опита. Лятото беше тук, слънцето беше тук, Каталина бе тук, но Артур лежеше студен в тъмната крипта на Устърската катедрала.

Каталина седеше неподвижно, с ръце, сгънати върху черната коприна на роклята си, с очи, които гледаха навън през прозореца, но не виждаха нищо, с устни, здраво стиснати между стиснатите зъби, сякаш ги беше прехапала, за да удържи порой от думи.

— Принцесо — поде колебливо лейди Маргарет.

Главата под тежката черна шапчица бавно се обърна към нея.

— Да, лейди Маргарет? — Гласът ѝ беше дрезгав.

— Бих искала да говоря с вас.

Каталина наклони глава.

Доня Елвира отстъпи назад и тихо излезе от стаята.

— Трябва да ви попитам за пътуването ви до Лондон. Кралската носилка пристигна и ще трябва да си тръгнете оттук.

В тъмносините очи на Каталина не потрепна оживление. Тя кимна отново, сякаш обсъждаха пренасянето на някакъв багаж.

— Не знам дали сте достатъчно силна, за да пътувате.

— Не може ли да остана тук? — попита Каталина.

— Разбрах, че кралят е наредил да ви повикат. Съжалявам за това. Пишат, че можете да останете тук, докато бъдете достатъчно добре, за да пътувате.

— Защо, какво ще стане с мен? — попита Каталина, сякаш този въпрос ѝ бе напълно безразличен. — Когато отида в Лондон?

— Не знам — някогашната принцеса не се престори дори за миг, че едно момиче от кралска фамилия може само да избира бъдещето си. — Съжалявам. Не знам какви са плановете. Единственото, което казаха на съпруга ми, бе да се приготви за пътуването ви до Лондон.

— Какво мислите, че може да се случи? Когато съпругът на сестра ми почина, я изпратиха обратно при нас от Португалия. Тя отново се прибра у дома в Испания.

— Бих предположила, че ще ви изпратят у дома — каза лейди Маргарет.

Каталина отново извърна глава. Погледна навън през прозореца, но очите ѝ не виждаха нищо. Лейди Маргарет чакаше: запита се дали принцесата ще каже още нещо.

— Една принцеса на Уелс има ли дом и в Лондон освен този тук? — попита тя. — В замъка Бейнардс ли ще се върна?

— Не сте принцеса на Уелс — поде лейди Маргарет. Готвеше се да обясни, но погледът, който Каталина обърна към нея, беше изпълнен с такъв мрачен гняв, че тя се поколеба. — Моля да ме извините — каза тя. — Помислих си, че може би не сте разбрали…

— Да разбера какво?

Бялото лице на Каталина бавно порозовяваше от гняв.

— Принцесо?

— Принцеса на какво? — процеди Каталина.

Лейди Маргарет се сниши в реверанс и не се надигна.

— Принцеса на какво? — изкрещя Каталина високо, вратата се отвори зад тях, доня Елвира влезе бързо в стаята, а после спря, когато видя Каталина на крака, с пламнали от гняв бузи, и лейди Маргарет на колене. Излезе отново, без да каже и дума.

— Принцеса на Испания — каза лейди Маргарет много тихо.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Аз съм принцесата на Уелс — каза Каталина бавно. — Цял живот съм била принцеса на Уелс.

Лейди Маргарет се надигна и я погледна в лицето.

— Сега сте вдовстващата принцеса.

Каталина затисна устата си с ръка, за да удържи един болезнен вик.

— Съжалявам, принцесо.

Каталина поклати глава, останала без думи, притиснала устата си с юмрук, за да заглуши мъчителните си вопли. Лицето на лейди Маргарет беше мрачно.

— Ще ви наричат вдовстваща принцеса.

— Никога няма да отговоря на това обръщение.

— Това е титла, показваща уважение. Вместо обикновената английска дума „вдовица“.

Каталина стисна зъби и се извърна от приятелката си, за да погледне през прозореца.

— Можете да се изправите — каза тя през зъби. — Няма нужда да коленичите пред мен.

По-възрастната жена се изправи на крака и се поколеба.

— Кралицата ми пише. Искат да знаят как сте със здравето. Не само дали се чувствате добре и достатъчно силна, за да пътувате; всъщност трябва да знаят дали е възможно да чакате дете.

Каталина сключи ръце, и извърна лице, така че лейди Маргарет да не види студения ѝ гняв.

— Ако чакате дете и това дете е син, тогава той ще бъде принц на Уелс, а след това крал на Англия, а вие ще бъдете „нейна светлост, майката на краля“ — напомни ѝ тихо лейди Маргарет.

— А ако не очаквам дете?

— Тогава сте вдовстваща принцеса, а принц Хари е Уелски принц.

— А когато кралят умре?

— Тогава принц Хари ще стане крал.

— А аз?

Лейди Маргарет безмълвно сви рамене. „За вас почти нищо“ — казваше жестът. На глас тя каза:

— Вие все още сте инфантата. — Лейди Маргарет се опита да се усмихне. — Каквато ще бъдете винаги.

— А следващата кралица на Англия?

— Ще бъде съпругата на принц Хари.

Гневът напусна Каталина, тя отиде до огнището и се хвана за високата полица над него, за да не залитне. Малкият огън, който гореше зад решетката, не излъчваше топлина, която тя да може да почувства през плътната черна пола на траурната си рокля. Втренчи се в пламъците, сякаш искаше да проумее какво беше станало с нея.

— Отново се превърнах в това, което бях като тригодишно дете — каза тя бавно. — Инфантата на Испания, а не принцесата на Уелс. Невръстно дете. Без значение.

Лейди Маргарет, чиято собствена кралска кръв бе старателно „замърсена“ чрез брак с по-низш от нея човек, за да не може да представлява заплаха за заемания от Тюдорите престол на Англия, кимна.

— Принцесо, приемате положението на своя съпруг. Винаги е така за всички жени. Ако нямате нито съпруг, нито син, вие сте жена без положение. Имате само онова, с което сте родена.

— Ако се прибера у дома в Испания като вдовица и ме омъжат за ерцхерцог, ще бъда ерцхерцогиня Каталина, и изобщо няма да бъда принцеса. Няма да бъда принцеса на Уелс, и никога няма да стана кралица на Англия.

Лейди Маргарет кимна.

— Също като мен — каза тя.

Каталина обърна глава.

— Като вас?

— Аз бях принцеса от династията на Плантагенетите, племенница на крал Едуард, сестра на Едуард Уорик — наследникът на трона на крал Ричард. Ако крал Хенри беше загубил битката при Босуърт, сега на трона щеше да бъде крал Ричард, брат ми щеше да бъде негов наследник и Уелски принц, а аз щях да бъда принцеса Маргарет, каквато съм родена да бъда.

— Вместо това сте лейди Маргарет, съпруга на управителя на малък замък, дори не негов собствен, на края на Англия.

По-възрастната жена кимна в знак на съгласие с мрачното описание на положението си.

— Защо не отказахте? — попита Каталина грубо.

Лейди Маргарет хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратата на приемната е затворена и никоя от дамите на Каталина не може да чуе.

— Как бих могла да откажа? — попита тя простичко. — Брат ми беше в Тауър само защото беше роден принц. Ако бях отказала да се омъжа за сър Ричард, щях да се присъединя към брат си. Брат ми положи горката си глава на дръвника само защото носеше своето име. Като момиче, аз имах шанс да променя името си. Това и сторих.

— Имали сте шанс да бъдете кралица на Англия! — възрази Каталина.

Лейди Маргарет се отдръпна от енергичния изблик на по-младата жена.

— Става това, което е Божия воля — каза тя простичко. — Моят шанс, такъв, какъвто беше, бе пропилян. Вашият също. Ще трябва да намерите начин да живеете без съжаления, инфанта.

Каталина не каза нищо, но изражението, с което се обърна към приятелката си, беше сдържано и студено.

— Ще намеря начин да осъществя съдбата си — каза тя. — Ар… — млъкна рязко: не можеше да изрече името му, дори пред приятелката си. — Веднъж водих разговор за това какво означава да предявиш правото си над онова, което ти се полага — каза тя. — Сега го разбирам. Ще трябва да бъда претендент за правата на собствената си личност. Ще настоявам на своето. Зная какъв е дългът ми и какво трябва да направя. Ще изпълня Божията воля, каквито и трудности да ми донесе това.

По-възрастната жена кимна.

— Може би Бог повелява да приемете съдбата си. Може би Божията воля е да се примирите — предположи тя.

— Не, Той не повелява това — заяви Каталина.

* * *

Няма да кажа на никого какво обещах. Няма да кажа на никого, че в сърцето си все още съм принцеса на Уелс, винаги ще бъда принцеса на Уелс, докато не видя сватбата на сина си и видя снаха си коронясана. Няма да кажа на никого, че сега разбирам какво ми каза Артур: че дори една принцеса по рождение може да бъде принудена да отстоява титлата си.

Не съм казала на никого дали чакам дете или не. Но зная много добре. Получих месечното си кървене през април: няма бебе. Няма принцеса Мери, няма принц Артур. Моят любим, моят единствен любим, е мъртъв и не ми остана нищо от него, нито дори нероденото му дете.

Няма да кажа нищо, макар че хората постоянно любопитстват и искат да разберат. Трябва да обмисля какво да правя, и как да предявя претенции за трона, който Артур искаше за мен. Трябва да помисля как да спазя обещанието си към него, как да изрека лъжата, която той поиска да изрека. Как мога да я направя убедителна, как мога да заблудя самия крал и неговата майка с остър ум и суров поглед.

Но аз обещах, няма да отстъпя от думата си. Той ме помоли да дам обещание и ми продиктува лъжата, която трябва да изрека, и аз дадох съгласието си. Няма да го предам. Това е последното нещо, което той поиска от мен, и аз ще го направя. Ще го направя за него, и ще го направя заради любовта ни.

О, любов моя, ако знаеше колко силно копнея да те видя.

* * *

Каталина потегли за Лондон с носилка с поръбените в черно завеси, затворени плътно, за да скриват красотата на потъналите в цвят околности. Не виждаше как хората докосват почтително шапките си или правят реверанси, докато процесията лъкатушеше през английските селца. Не чуваше как мъжете и жените подвикват: „Бог да ви благослови, принцесо!“, докато носилката се тръскаше бавно надолу по селските улици. Не знаеше, че всяка млада жена в страната се кръстеше и се молеше да не я сполети късметът на клетата испанска принцеса, която беше дошла толкова далеч заради любовта си, а после бе изгубила съпруга си само след пет месеца.

Тя смътно забелязваше тучната зеленина наоколо, зърното, което се наливаше в нивите, и угоения добитък в крайречните ливади. Когато пътят им се виеше през гъсти гори, тя забелязваше прохладната зелена сянка и гъсто преплетените листа на балдахина от клони над пътя. Стада елени изчезваха в петнистата сянка, тя чуваше крясъка на кукувица или тракането на някой кълвач. Това бяха красиви местности, богати земи, прекрасно наследство за двама млади. Тя си мислеше за желанието на Артур да защити тази своя земя от шотландците, от маврите. За решимостта му да царува тук по-добре и по-справедливо, отколкото някой е царувал преди.

Тя не разговаряше със своите домакини по пътя, които приписваха мълчанието ѝ на скръбта и я съжаляваха заради това. Не говореше с дамите си, нито дори с Мария, която беше до нея, изпълнена с мълчаливо съчувствие, нито с доня Елвира, която, при настъпилата криза в испанските дела, беше навсякъде; съпругът ѝ организираше отсядането в различни къщи по пътя, самата тя се разпореждаше относно храната на принцесата, спалното ѝ бельо, компаньонките ѝ, храненето ѝ. Каталина не казваше нищо и ги оставяше да правят с нея, каквото искат.

Някои от нейните домакини смятаха, че е така дълбоко потънала в скръб, че е неспособна да говори, и се молеха да възвърне разума си, да се върне в Испания и да сключи нов брак, който щеше да ѝ донесе нов съпруг в замяна на предишния. Онова, което не знаеха, беше че Каталина пазеше своята скръб по съпруга си на скрито място дълбоко в себе си. Умишлено отлагаше скръбта си за момента, когато щеше да може спокойно да ѝ се отдаде. Докато се тръскаше по пътя в носилката, тя не плачеше за него: блъскаше си ума как да изпълни мечтата му. Питаше се как да се подчини на онова, което беше поискал от нея. Мислеше как да изпълни обещанието, дадено пред смъртното ложе на единствения млад мъж, когото някога беше обичала.

* * *

Ще трябва да проявя хитрост. Ще трябва да бъда по-хитра от крал Хенри Тюдор, по-решителна от майка му. Изправена пред тях двамата, не знам дали мога да се справя успешно. Но трябва да се справя. Дадох обещание, ще изрека лъжата си. Англия ще бъде управлявана така, както искаше Артур. Розата ще цъфти отново, ще създам онази Англия, която искаше той.

Иска ми се да можех да взема със себе си лейди Маргарет, за да ме съветва, липсва ми приятелството ѝ, липсва ми нейната трудно спечелена мъдрост. Иска ми се да можех да видя спокойния ѝ поглед и да я чуя как ме съветва да се примиря, да преклоня глава пред съдбата си, да се покоря на Божията воля. Не бих последвала съвета и — но ми се иска да можех да го чуя.

Лятото на 1502 г.

Кройдън, май 1502 г.

Принцесата и нейната свита пристигнаха в двореца Кройдън и доня Елвира поведе Каталина към личните ѝ покои. Поне този път момичето не се оттегли в спалнята си и не затвори вратата след себе си: застана в пищната зала за аудиенции, като се оглеждаше наоколо.

— Зала, подобаваща за една принцеса — каза тя.

— Но тя не ви принадлежи — каза доня Елвира, нетърпелива да запознае повереницата си с положението ѝ. — Не ви е подарена. Само ви е дадена да я използвате.

Младата жена кимна.

— Подходяща е — каза тя.

— Испанският посланик е тук — каза ѝ доня Елвира. — Да му съобщя ли, че няма да го приемете?

— Ще го приема — каза Каталина тихо. — Поканете го да влезе.

— Не сте длъжна да…

— Може да носи вести от майка ми — каза тя. — Бих искала да получа съвет от нея.

Дуенята се поклони и отиде да намери посланика. Той беше в галерията пред залата за аудиенции, потънал в разговор с отец Алесандро Джералдини, свещеника на принцесата. Доня Елвира изгледа и двамата с неприязън. Свещеникът беше висок, красив мъж, смуглата му привлекателност беше в рязък контраст с външността на събеседника му. Посланикът, доктор Де Пуебла, беше съвсем дребен в сравнение с него; беше се облегнал на един стол, за да поддържа изкривения си гръбнак, сакатият му крак бе подпъхнат зад другия, светлото му дребно лице грееше от вълнение.

— Възможно е тя да чака дете? — каза шепнешком посланикът. — Сигурен ли сте?

— Дай Боже да е така. Тя определено храни надежди за това — потвърди изповедникът.

— Доктор Де Пуебла! — троснато каза дуенята, на която не се понрави заговорническата атмосфера, възцарила се между двамата мъже. — Ще ви заведа при принцесата още сега.

Де Пуебла се обърна и се усмихна на сприхавата жена.

— Разбира се, доня Елвира — каза той спокойно. — Тръгвам веднага.

Доктор Де Пуебла влезе, накуцвайки, в стаята: богато украсената му черна шапка вече беше в ръката му, върху дребното му лице имаше неубедителна усмивка. Поклони се ниско с елегантен жест и се приближи да огледа принцесата.

Веднага беше поразен колко много се бе променила за толкова кратко време. Беше дошла в Англия като момиче, изпълнена с детински оптимизъм. Той я беше смятал за разглезено дете, защитено от суровостта на истинския свят. В излезлия сякаш от вълшебните приказки дворец Алхамбра тя беше галената, най-малка дъщеря на най-могъщите монарси в християнския свят. Пътуването ѝ до Англия беше първото истинско неудобство, което бе принудена да понесе, и тя се беше оплаквала горчиво от това, сякаш той можеше да направи нещо, за да промени времето. В сватбения си ден, докато стоеше до Артур и слушаше приветствията за него, тя за първи път бе поставена на второ място след някой друг освен могъщите си родители.

Но сега пред него стоеше момиче, което нещастието бе оформило и му беше придало прекрасна зрелост. Тази Каталина беше по-слаба и по-бледа, но с нова, духовна красота, закалена от трудностите. Той си пое рязко дъх. Тази Каталина бе млада жена с присъствието и излъчването на кралица. Чрез скръбта тя се беше превърнала не само във вдовица на Артур, но и в дъщеря на майка си. Това беше принцеса от династията, победила най-могъщия враг на християнския свят. Това беше истинска плът от плътта и кръв от кръвта на Изабела Кастилска. Беше хладнокръвна, беше сурова. Той силно се надяваше, че тя няма да създава трудности.

Де Пуебла ѝ отправи усмивка, с която искаше да я насърчи, и видя как тя го оглежда внимателно без ответна топлина в лицето. Поднесе му ръката си, а после седна в дървен стол с права облегалка пред огъня.

— Можете да седнете — каза любезно, като му посочи един по-нисък стол, по-далече от огъня.

Той се поклони отново и седна.

— Имате ли съобщения за мен?

— Съболезнователни, от краля и от кралица Елизабет, от нейна светлост майката на краля и от самия мен, разбира се. Ще ви поканят в двора, след като се съвземете от пътуването си и траурът ви приключи.

— Колко време трябва да бъда в траур? — попита Каталина.

— Нейна светлост майката на краля постанови, че трябва да останете в усамотение в продължение на месец след погребението. Но тъй като през това време не сте били в двора, тя постанови да останете тук, докато ви нареди да се върнете в Лондон. Загрижена е за вашето здраве…

Той направи пауза, надявайки се, че тя сама ще каже дали чака дете или не, но тя остави мълчанието да се проточи.

Помисли си да я попита направо:

— Инфанта…

— Редно е да ме наричате „принцеса“ — прекъсна го тя. — Аз съм принцеса на Уелс.

Той се поколеба, объркан.

— Вдовстваща принцеса — поправи я тихо.

Каталина кимна.

— Естествено. Подразбира се. Носите ли писма от Испания?

Той се поклони и ѝ даде писмото, което носеше в скрития джоб на ръкава си. Тя не го сграбчи като дете и не побърза да го отвори на мига. Благодари с кимване и го задържа.

— Не искате ли да го отворите сега? Не искате ли да отговорите?

— Когато напиша отговора си, ще ви повикам — каза тя простичко, утвърждавайки властта си над него. — Ще изпратя да ви повикат, когато имам нужда от вас.

— Разбира се, ваша светлост. — Той приглади мъхнатото кадифе на панталона си, за да скрие раздразнението си, но вътрешно смяташе за безочие и дързост инфантата, понастоящем вдовица, да дава заповеди, докато преди това принцесата на Уелс бе отправяла вежливи молби. Помисли си, че може би в крайна сметка, не харесва тази нова, израснала Каталина.

— А вие имате ли вести от техни испански величества? — попита тя. — Уведомиха ли ви относно желанията си?

— Да — каза той, като се питаше доколко е редно да ѝ го съобщи. — Разбира се, кралица Изабела се тревожи, че не сте добре. Помоли ме да попитам за здравето ви и да ѝ докладвам.

Потайна сянка премина по лицето на Каталина.

— Ще пиша на майка си, кралицата, и ще ѝ съобщя какво ново има около мен — каза тя.

— Тя беше нетърпелива да узнае… — поде той, като се опитваше да изкопчи отговора на най-важния въпрос: имате ли наследник? Чакаше ли дете принцесата?

— Няма да се доверя на никого освен на майка си.

— Не можем да предприемем постъпки по въпроса за наследството ви като вдовица и за споразуменията относно положението ви, докато не узнаем какво е положението — каза той безцеремонно. — Това би променило всичко.

Тя не избухна гневно, както беше очаквал. Наклони глава: владееше се напълно.

— Ще пиша на майка си — повтори тя, сякаш съветът му не беше от особено значение.

Той разбра, че няма да изкопчи нищо повече от нея. Но поне свещеникът му беше казал, че тя може би чака дете, а той трябваше да знае. Кралят щеше да се радва да узнае, че съществува поне възможност за наследник. Във всеки случай тя не беше отрекла. От мълчанието ѝ можеше да се извлече полза.

— Тогава ще ви оставя да прочетете писмото си.

Той се поклони.

Тя го отпрати с небрежен жест, обърна се и се загледа в пламъците на малкия летен огън. Посланикът отново се поклони и, тъй като тя не го гледаше, огледа преценяващо фигурата ѝ. Не забеляза разцъфтяването, което се забелязва в ранна бременност, но някои жени понасяха зле това състояние в първите месеци. Бледността ѝ можеше да се дължи на сутрешно гадене. За един мъж бе невъзможно да прецени. Щеше да му се наложи да разчита на мнението на изповедника, и да го съобщи предпазливо.

* * *

Отварям, писмото от майка си с ръце, които треперят толкова силно, че едва успявам да счупя печатите. Първото, което забелязвам, е колко кратко е писмото: само една страница.

— О, Madre — прошепвам. — Само толкова?

Навярно е бързала; но съм горчиво наскърбена, когато виждам, че е писала толкова кратко! Ако знаеше колко много искам да чуя гласа ѝ, щеше да напише двойно по-дълго писмо. Бог ми е свидетел, не мисля, че бих могла да се справя с това без нея; аз съм само на шестнайсет години и половина, имам нужда от майка си.

Прочитам краткото писмо веднъж, а после, невярващо, го прочитам отново.

Това не е писмо от любяща майка до нейната дъщеря. Не е писмо от жена до любимото ѝ дете, и то — дете на ръба на отчаянието. Студено, властно, тя е написала писмо от кралица на принцеса. Пише съвсем делово. Със същия успех можем да сме двама търговци, които приключват сделка.

Тя казва, че трябва да остана в предоставената ми къща, докато получа следващото си месечно кървене и се уверя, че не очаквам дете. Ако случаят е такъв, трябва да наредя на доктор Де Пуебла да поиска изплащането на наследството ми като вдовстваща принцеса на Уелс, и веднага щом получа пълната парична сума, а {m underline}не преди това{m} (подчертано, за да не е възможно да стане грешка), трябва да отплавам за Испания.

Ако, от друга страна, Бог се окаже милостив и аз чакам дете, тогава трябва да уверя доктор Де Пуебла, че парите за зестрата ми ще бъдат изплатени в брой и незабавно, той трябва да ми осигури полагаемата ми се сума за издръжка като на вдовстваща принцеса на Уелс, и трябва да си почивам и да се надявам на момче.

Трябва да ѝ пиша веднага и да ѝ съобщя дали смятам, че чакам дете. Трябва да ѝ пиша веднага щом бъда сигурна, и в двата случая, а освен това трябва да се доверя на доктор Де Пуебла и да се оставя под закрилата на доня Елвира.

Сгъвам писмото внимателно, като напасвам ъгълчетата му едно към друго, сякаш е много важно да го сгъна спретнато. Мисля си, че ако тя знаеше за отчаянието, което се плиска в кътчетата на ума ми като река от мрак, щеше да ми пише по-мило. Ако знаеше колко съм самотна, колко съм опечалена, колко много тъгувам за него, нямаше да ми пише за споразумения, наследства и титли. Ако знаеше колко много го обичах и как непоносимо ми е да живея без него, щеше да ми пише и да ми каже, че ме обича, че трябва да си отида у дома при нея веднага, без отлагане.

Пъхвам писмото в джоба на колана си и се изправям, сякаш се явявам на служба. Вече не съм дете. Няма да плача за майка си. Виждам, че не съм под специалните грижи на Бог, след като той можа да остави Артур да умре. Виждам, че не се ползвам със специалната обич на майка си, след като тя може да ме остави сама, в чужда страна.

Тя е не само майка, тя е кралица на Испания, и трябва да се погрижи да има внук, или, ако не успее да се сдобие с внук — с нерушим договор. Аз не съм просто млада жена, изгубила мъжа, когото обича. Аз съм принцеса на Испания и трябва да осигуря внук, или, ако не успея в това — нерушим договор. А в добавка към това, сега съм обвързана чрез едно обещание. Аз обещах, че отново ще бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Обещах това на младия мъж, на когото обещах всичко. Ще изпълня това обещание заради него, независимо какво искат всички останали.

* * *

Испанският посланик не докладва веднага на техни испански величества. Вместо това, играейки обичайната си двойна игра, съобщи мнението на свещеника първо на краля на Англия.

— Нейният изповедник смята, че тя чака дете — отбеляза посланикът.

За първи път от дни крал Хенри почувства как му олеква на сърцето.

— За Бога, ако е така, това ще промени всичко.

— Дай Боже да е така. Бих се радвал на това — съгласи се Де Пуебла. — Но не мога да го гарантирам. Тя не показва признаци, че има нещо такова.

— Може би е още рано — съгласи се Хенри. — А Бог знае, и аз също знам, че едно дете в люлката не означава принц на трона. Пътят до короната е дълъг. Но за мен ще бъде голяма утеха, ако тя чака дете — а също и за кралицата — добави той, сякаш мисълта му беше хрумнала впоследствие.

— Следователно тя трябва да остане тук, в Англия, докато разберем със сигурност — заключи посланикът. — И ако не чака дете, ние с вас ще уредим сметките си и тя ще се прибере у дома. Майка ѝ иска тя да бъде изпратена у дома незабавно.

— Ще почакаме и ще видим — каза Хенри, без да дава съгласие за каквото и да било. — Майка ѝ ще трябва да почака като всички нас. А ако няма търпение да си получи обратно дъщерята, по-добре да изплати остатъка от зестрата.

— Няма да забавите връщането на принцесата при майка ѝ заради някакъв паричен въпрос — предположи посланикът.

— Колкото по-скоро бъде уредено всичко, толкова по-добре — каза кралят спокойно. — Ако чака дете, тогава тя е наша дъщеря и майка на нашия наследник; нищо няма да е твърде добро за нея. Ако ли не, тогава може да си отиде у дома при майка си веднага щом зестрата ѝ бъде изплатена.

* * *

Зная, че няма никаква Мери, която да расте в утробата ми, няма Артур, но няма да казвам нищо, докато не реша какво да предприема. Не смея да кажа нищо, докато не бъда сигурна как е редно да постъпя. Майка ми и баща ми ще кроят планове за доброто на Испания, крал Хенри ще крои планове за доброто на Англия. Сама, аз ще трябва да намеря начин да изпълня своето обещание. Никой няма да ми помогне. Никой не може дори да узнае какво правя. Единствен Артур в небесата ще разбере какво правя, а аз се чувствам безкрайно далече от него. Толкова е болезнено; болка, която не можех да си представя досега. Никога не съм се нуждаела от него повече, отколкото сега, сега, когато той е мъртъв, и само той може да ме посъветва как да изпълня обещанието си към него.

* * *

Каталина беше прекарала по-малко от месец в усамотение в двореца Кройдън, когато шамбеланът на краля дойде да ѝ съобщи, че Дърам Хаус в Странд е приготвена за нея и тя може да отиде там, когато ѝ е удобно.

— Това ли е обичайното място, на което би трябвало да отседне една принцеса на Уелс? — настойчиво се обърна Каталина към Де Пуебла, когото незабавно беше повикала в личния си кабинет. — Дърам Хаус ли е мястото, където е редно да бъде настанена една принцеса? Защо няма да живея отново в замъка Бейнардс?

— Дърам Хаус е напълно подходяща — заекна той, смутен от разпалеността ѝ. — И броят на слугите ви изобщо не е намален. Кралят не е поискал да освобождавате никого. Ще имате истински двор. А той ще ви плаща издръжка.

— Моето наследство като вдовица на принца?

Той избегна погледа ѝ.

— На този етап само издръжка. Не забравяйте — вашите родители не са му изплатили зестрата ви, така че той няма да ви изплати наследството ви на вдовица. Но ще ви даде добра сума, която ще ви позволи да поддържате положението си.

— Редно е да получа наследството си на вдовица.

Посланикът поклати глава:

— Той няма да го изплати, докато не получи пълната зестра. Но издръжката е добра, ще ви позволи да поддържате подобаващо домакинство.

Видя, че тя изпита огромно облекчение.

— Принцесо, безспорно е, че кралят уважава положението ви — каза той внимателно. — Не е нужно да изпитвате опасения по този въпрос. Разбира се, ако би могъл да получи уверение относно здравето ви…

Върху лицето на Каталина отново се появи непроницаемо изражение.

— Не зная какво имате предвид — каза тя кратко. — Добре съм. Можете да му кажете, че съм добре. Нищо повече.

* * *

Печеля време, като ги оставям да си мислят, че чакам дете. Толкова е мъчително, като знам, че месечното ми неразположение дойде и отмина, че съм готова да забременея от Артур, но той е мъртъв и погребан, и няма да дойде в леглото ми никога повече, и ние никога няма да създадем неговата дъщеря Мери и неговия син Артур.

Непоносимо ми е да им кажа истината: моята утроба е празна, няма бебе, което да отгледам заради него. А докато аз не казвам нищо, те също трябва да чакат. Няма да ме изпратят у дома в Испания, докато се надяват, че все още мога да бъда Нейна светлост майката на Уелския принц. Трябва да чакат.

А докато чакат, аз мога да подготвям това, което ще кажа, и което ще направя. Трябва да бъда разумна, както би била майка ми, и хитра като лисица, какъвто е моят баща. Трябва да бъда решителна като нея, и потайна като него. Трябва да измисля как и кога ще започна да изричам тази лъжа — голямата лъжа на принц Артур. Ако успея да я изрека така, че да убеди всички, ако успея да се поставя така, че да изпълня предопределената ми съдба, тогава Артур, обичният ми Артур, може да постигне онова, което искаше. Може да владее Англия чрез мен, мога да се омъжа за брат му и да стана кралица. Артур може да живее чрез детето, което ще зачена с брат му, можем да създадем онази Англия, която се заклехме, не ще съградим, въпреки злощастието, въпреки лекомислието на брат му, въпреки собственото ми отчаяние.

Няма да се предам на сърдечната мъка, ще се отдам на Англия. Ще спазя обещанието си. Ще бъда вярна на съпруга си и на съдбата си. И ще подготвям планове и кроежи, и ще обмисля как мога да победя това злощастие и да бъда онова, което съм родена да бъда. Как да бъда претендентката, която става кралица.

Лондон, юни 1502 г.

Малкият двор се премести в Дърам Хаус в последните дни на юни, а останалите придворни на Каталина се завръщаха унило един по един от замъка Лъдлоу, като разказваха за смълчан град и замък в траур. Каталина не изглеждаше особено доволна от смяната на обстановката, макар че Дърам Хаус беше красив дворец с прекрасни градини, спускащи се надолу до реката, със собствени стълби и пристан за лодки. Посланикът дойде да я посети и я намери в галерията в предната част на къщата, която гледаше към предния вътрешен двор отдолу и Айви Лейн — оттатък.

Тя го остави да стои прав пред нея.

— Нейна светлост майка ви, кралицата, е назначила специален пратеник, който да ви придружи до родината веднага щом вдовишкото ви наследство бъде изплатено. Тъй като не ни съобщихте, че очаквате дете, тя прави приготовления за пътуването ви.

Де Пуебла я видя как стисна устни, сякаш за да възпре някой прибързан отговор.

— Каква сума трябва да ми изплати кралят, като на вдовица на сина му?

— Трябва да ви плати една трета от годишните приходи на хазната от Уелс, Корнуол и Честър — каза той. — А сега вашите родители искат в добавка крал Хенри да върне цялата ви зестра.

Каталина изглеждаше ужасена.

— Никога няма да го направи — каза тя категорично. — Никой пратеник няма да бъде в състояние да го убеди. Крал Хенри никога няма да ми изплати такива суми. Той не ми плащаше издръжка, дори когато синът му беше жив. Защо му е да връща зестрата и да изплаща вдовишко наследство, когато няма да спечели нищо от това?

Посланикът сви рамене:

— Включено е в договора.

— Така беше и с издръжката ми, а вие не успяхте да го накарате да я изплати — каза тя остро.

— Трябваше да предадете съдовете си веднага щом пристигнахте.

— И в какво да се храня? — избухна гневно тя.

Той стоеше дръзко пред нея. Знаеше онова, което Каталина все още не разбираше — че тя няма власт. С всеки изминал ден, в който не съобщаваше, че очаква дете, тя ставаше все по-незначителна. Беше сигурен, че тя не носи плод в утробата си. Сега я смяташе за глупачка; с мълчанието си беше откупила малко време — но за какво? Неодобрението ѝ спрямо него не беше от особено значение; скоро тя щеше да си отиде. Тя можеше да се гневи, но нищо нямаше да се промени.

— Защо изобщо се съгласихте на подобен договор? Трябва да сте знаели, че той няма да го уважи.

Посланикът сви рамене. Разговорът беше безсмислен.

— Как бихме могли да предположим, че ще се стигне до такова трагично събитие? Кой би могъл да си представи, че принцът ще умре, точно когато навлиза в своята зрелост? Толкова е печално.

— Да, да — каза Каталина. Беше си обещала, че никога няма да плаче за Артур пред никого. Сълзите трябваше да се сдържат. — Но сега, благодарение на този договор, кралят е затънал в дългове към мен. Трябва да върне зестрата, която му беше изплатена, не може да получи съдовете ми, а ми дължи и вдовишкото наследство. Господин посланик, сигурно знаете, че той никога няма да плати толкова много. И явно няма да ми изплаща рентите от — къде беше? — Уелс и… и Корнуол — цяла вечност.

— Само докато се омъжите повторно — отбеляза той. — Трябва да ви изплаща вдовишкото наследство, докато се омъжите повторно. А трябва да приемем, че скоро ще се омъжите повторно. Техни величества ще искат да се върнете у дома, за да ви уредят нов брак. Предполагам, че пратеникът пристига да ви отведе у дома точно затова. Вероятно вече са ви изготвили нов брачен договор. Навярно вече сте сгодена.

За един миг Де Пуебла успя да забележи потреса, изписал се на лицето ѝ, после тя се извърна рязко от него и се загледа през прозореца към вътрешния двор пред двореца и отворените порти към шумните оживени улици отвън.

Той гледаше стегнато изопнатите рамене и напрегнатата извивка на врата ѝ, изненадан, че опитът му да заговори за повторната ѝ женитба я беше засегнал толкова силно. Защо трябваше да е толкова шокирана при споменаването за брак? Нима не знаеше, че ще си отиде у дома само за да я омъжат отново?

Каталина остави мълчанието да се проточи, докато гледаше към улицата отвъд портата на Дърам Хаус. Беше толкова различно от родината ѝ. Нямаше мургави мъже в красиви одежди, нямаше забулени жени. Нямаше улични търговци с изобилни купчини подправки, нямаше продавачи на цветя, залитащи под малки планини от разцъфнали цветове. Нямаше търговци на билки, нито лекари или астрономи, практикуващи занятието си, сякаш знанието би могло да бъде свободно достъпно за всички. Нямаше хора, пристъпващи безмълвно към джамията за молитва по пет пъти на ден, нямаше постоянен плисък на водоскоци. Вместо това отекваха шумът и хаосът на един от най-великите градове в света, неумолимата, неспирна суматоха, съпровождаща процъфтяването и търговията, носеше се звън от камбаните на стотици църкви. Това беше град, преливащ от увереност, богат от собствените си занятия, разточително заможен.

— Това е домът ми сега — каза тя. Решително пренебрегна появилите се в ума ѝ представи за един по-топъл град, една по-малка общност, за по-лесен, по-екзотичен свят. — Кралят не бива да мисли, че ще си отида у дома и ще се омъжа повторно, сякаш нищо не се е случило. Родителите ми не бива да мислят, че могат да променят предопределената ми съдба. Аз бях възпитана да стана принцеса на Уелс и кралица на Англия. Няма да позволя да бъда отхвърлена като неизплатим дълг.

Посланикът, потомък на раса, познала разочарованието, далеч по-възрастен и по-мъдър от момичето, което стоеше на прозореца, ѝ се усмихна, макар тя да беше с гръб и да не го виждаше.

— Разбира се, че ще стане така, като пожелаете — излъга той с лекота. — Ще пиша на баща ви и майка ви и ще съобщя, че предпочитате да чакате тук, в Англия, докато се реши бъдещето ви.

Каталина се обърна гневно към него.

— Не, аз ще реша бъдещето си.

Той трябваше да прехапе вътрешната страна на бузите си, за да скрие усмивката си.

— Разбира се, че ще го сторите, инфанта.

— Вдовстваща принцеса.

— Вдовстваща принцесо.

Тя си пое дъх; но когато проговори, гласът ѝ бе напълно овладян.

— Можете да кажете на баща ми и майка ми, а ще съобщите и на краля, че не очаквам дете.

— Наистина — промълви той. — Благодаря ви, че ни уведомихте. Това прави всичко много по-ясно.

— Как така?

— Кралят ще ви освободи. Можете да си отидете у дома. Той няма да има претенции към вас, няма да се интересува от вас. Не може да има причина да останете. Ще трябва да уредя нещата, но наследството, което ви се полага като на вдовица, може да пристигне след вас. Можете да тръгнете веднага.

— Не — заяви тя.

Де Пуебла беше изненадан.

— Вдовстваща принцесо, можете да бъдете освободена от това провалено начинание. Можете да си отидете у дома. Свободна сте да заминете.

— Искате да кажете, англичаните смятат, че нямат полза от мен?

Той сви рамене съвсем леко, сякаш за да попита: каква полза имаше наистина от нея, след като не беше нито девица, нито майка?

— Какво друго можете да правите тук? Вашето време тук изтече.

Тя още не беше готова да му разкрие целия си план.

— Ще пиша на майка си — беше всичко, което благоволи да отговори. — Но не трябва да правите приготовления за заминаването ми. Възможно е да остана в Англия малко по-дълго. Ако трябва да се омъжа повторно, бих могла да се омъжа повторно в Англия.

— За кого? — запита настоятелно той.

Тя извърна поглед от него.

— Откъде да знам? Редно е родителите ми и кралят да решат.

* * *

Трябва да намеря начин да внуша на краля идеята за женитбата ми с Хари. Нима сега, когато знае, че не очаквам дете, няма да му хрумне, че решението на всичките ни затруднения е да ме омъжи за Хари?

Ако имах по-голямо доверие на Де Пуебла, щях да го помоля да намекне на краля, че може да бъда сгодена за Хари. Но аз му нямам доверие. Той обърка първия ми брачен договор, не искам да обърка и този.

Ако можех да изпратя писмо на майка ми, без Де Пуебла да го види, тогава бих могла да ѝ съобщя за плана си, за плана на Артур.

Но не мога. Сама съм в това начинание. Наистина, чувствам се така ужасно сама.

* * *

— Ще провъзгласят принц Хари за новия Уелски принц — каза тихо в последната седмица на юни доня Елвира на принцесата, докато решеше с четка косата ѝ. — Той ще бъде Хари, принц на Уелс.

Очакваше момичето да рухне при това последно прекъсване на връзките ѝ с миналото, но Каталина само огледа стаята.

— Оставете ни — каза тя кратко на прислужничките, които изваждаха нощницата ѝ и оправяха леглото.

Те излязоха тихо и затвориха вратата след себе си. Каталина отметна коси назад и срещна погледа на доня Елвира в огледалото. Подаде ѝ отново четката и ѝ кимна да продължи.

— Искам да пишете на родителите ми и да им съобщите, че бракът ми с принц Артур не е бил консумиран — изрече тя гладко. — Аз съм девица, каквато бях, когато напуснах Испания.

Доня Елвира беше зашеметена; четката увисна във въздуха, устата ѝ беше отворена.

— Сложиха ви в леглото пред очите на целия двор — каза тя.

— Той беше импотентен — каза Каталина, с твърдо като диамант лице.

— Бяхте заедно по веднъж седмично.

— Безуспешно — каза тя, без да трепне. — Това беше много опечаляващо и за него, и за мен.

— Инфанта, никога не споделихте нищо. Защо не ми казахте?

Погледът на Каталина беше замъглен:

— Какво да кажа? Бяхме младоженци. Той беше много млад. Мислех си, че всичко ще се оправи с времето.

Доня Елвира дори не се престори, че ѝ вярва.

— Принцесо, не е нужно да казвате това. Фактът, че сте била съпруга, не би навредил на бъдещето ви. Това, че сте вдовица, не е пречка пред един добър брак. Ще ви намерят някого. Ще намерят подходящ мъж за вас, не е нужно да се преструвате…

— Не искам „някого“ — каза Каталина ожесточено. — Вие би трябвало да знаете това също така добре, както и аз. Аз съм родена да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Най-голямото желание на Артур беше да бъда кралица на Англия. — Тя се отдръпна от мислите си за него, от желанието да каже нещо повече. Прехапа устна: не биваше да се опитва да изрича името му. Пребори се със сълзите и си пое дъх. — Сега съм недокосната девица, каквато бях в Испания. Ще им кажете това.

— Но не е нужно да казваме нищо, във всеки случай можем да се върнем в Испания — изтъкна по-възрастната жена.

— Ще ме омъжат за някой благородник, може би ерцхерцог — каза Каталина. — Не искам отново да бъда отпратена. Нима искате да управлявате домакинството ми в някой малък испански замък? Или в Австрия? Или нещо по-лошо? Вие ще трябва да дойдете с мен, не забравяйте. Искате ли да свършите в Нидерландия или в Германия?

Очите на доня Елвира бързо се стрелнаха встрани: тя разсъждаваше ожесточено.

— Никой няма да ни повярва, ако кажем, че сте девица.

— Ще повярват. Вие трябва да им кажете. Никой не би дръзнал да попита мен. Вие можете да им кажете. Вие трябва да сте тази, която ще им каже. Ще ви повярват, защото сте ми близка, по-близка от майка.

— Досега не казвах нищо.

— И така беше редно. Но сега ще проговорите, доня Елвира. Ако изглежда, че не знаете, или ако вие казвате едно нещо, а аз казвам друго, всички ще разберат, че не се ползвате с доверието ми, че не сте изпълнявали задълженията си както трябва. Ще помислят, че не се грижите добре за интересите ми, че сте изгубили моето благоволение. Мисля, че майка ми би ви повикала да се върнете, посрамена и в немилост, ако разбере, че съм девица, а вие дори не сте знаели. Никога няма отново да служите в кралски двор, ако решат, че сте ме пренебрегвали.

— Всички виждаха, че той е влюбен във вас.

— Не, не са. Всички виждаха, че сме заедно, като принц и принцеса. Всички виждаха, че той идва в спалнята ми само когато му нареждаха. Не по-често. Никой не може да каже какво е ставало зад вратата на спалнята. Никой освен мен. А аз казвам, че той беше импотентен. Коя сте вие да отричате това? Дръзвате ли да ме наречете лъжкиня?

По-възрастната жена сведе глава, за да печели време.

— Щом казвате — изрече тя внимателно. — Както кажете, инфанта.

— Принцесо.

— Принцесо — повтори жената.

— И наистина го казвам. Това е моят път напред. Това всъщност е и вашият път напред. Можем да настояваме на това единствено, просто нещо и да останем в Англия, или да се върнем опечалени в Испания и да се превърнем почти в нищожества.

— Разбира се, мога да им кажа каквото желаете. Ако държите да твърдите, че съпругът ви е бил импотентен и все още сте девица, мога да кажа това. Но как това ще ви направи кралица?

— Тъй като бракът не е консумиран, не може да съществуват пречки да се омъжа за брата на принц Артур, Хари — каза Каталина със суров, решителен глас.

Доня Елвира ахна, потресена от това ново решение.

Каталина упорито продължи.

— Когато този нов пратеник пристигне от Испания, можете да го уведомите, че Божията воля и моето желание е да бъда отново принцеса на Уелс, каквато съм била винаги. Той трябва да говори с краля. Да преговаря не за наследството ми като вдовица, а за следващата ми женитба.

Доня Елвира зяпна:

— Не можете сама да уговаряте брака си!

— Мога — заяви Каталина ожесточено. — Ще го направя, а вие ще ми помогнете.

— Нима мислите, че ще ви позволят да се омъжите за принц Хари?

— Защо да не го позволят? Бракът с брат му не беше консумиран. Аз съм девица. Зестрата за краля е наполовина изплатена. Той може да задържи половината, която вече има, а ние можем да му дадем остатъка. Не е необходимо да ми изплаща вдовишкото наследство. Договорът беше подписан и подпечатан, трябва само да сменят имената, а аз вече съм тук, в Англия. Това е най-доброто решение за всички. Без него аз ставам никоя; вие със сигурност сте никоя. Вашите амбиции и тези на съпруга ви няма да се осъществят. Но ако успеем да постигнем онова, което искам, то вие ще бъдете управителка на кралско домакинство, а аз ще бъда такава, каквато е редно да бъда: принцеса на Уелс и кралица на Англия.

— Няма да ни позволят! — ахна доня Елвира, ужасена от амбицията на повереницата си.

— Ще ни позволят — каза Каталина ожесточено. — Трябва да се преборим за това. Трябва да бъдем онези, които е редно да бъдем: да не се примиряваме с по-малко.