Вярната принцеса

Лятото на 1509 г.

Дворът, опиянен от радост, от наслада заради собствената си младост, от новата свобода, посвети лятото на удоволствията. Пътуването от едно красиво, приветливо имение до друго продължи цели два месеца, през които Хенри и Катерина ловуваха, обядваха в разлистени гори, танцуваха до полунощ, и пръскаха парите като вода. Големите, тежко движещи се каруци на кралското домакинство минаваха по прашните пътища на Англия, за да може следващата къща да блести от злато и да бъде украсена с ярки гоблени, а кралското легло — което те споделяха всяка нощ — да бъде богато застлано с най-хубавите ленени завивки и най-лъскавите кожи.

Хенри не се занимаваше с никакви важни дела. Веднъж писа на тъста си, за да му съобщи колко е щастлив, но сандъците с документи по останалата работа, която трябваше да върши кралят, го следваха от един красив замък до друг, и се отваряха и четяха единствено от Катерина, кралицата на Англия, която нареждаше на писарите да записват нейните нареждания до кралския съвет и ги изпращаше лично, с подписа на краля.

Дворът се върна в Ричмънд едва в средата на септември и Хенри веднага заяви, че веселбите трябва да продължат. Защо изобщо някога трябваше да се слага край на насладите? Времето беше ясно и хубаво, можеха да си организират лов и разходки с лодка, състезания по стрелба с лък и по тенис, празненства и балове с маски. Благородниците и дребните дворяни се стичаха в Ричмънд, за да се присъединят към безкрайния празник: семействата, чието влияние и име бяха по-стари от тези на Тюдорите, и новите, чиито състояния и имена се издигаха несигурно нагоре на вълната от надигащия се прилив на Тюдорите, понесени от богатството на Тюдорите. Победителите от Босуърт, които бяха заложили живота си на смелостта, проявявана от Тюдорите в огромна опасност, се озоваха редом с новодошли, които трупаха състояние само от забавленията на Тюдорите.

Хенри посрещаше всички с безкритично възхищение; всеки, който беше остроумен и начетен, обаятелен, или добър спортист, можеше да получи място в двора. Катерина се усмихваше на всички, никога не си почиваше, никога не отхвърляше предизвикателство или покана, и си постави за задача да намира постоянно забавления на своя съпруг-юноша. Бавно, но сигурно тя пое управлението на забавленията, после — на домакинството, сетне — на делата на краля, после — и на кралството — в собствените си ръце.

Кралица Катерина беше разгърнала пред себе си сметките на кралския двор; от едната ѝ страна стоеше писар, от другата — един от управителите на домакинството с голямата си книга: зад нея стояха ковчежниците на домакинството. Тя проверяваше книжата на различни части от двора: кухнята, избата, гардероба, допълнителните помещения за приготвяне и съхраняване на храната, която се поднасяше, заплатите за прислугата, конюшните, музикантите. Всички отделения на двореца трябваше да изчисляват общата сума на месечните си разходи и да ги изпращат на ковчежника на кралицата за одобрение — точно както ги бяха изпращали на майката на краля, и ако надхвърляха твърде много разходите, можеха да очакват някой от ковчежниците, отговарящи за средствата за лични разходи на краля и кралицата, да ги посети, за да ги попита остро дали могат да обяснят защо разноските така внезапно са се повишили.

Всички кралски дворове в Европа упорито се бореха да контролират начина, по който раздутите феодални домакинства пилееха средства заради наскоро излезлите на мода пищност и показност. Всички крале искаха големи свити, като на средновековните владетели; но искаха вече и демонстрация на култура и богатство, архитектура и блестяща показност. Англия се управляваше по-добре от всеки друг кралски двор в Европа. Кралица Катерина беше усвоила уменията си по трудния начин: когато се беше опитвала да управлява Дърам Хаус както подобава да се управлява един кралски дворец, но без доход. Тя знаеше до последното пени каква е цената на самун хляб, знаеше разликата между осолената и прясната риба, знаеше цената на евтиното вино, внасяно от Испания, и на скъпото вино, внасяно от Франция. Проверката на домакинските сметки, която правеше кралица Катерина, бе дори по-щателна от онази на майката на краля и принуждаваше готвачите да спорят с доставчиците на продукти пред кухненските врати, за да изкопчват най-добрата цена за разточително хранещия се двор.

Веднъж седмично кралица Катерина преглеждаше разходите на различните отделения на кралския двор, а всеки ден призори, докато крал Хенри беше на лов, четеше писмата, които идваха за него и нахвърляше чернова за отговорите му.

За да поддържа доброто функциониране на двора като добре подреден център на страната и да държи делата на краля под неотклонен контрол, ѝ се налагаше да работи постоянно и неспирно. Кралица Катерина, твърдо решена да разбере новата си родина, не роптаеше заради часовете, които прекарваше в четене на писма, в допитвания до членовете на кралския съвет, изслушване на мнения и възражения. Беше виждала как собствената ѝ майка налага волята си на цяла държава по пътя на убеждението. Чрез преговори и уговорки Изабела Испанска беше изградила страната си от сбор от съперничещи си малки владения и княжества, като им предложи свободно от пререкания, евтино, централно управление, правосъдна система, обхващаща цялата страна, край на подкупничеството и нарушаването на законите, както и непобедима отбранителна система. Дъщеря ѝ прозря веднага, че тези предимства можеха да бъдат прехвърлени и в Англия.

Но тя вървеше и по стъпките на свекъра си, краля от рода на Тюдорите, и колкото повече работеше по неговите книжа и четеше писмата му, толкова по-силно се възхищаваше на точната му преценка. Странно, сега изпита желание да го е познавала като владетел, тъй като щеше да има полза от съветите му. От записките му можеше да види как беше уравновесявал желанието на английските лордове да бъдат независими владетели на собствени земи със собствената си нужда да ги обвърже с короната. Хитро бе позволявал на лордовете от севера по-голяма свобода, по-голямо богатство и по-високо положение, отколкото на всички други, тъй като те бяха неговата сигурна защита срещу шотландците. Катерина беше забола карти на северните земи из залата на съвета, и виждаше, че границата с Шотландия представлява само шепа оспорвани територии в една непокорна страна. Такава граница никога не можеше да бъде обезопасена срещу отправяща заплахи съседна държава. Мислеше си, че шотландците бяха английските маври: земята не можеше да бъде споделяна с тях. Щеше да се наложи да бъдат окончателно победени.

Тя споделяше опасенията на свекъра си от всемогъщите английски лордове в двора, усвои неговата завист към тяхното богатство и влияние; и когато в един мигновен изблик на великодушие Хенри намисли да отпусне на един от тях щедра пенсия, именно Катерина изтъкна, че човекът вече е заможен и не е нужно да укрепват още повече мощта му. Хенри искаше да бъде крал, прославен с щедростта си, обичан за това, че изненадващо засипваше с подаръци приближените си. Катерина знаеше, че влиянието следва богатството и че кралете от нови династии, отскоро възкачили се на трона, трябва да пазят грижливо както богатството, така и властта.

— Баща ти никога ли не те е предупреждавал за семейство Хауард? — попита тя, докато стояха един до друг и гледаха състезание по стрелба с лък. Хенри, само по риза, с лък в ръка, имаше втория най-висок резултат и чакаше реда си да опита отново.

— Не — отвърна той. — Трябвало ли е да го стори?

— О, не — каза тя бързо. — Не искам да намеквам, че биха те измамили по някакъв начин, те са олицетворение на обичта и лоялността, Томас Хауард е голям приятел на семейството ти, пази севера заради вас, а Едуард е мой рицар, най-скъпият от всичките ми рицари. Просто тяхното богатство се увеличи толкова много, а фамилията им има много силни съюзници. Питах се какво е мислел баща ти за тях.

— Нямаше как да знам — каза безгрижно Хенри. — Не бих го попитал. И без друго нямаше да ми каже.

— Дори и когато вече знаеше, че ти ще бъдеш следващият крал?

Той поклати глава:

— Смяташе, че няма да стана крал в продължение на още много години — каза. — Продължаваше да ме кара да залягам над книгите. Още не ме беше пуснал да изляза навън, в света.

Тя поклати глава:

— Когато имаме син, ще се погрижим да бъде подготвен за управлението на кралството си още от ранна възраст.

Ръката му веднага се промъкна и обви талията ѝ.

— Мислиш ли, че ще е скоро? — попита той.

— Дай Боже — каза тя нежно, задържайки в себе си тайната си надежда. — Знаеш ли, мислех си за какво име да му дадем?

— Наистина ли, скъпа? Да го наречем ли Фердинанд — на баща ти?

— Ако ти харесва, мислех си, че бихме могли да го кръстим Артур — каза тя предпазливо.

— На брат ми?

Лицето му веднага помръкна.

— Не, Артур за Англия — каза тя бързо. — Когато те гледам понякога, си мисля, че си като крал Артур от Кръглата маса, а това е Камелот. Тук създаваме двор, по-прекрасен и вълшебен, отколкото е бил някога Камелот.

— Това ли си мислиш, малка мечтателко?

— Мисля си, че ти би могъл да бъдеш най-великият крал, когото Англия е познавала, след Артур от Камелот — каза тя.

— Тогава да бъде Артур — каза той, както винаги поласкан от хвалебствията. — Артур Хенри.

— Да.

От стрелбището му извикаха, че е негов ред, и че се налага да надмине висок резултат, и той тръгна, като ѝ прати въздушна целувка. Катерина се постара да гледа как той опъва лъка си, а когато той хвърли поглед през рамо, както правеше винаги, видя, че вниманието ѝ е изцяло съсредоточено върху него. Мускулите на стройния му гръб се раздвижиха леко, докато пускаше стрелата: той приличаше на статуя, с красива стойка, а после бавно, като танцьор, освободи тетивата и стрелата излетя — толкова бързо, че не можеше да бъде проследена с поглед — право в центъра на мишената.

— Попадение!

— Победно попадение!

— Победа за краля!

Наградата беше златна стрела, и Хенри отиде с грейнало лице при съпругата си, за да коленичи в краката ѝ, така че тя да може да се наведе и да го целуне по двете бузи, а после, нежно, и по устата.

— Победих за теб — каза той. — Единствено за теб. Ти ми носиш късмет. Никога не пропускам целта, когато ти ме гледаш. Ще задържиш победилата стрела.

— Това е Купидонова стрела — отвърна тя. — Ще я запазя, за да ми напомня за онази в сърцето ми.

— Тя ме обича. — Той се изправи на крака и се обърна към придворните си. Разнесоха се леки аплодисменти и смях. Той извика тържествуващо: — Тя ме обича!

— Кой би могъл да не ви обича? — провикна се дръзко лейди Елизабет Болейн, една от почетните дами. Хенри погледна бързо към нея, а после сведе очи от височината на своя ръст към дребничката си съпруга.

— Кой би могъл да не обикне нея? — попита той, като ѝ се усмихваше.

Тази нощ коленича пред молитвения си стол и сключвам ръце върху корема си. Това е вторият месец, в който не съм имала месечно кървене, почти сигурна съм, че очаквам дете.

„Артур“, прошепвам със затворени очи. Почти мога да го видя, какъвто беше: гол в светлината на свещите в спалнята ни в Лъдлоу. „Артур, любов моя. Той казва, че мога да нарека това момче Артур Хенри. Така ще съм изпълнила нашата надежда — че ще те даря със син на име Артур. И макар да знам, че ти не харесваше брат си, ще му засвидетелствам уважението, което му дължа; той е добро момче и се моля да се превърне в добър мъж. Ще нарека момчето си Артур Хенри на двама ви.“

Не изпитвам вина за нарастващата си привързаност към това момче, Хенри, въпреки че той никога не би могъл да заеме мястото на своя брат, Артур. Редно е да обичам съпруга си, а Хенри е момче, което умее да буди любов. Познанието, което имам за него, от това, че съм го наблюдавала дълги години така внимателно, сякаш е мой враг, ми е помогнало дълбоко да осъзная що за човек е той. Себичен е като дете, но притежава детинска щедрост и непринудена нежност. Той е суетен, амбициозен, честно казано, тщеславен е като актьор от някоя трупа, бързо се разсмива и бързо заплаква, бързо проявява съчувствие, бърза да облекчи трудностите. От него ще излезе добър мъж, ако има добри наставници, ако може да бъде научен да обуздава желанията си и да се научи да служи на страната си и на Бог. Разглезен е от онези, които е трябвало да го насочват; но не е твърде късно да направя от него добър мъж. Моя задача и мой дълг е да го опазя от себичността. У него, като у всеки млад мъж, се крие бъдещ тиранин. Една добра майка щеше да го възпита и дисциплинира, една любяща съпруга навярно ще може да го обуздае. Ако мога да го обичам, и да задържа любовта му към мен, мога да направя от него велик крал. А Англия се нуждае от велик крал.

Може би това е един от начините, по които мога да служа на Англия: да го насочвам, внимателно и постоянно, отдалечавайки го от разглезеното му детство и приближавайки го към отговорна зрелост. Баща му и баба му го пазеха, когато беше момче; може би моята задача е да му помогна да порасне и да стане мъж.

„Артур, мой най-скъпи Артур“, изричам тихо, докато се изправям и тръгвам към леглото, и този път говоря и на двамата: на съпруга, когото обикнах най-напред, и на детето, което бавно, тихо расте вътре в мен.

Есента на 1509 г.

Една нощ през октомври, след като Катерина беше отказвала да танцува след полунощ през изминалите три седмици, и бе настоявала да гледа вместо това как Хенри танцува с дамите ѝ, тя му съобщи, че очаква дете, и го накара да се закълне, че ще го пази в тайна.

— Искам да кажа на всички! — възкликна той. Беше дошъл в стаята ѝ по нощница и двамата седяха от двете страни на пламтящия огън, готвейки се да си легнат.

— Можеш да пишеш на баща ми другия месец — постанови тя. — Но все още не искам всички да знаят. Всички ще се досетят съвсем скоро.

— Трябва да си почиваш — заяви той мигновено. — А трябва ли да ядеш нещо специално? Иска ли ти се нещо специално за ядене? Мога веднага да изпратя някой да го донесе, могат да събудят готвачите. Кажи ми, любима, какво би искала?

— Нищо! Нищо! — каза тя през смях. — Виждаш ли, имаме бисквити и вино. Какво повече съм яла някога толкова късно през нощта?

— О, обикновено да! Но сега всичко е различно.

— Ще питам лекарите сутринта — каза тя. — Но сега нямам нужда от нищо. Наистина, любов моя.

— Искам да ти донеса нещо — каза той. — Искам да се грижа за теб.

— Ти наистина се грижиш за мен — увери го тя. — Храня се прекрасно и се чувствам много добре.

— Не ти прилошава? Сигурен съм, това е знак, че носиш момче.

— Малко ми прилошава сутрин — каза тя и го видя как засиява от щастие. — Сигурна съм, че е момче. Надявам се, че това е нашият Артур Хенри.

— О! Мислеше за него, когато говори с мен на състезанието по стрелба с лък.

— Да, така е. Но тогава не бях сигурна, и не исках да ти казвам твърде рано.

— А кога смяташ, че ще се роди?

— Мисля, че през ранното лято.

— Невъзможно е да отнема толкова много време! — възкликна той.

— Любов моя, наистина отнема толкова време.

— Ще пиша на баща ти сутринта — каза той. — Ще му кажа да очаква големи новини през лятото. Може би тогава ще си бъдем у дома след голям поход срещу французите. Може би ще ти донеса победа, а ти ще ме дариш със син.

Хенри изпрати личния си лекар, най-опитният в Лондон, да ме види. Човекът стои в единия край на стаята, докато аз седя на стол в другия. Той не може да ме прегледа, разбира се — тялото на една кралица не може да бъде докосвано от никого, освен от краля. Не може да ме пита дали месечните ми цикли или движението на червата ми са редовни; те също са свещени. Толкова е парализиран от смущение, задето са го повикали да ме види, че стои с поглед, забит в пода име разпитва с тих, накъсан глас. Говори английски, и трябва да се напрягам, за да го чувам и разбирам.

Пита ме дали се храня добре и дали ми се гади. Отговарям, че се храня достатъчно добре, но ми се повдига от миризмата и вида на готвено месо. Липсват ми плодовете и зеленчуците, които бяха част от всекидневното ми меню в Испания, копнея за сиропирани сладкиши с мед, или за зеленчуци с ориз, приготвени в глинен съд. Той казва, че това няма значение, тъй като за човешките същества не е полезно да ядат зеленчуци или плодове, и че всъщност би ме посъветвал да не ям никаква сурова храна по време на бременността си.

Пита ме дали зная кога съм заченала. Отговарям, че не мога да кажа със сигурност, но че знам датата на последния си месечен цикъл. Той ми се усмихва, както учен човек се усмихва на глупак, и ми казва, че по това трудно може да се определи кога трябва да се роди едно бебе. Виждала съм мавърски лекари да изчисляват датата за раждането на едно бебе със специално сметало. Той казва, че никога не е чувал за такива неща и подобни езически средства биха били неестествени и нежелани при износването на едно християнско дете.

Той предлага да си почивам. Моли ме да го викам винаги когато не се чувствам добре, и обещава да дойде, за да сложи пиявици. Казва, че много вярва в честото кръвопускане при жените, за да ги предпази от прегряване. После се покланя и си тръгва.

Поглеждам неразбиращо Мария де Салинас, която стои в ъгъла на стаята по време на тази пародия на консултация.

— Това ли е най-добрият лекар в Англия? — питам я. — Това ли е най-добрият, с когото разполагат?

Тя объркано поклаща глава.

— Чудя се дали можем да намерим някой от Испания — мисля на глас.

— Майка ви и баща ви почти прочистиха Испания от учени мъже — казва тя, и в този момент аз почти се срамувам от тях.

— Тяхното познание беше еретично — казвам отбранително.

Тя свива рамене:

— Е, Инквизицията арестува повечето. Останалите избягаха.

— Къде са отишли? — питам.

— Къде ли не. Евреите отидоха в Португалия, а после в Италия и в Турция. Мисля, че са из цяла Европа. Предполагам, че маврите са заминали за Африка и за Изтока.

— Не можем ли да намерим някой лекар от Турция? — предлагам. — Не неверник, разбира се. Но някой, който се е учил от мавърски лекар? Там трябва да има и някои лекари-християни, които притежават познания. Някои, които знаят повече от този?

— Ще попитам посланика — казва тя.

— Трябва да е християнин — поставям условие. Знам, че ще имам нужда от по-добър лекар от този стеснителен невежа, но не искам да вървя против авторитета на майка ми и на Светата Църква. Ако те казват, че такова познание е грях, тогава несъмнено трябва да приема невежеството. Това е мой дълг. Не съм учен, и е по-добре да се ръководя от догмите на Светата Църква. Но може ли Бог наистина да иска от нас да отхвърлим познанието? Ами ако това ми коства сина и наследника на английската корона?

Катерина не ограничи работата си: пращаше писарите при краля, изслушваше просители, които се нуждаеха от кралско правосъдие, обсъждаше с кралския съвет новините от кралството. Но писа в Испания, за да намекне, че баща ѝ може би ще иска да изпрати посланик, който да представлява испанските интереси, особено след като Хенри беше твърдо решен на война срещу Франция в съюз с Испания веднага щом започнеше сезонът за военни походи през пролетта, и между двете страни щеше да има оживена кореспонденция.

„Той е твърдо решен да изпълни повелята Ви“, писа Катерина на баща си, внимателно превеждайки всяка дума на сложния шифър, който използваха. „Дава си сметка, че не е бил на война, и жадува всичко да върви добре за англо-испанската армия. Всъщност, много се безпокоя да не бъде изложен на опасност. Той няма наследник, а дори и да имаше, това е сурова страна за принцове, ненавършили пълнолетие. Когато тръгне на война с Вас, ще го поверя на Вашите грижи. Безспорно трябва да почувства, че изживява войната напълно, със сигурност трябва да се научи от Вас как да води войска. Но разчитам на Вас да го пазите от всяка истинска опасност. Не ме разбирайте погрешно“, написа тя строго. „Той трябва да чувства, че е в сърцето на войната, трябва да се научи как се печелят битки, но не трябва никога да бъде в истинска опасност. Освен това“, добави тя, „той не трябва да знае, че сме го предпазили.“

Крал Фердинанд, отново в пълно владение на Кастилия и Арагон, управляващ като регент от името на Хуана, за която сега се говореше, че не може и дума да става да седне на трона, изгубена в мрачен свят на печал и лудост, спокойно писа в отговор на най-младата си дъщеря, че не трябва да се безпокои за безопасността на съпруга си във войната: щеше да се постарае Хенри да не бъде изложен на нищо друго освен вълнуващи преживявания. „И не допускай страховете ти на негова съпруга да отклонят вниманието му от неговия дълг“, напомни ѝ той. „През всичките си години с мен майка ти никога не побягна от опасността. Ти трябва да бъдеш кралицата, каквато тя би искала да бъдеш. Това е война, която трябва да се поведе заради безопасността и облагата на всички нас, и младият крал трябва да изиграе своята роля редом с един стар крал и стария император. Това е съюз между два стари бойни коня и един млад жребец; в който той влиза с желание.“ Той остави празно място в писмото, сякаш пауза за размисъл, а сетне добави с послепис: „Разбира се, и двамата ще се погрижим за него това да бъде предимно игра. Разбира се, той няма да се досети.“

Фердинанд беше прав. Хенри отчаяно искаше да бъде част от съюз, който да разгроми Франция. Членовете на кралския съвет, сериозните съветници от времето на благоразумното царуване на баща му, виждаха с ужас как младият човек не отстъпва от убеждението си, че царуването означава война, и не можеше да си представи по-добър начин да отбележи възшествието си на престола. Енергичните, наперени млади придворни в младия кралски двор, отчаяно търсещи възможност да покажат собствената си смелост, подтикваха Хенри към война. Омразата към французите беше толкова отдавнашна, та изглеждаше невероятно, че някога е бил сключен мир и че той се беше задържал. Изглеждаше неестествено да бъдат в мир с французите — обичайното състояние на война трябваше да бъде възобновено веднага щом станеше сигурно, че ще победят. А сега, с новия млад крал, властващ над подмладения кралски двор, победата трябваше да е сигурна.

Тихо изречените от Катерина забележки не можеха да укротят докрай треската за война, а Хенри се държа така войнствено с френския посланик при първата им среща, та зашеметеният представител докладва на господаря си, че новият млад крал е обезумял от гняв и отрича някога да е писал миролюбиво писмо до краля на Франция, изпратено от кралския съвет в негово отсъствие. За щастие следващата им среща мина по-добре. Катерина се постара да присъства.

— Поздрави го вежливо — подтикна тя Хенри, когато видя посланика да се задава.

— Няма да се преструвам на учтив, когато готвя война.

— Трябва да бъдеш хитър — каза тя меко. — Трябва да умееш ловко да казваш едно, а да мислиш друго.

— Никога няма да се преструвам. Никога няма да се отрека от основателната си гордост.

— Не, не трябва точно да се преструваш. Просто го остави в глупостта си да те разбере погрешно. Има повече от един начин да се спечели война, при това е важна победата, не сплашването. Ако те смята за свой приятел, ще ги хванем неподготвени. Защо да ги предупреждаваме, че ще ги нападнем?

Той беше смутен: погледна я смръщено.

— Не съм лъжец.

— Не, защото миналия път му каза, че ще накараш френския крал да овладее суетните си амбиции. Не можем да позволим на французите да завземат Венеция. Имаме отдавнашен съюз с Венеция…

— Така ли?

— О, да — каза Катерина твърдо. — Англия има стар съюз с Венеция, а освен това Венеция е най-първата отбранителна стена на християнството срещу Турция. Като заплашват Венеция, французите са на косъм да пуснат неверниците да влязат в Италия. Би трябвало да се срамуват от себе си. Но последния път, когато се срещнахте, ти предупреди френския посланик. Беше пределно ясен. Сега е моментът да го посрещнеш с усмивка. Не е нужно да обявяваш, че замисляш да тръгнеш в поход. Ще си мълчим за тези планове. Няма да ги споделяме с хора като него.

— Казах му веднъж, не е нужно да му казвам отново. Аз не се повтарям — каза Хенри, започвайки да възприема тази мисъл.

— Ние не се перчим със силата си — каза тя. — Знаем какво можем да направим, и знаем какво ще направим. Те могат да го разберат сами в най-подходящия момент, избран от нас.

— Наистина — каза Хенри и слезе от малкия подиум, за да поздрави френския посланик съвсем учтиво, и изпита наслада да види как човекът едва не се спъна, докато се покланяше, и заекна, когато се обърна към него.

— Хвърлих го в доста голям смут — каза той весело на Катерина.

— Беше съвършен — увери го тя.

Ако той беше глупак, щеше да ми се налага да преглъщам думите си и да обуздавам гнева си по-често, отколкото сега. Но той не е лишен от интелигентност. Той е буден и умен, може би дори със също толкова бърз ум като Артур. Но докато Артур е бил обучаван да мисли, получавал е подобаващо за един крал образование още от рождение, този втори син е бил оставен да се измъква леко, осланяйки се на чара си и бързия си език. Намирали са го за приятен и дружелюбен и са го насърчавали да бъде просто мил и любезен. Той има възприемчив ум и умее да чете, спори и мисли добре — но само ако темата привлече интереса му, а и тогава — само за кратко. Научили са го да усвоява знания, но само за да демонстрира собствения си ум. Той е мързелив, той е ужасно мързелив — винаги предпочита някой да се заема с подробностите вместо него, а това е голям недостатък у един крал: поставя го във властта на неговите служители. Крал, който не желае да работи, винаги ще бъде в ръцете на съветниците си. Така се появяват всесилните съветници.

Когато започваме да обсъждаме условията на договора между Испания и Англия, той ме моли да го напиша вместо него: не обича да прави това сам, обича да диктува и да заръчва на някой писар да го напише на чисто. Така и не пожелава да си направи труда да усвои шифъра. Това означава, че всяко писмо между него и императора, всяко писмо между него и баща ми, или се пише от мен, или се превежда от мен. Аз съм в самия център на зараждащите се планове за война, независимо дали искам да бъда, или не. Няма как да избегна ролята на човека, който взема решенията в самото сърце на този съюз, а Хенри се държи настрана.

Разбира се, не изпълнявам неохотно дълга си. Никое истинско дете на майка ми не би си спестило усилията, особено ако те водят до война с враговете на Испания. Всички бяхме възпитани да знаем, че владетелството е призвание, а не удоволствие. Да бъдеш крал означава да управляваш; а управляването винаги е тежък труд. Никое истинско дете на баща ми не би могло да устои на възможността да бъде в самото сърце на планирането и кроежите, и на приготовленията за война. Никой в английския двор не е способен по-добре от мен да поведе страната ни във война.

Не съм глупачка. Още отначало се досещах, че баща ми има намерение да използва нашите английски войски срещу французите, и се обзалагам, че докато ние се сражаваме с тях в избрано от него време и място, той ще нахлуе в кралство Навара. Сигурно дузина пъти съм го чувала да казва на майка ми, че ако може да завладее Навара, ще завърши северната граница на Арагон, а освен това, Навара е богата област, където отглеждат грозде и пшеница. Баща ми я искаше от момента, в който се възкачи на престола на Арагон. Знам, че има възможност да влезе в Навара, ще я завоюва, а ако успее да накара англичаните да свършат работата вместо него, ще сметне това за още по-хубаво.

Но аз не водя тази война, за да направя услуга на баща си, макар че го оставям да си мисли така. Той няма да ме използва за свой инструмент, аз ще го използвам за свой. Искам тази война в името на Англия, и в Божието име. Сам папата постанови французите да не прегазват Венеция, сам папата изправя своята свещена армия на полето срещу французите. Никой истински син или дъщеря на църквата не се нуждае от по-велика кауза от тази: да знае, че Светият Отец зове за подкрепа.

А за мен има и друга причина, още по-убедителна от тази. Никога не забравям предупреждението на майка ми, че маврите отново ще тръгнат срещу християнския свят, никога не забравям как ми каза, че трябва да бъда готова в Англия, както тя беше винаги готова в Испания. Ако французите победят войската на папата и завземат Венеция, кой може да се съмнява, че маврите ще видят в това шанса си да отмъкнат на свой ред Венеция от французите? А щом маврите стъпят още веднъж в сърцето на християнския свят, ще трябва отново да се поведе същата война, която водеше майка ми. Те ще ни нападнат от Изток, ще ни връхлетят откъм Венеция, и християнска Европа ще бъде оставена на тяхната милост. Сам баща ми ми каза, че Венеция с огромната си търговия, със своя арсенал, с мощните си корабостроителници, никога не трябва да пада в ръцете на маврите, никога не трябва да им позволим да завоюват град, в който могат да строят бойни кораби за по-малко от седмица, да ги въоръжат за броени дни, и да им намерят екипажи за една сутрин. Ако завладеят венецианските докове и корабостроителници, губим моретата. Знам, че това е мой предопределен дълг, вменен ми от майка ми и от Бог: да изпратя английски войници да служат на папата и да защитят Венеция от всеки нашественик. Лесно е да убедя Хенри да мисли същото.

Но не забравям Шотландия. Никога не забравям страха на Артур от Шотландия. Кралският съвет има шпиони по границата, а Томас Хауард, старият граф Съри, беше изпратен там, напълно умишлено според мен, от стария крал. Моят свекър, крал Хенри, даде на Томас Хауард обширни земи на север, така че именно той да пази границата. Старият крал не беше глупак. Не оставяше други да му вършат работата и не се доверяваше на способностите им. Присъединяваше ги към своя успех. Ако шотландците нахлуят в Англия, те ще дойдат през земите на Хауард, а Томас Хауард е не по-малко заинтересован от мен това никога да не се случи. Той ме увери, че шотландците няма да тръгнат срещу нас това лято, или най-малкото няма да има по-многочислени от обичайните разбойнически набези. Всички сведения, които успяваме да съберем от английски търговци в Шотландия, от пътници, инструктирани да бъдат нащрек, потвърждават мнението на графа. В безопасност сме поне за това лято. Мога да се възползвам от този момент и да изпратя английската армия на война срещу французите. За Хенри ще бъде безопасно да потегли на поход и да се научи да бъде войник.

Катерина гледаше танците по време на коледните празненства, ръкопляскаше на съпруга си, когато той въртеше други дами във вихрен танц из стаята, смееше се на актьорите и подписваше сметките на двора за огромните количества вино, ейл, говеждо, и всякакви най-редки и фини стоки. Подари на Хенри за Коледа красиво инкрустирано седло и няколко ризи, които беше ушила и избродирала сама, с красивата испанска бродерия с черна нишка.

— Искам ти да шиеш всичките ми ризи — каза той, като допря финия лен до бузата си. — Не искам никога да нося дреха, докосвана от друга жена. Ризите ми трябва да бъдат шити само от твоите ръце.

Катерина се усмихна и го подръпна за рамото, за да се изравни с неговия ръст. Той се наведе като пораснало момче и тя го целуна по челото.

— Винаги — обеща му. — Винаги ще шия ризите ти.

— Ето и моя подарък за теб — каза той. Побутна към нея голяма кожена кутия. Катерина я отвори. В кутията имаше голям комплект от великолепни накити: диадема, колие, две гривни, и пръстени в тон с тях.

— О, Хенри!

— Харесват ли ти?

— Божествени са — каза тя.

— Ще ги носиш ли тази вечер?

— Ще ги нося довечера, и на празненството в Дванайсетата нощ — обеща тя.

Младата кралица сияеше от щастие на тази първа Коледа от своето царуване. Бухналите поли на роклята ѝ не можеха да скрият заобления ѝ корем; където и да отидеше тя, младият крал заръчваше да донесат стол за нея, тя не биваше да стои права дори за миг, в никакъв случай не биваше да се изморява. Той съчиняваше за нея специални песни, които музикантите изпълняваха, в нейна чест се измисляха специални танци и специални живи картини. Дворът, възхитен от плодовитостта на младата кралица, от здравето и силата на младия крал, от самия себе си, се веселеше до късно през нощта, а Катерина седеше на трона си, с леко раздалечени крака, за да е удобно за заобления ѝ корем, и се усмихваше радостно.

Дворецът Уестминстър Януари 1510 г.

Събуждам се през нощта от болка и странно усещане. Сънувах, че в Темза се надига прилив и че нагоре по реката се задава флотилия от кораби с черни платна. Мисля си, че сигурно са маврите, които идват за мен, а после си помислям, че трябва да е испанска флотилия — армада; но странното, смущаващото е, че това е мой враг, и враг на Англия. В тревогата си се мятам и обръщам в леглото, събуждам се, обзета от ужас, и откривам, че истината е по-лоша от всеки сън — завивките ми са мокри от кръв, а в корема си усещам истинска болка.

Извиквам ужасено и писъкът ми събужда Мария де Салинас, която спи с мен.

— Какво има? — пита тя, после вижда лицето ми, извиква рязко на прислужницата в долния край на леглото, и я праща да изтича за дамите ми и за акушерките, но някъде в дълбините на съзнанието си аз вече знам, че те не могат да направят нищо. С усилие се настанявам в стола си с окървавената си нощница и чувствам как болката се извива и обръща в утробата ми.

Докато пристигнат, измъкнали се с усилие от леглата си, до една замаяни от съня, аз вече съм на колене на пода като болно куче, молейки се болката да отмине и да ме остави цяла. Знам, че няма смисъл да се моля за безопасността на детето си. Знам, че детето ми е изгубено. Чувствам раздиращата болка в утробата си, докато то бавно се откъсва от мен.

След дълъг, мъчителен ден, в който Хенри идва отново и отново до вратата, а аз го отпращам, провиквайки се с бодър, успокояващ глас, хапейки дланта си, за да не извикам от болка, бебето се ражда, мъртво. Акушерката ми я показва — малко момиченце, бяло, безжизнено отпуснато малко създание: клетото бебе, моето клето бебе. Единствената ми утеха е, че не е момчето, което бях обещала на Артур да му родя. Момиче е, мъртво момиче — а после скръбно сбърчвам лице, когато си спомням, че той искаше първо момиче, и че то трябваше да се казва Мери.

Не мога да говоря от мъка, не мога да погледна Хенри в лицето и да му го съобщя лично. Не мога да понеса мисълта, че някой трябва да съобщи на придворните, не мога да се заставя да пиша на баща си и да му кажа, не провалих Англия, провалих Хенри, провалих Испания, и най-лошото от всичко — а това никога не бих могла да кажа на никого — провалих Артур.

Оставам в стаята си, затварям вратата пред всички тревожни и нетърпеливи лица, пред акушерките, които искат от мен да пия отвари от ягодови листа, пред дамите, които искат да ми разказват за своите мъртвородени деца и за мъртвородените деца на майките си, да споделят щастливите завършеци на своите истории, отпращам ги и се изолирам от тях, коленича в долния край на леглото си и притискам сгорещеното си лице към завивките. Шепна през ридания, приглушено, така че да не може да ме чуе никой освен него. „Съжалявам, толкова съжалявам, любов моя. Толкова съжалявам, че не ти родих син. Не зная защо, не зная защо нашият милостив Бог би ми изпратил тази огромна скръб. Толкова съжалявам, любов моя. Ако някога имам друг шанс, ще положа всички усилия, ще направя най-доброто, което мога, за да родя нашия син, да го опазя до раждането и след това. Ще го сторя, кълна се, че ще го сторя. Опитах този път, Бог ми е свидетел, бих дала всичко, за да родя сина ти и да го нарека Артур на теб, моя любов.“ Овладявам се, когато усещам как думите се изсипват твърде бързо, когато чувствам, че губя контрол и усещам как риданията започват да ме задавят.

„Чакай ме“, изричам тихо. „Чакай ме все така. Чакай ме край тихите води в градината, където падат белите и розови листенца на розите. Чакай ме и когато родя сина ти Артур и твоята дъщеря Мери, и изпълня дълга си тук, ще дойда при теб. Чакай ме в градината, и аз никога няма да ти изменя. Ще дойда при теб, любими. Любими мой.“

Лекарят на краля отиде при него направо от покоите на кралицата.

— Ваша светлост, имам добри новини за вас.

Хенри обърна към него лице с изражение, което бе кисело като на дете, на което са отнели радостта.

— Така ли?

— Да, наистина.

— Кралицата е по-добре? Болките ѝ са намалели? Тя ще се оправи?

— Не просто добре, нещо повече — каза лекарят. — Въпреки че е изгубила едно дете, е запазила друго. Носела е близнаци, ваша светлост. Изгубила е едно дете, но коремът ѝ все още е голям и тя още носи дете.

За миг младият мъж не можеше да проумее думите.

— Тя все още носи дете?

Лекарят се усмихна.

— Да, ваша светлост.

Беше като отлагане на присъда. Хенри почувства как сърцето му се преобръща от надежда.

— Как е възможно?

Лекарят беше убеден.

— Мога да определя по различни начини. Коремът ѝ още е твърд, кървенето спря. Сигурен съм, че тя още носи дете.

Хенри се прекръсти.

— Господ е с нас — каза той убедено. — Това е знак на Неговото благоволение — той замълча. — Може ли да я видя?

— Да, тя е също толкова щастлива от тази новина, колкото и вие.

Хенри изкачи тичешком стълбите до покоите на Катерина. В залата ѝ за аудиенции нямаше почти никого, освен най-неосведомените зяпачи: дворът и половината град знаеха, че тя е на легло и не иска да я виждат. Хенри се промуши през тълпата, която приглушено зашепна благословии за него и за кралицата, мина бързо през личните ѝ покои, където жените ѝ шиеха, и потропа на вратата на спалнята ѝ.

Мария де Салинас отвори вратата и отстъпи назад, за да направи път на краля. Кралицата беше станала от леглото, и седеше на пейката в прозоречната ниша, вдигнала молитвеника си към светлината.

— Любов моя! — възкликна той. — Доктор Филдинг дойде при мен с най-прекрасните новини.

Лицето ѝ сияеше.

— Казах му да ви съобщи насаме.

— Така и направи. Никой друг не знае. Любов моя, толкова се радвам!

Очите ѝ бяха мокри от сълзи.

— Това е като спасение — каза тя. — Имам чувството, че са свалили кръст от раменете ми.

— Ще отида в Уолсингам в мига щом бебето ни се роди, и ще въздам благодарност на Светата Дева за благоволението ѝ — обеща той. — Ще даря на параклиса цяло състояние, ако е момче.

— Дано Бог даде да бъде така — прошепна тя.

— Защо да не го стори? — запита настойчиво Хенри. — Когато това е нашето желание, и е правилно за Англия, и молим за него като праведни чада на църквата?

— Амин — изрече тя бързо. — Ако такава е волята Божия.

Той махна бързо с ръка.

— Разбира се, че такава трябва да е волята Му — каза. — Сега трябва да внимаваш и да си почиваш.

Катерина му се усмихна:

— Както виждаш.

— Е, трябва. И ще имаш всичко, което поискаш.

— Ще кажа на готвачите, ако искам нещо.

— А акушерките ще те посещават сутрин и вечер, за да се уверят, че си добре.

— Да — съгласи се тя. — И ако е рекъл Господ, ще имаме син.

Мария де Салинас, моята вярна приятелка, която бе дошла с мен от Испания и беше останала с мен през хубавите ни месеци и тежките ни години, беше тази, която откри мавъра. Той придружаваше един заможен търговец, пътуващ от Генуа за Париж, бяха посетили Лондон, за да оценят известно количество злато, и Мария чула за него от една жена, която дарила сто паунда на света Богородица от Уолсингам, надявайки се да роди син.

— Говорят, че той можел да помогне на безплодни жени да родят — прошепва ми тя, като се озърта, за да се увери, че никоя от другите ми дами не се е приближила достатъчно, за да подслушва.

Прекръствам се, сякаш за да избегна изкушението.

— Тогава сигурно използва черни изкуства.

— Принцесо, смятат го за великолепен лекар. Обучен от учители, които са били в университета в Толедо.

— Няма да се срещна с него.

— Защото мислите, че си служи с черни изкуства?

— Защото той е мой враг и враг на майка ми. Тя знаеше, че познанието на маврите е незаконно придобито, почерпено от дявола, не от разкритата Божия истина. Тя прогони маврите от Испания, а с тях — и магическите им изкуства.

— Ваша светлост, той може да е единственият лекар в Англия, който знае нещо за жените.

— Няма да го приема.

Мария прие отказа ми и изчака да отминат няколко седмици, а после една нощ се събудих с болка дълбоко в корема и бавно почувствах идването на кръвта. Тя беше нащрек, готова да повика прислужничките с кърпите и с една кана, за да се измия, а когато се върнах отново в леглото и осъзнахме, че това бе просто възобновеният ми месечен цикъл, тя пристъпи тихо и застана до горната табла на леглото. Лейди Маргарет Поул стоеше безмълвно на прага.

— Ваша светлост, моля ви, срещнете се с този лекар.

— Той е мавър.

— Да, но мисля, че е единственият човек в тази страна, който ще разбере какво става. Как може да имате месечни цикли, ако очаквате дете? Може би губите второто бебе. Трябва да ви прегледа лекар, на когото можем да се доверим.

— Мария, той е мой враг. Враг е на майка ми. Тя цял живот е гонила неговия народ от Испания.

— С тях загубихме и мъдростта им — казва тихо Мария. — Вие не сте живели в Испания от близо едно десетилетие, ваша светлост, не знаете какво е там сега. Моят брат ми пише, че хората боледуват и няма болници, които могат да ги излекуват. Монахините и монасите правят всичко по силите си; но нямат познания. Ако счупите ръка или крак, се налага ковачът да ги намести. Бръснарите изпълняват ролята на хирурзи, зъбари работят на пазара и чупят челюстите на хората. Акушерките отиват да израждат деца, след като са погребали покойник, цял покрит с язви, и погубват повече бебета, отколкото довеждат живи на бял свят. Уменията на мавърските лекари, с техните познания за тялото, билките за облекчаване на болката, инструментите им за хирургични операции, и настояванията им хората да се къпят — всичко това е изгубено.

— Ако това е било греховно познание, по-добре е да бъде изгубено — казвам упорито.

— Защо Бог би застанал на страната на невежеството, мръсотията и болестите? — пита тя ожесточено. — Простете ми, ваша светлост, но в това няма смисъл. Освен това забравяте какво искаше майка ви. Тя казваше винаги, че университетите трябва да бъдат възстановени, за да преподават християнски познания. Но междувременно беше избила или прогонила всички учители, които знаеха нещо.

— Кралицата няма да пожелае да бъде съветвана от един еретик — каза лейди Маргарет твърдо. — Никоя английска дама не би се допитала до мавър.

Мария се обръща към мен:

— Моля ви, ваша светлост.

Толкова ме боли, че не мога да понеса един спор.

— И двете можете да ме оставите сега — казвам. — Просто ме оставете да поспя.

Лейди Маргарет излиза през вратата, но Мария спира за миг да затвори капаците, така че да остана на сянка.

— О, нека дойде тогава — казвам. — Но не и докато съм в това състояние. Може да дойде следващата седмица.

Тя го превежда по тайното стълбище, което минава от избите през един коридор за слугите до личните покои на кралицата в двореца Ричмънд. Уморено се обличам за вечеря, и го пускам да влезе в покоите ми, докато връзките на корсажа ми още не са завързани, по долна риза, с наметната отгоре пелерина. Правя гримаса при мисълта какво би казала майка ми за това, че в личните ми покои влиза мъж. Но знам, в сърцето си, че трябва да се срещна с лекар, който може да ми каже как да родя син за Англия. И, ако трябва да бъда честна, знам, че нещо не е наред с бебето, което твърдят, че нося.

Разпознавам, че е неверник в мига, щом го виждам. Той е черен като абанос, очите му — тъмни като черен кехлибар, устата му — широка и чувствена, лицето — едновременно весело и състрадателно. Горната част на ръцете му е черна, те са тъмни като лицето му, с дълги пръсти, с розови нокти, с кафяви длани, гънките им са наситени с неговия цвят. Ако бях хиромант, бих могла да проследя линията на живота върху африканската му длан като прашни кафяви следи, оставени от каруца в поле от червена глина. Веднага познавам, че е мавър или нубиец; и ме обзема желание да го отпратя от покоите си. Но същевременно съзнавам, че той може да е единственият лекар в тази страна, който притежава нужните ми познания.

Сънародниците на този човек — неверници, грешници, изправили черните си лица срещу Бог — имат медицина, каквато ние нямаме. По някаква причина Бог и неговите ангели не са ни разкрили познанието, което тези хора са търсили и открили. Тези хора са прочели на гръцки всичко, което гръцките лекари са мислили. После сами са правили изследвания, със забранени инструменти, изучавайки човешкото тяло, сякаш е тяло на животно, без страх или уважение. Те създават налудничави теории, изпълнени със забранени мисли, а след това ги изпробват, без религиозни предразсъдъци. Подготвени са да мислят всичко, да вземат предвид всичко; нищо не е забранено. Тези хора са опитни в области, в които ние сме невежи, в които аз съм невежа. Може и да гледам на него с презрение като на човек, произхождащ от раса на диваци, може и да гледам на него пренебрежително като на неверник, обречен да отиде в пъкъла; но ми е необходимо да разбера какво знае.

Ако склони да ми каже.

— Аз съм Каталина, инфанта на Испания, кралица Катерина Английска — казвам направо, за да знае, че си има работа с кралица и дъщеря на кралица, която е победила неговия народ.

Той накланя глава, гордо като някой барон.

— Аз съм Юсуф, син на Исмаил.

— Роб ли сте?

— Роден съм като син на робиня, но съм свободен човек.

— Майка ми не допускаше робството — казвам му. — Казваше, че то не се допуска от нашата религия, нашата християнска религия.

— Въпреки това тя изпрати народа ми в робство — отбелязва той. — Навярно е смятала, че високите принципи и добрите намерения свършват на вашата граница.

— След като вашият народ отказва да приеме Божието спасение, няма значение какво ще се случи с тленните ви тела.

Лицето му светва развеселено и той се разсмива, с тих, заразителен смях.

— Мисля, че има значение за нас — казва той. — Моят народ допуска робството, но не го оправдаваме по този начин. И най-важното е, че при нас робството не може да се наследи. Когато се раждаш, независимо от положението на майка си, се раждаш свободен. Такъв е законът, и мисля, че е много добър.

— Е, няма значение какво мислите вие — казвам грубо. — Тъй като грешите.

Той отново се засмива на глас, истински развеселен, сякаш съм казала нещо много забавно.

— Колко ли трябва да е хубаво винаги да знаеш, че си прав — казва. — Може би винаги ще бъдете сигурна в правотата си. Но, Каталина Испанска и Катерина Английска, бих ви напомнил, че понякога е по-добре да знаете въпросите, отколкото отговорите.

При тези думи се поколебавам.

— Но аз имам нужда от вас само за отговорите — казвам. — Имате ли познания по медицина? Знаете ли дали една жена е в състояние да зачене син? Дали носи дете?

— Понякога това може да се узнае — казва той. — Понякога е в ръцете на Аллах, хвала на светото Му име, а в някои случаи все още не разбираме достатъчно, за да бъдем сигурни.

Прекръствам се, когато чувам името на Аллах, бързо като старица, която се предпазва от уроки. Той се усмихва на жеста ми, който не го смущава ни най-малко.

— Какво искате да знаете? — пита той с глас, изпълнен с благосклонност. — Какво е това, което толкова силно искате да узнаете, та се налага да викате за съвет един неверник? Бедната кралица, трябва да сте много самотна, щом се нуждаете от помощта на врага си.

Съчувствието в гласа му кара очите ми мигновено да се напълнят със сълзи и аз бързо прокарвам ръка по лицето си.

— Загубих едно бебе — казвам кратко. — Дъщеря. Моят лекар казва, че са били близнаци, и че в утробата ми все още има друго дете, че ще има друго раждане.

— Тогава защо ме викате?

— Искам да знам със сигурност — казвам. — Ако има друго дете, ще трябва да се оттегля в очакване на раждането, цял свят ще ме наблюдава. Искам да узная дали бебето е живо в мен сега, дали е момче, дали ще се роди живо.

— Защо бихте се усъмнили в мнението на собствения си лекар?

Извръщам се от въпросителния му, искрен поглед.

— Не знам — казвам уклончиво.

— Инфанта, мисля, че всъщност знаете.

— Откъде мога да знам?

— Благодарение на женската си интуиция.

— Не я притежавам.

Той се усмихва на упоритостта ми:

— Добре тогава, жено, лишена от интуиция, какво мислите с будния си ум, след като сте решили да отричате онова, което тялото ви казва?

— Откъде мога да знам какво би трябвало да мисля? — питам. — Майка ми е мъртва. Най-близкият ми приятел в Англия… — млъквам рязко, преди да мога да изрека името на Артур. — Нямам на кого да се доверя. Една акушерка казва едно, втора твърди друго. Лекарят е сигурен… но на него му се налага да бъде сигурен. Кралят го възнаграждава само за добри новини. Как мога да зная истината?

— Смятам, че знаете, въпреки волята си — настоява той внимателно. — Тялото ви ще ви подскаже. Предполагам, че месечните ви цикли не са се подновили?

— Не, кървих — признавам неохотно. — Миналата седмица.

— Болезнено ли?

— Да.

— Гърдите ви чувствителни ли са?

— Бяха.

— По-налети ли са от обикновено?

— Не.

— Усещате ли детето? Движи ли се в утробата ви?

— Не чувствам нищо, откакто изгубих момичето.

— Сега изпитвате ли болка?

— Вече не. Чувствам…

— Да?

— Нищо. Не чувствам нищо.

Той не казва нищо; седи мълчаливо, диша толкова тихо, че все едно седя с кротко заспала черна котка. Поглежда Мария.

— Може ли да я докосна?

— Не — казва тя. — Тя е кралицата. Никой не може да я докосва.

Той свива рамене:

— Тя е жена като всяка друга. Иска дете като всяка жена. Защо не бива да докосвам корема ѝ, както бих докоснал всяка жена?

— Тя е кралицата — повтаря Мария. — Не може да бъде докосвана. Нейното тяло е миропомазано.

Мавърът се усмихва, сякаш в тази свята истина има нещо забавно.

— Е, надявам се, че някой я е докосвал, иначе изобщо не може да има налице дете — отбелязва.

— Съпругът ѝ. Миропомазан крал — казва Мария кратко. — И внимавайте какво говорите. Тези неща са свещени.

— Ако не мога да я прегледам, тогава ще трябва да кажа само онова, което мисля, като я гледам. Щом не може да се подложи на преглед, тогава ще трябва да се задоволи с догадки. — Той се обръща към мен. — Ако бяхте обикновена жена, а не кралица, сега щях да взема ръцете ви в своите.

— Защо?

— Защото трябва да ви съобщя печална вест.

Бавно протягам ръце с пръсти, окичени със скъпоценни пръстени. Той ги поема нежно, тъмните му ръце са нежни като детско докосване. Тъмните му очи се вглеждат в моите без страх, лицето му е угрижено и развълнувано.

— Щом кървите, най-вероятно е утробата ви да е празна — казва той. — В нея няма дете. Ако гърдите ви не са налети, значи не се пълнят с мляко, тялото ви не се подготвя да храни дете. Ако в шестия месец не усещате в утробата ви да се движи дете, то или детето е мъртво, или там няма дете. Ако не чувствате нищо, то причината вероятно е, че няма какво да почувствате.

— Коремът ми все още е подут — отмятам назад пелерината си и му показвам извивката на корема си под долната дреха. — Твърд е, не съм дебела, изглеждам така, както преди да изгубя първото бебе.

— Възможно е да е инфекция — казва той замислено. — Или — да се помолим на Аллах да не е така — може да е израстък, вредно образувание. Или може да е помятане, от което още да не сте изхвърлили плода.

Отдръпвам ръцете си.

— Урочасвате ме!

— Никога — казва той. — За мен, в този момент, вие не сте Каталина, инфанта на Испания, а просто жена, която е помолила за помощта ми. Съжалявам за вас.

— Голяма помощ, няма що! — прекъсва го Мария де Салинас троснато. — От голяма помощ ни бяхте!

— Както и да е, не вярвам в това — казвам аз. — Вашето мнение е едно, доктор Филдинг смята друго. Защо би трябвало да вярвам на вас, вместо на един добър християнин?

Той ме гледа дълго, с нежно изражение.

— Иска ми се да можех да ви дам по-добро мнение — казва. — Но предполагам, че има мнозина, които ще ви кажат удобни лъжи. Аз вярвам в казването на истината. Ще се моля за вас.

— Не искам вашите невернически молитви — казвам грубо. — Можете да си вървите, и да вземете със себе си лошото си мнение и своите ереси.

— Вървете с Бог, инфанта — казва той с достойнство, сякаш не съм го оскърбила. Покланя се. — А след като не желаете молитвите ми към моя Бог (хвала на святото Му име), вместо това ще се надявам, когато изпаднете в беда, вашият лекар да се окаже прав, и собственият ви Бог да е с вас.

Оставям го да си тръгне по тайното стълбище, безмълвен като черна котка, и не казвам нищо. Чувам как сандалите му шляпат надолу по каменните стъпала, точно като приглушените стъпки на слугите в родния ми дом. Долавям шумоленето на дългата му роба, толкова различно от скованото шумолене на английското сукно. Чувствам как от въздуха постепенно се изпарява мирисът му, топлото, ароматно ухание на родината ми.

А когато той си отива, когато вече го няма, когато вратата на долния етаж е затворена и чувам Мария де Салинас да завърта ключа в ключалката, откривам, че искам да заплача — не защото ми съобщи такива лоши новини, а защото един от малкото хора на този свят, които някога са ми казвали истината, си е отишъл.

Пролетта на 1510 г.

Катерина не каза на младия си съпруг за посещението на мавърския лекар, нито за лошото заключение, което така открито бе споделил с нея. Не спомена за посещението му пред никого, дори пред лейди Маргарет Поул. Уповаваше се на чувството си за предопределение, на гордостта си и на вярата си, че все още се ползва със специалното Божие благоволение, и продължи да поддържа идеята, че е бременна, без дори да си позволи да се съмнява.

Имаше всички основания. Английският лекар, доктор Филдинг, бе все така уверен, акушерките не му противоречаха, придворните се държаха така, сякаш на Катерина ѝ предстоеше да роди през март или април, и тя преминаваше през пролетта, през раззеленяващите се градини, под разцъфващите дървета, със спокойна усмивка и с ръка, леко обгърнала закръгления ѝ корем.

Хенри беше развълнуван от предстоящото раждане на детето си; планираше в Гринич да се проведе голям турнир, веднага щом се роди бебето. Загубата на момичето не го беше научила на предпазливост, той се хвалеше из целия двор, че скоро ще се роди здраво бебе. Внимаваше само да не предрича раждането на момче. Казваше на всички, че за него няма значение дали това първо дете ще е принц или принцеса — той щеше да обича това бебе, задето е първородното, затова, че бе дошло при него и кралицата в този пръв прилив на тяхното щастие.

Катерина потисна съмненията си, и нито веднъж не каза на Мария де Салинас, че не беше почувствала бебето си да рита, че се чувстваше малко по-студена, малко по-отдалечена от всичко, с всеки изминал ден. Прекарваше все по-дълго и по-дълго време на колене в параклиса си, но Бог не ѝ говореше, а сякаш дори и гласът на майка ѝ беше замлъкнал. Откри, че тъгуваше за Артур — не с пламенния копнеж на млада вдовица, а защото той беше най-скъпият ѝ приятел в Англия, и единственият, на когото можеше сега да довери съмненията си.

През февруари тя присъства на голямото празненство за последния ден преди началото на постите, сияеше пред целия двор и се смееше. Те видяха широката извивка на корема ѝ, видяха увереността ѝ, докато отбелязваха началото на Великите пости. Преместиха се в Гринич, сигурни, че бебето ще се роди точно след Великден.

Отиваме в Гринич за раждането на моето дете, покоите са подготвени за мен, както е изложено в Кралската книга на Нейна светлост бабата на краля — украсени с гоблени с приятни и насърчителни сцени, застлани с килими и посипани със свежи билки. Поколебавам се на вратата, зад мен приятелите ми вдигат чашите си с вино с подправки. Това е мястото, където ще извърша най-важното си дело за Англия, това е моят съдбовен миг. Това е делото, за което съм родена и отгледана. Поемам си дълбоко дъх и влизам вътре. Вратата се затваря зад мен. Няма да виждам приятелите си, Бъкингамския херцог, скъпия си рицар Едуард Хауард, изповедника си, испанския посланик, докато не се роди бебето ми.

Жените от свитата ми ме придружават. Лейди Елизабет Болейн поставя благоуханна топка с ароматни вещества на масичката до леглото ми, лейди Елизабет и лейди Ан, сестри на Бъкингамския херцог, опъват един гоблен, като всяка държи по един ъгъл, и се смеят, когато той се изкривява на едната или на другата страна. Мария де Салинас се усмихва, застанала до голямото легло, около което току-що са окачени тъмни завеси. Лейди Маргарет Поул подготвя люлката за бебето в долния край на леглото. Вдига поглед и ми се усмихва, когато влизам, и аз си спомням, че тя е майка, сигурно знае какво трябва да се прави.

— Искам вие да отговаряте за кралската детска стая — заявявам ѝ внезапно: привързаността ми към нея и чувството ми, че се нуждая от съветите и утехата на по-възрастна жена, ме надвиват.

Сред жените от свитата ми се разнася лек развеселен смях. Те знаят, че обикновено много държа на формалностите: подобно назначение би трябвало да дойде чрез управителя на домакинството ми след допитване до десетки хора.

Лейди Маргарет ми се усмихва:

— Знаех, че ще искате — казва тя, като ми отговаря също така непринудено, както съм говорила аз. — Разчитах на това.

— Без кралска покана? — подмята лейди Елизабет Болейн. — Срамота, лейди Маргарет! Така да се самоизтъквате!

Това кара всички ни да се разсмеем при представата за лейди Маргарет, тази най-достойна сред жените, като личност, бореща се за кралското предпочитание.

— Знам, че ще се грижите за него като за роден син — прошепвам ѝ.

Тя взема ръката ми и ми помага да си легна. Тежка и тромава съм, усещам в утробата си онази постоянна болка, която се опитвам да скрия.

— Ако е рекъл Господ — казва тя тихо.

Хенри влиза да се сбогува с мен. Лицето му е поруменяло от вълнение и устата му трепери, той прилича повече на момче, отколкото на крал. Улавям ръцете му и го целувам нежно по устата.

— Любов моя — казвам. — Моли се за мен. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за нас.

— Ще отида до параклиса на Светата Дева от Уолсингам да въздам благодарност — казва ми той отново. — Писах до тамошния женски манастир и им обещах богата отплата, ако се застъпят за теб пред Нашата Повелителка. Те се молят за теб сега, любов моя. Уверяват ме, че се молят непрекъснато.

— Бог е добър — казвам аз. За миг си спомням за лекаря-мавър, който ми каза, че не чакам дете, и отблъсквам от ума си езическата му глупост. — Това е съдбата ми, и желанието на майка ми, и Божията воля — казвам.

— Толкова ми се иска майка ти да можеше да е тук — казва неловко Хенри. Не го оставям да види как трепвам.

— Разбира се — казвам тихо. — И съм сигурна, че тя ме гледа от Ал-Ян… — прекъсвам думите, преди да съм успяла да ги изрека. — От рая — казвам гладко. — От небето.

— Мога ли да ти донеса нещо? — пита той. — Преди да си тръгна, мога ли да ти донеса нещо?

Не се разсмивам при мисълта Хенри — който никога не знае къде се намира нещо — да изпълнява мои поръчки сега, когато е вече късно.

— Имам всичко, което ми е нужно — уверявам го. — А дамите ми ще се грижат за мен.

Той се изправя, много царствено, и ги оглежда.

— Служете на господарката си добре — нарежда твърдо. На лейди Маргарет казва: — Моля ви, повикайте ме веднага, ако има новини, по всяко време, независимо дали е ден или нощ — после ме целува много нежно за „довиждане“, а когато излиза, затварят вратата след него и аз оставам сама с дамите си, в предписаното усамотение преди раждането.

Радвам се, че съм в усамотение. Сенчестата, изпълнена с покой спалня ще бъде моето убежище, мога да си почина за малко в познатата компания на жени. Мога да престана да играя ролята на плодовита и уверена кралица, и да бъда себе си. Оставям настрана всички съмнения. Няма да мисля и няма да се тревожа. Ще чакам търпеливо, докато бебето ми се роди, а после ще го въведа в света без страх, без писъци. Твърдо съм решена да вярвам, че това дете, преживяло загубата на своя близнак, ще бъде силно бебе. А аз, която преживях загубата на първото си дете, ще бъда смела майка. Може би може да се окаже вярно, че ние — това бебе и аз — сме превъзмогнали заедно скръбта и загубата.

Чакам. Чакам през целия март, и моля да махнат гоблена, който закрива прозореца, за да мога да усетя уханието на пролетта във въздуха и да чуя чайките, които крякат над приливите по реката.

Сякаш нищо не се случва: нито за бебето ми, нито за мен. Акушерките ме питат дали чувствам болка, а аз не изпитвам такава. Нищо повече от тъпата болка, която изпитвам отдавна. Питат дали бебето се е раздвижило, дали го усещам да ме рита, но, честно казано, не разбирам какво имат предвид. Те се споглеждат и казват твърде високо, твърде енергично, че това е много добър знак, това, че бебето е спокойно, означава, че е силно; той сигурно си почива.

Решително отблъсквам от себе си безпокойството, което чувствам още от началото на тази втора бременност. Няма да мисля за предупреждението на мавърския лекар, нито за съчувственото му изражение. Твърдо съм решена да не търся страха, да не тичам към провала. Но идва април и чувам потропването на дъжд по прозореца, после и топлината на слънцето, а все още не се случва нищо.

Роклите ми, които така се изопваха и ме стягаха през корема през зимата, ми се струват по-хлабави през април, а после стават още по-свободни. Нареждам на всичките си жени, освен Мария, да излязат, развързвам роклята си, показвам ѝ корема си и питам дали съм започнала да отслабвам около талията.

— Не знам — казва тя; но от ужасеното ѝ лице се досещам, че коремът ми е по-малък, че е очевидно, че там няма бебе, готово да се роди.

След още седмица е очевидно за всички, че коремът ми се смалява, че отново отслабвам. Акушерките се опитват да ми кажат, че понякога коремът на жената се смалява точно преди бебето да се роди, когато бебето слиза надолу, за да се роди, споделят всякакви подобни тайни познания. Гледам ги студено и ми се иска да можех да повикам истински лекар, който да ми каже истината.

— Коремът ми е по-малък, а месечният ми цикъл дойде точно днес — казвам им направо. — Кървя. Както знаете, кървях всеки месец, откакто изгубих момичето. Как е възможно да чакам дете?

Те махат нервно с ръце и не могат да кажат нищо. Не знаят. Казват ми, че това са въпроси, с които трябва да се обърна към уважавания лекар на съпруга си. Преди всичко именно той, а не те, каза, че още нося дете. Те никога не са казвали, че очаквам дете, просто са били повикани да помагат при раждане. Не те са онези, които са казали, че нося бебе.

— Но какво си помислихте, когато той каза, че има близнак? — настоявам. — Не се ли съгласихте с него, когато той каза, че съм изгубила дете и въпреки това съм запазила едно?

Те клатят глави. Не са знаели.

— Трябва да сте си помислили нещо — казвам нетърпеливо. — Видяхте ме да губя бебето си. Видяхте как коремът ми си остава голям. Каква би могла да бъде причината за това, ако не друго дете?

— Божия воля — казва една от тях безпомощно.

— Амин — казвам, но ми струва голямо усилие да го изрека.

— Искам да се срещна пак с онзи лекар — каза тихо Катерина на Мария де Салинас.

— Ваша светлост, възможно е той да не е в Лондон. Пътува със свитата на някакъв френски граф. Може да е заминал.

— Разбери дали е още в Лондон, или кога го очакват да се върне — каза кралицата. — Не казвай на никого, че именно аз съм питала за него.

Мария де Салинас погледна съчувствено господарката си.

— Искате да ви посъветва как да родите син? — попита тя с нисък глас.

— В Англия няма университет, в който да се изучава медицина — каза Катерина горчиво. — Няма такъв, в който се преподават езици. Няма университет, в който да се преподава астрономия, или математика, геометрия, география, космография или дори науката за животните или растенията. Университетите на Англия са горе-долу от толкова голяма полза, колкото един манастир с монаси, които оцветяват полетата на свещени текстове.

Безцеремонността на Катерина накара Мария де Салинас да ахне стреснато.

— Църквата казва…

— Църквата не се нуждае от добри лекари. На църквата не ѝ е нужно да знае как се зачеват синове — каза троснато Катерина. — Църквата може да си продължава с откровенията на светците. Не ѝ е нужно нищо повече от Светото писание. Служителите на църквата са мъже, които не се измъчват от болестите и трудностите на жените. Но онези от нас, които водим земния си живот днес, онези от нас, които живеят в света, особено онези от нас, които са жени, всички ние имаме нужда от нещо повече.

— Но вие казахте, че не искате езически познания. Казахте го на самия лекар. Казахте, че майка ви е била права да затвори университетите на неверниците.

— Майка ми имаше половин дузина деца — отвърна Катерина ядосано. — Но ти казвам: ако можеше да намери лекар, който да спаси брат ми, щеше да го приеме, та дори да се беше обучавал в самия пъкъл. Тя сбърка, като обърна гръб на познанието на маврите. Сгреши. Никога не съм смятала, че е съвършена, но имам по-ниско мнение за нея сега. Тя допусна огромна грешка, когато прогони и техните мъдри учени заедно с останалите неверници.

— Самата църква обяви тяхната начетеност за ерес — отбеляза Мария. — Как може човек да има едното без другото?

— Сигурна съм, че не знаеш нищо за това — каза дъщерята на Изабела, притисната натясно. — Не е подобаващо да обсъждаш подобен въпрос, а освен това ти казах какво искам да направиш.

Мавърът, Юсуф, отсъства от Лондон, но хората в къщата, където е отседнал, казват, че е запазил наетите си стаи, и щял да се върне още същата седмица. Ще трябва да бъда търпелива. Ще продължа усамотението в очакване на раждането, и ще се опитам да бъда търпелива.

Слугата, изпратен от Мария, ѝ казва, че онези хора познавали мавъра добре. Пристиганията и заминаванията му били нещо като събитие на тяхната улица. Африканците са такава рядкост в Англия, че са истинско зрелище — а той е красив мъж и щедро раздава дребни монети за малки услуги. Казали на слугата на Мария, че мавърът настоявал да има прясна вода за миене в стаята си и се миел всеки ден, по няколко пъти на ден, и че — чудо на чудесата — се къпел три-четири пъти седмично, като използвал сапун и кърпи, и разливал вода по целия под за голямо неудобство на домашните прислужници, излагайки здравето си на огромна опасност.

Не мога да се сдържа и се разсмивам при представата как високият, придирчив мавър се свива в някоя вана, отчаяно копнеещ за малко пара, накисване в хладка вода, масаж, обливане със студена вода, а после — дълга, вглъбена почивка, докато пуши наргиле и отпива силен, сладък ментов чай. Това ми напомня за ужаса ми, когато най-напред дойдох в Англия и открих, че тук се къпят съвсем рядко и мият само върховете на пръстите си преди хранене. Мисля си, че се е справил по-добре от мен — донесъл е любовта си към родината със себе си, пресъздавал е дома си навсякъде, където отиде. Но в твърдата си решимост да бъда кралица Катерина Английска аз се отказах да бъда Каталина Испанска.

Доведоха мавъра при Катерина под прикритието на мрака, в стаята, където тя прекарваше усамотението си в очакване на раждането. В уречения час тя отпрати жените от стаята, казвайки им, че иска да бъде сама. Седна в стола си до прозореца, където гоблените бяха отметнати назад, за да влиза въздух, и първото нещо, което той видя, когато тя се изправи при влизането му, бе стройната ѝ, осветена от свещта фигура в профил на фона на тъмния прозорец. Тя видя леката му съчувствена гримаса.

— Няма дете.

— Не — каза тя кратко. — Утре ще изляза от усамотението си.

— Боли ли ви нещо?

— Нищо.

— Е, радвам се за това. Кървите ли?

— Миналата седмица беше обичайният ми цикъл.

Той кимна.

— Тогава е възможно да сте имали някакво заболяване, което е отминало — каза. — Може би сте годна да заченете дете. Няма нужда да се отчайвате.

— Не се отчайвам — заяви тя. — Никога не се отчайвам. Затова ви повиках.

— Сигурно искате да заченете дете възможно най-скоро — предположи той.

— Да.

Той се замисли за миг.

— Е, инфанта, тъй като сте имали едно дете, макар и да не сте го износили до определения срок, знаем, че вие и съпругът ви сте способни да имате деца. Това е добре.

— Да — каза тя, изненадана от тази мисъл. Беше толкова разстроена от помятането, че не беше помислила, че плодовитостта ѝ е била доказана. — Но защо говорите за плодовитостта на съпруга ми?

Мавърът се усмихна:

— За да се зачене дете, са нужни и мъж, и жена.

— Тук, в Англия, смятат, че това зависи само от жената.

— Да. Но грешат и в това, както и в толкова много други неща. Във всяко бебе има две части: дъхът на живота от мъжа и дарът на плътта от жената.

— Казват, че ако бебето бъде изгубено, виновна е жената: може би е извършила голям грях.

Мавърът се намръщи.

— Възможно е — призна той. — Но не е много вероятно. Защо иначе раждат убийците? Защо невинни животни биха помятали малките си? Мисля, с времето ще се научим, че има телесни течности и инфекции, които причиняват помятане. Аз не обвинявам жената, за мен в това няма логика.

— Казват, че ако една жена е безплодна, то е, защото бракът не е благословен от Бог.

— Той е ваш Бог — отбеляза разумно мавърът. — Би ли наказал една нещастна жена, за да ѝ даде урок?

Катерина не отговори.

— Ще обвинят мен, ако не родя живо дете — отбеляза тя много тихо.

— Знам — каза той. — Но истината по въпроса е такава: след като сте имала едно дете и сте го изгубили, има всички основания да смятате, че може да имате друго. И не би трябвало да има причина да не заченете отново.

— Трябва да износя докрай следващото дете.

— Ако можех да ви прегледам, бих могъл да разбера повече.

Тя поклати глава.

— Не е възможно.

Погледът, който ѝ хвърли, беше весел.

— О, вие, диваци — каза той тихо.

Тя ахна леко, шокирана и развеселена.

— Самозабравяте се!

— Тогава ме отпратете.

Това я спря.

— Можете да останете — каза тя. — Но, разбира се, не можете да ме прегледате.

— Тогава да обмислим какво би могло да ви помогне да заченете и да износите дете — каза той. — Тялото ви трябва да бъде силно. Яздите ли?

— Да.

— Яздете странично, преди да заченете, а след това пътувайте в носилка. Разхождайте се всеки ден, плувайте, ако можете. Ще заченете дете около две седмици след края на месечния си цикъл. В тези моменти си почивайте, и се постарайте точно тогава да си лягате със съпруга си. Опитвайте се да се храните умерено и пийте колкото може по-малко от проклетия им разреден ейл.

Катерина се усмихна пред отражението на собствените си предразсъдъци.

— Познавате ли Испания?

— Роден съм там. Родителите ми избягаха от Малага, когато майка ви въведе Инквизицията и те разбраха, че ще бъдат изтезавани до смърт.

— Съжалявам — каза тя неловко.

— Ще се върнем, писано е — каза той с безгрижна увереност.

— Би трябвало да ви предупредя, че няма да го сторите.

— Зная, че ще се върнем. Сам видях пророчеството.

Изведнъж те отново замлъкнаха.

— Да ви кажа ли какви са моите съвети? Или просто да ви оставя сега? — попита той, сякаш му бе все едно кое от двете ще бъде.

— Кажете ми — каза тя. — А после ще ви платя и можете да си вървите. Родени сме да бъдем врагове. Не биваше да ви викам.

— И двамата сме испанци, и двамата обичаме страната си. И двамата служим на своя Бог. Може би сме родени да бъдем приятели.

Трябваше да се възпре да не му подаде ръка.

— Може би — каза тя рязко, като извърна глава. — Но аз съм възпитана да мразя вашия народ и да мразя вярата ви.

— Аз съм възпитан да не мразя никого — каза той тихо. — Навярно би трябвало да ви науча именно на това преди всичко друго.

— Само ме научете как да родя син — повтори тя.

— Много добре. Пийте преварена вода, яжте толкова плодове и пресни зеленчуци, колкото можете да намерите. Имате ли тук салатени листа?

За миг отново се озовавам в градината на Лъдлоу, а блесналите му очи са приковани в мен.

— Acetaria?

— Да, салата.

— Какво точно представлява?

Той видя как лицето на кралицата засиява.

— За какво си мислите?

— За първия ми съпруг. Той ми каза, че мога да повикам градинари, които да отглеждат зеленчуци за салата, но така и не го направих.

— Имам семена — каза мавърът изненадващо. — Мога да ви дам семена и можете да засадите зеленчуците, от които ще имате нужда.

— Имате ли?

— Да.

— Ще ми ги дадете… ще ми ги продадете?

— Да, ще ви ги дам.

За миг тя онемя от щедростта му.

— Много сте любезен — каза после.

Той се усмихна:

— И двамата сме испанци и сме далече от домовете си. Това не е ли по-важно от факта, че аз съм черен, а вие сте бяла? Че аз отдавам почит на своя бог, обръщайки се с лице към Мека, а вие почитате вашия с лице на изток?

— Аз съм възпитана в истинската религия, а вие сте неверник — настоя тя, но с по-малко убеждение, отколкото беше изпитвала някога преди.

— И двамата сме вярващи хора — каза той тихо. — Наши врагове би трябвало да бъдат хората, които нямат вяра, нито в своя Бог, нито в другите, нито в себе си. Хората, на които трябва да се противопоставяме, би трябвало да бъдат онези, които носят жестокост в света без друга причина, освен собствения си стремеж към власт. Има достатъчно грях и злини, срещу които да се борим, без да вдигаме оръжия срещу хора, които вярват в един опрощаващ Бог и които се опитват да водят праведен живот.

Катерина откри, че не можеше да отговори. От една страна бяха поученията на майка ѝ, от другата — простичката доброта, която се излъчваше от този човек.

— Не знам — каза тя накрая, и сякаш самите думи я накараха да се почувства свободна. — Не знам. Ще трябва да се обърна с този въпрос към Бог. Ще трябва да се помоля за напътствия. Не претендирам, че знам.

— Ето, това е самото начало на мъдростта — каза той тихо. — В това поне съм сигурен. Да знаеш, че не знаеш, означава да питаш смирено, вместо да изричаш надменно. Това е началото на мъдростта. Сега, което е по-важно, ще се прибера у дома и ще ви подготвя списък от храни, които не трябва да ядете, и ще ви изпратя лекарство, което да подсили телесните ви течности. Не позволявайте да ви поставят вендузи, не давайте да ви слагат пиявици, и не допускайте да ви убедят да пиете някакви отрови или отвари. Вие сте млада жена с млад съпруг. Бебето ще дойде.

Думите му прозвучаха като благословия.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Сигурен съм — отвърна той. — И то много скоро.

Дворецът Гринич Май 1510 г.

Изпращам да повикат Хенри: редно е да го чуе първо от мен. Той идва неохотно. Внушавали са му ужас от женски тайни и женски дела, и не му се нрави да влиза в стая, подготвена за раждане. Освен това има и нещо друго: липса на топлота — забелязвам това в лицето му, което извръща от мен. В начина, по който избягва да срещне очите ми. Но не мога да го упреквам, задето е хладен към мен, когато трябва да му съобщя такива тежки новини. Лейди Маргарет ни оставя сами, затваряйки вратата зад гърба си. Знам, че ще се погрижи никой отвън да не подслушва. Всички ще разберат съвсем скоро.

— Съпруже, съжалявам, имам тъжни новини за нас — казвам.

Лицето, което той обръща към мен, е навъсено.

— Разбрах, че не е възможно да са добри, когато лейди Маргарет дойде да ме повика.

Безсмислено е да се гневя. Ще се опитам да овладея и неговите, и своите чувства.

— Не очаквам дете — казвам без заобикалки. — Лекарят трябва да е допуснал грешка. Имало е само едно дете и съм го изгубила. Това усамотение в очакване на раждането беше грешка. Утре се връщам в двора.

— Как може да е сгрешил с подобно нещо?

Леко свивам рамене. Идва ми да кажа: защото е надут глупак и твоя пионка, а ти се заобикаляш с хора, които винаги ти съобщават само добри новини и се страхуват да ти казват лоши. Вместо това казвам неутрално:

— Трябва да е сгрешил.

— Ще изглеждам като глупак! — избухва той. — Отсъстваше близо три месеца, а накрая не можеш да покажеш нищо на хората.

За момент не казвам нищо. Безсмислено е да си пожелавам да бях омъжена за човек, чиято първа мисъл щеше да е за мен.

— Никой няма да си помисли нищо подобно — казвам твърдо. — Ако изобщо кажат нещо, то ще бъде, че аз съм глупачка, щом не съм могла да разбера дали чакам дете или не. Но поне имахме едно бебе и това означава, че можем да имаме друго.

— Наистина ли? — пита той, незабавно обнадежден. — Но защо я изгубихме? Недоволен ли е Бог от нас? Извършили ли сме някакъв грях? Това знак за Божието недоволство ли е?

Прехапвам долната си устна, за да възпра въпроса, който ми зададе мавърът: нима Бог е толкова отмъстителен, че би убил невинно дете, за да накаже родителите за грях, толкова дребен, та дори не знаят, че са го извършили?

— Съвестта ми е чиста — казвам твърдо.

— Моята също — изрича той бързо, твърде бързо.

Но моята съвест не е чиста. Същата нощ падам на колене пред лика на разпнатия Бог и поне веднъж се моля истински, не мечтая за Артур, нито се допитвам до спомена си за майка си. Затварям очи и се моля.

— Господи, това беше обещание, дадено на умиращ човек — казвам бавно. — Той настоя да го получи от мен. Беше за доброто на Англия. То трябваше да поведе кралството и новия крал по пътя на църквата. Трябваше да предпази Англия от маврите и от греха. Знам, че то ми донесе богатство, а също и трона, но не го направих за своя облага. Ако това е грях, Господи, то дай ми знак сега. Ако не бива да бъда негова съпруга, то кажи ми сега. Защото вярвам, че постъпих правилно, и че постъпвам правилно. И вярвам, че Ти не би ми отнел сина, за да ме накажеш за това. Вярвам, че Ти си милостив Бог. И вярвам, че направих онова, което беше правилно за Артур, за Хенри, за Англия и за мен.

Отпускам се назад, сядам на пети и чакам дълго — час, може би повече, в случай, че моят Бог, Богът на майка ми, реши да ми заговори в гнева Си.

Той не ми заговаря.

Затова ще продължа да приемам, че съм права. Артур беше прав да настоява да изпълня обещанието си, аз бях права да изрека онази лъжа, майка ми беше права в твърдението си, че Божията воля е да бъда кралица на Англия, и че каквото и да се случи, нищо няма да промени това.

Лейди Маргарет Поул идва да поседи с мен тази вечер, последната вечер от усамотението ми, и донася столчето си до отсрещната страна на огъня, достатъчно близо, за да не могат лесно да ни подслушат.

— Имам да ви съобщя нещо — казва тя.

Поглеждам лицето ѝ: толкова е безизразно, та веднага разбирам, че се е случило нещо лошо.

— Кажете ми — казвам мигновено.

Тя прави лека неприязнена гримаса.

— Съжалявам, че ви съобщавам дворцовите клюки.

— Много добре. Кажете ми.

— Става дума за сестрата на Бъкингамския херцог.

— Елизабет? — питам, мислейки си за хубавата млада жена, която дойде при мен в мига щом разбра, че ще бъда кралица, и попита дали може да бъде моя придворна дама.

— Не, Ан.

Кимвам: това е по-младата сестра на Елизабет — тъмнооко момиче с дяволит блясък в погледа, което обича мъжката компания. Популярна е в двора сред младите мъже, но — поне докато аз съм там — се държи с необходимата сдържана изисканост на млада дама от най-високопоставеното семейство в страната, на служба при кралицата.

— Какво за нея?

— Виждала се е с Уилям Комптън, без да каже на никого. Уговаряли си тайни срещи. Брат ѝ е много разстроен. Казал е на съпруга ѝ, а той е вбесен, че тя е рискувала своята репутация и неговото добро име във флирт с приятеля на краля.

Замислям се за миг. Уилям Комптън е един от по-буйните другари на Хенри, двамата са неразделни.

— Уилям сигурно само се е забавлявал — казвам. — Той е поклонник на хубавите жени.

— Оказва се, че тя изчезнала от едно представление на поетична драма, веднъж по време на вечеря, и веднъж за цял ден, докато дворът ловувал.

Кимвам. Това е много по-сериозно.

— Нима се намеква, че са любовници?

Тя свива рамене:

— Със сигурност брат ѝ, Едуард Стафорд, е бесен. Възразил е пред Комптън и е имало кавга. Кралят е защитил Комптън.

Стискам плътно устни, за да се сдържа да не процедя нещо критично в гнева си. Бъкингамският херцог е един от най-старите приятели на Тюдорите, с обширни земи и много арендатори. Той ме посрещна заедно с принц Хари преди толкова много години, сега е уважаван от краля, най-изтъкнатият мъж в страната. Оттогава насам е мой добър приятел. Дори когато бях в немилост, винаги получавах усмивка и добра дума от него. Всяко лято ми изпращаше като подарък дивеч, а имаше седмици, когато това беше единственото месо, което виждахме. Хенри не може да се кара с него, сякаш той е някой търговец, а самият Хенри — груб навъсен фермер. Това са кралят и най-видният благородник в английската държава. Старият крал Хенри дори нямаше да може да спечели трона си без подкрепата на Бъкингам. Едно разногласие между тях не е личен въпрос, то е национална катастрофа. Ако Хенри имаше някакъв разум, нямаше да се замеси в тази дребнава кавга между придворни. Лейди Маргарет ми кимва: не е нужно да казвам нищо, тя разбира неодобрението ми.

— Не мога ли да се оттегля от двора за една минута, без дамите ми да почнат да се измъкват през прозорците на спалните си, за да хукнат след млади мъже?

Тя се навежда напред и ме потупва по ръката.

— Изглежда, че не можете. Повечето придворни са млади и лекомислени, ваша светлост, и се налага да ги обуздавате. Кралят каза на херцога много гневни думи, и херцогът е много оскърбен. Уилям Комптън заявява, че няма да каже на никого нищо по въпроса, затова всички си мислят най-лошото. Съпругът на Ан, сър Джордж, я държи почти като затворница, никой от нас не я е виждал днес. Страхувам се, че когато излезете от усамотението си, той няма да ѝ позволи да бъде ваша придворна дама, а става дума и за вашата чест — тя замълчава. — Помислих си, че би трябвало да узнаете сега, вместо да се изненадате от всичко това утре сутринта. Макар че ми е неприятно да разнасям такива глупави клюки.

— Нелепо е — казвам. — Ще се занимая с това утре, когато изляза от усамотението си. Но наистина, какво си мислят всички те? Все едно сме в училищен двор! Уилям би трябвало да се срамува от себе си, и съм изненадана, че Ан би се забравила дотам, че да хукне да го преследва. А за какъв се мисли съпругът ѝ? За някой рицар от Камелот, който я държи пленена в кула?

Кралица Катерина излезе от усамотението си, без да съобщи за това, и се върна в обичайните си покои в двореца Гринич. Не можеше да има церемония по пречистване в църква, която да отбележи завръщането ѝ към обичайния живот, понеже не беше имало раждане. Не можеше да има кръщение, тъй като нямаше дете. Тя излезе от сенчестата стая без коментар, сякаш бе прекарала някакво тайно, срамно заболяване, и всички се престориха, че е отсъствала само няколко дни, вместо почти три месеца.

Придворните ѝ дами, които бяха свикнали с ленивия начин на живот в нейно отсъствие, бързо се събраха в покоите на кралицата, а домашните прислужнички забързано влизаха със свежи билки, които да посипят по пода, и нови свещи.

Катерина долови размяната на няколко тайни погледа между дамите, и предположи, че тяхната съвест също беше гузна заради неблагоприлично поведение по време на отсъствието ѝ; но после осъзна, че шепнешком се води разговор, който секваше всеки път, щом тя вдигнеше глава. Явно се беше случило нещо по-сериозно от опозоряването на Ан; и, също толкова явно, никой не ѝ казваше.

Тя повика с жест една от дамите си, лейди Мадж, да дойде при нея.

— Лейди Елизабет няма ли да се присъедини към нас тази сутрин? — попита тя, тъй като не виждаше и следа от по-голямата сестра на Стафорд.

Момичето поаленя до ушите.

— Не знам — заекна то. — Едва ли.

— Къде е тя? — попита Катерина.

Момичето се огледа отчаяно за помощ, но всички останали дами в стаята внезапно бяха обзети от силен интерес към шиенето, бродерията или книгите си. Елизабет Болейн размесваше тесте карти за игра така задълбочено, сякаш бе заложила в играта цяло състояние.

— Не зная къде е — призна момичето.

— В стаята на придворните дами? — предположи Катерина. — В покоите на Бъкингамския херцог?

— Мисля, че е заминала — осмели се да каже момичето. Някой ахна, а после се възцари тишина.

— Заминала ли? — Катерина се огледа наоколо. — Някой ще ми каже ли какво става? — попита тя, с достатъчно спокоен тон. — Къде е отишла лейди Елизабет? И как може да е заминала без моето позволение?

Момичето отстъпи назад. В този момент в стаята влезе лейди Маргарет Поул.

— Лейди Маргарет — каза любезно Катерина. — Мадж ми съобщи, че лейди Елизабет е напуснала двора без мое позволение и без да се сбогува с мен. Какво става?

Катерина почувства как развеселената усмивка застива на лицето ѝ, когато старата ѝ приятелка поклати леко глава, а Мадж, облекчена, се отпусна отново на мястото си.

— Какво има? — попита Катерина по-тихо.

Привидно без да се помръднат, всички дами протегнаха шии напред да чуят как лейди Маргарет ще обясни последния развой на събитията.

— Мисля, че кралят и Бъкингамският херцог са си разменили тежки думи — каза лейди Маргарет гладко. — Херцогът е напуснал двора и е взел със себе си двете си сестри.

— Но те са мои придворни дами. На служба при мен. Не могат да си тръгнат без мое позволение.

— Постъпката им е крайно погрешна, наистина — каза Маргарет. Нещо в начина, по който беше скръстила ръце в скута си и в спокойния ѝ, хладен поглед, предупреди Катерина да не настоява.

— Е, какво правихте в мое отсъствие? — обърна се Катерина към дамите, опитвайки се да разведри настроението в стаята.

Всички изведнъж придобиха смутени изражения.

— Научихте ли нови песни? Танцувахте ли в живи картини? — попита Катерина.

— Аз знам една нова песен — обади се едно от момичетата. — Да я изпея ли?

Катерина кимна; една от другите дами веднага взе лютня. Сякаш всички бързаха да ѝ доставят удоволствие. Катерина се усмихна и започна да отмерва ритъма с ръка по страничната облегалка на стола си. Като жена, родена и отгледана в двор на заговорници, разбираше, че нещо наистина много се е объркало.

Чу се шум на приближаваща компания и стражите на Катерина отвориха със замах вратата за краля и свитата му. Дамите се изправиха, изтупаха полите си, прехапаха устните си, за да порозовеят, и засияха в очакване. Някои се смееха весело без причина. Хенри влезе с широки крачки, все още в дрехите си за езда, заобиколен от приятелите си, хванал под ръка Уилям Комптън.

Катерина отново долови нещо различно в съпруга си. При влизането си той не я взе в обятията си, не я целуна по бузите. Не застана в самия център на стаята, за да ѝ се поклони. Влезе заедно с най-добрия си приятел: двамата почти се криеха един зад друг, като момчета, хванати в дребна простъпка: наполовина смутени, наполовина наперени. При острия поглед на Катерина Комптън тромаво се измъкна, Хенри поздрави съпругата си без въодушевление, с унило сведени очи; улови ръката ѝ, а после я целуна по бузата, не по устата.

— Добре ли сте сега? — попита той.

— Да — каза тя спокойно. — Вече съм съвсем добре. А вие как сте, сър?

— О — каза той безгрижно. — Добре съм. Такава гонитба имахме тази сутрин. Иска ми се да бяхте с нас. Мисля, че стигнахме на половината път до Съсекс.

— Ще изляза утре — обеща му Катерина.

— Достатъчно здрава ли сте?

— Съвсем добре съм — повтори тя.

Хенри изглеждаше облекчен.

— Мислех, че ще боледувате с месеци — изтърси той.

Тя усмихнато поклати глава, питайки се кой ли му беше казал това.

— Хайде да закусим — каза той. — Умирам от глад.

Хвана я за ръката и я поведе към голямата зала. Придворните се подредиха небрежно зад тях. Катерина чуваше приглушеното жужене на превъзбудения им шепот. Наклони глава към Хенри, така че никой да не долови думите ѝ.

— Научих, че в двора е имало кавги.

— О! Вече сте чули за нашата малка буря, нали? — каза той. Беше прекалено шумен, беше прекалено развеселен. Играеше ролята на човек, чиято съвест не е обременена от нищо. Изсмя се през рамо и потърси някой, когото да включи в насиленото си веселие. Половин дузина мъже и жени се усмихнаха, жадни да споделят доброто му настроение. — Едновременно е и нещо, и нищо. Скарах се с вашия голям приятел, Бъкингамския херцог. Напусна двора разгневен! — Той се засмя отново, още по-буйно, като ѝ хвърли кос поглед, за да види дали се усмихва, опитвайки се да прецени дали тя вече знае всичко за случилото се.

— Наистина ли? — каза Катерина хладно.

— Поведението му беше оскърбително — каза Хенри, раздувайки чувството си на обида — Може да си стои у дома, докато не е готов да се извини. Той е такъв надут човек, знаеш. Все си мисли, че знае всичко. А и без киселата му сестра Елизабет ще се справим тук.

— Тя е добра придворна дама и моя любезна компаньонка — отбеляза Катерина. — Очаквах да ме посрещне днес. Нямам повод да се оплача от нея, нито от сестра ѝ Ан. Предполагам, вие също нямате повод за недоволство от тях?

— Въпреки това съм изключително недоволен от брат им — каза Хенри. — Всички те могат да си вървят.

Катерина направи пауза и си пое дъх.

— Тя и сестра ѝ са в моята свита — отбеляза тя. — Имам право сама да избирам и отпращам дамите си.

Видя бързия изблик на детинския му гняв.

— Ще ми се подчините и ще ги отпратите от свитата си! Независимо какви права имате! Не искам да чувам приказки за права между нас!

Придворните зад тях замлъкнаха веднага. Всички искаха да чуят първата кралска караница.

Катерина пусна ръката му и заобиколи високата маса, за да заеме мястото си. Това ѝ даде един миг, в който си напомни да бъде спокойна. Когато той дойде на мястото си до нейното, тя си пое дъх и му се усмихна.

— Както желаете — каза тя с равен тон. — Нямам големи предпочитания по въпроса. Но как ще управлявам един добре организиран двор, ако отпращам всички млади жени от добро семейство, които не са направили нищо лошо?

— Вие не бяхте тук, следователно нямате представа какво е направила или не е направила тя! — Хенри затърси друг повод за оплакване и откри един. Махна на придворните да седнат и се отпусна в собствения си стол. — Заключихте се и се изолирахте за цели месеци. Какво се очаква да правя без вас? Как се очаква да вървят нещата, ако вие просто се оттегляте и зарязвате всичко?

Катерина кимна, запазвайки напълно спокойно изражение. Много добре си даваше сметка, че вниманието на целия двор беше съсредоточено върху нея като лупа върху фина хартия.

— Не може да се каже, че съм се оттеглила за собствено забавление — отбеляза тя.

— За мен беше изключително трудно — каза той, приемайки буквално думите ѝ. — Изключително трудно. На вас си ви беше много хубаво, да си лежите в леглото цели седмици, но как да се ръководи дворът без кралица? Вашите дами нямат никаква дисциплина, никой не знаеше как трябва да продължат нещата, не можех да ви виждам, трябваше да спя сам…

Той млъкна рязко.

Катерина осъзна със закъснение, че гневното му избухване криеше искрено чувство на обида. В себичността си той беше превърнал продължително понасяните от нея болка и страх в свое собствено затруднение. Беше успял да види в безплодното ѝ усамотение доброволно изоставяне от нейна страна; оставяйки го сам да управлява един труден за овладяване двор, в неговите очи тя го беше предала.

— Мисля, че най-малкото, което трябва да направите, е да изпълните онова, за което ви моля — каза той раздразнено. — Достатъчно неприятности имах през тези последни месеци. Всичко това ми се отразява много зле, направиха ме на глупак. А от вас не получих никаква помощ.

— Много добре — каза кротко Катерина. — Ще отпратя Елизабет, а също и сестра ѝ Ан, след като ме молите за това. Разбира се.

Усмивката на Хенри се върна, сякаш слънцето се показваше иззад облаците.

— Да. А сега, след като сте отново сред нас, всички можем да се върнем към нормалния живот.

Нито дума за мен, нито една утешителна дума, нито една мисъл на разбиране. Можех да умра, опитвайки се да доведа на бял свят неговото дете; без детето му трябва да се изправя пред тъга, печал и завладяващ страх от греха. Но той изобщо не мисли за мен.

Успявам да се усмихна в отговор на неговата усмивка. Когато се омъжих за него, знаех, че е себично момче, знаех и че ще се превърне в себичен мъж. Поставих си задачата да го напътствам и да му помагам да бъде по-добър мъж, толкова добър, колкото е възможно да бъде. Несъмнено ще има моменти, когато си мисля, че не е успял да се превърне в човека, какъвто би трябвало да бъде. А когато тези моменти идват, както е сега, трябва да приемам това като свой неуспех да го насочвам. Трябва да му прощавам.

Без моята прошка, ако не проявявам по-голямо търпение, отколкото смятах за възможно, нашият брак ще бъде по-лош. Той винаги е готов да презре и отхвърли една жена, която държи на него — научил е това от баба си. А аз, да ми прости Господ, твърде бързо се отдавам на мисли за съпруга, когото изгубих, вместо да мисля за съпруга, когото спечелих. Той не е мъжът, какъвто беше Артур, и никога няма да бъде такъв крал, какъвто щеше да бъде Артур. Но е мой съпруг и мой крал и е редно да го почитам.

Всъщност ще го почитам, независимо дали го заслужава или не.

На закуска придворните бяха потиснати; малцина можеха да откъснат очи от високата маса, където, под златния кралски балдахин, седнали на троновете си, кралят и кралицата разговаряха и изглеждаха напълно помирени.

— Но тя знае ли? — прошепна един придворен на една от дамите на Катерина.

— Кой би ѝ казал? — отвърна тя. — Ако Мария де Салинас и лейди Маргарет не са ѝ казали вече, значи не знае. Бих заложила обиците си, че не знае.

— Прието — каза той. — Десет шилинга, че ще открие.

— Докога?

— До утре — каза той.

Сдобих се с още едно късче от мозайката, когато се заех да прегледам сметките за седмиците, през които бях в усамотение в очакване на раждането. През първите дни, в които отсъствах от двора, не беше имало необичайни разходи. Но после сметката за забавления започваше да расте. Имаше сметки от певци и актьори, подготвяли празненството за появата на очакваното бебе, сметки от музиканта, който свиреше на орган, от хористите, от манифактуристите за материала за транспарантите и знамената, допълнителни прислужнички за лъскането на златния кръщелен купел. После имаше плащания за костюми за маскиране от светлозелен плат, певци, които да пеят под прозореца на лейди Ан, писар, който да препише думите на новата песен на краля, репетиции за нова жива картина с танци по случай майския празник, и костюми за три дами заедно с лейди Ан, в ролята на Недостижимата красавица.

Надигнах се от масата, където прелиствах книжата, и отидох до прозореца, за да погледна надолу към градината. Бяха поставили тепих за борба и младите мъже от двора се бяха разсъблекли по ризи. Хенри и Чарлс Брандън бяха вкопчили ръце един в друг като ковачи на панаир. Докато гледах, Хенри препъна приятеля си и го хвърли на земята, а после отпусна тежестта си върху него, за да го притисне. Принцеса Мери изръкопляска, придворните ликуваха.

Извърнах се от прозореца. Започнах да се питам дали лейди Ан наистина се беше оказала недостижима. Питах се колко ли весели са били в утрото на майския празник, когато аз се бях събудила сама, в тишина, без никой, който да пее под прозореца ми. И защо е трябвало дворът да плаща за певци, наети от Комптън, за да съблазни най-новата си любовница?

Следобед кралят повика кралицата в покоите си. Бяха пристигнали няколко послания от папата и той искаше да се посъветва с нея. Катерина седна до него, изслуша доклада на пратеника и се протегна да прошепне нещо в ухото на съпруга си.

Той кимна.

— Кралицата ми припомня за добре известния ни съюз с Венеция — каза надменно. — А всъщност, не е и нужно тя да ми напомня. Няма вероятност да го забравя. Можете да разчитате на решимостта ни да защитим Венеция и всъщност цяла Италия срещу амбициите на френския крал.

Посланиците кимнаха почтително.

— Ще ви изпратя писмо по този въпрос — каза важно Хенри. Те се поклониха и се оттеглиха.

— Ще им пишеш ли? — попита той Катерина.

Тя кимна.

— Разбира се — каза. — Мислех си, че се справи чудесно.

Той се усмихна на одобрението ѝ.

— Толкова по-добре е, когато си тук — каза. — Нищо не върви както трябва, когато те няма.

— Е, вече се върнах — каза тя, като сложи ръка на рамото му. Почувства силните мускули под дланта си. Хенри вече беше мъж, със силата на мъж. — Любими, толкова съжалявам за кавгата ти с Бъкингамския херцог.

Почувства как рамото му под ръката ѝ се отпусна: той го сви и се отдръпна от докосването ѝ.

— Това е нищо — каза. — Той ще ме помоли за извинение и станалото ще бъде забравено.

— Но може би той може просто да се върне в двора — каза тя. — Без сестрите си, ако не искаш да ги виждаш…

Той нададе необясним, рязък смях.

— О, непременно ги върни всички до един — каза. — Ако такова е желанието ти, ако смяташ, че това ще те направи щастлива. Изобщо не биваше да се оттегляш, нямаше дете, всеки можеше да види, че няма да има дете.

Тя беше толкова стъписана, че едва можа да проговори.

— За моето оттегляне ли става дума?

— Едва ли щеше да се случи без него. Но всички можеха да видят, че няма да има дете. Това беше загубено време.

— Собственият ти лекар…

— Какво знаеше той? Той знае само това, което ти му казваш.

— Той ме увери…

— Лекарите не знаят нищо! — внезапно избухна той. — Винаги се водят от жената; всеки знае това. А една жена може да каже всичко. Дали има бебе, дали няма бебе? Девица ли е тя, не е ли девица? Само жената знае, а ние, останалите, биваме заблуждавани.

Катерина чувстваше как мислите ѝ препускат в опит да прецени какво го бе оскърбило, какво би могла да каже.

— Доверих се на твоя лекар — каза тя. — Той беше напълно сигурен. Увери ме, че нося дете, и затова се оттеглих в усамотение. Друг път ще знам по-добре. Искрено съжалявам, любов моя. Това ми донесе голяма скръб.

— Това просто ме прави да изглеждам като истински глупак! — каза той печално. — Не е чудно, че аз…

— Че ти… Какво?

— Нищо — каза Хенри навъсено.

— Следобедът е толкова прекрасен, да се поразходим — обръщам се мило към дамите си. — Лейди Маргарет ще ме придружи.

Излизаме навън, донасят ми пелерината и я намятат на раменете ми, носят ми и ръкавиците. Пътеката надолу към реката е мокра и хлъзгава, лейди Маргарет ме хваща под ръка и слизаме по стълбите заедно. Игликите са нацъфтели в живите плетове нагъсто, така че те жълтеят като бито масло, слънцето се е показало. По реката плуват бели лебеди, но когато край тях минават баржите и ладиите, птиците се отдръпват от пътя им сякаш по магия. Дишам дълбоко: толкова е хубаво да бъда извън онази малка стая и отново да усещам слънцето върху лицето си, че никак не ми се иска да отварям темата за лейди Ан.

— Сигурно знаете какво е станало? — питам я кратко.

— Знам някои клюки — казва тя спокойно. — Нищо конкретно.

— Какво е разгневило краля толкова много? — питам. — Разстроен е заради оттеглянето ми, сърди ми се. Какво го тревожи? Едва ли е флиртът на онова момиче Стафорд с Комптън?

Лицето на лейди Маргарет е мрачно.

— Кралят е много привързан към Уилям Комптън — каза тя. — Не би приел той да бъде обиждан.

— Но всъщност друг би трябвало да бъде обиден — казвам аз. — Лейди Ан и съпругът ѝ са тези, които са опозорени. Бих предположила, че кралят се е ядосал на Уилям. Лейди Ан не е момиче, с което да се търкаля зад някоя стена. Трябва да имаме предвид семейството ѝ и семейството на съпруга ѝ. Нима кралят не е предупредил Комптън да се държи прилично?

Лейди Маргарет свива рамене.

— Не знам — казва тя — Никое от момичетата не иска дори да говори с мен. Мълчат, сякаш това е много сериозен въпрос.

— Но защо, ако не е било нищо повече от един лекомислен флирт? През пролетта, когато младостта зове младост?

Тя поклаща глава:

— Наистина не знам. Човек би си помислил така. Но ако е само флирт, защо херцогът ще е толкова засегнат? Защо би се скарал с краля? Защо момичетата не се присмиват на Ан, задето са я хванали?

— И още нещо… — казвам.

Тя чака.

— Защо кралят ще плаща за ухажването на Комптън? Таксата за певците е сред сметките на двора.

Тя се намръщи.

— Защо кралят би насърчил това? Той трябва да е знаел, че херцогът ще бъде дълбоко оскърбен.

— А Комптън продължава ли да се ползва с висше благоволение?

— Неразделни са.

Изричам мисълта, която изпълва със студ сърцето ми:

— Мислите ли в такъв случай, че Комптън е само параван, а любовната връзка е между моя съпруг, краля, и лейди Ан?

Мрачното лице на лейди Маргарет ми подсказва, че се опасява именно от това, което предполагам и аз.

— Не знам — казва тя, открито както винаги. — Както казах, момичетата не ми съобщават нищо, а не съм задавала на никого този въпрос.

— Защото мислите, че отговорът няма да ви хареса?

Тя кимва. Бавно се обръщам, и отново тръгваме мълчаливо покрай реката.

Катерина и Хенри въведоха свитата си на вечеря в голямата зала и седнаха един до друг под златния кралски балдахин, както винаги. Имаше специална група певци, пристигнали в Англия от френския кралски двор — те пееха без инструменти, съвсем вярно, изпълнявайки дузина различни партии. Изпълнението беше сложно и красиво, а Хенри беше омагьосан от музиката. Когато певците спряха, той изръкопляска и помоли да повторят песента. Те се усмихнаха на въодушевлението му и запяха отново. Той поиска да чуе още веднъж песента, а след това им изпя теноровата партия: съвършено.

Беше техен ред да го аплодират, и те го поканиха да изпее с тях частта, която беше научил толкова бързо. Катерина, седнала на трона си, се наведе напред и се усмихна, докато младият ѝ съпруг пееше с чистия си млад глас, а придворните дами ръкопляскаха одобрително.

Когато музикантите засвириха и придворните започнаха да танцуват, Катерина слезе от издигнатата платформа, където се намираше кралската маса, и затанцува с Хенри: лицето ѝ светеше от щастие, а усмивката ѝ бе топла. Хенри, насърчен от нея, танцуваше като италианец, с бързи, изящни стъпки и високи подскоци. Катерина изръкопляска възхитено и поиска нов танц, сякаш никога в живота си не се беше тревожила дори за миг. Една от дамите ѝ се наведе към придворния, който се беше обзаложил, че Катерина ще разбере.

— Мисля, че ще си задържа обиците — каза тя. — Той я заблуди. Изигра я като глупачка, и сега е лесна плячка за всяка от нас. Тя е изгубила контрол върху него.

Изчаквам да останем сами, после чакам, докато той ме обладава с нетърпелива радост, а след това се измъквам от леглото и му донасям чаша разреден ейл.

— Е, кажи ми истината, Хенри — обръщам се простичко към него. — Каква е истината за кавгата между теб и Бъкингамския херцог, и какви бяха отношенията ти със сестра му?

Бързият му кос поглед ми казва повече от всякакви думи. Готви се да ме излъже. Чувам думите, които изрича: някаква история за предрешаване, как всички били маскирани и дамите танцували с тях, а Комптън и Ан танцували заедно, и разбирам, че лъже.

Не мислех, че може да ми причини толкова болезнено изживяване. Женени сме от близо година, следващия месец ще стане една година, и той винаги ме е гледал открито, с цялата искреност на младостта в погледа си. Никога не съм долавяла в гласа му друго, освен истината: перчене, разбира се, и младежка арогантност, но никога — това неуверено, измамно потрепване. Той ме лъже и почти бих предпочела откровено признание за изневяра, отколкото да го видя как ме гледа, синеок и мил като момче, и се готви да изрече куп лъжи.

Спирам го, наистина не мога да понеса да слушам това.

— Достатъчно — казвам. — Знам достатъчно, та поне да съм наясно, че това не е вярно. Била е твоя любовница, нали? А приятелят ти Комптън е бил параван?

Лицето му е потресено.

— Катерина…

— Просто ми кажи истината.

Устата му трепери. За него е непоносимо да признае какво е извършил.

— Нямах намерение да…

— Знам — казвам. — Сигурна съм, че си бил силно изкушен.

— Нямаше те толкова дълго…

— Знам.

Възцарява се ужасна тишина. Мислех си, че ще ме излъже, а аз ще го проследя и след това ще хвърля в лицето му лъжите и прелюбодейството му, че ще бъда истинска кралица-воин в справедливия си гняв. Но изпитвам тъга и вкус на поражение. Ако Хенри не може да ми остане верен, когато съм в усамотение, за да родя детето ни, детето, от което се нуждаем толкова много, тогава как ще бъде верен до смъртта? Как ще се подчини на обета си да остави всички други, когато вниманието му може да се отклони толкова лесно? Какво трябва да сторя аз, какво може да направи която и да е жена, когато съпругът ѝ е такъв глупак, че е в състояние за миг да пожелае която и да било жена вместо жената, на която се е обрекъл завинаги?

— Скъпи съпруже, това е голям грях — казвам тъжно.

— Направих го, защото хранех такива съмнения. За миг си помислих, че не сме женени — признава той.

— Забравил си, че сме женени? — питам невярващо.

— Не! — Главата му се вдига, сините му очи са пълни с неизплакани сълзи. По лицето му е изписано разкаяние. — Помислих си, че тъй като бракът ни не е действителен, не е нужно да го зачитам.

Напълно изумена съм от думите му.

— Нашият брак? Защо да не е действителен?

Той поклаща глава. Срамува се прекалено много, за да говори. Притискам го:

— Защо не?

Той коленичи до леглото ми и скрива лице в завивките.

— Харесах я и я пожелах, и тя каза някои неща, които ме накараха да почувствам…

— Да почувстваш какво?

— Накараха ме да помисля…

— Да помислиш какво?

— Ами ако не си била девица, когато се ожених за теб?

Изведнъж заставам нащрек, като злодей близо до мястото на извършено престъпление, като убиец, когато трупът започва да кърви при вида му.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя беше девица…

— Ан ли?

— Да. Сър Джордж е импотентен. Всички знаят това.

— Така ли?

— Да. Та, тя беше девица. И беше… — той потрива лице в завивката на леглото ни. — Не беше като теб. Тя… — той заеква и трудно намира думите. — Извика от болка. Кървеше, уплаших се, като видях колко много кръв, наистина много… — той отново млъква рязко. — Първия път тя не можа да продължи. Трябваше да спра. Тя се разплака; прегърнах я. Беше девица. Това става, когато си легнеш с девица, за първи път. Бях първият ѝ любим. Разбрах го. Първият ѝ любим.

Настъпва продължително, студено мълчание.

— Заблудила те е — казвам жестоко, пренебрегвайки с един замах нейната репутация и неговата нежност към нея, превръщайки нея в блудница, а него — в глупак, в името на висшето благо.

Той вдига поглед, потресен:

— Така ли?

— Не е била толкова силно наранена, преструвала се е — поклащам глава при мисълта за порочността на младите жени. — Това е стара хитрина. Сигурно е държала мехур с кръв в ръката си и го е спукала, за да видиш кръвта. Сигурно е извикала. Предполагам, че още от самото начало се е разхленчила и е твърдяла, че не може да търпи болката.

Хенри е удивен.

— Точно това направи.

— Смятала е да те накара да изпиташ съчувствие към нея.

— Но аз наистина изпитвах съчувствие!

— Разбира се. Искала е да те накара да смяташ, че си отнел девствеността ѝ, целомъдрието ѝ, и че ѝ дължиш покровителството си.

— Точно това каза!

— Опитала се е да ти заложи капан — казвам. — Не е била девица, преструвала се е на такава. Аз бях девица, когато дойдох в леглото ти, и първата нощ, в която се любихме, беше много истинска и нежна. Спомняш ли си?

— Да — казва той.

— Нямаше вой и плач, все едно сме актьори на сцена. Всичко мина спокойно, с нежност. Нека това ти служи за сравнение — казвам. — Бях истинска девица. Всеки от нас бе първата любов на другия. Нямахме нужда от преструвки и преувеличение. Придържай се към истината за нашата любов, Хенри. Бил си заблуден от една измамница.

— Тя каза… — подхваща той.

— Какво каза? — Не се страхувам. Твърдо съм решена Ан Стафорд да не раздели онова, което Бог и майка ми са съединили.

— Каза, че сигурно си правила любов с Артур — той заеква, видял пребледнялото ми от ярост лице. — Че си лягала с него, и че…

— Не е вярно.

— Не знаех.

— Не е вярно.

— О, да.

— Бракът ми с Артур не беше консумиран. Дойдох при теб като девица. Ти беше първата ми любов. Осмелява ли се някой да твърди нещо различно?

— Не — казва той бързо. — Не. Никой няма да ти каже нещо различно.

— Нито на теб.

— Нито на мен.

— Би ли дръзнал някой да ми каже в лицето, че не си първата ми любов, че не съм дошла при теб като недокосната девица, че не съм твоя вярна законна съпруга и кралица на Англия?

— Не — казва той отново.

— Нито дори ти.

— Нито дори аз.

— Целта на това твърдение е да ме опозори — казвам ожесточено. — И къде ще спре скандалът? Може би ще намекнат, че нямаш право на трона, защото майка ти не е била девица на сватбения си ден?

Той е зашеметен.

— Майка ми ли? Какво за майка ми?

— Говори се, че е лягала с чичо си, узурпатора Ричард — казвам безцеремонно. — Помисли си за това! Говори се също и че легнала с баща ти, преди да са били женени. Говори се, че тя далеч не била девица на сватбения си ден, когато носела косата си разпусната и била облечена в бяло. Говори се, че била двукратно обезчестена, не много повече от блудница, преди да заеме трона. Нима ще позволим хората да говорят такива неща за една кралица? Нима ще допуснеш подобни клюки да те лишат от наследство? Нима ще допуснеш аз да бъда лишена от наследство? И нашият син?

Хенри е толкова потресен, че остава без дъх. Обичаше майка си и никога досега не е мислил за нея като за сексуално същество.

— Тя никога не би… тя беше изключително… как може…

— Виждаш ли? Това се случва, ако позволим на хората да клюкарстват за по-достойните от тях. — Формулирам закона, който ще ме защити. — Позволиш ли на някого да засегне честта ми, няма да можеш да спреш скандала. Това е оскърбление за мен, но и заплаха за теб. Кой знае докъде може да стигне скандалът, щом веднъж намери опора? Клюките срещу кралицата могат да разклатят самия трон. Внимавай, Хенри.

— Тя го каза! — възкликва той. — Ан каза, че не било грях да легна с нея, защото не съм истински женен!

— Излъгала те е — казвам. — Престорила се е, че е девица и ме е оклеветила.

Лицето му поруменява от гняв. Той намира облекчение в яростта.

— Каква блудница! — възкликва грубо. — Каква блудница, да ме изиграе, за да си помисля… каква развратническа хитрост!

— Не можеш да имаш доверие на младите жени — казвам тихо. — Сега, когато си крал на Англия, ще трябва да бъдеш нащрек, любов моя. Ще тичат след теб и ще се опитват да те съблазнят, но ти трябва да ми бъдеш верен. Аз бях твоя девствена невеста, бях твоята първа любима. Аз съм твоя съпруга. Не ме изоставяй.

Той ме взема в обятията си.

— Прости ми — прошепва задъхано.

— Никога повече няма да говорим за това — казвам тържествено. — Няма да го допусна, и няма да позволя на никого да опозори мен или майка ти.

— Не — казва той пламенно. — Кълна се в Бог. Никога няма да говорим отново за това, нито ще позволим на някой друг да говори за него.

На другата сутрин Хенри и Катерина станаха заедно и отидоха тихо на литургия в параклиса на краля. Катерина се срещна с изповедника си и коленичи да признае греховете си. Хенри забеляза, че това не ѝ отне много време — сигурно нямаше големи грехове за изповядване. Той се почувства още по-зле, когато я видя да отива при свещеника си за кратка изповед и да се връща с толкова спокойно изражение. Знаеше, че тя е свята и чиста жена, точно като майка му. Разкаян, скрил лице в ръцете си, той си помисли, че Катерина не само никога не беше изменяла на дадената си дума: вероятно дори не беше изричала лъжа през живота си.

Излизам на лов с придворните, облечена в червена кадифена рокля, твърдо решена да покажа, че съм добре, че съм се върнала, че всичко ще бъде както преди. Дълго и трудно преследваме прекрасен млад елен, който препуска из големия парк, докато хрътките го повалят в потока и Хенри сам влиза във водата, смеейки се, за да му пререже гърлото. Потокът около него разцъфва в червено и покрива с петна дрехите и ръцете му. Смея се заедно с придворните, но от вида на кръвта ми призлява.

Яздим бавно по обратния път; аз се усмихвам, за да прикрия умората си и болката в бедрата, в корема, в гърба. Лейди Маргарет приближава коня си до мен и ми хвърля поглед.

— По-добре да си почивате този следобед.

— Не мога — казвам кратко.

Не е нужно да пита защо. Тя е била принцеса, знае, че една кралица трябва да бъде на показ, независимо от това какво изпитва.

— Знам историята, ако държите да си направите труда да изслушате подобно нещо.

— Вие сте добра приятелка — казвам. — Разкажете ми накратко. Мисля, че вече знам възможно най-лошото.

— След като се оттеглихме за усамотението ви преди раждането, кралят и младите мъже започнали да ходят вечер в града.

— Със стражи ли?

— Не, сами и предрешени.

Потискам една въздишка.

— Никой ли не се е опитал да го спре?

— Граф Съри, Бог да го благослови. Но собствените му синове били част от групата, ставало дума за невинно забавление, а знаете, че на краля не бива да се отказват забавления.

Кимвам.

— Една вечер дошли маскирани в двора и се престорили на лондонски търговци. Дамите танцували с тях, всичко било много забавно. Онази вечер не бях там, бях с вас в усамотението ви; някой ми разказа за това на следващия ден. Не обърнах внимание. Но очевидно един от търговците избрал лейди Ан и танцувал с нея цяла нощ.

— Хенри — казвам аз и долавям горчивината в собствения си шепот.

— Да, но всички смятаха, че е Уилям Комптън. Те са приблизително еднакви на ръст, а и всички носели фалшиви бради и шапки. Знаете какво правят.

— Да — казвам. — Знам какво правят.

— Очевидно са се уговорили, и докато херцогът смятал, че сестра му седи вечер с вас, тя се измъквала и се срещала с краля. Когато веднъж изчезнала за цяла нощ, сестра ѝ не издържала. Елизабет отишла при брат си и го предупредила какво прави Ан. Казали на съпруга ѝ, и всички се изправили открито пред Ан и настояли да узнаят с кого се среща, и тя казала, че е Комптън. Но когато отсъствала и те смятали, че е с любовника си, срещнали Комптън. Тогава разбрали, че тя не се среща с Комптън, а с краля.

Поклащам глава.

— Съжалявам, скъпа моя — казва ми нежно лейди Маргарет. — Той е млад мъж. Сигурна съм, че не става дума за нещо повече от суетност и лекомислие.

Кимвам и не казвам нищо. Спирам коня си, който мята глава и тя се блъска в ръцете ми, отпуснати твърде тежко върху юздите. Мисля си за Ан, извикала от болка, когато девствената ѝ ципа била разкъсана.

— А съпругът ѝ, сър Джордж, лишен ли е от мъжка сила? — питам. — Девица ли е била досега?

— Така се говори — отвръща лейди Маргарет сухо. — Кой знае какво става в една спалня?

— Струва ми се, че знаем какво става в спалнята на краля — казвам горчиво. — Едва ли може да се каже, че са били дискретни.

— Така върви светът — казва тя тихо. — Напълно естествено е, когато сте в усамотение в очакване на раждане, той да си вземе любовница.

Кимвам отново. Това е самата истина. Онова, което ме изненадва, е че изпитвам такава болка.

— Херцогът сигурно е бил много засегнат — казвам, мислейки си за достойнството на този човек, и преди всичко как именно той постави Тюдорите на престола.

— Да — казва тя. Поколебава се. Някаква нотка в гласа ѝ ме предупреждава, че има и друго, и че не е сигурна, че е редно да го казва.

— Какво има, Маргарет? — питам. — Познавам ви достатъчно добре, за да знам, че има още нещо.

— Става дума за нещо, което Елизабет каза на едно от момичетата, преди да замине — казва тя.

— О?

— Елизабет казва, че според сестра ѝ това не било незначително любовно увлечение, което ще продължи, докато сте в усамотение, а после ще бъде забравена.

— Какво друго би могло да бъде?

— Тя смяташе, че сестра ѝ има амбиции.

— Амбиции за какво?

— Мислела, че може да омае краля и да го задържи.

— За един сезон — казвам пренебрежително.

— Не, за по-дълго — казва тя. — Говорил за любов. Той е романтичен млад мъж. Говорил как ще бъде неин до смъртта — тя вижда изражението ми и млъква рязко. — Простете ми, не биваше да казвам тези неща.

Представям си как Ан Стафорд извиква от болка и му казва, че е била девица, истинска девица, че изпитва твърде силна болка, за да продължи. Че той е първият ѝ любовник, единственият ѝ любовник. Знам колко много би му харесало това.

Спирам коня си отново: той хапе юздечката.

— Какво имате предвид с това, че е амбициозна?

— Според мен е смятала, че предвид положението на семейството ѝ и симпатията, породила се между нея и краля, може да стане първа господарка на английския кралски двор.

Примигвам.

— Ами аз?

— Според мен е смятала, че с течение на времето, той може да се обърне от вас към нея. Мисля, че се е надявала да ви замести като негова любима.

Кимвам.

— И, предполагам, е смятала, че ако умра, раждайки детето му, тя ще анулира неконсумирания си брак и ще се омъжи за него?

— Това вероятно е самият връх на амбицията ѝ — казва лейди Маргарет. — И по-странни неща са се случвали. Елизабет Удвил се възкачи на трона на Англия само благодарение на външността си.

— Ан Стафорд беше моя придворна дама — казвам. — Избрах я за тази чест пред много други. Какво да кажем за нейния дълг към мен? А приятелството ѝ с мен? Изобщо ли не е помислила за мен? Ако ми беше служила в Испания, щяхме да живеем денонощно заедно… — млъквам насред изречението; няма как да обясня колко защитени и колко привързани бяхме една към друга в харема на една жена, която винаги е живяла нащрек за погледите на мъжете.

Лейди Маргарет поклаща глава.

— Жените винаги си съперничат — казва тя простичко. — Но досега всички мислеха, че кралят може да вижда само вас. Сега всички научиха, че не е точно така. Сега в страната няма хубаво момиче, което да не си мисли, че короната е свободна и може лесно да бъде взета.

— Тази корона все още е моя — изтъквам.

— Но момичетата все пак се надяват на нея — казва тя. — Така върви светът.

— Ще трябва да изчакат до смъртта ми — казвам студено. — Това чакане може да се окаже дълго дори за най-амбициозното момиче.

Лейди Маргарет кимва. Посочвам зад гърба си и тя поглежда назад. Придворните дами са се разпръснали сред ловците и придворните, яздят, смеят се и флиртуват. От едната страна на Хенри стои принцеса Мери, а от другата — една от придворните ѝ дами. Тя е новодошла в двора, млада и хубава. Девица, без съмнение, още една хубава девица.

— А коя от тези ще е следващата? — питам горчиво. — Следващия път, когато трябва да се оттегля в очакване на раждане, и не мога да ги следя като разгневен ястреб? Някое момиче от семейство Пърси ли ще бъде? Или някоя Сиймор? Или Хауард? Или някоя от семейство Невил? Кое ще е следващото момиче, което ще се добере до краля и ще се опита с чара си да си проправи път до леглото му и да заеме мястото ми?

— Някои от вашите дами ви обичат много — казва тя.

— А някои от тях са готови да използват положението си при мен, за да се доближат до краля — казвам. — Сега, след като видяха една от тях да го прави, те ще чакат шанса си. Ще знаят, че най-лесният път до краля е да влязат в покоите ми, да се преструват на мои приятелки, да предлагат да ми служат. Някоя от тях първо ще ми засвидетелства престорено приятелство и лоялност, а през цялото време ще е нащрек за шанса си. Мога да съм сигурна, че някоя ще го направи, но не мога да знам коя е.

Лейди Маргарет се навежда напред с мрачно лице и гали коня си по шията.

— Да — съгласява се тя.

— И една от тях, една от многото, ще се окаже достатъчно хитра да завърти главата на краля — казвам горчиво. — Той е млад и суетен, и лесно може да бъде подведен. Рано или късно някоя от тях ще го настрои срещу мен и ще поиска мястото ми.

Лейди Маргарет се изправя и ме поглежда прямо; сивите ѝ очи са искрени както винаги.

— Всичко това може и да е вярно; но мисля, че не можете да направите нищо, за да го предотвратите.

— Знам — казвам мрачно.

— Имам добри новини за теб — каза Катерина на Хенри. Бяха разтворили широко прозорците на спалнята ѝ, за да пуснат вътре по-хладния нощен въздух. Беше топла нощ в края на май, и поне веднъж Хенри беше предпочел да си легне рано.

— Кажи ми някакви добри новини — каза той. — Конят ми окуця днес, и не мога да го яздя утре. С радост бих чул някоя добра новина.

— Мисля, че очаквам дете.

Той подскочи в леглото.

— Наистина ли?

— Така мисля — каза тя с усмивка.

— Хвала на Бога! Наистина ли?

— Всъщност сигурна съм.

— Слава на Бога. Ще замина за Уолсингам в минутата, когато родиш нашия син. Ще вървя на колене до Уолсингам! Ще пълзя по пътя! Ще нося чисто бели дрехи. Ще даря перли на Светата Дева.

— Небесната повелителка наистина бе милостива към нас.

— И сега всички ще разберат колко съм надарен с мъжка сила! Излизаш от усамотението си в първата седмица на май, а до края на месеца вече си бременна. Това ще им покаже! Това ще им докаже, че съм съпруг на място.

— Наистина ще им докаже — каза тя спокойно.

— Не е ли твърде рано да си сигурна?

— Пропуснах месечния си цикъл и ми прилошава сутрин. Казаха ми, че това е сигурен признак.

— И ти си сигурна? — Той не бе достатъчно тактичен да облече нетърпението си в изискани думи. — Този път си сигурна? Знаеш, че не може да има грешка?

Тя кимна:

— Сигурна съм. Имам всички признаци.

— Хвала на Бога. Знаех, че ще дойде. Знаех, че един брак, желан от небесата, ще бъде благословен.

Катерина кимна. С усмивка.

— По време на пътуването на двора ще се придвижваме бавно, няма да ловуваш. Част от пътя ще изминем с лодки, с баржи.

— Мисля, че няма да пътувам изобщо, ако позволиш — каза тя. — Искам да си стоя спокойно на едно място това лято, не искам да пътувам дори в носилка.

— Е, добре, аз ще замина на обиколката с двора, а после ще се прибера у дома при теб — каза той. — А какво празненство ще устроим само, когато се роди бебето ни! Кога ще бъде?

— След Коледа — каза Катерина. — По Нова година.

Зимата на 1510 г.

Трябваше да стана гадателка — толкова точна се оказах с предсказанието си, дори без мавърско сметало. Празнуваме Коледа в Ричмънд и дворът ликува, заради моето щастие. Бебето в утробата ми е едро, и рита толкова силно, че когато Хенри положи длан върху тялото ми, чувства как малката петичка блъска ръката му. Няма съмнение, че той е жив и силен, и неговата жизненост носи радост на целия двор. Когато седя по време на съвета, понякога трепвам при странното усещане от движението му в мен, от начина, по който тялото му се притиска в моето, и някои от старите съветници се смеят — след като са виждали собствените си съпруги в същото състояние — от радост, че най-сетне ще има наследник за Англия и Испания.

Моля се, но не очаквам задължително да е момче. Дете за Англия, дете за Артур — това е всичко, което искам. Ако това е желаната от него дъщеря, ще я нарека Мери, както помоли той.

Желанието на Хенри за син и любовта му към мен най-сетне го направиха по-сериозен и внимателен. Той се грижи за мен така, както не го е правил никога преди. Мисля, че пораства, себичното момче най-после се превръща в добър мъж, и страхът, който ме преследваше след историята с онова момиче Стафорд, намалява. Може би той ще си взема любовници, както правят винаги кралете, но може би ще устоява да не се влюбва в тях и да не дава лекомислените обещания, които може да даде един мъж, но не и един крал. Може би ще придобие благоразумието, което, изглежда, толкова много мъже усвояват: да се наслаждават на някоя нова жена, но в сърцата си да остават верни на съпругата си. Със сигурност, ако продължи да бъде така благодушен, от него ще излезе добър баща. Представям си го как учи сина ни да язди, да ловува, да участва в турнири. Никое момче не би могло да има баща, който да го запознае по-добре със спортуването и развлеченията, отколкото един син на Хенри. Дори Артур не би бил по-забавен и приветлив баща. Образованието на нашия син, уменията му в дворцовия живот, възпитанието му като християнин, обучението му като владетел — това са нещата, на които ще го науча аз. Той ще усвои куража на майка ми и уменията на баща ми, а от мен — мисля, че аз мога да го науча на постоянство и решителност. Това са моите таланти сега.

Вярвам, че двамата с Хенри ще отгледаме принц, който ще остави своя отпечатък в Европа, който ще опази Англия от маврите, от французите, от шотландците, от всичките ни врагове.

Ще трябва отново да се оттегля в очакване на раждането, но изчаквам толкова дълго, колкото се осмелявам. Хенри ми се кълне, че няма да има друга, докато съм в усамотение, че е мой, изцяло мой. Изчаквам до вечерта на коледното празненство, после изпивам виното си с подправки заедно с членовете на двора си и им пожелавам весела Коледа, докато те ми пожелават късмет, и отново се озовавам в тишината на спалнята си.

Честно казано, нямам нищо против да пропусна танците и тежкото пиянство. Уморена съм, истинско бреме е да нося това бебе. Ставам с изгрева, а после се оттеглям заедно със залеза на зимното слънце, като рядко се будя преди девет сутринта, и съм готова да заспя в пет следобед. Прекарвам много време в молитви за благополучно раждане и за здравето на детето, което се движи така силно в мен.

През повечето дни Хенри идва да ме види, остава насаме с мен. В Кралската книга ясно се казва, че кралицата трябва да бъде в пълна изолация преди раждането на детето си; но Кралската книга е написана от бабата на Хенри, и аз намеквам, че можем да постъпваме, както ни е угодно. Не виждам защо тя би трябвало да ме командва и отвъд гроба, след като беше такава сурова наставница приживе. Освен това, да го кажа направо като дъщеря на Арагон: нямам доверие на Хенри, когато е сам в двора. Вечерта преди Нова година той вечеря с мен, преди да отиде в залата за голямото празненство, и ми донася за подарък рубини, които са по-едри и от плячката на Кристобал Колон. Слагам ги на шията си и виждам как очите му потъмняват от страст към мен, когато те проблясват върху закръглените ми бели гърди.

— Не остава много време — казвам усмихнато. Знам точно какво си мисли.

— Ще замина за Уолсингам веднага щом детето ни се роди, а когато се върна, ще се пречистиш в църква — казва той.

— А после, предполагам, ще искаш да направиш ново бебе — казвам с престорена умора.

— Да — казва той, с грейнало от щастие лице.

Целува ме за лека нощ, пожелава ми новата година да ми донесе радост, а после излиза през скритата врата на покоите ми и влиза в своите, а оттам отива на пиршеството. Поръчвам да донесат преварената вода, която все още пия, подчинявайки се на съвета на мавъра, а после седя пред огъня, шиейки миниатюрна дрешка за бебето си, докато Мария де Салинас ми чете на испански.

Внезапно изпитвам чувството, че цялата ми утроба се преобръща, сякаш падам от голяма височина. Болката е толкова дълбока, толкова различна от всичко, което съм познала досега, че ръкоделието пада от ръцете ми, аз се вкопчвам в страничните облегалки на стола си и ахвам задъхано, без да мога да кажа и дума. Веднага разбирам, че бебето идва. Страхувах се, че няма да разбера какво става, че болката ще бъде като онази, когато изгубих горкото си момиче. Но това прилича на мощната сила на дълбока река, създава усещането за прилив на нещо силно и прекрасно. Изпълнена съм едновременно с радост и благочестив ужас. Знам, че бебето идва, зная, че той е силен, че аз съм млада, и че всичко ще бъде наред.

Веднага щом съобщавам на дамите, в стаята се възцаряват врява и безпорядък. Нейна светлост майката на краля може и да е постановила, че всичко трябва да се върши спокойно и тихо, люлката да бъде приготвена, а за майката да са оправени две легла: едно, в което да роди, и едно, в което да си почива; но в действителния живот дамите се суетят наоколо като кокошки в птичарник, подвиквайки тревожно. Викат акушерките от главната част на двореца: те са отишли да се веселят, предполагайки, че няма да има нужда от тях в навечерието на Нова година. Едната от тях е доста пийнала и Мария де Салинас я изхвърля от стаята, преди да успее да падне и да счупи нещо. Изобщо не могат да намерят лекаря и изпращат пажове да тичат из целия дворец, за да го търсят.

Спокойни и решителни сме единствено аз, лейди Маргарет Поул и Мария де Салинас. Мария — защото по природа е предразположена към спокойствие, лейди Маргарет — защото е изпълнена с увереност още от началото на това усамотение, и аз, защото чувствам, че нищо няма да попречи на това бебе да дойде, че е време да сграбча въжето в едната си ръка, мощехранителницата в другата, да прикова очи в малкия олтар в ъгъла на стаята, и да се помоля на света Маргарита от Антиохия да ме дари с бързо и леко раждане и здраво бебе.

Невероятно е, но минават само малко повече от шест часа — макар че един от тези часове ми се струва по-дълъг от ден — а после усещам напор и плъзване, акушерката промърморва тихо: „Хвала на Господа!“, а сетне се разнася висок, гневен плач, почти вик, и аз осъзнавам, че това е нов глас в стаята, гласът на моето бебе.

— Момче, слава на Бога, момче — казва акушерката, Мария ме поглежда и ме вижда сияеща от радост.

— Наистина ли? — питам настойчиво. — Дайте ми да го видя!

Прерязват пъпната връв и ми го подават, все още гол, малката му уста е широко отворена, за да извика, очите му са здраво стиснати в гневна гримаса. Синът на Хенри.

— Моят син — прошепвам.

— Синът на Англия — казва акушерката — Хвала на Бога.

Свеждам лице към топлата му, още лепкава главица. Подушвам го, както котка души котенцата си. „Това е нашето момче“, прошепвам на Артур, който е толкова близо в този миг, че сякаш е почти до мен, гледайки над рамото ми към това мъничко чудо, което обръща глава и бута носле в гърдите ми, със зинала мъничка уста. „О, Артур, любов моя, това е момчето, което обещах, че ще родя за теб и за Англия. Това е нашият син за Англия, и той ще бъде крал.“

1-ви януари 1511 г.

Цяла Англия полудя, когато на първи януари хората научиха, че се е родило момче. Всички веднага го нарекоха принц Хенри, друго име не беше възможно. По улиците печаха волове и се напиваха до вцепенение. В страната започнаха да бият църковните камбани, разбиваха църковните запаси от ейл, за да вдигат наздравици за наследника на Тюдорите, момчето, което щеше да опази мира в Англия, което щеше да запази съюза на Англия с Испания, което щеше да закриля Англия от враговете ѝ и което щеше да победи веднъж завинаги шотландците.

Хенри влезе да види сина си, нарушавайки правилата на усамотението при раждане, като ходеше внимателно на пръсти, сякаш стъпките му можеха да разтърсят стаята. Надникна в люлката, почти боейки се да диша близо до спящото момче.

— Толкова е малък — каза той. — Как може да е толкова малък?

— Акушерката казва, че е голям и силен — поправи го Катерина, мигновено впуснала се в защита на бебето си.

— Сигурен съм. Просто ръцете му са толкова… и виж, има нокти на пръстите на ръцете! Истински нокти!

— Има нокти и на пръстите на краката — каза тя. Двамата стояха един до друг и гледаха удивено надолу към съвършенството, което бяха създали заедно. — Има малки пълнички крачета и най-мъничките пръстчета, които можеш да си представиш.

— Покажи ми — каза той.

Тя внимателно изхлузи копринените обувчици, които бебето носеше.

— Ето — каза, с глас, изпълнен с нежност. — Сега трябва да ги сложа обратно, за да не се простуди.

Хенри се наведе над люлката и взе нежно мъничкото краче в голямата си ръка.

— Моят син — изрече той удивено. — Хвала на Бога, имам син.

Лежа на леглото си, както е постановила майката на стария крал в Кралската книга, и приемам уважавани гости. Налага се да крия усмивката си, когато си мисля как майка ми ме е родила по време на поход, в палатка, като някоя войнишка блудница. Но така се правят нещата в Англия, а аз съм английска кралица и това бебе ще бъде крал на Англия.

Никога не съм познавала такава проста радост. Когато задрямвам, се будя със сърце, изпълнено с възторг, още преди да зная защо. После си спомням. Имам син за Англия, за Артур и за Хенри; и се усмихвам и обръщам глава, и онзи, който се намира близо до леглото ми точно в този миг, отговаря на въпроса, преди да съм го задала: „Да, синът ви е добре, ваша светлост.“

Хенри е изцяло погълнат от грижите за сина ни. Влиза и излиза да ме види по двайсет пъти на ден с въпроси и с новини за нещата, които е уредил. Назначил е домакинство от не по-малко от четирийсет души за това мъничко бебе, и вече е избрал стаите в двореца Уестминстър, където ще се събират съветниците му, когато стане млад мъж. Усмихвам се и не казвам нищо. Хенри планира най-пищното кръщение, виждано някога в Англия, нищо не е твърде добро за този Хенри, който ще бъде Хенри Девети. Понякога, когато седя на леглото си, уж за да пиша писма, рисувам неговия монограм. Хенри IX: моят син, кралят на Англия.

Традиционният избор на наставници във вярата и застъпници пред Бога за новороденото е направен много внимателно: Маргарита Австрийска, дъщеря на император, и френският крал Луи XII. Следователно той, този малък Тюдор, вече работи, за да пропъди подозрителността на французите срещу нас, да укрепи съюза ни с фамилията Хабсбург. Когато ми го донасят и слагам пръста си в дланта на мъничката му ръка, пръстите му се свиват, сякаш за да я стиснат. Сякаш иска да хване ръката ми. Сякаш би могъл да отвърне на обичта ми. Лежа тихо, наблюдавайки го как спи, притиснала пръст към малката му длан, покрила с другата си ръка нежната му главица, където чувствам равномерното туптене на пулса.

Негови кръстници са архиепископ Уоръм, моят скъп и верен приятел Томас Хауард, граф Съри, както и графът и графинята на Девън. Скъпата ми лейди Маргарет ще управлява детската му стая в Ричмънд. Това е най-новият и най-чистият от всички дворци близо до Лондон, и независимо къде сме, дали в Уайтхол, в Гринич или Уестминстър, ще ми бъде лесно да го посещавам.

Почти непоносимо ми е да оставя да го отведат, но за него е по-добре да бъде в провинцията, отколкото в Сити. При това ще го виждам най-малко веднъж в седмицата; Хенри ми обеща, че ще го виждам всяка седмица.

Хенри замина за параклиса на света Богородица в Уолсингам, както бе обещал, и Катерина го помоли да каже на монахините, които държаха параклиса, че тя ще дойде лично следващия път, когато разбере, че очаква дете. Когато следващото бебе започнеше да расте в утробата на кралицата, тя щеше да въздаде благодарност за благополучното раждане на първото и да се помоли за благополучното раждане на второ дете. Помоли краля да каже на монахините, че тя ще идва при тях всеки път, когато очаква дете, и че се надява да ги посети много пъти.

Даде му тежка кесия със злато.

— Ще им предадеш ли това от мое име, за да се молят за мен?

Хенри взе кесията.

— Те се молят за кралицата на Англия, защото това е техен дълг — каза той.

— Искам да им го напомня.

Хенри се върна в двора за най-пищния турнир, който Англия беше виждала, и Катерина се надигна от леглото си, за да го организира за него. Преди да замине, той си беше поръчал нови доспехи, и тя нареди на своя фаворит, Едуард Хауард, талантливия по-малък син на рода Хауард, да се погрижи доспехите да отговарят точно на мерките на слабия и строен млад крал, а изработката да бъде съвършена. Тя заръча да ушият флагове и да окачат гоблени, да подготвят поетични драми, в които да се разказва за славни събития, и да има злато навсякъде: флагове и завеси от златен брокат, бродирани със злато драперии, златни блюда и златни чаши, златни върхове на украсените с орнаменти копия, позлатени щитове, злато дори по седлото на кралския кон.

— Това ще бъде най-пищният турнир, който Англия е виждала някога — каза ѝ Едуард Хауард. — Английско рицарство и испанска елегантност. Ще бъде нещо прекрасно.

— Това е най-голямото празненство, което сме имали — каза тя, като се усмихваше. — По най-големия повод.

Зная, че подготвих изключително зрелище за Хенри, но когато той излиза на арената за турнири, дъхът ми секва. Модно е рицарите, които са дошли да участват в турнира, да си изберат мото; понякога дори съчиняват поема или играят роля в жива картина, преди да излязат на арената. Хенри запази своето мото в тайна и не ми каза какво ще бъде. Сам поръча флага си, жените постоянно се смеят и се крият от мен, докато бродират думите върху флага от коприна в зеления цвят на Тюдорите. Наистина нямам представа какво ще гласи девизът до мига, когато той се покланя пред мен в кралската ложа, знамето се раздипля и неговият херолд високо оповестява титлата му за турнира „Рицарят Вярно Сърце“.

Изправям се на крака и сключвам ръце пред лицето си, за да скрия треперещата си уста. Не успявам да се сдържа, и очите ми се изпълват със сълзи. Той се е нарекъл „Рицарят Вярно Сърце“ — обявил е пред света възвръщането на предаността и любовта си към мен. Жените от моята свита отстъпват назад, за да мога да видя балдахина, който той е наредил да окачат около цялата кралска ложа. Поръчал е да забодат навсякъде по него малки гербове с преплетени инициали „Х“ и „К“. Накъдето и да погледна, на всеки ъгъл на арената за турнири, върху всяко знаме, върху всяка колона, има инициали „Х“ и „К“, изписани заедно. Той е използвал този голям турнир, най-хубавият и най-пищният, който Англия някога е виждала, за да покаже на света, че ме обича, че е мой, че сърцето му ми принадлежи, и че това сърце е вярно.

Оглеждам се наоколо, към придворните си дами, изживявайки пълния си триумф. Ако можех да говоря свободно, щях да им кажа: „Ето! Приемете това като предупреждение. Той не е мъжът, за когото го смятахте. Той не е мъж, който би се отвърнал от законната си съпруга. Не е мъж, когото можете да съблазните, независимо колко умели са хитрините ви, колко лукаво шушукате против мен. Той ми даде сърцето си, и сърце му е вярно.“ Обхождам ги бързо с очи, тях, най-хубавите момичета от най-изтъкнатите фамилии в Англия, и знам, че всяка от тях тайно си мисли, че може да получи мястото ми. Ако извади късмет, ако кралят бъде съблазнен, ако аз умра, тя би могла да заеме мястото ми на престола.

Но неговото знаме им казва: „Не е така.“ Неговият флаг им го казва, златните букви „Х“ и „К“ им го казват, викът на херолда им казва, че той е изцяло мой, завинаги. Волята на майка ми, думата, която дадох на Артур, съдбата, отредена от Бог на Англия, най-сетне ме доведоха до това: син и наследник в люлката на Англия, кралят на Англия, оповестяващ пред всички любовта си към мен, и моят инициал, преплетен с неговия в златно, накъдето и да погледна.

Докосвам устните си с ръка и я протягам към него. Наличникът на шлема му е вдигнат, сините му очи пламтят от страст към мен. Любовта му към мен ме топли като горещото слънце на детството ми. Аз съм жена, благословена от Бог, всъщност — ползваща се със специалното Му благоволение. Преживях вдовството и отчаянието си от загубата на Артур. Ухажването на стария крал не ме съблазни, враждебността му не ме победи, омразата на майка му не ме унищожи. Любовта на Хенри ми доставя наслада, но не ме спасява. С особеното Божие благоволение, аз спасих сама себе си. Сама излязох от мрака на бедността и влязох в блясъка на светлината. Сама се преборих с онова ужасно потъване в пълното отчаяние. Сама превърнах себе си в жена, която може да се изправи пред смъртта, може да се изправи и пред живота, и да понесе и двете.

Спомням си как веднъж, когато бях малко момиче, майка ми се молеше преди битка, а после се надигна от мястото, където беше коленичила, целуна кръста от слонова кост, върна го на поставката му, и направи знак на придворната си дама да донесе предницата на бронята ѝ и да ѝ я закопчае.

Изтичах напред, замолих я да не отива, попитах я защо трябва да потегли в битка, щом Бог ни дава благословията Си? Ако сме благословени от Бог, защо трябва и да се сражаваме? Няма ли Той просто да прогони маврите заради нас?

— Благословена съм, защото съм избрана да върша Неговото дело — тя коленичи и обви ръка около мен. — Може би ще кажеш: защо да не оставим това на Бог, да изпрати гръмотевична буря над злите маври?

Кимнах.

— Аз съм гръмотевичната буря — каза тя, като се усмихна. — Аз съм гръмотевичната буря, изпратена от Бог да ги прогони. Днес Той не избра гръмотевична буря. Избра мен. И нито аз, нито тъмните облаци можем да откажем да изпълним своя дълг.

Усмихвам се на Хенри, когато спуска наличника на шлема си и отдалечава коня си от кралската ложа. Сега разбирам какво имаше предвид майка ми с това, че е Божията гръмотевица. Бог ме е призовал да бъда неговата слънчева светлина в Англия. Мой вменен от Бога дълг е да донеса щастие, благоденствие и сигурност на Англия. Правя това, като водя краля към правилните избори, като осигурявам наследяването на трона, и като защитавам безопасността на границите. Аз съм богоизбраната кралица на Англия и се усмихвам на Хенри, когато едрият му черен кон с лъскав косъм отива в бавен тръс до края на манежа, усмихвам се и на лондончаните, които викат името ми и крещят: „Бог да благослови кралица Катерина!“, усмихвам се и на себе си, защото постъпвам така, както желаеше майка ми, както Бог повели, а Артур ме чака в градината Ал Яна.

22-ри февруари 1511 г.

Десет дни по-късно, когато кралица Катерина беше на върха на щастието си, ѝ съобщиха най-лошата вест в живота ѝ.

По-лошо е дори от смъртта на съпруга ми, Артур. Не мислех, че може да има нещо по-ужасно от това; но така се оказва. По-лошо е от годините ми на вдовство и чакане. По-ужасно е, отколкото когато получих вест от Испания, че майка ми е мъртва, че е умряла в деня, когато ѝ писах, умолявайки я да ми изпрати една дума. По-лошо е от най-лошите дни, които съм имала.

Моето бебе е мъртво. Не мога да кажа нищо повече от това, не мога дори да чувам какво ми говорят. Струва ми се, че Хенри е тук през част от времето; а също и Мария де Салинас. Струва ми се, че и Маргарет Поул е тук, виждам и покрусеното лице на Томас Хауард до рамото на Хенри; виждам как Уилям Комптън отчаяно стиска рамото на Хенри; но всички лица се размиват пред очите ми и не мога да бъда сигурна в нищо.

Отивам в стаята си и нареждам да затворят капаците и да залостят вратите. Но е твърде късно. Вече ми съобщиха най-лошата вест в живота ми; затварянето на вратата няма да ѝ попречи да влезе. Не мога да понасям светлината. Не мога да понасям шумовете от продължаващия обикновен живот. Чувам един паж да се смее в градината близо до прозореца ми и не мога да разбера как в света може да е останала радост или щастие, сега, когато моето бебе го няма.

Сега вече куражът, на който съм се уповавала през целия си живот, се оказва просто тънка нишка, мрежа на паяк, невеществен. Ведрата ми увереност, че вървя по Божия път и че Той ще ме закриля, не е нищо повече от заблуда, детска вълшебна приказка. В сенките на стаята си се потапям дълбоко в тъмнината, която майка ми позна, когато изгуби сина си, от която Хуана не можа да се спаси, когато изгуби съпруга си, която беше проклятието на баба ми, която е надвиснала над жените от семейството ми като тъмна сянка. В края на краищата се оказва, че не съм по-различна от тях. Не съм жена, която може да надживее любовта и загубата, както мислех досега. Просто до този момент никога не бях губила някой, който да ми е бил по-скъп от самия живот. Когато Артур умря, сърцето ми беше сломено. Но сега, когато бебето ми е мъртво, не искам нищо, освен сърцето ми да престане да бие.

Не ми хрумва никаква причина, поради която би трябвало аз да продължа да живея, а това невинно, безгрешно бебе да ми бъде отнето. Не мога да намеря никаква причина за това. Не мога да разбера един Бог, който може да ми го отнеме. Не мога да разбера един свят, който може да бъде толкова жесток. В мига, когато ми казаха: „Ваша светлост, бъдете смела, имаме лоши новини за принца“, аз изгубих вярата си в Бог. Изгубих желанието си да живея. Изгубих дори амбицията си да управлявам Англия и да осигуря безопасността на страната си.

Той имаше сини очи и най-малките, най-съвършени ръце. Ноктите на пръстите на ръцете му приличаха на мънички мидени черупки. Малките му крачета… малките му крачета…

Лейди Маргарет Поул, която бе отговаряла за детската стая на мъртвото дете, влезе в стаята, без да почука, без покана, и коленичи пред кралица Катерина, която седеше на стола си край огъня, сред дамите си, без да вижда и да чува нищо.

— Дойдох да ви помоля за прошка, макар да не съм сторила нищо лошо — каза тя въздържано.

Катерина повдигна глава от ръката си.

— Какво?

— Вашето бебе умря, докато беше поверено на моите грижи. Дойдох да ви помоля за прошка. Кълна се, че не съм проявила небрежност. Но той е мъртъв. Принцесо, съжалявам.

— Вие винаги сте тук — каза Катерина със сдържана неприязън. — В най-мрачните ми мигове винаги сте до мен, като лош късмет.

По-възрастната жена трепна.

— Наистина, но не по свое желание.

— И не ме наричайте „принцесо“.

— Забравих.

За първи път от седмици Катерина се изправи на стола си и погледна в лицето друг човек, видя очите на Маргарет, видя новите бръчки около устата ѝ, осъзна, че не е единствената, която скърби за загубата на бебето си.

— О, Господи, Маргарет — каза тя и залитна напред.

Маргарет Поул я хвана и я прегърна.

— О, Господи, Катерина — промълви тя в косата на кралицата.

— Как можахме да го изгубим?

— Божия воля. Божия воля. Трябва да го повярваме. Трябва да склоним глава под Него.

— Но защо?

— Принцесо, никой не знае защо един бива погубен, а друг — пощаден. Помните ли?

По потръпването тя почувства, че сега, при загубата на сина си жената си спомня загубата на своя съпруг.

— Никога не забравям. Помня всеки ден. Но защо?

— Такава е Божията воля — повтори лейди Маргарет.

— Не мисля, че мога да го понеса — промълви Катерина толкова тихо, че никоя от дамите ѝ не можеше да чуе. Вдигна покритото си със следи от сълзи лице от рамото на приятелката си. — Да изгубя Артур ми се струваше като истинско мъчение, но да изгубя бебето си е като самата смърт. Не мисля, че мога да го понеса, Маргарет.

Усмивката на по-възрастната жена беше безкрайно търпелива.

— О, Катерина. Ще се научите да го понасяте. Никой не може да направи нищо друго освен да понася. Можете да се гневите или да плачете, но в крайна сметка ще се научите да понасяте.

Катерина бавно седна отново на стола си; Маргарет, непринудено елегантна, остана коленичила на пода в краката ѝ, сключила пръсти с тези на приятелката си.

— Ще трябва отново да ме научите на смелост, съвсем отначало — прошепна Катерина.

По-възрастната жена поклати глава.

— Достатъчно е да го научите само веднъж — каза тя. — Знаете, научихте се на смелост в Лъдлоу; вие не сте жена, която може да бъде унищожена от скръбта. Ще скърбите, но ще оцелеете, ще излезете отново в света. Ще обичате. Ще заченете друго дете и това дете ще оживее, ще се научите отново да бъдете щастлива.

— Не мога да си го представя — каза Катерина унило.

— Ще се случи.

Битката, която Катерина очаквате от толкова отдавна, започна, докато тя още беше обладана от мрачната скръб за бебето си. Но нищо не можеше да проникне през тъгата ѝ.

„Прекрасни новини, най-добрите новини на света!“ — писа баща ѝ. Катерина уморено превеждаше от шифъра, а после — от испански на английски. „Ще поведа кръстоносен поход срещу маврите в Африка. Тяхното съществуване е опасност за християнския свят, техните набези изпълват с ужас цялото Средиземноморие и излагат на опасност корабоплаването от Гърция до Атлантическия океан. Изпратете ми най-добрите от вашите рицари — вие, които се обявявате за новия Камелот. Изпратете ми най-храбрите си пълководци начело на най-силните си мъже, а аз ще ги поведа към Африка и ще унищожим владенията на неверниците като благочестиви християнски крале.“

Катерина уморено отнесе преведеното писмо на Хенри. Той се връщаше от тенискорта, с кърпа, преметната около врата, с поруменяло лице. Засия, когато я видя, после радостното изражение в миг бе заличено от виновна гримаса, благодарение на която заприлича на момче, заловено да се наслаждава на забранено удоволствие. По това мимолетно изражение, в този кратък, издайнически миг, тя разбра — той бе забравил, че синът му е мъртъв. Играеше тенис с приятелите си, беше спечелил, виждаше съпругата, която все още обичаше, беше щастлив. Радостта спохождаше мъжете от неговото семейство така лесно, както тъгата — жените от нейното. Тя почувства как я заля вълна от омраза, толкова силна, че почти усети вкуса ѝ в устата си. Той успяваше да забрави, макар за миг, че тяхното малко момче бе умряло. Катерина си мислеше, че тя няма да забрави — никога, никога.

— Имам писмо от баща си — каза тя, като се опита да придаде някаква заинтересованост на дрезгавия си глас.

— Така ли? — Той беше олицетворение на загрижеността. Пристъпи към нея и я хвана под ръка. Тя стисна зъби, за да не изкрещи: „Не ме докосвай!“

— Каза ли ти да бъдеш смела? Написа ли ти утешителни думи?

Тромавата загриженост на младия мъж беше непоносима. Тя извика на лицето си най-търпеливата си усмивка.

— Не. Писмото не е лично. Знаеш, че той рядко ми пише така. В писмото става дума за кръстоносен поход. Той кани нашите благородници и лордове да съберат войска и да тръгнат с него срещу маврите.

— Така ли? О, наистина ли? Какъв шанс!

— Не и за теб — каза тя, потушавайки всяка евентуална идея на Хенри, че би могъл да тръгне на война, когато нямаха син. — Това е само малка експедиция. Но баща ми на драго сърце би приел в нея англичани, и мисля, че би трябвало да отидат.

— Убеден съм, че би ги приел — Хенри се обърна и повика приятелите си, които се бяха отдръпнали назад като виновни ученици, хванати да се забавляват. Беше им непоносимо да виждат Катерина, откакто беше станала толкова бледа и тиха. Харесваха я, когато тя беше кралицата на турнира, а Хенри беше Рицарят Вярно Сърце. Тя ги караше да се чувстват неудобно, когато идваше на вечеря като призрак, не хапваше нищо и си тръгваше рано.

— Хей! Някой да иска да замине на война срещу маврите?

Хор от възбудени крясъци отвърна на призива. Катерина си помисли, че най-много приличаха на куп развълнувани кученца — начело с лорд Томас Дарси и Едуард Хауард.

— Аз ще отида!

— И аз ще отида!

— Покажете им как се сражават англичаните! — подстрекаваше ги Хенри. — Аз лично ще платя разноските по експедицията.

— Ще пиша на баща си, че разполагате с доброволци, изгарящи от желание да потеглят — каза Катерина тихо. — Ще отида и ще му пиша сега. — Тя се извърна и тръгна бързо към вратата за малкото стълбище, което водеше към покоите ѝ. Не мислеше, че би могла да понесе да бъде с тях дори миг повече. Това бяха мъжете, които щяха да научат сина ѝ да язди. Това бяха мъжете, които щяха да бъдат определени за негови съветници, негов кралски съвет. Те щяха да бъдат редом с него по време на първото му причастие, те щяха да бъдат негови представители по време на годежа му, те щяха да бъдат кръстници на синовете му. А ето че сега бяха тук, смееха се, надаваха войнствени призиви, състезаваха се помежду си за гръмкото одобрение на Хенри, сякаш нейният син никога не се беше раждал, сякаш не беше умрял. Сякаш светът беше същият както винаги; но Катерина знаеше, че той беше напълно променен.

Той имаше сини очи. И най-мъничките, най-съвършени крачета.

В крайна сметка славният кръстоносен поход така и не се осъществи. Английските рицари пристигнаха в Кадис, но кръстоносците така и не отплаваха към Светите земи, така и не се изправиха пред остър ятаган, размахван от неверник с черно сърце. Катерина превеждаше писма, разменяни между Хенри и баща ѝ, в които баща ѝ обясняваше, че все още не е събрал войската си, че все още не е готов да замине, а после, един ден, тя дойде при Хенри с писмо в ръка и с лице, от което шокът беше изличил обичайната умора.

— Баща ми съобщава изключително ужасни новини.

— Какво става? — залита Хенри, объркан. — Виж, ето, току-що получих писмо от един английски търговец в Италия; не мога да схвана нищо от него. Той пише, че французите и папата са във война. — Хенри ѝ подаде писмото си. — Как е възможно това? Изобщо не го разбирам.

— Вярно е. Това писмо е от баща ми. Казва, че папата е обявил, че френските войски трябва да напуснат Италия — обясни Катерина. — Светият Отец е извел собствените си папски войски на бойното поле срещу французите. Крал Луи е обявил, че папата вече няма да бъде папа.

— Как се осмелява? — запита Хенри, потресен до дън-душа.

— Баща ми казва, че трябва да забравим кръстоносния поход и веднага да се притечем на помощ на папата. Той ще се опита да уговори съюз между нас и императора на Свещената Римска Империя. Не можем да позволим на крал Луи да завземе Рим. Той не трябва да навлиза в Италия.

— Трябва да е луд, за да смята, че бих го допуснал! — възкликна Хенри. — Нима бих позволил на французите да превземат Рим? Нима бих допуснал един папа, който да е френска марионетка? Забравил ли е какво може да направи една английска армия? Нима иска нов Азенкур?

— Да съобщя ли на баща си, че ще се обединим с него срещу Франция? — попита Катерина. — Мога да пиша веднага.

Той хвана ръката ѝ и я целуна. Поне този път тя не се отдръпна и той я притегли малко по-близо и обви ръка около талията ѝ.

— Ще дойда с теб, докато пишеш, и можем да подпишем писмото двамата — баща ти трябва да знае, че неговата дъщеря испанка и неговият син англичанин са напълно единни в подкрепата си за него. Слава Богу, че войските ни са вече в Кадис — възкликна Хенри, осъзнавайки добрия си късмет.

Катерина се поколеба: в ума ѝ бавно се оформяше една мисъл.

— Това е… рисковано.

— Това е късмет — каза Хенри весело. — Ние сме благословени от Бог.

— Баща ми сигурно ще търси някаква облага за Испания от всичко това. — Катерина спомена подозрението внимателно, докато вървяха към покоите ѝ и Хенри скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните. — Той никога не предприема ход, без да планира далече напред.

— Разбира се, но ти ще браниш интересите ни както винаги — каза той уверено. — Имам ти доверие, любов моя, както имам доверие на него. Нима сега той не е единственият ми баща?

Лятото на 1511 г.

Бавно, докато дните стават по-топли, а слънцето заприличва повече на испанското, аз също се стоплям и заприличвам повече на испанското момиче, което бях някога. Не мога да се примиря със смъртта на сина си, мисля, че никога няма да се примиря със загубата му; но виждам, че няма кого да виня за смъртта му. Не е имало недоглеждане или небрежност, той умря като птиче в топло гнездо, и трябва да проумея, че никога няма да узная защо.

Сега знам, че съм била глупава да виня себе си. Не съм извършила никакво престъпление, никакъв толкова ужасен грях, че Бог, милостивият Бог от молитвите на детството ми, да ме накаже с такава ужасна скръб. Никой добър Бог не би погубил такова сладко бебе, такова съвършено бебе с такива сини очи, само за да упражни божествената Си воля. В сърцето си знам, че такова нещо е невъзможно, не може да има такъв Бог. Макар в първите най-ужасни изблици на скръбта си да винях себе си и Бог, сега знам, че това не е било наказание за грях. Знам, че удържах обещанието си, обещанието, дадено на Артур, поради най-основателни причини; и че Бог ме е взел под закрилата Си.

Ужасният, смразяващ, мрачен факт на загубата на бебето ми сякаш отстъпва заедно с ужасния, мразовит мрак на тази английска зима. Една сутрин шутът дойде, каза ми някаква шега и аз се засмях на глас. Сякаш се беше отворила врата, която дълго е стояла здраво заключена. Осъзнавам, че мога да се смея, че е възможно да бъда щастлива, че смехът и надеждата могат да се върнат при мен и може би дори мога да забременея отново и пак да почувствам онази завладяваща нежност.

Започвам отново да чувствам, че съм жива, че отново съм жена с надежди и планове, че съм онази жена, в която се превърна момичето от Испания. Мога да усетя, че съм жива: застанала на половината път между бъдещето и миналото си.

Сякаш преглеждам основно тялото си като ездач след лошо падане от кон, потупвайки ръцете и краката си, уязвимото си тяло, сякаш търся трайни увреждания. Вярата ми в Бог се връща напълно неразклатена, по-твърда от всякога. Изглежда, че има само една голяма промяна: вярата ми в моите родители е накърнена. За първи път в живота си наистина мисля, че е възможно да са сгрешили.

Спомням си добротата на мавърския лекар към мен и ми се налага да променя възгледите си за неговия народ. Човек, който може да види врага си така сломен, както той видя мен, и въпреки това е в състояние да погледне на своята неприятелка с такова дълбоко състрадание, не може да бъде наречен варварин и дивак. Може да е неверник — може да е напълно заблуден — но със сигурност трябва да му бъде позволено да прави свои собствени заключения със собствени доводи. А от това, което знам за този човек, съм сигурна, че доводите му ще бъдат основателни.

Иска ми се да изпратя някой добър свещеник да се пребори за душата му, но не мога да кажа, както щеше да каже майка ми, че той е духовно мъртъв, негоден за нищо, освен за смърт. Той улови ръцете ми, за да ми съобщи тежките новини, и видях в очите му нежност, която ми напомни за нежността в погледа на Светата Дева. Вече не мога да отхвърлям маврите като еретици и врагове. Трябва да осъзная, че те са мъже и жени, способни на грешки като нас, изпълнени с надежди като нас, предани на вярата си, както ние на нашата.

И това на свой ред ме кара да се усъмня в мъдростта на майка си. Някога бях готова да се закълна, че тя знае всичко, че нейната повеля трябва да се слуша винаги. Но сега пораснах достатъчно, за да мисля по-задълбочено за нея. Бях оставена в нищета по време на вдовството си, защото подготвеният от нея договор беше небрежно написан. Бях изоставена съвсем сама в чужда страна, защото, макар тя да ме повика с привидна настойчивост — всъщност това беше само за показ; не би ме приела обратно в Испания на никаква цена. Тя прояви коравосърдечие, продължавайки да се придържа към плана си за мен, и ме остави сама, мен, нейната родна дъщеря.

И накрая, бях принудена да намеря тайно лекар и да се посъветвам с него скрито, защото тя беше изпълнила своята роля в прогонването на най-добрите лекари, най-добрите учени и най-будните умове от християнския свят. Беше заклеймила мъдростта им като грях и останалата част от Европа беше последвала примера ѝ. Тя освободи Испания от евреите, и от техните умения и кураж, прочисти Испания от маврите и тяхната начетеност и дарби. Тя, жена, която се възхищаваше на начетеността, прогони онези, които се наричат Хора на Книгата. Тя, която се бореше за справедливост, постъпи несправедливо.

Все още не мога да разбера какво може да означава това отчуждение за мен. Майка ми е мъртва, не мога да я упрекна или да споря с нея сега, освен във въображението си. Но знам, че през тези месеци в мен настъпи дълбока и трайна промяна. Стигнах до свое разбиране за своя свят, което не е нейното разбиране за нейния свят. Не подкрепям организирането на кръстоносен поход срещу маврите, нито срещу когото и да било. Не подкрепям гоненията, нито жестокостта към тях заради цвета на кожата им или вярата в сърцата им. Знам, не майка ми не е непогрешима, вече не вярвам, че тя и Бог мислят като един. Макар че все още обичам майка си, вече не я боготворя. Предполагам, че най-сетне пораствам.

Кралицата изплува бавно от скръбта си и отново започна да проявява интерес към управлението на двора и страната. В Лондон всички оживено обсъждаха новината, че шотландски капери нападнали английски търговски кораб. Всички знаеха името на каперския капитан: той беше Андрю Бартън, който плаваше с пълномощни писма от крал Джеймс Шотландски. Бартън беше безмилостен към английските кораби, и на лондонските докове цареше всеобщото убеждение, че Джеймс умишлено е дал позволение на пирата да плячкосва английски плавателни съдове, сякаш двете страни бяха вече във война.

— Трябва да бъде спрян — каза Катерина на Хенри.

— Той не смее да отправи открито предизвикателство! — възкликна Хенри. — Джеймс изпраща погранични разбойници и пирати срещу нас, защото не се осмелява да се изправи лично пред мен. Джеймс е страхливец и клетвопрестъпник.

— Да — съгласи се Катерина. — Но главното по отношение на този пират Бартън е, че той не само застрашава търговията ни, но е и предвестник на по-лоши неща. Ако допуснем шотландците да владеят моретата, тогава им позволяваме да разполагат с нас. Това е остров: моретата трябва да ни принадлежат, също както и сушата, иначе не сме в безопасност.

— Корабите ми са готови и отплаваме по пладне. Ще го заловя жив — обеща Едуард Хауард, адмиралът на флота, на Катерина, когато дойде да се сбогува с нея. Тя си помисли, че изглежда много млад, с не по-малко момчешки вид от Хенри; но дарбата и смелостта му бяха неоспорими. Беше наследил цялото тактическо умение на баща си, но го беше пренесъл към новосформирания флот. Постът на върховен адмирал по традиция се заемаше от представител на рода Хауард, но Едуард се оказваше изключително подходящ за него. — Ако не мога да го пленя жив, ще потопя кораба му и ще го докарам мъртъв.

— Срамота! Враг, но християнин! — възкликна тя закачливо, като му поднесе ръката си за целувка.

Той вдигна очи, поне веднъж сериозен.

— Уверявам ви, ваша светлост, че шотландците са по-голяма опасност за мира и благополучието на страната, отколкото маврите някога биха могли да бъдат.

Видя тъжната ѝ усмивка.

— Не сте първият англичанин, който ми казва това — каза тя. — Освен това можах да го видя с очите си в последните години.

— Трябва да е редно да постъпим така — каза той. — В Испания баща ви и майка ви не намериха дори миг покой, докато не успяха да прогонят маврите от планините. За нас в Англия най-близкият враг са шотландците. Именно те са в нашите планини, те са тези, които трябва да потиснем и укротим, ако искаме някога да живеем в мир. Баща ми прекара живота си, отбранявайки северните граници, а сега аз се боря със същия враг, но по море.

— Върнете се благополучно у дома — каза тя настойчиво.

— Длъжен съм да поемам рискове — каза той небрежно. — Не съм човек, свикнал да си стои у дома.

— Никой не се съмнява в храбростта ви, но моят флот се нуждае от адмирал — каза му тя. — Искам да имам един и същ адмирал в продължение на много години. Имам нужда от своя рицар-защитник на следващия турнир. Имам нужда от партньора си за танците. Върни се благополучно у дома, Едуард Хауард!

Кралят бе разтревожен, че приятелят му Едуард Хауард потегля срещу шотландци, пък било то и само срещу шотландски капер. Беше се надявал, че сключеният от баща му съюз с Шотландия, укрепен от брака на английската принцеса, ще гарантира мир.

— Джеймс е такъв лицемер, щом може да обещава мир и да се жени за Маргарет от една страна, и да разрешава тези набези — от друга! Ще пиша на Маргарет и ще ѝ кажа да предупреди съпруга си, че не можем да допускаме нападения над нашите плавателни съдове. Те също трябва да се придържат към границите си.

— Навярно той няма да се вслуша в нея — изтъкна Катерина.

— Не можем да я виним за това — каза той бързо. — Изобщо не биваше да я омъжват за него. Тя беше прекалено млада, а той беше твърде закостенял в навиците си, и има нагласата на войник. Но тя ще донесе мир, ако може; знае, че това беше желанието на баща ми, знае, че трябва да живеем в мир. Сега сме сродници, съседи сме.

Но пограничните лордове от фамилиите Пърси и Невил съобщаваха, че напоследък шотландците са станали по-дръзки в нападенията си по северните земи. Джеймс безспорно търсеше повод за война, несъмнено възнамеряваше да завладее земя в Нортъмбърланд. Вече всеки момент можеше да потегли на юг, да превземе Бърик, и да продължи към Нюкасъл.

— Как се осмелява? — запита Хенри. — Как се осмелява просто да нахлува, да плячкосва стоките ни и да тормози хората ни? Не знае ли, че мога да събера армия и да я поведа срещу него още утре?

— Ще бъде тежка кампания — отбеляза Катерина, мислейки си за дивата земя по границата и за дългия поход, докато се стигне до нея. Шотландците щяха да имат всички мотиви за битка, с простиращите се пред тях богати южни земи, а английските войници никога не искаха да се бият, когато бяха далече от селата си.

— Ще бъде лесно — възрази ѝ Хенри. — Всички знаят, че шотландците не могат да удържат армия на бойното поле. Те не са нищо повече от банда грабители. Ако изведа на бойното поле голяма английска войска, подходящо въоръжена, снабдена и командвана, ще ги довърша за един ден!

— Разбира се, че ще го сториш — усмихна се Катерина. — Но не забравяй, трябва да съберем армия, за да се бием срещу французите. Ти сигурно би предпочел да си спечелиш име в смела и благородна рицарска битка срещу французите, която ще влезе в историята, отколкото в някаква недостойна погранична кавга.

Катерина се обърна към Томас Хауард, граф Съри, баща на Едуард Хауард, в края на срещата на кралския съвет, докато мъжете излизаха от покоите на краля.

— Милорд? Имате ли вести от Едуард? Липсва ми моят млад рицар-защитник.

Старият човек ѝ се усмихна щастливо.

— Получихме доклад днес. Кралят сам ще ви каже. Знаеше, че ще бъдете доволна да научите за победата на вашия фаворит.

— Наистина ли е спечелил?

— Пленил е пирата Андрю Бартън с два от корабите му. — Гордостта му прозираше през престорената скромност. — Той само изпълни дълга си — каза. — Само стори онова, което всяко момче от рода Хауард би трябвало да стори.

— Той е герой! — възкликна въодушевено Катерина. — Англия има нужда от велики моряци толкова, колкото и от войници. Бъдещето за християнския свят е във владеенето на моретата. Трябва да владеем моретата, както сарацините владеят пустините. Трябва да прогоним пиратите от моретата и да утвърдим присъствието на английските кораби. И какво друго? Той на път към дома ли е?

— Ще доведе в Лондон корабите си, а също и пирата, окован във вериги. Ще изправим пирата на съд и ще го обесим на кея. Но на крал Джеймс това няма да му хареса.

— Смятате ли, че шотландският крал има намерение да обяви война? — попита го Катерина направо. — Би ли тръгнал на война по такъв повод? В опасност ли е страната?

— Откакто се помня, това е най-сериозната опасност за мира в кралството — каза искрено по-възрастният мъж. — Подчинихме уелсците и осигурихме мир по границите ни на запад, сега ще трябва да укротим шотландците. След тях ще трябва да се справим с ирландците.

— Те са отделна страна, със собствени крале и закони — възрази Катерина.

— Такива бяха и уелсците, докато ги победихме — изтъкна той. — Тази земя е твърде малка за три кралства. Шотландците ще трябва да бъдат впрегнати да ни служат.

— Може би бихме могли да им предложим владетел — мислеше Катерина на глас. — Както е станало с уелсците. Вторият син може да бъде принц на Шотландия, както първородният е принц на Уелс, за едно кралство, обединено под скиптъра на английския крал.

Томас Хауард беше поразен от идеята ѝ.

— Точно така — каза. — Това ще бъде начинът да го направим. Да им нанесем силен удар, а после да им предложим почетен мир. Иначе вечно ще се зъбят по петите ни.

— Кралят смята, че тяхната армия ще бъде малка и ще е лесно да бъде победена — отбеляза Катерина.

Хауард сподави изблик на смях.

— Негова светлост никога не е бил в Шотландия — каза. — Дори още никога не е бил на война. Шотландците са страховит враг, независимо дали в истинско сражение или в случайна схватка. Те са много по-ужасен враг от натруфените френски кавалеристи. Нямат рицарски закони, бият се, за да победят, и се сражават не на живот, а на смърт. Ще трябва да изпратим силна войска под ръководството на умел военачалник.

— Вие можете ли да се справите? — попита Катерина.

— Бих могъл да опитам — отвърна той искрено. — Аз съм най-доброто оръжие, с което разполагате в момента, ваша светлост.

— А дали кралят би могъл да се справи? — попита тя тихо.

Той ѝ се усмихна.

— Той е млад човек — каза. — Никак не му липсва смелост, никой, който го е виждал на турнир, не би могъл да се усъмни в смелостта му. И е умел ездач. Но една война не е турнир, а той още не знае това. Той ще трябва да потегли начело на една армия с висок дух и да се закали в няколко битки, преди да поведе най-голямата война в живота си — войната за самото си кралство. Не се пуска млад жребец в кавалерийско нападение още при първото му излизане на бойно поле. Трябва да се научи. Кралят, макар и крал, ще трябва да се научи.

— Не са му преподавали нищо от военната наука — каза тя. — Не са го карали да изучава други битки. Няма понятие как да наблюдава разположението на терена и да разполага войска. Не разбира нищо от снабдяване със запаси и поддържане на придвижваща се армия. Баща му не го научи на нищо.

— Баща му не знаеше почти нищо — каза графът тихо, така че да го чуе само тя. — Първата му битка беше при Босуърт и той я спечели отчасти с късмет, и отчасти — чрез съюзниците, които майка му изпрати за него на бойното поле. Той беше достатъчно храбър, но не беше военачалник.

— Но защо не се е погрижил Хенри да бъде обучен във военното изкуство? — попита дъщерята на Фердинанд, която беше отгледана в лагер и беше виждала план за кампания още преди да се научи да шие.

— Кой би помислил, че ще му е необходимо да знае такива неща? — попита старият граф. — Всички мислехме, че крал ще бъде Артур.

Тя се постара лицето ѝ да не издаде внезапното пробождане на скръбта при неочакваното споменаване на името му.

— Разбира се — каза. — Разбира се, че така сте мислели. Забравих. Разбира се, че е така.

— Ето, той щеше да бъде велик командир. Интересуваше се от воденето на война. Четеше. Интересуваше се. Говореше с баща си, непрекъснато разпитваше мен. Добре си даваше сметка каква опасност представляват шотландците, имаше прекрасен усет как да командва войници. Често ме питаше за земята по границата, където бяха разположени крепостите, какъв е теренът. Можеше да поведе армия срещу шотландците с доста големи надежди за успех. Младият Хенри ще бъде прекрасен крал, когато усвои тактиката, но Артур я познаваше изцяло. Беше му в кръвта.

Катерина дори не си позволи удоволствието да поговори за него.

— Може би — беше всичко, което каза. — Но какво можем да направим междувременно, за да ограничим набезите на шотландците? Трябва ли пограничните лордове да получат подкрепления?

— Да, но границата е дълга и трудна за удържане. Крал Джеймс не се бои от английска армия, предвождана от краля. Не се страхува от пограничните лордове.

— Защо не се страхува от нас?

Томас Хауард сви рамене: беше твърде опитен придворен, за да изрече изменническа дума.

— Е, Джеймс е стар воин, още от времето на стария крал си търси повод за битка.

— Кой би могъл да накара Джеймс да се бои от нас и да го задържи в Шотландия, докато укрепим границата и се подготвим за война? Какво би накарало Джеймс да се забави, какво би ни откупило време?

— Нищо — заяви той, като клатеше глава. — Няма никой, който може да удържи Джеймс, ако той е решен да воюва. Освен може би папата, ако склони да издаде указ? Но кой може да убеди Негово Светейшество да се намеси между двама християнски монарси, спречкали се заради един пиратски набег и парче земя? Пък и папата си има собствени тревоги с настъплението на французите. Освен това, едно оплакване от наша страна ще бъде просто отхвърлено от Шотландия. Защо Негово Светейшество би се намесил на наша страна?

— Не знам — каза Катерина. — Не знам какво би накарало папата да застане на наша страна. Само ако знаеше в каква нужда сме! Само ако се съгласеше да използва властта си, за да ни защити!

Ричард Бейнбридж, кардинал-архиепископ на Йорк, по една случайност е в Рим и е мой добър приятел. Пиша му още същата вечер, приятелско писмо като между двама познати, и двамата — далече от дома, като му съобщавам новините от Лондон, пиша за времето, за изгледите за реколтата и цената на вълната. После му разказвам за враждебността на шотландския крал, за греховната му гордост, за това как коварно даде позволение за нападения върху нашите кораби, и — най-лошото от всичко — за постоянните му нахлувания в северните ни земи. Споделям с него опасенията си, че кралят ще бъде принуден да отбранява земите си на север, че при това положение няма да може да дойде на помощ на Светия Отец в спора му с френския крал. Ще бъде такава трагедия — пиша аз — ако папата бъде оставен в уязвимо положение и не успеем да му дойдем на помощ, заради коварството на шотландците. Планираме да се включим в съюза на баща ми и да защитим папата; но трудно бихме могли да съберем войска за папата, ако у дома не е безопасно. Ако се осъществят надеждите ми, нищо не би трябвало да отклони вниманието на съпруга ми от съюза му с баща ми, с императора и с папата, но какво мога да направя аз, една бедна жена? Бедна жена начело на държава, чиято незащитена граница е под постоянна заплаха?

Какво би могло да бъде по-естествено от това Ричард, моят брат во Христе, да отиде с писмото ми в ръка при Негово Светейшество папата и да каже колко разтревожена съм от заплахата за мира в страната от страна на крал Джеймс Шотландски, и как целият съюз за спасяването на Вечния Град е застрашен от подобно недобросъседско поведение?

Прочитайки писмото ми до Ричард, папата го тълкува правилно, и начаса пише на крал Джеймс, като заплашва да го отлъчи от църквата, ако не зачете мира и справедливо договорените граници на друг християнски крал. Той е потресен от мисълта, че Джеймс би смутил мира на християнския свят. Приема поведението му много сериозно и от това могат да произтекат тежки наказания. Крал Джеймс, принуден да отстъпи пред исканията на папата, принуден да се извини за набезите си, пише остро писмо на Хенри, в което казва, че Хенри не е имал право да се обръща към папата на своя глава, че спорът е бил между тях двамата и няма нужда той да тича зад гърба му при Светия Отец.

— Не знам за какво говори — оплака се Хенри на Катерина, когато я намери в градината да играе на гоненица с придворните си дами. Беше твърде разстроен, за да се впусне в играта, както правеше обикновено, и да грабне топката от въздуха, да я хвърли силно към най-близкото момиче и да извика от радост. Беше твърде разтревожен, за да поиграе с тях. — Какво иска да каже? Никога не съм се обръщал към папата. Не съм му съобщавал нищо. Не съм сплетник!

— Не, не си, и точно това можеш да му кажеш — каза Катерина спокойно, като плъзна длан в сгъвката на ръката му и се отдалечи от жените.

— Ще му кажа. Не съм казал нищо на папата и мога да го докажа.

— Възможно е да съм споменала тревогите си пред архиепископа, и може той да ги е предал на папата — каза Катерина небрежно. — Но едва ли можеш да бъдеш обвиняван, ако твоята съпруга сподели тревогите си с духовния си наставник.

— Именно — каза Хенри. — Така ще му кажа. А ти не бива да се тревожиш дори за миг.

— Да. И най-важното е, че Джеймс знае, че не може да ни нападне безнаказано — Негово Светейшество издаде указ.

Хенри се поколеба.

— Не си имала предвид Бейнбридж да съобщи на папата, нали?

Тя му се усмихна леко.

— Разбира се — каза. — Но така или иначе не ти си този, който се е оплакал от Джеймс на папата.

Хватката му се стегна около талията ѝ.

— Ти си опасен враг. Надявам се никога да не се озовем в противникови лагери. Със сигурност ще загубя.

— Това никога няма да стане — каза тя нежно. — Защото винаги ще бъда само твоя предана и вярна съпруга и кралица.

— Знаеш, че мога да събера армия в един миг — припомни ѝ Хенри. — Не е нужно да се страхуваш от Джеймс. Няма нужда дори да се преструваш, че се боиш. Мога да смажа шотландците като с чук. Знаеш, че мога да го направя не по-зле от всеки друг.

— Да, разбира се, че можеш. А, слава Богу, сега не е нужно да го правиш.

Есента на 1511 г.

При завръщането си в Лондон Едуард Хауард доведе оковани шотландските капери и беше посрещнат като английски герой. Популярността му събуди у Хенри — винаги нащрек за приветствията на народа — доста силна завист. Той говореше все по-често и по-често за война срещу шотландците, и членовете на кралския съвет, макар и опасяващи се от разноските по войната и тайно обзети от съмнения относно военните способности на Хенри, не можеха да отрекат, че Шотландия беше постоянна заплаха за мира и сигурността на Англия.

Кралицата бе тази, която отклони мислите на Хенри от завистта му към Едуард Хауард, и пак кралицата бе тази, която постоянно му напомняше, че първият му досег с войната безспорно трябваше да бъде на великите бойни полета на Европа, а не сред някакви затънтени погранични хълмове. Когато Хенри Английски потеглеше в битка, тя трябваше да е срещу френския крал, в съюз с двамата други най-велики крале в християнския свят. Хенри, вдъхновен от детството си, изпълнено с разкази за Креси и Азенкур, можеше лесно да бъде съблазнен с мисли за славна битка срещу Франция.

Пролетта на 1512 г.

За Хенри беше тежко да не отплава лично, когато флотилията потегли да се включи в кампанията на крал Фердинанд срещу французите. Потеглянето беше бляскаво: корабите излязоха в морето, вдигнали знамената на повечето от най-видните фамилии в Англия, от години насам от Англия не беше тръгвала по-добре екипирана и по-добре подредена войска. Катерина беше заета да надзирава безкрайната работа по снабдяването на корабите с провизии, зареждането на арсеналите, екипирането на войниците. Помнеше как майка ѝ работеше постоянно, когато баща ѝ беше на война, и не беше забравила най-важния урок от детството си — че една битка може да бъде спечелена само ако е внимателно и надеждно подсигурена със запаси.

Тя изпрати експедиционен флот, толкова добре организиран, колкото никой друг, потеглял от Англия преди, и беше уверена, че под командването на баща ѝ щяха да защитят папата, да победят французите, да завоюват земи във Франция, и отново да утвърдят англичаните като владетели на обширни части от Франция. Привържениците на мира в кралския съвет се тревожеха, както винаги, че Англия ще бъде въвлечена в нова безкрайна война; но Хенри и Катерина бяха убедени от уверените предричания на Фердинанд, че победата ще дойде бързо и ще има богати придобивки за Англия.

Виждала съм баща си да ръководи походи един след друг през цялото ми детство. Никога не съм го виждала да губи. Потеглянето на война означава да преживея отново детството си, цветовете, звуците и вълнението на една страна във война ме изпълват с дълбока радост. Това да бъда този път в съюз с баща си, като равностоен партньор, да съм в състояние да му предоставя мощта на английската армия, ми се струва като навършване на пълнолетие. Именно това е искал от мен, това е задачата на живота ми като негова дъщеря. Именно заради това понасях дългите години на чакане за английския престол. Това е предопределението ми, най-сетне аз съм военачалник, какъвто е баща ми, каквато беше майка ми. Аз съм кралица-воин, и в тази слънчева сутрин, докато гледам как флотът отплава, не се съмнявам, че ще бъда триумфираща кралица.

Според плана английската армия трябваше да се срещне с испанската и да нахлуе в югозападна Франция: в Гиена и херцогство Аквитания. Катерина не се съмняваше, че баща ѝ ще вземе своя дял от военната плячка, но очакваше, че той ще спази обещанието си да влезе с англичаните в Аквитания и да я спечели отново за Англия. Предполагаше, че тайният му план включва разделянето на Франция, което щеше отново да превърне тази свръхмогъща страна в сбора от малки кралства и херцогства, какъвто бе представлявала някога, и амбициите на французите щяха да бъдат смазани за поколение напред. Всъщност Катерина знаеше, че според баща ѝ за християнския свят беше по-безопасно Франция да бъде слаба. Според него на тази страна не можеха да бъдат поверени мощта и богатството, които носи единството.

Май 1512 г.

По-хубаво от всяко бляскаво дворцово забавление беше да видят как корабите прекосяват крайбрежната ивица и потеглят, тласкани от силен попътен вятър, в слънчев ден; а Хенри и Катерина потеглиха обратно към Уиндзор, изпълнени с увереност, че тяхната войска ще бъде най-силната в християнския свят, че не могат да се провалят.

Катерина се възползва от момента и от въодушевлението на Хенри при вида на корабите, за да го попита дали не мисли, че трябва да построят малки едномачтови кораби, бойни кораби, подсилени с весла. Артур беше разбрал веднага какво има предвид тя с „малки едномачтови кораби“; беше виждал рисунки и беше чел как могат да бъдат разполагани. Хенри никога не беше виждал битка по море, никога не беше виждал едномачтов кораб да се обръща светкавично, без помощта на вятър, и да напада попаднал в безветрие боен кораб. Катерина се опита да му обясни, но Хенри, вдъхновен от вида на флотилията с вдигнати платна, заяви, че иска само платноходи, големи кораби с екипажи от свободни хора, предопределени за слава, а не каторжници.

Целият двор се съгласи с него, а Катерина знаеше, че няма да постигне нищо срещу придворни, които винаги се влияеха от най-последната мода. Тъй като флотилията изглеждаше толкова прекрасна, когато потегли, всички млади мъже искаха да бъдат адмирали като Едуард Хауард, точно както предишното лято всички искаха да бъдат кръстоносци. Не се обсъждаше слабостта на големите платноходи в близък бой — всички искаха да отплават с вдигнати платна. Всички искаха собствени кораби. Хенри прекарваше цели дни с корабостроителите, а Едуард Хауард настояваше за все по-голям и по-голям флот.

Катерина се съгласи, че флотилията е прекрасна, а моряците на Англия са най-чудесните на света, но отбеляза, че би могла да пише до арсенала във Венеция, за да попита каква е цената на един едномачтов платноход с гребла и дали ще го построят по поръчка, или ще се съгласят да изпратят частите и плановете в Англия, за да го сглобят английските корабостроители на английските докове.

— Нямаме нужда от платноходи с гребла — каза Хенри пренебрежително. — Малките едномачтови платноходи са за крайбрежни набези. Ние не сме пирати. Трябват ни големи кораби, които могат да нападат френските кораби по море. Корабът е платформа, от която можеш да предприемеш атака. Колкото по-голяма е платформата, толкова повече войници могат да се съберат на нея. За битка по море е нужен голям кораб.

— Сигурна съм, че си прав — каза тя. — Но не трябва да забравяме другите си врагове. Моретата са една от границите ни и трябва да ги владеем както с големи, така и с малки кораби. Само че другата ни граница също трябва да бъде обезопасена.

— Шотландците ли имаш предвид? Те си взеха поука от папата. Не очаквам да ми създават неприятности.

Тя се усмихна. Никога не изразяваше открито несъгласие с него.

— Несъмнено — каза. — Архиепископът ни осигури кратък отдих. Но догодина, или по-следващата година, ще трябва да тръгнем срещу шотландците.

Лятото на 1512 г.

После Катерина нямаше какво друго да прави, освен да чака. Сякаш всички чакаха. Английската армия беше във Фуентерабия, в очакване испанците да се присъединят към тях за нахлуването им в южна Франция. Лятната горещина настъпваше, докато чакаха нетърпеливо, хранеха се лошо и пиеха като прежаднели безумци. От всички съветници на Хенри единствено Катерина знаеше, че горещината на Испания в средата на лятото може да убие цяла армия, докато войниците не правят нищо, освен да очакват заповеди. Тя криеше страховете си от Хенри и от съветниците, но тайно писа на баща си, питайки го какви са плановете му, и не оставяше на мира посланика му, питайки го какви задачи възнамерява да възложи баща ѝ на английската армия и кога трябва да потегли тя?

Баща ѝ, потеглил в поход със собствената си армия, не отговаряше, а посланикът не знаеше.

Лятото се влачеше бавно; Катерина не писа отново. В един горчив миг, който не призна дори пред себе си, тя разбра, че не беше съюзница на баща си върху шахматната дъска на Европа — осъзна, че не бе нищо повече от пионка в неговия план. Не ѝ беше нужно да пита баща си за стратегията му; щом той знаеше, че английските войници са пристигнали, а не ги използваше, тя отгатна тази стратегия.

В Англия застудя, но в Испания беше още горещо. Най-сетне Фердинанд измисли как да използва съюзниците си, но когато изпрати да ги повикат и нареди да прекарат зимата в поход, те отказаха да се подчинят на призива му. Разбунтуваха се срещу командирите си и настояха да се приберат у дома.

Зимата на 1512 г.

Нито Катерина, нито скептиците в съвета бяха изненадани, когато английската армия се прибра у дома през декември, окаяна и безславна. Лорд Дорсет, загубил надежда, че някога ще получи заповеди и подкрепления от крал Фердинанд, изправен пред бунтуващите се войски — гладни, изтощени и намалели с погубените от болести две хиляди души — се завърна с мъка и опозорен, след като ги беше повел сред слава и блясък.

— Какво може да се е объркало? — Хенри се втурна в покоите на Катерина и отпрати с махване на ръка придворните ѝ дами. Беше почти просълзен от гняв, заради срама на поражението. Не можеше да повярва, че неговата войска, която беше потеглила така храбро, ще се върне у дома разбита. Имаше писма от тъста си, който се оплакваше от поведението на английските съюзници, беше изгубил репутацията си в Испания, беше изгубил репутацията си и пред своя враг Франция. Изтича при Катерина като при единствения човек в света, който би споделил шока и удивлението му. Почти заекваше от потрес, за първи път в царуването му нещо се беше объркало, а той си беше мислил — като малко момче — че за него никога нищо няма да се обърка.

Вземам ръцете му. Очаквах това още от първия миг през лятото, когато се оказа, че няма боен план за английските войски. Още щом пристигнаха, а не бяха разположени на позиции, разбрах, че сме били подведени. Нещо по-лошо — разбрах, че сме били подведени от баща ми.

Не съм глупачка. Познавам баща си като военачалник, познавам го и като човек. Когато не хвърли англичаните в битка в деня, когато пристигнаха, разбрах, че има друг план за тях, и този план беше скрит от нас. Баща ми никога не би оставил добри войници в лагера, за да клюкарстват, да пият и да се поболяват. През по-голямата част от детството си съм придружавала баща си в походи и никога не съм го виждала да остави войниците си да седят бездейно. Той винаги държи хората си в движение, винаги им създава работа и внимава да не се замесват в неприятности. В конюшните на баща ми няма дори един кон с излишна тлъстина по него; към войниците си се отнася точно по същия начин.

Ако англичаните са били оставени да гният в лагера, то е било, защото е имал нужда от тях точно където са били — в лагера. Не го е било грижа, че се поболяват и стават лениви. Това ме накара да погледна отново картата и тогава разбрах какво прави. Използваше ги като противотежест, като пасивно средство за отвличане на вниманието. Четях докладите на нашите командири, когато пристигаха, оплакванията им от безполезното им бездействие, движението им по границата, как забелязвали френската армия и били забелязвани от нея, но не получили заповеди да влязат в сражение; и разбрах, че съм права. Баща ми принуждаваше английските войски да тъпчат на едно място във Фуентерабия, така че французите, разтревожени от наличието на такава войска по фланга си, да разположат армията си в отбрана. Пазейки се от англичаните, те не биха могли да атакуват баща ми, който, сам и необременен, начело на войските си, влезе в незащитеното кралство Навара и така взе онова, което желаеше от толкова отдавна, без разноски или опасност за самия себе си.

— Скъпи мой, твоите войници не бяха опитни и се оказаха недостатъчно добри — казвам на разстроения си млад съпруг. — Никой не оспорва смелостта на англичаните. Никой не може да се усъмни в теб.

— Той казва… — Хенри размахва писмото към мен.

— Няма значение какво пише той — казвам търпеливо. — Трябва да гледаш какво прави.

Поглежда ме с толкова наскърбено изражение, че не мога да се заставя да му обясня как баща ми го е използвал, направил го е на глупак, използвал е армията му, използвал е дори мен, за да завоюва за себе си Навара.

— Баща ми взе заплащането си, преди да си свърши работата, това е всичко — казвам решително. — Сега трябва да го накараме да свърши работата.

— Какво имаш предвид? — Хенри все още е озадачен.

— Да ми прости Господ, че го казвам, но баща ми е майстор в двойните игри. Ако смятаме да сключваме договори с него, ще трябва да се научим да бъдем хитри като него. Той сключи договор с нас и каза, че ще бъде наш партньор във войната срещу Франция, но единственото, което стана, е че му спечелихме Навара, като изпратихме армията си, а после я върнахме у дома.

— Те бяха опозорени. Аз бях опозорен.

Той не може да разбере това, което се опитвам да му кажа.

— Твоята армия направи точно това, което баща ми искаше от нея. В този смисъл това беше изключително успешна кампания.

— Не направиха нищо! Той ми се оплаква, че не са годни за нищо!

— С това „нищо“ притиснаха французите. Помисли си за това! Французите изгубиха Навара.

— Искам да изправя Дорсет пред военен съд!

— Да, можем да направим това, ако желаеш. Но главното е, че все още имаме армията си, изгубихме само две хиляди души, а баща ми е наш съюзник. Длъжник ни е за тази година. Догодина можеш да се върнеш във Франция, и този път баща ми ще се сражава за нас, а не ние за него.

— Той казва, че ще завладее Гиена заради мен, казва го, сякаш не мога да го направя сам! Говори ми като на слабак с безполезна войска!

— Добре — казвам, за негова изненада. — Да го оставим да завладее Гиена за нас.

— Той иска да му платим.

— Нека платим за това. Какво значение има, щом баща ми е на наша страна, когато тръгваме на война с французите? Ако извоюва Гиена за нас, това е в наша полза; ако не успее, а само отвлече вниманието на французите, когато нахлуем на север от Кале, тогава всичко пак е от полза за нас.

За миг той ме зяпва, замаян. После разбира какво искам да кажа.

— Той ще притисне французите заради нас, докато настъпваме, точно както направихме ние за него?

— Именно.

— Ще го използваме, както той използва нас?

— Да.

Хенри е удивен.

— Баща ти ли те научи как да правиш това — да планираш предварително, сякаш една кампания е шахматна дъска и трябва да движиш пионките по нея?

Поклащам глава:

— Не съзнателно. Но не можеш да живееш с човек като баща ми, без да усвоиш изкуствата на дипломацията. Знаеш ли, че самият Макиавели го нарече съвършеният владетел? Невъзможно е да живееш в двора на баща ми като мен, или да го придружаваш по време на поход, както правех аз, без да разбереш, че прекарва целия си живот в търсене на предимства. Той ме учеше всеки ден, нямаше как да не се уча, само като го наблюдавах. Знам как работи умът му. Знам как мисли един пълководец.

— Но какво те наведе на мисълта за нахлуване във Франция откъм Кале?

— О, скъпи мой, откъде другаде Англия да нахлуе във Франция? Баща ми може да се бие на юг за нас, и ще видим дали може да ни завоюва Гиена. Можеш да си сигурен, не ще го направи, ако е в негов интерес. Пък и докато прави това, французите няма да са в състояние да защитят Нормандия.

Увереността на Хенри стремително се завръща.

— Ще потегля лично — заявява той. — Ще изляза лично на бойното поле. Баща ти няма да може да критикува командването на английската армия, ако аз се заема лично с него.

За миг се поколебавам. Дори играта на война е опасна игра, а докато нямаме наследник, Хенри е невероятно ценен. Без него сигурността на Англия ще бъде застрашена от безброй претенденти. Но никога няма да запазя влиянието си над него, ако го възпирам и ограничавам, както правеше баба му. Хенри ще трябва да опознае природата на войната, и знам, че ще бъде в най-голяма безопасност в една кампания, водена от баща ми, който иска да ме задържи на трона ми също толкова силно, колкото го искам и аз; и ще е далеч по-безопасно да се изправи срещу благородните французи, отколкото срещу кръвожадните шотландци. Освен това имам план, който е тайна. Изпълнението му налага той да е извън страната.

— Да, ще потеглиш — казвам. — И ще имаш най-хубавите доспехи, най-силния кон и най-храбрата гвардия от всички крале, излизали на бойното поле.

— Томас Хауард казва, че би трябвало да изоставим битките срещу Франция, докато не подчиним шотландците.

Поклащам глава.

— Ще се сражаваш във Франция в съюза на тримата крале — уверявам го. — Ще бъде голяма война, такава, която всички ще помнят. Шотландците са маловажна опасност, могат да почакат; в най-лошия случай са дребни погранични грабители. А ако нахлуят в северните ни земи, когато заминеш на война, те са толкова маловажни, че дори аз бих могла да командвам поход срещу тях, докато ти водиш истинската война във Франция.

— Ти? — пита той.

— Защо не? Не сме ли крал и кралица, възкачили се млади на трона, разполагащи с власт? Кой би ни попречил?

— Никой! Няма да позволя да отклонят вниманието ми! — заявява Хенри. — Ще победя във Франция, а ти ще ни защитиш срещу шотландците.

— Ще го направя — обещавам му. Точно това искам.

Пролетта на 1513 г.

През цялата зима Хенри не говореше за нищо друго, освен за война, а през пролетта Катерина започна да набира многобройна войска и да трупа средства за нахлуването в северна Франция. В договора с Фердинанд се излагаше споразумението той да нахлуе в Гиена от името на Англия по същото време, когато английските войски превземат Нормандия. Императорът на Свещената Римска Империя, Максимилиан, щеше да се присъедини към английската армия в битката на север. Планът не можеше да се провали, ако трите войски атакуваха едновременно, ако военачалниците имаха пълна вяра един в друг.

Не се изненадвам да открия, че баща ми е водил преговори за мир с Франция точно по същото време, когато карах Томас Улзи, най-доверения си човек, най-верния си помощник, кралския изповедник, да пише до всички градове в Англия и да пита колко войници могат да съберат за служба при краля, когато тръгнем на война във Франция. Знаех, че баща ми ще мисли само за оцеляването на Испания: Испания преди всичко. Не го виня за това. Сега, когато съм кралица, разбирам малко по-добре какво означава да обичаш една страна с такава страст, че да си готов да предадеш всичко — дори родното си дете, както прави той — за да я опазиш. Баща ми, с изгледите за тежка война и малка облага от една страна, и от друга страна, за мир, от който би спечелил всичко, избира мира и приятелските отношения с Франция. Предаде ни съвсем тайно и заблуди дори мен.

Когато новината за огромното му коварство излиза на бял свят, той приписва цялата вина на посланика си и на изгубени писма. Това е неубедително оправдание, но не се оплаквам. Баща ми ще се присъедини към нас веднага щом се появят изгледи, че ще спечелим. Главното за мен сега е, че Хенри ще си получи похода във Франция и ще ме остави на спокойствие да се справя с шотландците.

— Той трябва да се научи как да води войници в битка — казва ми Томас Хауард. — А не момчета в бардак — извинете, ваша светлост.

— Зная — отвръщам. — Трябва да си извоюва име. Но има толкова голям риск.

Старият войник слага длан върху моята.

— Твърде малко крале загиват в битка — казва той. — Не мислете за крал Ричард, защото той почти се натъкна на мечовете. Знаеше, че е предаден. В повечето случаи за кралете се плаща откуп. Рискът не е и наполовина толкова голям като онзи, пред който ще сте изправени, ако екипирате армия и я изпратите през Ламанша във Франция, а после се опитате да надвиете шотландците с хората, които са ви останали.

За миг оставам мълчалива. Не знаех, че е прозрял какво планирам.

— Кой знае, че смятам да направя именно това?

— Само аз.

— Казали ли сте на някого?

— Не — казва той стоически. — Моят дълг е на първо място към Англия, и считам, че сте права. Трябва да приключим с шотландците веднъж завинаги, и е по-добре да го направим, докато кралят е на сигурно място отвъд морето.

— Виждам, че не се безпокоите твърде много за безопасността ми? — отбелязвам.

Той свива рамене и се усмихва.

— Вие сте кралица — казва. — Силно обичана може би. Но винаги можем да си намерим друга кралица. Нямаме друг крал от династията на Тюдорите.

— Зная — казвам. Това е истина, ясна и чиста като бистра вода. Аз мога да бъда заменена, но Хенри не може. Не и докато не родя син за Тюдорите.

Томас Хауард е отгатнал плана ми. Не се съмнявам нито за миг какъв е дългът ми. Така е, както Артур ме научи — най-голямата опасност за сигурността на Англия идва от север, от шотландците, и следователно би трябвало да потегля именно на север. Хенри трябва да бъде насърчен да сложи най-хубавите си доспехи, за да тръгне с най-обичаните си приятели на нещо като голям турнир срещу французите. Но по северната граница ще има кървава работа; една победа там ще ни даде сигурност за поколения напред. Ако искам да направя Англия безопасна за себе си и за неродения си син, и за кралете, които ще дойдат след мен, трябва да нанеса поражение на шотландците.

Дори и ако никога не родя син, дори и никога да нямам повод да отида в Уолсингам, за да благодаря на Светата Дева за сина, с който ме е дарила, пак ще съм изпълнила първия си и най-голям дълг към тази страна, моята обична Англия, ако победя шотландците. Дори ако умра, докато го изпълнявам.

Поддържам решимостта на Хенри. Не му позволявам да изгуби самообладанието или волята си. Споря с членовете на кралския съвет, които предпочитат да тълкуват ненадеждността на баща ми като поредния знак, че не бива да тръгваме на война. Отчасти съм съгласна с тях. Мисля, че нямаме сериозна кауза за война срещу Франция, и че не можем да спечелим много. Но знам, че Хенри безумно иска да тръгне на война и смята, че Франция е негов враг, а крал Луи — негов съперник. Искам Хенри да не ми пречи това лято, когато възнамерявам да разгромя шотландците. Знам, че единственото нещо, което може да отклони вниманието му, ще бъде една бляскава и славна война. Искам война, не защото се гневя на французите или защото искам да покажа на баща ми колко сме силни; искам война, защото на юг от нас са французите, а на север — шотландците, и ще трябва да воюваме с едните и да разиграваме другите, за да опазим Англия в безопасност.

Прекарвам часове на колене в кралския параклис; но този, към когото се обръщам, е Артур, в дълги, безмълвни блянове. „Сигурна съм, че съм права, любов моя“, шепна в сключените си ръце. „Сигурна съм, че ти беше прав, когато ме предупреждаваше за опасността от страна на шотландците. Трябва да подчиним шотландците, или никога няма да имаме кралство, в което да може да се спи спокойно. Ако успея да постигна своето, това ще бъде годината, когато ще се реши съдбата на Англия. Ако постигна своето, ще изпратя Хенри срещу французите, а аз ще тръгна срещу шотландците и съдбата ни може да се реши. Знам, че шотландците са по-голямата опасност. Всички мислят за французите — брат ти мисли единствено за тях, — но тези хора не знаят нищо за реалността на войната. Неприятелят, който е от другата страна на морето, колкото и да го мразите, е по-маловажен враг от онзи, който може да прекоси границата ти за една нощ.“

Почти мога да го видя в сенчестата тъмнина зад затворените си клепачи. „О, да“, казвам, като му се усмихвам. „Може и да си мислиш, че една жена не може да води армия. Може и да си мислиш, че една жена не може да носи доспехи. Но аз знам повече за военното дело, отколкото повечето мъже в този миролюбив двор. Това е двор, отдал се на турнири, всички млади мъже си мислят, че войната е игра. Но аз знам какво е войната. Виждала съм я. Това е годината, в която ще ме видиш да потеглям на бой, както правеше майка ми, когато ще ме видиш да се изправям пред нашия враг — единственият враг, който наистина има значение. Сега това е моята страна, ти сам я направи моя страна. И аз ще я защитя заради теб, заради себе си, и заради нашите наследници.“

Приготовленията в Англия за войната срещу Франция продължиха оживено: Катерина и верният ѝ помощник Томас Улзи, работеха всекидневно по изготвянето на списъци за мобилизиране на войници от градовете, събирането на провизии за армията, изковаването на доспехи и обучаването на доброволците как да маршируват, да се готвят за атака, и за отстъпление, по заповед. Улзи забеляза, че кралицата имаше два списъка за мобилизиране на войници, почти сякаш подготвяше две армии.

— Смятате ли, че ще се наложи да се бием както с французите, така и с шотландците? — попита я той.

— Сигурна съм в това.

— Шотландците ще ни се нахвърлят веднага щом войската ни потегли за Франция — каза той. — Ще трябва да укрепим границите.

— Надявам се да направя повече от това — беше единственото, което тя каза.

— Негова светлост кралят не иска вниманието му да бъде отклонявано от войната му с Франция — изтъкна той.

Тя не му се довери, както му се искаше.

— Знам. Трябва да се погрижим той да има голяма войска, която да отведе в Кале. Не трябва да се разсейва от нищо.

— Ще трябва да задържим някои части, за да се отбраняваме срещу шотландците; те със сигурност ще нападнат — предупреди я той.

— Погранични стражи — каза тя пренебрежително.

Красивият млад Едуард Хауард, с нов плащ с цвета на тъмносиньо море, дойде да се сбогува с Катерина, докато флотилията се готвеше да отплава със заповеди да блокира французите в пристанищата, или ако е възможно, да влезе с тях в битка в открито море.

— Бог да ви благослови — каза кралицата и долови, че гласът ѝ леко трепери от вълнение. — Бог да те благослови, Едуард Хауард, и дано късметът да те съпровожда, както винаги.

Той се поклони ниско:

— Имам късмета на мъж, ползващ се с благоволението на велика кралица, който служи на велика страна — каза. — Чест е да служа на страната си, на краля… и — той сниши гласа си до интимен шепот — и на вас, моя кралице.

Катерина се усмихна. Всички приятели на Хенри споделяха общата склонност да си представят, че се намират на страниците на някой рицарски романс. Камелот никога не беше твърде далече от мислите им. Катерина играеше ролята на дамата от преданията за рицари, откакто беше станала кралица. Харесваше Едуард Хауард повече, отколкото който и да е от другите млади мъже. Искрената му веселост и откритостта му печелеха обичта на всички, а той хранеше страст към флота и към корабите под свое командване, спечелила му одобрението на Катерина, която виждаше, че безопасността на Англия може да бъде осигурена само чрез завладяването на моретата.

— Вие сте моят рицар, и ще прославите своето и моето име — каза му тя, и видя как очите му блеснаха от удоволствие, докато свеждаше тъмнокосата си глава да целуне ръката ѝ.

— Ще ви докарам няколко френски кораба — обеща ѝ той. — Доведох ви шотландски пирати, сега ще имате и френски галеони.

— Имам нужда от тях — каза тя искрено.

— Ще ги получите, дори и ако умра, докато се опитвам да се справя.

Тя вдигна пръст.

— Никакво умиране — предупреди го. — Имам нужда и от вас. — Подаде му другата си ръка. — Ще мисля за вас всеки ден, а също и в молитвите си — обеща му.

Той се изправи и излезе, развявайки вихрено новия си плащ.

Празникът на свети Георги дойде, ние все още чакаме новини от английския флот, когато пристига пратеник с мрачно лице. Хенри е до мен, когато младият човек най-сетне ни разказва за морската битка, която Едуард беше толкова уверен, че ще спечели, за която бяхме толкова сигурни, че ще докаже надмощието на нашите кораби над френските. Баща му стои до мен, когато научавам участта на Едуард, на моя рицар Едуард, който беше толкова сигурен, че ще докара със себе си в пристанището на Лондон френски галеони.

Той притиснал френския флот в Брест и те не се осмелили да излязат в открито море. Бил твърде нетърпелив, за да ги изчака да предприемат следващия ход, твърде млад да играе дълга игра. Оказал се глупак, невинен глупак, като половината млади придворни с тяхното убеждение, че са непобедими. Влязъл в битка като момче, което няма страх от смъртта, което не познава смъртта, което няма дори здравия разум да се бои от собствената си смърт. Подобно на испанските грандове от моето детство, смяташе, че страхът е болест, която той никога не може да прихване. Смяташе, че Бог го е избрал за благоволението си пред всички други и нищо не може да го докосне.

Тъй като английският флот не бил в състояние да продължи напред, а французите си седели удобно в пристанището, той взел няколко гребни лодки и ги изпратил в пристанището, под обстрела на френските оръдия. Това беше загуба, ужасно пропиляване на живота на хората му и на неговия собствен — и то само защото беше твърде нетърпелив, за да чака, и твърде млад, за да мисли. Съжалявам, че изпратихме него, скъпия Едуард, скъпия млад глупак, да намери собствената си смърт. Но после си спомням, че съпругът ми не е по-възрастен, и със сигурност — не по-благоразумен, и че има дори по-малко познания за света на войната, и че дори аз, жена на двайсет и седем години, омъжена за момче, едва достигнало пълнолетие, мога да допусна грешката да мисля, че не мога да се проваля.

Едуард лично повел отряда, който трябвало да се качи на флагманския кораб на френския адмирал — извънредно дръзка постъпка — и почти веднага неговите хора му изменили, да им прости Господ, и го изоставили, когато битката станала твърде разгорещена за тях. Скочили от палубата на френския кораб в собствените си гребни лодки; някои се хвърлили в морето в ужаса си, че са далече, а около тях снарядите падали като градушка. Потеглили, оставяйки го да се бие като обезумял, опрял гръб в мачтата, посичайки всичко наоколо с меча си, безнадеждно превъзхождан по численост. Втурнал се настрани и ако там е имало лодка, може би е щял да успее да се спусне до нея. Но тях ги нямало. Откъснал от шията си златната свирка, белег на службата му, и я хвърлил надалече в морето, така че французите да не се доберат до нея, а после се обърнал и започнал отново да се бие. Паднал, сражавайки се; дузина саби го промушили; все още се биел, когато се подхлъзнал и паднал, подпирайки се с една ръка, докато още размахвал меча си. После едно острие жадно прерязало ръката, с която държал меча, и той вече не се биел. Можели да отстъпят назад и да уважат храбростта му; но не го сторили. Продължили да го притискат и му се нахвърлили като гладни кучета на пазара за месо в Смитфийлд. Умрял от стотици прободни рани.

Хвърлили тялото му в морето — толкова малко ги било грижа за него, тези френски войници, тези така наречени християни. Показали толкова малко християнско милосърдие, че със същия успех можели да бъдат диваци, можели да бъдат маври. Не помислили за последно причастие, за молитва за мъртвия, не им хрумнало да го погребат по християнски, макар че свещеник го гледал как умира. Хвърлили го в морето, сякаш не бил нещо повече от развалена храна за рибите.

После осъзнали, че това бил Едуард Хауард, моят Едуард Хауард, адмиралът на английския флот, син на един от най-видните благородници в Англия, и съжалили, че го изхвърлили през борда като мъртво куче. Не защото се събудило чувството им за чест — о, нищо подобно — а защото можели да го върнат срещу откуп на семейството му, а Бог е свидетел, че щяхме да платим добре, за да си върнем скъпия Едуард. Изпратили моряците в лодки с куки, за да извлекат отново тялото му на повърхността. Изпратили ги да измъкнат клетото му мъртво тяло, сякаш той бил отломка от претърпял крушение кораб. Изтърбушили тялото му като шаран, изрязали сърцето му, осолили го като риба, откраднали дрехите му за спомен и ги изпратили във френския двор. Насечените късове, останали от него, изпратили у дома на баща му и на мен.

Тази жестока история ми напомня за Хернандо Перес дел Пулгар, който поведе онзи отчаяно дързък набег в Алхамбра. Ако го бяха заловили, щяха да го убият, но не вярвам, че дори маврите щяха да извадят сърцето му просто за забавление. Щяха да го почетат като велик враг, като човек, който заслужава да му бъде засвидетелствано уважение. Щяха да ни върнат тялото му с един от благородните си рицарски жестове. Бог знае, че щяха да съчинят песен за него още преди да е минала и седмица, щяхме да я пеем надлъж и нашир из Испания, преди да са изтекли и две седмици, а след по-малко от месец щяха да са построили фонтан в негова чест. Те бяха маври; но притежаваха благоприличие, от което тези християни са напълно лишени. Когато мисля за тези французи, се срамувам да нарека маврите „варвари“.

Хенри е потресен от тази история и от нашето поражение, а бащата на Едуард се състарява с десет години през десетте минути, които са нужни на вестоносеца, за да му съобщи, че тялото на сина му е долу, в една каруца, но дрехите му са изпратени като плячка на мадам Клод, дъщерята на краля на Франция, а френският адмирал е запазил сърцето му за спомен. Не мога да утеша никого от двамата: самата аз съм твърде потресена. Отивам в параклиса си и изплаквам скръбта си пред Светата Дева, която сама знае какво е да обичаш един млад мъж и да Го видиш как отива на смърт. А когато коленича, се заклевам, че французите ще съжаляват за деня, в който посякоха моя рицар-защитник. Ще има разплата за това подло дело. Никога няма да им простя.

Лятото на 1513 г.

Смъртта на Едуард Хауард накара Катерина да заработи още по-усърдно по приготовленията за заминаването на английската армия за Кале. Може би намерението на Хенри бе да поиграе на война, но щеше да използва истински гюлета и оръдия, мечове и стрели, и тя искаше те да бъдат добре изработени, а прицелът им — точен. Беше познавала реалностите на войната през целия си живот, но със смъртта на Едуард Хауард сега за първи път и Хенри видя, че войната не е като в книга с приказки, не е като турнир. Един хубав, блестящ млад мъж като Едуард можеше да потегли под лъчите на слънцето, а да се завърне у дома в каруца, насечен на парчета. Чест правеше на Хенри, че смелостта му не се разколеба, когато осъзна тази истина, когато видя младия Томас Хауард да заема мястото на брат си, когато видя бащата на Едуард да свиква арендаторите си и да събира дълговете си, за да осигури войски и да отмъсти за сина си.

Изпратиха първата част от армията в Кале през май, и Хенри се подготви да ги последва с втората група войски през юни. Беше унил и мрачен както никога преди.

Катерина и Хенри яздеха бавно през Англия от Гринич до Дувър, откъдето щеше да потегли Хенри. Жителите на градовете се изсипваха да ги приветстват и да събират мъжете си, докато Катерина и Хенри минаваха сред тях. Хенри и Катерина имаха еднакви едри бели коне и Катерина яздеше с преметнати отстрани крака, с разстилаща се около седлото дълга синя рокля. Хенри, който яздеше до нея, изглеждаше внушителен, по-висок от всеки друг мъж в редиците, по-силен от повечето, златокос, раздаващ усмивки на всички наоколо.

В сутрините, когато потегляха от някой град, и двамата носеха броня: еднакви доспехи от сребро и позлата. Катерина носеше само нагръдник и шлем, изработени от фино изкован метал и гравирани със златни шарки. Хенри носеше пълен комплект доспехи от пръстите на краката до върха на пръстите на ръцете всеки ден, колкото и да беше горещо. Яздеше с вдигнат наличник на шлема и играещи сини очи, с тънка златна корона върху шлема. Знаменосците, които носеха герба на Катерина от едната страна и този на Хенри — от другата, яздеха от двете им страни и когато виждаха нара на кралицата и розата на Хенри, хората крещяха: „Бог да благослови краля!“ и „Бог да благослови кралицата!“. Когато напускаха някой град, с войските, маршируващи зад тях и стрелците с лъкове пред тях, жителите на града се тълпяха от двете страни на пътя в продължение на цяла миля, за да ги видят как минават, и хвърляха розови листенца и пъпки от рози по пътя пред конете. Всички войници маршируваха с рози, затъкнати в петлиците или шапките си, и пееха, докато маршируваха: непристойни стари английски песни, но понякога също и балади, съчинени от Хенри.

Трябваха им близо две седмици да стигнат до Дувър, и това време не бе пропиляно, защото събираха припаси и вербуваха войска във всяко село. Всеки мъж в страната искаше да отиде във войската, за да защити Англия срещу Франция. Всяка девойка искаше да може да каже, че любимият ѝ е заминал да стане войник. Цялата страна беше сплотена в желанието си за отмъщение срещу французите. И цялата страна беше уверена, че с младия крал начело на млада армия, това може да се постигне.

По-щастлива съм, осезаемо по-щастлива, отколкото когато и да било от смъртта на сина ни насам. По-щастлива съм, отколкото смятах за възможно. Хенри идва в леглото ми всяка нощ по време на изпълненото с празненства, танци и маршируване пътуване към крайбрежието, мой е в мислите, думите и делата си. Потегля на поход, организиран от мен, вниманието му е безопасно отклонено от истинската война, която аз ще трябва да водя, той споделя с мен всяка своя мисъл и дума. Моля се в някоя от тези нощи на път, докато яздим заедно на юг към крайбрежието, сред повишеното напрежение, което съпътства войната, да създадем ново дете, ново момче, нова роза за Англия, какъвто беше Артур.

Благодарение на Катерина и Томас Улзи времето на приготовленията за потеглянето на корабите беше изчислено до съвършенство. За тази английска армия нямаше да има обичайното забавяне, докато се даваха заповеди в последната минута и отчаяно се поръчваха забравени съществено важни неща. Корабите на Хенри — четиристотин на брой — ярко боядисани, с развети знамена, с вдигнати платна — чакаха да откарат войските във Франция. Корабът на самия Хенри, сияещ с обков от златни листа, с развяващото се на кърмата знаме с червения дракон, се полюшваше на дока. Кралските гвардейци, великолепно обучени, с нови униформи в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, обсипани с пайети, бяха тържествено отведени на кея, двата комплекта инкрустирани със злато доспехи на краля бяха натоварени на борда, специално обучените му бели коне бяха в боксовете си. Приготовленията бяха по-педантични от тези и за най-сложните дворцови живи картини, а Катерина знаеше, че мнозина от младите мъже очакваха войната с такова нетърпение, както и някое дворцово забавление.

Всичко беше готово Хенри да се качи на кораба и да отплава за Франция, когато в скромна церемония на брега в Дувър той взе големия държавен печат и пред всички обяви Катерина за регент на негово място, глава на кралството и главнокомандващ на английските войски за вътрешна отбрана на страната.

Внимавам лицето ми да е мрачно и тържествено, когато той ме определя за регент на Англия, целувам му ръка, а после го целувам по устата, за да му пожелая късмет. Но когато корабът му е взет на буксир от баржите, прекосява плитчините на пристанището, а после разгъва платна, за да улови вятъра и потегля за Франция, от радост ми идва да запея на глас. Няма да проливам сълзи за заминаващия си съпруг, защото той ми остави всичко, което някога съм искала. Аз съм повече от принцеса на Уелс, повече от кралица на Англия, аз съм глава на кралството, аз съм главнокомандващ на армията, това наистина е моята страна, и съм неин единствен владетел.

И първото, което ще направя — всъщност, може би единственото, което ще направя с дадената ми власт, единственото нещо, което трябва да направя с този даден от Бога шанс — е да победя шотландците.

Веднага щом пристигна в двореца Ричмънд, Катерина даде на Томас Хауард, по-младия брат на Едуард, заповеди да вземе оръдията от арсеналите в Тауър и да потегли с целия английски флот на север към Нюкасъл, за да защити границите от шотландците. Той не беше такъв адмирал, какъвто бе брат му, но беше стабилен млад мъж и тя смяташе, че може да разчита на него да изпълни ролята си в доставянето на жизненоважните оръжия на север.

Всеки ден Катерина получаваше новини от Франция, донасяни от пратеници, които вече беше разположила по пътя. Улзи имаше строги указания да докладва на кралицата за напредъка на войната. От него тя искаше точен анализ. Знаеше, че Хенри ще ѝ изпраща оптимистични съобщения. Не всички новини бяха добри. Английската армия беше пристигнала във Франция, в Кале имаше голямо вълнение, пиршества и празненства. Имаше паради и събиране на войници, а Хенри бе обсипван с поздравления за красивите си доспехи и спретнатите си войски. Но император Максимилиан не успя да събере собствена армия, за да подкрепи англичаните. Вместо това, позовавайки се на бедност, но изтъквайки въодушевлението си за каузата, той дойде при младия владетел, за да предложи меча и службата си.

За Хенри, който още не беше чул дори един даден в пристъп на гняв изстрел, мигът, когато чу как императорът на Свещената Римска Империя му предлага услугите си, запленен от бляскавия млад владетел, бе главозамайващ.

Катерина се намръщи, когато прочете тази част от доклада на Улзи, пресмятайки, че Хенри ще приеме на служба императора срещу прекалено висока сума, и така щеше да е принуден да плаща на съюзник, който беше обещал да дойде на собствени разноски с армия от наемници. Тя веднага разпозна поредната проява на двуличието, белязало тази кампания още от началото. Но това поне щеше да означава, че императорът щеше да бъде с Хенри в първата му битка, а Катерина знаеше, че може да разчита на опитния по-възрастен мъж да опази импулсивния млад крал.

По съвет на Максимилиан английската армия обсади Теруан — град, който императорът на Свещената Римска Империя отдавна искаше за себе си, но нямаше никаква тактическа стойност за Англия — и Хенри, на безопасно разстояние от късообхватните оръдия по стените на градчето, се разхождаше сам из лагера си в полунощ, говореше утешителни думи на войниците на пост, и му беше позволено за първи път да стреля с оръдие.

Шотландците, които само чакаха Англия да остане беззащитна, след като кралят и армията заминат за Франция, обявиха война на англичаните и сами започнаха поход на юг. Улзи писа разтревожено на Катерина, питайки я дали е необходимо някои от войските на Хенри да се върнат, за да може тя да се изправи пред тази нова заплаха. Катерина отговори, че ще успее да се защити от погранично нападение, и започна ново събиране на войски от всички градове в страната, използвайки списъците, които вече беше подготвила.

Тя даде заповед за събирането на лондонската запасна армия и излезе, облечена в доспехи, възседнала белия си кон, да направи преглед на войските, преди да започнат своя поход на север.

Поглеждам се в огледалото, докато придворните ми дами завързват предницата на бронята ми, а камериерката държи шлема ми. Виждам нещастното изражение върху лицата им, как глупавата камериерка държи шлема, сякаш е твърде тежък за нея, сякаш нищо от това не би трябвало да се случва, сякаш не съм родена за този момент: сега. Мигът, в който се изпълнява моята съдба.

Безмълвно си поемам дъх. В доспехите си толкова приличам на майка си, че лицето в огледалото би могло да е нейното, застанала толкова неподвижна и горда, с коса, отметната от лицето, и с очи, блестящи ярко като потъмнялата позлата на нагръдника ѝ, оживени от мисълта за предстоящата битка, блестящи от радост поради увереността в победата.

— Не се ли страхувате? — пита ме тихо Мария де Салинас.

— Не. — Говоря истината. — Прекарала съм целия си живот в очакване на този момент. Аз съм кралица и дъщеря на кралица, която е трябвало да се бори за страната си. Притекох се на помощ на тази страна, моята страна, точно в момента, когато има нужда от мен. Не е време за кралица, която иска да си седи на трона и да раздава награди за участие в турнири. Сега е време за кралица, която има сърцето и куража на мъж. Аз съм тази кралица. Ще потегля с армията си.

Разнася се лек слисан шепот:

— Да потеглите? Нима на север? Ще направите преглед на войските, но със сигурност няма да потеглите с тях, нали? Не е ли опасно?

Посягам за шлема си.

— Ще потегля с тях на север, за да срещна шотландците. И ако шотландците направят пробив, ще се бия с тях. А когато се изправя срещу тях на бойното поле, ще остана там, докато ги победя.

— Но какво ще стане с нас?

Усмихвам се на жените:

— Три от вас ще дойдат с мен да ми правят компания, а другите ще останат тук — казвам твърдо. — Онези, които останат, ще продължат да шият знамена, да приготвят превръзки и да ми ги изпращат. Ще поддържате добър ред — продължавам все така твърдо. — Онези, които дойдат с мен, ще се държат като войници на бойното поле. Няма да търпя оплаквания.

Избягвам от ужасените им изблици, като се отправям към вратата.

— Мария и Маргарет, вие ще дойдете с мен сега — казвам.

Войските са строени пред двореца. Яздя бавно пред редиците, като спирам очи върху едно лице, после — върху друго. Виждала съм баща си да прави това, а също и майка си. Баща ми ми е казвал, че всеки войник трябва да съзнава, че е ценен, трябва да знае, че по време на прегледа на войските е бил видян като отделен човек, трябва да почувства, че е съществена част от тялото на армията. Искам да бъдат сигурни, че съм ги видяла, че съм видяла всеки един от тях; че ги познавам. Искам да ме познават. След като съм минала покрай всеки един от петстотинте, заставам пред армията и свалям шлема си, за да могат да видят лицето ми. Сега не приличам на испанска принцеса, с покрита коса и забулено лице. Аз съм английска кралица с открито лице. Повишавам глас, за да може да ме чуе всеки от тях.

— Мъже на Англия — казвам. — Ние с вас ще потеглим заедно да се бием срещу шотландците, и никой от нас няма да се поколебае, нито да стане изменник. Няма да се върнем назад, докато те не отстъпят. Няма да си отдъхнем, докато те не бъдат мъртви. Заедно ще ги победим, защото вършим благословено от небесата дело. Това не е предизвикан от нас спор, това е коварно нахлуване от страна на Джеймс Шотландски; той нарушава собствения си договор, оскърбява собствената си съпруга-англичанка. Това е безбожно нахлуване, осъдено от самия папа, нахлуване, което нарушава Божия ред. Той готвеше това нападение от години. Чакаше, като страхливец, с надеждата да ни завари слаби. Но той греши, защото сега сме силни. Ще го победим този крал-еретик. Ще спечелим. Мога да ви уверя в това, защото зная Божията воля по този въпрос. Бог е с нас. И можете да бъдете сигурни, че Божията десница винаги закриля мъжете, които се бият, за да защитят домовете си.

Надига се мощен одобрителен рев, аз се обръщам и се усмихвам на едната страна, и после — на другата, за да могат всички те да видят колко ме радва храбростта им. За да могат всички до един да видят, че не се страхувам.

— Добре. Напред! — казвам простичко на командира до мен, армията се обръща и излиза от парадния плац.

Докато първата отбранителна армия на Катерина маршируваше на север под командването на графа на Съри, събирайки попълнения по пътя си, вестоносци препускаха отчаяно на юг към Лондон, за да ѝ занесат новините, които очакваше. Армията на Джеймс беше пресякла шотландската граница и настъпваше през хълмистата погранична област, като вербуваше войници и задигаше храна по пътя си.

— Граничен набег? — попита Катерина, съзнавайки, че не е това.

Човекът поклати глава:

— Негова светлост ми поръча да ви съобщя, че френският крал е обещал на шотландския крал да го признае, ако спечели тази битка срещу нас.

— Да го признае? Като какъв?

— Като крал на Англия.

Очакваше тя да възкликне възмутено или уплашено, но тя просто кимна, сякаш това беше още нещо, което трябваше да вземе под внимание.

— Колко войници? — обърна се Катерина към пратеника.

Той поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Колко са според вас?

Той погледна кралицата, видя острата тревога в очите ѝ, и се поколеба.

— Кажете ми истината!

— Боя се, че са към шейсет хиляди, ваша светлост, може би и повече.

— Колко повече? Приблизително?

Той отново се поколеба. Тя се надигна от стола си и тръгна към прозореца.

— Моля ви, кажете ми каквото мислите — каза тя. — Не ми правите услуга, ако заради вашите опити да ми спестите безпокойството, потегля с армия и открия пред себе си по-многочислен враг, отколкото съм очаквала.

— Мисля, че сто хиляди — каза той тихо.

Очакваше тя да ахне ужасено, но когато я погледна, тя се усмихваше.

— О, не ме е страх от това.

— Не се страхувате от сто хиляди шотландци? — запита той.

— Виждала съм и по-лошо — каза тя.

Сега зная, че съм готова. Шотландците се изсипват през границата, в пълната си мощ. Превзеха северните крепости с нелепа лекота, цветът на английското командване и най-добрите войници са отвъд морето във Франция. Френският крал смята да ни разгроми с помощта на шотландците в собствените ни земи, докато нашата сякаш излязла от някоя жива картина армия препуска из северна Франция и заема красиви пози. Моят миг е сега. Всичко зависи от мен, и от мъжете, които са останали. Поръчвам да извадят кралските знамена и флагове от големите ракли. Развети начело на армията, кралските знамена показват, че на бойното поле е кралят на Англия. Тази роля ще изпълнявам аз.

— Нима ще потеглите под кралското знаме? — пита една от дамите ми.

— Кой друг?

— Редно е да е кралят.

— Кралят се бие с французите. Аз ще се бия с шотландците.

— Ваша светлост, една кралица не може да вземе знамето на краля и да потегли в битка.

Усмихвам ѝ се, не се преструвам на уверена: наистина знам, че това е моментът, който съм чакала цял живот. Обещах на Артур, че мога да бъда кралица в доспехи; и сега съм.

— Една кралица може да язди под кралски флаг, ако смята, че може да победи.

Свиквам останалите войски: това ще бъде моята войска. Планирам да ги поведа в боен ред, но следват още коментари.

— Нима ще яздите начело на войските?

— Вие къде бихте искали да яздя?

— Ваша светлост, може би изобщо не бива да заемате това място?

— Аз съм техен главнокомандващ — казвам простичко. — Не трябва да мислите за мен като за кралица, която си седи у дома, влияе тайно върху политиката и тормози децата си. Аз съм кралица, която управлява така, както управляваше майка ми. Когато страната ми е в опасност, аз съм в опасност. Когато страната ми триумфира — което и ще стане — това е мой триумф.

— Но какво би станало, ако…?

Суровият ми поглед принуждава придворната дама да замълчи.

— Не съм глупачка, изготвила съм план, който да влезе в действие в случай на поражение — казвам ѝ. — Един добър командир винаги говори за победа и въпреки това предвижда и поражение. Знам точно къде ще отстъпя, знам и точно къде ще се прегрупираме, знам точно и къде ще се вляза отново в битка, а ако се проваля и там, знам къде ще прегрупирам отново войските. Не съм чакала короната дълги години, за да видя как кралят на Шотландия и онази глупачка Маргарет ми я отнемат.

Войниците на Катерина, всичките четирийсет хиляди, се движеха с усилие по пътя зад кралската гвардия, приведени под тежестта на оръжията си и торбите с храна в слънчевата светлина на късното лято. Катерина яздеше белия си кон начело на кервана, където всички можаха да я виждат, с кралското знаме над главата си, така че войниците да я опознаят сега, по време на похода, и да могат да я разпознават по-късно в битка. Два пъти на ден тя обхождаше строя по цялата му дължина, с насърчителна дума за всеки, който се тътреше унило отзад, давейки се в прахта от каруците. Дневният ѝ режим беше като на монахиня: ставаше на разсъмване, за да изслуша литургията, причестяваше се по пладне, и си лягаше по здрач, събуждайки се в полунощ, за да прочете молитвите си за безопасността на кралството, за безопасността на краля, и за себе си.

Пратеници сновяха постоянно между армията на Катерина и частта, командвана от Томас Хауард, граф Съри. Планът им беше Съри да влезе в сражение с шотландците при първа възможност — да предприеме всичко, което би могло да възпре бързото им и разрушително настъпление на юг. Ако Съри бъдеше победен, шотландците щяха да продължат да настъпват и Катерина щеше да ги посрещне с войската си, която щеше да хвърли в отбрана на южните графства на Англия. Ако шотландците успееха да минат и през тях, Катерина и Съри имаха последен план за отбраната на Лондон. Щяха да се прегрупират, да свикат опълчение от граждани, да издигнат земни укрепления около Сити и ако всичко друго се провалеше, да се оттеглят в Тауър, който можеше да бъде удържан достатъчно дълго, докато Хенри им изпратеше подкрепления от Франция.

Съри е обезпокоен, че съм му наредила да поведе първата атака срещу шотландците: би предпочел да изчака моята войска да се присъедини към него; но аз настоявам атаката да протече както съм планирала. Би било по-сигурно да обединя двете ни армии, но аз водя отбранителна кампания. Трябва да държа една армия в резерв, за да попречи на шотландците да връхлетят на юг, ако спечелят първата битка. Тук не става дума за единично сражение. Това е война, която трябва да унищожи шотландската заплаха за цяло поколение напред, може би завинаги.

Аз също се изкушавам да му заповядам да ме изчака, толкова искам да се присъединя към битката; изобщо не изпитвам страх, само някаква дива радост, сякаш съм ястреб, държан в клетка твърде дълго и сега внезапно освободен. Но няма да хвърля скъпоценните си войници в битка, която би оставила пътя към Лондон отворен, ако загубим. Съри смята, че ако обединим войските, със сигурност ще спечелим, но аз знам, че във войната нищо не е сигурно, всичко може да се обърка. Един добър военачалник трябва да е готов за най-лошото, и аз не смятам да рискувам шотландците да ни победят в една битка, а после да потеглят надолу по Големия Северен път и да влязат в столицата ми, та да последва коронация, приветствана от французите. Не съм спечелила този трон с такива усилия, за да го загубя в една необмислена битка. Имам боен план за Съри, друг план за себе си, а после — и позиция, към която да отстъпя, както и поредица от позиции след това. Те може и да спечелят една битка, може да спечелят и повече от една, но никога няма да ми отнемат трона.

Намираме се на шейсет мили извън Лондон, в Бъкингам. Това е добра бързина за една армия в поход, казват ми, че е огромна бързина за английска армия; англичаните са прословути с бавенето си по пътя. Уморена съм, но не изтощена. Вълнението и — за да бъда честна — страхът, които изпълват всеки ден, ме държат като хрътка на повод, вечно нетърпелива, вечно стремяща се да се отскубне напред и да започне лова.

А сега имам и своя тайна. Всеки следобед, когато слизам от коня си, се смъквам от седлото и най-напред, преди всичко останало, влизам в нужника, или палатката, или на което и да е място, където мога да бъда сама, вдигам полите си и поглеждам бельото си. Очаквам месечния си цикъл, а това е вторият месец, в който той не идва. Надеждата ми — силна, сладка надежда — е, че когато Хенри отплава за Франция, ме е оставил бременна.

Няма да кажа на никого, нито дори на жените от свитата си. Мога да си представя каква врява ще вдигнат, ако знаят, че яздя всеки ден, и се готвя за битка, когато очаквам дете, или дори само се надявам на дете. Не смея да им кажа, защото, съвсем честно казано, не смея да направя нищо, което може да наклони везните на кампанията против нас. Разбира се, нищо не би могло да бъде по-важно от един син за Англия — освен това едничко друго нещо: да запазя Англия, за да може този син да я наследи. Трябва да стисна зъби заради риска, който поемам, и въпреки това да го поема.

Мъжете знаят, че яздя начело на редиците им и че съм им обещала победа. Маршируват добре, ще се бият добре, защото ми вярват напълно. Хората на Съри, по-близо до врага от нас, знаят, че зад тях, като надеждна подкрепа, върви моята армия. Знаят, че лично предвождам техните подкрепления. Това даде повод за много приказки в страната, те са горди да имат кралица, която е готова да тръгне на бой за тях. Ако се обърна към Лондон и им кажа да продължават без мен, защото имам женска работа за вършене, те също ще се отправят към къщи — толкова е просто. Ще си помислят, че съм изгубила увереност, че съм изгубила вяра в тях, че очаквам поражение. Достатъчно се мълви за неудържима армия от шотландци — сто хиляди яростни планинци — и без аз да допълвам страховете им.

Освен това, ако не мога да спася кралството си за моето дете, тогава няма особен смисъл да имам дете. Трябва да победя шотландците, трябва да бъда велик пълководец. Когато този дълг бъде изпълнен, ще мога отново да бъда жена.

Вечерта получавам вести от Съри, че шотландците са се разположили на лагер на един масивен хребет, строени в боен ред на място, наречено Флодън. Той ми изпраща план на местността, на който се вижда, че шотландците са се разположили на лагер на височината, с изглед на юг. От един бърз поглед към картата ми става ясно, че англичаните не бива да атакуват нагоре по склона срещу тежко въоръжените шотландци. Шотландските стрелци с лъкове ще стрелят надолу по склона, а после планинците ще връхлетят надолу върху нашите войници. Никоя армия не би могла да се справи с подобна атака.

— Кажете на господаря си, че трябва да разпрати шпиони и да намери начин да заобиколи шотландците, за да ги нападне в тил, от север — казвам на пратеника, като се взирам в картата. — Кажете му, че моят съвет е да направи лъжлива маневра, да остави достатъчно войници пред шотландците, за да ги притиснат, но да отведе останалите, сякаш се отправя на север. Ако има късмет, те ще се впуснат в преследване и ще ги изкарате на открит терен. Ако не му провърви, ще трябва да стигне до тях от север. Добър ли е теренът? Нарисувал е поток на тази скица.

— Теренът е мочурлив — потвърждава мъжът. — Може да не успеем да го прекосим.

Прехапвам устна.

— Това е единственият път, който виждам — казвам. — Кажете му, че така ви съветвам, но че това не е заповед. Той е командир на бойното поле, трябва сам да прецени. Но му кажете, че съм сигурна, че трябва да прогони шотландците от онзи хълм. Кажете му, че със сигурност не бива да атакува нагоре по склона. Трябва или да заобиколи и да ги изненада откъм тила, или да ги подмами да слязат от онзи хълм.

Мъжът се покланя и си тръгва. Дай Боже да успее да занесе съобщението ми на Съри. Ако смята, че може да се бие с армия от шотландци на висок терен, с него е свършено. Една от дамите ми идва при мен в минутата, когато вестоносецът излиза от палатката ми: тя трепери от изтощение и страх.

— Какво ще правим сега?

— Настъпваме на север — казвам.

— Но те вече всеки момент могат да започнат да се бият!

— Да, и ако победят, можем да си отидем у дома. Но ако загубят, ще застанем между шотландците и Лондон.

— И какво ще правим? — прошепва тя.

— Ще ги победим — казвам просто.

10-ти септември 1513 г.

— Ваша светлост! — Един паж се втурна в палатката на Катерина, и направи изключително непохватен, припрян поклон. — Вестоносец, с новини за битката! Пратеник от лорд Съри.

Катерина рязко се извъртя: още не беше развързала презраменния ремък на ризницата си.

— Кажете му да влезе!

Мъжът вече беше в стаята, все още покрит с праха от битката, но със сияйната усмивка на човек, който носи добри новини, прекрасни новини.

— Да? — запита Катерина, задъхана от надежда.

— Ваша светлост победи — каза той. — Кралят на шотландците лежи мъртъв, двайсет шотландски лордове загинаха заедно с него, а също епископи, графове и абати. Това е поражение, от което никога няма да се съвземат. Половината от техните благородници загинаха в един-единствен ден.

Видя как цветът се отдръпна от лицето ѝ, а после тя изведнъж порозовя.

— Ние спечелихме?

— Вие спечелихте — потвърди той. — Графът поръча да ви кажа, че вашите войници, събрани, обучени и въоръжени от вас, са сторили онова, което сте им заповядали. Това е вашата победа, вие осигурихте безопасност на Англия.

Ръката ѝ мигом се насочи към корема, под металната извивка на нагръдника.

— В безопасност сме — каза тя.

Пратеникът кимна.

— Той ви изпрати това…

Подаде ѝ мъжки жакет, ужасно разкъсан и нарязан, покрит с петна от кръв.

— Какво е това?

— Дрехата на краля на Шотландия. Свалихме я за доказателство от мъртвото му тяло. Тялото му е при нас, в момента го балсамират. Той е мъртъв, шотландците са разгромени. Вие извършихте онова, което никой английски крал след Едуард Първи не е успял да стори. Вие премахнахте опасността от шотландско нашествие в Англия.

— Напишете ми доклад — каза тя решително. — Продиктувайте го на писаря. Всичко, което знаете, и всичко, което милорд Съри е казал. Трябва да пиша на краля.

— Лорд Съри попита…

— Да?

— Дали да навлезе в Шотландия и да я опустоши? Казва, че ще има малко или никаква съпротива. Това е нашият шанс. Бихме могли да ги унищожим, те са изцяло оставени на нашата милост.

— Разбира се — каза тя веднага, после се поколеба. Това беше отговорът, който всеки монарх в Европа щеше да даде. Един размирен съсед, един закоравял враг, бе разбит. Всеки крал в християнския свят щеше да тръгне в настъпление и да си отмъсти.

— Не. Не, почакайте за миг.

Тя се извърна от него и отиде до входа на палатката си. Отвън мъжете се подготвяха за още една нощ на път, далече от домовете си. Из целия лагер имаше малки готварски огньове, горящи факли, във въздуха витаеше мирисът на готвене, тор и пот. Това беше познатият мирис от детството на Катерина, детство, първите седем години от които бяха прекарани в състояние на постоянна война срещу враг, който бе изтласкван все по-назад и по-назад, и накрая бе докаран до робство, изгнание и смърт.

Мисли, нареждам си ожесточено на ум. Не се поддавай на чувствата, на нежното си сърце, мисли със суров ум, с ум на войник. Не обмисляй това като жена, очакваща дете, която знае, че тази вечер в Шотландия има много вдовици, мисли като кралица. Моят враг е победен, страната лежи открита пред мен, техният крал е мъртъв, кралицата им е младо, глупаво момиче и моя зълва. Мога да насека тази страна на парчета, мога да я раздробя. Всеки опитен командир би ги унищожил сега и би ги оставил сломени поне за поколение напред. Баща ми не би се поколебал; майка ми щеше вече да е издала заповедта.

Спирам се. Те — майка ми и баща ми — грешаха. Най-сетне изричам недопустимото, немислимото. Майка ми и баща ми сгрешиха. Може и да бяха гениални военачалници, безспорно бяха убедени в това, което вършеха, наричаха ги християнски владетели — но грешаха. Беше ми необходим цял живот, за да разбера това.

Състоянието на постоянна война е меч с две остриета, то посича и победителя, и победения. Ако подложим на гонения шотландците сега, ще постигнем триумф, можем да опустошим страната, можем да ги сломим за поколения напред. Но унищожението ражда само плъхове и чума. След време те ще се съвземат, ще тръгнат срещу нас. Децата им ще тръгнат срещу моите деца и жестоката битка ще трябва да бъде водена отново, съвсем отначало. Омразата поражда омраза. Майка ми и баща ми прогониха маврите отвъд морето, но всички знаят, че извършвайки това, те спечелиха само една битка във война, която никога няма да спре, докато християни и мюсюлмани не бъдат готови да живеят редом едни с други в мир и хармония. Изабела и Фердинанд нанесоха тежко поражение на маврите, но техните деца и децата на децата им ще се изправят пред свещената война в отговор на кръстоносните походи. Войната не е отговор на войната, войната не слага край на войната. Единственият приемлив завършек е мирът.

— Изпратете ми нов, отпочинал вестоносец — каза Катерина през рамо и изчака човекът да дойде. — Трябва да отидете при милорд Съри и да му съобщите, че му благодаря за тази прекрасна новина за една чудесна победа. Трябва да му кажете да остави шотландските войници да предадат оръжията си и да си отидат в мир. Лично ще пиша на кралицата на шотландците и ще ѝ обещая мир, ако се съгласи да бъде наша добра сестра и добра съседка. Ние сме победители, ще бъдем милостиви. Ще превърнем тази победа в траен мир, не в мимолетна битка и оправдание за жестокост.

Мъжът се поклони и си отиде. Катерина се обърна към войника:

— Вървете да се нахраните — каза тя. — Можете да съобщите на всички, че спечелихме голяма битка и че ще се върнем в домовете си, знаейки, че можем да живеем в мир.

Тя отиде до малката си маса и придърпа към себе си кутията си с принадлежности за писане. Мастилото беше в стъклено шишенце със запушалка, перото — специално подрязано, за да се вмести в малката кутия. Хартията и восъкът за запечатване бяха приготвени. Катерина притегли лист хартия към себе си и се поколеба. Написа поздрав до съпруга си, и му съобщи, че му изпраща дрехата на мъртвия шотландски крал:

Поколебавам се. С тази голяма победа мога да се върна в Лондон, да си почина и да се подготвя за раждането на детето, което съм сигурна, че нося. Искам да съобщя на Хенри, че отново очаквам дете; но искам да пиша само на него. Това писмо — като всяко писмо между нас — ще бъде наполовина публично. Той никога не отваря сам писмата си, винаги кара някой писар да ги отваря и да му ги чете, рядко пише сам отговорите. После си спомням как му казах, че ако Светата Дева някога ме благослови отново с дете, веднага ще замина за параклиса ѝ в Уолсингам, за да въздам благодарност. Ако той помни това, то може да послужи като наш шифър. Всеки може да му го прочете, но той ще разбере какво имам предвид, ще съм му съобщила тайната, че ще имаме дете, че може да имаме син. Усмихвам се и започвам да пиша, знаейки, че той ще разбере какво имам предвид, знаейки каква радост ще му донесе това писмо.

Уолсингам Есента на 1513 г.

Катерина беше на колене в параклиса на Богородица в Уолсингам, с очи, приковани в усмихнатата статуя на Христовата майка, но не виждаше нищо.

Любими, любими, направих го. Изпратих на Хенри дрехата на шотландския крал и се погрижих да подчертая, че това е негова победа, не моя. Но тя е твоя. Твоя е, защото когато дойдох при теб и твоята страна с ум, изпълнен със страхове от маврите, точно ти ме научи, че опасността тук са шотландците. После животът ми даде по-суров урок, любими: по-добре е да простиш на един враг, отколкото да го унищожиш. Ако в тази страна имахме мавърски лекари, астрономи, математици, щяхме да бъдем по-добре. Може да дойде времето, когато ще се нуждаем също и от храбростта и уменията на шотландците. Може би моето предложение за мир ще означава, че те ще ни простят за битката при Флодън.

Имам всичко, което някога съм искала — освен теб. Спечелих победа за това кралство, която ще опази сигурността му в продължение на цяло едно поколение. Заченах дете и се чувствам сигурна, че това бебе ще оцелее. Ако е момче, ще го кръстя Артур на теб. Ако е момиче, ще я нарека Мери. Аз съм кралица на Англия, имам любовта на народа, а от Хенри ще излезе добър съпруг и добър човек.

Отпускам се назад, сядам на пети и затварям очи, така че сълзите да не потекат по бузите ми. „Единственото, което ми липсва, си ти, любими. Винаги ти. Вечно ти.“

— Ваша светлост, лошо ли ви е? — Тихият глас на монахинята ме кара да се опомня и аз отварям очи. Краката ми са схванати от толкова продължително коленичене. — Не искахме да ви смущаваме, но минаха доста часове.

— О, да — казвам. Опитвам се да ѝ се усмихна. — Ще дойда след миг. Сега ме оставете.

Връщам се към своя блян за Артур, но него го няма.

— Чакай ме в градината — прошепвам. — Ще дойда при теб. Ще дойда съвсем скоро. В градината, когато работата ми тук бъде свършена.

Блекфрайърс Хол

Папският легат заседава в съда, който трябва да се произнесе по Голямото Кралско Дело, юни 1529 г.

Думите имат тежест, нещо, веднъж казано, не може да бъде взето назад, значението е като камък, пуснат в езерце: малките вълнички тръгват на всички страни и не можеш да знаеш в кой бряг ще се разплискат.

Някога, през една нощ казах: „Обичам те, ще те обичам завинаги“ на един млад мъж. Някога изрекох: „Обещавам.“ Това обещание, дадено преди двайсет и седем години, за да удовлетвори едно умиращо момче, да сбъдне Божията воля, да удовлетвори майка ми и — честно казано — моята собствена амбиция, тази дума се връща при мен като малки вълнички, които се разливат до ръба на мраморен басейн, а после се завихрят отново към центъра.

Знаех, че ще трябва да отговарям за лъжите си пред Бог. Никога не съм мислила, че ще трябва да отговарям пред света. Никога не съм мислила, че светът може да ме разпитва за нещо, което бях обещала от обич, за нещо, прошепнато тайно. И затова, в гордостта си, никога не съм се оправдавала за обещанието си, а се придържах към него.

И така, смятам, би сторила всяка жена в моето положение.

Новата любовница на Хенри, момичето на Елизабет Болейн, моята придворна дама, се оказва онази, от която знаех, че трябва да се боя: онази, която притежава амбиция, по-голяма дори от моята. Тя всъщност е по-алчна дори от краля. Притежава амбиция, по-голяма от всяка, която някога съм виждала преди у мъж или жена. Тя не желае Хенри като мъж — виждала съм неговите любовници да идват и да си отиват и съм се научила да ги чета лесно като книга с приказки. Тази жена желае не съпруга ми, а моя трон. Хвърлила е доста труд, за да намери пътя си към него, но е упорита и решителна. Мисля, че още от мига, в който тя успя да се добере до близостта му, до тайните му и до доверието му, разбрах, че след време ще се добере — като невестулка, подушила кръв в заешка дупка — до лъжата ми. И когато я открие, ще се отдаде на насладата си от нея.

Разпоредителят се провиква: „Катерина Арагонска, кралица на Англия, явете се пред съда“; и се възцарява многозначителна тишина, защото не очакват отговор. Там не ме чакат адвокати, които да ми помогнат, не съм подготвила защита. Дадох ясно да се разбере, че не признавам този съд. Очакват да продължат без мен. Всъщност, разпоредителят тъкмо се готви да призове следващия свидетел…

Но аз отговарям.

Моите хора отварят със замах двойните врати на залата, която познавам толкова добре, и аз влизам с вдигната глава, по-безстрашна, отколкото съм била през целия си живот. Кралският балдахин, покрит със злато, е в далечния край на залата, където на трона си под него седи моят съпруг, моят неискрен, лъжлив, вероломен, неверен съпруг, с короната, която не му е по мярка.

На един подиум под него са двамата кардинали, също под балдахин от златен брокат, седнали в златни столове със златни възглавници. Този неверен угодник Улзи, в червената си кардиналска мантия, избягва със зачервено лице погледа ми, и то с право; както и онзи фалшив приятел, Кампеджо. Техните лица — на краля и назначените от него обвинители — изразяват крайно удивление.

Мислеха, че толкова са ме разстроили и смутили, че като са ме разделили от приятелите ми, са ме сломили, и че няма да се явя. Мислеха, че ще потъна в отчаяние като майка си, или в лудост като сестра си. Залагат на факта, че ме плашеха и заплашваха, че ми отнеха детето и сториха всичко по силите си, за да разбият сърцето ми. Никога не са и сънували, че ще имам смелостта да изляза гордо пред тях и да застана пред тях, разтърсена от справедлив гняв, за да се изправя лице в лице срещу тях.

Глупци: те забравят коя съм. Тяхна съветница е онова момиче Болейн, което никога не ме е виждало в броня; подтиквани са от нея, която никога не е познавала майка ми, не е познавала баща ми. Тя ме познава като Катерина, старата кралица на Англия, набожна, закръглена, скучна. Няма представа, че вътре в себе си аз съм все още Каталина, младата инфанта на Испания. Аз съм принцеса, родена и обучена да се бори. Аз съм жена, борила се за всяко нещо, което притежава, и ще се боря, и ще удържа, и ще спечеля.

Те не предвидиха какво бих сторила, за да предпазя себе си и наследството на дъщеря си. Тя е Мери, моята Мери, кръстена от Артур: моята обична дъщеря, Мери. Нима бих допуснала тя да бъде захвърлена заради някакво копеле, родено от една Болейн?

Това е първата им грешка.

Напълно пренебрегвам кардиналите. Пренебрегвам духовниците на пейките пред тях, писарите с техните дълги рула пергамент, които водят официалния протокол на тази пародия. Не обръщам внимание на съда, на града, дори на хората, които шепнат името ми с любящи гласове. Не гледам към никой друг, освен към Хенри.

Познавам Хенри, познавам го по-добре, отколкото го познава който и да било друг на този свят. Познавам го по-добре, отколкото някога ще го познава сегашната му фаворитка, защото съм го виждала като мъж и като момче. Изучавах го, когато той беше момче, когато беше десетгодишно дете, което дойде да ме посрещне и се опита да ме убеди да му подаря северноафрикански жребец. Тогава го познавах като момче, което може да бъде спечелено с хубави думи и подаръци. Познавах го през очите на брат му, който казваше — и с право — че той е дете, разглезено от твърде много снизхождение и ще се превърне в покварен мъж и в опасност за всички ни. Познавах го като младеж, и спечелих трона си, като поощрявах суетата му. Бях най-голямата награда, която той можеше да желае, и аз му позволих да ме спечели. Познавах го като мъж, лаком и суетен като паун, когато му приписах заслугата за моята война: най-голямата победа, спечелена някога от Англия.

По молба на Артур изрекох най-голямата лъжа, която една жена е изричала някога, и ще я изричам чак до гроба. Аз съм инфанта на Испания, не престъпвам даденото обещание. Артур, моят любим, поиска да му се закълна на смъртното му ложе, и аз му дадох тази клетва. Помоли ме да кажа, че никога не сме били любовници, и ми повели да се омъжа за брат му и да стана кралица. Направих всичко, което му обещах, останах вярна на обещанието си. Нищо през тези години не разклати вярата ми, че Божията воля е да бъда кралица на Англия, и че ще бъда кралица на Англия, докато умра. Никой освен мен нямаше да може да спаси Англия от шотландците — Хенри беше прекалено млад и прекалено неопитен, за да изведе армия на бойното поле. Щеше да предложи двубой, щеше да предприеме отчаян риск, щеше да изгуби битката и да загине при Флодън, а сестра му Маргарет щеше да стане кралица на Англия на моето място.

Това не се случи, защото не позволих да се случи. Желанието на майка ми и Божията воля беше да бъда кралица на Англия, и ще бъда кралица на Англия, докато умра.

Не съжалявам за лъжата. Придържах се към нея, и накарах всички други да се придържат към нея, каквито и съмнения да са имали. Когато научи повече за жените, когато научи повече за мен, Хенри разбра, като сигурно беше знаел още в първата ни брачна нощ, че това е лъжа, че не съм дошла при него като девица. Но през всичките ни двайсет брачни години заедно, той намери смелост да ми го каже в лицето само веднъж, в самото начало; и аз влизам в съдебната зала, разчитайки на отчаяното предположение, че той никога няма да има смелостта да ми хвърли в лицето това предизвикателство, дори сега.

Влизам в съда, разчитайки за защитата си изцяло на неговата слабост. Вярвам, че когато застана пред него и той бъде принуден да срещне погледа ми, няма да се осмели да каже, че не съм била девица, когато дойдох при него, че съм била съпруга и любима на Артур, преди да бъда негова. Суетата няма да му позволи да каже, че съм обичала Артур с истинска страст, а той е обичал мен. Че в действителност, ще живея и ще умра като съпруга и любима на Артур, и следователно бракът на Хенри с мен може с право да бъде разтрогнат.

Не мисля, че той има смелостта, която имам аз. Мисля, че ако се изправя и изрека отново огромната лъжа, той няма да се осмели да се изправи и да каже истината.

— Катерина Арагонска, кралица на Англия, явете се пред съда — повтаря глупаво разпоредителят, докато ехото от затръшващите се зад гърба ми врати отеква в притихналата съдебна зала, и всички могат да видят, че съм вече в съда, застанала като здрав и силен борец пред трона.

Аз съм тази, която призовават, произнасяйки тази титла. Надеждата на умиращия ми съпруг, желанието на майка ми и Божията воля беше да бъда кралица на Англия, и заради тях и заради страната, аз ще бъда кралица на Англия, докато умра.

— Катерина Арагонска, кралица на Англия, явете се пред съда!

Това съм аз. Това е моят миг. Това е моят боен вик.

Излизам напред.