Вярната принцеса

1504 г.

Може и да си мисля, че съм спечелила; но все още не съм. Би трябвало да съм победила; но не съм извоювала окончателна победа. Хари достига дванайсетгодишна възраст и го обявяват за Уелски принц, но не викат мен, не обявяват годежа ни, нито ме провъзгласяват за принцеса. Призовавам посланика. Той не идва на сутринта, не идва дори в същия ден. Идва на следващия ден, сякаш моите дела не са спешни, и не иска извинение, че се е забавил. Питам го защо не съм провъзгласена за принцеса на Уелс редом с Хари, и той казва, че не знае. Предполага, че чакат изплащането на зестрата ми и че без нея нищо няма да се състои. Но той знае, и аз знам, и крал Хенри също знае, че аз вече не разполагам с всичките си съдове, за да им ги дам, и ако баща ми не изпрати своя дял, не мога да направя нищо.

Майка ми, кралицата, сигурно знае, че съм унила и самотна; но получавам вести от нея съвсем рядко. Сякаш съм някой от платените от нея изследователи и пътешественици, някой самотен Кристобал Колон без спътници и без географски карти. Изпратила ме е по широкия свят и ако стигна до края му и падна в пропастта или се изгубя в морето, никой не може да направи нищо.

Тя няма какво да ми каже. Боя се, че се срамува от мен, докато чакам като просител в двора принцът да изпълни обещанието си. През ноември съм толкова изпълнена с мрачни предчувствия, че е болна или тъжна, че ѝ пиша и я умолявам да ми отговори, да ми напише поне една дума. Това, оказва се, е бил същият ден, когато е издъхнала, следователно така и не е получила писмото ми, а аз така и не получих едничката дума, за която копнеех. Тя ме изоставя в смъртта, както ме изостави и в живота: сред мълчание и чувство за отсъствието ѝ.

Знаех, че ще ми липсва, когато заминах от къщи. Но за мен беше утеха да знам, че слънцето още блести в градините на Алхамбра, и че тя още е там, до украсеното със зеленина езерце. Не знаех, че нейната загуба ще влоши положението ми в Англия толкова много. Баща ми, след като дълго отказваше да плати втората половина от зестрата ми като част от играта си с краля на Англия, сега открива, че играта му се е превърнала в горчива истина — не може да плати. Пропилял е живота си и състоянието си в непрестанни походи срещу маврите, и не са останали пари за никого. Богатите приходи от Кастилия сега се изплащат на Хуана, наследницата на майка ми; в хазната на баща ми в Арагон не е останало нищо за женитбата ми. Сега баща ми не е нищо повече от един от многото владетели на Испания. Хуана е великата наследница на Кастилия, а ако трябва да се вярва на слуховете, тя е полудяла като бясно куче, изтерзана и докарана до безумие от любовта си и от съпруга си. Всеки, който ме гледа сега, вече не вижда принцеса на обединена Испания, една от най-предпочитаните партии в християнския свят; а овдовяла просякиня с лоша кръв. Положението на семейството ни рухва като къщичка от карти без сигурната ръка и бдителния поглед на майка ми. За баща ми не е останало нищо, освен отчаяние; и това е цялата зестра, която може да ми даде.

Аз съм само на деветнайсет години. Нима животът ми приключи?

1509 г.

После започнах да чакам. Чаках цели шест години. Шест години, през които от седемнайсетгодишна годеница се превърнах в двайсет и три годишна жена. Тогава разбрах, че гневът на крал Хенри срещу мен е горчив, истински и дълготраен. Никоя принцеса на света не е била принуждавана да чака толкова дълго, нито са се отнасяли с нея така сурово, нито пък е била оставяна в такова отчаяние. Не преувеличавам, както би могъл да стори един трубадур, за да съчини по-хубава приказка — както бих могла да разказвам на теб, любими, в тъмните часове на нощта. Не, не приличаше на приказка, не приличаше дори на живот. Сякаш бях осъдена на затвор, сякаш бях пленник без шанс за избавление, имах единствено самотата и бавното осъзнаване, че съм се провалила.

Предадох майка си; провалих се в задачата да ѝ донеса съюза с Англия, който съм родена и отгледана да осъществя. Срамувах се от провала си. Без изплащането на зестрата от Испания не можех да заставя англичаните да уважат годежа. При положение, че кралят бе враждебно настроен, не можех да ги заставя да сторят нищо. Хари беше тринайсетгодишно дете, почти не го виждах. Не можех да го призовавам да спази обещанието си. Бях безсилна, пренебрегната от двора и затъваща в позорна бедност.

После Хари навърши четиринайсет, а годежът ни все така не беше последван от женитба, която да бъде подобаващо отпразнувана. Изчаках една година, той стана на петнайсет, а никой не дойде за мен. Така Хари достигна шестнайсетия, а сетне — и седемнайсетия си рожден ден, и все още никой не идваше за мен. Годините си вървяха. Аз остарявах. Бях постоянна и вярна. Това беше всичко, което можех да бъда.

Обръщах плата, с който бяха обшити роклите ми, и продавах бижутата си за храна. Наложи се да продам скъпоценните си блюда, едно по едно. Изпращах да повикат златарите, съзнавайки, че продавам собственост на краля. Знаех, че всеки път, когато залагам някое блюдо, забавям сватбата си с още един ден. Но трябваше да се храня, слугите ми трябваше да се хранят. Не можех да им плащам надници; достатъчно лошо беше, че самите те гладуваха — не можех да искам и да просят заради мен.

Нямах приятели. Открих, че доня Елвира заговорничи срещу баща ми в полза на Хуана и нейния съпруг Филип, освободих я от задълженията ѝ към мен, и, разгневена, я отпратих. Не ме беше грижа дали ще говори против мен, дали ще ме разобличи като лъжкиня. Не ме беше грижа дори дали ще заяви, че с Артур сме имали любовни отношения. Бях я заловила в измяна срещу баща ми; нима тя наистина мислеше, че бих се съюзила със сестра си срещу краля на Арагон? Бях толкова разгневена, че не ме интересуваше какво ще ми струва нейната враждебност.

Освен това, тъй като не съм глупачка, пресметнах правилно, че никой не би повярвал на нейната дума срещу моята. Тя избяга при Филип и Хуана в Нидерландия, и никога повече не чух за нея, и никога не ми се наложи да съжаля за загубата си.

Изгубих и посланика си, доктор Де Пуебла. Често се бях оплаквала на баща си от неговото двуличие, от неуважението му, от отстъпките му пред английския двор. Но когато беше отзован в Испания, открих, че е знаел повече, отколкото си бях давала сметка, че беше използвал приятелството си с краля в моя полза, беше проумял как да се ориентира в този изключително труден и неподатлив двор. Бил ми е по-добър приятел, отколкото съм си давала сметка, и аз останах по-самотна без него. Загубих приятел и съюзник поради собствената си надменност; съжалявах за отсъствието му. Заместникът му, емисарят, онзи, който беше пристигнал да ме отведе у дома, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида, беше надут глупак, който смяташе, че присъствието му е чест за англичаните. Те се усмихваха подигравателно в лицето му и се смееха зад гърба му, а аз бях една окаяна принцеса с посланик, запленен от собствената си значимост.

Загубих скъпия си баща во Христе, изповедника, на когото се доверявах, определен от майка ми да ме напътства, и трябваше сама да си намеря друг. Изгубих дамите от малката си свита, които не желаеха да живеят в лишения и нищета, и не можех да плащам на никой друг, за да ми служи. Мария де Салинас ми остана вярна, през всички тези дълги години на изпитания, от обич; но останалите дами пожелаха да си тръгнат. После, най-накрая, изгубих и къщата си, прекрасната си къща на Странд, която беше мой дом, малък сигурен пристан в тази толкова чужда земя.

Кралят ми обеща покои в двора, и си помислих, че най-после ми е простил. Помислих си, че ми предлага да дойда в двора, да живея в покоите, които се полагат на една принцеса, и да виждам Хари. Но когато преместих домакинството си там, открих, че са ми дали най-лошите стаи, отредили са ми най-лошото обслужване, и че не мога да виждам принца, освен при изключително важни държавни церемонии. В един ужасен ден дворът потегли на път, без да бъдем уведомени, и ние трябваше да се втурнем след тях, ориентирайки се по неотбелязаните селски пътища, нежелани и незначителни като каруца, пълна със стари вещи. Когато ги настигнахме, никой не беше забелязал, че ни няма, и аз трябваше да се настаня в единствените останали стаи: над конюшните, като слугиня.

Кралят престана да ми плаща издръжка, майка му не се застъпи за мен. Изобщо не разполагах със собствени пари. Живеех презряна, в периферията на двора, с испанци, които ми служеха единствено защото не можеха да си тръгнат. Те бяха хванати в капан като мен, виждаха как годините се изплъзват, докато те остаряваха и се изпълваха с все по-голямо негодувание, докато започнах да се чувствам като спящата принцеса във вълшебната приказка, и си мислех, че никога няма да се събудя.

Изгубих суетата си — гордото съзнание, че мога да бъда по-умна и хитра от онзи стар лисугер, който беше мой свекър, и онази прозорлива и лукава лисица, майка му. Научих, че ме беше сгодил за сина си, принц Хари, не защото ме обичаше и ми прощаваше, а защото това беше най-хитрият и най-жестокият начин да ме накаже. Щом не можеше да ме има, тогава можеше да се погрижи никой да не ме получи. Горчив беше денят, в който си дадох сметка за това.

А после Филип умря и сестра ми Хуана остана вдовица като мен, и крал Хенри намисли да се ожени за нея, за моята клета сестра — обезумяла от загубата на съпруга си — и да я постави над мен, на престола на Англия, където всички щяха да видят, че тя е луда, където всички можеха да видят лошата кръв, която тече и в моите вени, където всички щяха да узнаят, че той е направил кралица нея, а мен е захвърлил и ме е превърнал в нищожество. Това беше коварен план, който със сигурност щеше да посрами и мен, и Хуана и да ни причини страдание. Щеше да го стори, ако можеше, а освен това ме превърна и в свое оръдие — принуди ме да го препоръчам на баща ми. По нареждане на баща си говорих на краля за красотата на Хуана; по заповед на краля подтиквах баща си да приеме предложението му, като знаех през цялото време, че предавам самата си душа. Бях неспособна да откажа на крал Хенри — на моя свекър, който бе пожелал да ме прелъсти и сега ме тормозеше. Страхувах се да му кажа „не“. В онзи ден се почувствах много унизена.

Изгубих суетата, породена от моята привлекателност и блясък, изгубих увереността си в своята интелигентност и умения; но никога не загубих волята си да живея. Не бях като майка си, не бях като Хуана, не извърнах лице към стената и не започнах да копнея болката ми да свърши. Не се потопих в изпълнената с вой и вопли лудост, породена от скръбта, нито в тихия мрак на леността. Стисках зъби: аз съм вярната принцеса, не се предавам, когато всички останали се предават. Аз продължих. Чаках. Дори когато не можех да направя нищо друго, все още можех да чакам. Затова чаках.

За мен това не бяха години на поражение; това бяха годините, в които съзрях, и това съзряване беше горчиво. Превърнах се от шестнайсетгодишно момиче, готово за любов, в наполовина осиротяла, самотна вдовица на двайсет и три. Това бяха годините, когато разчитах за опора на запасите си от щастливи спомени за детството ми в Алхамбра и любовта към съпруга си, и се заричах, че каквито и препятствия да има пред мен, ще стана кралица на Англия. Това бяха годините, когато, макар и мъртва, майка ми живееше отново чрез мен. Открих в себе си нейната решимост, открих в себе си нейния кураж, открих в себе си любовта и оптимизма на Артур. Това бяха годините, когато, макар да не ми беше останало нищо: нито съпруг, нито майка, нито приятели, нито състояние, нито перспективи, аз се зарекох, че без значение колко съм пренебрегвана, колко съм бедна, независимо колко невероятна е тази перспектива, въпреки всичко ще стана кралица на Англия.

До тях си проби път новината — а новините винаги стигаха бавно до пренебрегнатите испанци в периферията на кралския двор — че сестрата на Хари, принцеса Мери, ще бъде омъжена, с бляскава церемония, за принц Карл, син на крал Филип и кралица Хуана, внук както на император Максимилиан, така и на крал Фердинанд. Удивително, но тъкмо в този момент крал Фердинанд най-сетне намери парите за зестрата на Каталина, и ги изпрати в Лондон.

— Боже мой, свободни сме. Може да се отпразнува двойна сватба. Мога да се омъжа за него — каза Каталина развълнувано на испанския емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида.

Той беше пребледнял от безпокойство, жълтите му зъби гризяха устните.

— О, инфанта, трудно ми е да намеря думи, с които да ви го кажа. Независимо от този съюз и парите от зестрата — Бога ми, боя се, че това се случва твърде късно. Опасявам се, че изобщо няма да ни бъде от полза.

— Как е възможно? Годежът на принцеса Мери само укрепява съюза с моето семейство.

— Ами ако… — подхвана той и млъкна рязко. Трудно можеше да говори за опасността, която предвиждаше. — Принцесо, всички англичани знаят, че парите за зестрата пристигат, но не говорят за женитбата ви. О, принцесо, ами ако планират съюз, който не включва Испания? Ако се подготвя съюз между императора и крал Хенри? Ами ако целта на този съюз е да тръгнат на война срещу Испания?

Тя извърна лице:

— Не е възможно.

— Ами ако е?

— Срещу самия дядо на момчето? — настоя тя.

— Това ще бъде само сблъсък между един дядо — императора — с друг — вашия баща.

— Не биха го сторили — заяви тя решително.

— Биха могли.

— Крал Хенри не би действал толкова безчестно.

— Принцесо, знаете, че би го направил.

Тя се поколеба.

— Какво има? — запита внезапно, с тон, изострен от раздразнение. — Има още нещо. Нещо, което не ми казвате. Какво е то?

Той направи пауза, готов да изрече лъжа; после ѝ каза истината.

— Страхувам се, много се страхувам, че ще сгодят принц Хари за принцеса Елеонор, сестрата на Карл.

— Не могат, той е сгоден за мен.

— Може да го имат предвид като част от голям договор. Сестра ви Хуана да се омъжи за краля, племенникът ви Карл — за принцеса Мери, а племенницата ви Елеонор — за принц Хари.

— Но какво ще стане с мен? Сега, когато парите от зестрата ми най-сетне са на път?

Той мълчеше. Беше болезнено ясно, че Каталина е изключена от тези съюзи, и че не е предвидено нищо за нея.

— Един истински принц трябва да спази обещанието си — каза тя разпалено. — Бяхме сгодени от епископ пред свидетели, това е тържествен обет.

Посланикът сви рамене и се поколеба. Трудно му беше да се застави да ѝ съобщи най-лошата от всички новини.

— Ваша светлост, принцесо, бъдете смела. Страхувам се, че той може да оттегли обета си.

— Не може.

Фуенсалида продължи:

— Боя се всъщност, че обетът е вече оттеглен. Възможно е той да го е оттеглил преди години.

— Какво? — попита тя остро. — Как така?

— Носи се слух, не мога да съм сигурен в него. Но се страхувам…

Той млъкна рязко.

— От какво се страхувате?

— Опасявам се, че принцът може вече да е освободен от годежа си с вас. — Той се поколеба, когато лицето ѝ внезапно потъмня. — Вероятно не е било по негов избор — каза бързо. — Баща му е решен да действа против нас.

— Как би могъл? Как може да се направи такова нещо?

— Може да е дал клетвени показания, че е бил твърде млад, че е действал под принуда. Може да е заявил, че не е искал да се жени за вас. Струва ми се дори, че е направил точно това.

— Не е действал под принуда! — възкликна Каталина. — Беше в истински възторг. Беше влюбен в мен от години, сигурна съм, че все още е. Той искаше да се ожени за мен.

— Една дадена пред епископ клетва, че не е действал по своя собствена свободна воля, би била достатъчна, за да бъде освободен от обещанието си.

— Следователно през всички тези години, през които бях сгодена за него, и действах съобразно с това, всички тези години, в които чаках толкова дълго и търпях… — тя не можа да довърши. — Нима искате да ми кажете, че през всички тези години, когато смятах, че сме били обвързани, свързани чрез брачен договор, поели задължение един към друг, той е бил свободен?

Посланикът кимна; лицето ѝ бе така вцепенено и потресено, че той не можа да проговори.

— Това е… предателство — каза тя. — Изключително ужасно предателство. — Думите заседнаха на гърлото ѝ. — Това е най-ужасното от всички предателства.

Той кимна отново.

Възцари се дълго, мъчително мълчание.

— С мен е свършено — каза тя простичко. — Сега вече го знам. С мен е било свършено от години, а не съм го знаела. Водя битка без армия, без подкрепа. Всъщност — без кауза. Казвате ми, че защитавам отдавна изгубена кауза. Борех се за годежа си, но не съм била сгодена. Била съм сама през цялото това дълго време. И сега го знам.

Тя все още не плачеше, макар че сините ѝ очи бяха изпълнени с ужас.

— Дадох обещание — изрече тя, с дрезгав глас. — Дадох тържествено и обвързващо обещание.

— За годеж?

Тя направи малък жест с ръка.

— Не това. Дадох клетвено обещание. Предсмъртно обещание. Сега вие ми казвате, че е било съвсем напразно.

— Принцесо, вие останахте на поста си, както майка ви би искала да сторите.

— Направиха ме на глупачка! — изтръгна се от нея, от дълбините на потреса ѝ. — Борех се да изпълня един обет, без да знам, че друг обет е отдавна нарушен.

Той не можеше да каже нищо: болката ѝ беше твърде силна за утешителни думи.

След няколко мига Каталина вдигна глава.

— Всички освен мен ли знаят? — попита тя мрачно.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че се пази в изключително дълбока тайна.

— Нейна светлост майката на краля — предположи тя горчиво. — Сигурно е знаела. Сигурно решението е било нейно. И кралят, и самият принц, а ако той е знаел, тогава и принцеса Мери сигурно знае — той вероятно ѝ е казал. И най-близките му приятели… — тя вдигна шава. — Дамите на майката на краля, дамите на принцесата. Епископът, пред когото се е заклел, един-двама свидетели. Половината двор, предполагам. — Тя направи пауза — Смятах поне някои от тях за свои приятели.

Посланикът сви рамене:

— В един кралски двор няма приятели, има само придворни.

— Баща ми ще ме защити от тази… жестокост! — избухна тя. — Трябваше да помислят за това, преди да се отнесат с мен така! За Англия няма да има договори с Испания, когато той научи за това. Той ще отмъсти, задето се отнесоха така грубо с мен.

Той не можа да каже нищо, и от неподвижното му, безмълвно изражение тя прозря най-ужасната истина.

— Не — изрече тя простичко. — Не и той. Не и баща ми. Той не е знаел. Той ме обича. Никога не би ми причинил болка. Никога не би ме изоставил тук.

Той все още не можеше да ѝ каже. Видя я как си пое дълбоко дъх.

— О. О! Разбирам. Разбирам от мълчанието ви. Естествено. Той знае, разбира се, че знае, нали? Баща ми? Парите за зестрата са просто нова хитрост. Той знае за предложението да оженят принц Хари за принцеса Елеонор. Подвеждаше краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Нареждаше ми да насърчавам краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Сигурно се е съгласил на това ново предложение за принц Хари. Следователно знае, че принцът е нарушил клетвата, дадена на мен? И че е свободен да се ожени?

— Принцесо, той не ми е казал нищо. Мисля, че сигурно знае. Но може би планира…

Жестът ѝ го спря.

— Изоставил ме е. Разбирам. Аз го провалих и той ме заряза. Наистина съм сама.

— В такъв случай да се опитам ли да уредя прибирането ни у дома? — попита тихо Фуенсалида. Наистина, това се беше превърнало във връхната точка на амбициите му. Ако успееше да отведе тази обречена принцеса у дома при нещастния ѝ баща и все по-обезумяващата ѝ сестра, новата кралица на Кастилия, щеше да е направил най-доброто, на което беше способен в една отчаяна ситуация. Никой нямаше да се ожени за Каталина Испанска сега, когато беше дъщеря на едно разделено кралство. Всеки можеше да види, че лудостта в потеклото ѝ се проявява у сестра ѝ. Дори Хенри Английски не можеше да се преструва, че Хуана е годна да се омъжи, докато тя кръстосваше цяла Испания с ковчега на мъртвия си съпруг. Хитрата дипломация на Фердинанд беше рикоширала върху него и сега всеки в Европа бе негов враг, а двама от най-могъщите мъже в Европа се бяха съюзили, за да поведат война срещу него. Фердинанд беше изгубен и западаше. Най-доброто, което тази злощастна принцеса можеше да очаква, беше набързо уредена женитба с някой испански гранд, и оттегляне в провинцията, с надежда да се спаси от неминуемата война. Най-лошото беше да остане впримчена и мизерстваща в Англия, забравена заложница, която никой не желаеше да откупи. Пленница, която скоро щеше да бъде забравена, дори от своите тъмничари.

— Какво да правя? — Най-сетне тя прие опасността. Той видя как я попива в съзнанието си. Най-накрая тя проумя, че е загубена. Видя как тя, кралица до мозъка на костите си, научава колко дълбоко е поражението ѝ. — Трябва да разбера как е редно да постъпя. Иначе ще бъда заложница в чужда страна, без никой, който да се застъпи за мен.

Той не ѝ каза, че я смяташе именно за такава, още откакто беше пристигнал.

— Ще заминем — каза той решително. — Ако избухне война, те ще ви задържат като заложница и ще заграбят зестрата ви. Да пази Бог сега, когато парите най-сетне пристигат, те да бъдат използвани за война срещу Испания.

— Не мога да замина — заяви тя. — Ако си отида, никога няма да се върна тук.

— Свършено е! — изкрещя той, внезапно разгневен. — И сама го виждате, най-сетне. Загубихме. Победени сме. За вас в Англия всичко свърши. Вие бяхте упорита и понесохте унижения и нищета, понесохте ги като принцеса, като кралица, като светица. Дори майка ви не би могла да прояви по-голяма смелост. Но ние сме победени, инфанта. Вие загубихте. Трябва да се приберем у дома възможно най-благополучно. Трябва да бягаме, преди да ни хванат.

— Да ни хванат ли?

— Могат да хвърлят в тъмница и двама ни като вражески шпиони, и да ни задържат срещу откуп — каза ѝ той. — Могат да конфискуват каквито предмети са останали от зестрата ви, и да задържат остатъка, когато пристигне. Бог знае, че могат да скалъпят обвинение и да ви екзекутират, ако действително искат това.

— Не биха посмели да ме докосват! Аз съм принцеса с кралска кръв! — разпали се тя. — Независимо какво друго могат да ми отнемат, никога не могат да ми отнемат това! Аз съм инфанта на Испания, дори да не съм нищо друго! Дори никога да не бъда кралица на Англия, поне винаги ще бъда инфанта на Испания.

— Принцове от кралско потекло са влизали в Тауър и преди, и не са излезли никога повече — каза посланикът мрачно. — Тези порти са се затваряли зад принцове от кралско потекло, които никога повече не са виждали дневната светлина. Той може да ви разобличи като претендентка. Знаете какво се случва в Англия с претендентите. Трябва да си вървим.

Каталина направи реверанс на майката на краля, но не получи в отговор дори кимване. Настръхна. Двете свити се бяха срещнали на път за литургията; зад старата дама беше внучката ѝ, принцеса Мери, заедно с половин дузина дами. Всички те гледаха със студени изражения младата жена, която уж беше сгодена за Уелския принц, но бе пренебрегвана от толкова отдавна.

— Милейди.

Каталина застана на пътя ѝ, в очакване на поздрав.

Майката на краля погледна младата жена с открита неприязън.

— Научих, че има затруднения относно годежа на принцеса Мери — каза тя.

Каталина погледна към принцеса Мери, а момичето, скрито зад баба си, ѝ направи злобна гримаса и се отдръпна с внезапен презрителен смях.

— Не знаех — каза Каталина.

— Вие може и да не знаете, но баща ви несъмнено знае — каза раздразнено старата жена. — В едно от писмата, които постоянно му пишете, можете да му съобщите, че не помага на своята и вашата кауза, като се опитва да осуети плановете ни за нашето семейство.

— Напълно съм сигурна, че той не… — поде Каталина.

— Напълно съм сигурна, че го прави; и ще е по-добре да го предупредите да не застава на пътя ни — прекъсна я старата жена рязко и бързо се отдалечи.

— Собственият ми годеж… — опита се да каже Каталина.

— Вашият годеж? — Майката на краля повтори думите, сякаш не ги беше чувала никога преди. — Вашият годеж ли? — Внезапно тя се разсмя, отмятайки глава назад, с широко отворена уста. Зад нея принцесата също се засмя, а после всички дами се разсмяха на глас при мисълта как принцесата-беднячка говори за годежа си с най-желания принц в християнския свят.

— Баща ми изпраща зестрата ми — изплака Каталина.

— Твърде късно! Твърде много сте закъснели! — с провлечен тон изрече майката на краля, облегната на ръката на приятелката си.

Каталина, изправена пред дузина смеещи се жени, кикотещи се истерично при мисълта за тази окаяна принцеса, която предлага нищожните си съдове и злато, сведе глава, провря се покрай тях, и си отиде.

Същата вечер посланикът на Испания и един италиански търговец, който притежаваше значително богатство и голяма дискретност, стояха един до друг на обвития в сенки кей в едно тихо кътче на лондонските докове и наблюдаваха как без много шум се товарят испански вещи на един кораб, потеглящ за Брюж.

— Значи тя не е дала съгласието си за това? — прошепна търговецът, чието мургаво лице бе осветено от потрепващата светлина на факлите. — Ние на практика крадем нейната зестра! Какво ще стане, ако англичаните внезапно заявят, че женитбата ще се състои, и се окаже, че ние сме изпразнили хранилището ѝ за скъпоценности? Ами ако разберат, че зестрата най-сетне е пристигнала от Испания, но така и не е стигнала до хранилището ѝ за скъпоценности? Ще ни обявят за крадци. Ще бъдем крадци!

— Никога няма да кажат, че сватбата ще се състои — каза посланикът простичко. — Ще конфискуват вещите ѝ и ще я затворят в мига, когато обявят война на Испания, а те могат да го сторят вече всеки момент. Не мога да позволя парите на крал Фердинанд да паднат в ръцете на англичаните. Те са наши врагове, не наши съюзници.

— Какво ще прави тя? Ние опразнихме съкровищницата ѝ. В хранилището ѝ за пари и скъпоценности има само празни сандъци. Оставихме я като просякиня.

Посланикът сви рамене:

— Тя и бездруго е съсипана. Ако остане тук, когато Англия влезе във война с Испания, тя ще е вражески заложник и ще я хвърлят в тъмница. Ако избяга с мен, няма да получи мило посрещане, когато се завърне у дома. Майка ѝ е мъртва, а семейството ѝ е разорено и съсипано, тя също е разорена. Не бих се изненадал, ако се хвърли в Темза и се удави. Животът ѝ приключи. Не виждам какво ще стане с нея. Мога да спася парите ѝ, ако се съгласите да ги откарате. Но не мога да спася нея.

Знам, че трябва да напусна Англия; Артур не би искал да остана, за да се излагам на опасност. Изпитвам ужас от Тауър и от дръвника; ужас, който би бил подобаващ, ако бях предателка, а не принцеса, която никога не е сторила друго прегрешение, освен да изрече една голяма лъжа и то в името на възможно най-добра кауза. Ще бъде най-голямата ирония на всички времена, ако бъда принудена да положа глава на дръвника, на който загина Уорик, и да умра — една испанска претендентка за престола, да умра там, където той умря като Плантагенет.

Това не трябва да се случва. Виждам, че думата ми няма стойност. Не съм такава глупачка, за да мисля, че все още мога да имам власт. Дори вече не се моля. Дори не питам за съдбата си. Но мога да избягам. И мисля, че моментът да го сторя е сега.

— Какво сте направили? — изумено запита Каталина своя посланик. Описът в ръката ѝ потрепери.

— Заех се на собствена отговорност да изнеса съкровищата на баща ви от страната. Не можех да рискувам…

— Моята зестра.

Тя повиши тон.

— Ваша светлост, и двамата знаем, че тя няма да бъде необходима за сватба. Той никога няма да се ожени за вас. Ще вземат зестрата ви, а той няма да се ожени за вас.

— Това беше моята страна от споразумението! — изкрещя тя. — Аз не губя вяра! Дори ако никой друг не вярва! Не се хранех, заложих собствения си дом, за да не заложа това съкровище, дадох обещание и се придържам към него, каквото и да ми струва това!

— Кралят щеше да го използва да плати на войниците, за да се бият срещу вашия баща. Щеше да се бие срещу Испания със златото на родния ви баща! — възкликна нещастно Фуенсалида. — Не можех да позволя това да се случи.

— Затова ме ограбихте!

Той заекна.

— Предадох съкровището ви на съхранение с надеждата, че…

— Вървете си! — нареди тя рязко.

— Принцесо?

— Вие ме предадохте, точно както ме предаде доня Елвира, точно както всеки винаги ме предава — изрече тя горчиво. — Можете да ме оставите. Няма да ви повикам отново. Никога. Бъдете напълно сигурен, че няма да разговарям никога повече с вас. Но ще уведомя баща си какво сте направили. Ще му пиша веднага и ще му съобщя, че сте откраднали цялата ми зестра, че сте крадец. Никога няма да ви приемат в двора в Испания.

Той се поклони, разтреперан от вълнение, а после се обърна да си върви, твърде горд, за да се защити.

— Вие не сте нищо повече от предател! — изкрещя Каталина, когато той стигна до вратата. — И ако бях кралица, с власт, полагаща се на една кралица, щях да наредя да ви обесят за държавна измяна.

Той настръхна. Обърна се и се поклони отново; когато проговори, гласът му беше студен като лед:

— Инфанта, моля ви, не се проявявайте като глупачка, като ме оскърбявате. Ужасно грешите. Именно вашият баща ми нареди да върна зестрата ви. Подчинявах се на пряката му заповед. Собственият ви баща поиска от съкровищницата ви да бъдат изнесени всички ценни неща. Тъкмо той реши да ви превърне в просякиня. Той поиска парите за зестрата да бъдат върнати, защото се е отказал от всяка надежда за женитбата ви. Искаше парите да бъдат благополучно измъкнати от Англия и съхранени на безопасно място.

— Но трябва да ви кажа — добави посланикът с добре премерена злоба, — че не ми нареди да се погрижа за вашата безопасност. Не ми заповяда да измъкна благополучно вас от Англия. Помисли за съкровището, но не и за вас. Заповедите му гласяха да осигуря безопасността на вещите и парите. Вас дори не спомена по име. Мисля, че ви е отписал.

Още щом думите излязоха от устата му, го обзе желание да не ги беше изричал. Съкрушеното ѝ изражение беше по-ужасно от всичко, което беше виждал преди.

— Казал ви е да изпратите обратно златото, но да оставите мен? Без нищо?

— Сигурен съм…

Каталина му обърна гръб и тръгна невиждащо към прозореца, за да не може той да види пълния ужас, изписан на лицето ѝ.

— Вървете си — повтори тя. — Просто си вървете.

Аз съм спящата принцеса в приказката, снежна принцеса, оставена в студена страна и забравила усещането от ласката на слънцето. Тази зима беше дълга, дори за Англия. Дори сега, през април, тревата е така заскрежена сутрин, че когато се будя и виждам леда по прозорците на спалнята ми, светлината, която се процежда през него, е толкова бяла, та си мисля, че през нощта е валял сняг. До полунощ водата в чашата до леглото ми вече е замръзнала, а сега не можем да си позволим да поддържаме огъня вътре през цялата нощ. Когато се разхождам отвън по заледената трева, тя издава хрипкаво хрущене под краката ми, и усещам мразовития ѝ студ през тънките подметки на обувките си. Знам, че това лято ще притежава цялата мека сладост на английското лято; но копнея за изгарящата горещина на Испания. Искам изгарящата горещина отново да прогони отчаянието от мен. Имам чувството, че студувам от седем години, и ако нищо не ме стопли скоро, просто ще умра от този студ, ще се разтопя под дъжда, ще бъда отвяна, както вятърът отвява мъгла от реката. Ако кралят наистина умира, както твърди дворцовата мълва, а принц Хари се възкачи на трона и се ожени за Елеонор, ще поискам от баща си разрешение да се подстрижа за монахиня и да се оттегля в манастир. Не би могло да бъде по-лошо, отколкото тук. Не би могло да бъде по-бедно, по-студено или по-самотно. Явно баща ми е забравил обичта си към мен и ме е изоставил, точно както ако бях умряла заедно с Артур. Всъщност, сега осъзнавам, че всеки ден си пожелавам да бях умряла заедно с Артур.

Заклех се никога да не се отчайвам — жените от моето семейство се разтварят в отчаянието като меласа във вода. Сякаш твърдата ми като скала решимост да бъда кралица ме е превърнала в камък. Нямам усещането, че се поддавам на чувствата си като Хуана; струва ми се, че съм скрила чувствата си някъде, така че не мога да ги намеря. Аз съм леден блок, ледена висулка, принцеса от сняг, който никога не се топи.

Опитвам се да се моля на Бог, но не мога да Го чуя. Боя се, че Той ме е забравил, както са ме забравили всички останали. Изгубила съм всякакво усещане за присъствието Му, вече не изпитвам страх от волята Му, изгубих и радостта от Неговата благословия. Не мога да чувствам нищо към Него. Вече не се смятам за Негова избраница, избрана да бъде благословена. Вече не се утешавам, че съм Негова избраница, избрана да бъде подложена на изпитание. Мисля, че Той е отвърнал лика Си от мен. Не зная защо, но ако земният ми баща може да ме забрави, и да забрави, че бях любимото му дете, тогава предполагам, че и моят Небесен Отец също може да ме забрави.

Откривам, че сега ме е грижа само за две неща в целия свят: все още чувствам любовта си към Артур, като топло, все още биещо сърце в гърдите на птичка, паднала от замръзналото небе, вледенена и вкочанена. И все още копнея за Испания, за двореца Алхамбра, за Ал Яна; за градината, тайното място, рая.

Понасям живота си единствено защото не мога да го избегна. Всяка година се надявам, че късметът ми ще се промени; всяка година, когато дойде рожденият ден на Хари, и годежът не бива последван от женитба, знам, че още една година от живота ми, в която тялото ми може да даде плод, е дошла и отминала. Всяка година в деня на лятното слънцестоене, когато идва падежът за изплащането на зестрата и няма внесена сума от баща ми, изпитвам срам като болест в тялото си. И дванайсет пъти годишно, в продължение на седем години, това прави осемдесет и четири пъти, месечните ми неразположения идват и си отиват. Всеки път, когато кървя, си мисля, че това е още един пропилян шанс за създаване на принц за Англия. Научих се да скърбя заради петното върху бельото си, сякаш е починало дете. Осемдесет и четири възможности да родя син, в самия разцвет на младостта си; осемдесет и четири изгубени възможности. Уча се да преживявам помятания. Опознавам тъгата от помятането и неуспеха.

Всеки ден, когато отида да се моля, вдигам взор към разпнатия Христос и изричам: „Да бъде Твоята воля.“ Това е всеки ден в продължение на седем години, това прави две хиляди петстотин петдесет и шест пъти. Това е аритметиката на моята болка. Казвам: „Да бъде Твоята воля“; но онова, което имам предвид, е: „Наложи волята Си на тези коварни английски съветници, на този злобен, безмилостен английски крал и на тази стара вещица, майка му. Дай ми онова, което е мое по право. Направи ме кралица. Трябва да бъда кралица, трябва да родя син, или ще се превърна в принцеса от сняг.“

21-ви април 1509 г.

„Кралят е мъртъв“ — писа лаконично посланик Фуенсалида на Каталина, знаейки, че тя няма да пожелае да го приеме лично, знаейки, че тя никога няма да му прости, задето бе отмъкнал зестрата ѝ, а нея бе нарекъл „претендентка“, задето ѝ бе казал, че баща ѝ я е изоставил. „Знам, че не желаете да ме виждате, но трябва да изпълня своя дълг и да ви предупредя, че на смъртното си ложе кралят каза на сина си, че е свободен да вземе жена по свой избор. Ако желаете да поръчам кораб, който да ви отведе у дома в Испания, разполагам с лични средства, за да го сторя. Лично аз не виждам какво ще спечелите с оставането си в тази страна, освен оскърбления, унижение, а навярно ще се изложите и на опасност.“

— Мъртъв — изрече Каталина.

— Какво? — попита една от дамите ѝ.

Каталина смачка писмото в ръката си. Вече никому не се доверяваше.

— Нищо — каза тя. — Отивам да се разходя.

Мария де Салинас се изправи и загърна раменете на Каталина със закърпената ѝ наметка. Наметката беше същата, с която се беше загръщала в зимния студ, когато двамата с Артур бяха потеглили от Лондон за Лъдлоу преди седем години.

— Да ви придружим ли? — предложи тя, без въодушевление, като хвърли поглед към сивото небе отвъд прозорците.

— Не.

Тичам покрай реката, чакълената настилка на алеята боде петите ми през тънката кожа, сякаш се опитвам да избягам от самата надежда. Питам се дали има някакъв шанс късметът ми да се промени, дали може би се променя сега. Кралят, който ме пожела, а сетне ме намрази, задето му отказах, е мъртъв. Казваха, че бил болен; но Бог е свидетел, че той никога не отпадна. Мислех си, че ще царува вечно. Но сега е мъртъв. Сега вече го няма. Решението ще вземе принцът.

Не смея да изпитвам и най-малка надежда. След всички тези години на въздържание имам чувството, че надеждата ще ме опие, ако поема дори само капка от нея по устните си. Но все пак се надявам поне за мъничко оптимизъм, само една мъничка хапка, която да не бъде част от мрачното отчаяние, с което се храня.

Защото познавам момчето, Хари. Кълна се, че го познавам. Следях го, както соколар наглежда уморена птица. Наблюдавах го и го преценявах, и проверявах преценката си за поведението му отново и отново. Четях го, сякаш изучавах катехизиса. Познавам силните му страни и слабите му места, и мисля, че имам слабо, съвсем слабо основание да се надявам.

Хари е суетен: това е грях, присъщ за едно младо момче, и аз не го виня, но той наистина притежава суета в изобилие. От една страна това може да го накара да се ожени за мен, защото ще иска да го видят, че постъпва правилно — спазва обещанието си, дори ме спасява. При мисълта че мога да бъда спасена от Хари се налага да спра и да впия нокти в дланите си, скрити в наметката ми. Мога да се науча да понасям и това унижение. Хари може би иска да ме спаси, и ще трябва да му бъда признателна. Артур би умрял от срам при мисълта, че малкият му брат-самохвалко ме спасява; но Артур умря, преди да настъпи този час, майка ми умря, преди да дойде този час; ще трябва да го понеса сама.

Но също толкова вероятно е и суетността му да се обърне срещу мен. Ако изтъкнат пред него богатството на принцеса Елеонор, влиянието на фамилията Хабсбург, към която принадлежи тя, блясъка на връзката им с императора на Свещената Римска Империя, той може да се съблазни. Баба му ще говори против мен, а за него думата ѝ е закон. Тя ще го посъветва да се ожени за принцеса Елеонор, и той ще бъде привлечен — като всеки млад глупак — от идеята за непозната красавица.

Но дори да иска да се ожени за нея, това все още оставя пред него проблема какво да прави с мен. Би направил лошо впечатление, ако ме изпрати у дома; нима би могъл да има безочието да се ожени за друга жена, докато аз съм все още в двора? Знам, че Хари би направил всичко, само за да не се прояви като глупак. Ако успея да намеря начин да остана тук, докато се наложи да обмислят женитбата му, ще бъда в наистина силна позиция.

Тръгвам по-бавно, като се оглеждам към студената река, към минаващите лодкари, сгушени в зимните си палта, за да се предпазят от студа. „Бог да ви благослови, принцесо!“, провиква се един мъж, когато ме разпознава. Вдигам ръка в отговор. Хората на тази чудата, неспокойна страна ме обикнаха от мига, в който се струпаха припряно да ме видят в малкото пристанище Плимут. Това също ще бъде в моя полза пред един принц, току-що възкачил се на престола и отчаяно нуждаещ се от обич и привързаност.

Хари не жали парите. Все още не е достатъчно възрастен, за да знае стойността им, и винаги е получавал всичко, което поиска. Няма да се препира заради зестрата и вдовишкото ми наследство. Сигурна съм в това. Ще бъде склонен да направи великодушен жест. Ще трябва да се погрижа Фуенсалида и баща ми да не предложат да ме откарат у дома, за да отворя път за новата годеница. Фуенсалида отдавна изгуби надежда за нашата кауза. Но сега аз не се поддавам на отчаяние. Ще трябва да устоя на неговата паника и на собствените си страхове. Трябва да остана тук, за да бъда готова за битка. Не мога да отстъпя сега.

Навремето Хари бе привлечен от мен, зная това. Артур първи ми го каза, каза, че на малкото момче му харесало да ме отведе до олтара в деня на сватбата ни, мечтаело си да е младоженецът, а аз — невестата. Подхранвах симпатията му, всеки път, щом го видя, му обръщам особено внимание. Когато сестра му го взема на подбив и се държи неуважително с него, хвърлям поглед в неговата посока, моля го да ми попее, възхитено го наблюдавам как танцува. В редките случаи, когато съм успявала да си открадна един миг с него насаме, го моля да ми чете, и обсъждаме мислите си за великите писатели. Постаравам се да мисли, че го намирам за човек, от когото има какво да се научи. Той е умно момче, не е трудно да се разговаря с него.

Винаги ме е затруднявало обаче това, че всички останали му се възхищават така силно, че моята скромна топлота едва ли може да го впечатли. След като баба му, нейна светлост майката на краля, обявява, че той е най-красивият принц в християнския свят, най-начетеният, най-обещаващият, какво мога да кажа аз, което да се сравни с думите ѝ? Какъв комплимент може да направи някой на едно момче, което ласкателствата вече са довели до крайна суета, момче, което вече вярва, че е най-великият принц, когото светът е познавал?

Това са моите предимства. Срещу тях мога да посоча факта, че той е обречен на мен вече от шест години, и вероятно ме приема като избор, направен от баща му, и при това — неудачен избор. Че се е заклел пред епископ, че не съм неговият избор за съпруга и че не иска да се жени за мен. Може би смята да се придържа към тази клетва, може би възнамерява да обяви, че никога не ме е искал, и да отхвърли годежния ни обет. При мисълта Хари да обяви пред света, че съм му била натрапена и сега се радва да се освободи от мен, спирам отново. И това мога да понеса.

Изминалите години не се отнесоха ласкаво с мен. Той никога не ме е виждал да се смея радостно, никога не ме е виждал усмихната и непринудена. Никога не ме е виждал в друг вид, освен бедно облечена и смутена заради външността си. Никога не са ме викали да танцувам за него, или да пея пред него. Винаги получавам лош кон, когато дворът ловува, и понякога не успявам да съхраня духа и спокойствието си. Винаги изглеждам изтощена и съм вечно смутена и тревожна. Той е млад и лекомислен, обича разкоша и изящното облекло. Може би в представите му съм бедна жена, бреме за семейството му, бледа вдовица, призрак, явил се на пиршеството. Той е момче, което поставя личните си желания над всичко, може да реши да се измъкне от дълга си. Той е суетен и безгрижен и може би смята, че ако ме отпрати, това няма да има особено значение.

Но аз трябва да остана. Тръгна ли си, той мигновено ще ме забрави — поне в това съм сигурна. Трябва да остана.

Фуенсалида, повикан в кралския съвет, влезе с високо вдигната глава, опитвайки се да изглежда непреклонен, сигурен, че го бяха повикали, за да му кажат да си заминава и да отведе нежеланата инфанта със себе си. Буйната му испанска гордост, която ги беше дразнила толкова силно и така често в миналото, му даде сили да влезе през вратата и да се приближи до масата на кралския съвет. Съветниците на новия крал бяха насядали около масата, точно в центъра ѝ беше оставено място за него. Почувства се като момче, което са повикали пред учителите му, за да го нахокат.

— Навярно като начало трябва да обясня положението, в което се намира принцесата на Уелс — каза той нерешително. — Парите за изплащането на зестрата са надеждно съхранени, извън страната, и могат да бъдат изплатени след…

— Зестрата няма значение — каза един от съветниците.

— Зестрата? — Фуенсалида замлъкна, потресен. — Но блюдата на принцесата…?

— Кралят е склонен да прояви великодушие към годеницата си.

Посланикът млъкна, зашеметен.

— Годеницата си?

— Най-важна сега е мощта на краля на Франция и опасността от неговите амбиции в Европа. Така е от Азенкур насам. Кралят силно желае да възвърне славата на Англия. Сега имаме такъв велик крал като онзи Хенри15, готов да върне величието на Англия. Сигурността на Англия зависи от тристранен съюз между Испания, Англия и императора. Младият крал вярва, че сватбата му с инфантата ще подсигури подкрепата на краля на Арагон за тази велика кауза. Предполагам, че това наистина е така?

— Разбира се — каза Фуенсалида, на когото му се виеше свят. — Но блюдата…

— Блюдата нямат значение — повтори един от съветниците.

— Мислех, че чеизът ѝ…

— Той е без значение.

— Ще трябва да я уведомя за тази… промяна… в съдбата ѝ.

Членовете на кралския съвет се изправиха на крака.

— Моля, направете го.

— Ще ви дам отговор, след като… ъъ… се видя с нея. — Безсмислено беше — помисли си Фуенсалида — да им казва, че тя му се беше разгневила толкова много заради онова, което считаше за предателство от негова страна, та не можеше да бъде сигурен, че ще го приеме. Безсмислено бе да разкрива, че последния път, когато я видя, ѝ бе казал, че с нея е свършено и каузата ѝ е изгубена, и че всички са го знаели от години.

Препъна се няколко пъти, докато излизаше от стаята, и едва не се сблъска с младия принц. Младежът, който още нямаше и осемнайсет години, засия:

— Господин посланик!

Фуенсалида рязко отскочи назад и падна на едно коляно.

— Ваша светлост! Трябва… да ви изкажа съболезнования за смъртта на…

— Да, да — той махна с ръка, възпирайки съчувствените излияния. Не можеше да се застави да изглежда мрачен. Лицето му бе светнало в усмивка, изглеждаше по-висок от всякога.

— Сигурно ще искате да съобщите на принцесата, че предлагам женитбата ни да се състои възможно най-скоро.

Фуенсалида откри, че заеква с пресъхнала уста:

— Разбира се, сир.

— Ще ѝ изпратя съобщение за вас — каза великодушно младият човек. Изкикоти се. — Зная, че сте в немилост. Зная, че е отказала да се среща с вас, но съм сигурен, че ще ви приеме заради мен.

— Благодаря ви — каза посланикът. Принцът го отпрати с махване на ръка. Фуенсалида, който се беше снишил в поклон, се надигна и тръгна към покоите на принцесата. Осъзна, че за испанците ще е трудно да се съвземат от щедростта на този нов английски крал. Великодушието му, показното му великодушие, беше смазващо.

Каталина накара посланика си да чака, но го прие, преди да е изтекъл час. Той бе принуден да се възхити на самоконтрола, който ѝ позволяваше да следи часовника, когато човекът, знаещ съдбата ѝ, чакаше отвън да ѝ я съобщи.

— Господин посланик — каза тя спокойно.

Той се поклони. Долният край на роклята ѝ се беше разнищил. Видя спретнатите, малки бодове, там, където подгъвът беше зашит, а после се беше разнищил отново. Изпита чувство на огромно облекчение, че каквото и да станеше с нея след тази неочаквана женитба, тя никога нямаше отново да е принудена да носи стара рокля.

— Вдовстваща принцесо, бях в кралския съвет. Тревогите ни приключиха. Той иска да се ожени за вас.

Фуенсалида си беше мислил, че тя може би ще заплаче от радост, или ще се хвърли в ръцете му, или ще падне на колене и ще отправи благодарност към Бог. Тя не направи никое от тези неща. Бавно наклони глава. Потъмнялата позлата на шапчицата ѝ улови светлината.

— Радвам се да го чуя — беше всичко, което каза.

— Казват, че няма проблем с блюдата.

Той не можеше да сдържи ликуването в гласа си.

Тя кимна отново.

— Зестрата ще трябва да бъде платена. Ще наредя да изпратят парите обратно от Брюж. Оставени са на съхранение, ваша светлост. Запазих ги за вас.

Той не успя да сдържи потрепването в гласа си.

Тя пак кимна.

Той падна на едно коляно.

— Принцесо, ликувайте! Вие ще бъдете кралица на Англия.

Когато обърна сините си очи към него, те бяха твърди, като сапфирите, които отдавна беше продала.

— Господин посланик, винаги съм била предопределена да стана кралица на Англия.

Успях. Мили Боже, направих го. След седем безкрайни години чакане, след лишения и унижения, успях. Влизам в спалнята си, коленича пред молитвения си стол и затварям очи. Но говоря на Артур, а не на възкръсналия Бог.

— Успях — казвам му. — Хари ще се ожени за мен, постъпих както ти поиска от мен.

За миг виждам усмивката му, виждам го така, както ставаше толкова често, когато хвърлях скришом поглед към него по време на вечеря и го улавях как се усмихва на някого в долния край на залата. Пред мен отново е ведрото изражение на лицето му, тъмните му очи, ясното очертание на профила му. И повече от всичко друго — неговият мирис, самото ухание на желанието ми.

Дори на колене пред разпятието изпускам тиха въздишка на копнеж. „Артур, любими. Единствена моя любов. Ще се омъжа за брат ти, но съм винаги твоя.“ За миг си спомням, така ярко, както първото вкусване на ранни череши, уханието на кожата му сутрин. Повдигам лице и сякаш мога да усетя как гърдите му се допират до бузата ми, докато се отпуска върху мен, и навлиза с тласъци в тялото ми. „Артур“, прошепвам. Сега съм, и ще бъда вечно, завинаги, негова.

Каталина трябваше да се изправи пред едно изпитание. Когато влезе на вечеря в набързо ушита нова рокля, със златно колие на шията и перли на ушите, и беше отведена до друга маса, най-отпред в залата, тя направи реверанс на бъдещия си съпруг и видя как той ѝ се усмихна лъчезарно, а после се обърна към майката на свекърва си и срещна безмилостния поглед на лейди Маргарет Боуфорт.

— Вие сте щастливка — каза старата дама след това, когато музикантите засвириха и масите бяха отнесени.

— Така ли? — отвърна Каталина, умишлено преструвайки се, че не схваща какво има предвид жената.

— Омъжихте се за един велик английски принц и го изгубихте; сега изглежда, че ще се омъжите за друг.

— Това едва ли е изненадващо — отбеляза Каталина на безукорен френски, — тъй като съм сгодена за него от шест години. Милейди, нима някога сте се съмнявали, че този ден ще дойде? Нима сте мислили, че такъв почтен принц би нарушил святата си дума?

Старата дама прикри добре смущението си.

— Никога не съм се съмнявала в нашите намерения — отвърна тя рязко. — Ние спазваме обещанията си. Но когато задържахте зестрата си, а баща ви не извърши плащанията, се запитах какви са вашите намерения. Усъмних се в почтеността на Испания.

— Тогава е било мило от ваша страна да не казвате нищо, с което да разстроите краля — каза Каталина спокойно. — Защото знам, че той ми имаше доверие. А аз никога не съм се съмнявала в желанието ви да ме имате за своя внучка. И виждате ли! Сега ще бъда ваша внучка, ще бъда кралица на Англия, зестрата е изплатена, и всичко е както трябва.

Тя остави старата дама неспособна да каже нищо — а малцина бяха онези, които можеха да постигнат това.

— Е, във всеки случай ще трябва да се надяваме, че сте плодовита — беше единственото, което тя успя да изрече кисело.

— Защо не? Майка ми имаше половин дузина деца — каза Каталина със сладък гласец. — Да се надяваме съпругът ми и аз да бъдем благословени с плодовитостта на Испания. Моят герб е нарът — испански плод, пълен с живот.

Нейна светлост майката на краля забързано се отдалечи, оставяйки Каталина сама. Каталина направи реверанс към нейния оттеглящ се гръб, и се надигна с високо изправена глава. Нямаше значение какво мислеше или казваше лейди Маргарет, имаше значение единствено това, което можеше да направи. Каталина не мислеше, че тя би могла да предотврати сватбата, а само това имаше значение.

Дворецът Гринич 11-ти юни 1509 г.

Ужасявах се от венчавката, от мига, в който щеше да се наложи да изрека словата на брачните клетви, които бях дала на Артур. Но в крайна сметка службата дотолкова не приличаше на онзи славен и бляскав ден в катедралата „Сейнт Пол“, че успях да я изтърпя с Хари пред мен, и Артур — заключен в самото дъно на ума ми. Правех това за Артур, точно това, което той ми повели, точно това, на което бе настоял — и не можех да рискувам да мисля за него.

Нямаше огромно множество, събрано в катедрала, нямаше наблюдаващи посланици, нито пък фонтани, от които да се лее вино. Оженихме се зад стените на двореца Гринич, в църквата на Ревностните монаси, в присъствието само на трима свидетели и дванайсет гости.

Нямаше пищно празненство, нито музика или танци, в двора нямаше пиянство или шумно и грубо веселие. Не ни настаниха в леглото пред всички. Страхувах се от това — ритуала на настаняването в леглото, а след това — показването на завивките пред всички на сутринта; но принцът — кралят, така трябва да го наричам сега — е стеснителен също като мен, и ние вечеряме тихо пред придворните и се оттегляме заедно. Вдигат наздравици за нас и ни оставят да си вървим. Баба му е там, с лице като маска, със студени очи. Засвидетелствам ѝ всяко дължимо уважение, за мен няма значение какво мисли сега. Тя не може да направи нищо. Няма намек, че ще живея в покоите ѝ под неин надзор. Тъкмо напротив — изнесла се е от покоите си заради мен. Омъжена съм за Хари. Аз съм кралица на Англия, а тя е само баба на един крал.

Дамите ми ме събличат мълчаливо: това е и техен триумф, това е спасение от бедността както за мен, така и за тях. Никой не иска да си спомня нощта в Оксфорд, нощта в Бърфорд, нощите в Лондон. Тяхната съдба зависи толкова, колкото и моята, от успеха на тази огромна измама. Ако го поискам от тях, биха отрекли дори самото съществуване на Артур.

Освен това всичко беше толкова отдавна. Преди цели седем години. Кой освен мен може да помни толкова далече назад? Кой освен мен някога е познавал насладата да чака Артур, проблясъците от светлината на огъня, отразена по ярките завеси на леглото, проблясването на светлината на свещите по преплетените ни крайници? Сънения шепот в ранните часове на утринта: „Разкажи ми приказка!“

Те ме оставят, облечена в една от дузината ми изискани нови нощници, и се оттеглят мълчаливо. Чакам Хари, както някога, отдавна, чаках Артур. Единствената разлика е пълното отсъствие на радост.

Стражите и камериерите, които отговаряха за спалнята, доведоха младия крал до вратата на кралицата, почукаха на нея и го въведоха в покоите ѝ. Тя беше по нощница, седнала край огъня, с рамене, наметнати с богато избродиран шал. Стаята бе топла и приветлива. Когато той влезе, тя се надигна и му направи реверанс.

Хенри я повдигна, докосвайки лакътя ѝ. Тя веднага видя, че беше пламнал и поруменял от смущение; почувства, че ръката му трепери.

— Ще изпиеш ли чаша сватбен ейл? — покани го тя: постара се да не мисли как Артур ѝ донесе една чаша и каза, че е за кураж.

— Да — каза той. Гласът му, все още толкова млад, беше несигурен. Тя се извърна да налее ейла, така че той да не види усмивката ѝ.

Вдигнаха чаши един към друг.

— Надявам се, че днешният празник не е бил твърде скромен за твоя вкус — каза той неуверено. — Помислих си, че заради неотдавнашната смърт на баща ми не е редно да имаме твърде пищна сватба. Не исках да разстройвам нейна светлост, майка му.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Надявам се, че не си разочарована — упорито продължи той. — Първата ти сватба беше толкова великолепна и бляскава.

Каталина се усмихна:

— Почти не я помня, беше толкова отдавна.

Забеляза, че той изглеждаше доволен от отговора ѝ.

— Да, нали? Всички бяхме не много повече от деца.

— Да — каза тя. — Твърде млади за женитба.

Той се размърда на стола си. Тя знаеше, че придворните, които бяха приели злато от Хабсбургите, сигурно бяха говорили против нея. Враговете на Испания навярно бяха говорили против нея. Собствената му баба го беше посъветвала да се откаже от тази сватба. Този млад човек, който не умееше да крие чувствата си, все още се тревожеше за решението си, колкото и дързък да се опитваше да изглежда.

— Не толкова млади: ти беше на петнайсет — напомни ѝ той. — Вече млада жена.

— А Артур беше на същата възраст — каза тя, осмелявайки се да изрече името му. — Но мисля, че никога не е бил силен. Не можа да ми стане съпруг.

Хенри мълчеше и тя се уплаши, че е стигнала твърде далече. Но после видя бързо мярналата се надежда в изражението му.

— Значи наистина е вярно, че бракът никога не е бил консумиран? — попита той, изчервявайки се смутено. — Съжалявам… питах се… знам, че говореха, но все пак се питах…

— Никога — каза тя спокойно. — Опита един-два пъти, но сигурно си спомняш, че той не беше силен. Може дори да се е хвалил, че го е направил, бедният Артур, но това не означаваше нищо.

„Ще направя това заради теб“, ожесточено казвам мислено на любимия си. „Ти искаше тази лъжа. Ще го направя усърдно и докрай. Ако ще бъде направено, трябва да се направи докрай. Трябва да се извърши смело, с убеждение; и не трябва никога да бъде провалено.“

На глас Каталина изрече:

— Помниш, че се оженихме през ноември. През декември прекарахме повечето време в пътуване към Лъдлоу и бяхме разделени по време на пътуването. Той не беше добре след Коледа, а след това почина през април. Много тъгувах за него.

— Никога не ти е бил любовник? — попита Хари, отчаяно копнеещ да се увери.

— Как би могъл да бъде? — Тя сви рамене с красив, леко умолителен жест, при който роклята се смъкна от едното ѝ рамо с цвят на сметана. Видя как голата кожа привлече погледа му, видя го да преглъща. — Той не беше силен. Собствената ви майка мислеше, че той трябва да се върне в Лъдлоу сам през първата година. Иска ми се да го бяхме направили. За мен нямаше да има значение, а той може би щеше да бъде пощаден. За мен той беше като непознат по време на целия ни брак. Живеехме като деца в кралска детска стая. Дори почти не успяхме да се сприятелим.

Той въздъхна, сякаш бе освободен от някакво бреме: изражението му, когато я погледна, беше ведро.

— Знаеш ли, не можех да не се страхувам — каза той. — Баба ми каза…

— О! Старите жени вечно клюкарстват по ъглите — каза тя с усмивка. Не обърна внимание на широко разтворените му очи пред небрежното неуважение, проявено от нея. — Слава Богу, ние сме млади и не е нужно да им обръщаме внимание.

— Значи са били просто клюки — каза той, бързо възприемайки пренебрежителния ѝ тон. — Просто клюки на старици.

— Няма да я слушаме — каза тя, предизвиквайки го да продължи. — Ти си крал, а аз съм кралица, и ние ще вземаме сами решенията си. Едва ли се нуждаем от съветите ѝ. Та именно нейните съвети ни държаха разделени, когато можехме да бъдем заедно.

Това не му бе хрумвало преди.

— Наистина — каза той и изражението му стана по-сурово. — И двамата бяхме лишени от възможността да се виждаме. А тя през цялото време намекваше, че ти си била съпруга на Артур, омъжена и споделила легло, и че би трябвало да насоча поглед другаде.

— Аз съм девица, каквато бях, когато дойдох в Англия — заяви тя дръзко. — Можеш да попиташ старата ми дуеня или която и да е от дамите ми. Те всички го знаеха. Майка ми го знаеше. Аз съм недокосната девица.

Хенри изпусна лека въздишка, сякаш освободен от някаква тревога.

— Мило е, че ми го съобщаваш — каза той. — По-добре е тези неща да са ясни, така че да знаем, така че и двамата да знаем. Така че никой да не бъде несигурен. Би било ужасно да прегрешим.

— Ние сме млади — каза тя. — Можем да говорим за такива неща помежду си. Можем да бъдем честни и прями, когато сме заедно. Не е нужно да се боим от слухове и клевети. Не е нужно да се страхуваме от грях.

— И на мен ще ми е за първи път — призна той стеснително. — Надявам се, че това не ме принизява в очите ти?

— Разбира се, че не — каза тя мило. — Та кога изобщо са ти позволявали да излизаш? Баба ти и баща ти те държаха изкъсо, затворен като скъпоценен сокол. Радвам се, че ще бъдем заедно, че това ще бъде първият път и за двама ни, заедно.

Хари се изправи на крака и протегна ръка:

— Значи ще трябва да се учим заедно — каза той. — Ще трябва да бъдем мили един към друг. Не искам да ти причиня болка, Каталина. Трябва да ми кажеш, ако нещо те заболи.

Тя непринудено се сгуши в обятията му и почувства как при допира ѝ цялото му тяло се скова. Тя благовъзпитано се дръпна назад, сякаш се отдръпваше от скромност, но задържа едната си ръка на рамото му, за да го насърчи да продължи напред, докато леглото остана зад нея. После се отпусна назад, докато се облегна на възглавниците си, вдигнала усмихнатото си лице към него, и видя как сините му очи потъмняват от страст.

— Желаех те още откакто те видях за първи път — изрече той задъхано. Започна да гали косата ѝ, шията ѝ, голото ѝ рамо, с припряно докосване, желаейки я цялата, веднага.

Тя се усмихна.

— И аз — теб.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— В онзи ден си мечтаех аз да съм твоят жених.

Той беше поруменял, задъхан.

Тя бавно развърза връзките на яката на нощницата си, като остави меката дреха да се разтвори, така че той да види шията ѝ, закръглените ѝ, твърди гърди, талията ѝ, тъмната сянка между краката ѝ. При вида им Хари леко изстена от желание.

— Със същия успех би могъл и да си — прошепна тя. — Не съм имала друг. А сега сме женени, най-сетне.

— Ах, Господи, да — изрече той с копнеж. — Сега най-сетне сме женени.

Той зарови лице в топлата ѝ шия: тя усещаше дъха му, бърз и настойчив, в косата си, тялото му се движеше на тласъци, притиснато към нейното, Каталина почувства как му отвръща. Спомни си докосването на Артур и леко прехапа връхчето на езика си, за да си напомни никога, никога да не изрича на глас името на Артур. Остави Хари да се притиска със сила към тялото ѝ, докато проникна в нея. Тя нададе лек заучен вик на болка, но разбра веднага, в един лек, приглушен и ужасѐн удар на сърцето си, че това не беше достатъчно. Не беше викала достатъчно, тялото ѝ не му се бе съпротивлявало достатъчно. Беше се държала твърде топло, твърде подканващо. Беше станало прекалено лесно. Той, това неопитно момче, не знаеше много; но знаеше, че не е било достатъчно трудно.

Той спря въпреки порива си. Знаеше, че нещо не беше както трябва. Погледна надолу към нея.

— Ти си девица — каза неуверено. — Надявам се, че не те наранявам твърде много.

Но знаеше, че не е. Дълбоко в сърцето си, знаеше, че тя не е девица. Това твърде пазено момче не знаеше много, но с това беше наясно. Някъде в ума си знаеше, че тя лъже.

Тя вдигна поглед към него.

— Бях девица до този момент — каза, като успя да се усмихне едва-едва. — Но твоята мъжка сила ме победи. Ти си толкова силен. Ти ме надви.

Лицето му все още беше тревожно, но желанието му не можеше да чака. Започна да се движи отново, неспособен да устои на насладата.

— Ти ме завладя — насърчи го тя. — Ти си мой съпруг, взе своето. — Видя го как в надигащата се страст забравя съмнението си. — Ти стори онова, което Артур не успя — прошепна тя.

Това бяха точно думите, които възбудиха желанието му. Младият мъж изстена от удоволствие и се стовари върху нея, семето му се изля на тласъци в нея, актът безспорно беше извършен.

Той не ме разпитва отново. Толкова силно иска да ми вярва, че не задава въпроса, боейки се, че може да получи отговор, който да не му се понрави. Малодушен е в това отношение. Свикнал е да чува отговорите, които иска да чуе, и по-скоро би предпочел една удобна лъжа, отколкото горчива истина.

Отчасти това се дължи на желанието му да ме има, и той ме иска такава, каквато бях, когато ме видя за първи път: девица, облечена в булчинско бяло. Отчасти целта му е да опровергае всички, предупреждавали го да се пази от капана, който съм му заложила. И най-вече: той мразеше и завиждаше на любимия ми Артур и ме иска просто защото бях съпруга на Артур, и — да ме прости Господ, че е такъв злобен, завистлив втори син — иска да му кажа, че е способен да направи нещо, което Артур не е успял да направи, че може да получи нещо, което Артур не е могъл да има. Макар че любимият ми съпруг лежи студен под нефа на Устърската катедрала, детето, което носи неговата корона, все още иска да тържествува над него. Най-голямата лъжа не е в това да кажа на Хари, че съм девица. Най-голямата лъжа е да му кажа, че е по-добър мъж, повече мъж от брат си. А аз направих и това.

На зазоряване, докато той още спи, вземам малкия си сгъваем нож и порязвам петата си, където той няма да забележи белега, и капвам кръв върху завивката, на която сме лежали, достатъчно, за да издържи проверката на нейна светлост бабата на краля или на всеки друг злонравен, мнителен враг, който все още би могъл да се стреми да ме постави в неудобно положение. Няма да има публично показване на завивките на един крал и неговата съпруга; но зная, че всички ще питат, и най-добре е дамите ми да могат да кажат, че всички са видели петното кръв, и че се оплаквам от болката.

На сутринта правя всичко, което една младоженка би трябвало да направи. Казвам, че съм уморена, и си почивам цяла сутрин. Усмихвам се със сведени очи, сякаш съм открила някаква сладка тайна. Вървя малко вдървено и отказвам да излизам на лов в продължение на седмица. Правя всичко, за да покажа, че съм млада жена, която е изгубила девствеността си. Убеждавам всички. Пък и никой не иска да вярва на нищо друго.

Раната на крака ме боли много дълго време. Усещам я всеки път, когато обувам новите си обувки, онези с големите диамантени катарами. Това е като напомняне към мен за лъжата, която обещах на Артур да изрека. За огромната лъжа, в която ще живея до края на живота си. Не възразявам срещу лекото, остро бодване на болката, когато пъхвам десния си крак в обувката. Тя е нищо в сравнение с болката, скрита дълбоко в мен, когато се усмихвам на недостойното момче, което е крал, и го наричам „съпруже“, с новия си изпълнен с възхищение глас.

Хари се събуди през нощта, а тихата му неподвижност събуди и Каталина.

— Милорд? — попита тя.

— Заспивай — каза той. — Още не се е съмнало.

Тя се измъкна от леглото и запали тънка свещ от червената жарава на огъня, после запали с нея една по-голяма. Остави го да я гледа, с наполовина разтворена нощница, с гладки хълбоци, само наполовина закрити от падащата дреха.

— Искаш ли ейл? Или вино?

— Чаша вино — каза той. — Вземи си и ти една.

Тя остави свещта в сребърната поставка и се върна в леглото до него с чашите вино в ръка. Не можеше да разчете изражението му, но потисна спазъма на раздразнение, че каквото и да бе станало, тя бе принудена да се събуди, че трябваше да пита какво го безпокои, че трябваше да демонстрира загрижеността си. С Артур разбираше в миг какво иска, какво си мисли. Но всичко можеше да привлече вниманието на Хари — песен, мечта, бележка, хвърлена от тълпата. Всичко можеше да го смути. Благодарение на възпитанието, което беше получил, бе привикнал да споделя мислите си, беше свикнал да бъде напътстван. Нуждаеше се от антураж от приятели и почитатели, възпитатели, ментори, родители. Обичаше постоянните разговори. За него Каталина трябваше да замества всички.

— Мислех си за война — каза той.

— О!

— Крал Луи мисли, че може да ни се измъкне, но ние ще го принудим да воюва. Съобщиха ми, че той иска мир, но аз няма да го приема. Аз съм кралят на Англия, ние сме победителите при Азенкур. Той ще открие в мое лице сила, с която трябва да се съобразява.

Тя кимна. Баща ѝ беше дал ясно да се разбере, че Хари трябва да бъде насърчаван в плановете си за война срещу краля на Франция. Беше ѝ писал с най-топли думи като на своя най-скъпа дъщеря, и я беше посъветвал, че всяка война между Англия и Франция трябва да започне не на северното крайбрежие — където англичаните обикновено нахлуваха — а по границите между Франция и Испания. Той предлагаше англичаните да завоюват отново областта Аквитания, която с радост щеше да се освободи от Франция и щеше да се вдигне да посрещне освободителите си. Испания щеше да окаже силна подкрепа. Щеше да бъде лесен и славен поход.

— На сутринта ще си поръчам нови доспехи — каза Хари. — Не доспехи за турнири. Искам тежки доспехи, за бойното поле.

Тя се готвеше да каже, че той едва ли би могъл да тръгне на война, когато в страната имаше толкова много дела за вършене. В мига, когато английската армия потеглеше за Франция, шотландците, макар че на престола им седеше английска принцеса, със сигурност щяха да се възползват и да нападнат севера. Цялата данъчна система беше съсипана от алчност и несправедливост и трябваше да бъде реформирана, имаше нови планове за училища, за кралски съвет, за укрепления и флот за отбрана на крайбрежието. Това бяха плановете на Артур за Англия, те трябваше да имат предимство пред желанието на Хари за война.

— Ще назнача баба си за регент, когато потегля на война — каза Хари. — Тя знае какво трябва да се прави.

Каталина се поколеба, за да събере мислите си.

— Да, наистина — каза тя. — Но горката дама вече е толкова стара. Вече е направила толкова много. Може би това ще се окаже твърде голямо бреме за нея?

Той се усмихна:

— Не и за нея! Тя винаги е ръководила всичко. Води кралските сметки, знае какво трябва да се прави. Не мисля, че нещо би било твърде много за нея, стига да успява да задържи на власт нас, Тюдорите.

— Да — каза Каталина, като внимаваше да не разпали негодуванието му. — Виж само колко добре управляваше теб! Никога не те изпускаше от поглед, дори за миг. За Бога, мисля си, че не би ти позволила да излезеш дори сега, ако можеше да ти попречи. Когато ти беше момче, тя никога не ти позволяваше да участваш в турнири, никога не ти позволяваше да рискуваш, никога не ти позволяваше да имаш приятели. Тя се посвети на безопасността и благополучието ти. Държеше те толкова близо до себе си и така изкъсо, както не би могла да държи дори една принцеса. — Тя се засмя. — Мисля, че те смяташе за принцеса, а не за силно и здраво момче. Нима не е време да си почине? А ти да имаш малко свобода?

Бързият му, намусен поглед ѝ подсказа, че ще спечели този спор.

— Освен това — усмихна се тя, — ако ѝ дадеш някаква власт, тя със сигурност ще каже на съвета, че ще трябва да се върнеш у дома, че войната е твърде опасна за теб.

— Трудно би могла да ме спре да тръгна на война — наежи се той. — Аз съм кралят.

Каталина вдигна вежди:

— Както желаеш, любов моя. Но предполагам, че тя ще спре да ти отпуска средства, ако войната вземе лош обрат. Ако тя и кралският съвет не приемат начина, по който водиш войната, ще бъде достатъчно само да седят безучастно и да не вдигат данъците за издръжка на армията ти. Може да се окажеш предаден у дома — предаден от обичта ѝ, искам да кажа, — докато в чужбина те атакуват. Може да ти се наложи да разбереш, че старите хора понякога те възпират да направиш онова, което искаш. Винаги се опитват да го правят.

Той беше ужасѐн:

— Тя никога не би действала против мен!

— Никога съзнателно — съгласи се с него Каталина. — Винаги ще мисли, че служи на интереса ти. Просто въпросът е, че…

— Какво?

— Тя винаги ще мисли, че познава най-добре делата ти. За нея ти винаги ще бъдеш малко момче.

Видя го как поруменя от раздразнение.

— За нея винаги ще бъдеш втори син, онзи, който идва след Артур. Не истинският наследник. Неподходящ за трона. Старите хора не могат да променят мнението си, не могат да разберат, че сега всичко е различно. Но как всъщност може тя някога да се довери на преценката ти, след като през целия си живот те е ръководила? За нея ти винаги ще бъдеш най-малкият, бебето.

— Няма да позволя на една стара жена да ме ограничава — зарече се той.

— Твоето време е сега — съгласи се Каталина.

— Знаеш ли какво ще направя? — запита той. — Ще посоча теб за регент, когато потегля на война! Ти ще управляваш страната вместо мен, докато ме няма. Ще ръководиш силите ни у дома. Не бих се доверил на никой друг. Ще управляваме заедно. А ти ще ми оказваш нужната подкрепа. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

Тя му се усмихна.

— Знам, че мога. Няма да се проваля — каза. — Аз съм родена да управлявам Англия. Ще опазя страната, докато ти отсъстваш.

— От това имам нужда — каза Хари. — А майка ти е била велик военачалник, нали? Подкрепяла е съпруга си. Винаги съм чувал, че той водел войските, но тя събирала парите и свиквала армията?

— Да — каза тя, малко изненадана от интереса му. — Да, тя винаги беше с него. Планираше кампаниите зад бойните линии и се грижеше той да разполага с цялата необходима му войска, събираше средства и свикваше войски, а понякога беше и на най-предна позиция в битките. Имаше собствени доспехи, потегляше на бой заедно с армията.

— Разкажи ми за нея — каза той, като се намести на възглавниците. — Разкажи ми за Испания. Разкажи ми какво е било, когато си била малко момиче в дворците на Испания. Как беше в — как се казваше — Алхамбра?

Това бе твърде близо до предишните ѝ преживявания. Над сърцето ѝ сякаш се беше простряла сянка.

— О, почти не си спомням — каза тя, усмихвайки се на нетърпеливото му изражение. — Няма нищо за разказване.

— Хайде. Разкажи ми някоя история от онези времена.

— Не. Не мога да ти разкажа нищо. Знаеш ли, толкова отдавна съм вече английска принцеса, че не мога да ти разкажа абсолютно нищо за онова време.

На сутринта Хари беше пълен с енергия, развълнуван при мисълта как ще си поръча доспехи, жадуващ за причина да обяви незабавно война. Събуди я с целувки и се намести върху нея, като нетърпеливо момче, докато тя се разсънваше. Тя го притисна към себе си, посрещна на драго сърце бързата му, егоистична наслада, и се усмихна, когато той се изправи и се измъкна от леглото веднага след това, заблъска по вратата, крещейки на стражите си да го отведат в покоите му.

— Искам да изляза на езда днес преди литургия — каза той. — Такъв чудесен ден е. Ще ме придружиш ли?

— Ще се видим на литургията — обеща му Каталина. — А после можеш да закусиш с мен, ако желаеш.

— Ще закусваме в залата — заяви той. — А после трябва да отидем на лов. Времето е прекалено хубаво, за да не изведа кучетата. Ще дойдеш, нали?

— Ще дойда — обеща му тя, усмихвайки се на доброто му настроение. — А ще си направим ли пикник?

— Ти си най-добрата съпруга! — възкликна той. — Пикникът е прекрасна идея. Ще наредиш ли да вземат музиканти, и тогава може да танцуваме? И доведи дами, доведи всичките си дами, и всички ще танцуваме.

Тя го настигна, преди той да излезе.

— Хари, може ли да повикам лейди Маргарет Поул? Ти я харесваш, нали? Мога ли да я взема за своя придворна дама?

Той пристъпи обратно в стаята, взе я в обятията си и я целуна жадно.

— Ще имаш всекиго, когото пожелаеш да вземеш на служба при себе си. Всеки, когото поискаш, винаги. Изпрати да я повикат веднага, знам, че тя е прекрасна жена. Вземи също и лейди Елизабет Болейн. Тя се връща в двора, след като се беше оттеглила, за да роди. Има си още едно момиче.

— Как ще го кръсти? — попита Каталина, развеселена.

— Мери, мисля. Или Ан. Не мога да си спомня. А сега, за нашите танци…

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Ще наема трупа музиканти и танцьори, а ако мога да поръчам тихи нежни ветрове, ще сторя и това. — Тя се засмя на щастието, което се четеше в лицето му. Чу тропота на стражата, която се приближаваше към вратата. — Ще се видим на литургия!

Омъжих се за него в името на Артур, в името на майка си, в Божието име, заради нашата кауза и заради себе си. Но много скоро вече разбирам, че съм го обикнала. Невъзможно е да не обичаш такова добросърдечно, енергично, добродушно момче като Хари, в тези първи години на неговото царуване. Той никога не е познал нищо друго освен възхищение и любезност, не очаква нищо по-малко. Всяка сутрин се буди щастлив, изпълнен с увереното очакване за един щастлив ден. И тъй като е крал, обкръжен от придворни и ласкатели, денят му винаги се оказва щастлив. Когато го безпокоят с работа или при него идват хора с неприятни тъжби, той се оглежда за някой, който да поеме бремето на тази грижа от него. През първите няколко седмици баба му беше тази, която се разпореждаше; но аз полека правя необходимото да се превърна в онази, на която той да предаде тежестите по управляването на кралството.

Членовете на кралския съвет привикват да се обръщат към мен, за да се осведомят за мнението на краля. По-лесно им е да представят писмо или предложение, ако той е бил подготвен за изслушването от мен. Придворните скоро узнават, че всичко, което го кара да се отдалечи от мен, всичко, което отдалечава страната от съюза с Испания, ще предизвика гнева и раздразнението ми, а на Хари не му харесва, когато се мръщя. Всички — мъже, които търсят облага, застъпници, търсещи помощ, просители, които търсят справедливост — скоро се научават, че най-бързият път към честно, незабавно решение на проблема им е да се отбият първо в покоите на кралицата, а след това да чакат аз да ги представя на краля.

Никога не ми се налага да моля някого да се отнася с него тактично. Всички знаят, че едно искане трябва да бъде изложено пред него сякаш е съвсем ново, изречено за първи път. Всеки знае, че себелюбието на един млад мъж е нещо съвсем ново и ярко и не бива да бъде помрачавано. Всеки си взема поука от случая с баба му, която открива, че бива внимателно, но неумолимо изместена настрана, защото тя го съветва открито, взема решения без него, защото веднъж — глупава и необмислена постъпка — дори го сгълча. Хари е такъв небрежен и безотговорен крал, че е готов да предаде ключовете на кралството си на всеки, комуто има доверие. Хитростта е да се постарая той да се доверява само на мен.

Внимавам никога да не го виня за това, че не е Артур. Научих се — през седемте години вдовство — че когато Бог ми отне Артур, това бе изпълнение на волята Му, и че е безсмислено да обвинявам онези, които оцеляват, когато най-добрият принц е мъртъв. Артур умря, чувайки обещанието ми, и аз мисля, че имам голям късмет, задето женитбата с брат му не е изпълнение на обет, което се налага да търпя, а такова, на което мога да се наслаждавам.

Харесва ми да бъда кралица. Харесва ми да имам красиви неща и скъпи накити, и луксозно галено кученце, и да събирам около себе си придворни дами, чиято компания е удоволствие за мен. Харесва ми, че мога да платя на Мария де Салинас надниците, които отдавна ѝ дължа, и да я видя как си поръчва дузина рокли и се влюбва. Харесва ми, че мога да пиша на лейди Маргарет Поул и да я повикам в двора си, да се хвърля в обятията ѝ и да се разплача от радост, че я виждам отново, и да чуя обещанието ѝ, че ще остане с мен. Харесва ми да знам, че тя е напълно дискретна; тя никога не казва и думичка за Артур. Но ми харесва, че тя знае какво ми струваше този брак, и знае защо съм го направила. Харесва ми тя да гледа как създавам мечтаната от Артур Англия, макар че на трона е Хари.

За Хари първият месец от женитбата е просто поредица от празненства, пиршества, лов, излети, разходки за удоволствие, разходки с лодка, пиеси и турнири. Хари прилича на момче, което твърде дълго е било заключено в учебна стая, и внезапно са му дали лятна ваканция. За него светът е така пълен със забавления, че и най-дребното преживяване му доставя огромна наслада. Той обожава да ловува — а никога преди не са му позволявали да язди бързи коне. Обича да участва в турнири, а баща му и баба му никога не са допускали да излезе на арената. Харесва компанията на светските мъже, които внимателно приспособяват разговора и забавленията си така, че да му бъде приятно. Обича женската компания, но — слава Богу — детинската му привързаност към мен го прави неподатлив. Обича да разговаря с красиви жени, да играе карти с тях, да ги гледа как танцуват и да ги удостоява с големи награди за дребни постижения — но винаги хвърля поглед към мен, за да се увери, че одобрявам. Винаги стои до мен, свел поглед към мен от висотата на по-едрия си ръст, взирайки се в мен с такава преданост, че не мога да не му бъда любяща съпруга заради онова, което ми дава; а след много кратко време вече не мога да се сдържа да не го обичам заради самия него.

Той се е заобиколил със свита от млади мъже и жени, които са в такъв контраст с бащините му придворни, че демонстрират със самото си същество как се е променило всичко. Дворът на баща му беше пълен със стари мъже, мъже, преживели тежки времена заедно, някои от тях — закоравели в битки; всички до един бяха губили и възвръщали земите си поне веднъж. Дворът на Хари е пълен с мъже, които никога не са познали лишения, никога не са били подлагани на изпитания.

Решила съм, че е много важно да не изричам никаква критика било към него, било към групата буйни млади мъже, които се събират около него. Те наричат себе си „Любимците“ и се насърчават взаимно в безумни облози през целия ден и — според клюките — и през по-голямата част от нощта. Хари е бил принуждаван да живее така тихо и е бил толкова изкъсо държан през цялото си детство, че ми се струва естествено да копнее да полудува сега, да обича младите мъже, които се хвалят с пиянски изстъпления и сбивания, гонитби и нападения, с момичетата, които са прелъстили, и разказват за бащи, които ги преследват с тояги. Най-добрият му приятел е Уилям Комптън, двамата се разхождат прегърнати през раменете, сякаш готови да танцуват или напрегнати в очакване на сбиване през половината ден. Уилям не е лош човек, той е толкова голям глупак, колкото и останалите придворни, изпитва другарска обич към Хари, а към мен храни престорено обожание, което разсмива всички ни. Половината „Любимци“ се преструват на влюбени в мен и аз им позволявам да ми посвещават стихове и да ми пеят песни, като се старая Хари винаги да знае, че според мен неговите песни и стихотворения са най-хубавите.

По-възрастните придворни не одобряват и са отправяли строги упреци към буйните момчета от свитата на краля; но аз не казвам нищо. Когато съветниците идват при мен с оплаквания, казвам, че кралят е млад човек и младостта иска да получи своето. Никой от другарите му не е лош човек; когато не пият, те са мили млади мъже. Един-двама, като Бъкингамският херцог, който ме посрещна толкова отдавна, или младият Томас Хауард, са чудесни млади мъже, които биха били украшение за всеки двор. Майка ми щеше да ги хареса. Но когато са прекалили с пиенето, повечето момчета са шумни, груби и лесно възбудими, каквито са винаги младите мъже, а когато са трезвени, говорят глупости. Гледам ги с очите на майка си и знам, че това са момчетата, които ще станат офицери в нашата армия. Когато тръгнем на война, тяхната енергичност и смелост са именно онова, от което ще имаме нужда. Най-шумните, най-буйни млади мъже в мирно време са точно водачите, от които ще имам нужда във време на война.

Лейди Маргарет, бабата на краля, след като беше погребала един-двама съпрузи, снаха, внук, а накрая — и собствения си скъпоценен син, малко се бе уморила да се бори за мястото си в света и Каталина внимаваше да не предизвиква старата си неприятелка в открити битки. Благодарение на дискретността на Каталина съперничеството между двете жени не се проявяваше открито — всеки, който се надяваше да види как лейди Маргарет тормози съпругата на внука си, както беше обиждала съпругата на сина си, оставаше разочарован. Каталина умело избягваше пререканията.

Когато лейди Маргарет се опита да върви към трапезарията на няколко крачки пред Каталина, принцеса по кръв, инфанта на Испания, а сега — кралица на Англия, Каталина се дръпна веднага назад и ѝ даде път с израз на такова великодушие, че всички отбелязаха прекрасното поведение на новата кралица. Каталина умееше да пропуска по-възрастната жена пред себе си с маниер, който напълно отхвърляше всички правила на старшинството, а вместо това някак подчертаваше неподобаващата припряност на лейди Маргарет да стигне преди съпругата на внука си до кралската маса. Освен това виждаха как Каталина подчертано отстъпва, и всички отбелязваха изискаността и великодушието на по-младата жена.

Смъртта на сина на лейди Маргарет, крал Хенри, беше нанесла тежък удар на старата дама. Причината не беше толкова в това, че беше загубила обичано дете; криеше се по-скоро в това, че бе изгубила една кауза. Без него тя трудно би могла да събере нужната енергия, за да застави членовете на кралския съвет да докладват на нея, преди да отидат в покоите на краля. Тя приемаше безгрижието, с което Хари беше простил на бащините си длъжници и беше освободил неговите затворници, като обида към паметта на баща му и към собственото ѝ господство. Внезапното нахлуване на младост, свобода и веселие в двора я караше да се чувства като злонравна старица. Тя, която някога ръководеше двора и създаваше правилата, бе пренебрегната. Мнението ѝ вече нямаше значение. Голямата книга, по която трябваше да се ръководят при организирането на всички дворцови събития, беше написана от нея; но изведнъж в двора започнаха да отбелязват събития, които не бяха включени в нейната книга, измисляха нови развлечения и занимания и не се допитваха до нея.

Тя винеше Каталина за всички промени, които не харесваше, а Каталина се усмихваше много сладко и продължаваше да насърчава младия крал да ловува, да танцува и да стои буден до късно през нощта. Старицата роптаеше пред дамите си, че кралицата е лекомислено, суетно младо създание и ще доведе принца до провал. Дори отбелязваше оскърбително, че няма нищо чудно в ранната смърт на Артур, щом според испанското момиче това е начинът да се управлява едно кралско домакинство.

Лейди Маргарет Поул възрази пред старата си познайница възможно най-тактично.

— Милейди, в двора на кралицата е весело, но тя никога не прави нищо, уронващо достойнството на трона. Всъщност, без нея придворните щяха да са по-невъздържани. Кралят е този, който настоява за непрестанни удоволствия. Благодарение на кралицата в двора се държи на добрите обноски. Младите мъже я обожават, никой не пие и не се държи неблагоприлично пред нея.

— Обвинявам именно кралицата — каза троснато старата жена. — Принцеса Елеонор никога нямаше да се държи така. Принцеса Елеонор щеше да бъде настанена в моите покои, и дворът щеше да се управлява по моите правила.

Каталина тактично не обръщаше внимание на нищо, дори когато при нея идваха хора и повтаряха клюките. Тя просто пренебрегваше бабата на съпруга си и постоянния поток на упреците ѝ. Нищо не би могло да я раздразни повече.

Най-силно старата дама роптаеше срещу новия обичай придворните да будуват до много късни часове. Беше принудена да чака до все по-късно и по-късно поднасянето на вечерята. Оплакваше се, че е толкова късно през нощта, та слугите няма да свършат преди разсъмване, а после се оттегляше още преди придворните да довършат вечерята си.

— Стоите до късно — каза тя на Хари. — Лекомислено е. Нуждаете се от сън. Ти си само едно момче; не бива да гуляете по цяла нощ. Не мога да стоя до толкова късно, а и това е прахосване на свещи.

— Да, но, почитаема бабо, вие сте почти на седемдесет години — отвърна той търпеливо. — Разбира се, че би трябвало да си почивате. Ще се оттегляте когато пожелаете. Каталина и аз сме още съвсем млади. Естествено е да искаме да стоим будни до късно. Обичаме забавленията.

— Редно е тя да си почива. Трябва да зачене наследник — каза лейди Маргарет сприхаво. — Няма да го направи, като се клатушка в танц с куп празноглавци. И като гледа живи картини всяка вечер. Кой е чувал за такова нещо? И кой ще плаща за всичко това?

— Няма и месец, откак сме женени! — възкликна той, малко раздразнен. — Това са сватбените ни празненства. Мисля, че можем да се наслаждаваме на хубави развлечения и да се стараем в двора да цари весело настроение. Обичам да танцувам.

— Държите се така, сякаш парите нямат свършване — изсъска тя. — Колко ви струваше тази вечеря? А снощната? Само ароматните треви, посипани по пода, сигурно струват цяло състояние. А музикантите? Това е страна, която трябва да пази богатството си, тя не може да си позволи разточителен крал. Не е в стила на англичаните да имат надут глупак на трона и кралски двор, пълен с актьори.

Хари пламна и поруменя: канеше се да отвърне рязко.

— Кралят не е прахосник — намеси се бързо Каталина. — Това е просто част от сватбените празненства. Синът ви, покойният крал, винаги твърдеше, че дворът трябва да бъде весел. Смяташе, че хората трябва да виждат, че дворът е богат и весел. Крал Хенри само върви по стъпките на мъдрия си баща.

— Баща му не беше млад глупак под чехъла на своята съпруга-чужденка! — каза злобно старата дама.

Очите на Каталина се разшириха леко и тя сложи ръка върху ръкава на Хари, за да го накара да мълчи.

— Аз съм негова партньорка и съпруга, както Бог ми е повелил — каза тя тихо. — Каквато съм сигурна, че бихте желали да бъда.

Старата дама изсумтя презрително:

— Научих, че претендирате да сте нещо повече от това — поде тя.

Двамата млади чакаха. Каталина почувства как Хари се размърдва неспокойно под лекия натиск на ръката ѝ.

— Научих, че баща ви ще отзове посланика си. Права ли съм? — Тя изгледа гневно и двамата. — Вероятно сега не му е нужен посланик. Съпругата на самия крал на Англия е предана поддръжница на Испания. Самата съпруга на краля на Англия ще бъде испански посланик. Как е възможно това?

— Почитаема бабо… — избухна Хари; но Каталина бе очарователно спокойна.

— Аз съм испанска принцеса, разбира се, че ще представлявам родната си страна пред страната, в която съм се омъжила. Горда съм, че мога да направя подобно нещо. Разбира се, ще казвам на баща си, че любимият му син, моят съпруг, е добре, че нашето кралство процъфтява. Разбира се, ще съобщя на съпруга си, че любящият ми баща иска да му оказва подкрепа във война и мир.

— Когато тръгнем на война… — поде Хари.

— Война ли? — запита старата дама и лицето ѝ потъмня. — Защо да тръгваме на война? Нямаме спор с Франция. Единствено нейният баща иска война с Франция, никой друг. Кажи ми, че дори ти няма да бъдеш такъв глупак да ни въвлечеш във война, за да се бием за испанците! Какъв си сега? Тяхно момче за поръчки? Техен васал?

— Кралят на Франция представлява опасност за всички ни! — гневно възкликна Хари. — А славата на Англия винаги е била…

— Сигурна съм, че нейна светлост бабата на краля не е искала да изрази несъгласие с вас, сир — каза мило Каталина. — Времената са несигурни. Не можем да очакваме по-възрастните хора винаги да разбират, когато понякога нещата се променят толкова бързо.

— Още не съм оглупяла напълно от старост! — разгневи се старицата. — И познавам опасността, когато я видя. Разпознавам двуличието, когато го видя. Мога да разпозная един испански шпионин…

— Вие сте изключително ценна съветница — увери я Каталина. — Негова светлост кралят и аз винаги се радваме на съветите ви. Нали, Хари?

Той все още бе разгневен.

— Азенкур беше…

— Уморена съм — каза старицата. — А вие непрекъснато извъртате нещата. Отивам в стаята си.

Каталина ѝ направи дълбок, почтителен реверанс, Хари сведе съвсем леко глава за поздрав. Когато Каталина се изправи, старата жена си беше отишла.

— Как може да говори такива неща? — запита Хари. — Как можеш да понасяш да я слушаш, когато говори такива неща? Приисква ми се да зарева като мечка, срещу която са насъскали кучета! Тя не разбира нищо и те обижда! А ти само стоиш и слушаш!

Каталина се засмя, взе сърдитото му лице в ръцете си и го целуна по устните.

— О, Хари, кого го е грижа какво мисли тя, щом не може да направи нищо? Вече никой не се интересува какво казва тя.

— Потеглям на война с Франция, независимо от това, което мисли тя — зарече се той.

— Разбира се, че ще потеглиш, веднага щом настъпи подходящият момент.

Прикривам триумфа си над нея, но познавам вкуса му, и той е сладък. Мисля си, че някой ден другите, които превърнаха вдовството ми в мъчение, принцесите, сестрите на Хари, също ще познаят силата ми. Но мога да чакам.

Лейди Маргарет може и да е стара, но не може да събере около себе си дори по-възрастните хора в двора. Те я познават от цяла вечност, връзките на роднинството, покровителството, съперничеството и враждата преминават през всички тях като жилки през мръсен мрамор. Тя никога не е била твърде харесвана: нито като жена, нито като майка на крал. Произхожда от виден благороднически род, но когато изведнъж се издигнала толкова високо след Босуърт, започнала да изтъква важността си. Има репутация на много начетена и набожна жена, но не е обичана. Винаги е изтъквала положението си като майка на краля, и между нея и другите членове на двора е зейнала пропаст.

Когато се отдалечават от нея, те стават мои приятели: лейди Маргарет Поул, разбира се, Бъкингамският херцог и сестрите му, Елизабет и Ан, Томас Хауард, синовете му, сър Томас и лейди Елизабет Болейн, скъпият Уилям Уоръм, Кентърбърийският архиепископ, Джордж Талбот, сър Хенри Върнън, когото познавам от Уелс. Те всички знаят, че макар Хари да пренебрегва делата на кралството, аз не го правя.

Допитвам се до тях за съвети, споделям с тях надеждите, които имахме с Артур. Заедно с мъжете от кралския съвет започвам да превръщам кралството в силна, мирна страна. Започваме да обмисляме как да направим така, че законът да се простира от единия бряг до другия, с еднаква сила през пущинаците, планините и горите. Започваме да работим по отбранителните съоръжения на крайбрежието. Извършваме оглед на корабите, които могат да бъдат превърнати в боен флот, изготвяме списъци за свикване на армия от наемници. Поех юздите на кралството в ръцете си и открих, че знам как се прави това.

Държавническото изкуство е моето семейно занятие. Седях в краката на майка си в тронната зала на двореца Алхамбра. Слушах баща си в красивата златна Зала на посланиците. Усвоявах изкуството и уменията на кралския занаят, както бях учила за красотата, музиката и строителското изкуство, все на едно и също място, все в същите уроци. Усвоих вкус към пищните мозайки, към ярката светлина, падаща по изящната гипсова ажурна украса на прозорците, и към властта — всичко това едновременно. Да стана властваща кралица за мен е все едно да се прибера у дома. Щастлива съм като кралица на Англия. Заемам мястото, за което съм родена и отгледана.

Бабата на краля лежеше в богато украсеното си легло, пищните завеси бяха така плътно затворени, че тя беше успокояващо обгърната от сенките. Край долната част на леглото една придворна дама безропотно държеше вдигната дарохранителницата, така че тя да вижда тялото Христово в бялата му чистота през изрязаното с диамант стъкло. Умиращата бе приковала очи върху него и от време на време поглеждаше към разпятието от слонова кост на стената до леглото, без да обръща внимание на тихо нашепваните молитви около нея.

Каталина стоеше на колене в долния край на леглото, със сведена глава, с коралова броеница в ръце, молейки се безмълвно. Нейна светлост лейди Маргарет, уверена, че отива на заслуженото си с много труд място на небето, напускаше полека мястото си на земята.

Отвън, в залата ѝ за аудиенции, Хари чакаше да му съобщят, че баба му е мъртва. Със смъртта ѝ щеше да бъде разкъсана и последната връзка с преминалото му в подчинение детство на по-малък син. Годините, в които той беше вторият син — полагащ малко повече усилия, за да получи внимание, усмихващ се малко по-лъчезарно, стараещ се да бъде умен — щяха да отминат безвъзвратно. Отсега нататък всички, с които щеше да си има работа, щяха да го знаят само като най-висшестоящия член на семейството, най-великия в своя род. Нямаше да има строга, критично настроена възрастна дама от династията на Тюдорите, която да бди над един наивен принц, да покосява желанията му с една тиха дума в мига на покълването им. След като издъхнеше, той можеше да бъде мъж, да определя сам условията. Нямаше да остане никой, който да го е познавал като момче. Макар да чакаше, привидно благочестиво, вестта за смъртта ѝ, вътрешно копнееше да научи, че вече я няма, че той най-сетне е наистина независим, най-сетне мъж и крал. През ум не му минаваше, че все още се нуждае отчаяно от съветите ѝ.

— Той не трябва да отива на война — изрече дрезгаво бабата на краля от леглото.

Придворната дама ахна леко, удивена, че господарката ѝ внезапно заговори така ясно. Каталина се изправи на крака.

— Какво казахте, милейди?

— Той не трябва да отива на война — повтори старата жена. — За нас пътят е да се държим настрани от безкрайните войни на Европа, да стоим зад моретата, да се пазим и да стоим надалеч от всички тези дребнави кавги между владетели. Пътят за нас е да запазим мира в кралството.

— Не — каза Каталина спокойно. — Нашият път е да преминем с кръстоносен поход през сърцето на християнския свят и да го поведем отвъд. Нашият начин на действие е да превърнем Англия във водеща сила в утвърждаването на църквата из цяла Европа, навсякъде из Светите земи, чак до Африка, до земите на турците и сарацините, до края на света.

— Шотландците…

— Аз ще победя шотландците — каза Каталина твърдо. — Добре си давам сметка за опасността.

— Не съм му позволила да се ожени за вас, за да ни въвлечете във война.

В тъмните очи припламна бързо гаснещо негодувание.

— Вие изобщо не му позволявахте да се ожени за мен. Бяхте против това още от първия миг — каза безцеремонно Каталина. — А аз се омъжих за него именно за да може да организира велик кръстоносен поход.

Тя пренебрегна тихото изскимтяване на придворната дама, която вярваше, че на умиращ не бива да се противоречи.

— Ще ми обещаете, че няма да му позволите да отиде на война — промълви старата дама. — Ще ми дадете предсмъртно обещание, ще ми обещаете на смъртното ми ложе. Вменявам ви го в свещен дълг от смъртното си ложе.

— Не. — Каталина поклати глава. — Не и аз. Не и втори път. Дадох едно обещание на умиращ и то ми струва скъпо. Няма да дам ново. Най-малко пък на вас. Вие сте живяла и сте създавала своя свят съгласно собствените си желания. Сега е мой ред. Ще видя сина си като крал на Англия и може би крал на Испания. Ще видя как съпругът ми повежда славен кръстоносен поход срещу маврите и турците. Ще видя как моята страна, Англия, заема полагащото ѝ се място в света. Ще видя Англия в сърцето на Европа, като предводител на Европа. И аз ще бъда тази, която ще я защитава и пази. Ще бъда кралица на Англия, каквато вие никога не сте били.

— Не… — прошепна старата жена.

— Да — зарече се безкомпромисно Каталина. — Аз съм кралица на Англия сега и ще бъда такава до смъртта си.

Старицата се надигна и с усилие си пое дъх.

— Молете се за мен. — Тя стовари заповедта върху по-младата жена, сякаш беше проклятие. — Аз изпълних дълга си към Англия, към рода на Тюдорите. Погрижете се да помнят името ми, сякаш съм била кралица.

Каталина се поколеба. Ако тази жена не беше служила на себе си, на сина си и на страната си, Тюдорите нямаше да заемат престола.

— Ще се моля за вас — съгласи се тя неохотно. — И докато в Англия има място в църквите, където се отслужват литургии за душите на починалите, докато Светата Римокатолическа Църква съществува в Англия, вие ще бъдете помнена.

— Завинаги — каза старата жена, щастлива в убеждението си, че някои неща никога не могат да се променят.

— Завинаги — съгласи се Каталина.

После, по-малко от час по-късно, тя издъхна; а аз станах кралица, властваща кралица, безспорна владетелка, без съперница, още преди коронацията си. Никой в двора не знае какво да прави, няма кой да даде ясни нареждания. Хари никога не е издавал заповеди за кралско погребение: как да знае откъде да започне, как да прецени колко голяма почит трябва да се окаже на баба му? Колко да са присъстващите? Колко продължителен да бъде траурът? Къде да бъде погребана? Как е редно да протече церемонията?

Викам най-стария си приятел в Англия, Бъкингамския херцог, който ме посрещна при пристигането ми преди толкова много години, а сега е лорд-канцлер, моля и лейди Маргарет Поул да дойде при мен. Моите дами ми донасят големия том с церемониите, Кралската книга, написана лично от покойната баба на краля, и аз се заемам с организирането на първото публично събитие, откакто съм кралица на Англия.

Провървява ми; намирам пъхнати в корицата на книгата три страници с написани на ръка указания. Суетната стара дама е изложила реда на процесията, която иска за погребението си. Двете с лейди Маргарет ахваме пред броя на епископите, които тя би искала да служат, носачите на ковчега, платените оплаквачи, опечалените, украсите по улиците, продължителността на траура. Показвам ги на Бъкингамския херцог, нейният някогашен повереник, който не казва нищо, а в дискретно мълчание само се усмихва и поклаща глава. Прикривайки недостойното си чувство на триумф, вземам перо, потапям го в черно мастило, съкращавам почти всичко наполовина, а после започвам да давам нареждания.

Беше скромна церемония с безупречно достолепие, и всички разбраха, че е била поръчана и ръководена от испанската съпруга. Онези, които не го знаеха преди, сега си дадоха сметка, че момичето, което беше чакало седем години да се възкачи на трона на Англия, не си беше губило времето. Тя познаваше темперамента на англичаните, знаеше как да се показва пред тях. Познаваше вкусовете на двора: какво смятаха за стилно, кое приемаха като бедняшко и оскъдно. А като принцеса по рождение знаеше и как да управлява. В дните преди коронацията си Каталина се утвърди като безспорната кралица, и онези, които я бяха пренебрегвали в годините ѝ на бедност, сега откриха в себе си огромна привързаност и уважение към нея.

Тя приемаше тяхното възхищение, точно както беше приемала пренебрежението им: със спокойна любезност. Знаеше, че като дава разпореждания за погребението на бабата на краля, утвърждава себе си като най-важната жена в новия двор, и като арбитър на всички решения по отношение на дворцовия живот. С едно блестящо представяне тя се беше утвърдила като първи водач на Англия. И беше сигурна, че след този триумф никой няма да може да я измести.

Решаваме да не отменяме коронацията си, макар че беше предшествана от погребението на Нейна светлост бабата на краля. Всичко е подготвено, преценяваме, че не бива да предприемаме нищо, което би помрачило радостта на лондончани и на хората, които са дошли от всички краища на Англия, за да видят как младият Хари поема бащината си корона. Говори се, че някои са дошли чак от Плимут, където ме посрещнаха при слизането ми на брега преди толкова много години — едно уплашено, измъчено от морска болест момиче. Няма да им кажем, че бляскавото честване на възшествието на Хари на трона, на моята коронация, се отменя, защото една злобна стара дама е умряла в зле подбран момент. Двамата сме съгласни, че хората очакват пищно празненство, и че не бива да им го отказваме.

В действителност Хари е този, който не би понесъл едно разочарование. Той си беше обещал велик момент на слава и не би го пропуснал за нищо на света. Със сигурност не и заради смъртта на една много стара дама, прекарала последните години от живота си, пречейки му да постига своето във всяко отношение.

Съгласна съм с него. Преценявам, че бабата на краля е извоювала своята власт и се е радвала на своето време, а сега е дошло нашето време. Отсъждам, че страната и дворът са настроени да отпразнуват триумфално възкачването на Хари на престола редом с мен. Всъщност, някои от тях, които отдавна се интересуват от мен, изпитват огромна радост, че най-сетне ще получа короната. Решавам — а няма кой друг освен мен да реши — да действаме. Това и правим.

Зная, че тъгата на Хари за баба му е само повърхностна, той скърби за нея най-вече привидно. Видях го, когато дойдох от личните ѝ покои, и той разбра, че след като съм се отделила от постелята ѝ, тя трябва да е мъртва. Видях как раменете му се изопват и повдигат, сякаш внезапно беше свободен от бремето на грижата ѝ за него, сякаш кльощавата ѝ, любяща, осеяна със старчески петна ръка беше тежала като непосилен товар на врата му. Видях бързата му усмивка — възторгът му от това, че е жив и млад, силен и здрав, и че нея вече я няма. После видях как лицето му старателно прие изискваното скръбно изражение, пристъпих напред, също с мрачно лице, и му съобщих, че тя е мъртва, с тих и тъжен глас, а той ми отговори в същия тон.

С радост установявам, че той умее да лицемерничи. Залата в двореца Алхамбра, където се въздава правосъдие, има много врати; моят баща ми казваше, че един крал трябва да може да излезе от една и да влезе през друга, но никой да не може да разбере какво е научил зад някоя от тях. Знам, че да управляваш означава да не споделяш с никого това, което знаеш. Сега Хари е момче, но един ден ще бъде мъж и ще трябва да взема сам решения и да отсъжда добре. Ще помня, че той може да казва едно, а да мисли друго.

Но научих за него и нещо друго. Когато видях, че не проля и една искрена сълза за баба си, разбрах, че този крал, нашият златен Хари, има студено сърце, на което никой не може да разчита. Тя му е била като майка; била е централна фигура в детството му. Грижила се е за него, бдяла е над него, и сама го е учила. Наглеждала го е всеки миг, когато не е спял, защитавала го е от всяка неприятна гледка, пазила го е от възпитатели, които биха могли да му кажат някои истини за света, и му е позволявала да се разхожда само в създадените от нея градини. Прекарваше часове на колене, молейки се за него, настояваше той да бъде запознат с властта и силата на църквата. Но когато тя се изправи на пътя му, когато му отказа желаните удоволствия, той видя в нейно лице свой враг; а той не е в състояние да прости на никой, който му отказва нещо желано. Така разбирам, че това момче, това чаровно момче, ще се превърне в мъж, чиято себичност ще бъде опасност за самия него и за хората около него. Един ден може всички да си пожелаем баба му да го беше възпитала по-добре.

24-ти юни 1509 г.

Пренесоха Каталина от Тауър до Уестминстър като английска принцеса, на носилка, покрита със златен брокат, която четири дребни бели коня крепяха нависоко, за да може всички да я виждат. Тя носеше бяла копринена рокля и диадема, инкрустирана с перли, косата ѝ падаше свободно по раменете. Хари беше коронясан пръв, после Каталина сведе глава и прие свещения елей на кралския сан върху главата и гърдите си, протегна ръка да поеме скиптъра и жезъла от слонова кост и разбра, че най-сетне беше наистина кралица, каквато бе навремето майка ѝ: миропомазана кралица, същество, по-висше от простосмъртните, с една стъпка по-близо до ангелите, посочена от Бог да управлява Неговата страна, и под Негова специална закрила. Разбра, че най-сетне беше осъществила съдбата, за която беше родена, беше заела мястото си, както бе обещала да стори.

Тя се настани на трон, съвсем малко по-нисък от този на крал Хенри, и тълпата, която ликуваше заради възкачването на трона на красивия млад крал, започна да ликува и за нея, испанската принцеса, която беше останала постоянна и вярна въпреки пречките и най-сетне беше коронована като Катерина, кралица на Англия.

Чаках този ден толкова дълго, че когато той най-сетне настъпва, прилича на сън, като сънищата, в които виждах най-съкровените си мечти. Преминавам през церемонията на коронацията: заемам мястото си в процесията, мястото си на трона, чувствам хладната лекота на жезъла от слонова кост в ръката ми, плътния, замайващ аромат на свещения елей върху челото и гърдите ми, сякаш това е поредният сън, изпълнен с копнеж по Артур.

Но този път всичко е истина.

Когато излизаме от абатството и чувам тълпата да надава приветствени възгласи за него, за мен, се обръщам да погледна съпруга си, застанал до мен. Тогава се стряскам, стъписвам се като след рязко събуждане от сън — защото това не е Артур. Не е моят любим. Бях се надявала да бъда коронясана редом с Артур и да заемем троновете си заедно. Но вместо красивото, замислено лице на съпруга си, виждам кръглото, поруменяло и сияещо лице на Хари. Вместо свенливата, стройна осанка на моя съпруг, напомняща понякога за непохватността на младо жребче, редом с мен е напереният самохвалко Хари.

В този момент осъзнавам, че Артур наистина е мъртъв, наистина си е отишъл от мен. Изпълнявам своята част от обещанието, което си дадохме, като се омъжвам за краля на Англия, макар това да е Хари. Дай Боже и Артур да изпълнява своята част: да бди над мен от Ал Яна, и да ме чака там. Някой ден, когато делото ми бъде завършено и мога да отида при любимия си, ще живея вечно с него.

— Щастлива ли си? — пита ме момчето, крещейки, за да го чуя над камбанния звън и ликуването на тълпите. — Щастлива ли си, Каталина? Радваш ли се, че се ожених за теб? Радваш ли се да бъдеш кралица на Англия, щастлива ли си, че ти дадох тази корона?

— Много съм щастлива — уверявам го. — И сега трябва да ме наричаш Катерина.

— Катерина ли? — пита той. — Вече не Каталина?

— Аз съм кралица на Англия — казвам, спомняйки си Артур, когато изрече същите тези думи. — Аз съм Катерина, кралица на Англия.

— О, разбира се! — възкликва той, възхитен от идеята. — Това е добре. Ще бъдем крал Хенри и кралица Катерина. И мен ще ме наричат Хенри.

Това е кралят, но той не е Артур, той е Хари, който иска да бъде наричан Хенри, като зрял мъж. Аз съм кралицата, и вече няма да съм Каталина. Ще бъда Катерина — англичанка във всяко отношение, а не момичето, което някога беше толкова влюбено в Уелския принц.