Белегът на Мегън

Трета глава

Мегън знаеше, че е в беда. Не беше глупачка и не упорстваше просто за да бъде упорита. Беше ужасена и този страх не беше насочен накъдето би трябвало да бъде. Не Съветът или тяхната „война на зверовете“ я ужасяваше. Беше откликът й към една арогантна, прекалено самоуверена Порода.

Желаеше го. И това не се връзваше. Тя се бе отказала от физическото удоволствие преди години, като предпочиташе да мине без него, отколкото да страда от мислите и емоциите, които се изливаха от партньорите й по време на секс. Стресът дори само от това, бе достатъчен да отдръпне една жена от всеки оргазъм, който може да наближава по това време.

Въпреки това сърцето й препускаше, плътта й гореше, деликатните гънки между бедрата й бяха нежни, чувствителни и подути от желание. И беше влажна. Не само от горещата вода, която я покри, когато влезе във ваната, от която се надигаше пара.

Ухото й беше изтръпнало и пареше. Мегън подръпна меката му месеста част и се отпусна в огромната вана, като все още беше бясна от арогантността на Брейдън.

Мразеше арогантни мъже. И мразеше колко лесно тялото й я предаваше, когато Брейдън бе някъде наблизо. Един ден. Познаваше този идиот от един шибан ден и тялото й плачеше за докосването му.

Нека копелето само да се опита да се нанесе при нея. Щеше да му покаже точно колко бързо може да стреля. Щеше да пръсне топките му на прах.

Парата от горещата вода я обгръщаше, просмукваше се в плътта й, за да облекчи болките от многобройните синини, които обезобразяваха горната част на тялото й. Ребрата й приличаха на коледна украса, ожулено червено, дълбоко синьо и множество драскотини, които горяха като адски огньове от вчерашната битка.

Мегън беше ядосана и притеснена. Притеснението щеше да я държи будна за известно време и тя го знаеше.

— Уоф. — Тихият звук на кучето й, смесица от Чау Чау и немска овчарка, беше успокояващ. Също така й помогна да откъсне мислите си от една определена Лъвска порода и да ги върне към настоящето.

Мо-Джо бе отказал да й позволи да го докосне, когато в началото Мегън пристъпи на верандата. Отново. Като че ли вчера не бе достатъчно. Миризмата на Породата беше обида за кучешката му гордост. Или нещо такова.

Бе я подушил само веднъж и изръмжа към нея така, сякаш тя бе врагът и работата му е да се разпорежда с нея. Оголвайки страшните си, остри, съвършено бели зъби, той я накара да се запита защо изобщо го държи, докато му изръмжаваше в отговор. Само успя да си спечели един звук, който можеше да бъде определен като кучешкия еквивалент на изсумтяване, когато отключи вратата и той мина покрай нея. Просна се под отдушника на климатика, докато тя си приготвяше закуска. Добре де, приготвяше на него закуска, която той й позволи да сподели с него.

Сега лежеше до вратата на банята и я гледаше с онова объркано кучешко изражение, докато тя се оплакваше и беснееше по отношение на Лъвските породи в продължение на тридесет минути. Беше добро куче, когато искаше.

— Мо-Джо, донеси ми една бира. — Мегън въздъхна снизходително, когато погледна към него. Искаше й се да бъде по-малко своенравен и упорит. Ако беше, тогава онова училище за инатливи кучета щеше да си е свършило работата с него. Щеше да отиде и да й вземе една студена бира незабавно.

Вместо това той наклони глава и вдигна носа си презрително, сякаш го бе помолила да направи нещо неприятно.

Мегън си отбеляза да не споделя следващата бира с него.

— Трябва да е нещо животинско — промърмори тя, мислейки си за изражението на Брейдън, когато предишния ден подигравателно го беше нарекла Котарака в чизми. Това предизвика усмивка на лицето й. Изражението му отразяваше чисто мъжко възмущение.

Мегън мислено отбеляза една точка за женския представител на невидимото табло на живота. Заслужаваше тази оценка след шока, който се бе опитал да й поднесе днес.

Да се нанесе при нея? Тя не мислеше така.

Мо-Джо въздъхна, когато Мегън погледна отново към него — големите му кафяви очи бяха сънливи, докато се наслаждаваше на контролираната от климатика прохлада в къщата. Температурата навън бе достигнала тридесет и осем градуса, и макар кучетата да преживяваха доста добре при по-високи температури, той все пак предпочиташе да стои вътре в къщата.

— На отдушника ли лежиш отново, Мо-Джо? — попита тя, вече доста сънлива, когато забеляза местоположението на тялото му.

Кучето я дари с едно безразлично изръмжаване.

— Някой ден ще те изтъргувам за пудел — прозина се жената.

Или лъв. Тя изсумтя при образа, който внезапно изникна пред вътрешния й взор. Два метра. Трябваше да бъде два метра.

Височината беше слабостта й при един мъж. Височина и онези широки, силни рамене, и гъста, златистокестенява коса. Широки длани. Ботуши. Трябваше да носи ботуши и дънки, с черна тениска, която се разтяга по невероятно широкия гръден кош, а ръкавите да се опъват върху издутите бицепси на ръцете.

Плътно прилепнали дънки прегръщаха онези дълги мощни крака и държаха една впечатляваща издутина, която Мегън бе успяла да забележи, когато бе насочила дулото на полицейския си Уондър към него вчера. Беше също толкова впечатляваща и днес.

Не че щеше да стреля. Не там във всеки случай. Някои неща бе просто престъпление да бъдат унищожени, и ако тази издутина беше някакъв знак, това беше първокачествена мъжка плът.

Мисълта за това накара устата й да се навлажни и по устните й затрептя един стон. Колко време бе минало, откакто наистина бе правила секс?

— Той беше чудесен, Мо-Джо — въздъхна тогава. — Наистина чудесен, и го знаеше. Проклет котарак.

Гаден.

Не че имаше нещо лично против Породите. По дяволите, тя дори бе участвала в кампания за Закона за правата на хората Породи, който бе излязъл преди година. Не беше предубедена. Просто предпазлива. Това бе всичко.

Той беше див и неукротим. Мегън можеше да види това в безгрижната му усмивка и в блясъка на тъмните му кехлибарени очи. Беше един адреналинов наркоман, не беше от типа домашар или от вида „и заживели дълго и щастливо“. Той би могъл, ако тя му позволи, да разбие сърцето й.

Но я остави да се бори. За първи път през живота си тя имаше възможността да действа, а не да гледа отстрани. Лично да се бори с лошите момчета и да спечели.

Удоволствието, заляло я при тази мисъл като прилив, бе почти сексуално. Беше подготвяна за тази работа през по-голямата част от живота си. Беше се борила за това, но накрая проклятието, което носеше, надигна грозната си глава.

Емпатичните й способности се бяха проявили по време на последната година в гимназията и неотклонно бяха нараствали към по-лошо.

До точката, в която работата в областта, за която бе мечтала, сега й бе отказана. Тя беше опасност за един екип. И за себе си. Силните емоции на хората около нея, изглежда засягаха нейните.

— Може би трябва да отида в детска градина — въздъхна Мегън с гримаса, преди да изпъшка примирено. Детската градина нямаше да й послужи изобщо.

Тя се размърда във водата и въздъхна, когато топлата течност погали чувствителното й тяло.

— Уоф. — Тя завъртя рязко главата си, когато Мо-Джо се изправи бързо на крака, обърна се към вратата и погледна подозрително.

Той може да се беше провалил на теста по учтивост в онова скъпо кучешко училище, но бе ненадминат в обучението по защита. И това, което демонстрираше сега, бе чисто мъжка агресия. Неговата територия бе застрашена.

Най-страшното беше, че Мегън не можеше да го усети. Докато се опитваше да долови присъствие, всичко, което почувства бе студено, мъртво пространство.

Койотска порода. Това трябваше да е. Може да не беше в състояние да усети емоциите на Брейдън, но би разпознала топлината му и спокойствието, достигащо до нея. Единственият път, когато не бе почувствала нищо, нито дори намек за съзнание, беше вчера, когато се взря в очите на онази Койотска порода. Усетила ги бе точно преди да атакуват. Злото и омразата.

Мамка му. Мамка му. Не се нуждаеше от това. Не можеше да си позволи Брейдън да е прав. По дяволите.

Мегън се надигна бавно от водата, взе дългия, тънък копринен халат, който висеше на стената и го наметна. После взе пистолета, който бе оставила на гърба на шкафа. Четиридесети калибър Глок 22 — беше малко тежък в ръката й, но удобен, сигурен. Глокът беше остарял, но надежден. Тя обичаше надеждните неща.

Пълнителят беше зареден и готов за стрелба.

Мо-Джо беше в дебнеща поза до вратата, тялото му бе напрегнато от желание да атакува, който или каквото и да бе нахлуло в неговата самопровъзгласена територия.

Единственото нещо, на което го бе научило кучешкото училище, беше как да защити Мегън и дома й. Основната причина да задържи тази раздразнителна топка козина. Това, както и факта, че тя тайно го обича, да го вземат дяволите. Особено сега.

Следвайки сигналите на тялото му, Мегън хвана дръжката и отвори вратата бавно, след това му позволи да мине пръв през входа, преди безшумно да го последва. Държеше пистолета опрян на рамото си, другата й ръка стискаше китката на тази, която го държеше, докато влизаше в спалнята.

Мо-Джо беше до вратата, стоеше тихо, но тялото му видимо потръпваше.

Мегън завъртя бравата внимателно, докато щракна леко. Мо-Джо започна да натиска отвора, за да се разшири и да позволи на широкото му тяло да премине.

Мегън бе по-предпазлива. Надникна покрай рамката на вратата, сведе пистолета и свали предпазителя, докато оглеждаше тихия коридор. Мо-Джо застана на стълбите, приклекнал и в готовност, докато я чакаше.

Тя се движеше безшумно към него, когато той внезапно се обърна с преценяващ кучешки израз на лицето си, докато се взираше в нея. Жената не можеше да чуе нищо — нито скърцане по пода, нито шумолене. Но го усети.

Злонамереност. Зло. Точно както в дерето. Сякаш разрушителната енергия на Койотите се носеше по самия въздух.

Нямаше емоции. Никакъв страх, надежди и мечти. Само студено, смъртоносно намерение вместо безжизнено пространство. То се обви около нея, стегна гърлото и гърдите й, докато не се принуди да регулира дишането и потисне страха си. Те бяха близо, в нейния дом, движени от желание за убийство. Тя го усещаше, точно както го бе усетила в дерето.

Мегън отстъпи назад, наблюдавайки как кучето я последва. Щом Мо-Джо не искаше да се изправя пред това, което се намираше на долния етаж, тогава проклета да е, ако тя го направи.

Младата жена щракна с пръсти към вратата на спалнята, заповядвайки на животното да я последва. Придвижиха се бързо обратно в стаята. Мегън заключи вратата безшумно, втурна се към прозореца, отвори го широко и се плъзна по перваза към покрива на верандата.

След като Мо-Джо я последва, тя затвори прозореца и се отдръпна от него, миг преди от вратата на спалнята да прозвучи стрелба и звукът от разбиващо се дърво накара Мо-Джо да скочи от покрива на верандата върху плътно засипания пясъчник, който тя бе поддържала заради него.

Мегън го последва, като се приземи тежко и изруга тихо при сблъсъка на насиненото й тяло със земята.

— Ще ги убия — промърмори тя, като се изправи на крака и се втурна към предната част на къщата, следвайки разяреното куче, което побягна към отворената предна врата. На пътя нямаше никакви автомобили, ключалката бе срязана с лазер. Който и да беше там вътре, знаеше какво върши.

Мегън се плъзна в кухнята, докато Мо-Джо застана на позиция на входа на късия коридор, водещ към стълбището. Когато той се раздвижеше и тя тръгваше, докато не стигнаха под стълбите — тихи и чакащи.

— Кучката беше тук. Водата все още е топла. Излезе през прозореца.

Мегън се сви по-близо до Мо-Джо.

— Всичко, което подушвам, е онова вонящо куче — изръмжа друг глас. — Хората трябва да се научат да къпят шибаните си животни.

Те бяха на върха на стълбите. Мегън присви очи, а пръстите й стиснаха козината на Мо-Джо, докато чакаше.

Да, премахването на миризмата на куче невинаги бе лесно, но то бе на път да покаже на тези копелета защо тя бе предпочела да задържи кучето, въпреки миризмата.

Те слизаха. Пръстите й се стегнаха. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака. Мо-Джо щеше да ги изненада, а тя щеше да ги извади от строя. Просто и лесно.

— Отвън — животинското ръмжене накара косъмчетата на тила й да настръхнат предупредително. — Тя е пеша. Лесно ще я хванем.

Те се втурнаха надолу по стълбите, почти безшумни в преследването си. Мегън пусна козината на Мо-Джо и зачака той да направи първата стъпка.

Тогава кучето го стори, като излезе напред с ръмжене, когато те стигнаха площадката. Мегън се претърколи на пода, легна и стреля. Повали първия неканен гост с едни смъртоносен изстрел в гърдите, докато Мо-Джо се хвърли към другия. Младата жена се изправи бързо на крака и се втурна към борещите се, за да изрита пистолета на нападателя.

— Джо! Бягай! — извика тя, когато видя проблясъка на нож, насочен към незащитения корем на кучето. Не можеше да получи ясна позиция за стрелба, но и не се налагаше. Обърна главата си, когато злите остри кучешки зъби разкъсаха гърлото на Койота миг преди ножът да докосне уязвимата плът.

Мо-Джо не беше изискано животно. Около нея се разхвърча кръв, когато той разтърси злобно глава, разкъсвайки врата на нападателя, преди да го пусне и да скочи защитнически към нея.

Мегън се спусна на пода, завъртя се по корем и се надигна с пистолет, насочен към вратата. Кучето започна да обикаля в кръг, ръмжейки яростно, когато Ланс и Брейдън се подхлъзнаха и спряха шокирано на вратата.

— Мамка му! — Ланс се вторачи в сцената пред себе си и примигна при гледката. Изражението му беше празно.

— От къде се появихте? — попита остро Мегън, примигвайки към него изненадано.

— Карахме нагоре, когато чухме изстрели. — Ланс поклати глава, когато Мо-Джо изръмжа предупредително.

— Долу, Мо-Джо! — Мегън се изправи на крака и почти простена от болка, когато тялото й внезапно започна да протестира срещу допълнителните наранявания. — Долу!

Двамата мъже се втренчиха в мъртвите тела в подножието на стълбите. Ланс поклати глава в изумление, а Брейдън се обърна да я погледне, повдигайки въпросително вежди.

— Надявам се да имаш добра служба по почистване — провлече Породата, като се облегна на рамката на вратата. — Петната от кръв попиват в твърда дървесина като тази доста бързо, Мегън. Може би ще искаш да им се обадиш.

Рязък изблик на смях се изтръгна от устните й, не истеричен, но не и спокоен, докато се взираше в бъркотията.

Около телата се събираха локвички кръв, вонята на смърт беше почти непоносима в затвореното пространство на къщата.

— Това е просто гадно. — Мегън усети как коленете й треперят, когато се изправи и тръгна бързо към стъпалата. — Те са Породи.

Тя седна.

— Койоти. По дяволите, Мегън. Предупредихме те. Не го ли направихме?

Яростта на Ланс се блъсна във въздуха около нея, но този път не я докосна, не атакува съзнанието й. Вместо това, една аура на спокойна твърдост се разпростря от Брейдън и се обви около нея.

Тя погледна Породата. Той се отдръпна бавно от рамката на вратата и внимавайки да избегне кръвта, се наведе над мъжа, когото тя бе застреляла и повдигна устната му предпазливо.

— Койот — съгласи се мъжът.

Направи същото и с другия труп, преди да извади мобилния телефон от колана си и да натисне един бутон бързо.

— Имаме още двама. Район 4-Б, жилището на Мегън Фийлдс. Докарай си задника тук.

Мегън се обърна към Ланс с вцепенено объркване.

— Ще съобщиш ли в участъка за това?

Той погледан Мегън с разярено изражение.

— По дяволите, не! — отсече братовчед й. — Ако дойдат, могат да хванат този тук. Няма нужда новината за това да достигне до улиците на града. — Изтри лицето си с ръце, преди да я погледне разтревожено. — Ти добре ли си?

— Добре съм. — Мегън въздъхна, преди да вдигне очи да погледне кучето. То скимтеше на вратата, легнало, и я наблюдаваше с отчаяните си кафяви очи. Не помръдваше.

— Мо-Джо, ела тук.

То не се опита да се раздвижи, само изскимтя жално.

— О, не! — Младата жена се опита да се надигне на крака, когато Брейдън се обърна към животното. — Не го пипай, защото ще ти разкъса лицето — предупреди тя Породата, когато той тръгна да провери кучето. — Ланс, обади се на татко. Койотът имаше нож.

Очевидно нападателят бе успял да нанесе удар все пак.

— Ти луда ли си? — Ланс се наежи възмутен. — Ние ще се погрижим за него. Ако чичо Дейвид види това, Мегън, ще ни разтърси толкова здраво и силно, че главите и на двама ни ще се завъртят.

— Ти просто се страхуваш, че ще те удари — сряза го тя.

— Продължавай да мислиш така — изсумтя братовчед й с чувство на безсилие.

Мегън му хвърли яростен поглед, като дръпна телефона от стената, коленичи до Мо-Джо и натисна номера за бързо набиране.

— Мег. Татко ти и дядо ти са на път. Добре ли си? — гласът на майка й звучеше ужасено, докато Мегън преглеждаше дълбокия разрез на корема на Мо-Джо.

Майка й, благословено да е сърцето й, винаги знаеше кога децата й са в беда, макар и емпатичните й способности да не бяха толкова силни, колкото на дъщеря й.

— Добре съм, мамо. Само Джо е ранен. — Тя се изправи, взе една кърпа от плота, за да притисне раната.

Наведе се до животното и залюля главата му. Спадането на адреналина започна да я прави слаба.

— Той ще се оправи, докато те дойдат.

— Сигурна ли си? — Майка й не можеше да бъде заблудена. Тя бе чакала обаждането на Мег като доказателство, че баща й и дядо й не са напуснали дома си напразно. Дядо й също щеше да разбере, че нещо не е наред. Той казваше, че ветровете му говорят за нея. Мегън поклати глава при тази мисъл. Емпатията идваше от страна на баба й. Никога не бе била сигурна какво идва от дядо й, но знаеше, че то е също толкова силно, колкото дарбите, които тя притежаваше, ако не и повече.

— Сигурна съм, мамо. Обичам те, но трябва да тръгвам сега.

Мегън затвори телефона, след което се обърна към Брейдън.

Той я наблюдаваше с тревога, и младата жена осъзна, че определено ще остане прикрепена към него. Ланс нямаше да допусне този инцидент да мине, без да вдигне малко шум, или поне без да се обади на цялото проклето семейство.

— Знаеш ли, Брейдън, ние наистина няма да се разбираме. В интерес на истината, дори не мисля, че ще те харесам.

Мегън се извърна от него, преди той да успее да отговори, защото звукът от автомобил нагоре по пътя привлече вниманието й. Тя тръгна към задната врата и изпусна една въздишка на облекчение, когато баща й и дядо й слязоха енергично от камиона и тръгнаха към къщата.

— Добре ли си, Мег? — Баща й я прегърна силно.

— Добре съм. Мо-Джо обаче е ранен. Наръгаха го с нож в корема. — Младата жена трепереше, докато се опитваше да избегне погледа на баща си и загрижеността, която винаги я караше да се задушава.

Баща й беше облечен в обичайните си дънки, но носеше риза и сребърна вратовръзка, което показваше, че се е готвел да излиза за вечерта. Гъстата му черна коса бе изпъстрена със сиви кичури, а черните очи бяха сурови и преценяващи, когато премина през кухнята към антрето и погледна Ланс.

— Раната изглежда доста дълбока, татко. — Мегън въздъхна, като погледна дядо си примирено, докато му позволяваше да й помогне да стигне до един от кухненските столове.

— Чичо Дейв, запознай се с Брейдън Арнес — чу Ланс да мърмори от антрето.

Беше наясно, че Брейдън я наблюдава, главата му бе наклонена и следеше всяко движение, всеки израз, докато гледаше сцената пред себе си. Нещо повече, онова спокойствие, което беше толкова голяма част от него, се вплиташе около нея, предпазваше я. Едно момиче можеше да свикне с това твърде много. Щеше да бъде жалко, когато то изчезне отново.

Очите му бяха питащи, почти объркани, когато дядо й, прегърбен от възрастта и бавно подвижен от сковаността в ставите, я потупа по рамото.

— Стой мирно, малко войниче. Ще ти приготвя чай — гласът му бе изпълнен със загриженост, обветреното му лице бе набраздено от тревога.

— Кафе.

— Чай — казаха твърдо баща й и дядо й.

Мегън направи гримаса. Чаят дори нямаше да съдържа кофеин.

Въпреки спокойствието им, тя усещаше страхът. Не го чувстваше, за щастие. Но усещаше как сгъстява въздуха около нея.

— Какво е станало тук, Ланс? — Баща й се наведе над Мо-Джо, до него имаше малка черна медицинска чанта, докато преглеждаше раната.

— Защо питаш него? Той не беше тук. — Мегън не обичаше защитната обвивка, която усещаше, че започва да се оформя около нея. Защо просто не бяха довели майка й със себе си? Това щеше да оформи обвивката напълно.

Баща й погледна назад към нея и за миг тя зърна ярост и страх, които знаеше, че не би трябвало да я шокират. И все пак го направиха, защото само ги усети, не ги почувства. Не я заляха с ослепителни вълни, нито й отнеха дъха. Също така забеляза, че Брейдън се е преместил по-близо до нея, което я улесняваше да издърпа този щит около себе си.

— Защото се грижа за една рана на животното ти, която можеше да бъде нанесена на теб — той не й се сопна, но Мегън можеше да почувства гнева, вибриращ от него. — Не знам дали нервите ми могат да понесат да чуят разказа от теб, дъще.

Раменете й увиснаха. Как човек можеше да се бори с такъв вид обич, по дяволите?

— Не знам какво се е случило, чичо — отговори най-сетне Ланс. — Карах Брейдън Арнес тук, за да поговори с нея. Влязохме точно когато Мо-Джо разкъсваше гърлото на онова копеле.

— А вчера? — попита тогава дядо й. — Ветровете духаха през земята с предупреждение, нейното име отекваше по въздуха.

На Мегън й се прииска да изпъшка.

— Вие, момчета, ме задушавате.

Брейдън се облегна на стената, наблюдавайки всичко, без да проговори. Секси и мълчалив. Добре, знаеше вече няколко неща за него.

— Свиквай с това — гласът на баща й не търпеше отказ. — Докато напусна този свят, ти си моя дъщеря и все още под моя закрила.

— Защитавай Ланс. — Мегън махна с ръка към ухиления си братовчед. — Той е в по-голяма опасност, отколкото аз, ако продължава да ме ядосва. Сподели любовта, татко.

Баща й само изсумтя, докато поставяше дебел слой мехлем върху корема на Мо-Джо.

— Кучето ще се оправи. — Той затвори бутилката кислородна вода, с която бе почистил раната и я върна в чантата си. — Раната не беше много дълбока, той просто е едно голямо бебе. — Погали кучето по главата, преди да напълни една спринцовка и да я инжектира в плътния мускул на рамото. — Ето нещо, което ще облекчи болката. Ще бъде като нов след няколко дни. Ще го взема в клиниката и ще му поставя антибиотици за по-сигурно.

В същото време дядо й сложи чай и джинджифилови бисквити пред нея. Все още усещаше миризмата на смърт навсякъде около себе си. Нямаше начин да яде.

— Кръвната ти захар е ниска, дете мое. Храни се добре. — Той се завъртя около масата и, разбира се, сервира кафе на всички останали. Понякога на Мегън й се искаше да пуши. Ако някоя ситуация изискваше цигара, това бе тази.

— Време е за обяснение. — Баща й се изправи, широкоплещестото му тяло се напрегна, грубо изсеченото му лице подхождаше на гнева в очите му, когато те срещнаха погледа на Брейдън. — Кой, по дяволите, си ти и какво общо имаш с това?

Брейдън се стегна.

— Достатъчно, Дейвид. — Дядо й се притече на помощ. Поне така се надяваше Мегън. — Хайде, всички вие, седнете на масата на Мегън и да говорим с уважение в нейно присъствие. Тя се защитава добре днес. Направила е това, което никой човек не е могъл да направи за нея, и е задоволила душата си на воин със собствената си защита. Време е да празнуваме, не да ругаем нея или тези, които я защитават.

Гордостта на дядо й от нея никога не я бе изпълвала с такава топлина.

Баща й му хвърли недоволен поглед.

— Дейвид… съпруг на дъщеря ми — въздъхна старецът. — Усещам тревогата ти, тъй като тя е моя собствена. Но трябва да те предупредя, нейната съдба не е такава, каквато ти имаш.

Време за спор. Мегън знаеше, че ако не промени темата бързо, баща й и дядо й накрая ще се скарат отново.

— Някой трябва да почисти бъркотията — въздъхна младата жена, избутвайки настрани бисквитите и чая. — Нима всички забравихте, че в коридора ми има два трупа? — попита тя почти недоверчиво. — Те цапат с кръв дървения ми под. Питайте него, той знае всичко за това. — Мегън махна с ръка към Брейдън, който стоеше мълчаливо и бдително.

Прекалено много мъже се тълпяха около нея. А тя беше облечена само с халат и реакцията започваше да вибрира в нея, когато целият този тестостерон започна да ври в яростен водовъртеж. Не искаше да бъде тук по време на битката.

— Моите хора са тръгнали насам. — Брейдън отиде в кухнята и преди Мегън да успее да ахне, или някой друг да протестира, той я вдигна на ръце и закрачи през стаята.

Господи! Беше толкова топъл, надежден. Ръцете й стиснаха раменете му с инстинктивна реакция, докато Мегън се бореше с желанието да се приближи, да поеме повече от естествения щит, който я обгръщаше.

— Не съм бебе. — Тя се опита да го нападне, въпреки внезапното желание да се сгуши в него.

— Не, не си. Но подът е в кръв, а ти си без обувки — Породата я остави на стълбите.

— Понякога виждаш петна от кръв, когато най-малко очакваш. — Той се взираше в нея, златистите му очи бяха сериозни. — Върви. Облечи се. Хората ми ще бъдат тук и ще има сблъсък на характери, така че едва ли искаш да се справяш с това полугола — гласът му се сниши. — И съм дяволски сигурен, че не искам никой друг да види тези перфектни зърна, прозиращи под тази мокра дреха, както сега.

Лицето й пламна, когато ужасеният й поглед се насочи надолу. Зърната й бяха втвърдени. Връхчетата им стърчаха, притискаха се към копринения халат от вътрешната страна и се открояваха ясно.

Мегън надигна глава. Заляха я възбуда и срам. Не беше заради него, уверяваше се тя. Не той бе предизвикал тази реакция. Дори не го познаваше, и не искаше да го познава.

Мегън изсумтя презрително, отказвайки дори да се опитва да обясни отклика на тялото си или да възрази срещу твърдението на Породата.

Брейдън я наблюдаваше как върви към стаята си, гърдите му бяха стегнати, а сърцето му препускаше. Господи, искаше да я обгърне точно толкова, колкото тримата мъже зад него. Още я виждаше на онзи стол, изглеждаше толкова отчаяна — повече, отколкото той можеше да понесе. Беше я вдигнал и пренесъл до стълбите заради собственото си психическо спокойствие. Мисълта за това тя да върви около смъртта в коридора, мисълта, че можеше там да лежи тя, а не двамата Койоти, караше вътрешностите му да се свиват от ярост.

Не беше осъзнал колко малка бе тя, колко слаба, докато не я бе вдигнал на ръце и не бе усетил крехкостта на тялото й.

Как, по дяволите, бе успяла да се пребори с двама Койоти и да оцелее?

Тъмните като нощ сини очи, почти черни, изглеждаха прекалено големи на фона на бледото й лице, изпълнени с вълнение и частица объркване. Но там нямаше страх. Тя беше ядосана. Бързото спадане на високия адреналин и болките, на които бе подложено тялото й през последните два дни я тормозеха. Но не бе уплашена.

А той не можеше да я обгърне. Не можеше да я предпазва от опасността. Можеше само да стои зад нея и да се моли да успее да й помогне. Светът не беше детска площадка, изпълнена със смях и игри. Поне неговият свят не беше такъв. Той бе окъпан от кръв и жестокост и само най-силният оцеляваше. По някаква причина, която той не можеше да проумее, Мегън бе захвърлена в центъра на неговия свят. Не можеше да я предпази от това. Можеше само да е до нея, когато се изправи пред трудностите.

— Тя е воин — старецът, нейният дядо, заговори зад гърба му.

— Тя е жена — отсече бащата яростно. — Мамка му, Ланс, какво, по дяволите, става?

— Тя е луда, ето това става — отговори Ланс. — Вчера следобед отиде право към една сцена на убийство, докато аз й крещях да се връща. Тази жена си търси белята. Този път белята я намери.

— Тя търси справедливост… — измърмори Джоузеф.

А всички те търсеха начин да я защитят. Тяхното желание да я закрилят бавно я задушаваше. Брейдън можеше да го усети, можеше да го види по лицето й. Тя имаше нужда да се бори и сега нямаше друг избор, освен да направи точно това.

— Не — обърна се Породата към всички тях. — Тя е боец и е оцеляла. И тъй като трябва да преживее това по някакъв начин, ще се наложи да й позволите да се бори. Докато разберем защо Съветът по генетика я е набелязал, ние трябва да й позволим да се бори, или всички вие ще я загубите.

Тишина, вълни от ярост, объркване и познанието на един старец — всичко това сякаш потече към Брейдън. Той срещна острия, старчески поглед на възрастния навахо, който се взираше в него, посивелите му плитки обграждаха квадратно, сковано лице.

— Тя е воин — каза Джоузеф с гордо вдигната глава. — Но внимавай, мой млади Лъв, тя също е и жена. И това най-често е голямата слабост на всеки мъж. Дори твоята собствена.

Откъде старецът знаеше кой и какво е той, Брейдън не знаеше и не го интересуваше. Сега, както и по-рано, объркването го заля. Породите, с изключение на малцината избрани, нямаха деца. Нямаха майки, нямаха бащи, чичовци или братовчеди.

Те бяха създадени в лаборатория — обучавани, вместо отглеждани, и сега се бореха ежедневно за оцеляване в един свят, който не бе сигурен какво точно да прави с този нов вид.

Брейдън никога не бе изпитвал емоцията на чисто покровителствената ярост и решителност да защитава нечие семейство.

Лесно можеше да види как тримата мъже бавно задушават бойния дух на Мегън с любовта си.

— По-добре да излезем с някакъв план, преди тя да се върне — изсъска Ланс, докато гледаше чичо си и дядото. — Аз не съм я подкрепял. Тя никога няма да ми прости. Освен това, просто ме игнорира, когато се опитам.

— Казах ти да направиш това преди три месеца — изръмжа Дейвид яростно. — Вчера той — и посочи с палец към стареца, — чу името й по вятъра.

— Не, не, чакай, чичо… — Дейвид рязко прекъсна младия мъж.

— Не я наранявай. Тя ще напусне Броукен Бът.

— Или ще ме застреля — сопна се Ланс. — По дяволите, чичо, тя имаше три предложения от по-големите градове, но вместо това остана тук. Притисни я още малко и ще напусне.

— Аз няма да го позволя.

— Не можеш да го спреш, синко… — обади се старецът.

— По дяволите, тя ще намери проблеми, без значение къде отива — изрече Ланс.

Брейдън наклони глава, докато наблюдаваше как тримата мъже спорят. Колко интересно. Лично той мислеше, че всичко това е малко закъсняло и определено сега не бе време за обвинения, но все пак му беше интересно.

Тримата очевидно бяха свикнали да спорят как най-добре да защитят една жена, която не искаше нищо повече от това, да бъде това, което е, да се бори, когато има нужда. Обратна логика. Жените бяха също толкова буйни и често по-безмилостни от някои мъже. Бяха отлични бойци, когато ги бе грижа за битката, в която участват или за тези, за които се борят. А Мегън беше изцяло жена. И в този миг Брейдън реши, че тя също така е неговата жена.