Белегът на Мегън

Четвърта глава

Мегън не беше в по-добро настроение на следващата сутрин, отколкото вечерта, когато Брейдън и Ланс довлякоха жалките си задници в стаите й за гости, за да пренощуват. Мъртвите тела бяха разчистени от раздразнителни Котешки породи, една от които беше страховит син на Дявола със сребристи очи, за когото тя искрено се радваше, че не остана дълго.

Баща й и дядо й най-сетне си бяха тръгнали около полунощ — протестиращи. Брейдън и Ланс бяха останали, което означаваше, че сънят бе почти невъзможен, знаейки, че причината за възбудата й е толкова близо. Болеше я за докосването му, кожата й бе толкова чувствителна, че дори чаршафите я дразнеха.

Сега, след като закуската бе отсервирана и кафето вече й действаше, Мегън се вторачи в Ланс и Брейдън. Да се бори с това нямаше да свърши работа и тя го знаеше. Колкото и да мразеше тази мисъл, в предстоящата битка имаше нужда от помощта на Брейдън.

Младата жена погледна към него, осъзнавайки че той я наблюдава внимателно изпод полуспуснатите си клепачи, а тялото му бе напрегнато като пренавита пружина. Дали той също бе възбуден? Дали бе измъчван от същото желание като нея? Желание толкова объркващо, колкото и силно?

Мегън мислено се разтърси, преди да се изправи пред двамата мъже.

— Сега какво? — Тя се облегна на плота и отпи от кафето си, когато те се втренчиха в нея.

Ланс се изправи на крака с въздишка.

— Аз трябва да се връщам в офиса.

Страхливец. Дори нямаше да се помотае наоколо за фойерверките, които сам очакваше в резултат на разговора им.

— Ти си свободна днес. Ще се видим с двама ви в офиса утре сутрин…

— Не. Тя е свободна за неопределено време — проговори Брейдън, сякаш думата му бе закон. Очите на Мегън се присвиха при тона му, а устните й се свиха от раздразнение, когато погледна към него.

— Това е моята работа — озъби се тя. — Не мога просто да си лежа…

— Твоята работа е да останеш жива. — Породата се приближи до кафеварката, за да напълни чашата си. Мегън се отдръпна достатъчно далеч, за да се предпази от докосването на тялото му. — Ще се организираме и ще видим дали можем да разберем какво, по дяволите, става. Ти си връзката… — Погледът, който й хвърли, когато се обърна отново, беше твърд, студен. — Което означава, че ти имаш отговорите.

Това имаше смисъл. Но не значеше, че трябва да й харесва.

Тогава тя погледна към Ланс, забелязвайки напрежението в мускулестото му тяло, безмилостният гняв, който блестеше в сините му очи. По дяволите, радваше се, че не може да почувства това. Не би могла да се справи с него. Това я съсипваше — страхът и тревогата на семейството й заради работата, за която се беше борила толкова отчаяно и слабостта, която емпатията предизвикваше вътре в нея.

— Добре — въздъхна тежко, потискайки тръпката, която премина по гръбнака й. — Толкова за оплакванията ни, че Броукен Бът е прекалено спокоен.

Ланс изсумтя при изказването й.

— Това са твоите оплаквания, Мег. Не моите. Аз получих достатъчно вълнения, когато работих в Чикаго — отсече той.

Беше ядосан. Настина ядосан този път. Мегън се вгледа в затвореното му изражение, в сянката на болка в очите му и почувства как гърдите й се стягат.

— Съжалявам. — Тя го погледна директно. Мразеше факта, че той е притеснен за нея дотолкова, че да бъде така ядосан.

— По дяволите, Мег, не те виня. — Мъжът се протегна, обви ръка около раменете й и я притегли към себе си за една кратка, силна прегръдка. — Запиши си го — каза дрезгаво. — И си пази задника.

Тя го прегърна в отговор. Силно. След това проследи как напуска къщата. Поради някаква необяснима и разстройваща причина докосването му я смути. Като че ли тялото й леко запротестира, почувствало се изведнъж неудобно от утешителната прегръдка на братовчеда, който й бе по-скоро като по-голям брат.

Мегън остана за миг заслушана в шума от отдалечаването му, докато звукът на Райдъра не избледня в далечината, оставяйки оглушителна, изпълнена с напрежение тишина между нея и Котешката порода, който я наблюдаваше внимателно. Тя се обърна да го погледне и видя любопитния блясък в очите му, шеговития израз на лицето му.

— Какво? — попита тя с фалшиво нетърпение, контролирайки дишането си — главно, за да овладее триенето на чувствителните си зърна по дантеления сутиен. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Никога не се бе възбуждала от толкова малко през живота си.

Брейдън вдиша бавно. Какво, да го вземат мътните, душеше?

— Нищо. — Поклати най-сетне глава бавно. — Приготви се. Искам да направя едно пътуване обратно до дерето, за да огледам и искам да си близо до мен. От сега нататък, бейби, ме наричай своя сянка.

— Котарак в чизми. — Мегън погледна към ботушите му. Имаше доста хубави крака, между другото.

Въздухът се изпълни с напрежение. Не гневно напрежение, а горещо, наситено с енергия. Брейдън постави чашата си на плота и се приближи, рамото му се отърка в нейното, когато мина покрай нея и застана зад гърба й.

Мегън стоеше напълно неподвижна, усещайки движението на въздуха около себе си, начина, по който мъжът вървеше, как се завъртя, докато гърдите му почти докоснаха гърба й и дъхът му полъхна чувствителната мека част на ухото й.

— Знаеш ли, Мег… — Брейдън издиша леко, гласът му беше дрезгав, ръмжащ. — Наречи ме така още веднъж, и ще се наложи да ти покажа кой от нас двамата стои на върха на хранителната верига. Това определено не си ти, скъпа. Ако бях на твое място, щях да бъда много внимателен, когато предизвиквам една Порода. Уханието на това сладко, горещо малко котенце кара устата ми да се навлажнява, а пенисът ми да пулсира. Мога да ти покажа не само кой стои на върха, но и как точно една Порода налага господство над своята жена.

Мегън усети как пребледнява, след това се изчервява, очите й се разшириха щом осъзна, че той наистина може да помирише възбудата й. Че знае, че е влажна, гореща. Готова да го поеме. Че я е очаровал повече, отколкото някой някога бе успявал. Очарование, което я плашеше до смърт.

— Първо иди да ти бият ваксините — сопна се тя и се отдръпна от него, прикривайки смущението си с фалшив гняв, вместо да се разтопи в ръцете му по начина, по който й се искаше. Проклета да бъде, ако го направи. Точно от това се нуждаеше, по дяволите — да си падне по Порода, а той дори не я бе целунал още. Може ли животът да стане по-сложен, моля?

— Мегън, подигравателните ти забележки за Породите не ти подхождат — вразуми я най-сетне той, когато тя се отдръпна, за да остави по-голямо разстояние между тях. Той само я последва. Дебнеше я. — Ако искаш да ме обидиш, бейби, тогава го направи лично.

Брейдън беше прав, обидите не бяха справедливи. Мегън се обърна с гръб към него, насилвайки се да диша, да намери поне един миг стабилност на фона на противоречивите желания, които нарастваха в тялото й. Искаше го толкова силно, че копнежът гореше като рана в утробата й. Трябваше да се насили да поддържа разстояние между емоциите си и мъжете, които съществуваха около нея. Но с Брейдън не можеше. Неустоимата му притегателна сила я караше да се ядосва повече на себе си, отколкото на него.

Мегън се обърна отново с лице към него, очите й се разшириха, когато той се приближи и я прикова към плота, бедрата му притискаха нейните, а ерекцията му се сгуши в меката топлина на корема й. Утробата й се стегна и започна да се свива конвулсивно със сексуален глад, който почти й отне дъха.

— Недей. — Мегън притисна ръце към гърдите му клатейки глава, сигурна, че ако Брейдън я докосне, тя няма да бъде в състояние да се бори.

— Колко сладко. — Той пое дълбоко дъх и опря длани на плота, ръцете му я задържаха неподвижна. Пръстите й притиснаха гърдите му по-силно. — Ти си гореща и дива, Мегън. Бих могъл да те разгорещя още повече. Искаш ли да опитам?

Младата жена потрепери, когато главата му се сведе, устните му уловиха чувствителната мека част на ухото й, а после го облиза с бавно, съблазнително движение на езика си. Силна тръпка прониза гръбнака й, когато възбудата започна да я завладява.

Клиторът й набъбна в отговор на въпроса му, гърдите й натежаха, а зърната се втвърдиха още повече.

Тръпката се плъзна нагоре по гръбнака й, а след това обратно надолу, преди да прониже женствеността й. Мегън знаеше, че не може да го скрие. Когато Брейдън вдигна главата си и погледът му срещна нейния, тя знаеше, че желанието, което я изпълва, е отразено в очите й. Това не беше просто нужда от секс. Беше нужда от всичко. Да се сгуши в ръцете му, да се потърка в него, да намери място за отдих. И Мегън знаеше, че илюзията, че може да направи това, не може да бъде истинска.

Породата пое дълбоко дъх, очите му потъмняха, когато изражението му внезапно подивя от чувственост.

— Приготви се за пътуване — изръмжа той, вместо да продължи да я докосва, както тя очакваше. — Или ще направим оглед на пътя, или се насочваме към спалнята. Изборът е твой. Във втория случай ще разбереш как една Порода чука борбени, съблазнителни малки диви котки като теб. Сега тръгвай. По един или друг начин.

Брейдън продължаваше да се опитва да си напомня, че не е като нея. Не е истински човек. Не е правилният мъж, който да започне афера с една жена, нямаща представа какво става с него сексуално.

Устните му се извиха при тази мисъл. Нейните хапливи малки коментари срещу произхода му не го безпокояха. Той видя повече, отколкото бе сигурен, че тя иска да види. Сблъсъкът на емоции вътре в нея беше ясно доловим, както и възбудата, достатъчно гореща и дълбока, за да изгори един мъж чак до дъното на душата му. И това я плашеше.

Брейдън караше през пустинята. Леко поклащащото движение на Райдъра правеше тишината вътре в автомобила да изглежда още по-дълбока. Лесно бе да се забрави какво е той и кой е, когато топлата възбуда на Мегън ароматизираше хладната вътрешност на затвореното превозно средство.

Той беше Порода. Копелето на човешки и животински вид. Неговите гени бяха несъответстващ колаж от човешка и животинска ДНК, което го правеше по-силен, по-бърз, по-хищен и по-свиреп отколкото някой човек би трябвало да бъде. Беше идентифициран с генетичния белег на лъвска лапа от вътрешната страна на бедрото и с по-дълги и по-остри кучешки зъби от двете страни в устата. Не че тези неща бяха единствените аномалии, но те бяха най-очевидни.

Неговата сексуалност беше силна, неудържима. Ако имаше нещо по-хубаво от секса с необуздана, възбудена жена, тогава Брейдън още не го бе открил.

Това бе по-хубаво и от добра, кървава битка, а той харесваше и тях.

Адреналинът беше подправката на живота, било то сексуално или животозастрашаващо. Но той никога не бе взимал жена, която не е Порода. И никога някоя толкова крехка, колкото жената, която стоеше до него. Някоя изгаряща, хлъзгава, влажна и готова за него.

С крайчеца на окото си, Брейдън наблюдаваше как Мегън потрива ухото, което бе ухапал предния ден. Беше пронизал кожата. Малката извивка беше одраскана, въпреки че не изглеждаше сякаш трябва да предизвиква някакви проблеми. Но тя продължаваше да го потърква и подръпва, като че ли я притесняваше.

— Не те ухапах чак толкова силно — промърмори Брейдън, докато жената продължаваше да си играе с него. — Не ме карай да се чувствам виновен за това.

— Мисли си каквото си искаш. — Мегън погледна към него. — Все още е чувствително.

Той я дари с ленива усмивка.

— Това леко ухапване беше нищо. Трябва да се стегнеш, скъпа.

Беше нищо в сравнение с онова, което копнееше да направи с нея по-рано. Докато езикът му ближеше леката драскотина на меката част на ухото й, Брейдън копнееше да се премести към рамото й и да вкуси сладката плът там, да я одраска със зъби, да я маркира по такъв начин, че никой друг мъж да не може да сбърка.

Това желание го изненада. Никога не бе искал да маркира някоя жена. Но тази той искаше да маркира по всички възможни начини, така че никой друг мъж да не може да сбърка на кого принадлежи тя.

— Трябва да се въздържаш от тези ухапвания — парира го Мегън на ръба на нервната възбуда.

О, да, тя също го усещаше. Желанието гореше вътре в нея също толкова горещо, също толкова ожесточено, колкото изгаряше него. Брейдън го долавяше, подушваше го.

Мъжът се размърда на седалката, за да облекчи натиска върху набъбналия си пенис. Уханието на възбудата й го докарваше до лудост. Не искаше нищо повече, освен да я държи под себе си, а зъбите му да стискат чувствителната плът на рамото й, докато движи препълнения си пенис възможно най-дълбоко в горещите като лава дълбини на женствеността й. А тя беше гореща. Толкова гореща и дива, че безсилието й я гневеше. А него правеше нетърпелив.

— Ще видя какво мога да направя за това — изсумтя Брейдън, като зави и подкара надолу по наклонения вход на дерето. Същият път бе следвала и Мегън предишния ден.

— Ти спря тук, преди да влезеш в дерето — отбеляза той, решен да свърши работата, за която бе изпратен, преди да се заеме с жената. — Защо?

Брейдън я наблюдаваше, докато тя се взираше във входа на дълбокото дере със замислен поглед. Усещаше фините пипала на способностите й да придърпват неговия естествен щит около нея. Беше… интимно. Той се почувства така, сякаш я обгърна, сякаш мина под защитата й, свърза се с нея, духът му стана част от нейния.

— Някой бе последвал джипа надолу пеша, обут в туристически обувки. Отпечатъците бяха по-пресни от следите от гуми. Видя ли кой беше? — попита тя, взирайки се през страничния прозорец, като избута тъмните очила над очите си, за да види земята ясно.

Брейдън се отърси от мисълта за задълбочаващата се връзка, отпусна защитите си срещу Мегън и й позволи да изтегли щита още по-плътно около себе си.

— Това бях аз. — Породата намали скоростта при навлизането в широкото дере, след това спря. — Открих джипа около шест часа преди ти да дойдеш. Направих го приблизително на това място, подуших вонята на Койотите зад завоя. — Той посочи една цепнатина от другата страна на дерето. — Забелязах, че този район е осеян с пукнатини и пещери. Вътре те са като лабиринт и много от тях са свързани. Успях да се промъкна през онези, водещи по-близо до пещерата, в която се бяха скрили Койотите.

Мегън кимна.

— Имахме особено тежък дъждовен сезон преди около десет години. Деретата останаха наводнени и много от тях образуваха дълбоки бразди в скалата. Този е един от дузината най-засегнати райони. Наводненията по тези места могат да се получат силно и бързо — в много от откритите малки пещери, които отиват дълбоко под тях и събират вода, когато вали.

— Преминах през тези канали, докато намеря начин да ги заобиколя — продължи Брейдън. — Не бях далеч от теб, когато те чух да се обаждаш на Ланс. Те те чакаха.

— Но защо мен? — Това бе единственото, което не разбираше.

Когато мъжът отново подкара автомобила напред, Мегън свали прозореца и се загледа в непрестанно издигащите се стени, които ставаха все по-високи с навлизането навътре в дерето.

Брейдън не й отговори. Нямаше начин да й отговори, докато не открият причината за присъствието на Койотите.

Минаха стръмния завой и спряха зад черния джип, който бяха карали Марк и Ейми.

Брейдън наблюдаваше как Мегън огледа района с присвити очи, почти резервирани, сякаш се ослушваше за нещо, което той не можеше да чуе. Най-сетне тя стисна дръжката на вратата и слезе от автомобила. Породата включи контрола на сигурността и я последва.

Той продължи да я наблюдава. Облегнат на предницата на Райдъра, на всеки няколко секунди проверяваше въздуха за гранясалата миризма на Койотите, докато тя се взираше в джипа. Изражението й бе сериозно, напрегнато.

— Те изглеждаха толкова млади. — Заля я тъга, съжаление за животите, които бяха изгубени, преди да могат да се изживеят.

— Ейми беше на двадесет и три, а Марк — на двадесет и четири — каза й Брейдън. — Нито един от двамата не бе на свобода достатъчно дълго, за да познае тази свобода.

Мегън тръгна към отворените врати на джипа. Миризмата на смърт беше гъста, напоената с кръв вътрешност бе нагрята от следобедното слънце. Тя не повърна, както Брейдън би очаквал. Изражението й се стегна, когато се наведе напред, за да провери под шофьорската седалка, след това в конзолата до нея.

Младата жена трепваше на всеки няколко минути, сякаш я боли. Или сякаш чувстваше чуждата болка.

— Твоите хора имаха ли време да го изследват? — попита тя.

— Да, при това старателно — нямаше нищо за откриване. Няколко чанти с храна, квитанции от бензиностанции. Никакви бележки, никакви писма, нищо, което да показва защо са тръгнали или защо са умрели.

— И така, ние защо сме тук? — Мегън се отдръпна, обърна се с лице към него и се намръщи.

— Защото онези Койоти чакаха почти двадесет и четири часа да пристигнеш. Проверихме джипа. Този каньон е друга история. Него ще го огледаме сантиметър по сантиметър. Всеки приток, водещ към скалната стена, всяка пещера. Ще го огледаме. Защото Койотите, които са достатъчно глупави да останат със Съвета по генетика, са твърде тъпи, за да прикрият следите си добре. Те са оставили нещо тук. Бяха тук прекалено дълго време, за да не са. Сега зависи от нас да намерим онова, което са оставили и да разберем защо те искат. А те те искат, бейби. Прекалено много.

В очите на Мегън проблесна страх, но само за миг. Последва го бързо гняв, а после — решителност.

— Могат само да искат тогава. — Лека, хладна усмивка изви устните й. Пресметлива, изпълнена със студено намерение. — И така, откъде да започнем?