Елизабет Адлър — Чаровниците

Пролог

16 април 1912
Картината

Уолтър Матюс, наричан Железния, се наливаше в бара в първа класа на новия луксозен презокеански кораб „Титаник“, който цепеше със сигурен ритъм водите на Атлантическия океан. Нямаше нито вълни, нито вятър. Водата бе равна като дъска. Над главата му трептеше лека мъгла, а небето беше блеснало от толкова много звезди, че пред него светлините на огромния кораб бледнееха.

Уолт се бе заел да изпие едно двойно уиски „Маккалан“ — питието, което предпочиташе преди вечеря, в която и точка на света да се намираше — било на кораб, било в някой салон в Лондон, в луксозен апартамент на последния етаж на някой небостъргач в Манхатън или в кану по течението на Амазонка, защото той, разбира се, вярваше, че в места като джунглата човек винаги трябва да си носи провизии. Така беше цивилизовано, макар че в джунглата винаги можеше да се случи ботушите ти да ги атакуват огнени мравки или в салона да се окажеш нападнат от нечия грозна дъщеря, която „гали клавишите“, както се казваше, без капка чувство.

Той постави картината на бара. Тя изобразяваше речна сцена и бе дело на художника Джоузеф Малард Уилям Търнър и Уолт бе останал запленен от замъглените ѝ цветове. Щеше да я подари на любовницата си, за да ѝ напомня за нощите, които бяха прекарали заедно.

Подаръкът бе професионално обвит във водоустойчива опаковка. „За всеки случай, сър — каза му продавачът с лека усмивка. — Човек никога не може да има вяра на океана.“

„Правилно“ — помисли си сега Уолт, когато си даде сметка за стържещия шум и люшването настрани, от което чашата му се плъзна до средата на махагоновия бар и едва не падна в скута на друг клиент. Той махна извинително с ръка дори докато ставаше от стола си, защото вече нямаше какво да го задържи на мястото му. Центърът на гравитация се бе разместил, а с него и огромният нов непотопяем кораб.

Уолт бе сред първите, които излязоха на палубата. Посрещна ги ужасен студ. Край тях се извисяваше огромна скала. Бяха се блъснали в айсберг.

Джентълмен до мозъка на костите си, той помогна на дамите да се качат в постоянно люшкащите се спасителни лодки, които се надигаха и спускаха с движението на кораба. Нито за миг обаче не изпусна картината — държеше я прибрана във вечерното си сако. Преди сблъсъка се канеше да слезе долу за вечеря и, разбира се, се бе облякъл така, както подобаваше на пътник от първа класа. Малко съжаляваше, че пропусна вечерята — със сигурност щеше да бъде хубава и солидна, малко по френски, както често биваха вечерите на големите кораби. На Уолт обаче това му харесваше. И съжаляваше за уискито, което го бе заляло целия, включително ръчно ушитото му сако от „Соумс и Уитби“ и дори бе изпръскало безупречно белите му ръкавели с копчета от злато и сапфири в тон с копчетата на твърдо колосаната бяла риза.

Положението бе катастрофално — той го знаеше. Знаеше какво готви съдбата на всички им, чуваше писъците на ужасените жени от долната палуба, плача на деца и бебета, ругатните на моряците, които се опитваха да спуснат малобройните спасителни лодки от палубата на постоянно помръдващия кораб.

Сега „Титаник“ се плъзна още по-надолу, наклони се, кърмата отиде нагоре. Лодките, които вече бяха във водата, се отдръпнаха, за да не ги повлече спиралата, която се завихри надолу към океана, когато корабът бързо започна да потъва.

— Господин Матюс, сър, елате насам!

Един офицер го сграбчи за ръката, дръпна го към стълбичката до корпуса, която водеше до малка гумена лодка. Но Уолт отстъпи назад, когато към тях се втурна млада жена. Писъците замираха в гърлото ѝ, а лицето ѝ бе разкривено от страх.

— Насам! — обади се той и я стисна за ръката.

— Сега скачайте! — Бутна я с такава сила, че тя падна с краката надолу в оранжевата лодка.

— Скачайте и вие, господине! — повика го офицерът от лодката.

Уолт обаче виждаше, че лодката е препълнена. Стиснал картината с една ръка над главата си, той скочи в ледените дълбини, сграбчи въжето на лодката със свободната си ръка, замаха с крака, които вече се вцепеняваха в движенията на кроула и се запита дали това е краят. „Каква ирония!“ — помисли си. И колко много щеше да му хареса тази вечеря!

Знаеше, че температурата в океана е под тази, при която човек замръзва. Даваше си сметка, че няма да издържи повече от десет минути. Но тогава ненадейно, съвсем неочаквано, водата стана значително по-топла. Положително над точката на замръзване.

Точно това странно топло течение го спаси. Няколко часа по-късно го прибраха заедно с още неколцина оцелели и го качиха на малък пътнически кораб, където го съживиха с бренди и горещи одеяла, след което той отиде да пази леглото — малка долна койка в една от каютите — и след като прибра картината под възглавницата си, заспа със съня на спасените. Беше един от малкото късметлии.

След няколко години картината щеше да се озове в тапицирания с розова коприна будоар на неговата любовница, любовта на живота му — вълшебната, прекрасна — е, почти прекрасна, ако човек я погледнеше под правилния ъгъл — божествената Джеруша.

Загрузка...