Чаровниците

Четиридесет и пета глава

Не ми харесва как се чувствам. Сякаш съм безкрайно тежка, когато искам да съм безтегловна. Сякаш мозъкът ми е избягал, когато искам да мисля. Сякаш гърдите ми все още се издуват от вода, а ребрата ми пламтят от болка. Сякаш съм дрогирана.

Предполагам, че така се чувства човек, когато е дрогиран до някакво покорно състояние, в което не му остава воля, не му остава начин да накара крайниците си да се подчиняват на командите на мозъка. Или може би мозъкът издава неправилните заповеди. Откъде да знам?

Просто лежа тук и отчаяно се опитвам да започна да мисля. Да си спомням. Мисля, че ако не успея, ще умра, а не искам. Трябва да свърша някои неща, преди да си отида, а освен това съм още много млада. Искам да се погрижа моят неверен съпруг да разбере какво наистина мисля за него. Искам Мирабела да разбере колко се радвам, задето ме намери във влака и ме направи своя приятелка. И искам да благодаря на Шефа, че ми спаси живота. Поне се надявам, че го е спасил.

Спомням си как ме извади от вълните, как отмести мократа ми коса от лицето, как ме държеше в прегръдките си, докато вървеше по плажа, преди да извика: „Намерих я!“. Помня, че каза: „Удавила се е“.

Затова значи ми се струваше, че дробовете ми са пълни с вода. Сега си спомням неимоверната ѝ тежест, но си спомням и нещо повече: помня как вълните се плискаха над мен, как потънах под тях. Този път бяха черни, а не зелени, както когато плувах в тях и бях толкова щастлива. И все пак усещах под себе си пясъка и знаех, че не съм навътре, надълбоко, че просто си почивам тук. Докато Шефа не дойде и не ме извади. Вдигна ме в силните си ръце, както винаги правят героите по филмите. Почти очаквах да го видя в костюм на Супермен, вместо в бялата риза и папийонката, които носеше на вечеря. Господи, мисля, че се влюбих в него в този миг. Човек никога не бива да подценява притегателната сила на властта — все едно дали е сила, както в този момент, или важност и богатство, които той и бездруго си имаше. Тоест, два пъти по-лошо.

А после Чад Прескот ме положи на земята и започна да ме удря по ребрата, докато накрая бях сигурна, че съм ги чула как изпукват, само дето не можех да проговоря и да му кажа, че боли. Можех само да се надявам, че знае какво прави.

Той избледня, стопи се от полезрението ми. Всичко потъмня. Не помня нищо повече, а после се събудих в болницата и видях Мирабела, наведена над мен. На лицето ѝ бе изписана безкрайна тревога. Не знаех колко време е минало, какво се е случило, не знаех дори къде се намирам. Мирабела веднага разбра.

— Всичко е наред, малка моя Верити — промълви тя и хладната ѝ ръка приглади назад косата ми.

Още от дете мразя болниците — откакто ми извадиха сливиците и после така и не ми дадоха обещания сладолед.

— Отведи ме оттук — помолих с, както ми се стори, тих глас, но вместо това думите излязоха от устата ми като дрезгав крясък.

— Шшшт.

Мирабела пое отпуснатата ми върху белия чаршаф ръка, обездвижена също като останалата част от мен, и я целуна нежно.

— Претърпя злополука — каза, все още с онзи успокояващ глас, с който хората се обръщат към наистина болните, за да не ги плашат.

— Не съм! — възразих с цялата енергия, която успях да събера, тъй като гласът ми се бе превърнал в писукане. — Някой ме е ударил, някой ме е хвърлил в морето, можех да се удавя…

Ненадейно осъзнала ужаса на това, което казвах, избухнах в сълзи. Мирабела ми подаде кърпичките и аз енергично се заех да си бърша очите, но сълзите продължаваха да прииждат.

— От облекчение е, миличка — увери ме тя. — Това е всичко. Чад се грижи за теб, а той е най-добрият. И аз — аз също се грижа за теб.

— Ти си най-добрата — промълвих. После забелязах цветята, покрили всички свободни повърхности. — Обзалагам се, че знам от кого са. Само един мъж може да си ги позволи и това не е съпругът ми.

— Скоро ще стане бивш, нали помниш? Но ти, разбира се, си права. Шефа е обезумял, че ти се е случило такова нещо на неговото парти, в неговата вила. Готов е да направи всичко, за да помогне. Всъщност иска да останеш в неговия дом, в една от къщите за гости, където ще се грижат за теб „като за кралска особа, само че още по-добре“, така ми каза.

Засмях се. Шефа беше чаровник, при това много сладък. Донякъде. Странно как, когато ставаше дума за него, винаги имаше някакво условие. Не знам защо — той със сигурност никога не е проявявал към мен нищо друго, освен чар и великодушие. Особено сега, с това предложение.

— Аз, разбира се, искам да дойдеш с мен — каза Мирабела. — Но всъщност трябва да замина за няколко дни. Имам работа в Лондон, за завещанието на леля Джоли и имота, за който Чад Прескот твърди, че му е завещала с писмо, нали знаеш? Всъщност наистина му го е завещала, но това не е валидно. Трябва да уредя въпроса.

— Да не би Чад да ти създава неприятности в тази връзка? — попитах изненадана.

— Отначало ми създаваше, но се отказа. Адвокатите му не искат да се спрат. Но ти ще се чувстваш добре тук, в дома на Шефа. Разполага с цял куп прислужници, които да се грижат за теб. Аз не мога да кажа същото.

— Предпочитам да закусвам в кухнята с теб — отговорих. — Много ме бива да режа пъпеши, да препичам филийки…

— След няколко дни ще го направим. Тогава ще си дойдеш „вкъщи“. А дотогава се радвай на цветята си и оздравявай. Това е всичко, което искам от теб.

— Значи не искаш обичта ми? — попитах. Гласът ми отново се бе превърнал в писукане.

Мирабела вече беше до вратата, но се обърна с ръка на дръжката и погледна към мен.

— И още как, малката — увери ме и ми намигна.

Четиридесет и шеста глава

Няколко часа по-късно Шефа се прибра във вила „Мара“ от болницата, където бе поверил Верити на грижите на няколко лекари, сред които и онзи многознайко Чад Прескот, както и на шибания Полковник, който бе твърдо решен да се намеси и навярно щеше да се опита да си припише заслугата за спасяването на живота ѝ, а по-късно — и за арестуването на виновника за това, което бе решен да нарича „опит за убийство“. И беше прав. Наистина беше само „опит“. Руснака оплеска всичко.

Известно време той остана навън сам, за да се увери, че заповедите му са изпълнени. Партито му все още продължаваше и почти никой не бе забелязал драмата. Диджеят бе заменен от музикална група и гостите се бяха струпали около ниската сцена, пляскаха с ръце в новия ритъм или ги размахваха над главите си и се полюшваха. Доливаха се чаши с шампанско, миризмата на хубави бифтеци се смесваше с аромата на нощния жасмин, лавандулата, соления мирис на морето.

Телевизионните репортери си бяха тръгнали, камерите бяха насочени само към танцуващите, а долу край морето бункерът тънеше в мрак. Като се изключи, забеляза Шефа, червената светлинка на запалена цигара. Руснака го чакаше и несъмнено очакваше да му плати. И за какво? Задето оплеска всичко ли? Не ставаше така.

На плажа беше истинска лудница. Полицейски кучета се мъчеха да се отскубнат от опънатите си каишки и душеха всеки скапан храст. Изобщо не биваше да се стига дотук. Това, че успя да остави гостите си в неведение за случващото се, беше чудо, на каквото беше способен само той. Беше нещо като бог, знаеше го, но задачата се оказа сложна и за всичко беше виновен Руснака.

— Закъсняваш — каза Руснака и изгаси цигарата с ботуша си.

— За какво? — попита Шефа с леден глас.

— Закъсняваш с плащането, мамка му! От половин час те чакам тук. Пък и работата се оказа по-голяма, отколкото ми каза. Трябват ми повече пари.

— И колко повече имаш предвид?

Руснака не очакваше толкова бързо отстъпление — беше се подготвил за битка.

— Десет хилядарки.

Пое риск с тази сума, защото инстинктивно разбираше, че Шефа няма да отстъпи. Защо, не знаеше, но беше сигурен. Нямаше нужда да добавя „иначе…“. То се подразбираше.

— Опитваш се да ме изнудваш — отбеляза Шефа. Тонът му беше учудващо тих за човек, който току-що е осъзнал, че е притиснат, при това притиснат от един мошеник.

— Може и така да го наречеш. Според мен това е плащане за извършени услуги. Убийството на момичето струва пари.

— Ти обаче не я уби — напомни му Шефа и гласът му прозвуча съвсем спокойно.

— Все едно е мъртва. Имай ми доверие.

Шефа, разбира се, му нямаше доверие. Но имаше нещо наум и в момента Руснака, изглежда, беше единственият човек, който можеше да направи това, което искаше. Всеки друг би представлявал прекалено голяма опасност и тъй като Руснака вече се опитваше да го изнудва, защо да не му възложи тази задача?

— Сега ще ти дам пет — каза. — И пет по-късно. И още десет, ако направиш това, което искам.

Руснака запали още една цигара „Марлборо“ и смачка празния пакет с крак, както фаса преди малко. Шефа се намръщи — не обичаше боклука.

— Вече я оплеска — изрече той. — За малко да убиеш не тази, която трябва. Сега можеш да се заемеш с правилната жертва.

— Матюс ли?

— А ти за кого си мислеше? Нали ти бях дал нареждания.

— Момичето ми се изпречи на пътя.

— И ти трябваше да го разкараш от пътя, а не да го оставяш полуживо, глупак такъв!

На Руснака не му хареса, че го наричат глупак. Той стисна юмруци, направи крачка напред, но премисли. Все пак пред него стоеше човекът, от когото можеше да получи парите.

— Трябваше да убиеш Матюс и да ми донесеш картината — продължи Шефа. — Когато го направиш и ми донесеш картината, ще ти платя. Но не и преди това.

Той се обърна и закрачи обратно към бункера.

— И как да го направя, мамка му? — изкрещя след него Руснака, макар че всеки, който минаваше оттук, можеше да го чуе.

Шефа се спря с електронния ключ в ръка.

— Ти измисли как — отвърна. — Това е твоя работа.

Покритата с бръшлян стена се плъзна настрана и само след секунда се затвори след него.

„Сякаш изобщо не е бил тук“ — помисли си Руснака, изумен.

Четиридесет и седма глава

Вярно беше — задачата наистина не беше завършена. Трябваше да вземе тази картина от стаята на Мирабела, където висеше до леглото ѝ. Беше се опитал два пъти и се беше провалил. Руснака не беше човек, свикнал с провала. По един или друг начин щеше да я получи.

Не се страхуваше от Мирабела, макар че щеше да е по-добре тя да не е там. Прекалено много убийства — това беше като пресоляване на манджата. Резултатът беше неприятен, а неприятните вибрации можеха да накарат някого като Полковника или вездесъщия доктор да го погнат. Знаеше, че са го забелязали.

И все пак Шефа я искаше мъртва, искаше земята ѝ, искаше вилата ѝ, искаше тази шибана картина. Един Бог знае защо — беше ужасна! Но копнежът имаше много форми — той го знаеше от опит. Когато един мъж жадуваше за нещо, било то жена или картина, трябваше да го притежава. И бе готов да плати щедро, за да го получи.

Да се вмъкне в стаята на Мирабела се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Скрит в сянката на една азалия, висока почти два метра, той мина по пътеката към къщите за гости в имението. Музиката, която все още се носеше в нощта, заглушаваше всички звуци. Чуваше смях, от време на време лай на кучетата, тъй като полицаите все още работеха на брега. Гостите, останали на партито, бяха заети да обсъждат последните събития, озадачени и повече въодушевени, отколкото уплашени. Все пак не им се случваше често да дойдат на парти, особено на толкова грандиозно, и да преживеят тръпката на полицейска тревога и удавено момиче, предложена като част от развлечението.

— На Шефа винаги може да се разчита — чу Руснака да казва някаква жена. Смееше се, сякаш всичко това беше много забавно.

„Да — помисли си той — точно така, кучко! Разчитай на Шефа и виж какво ще ти се случи!“

Разбира се, Мирабела бе оставила френските прозорци отворени. Преди известно време се бе опитал да влезе в къщата, но тя беше прекалено бдителна, твърде уплашена. Беше опасно за него да се задържа там. Тя се измъкна от стаята си, долепила гръб към стената, стиснала в ръка обувките си, без да знае, че я наблюдава. Сега обаче цялата вила бе на негово разположение.

Перлите бяха в джоба му. Трябваше само да вземе тази шибана картина, да даде и двете неща на Шефа, да си прибере възнаграждението плюс бонуса и да се разкара оттук. За няколко секунди си позволи лукса да помисли къде може да отиде с всички пари на сигурно място в онази швейцарска сметка. Със сигурност не в някое малко градче, където щеше да бие на очи като различен. Може би на нещо като круиз, на някой от големите кораби, които строяха сега и където хиляди хора ядяха, пиеха, танцуваха, запознаваха се и се поздравяваха. Човек лесно можеше да се слее с такава тълпа, особено с нова самоличност. Нищо у него нямаше да издава факта, че е руснак. Говореше идеален английски и никой не би разбрал, че не му е роден език.

Сега обаче реши, че е чакал достатъчно. Само че сгреши. Видя как Мирабела се приближава към него и се оглежда във всички посоки — претърсваше пътеката за загубените перли.

Трябваха му само няколко секунди, за да влезе през френските прозорци, оставени отворени като покана. Още няколко секунди, и вече бе свалил картината от стената. Гвоздеят излезе заедно с нея. Хоросанът се разлетя на бели снежинки и полепна по черния му пуловер. Той ги изтърси и пъхна картината под пуловера си, като специално обърна страната с боята към пуловера, а не към овлажнилата се от пот кожа. Това го накара да си помисли, че може би става прекалено стар за тази игра. Преди никога не се потеше. Сега усещаше как потта се стича по гърба му. Мамка му, какво ставаше? Стига толкова! Искаше да си получи парите и да се махне оттук. Да убива старици и да се вмъква в чужди къщи, за да краде, не му беше по специалността. Той беше уличен боец, човек, който убиваше други улични бойци — мъже като него самия, работещи за това, което той открай време наричаше „другата страна“.

Той излезе от вилата и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Трябваше да убие Мирабела, когато я видя. Сега вече беше късно — беше пълно с ченгета.

Той, разбира се, познаваше терена, знаеше най-лесния и най-тъмния маршрут до бункера, където го очакваше Шефа. Ботушите му заскърцаха по настланата с чакъл пътека и той отново се поколеба. Дали не трябваше да тръгне по по-дългия път, по тревата? Но не, наоколо имаше кучета и ченгета. Работата за тази нощ не беше свършила. Призори още щяха да са тук — и те, и онези, които бяха забравили да си тръгнат от партито. Може би дори щяха да са арестували един-двама души или поне щяха да са ги задържали „по подозрение“. Подозрение за какво? Онова момиче, Верити, мъртво ли беше? Той почти се усмихна при мисълта за малката. Ако не беше мъртва, то скоро щеше да бъде. Шефа нямаше да рискува тя да дойде на себе си и да си възвърне паметта, сигурен беше.

Нямаше представа как да влезе в бункера. Нямаше врата, на която да почука, нито звънец, на който да позвъни. Имаше обаче малки камери и всички те сочеха към него, така че нямаше нужда да чука. Стената се плъзна настрани, разкривайки стоманена врата. Нямаше дръжка — вратата просто се отвори, когато той се приближи. Руснака нервно погледна назад. Не беше свикнал с този шибан хайтек. На него му дай врата, която да може да отвори и затвори сам. Трябваше да има откъде да избяга и осъзна, че Шефа не му дава такава възможност. Беше прекалено късно да се върне. Можеше само да продължи напред.

— Влизай — каза Шефа.

Руснака можеше да го види. Или поне да види тила му. Шефа седеше с лице към грамадна редица телевизионни екрани, които показваха цялото му имение. Руснака осъзна, че никой не може да направи нито едно движение на това място, без да бъде записан на някоя от тези камери. И несъмнено тези записи щяха да бъдат грижливо запазени от Шефа. С тези камери, тези записи и с технологиите той можеше да постави всеки човек, стъпил на земята му, на всяко място, което искаше. Тоест, да постави записа му. Ако искаше например някой на плажа да хвърли Верити в морето, можеше да го получи.

Само при мисълта за това гърлото на Руснака пресъхна. Никога не бе изпитвал угризения да убива… е, само веднъж, с онази старица, леля Джоли, но само защото убийството на възрастни жени не му беше в ресора и оттогава не спря да съжалява за стореното. Особено след като все още не си бе получил обещаното. Мамка му, щеше да си вземе парите и да се разкара оттук! Да се махне. Тази мисъл му вдъхна неочакван кураж и той смело се запъти към Шефа и постави картината на бюрото пред него. Очакваше похвала или дори благодарност.

Шефа стана, погледна го хладно и вдигна вежда.

— И така?

Руснака се ухили. „Наперено копеле — помисли си. — Мисли, че има всичко, че притежава целия свят. Е, мен не ме притежава.“

— Взех всичко, което искаш — каза той.

— Обърка всичко. Една млада жена лежи в болницата, само полуудавена. Другата все още си е жива и здрава.

— Майната им!

Руснака бе изпълнен с нетърпение и самоувереност. Извади наниза перли от джоба си. Те се плъзнаха през пръстите му и паднаха на пода с учудващо силен шум. Оказа се, че перлите са по-тежки, отколкото си мислеше. Той се наведе да ги вдигне.

— Остави ги.

Гласът на Шефа беше леден. Изненадан, Руснака вдигна поглед.

— А къде е пръстенът?

Руснака се намръщи. Шефа му беше поискал само перлите и картината. Не, един момент! Искаше и големия сапфир, който носеше Мирабела. И него. Ненаситно копеле такова! Това не стигаше ли за милиардер като него, който спокойно можеше да си купи нещо още по-голямо и по-хубаво? Защо изобщо му трябваха всички тези скапани неща? Особено тази ужасна малка картина.

— Пръстенът е на шибания ѝ пръст! — изръмжа той.

И тогава главата му се отметна назад с такава ненадейна сила, та си помисли, че ще си счупи врата. Озова се на пода. Шефа стоеше над него и черните му очи горяха, вперени в неговите.

— Ставай! — нареди.

Руснака знаеше, че трябва да се подчини, макар че му беше трудно да се надигне.

— А сега се махай!

Колкото и да бе уплашен, Руснака не бе загубил докрай разума си.

— Искам си парите.

— Вече са в швейцарската ти сметка. Аз не мамя с парите, макар че ти ме измами със задачата си. А сега се махай!

Руснака се махна — тръгна си толкова бързо, колкото му позволяваха безчувствените му крака. Казваше си, че трябва да продължи да се движи, да се махне оттук, да се махне от това лудо копеле, за което можеше да се закълне, че би убило родната си майка, ако изобщо имаше такава. Беше погледнал дявола в очите и се страхуваше. Запита се защо Шефа му позволява да си тръгне. Той не беше ли опасен? Не можеше ли да отиде при ченгетата? Или просто в телевизиите? Да разкаже на света своята история. Да изобличи Шефа?

А после осъзна или по-скоро разбра, че не може просто да изобличи човек с такава власт. Шефа държеше всички козове. Руснака нямаше да постигне нищо. Беше толкова незначителен, че Шефа дори не си направи труда да го убие, когато можеше да го направи съвсем лесно, там, на място.

Облекчен, Руснака ускори крачка, отправи се по скалистия склон към светлините на вила „Романтика“.

Кучето му се нахвърли отзад. Едно от онези полицейски кучета, както казаха по-късно, макар че никой не беше сигурен кое точно е било или защо го е нападнало — единствената възможна причина беше, че е вървял сам в тъмнината на място, на което не би трябвало да бъде. Все пак точно за това се оглеждаха ченгетата.

Все пак не го уби. Разтвориха челюстите му, махнаха го от Руснака, но то вече бе обезобразило ужасно лицето му — просто бе взело цялата му глава в муцуната си. Така поне му се струваше на Руснака.

По-късно в болницата, когато цялата му глава бе увита и приличаше на герой от „Ловци на духове“, му казаха, че е извадил късмет, задето доктор Чад Прескот е бил наблизо.

— Един от най-добрите неврокраниални хирурзи в цял свят — осведомиха го те. — На Чад трябва да благодарите, задето не само имате две очи, но ви е останало и сиво вещество. Мозъчни клетки. Ако изобщо някога сте имали такива.

През следващите няколко дни на болка Руснака не спря да се пита дали наистина е имал.

Четиридесет и осма глава

Никога преди не се бях чувствала като принцеса, но бях все по-сигурна, че се превръщам в такава. Къщата за гости на Шефа беше малка, но съвършена бяла вила с покрив с коралови плочи. От двете страни на двойните стъклени врати растяха розови олеандрови храсти. Цялото кътче беше заобиколено от лавандулови полета и благоуханието им караше дъха ми да секва. Вътре обаче във въздуха витаеше почти познат парфюм — женски аромат. Беше прочут и идваше от друга епоха, но все пак го познах. „Парижка вечер.“ Спомнях си сините шишенца от момичешките си години зад щанда в дрогерията редом до яркорозови червила и искрящо бели лакове за нокти. В онези дни — не толкова отдавна — в дрогериите продаваха всичко. Сега като че ли са станали по-комерсиални, с толкова малко специални марки, които една тийнейджърка може да си позволи и да се почувства на свой ред „специална“.

Но „принцеса“ като мен няма защо да се тревожи за червила от дрогериите — шкафчето в банята е заредено с всичко, от което може да има нужда една жена, всичко, за което може дори да си помисли, от нощен крем на „Есте Лаудер“ до лакочистител. Погледнах към изпочупените си нокти и реших, че трябва да се възползвам от него.

Какви бяха тези мисли? Нима умът ми се бе настроил на пълно отрицание? Събитията от последните няколко часа постепенно се плъзнаха обратно пред мозъчните клетки, които ми бяха останали. Спомних си как разбрах, че умирам, запитах се дали наистина се е случило. Затворих очи и отново усетих как вълните се плискат над мен, почувствах ледения студ на водата, толкова приятна, когато плувах през деня. Но в онзи момент не плувах. Не можех да помръдна. А после бях извадена от това море като някаква забравена русалка от мъж, чиято доброта и смелост ме изпълваха с възхищение. И в когото бях започнала да се влюбвам. От Шефа.

Облегнах се на купчината луксозни възглавници, по-меки от всички, които бях виждала преди. Ако богатството означаваше, че можеш да си позволиш такива възглавници, много бих искала да съм богата.

Разбира се, това означаваше и че можеш да притежаваш къща за гости като тази — същинска малка вила, много по-голяма от повечето апартаменти в Ню Йорк или Лондон. Стена от прозорци бе заслонена с тънки бели пердета, които се полюшваха на вятъра. По подовете от светъл травертин имаше разпръснати килими със съвременен дизайн в меки цветове. Бял диван и огромен стол бяха поставени пред каменната камина, вече заредена с подпалки и няколко малки цепеници, в случай че ми станеше студено, предполагам. Или просто в случай че искам да видя това успокоително сияние.

Лежах в средата на легло, което бе толкова огромно, че сигурно бе направено за великани. Може би за самия Шеф, който беше малко нещо великан, с този негов огромен ръст и широки рамене, макар че не можех да си представя, че би харесал копринените чаршафи в блед прасковен цвят. Потърках ги между пръстите си. Наистина ли бяха копринени? През живота си не бях срещала човек, който да спи в копринени чаршафи. Предполагам, че повече няма и да срещна.

Исках да се размърдам, да стана, да се поразходя наоколо, но онази тежест сякаш все още притискаше гърдите ми, а ушите ми определено бучаха. Или пък главата?

Освен това отчаяно исках да заплача, но очите ми бяха толкова сухи, че не можех. А после някой почука на вратата. Изпитах страх да отговоря, да кажа „Влез!“, защото не знаех кой стои отвън.

Очите ми се разшириха, когато някой бавно бутна вратата. А после Чад Прескот подаде глава и каза:

— Здравей, будна ли си?

О, Господи, точно в този момент бях толкова будна, че можех да изскоча от леглото! Зад Чад идваше Полковника. По-късно се запитах дали е възможно да съм влюбена в трима мъже едновременно — в Шефа, в Полковника и в Чад Прескот. Това не беше нормално. Едно момиче се влюбваше в един мъж, и толкова. Такъв е животът. Сега имах няколко чаровници и ако трябваше да избера един от тях, внезапно осъзнах кой ще бъде той. Беше, както се изразяват французите, като coup de foudre — като светкавица.

Но тъй като съм справедлив човек, се усмихнах и на двамата. Или поне се надявах, че съм успяла да наподобя усмивка. Спомних си за неверния си съпруг и си напомних бдително, че в момента става въпрос не за живота на някое случайно момиче, а за моя. Една грешка ми беше достатъчна.

А после влезе Шефа и тримата чаровници бяха пред мен.

Той застана собственически в горния край на леглото и ми се усмихна с такава нежност, че отново се разтопих. Искаше ми се да си бях сложила червило и да се бях напръскала с разкошния парфюм „Парижка вечер“. Един ден щях да разбера на кого е принадлежала, коя жена е живяла тук и ми е оставила този малък спомен.

„Защо — запитах се аз — трябваше да преживея нещо толкова ужасно, за да разбера какво означават животът и любовта, когато жени като Мирабела сякаш просто го знаят с някакъв женски инстинкт, който аз може би не притежавах? Досега.“

Но Шефа беше този, за когото запазих специалната си усмивка — едрият красив герой с тъмна коса, сресана назад. Дълбоки черни очи, които ме погълнаха така, сякаш бях негова. Хладната му ръка стисна моята така, сякаш не искаше никога да ме остави да си отида. Когато един мъж изпитва подобни чувства и позволява жената да го разбере — деликатно, но с непреодолима сила — повечето жени се поддават. Знам, че аз се поддадох. Отново.

Тук обаче беше и Полковника, другият мой герой. Семеен човек по душа. Знаех, че трябва да се влюбя в него, а не в лошото момче, което знаех, че е Шефа по душа. Или в красивия Чад. Но той пък беше зает от Мирабела. Пожелавах ѝ късмет. Щях да взема това, което искам, и точно сега това беше Шефа, който ме беше извадил от морето, беше ме спасил, беше се грижил за мен така, сякаш ме обичаше. Как бих могла да постъпя другояче?

И все пак някой искаше да ме убие и аз се страхувах.

Четиридесет и девета глава

Не се учудих, че се сблъсквам с Чад Прескот в Париж. Когато го видях, усетих онези опасни пеперуди в стомаха, за които знаех, че предшестват влюбването — очевидно необходим процес, чрез който тялото ти подсказва на ума в какво си се забъркала. Или поне какво ти предстои, защото когато настъпи мигът, няма връщане назад.

— Каква изненада! — промълвих, макар че не знаех защо се учудвам, тъй като седях на една от прекалено малките масички пред кафе „Фльор“ на ъгъла на булевард „Сен Жермен“, където по едно или друго време минава целият свят — или поне така ми се струваше на мен, жена, прекарала много щастливи часове тук пред чаша с едно или друго, а малката купичка с фъстъци оставаше пълна далеч по-дълго, отколкото човек би помислил, че е възможно. Обичам „Фльор“, защото тук никога не те карат да бързаш, сервитьорите никога не те гледат с онзи поглед, освен ако не си от най-ужасните туристи — онези, които правят с телефоните си снимки на знаменитостите или на някои хора със странен вид. „Фльор“ е място за особняците и дори през зимата човек трябва да отиде там.

Едно време сядах вътре на червена пейка и гледах как снежинките пърхат от другата страна на прозореца. Знаех, че полетът ми за мястото, на което отивах този път, е обречен от времето, и се справях както мога — направо прекрасно. Опитвах от най-божествения омлет с подправки на света — вкусни яйца, поръсени с мащерка, розмарин и лавандула. Горещ, направо от тигана, той се плъзваше в гърлото като манна небесна. Какво значение има един отменен полет, когато вече си в Париж и се храниш като крал?

— И така — обади се сега Чад, като се приближи безшумно зад гърба ми и сложи ръка на рамото ми — какво те води тук, госпожице Мирабела?

Допирът му предизвика у мен лека тръпка на удоволствие и аз му отправих бърз поглед. Изглеждаше още по-привлекателен, отколкото си спомнях: висок, загорял и съвсем естествен, така изглеждаше. Възможно ли бе да греша, или това, което се зароди помежду ни, бе мигновена химия? Но в такъв случай защо мина толкова време, преди да се случи? Вярно, че почти не го бях виждала, но покрай Верити съдбите ни се преплетоха.

Той ме помоли за разрешение да седне и аз, разбира се, му позволих. После ми разказа за Верити, с което така ме стресна, че забравих всичко за себе си, за собствените си чувства, за привличането, което изпитвах към него. Обясних му, че се връщам във вилата, че чакам полета за Ница, а той ми съобщи, че и той ще пътува с него.

— Може дори да седнем заедно — допълни той. — Ще видя какво мога да направя.

Отдалечи се с телефона в ръка, с тази своя ленива походка, в която все пак се таеше повече енергия, отколкото у всеки друг мъж, когото познавах. Сякаш бе подготвен за всичко. Заради преживяванията му в джунглата, предположих аз. В онзи дълбок тъмен свят можеше да се случи какво ли не — и обикновено се случваше. Всъщност той навярно бе извадил късмет, че е оцелял толкова дълго, без някой скрит воин от джунглата да прониже тила му с отровна стреличка.

Когато се върна с нови бордни карти за две съседни места, му казах точно за какво съм си мислила допреди малко.

— Не е толкова вълнуващо, колкото си представяш — увери ме той, докато седяхме сбутани на неудобни столове на прекалено малката масичка в кафенето, заобиколени от парижани, които както винаги бяха толкова погълнати едни от други, че нямаха време за обикновени смъртни като нас. И ние нямахме време за тях — вече нямах желание да забелязвам какви дрехи носят, толкова по-красиви от обичайните ми пуловер и пола, макар че под надзора на Верити бях изоставила черните кожени обувки с каишка и си бях купила велурени боти с висок ток и ресни около глезена. Много ми отиваха, макар че го казвам аз самата, и определено краката ми изглеждаха по-дълги. Всъщност по-дълги, отколкото ги бях виждала някога, което показва, че ние, момичетата, трябва да оглеждаме критично отражението си в огледалото, да се взираме по-дълго, да видим какво можем да направим.

Поне Верити твърдеше това. Но пък тя беше страхотна с тази нейна външност на младо русо момиче. Как изобщо се е забъркала с неверния съпруг, никога няма да разбера. Но дори сега, докато говорим, моите благонадеждни адвокати уреждат въпроса. Верити скоро ще бъде свободна жена. Точно в този момент обаче слушам много внимателно какво има да ми каже Чад.

— Верити е запленена от Шефа — изрече той така нехайно, сякаш това бе нещо съвсем обичайно, част от ежедневието ѝ.

Стъписана, отпих от касиса с вермут — шокиращо розова напитка във висока чаша с лед, към която напоследък се пристрастих.

— Не е хубаво Верити да се забърква с мъже — отбелязах. — Особено толкова могъщи като Шефа.

— Предупредих те. Предупредих и нея да внимава с него. Изглежда много чаровен и великодушен, но под това красиво лице се крие нещо. Все едно откъде е взел всички тези пари.

— Някой може ли да каже откъде богаташите са взели парите си? — попитах, макар да знаех отговора. Не, не знаехме. — Те просто ги имат, това е. И някои от тях ги пилеят демонстративно, като Шефа, за да се покажат, а други са дискретни и ги използват за добри дела. Разбира се — добавих — това не означава, че той не се занимава с благотворителност. Всъщност съм чувала за някои от начинанията му.

— За тези начинания се съобщава — несъмнено много внимателно — в пресата. Информацията идва от самия него. Вече ти казах, Мирабела, и сега ти го повтарям: не му вярвам. Има нещо в очите му, в начина, по който гледа една жена. Толкова съсредоточено, сякаш иска да проникне в душата ѝ. О, не мога да го опиша, просто го усещам…

Макар че не можеше да го опише, разбирах какво точно има предвид. Усещах го с мозъка на костите си. И все пак отидох с готовност при Шефа, като си мислех колко е прекрасен, какво фантастично парти дава за всичките си приятели. Но наистина ли му бяхме приятели? Наистина ли го познавахме? Знаехме ли какъв човек е? Аз му бях само позната, също като Верити, преди да я спаси като русалка от морето. Той се смили над нейната младост и уязвимост…

— Точно това е! — възкликнах, обърната към Чад. — Нейната младост и уязвимост!

— Нейната младост и уязвимост — повтори той. — А сега е там, сама в неговата къща за гости.

Ненадейно почувствах как силна тревога ме пробожда право в сърцето.

— Искам да кажа, той не би могъл, няма да…

Не исках да изричам на глас това, което мислех.

Чад дори не попита. Знаеше какво имам предвид.

— Трябва да се върнем там — каза той. — За щастие билетите са у мен. След няколко часа ще сме там.

Надявах се това да бъде достатъчно скоро.

А после му се обадиха по телефона.

Загледах го как отново се отдалечава от мен, притиснал телефона до ухото си. Когато се обърна и ме погледна, между веждите му се бе образувала тревожна бръчка. Той вдигна вежда, повдигна рамо, сякаш казваше: „Какво мога да направя?“. Чух го как изрича:

— Идвам.

После се върна и ме прегърна.

— Спешен случай — съобщи. — Дете, автомобилна катастрофа.

Кимнах. Знаех, че трябва да отиде.

Той повдигна брадичката ми с пръст, вгледа се в очите ми.

— Аз съм преди всичко лекар. Винаги ще бъде така.

Отново кимнах. Разбира се, че беше така. Той вече премяташе чантата си на рамо.

— Тогава ще отида сама — заявих.

Той ме погледна остро.

— Не мога да ти позволя. Опасно е.

— Приятелката ми е в опасност. Трябва да отида.

Може би му се стори, че го обвинявам, задето няма да дойде, но нямах това предвид.

— Тя е съвсем сама — продължих и внезапно си спомних колко самотна изглеждаше Верити, когато се запознахме във влака Париж — Ница, когато тя не знаеше къде отива и със сигурност не знаеше защо. Мислеше, че просто бяга, а се озова в по-голяма опасност от тази, в която би могла да се намери когато и да било с неверния си съпруг.

Той кимна. Естествено, че разбираше. Затова пожела да дойде с мен, да ми помогне. Отново вдигна рамене и погледна към мен.

— Имам ли друг избор?

Гласът му звучеше примирено. Трябваше да постъпи правилно и в този момент най-важното беше да спаси живота на едно дете, като събере обратно разбитата му глава така, както бе по силите само на блестящ хирург като него.

Той ме сграбчи за раменете и ме стисна силно, сякаш се боеше, че всеки момент мога да изчезна и само той може да ме задържи тук. Но дори и той не можеше.

Нежно се освободих от ръцете му, направих крачка назад, подарих му усмивка, за която се надявах, че е също толкова смела, колкото думите му, защото изведнъж изпитах ужас от Шефа, както и от факта, че приятелката ми е сама с него, че може да е във властта му и единствено аз мога да ѝ помогна. Да я спася по-вероятно, защото по някакъв начин знаех, че Шефа разполага с власт над живота и смъртта, каквато ние, обикновените смъртни, нямаме. Усещах го както обикновено; знаех, че зад тази очарователна фасада се крие мъж, способен на всичко.

Сякаш бе прочел мислите ми, Чад промълви:

— Той е способен на всичко.

Отново ме сграбчи за ръката. Двамата излязохме от кафенето и той спря едно такси.

Погледнахме се в очите. Нито един от двама ни не се усмихна. Ужасно сериозен, той каза:

— Ще се обадя на Полковника. Той е единственият, който ще разбере. Ще му кажа, че си на път и че той трябва да защити Верити. Не знам какво може да направи, когато си има работа с толкова влиятелен човек. Шефа не е извършил никакво престъпление, няма в какво да го обвиним. Просто искам Полковника да знае.

Прегърнахме се за последен път и аз се качих в таксито.

— Знаеш ли какво? — казах. — Мисля, че Полковника вече знае. Той е много по-умен, отколкото показва пред хората. Не му липсва наблюдателност.

— Ти ще ми липсваш — изрече Чад.

Това бяха последните думи, които чух, докато таксито се отдалечаваше.

Петдесета глава

Полковника не разбираше какво го привлича към Верити, но несъмнено не беше само русата ѝ коса, вирнатото ѝ носле с лека гърбица, от която изглеждаше леко изкривено, големите ѝ сини очи и устата, която в една друга епоха биха сравнили с розова пъпка. Но не, беше твърде голяма за розова пъпка, прекалено уязвима с тази мека долна устна, която Верити прехапваше, когато се разтревожеше. Какъвто беше случаят почти през цялото време. И Полковника смяташе, че причината е съвсем основателна. Никой не можеше да се окаже почти елиминиран не един, а два пъти в рамките на няколко седмици без основателна причина. В нейния случай беше сигурен, че причината е приятелството ѝ с неподходящите хора. По-конкретно в този момент, с Шефа.

Проучването на Шефа не му разкри нищо повече от това, което вече знаеше: че е постигнал всичко сам; че е натрупал състоянието си предимно от строително предприемачество, главно на далечни места, където правилата за такива трансакции не се прилагаха стриктно и където срещу големи суми можеха да се подкупят хора. Шефа, разбира се, бе продължил към по-уважавани места и хора и сега се движеше обгърнат от облак на доброжелателство, което му гарантираше достъп до солидни финансови институции, както и до онази част от обществото, която, макар и не точно „висша“, определено бе движена от известността и парите. Достатъчно бе човек да отиде на партито му и да види кой присъства, за да разбере. Парите говореха, това беше всичко. А този човек имаше повече пари от Рокфелер, или поне така се говореше.

Това, което стана очевидно за Полковника, докато събираше информация, бе липсата на дати, имена и места. Всъщност беше невъзможно да разбере къде е роден Шефа. Някои твърдяха, че било в Украйна, а други настояваха на „Големия остров“ — Хаваи. Споменаваше се дори центърът за хазарт в Макао, близо до китайския бряг. В нито едно от интервютата с Шефа не се повдигаше въпросът за произхода му, защото той винаги определяше какви въпроси може да му задават и какви неща не бива изобщо да загатват. Така му беше лесно да е винаги готов с подходящите отговори. „Всъщност — помисли си Полковника, докато четеше някои от тези интервюта — този човек е абсолютна загадка. Винаги е само такъв, какъвто иска да бъде в конкретния момент и на конкретното място.“

Според Полковника това не беше нормално. Той си каза, че всеки има родители, минало, което може да включва съпруги и деца и може би братя и сестри, лели, чичовци и родители. Никой не се ражда на този свят съвсем сам. Е, добре, къде беше майката на Шефа? Семейството му? Имаше ли някъде съпруга, която държеше далеч от хорските погледи, далеч от светския си живот?

И все пак в общи линии Шефа изглеждаше като необвързан мъж, който живееше сам, нямаше близки приятели, поддържаше персонал, който го пазеше като тайните служби и който само дето не бе подписал декларация за поверителност, дори готвачите, които бяха приготвили изобилната храна за партито. Проклятие, сякаш я бяха подписали дори и барманите!

Някъде сред информацията и новините, които винаги се събираха за живота на знаменитостите, се споменаваше фактът, че са чули Шефа да говори на руски на един човек от персонала си — сервитьор, когото хванал да пуши. Накарал му се хубаво и го изгонил, така пишеше в доклада. И това се случило на партито. И по една случайност, разбира се, някакъв руснак се бе озовал в местната болница, която за късмет на Полковника беше същата, в която отведоха Верити същата нощ. Нощта на партито, на което — колко странно! — руснакът е бил нает като сервитьор.

През дългата си кариера в жандармерията, започвайки с патрулиране по улиците и издигайки се с годините до върховете на професията, Полковника се бе научил никога да не вярва в съвпаденията. Когато се случеше нещо — например убийство — никога нямаше съвпадение. Ставаше въпрос за престъпно деяние.

Сега, седнал до леглото на Верити, загледан в нея така, сякаш можеше да я накара да оздравее само със силата на волята си, той си помисли, че ако някога е имало жена, която да се нуждае от закрилата му, това беше тази жена. След смъртта на съпругата си измина дълъг и труден път — трябваше да отгледа две малки момиченца сам, да се връща у дома за безкрайни вечери на любима музика и бутилка вино и никой, с когото да ги сподели, докато децата спяха на сигурно място в леглото си. Най-вече без никого, с когото да сподели чувствата си. Признаваше, че понякога вечерта той, голям мъж, кораво бдително ченге, рухваше и плачеше. Но виното беше по-хубаво без сълзи, а времето минаваше. Докато се взираше в младата Верити Риъл, заспала така, сякаш бе дрогирана, той изпита нежност и разбра, че това е първото пробуждане на любовта.

Стана бързо, каза си, че е глупак, изтупа униформата си, оправи вратовръзката, намести златните звезди на еполетите. Не трябваше да си губи времето тук. Момичето — по някаква причина винаги мислеше за Верити като за „момиче“, а не като за „жена“, макар че тя със сигурност бе достатъчно голяма — нямаше нужда от него. Разбира се, че нямаше. Никога нямаше да има нужда от мъж като него.

Внезапно вратата се отвори без почукване. Ръката на Полковника автоматично посегна към оръжието на хълбока му, затова когато Шефа влезе, го посрещна дулото на лугера.

— Виж ти, виж ти — измърмори Шефа и вдигна ръце. — Полковника пак си играе на войници. Мислех, че на партито ви е било достатъчно. Както и да е, не очаквах да ви видя тук.

Притеснен, Полковника се извини. Извади голяма бяла кърпичка и избърса изпотеното си чело. Чувстваше се като хлапе, заловено в нарушение, вместо като полицай, изпълняващ дълга си.

Той се обърна към Шефа:

— Вашите хора на портата бяха така любезни да ме пуснат да вляза.

Знаеше, че говори така, сякаш чете сценарий, когато искаше да каже само: „Мъжете ме пуснаха, дойдох да проверя как е младата жена, която едва не се удави, и да продължа с разследването на тази подозрителна случка“.

У Шефа имаше нещо плашещо, нещо, което той разпозна с опита, трупан години наред от разследване на престъпници — някаква невидима аура на мрак. Това беше човек без задръжки, човек, който нямаше да допусне никой и нищо да застанат на пътя на това, към което се стремеше. И внезапно Полковника разбра, че това, което Шефа иска, е Верити. И изпита страх за нея.

Шефа каза:

— Е, както виждате, Верити се радва на отлични грижи тук. Ще получи всичко, което иска или от което има нужда.

Гласът му звучеше нетърпеливо, сякаш смяташе, че е време Полковника да си тръгва.

Полковника каза:

— В такъв случай предлагам да повикате доктор Прескот да я прегледа.

— Прескот ли?

— Световноизвестният неврохирург. Сигурен съм, че сте чували за него и за работата му.

Полковника определено се потеше. Отново избърса челото си. Знаеше, че другият мъж го наблюдава.

— Освен това ви е съсед.

— Познавам го. Беше така добър да дойде на партито ми, както и вие, Полковник. Надявам се, че ви е харесало. Аз съм гостоприемен човек. Обичам да споделям със съседите и приятелите си — например с вас — малкото, с което разполагам. Но сега, уважаеми Полковник, трябва да ви помоля да си тръгнете. Да оставим младата Верити да се наспи, за да е красива, както казват, макар че, както виждате, на нея не ѝ трябва сън, за да е красива.

Шефа му се усмихваше и държеше вратата отворена. Ненадейно Полковника изпита желание да го удари. Беше готов да забие юмрук право между тези черни очи, които се взираха така подигравателно в неговите. Призова на помощ цялото си самообладание, за да може да си сложи фуражката, да мине покрай богаташа и да излезе през вратата.

Докато бързаше по покритата с чакъл пътека, покрай главната къща, към мястото, където бе паркирана колата му, за пръв път в живота си Полковника не знаеше какво да направи. Накрая реши, че трябва да се свърже с Чад Прескот и с Мирабела.

Всъщност на летището в Ница ме посрещна точно Полковника.

— Мадам Мирабела! — провикна се той, когато излязох със залитане от лабиринта, влачейки след себе си пътническата чанта на колелца, все още безкрайно нещастна, задето трябваше да се разделя с Чад — мъж, когото все още дори не бях целунала, във всеки случай не и истински, камо ли да говорим за по-сериозна връзка. Например любовна. Бях погълната от тези мисли и от колебанията какво да направя, за да помогна на Верити, и ето че сега виждах точно човека, от когото се нуждаех.

Той взе чантата ми и ми заразказва как е Верити.

— Трябва да я изведем оттам — каза той.

Разказах му какво се е случило според Чад и как той не вярва на Шефа.

Представих си Верити в огромното легло, потъналото ѝ в сън ангелско лице, облегнато на малка планина от възглавници, нощното шкафче, отрупано с книги, списания, охладената бутилка перие и дори кристална чаша за пиене; подпалките в камината, които очакваха кибрит, за да разпалят огъня, тихата музика, гледката на трева и разцъфтели храсти, аромата на жасмин и люляк от купите с цветя. Сезонът нямаше значение — те винаги присъстваха. Не се искаше особено въображение, за да си представиш колко лесно може да се изкуши едно момиче от подобно разточителство, от такава невероятна щедрост, от такава власт и толкова пари.

Шефа имаше всичко и в този момент го предлагаше на Верити.

— Какво ще правим? — попитах. Чувствах се съвсем безпомощна.

— Трябва да говоря с Шефа — отвърна Полковника.

Петдесет и първа глава

Шефа не бе получил точно това, което искаше. Беше разочарован, като голямо дете, лишено от обещания сладкиш, и вината беше само негова. Вярно, беше затворил Верити в къщата за гости, макар че сега не зависеше от милостта му толкова, колкото преди. И вярно, беше получил благодарност от медиите, че ѝ спаси живота. Видеото, което го показваше как идва от плажа с безчувственото момиче на ръце, обиколи всички новини по света. „Нейният герой“, гласеше заглавието, придружено от кратки описания на живота му, къщите му, богатството му, щедростта му и факта, че е необвързан.

Показаха партито в целия му скъпоструващ блясък, фенерите, които светеха в дърветата, шампанското, което се охлаждаше в огромни сребърни кофи, цветята, подредени по алеите, по масите, върху косите на красиви жени, които се усмихваха пред камерите.

И все пак беше сам както обикновено, в бункера си, седнал в огромното си кожено кресло и вперил невиждащ поглед в стената от телевизионни екрани, които показваха имението му. Сега нямаше никого, освен по някой случаен патрул с кучето си. Тези немски овчарки бяха най-добрите: интелигентни, жадни за обучение, за налагано им послушание. Прекрасни кучета. Шефа дълго време се взира в екраните. В гърдите му се надигаше разочарование и го караше нервно да върти химикалка между палеца и показалеца си.

Най-накрая стана, отиде в банята, съблече ушитото по поръчка черно сако, фините светлосини панталони от каша, ръчно ушитата риза от син египетски памук — винаги поръчваше цяла дузина такива ризи. Също и обувки. „Джон Лоб“ в Лондон имаха дървен калъп, изработен точно по мерките му. Трябваше само да се обади, и те щяха да започнат да изработват нов чифт, когато пожелаеше. Щяха да изпълнят всичките му желания. И точно в това се състоеше проблемът. Какво можеше да направи, за да елиминира скуката, отегчението от живота, когато нищо вече нямаше значение, когато депресията изскочеше като черно нощно куче? Не красива немска овчарка, а огромното куче на мрака, от самите врати на ада. Цербер.

Беше време за действие.

Той се преоблече в черен велурен анцуг. Допирът на мекия плат му беше приятен, харесваше му и това, че не шумеше, когато се движеше. Не шумолеше и не се набръчкваше. Всъщност бе идеалният плат за това, което той наричаше „лошо държание“. А точно сега изпитваше непреодолима нужда да се държи лошо.

Разбира се, имаше жена, готова и на разположение. Верити беше изтъкана от доброта и светлина и си представяше, че е влюбена в него. Навярно си представяше и как ще се промени животът ѝ, когато стане съпруга на милиардер. Спокойно можеше да я просвети по въпроса, но най-напред трябваше да се обади на приятелката ѝ Мирабела — истинският обект на това, което можеше да нарече своя „привързаност“.

Разбира се, Мирабела вече беше идвала веднъж да види Верити; сега трябваше да я убеди да се върне. Имаше номера ѝ. Тя веднага вдигна.

— Здрасти — изрече с нежен глас, което го накара да предположи, че е очаквала обаждане от някой друг.

— Госпожица Матюс? Шефа се обажда.

— Ооо! Ооо, боже мой! Всичко наред ли е? Верити?

— Заради нея ви се обаждам. Тя е на сигурно място при мен, в имението ми, искам да кажа, защото, разбира се, в момента е в къщата за гости. Признавам, че съм малко разтревожен, госпожице…

— Наричайте ме Мирабела.

— Да, Мирабела. Е, както ви казвах, не ми е приятно, че е там съвсем сама. Мисля си да я преместя във вилата си, където ще е по-лесно да се грижим за нея и няма да е толкова самотна, тъй да се каже.

— Тъй да се каже — съгласи се Мирабела и се зачуди какво става. Помисли си за това, което ѝ бе казал Чад, и възкликна уплашена: — О, може би е по-добре да не го правим! Искам да кажа, аз мога да дойда и да я взема. Вече може да се върне и да остане с мен. Аз мога да се грижа за нея.

— Мисля, че няма нужда, можем да се грижим чудесно за нея и тук…

Шефа се усмихваше. Беше заложил капана и Мирабела бе влязла право в него.

— Не. Не, идвам веднага. Искам да дойде у дома, с мен. Знам, че ще се чувства по-удобно…

— С приятелката си. Разбира се. Но се надявах, че може би смята и мен за приятел. — Той играеше коза „приятел“ и смяташе да се възползва максимално от него. — Аз само се опитах да направя най-доброто за нея.

— И наистина го направихте. Боже мой, наистина го направихте, сър. Шефе, имам предвид.

Той се засмя, искрено развеселен.

— Ние с вас трябва да се опознаем по-добре. Изглежда, че имаме най-малкото еднакво чувство за хумор.

Жената бе обзета от ужасна нервност и немалко страх. Трескаво се опитваше да измисли какво да направи, като същевременно се опитваше да поддържа разговора с Шефа, който се държеше толкова мило, така чаровно, че тя почти не искаше да повярва в това, за което знаеше, че е истината. Това беше проблемът с чаровниците — можеха да те вкарат в предпазната мрежа, а после да те повалят с удар по главата, като мъртва риба. О, Господи, трябваше да измъкне Верити оттам…

— Е, добре — каза тя, бързо съставяйки плана си. — Мога само да ви благодаря за това, че се грижите за нея толкова много. Първо я спасихте от морето, после я спасихте, като я закарахте в болницата, а сега пак я спасявате, като ѝ осигурявате най-добрите възможни грижи. Мисля, че когато спасиш някого три пъти, той ти става приятел до гроб, Шефе.

— Може би. Или може би дори нещо повече. Все пак всеки спасител иска награда.

Тя замръзна. Какво имаше предвид? Да не би да искаше Верити? Смяташе ли да я задържи завинаги, упоена в това високо, широко легло, като някакъв златен ангел? В тялото ѝ се надигна познатата реакция от гняв и страх.

— Идвам веднага да я взема — каза. — Моля ви, пригответе я. Няма да ми трябва линейка, просто ще я кача в колата си.

— Доколкото си спомням, вашата кола полетя в каньона. Истинско нещастие, Мирабела. Нали не желаем това да се повтори?

Боже господи, той заплашваше ли я? По гърба ѝ пропълзяха студени тръпки.

— Имам нова кола — малък „Сеат“. Всичко ще е наред.

— Винаги можете да помолите Чад Прескот да ви докара с хубавата си спортна кола.

— О, Чад е още в Париж. Спешен случай, дете, пътна катастрофа…

— А, да. Добре че хирургът е бил наблизо. Човек като него, майстор в професията си.

— Доктор Прескот е един от най-добрите неврокраниални хирурзи в света. Детето извади късмет, че ще го оперира той.

— Не се съмнявам.

Шефа знаеше, че я е вкарал точно там, където иска. Можеше почти да го подуши. Това осезание му беше служило добре през целия му живот, и в работата, и в удоволствията, и сега отново щеше да го използва.

— Е, разбира се, скъпа моя, мога да изпратя кола да ви вземе.

Нямаше намерение да ѝ изпраща кола. Хеликоптерът — в никакъв случай. Не искаше никой да разбере кога ще дойде. Никой нямаше дори да я види. Разбира се, знаеше, че тя ще откаже.

— Не, не! Вече излизам, на път съм.

Движенията ѝ достигаха до него като фонов шум. Чуваше как си събира нещата, чантата, ключовете, очилата.

— По-добре елате при задната порта — предложи той невинно. — Карайте по първата алея, завийте надясно и ще стигнете до една врата. Цялата е обрасла — този дяволски бръшлян расте като плевел и не мога да го спра. Във всеки случай сензорът ще ви разпознае и вратата ще се отвори автоматично. А вие вкарайте колата.

Мирабела дори не си направи труда да си сложи червило, макар че си сложи ръкавиците. И сапфира. Без тях все едно беше гола.

За миг се спря и протегна ръце напред. Носеше ръкавици от злополуката, когато беше дванайсетгодишна. Никога не показваше ръцете си на никого, дори на любовниците, които бяха виждали всяка друга част от нея. Дори на Чад Прескот, който никога не я беше видял цялата. Какво щеше да си помисли хирург като него за червената плът с грозни рани, където трионът я бе прерязал преди толкова години? За белезите от раните там, където огромните шевове бяха задържали пръстите ѝ на място, за да може един ден отново да ги използва? Сега наистина ги използваше. Но никога без ръкавиците.

Как завиждаше на жените с чисти бели ръце и нокти с блестящ лак! Пръстените от злато и диаманти правеха пръстите им още по-красиви. В известен смисъл сапфирът, наследен от леля Джоли, я спасяваше. Блясъкът му под светлините беше така ослепителен, че никой не се замисляше какво ли може да крие Мирабела под красотата му — мислеха си само колко е изключителен.

Пътят към вила „Мара“ минаваше по извивките на каньона и тя караше внимателно, може би дори твърде бавно, защото си спомняше сблъсъка и как с Верити излетяха във въздуха, за да ги спасят смелите войници с военни ботуши и усмивки на лицето. Скоро се озова пред тъмната алея, която водеше към задната порта. Когато колата изскърца и спря, се включи светлина. Мирабела видя на прозореца камери, насочени към нея. Не можеше да обвинява Шефа — човек като него, толкова богат, беше идеална мишена за похитители. Добрата охрана бе задължителна.

Още светлини се включиха, докато продължаваше да кара по пътека, която водеше към морето. И към една къща или поне сграда с изглед към морето. Мирабела обаче не можеше да види вътре никакви светлини. Нямаше дори прозорци.

А после обраслата с бръшлян врата се плъзна настрана пред очите ѝ и зад нея се разкри стоманена врата. А мъжът от другата страна беше Шефа.

— Добре дошла! — каза паякът на мухата.

Петдесет и втора глава

Шефа навярно бе подготвил специално бункера си така, че да ми покаже сцената. С натискането на един бутон от тавана се спуснаха златни завеси и покриха всички стени. А после от пода се издигна огромно легло. Верити лежеше в самия център, потънала в купища парфюмирани възглавници. Златистата ѝ коса бе разпиляна като дантела. Чаршафът от прасковена коприна беше надиплен под нея, тънките ѝ бели ръце — внимателно поставени до тялото с дланите надолу, за да се виждат ноктите ѝ със съвършен розов маникюр. Зад едното ѝ ухо имаше затъкната гардения, несъмнено взета от огромните купи с цветя, които покриваха всяка повърхност. Ароматът бе толкова силен, че почти изсмукваше въздуха, и накрая ми се стори, че не мога да дишам.

„Мили боже — помислих си — прилича на мъртвец, когото приготвят за ковчега!“

Обърнах се към Шефа, който бе застанал плътно зад мен:

— Какво сте направили с нея?

— Какво съм направил ли? Е, Мирабела, няма ли да се огледате? Погледнете това място, което създадох специално за приятелката ви. Питам ви, кой би могъл да направи за Верити повече от мен? Вие, разбира се, сте шокирана да я видите в това състояние, но ви уверявам, че медицинските грижи, които получава, са най-добрите. Всъщност по-добри от всичко, което би могъл да направи Прескот. Машината, която виждате до леглото ѝ, ѝ влива храна дори докато спи, а въздухът е специално филтриран и максимално чист.

Той разпери широко ръце. Дружелюбната му усмивка стигна до очите му, великодушна, приятна, чаровна.

— Имайте ми доверие — каза нежно. — Ще се погрижа старата Верити да се върне при вас невредима. Едно момиче не може почти да се удави, без да има по-късни ефекти, проблеми с дробовете, с кръвния поток. Взех я от болницата, защото тук мога да ѝ предложа най-добрата медицинска помощ в света.

Не му вярвах. Знаех, че нещо не е наред. Погледнах го право в очите.

— Сега ще я заведа у дома.

Шефа скръсти ръце на широките си гърди и започна да кръстосва стаята. Погледна първо към Верити, а после към мен.

— Искам да знам как точно смятате да го направите, скъпа моя. Всъщност защо не пийнем по чаша хубаво вино? Да оставим Верити да спи, докато решим кое е най-добро за нея. Разбира се, няма нужда да казвам, че и двамата ще направим само най-доброто.

Знаеше, че съм нервна. Навярно можеше да прочете мислите ми почти преди съзнанието ми да ги е оформило докрай. Запитах се какво да направя. Не знаех и започвах да изпадам в паника.

— Не, благодаря — промърморих, когато той ми предложи чаша.

— Скъпа моя, това е монтраше. Приготвих го преди няколко часа, защото ви очаквах.

— Очаквали сте ме?

— Аз, разбира се, знаех, че ще дойдете да видите приятелката си. Това е съвсем естествено. И както можете да видите, всичко е наред.

Взех чашата. Искаше ми се Чад и Полковника да са тук. Страхувах се от този човек, страхувах се за Верити. Все пак той се държеше толкова мило, беше публична фигура, милиардер, не му трябвахме нито аз, нито Верити… Какво тогава правех тук, затворена сама с него в тази великолепна спалня?

Замръзнах, когато той взе чашата от мен, улови ме за ръката и ме отведе до мек, тапициран с кадифе фотьойл срещу леглото.

— Ако обичате — каза и ми подаде обратно чашата. — Опитайте го. Сигурен съм, че ще ви хареса.

Наведе се над мен, докато коленете му докоснаха моите. Движението не беше точно заплашително, но аз го усетих точно така. Отпих предпазливо.

Той се извиси над мен.

— Е?

— Много е хубаво. Не съм свикнала с такива изискани вина.

— Е, добре, защо не се облегнете назад и не му се насладите? След няколко минути ще видим представлението.

Озадачена, видях как натиска бутон на едно дистанционно и освобождава завеса, която ни отдели от леглото и от Верити.

Станах разтревожена, но той беше тук, пред мен.

— Моя скъпа Мирабела, кога ще спрете с тази паника? Искам само да изгледате представлението, в което, разбира се, Верити е звездата. Нагласил съм всичко, електронно е, но ще отнеме няколко секунди. Затова сега…

Той ме бутна обратно във фотьойла, вдигна чашата към устата ми и не я отмести. Накрая се видях принудена да отпия. Знаех, че не трябва, знаех на какво е способен. Стиснах зъби и виното потече от ъгълчетата на устата ми по бялата ми риза. Понечих да го избърша, но той стисна ръката ми през ръкавицата.

— Разбира се. Горката Мирабела. Каква ужасна случка!

Стисна ръката ми и аз извиках от болка.

— Още ли боли? — попита той. Беше очевидно, че се забавлява. — Е, добре, нека първо изгледаме това, което искам да ви покажа. А после ще видим какво съм приготвил за нас двамата. От самото начало си мислите, че искам Верити, но винаги съм искал вас, Мирабела. Още в мига, в който ви зърнах, разбрах каква сте. Знаех, че сте моят тип жена. Знаех какво мога да очаквам от вас.

Той седна до мен. Беше толкова близо, че усещах мириса му — слаб, но опияняващ дъх на одеколон с дафинов лист, който някак си се смесваше с мъжкия му аромат. При напрегнати обстоятелства ми хрумват бегли, неуместни мисли и в този случай си помислих, че одеколонът със сигурност е приготвен специално за него. Никой друг на този свят нямаше да може да го купи. Само той щеше да ухае като Шефа. Господи, дори не можех да се сетя какво е истинското му име! Зачудих се дали някой изобщо го помни. Той беше този, за когото се представяше, и това бе достатъчно. Самото му име, Шефа, напомняше на всички за властта му.

— Добре — изрече той и се усмихна. — Да видим представлението.

Петдесет и трета глава

Чад успя да се качи на частен самолет, с който пътуваше рокгрупа на концерт в Монте Карло — събитие, организирано от принца в чест на някакъв гостуващ президент.

В болницата му съобщиха, че Верити си е тръгнала преди няколко часа под грижите на Шефа, който ѝ гарантираше експертни медицински грижи в собствения си дом. По-добри, отколкото можели да ѝ предложат те, така ги уверил. Кои бяха те, за да откажат? Разбира се, че му бяха повярвали. Как да не повярват на човек като него? Те с готовност биха поверили собствените си дъщери на грижите му.

„Естествено, че биха — помисли си Чад. — Всеки би ги поверил на човек като него.“ Тъкмо излизаше от болницата, когато видя Полковника, който също бързаше към изхода. Повика го, той се обърна, позна го и закрачи обратно с протегната ръка.

— Приятелю — каза той. — Надявам се, че мога да ви наричам така, тъй като сме заедно в тази история.

— И „в“ каква точно история сме? — попита Чад. Усещаше опасност.

— Мирабела дошла да търси Верити. Казали ѝ, че си е тръгнала с Шефа. Тя не се върна, нито пък ми се обади. Сега съм на път към вилата. Две патрулни коли ще тръгнат след мен.

— След нас, искате да кажете. И аз идвам. Трябва да вземем хеликоптер, ще стигнем по-бързо.

— По-бързо, но и по-шумно. Нали не искаме да го стреснем?

Полковника видя шока, който се изписа на лицето на лекаря, и добави бързо:

— Да стреснем някого, искам да кажа. И Мирабела, и Верити, която току-що излезе от болницата.

— А не е трябвало — допълни мрачно Чад. — Всъщност какво е намислил Шефа?

Полковника вдигна рамене.

— Говорим за човек, който има всичко, което може да се купи с пари и власт. За някои мъже това не е достатъчно. Има неща, които не могат да купят. Изпитват нужда да упражняват силата си, да се перчат с нея, да получат от жените „уважение“, каквото смятат за свое право. Искат най-голямата власт, докторе.

Нямаше нужда Чад да пита какво има предвид. Най-големите от всички съществуващи неща бяха животът и смъртта. Той беше лекар — доктор, както предпочиташе да се определя. Работата му беше да спасява живота на човека. Но в този момент искаше да види един човек мъртъв.

Откакто жена му прекара последните часове от живота си в една болница, Полковника изпитваше неприязън към тях. Нещо повече — почти фобия. Завесите, които закриваха леглата от посетителите; постоянното бръмчене на животоподдържащите машини, скърцането на гумените подметки на забързаните медицински сестри, чистата нервна енергия, която се излъчваше от такива места. Затова никак не се радваше, че се наложи да дойде, за да разпита сервитьора с превързаната глава и изпълнените със страх очи, вперени в него, само с разрез на мястото на устата и стоманен лист на мястото, където преди се намираше мозъкът му. Ако изобщо някога е имал мозък, в което Полковника се съмняваше.

Действията на престъпници като сервитьора не се мотивираха от силата на мозъка, от нормалната логика и разсъждения. Те бяха прости и обосновани единствено от потребност, от алчност или от импулс. Тези три неща заедно бяха тласнали сервитьора към гибелта му — почти — и към затвора — със сигурност. Но това, което искаше от него сега Полковника, бе едно съвсем просто изявление. Признание, така да се каже. Искаше да му каже кой го е купил. Кой му е платил. И колко. Опитът на Полковника му подсказваше, че не е нужно много, за да се купи човек като сервитьора. Безотчетни пари, без данъчна декларация, прехвърлени в чужбина колкото се може по-бързо. Само че този път не се получи.

Сервитьорът не каза нищо. Очите му гледаха безизразно. Дори не си направи труда да поклати глава, за да покаже, че не знае. Само стисна устни и млъкна.

Полковника не го обвиняваше — възнаграждението за уличаването на Шефа щеше да бъде сурово и анонимно. Сервитьорът просто щеше да изчезне.

Разбира се, тази възможност все още съществуваше, но Полковника разбра, че това вече няма значение. Вдигна рамене. Това, което имаше значение, беше какво ще му каже Мирабела. И Верити. След като я измъкнеше от бункера.

Петдесет и четвърта глава

Изпитах странно, почти мистично усещане, когато ме вдигнаха над сцената на пищно украсен златен трон, като принцеса, каквато като дете толкова често си представях, че съм. Децата имат такива мечти, такива приказни фантазии. В сърцето си знаят, че не са истински, но в този миг ги преживяват така, сякаш са. Понякога любящите родители го наричат „богато въображение“. Казват: „О, тя постоянно си измисля някакви игри, съчинява си разни неща, нали разбирате?“. Мен ме наричаха „надарена с богата фантазия“.

Сега обаче главата ми бучеше, препълнена със странни мисли, спомени, желания… и как ми се искаше да бях някъде другаде, където и да било, вместо да играя ролята на принцеса за Шефа. И, мили боже, възможно ли бе жената с него да е Мирабела?

Светлината на прожекторите ме заслепяваше, но знаех, че е тя, разбрах го по червената ѝ коса, макар че не можах да различа лицето ѝ. Видях обаче, че държи чаша с вино. Това навярно означаваше, че е обикновено събиране, че всичко е наред и това, което ми се случва, е шега, някакъв номер. Не чух обаче никакъв смях.

А после светлините угаснаха. Остана само един лъч, насочен към мен на моя трон, както и към предметите от двете ми страни, които не можех да видя, защото не можех да помръдна главата си. Сякаш бе стегната в някаква яка. Опитах се да размърдам врата си, но беше невъзможно.

— Мирабела, помогни ми! — извиках, или поне ми се стори, че проговорих, но от устата ми като че ли не излязоха никакви думи. Можех само да я гледам. Тя ме бе спасила веднъж във влака и за втори път, когато колата падна в каньона. Имах ужасното чувство, че късметът ми е изневерил, защото мъжът, който седеше до нея, беше Шефа.

— Е, добре — казваше Шефа с приятелски тон и потъркваше ръце в очакване. — Мисля, че трябва да пийнете още малко монтраше, Мирабела, докато гледате представлението ми.

Попаднала съм в някакъв кошмар. В история на ужаса, в някакво театрално събитие с истински участници, на живо. В стомаха ми се образува ледена топка и разбирам, че краят на това изпълнение може да бъде единствено трагичен. Усещам погледа на Шефа, докато се взирам в монтажа му, в малкото му „представление“. В безизразното лице на Верити и златния нимб около главата ѝ. Русата ѝ коса е дръпната назад толкова силно, та съм сигурна, че я боли, но пък навярно боли и от нимба, и от широката златна яка — полудъги от метал, който сигурно също е скъпоценен. Шефа не би пестил пари за представлението си. Златото положително е истинско, както и големите смарагди на ушите ѝ и на тънките ѝ пръсти. Всъщност Верити е толкова измършавяла, че не знаех как се задържат тези пръстени. Ноктите на ръцете и краката ѝ бяха лакирани в тъмночервено.

А после златната завеса, която се бе разделила, за да разкрие Верити, се плъзна още по-настрани. Там, заковани на черната стена до нея, видях препарираните глави на две магарета, обкръжени от златни нимбове.

— Виждате ли колко истинско изглежда? — Шефа си припомняше за двете магарета, които обичаше толкова много като дете и които накрая уби, а после ги продаде уж като месо от елен. Той се облегна назад в големия си стол, потри ръце в очакване на допълнителното удоволствие, което предстоеше.

Аз обаче вече бях скочила на крака. Кристалната чаша се разби на пода и виното се разплиска навсякъде, червено като кръв. Той ме сграбчи, но аз го отблъснах със сила, каквато не знаех, че притежавам. Видях, че очите на Верити са приковани в мен. Устните ѝ се движеха, но тя не казваше нищо. Видях обаче как пръстите на краката ѝ се свиват. Тънките ѝ пръсти сграбчиха облегалките на трона и тя се помъчи да се изправи.

Хвърлих се към тази малка сцена, взех двете стъпала с един скок като бегачка с препятствия. Като ученичка наистина бях такава. Страхът ми вдъхна странна сила — енергия, която не знаех, че все още притежавам. Ужасът да зърна Верити там, с препарираните магарешки глави от двете ѝ страни, мисълта, че Шефа е предвидил и за нея същата съдба… Той искаше да допълни колекцията си с млада блондинка. Щеше да я сложи в центъра. И тя, и магаретата щяха да носят нимбовете си, а може би дори смарагдите. Точно така някои много богати хора плащаха, за да им откраднат редки картини, творби на Леонардо или на Рафаел, от стените на музеите, за да ги приберат в свои тайни „музеи“ — места, в които не можеше да проникне никой друг, освен тях. Там отиваха те, за да се наслаждават насаме на тази открадната красота.

Знаех, че за Шефа това място ще бъде бункерът му и че участта на Верити е да бъде изложена тук — неговият най-голям трофей, закован на тази стена — и не знаех дали ще успея да я спася. Нито пък какво ще се случи с мен. Докато тичах към нея, чух смеха на Шефа.

— Мирабела.

Гласът ѝ бе едва чут шепот. Очите ѝ бяха сухи и втренчени напред, сякаш не можеше да заплаче. Но в тях видях страх и стиснах ръката ѝ в своята. Сапфирът заблестя на силната светлина и аз си помислих, че в този момент двете с Верити носим върху себе си малко състояние. И бяхме готови да се откажем от него, до последната монета, за да се освободим.

Адреналинът, който ми бе вдъхнал сила, се оттече. Коленете ми изведнъж се подкосиха. Свлякох се на пода и отпуснах глава върху голите стъпала на Верити. Бяха толкова студени, че се уплаших да не се е случило най-страшното, но после усетих пулс — бавен, равномерен.

А после тя промълви толкова тихо, че устните ѝ почти не се раздвижиха:

— Благодаря.

Чух как Шефа се приближава към нас, чух стабилните му крачки. Той беше великан в света на бизнеса, великан и във физическо отношение. Можеше да ни смаже само с един удар на юмрука си и бях сигурна, че в миналото го е правил.

— Хубаво, хубаво, двете ми момичета заедно! Колко прекрасно! Ще ви кажа какво предлагам да направим най-напред, преди… — Той направи кратка пауза и тихо се засмя, сякаш чуваше хубава шега. — … преди „всичко останало“. Мисля, че трябва да пием чай. Специално го поръчах. След този инцидент с виното смятам, че едно добро английско момиче като Верити има нужда от чаша хубав горещ чай. Нали така казват винаги британците, когато има война и бомбите летят около тях? „Защо не изпием по чаша хубав чай?“

Отново се засмя на собствената си шега, а после много нежно пое ръката на Верити в едрата си длан. Обърна се към мен, както все още бях на пода в краката ѝ:

— Елате, скъпа моя, да го обсъдим. А после ще ви кажа какви планове имам за вас.

Така се развиха нещата — тримата седнахме най-възпитано около маса, застлана с бяла ленена покривка, със сребърни чайничета и чаши от лиможки порцелан, чинии със сладки и английски пастички с мармалад. Разбърквахме захарта със сребърни лъжички и се страхувахме да отпием от този чай, защото не знаехме какво има вътре. И в този момент вратата се отвори с трясък. Към нас се втурнаха Чад, Полковника и отряд униформени ченгета.

— Верити, подкрепленията пристигнаха! — промълвих.

Петдесет и пета глава

Шефа не изчака приближаването на подкрепленията. Той имаше не само свой вход към бункера, сега отворен със сила от Чад и ченгетата, но също така и свой таен изход, зад ламперията с окачена картина на Матис, която харесваше особено много. Фанатичен почитател на електрониката, той го бе поръчал така, че да се отваря с натискане с пръст. Зад него се разкри стръмно дървено стълбище, което сякаш не водеше никъде другаде, освен в мрака. Той сам беше проектирал това стълбище, беше го използвал много пъти, за да се измъква тайно, понякога от дреболии като нежелани гости или обществени ангажименти. Но това бягство беше сериозно и той знаеше, че ще е завинаги.

Докосването на друг бутон разкри малка квадратна стая в подножието на стълбището. Нямаше никакви мебели — само куп картини, облегнати на стената. Той се спря за миг, погледна ги, избра една, отново я погледна, пъхна я под мишница и тръгна към вратата. Зад нея имаше дървена пътека, водеща към каменен вълнолом и към морето.

Ривата му стоеше на котва на вълнолома. Той изтича по желязната стълба и скочи вътре. Тя се люшна и той едва не падна във водата, но не пусна картината. Възвърна си равновесието и зае мястото си зад руля. Както винаги, той беше капитанът, но сега нямаше капитанска шапка, която да оповестява положението му. И нямаше кой да го забележи, да му се възхити. Беше съвсем сам.

Мощните двигатели изреваха, щом ги докосна, и ревът им продължи достатъчно дълго, за да привлекат вниманието. Той погледна към часовника. Предположи, че има петнайсет, може би двайсет минути преднина, преди преследвачите му да осъзнаят, че това е най-логичното място, откъдето ще избяга.

Беше добре подготвен. Човек като него трябваше да е готов за всичко. Научи този урок като млад и никога не го забрави. В един куфар под задната седалка имаше достатъчно дрехи за една-две седмици и дори два чифта обувки от „Джон Лобс“. Не можеше без тях и не виждаше причина да се мъчи.

Когато се беше отдалечил на около една миля от брега, той спря яхтата и се загледа в къщата си. Вила „Мара“ беше осветена като за парти. Почти можеше да чуе развълнувания лай на полицейските кучета. Определено можеше да види фенерите в ръцете на ченгетата, може би дори на това копеле Чад Прескот. Или още по-лошо, на шибания Полковник. Сякаш му бяха съперници.

Остана дълго време така, загледан в миналото си. Не беше лесно да се откаже от всичко — от престижа, от общественото положение, от признанието. От жените. От властта. От всичко, за което бе работил. Мразеше натрапниците с неистова, почти физическа сила. Отне му само минута — точно шейсет секунди — за да нагласи батерията, която щеше да включи таймера за вдигане на миналото му и всички, свързани с него, във въздуха. Нямаше да остане никой, който да го търси, никаква жена, която да се пита къде е, никакви стени с творби на Матис и Пикасо. Единствената важна картина бе на яхтата с него — пейзажът на Търнър, старателно увит в предпазна опаковка, устойчива на всякакво време, точно така, както се бе озовала в ръцете на Железния Матюс преди много години. Шефа, разбира се, не го знаеше.

Ривата забръмча едва чуто покрай брега, устремена към заливче, което Шефа познаваше добре и го беше направил свое. Не включи никакви светлини, дори червените и зелените маркери за десния и левия борд. Не виждаше никакви други кораби, никакви светлини, освен тези по брега, от къщи или от малки крайбрежни градчета и селца. Когато приборите показаха, че почти е пристигнал, изключи двигателите.

Ривата се полюшна на прилива. Наоколо цареше абсолютна тишина. В мрака небето сякаш се сниши над него и разпръсна фина мъгла, която веднага покри всичко. Като пазеше равновесие, Шефа съблече дрехите си, остана за секунда гол, а после ги хвърли в морето. Видя как изчезват, завлечени под водата. Старото му „аз“ току-що бе умряло. Новото започваше да живее.

Половин час по-късно един леко изгърбен мъж с дълга сива коса, очила без рамка, износена панамена шапка с кафява лента, скъпа синя риза с къс ръкав, жълто-кафяви панталони и обувки от „Джон Лоб“ хвърли котва край един малък рибарски кей. Зад кея имаше асфалтова писта, добре позната на контрабандистите на наркотици, които долитаха незабелязано от различни точки на Южна Америка. В голяма, подобна на хамбар сграда имаше няколко малки, но мощни самолета. Повечето можеха да летят дълго без презареждане. Например до Колумбия, където Шефа имаше имоти. Под друго име, разбира се. С друга самоличност.

Новото му „аз“ грабна куфара и се качи в скъпия самолет със седалки, тапицирани в бежова кожа, и най-съвременно оборудване. Седна на мястото на пилота и провери куфарчето с документите си: паспорт с чуждо име, нашарен с печати от най-различни градове по цял свят, и снимка на мъжа, в когото се бе превърнал. Паспортът му не биваше да е чисто нов, макар че не очакваше да се сблъска с имиграционни чиновници, не и там, където щеше да кацне, при това незабелязано. Все пак навикът да бъде подготвен за всичко се бе превърнал в неразделна част от живота му. За всякакви неочаквани случаи.

Пилотираше самолети от двайсетгодишен. Обучи го един руски пилот, който караше допотопен витлов самолет до различни туристически дестинации в Крим и обратно. След това, когато започна да се издига в живота, нае професионалист да го научи отново на всичко и оттогава винаги сам пилотираше самолета си. „Добро решение“ — каза си той сега, когато го очакваше такова дълго пътуване.

Не попълни план за полет. Мина над френския бряг незабелязано, а после се понесе високо над облаците, далеч от обичайния маршрут на пътническите самолети, далеч от света, който го познаваше като Шефа.

Докато оставяше всичко това зад гърба си, се усмихна, макар че съжаляваше, задето не успя да направи Мирабела своя. Е, винаги имаше време да поправи тази грешка. Може би по-късно. В някой друг живот.

Тогава си спомни за картината — пейзажа на Търнър, причината за всичките му неприятности. Забрави го в лодката. Копнееше за тази картина, желаеше я с отчаяна страст. И загуби всичко заради нея.

Усмивката му се стопи. А после двигателите забуксуваха. Самолетът се затресе и крилата му започнаха да се поклащат.

Той нададе стон. „Няма нищо — каза си. — Нищо, което да не мога да уредя. Винаги мога.“

Петдесет и шеста глава

Аз съм истинско чудо, или поне така ми казва Мирабела. Определено не се чувствам като чудо. Нищо толкова велико. Чувствам се жива. Ако някой се беше запътил към отвъдния свят, какъвто и да е той, това бях аз. Спасих се от тази участ благодарение на Чад, на Полковника, когото сега вече наричам „моя Полковник“, и, разбира се, на твърдата решимост на приятелката ми Мирабела да ме спаси. Както и на инстинктите на Чад и на Полковника за „Супермен“. За Шефа. Полковника каза, че дори полицейските кучета, немските овчарки, били настръхнали, душели и ръмжали, докато го търсели. Доброто куче усеща лошия човек, каза ми моят Полковник. Знаех, че е прав.

Докато бях там, в онази ужасна стая, с магарешките глави, заковани на стената до мен, и ослепителната светлина, насочена в лицето ми, прекалено слаба, за да мога да протестирам или дори да изкрещя, си мислех, че няма начин да избягам. Чаках онзи прилив на сила, изблика на енергия, който щеше да ме накара да скоча от високия си трон, чаках да открия „себе си“ насред разрушението, в което ме бяха тласнали, но накрая се наложи да ме спасят приятелите ми.

— Как мога да ти се отблагодаря? — обърнах се към Мирабела по-късно, когато всичко беше свършено и Шефа бе избягал.

— Да ми благодариш! — промълви тя удивена. — Ако не ме беше срещнала в онзи влак за Ница, никога нямаше да преживееш всичко това. Нямаше да страдаш… — и избухна в плач. Моята Мирабела. Смелата жена, която никога не плачеше, освен на сватби, както ми каза, когато ѝ подадох кърпичките. А дори и тогава плачеше само защото това не беше нейната сватба.

Съдбата може да обсипва Мирабела с какви ли не стрели, но тя не трепва, измисля как да се спаси, спасява те от ада, който те очаква, ако не успее. Това е човек, когото с право можеш да наречеш приятел.

Сега седя тук, на терасата на вила „Романтика“, която не очаквах да видя никога повече, и неохотно опитвам последната измислица на Мирабела. Вермут с касис, така го нарича. На цвят е червеникав, с ледени кубчета, а вкусът му леко ми напомня на лакочистител, но съм прекалено възпитана, затова ѝ благодаря и покорно отпивам. Мисля си, че може би е сбъркала пропорциите или е използвала грешния алкохол. Е, не може да я бива във всичко. Май ще ѝ кажа за в бъдеще да се придържа към шампанското.

Не съм сигурна, че някога ще успея да оставя зад гърба си странните събития, които се разиграха във вила „Мара“. Чад ми казва, че ще ми останат емоционални белези, а той е лекар и би трябвало да знае. Оперирал е деца, които са загубили половината от лицата си, възстановявал ги е по най-добрия възможен начин и ми казва, че след известно време те отново се усмихват, говорят, смеят се и се държат като най-обикновени деца. Травмата е не само външна, но и вътрешна. Да вземем за пример ръцете на Мирабела, които тя най-после остави открити. Повече няма да носи ръкавици. Няма да крие белезите. Но това е нейната история и трябва да ви я разкаже сама.

Моята е съвсем проста. Дойдох тук, във вилата, в опит да избягам от съсипания си живот. Не знаех какво искам, вярвах, че съм загубила всичко, което има значение — съпруга си, дома си, малкото си спестявания, самата себе си. Мирабела ме хвана за ръката, измъкна ме от пропастта, в която бях паднала, спаси ми живота при катастрофата, спаси ме отново и отново. Последния път от Шефа. Един наистина зъл човек.

Отново и отново си задавам въпроса как съм могла да си въобразя, че се влюбвам в него. Напомням си, че беше привлекателен, с онази привлекателност на енергичен, важен, богат човек. Спомням си тръпката, която изпитах, когато се облегнах на ръката му и се превърнах в жена, с която трябва да се съобразяват. Никой не можеше да ми обърне гръб или да ми откаже нещо. Сега всичко свърши, светът узна истината и репутацията на Шефа рухна, а целият му таен живот излезе наяве, а междувременно моята история се превърна в медиен скандал, който едва преживях. Благодарна съм, че вече не идват телевизионни журналисти с камери, че преследвачите на знаменитости спряха да ми тикат в лицето мобилните си телефони. Отново се слях с тълпата и точно това искам.

Всъщност не, не е съвсем вярно. Седя тук, на терасата на вила „Романтика“, отпивам от ужасната смес на Мирабела и очаквам идването точно на това, което искам. Или по-скоро на този, когото искам. Изпитвам нужда да го видя как крачи към мен, както обикновено стиснал фуражката си в ръка, с безупречна униформа, еполети с блеснали златни звезди и очи, заблестели с онзи пламък, който означава „любов“. Всеки, който го е виждал, ще разбере какво имам предвид. Той може да озари и най-обикновеното лице, а когато просветне в очите на някой мъж, е неустоим.

Нося обикновена памучна пола, която се разширява под тънкия ми кръст, завързана с черна лента с красива фльонга. Никога не съм си помисляла, че съм момиче за „фльонги“, но Мирабела ми съобщи, че съм. Точно тя ми помогна да избера този тоалет при едно неотдавнашно пътуване до Кан, за да отидем на пазар — наложи се, защото отслабнах твърде много и старите ми дрехи са ми широки.

Но съм млада, отново съм здрава и се чувствам по-силна от всякога. Онова уплашено момиче, което избяга от „неверния“ съпруг и ужасния си брак, вече не съществува. Скоро ще се преместя при моя красив Полковник. Веднага щом стана свободна жена, ще се оженим и ще стана мащеха на две прекрасни момиченца, които жадуват за майка също толкова, колкото аз да стана майка.

Ако някой някога е имал нужда от щастлив край, то това съм аз. (Или пък беше „мен“?)

Петдесет и седма глава

Ето че отново съм на летището в Ница и чакам полет за Париж — естествено, забавен — а после летя за Рио де Жанейро, където ще пренощувам. Ще остана точно толкова дълго, колкото да попия зашеметяващата му красота. Летенето е чудо само по себе си, летенето над този безкрайно зелен океан, тези плажове с увенчани в бяло вълни, тези два еднакви планински върха и, разбира се, най-зрелищното място — хълмът Корковадо, на който статуята на Исус Христос е разперила широко ръце за „добре дошъл“. Ще вечерям там в някое малко заведение с бели плочки, в което ще ти поднесат най-добрата фейжоада — черен боб със свинско, други сочни мръвки и някои съставки, които може би е по-добре да не се споменават. Навярно това ще бъде основната част от диетата ми през следващите няколко месеца. По течението на Амазонка, където отивам, няма супермаркети, няма магазинчета, кафенета и местни бистра, където чаша червено вино и един пресен омлет могат да ти оправят деня. И, разбира се, няма мобилен обхват. За това съжалявам най-много.

Само за няколко седмици се влюбих. Свикнах с нежния глас на Мирабела, с присъствието ѝ в живота ми, с това сутрин да отворя очи и да видя червената ѝ коса, разпиляна до мен на възглавницата, спящото ѝ лице, толкова спокойно, сякаш всички травми и опасности от последните седмици най-накрая бяха напуснали съзнанието ѝ. Свикнах да мисля за вила „Романтика“ като за „дом“ — мястото, което винаги ще си спомням с копнеж и на което винаги ще се връщам. Вече не става въпрос само за „моята земя“ и за „земята на Мирабела“ — двете са също толкова неразривно свързани, колкото ние двамата.

Как можа да се случи? Питал съм се стотици пъти. Ето ме мен, лекарят, който работи по цял свят, доволен от усърдната си работа, от тихите моменти сам във вилата на бреговете на Южна Франция, където във всяко кафене предлагат омлет, а виното се лее от гарафи, поставяни автоматично на масите заедно с кошничка хляб, хубаво нормандско масло и малката купичка зехтин, произвеждан във фабриката съвсем наблизо. Всичко това ще ми липсва, но освен това за пръв път ще ми липсва и една жена.

Не която и да е жена. А Мирабела Матюс, авторката на детективски романи от типа, който чета с голямо удоволствие в малкото свободни часове, които успявам да изтръгна от всевластната си работа. Мирабела Матюс, смелата жена, която се изправи пред смъртна опасност, нападна мъж, който бе толкова могъщ, умен и безкрайно зъл, че можеше да я окачи на стената редом с магарешките глави и Верити, която едва не се присъедини към тях.

Но сега, докато чакам закъснелия си полет, приятният млад човек зад бара ми предложи чаша шампанско. Отказах. Не бях в настроение за шампанско. За празнуване. Току-що напуснах жената, която обичам. И така и не ѝ казах, че я обичам.

Изпих една бира, без да преставам да се взирам мрачно пред себе си. Не чувах обичайното бъбрене, клюките, повикванията за полетите. Не ме интересуваше нищо друго, освен моите собствени мисли. И тези мисли се въртяха само около едно — около жената, която бях напуснал.

Поръчах втора бира, макар да знаех, че не бива. Пиенето не лекува разбито сърце. Не че моето беше разбито. Още не. Макар че щеше да се случи, ако се кача на този самолет и се отдалеча на хиляди километри от мястото, на което точно сега трябваше да бъда.

Отказах се от полета, грабнах старата си туристическа чанта и се отправих към опашката за таксита. Както обикновено, беше безкрайна. Освен това започваше да вали — онзи дъжд, който се просмуква в дрехите без дори да забележиш, и се усещаш едва когато е станало прекалено късно.

Стоях там в стария си анорак, стиснал изтърканата си чанта. Мократа коса бе полепнала по челото ми и аз се мръщех на света, който за пръв път не исках да напусна, без да обръщам внимание на клаксоните, на спиращите автобуси, на хората, които се мръщеха, наредени на опашката. А после чух гласа ѝ.

— Влизай вътре! — изкрещя тя и отвори със замах вратата на малката количка, която караше напоследък. Предполагах, че все пак е за предпочитане пред голямото синьо мазерати, с което бе полетяла в каньона.

Влязох, затръшнах вратата и Мирабела потегли, без да обръща внимание на заплахите и освиркванията, с които я обсипаха.

Погледнах към нея. Тя се усмихваше широко. Червената ѝ коса стърчеше във всички посоки, сякаш пращеше от електричество. Къдриците ѝ бяха влажни от дъжда и тя изглеждаше уязвима въпреки наперената си усмивка.

Стрелна ме с поглед.

— Нали не си си мислил, че ще те оставя да се измъкнеш толкова лесно? — попита.

— Надявах се, че няма — отговорих.

Петдесет и осма глава

По-късно, в стаята ми, Чад положи голите ми ръце върху своите. Огледа съсухрената кожа, която без ръкавиците придърпваше пръстите ми надолу и ги караше да се забиват в дланите. Ноктите ми бяха съвършени, но пръстите ми наподобяваха птичи нокти. Отново изпитах срам и се разплаках.

Погледът му бе изпълнен със съчувствие.

— Разкажи ми — поиска той.

През всичките тези години след злополуката никога не бях говорила с никого за нея, дори с психиатъра, който ме увери, че ще се почувствам по-добре — „излекувана“, предполагам, ако облекча душата си.

Не го направих нито тогава, нито по-късно, но сега не исках между мен и любимия ми да има тайни. Той трябваше да знае какво се е случило.

— Бях дванайсетгодишна — подхванах аз. — Бях отишла заедно с майка ми във фермата на една приятелка. Играехме си в плевнята, както правят децата — криехме се зад балите със сено, прибрани за кравите за зимата. Имаха само няколко крави — всъщност три, но ги гледаха като деца, четкаха ги, докато козината им заблести, чистеха изпражненията им, сякаш бяха чистокръвни състезателни коне. Бяха толкова красиви с тези влажни кафяви очи и дълги прави мигли! Аз бях градско момиче, не разбирах нищо от ферми и машини. За мен всичко беше игра. Качих се на мертеците — нали знаеш онези големи греди, които ги има в плевните, и от тях излизат всички други. Е, една от гредите стърчеше точно над скривалището ми.

Млъкнах. Не исках да си спомням, но трябваше да кажа на Чад.

— В края ѝ имаше кръгла метална машина. Изглеждаше ръждясала. Вероятно не я бяха използвали от години. Затова, разбира се, каквато си бях луда глава, трябваше да я опитам. Помислих си, че просто ще се хвана за въжето и ще се люшна над всички деца долу, като бутам машината пред себе си с една ръка. Е, точно това направих. Въжето беше старо. Машината също. Всичко рухна и аз паднах долу. По някаква причина стисках ръждясалата машина — сигурно съм се опитвала да я опазя. Паднах върху една крава. Това навярно ми спаси живота, но уби кравата. Счупих ѝ врата. Аз обезумях. Бях убила едно беззащитно животно. „Не се тревожи — казваха ми хората. — Слава богу, че всички са добре. Това е само крава. А и погледни какво направи тя с ръката ти!“ Разбира се, кравата не беше направила нищо, само аз си бях виновна. И да, колкото и глупаво да изглежда, това ми остави вътрешен белег. Обичам животните, прибирам улични котки и кучета, помагам в местния приют за животни, правя за тях всичко, което мога…

— За да изкупиш греха си за кравата — обади се Чад.

— Боже господи, можеш ли да повярваш колко е абсурдно? Минаха толкова години, а аз още не мога да си простя. За арогантността и глупостта.

— Това ли е всичко?

Виждах, че не ми вярва. Трябваше да продължа:

— Освен това паднах върху приятелката си. Тя падна от балата. Помислих, че е умряла. Изкрещях на другите да доведат помощ. Тя не умря, но си счупи и двата крака и мина повече от година, преди да проходи. По-късно бях шаферка на сватбата ѝ. Още куцаше. „Виждаш ли? Вървя сама!“, каза ми с широка любяща усмивка. Тогава разбрах какво означава прошката.

— А сега е време сама да си простиш — каза Чад. — Хората правят грешки. Всички ги допускаме. Понякога ми се струва, че съм можел да направя повече за моите клети деца там, в дивата пустош, че е трябвало да направя повече, че не трябваше да се връщам тук и да ги изоставя. А после си спомням кой съм. Правя това, което мога. Всичко, което е по силите ми. Трябва да живея своя живот в своя свят. Както и ти, моя прекрасна клета Мирабела. Можеш ли да оставиш всичко това в миналото и да продължиш напред? С мен?

Това беше най-прекрасният въпрос, който би могъл да ми зададе един мъж. С изключение на „Ще се омъжиш ли за мен?“ разбира се. Но по-късно ми зададе и него.

И — каква изненада! — канарчето запя.