Чаровниците

Седемнадесета глава

Много по-късно, докато зората обагряше небето в розово, седях на леглото си, отново сама, с плика, в който имаше писмо, написано от Джеруша. Държах в ръцете си късче от миналото, което трябваше да бъде прочетено само от нейните потомци или от хората, които я помнеха или поне помнеха нещо повече от скандала, от катастрофата, в която е била замесена, в събитията, които бяха накарали и нея, и целият ѝ свят да рухнат и след които тя просто бе изчезнала. Никой не знаеше къде е отишла и след време никой вече не се интересуваше.

Но преди това — и може би точно тя бе довела до тези събития — се бе разиграла предишната ѝ история, записана от собствената ѝ ръка. История на момиче, родено с красота и в бедност — комбинация, която предвещавала нещастие. Животът не предлагал много възможности на момиче, родено при такива обстоятелства, момиче с нейния външен вид. Не му предложил нищо друго, освен да се качи на сцената. Джеруша била родена за театъра, така ѝ казала майка ѝ, когато на тринайсет години я хванала за ръката и я качила на влака за Париж да „си търси късмета“. И славата, която несъмнено щяла да го съпровожда.

Писмото бе написано с отличителното виолетово мастило, което предпочитала, и започваше с думите:

Осемнадесета глава

Оставих писмото на Джеруша — по-скоро дневник, както си помислих. Внезапно се засрамих, че надничам в личния живот на друга жена, в мислите и чувствата ѝ. Дневниците не бяха предназначени за очите на другите. Те бяха най-съкровените мисли на автора, желанията му, спомените, израз на страховете и удоволствията им. Нямах право да научавам какви са били тези неща за Джеруша.

Натъпках тънките страници обратно в синия плик. Беше прекалено малък и се уплаших, че ще ги смачкам. Джеруша ги беше изписала толкова внимателно, лично ги беше сложила в този плик, без да знае кой може да ги прочете. И все пак сигурно е осъзнавала, че един ден, може би дълго след като си е отишла, някой ще ги види. Защо иначе би разказала историята, особено след скандала, когато я бяха обвинили, че е убила любовника си? Аз обаче не можех да се насиля да нахлуя в мислите ѝ.

Не ме свърташе на едно място. Излязох в градината и тръгнах по пътеката, която водеше към покрития с камъчета малък плаж. От дясната ми страна се намираше двойната алея за коли, която обслужваше двете вили — моята и на съседа ми, така нечаровния доктор Чад Прескот, чиито розови шорти си спомнях прекалено добре за жена, която уж го мразеше. Е, добре, не го харесвах, макар че несъмнено беше привлекателен и участва в спасяването на живота ми. Или поне в това да се погрижи за мен след злополуката, както и в това да се втурне в стаята ми и да подгони злодея с пистолета, когото по-късно дори Полковника не успя да открие, камо ли да идентифицира. Бях ли благодарила изобщо на Чад за тази постъпка? Не можех да си спомня и когато поех по пътеката, която водеше към вилата му, реших да го сторя сега.

Въпреки ранния час го заварих пред гаража — три пъти по-голям от обичайното. Почистваше един британски състезателен зелен ягуар 4x2, което означаваше, че побира двама души отпред и ако се посместят, още двама в миниатюрното пространство отзад — мит, на който никога не се бях хващала. Все едно, тази мисъл беше само странична, тъй като не вярвах, че този мъж някога ще качи пътници отзад, а може би дори отпред. Съсредоточеното му изражение и обичта, с която галеше повърхността на колата, ясно показваха, че това си е неговата играчка, а той не е от момчетата, които обичат да си дават играчките на другите.

— Искате ли да ме повозите? — попитах и го накарах едновременно да се стресне и да се закове на място. Не беше чул приближаването ми — беше толкова съсредоточен върху задачата си. Това ми хареса: човек, който се концентрира до такава степен, със сигурност е добър в това, с което се занимава. Бях чувала, че е блестящ хирург, но можех да се обзаложа, че в следващия си живот може да стане блестящ механик.

Видях усилието, с което се върна към настоящето от мястото, на което се бяха зареяли мислите му. Погледна ме как съм стъпила решително на неговата страна от алеята. Сладките ми дънкови шорти бяха малко по-къси от необходимото, дългите ми крака бяха станали кафяви от слънцето, от плуването рано сутрин и от пиенето на коктейли късно следобед на терасите. Червената ми коса се виеше в неконтролируем облак, който може би трябваше да вържа с връв като Джеруша. Бялата тениска, която носех, противно на здравия разум бях купила от втора употреба — тениска, която сега наричат „винтидж“ на местния пазар, с „езика“ на „Ролинг Стоунс“.

„Грешен ход“ — помислих си сега, когато видях гримасата, с която я гледаше. Скръстих ръце на гърдите си. Освен това бях забравила да си сложа сутиен — е, не точно забравила; бях решила да не слагам, защото не очаквах да срещна някого по време на самотната си разходка. Отново реших, че къщите ни са прекалено близо една до друга.

Той остави парчето велур, с което лъскаше колата, и на свой ред скръсти ръце.

— Предполагам, че се чувствате по-добре? — попита с въпросително вдигнати вежди.

— Всъщност се надявах, че вие се чувствате по-добре — отговорих искрено. — Не можех да знам… исках да кажа, не си давах сметка, че ченгетата… Полковника… ще си помислят, че вие сте…

— Че аз съм заподозреният? И защо не? Аз бях мъжът във вашата стая, а вие точно затова ги повикахте.

Той повдигна шортите си — този път светлосини, забелязах аз. Наистина обичаше пастелните цветове. Останахме загледани един в друг. Помислих си, че определено е сладък. Нямах представа какво си мисли той за мен в грозната ми тениска, с тази разрошена червена коса и прекалено късите шорти, които не бяха предназначени за ничии очи, освен за моите.

За моя изненада той измина няколкото стъпки, които ни разделяха. Спря се пред мен. По джапанки бях метър и седемдесет и пет, но той беше много по-висок. Наведе глава и доближи лицето си до моето, което бях вдигнала към него.

— Не знам дали го разбирате, но ситуацията, в която се намирате, е ужасяваща. Съвсем наскоро на два пъти бяхте на крачка от смъртта. Не трябва ли да се запитате защо? Кой иска да ви отстрани от пътя си?

— Питам се.

Той вдигна рамене.

— Струва ми се логично.

— За Полковника също е логично. И той каза същото, но разбирате ли, аз не познавам никого тук, или почти никого. Идвах само за да погостувам на леля си Джоли, а тя не си падаше много по светския живот, макар че понякога даваше страхотни вечери. Беше старомодна, обичаше изисканите вечери — бели ленени покривки, сребро, кристал…

— Купички с вода за ръцете.

Погледнах го в очите.

— Не чак толкова старомодна.

— И така — попита той — коя беше онази полугола млада блондинка — онази, която снощи крещеше с пълно гърло?

— Онази, заради която ви арестуваха?

Той ми отправи продължителен поглед, с който казваше: „Дори не го споменавай“.

— Полковника се извини по-късно — отбеляза той.

— Това беше Верити. Прибрах я във влака Париж — Ница. Бягаше от съпруга си. Не само че ѝ изневерил, но и откраднал всичките ѝ пари.

— Всичките ли?

— Е, тя имала само две хилядарки, но той ги взел, а също и бижутата. Тя нямаше нищо — буквално само дрехите на гърба си и една малка чанта с няколко снимки, четката ѝ за коса и малко бельо. Не знам докъде е мислила, че ще стигне с тях, но за неин късмет аз я прибрах. Сега я пратих в града да си купи подходящи дрехи — поне дънки и няколко хубави ризи, една-две рокли за парти.

— Парти ли ще организирате?

— Не, но чух, че съседът от другата ви страна довечера ще прави страхотна забава, на която са поканени половината богаташи наоколо. Той, разбира се, е Господин Паралия и малцина биха отхвърлили покана за вила „Мара“. Сигурно сте чували за Борис Берген?

— Чувал съм, че го наричат Шефа.

Кимнах. Все още притисках ръце към свободната си от бремето на сутиена гръд, защото се боях да не подскочи.

— Така го наричат всички — и самият той включително, мисля. Понякога го виждам на терасата на кафенето в града, винаги с висока чаша лимонада. Човек забелязва такива неща, когато почти всички други пият розе.

— Трудно е да пропуснеш мъж, който е толкова висок и с телосложение на борец.

— Руснак е — казах, сякаш това обясняваше физиката му.

Огледах изпитателно Чад Прескот.

— Може би ще искате да ме придружите — казах с най-официалния си тон, за да не си помисли, че се опитвам да го свалям и че го каня на среща. — Това ще бъде партито на годината, Шефа няма да жали пари и всички знаменитости ще присъстват.

Разперих ръце, почувствах как се люшват циците ми и ми се прииска да не бях разпервала ръце. Видях как той учтиво отклони погледа си.

— Разбира се, от вас зависи. Може да не харесвате такива събития.

— Не ги харесвам.

— О!

Вперихме погледи един в друг.

— За вас ще направя изключение — каза той, все още загледан в очите ми. Неговите бяха сини. Можех да виждам в тях толкова ясно, че зърнах собственото си отражение. Сърцето ми едва не спря или поне така се почувствах, а не съм изпитвала подобно усещане от цяла вечност, както се казва. В името на истината, от много по-дълго време. Е, освен когато го видях за първи път. — По-добре ще е да дойда, за да ви пазя — допълни той. Изглеждаше напълно сериозен. Една бръчка пресичаше челото му, а присвитите му очи ме наблюдаваха напрегнато. — Нали разбирате, че някой ви желае злото? Знам, че се престорихте, че е шега, когато Полковника предложи бодигардове, но ви казвам, точно от това имате нужда.

— Някой, който да ми пази гърба, имате предвид.

— И гърдите — допълни той. — Куршумите не избират.

Отказвах да повярвам, че говори сериозно.

— Аз съм само жена, която наследи красива вила, няколко хектара земя, малко състояние. Пиша романи за такива неща. Искам да кажа, това не се случва в живота. Или поне не на хора като мен.

Той все още се взираше в мен с онзи продължителен поглед, от който по гърба ми пълзяха тръпки. „Сладък“, така го нарече Верити, и беше права. Но у него имаше и нещо повече. Пред мен стоеше мъж, който знаеше каква е ролята му в живота, който даваше от себе си.

Не беше просто поредният член на обществото на плейбоите от лятна Южна Франция. Беше достоен човек и аз извадих късмет, че го срещнах, че ме спаси, дори това да означаваше, че му се е наложило да прекара една нощ в местния затвор.

— Надявам се, че Полковника ви е нахранил както трябва в пандиза — казах аз.

— Пица, половин бутилка червено вино. Тези провинциални френски затвори не са лоши, стига да познаваш съдържателя, тъй да се каже.

— Тъй да се каже — съгласих се аз.

— Вижте, напълно съм сериозен за вас.

Той направи крачка напред и пое облечената ми в ръкавица ръка в своите. Стисна я толкова силно, че едва не изкрещях.

Ахнах наполовина от болка и наполовина от удивление. Какво можеше да има предвид под „сериозен“?

— Тук ви дебне опасност. Нещо не е наред, някой ви преследва.

— Така каза Полковника.

— Според мен е прав. Запитайте се, Мирабела, какво не е наред? Кой иска това, което имате вие?

Хареса ми начинът, по който изрече името ми — произнесе всяка сричка толкова прецизно, че прозвуча като име на някоя друга жена, а не моето.

За миг се замислих, но не намерих отговор и му го казах. Той все още държеше ръцете ми.

— Значи трябва да разберем.

— Един момент — възразих и издърпах ръцете си. — Вече го казах и сега ще го повторя. Вие сте този, който иска нещо от мен. Вие искате земята ми.

— Моята земя — отвърна той с категоричност, равна на моята. — Не забравяйте, че имам писмото от леля Джоли, с което я остави на мен.

— Тя беше възрастна жена, не е разсъждавала ясно, не е знаела какво прави.

— Чудя се — измърмори той с вид на човек, който мисли напрегнато — чудя се дали не го е сторила, защото е искала да ви защити.

Погледнах го неразбиращо.

— Не знам за какво говорите.

— Не е ли вярно, че откакто наследихте имението, има покушения срещу живота ви?

Отново се замислих.

— Вярно — признах. — Но може да е просто съвпадение. Някой се е объркал на пътя Корниш, някой крадец, от ония, които се катерят по високите етажи, е решил, че имам бижута, искал е перлите ми.

— Прекалено много филми гледате. Вече няма такива крадци. Всичко става по компютър — преместват неща от трезори, от банкови сметки. Сега никой няма да рискува да си счупи врата заради една перлена огърлица.

— Хубаво, защото моята е с изкуствени перли. Ще я нося на партито на Шефа.

Той кимна и се обърна да си тръгне.

— Надявам се, че ще носите и някакви дрехи! — провикна се през рамо. — Ще дойда да ви взема. И Верити, разбира се.

— С британския състезателен зелен ягуар ли ще отидем? — изкрещях след него, докато той минаваше от моята алея в своята.

Той се обърна. Застанал така, ми заприлича на гръцки бог, с дългата руса коса, стройното тяло, проклетите пастелни шорти и бялото поло.

— Разбира се — провикна се в отговор. — Не можем да разочароваме момчето за паркиране, след като всичко друго ще е бентлита монстро и ролс-ройсове, нали така?

Деветнадесета глава

Седнал на обичайната си маса на терасата, на третия ред най-близо до сградата, в любимото си кафене на крайморския булевард, Шефа добави още лед във високата чаша с лимонада. С дълга лъжичка разбърка в нея парченце лимон и отпи първата глътка, преценявайки колко е кисело. Харесваше най-много тази лимонада, която го удряше в гърлото като кисел поток, с който някой по-недостоен мъж — или с по-малко опит в областта на лимоните — можеше да се задави. Това бе един от многобройните дребни начини, по които се подлагаше на изпитание, макар че някои бяха по-сурови — например ножа, наточен съвсем тънко, който доближаваше до гърлото си, без да откъсва поглед от отражението си в огледалото в банята. Най-лекото движение, примигване или, пази боже, кихане щеше да го довърши. Това усещане му харесваше. Поемането на рискове беше опасна игра — да живееш на ръба, да усещаш всеки един момент.

Освен това обичаше да играе тази игра и с други хора — истински хора, на чиято смърт можеше да се наслади без никаква опасност за самия него. Разбира се, под „хора“ имаше предвид момичета, млади жени, тийнейджърки, както и по-възрастни, макар че четирийсет или там някъде беше границата. Предпочиташе стегнатото тяло на младостта пред прецъфтялата възбудена плът на по-възрастната жена. Например младата блондинка, която пресичаше тичешком улицата, избягваше колите, махаше нахално на шофьорите и им се усмихваше широко, докато те фучаха покрай нея. Беше се устремила към същото кафене, в което той седеше и отпиваше от лимонадата си.

Шефа скръсти ръце на масивните си гърди, облегна се назад на стола си — извънредно големия, който заведението пазеше специално за него — и се наслади на гледката. Средно висока, стройна, с дълги крака, подчертани до съвършенство от късите бели шорти, които показваха и вирнатото ѝ дупе, черна горна дреха без ръкави — слава богу, без никакви надписи. Вместо това Шефа можеше да забележи малките ѝ високи гърди, които подскачаха привлекателно, докато си проправяше път през движението. Разбира се, тези гърди бяха забелязани от всеки мъж в кафенето, както и от раздразнените шофьори. Ненадейно тя се спря по средата на пътя. Колите набиха спирачки и спряха, свалиха се прозорци, сърдити крясъци я накараха да поклати глава и да посочи надолу към дакелчето, което бе омотало каишката си около глезена.

— Съжалявам — измънка тя. — Толкова съжалявам. О, боже, о, мамка му, Соси, тръгвай, става ли?

По някакво чудо кучето се освободи и хукна напред, при което обутите ѝ в маратонки крака почти загубиха опора. То я повлече към тротоара пред кафенето.

Шефа ѝ се възхити, застанала неподвижно за миг там с ръка на хълбока, увила здраво каишката на кучето около китката си и оглеждаща препълнената тераса. Нямаше свободни маси — в късния следобед никога нямаше, защото всички спираха за аперитив, макар че вътре заведението беше празно. Шефа видя как блондинката беззвучно изрича „мамка му!“, почти си помисли, че е видял леко потропване с крак, но не, сигурно не беше… Във всеки случай тази възможност му се стори като Божи дар.

— Мадмоазел… — каза той, помаха и успя да привлече вниманието ѝ. — Тук има свободен стол, ако нямате нищо против да сме на една маса. Скоро ставам, така че цялата ще остане за вас — и за вашето кученце, разбира се. Май е голямо сладурче — добави той, макар че очевидно не говореше за кучето.

Верити въздъхна с облекчение.

— Много сте мил. Искам да кажа, вие не ме познавате или нещо такова, а общата маса е нещо толкова… ами, интимно… не е ли така? Особено с непознат човек.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

Сервитьорът изникна до тях, намести стола, сложи салфетки, подложка за нея, бутилка перие, охладени чаши. Шефа забеляза, че на пръста ѝ няма пръстен. Значи не беше омъжена или сгодена. Може би беше свободна душа. Или пък разведена. Във всеки случай липсата на пръстен беше нещо хубаво.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна — забърбори Верити, изтощена от гоненето на кучето по задните улички. Вече го беше прибрала в колата и се беше обърнала да вземе нещо, когато то изхвърча от мястото си. — Не съм си представяла, че такова малко куче може да се движи толкова бързо — каза тя, като най-накрая успя да се усмихне и си спомни за маниерите си на възпитано момиче. — Много ви благодаря, господин…

— Берген — представи се той и голямата му ръка почти погълна нейната, когато я пое. — По тези места ме наричат Шефа.

— Охо! Сигурно наистина сте важна клечка. Лично аз се представям с Верити. В момента предпочитам да забравя фамилията си, докато настъпи по-подходящо време.

Името „Верити“ прокънтя в ума му като чист и ясен звук на тръба. Шефа се облегна назад на стола и той изскърца под тежестта му. Мъжът скръсти ръце, притисна длани към гърдите си и я загледа с присвити очи. Взираше се в младата жена, чиято смърт при автомобилна злополука бе наредил по единствената причина че е приятелка и спътница на Мирабела Матюс. Лош късмет за нея, щастие за него.

Той позволи по лицето му да премине леко тревожно изражение.

— Съжалявам, не исках да любопитствам, да се натрапвам… Исках само да се запозная с вас.

Верити му се усмихна в отговор, отпивайки от леденото перие, чиито мехурчета я накараха леко да хлъцне. Мислеше си колко е едър — висок, с рамене като Херкулес или като герой от ония филми за Момчето-мравка, привлекателен с тъмната си, пригладена назад коса и дълбоко разположени очи, които с един поглед сякаш я обхванаха от главата до петите. Кучето я побутна по крака и тя взе няколко ледени кубчета, сложи ги в чинийката за бакшиш и я остави на земята. Кучето близна, направи крачка назад, погледна към нея и изръмжа.

— Това е за благодарност — обясни тя и погали златистокафявата му глава. То отново изръмжа. — Добре, Соси, ще ти взема истинска вода — обеща тя, но Шефа вече я беше изпреварил с леко махване на ръката си. Приближи се сервитьор с купичка с вода за кучето, което щедро я разплиска по маратонките на Верити, докато пиеше.

— Добро куче! — каза тя доволна. После погледна към Шефа и добави: — Е, сега, след като се запознахме, мога ли да попитам какво ви води в Южна Франция, господин Шефе?

— Моля ви, просто „Шефе“. И за да отговоря на въпроса ви, имам къща тук — вила на хълмовете. Често идвам тук. Всъщност това е любимото ми жилище.

Очите на младата жена се разшириха, беше впечатлена.

— Е, колко точно жилища имате?

Той се усмихна. Невинното ѝ любопитство му допадаше, но предпочете да не отговаря на въпроса ѝ.

— А вие какво правите по тези места, госпожице Верити?

— Бягам от неверния си съпруг. — Както винаги ѝ се прииска да беше помислила, преди да отговори. Думите просто ѝ се изплъзнаха. Тя прехапа устна, загледана в кучето, което се бе проснало между краката ѝ, отпуснало се от горещината. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Няма нужда да навлизаме в моите проблеми и да ви развалям приятната почивка.

— Не я разваляте. Всъщност, Верити, вие ме направихте много щастлив.

Той отпи продължителна глътка от лимонадата си и направи знак на сервитьора да донесе още лед.

— Не всеки ден ми се случва да срещна някое хубаво момиче.

Верити скептично изви поглед нагоре, което означаваше, че не му вярва.

— Погледнете тази тераса, господин Шеф — рече с усмивка. — Има десетки хубави момичета и повечето от тях се надяват да срещнат истинския и той да е богат.

Шефа се засмя. Тя много му харесваше. Той посегна и отмести от лицето ѝ кичур пшениченоруса коса, който заплашваше да падне в чашата с перие.

— Аз определено отговарям на едно от тези условия — отговори той. — Не че се хваля, но съм строителен предприемач, а светът принадлежи на богатите мъже, ако не сте забелязали.

— Забелязала съм. Моята приятелка — тази, при която съм отседнала, Мирабела Матюс, наследи прекрасна стара вила от покойната си леля.

— Леля Джоли.

Верити го погледна удивена.

— Вие сте познавали леля Джоли?

— Всички я познаваха. Тя идваше тук периодично от много години и мисля, че беше доста възрастна, когато почина. И остави всичко на племенницата си, която почти не познаваше.

Верити не се беше сетила да попита колко добре Мирабела е познавала леля си; единственото, което беше чувала, беше онази история за „Хародс“, за задушаващото палтенце с кадифена якичка и изпуснатата торта с крем. Тя отпи голяма глътка от минералната вода.

— Според мен е постъпила много великодушно.

— Или много глупаво. Зависи от гледната точка.

Тя седна по-изправена на стола от изкуствена тръстика. Тонът ѝ беше студен, пренебрежителен:

— Във всеки случай Мирабела го смята за истински късмет. А моят късмет беше, че я срещнах във влака, докато пътувах насам.

— Бягайки от неверния съпруг?

Тя кимна и въздъхна.

— Ще се изненадате колко много неверни мъже има и колко малко чаровници.

— Значи ще се надяваме следващия път да си намерите някой чаровник — каза той с усмивка, изпълнена с такава топлина, че Верити наистина остана очарована.

— Надявам се — отговори тя. А после бързо стана и развърза каишката на кучето от крака на масата. — Трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се запознаем, господин… ъъъ…

— Шефа — помогна ѝ той.

Тя му хвърли подозрителен поглед, сякаш смяташе, че може да ѝ се присмива. Не, той беше много мил. Наистина го харесваше.

— Знаете ли какво, Шефе? — каза младата жена. — Вие сте от чаровниците.

— Надявам се това да означава, че ще дойдете на партито, което устройвам утре. Моята вила — тази, която се вижда оттук — е вила „Мара“. Продължавате нагоре по пътя и отбивате. Няма как да я пропуснете. В осем. Официален дрескод.

— Типично в стил Джеймс Бонд — отвърна Верити. От години не беше прекарвала толкова приятно в компанията на някой мъж. — Ще дойда.

— О, и доведете приятелката си, Мирабела. Все пак сме съседи.

— Да, почти като с Чад Прескот — каза тя, дръпна каишката на кучето и направи малка крачка встрани от масата.

— Почти — съгласи се Шефа. Той познаваше Чад Прескот.

Двадесета глава

Вечерта на партито вила „Мара“, кацнала на върха на хълма, с изглед към Средиземно море, навярно можеше да се види чак от космоса — беше осветена толкова екстравагантно, така зрелищно, че всеки един от розовите храсти трепкаше в нежнорозово, под всяко дърво имаше светлини, така че клоните се врязваха в тъмносиньото небе, което като че ли също бе осветено от щедрата ръка на домакина.

Шефа провери всичко един час преди началото на партито — провери така важното осветление, което открай време намираше жизненонеобходимо за атмосферата. Погрижи се масите да са застлани с бели ленени покривки в класически стил; на облегалките на столовете с бели възглавници да са завързани панделки от златист шифон, двайсет и пет метровият басейн да блести като скъпоценен камък в здрача, кристалът да блести, среброто да сияе, а барът да е достатъчно голям, за да побере всички гости, и зареден с всичко, което някой гост би могъл да желае. Включително, разбира се, „Рьодерер Кристал Руж“. Шефа смяташе, че това е любимото шампанско на всяка жена. Нищо не можеше да повиши усещането ѝ, че се чувства прекрасно, и същевременно може би да намали задръжките ѝ, така както изящната висока розова бутилка.

Сега, преди пристигането на гостите, беше сам, в анонимния квадратен бункер, разположен направо на крайбрежния булевард, който наричаше свое собствено кътче и в който не можеше да влезе никой — тоест, никой без лична покана от Шефа. Което означаваше, че хората, които канеше, се занимаваха с нечестен бизнес — незаконен и може би смъртоносен.

Той седеше в голямото си кожено кресло пред екрана, който показваше всяко кътче от вилата му: всяка стая, всеки сантиметър от имота, почти всяка тревичка и песъчинка, та дори и вълните, които се удряха в брега. Знаеше, че никога не бива да допуска нехайство, да приема живота си за нещо сигурно. Враговете и опасността дебнеха на всяка крачка — постоянни спътници за човек с власт като неговата, който бе спечелил богатството си, отстранявайки всеки, застанал на пътя му. Понякога тези хора загубваха бизнеса си, дома си, съпругата си, причината си да живеят, а от време на време дори живота си. Никога не се бе опитвал да преброи колко врагове е имал през годините, но това вече нямаше значение. Той беше победителят, а всеки, който му се противопостави, остана долу, на дъното. Имаше един-двама, на които бе позволил да се преструват на господари на живота си, просто за да изглежда чист, и да продължат да строят тук-таме — обикновено на Коста дел Сол, където нещата бяха по-лесни.

Отвън сервитьорите чакаха, разнасяха се тихите звуци на квартет, пианистът подбираше джазови акорди, които подхождаха на спокойствието, предшестващо пристигането на гостите.

И все пак беше факт, както си помисли Шефа, докато самодоволно оправяше пред огледалото черната си копринена вратовръзка, че след като се разрасна финансово и следователно стана по-могъщ, вече рядко използваше крайни мерки срещу съперниците или враговете си. Тези дни бяха останали в миналото. Сега бе порядъчен член на обществото, филантроп с щедри дарения за каузи, които щяха да му донесат публичност, да го препоръчат като „добър“ човек на всички важни хора в онзи свят, за който копнееше и към който въпреки разточителната си благотворителност, все още не принадлежеше. Сякаш, помисли си той, все още загледан в отражението си, което с нищо не издаваше истинската му същност, сякаш бе изключен от света, който смяташе за рай. И той, и Орфей. Предполагаше, че се намира в добра компания.

Но тези, за които наистина мислеше, бяха жените — тези елегантни създания, които скоро щяха да прекрачат прага му с вечерните си маркови рокли, с бижута, блеснали на дългите им шии, с прически, които им бяха отнели часове, колкото и прости да изглеждаха, с високи токчета, които удължаваха краката им, макар да предизвикваха убийствена болка; блестяща коприна, пърхане на тюл, мекото издуване на шифон около телата им, скрили тайната им същност. Шефа знаеше, че някои от тях могат да бъдат купени срещу огърлица от скъпоценни камъни, срещу няколко седмици луксозна ваканция на яхта в Егейско море, срещу вечеря, облегнати на ръката му, в най-добрия ресторант в Париж, на която той щеше да се държи с тях така, сякаш са богините, за които се бяха помислили. Преди да се сблъскат с действителността и да осъзнаят, че имат късмет, че са живи, макар и не невредими. Шефа обичаше насилието, обичаше допирането на ножа до гърлото, обичаше заплахата. Сексът винаги беше по-хубав с насилие — беше го разбрал много отдавна. А след това парите оправяха всичко.

Но сега с тези нови жени — писателката, наследницата на леля Джоли и нова собственичка на вила „Романтика“ и земята ѝ, на която той бе намислил да построи четиринайсететажния си блок с апартаменти и да натрупа много милиони за кратко време, и нейната глупава малка русокоса приятелка, която толкова искаше да я харесат и която той очарова в кафенето… е, това беше предизвикателство. Предизвикателство, пред което щеше да се изправи тази вечер, с помощта на Руснака, разбира се, макар че това копеле така и не си изпълни обещанията. Все пак не разполагаше с нищо по-добро, затова щеше да му даде втори шанс. Оная Матюс, за която трябваше да запомни, че се казва Мирабела, този път щеше да излезе от играта. Не можеше да допусне никакви грешки. А малкото сладурче, блондинката? Е, може би щеше да успее да ѝ намери друга роля, поне за малко.

Двадесет и първа глава

Чад излезе от вилата си в осем часа без две минути. Точно в осем паркира ягуара със сгъваемия покрив пред вила „Романтика“, прехвърли дългите си крака над вратата и закрачи към ниските предни стъпала, където го посрещна кафявото дакелче. Май обичаше да показва зъбите си на гостите. Мисълта да се озове без парче от официалния си панталон не му допадна. Вярно, че го носеше рядко, но му служеше добре от години и не беше готов да си купи нов.

— Добро куче — каза той неискрено, кучето обаче май го възприе по желания начин и се отдръпна с размахана опашка и вече без да се зъби.

Вратата беше отворена. Нощни пеперуди и всевъзможни нощни създания трепкаха около високите лампи от двете страни на коридора, които Чад разпозна като творби от периода ар деко, с тези квадратни черни абажури. Две еднакви маси с малахитови плотове, каквито днес не можеше да създаде никой, се крепяха на тесни позлатени крака, завършващи с лъвски лапи. Положително датираха от края на миналия век. На мраморния под имаше небрежно нахвърляни килими, които не си подхождаха, но всеки от тях беше истински шедьовър на източното изкуство, изтъкан от коприна или най-фина вълна. Цветовете им бяха избелели в хармонична мъглявина. Две еднакви канапенца, тапицирани с убито зелен брокат, който напомняше за първите бледи пролетни листа, бяха поставени едно срещу друго от двете страни на преддверието. Рамките им бяха от позлатено дърво и това също загатваше за големи разходи.

Нищо в къщата на леля Джоли не беше евтино. Разбира се, Чад помнеше този факт от няколкото посещения, които ѝ бе направил, за да пият чай. Точно така го описваше леля Джоли в поканите си.

„Моля, елате да пиете чай с мен в четири часа следобед.“ Точно това пишеше тя, а той идваше и пиеше чай „Ърл Грей“, който тя наливаше от сребърна кана и я допълваше от сребърна кана с вода, поставена на малък котлон, за да е гореща. Леля Джоли беше от старата школа. Беше възрастна жена и уважаваше миналите времена. Чад беше много обезпокоен от жестоката ѝ смърт. И особено от факта, че така нареченият Полковник до момента не бе направил нищо, за да открие извършителя.

Той остана на предните стъпала, загледан в преддверието, и си спомни възрастната жена, която се грижеше за тази вила, която знаеше всичките ѝ тайни, познаваше всички хора от миналото и която му каза, че иска той да я получи. „След като си отида“, така му каза.

Разбира се, Чад отвърна, че това не е редно, и я помоли да помисли за семейството си, но тя отвърна:

— Имам причини да вярвам, че за моята племенница няма да е безопасно да наследи вилата. Докато мъж като вас, докторе, може да се грижи за себе си, може да се грижи и за всичко останало.

Разбира се, той попита какво има предвид и нейният отговор, изречен с подходящата височина, която съответстваше на подходящото ѝ облекло, гласеше, че той несъмнено ще разбере, а и така или иначе племенницата ѝ си има собствен живот, свое място в света.

— Аз също — спомни си сега Чад отговора си.

— Така е — съгласи се тя, подаде му чаша и чинийка от „Уеджууд“ и му предложи чиния с бисквити „Гарибалди“.

„Истинска англичанка“ — помисли си той, когато погледна тези бисквити.

— Вие сте човек, който може да се грижи за себе си — каза тя. — Изправяли сте се пред врагове в джунглите и отдалечените селца, в покрайнините на страни, в които повечето от нас никога не стъпват. Притежавате инстинкта, който ви подсказва как да се защитите от опасност. Моята племенница Мирабела — един Бог знае защо са я кръстили така, майка ѝ беше актриса — ами Мирабела не притежава и капчица инстинкт за самосъхранение. Макар че пише за него, разбира се. Детективски истории, нали разбирате?

Чад разбираше. Колкото и да беше чудно, беше прочел две-три от книгите ѝ, докато седеше сам на дивана си на светлината на лампата, далеч в джунглата, с чаша вино в ръка и усмивка на устните. Винаги знаеше кой го е извършил, разбира се, но с Мирабела Матюс не това беше важното; сюжетът се въртеше около това, как и защо го е извършил. Чад оценяваше това.

Докато пиеше чай с леля Джоли, той изгледа домакинята си и си представи красавицата, която със сигурност е била някога. Сега беше на осемдесет и няколко години, но лицето ѝ беше без бръчки, шията ѝ не беше увиснала и положително не си беше правила пластични операции. Просто късмет с гените. Красотата никога не изчезваше — просто се смекчаваше с времето.

— Искам да вземете това — подаде му тя парче синя хартия, откъснато от бележник. — Сложила съм всичко тук вътре, така че не би трябвало да има проблем. Мирабела ще получи парите ми, но вие ще получите земята, която граничи с вашата. И вилата, разбира се. При условие че я поддържате точно във вида, в който е сега.

Тя си сложи очилата и го измери с проницателен поглед за един дълъг миг. Той се размърда. Не знаеше какво да каже, как да приеме подобна отговорност.

— Не се тревожете — каза тя. — Искам само Мирабела да е в безопасност. Не желая да тръгне по пътя на Джеруша.

— Джеруша ли?

— Нейната пралеля. Убийца, нали разбирате?

Той впери удивен поглед в нея.

— О, не се притеснявайте, било е много отдавна. През трийсетте години. Убила любовника си, или поне така твърдят. Не помня дали са го доказали. Така или иначе, това съсипало Джеруша, провалило кариерата ѝ. Тя била звезда, нали разбирате — участвала в мюзикъли, била певица, танцьорка, голяма красавица. Така казват.

Леля Джоли взе от страничната масичка снимка в сребърна рамка.

— Това е тя.

Чад погледна към снимката на висока, закръглена жена. Дългата ѝ червена коса падаше по голите рамене. Изпод надипления край на роклята ѝ се подаваше крак в сребриста обувка. Ръката ѝ бе отпусната върху облегалката на стол и държеше букетче момини сълзи. Очите ѝ гледаха към камерата уверено, почти, както си помисли Чад, предизвикателно, сякаш трябваше да срещне живота и камерите по точно определен начин.

Леля Джоли се обади:

— Тя е била жена, която се е борила много, за да стигне толкова далеч, господин Прескот, и се е радвала на плодовете на труда си. Докато не срещнала мъжа, който я погубил.

Тя взе празната му чаша.

— Още чай?

— Благодаря. И ме наричайте Чад, ако обичате.

— Е, обикновено има две неща, които съсипват жените. Първото са парите, липсата на пари или плановете как да ги получат. Второто е мъж. Лично аз винаги съм смятала, че мъжът трябва да бъде на първо място. Сестра ми имаше други идеи, поради което се забърка в беди и това стана причина години по-късно да се роди Мирабела. Която, ако се съди по всичко, което съм чувала за нея, и малкото ни лични срещи, е умна мацка.

Тя се усмихна.

— Харесва ми този израз — „умна мацка“. Вземете си още една гарибалди, господин Чад.

— Само Чад.

Той взе бисквитата, макар че не я искаше.

Тя остави чинията на подноса и стана.

— Много ми беше приятно, че се видяхме, господин Чад. Имам чувството, че няма да се видим повече.

Сега, застанал на стъпалата на вила „Романтика“, загледан в преддверието, Чад си спомни за възрастната дама, която бе намерила тук жестоката си смърт. Искаше да разбере защо.

Двадесет и втора глава

Взирам се в отражението си в голямото огледало. Вече съм облечена за партито на Шефа. Изглеждам много шик в дългата небесносиня рокля от шифон с дълбоко деколте, стеснена на ханша. После се разширява точно толкова, колкото да направи вървенето възможно. Тази рокля и обувките — златни сандали с дванайсетсантиметрови токчета — определено не са предназначени за вървене. В такъв тоалет може и да стигна от лимузината до някой нюйоркски ресторант, но се съмнявам, че ще успея да се наместя на предната седалка на този нисък ягуар. Тоест, след като Верити се смести отзад, макар че тя, разбира се, не е толкова парализирана от тоалета си, който, доколкото виждам, се състои от бяла коприна, набрана високо на дясното бедро, дълга до коляното на лявото, със сребристо бюстие без презрамки, което стиска малките ѝ гърди като любовник и ги кара да преливат красиво над него.

Пригладих сребристите си ръкавици, сложих сапфирения пръстен. Верити стоеше до мен.

— Това ли ще носиш наистина?

— Това.

Възприех ролята на агресор, преди да ме е нападнала, както знаех, че ще направи — Верити смяташе, че трябва да съм малко по-дръзка.

— На твоята възраст трябва да показваш малко повече. По-късото почти винаги е по-добре. Но един момент, имам идея.

Тя излезе тичешком от стаята ми и се върна след секунда, размахала ножици.

— Ау, ау… не, не, не, не давам! — извиках и протегнах ръка да я спра. — Да не си полудяла, момиче? Това е скъпа рокля, купена специално за случая, а аз съм жена на четирийсет и няколко години, която знае какъв е стилът ѝ и се придържа към него.

— Но ти имаш страхотни крака!

Тя се спря пред мен и започна да върти ножицата.

— Ние, жените, винаги сме разбирали кои са преимуществата ни и се възползваме максимално от тях. Така мъжете дори няма да забележат слабостите ни. Ето, например косата ти — добави тя и отново изгледа ножиците си.

— Боже, момиче, ти наистина си луда!

Направих още една крачка назад и вдигнах ръце към току-що направената си коса. Бях отделила няколко часа от натоварената си програма и се бях оставила на грижите на фризьора на градския площад — млад мъж, който правеше прическите на всички по-важни хора наоколо. Никой не ходеше в изисканите салони по време на ваканция в Южна Франция и цял ден влизаше и излизаше от морето или басейна. Излишно харчене. Дори за изискано събитие, каквото обещаваше да бъде това на Шефа.

Верити се приближи към мен.

— Остави тези ножици! — наредих ѝ. За щастие тя се подчини.

— Толкова е твърда! — промълви удивено. — Прекрасната ти червена коса, напръскана до счупване. Е, аз ще се погрижа за нея, ще я освободя.

Тя грабна една четка, бутна ме на стола пред огледалото и енергично нападна гривата ми.

— Наведи си главата! — заповяда и аз се подчиних.

— Сега нагоре! Отметни косата си назад, разтърси глава.

И това направих.

— Ето, погледни сега! — завърши гордо тя.

Погледнах веднъж, а после и втори път. Завъртях глава надясно, наляво, отново разтърсих косата си. Тя блестеше — лъскав червеникавозлатист облак от къдрици, какъвто не бях виждала никога преди.

— Откъде знаеш как да направиш всичко това? — попитах смаяна.

Верити вдигна рамене.

— Всички момичета знаят. Просто не знам какво да направя с роклята, без да я отрежа. Но тъй като няма да ми позволиш, ще трябва да насочим вниманието към нещо друго.

Тя отново ме погледна, по-внимателно.

— Знам! Огърлица. Нещо голямо, драматично.

— Нямам огърлица — отговорих твърдо. Не исках да ме задушава никаква златна верига. Исках само да приключа с този епизод. Терзанията за тоалета никак не ме радваха. А после си спомних за перлите — онези, които ми подари леля Джоли, когато дойдох на гости във вилата. Тогава бях на седемнайсет и бикините ме интересуваха повече от бижутата, но тя окачи онзи тежък наниз перли на шията ми и той стигна точно под гърдите ми.

Сега ги държах в сейфа в стената, скрит зад редица пуловери в шкафа. Разбира се, всичките ми пуловери са черни — никога не съм обичала промените. Отдавна не бях проверявала, но се надявах перлите да са още там.

Отворих сейфа и ги зърнах, увити в същото парче измачкан тънък плат, точно така, както ми ги даде леля Джоли. Вдигнах ги, за да ги види Верити.

— О, боже! Идеално!

Тя действително заскача и запляска с ръце.

Взе перлите, остави ги да се плъзнат през пръстите ѝ, докато ги прокарваше над главата ми.

— Като коприна — промълви със страхопочитание.

Оправих наниза, така че да се намести в основата на врата ми и да падне по-красиво на гърдите ми. Краят му стигна точно до извивката им, а те самите изглеждаха чувствително подобрени с допълнителния блясък на една-две перли срещу кожата.

— Не е възможно да са истински, разбира се — казах. — Мисля, че думата е „култивирани“. Навярно са отгледани в китайски стриди, миди или в нещо друго водораслено.

Верити вдигна перлите и ги огледа съсредоточено. Ако имаше бижутерска лупа, можех да я помисля за професионалистка.

— Грешиш — отвърна тя. — Майка ми имаше такива перли. Продаде ги, когато се разорихме. Получихме достатъчно, за да платим ипотеката за няколко години, след което баща ми пак се разори и тогава така или иначе загубиха къщата. Винаги ми се е искало да ги беше запазила. Това щеше да бъде единственото ми наследство. Родителите ми се оставиха да загинат — екскурзия с хеликоптер в Майорка по време на една ваканция — и не беше останало нищо. А после съпругът ми, който по погрешка си мислеше, че се е оженил за богаташка, не само че ми изневери, но и ме изостави. Точно тогава те срещнах.

Очите ѝ ненадейно се насълзиха. Тя ме обгърна с ръце и аз я прегърнах на свой ред.

— Не се тревожи, миличка — прошепнах в ухото, което беше по-близо до мен. — Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб, все едно дали перлите са истински или не.

Тя избърса с пръст една сълза, оставяйки по бузата си следа от пурпурна спирала.

— Добре съм — каза. — А твоята леля Джоли не само ти е оставила вилата и всичките си пари, но ти е оставила и цяло състояние — ето тук, на врата ти.

Аз, разбира се, не го вярвах. Как бих могла? За мен това беше просто наниз кремави перли с еднаква големина, които положително не можеха да отговорят на стандартите на покойната кралица Мери, която се бе покривала с купища нанизи от най-доброто, докато накрая бе заприличвала на украсена кукла. Освен това бе добавяла по няколко извънредно големи диаманта. Според слуховете също така умеела да отмъква всичко, което ѝ харесвало, от домовете на приятелите или домакините си и нещата стигнали дотам, че те криели по-ценните вещи преди пристигането ѝ. Мисълта за кралица клептоманка много ми допадаше.

Но ако Верити беше права и тези перли бяха истински? Претеглих ги в ръка, тежки, гладки и очаквано покрити с малки възелчета в коприната между всяка перла.

— Във всеки случай ще ги нося тази вечер — заявих аз. — Леля Джоли би искала да ме види с тях. Предполагам, че затова ми ги даде.

Верити се отдръпна и отново ме огледа от главата до петите: новата ми прическа, новата ми рокля, новите перли, високите токчета и всичко останало.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Чудя се дали крадецът не е търсил точно тях, когато дойде в стаята ми. Може би не е искал да се отърве от мен. Може просто да е искал перлите. Нали все пак е крадец.

На лицето на Верити се изписа скептично изражение, но точно тогава звънецът зазвъня с „Марсилезата“. Чад Прескот ни очакваше.

Пепеляшка отиваше на бала.

Двадесет и трета глава

Във вила „Мара“ първият екип от момчета за паркиране в червени сака вече бързаше към къщата от отдалечения паркинг, а вторият извозваше гости в колички за голф, за да не трябва да чакат в дългата колона от превозни средства.

— Сигурно партито наистина е голямо — обърна се Чад към Мирабела, седнала до него в ягуара. Дългата ѝ рокля се бе набрала над коленете, шал пазеше прическата ѝ от вятъра в стила на звездите от старите филми. Това, което се виждаше от косата ѝ, се струваше на Чад укротено с истинска четка и гребен, вместо обичайната червена маса, която извираше на буйни спирали от главата ѝ, сякаш ѝ бяха приложили електрошок. Е, може би не чак толкова настръхнала, но определено неконтролируема.

— Вие какво очаквахте от местния милионер? — попита Мирабела. — Вечеря за двайсет души? А след това портвайн и сирене за господата? Дамите да отидат в тоалетната да си напудрят носовете?

— Нещо такова — призна той и ѝ се ухили по начин, за който знаеше какво ще ѝ подскаже: че не говори сериозно.

— Ето го и самия него — нашия домакин, Шефа. Чака на стъпалата, за да ни поздрави — обади се Верити, сместена в малкото пространство отзад, което не бе предназначено за нищо повече от една чанта за уикенда и може би едно-две кучета. Бе притиснала колене под брадичката си и самоотвержено придържаше късата си пола.

— Ето го и него — съгласи се Мирабела. — Бях забравила колко е привлекателен — добави.

Домакинът им изглеждаше елегантен, дори шик, в ушития по поръчка смокинг. Разбира се, Шефа не би се принизил да носи конфекция — беше на прекалено високо ниво за това. Достатъчно бе човек да погледне вилата му — същински дворец. От всички прозорци струеше светлина, под всеки храст и дърво в градината имаше осветление, така че всеки цвят разкриваше венчелистчетата си, морето се осветяваше от прожектори, за да се видят белите гребени на вълните; на стъпалата, водещи към отворената входна врата, бяха поставени високи, лакирани в черно саксии с цъфнали жасминови храсти и въздухът бе пропит с аромата на цветчетата им. От терасите се носеше музика, смях, тракане на лед в чаши.

— Добре дошли на моето парти.

Шефа ги беше забелязал. Бързо се приближи и протегна ръце, за да помогне на Верити да се надигне от тясното си местенце отзад.

Тя бързо придърпа надолу бялата си копринена дреха, която за жалост се бе измачкала по време на краткото пътуване.

Но точно сега очите на Шефа не бяха приковани в полата на Верити. Вниманието му беше насочено към Мирабела. Неговата плячка беше тук, на негова територия. Сега щяха да видят какво може да им донесе нощта.

Чад изскочи от колата и я заобиколи, за да помогне на Мирабела, но Шефа го изпревари: вече бе отворил вратата и оглеждаше гостенката от глава до пети, което я накара да се почувства неудобно.

— Малко като воайор — прошепна тя в ухото на Чад.

— Спомням си, че леля ви носеше тези перли — каза Шефа, докато я съпровождаше по стъпалата.

— Така ли? — изненада се тя, защото, доколкото знаеше, леля Джоли рядко носеше перлите и никога не бе срещала Шефа. — Е, сега са мои — добави и ги потупа.

— И те, и вила „Романтика“ — допълни той и се засмя. — Боже, боже, наистина сте късметлийка!

Тя го стрелна с поглед. Възможно ли бе да се смее на нея?

— Късметлийка съм, че имах леля като Джоли Матюс. Не се виждахме често, но помежду ни винаги е съществувала връзка.

— Предполагам, че точно затова ви е оставила имота си.

— А! Да. Имотът.

Отново му хвърли бърз поглед, но той не гледаше към нея. Надяваше се, че няма да навлязат в разговор тип „продайте ми земята си“ тук, на партито.

— Чад.

Шефа бе преминал към следващия гост и стискаше ръката на Прескот.

— Мисля, че ще намерите всичко, от което имате нужда. Каквото и питие да искате, ще го намерите. Розово шампанско, разбира се, както винаги. А готвачите ми приготвиха истинско пиршество. Много се радват, когато имат възможност да покажат таланта си.

— Значи имаме късмет — отбеляза сухо Чад, докато се качваше по стъпалата. С крайчеца на окото си, зад редицата от чакащи момчета за паркиране, си помисли, че е мярнал човек, когото познава. Не се набиваше на очи, но беше там, наблюдаваше. В следващия миг вече го нямаше.

Сега Чад си спомни. Беше го видял на терасата на кафенето. Това беше човекът, познат като Руснака.

Двадесет и четвърта глава

Това е най-голямото парти, на което съм ходила някога. Животът ми като писател е по природа самотен, с изключение на онези епизоди между книгите, когато търся спасение в това, което наричам „истинския свят“, и заминавам за градове като Париж или Венеция, където жадно поглъщам красотата на историята и където предпочитам да съм сама. На други места, където ме отвеждат по-интимни причини, ходя с мъжа, с когото съм в момента, тъй като досега не съм срещала някой достатъчно специален, за да издържа с него чак до олтара. Някога обмислях дали да не се сгодя, но той си промени мнението, преди аз да успея. И така, до момента трима мъже успяха да избягат от мен, а в бъдеще можеше да има и още. Но малко са мъжете, привлекателни като Чад Прескот, макар че го смятам за самовлюбен боклук. Да, но е привлекателен и е добър лекар — не мога да не му го призная. И в момента е моят кавалер за партито на годината.

Никой не може да подложи на съмнение привлекателността на мъж в смокинг — просто има нещо в този стегнат код от черно и бяло. Или може би сърцата на момичетата започват да пърхат просто поради факта че в това време на небрежно облекло един мъж е сложил сако.

Той сложи ръка под лакътя ми, докато се изкачвахме по стъпалата и влизахме във вила „Мара“. Шефа, нашият грейнал домакин, вече държеше ръката на Верити здраво в своята и ѝ говореше оживено. Тя отметна глава назад и се засмя и аз се запитах какво толкова забавно ѝ казва. Ненадейно ме обзе тревога. Тя беше толкова наивна. Един мъж вече я бе подлъгал, а този тук беше богат и могъщ — опасна комбинация за всяка млада жена.

Вила „Мара“ приличаше на Акропола — бели колони, два пъти по-високи от обичайното, поддържаха веранда на горния етаж. По ниската ѝ стена бяха наредени глазирани саксии на ивици, в които растеше жасмин. Дълга тераса водеше към огромна морава, старателно окосена от дузината градинари, които работеха при домакина ни и за които бях чувала, че всяка седмица подменят всяко цвете, за да се вижда единствено в разцвета на съвършенството си. Загледана в градината му, разбрах, че този милиардер знае какво харесва и какво иска и знае как да го получи. Парите си казваха думата без съмнение. Но когато говореха по такъв начин, тогава аз можех да се радвам на резултата от мечтите му за съвършенство.

— Мирабела — каза Шефа и се приближи към мен.

Автоматично се огледах за Верити и я видях седнала на високо столче на дългия бар. Подадоха ѝ чаша розово шампанско и тя се усмихна. Съмнявах се, че осъзнава колко високо се е набрала полата ѝ. Побутнах Чад и му показах с жест какво става.

Той кимна на домакина ни, за да му пожелае приятна вечер, и бързо се отправи към Верити.

Шефа го проследи с поглед, забеляза Верити, полата и шампанското.

— Не се тревожете — изрече уверено. — Толкова е млада. Персоналът ми ще я държи под око.

— Не е толкова млада, че да не може да се държи нормално — отговорих. Бях малко разстроена от поведението на Верити. Никоя жена, млада или не, не биваше да пие толкова много.

Домакинът ми седна до мен. Ненадейно останахме сами — тоест, ако не се брояха призрачните фигури на двама мъже на заден план. „Бодигардове“ — помислих си аз и това ме тласна към следващата ми мисъл.

— Какво мислите? — попитах, като се наведох по-близо, за да ме чуе — танците вече бяха в разгара си, жените събуваха обувките с токчета и бях готова да се обзаложа, че мъжете скоро ще последват примера им със саката.

— За кое? — попита Шефа, повика с жест някакъв сервитьор от мрака и му направи знак да долее чашата ми.

Аз му позволих. Можех да различа доброто шампанско. И го обичах. Една чаша и половина. Продължавах да броя. Верити не броеше, а аз знаех, че това е задължително за едно момиче. Освен това наблюдавах Чад, който сега седеше до нея.

Забелязах ужасения ѝ поглед, а после дръзката ѝ усмивка, докато се опитваше да издърпа надолу бялата пола. Тя се смъкна от столчето, потупа Чад по ръката, каза му нещо и се запъти към къщата. За миг се спря, за да събуе сребристите си сандали, а после нехайно продължи по пътя си, като ги държеше за каишките. Можех почти да се обзаложа, че си тананика, докато върви. Неочаквано си спомних нещастната, обляна в сълзи млада жена от влака, историята за изневерилия съпруг, за откраднатите пари, бегълката, която не знаеше къде отива, как да стигне дотам и какво ще прави после. Моята малка Верити определено показваше какво може.

Чад се върна, погледна след нея и пак се намръщи.

— Каза ми, че е добре — съобщи той. — А аз ѝ обясних, че като лекар смятам, че не бива да пие повече шампанско. Тя ми отговори, че шампанското не е навредило на никое момиче.

— Трябвало е да ти благодари за професионалното внимание — изрекох с усмивка. Той беше толкова красив, едновременно светски мъж и прочут лекар — поне за тази нощ, преди да се превърне в другото си „аз“, да се върне в някоя джунгла, където да оперира лицата на малките деца, за да могат да живеят като другите.

Шефа все още седеше от другата ми страна. Сега попита:

— Е, харесва ли ви моето малко парти, докторе? Обзалагам се, че е различно от това, с което сте свикнали.

Изпитах задоволство. За пръв път в живота си бях в компанията на двамата най-привлекателни мъже в стаята. Надух се, метафорично казано, и отново отпих глътка от розовото шампанско. Идеалното количество лед, идеално подбрано. Нищо не можеше да убегне от вниманието на този човек от друг свят — свят, различен от моя и от този на Чад.

Забелязах, че двамата бодигардове, които ни наблюдаваха дискретно, бяха изчезнали. Навярно смятаха, че с нас техния Шеф не го грози опасност.

— Мирабела.

Шефа се усмихна — интимна усмивка, предназначена само за мен. Той умееше да очарова и какво толкова, беше привлекателен — висок, мургав, изпълнен със скрита енергия. Освен това нямаше да е зле да накарам Чад Прескот да ревнува — може би да ме погледне пак и да си помисли, че изглеждам добре в изящната морскосиня рокля, която подчертаваше извивките ми. Косата ми приличаше на червен облак около гримираното ми лице от опитната ръка на Верити. Не изглеждах зле, нищо че го казвах аз самата.

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен? — попита Шефа.

Сега пое не ръката на Верити, а моята, за да ме придружи до специално монтирания на моравата дансинг с паркет. Обви ръка около кръста ми и аз се наместих до колосаната му риза. Тялото му притисна гърдите ми, а косата ми се развя. „Много е приятно“ — помислих си.

Двадесет и пета глава

По-късно двамата с Чад се задържахме около масите. Изглеждаха много красиви, застлани с ленени покривки, с кристални купи и сребърни подноси, пълни не само с обичайния хайвер върху натрошен лед. О, не! Въображението на Шефа не знаеше граници. Той предлагаше на гостите си малки сандвичи върху сладки кифлички с пикантна туршия, която да притъпи тази сладост, и красиви сини купи с чили, точно толкова пикантно, колкото да подразни небцето, с филе и фасул. Имаше бейби хотдог и сладка царевица, миниатюрни пирожки с пиле, отделни суфлета с батати и мариновани с бира печени ребърца, с които красиво облечена жена можеше да се справи, без да се изцапа.

Шефа предлагаше едно страхотно американско барбекю, когато всички очакваха нещо по-изискано, и аз видях, че се наслаждава на удивлението, което се изписа по лицата на гостите му, когато видяха масите, украсени с оранжев и жълт неароматен невен, пурпурни теменуги и други често срещани цветя, вместо с очакваните орхидеи и рози, докарани със самолет от Южна Африка. Първо дойде стъписването. После намръщването, защото нищо не изглеждаше правилно, а накрая шепотът на удоволствие и комплиментите, с които го засипаха. По някакъв начин всичко се беше получило.

Разбира се, гостите бяха свикнали с най-доброто — затова бяха дошли. Шефа дори не познаваше много от тях — организаторът на партитата му имаше списък с хора, които бяха на разположение, винаги бяха готови да присъстват на безплатни луксозни тържества, изглеждаха добре и разполагаха с подходящите дрехи, за да ги поканят.

— Приказно е! — промълвих, докато двамата с Чад разглеждахме великолепното изложение. — И колко красиво изглежда! Толкова просто и хубаво, като истинска градина в задния двор на Четвърти юли.

Шефа ми се усмихна, удовлетворен от комплимента. Чад обаче не гледаше към бюфета.

— Бихте ли ме извинили за момент? — каза той. — Трябва да проверя нещо.

Запитах се какво ли трябва да провери толкова спешно. А после се сетих, че наглежда Верити.

Извиних се и си проправих път през парфюмираната тълпа. Давах си сметка, че жените ме оглеждат. Бяха видели, че говоря с Шефа; той беше страхотен улов и всяка една от тях — във всеки случай поне неомъжените, а навярно и някои от омъжените — биха искали да уловят тази „риба“.

Пресрещнах Чад, когато се връщаше от къщата.

— Няма я там — каза кратко той.

— Но аз мога да се закълна, че я видях да влиза!

— Аз също.

— Искам да кажа, помислих си, че трябва да отиде до тоалетната, нали разбирате…

— Не е в тоалетната. В нито една от тоалетните. Навсякъде има прислуга, пазят вратите на всички стаи, да не би някой да отмъкне среброто, предполагам. Всички твърдят, че не са виждали жена, която да отговаря на описанието ѝ. Говорих дори с жената, която отговаря за стаите за отдих на дамите. Изхвърли ме и каза, че нямам право да влизам. Е, нямах, разбира се, но и тя не беше виждала Верити. Това, което ме притеснява, Мирабела, е, че и двамата знаем, че Верити прекали с пиенето и че влезе в къщата. А сега всички твърдят, че не е влизала. Какво става, мамка му?

Той ме изгледа гневно, сякаш аз бях виновна, със същия дълбок поглед, който сякаш проникваше до душата ми и който по-рано приех като интерес, като желание за секс или като любов от пръв поглед, нещо такова. Очевидно не беше така.

— Не може да ѝ се е случило нещо — казах аз. — Искам да кажа, вижте само това място! Има достатъчно въоръжени бодигардове, за да спрат танкова атака. А освен това момичетата не могат просто да се загубят на голямо парти като това.

— Е, изглежда, че това момиче е изчезнало по време на това голямо парти и възнамерявам да попитам човека, който го организира, какво се е случило.

Сграбчих ръката му.

— Мислите, че нещо се е случило с Верити? Но защо трябва да ѝ се случи нещо?

Той поклати глава.

— Мирабела, вашата леля Джоли беше убита на две крачки оттук, във вашата вила „Романтика“, а вие ме питате защо се тревожа, че Верити е изчезнала от партито? Аз идвам от различен свят. Виждам опасността зад себе си, пред себе си, над главата си, навсякъде, където отида. Научих се да вярвам на инстинкта си, когато усетя, че нещо не е наред, и вероятно затова още съм сред живите. Повярвайте ми, когато ви казвам, че тук нещо не е наред.

Помислих си за все още необяснената жестока смърт на леля Джоли, за прекрасната си наивна леля, която по характер толкова приличаше на Верити, че можеха да бъдат роднини. Леля Джоли беше убита. Жестокият нападател все още беше на свобода. Виждах насреща Полковника, елегантен в парадната си униформа, невероятно привлекателен и осъзнаващ привлекателността си, който бъбреше с няколко жени, поглъщащи всяка негова дума. Дори и той не бе успял да открие убиеца.

Отвъд магическия кръг от светлина около вилата се извисяваха черните хълмове. Нито една светлинка не трепваше извън нашето вълшебно място. Непрогледната тъмнина ми се стори зловеща и аз потръпнах. Там можеше да се спотайва кой ли не и да ни наблюдава.

Видях как Чад обикаля около тълпата от гости. Музикантите продължаваха да свирят, чуваха се смехове, носеха се бъбрене и клюки, жените си правеха комплименти за роклите. Високи обувки, държани в ръка, боси крака, стъпили на тревата. Всичко беше нормално.

Забързах през моравата към Полковника, застанал сред групичката си от весели обожателки. Сграбчих го за ръката и казах настойчиво:

— Трябвате ми.

Жените се спогледаха и се усмихнаха на дързостта ми, на начина, по който се приближих към него, без да обръщам внимание на останалите.

— Кучка! — измърмори някоя.

Без да пускам ръката му, го завлякох на едно по-тихо място, извън обсега на музиката, закачките и пиещите.

— Става въпрос за Верити — казах аз. — Верити, помните ли я?

Той кимна.

— Как бих могъл да забравя?

Разбира се, той бе един от първите хора, които пристигнаха там, в каньона, след злополуката.

— Няма я — съобщих му аз. — Изчезна. Просто влезе в къщата, а после… изчезна.

— Предполагам, че е отишла до тоалетната — изрече с благ глас Полковника, като същевременно отмести ръката ми от ръкава на сакото си.

— Вие не разбирате! — вече бях започнала да изпадам в паника. — Верити я няма. Чад отиде да я търси. Не можем да я намерим никъде. Видяхме как влезе в къщата преди половин час. И повече не излезе.

— Но ние сме в градината зад къщата — обясни раздразнен Полковника. Очевидно смяташе, че жените като мен постоянно се забъркват в неприятности. — Не ви ли хрумна, че може да си е тръгнала сама през входната врата, както, предполагам, е дошла?

— А на вас не ви ли хрумна, че леля ми беше убита на две крачки оттук, от човек или хора, които все още са неизвестни? Да не би над вила „Романтика“ да тегне проклятие, Полковник? Вярвате ли в такива глупости? Е, добре, мога да ви кажа, че лично аз не вярвам. В случай че Чад не успее да я намери, трябва да приемем, че някой я е отвлякъл, някой умопобъркан…

Полковника сложи успокоително ръка на рамото ми.

— Правите абсурдни заключения. Защо някой би искал да „отвлече“ Верити, както се изразихте? Тя е само гостенка и се обзалагам, че е прекалила с пиенето и е решила, че иска да се прибере и да си легне.

— Как можете да кажете подобно нещо? Как може просто да стоите тук и да не направите нещо?

Усмивката му изведнъж изчезна.

— Кажете ми защо смятате, че ѝ се е случило нещо?

Отвърнах на погледа му, без да трепна. Защо наистина смятах така? Да, но и Чад се тревожеше. Бе почувствал, че нещо не е наред.

— Инстинкт.

За секунда очите ни останаха вперени едни в други.

— Винаги съм вярвал в инстинкта.

Той пое ръката ми в нейната сребриста плетена ръкавица, с големия сапфир на десния среден пръст. Ръката му беше топла, силна, утешителна.

— Да я намерим — каза.

Двадесет и шеста глава

Застанал встрани от тълпата, Шефа наблюдаваше ненадейния шепот, вдигането на ръце към устата, когато историята за изчезналото момиче започна да се разпространява от жена на жена. Мъжете все още изглеждаха необезпокоени, погълнати от мъжки разговори: голф и лодки, коли и борсовия пазар. И така, изчезването на Верити беше забелязано. Сега беше време той да поеме инициативата, да се превърне в кръстоносеца, в мъжа, решен да намери изчезналото момиче, в мъжа, който щеше да стане негов спасител. Дори да стигнеше прекалено късно, за да го намери живо.

Истината бе, че не Верити беше първоначалната му мишена. Целеше се в неуловимата Мирабела, която вече на два пъти му се бе изплъзнала, а сега и за трети. Разбира се, Верити беше прекрасен заместител. Такава симпатична млада жена — всъщност още „момиче“, изтъкана от руса коса, въодушевление, широка усмивка и тези удивителни кръгли цици, които никой мъж не можеше да пропусне. Те бяха най-голямото ѝ предимство и той ги оценяваше. Щеше да ѝ го покаже. Мисълта за острия връх на ножа му между гърдите на Верити го изпълни с възбуда и той бързо застана зад бара, за да прикрие доказателството. Както му бяха казвали много жени, той беше надарен мъж. Това беше хубаво — на подходящото място, в подходящото време. На обществени места не беше и щяха да го сметнат за перверзен.

„Перверзен“. Странна дума за състояние на ума и тялото, което за него бе приемливо. Как иначе можеше един мъж да изпита удоволствие, ако не с помощта на някоя и друга перверзия? Имаше жени, които задоволяваха неговите сексуални предпочитания; доминантата в Лондон беше сред любимките му, както и руската домакиня в стария му роден град Минск, където започна всичко. Тя инстинктивно бе усетила какво харесва той — камшика, ножа, заплахата, опасността. Острието на опасността, така го наричаше Шефа със знаеща усмивка. Боже, колко му харесваше! Единственото, което му харесваше повече, бяха парите.

Щипка бял прах — наркотикът, който много мъже използваха на срещи — бързо се разтвори в третата чаша шампанско на Верити и я изпрати, залитайки, право в ръцете на помощниците му, които я хванаха, преди да стигне до банята.

Той наблюдаваше от вратата на библиотеката. Чу бързото изненадано „Ооо!“, което се изтръгна от устата ѝ, когато те се приближиха зад гърба ѝ, видя как единият обвива ръка около врата ѝ, а другият вдига краката ѝ от земята, преди да минат тичешком с нея през плъзгащите се остъклени врати и да изчезнат в мрака.

Сега Верити беше на сигурно място в бетонния му бункер, чийто дизайн се основаваше на бункерите, построени от Хитлер в старите нацистки укрепления край нормандския бряг. Също като тях, и той беше недостъпен. Никой не можеше да влезе вътре без специален ключ; но преди това трябваше да разбере къде е вратата.

За невъоръженото око на случайните минувачи нямаше никакъв вход. Беше умно скрит под бръшляна с малки листенца, който смекчаваше мрачния вид на бетонния куб. Нямаше никакви прозорци. Единственият човек, който разполагаше с достъп, беше самият той. Всички перверзни на Шефа, всичките му зловещи мисли, цялото му изпълнено с убийства минало бяха увековечени вътре — във видео- и аудиозаписи, писмени изложения, на компютър. Нарцисист до мозъка на костите, той си водеше архив на делата си — архив, който не беше приятен нито за четене, нито за гледане.

Прозорците в основната сграда се дръпнаха в стените и стаята се отвори към терасата и градините. Сега Шефа стоеше там, гледаше, наблюдаваше какво правят гостите му, виждаше как Чад все още броди наоколо и търси Верити.

Всичките му други гости оживено бъбреха, пиеха шампанско, ядяха специалитетите. Мирабела стоеше до Полковника, без да го изпуска от погледа си. Едната ѝ ръка бе вдигната тревожно към лицето. Големият сапфирен пръстен, който носеше върху сребристата ръкавица, блестеше на светлината. Разбира се, Шефа знаеше защо Мирабела носи тези ръкавици. Нямаше почти нищо, което да не знае за всеки един от гостите, събрани в този момент в къщата му. И това включваше този Полковник, който беше прекалено привлекателен за ченге. Жените се прехласваха по него въпреки жалката му заплата, липсата на каквато и да била собственост и двете деца, които бе принуден да отглежда сам. Все пак при тези обстоятелства Полковника не беше достатъчно умен, за да представлява заплаха за Шефа, за разлика от лекаря. Лекарят беше мъж, свикнал с тактиките в джунглата — човек, който знаеше, че трябва да се оглежда за неочакваното. А в този случай неочакваното беше леля Джоли.

Шефа бе забелязал, че Мирабела носи перлите на леля Джоли. Навярно тези перли бяха единствените ѝ по-ценни бижута — освен сапфирения пръстен, разбира се, а той, както и перлите, някога, много отдавна, бяха принадлежали на ослепителната Джеруша. Шефа не смяташе, че Мирабела го знае — знаеше само, че пръстенът и перлите са от леля ѝ. Заедно с вилата и картината. Шефа искаше и двете. Имотът му трябваше заради парите, които щеше да спечели от разработването му, а картината желаеше заради историята ѝ. Всъщност копнееше за тази картина.

Той беше човек без минало — във всеки случай не и такова, за което можеше да говори и което почти бе успял да прогони от съзнанието си. Мислеше единствено за бъдещето още когато като момче в Минск сечеше дървета с ръце, които кървяха, нацепени от непоносимия студ. Тогава се зарече да се измъкне, да остави този живот зад гърба си, никога да не казва на никого откъде е дошъл, никога да не си спомня дори едно-единствено чувство, с изключение на жаждата да си отмъсти на целия свят. И потребността да убива. Ножът беше върховната власт и той обичаше да го използва върху жените. Верити щеше да бъде неговата следваща „гостенка“, както обичаше да нарича жертвите си.

Беше си мислил за акта на убийството много пъти, преди да влезе в ролята на убиец. Да убива беше лесно; да се отърве от тялото на жертвата, както и от всички следи, които можеше да отведат обратно до него, не толкова. Все пак той го беше усъвършенствал. Беше просто непознатият, който минаваше през града, облечен като всеки друг работник, с каскет на главата и нож в джоба. Беше изучавал изкуството, както го наричаше, на прочутия Йоркширски изкормвач, както и на предшественика му, Джак Изкормвана, който до ден-днешен си оставаше неразкрит, макар че предположенията бяха многобройни и едно от друго по-невероятни.

Тактиките на двамата бяха еднакви. Жена, която не познават. Район, в който не живеят. Метод — да влизат и излизат, без да привлекат вниманието към себе си, каквото в наши дни беше например спирането на магистралата на места, където често можеха да се видят момичета, избягали от къщи, които молеха някой да ги качи на автостоп и даваха обещания. Така започна. После премина към по-изтънчени методи и жени с повече класа. И никой не установи нито веднъж, че е бил в района, а дори и в града, в който бяха станали убийствата.

Той беше умен, разбира се. Парите улесняваха всичко. Но сега за пръв път флиртуваше с опасността точно по този начин, на собствена територия. Запита се какво го е подтикнало да го стори.

Ами, първо, искаше да отстрани Мирабела от пътя си, за да получи достъп до земята ѝ. После изпита непреодолим копнеж по Верити, който не можеше да потисне, затова сега трябваше да се крие най-отзад на бара, за да не може никой да забележи възбудата му. Второ, Верити беше достъпна. Трето, изпречи му се на пътя. А най-голямата и важна причина беше егото му: знаеше, че като възбуди търсене, обещае голяма награда, говори по телевизията и радиото за скръбта, породена от изчезването на една от младите му гостенки, като се закълне да я намери и да разбере кой е отговорен, ще се превърне в национален герой.

Точно сега обаче Верити лежеше на тясното легло в бетонния бункер, в пространството зад къта за сядане, което една стена с телевизор с голям екран разделяше от офиса му. Беше завързана и със запушена уста. Двамата литовци, които бяха изпълнили инструкциите му, си бяха получили парите и си бяха тръгнали, така както неуспелият убиец с дукатито си беше тръгнал веднага след като изблъска Мирабела и това глупаво момиче в каньона. Парите си казваха думата.

Този път Верити нямаше да му избяга.

Двадесет и седма глава

Чад го няма — отиде да търси Верити, а аз стоя сама край дървените стъпала, водещи от малката скала към плажа, точно там, където стоях преди десет минути, а навярно и десет минути преди това. Вълните са набрали сила с обръщането на прилива и сега се плискат шумно и се отдръпват. Безкрайно. Вечно.

Отказвам да повярвам, че Верити е изчезнала в морето. Не мога. Няма да го допусна. Спасих я от самата нея във влака, а една стара поговорка гласи, че когато спасиш някого, оставаш завинаги отговорен за него. Ставаш пазител на душата му.

Виждам как Чад крачи обратно към мен и силуетът му се очертава на фона на вълните. Знам от какво се бои — че се е удавила. И в най-мрачното, „най-лошото“ късче от душата си и аз започвам да се боя от същото.

Някога прекрасната ми рокля от морскосин шифон е полепнала по тялото ми от надигналия се вятър и пяната, която носи той. Усещам върху гърдите си хладината на перлите на леля Джоли. Вдигам ръка да ги докосна и ми се приисква лелята, която пожела да станат мои, да можеше да бъде тук, за да ми помогне. Както и Джеруша, загадката, която бе построила тази вила и чийто живот бях така твърдо решена да проуча, да открия истината и да разбера дали е извършила ужасно престъпление от страст, или някой я е набедил. Общоприетата история просто не звучеше правдоподобно. Не беше в характера ѝ, а именно в „характера“, както ни казват психолозите, които работят по убийства, се крие истината. Човек не може да изневери на себе си.

Знам само, че ако беше тук, щеше да ми помогне. Имам усещане каква е била Джеруша, силно колкото усещането ми, че Верити е някъде тук. Няма да спра да се надявам.

Чад се приближи и застана до мен. Сложи ръка на рамото ми и аз бутнах перлите на една страна, за да усетя топлината му, силата, от която имах нужда. Обърнах се към него и се спънах. Протегнах ръце, за да запазя равновесие, но паднах на тревата, студена и влажна. Шумът на морето ненадейно се засили.

Чад ме вдигна на крака. Отмести кичурите коса, полепнали по лицето ми, по което сега течаха сълзи. Пригладих влажната си пола. Странно, но все още стисках сандалите.

Вдигнах ги и му ги показах. Успях да изпиша на устните си бледа усмивка.

— Благодаря. Съжалявам. Аз май винаги плача.

— Няма нищо. Плачи, ако имаш нужда. Понякога това е огромно облекчение — просто да изхвърлиш от себе си всички тези чувства. И слушай, Шефа е пратил хора наоколо да търсят Верити. Никой не е сигурен, че е влязла в морето, никой не помни нищо друго, освен че са я видели да влиза в къщата. Може да е къде ли не.

Правеше всичко по силите си, за да прозвучи убедително, но аз не му вярвах. Все пак беше много мило, че се опита, и исках да си помисли, че ме е накарал да се почувствам по-добре.

Пъхнах ръката си в неговата и двамата се отправихме обратно към къщата, все още празнично осветена за партито. Зад нас се извисяваха черните хълмове — тъмен фон, обрасъл с гъсти гори. Там можеше да се крие всеки, да наднича през прозорците, да гледа как разглезените от живота се радват на щедростта на богаташа.

Не знаех как Шефа е успял да запази изчезването на Верити в тайна от всички, но партито продължаваше с пълна пара — все още разливаха шампанско, на барбекютата все още цвърчаха меса под погледа на готвачите, фенерите блестяха, а нощните пеперуди и други нощни насекоми все още удряха с крилца по тях и тихите звукови вълнички си съперничеха със смеха и тракането на лед. Всички нормални неща продължаваха да кипят, макар че нищо вече не беше нормално.

Издърпах ръката си от тази на Чад и погледнах към съсипаните си сребристи ръкавици и полепналите по тях черна пръст, цветчета и пясък. Сапфирът ми обаче все още блестеше.

— Слава богу! — промълвих. — Не искам да загубя пръстена на леля Джоли. Тя много държеше на него, защото е бил на Джеруша.

Чад пое ръцете ми в своите.

— Искам да те питам за ръцете ти — каза той. — Искам да разбера какво се е случило, но сега не е моментът. Ще намерим Верити, обещавам ти. Не може да е отишла далеч. Струва ми се, че беше пийнала — видях я как залиташе, когато вървеше към къщата. Мирабела, какво всъщност знаеш за нея? Споменавала ли ти е, че някой може да иска да ѝ навреди?

Поклатих глава и от очите ми потекоха сълзи. Познавам жени, които изглеждат прекрасно, когато плачат, но аз не съм от тях. Зачервените очи не ми отиват.

— Само за жалкия съпруг — отговорих. — Който ѝ изневерил. Казах ти: той искал единствено пари. Взел малкото, което имала, и Верити си тръгнала, без да му каже къде отива. Докато не подаде молба за развод. Предполагам, че тогава съпругът ѝ ще каже много неща за това, каква ужасна съпруга е била. Малката Верити! Толкова невинна, че ме кара да се чувствам като жена с опит и знания. Как е възможно някой да иска да ѝ навреди? Защо, питам те?

Той не отговори и двамата мълчаливо се заизкачвахме по склона към моравата. Един минаващ сервитьор се спря и ни предложи поднос с мартини. Чад взе две чаши и пъхна едната в ръката ми.

— Пийни си! — заповяда той. — Трябва да се овладееш.

Полковника се приближи с широки крачки, издал глава напред по обичайния си маниер, който подсказваше, че работата не търпи отлагане. Лицето му беше мрачно.

— Хората ми претърсиха тази част от плажа — каза той, извади от джоба си копринена кърпичка и си избърса челото. — Нищо. Никакви захвърлени дрехи, че е влязла да поплува гола…

— И той ме погледна извинително, сякаш очакваше, че самото предположение за подобно нещо може да ме обиди. — Понякога хората го правят на такива партита в къщи на брега.

— Разбира се — съгласи се Чад.

Знаех, че Полковника е забелязал начина, по който полата ми прилепва като мокра зелена растителност по краката, мокрото ми от сълзи лице и разрошената от вятъра коса.

— Трябва да си отида вкъщи — промълвих. Вилата на леля Джоли, моята вила, ненадейно ми се стори сигурно място. Освен това осъзнах, че, разбира се, Верити ще се върне точно там. Стига да е свободна да го стори.

Чад потърси домакина ни, Шефа, за да му каже, че си тръгваме, но не можа да го намери. Вместо това остави съобщение на главния сервитьор с извинение и обещание, че ще се върне да помогне в търсенето.

Изпитах вина.

— Трябва да остана — промълвих и си помислих за Верити в това черно море, за това как вълните се затварят над главата ѝ. Чад обаче настоя да ме заведе у дома.

Караше бързо и вкара колата под остър ъгъл на алеята ми. Вилата бе потънала в мрак. Очевидно бях забравила да оставя външното осветление включено, но май си спомних, че съм оставила вътре да свети лампа.

Чад излезе от колата, побърза да ми отвори вратата, взе ръцете ми в своите, за да ми помогне да изляза. Отново усетих въздействието на близостта му: у него имаше нещо, което ме успокояваше, караше ме да се чувствам в безопасност дори след като се бе случило най-страшното.

— Не е, нали знаеш? — обади се той, отгатнал по изражението ми какво мисля. — Животът ме научи — добави — че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Каквото и да се е случило с Верити, ще я намерим и ти обещавам, че ще разбера причината.

Той наведе глава и целуна ръката ми — тази със сапфира.

— Не можем да разочароваме леля Джоли.

Помислих си за тъжната история на Джеруша. Нали не бе възможно във вила „Романтика“ да се разиграят не една, а две трагедии?

Чад включи външното осветление и настоя да влезе в къщата с мен. Кучето се втурна към нас, а котката седна на стълбата и впери поглед в нас.

Чад светна лампите, а аз казах:

— Сигурно токът е угасвал. Тук често стават такива неща. Илюминациите на Шефа може да са претоварили системата.

Но за да бъде сигурен, Чад обиколи стаите и се увери, че няма скрити злодеи под леглата, крадци, които разбиват сейфа, или бандити с черни маски. Както миналия път.

Тогава се отнесох към инцидента така, сякаш ставаше въпрос едва ли не за шега, за номер, за неопитен крадец, решил, че имам за крадене нещо по-ценно от пръстена и перлите на леля Джоли, макар че според мен крадците днес се насочват повече към лаптопи и електронни устройва. Моят лаптоп обаче все още се намираше на бюрото, недокоснат от друга човешка ръка, освен моята.

Без да спира да оглежда стаите, Чад каза:

— Ще се обадя на Полковника. Ще му кажа да прати няколко души тук, вместо безполезно да претърсват този плаж, където и бездруго няма да намерят Верити.

— Защо мислиш така?

— Когато някой я видя за последен път, тя влизаше в къщата на Шефа. Никой не я е видял да излиза. Плажът беше добре осветен, за да могат гостите да ходят там, когато решат. Имаше дори бар там долу. Шефа е помислил за всичко.

Беше прав. Освен това Шефа не беше човек, който оставя незабелязано каквото и да било. Всъщност, ако някой беше видял Верити, това трябваше да е той.

— Видях го как я гледа — спомних си. — Помислих си, че ѝ е хвърлил око, че я харесва… нали разбираш?

— Жалко, че не си била по-наблюдателна — каза Чад. — Тогава може би щяхме да знаем повече за това къде е отишла.

Вече набираше номера на полковника.

— Веднага идвам — чух го да казва, докато се обръщаше към мен. — Не съм от домошарите — продължи той, сега вече към мен — иначе щях да предложа да ти направя чай. Но предлагам поне да съблечеш тази мокра рокля, да вземеш един горещ душ и да си облечеш пижамата. След половин час ще се върна да те проверя. Ще донеса чай от партито на Шефа. Все пак, щом е помислил за всичко друго, сигурно е помислил и за това.

Проследих с поглед отдалечаването на колата му. Къщата ненадейно утихна. Животните бяха отишли в кухнята. Дори нощните пеперуди бяха спрели да пляскат с нежните си крилца по лампите. В храстите не шумоляха никакви миниатюрни създания; нямаше нежен глас, който да ме повика и да каже: „Дойдох си, Мирабела, върнах се…“

Угасих лампата в коридора и се отправих към спалнята си, като се спрях пред затворената врата към будоара на Джеруша — красивата жена, чийто дом някак си бях наследила, с цялата му красота и трагедията му. И все пак леля Джоли беше щастлива тук, и виж какво се случи в нея!

Влязох в стаята си, включих лампата, дръпнах тежките завеси от кремав лен, изолирах мрака и всички очи, които може би дебнеха от другата страна. Докато се обръщах с гръб към прозореца, ми се стори, че чувам шум отвън. Вятърът бе поутихнал. Изпълнена с подозрения, останах съвсем неподвижна, докато се ослушвах напрегнато. Всичко беше тихо. Казах си, че се държа глупаво, че си представям разни неща заради изчезването на Верити. Никой не беше пострадал, Чад и Полковника щяха да я намерят, както обещаха.

Ето пак! Шумолене на листа под крака.

Застинах, стиснала в ръка перлите. А после, както винаги когато се уплашех, гневът се плисна във вените ми и ги нажежи. Ако отвън имаше някой крадец, никога нямаше да се добере до перлите на леля Джоли, колкото и да опитваше…

Но си спомних и другите си чудодейни спасения — в каньона, в леглото си. Осъзнах, че това, към което се стремят нападателите, може да не са перлите. Страхувах се, че може да съм самата аз.

Двадесет и осма глава

Чад стоеше на ивицата трева на ръба на скалата над брега. Всъщност това дори не можеше да се нарече скала — по-скоро стръмен склон, който тръгваше от плажа и можеше да се преодолее с лекота от всеки човек с активен начин на живот, снабден с подходящи обувки — маратонки или работни обувки — но не и с изящни дамски вечерни сандали, каквито носеха всички жени на партито тази вечер. Тоест, тези, които не ги бяха събули, когато токчетата потънаха в тревата, или не бяха потърсили по-твърда повърхност на покритите с плочи тераси. Във всеки случай тогава всички се виждаха съвсем ясно, включително Верити. До мига, в който влезе в къщата през входната врата, която все още бе широко отворена, макар че сега нямаше мъже по черни тениски, които да стоят на пост.

По-нататък по плажа, над следите, оставени от прилива, далеч от светлините, Чад различи формата на сграда — квадратна, почти като кутия. От нея не идваше никаква светлина. Не я пазеше никой.

Известно време той остана на скалата, вперил поглед в сградата. Никой не излезе от нея. Никой не влезе. Това го накара да се зачуди какво точно представлява тя. Може би помещение за генератор? Но не, беше прекалено далеч от къщата — отвратителната розова вила „Мара“, която Шефа наричаше свой дом и от която сега един диджей пускаше оглушително високо страстни танцови мелодии, на които гостите не можеха да устоят.

Чад се запита дали да се върне във вилата и да провери още веднъж всички стаи за Верити, но някак усещаше, че няма да я намери там.

Той слезе по склона и се озова на покрития с камъчета плаж. Тук беше много по-тъмно и той изчака очите му да свикнат. Квадратната сграда се намираше на стотина метра от него. Можеше да я помисли за склад, за помещение за градинарски инструменти или нещо такова, но мястото ѝ на брега беше прекалено хубаво и струваше много долари на квадратен метър. Дори милиардер, особено пък проницателен и преуспяващ строителен предприемач като Шефа, не би похабил подобна първокласна земя за градинска барака. Не, сградата със сигурност беше важна. Нещо повече, навярно имаше голямо значение лично за Шефа.

Чад закрачи тихо, така както се бе научил в джунглата, без шум от стъпки или от чупене на клонки. Беше закопчал черното си сако над бялата риза и вървеше с наведена глава. Бе прекарал половината си живот при подобни обстоятелства. Знаеше точно как да действа, как да стане невидим, как да издебне плячката си, как да се ориентира в непозната територия. Беше лесно да се ориентираш в тази средиземноморска градина.

Сега вече можеше да види сградата отблизо. Нямаше нито прозорци, нито дори бойници в средновековен стил. Тази сграда беше съвременна и беше построена без прозорци съвсем целенасочено. Или Шефа искаше никой да не може да надникне вътре, или не искаше някой да погледне навън.

Зад него се разнесе лек шум. Чад се притисна към ствола на едно дърво джакаранда, чиито пурпурни цветове затрепкаха около главата му. Едва се сдържаше да не кихне.

Един мъж се приближи забързано по покритата с чакъл пътека, която водеше към бункера. Беше тъмно, но височината и телосложението му подсказаха, че това е Шефа. Чу дрънчене на ключове, докато другият мъж минаваше покрай дървото, толкова близо, че Чад чу дишането му — учестено, сякаш беше бягал. Шефа се спря пред бункера и ключовете издрънчаха в ръката му. А после един участък от покритата с бръшлян стена се плъзна на една страна като с магия и зад него се разкри стоманена врата. Шефа пъхна ключа си, мина през вратата, потъна в мрака и обраслата с бръшлян стена се плъзна обратно на мястото си, сякаш вратата никога не беше съществувала.

Чад изчака няколко минути да види дали Шефа ще излезе. Когато осъзна, че това няма да стане, безшумно пробяга до мястото, на което бе видял вратата. Започна да се бори с бръшляна, но не можа да го помръдне. Вратата сякаш не съществуваше.

Възможно ли бе Шефа да държи Верити затворена там? Но защо? Той беше прочут филантроп, светски човек, голям бизнесмен. Той командваше положението, можеше да има почти всяка жена, която пожелаеше; много от жените тук, на партито тази вечер, с радост биха споделили леглото му, славата му, блясъка му и парите му. Но ако имаше едно нещо, което Чад бе разбрал със сигурност, това бе, че външността понякога лъже. Парите не правеха човека. Човек бе такъв, какъвто се раждаше, какъвто израснеше. В крайна сметка това бе неговата същност.

Вратата към бункера изведнъж се отвори със замах. Чад се плъзна още по-навътре в сянката на дърветата. Шефа излезе от сградата с широки крачки, затръшна вратата и я заключи. Вече не носеше смокинг — беше се преоблякъл в черно поло, спортен панталон и маратонки. Чад го проследи с поглед как слиза по склона и побягва към вилата.

За миг Чад се запита дали не го е преценил погрешно. Възможно ли бе Шефа все още да е твърдо решен да намери Верити? Беше ли се разтревожил дотолкова, че да му трябва по-удобно облекло, за да обходи лично по-далечните краища на брега, по-дивите части на обширните градини, макар че цяла дузина мъже вече ги бяха проверили? Да, но тази къща беше на Шефа, а Верити — негова гостенка. Тя беше негова отговорност и може би сега той приемаше тази отговорност сериозно.

От тревистото възвишение видя как Шефа се отклонява от плажа и се изкачва по стъпалата на вила „Мара“. Чад тръгна след него, но се спря, когато зави зад ъгъла на вилата и видя телевизионните камери и репортерите, които вече правеха бързи снимки на Шефа, застанал там в специално подбраното за търсенето на младата жена облекло.

Без да се усмихва, Шефа погледна към насочените към него камери. После вдигна ръка.

— Знам, че имате основателна причина да сте тук. Единствената цел на всички ни е да намерим изчезналата млада жена. Ще ви трябва име, за да напишете статиите си. Казва се Верити Риъл и беше — е — гост на госпожа Мирабела Матюс във вила „Романтика“.

— Къщата на Джоли Матюс — обади се някой и направи бърза снимка, когато Шефа погледна към него.

— Точно така. Мирабела е племенница на покойната Джоли Матюс. Тя наследи имението и неотдавна дойде тук, като доведе приятелката си Верити. Тази вечер и двете бяха гостенки на моето парти. Полковника, когото всички вие, разбира се, познавате, организира търсенето, затова съм сигурен, че ще ме извините. Просто ще оставя всички да си вършат работата.

Той направи пауза и вдигна ръка.

— Има и още нещо. Съкрушен съм, че това се случи в моята къща. Някак си се чувствам отговорен. Бих искал да се разбере, че предлагам награда за завръщането на Верити. Обръщам се към всички вас, а може би и към човека, който е възможно да я е отвел някъде. Наградата е един милион долара.

През тълпата премина смаяно ахване.

— Разбира се — продължи той и отново вдигна ръка, за да спре коментарите — тази сума съвсем не е толкова, колкото струва един човешки живот. Тази млада жена е някъде тук. Трябва да я спасим, трябва да спечелим тази награда.

Той се отдръпна от светлините на камерите, слезе по стъпалата и хукна обратно по пътеката към бункера.

От мястото си в сенките Чад проследи с поглед отдалечаването му. „Страхотно представление — помисли си. — Или е роден актьор, или е искрен.“

Двадесет и девета глава

Беше минало известно време. Аз все още седях сама в спалнята си във вила „Романтика“ и се надявах Верити да влезе през вратата. Отново ми се стори, че чувам стъпки отвън.

С ръка на перлите си затаих дъх, сякаш всеки тих звук можеше да подскаже на някой натрапник къде се намирам. Но ако беше опитен, натрапникът вече щеше да го знае, както и това, че съм сама в къщата.

Е, добре, къде беше кучето ми? Защо Соси не се втурна с лай към мен, за да ме предупреди? Нима сиамската котка просто се бе заела отново да се разкрасява, да си ближе лапичките, да мие кадифените си уши? Ами онова проклето канарче? То не трябваше ли да запее? Да ми съобщи така, както на миньорите в тъмните подземни тунели, че наоколо дебне опасност? Дори Чад, който бе отишъл да ми донесе нещо толкова просто като чаша чай, го нямаше, когато имах нужда от него.

Кремавите ленени завеси се издуха под напора на внезапен вятър. Замръзнала от страх, зачаках да видя нечии крака, потънала в сенки фигура.

На масичката до леглото имаше малка лампа в стил ар деко — права медна основа, гравирана с вълнообразни линии и увенчана с хартиен абажур в бронзов цвят.

Вдигнах я. Беше по-тежка, отколкото очаквах, и едва не я изтървах. Това щеше да види сметката на крака ми… и какво щеше да си помисли Полковника, когато ме откриеха мъртва с един размазан крак? Че убиецът ми е някакъв фетишист? Какъв убиец?

Държах се глупаво. Налудничаво. Заповядах си да се успокоя, да се овладея, да се контролирам… Обзе ме спокойствие. И решителност. Нямаше тихо и кротко да умра в нощта… Бях боец и който и да беше моят враг, щях да се боря с него.

Все пак ми се искаше да бях подходящо облечена. В момичешката си пижама с щампа на пеперуди се чувствах уязвима. Трябваха ми дънките, обувките, трябваше да съм готова да се втурна да бягам. Защо тогава просто не побягнах? Но големият празен коридор с изгасени лампи изглеждаше толкова страшен!

Нямах друг избор. Трябваше да се махна. Едно бързо движение на ръката, и вратата се отвори безшумно. Пъхнах се през процепа. Бях навън. Допряла гръб до стената, се запромъквах като котка покрай стената на вилата.

Минаха минути. Не знаех колко. Усещах само прекалено високия шум от собственото си дишане, влажната трева под босите си крака, убождането на трън от розов храст, който ухаеше сладко в мрака. А после чух приглушения рев на двигател.

Отпуснах се на земята и се постарах да се сниша, така че фаровете да не ме осветят. Заслепена, надникнах в нощта, видях кола с гюрук… „О, мили боже, благодаря ти, благодаря ти!…“ Беше Чад. И носеше картонена чаша, в която със сигурност имаше чай.

Тридесета глава

Малко по-късно седнах на ръба на леглото с все още разтреперани ръце и продължих да отпивам от чая, който вече беше изстинал. Все пак беше много мило от страна на Чад.

— Проверих и навън няма никого — каза той. — Трябва да се върна във вила „Мара“.

— Ще дойда с теб — заявих, станах и се запътих към гардероба, където знаех, че на пода ще намеря дънките си, както ги оставях винаги. Не бях от подредените.

Без излишна скромност просто се обърнах с гръб, свалих долнището на пижамата и нахлузих дънките. Някак си знаех, че и Чад се е обърнал с гръб. Винаги джентълмен — така предполагах, макар че малко ми се искаше да бе надникнал, да бе проявил интерес към женското у мен, а не просто към писателката на детективски романи, която в живота не можеше да направи нищо и нямаше представа къде е изчезнала красивата ѝ приятелка.

— Сигурно е още някъде на партито! — промълвих. Вече бях отчаяна, защото с цялото си същество усещах, че е възможно някой наистина да е наранил Верити.

Той ме хвана за раменете и по дънките ми се разплиска чай. Чад отсече:

— Ще отида сам. Ти трябва да останеш тук, на сигурно място.

— Виж какво направи — измърморих и попих мокрото петно. — Добре че не е горещ.

— Връщай се в леглото. Без теб ще ми е по-лесно.

Знаех, че не е вярно.

Тишината ненадейно беше нарушена от фойерверки. Забръмчаха ракети, завихриха се огромни огнени колела, по лицата ни — моето тревожно, а неговото каменно — заиграха червени и сини светлини.

Помислих си за Полковника, за това как ми помогна да претърся цялата къща за Верити, как помогна на Шефа да събере мъже на помощ, как се обади на полицейския началник. Полковника улови ръката ми, докато вървяхме през вила „Мара“ и ме помоли да не се притеснявам, увери ме, че ще я открие…

Седях на леглото и се взирах в Чад. И той, и Полковника, и Шефа търсеха приятелката ми и аз се намирах в добри ръце. И все пак трябваше да съм там. Трябваше да разбера. Излязох в коридора.

Той вървеше плътно след мен. Ръката му отново бе отпусната на рамото ми и този път жестът изразяваше утеха.

— Не се тревожи — каза той. — Всичко ще се оправи.

Този път не знаех дали мога да му повярвам.

Руснака, целия в черно, с дълга бяла престилка, увита около кръста и завързана отпред по маниера на френските сервитьори, се въртеше с подноса с мартини около края на тълпата. Обикаляше, от време на време вземаше още чаши от бара. Не се страхуваше, че някой ще го попита защо това не го върши някой сервитьор. За това събитие бяха ангажирали допълнителен персонал, никой не познаваше никого. „Абсолютно всеки — помисли си той с мрачна усмивка — можеше да се промъкне на партито на Шефа. Абсолютно всеки можеше да пусне нещо в питието на някоя от жените.“ И наистина някой го беше сторил. Тоест, той. По заповед на Шефа, разбира се, който никога не си цапаше ръцете. Освен това плащаше добре — понякога извънредно добре, когато искаше и получаваше нещо допълнително.

Руснака се бе погрижил за деловата част. Нищо грозно, държеше да отбележи. Просто изпълни инструкциите — упои момичето, пренесе го в бункера. Това, което Шефа щеше да прави по-късно с малката, си беше негова работа.

„Изпълних дълга си“ — обичаше да казва Руснака сам на себе си, метафорично измивайки ръцете си от всяко престъпно деяние, което бе извършил току-що — по заповед, разбира се. Лично него такива неща не го вълнуваха. Вълнуваха го парите и сега, когато Шефа бе затънал толкова навътре в поръчката си, той реши, че е време да поиска още. „Няма такова нещо като достатъчно“, гласеше мотото на Шефа. Сега щеше да се превърне в мото и на Руснака.

Той застана в края на бара. Никой не гледаше към него. Хората гледаха фойерверките, които летяха през нощното небе като избухващи искри и феерия от трепкащи светлини. Звуците на партито наподобяваха тези на бойно поле.

Забеляза, че лекарят се е върнал заедно с Мирабела, която изпъкваше сред гостите с дънките си и над тях това, което приличаше на горнище на пижама.

Руснака изгаси цигарата си и зачака да види какво ще се случи, сега, когато докторът и приятелката му бяха тук. Огледа се наоколо, но Шефа бе изчезнал. Тази вечер май всички си играеха на изчезване.

Руснака извади от задния си джоб полупразен пакет „Марлборо“, изтърси отвътре една цигара, старата си запалка „Зипо“ и отново запали. С престилката си на сервитьор идеално се вписваше в сцената. Никой нямаше да заподозре човек, който цяла нощ им бе предлагал напитки от поднос. Този праволинеен Полковник, макар и умник, щеше да търси истински похитител — крадец с торба с плячка на рамо… или момиче, преметнато през рамо. Второто се оказа лесна работа — малката не тежеше много. Беше прекалено слаба за него, макар и, очевидно, не и за Шефа.

Е, изпълни задачата си. Както обикновено, сумата за плащането щеше да пристигне в банковата му сметка, анонимно, разбира се. Щеше да прекара останалата част от вечерта в сервитьорска работа, да разнася питиета, да се държи нормално. И да види какво ще се случи по-нататък.

Тридесет и първа глава

Стиснал в ръката си облечената в ръкавица ръка на Мирабела, Полковника трябваше да признае, че не мисли единствено за предполагаемо изчезналата ѝ приятелка. Беше му приятно да държи ръката ѝ, макар че се чудеше за ръкавиците. Предполагаше, че става въпрос за маниерничене, или може би цветът на маникюра ѝ не подхождаше на роклята, или цял куп други женски причини. Жените бяха загадка сами по себе си, а сега тази тук настояваше, че приятелката ѝ е изчезнала.

Полковника бе присъствал на множество партита; знаеше, че напиването или дори прекаляването с алкохола може да поразклати моралните устои, че една млада жена може да се озове в нередна, понякога дори опасна ситуация. Много се надяваше, че случаят с приятелката на Мирабела не е такъв, макар че като цяло се съмняваше как нещо такова би могло да се случи на такова изискано събитие. Шефа разполагаше със собствена охрана, хората му бяха навсякъде или поне доскоро бяха, макар че Полковника не виждаше нито един от тях наоколо точно сега. Все пак те изпълняваха заповедите на Шефа и правеха каквото пожелае.

— Така се тревожа за Верити! — промълви Мирабела, докато минаваха сред гостите и се отправяха към мрака в края ѝ, там, където светлината свършваше.

Полковника не пусна ръката ѝ.

— Мисля, че може да е пийнала малко повече. Случва се на партитата, а шампанското беше хубаво и изобилно. Повярвайте ми, не е възможно да ѝ се е случило нещо.

— Имате предвид тук ли? — попита Мирабела и се спря. Обърна се, погледна го и пое и другата му ръка в своите.

„Досущ като любовница“ — помисли си за своя изненада Полковника, когато усети аромата на парфюма ѝ, довян от лекия ветрец, който скоро щеше да се превърне в силен вятър. Знаеше го, защото беше чул прогнозата за времето. Надяваше се, че няма да е достатъчно силен да събори красивите тенти, покриващи бюфетите и баровете, разположени на терасите и по плажа.

Той беше мъж, останал верен на паметта на жената, която бе обичал повече от всички други. Сега за пръв път му се случваше тя да не е на първо място в мислите му. Парфюмът на Мирабела, топлата ѝ ръка в ръкавица в неговата, дори огромният сапфирен пръстен, който се вряза в кожата му, когато стисна по-силно пръстите му, му вдъхваха желание да не я пуска.

На Мирабела също ѝ харесваше усещането за дланта ѝ в ръката на Полковника. Тя вдигна глава и му хвърли бърз поглед — защото той, естествено, не беше първият привлекателен мъж, с когото флиртуваше, а дори при най-сериозни обстоятелства тя си беше флиртаджийка по душа.

— Нали ще я намерите заради мен, полковник? — промълви тя и за миг отпусна глава на рамото му.

Тридесет и втора глава

Пак бях сама в стаята си. Както винаги. Полковника и Чад търсеха приятелката ми. „О, Господи, о, Господи, нека Верити е добре!“ Каквато бях себична, мислех само за начина, по който изчезването ѝ се отразяваше на самата мен, когато моята клета, прекрасна Верити я нямаше. „Моля те, о, моля те, ела си вкъщи…“

Странно как сега мисля за вила „Романтика“ като за свой дом. Тя беше „дом“ за леля ми, а преди това и за Джеруша, жената, която я бе построила, която бе вложила в нея любовта си, щастието си, цялата си душа, а после е била принудена да я напусне.

Нощта никога не ми се беше струвала по-тъмна. Ослепителната светлина на фойерверките бе угаснала. Имах нужда от въздух. Излязох навън и повървях малко по брега. И тогава видях Шефа.

Той стоеше край странната сграда, която наричаше свой бункер. В черния пуловер с висока яка и черния панталон почти се сливаше с мрака. Мъжът, който имаше всичко, изглеждаше съвсем сам. Не казваха ли, че голямото богатство те прави самотен, кара те да се страхуваш да си създадеш приятели, защото всеки може да иска нещо от теб — да се добере до парите ти, да получи инвестиции в плана си, да се окичи с диамантена огърлица. Помислих си дали да не отида при него и да го заговоря, но той се отдалечи и изчезна.

Чад ми беше казал, че според него Шефа не е човек, който би приел скандала без борба. Според него предложението за един милион долара за откриването на Верити беше големият жест на Шефа, който трябваше да отклони всяко подозрение от него и гостите му. Той нямаше да допусне да се окаже омърсен от тази публичност. В неговата вила не изчезваха жени.

Посегнах към хладните перли на шията си и ненадейно осъзнах, че са изчезнали. Помъчих се да си спомня какво съм правила, сетих се как залитнах и едва не паднах, а Чад ми помогна да стана. Разбира се, сигурно бяха паднали тогава. Бяха толкова дълги, че не можеха да се загубят лесно. Навярно бяха там, на тревата пред вила „Мара“.

Знам, че обещах на Чад да не излизам от вилата си, но по природа трудно се сдържам на едно място, а и си исках перлите. Отчаяно исках да говоря с Чад. Опитах се да го намеря по мобилния, но нямаше сигнал. Не че бях очаквала да има. Разбира се, че ще го е изключил. Нищо не можеше по-добре да предупреди човек, че идваш, от гръмването на оглушителна музика, малко като „Марсилезата“ от моя звънец. Трябваше да я сменя. Може би нещо от Бетховен, който сега се разнасяше високо над морето и придружаваше фойерверките.

Ненадейно осъзнах, че съм сама. Никой дори не знаеше, че съм тук. Никой не знаеше и къде е отишла Верити. Хукнах обратно към вилата си, затворих вратата и я заключих. И тогава чух звука. От прозореца.

Нямаше да допусна да ме уплашат сенки. Закрачих към този прозорец, дръпнах със замах кремавата ленена завеса и… Никой. Нищо. Просто една завеса, издута от вятъра от отворения прозорец, нищо повече. Да, но аз не бях оставила този прозорец отворен.

Пуснах завесата и уплашено отстъпих няколко крачки назад. Някой беше идвал тук. Някой беше влизал тук, в стаята ми. Може би е изчаквал Чад да си тръгне, а шумът от фойерверките да заглуши писъците ми. Някой искаше да ме убие. Бях го почувствала преди, а сега го знаех със сигурност.

Но защо? Аз не бях заплаха за никого. Бях само писателка на детективски романи. Не знаех нищо за истинските престъпления или истинските престъпници. Моите са герои, които измислям и следователно контролирам напълно. Над този нямах никакъв контрол. Който и да беше, той бе отвлякъл моята Верити и сега бе набелязал мен.

Отчаяно си пожелах Чад да се върне.

Ядосана на себе си, задето се страхувам, отново си сложих дънките, закопчах горнището на пижамата и си завързах маратонките. Щях да потърся Чад. Верити. Полковника. Шефа. Някого. Нямаше значение кого. Просто някой, който да ми помогне.

Тридесет и трета глава

Времето бе изчислено идеално. Шефа знаеше, че фойерверките ще свършат приблизително след пет минути. Тогава музиката щеше да се промени от Бетховен на етюд за пиано на Шопен, нежен и сантиментален, и той щеше да накара гостите да престанат да говорят шепнешком за изчезналото момиче. Много малко хора бяха напуснали тържеството, защото всички искаха да знаят какво ще се случи, както и да разберат повече за наградата от един милион долара. И сега Шефа щеше да им покаже.

По природа не беше човек, който търси светлината на прожекторите. По необходимост — заради деловите си практики и заради сексуалните си желания, и едното, и другото на ръба на законността, той държеше на изключителна дискретност в личния си живот. Сега обаче щеше да стане човек, когото всички трябваше да вземат под внимание, човек, чието име всички ще повтарят. Щеше да спаси живота на Верити.

Беше освободил охраната в черни тениски, беше я пратил от предната страна на вилата, за да държи под око заминаващите гости.

— Вижте дали има нещо — така им каза. — Вижте дали Верити се е върнала.

Дори го спомена на Полковника, който крачеше наоколо, сякаш той бе звездата, сериозен и обезпокоен на вид, и говореше по телефона с началника на полицията, искайки още хора, освен шестимата, които вече бяха пратили да помогнат в издирването. Шефа обаче не пускаше никого тук. Всички новодошли бяха информирани, че този район е забранен за влизане. Това беше неговият дом, неговото лично пространство. Полковника уважаваше това.

Шефа се върна при бункера и натисна електронния бутон, който плъзгаше част от стената с бръшлян настрана и разкриваше вратата. Ключът също беше електронен — единственият, който можеше да отвори тази врата.

Вътре цареше полумрак — имаше само една включена лампа. Огромният телевизионен приемник, който заемаше почти цялата стена, работеше, макар и с изключен звук. Показваха стар филм с Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси. За всеки нищо неподозиращ посетител всичко би изглеждало нормално. Тоест, ако не пристъпеше зад този голям телевизионен екран и не навлезеше в света на Шефа.

Тази стая беше проектирана от декоратор на холивудски филми. Шефа му каза, че ще я използва за телевизионна програма. Стените бяха покрити с черна коприна с изолация, осеяна с дебели два сантиметра и половина парченца сребро във форма на куршуми. И таванът беше черен, но когато Шефа натиснеше дистанционното, той се отдръпваше и разкриваше замъглено огледало, обрамчено с тънка ивица светлини. Изработеното по поръчка легло изглеждаше просто, макар и извънредно голямо. Кувертюрата беше тъмночервена, леглото бе отрупано с дълги възглавници и точно върху тях почиваше русата глава на Верити.

Тя, разбира се, още „спеше“.

Известно време той стоя, без да откъсва поглед от нея. Нейната уязвимост го изпълваше с радостна тръпка. Можеше да прави каквото пожелае, да я докосне, да усети топлината ѝ, да вдъхне тайния ѝ женски мирис… Но не желаеше нито едно от тези неща. Щеше да използва Верити за друга цел.

Провери мониторите, които показваха района непосредствено около бункера. Сенките бяха дълбоки и за миг му се стори, че зърва движение под джакарандата. Натисна бутона „Пауза“, загледа се напрегнато в мястото. Вятърът се бе засилил и всички дървета се превиваха под силата му. Нямаше никого.

Вятърът не беше нещо лошо — щеше да заглуши всеки шум, който можеше да вдигне, докато носи Верити надолу към плажа. Но първо трябваше да я приготви. Все пак тази вечер щяха да я снимат с камери. Колкото по-добре — или по-зле — изглеждаше, толкова по-добре за него.

Той се приближи, погледна я пак и остана цяла минута с прикован в нея поглед, докато преценяваше състоянието ѝ. После пъхна ръцете си под нея и я вдигна от леглото. Стъписа се колко е студена. Нима я беше оставил тук прекалено дълго? Дали не беше късно? Тя не можеше просто да умре — все още не, не и преди да я е „спасил“. Трябваше да я стопли, да я сложи в гореща вана.

Оказа се неочаквано тежка. Той я остави на пода, хвана я за краката и я повлече по мраморния под. Роклята ѝ се набра. Гащичките ѝ бяха от бял атлаз, поръбен с черна дантела. Стори му се, че прилича на някоя особено глупава булка през първата брачна нощ, макар че това, което я очакваше, нямаше да бъде обичайното развитие на сватбата.

Верити сякаш натежаваше все повече. Той я вдигна над ръба на ваната и пъхна краката ѝ в горещата вода.

Стресна се, когато я чу да въздиша. Възможно ли бе действието на наркотика да преминава? Бяха ѝ дали достатъчно, за да не се събуди цяла нощ, но ето че реагираше.

Той застана над нея и зачака да види какво ще се случи. Миглите ѝ потрепнаха; за секунда тя сякаш го погледна, но после отново загуби съзнание. Главата ѝ се удари в мраморния ръб. Боже господи! Шефа не искаше да ѝ останат никакви белези. Трябваше да изглежда невредима, пострадала единствено от прилива, в който той, смелият спасител, щеше да я вкара. Трябваше да побърза.

Положи я на пода и отиде до шкафа, в който държеше количката. Върна се, коленичи до младата жена, повдигна раменете ѝ и подложи под тях количката. После вдигна тялото и краката ѝ. Дръпна ръчката, колелата се показаха и количката се издигна над земята. Нещата започваха да се задвижват.

Шефа се върна при екрана, който показваше района около бункера. Все още се виждаше ярка светлина от къщата, където Полковника със сигурност си вършеше работата и въртеше гостите на шиш, а хората му претърсваха околните земи. Тук обаче нямаше да дойде никой. Шефа беше на сигурно място.

Той отново провери положението на Верити на носилката. Не искаше тя да падне в най-важния момент. Изглеждаше толкова хубава — спящо момиче с разрошена руса коса и блестящи фалшиви обици. Тя беше негова и той щеше да я покаже пред света.

Тайната врата, която водеше директно към плажа, се отвори по електронната му команда. Той изкара количката и изруга, когато ръката на Верити се плъзна надолу, а после и по пода и се одраска. Сега щяха да ѝ останат синини, а той не го желаеше. Е, все пак щяха да решат, че се е ударила, когато се е блъскала в скалите в морето.

Никаква светлина не осветяваше пътя му, но той познаваше всяка стъпка от пътеката — толкова често бе минавал по нея. Бутайки количката пред себе си, той слезе, без да залита, по склона и стигна до брега. След като се озова там, свали Верити с известно усилие, защото сега тя беше съвсем неподвижна, и я положи на пясъка. После сгъна носилката и я занесе в къщата.

Всичко това му отне само няколко минути, но той знаеше, че за няколко минути може да се случи какво ли не. Тя обаче все още лежеше със затворени очи и широко разперени насинени ръце, точно както я бе оставил. Сега бе мигът за най-важното събитие. Спасяването.

Той я преметна през рамо и се запрепъва по мекия пясък към по-твърдата част от плажа, където идваше приливът. Остави товара си на брега и видя как морето се плисва над него. Стори му се, че чува шепот, че вижда как Верити обръща глава настрана. Изглеждаше идеално, мокра и моментът беше много подходящ.

Той я вдигна на ръце — този път не я метна през рамо, защото искаше да ѝ придаде вид на девойка в беда, а той самият да изглежда като нейния смел спасител. Героят.

Запрепъва се обратно по плажа покрай линията на прилива, в ярко осветеното пространство, където гостите му все още се въртяха с чаши в ръка и тревожни изражения. Полковника беше там, Мирабела също, както и онова копеле Чад.

— Намерих я — изхриптя Шефа и залитна, докато тичаше с Верити на ръце. — Мисля, че се е удавила.

Тридесет и четвърта глава

Чад се втурна към, както му се стори, мъртвата жена. Неподвижността ѝ, увисналата и челюст и обърнатите очи го накараха да изпита страх, че не може да направи нищо за нея.

Коленичи на пясъка. Пулсът ѝ трепкаше под пръстите му. Той веднага я обърна по корем, сложи ръце на гърба ѝ и натисна с всичка сила. Пак. И пак. От устата ѝ потече вода. После тя се закашля — дребно нещо, но показваше, че се връща в света на живите. На косъм. Той продължи да натиска. Силна кашлица. А после тя повърна морска вода и Чад разбра, че ще оцелее.

Застанал до него, Шефа се обади:

— Ако вярвах в Бог, щях да се помоля.

— Тогава повярвайте! — каза рязко Чад. — Мамка му, молете се! Просто се молете да не умре!

— Не и на моето парти — увери го Шефа. — Няма да го допусна.

Чад го погледна невярващо и по изражението му разбра, че говори сериозно.

Над рамото на Шефа той видя Мирабела, само на няколко крачки от тях. Беше притиснала ръка към устните си, а на лицето ѝ беше изписан ужас.

— Кажи ми, че ще се оправи! — промълви тя.

Чад вдигна клепачите на Верити, забеляза разширените зеници, осъзна, че са ѝ дали наркотик. Спомни си, че на партито изглеждаше пияна, че се препъваше, докато вървеше към къщата, след което никой повече не я видя. До момента, когато се появи безчувствена в прииждащия прилив с разбиващите се над нея вълни.

— Трябва да я заведа в болница — каза той и бръкна в джоба си за мобилния. — Ще я закарам сам — така ще е по-бързо, отколкото да чакам линейка да стигне тук.

— Не. Не, чакайте! — обади се Шефа и вдигна ръка да го спре. — Ще вземем моя хеликоптер. Веднага ще се обадя на пилота. Може да пристигне след пет минути.

Чад кимна. Стори му се удивително, че Шефа не само спаси полуудавеното момиче от морето, но сега ще му спаси живота за втори път, с хеликоптера. Струваше му се, че няма нещо, което Шефа да не може да направи.

Докато гледаше неподвижното момиче, Шефа ненадейно закри очи с длани.

— О, боже! — измърмори. — Как можа да се случи? На моето парти? Какво ще си помислят гостите ми?

Той се обърна към Полковника, който стоеше до тях и също говореше по телефона, и каза:

— Трябва да намерите виновника. Някой ѝ го е причинил — сложил е наркотици в питието ѝ, както съм чувал, че правят мъжете в евтините барове. Има нещо, което използват, за да накарат младите жени да престанат да осъзнават какво правят, а после ги водят у дома и ги изнасилват. Не мога да допусна някой да прави такива неща тук, в моя дом.

Макар че не го изрече, като го гледаше, огромен и несметно богат, Полковника очакваше да чуе: „Знаете ли кой съм аз?“.

— Трябва да намерите виновника! — продължи да беснее Шефа, като крачеше нервно напред-назад, стиснал юмруци.

От него се излъчваше напрежение. Полковника се възхити на загрижеността му, на потребността му да направи нещо за младата жена, която лежеше полумъртва на брега. Чад все още я натискаше по гърба. Обърна я и ѝ направи дишане уста в уста. Полковника не мислеше, че ще подейства. Как се беше случило? Какво правеше тя в морето? Дори пияна, дори дрогирана, тя със сигурност щеше да усети разликата между стъпване по пясък и борба да се задържи права сред вълните. Нямаше никаква логика.

— Не търсим „виновник“, сър — обърна се той към Шефа, който се обърна и го погледна с очи, разширени от гняв… както и от нещо друго. Възможно ли бе да е страх? — Това не е злополука — продължи Полковника. — Това, което търсим, е кандидат-убиец.

Шефа го загледа онемял.

Чад се опитваше да вдигне момичето, искаше да го занесе на суха земя.

Шефа сякаш дойде на себе си.

— Не. Чакайте. Имам количка.

Всички го проследиха с погледи, докато бързаше към бункера. Чад отново провери пулса на Верити. А после Мирабела се свлече на пясъка до тях.

— Обещавам да не плача — промълви тя, макар че сълзите вече течаха по страните ѝ, примесени с грим. — Мили боже, моля те, моля те, докторе, спаси я!

— Боя се, че направих всичко, което мога при тези обстоятелства.

Шефа се върна от бункера си със сгъната лека количка. Чад го изгледа изненадано. Такава количка не беше от нещата, които човек държи подръка. Всъщност не познаваше никого, който да има количка в дома си. До Шефа вървяха двама яки мъже, които помогнаха да качат Верити на количката и я закараха до площадката на хеликоптера. Само след няколко минути шестместният „Бийчкрафт Бонанза G36“ засвистя над главите им. Шефа държеше на думата си.

Вдигнаха количката с Верити и я сложиха върху седалките. Чад и Шефа се качиха след нея. Двамата мъже седнаха най-отзад.

След по-малко от десет минути стигнаха до местната болница. Шефа вече се беше заел с телефона, говореше на френски и раздаваше заповеди, както се стори на Чад. А после Чад си даде сметка, че разговорът е с организаторите на партито: Шефа им казваше да продължат събирането, поръчваше още вино, още шампанско, още храна, по-висока музика.

— Оставете ги да танцуват! — чу го Чад да изръмжава.

Чад беше сигурен, че гостите ще продължат да танцуват. Не биха дръзнали да постъпят другояче.

Тридесет и пета глава

Руснака намери перлите там, където ги бе изтървала жената. Взе ги, без да спира да тича, натъпка ги в джоба си и продължи напред, докато стигна до алеята, на която бе паркирал колата си под едно дърво с превити клони, които удобно я скриваха от минаващите превозни средства.

Той отвори шофьорската врата на реното с такъв замах, че тя се блъсна в бронята с оглушителен шум от удар на метал в метал. Боже! Прозвуча като пътна злополука. Сега можеше да дойде кой ли не. Руснака включи съединителя почти преди да е седнал. Изключи фаровете и зачака. Очите и ушите му бяха напрегнати до крайност в мрака. Не чу шум от стъпки, нито пък викове. Само музиката, която все още се разнасяше от партито на Шефа. Знаеше, че то ще продължи до сутринта, когато щяха да поднесат закуска от бекон, яйца, наденички и палачинки. Боже, в момента тази закуска щеше да му дойде добре! Стомахът му ръмжеше от нерви и глад, както и от няколко питиета в повече.

Правилото на Шефа беше да не се пие по време на работа, но, мамка му, човек трябваше да живее! Ако го хванеха обаче, можеше и да умре. Руснака го знаеше много добре. Твърде често именно той се бе оказвал човекът, натоварен с опасната задача. Затова щеше да изцеди тлъста сумичка от Шефа. Може би щеше да си открие нова сметка в Швейцария — тайна сметка, идентифицирана само по кода. Не знаеш ли кода, нямаш достъп. Швейцарците ги биваше в тези неща.

Проблемът беше, че пак не успя. Тоест, не успя да убие Мирабела, защото оня шибан доктор се появи в най-важния момент. Мамка му, едва не го хвана! Трябваше да изпълзи навън зад онези завеси, да се измъкне в нощта като лисица. Е, може би думата „вълк“ беше по-подходяща. Дааа, харесваше му. С остри зъби, свиреп, безстрашен. Точно като него.

Добре, сега вече беше на алеята и избягваше младите помощници за паркиране в червени сака, които тичаха напред-назад, сякаш животът им зависеше от това да закарат колите на правилното място и да ги върнат бързо в замяна на несъмнено разточителните бакшиши. Руснака знаеше всичко за тези неща. И той някога се беше занимавал с тази работа. В миналото си беше и сервитьор — роля, която изигра отново тази вечер. Бялата престилка беше натъпкана на задната седалка заедно с папийонката — в неговите очи символ на робството. Сега вече не беше сервитьор. Беше играл тази роля прекалено често в истинския живот. Но не като сега. Сега го правеше заради големите пари, които бе решен да получи. Шефа по-добре да внимава! Освен това Руснака щеше да му продаде перлите. Сигурен беше, че Шефа ще иска да ги върне на Мирабела.

Брегът все още беше ярко осветен. Полицейски кучета душеха всеки храст и всяка дюна. Вила „Мара“ беше осветена като шибана торта за рожден ден, музиката все още се носеше в нощта, хората все още стояха прави с чаши в ръце и събрани глави и разговаряха сериозно. Един момент, това не беше ли самият Шеф? Не тичаше ли по пясъчната пътека към бункера си? Пак един момент, това не беше ли Чад Прескот, който се промъкваше зад него? Е, добре, това беше добра новина. Докато Чад Прескот беше зает с нещо друго, Мирабела щеше да бъде сама. Може би сега Руснака щеше да успее да свърши задачата: да удари с един куршум два заека, тъй да се каже: Мирабела за пари, нанизът перли — за още повече пари. Това щеше да бъде неговият удар. После можеше да излезе в пенсия.

Върна се в колата и даде на заден ход покрай алеята, като махна презрително с ръка на момчетата по паркирането, които му се изпречиха и започнаха да му крещят, сякаш нямаше право да бъде тук. Майната им! Това беше негова територия.

Той, разбира се, познаваше вила „Романтика“. Проучи я, когато преди няколко седмици Шефа му възложи задачата да елиминира леля Джоли. Мила старица. Изненада я. Тя него — също. Колко спокойна беше, колко овладяна!

— О, здравейте, добър вечер — така му каза, когато той се появи изневиделица в стаята ѝ. Не че се усмихваше, но го гледаше право в очите. После погледна към каничката за чай в ръката си. Шарките му подсказаха, че е от „Уеджууд“.

Стара, а също така и ценна, можеше да се обзаложи Руснака, макар че пазарът за такива стоки не беше голям. Не си струваше да я отмъква.

— Тъкмо щях да пия чай — продължи тя. — Надявам се, че може да ми правите компания?

Това, разбира се, го слиса. Тя трябваше да изпадне в паника, да извика за помощ, дори да побегне. Макар и стара, той беше сигурен, че може да бяга. Втренчи се в нея онемял, а тя извади втора чаша и започна да налива чай.

— Надявам се, че обичате „Ърл Грей“. Той ми е любимият — с лек вкус на лимон, нали разбирате. Много освежава — добави тя, вдигна поглед и се усмихна, докато му предлагаше чашата и чинийката. Той забеляза, че ръката ѝ дори не трепери.

Беше достатъчно умен да не приеме. Макар че беше с ръкавици, колкото по-малко неща докоснеше, толкова по-малко следи щеше да остави.

— Би било възпитано да отговорите на една възрастна жена — укори го тя и остави чашата на масата. — Разбира се, тогава ще трябва да свалите тази абсурдна маска — добави и се засмя тихо и звънливо, което ненадейно го ядоса безкрайно много. — С нея не може да се пие. Знам го от екскурзиите, които предприемах с моите момичета. Предполагам, знаете за кого говоря?

Увереността му бързо го напускаше. Тя се държеше с него като с шибан посетител, не като с маскиран мъж с нож в ръка и очи, които я гледаха злобно. Тази жена не разбираше ли, че ще бъде убита? Никога преди не бе попадал в подобна ситуация. Нещата винаги се свеждаха до следното: влез, направи го, измъкни се бързо. Сега тя му предлагаше чаша чай, за бога!

Тя се обърна с гръб да остави каничката на масата и в този миг той я прободе. Ножът се плъзна между старите ѝ кости и се заби в сърцето. Руснака беше запознат с анатомията — за човек с професия като неговата това беше задължително.

Тя остана права, както му се стори, цяла вечност, а после рухна на пода, сякаш костите ѝ просто се бяха съсухрили и стопили. У жена като нея, стара жена, това, което я държеше, беше нейната целеустременост, силата на характера ѝ, достойнството и положението ѝ в обществото. Докато не умря.

За пръв път Руснака изпита нещо, което може би беше угризение. Той не беше роден да убива възрастни дами. Той беше вълк: свиреп, първичен, уличен боец.

За един дълъг миг остана загледан в нея. Прииска му се да коленичи до нея, да вземе ръката ѝ в своята… Накрая каза:

— Съжалявам, госпожо.

После се обърна и излезе по същия начин, по който беше влязъл — през отворените френски прозорци.

Кога, запита се той, хората щяха да се научат, че отворените френски прозорци са чиста покана за мъже като него? Сега беше късно. Стореното — сторено. Веднага щеше да отиде и да прибере богатството си от Шефа. Плюс бонуса, който щеше да поиска. Вече бе забравил всяко угризение и смяташе, че е изпълнил задачата си както трябва.

Ненадейно осъзна, че има само един проблем. Беше си тръгнал без картината, която също беше толкова важна част от поръчката, колкото убийството на жената. Погледна в огледалото за обратно виждане. Навсякъде имаше хора. Боже, вече беше много късно! Не можеше да се върне. Просто трябваше да се измъкне с блъф пред Шефа. Да заяви, че няма никаква картина. Че някой вече я е изнесъл.