Чаровниците

Тридесет и шеста глава Началото

Дни наред седях до леглото на Верити. Отначало само я гледах — заспала или в кома, или може би нещо по-страшно. Страхувах се за нея, боях се за себе си. Не можех да понеса това напрежение и накрая взех дневника на Джеруша в болницата. Какво можеше да отвлече мисълта ми от настоящето, ако не връщането в миналото?

Започнах да го чета. Започваше с думите на Джеруша, че никой не може да си представи с каква любов е съградила вила „Романтика“.

Трябваше да е убежище за мен и за любимия ми — пишеше тя — но ето че пак го правя — започвам от средата, вместо от самото начало.

В началото на кариерата си бях съвсем млада. Трябваше да лъжа за възрастта си, за да ме пуснат на сцената. „На колко си години?“ — питаха постановчиците и ме оглеждаха, сякаш можеха да разберат отговора от извивката на хълбоците ми или големината на гърдите ми, които бяха малки и не им помагаха. Устоявайки на порива да скръстя ръце на гърдите си, за да се прикрия, желаех с цялото си същество да можех да бъда една от онези изваяни жени, които те искаха, за да позират на сцената. Исках да мога поне да танцувам или просто да подскачам безумно с колан от истински банани на кръста като вълшебната Жозефин Бекер, изпълнителката от квартал „Харлем“ в Ню Йорк, която завладя Париж и беше основната конкуренция за всяко момиче, което се опитваше да направи същото.

Застанала зад кулисите на поредния парижки театър, майка ми се въртеше наблизо, за да ме „пази“ както казваше, макар че така и не ми обясни от какво. Все едно, невинността беше най-голямото ми предимство. Аз и това не знаех, но тези постановчици, тези хора на театъра знаеха. Усещаха истинското и един от тях, успешен режисьор, който ме огледа отзад и отпред, видя, че в бъдещето го очаква цяло състояние.

— Ако можеш поне да танцуваш — каза той, отстъпи назад, улови брадичката си в ръка и отново ме погледна изпитателно.

Казваше се Артуро Бонифацио Рамос и беше роден в страна на име Аржентина, в град на име Буенос Айрес. И двете места спокойно можеха да се намират в някоя приказна страна — никога не бях чувала за тях. Щях да усвоя географията много по-късно, когато най-накрая щях да посетя тези места, а дори и тогава ги смятах в морски пътувания — седем дни, десет дни, три седмици — колкото време отнемеше пътуването, там се намираха те. Ако в този момент ми дадеш една карта и ме помолиш да посоча Буенос Айрес, спокойно може да посоча Кейптаун.

Може и да не ме биваше в географията, но с парите — много. Всъщност извънредно много. Само за една година се превърнах от срамежливо, объркано младо момиче, от което всеки можеше да се възползва, в проницателна млада жена, която знаеше какво иска и бе твърдо решена да го получи. Човек не може да израсне в бедност и глад, унижаван от съседите и съучениците си, без да придобие тази проста нужда от… какво? Трябва да помисля каква е тази нужда. Не е отмъщение. Отмъщение не ми трябваше. Мисля, че исках само „да им покажа“. И точно това направих.

Една година беше и времето, след което започнах да наричам господин Рамос с малкото му име — Артуро. И, разбира се, той стана първият ми любовник. Дали съм го искала за любовник? Определено не бях влюбена в него. Не, това, от което се нуждаех, бяха ръце, които да ме обгръщат, човек, който да ме притиска до себе си, да отпусна глава на мъжкото му рамо и да почувствам как сърцето ми бие до неговото. Никога не бях получавала това от нито един мъж или жена. Майка ми беше студена и амбициозна. Привързаността не беше част от живота ѝ. Тя не беше онази майка, която прегръща децата си и ги целува за „лека нощ“ — майката, за която мечтаех и която се заричах, че ще стана, ако имам свое дете. Тогава щях да се превърна в онази „майка“ — дарителка не просто на живот, а на любов и закрила, решена на всяка цена да предпази детето си от всяко зло.

Истината е, че както всички други, и аз имах само една майка и трябваше да се примирявам с нея. Трябваше да правя това, което казваше тя. Трябваше да търпя да ми мие косата със студена дъждовна вода, събрана в кофата под водосточната тръба покрай ръба на покрива. А след това трябваше да седя, докато прокарваше през заплетените места гребен с редки зъбци и втриваше в косата ми някакво масло, миризмата на което не можех да понасям. Дори по-късно, когато животът ми се промени, за косата ми пак се грижеха други хора, професионалисти — предимно моят фризьор, който я третираше нежно и използваше капки ароматен лосион, а после ѝ слагаше някакво друго масло, докато тя заблестяваше и се приглаждаше по скалпа ми — лъскава каска, която завършваше в дебела плитка. Тази яркочервена плитка щеше да се превърне в моя запазена марка. Никога не се подстригах късо, дори когато беше модерно. Всеки мой портрет, всяка една фотография в живота ми, всеки миг в леглото с някой мъж носех тази плитка. Разбира се, мъжете обичаха да разпускат косата ми, да разпиляват пищните кичури по възглавницата, да ги сравняват с червения пух между краката ми, който ги интересуваше два пъти повече.

Когато за пръв път изпитах този вид „интерес“ — нежното докосване на мъжки пръсти по венериния ми хълм, си помислих, че може би такова е усещането, когато човек умре и отиде в рая. Цялото ми тяло се устреми нагоре, докато ми се стори, че се нося във въздуха, крещях от радост, молех високо за още, още, да не спира…

Питам се колко ли жени знаят какво имам предвид. Толкова много от жените, които съм срещала и с които съм се опитвала да говоря за тези чувства, просто ме гледат така, сякаш бях луда. Сексът беше за мъжете. Жените получаваха пари, задето им дават секс. Урокът беше суров, но го научих.

Само една жена ме разбра — момиче, което срещнах в една гримьорна в Кралския театър в някакво малко френско градче, където двете бяхме едновременно и „хоров състав“ и „асистентки“ на фокусника. Него го разсичаха на две — аз вдигах разрязаната на две кутия, за да докажа, че е истина. Казваше се Милан. Казах ѝ, че според мен това е странно име за момиче. „Не по-странно от твоето“, гласеше нейният умен отговор. „За моето поне си има причина — добави. — Аз съм родена в този град.“

Аз нямах подобна причина. Защо съм кръстена Джеруша завинаги ще си остане загадка, макар хората да вярват, че майка ми, все още замаяна от лекарствата за подпомагане на раждането, е искала да каже „Жозефин“. Тя изпитваше слабост към Бонапарт, както и към дребните мъже, като баща ми — „дребният мъж“, който рядко се вясваше на прага ни. Със сигурност никога не се задържаше достатъчно дълго, за да ни подпомогне с пари. Бедността беше ежедневие.

Още когато съм била тригодишна, мисля, майка ми е разбрала, че в мое лице ще има възможност за спасение. Как бих могла да я виня? Изглеждах странно, косата ми беше червена и невъзможна, стъпалата ми — огромни, бях тромава, не бях вземала дори един-единствен урок по танци, защото не можехме да си позволим такъв лукс, и все пак увереността ѝ, че ще стана „звезда“, не се разклати нито за миг. Как го постигна — все още наистина не знам.

„С решителност“, каза ми тя по-късно. Тоест, когато още си говорехме. „Със смелост“, бих се изразила аз. Тази жена никога не ме подведе… е, в известен смисъл го стори, като ме продаде така или поне като се направи на сляпа, когато се случи, и прибра парите, които така и не бяха наречени такса — просто компенсацията, предложена от един мъж, задето ми отне девствеността. Всъщност, както вече казах, на мен ми хареса също толкова, колкото и на него, и продължи да ми харесва до края на дните ми. И на нощите.

Знам, че тези признания изглеждат шокиращи, но когато започнах, обещах да казвам истината, фактите — такива, каквито бяха — да съобщавам точно това, което се случи, за да може читателят, който и да е той и въпреки че никога няма да науча кой е, да разбере точно как се развиха събитията, над които нямах никакъв контрол. Струва ми се, че за мен винаги „се грижеха“, както биха се изразили грижещите се. „Гледаха“ както казваше майка ми. „Използваха“ както го чувствах аз.

Във всеки случай това ми беше първият път, но определено не и последният. След като веднъж открих вълшебното изкуство на правене на любов — на „секс“, както го определяха мъжете — вече знаех как ще се развие животът ми. И знаех, че ако тази посока върви заедно със славата ми на сцената, любовниците ми ще бъдат богати. Колкото по-прочута ставах, толкова по-аристократични щяха да бъдат те. Знаех, че обожателите на изпълнителките се редят пред вратата на прекрасната Жозефин Бекер с диамантени огърлици и огромни букети от рози. И аз исках същото и го получих не след дълго — всъщност на петнайсет години, макар да излъгах и да заявих, че съм на шестнайсет, за да ми позволят да танцувам на сцената, но също така и за да съм сигурна, че не могат да обвинят никой мъж, че се е възползвал от младостта ми, защото тези мъже наистина не знаеха на колко съм години. Знаехме само аз и майка ми и лъжехме. Или по-скоро тя лъжеше, а аз избягвах темата.

Една нощ, може би около година по-късно, бях част от един хор от пет момичета. Бяхме в театър „Фоли“ и щяхме да следваме великата Жозефин. Е, не точно да я „следваме“. Човек не може да „следва“ звезда като нея. Тя беше възхитителна, божествена, сексапилно черна с блестящите си крайници, голите гърди и хълбоците, които се въртяха отляво надясно, назад и напред, а между краката ѝ предизвикателно се поклащаше връзка банани. Боже, колко беше добра! Публиката бе в краката ѝ, аплодираше, крещеше, подсвиркваше и я умоляваше за още.

А после аз и младите ми колежки излязохме и изпълнихме нещо като гръцки танц в стил Айсидора Дънкан. Целите сякаш бяхме само размахани ръце и венци от лилии на главите. Само че червената ми коса се измъкна от украшението с пера и се разпиля по раменете, а малката ми гръцка туника някак си се плъзна от рамото ми, оголи гърдата ми така, че се видя зърното, а аз леко помръднах, за да позволя да се случи.

В този миг се родих.

Тридесет и седма глава

Първият ми истински любим беше млад, макар и не колкото мен, и с малко повече опит. Беше англичанин и имаше титла, която няма да напиша тук, защото не искам да опетнявам репутацията му. Той е известен член на британската Камара на лордовете, баща, а вече дори и дядо, предполагам. Знам, че води спокоен живот, щастлив с жена, която е малко по-възрастна от него. Знам, че това е хубаво, защото, макар че е толкова привлекателен, добър и мил, той е човек, който има нужда от подтикване, ако иска да постигне нещо.

Той се появи пред служебния вход във „Фоли“. Русата му коса падаше над притесненото розово лице, а сините му очи потърсиха моите, докато ми подаваше евтините, увити в целофан рози, за които знаех, че идват от сергията на ъгъла на улицата. „От него няма да получа диаманти — помня, че си помислих тогава. — Но, Боже господи, той е толкова сладък!“

„Сладък“ беше описание, подходящо за него. Можех почти да го изям — беше толкова мил, толкова добросърдечен, така искаше да ми се хареса и ми предлагаше любовта си. Предложи я направо, без заобикалки.

— Влюбен съм във вас — точно това изтърси той, а после направи крачка назад, сякаш можеше да го зашлевя заради нахалството му.

— Колко мило! — гласеше нелепият ми отговор. Но в името на истината, не бях очаквала такъв директен подход. И, мили боже, той беше толкова сладък! Едва обръснатата му брадичка, по която вече се забелязваше пухът на нова брада, по-тъмна от косата му, която беше светла и отметната назад от широкото чело, със симпатично стърчащо кичурче на темето, каквото имат някои малки момчета.

Подадох жалките рози на гардеробиерката, която стоеше плътно зад мен заедно с един бодигард — як, силен мъж, някогашен полицай, преди да го ранят при обир и да се пенсионира. Дойде да работи за мен и да отблъсква непокорни обожатели. Схемата работеше добре. Или поне до момента беше така.

— Казвам се Рекс — представи се младият мъж. На лицето му бе изписано такова желание да го харесам!

Разбира се, смених името му, за да запазя самоличността му в тайна, но той определено изглеждаше като „Рекс“5. Като млад крал. И може би наистина беше такъв.

Въпреки евтините цветя до тротоара чакаше кола с шофьор. „Делаж“ струва ми се, тъмнокафява и по-лъскава от всеки друг автомобил, който съм виждала. На предната врата имаше нарисуван герб, макар и дискретно. Аз, разбира се, останах впечатлена.

— Ще ми окажете ли честта… — запъна се леко Рекс, макар че погледът му ми подсказваше какво иска.

Попитах:

— Искате да вечерям с вас?

Зачаках отговора му, който се позабави. Пригладих поръбеното си с кожа наметало и почаках още. Наметалото беше светлозелено — „Шанел“, струва ми се, макар че на паметта не може да се разчита много, когато си спомняш нещо от трийсетте години на века. А сега съм толкова стара! И го признавам за пръв път в живота си. И все пак си спомням идеално роклята — как обгръщаше тялото ми така, сякаш правеше любов с мен, ушита от новото меко копринено жарсе, въведена от мадам Шанел, което правеше за „външността“ на жената чудеса, непосилни за който и да било плат преди него. Непосилни, поне доколкото знаех, но пък за мен парите и дизайнерските тоалети бяха нещо ново.

Той беше искрен и сериозен, беше млад, беше божествен. Аз, разбира се, го съжалих.

Отвътре делажът беше също толкова луксозен, колкото отвън: тапициран с бежова кожа, с малки букетчета в сребърни вази от двете страни на задната седалка, с орехово барче, вградено зад седалката на шофьора и снабдено с кристални гарафи, сребърна кофичка с лед, щипки и лимон, и… ооо, всичко, което може да се очаква от добре заредено барче. Както и купичка с нарязани пресни праскови, на които не им беше сезонът, купичка сладки бадеми, гарафа с ледена вода и около един милион малки бели ленени салфетки, също украсени с неговия герб.

Погледнах към новия си обожател и си помислих, че това може да не е любов. Но, от друга страна, можеше и да е.

Тридесет и осма глава

Разбира се, не можеше и въпрос да става жена като мен да стане съпруга на граф, английски лорд, на човек от могъщо семейство, а освен това, предполагах аз, с подходящата дебютантка с титла, която вече очаква годежния пръстен и навярно ходи на проби за сватбената рокля — разбира се, от девствения бял атлаз, украсен с перли, и сърцевидно деколте, достатъчно благоприличие да спечели одобрението на епископа, но толкова дълбоко, че да предизвика възхищението на гостите от мъжки пол. Венчавката навярно щеше да се състои в Уестминстърското абатство или в по-малката „Света Маргарет“, макар че можеше да се спрат на старата нормандска каменна църква в селото на булката, където местните жители щяха да се струпат отвън и да махат на усмихнатата младоженка, която ги познаваше от дете, беше играла с тях и сега долавяше завистта, скрита зад усмивките им.

Красивата кола — същият делаж, в който седях сега, сякаш беше мой, като царицата на някой празник — щеше да бъде карана от шофьор в униформа, който щеше да отведе булката до величествения ѝ дом. Алеята за паркиране щеше да бъде украсена с флагове, ярки платове и огромни венци от бели цветя, може би, за да напомнят на гостите, че булката, разбира се, е девствена. Или че ако не е, го е прикрила много умно, а по-късно в леглото ще трябва да бъде още по-умна. Човек никога не знае.

При всичките си предположения знаех едно: тази булка нямаше да бъда аз. И приемах този факт. Бях родена при определени обстоятелства; сама се бях превърнала в жената, която бях на този етап, и точно тогава това беше достатъчно. Достатъчно, за да спечели този красив млад мъж, толкова влюбен в мен, че се чувствах като велика дама; достатъчно, за да стане така, че след първата вълшебна нощ, когато се преплетохме като два розови храста, ароматни, бодливи, корави и меланхолични едновременно, моят любовник — Рекс, както го наричах — напусна леглото ни залитайки и „миришейки на бардак“, както му казах засмяна, и забърза да ми купи подарък. Перли. Какво друго би сметнал мъж като него за идеалния подарък за една жена, била тя дама или не?

Бях заспала, все още в същото парфюмирано легло, притиснала до лицето си възглавница, която миришеше на него, когато той се върна триумфиращ. Заповяда ми да седна. Аз се подчиних, стиснала меките ленени чаршафи свенливо пред гърдите си, защото сега, когато през завесите проникваше слънчева светлина, някъде наблизо се разнасяше миризмата на бекон, която гъделичкаше чак пръстите на краката ми, и един напълно облечен мъж, вперил поглед в мен с радостното изражение на човек, който носи голяма изненада, ми се стори подходящо да се държа скромно, вместо да му заповядвам веднага да се върне в леглото, нищо че много би ми харесало. А освен това държеше нещо зад гърба си и знаех, че това означава подарък. При това този път нещо повече от розите от уличната сергия — сега беше изпълнен с нетърпение да се възхитя на това, което носеше.

Изглеждаше толкова млад, толкова сериозен, разкъсван между желанието да ми даде подаръка си и страха, че може да не го сметна за толкова великолепен, за колкото го смяташе той.

— За бога, скъпи Рекс, просто ми го дай! — възкликнах през смях, загубила търпение. Току-що се бях събудила, исках да се изкъпя, да се среша, да хапна от този бекон с домашен хляб, който имаше точно такъв вкус, какъвто трябва да има хлябът в Париж. А освен това, макар че го обичах, не се доверявах на вкуса му.

Той се приближи и коленичи до леглото. Посегнах и погалих кичура руса коса, който стърчеше на темето му въпреки помадата с прекрасен мирис, за която знаех, че е купил от Лондон, от фирма „Тръмпърс“.

— Любов моя, моя единствена любов! — промълви и ми предложи продълговатата кутийка от синьо кадифе, гравирана с името на прочут парижки бижутер, за когото знаех, че работи за кралски особи.

Така въодушевена, че забравих всяка скромност, аз приех кутията и като отправих продължителен усмихнат поглед към младия си любим, я отворих.

Беше подплатена с кадифе — тъмновиолетово кадифе, върху което лежеше наниз равни перли с кремав цвят, от който можеха да ти потекат лигите. Всяка перла светеше с дълбок блясък и когато погледнах по-внимателно, видях, че всяка една от тях е малко по-различна от другите — една имаше лек наклон от едната страна, друга беше малко по-кръгла. Но заедно бяха абсолютно съвършени. Закопчалката беше във формата на глава на лъв, захапал топка от перла.

Перлите бяха съвършени. Нещо повече, бяха подарък от мъж, който наистина ме обичаше. Сълзите ни се смесиха, когато той плъзна огърлицата през главата ми, приглади ги на гърдите ми, целуна шията ми на мястото, на което се намираше златната закопчалка.

— Искам да се оженя за теб — изрече с нежен, на силен глас.

Разбира се, знаех, че го иска, поне в този момент, И аз исках да се омъжа за него, но единият от нас трябваше да бъде разумен, да приеме фактите дори в емоционален момент като този, когато обяснението му в любов се придружаваше от цяло състояние в перли.

Позволих умът ми да се отклони от действителността, от това, което бях, за няколко минути да се престоря, че съм истинска дама с титла, че живеем заедно в английското му провинциално имение, с готвачка в кухнята и бавачка в детската стая, които се грижат за трите ни деца — едно момче и две момичета — а ние двамата ще останем завинаги млади и влюбени… Това са те, мечтите. Могат да разрушат действителността.

Осъзнах, че съм оставила мечтата ни зад себе си, когато се усмихнах, благодарих му за перлите с милион целувки, уверих го, че винаги ще го обичам, докато истината, която, разбира се, знаех само аз, беше, че изобщо не съм сигурна, че го обичам, че дори не съм сигурна какво е любовта. Знаех само, че изпитвам дълбоки чувства към него, че му се възхищавам, че обожавам тялото му, младостта и желанието му да ми се хареса, този кичур коса, който стърчеше на темето му. Очароваше ме. Но знаех, че това не може да продължи.

Носих тези перли цялата година, през която живяхме заедно, но той ми поднесе подарък, по-ценен дори от тях: любовта си. Направи и нещо друго — още по-голямо чудо за млада жена като мен, която никога не е имала истински „дом“, никога не е притежавала недвижимо имущество, никога не е помисляла да направи нещо повече от това, да плаща наем за модерна къща в Париж. Купи ми вила „Романтика“.

Тридесет и девета глава

Разбира се, вилата все още не съществуваше, но двамата отидохме до мястото, на което щяха да я построят. Пътувахме с онзи хубав делаж, с шофьор в сива униформа зад волана. Шампанското се охлаждаше в сребърната кофичка, а всяка сутрин поставяха свежи цветя в сребърните вази. Неизменно момини сълзи. След толкова години все още си спомням ясно аромата им. И, слава богу, помня и какво е да си млад и влюбен.

Строежът на вила „Романтика“ отне само дванайсет месеца, главно заради настояването ми, че държа да съм се нанесла на Нова година, която щях да отпразнувам с парти — всъщност с маскарад. Всички гости щяха да бъдат маскирани, жените с пера, а мъжете — облечени в черна коприна. Дори не подозирах каква злокобна поличба може да се окаже това. И защо да подозирам?

За малко да облека неизбежния костюм в стил „Мария-Антоанета“, но в последния момент се спрях — дадох си сметка, че ще има поне половин дузина жени със същите напудрени перуки. Вместо това се спрях на Пепеляшка — прекрасни копринени дрипи в кремаво, цвят на кафе и малко малиново, което да подчертае червената ми коса, освободена от обичайната си плитка, но увита около главата ми на множество спирали, закрепени с големи диамантени фуркети, които истинската Пепеляшка никога не беше виждала — тоест, преди да се омъжи за своя принц. А може и тогава да не ги е видяла. Все пак не знаем истинския край на историята на Пепеляшка, нали така? Но пък ще узнаете края на тази история.

Нека най-напред да ви разкажа колко прекрасна изглеждаше моята вила „Романтика“ — светлорозова на фона на тъмносиньото среднощно небе. От клоните на новозасадените разцъфнали дървета, които изглеждаха така, сякаш винаги са били тук, висяха фенери.

Щяхме да посрещнем 1938 година. Отвсякъде ни заобикаляше мир — поне тези, които не обръщахме внимание на дрънкането на оръжия откъм Германия и нейния неспокоен, избухлив маниакален лидер. Чувахме единствено тихата танцова музика, песента на морето и славеите. Дори кукувиците, които могат да разбият романа на всяко момиче, останаха от външната страна на прозорците и кукаха като часовниците, които правят швейцарците.

Имало ли е някога по-вълшебна нощ? Точно толкова топла, колкото да се появиш с голи рамене, точно толкова хладна, че по-късно да накара един мъж да плъзне сакото си над тези рамене, точно толкова елегантна, че да можеш да се облечеш в най-хубавата си рокля по последна парижка мода, да извадиш най-скъпите си бижута от банковите сейфове и да ги разположиш като камъни за игра на елегантни рамене и елегантни ръце. Лично аз носех перлите. Освен това носех новия пръстен — сапфира от Бирма, от чиито мини вадят най-красивите сапфири, за да ги продадат чрез Амстердам, където най-скъпите и най-големи камъни се шлифоват от майстори, които освен това са художници, така че всяка повърхност отразява светлината и блести като късче тъмносин рай.

А кой беше мъжът, който ми направи този прекрасен подарък?

Казваше се Уолт Матюс, известен като Железния Матюс заради дръзките си приключения в части на света, в които повечето хора никога не биха се осмелили да стъпят. Той не само беше оцелял след потъването на тогава съвсем новия и най-голям лайнер, построен някога — „Титаник“, — но бе спасил много пътници от океана, отказвайки да заеме място в последната малка оранжева спасителна лодка, макар да е знаел, че така се отказва от всеки шанс да оцелее. И все пак бе оцелял във води, толкова студени, че краката му замръзнали и се уплашил, че повече няма да може нито да рита, нито да плува. И тогава ненадейно попаднал в топло течение. Носил се по повърхността на морето часове наред, докато накрая го прибрал един минаващ кораб. „Такъв е животът… или смъртта“ беше заключил той в емоционална реч за преживяното. Освен това беше заявил, че след това никога повече не се страхувал от смъртта.

По-късно му казах, че е оцелял само за да може да ме намери и да се влюби в мен. Аз бях неговата съдба. Той отговори, че се е влюбил в парфюма ми. „Парижка вечер“, така се казваше, или, разбира се, Soir de Paris на френски. Беше от „Буржоа“ и аз никога не разбрах дали останах по-запленена от красивата кобалтовосиня бутилка със сребърна запушалка, или от самия аромат на виолетки и люляк.

С Уолт се запознахме не в Париж, а в Лондон, където бях отишла да посетя художествена изложба и да се срещна с някои стари приятели. Изложбата беше в галерия на Бонд стрийт и това ме устройваше идеално, защото означаваше, че в същото време мога да видя последната мода на витрините на магазините и по-конкретно в една малка бижутерия, която се казваше, както ми се струва, La Vielle Russie6 и в която, естествено, предлагаха красиви предмети от стария руски двор, продадени от емигранти с отчаяна нужда от пари в новата страна, в която сега бяха осъдени да живеят.

С ненадеждната си памет се опитвам да си спомня дали първо отидох на изложбата и се влюбих в мъжа, или отидох първо в бижутерийния магазин и се влюбих в сапфира. Във всеки случай получих мъжа, пръстена, а по-късно — и една картина. И, разбира се, картината се оказа най-важната покупка в целия ми живот, по-важна дори от вила „Романтика“.

Изложбата не беше важна — представляваше само стотина творби, подпрени на каменна стена. Дори не на масите — смятаха ги за съвсем маловажни. Продавачите им почти гладуваха и няколко английски лири можеха да означават разликата между бъдеще и липсата му. Аз, разбира се, помогнах с радост. Не много отдавна се намирах на тяхно място.

В пейзажа имаше нещо особено — нещо, което привлече вниманието ми. Отстъпих назад, за да погледна пак. Картината беше дело на английски художник — Дж. М. У. Търнър. Река, бурна вода с белите гребени на вълните. Брегът изглеждаше сиво-син на дъждовната светлина, която толкова често покрива английската провинция и подчертава красотата ѝ. Над реката се издигаше малка странноприемница, като че ли готова всеки момент да падне в нея. На втория етаж на странноприемницата имаше прозорец с ромбовидна украса и тъмночервени завеси, полускрити зад стъклото. По някакъв начин познавах тази странноприемница; познавах тази стая с извити прозорци и червените пердета, които щях да дръпна плътно, за да се изолирам от нощта, от целия свят, за да мога да остана насаме с мъжа, когото истински обичах.

И преди бях виждала тази картина. Сега се взирах в бъдещето си.

Но да започнем отначало. При първата ни среща сякаш ме порази светкавица. И двамата веднага разбрахме, че ще имаме връзка, разбрахме го на обществено място, пред десетки хора. Стояхме, без да можем да откъснем поглед един от друг, запленени един от друг с онази физическа сила, която връхлита хората толкова рядко и когато ги връхлети, не може да бъде пренебрегната. Дори не си давахме сметка, че хората ни гледат, несъмнено развеселени от очевидната ни сексуална frisson7. Не можехме да я скрием. Бях така очарована, че краката ми се подкосиха, тялото — също, а той внимателно сложи хартиената програма над слабините си.

— Искате ли да изпием по чаша шампанско? — попита ме той.

Желаех, разбира се. Щях да пожелая веднага да скоча в леглото му, ако ме беше помолил.

Макар че бях реалистка по отношение на секса, чувствата бяха нещо друго — нещо, което внимавах да изключа от живота си. Бях на двайсет и пет години, никога не се бях омъжвала и едва ли щях да се омъжа с репутация като моята. Всъщност единственото ми предложение дойде от сладкия Рекс и дори тогава дълбоко в сърцето си знаех, че не е истинско. Той имаше добри намерения, обичаше ме, това беше нещо, което един джентълмен трябва да направи за жената, която обича. Затова винаги ще го помня. И затова че по-късно, когато имах нужда от помощ, той ми помогна.

Все едно, преди това да се случи — всъщност веднага, на мига — се влюбих в Железния Уолт Матюс.

Спомням си какво точно носех онази вечер: черна рокля от „Шанел“ с дълги тесни ръкави от сребриста коприна и със скромна якичка от бял атлаз. Черни атлазени обувки, разбира се, с малки фльонги от изкуствени диаманти отзад, а не отпред, както е по-разпространено. Никога не съм се спирала на обичайното. Разбира се, точно аз накарах да преместят фльонгите. Това предизвика множество коментари и завистливи женски погледи, мога да ви кажа.

Черни копринени чорапи с ръб, както диктуваше модата. Трудно ми беше да ги държа прави, но ефектът беше много сексапилен. Сигурна съм, че всеки мъж онази вечер се питаше къде ли свършват тези ивици.

Моят Железен Матюс положително се питаше. И това бе всичко, което очаквахме един от друг. „Беше ли наистина любов?“ — питам се дори сега. И да, беше. В действителност той беше единственият мъж, когото съм обичала истински.

Много пъти щяхме да отсядаме в тази странноприемница, в същата просторна стая с изглед към реката, да затваряме тези червени завеси от дамаска, но да оставяме прозореца с ромбовидна решетка отворен, за да чуваме как реката ромоли към бента, където се изливаше в огромен облак от бяла пяна в безкрайността и може би в забравата. Сякаш тази река можеше да предскаже бъдещето ми.

Четиридесета глава

Живяхме заедно точно една година. Една съвършена година, която ще помня до края на живота си.

Прекарахме тази съвършена година във вила „Романтика“ без да посещаваме постоянните партита, пиехме от местното вино с вечеря, която често приготвях сама — нов талант, който дори не бях подозирала, че притежавам, защото никога преди не бях проявявала особен интерес към храната. Но сега наблизо имаше безброй пазари с плодове и зеленчуци от местните хълмове, мляко и сирена от тукашните крави, цветя, набрани и завързани с панделки от местните момичета. Обичах всяка минута от живота през тази година, обичах всичко у него и обичах мъжа си.

Колко прекрасно беше да го кажа! Моят мъж.

Прекарвахме заедно всяка секунда, често пъти в просторната кухня, където пържех бекона за закуска (обикновено късно следобед). От аромата му устата ми се пълнеше със слюнка. Уолт режеше филии от огромен хляб, натриваше ги в мазнината от бекона в тигана, оставяше ги да поемат соковете, докато станат леко хрупкави. Кафето се вареше бавно в новата машина и ме караше да очаквам с нетърпение пълната чаша, мислено да се опитвам да го накарам да потече по-бързо, докато приготвянето му отнемаше, както ми се струваше, цяла вечност. Жълтите чинии и купичките за кафе вече бяха наредени на масата. Когато кафето най-накрая станеше готово, пълнех тези купички почти до ръба, оставяйки само един пръст за гъстото мляко, а после вдигах купичката с две ръце и отпивах — навик, който моят мъж смяташе за варварски, защото бе израснал с чаши с дръжки, макар да предполагах, че няма проблем да пие бира в халби без дръжки. На чужденец като него можеше да му се струва варварско, но за французойка като мен това бе най-божествената закуска на света.

Бавно се събуждах с това кафе, седнала на слънце. Ветрецът бе точно толкова хладен, колкото да бъде приятен, а кукувиците, слава богу, се бяха оттеглили за почивка. Малкият сив котарак, който ни бе осиновил, лежеше, изпънал лапички пред себе си и сигурен, че скоро ще му хвърлим вкусни хапки. Всичко излъчваше такова спокойствие, че за нищо на света не бих могла да предвидя насилието, което щеше да се разрази съвсем скоро.

Четиридесет и първа глава

Беше 1939 година. Приличаше на всяка друга — пролетта се преля в лято, което обагри небето в такова синьо съвършенство, та не можех да повярвам, че пак ще дойде зима. Наслаждавах се на слънцето на тесния плаж, топях краката си във вода, плискаща се над камъчета, изгладени от векове под вълните, там, където Скот Фицджералд бе живял и бе обичал лудата си съпруга Зелда. Именно те бяха разчистили мъничкия плаж от тонове водорасли и отломки и бяха създали вълшебно кътче, полускрито от тълпите, за препичане на слънце, за пиене на розе по обяд, за дръзки бански костюми — място, на което техните приятели: богатите американци, Джералд и красивата Сара Мърфи си бяха устройвали пикници. Сара, с дългия си наниз перли, преметнат небрежно през рамото вместо през врата, бе създала нова мода тази година.

Сега, разбира се, си бяха отишли, както и много други американци — бяха се съобразили с предупредителните знаци и бяха забързали към посолствата и консулствата, за да се сдобият с безценните визи за Испания и Португалия, които можеха да ги изведат на сигурно място и в крайна сметка — у дома.

Аз никога не носех перлите си на плажа, но носех доста предизвикателен бански костюм — тънък копринен плат с къдрички тук и там, които подчертаваха извивките и талията ми. И, разбира се, винаги носех дългата си коса на плитка, понякога преплетена с бели панделки, а друг път с втъкнато цвете, може би маргаритка. Аз създавах своя стил, своята мода. Никога не подражавах на никого. Винаги бях самата себе си. Ако това ви звучи егоистично и дори претенциозно, мога само да кажа: „Съжалявам, но е вярно“. Наистина бях единствена по рода си.

Моят Железен Матюс, разбира се, беше с мен, макар че стоеше във водата много по-дълго от мен. Като повечето жени, аз постоянно се притеснявах за косата си, а мразех гумените шапки за къпане. Той излизаше от водата мокър и обикновено носеше черупка, раковина, спираловидна и кремава, с розова вътрешност, за която той се кълнеше, че приличала на мен. Или поне на някои мои интимни части.

Беше краят на спокоен, горещ ден, когато забелязах една жена, застанала в края на плажа. Беше висока, с дълга тъмна коса, развявана над раменете от лекия ветрец, който често се надигаше вечер. Всъщност я бях виждала няколко пъти: винаги на същото място, винаги с тъмни очила, винаги наблюдаваща. Тя ме караше да се чувствам неудобно, но аз реших да не обръщам внимание на това чувство — тя беше просто жена, излязла да подиша чист въздух, да погледа морето като нас, защото то ни изпълваше с удоволствие. Имаше ли нещо по-греховно, по-чувствено от дълъг ден, прекаран на плажа под сянката на някой чадър или на някоя кърпа, докато слънцето се събира в тялото ти като вино за душата?

Сега прибрах разпилените ни вещи: кърпите, мокрите бански костюми, книгите и плажните кремове, изсъхналите чепки грозде и захвърлените сандали. После тръгнах към алеята до плажа, на която се намираше вилата. Когато се приближих, жената се обърна. Отправих ѝ приятелска усмивка, както правят летовниците, но тя не се усмихна в отговор.

Изненадана, но не и притеснена от нещо толкова незначително, продължих по пътя си, следвана от моя Железен Матюс, който носеше тежките чанти. Зад гърба си чух как жената казва нещо, но тъй като не се обръщаше към мен, продължих да вървя. Разбира се, бях наясно колко привлекателен е моят Железен Матюс за жените, но бях сигурна в него, сигурна и в себе си. Вярвах, че съм единствената жена в живота му.

Чух как босите му крака шляпат по дървената пътека, положена над горещия пясък, и се обърнах да му се усмихна, да кажа колко прекрасен е денят и че съм оставила шампанско да се изстудява в хладилника. Не му казах, че имам голяма изненада — тайна, която щях да му разкрия над тези великолепни изстудени чаши, когато и двамата щяхме да бъдем охладени и освежени от душа, където смятах да го любя. Или да ме люби той. Или да се любим един друг. Достоен завършек на един идеален ден.

Видях любезната озадачена усмивка, която се изписа на лицето му, когато тъмнокосата жена го заговори. Нещо повече: тя го сграбчи за ръката, вкопчи се в нея, без да спира да приказва. Не чувах какво казваше и леко притеснена от поведението ѝ, забързах обратно към тях. Тя чу приближаването ми, обърна се и ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Това беше чиста омраза, макар да не знаех на какво се дължи. Но знаех, че е и чисто зло.

А после видях пистолета.

Всичко се случи за секунди, на плаж, все още пълен с летовници, които не бързаха да се приберат, с плувци и с деца. Чувах пронизителните им щастливи викове дори когато тя вдигна пистолета и се прицели в мен. Бях сигурна, че сърцето ми е спряло да бие още преди изстрела. Но тогава тя се обърна, насочи пистолета към гърдите на любимия ми.

За мен светът спря. Утихна. И все пак всичко около нас продължаваше както обикновено. Ние тримата бяхме изолирани в своята изтъкана от ужас драма.

Уолт вдигна ръце над главата си, заговори ѝ тихо, каза ѝ да не се притеснява, че всичко ще се оправи, че той ще се погрижи за нея, за безопасността ѝ. Стоях замръзнала и го слушах как говори тези неща на една луда, която всеки момент можеше да го убие. Помислих си за детето, което растеше в мен, за любовта ни, за живота ни заедно, за съвършеното ни щастие. И се хвърлих към тази жена, като крещях в лицето ѝ своята собствена омраза и страх.

Тя падна. Чух как Уолт ми крещи да внимавам, усетих тежестта му, когато той се хвърли върху мен, чух глухото изтрещяване на първия куршум, а после на втория и третия. Грабнах револвера от нея и дори забелязах, че е дамски, с украсена с перли дръжка — ефектно оръжие, каквото може би щях да избера аз самата. Всъщност Уолт ми го избра. Тя държеше моя пистолет. С моя пистолет бе простреляла моя мъж. Сега заплашваше моето дете.

Тя легна по гръб, вдигна ръце, погледна ме подигравателно.

— Давай тогава — каза.

И аз я застрелях.

Четиридесет и втора глава

Всичко се случи толкова бързо. Само преди секунди всичко беше така прекрасно, а сега се обърка. Помня как се свлякох на колене в пясъка и сложих ръце под главата на моя мъж, опитах се да повдигна лицето му към своето с някаква заблудена мисъл да вдъхна живот в безжизнената му уста.

Около нас бързо се събра група хора, безмълвни, стъписани.

— Тя го застреля — чух някой да казва. — Застреля първо жената, а после и него. И тя не е ли Джеруша? А той не е ли Уолтър Матюс? Железния Матюс? Боже мой!

Чувах как изричат всичко това и думите звучаха така, сякаш бяха изписани с главни букви. А после извикаха: „Веднага съобщете на жандармите!“.

С виене на сирени на плажа се изсипаха половин дузина коли със светещи сигнални лампи. От тях се изсипаха, както ми се стори, цяла дузина мъже в униформи. Двама от тях ме откъснаха от мъртвия ми любим. Други провериха тялото на жената, която бях застреляла.

— Тя го застреля — чух да казват хората. — Но първо застреля жената. Той отиде да ѝ помогне.

Джеруша ревнувала. Той имал друга връзка — жената била позната в местните кафенета и барове и разказвала на всички за прочутия си любовник. Отначало никой не ѝ повярвал. Защото как било възможно любовникът на Джеруша да желае друга жена? Отначало се подигравали на момичето. Но сега видели, че е вярно и че съм си отмъстила така, както си отмъщават всички предадени жени. Бях класически случай, така казваха.

Чувах всичко това през мъгла от скръб, докато жандармите ме отвеждаха без белезници в знак на уважение към славата ми, както и заради фотографите, които се струпаха наоколо, докато ме водеха по плажа към полицейската кола. Натиснаха главата ми, за да се наведа и да се кача отзад между двете ченгета, които се усмихваха заради въпросните фотографи. Тази снимка обиколи целия свят. Това беше моята епитафия.

Казах им, че съм бременна в третия месец и се страхувам да не загубя бебето, затова ме заведоха във вила „Романтика“ и повикаха лекар. Решиха, че болницата е място, до което имат достъп прекалено много хора, а уединението е от голямо значение, за да изглежда случаят чист. Когато дойде време да застана пред съда, това имаха предвид. Обвинена в двойно убийство.

Бях здрава. Бях прочута. Дори не бях вдовица, защото не бяхме женени, макар че смятах да му направя предложение, когато му кажа за нашето щастливо събитие, което вече не беше толкова щастливо. Бях убила бащата на бебето си. Нямах право на това бебе. Железния Уолт Матюс ми подари сърцето си, а аз го лиших от живот.

Как може човек да живее с такова бреме на душата? Как може една жена да се примири със смъртта на мъжа, когото обича, когато тя е станала причина за смъртта му? Разбира се, нямаше начин.

Рекс, моят мъж на честта, ми се притече на помощ, подготви защитата ми и обясни защо никога не бих могла да застрелям някой мъж, особено такъв, когото обичам. Аз не бях „обикновена жена“ помня, че каза пред съда. Аз бях Джеруша. Никой мъж не би могъл да ми изневери. И, добави Рекс, самият той го знаеше най-добре.

Слисан, съдията му повярва. Уважаваше смелостта му да застане там — мъж като него, с потекло като неговото, заради жена като мен, с минало като моето. Всички вече знаеха за Джеруша, а сега разбраха и за него.

Когато всичко свърши, му благодарих, разбира се, кратко и насаме, в една малка мрачна стая зад съдебната зала, която миришеше на застояло кафе и цигари. Стените бяха зелени, както във всички институции, осветлението на тавана — сурово и неласкаещо ничия външност, но той все пак ми каза, че съм красива.

— Никога няма да те забравя — каза и ме целуна три пъти по страните, както беше обичаят в Южна Франция. — Това беше за спомен — изрече, усмихна се и си тръгна.

Винаги ще го обичам заради това.

Решението беше бързо: съдията ме призна за виновна в убийството на непознатата жена и на моя любовник. Но все пак се намирахме във Франция и ставаше въпрос за crime passionelle, любовно престъпление. Смята се, че тогава балансът на ума е нарушен. А към изневярата на любовника ми — така твърдяха — трябваше да се прибави фактът, че очаквам дете от него.

Проявиха снизхождение. Нямаше да умра заради престъплението си. Нямаше дори да отида в затвора. Щяха да ме отведат на сигурно място в провинцията, където щях да родя бебето си. А после щяха да ми го отнемат и да го дадат на скърбящото семейство на баща му, за да го отгледа в Англия. Никога повече нямаше да видя детето си.

Това бе най-жестокото наказание, което можеха да измислят. Никоя жена не би ми причинила подобно нещо. Това беше правосъдие по мъжки.

Бебето ми беше красиво — е, поне аз си мислех така, но не смята ли същото всяка жена, когато зърне за пръв път детето си? Не възкликва ли колко е красиво? Дадох на момиченцето си име, което да ознаменува красотата му. Жоли. Френската дума за „хубава“. Отсега нататък всички щяха да го познават като Джоли. А аз никога вече не го видях.

Останах във Франция, а дъщеричката ми замина да живее в Англия с големия род Матюс, който я обичаше, грижеше се за нея и се опитваше да я направи щастлива. Тя смяташе, че майка ѝ е мъртва. Почивай в мир. Знаех, че със сигурност са ѝ казали точно така, и бях сигурна, че е кимнала печално. Мисля, че щеше да ѝ хареса да си има майка. Надявам се, че щеше да хареса и мен. Знам, че аз щях да я харесам.

Напуснах вила „Романтика“ и се преместих в по-ниските планински райони на Люберон, където купих малка ферма — всъщност само чифлик с няколко хектара земя, няколко животни, кози, които ме бутаха с глава и ме караха да се смея, крава на черни и бели петна, която ми даваше мляко с толкова много каймак, че всеки би напълнял. Продавах млякото на пазара. Пред витрината на един магазин намерих малко кафяво кутре с умоляващ поглед, който ми подсказа, че и то е самотно като мен. Кръстих го Онфон — „дете“ на френски. Това привличаше вниманието: виках дете, а ми отговаряше куче. Тази шега поне ме разсмиваше. Сивият котарак, който ни беше осиновил във вилата, дойде с мен и като всички котки скоро се приспособи към новата обстановка. Той беше изцяло предан на първия си дом и на мен, но в крайна сметка се примири само с едното.

Канарчето идваше от един пътуващ цирк: вървеше по една жица и пееше, а хората ръкопляскаха. Заклевам се, че също като мен, и то никога не можа да забрави този момент на слава. Обичаше публиката. Аз обаче не можех да понеса да го гледам затворено, затова платих, както ми се струва, цяло състояние на собственика му и го заведох в новия му дом, където то пееше всеки ден — а понякога и нощем — за мое удоволствие, както и за свое.

И така, аз и малкото ми ново семейство се приспособявахме по най-добрия начин, доволни, щастливи от компанията си и оставили миналото зад гърба си, макар и с усилие.

А после избухна войната и промени всичко.

Четиридесет и трета глава

Истинската война, ръкопашният бой, танковете, бомбите не дойдоха веднага в Южна Франция. Известно време животът изглеждаше почти нормален. Пазарът отваряше всяка сутрин, рибарите носеха улова си, макар и забележимо по-малък, защото вече не смееха да навлизат навътре в морето, разносвачката на пресни яйца продължаваше да кара велосипеда си, окачила от двете страни на кормилото чантите с такова крехко съдържание, а после сядаше да изпие обичайната си чаша студено кафе, допълнена с малко ментов ликьор, „за да прогони сутрешния студ“, както ни казваше тя абсолютно всяка сутрин.

Отначало се държах сдържано, както обикновено, но после започнах да сядам с обичайната си чаша червено вино и парче сирене „Сент Андре“, което харесвах заради полутвърдата му консистенция. Не се разтичаше, но беше точно толкова плътно, колкото да прокараш ножа си през него, да го намажеш върху филийка от превъзходния, изпечен в шест часа сутринта батон, който е същото като багета, но по-тънък и следователно по-хрупкав.

— Мадам Матюс?

Погледнах към мъжа, който без мое разрешение бе седнал на мястото отсреща. Знаех, че не може да е французин. Никой французин не би проявил подобно невъзпитание. Реших да се престоря, че не го забелязвам.

— Искам да говоря с вас по един въпрос, който е много важен за Ла Франс.

Той се наведе напред и ме погледна сериозно, сякаш искаше да се увери, че никой не може да ни чуе.

Когато някой изрече „Ла Франс“ а не просто „Франция“ човек веднага разбира, че става въпрос за нещо важно.

— Говорите за моята страна — казах, сложих сиренето си върху парче хляб и отхапах. — Въпреки че не сте французин.

— Говоря за това, което вие можете да направите за страната си, мадам. И сте права — наистина съм англичанин. Но аз и други като мен искаме да помогнем точно на вашата страна. И вие сте в положение, което ви позволява да помогнете на всички нас.

Изслушах внимателно обясненията му. Той беше член на британското разузнаване и от неговата служба трябваше да се свържат с хора, които имат достъп до нацистите заради общественото си положение, заради хората, които познават, или заради тези, които може да срещнат на светски събития, на които клюките се леят като виното и може да се дочуят и отбележат много подробности за планирано нападение, за движение на войскови части или за местоположението на важни врагове. А после тези подробности да се изпратят на благонадеждния офицер от разузнаването, който веднага ме вербува като член на Съпротивата.

Извадих старите си дрехи, от време на време прибягвах и до старото си флиртаджийско изражение и останах удивена от тайните, които може да разкрие един мъж, когато изпитва нужда да се похвали пред жена като мен. Открих, че с тези мъже с ласкателство можеш да постигнеш всичко.

Отначало не беше трудно. Успях да помогна на няколко пъти и по-късно ми казаха, че това е довело до спасяване на хора, до промяна на позиции, до тръгване по различен път. Ролята ми бе съвсем малка, но по свой начин помагах и се надявах, че някои от тези хора са спасени благодарение на мен.

Освен това възприех старата си личност — певицата, артистката. Предложих услугите си на Военното министерство и събрах един пианист, един акордеонист за случаите, когато нямаше пиано, един китарист и жената, която много години бе моя гардеробиерка.

Разопаковах част от „бляскавите“ си тоалети от куфарите, пълни със сценични дрехи, напуснах фермата си, отидох и пях пред войниците, повечето от които бяха прекалено млади, за да ме помнят, но показаха одобрението си с шумни подсвирквания и аплодисменти. Аз на свой ред им показах краката си и пожънах още подсвирквания и аплодисменти.

Бях си поръчала униформата в Лондон. Тя, разбира се, не беше истинска, тъй като не принадлежах към никоя военна част. Сама измислих модела. Беше в мек маслиненозелен оттенък, с колан тип „Сам Браун“ като на мъжете, но моят се закопчаваше със златна катарама от „Ермес“. Джобовете на гърдите бяха със златни копчета с емблема; сребърна манерка с хубав коняк беше пъхната в задния джоб на панталона ми — носех поли само когато бях „на показ“ тъй да се каже. Панталоните бяха много по-удобни и по-дискретни, когато вървях и се качвах или слизах от раздрънкани джипове.

Друсахме се в един допотопен джип из пустините на Северна Африка. Колата постоянно се повреждаше, гумите бяха прекалено износени, за да преодолеят нажежения пясък, нощем спяхме в палатки и аз постоянно се боях от скорпиони и насекоми. Слагаха запалени свещи наоколо, за да ги държат настрана. И ако от време на време някой приятен млад мъж, с когото се бях запознала на вечеря в офицерския стол, дойдеше да ме попита дали може да ми прави компания, можех ли да откажа? Когато това можеше да бъде неговата последна възможност да вземе една жена в прегръдките си? Ако искате, ме наречете похотлива. По мое мнение това, което му предлагах аз, беше утеха. Както и най-добрия секс в живота му. И в случай че се интересувате, о, да, харесваше ми. Но пък на мен сексът винаги ми е харесвал, нали не сте забравили?

Дали ще сбъркам, ако кажа, че тази част от войната ми хареса? Че пак ме върна към тази, която бях някога? Поне за малко. А същевременно знаех, че някои от тези момчета, които ме аплодираха, няма да се върнат. Обичах и мразех този живот, но се опитвах да изпълнявам това, което се очакваше от мен. Докато не свърши и пак не се върнах към нормалното си съществуване. Към живота на една забравена жена с минало.

Не ви ли казах, че войната ми спаси живота? Направи дори нещо повече. Спаси самоуважението ми. Правех това, което искаха от мен. Карах линейки до фронтовата линия, за да прибера ранените и твърде често, мъртвите — млади мъже, с които навярно се бях запознала предишната вечер. Събирах сили да продължа, казвах си, че е война, че точно това си причиняват хората един на друг. И се молех никога да не се повтори. Молех се всяка вечер. Понякога и през деня, когато оръжията изригваха към нас смъртоносния си огън, изригваха го към всички хора, във всички посоки. Светът беше полудял.

А после един ден, когато си мислехме, че няма да издържим повече, американските войници влязоха в Париж и ние отново бяхме свободни, „Бог да ви благослови!“ крещеше тълпата, жените тичаха да целунат тези свръххора, толкова високи, толкова силни, толкова красиви в униформите и с каските си, раздаващи бонбони на нетърпеливите, лишени от сладко деца и целувки на жените.

Животът пак стана нормален, но на мен оня свят щеше да ми липсва.

След няколко години, потънала в анонимността на живота си в долината Люберон, получих писмо от френското правителство, от Министерството на вътрешните работи. Пишеше, че президентът е решил да ме възнагради с медал за работата и смелостта ми през войната. За съжаление нямаше да може лично да сложи тази емблема на рамото ми, защото отсъстваше, но щях да я получа по пощата.

И наистина я получих. Извадих медала от кадифената му кутийка, погалих панделката от гросгрейн в бяло, синьо и червено, целунах малката златна емблема на честта, а после я прибрах при перлите и пръстена с бирмански сапфир завинаги. Или поне до следващото поколение.

Четиридесет и четвърта глава

Звучи странно, но по някакъв начин тази ужасна война ме върна към живота. И към неговите отговорности. Поражението на моята страна, моят прекрасен Париж, по чиито улици минаха в триумфален марш германски войници грубияни, вдигнали ръце пред себе си в скован поздрав, със стоманени каски на главите, за да не можем да видим лицата им. Повечето бяха толкова млади, също като нашите момчета, призовани да служат на страната си! Отначало изпитвахме известно съчувствие към младостта им, към объркването им, но след това престанахме — не можехме да съчувстваме на ненормалното им желание да следват заповеди, които можеше да означават края на цивилизацията, такава, каквато я знаехме. Нито пък на садистичното отношение, което проявяваха към нашите мъже; нито за плячкосването на страната ни. Разбира се, навсякъде по света могат да се намерят добри мъже, но тогава всички бяха полудели, опиянени от властта си.

Само войната успя да ме изтръгне от самосъжалението ми, от летаргията ми, от моя малък дом. Така и не се бях завърнала във вила „Романтика“ — оставих я така както беше, с икономка, която да чисти, и съпругът ѝ, за да я поддържа. Несъмнено откакто си бях тръгнала, бе започнала да потъва в прах, защото, ако собственикът не живее в имота си, там не се върши нищо.

Вражеските офицери, които се бяха настанили във вилата, не се вълнуваха от такива неща. Устройваха си партита, разбиваха фините ми винени чаши в камината след колосални запои, сваляха картини от стените и ги хвърляха в огъня, рисуваха по портрета ми като момиче и превърнаха в карикатура изящната творба на Пол Сезар Елийо, нарисувана малко преди смъртта му. Много произведения на изкуството се оказаха съсипани по този начин. Към края във вилата не остана нищо, което да напомня за хубавия живот, воден някога там. Само спомените. Които, разбира се, са вечни.

Изживях живота си, поддържана от тези спомени, в малката ферма в долината Люберон, където никой не ме познаваше — посивяла жена, възрастна, но все още изправена, с онази стойка на танцьорка, която щях да запазя докрай. Не остана никой, който да се интересува от това, че жената, която продава на пазара картофи, някога е била звездата, пяла и танцувала на най-големите сцени на света, с любовник, известен колкото самата нея, ако не и повече. Жената, която го бе убила.

Аз, разбира се, помнех всичко. Точно затова най-накрая взех химикалката си и го записах на тези страници — за хората, които ще дойдат след мен и може да изпитат известно любопитство или да си помислят, че сме роднини. Може дори да са близки роднини, защото в крайна сметка все пак имах дъщеря. Едно време. Нали така започва всяка приказка?

В крайна сметка останах просто мадам Матюс, макар че, разбира се, всъщност не бях такава. Можех да седя в местното кафене, след като пазарът затвореше, без никой да ме познае, да отпивам от чашата с червено вино и да кимам ведро на хората, които си правеха труда да ми пожелаят bonjour.

Направих приготовленията си. Отидох при местния notaire8 и направих завещание. Оставих вила „Романтика“ на Жоли Матюс, известна като Джоли, макар че старателно пропуснах да я назова своя дъщеря.

Бяха казали на момичето, че вилата принадлежи на далечна роднина. Знаех, че е идвало няколко пъти и от местните клюки бях научила колко са му харесали тези престои, колко обичало вилата и как благодарение на него тя постепенно била възстановена ако не до блясък, то поне до предишната си красота. Проста. Чиста. Съвършена.

Не можех да желая нищо повече. Дъщеря ми живееше във вилата, създадена и построена от мен. Обичах и двете.

Разбира се, завещах ѝ перлите. Както и пръстена с бирмански сапфир. Приятно ми беше да мисля, че ги носи и че може би ѝ доставят удоволствие, както някога на мен. Както и на момичето, което щеше да дойде след нас — моята внучка Мирабела. Освен това упоменах в завещанието, че домашните ми любимци трябва да живеят във вилата. Вече съм готова да си отида. Истината е, че живях достатъчно дълго. Бях отдала на света всичко, което можех, бях се смяла и познала радостта да бъда обичана. В крайна сметка това се оказа достатъчно.

Малкото ми кафяво кутре легна в скута ми и погледна скръбно в избледнелите ми сини очи. Сивият ми котарак се притисна към мен. А мъничкото канарче запя храбрата си песен.