Чаровниците

Първа глава

Антиб, Южна Франция

Шефа, както го наричаха всички, дори и тези, които не работеха за него и го познаваха само по репутация, крачеше целеустремено покрай баровете на крайморската алея. Когато стигна до любимия си, дръпна стол от маса на третия ред отзад — най-близкия до сградата. Открай време обичаше да гледа улицата, другите клиенти, да държи гърба си до стената, тъй да се каже. Гърбът, най-вече неговият, беше уязвим.

Въпреки жегата се чувстваше добре в панталона си от бял лен и щампованата риза в бяло и синьо с навити над мускулестите му ръце ръкави. Часовникът му не беше нито златен, нито лъскав, макар че определено беше скъп.

Столовете не бяха много удобни за човек с неговите размери — едър, с телосложение на борец. Но всъщност всички столове не отговаряха на размерите му — разбира се, с изключение на тези, специално проектирани за многобройните му домове. Той обичаше удобствата и с история като неговата никой не можеше да го обвинява. Макар че човек можеше да го обвини за начина, по който бе решил да ги получи.

Сервитьорът го позна и се усмихна раболепно. Преметнал ленена кърпа на ръката си, с поднос в ръка, той се приближи и го попита какво ще обича.

— Лимонада — беше отговорът. Шефа не пиеше алкохол, дори и вино в тази страна, известна с винарството си. Специално земите край Сен Тропе предлагаха хубаво розе с мек вкус, което вървеше идеално със солиден обяд или салата от омари, както и с хрупкавите и много свежи зеленчуци, поднесени сурови с домашна майонеза за топене, които хрускаха между зъбите и предлагаха допълнителното предимство да карат хранещия се да се чувства добродетелен, че се е въздържал от големия сандвич от вкусния местен хляб, който ядяха много други.

Лимонадата пристигна незабавно заедно с купичка лед и лъжица, за да може Шефа да се обслужи сам, да реши колко студена иска да е напитката му, колко разредена. Той отпи и предупреди сервитьора, че очаква човек, когото трябва да доведат веднага на масата.

Рожденото руско име на шефа беше Борис Бергенхизер. Преди известно време той го смени с по-приемливото европейско Брус Берген, макар че никак не приличаше на „Брус“ с масивното си телосложение — досущ като казак от степта, така му бяха казали веднъж. Могъщ, възседнал коня си, със сабя в ръка, готов да се нахвърли върху врага. Но лицето му беше слабо, с изсечени скули и дълбоко разположени очи, набраздено от цял живот, прекаран в оглеждане за опасността, която беше навсякъде, поне в неговия свят. А сега, в сферата на международните недвижими имоти, където играчите се бореха за земята заради милионите, които тя щеше да им донесе, опасността дебнеше на всяка крачка. Той знаеше, че винаги трябва да се оглежда.

Шефа наистина се нахвърляше върху врага, макар и не по агресивен начин. Методите му бяха по-дискретни, по-рафинирани, по-специфични. Открай време, още като дете, израснало — или по-скоро съществувало — в студената колиба край Минск в Беларус, знаеше, че е орисан за по-добър живот от този. Нямаше да се задоволи да живее в гората, да сече дървета, да рискува живота и крайниците си с електрически трион; нямаше да влачи огромни дървени трупи, от които все още капе мъзга, и да ги товари на трактор, който бе толкова стар, че вече не работеше и го теглеха две магарета с издължени муцуни, като библейски животни от ренесансови фрески. У тези магарета имаше нещо, което караше Борис да си мисли, че би трябвало да имат златен нимб около главите, както на картината. Понякога го обземаше неочаквана нежност, наистина странна за жесток човек като него.

Магаретата работеха усърдно, подчиняваха се на командите му, живваха, когато им даваше храна, пиеха от каменното корито, когато им позволеше да спрат, при което мършавите им хълбоци трепереха, а ребрата им стърчаха. До деня, в който спряха да теглят с всички сили и главите им увиснаха от умора. Бяха прекалено отслабнали и не можеха да продължат. Той ги застреля на място, заколи ги и продаде месото в града, като чукаше от врата на врата и го предлагаше за прясно сърнешко. Никой не забеляза разликата или ако я забеляза, не каза нищо, защото Борис всяваше страх с ръста си, с масивното си телосложение и напрегнатата сила на мрачния си поглед.

Не след дълго осъзна силата, която този поглед и самото му присъствие носеха навсякъде, било то на местния пазар или на градските улици. Той произхождаше от бедно семейство, което му бе дало кратко образование и се стремеше да му помогне да се издигне в обществото. Със сигурност щеше да постигне умерен успех. Щеше да бъде голяма клечка на малък терен. Обаче Борис знаеше, че е способен да стори всичко, за да улесни издигането си в по-големия свят, от който искаше да бъде част. Нещо повече от част: искаше да го притежава. Така, както искаше да притежава жените в живота си. Защото обичаше да сплашва жените, обичаше да вижда страха в очите им. Той му доставяше удоволствие. Имаше само един начин да се махне, но не можеше да излезе през предната врата.

Няколко години живурка в украински градове, а после продължи през Полша, Унгария, Хърватия и най-накрая Франция, преди да постигне целите си. А от всички домове, които притежаваше, мястото, на което се чувстваше най-удобно, бе несиметричната вила на хълмовете в Южна Франция с изглед към Средиземно море. Точно затова сега се намираше в кафенето в Антиб, пиеше лимонада с толкова лед, колкото му харесваше, и очакваше пристигането на човека, известен просто като Руснака.

Всички в света на Шефа имаха имена, различни от онези, които им бяха дали родителите им при раждането. Тези първи имена бяха отдавна забравени, отдавна погребани също като враговете и жертвите им. Шефа вече не се занимаваше с такива отблъскващи задачи. Сега наемаше хора като Руснака да ги вършат вместо него.

Но Руснака закъсняваше. Шефа забарабани нетърпеливо с пръсти по масата и сервитьорът незабавно изникна до него. Той му махна да си тръгва, когато видя, че Руснака си проправя път между масите, устремен към него.

Руснака беше безличен. Не изпъкваше с нищо и това бе от жизнено значение за работата му. Никой никога не можеше да го познае. Никой не можеше дори да го запомни. Средно висок, с обикновена коса, може би леко оредяваща, с очила, понякога с телени рамки, друг път с рогови, а понякога без рамки. Често носеше панамена шапка, ризите му бяха отворени на врата. Никога не слагаше вратовръзка, освен за работа в града. Якетата му не бяха скъпи, но не бяха и твърде евтини — все пак професията му носеше добри пари. Просто не обичаше да се перчи, когато беше на работа, и нищо повече.

Той седна срещу Шефа и протегна ръка, която Шефа не стисна. Засегнат, Руснака повика сервитьора и си поръча мартини с две маслинки. Часът бе само единайсет и трийсет и това не се хареса на Шефа. Човек, който пие алкохол, може да стане опасен. Той махна на сервитьора да се върне, отмени поръчката, каза му да донесе двойно еспресо и да не се мотае.

Руснака знаеше, че не бива да се оплаква. Вместо това, без да казва нищо, се заслуша какво иска от него Шефа.

— На хълмовете наблизо има една къща. Всъщност се вижда оттук.

Той посочи отвъд залива, към зеленината от другата страна, сред която проблясваше розова вила.

— В тази къща има картина. Малка. Името на художника е Търнър. Жената, която притежаваше къщата, умря неотдавна.

Руснака кимна. Знаеше за смъртта на Джоли Матю.

— Веднага направих предложение да купя целия имот, с всички хектари наоколо и всичко в къщата, включително произведенията на изкуството, повечето от които според мен са безполезни, но старицата им се е радвала цял живот. Познавах я от светски събития. Всички я знаеха като леля Джоли, но истинското ѝ име беше Джулиет Матюс. Когато почина, се свързах с юридическите представители на наследницата — жена на име Мирабела Матюс. Нещо като авторка, пише развлекателни романи.

Шефа беше сноб и по отношение на изкуството, и по отношение на литературата, макар че рядко четеше нещо друго, освен местния вестник „Ница Матен“ и „Уолстрийт Джърнъл“.

— Наследницата посредством представителя си отказа да продава. Искам да построя на тази земя четиринайсететажна сграда. Увеличих значително предложението си. Междувременно чрез деликатни средства открих подробностите за вещите в къщата и че единственото истинско ценно нещо в нея е тази картина. Искам я за колекцията си. Не мога да я получа по законен път. Затова те моля да се заемеш с тази задача от мое име.

Руснака кимна. Точно с такива неща се занимаваше. Нито една от задачите, които поемаше, не беше законна, за нито една от тях не можеше да говори пред хората, но повечето бяха доходоносни. Беше отмъквал бижута от сейфове, перли от вратове, коли от подземни гаражи. Всичко си имаше цена и винаги имаше някой, готов да я плати.

— Ще ви донеса картината — обеща той.

Шефа спомена цена. Руснака поклати глава.

— Не говорим за стойността на картината — каза той и добави „сър“ като извинение за това, което се канеше да каже. — Става въпрос за това, колко ценна е тя за вас.

— Безценна е — отсече Шефа. И наистина беше така. Искаше тази земя и картината, които оная кучка Джоли Матюс му отказа, когато беше жива. Щеше да ги получи сега, след смъртта ѝ. Разбира се, полицията разследваше смъртта ѝ и така трябваше, защото беше очевидно, че е била убита — ножът в гърба ѝ го показваше.

Може би обир, разсъждаваха полицаите. Може някой да е претарашил къщата. Нещо такова. Но така и не откриха на кого е ножът. Имаше милиони такива ножове, а Руснака познаваше всички информатори. Джоли Матюс се бе изпречила на пътя на Шефа, бе постигнала победа в живота, но не и в смъртта. Сега той трябваше единствено да се добере до имота ѝ.

Вече чертаеха архитектурните планове. Документите бяха готови за кандидатстване за разрешително за строеж, което, разбира се, вече бе обещано и платено. Разрешително за начинание от такава класа! Всички щяха да натрупат милиони, макар че зеленият хълм щеше да изчезне под напора на малки вили, повечето от които щяха да бъдат купени с намерението да ги дават под наем, а всички знаеха, че след няколко години жилищата под наем ставаха неподдържани и щяха да смъкнат престижа на целия район.

Шефа не се интересуваше от бъдещето. Възнамеряваше да спечели пари от всяка част от сделката: продажбата на земята, строежа на сградите, продажбата на тези жилища, инфраструктурата — пътища, вода, електричество, всичко. А венецът на този проект щеше да бъде четиринайсететажна сграда с апартаменти — максимумът, позволен дори на него в тази обременена с ограничения област. За няколко години трите най-горни етажа щяха да се превърнат в негов дом. Щеше да разполага с великолепен изглед към морето, към яхтите и палмите — изглед, по-хубав от този на почти всички останали. Не на всички, защото районът бе територия на един богаташ, но със сигурност по-хубав от изгледа на много от бъдещите му съседи.

И като последен и най-важен щрих искаше картината на Търнър. Разбира се, той можеше да купи всяка творба, която пожелаеше, и го беше сторил. Няколко картини на Пикасо вече украсяваха стените му — може би не най-добрите, защото дори на него му беше трудно да се добере до тях, а и те обикновено се продаваха на частни, почти тайни търгове. Имаше няколко импресионистични картини, както и две-три от италиански художници: една от Рафаел, една от Караваджо — всичко, което препоръчаха съветниците му. Никоя от тях не го впечатляваше, но от човек с неговото положение се очакваше да ги притежава. За Шефа творбата на Търнър се бе превърнала в мания, а той бе човек, който винаги получава това, което иска.

Точно сега от всички вещи, които притежаваше, най-много му харесваше петнайсетметровата яхта „Рива“, която управляваше лично. Всъщност може би думата „караше“ бе по-подходяща — той летеше с пълна скорост от Марсилия до Мантон, заливайки другите кораби с огромната вълна, издигнала се след преминаването му. В резултат имаше няколко иска за обезщетение, но, разбира се, той ги уреди безшумно с извънсъдебно споразумение. В този смисъл той бе човек, който държи на думата си, и изпитваше уважение към останалите моряци.

Но си даваше сметка колко впечатляващ изглежда на хората от минаващите кораби с огромния си ръст, бялата шапка със златния ширит и тъмносинята котва, загорелите му от слънцето гърди, обезкосмени, за да не прилича на мечок, както му каза подигравателно една жена, докато огромните му ръце се плъзгаха по гъвкавото ѝ тяло.

Всъщност сравнението му хареса — накара го да се подсмихне, загледан в отражението си в огледалото над леглото. Огромен мечок с безмерна сила. Това беше той.

И искаше да построи апартаментите си на тази земя, и да притежава онази картина, онзи Търнър. Всичко, което Джоли Матюс му отказа докато беше жива, щеше да стане негово сега, след смъртта ѝ. И ако това означаваше да отстрани Мирабела Матюс от сцената, така да бъде.

Втора глава

Казвам се Мирабела Матюс — име, което може би ще разпознаете, защото съм известна авторка на романи в жанр съспенс. В момента пътувам с влака от Париж за Ница и се старая да не обръщам внимание на младата блондинка, седнала срещу мен. Изглежда отчаяна, но нямам никакво желание да ми надува главата с проблемите си.

Завръщам се на местопрестъплението: вилата, в която съм била няколко пъти и която наследих при неочакваната и необяснима смърт на леля ми Джоли — трагедия, която ме отведе от апартамента в Лондон до бреговете на Южна Франция. Все още не са открили нито кой я е убил, нито защо.

Просто изчезна, изпари се, както казват, и аз, която дори не подозирах, че си спомня далечната ни роднинска връзка, се превърнах в богата жена.

Започнах да пиша книга за убийството на леля Джоли, макар че засега не знам как ще свърши, защото ми се струва, че няма начин да узная истината. Сега, макар че се питам дали няма да открия нещо — някакви улики, някоя прошепната на ухо дума, избегнат разговор, отменена среща. „Нормални ежедневни събития“ — помислих си. А после започнах да премислям.

И аз седя в същия влак от Париж за Ница и гледам жената, седнала насреща ми — старомодно облечена, като Джоан Фонтейн, преди да се превърне в красавица, в оня стар филм „Ребека“, който гледах по TLC. Носи кафяв плетен пуловер, прекалено дълга ленена риза, практични черни обувки с кръстосани каишки и бели дантелени ръкавици. Не, не са дантелени — изплетени са на една кука и завършват с къдрички точно над китката ѝ. Не е „гримирана“, но определено има пудра, както и светло червило в оттенък, който изобщо не ѝ отива. Кой в наше време носи пастелнорозово, освен ако не е роден през шейсетте? Тази жена не е толкова стара — може би на около четирийсет. Определено е на възраст, на която би трябвало да знае как да се облича за път: бяла тениска и черен панталон с кашмирена жилетка, преметната през раменете, щяха да са по-уместни. А ако не може да си позволи скъп кашмир, тогава някоя хубава вълнена дреха. Сега ги продават навсякъде. На пазара в малките градчета дори са много евтини.

Ами косата ѝ! Мили боже, косата ѝ! Непокорна, толкова червена, че изглежда боядисана, макар че сигурно не е, така блестяща, сякаш е била измита и подхранена с прекалено много балсам съвсем наскоро.

А, ето че ме стрелва с поглед. И тя ме оглежда тайно. Какво ли вижда? Блондинка с коса, опъната назад толкова силно, че скулите изглеждат ъгловати, а прекалено високото чело е очевидно. Не зависи от мен, скъпа моя. Това са гени — татко беше с такова чело. Наследила съм обаче краката на мама — дълги, със слаби бедра, добре изглеждащи в прилепнала пола като тази, която нося сега — от бяла ликра, абсолютно неподходяща за влак. Всъщност не е подходяща за никакво пътуване, но това беше първото, което намерих сутринта, когато избягах. От него. Питам се къде ли е той, какво ли се е случило, когато е видял, че най-накрая съм избягала, че съм изпълнила заплахите си. Най-вероятно е казал: „Майната ѝ!“. Копеле такова!

Взирам се в жената и се питам какво ли мисли за мен. Може ли да прочете мислите ми? Да разчете самата мен?

Това, което си мисля, е, че не бива да опъва косата си толкова назад — има хубаво лице, но то загубва всяка нежност, когато кожата се опъва така над скулите, за които бих платила един милион долара. И между другото, наистина разполагам с един милион долара и повече, така че това не е празна заплаха.

Струва ми се, че е избягала отнякъде — сякаш е навлякла тези неподходящи дрехи с бързина, предизвикана от гняв, метнала е всички останали в една чанта, помитайки чекмеджето за бельо, рафтовете с пуловери, дънките, които се учудвам, че не носи, защото прилича на момиче, което предпочита спортните панталони. Добър фризьор, идеален цвят на косата — онзи оттенък на пшеничен клас с един-два по-светли кичура около лицето. Чудесна работа. Без грим. Бързала е, както си помислих преди малко. Тази кучка наистина е късметлийка — аз не мога да си подам носа навън, без да съм потупала веждите си с кафява пудра и да съм я разнесла внимателно с восъчен молив. Ако ме видите без тях, ще решите, че виждате заек или може би къртица. Но очите ми се отличават с хубав син цвят — нито наситен, нито светъл, просто… ами, син.

Чистата бяла риза винаги изглежда добре, макар че нейната вече изглежда пожълтяла. Но е хубава, памучна, добре ушита, прилепва точно както трябва, яката е широка, а освен това е пъхната в полата с тесен каубойски колан, украсен с малки тюркоази в сребърен обков, разположени на равни разстояния в светлокафявата кожа. Очевидно е купен от там, където произвеждат подобни неща: югозападната част на Америка, провинцията на родеото и конете. Прилича ли ми на жена, която се интересува от коне? Може би, макар че не виждам у нея самонадеяността на тези жени, за които винаги съм подозирала, че се възбуждат повече от това да подскачат, възседнали пони, отколкото мъж. Кой знае, може и мъжа да яздят по същия начин. Добре ги обучават още от малки момиченца. Според мен това е малко перверзно, но коя съм аз да ги критикувам? Нали и аз се държах като курва. Човек би могъл да ме нарече дори перфектната курва. Всъщност един мъж наистина ме нарече така, макар и по приятен начин, след радостен, предразполагащ, буен секс, споменът за който ме накара да продължа да се смея чак до вечерята. Ах, добрите стари дни! Вижте ме сега! Госпожица — дори не госпожа Сдържаност — на път към красива вила, кацнала над Средиземно море, което в един момент вечерта, точно след залез-слънце, ще придобие оттенъка на най-съвършеното синьо — много по-синьо от очите ми.

След смъртта на леля Джоли аз съм червивата с пари собственичка на тази вила и се държа като дискретна светска жена, каквато не съм, макар че никога няма да сложа шапка за някой от онези скучни обеди, които уж целят да събират средства за гладуващи деца, в която страна е на мода в момента, но всъщност трябва само да дадат възможност на жените да се покажат с най-новия си тоалет от най-новия нашумял дизайнер, и ако всяка жена не изхвърли тези шибани обувки с червени подметки, кълна се, че ще ги избия до една. Същото е с онази скучна чанта, знаете коя имам предвид. Пазарът беше залят от евтини копия. Мисля, че ги купуват на безценица веднага щом минат италианската граница.

И накрая, разбира се, ръкавиците. Изплетени на една кука от местна селянка, която създава прекрасни неща. Винаги ги нося — не по навик или заради модата, а по необходимост.

Трета глава

Истинското ми име е Верити Риъл, макар че при първа възможност ще го променя на Верити Ънриъл1.

Шегичка, шегичка. Някога се казвах Верити Смит. Не е ли удивително!

Отново поглеждам крадешком към госпожица Старомодна. Тази мацка — наричам я така само на шега, защото е абсурдно далеч от мацка — седи там, скръстила ръце в скута си. Въпреки че е с ръкавици, забелязвам, че на средния пръст на дясната ръка носи пръстен с огромен сапфир. Тази показност ме изненадва. Не бих предположила, че може да си позволи подобно бижу, но, разбира се, също като чантите, в наше време и фалшивите пръстени са не само евтини, но и „красиви“. Очите ѝ са затворени. Вече дори не гледа към прозореца, камо ли към мен, макар да знам, че усеща погледа ми.

— И така — казвам най-после — какво става?

Тя не отговаря. Сякаш говоря на човек, който не е с всичкия си. Без дори да ме погледне, тя изважда от чантата си бележник, какъвто използват учениците — ученическа тетрадка, мисля, че така му казваха, а после започва да рови в чантата — от мека черна кожа, затваря се с шнур и лично на мен ми е много трудно да намеря каквото и да било в такава чанта, защото всичко сякаш винаги се смъква в купчината на дъното. Тя обаче успява да измъкне химикалка — истинска. От ония, на които някога им казваха — и сигурно още им казват — автоматична писалка. Сякаш си спомням, че преди много време ги пълнеха от шишенце с мастило. Кой изобщо е виждал шишенце с мастило от сума ти години? Certainement pas moi.2

Извинете, минах на френски. Не че ми е втори език, но от време на време го използвам усърдно, за ефект. Когато е необходимо. Или когато искам да съм гаднярка. Струва ми се много подходящ за гаднярстване — tres3 изразителен, а същевременно звучи нежно. Всъщност това е идеалният език — можеш да правиш с него каквото си поискаш, за разлика от английския, който винаги казва точно това, което означават думите, дори да нямаш предвид точно това, което си казал.

Проследих с поглед как отваря ученическата тетрадка и внимателно приглажда една чиста страница. Забелязвам, че на предишните страници нищо не е написано. Започва да пише — плавни, уверени, точни движения, слети букви с много камшичета. Виолетово мастило! И него не съм виждала от цяла вечност. Опитвам се да прочета написаното от горе на долу. Умирам да разбера кое е толкова важно, че да трябва да го запише веднага, без бавене.

Очите ѝ се стрелват нагоре и срещат виновния ми поглед.

— О, извинете! — успявам да измънкам. Усещам как страните ми пламват — нещо, което не съм изпитвала от много месеци. Изчервявах се преди, когато бях невинна. Преди няколко живота.

Не че на двайсет и две съм стара… е, в името на истината съм на двайсет и пет. И ако не мога да кажа истината сега, кога ще мога? Във всеки случай да лъжеш за възрастта си, когато още нямаш трийсет, може да доведе до истинско нещастие по-късно, когато започнеш да пресмяташ годините. Всъщност е много глупаво. А тя е по-възрастна от мен. Със сигурност не ми е връстница. Навярно би написала „не е моя връстница“. Или това не е граматически правилно? Знам, че учих за това в скъпия пансион, който посещавах, но не съм сигурна, че научих кой знае какво друго, с изключение на това, как се зачеват бебетата. Не от личен опит, бързам да добавя, но нали знаете как се развиват разговорите между младите момичета. Някой винаги познава някого, който наистина го е направил, но никога не говори от личен опит, разбира се. Тази тема върви чудесно с бутилката „Столичная“, която си подаваме от ръка на ръка, заедно със сок от ананас. Вкусът беше ужасен, но всички се преструвахме, че я обожаваме. Караше ни да се чувстваме тоооолкова обиграни.

Тя се усмихна на изчервяването ми и за моя изненада се приведе и ми подаде ръка:

— Аз съм Мирабела Матюс.

Плетената ръкавица беше чиста, ръката ѝ — студена.

— Господи! Да, разбира се — възкликнах, като дойдох на себе си. — Писателката. Боже! Обожавам книгите ви!

Тя се облегна назад. Все още държеше писалката над празната страница на тетрадката.

— Така ли? И коя ви хареса най-много?

По дяволите! Хвана ме натясно. Разбрах, че е кучка, още като я погледнах, толкова спокойна и шибано овладяна, и самодоволна, тоест „самомнителна“. Сега вече наистина ставах гадна — тя дори не ме погледна, не ми даде никаква причина да се оплаквам. Само ме попита коя книга съм чела, а аз, разбира се, не бях чела нито една — само рецензиите в „Таймс“.

— Хванахте ме — казах, решавайки, че честността е най-добрият подход, и се изненадах, когато тя се засмя.

Остави внимателно писалката в сгъвката на тетрадката и прокара ръка през гъстата си червена коса — нимб, ореол… Започвах да пиша поезия за една непозната — напълно непозната, която ме гледаше с онова озадачено изражение, което подсказваше, че може би ме мисли за луда. В известен смисъл наистина съм луда, поне днес. Избягалата съпруга, самотното момиченце, червивата с пари, онази, на която всички завиждат за това, че има всичко.

— Знаете ли, не е така — промълвих в отговор на някакъв неизречен въпрос. — Че имам всичко, искам да кажа.

Тя кимна.

— Малко са хората, които имат всичко.

— Искам да кажа… ами, току-що напуснах съпруга си. Всъщност избягах…

— Много по-добре е да избягаш, щом веднъж си взела решение. Иска ми се и аз да бях избягала. Трябваше да избягам от всичките си трима съпрузи. Все щях да намеря начин да компенсирам, ако ме разбирате.

— Ооо, ооо!… Разбирам ви! И толкова ви се възхищавам.

— Не проумявам защо. Между другото, накъде бягате?

Посочих към малката чанта между краката си. Очевидно беше, че в нея няма достатъчно неща за истинско бягство, не и „в дългосрочен план“, тъй да се каже.

— Но искам да бъде завинаги — прошепнах и по негримираното ми лице ненадейно потекоха сълзи.

Тя ме изгледа замислено. Преценяваше ме. Огледа ме от главата до петите — така както я огледах аз преди малко.

— Не мисля, че е здравословно човек да бяга, без да знае накъде отива. Всъщност ми се струва опасно. Особено във вашето душевно състояние.

Какво знаеше тя за душевното ми състояние? Откъде знаеше, че вече не мога да го понасям? Че съм себична бегълка и нямам в джоба си почти нищо? Че знам, че той положително е анулирал кредитните ми карти? Че нямам бижута, които да продам, защото като същинска глупачка отказах да взема дори едно в знак на демонстративно предизвикателство, за което сега съжалявах?

— Как се казвате? — попита тя.

Казах ѝ истината: Верити.

— Е, добре, Верити, защо не отседнете при мен, докато успеем да ви уредим нещо? — предложи с лека усмивка, която ме уверяваше, че не ми предлага нито милостиня, нито да ме заведе при ченгетата или в някой дом за избягали съпруги. — По една случайност този уикенд ще бъда сама и вилата ще ми се струва празна, ако само аз бродя в нея.

Да броди в нея? Това не означаваше ли, че говори за жилище, което е „голямо“? Но думите „само аз“ ме стреснаха. Искам да кажа, да не би да имаше някакви „кроежи“ за мен или какво?

— Помислете си — каза тя. — Не бързайте, има още половин час, докато пристигнем.

И тя отново взе писалката си, и започна да пише.

Изминаха десет минути. После още десет. Все още имах часовника „Картие“ с украсен с диаманти жлеб. Не бях чак толкова глупава, че да го оставя, защото трябваше винаги да знам колко е часът.

— Е, добре — казах надменно, а после осъзнах колко груба изглеждам и добавих по-смирено: — Благодаря ви, бих искала да приема предложението ви. Всъщност не знам какво щях да правя иначе, нямах план…

— Знам какво е — прекъсна ме тя, усмихна се, затвори тетрадката, прибра писалката в чантата си, стегна черния кожен шнур, приглади плетените на една кука ръкавици, които — забележително — все още носеше. Сапфиреният пръстен проблясваше на слънцето, което правеше камъка по-тъмен. — Обещавам ви, всичко ще е наред.

— Сигурна съм — отговорих, припомняйки си маниерите си на добре възпитано момиче. Тоест, на „млада жена“, макар че точно сега тя отново ме караше да се чувствам като дете. И някъде дълбоко в мен това ми беше много приятно.

— Колата ми е на гарата — каза тя. — Ще стигнем до вилата, преди да усетите.

Не можех да повярвам, че колата, която ни очакваше, принадлежеше на жена с ръкавици, плетени на една кука, негримирано лице и червена рошава коса: жестоко тъмносиньо „Мазерати гран туризмо“ с гюрук и седалки от кремава кожа, идеално ушити. До него стоеше шофьор, имаше и втори човек, който чакаше до малък бял ситроен.

— Благодаря, Алфред — каза тя, докато шофьорът ѝ отваряше вратата на мазератито. Седна зад волана и добави: — Приятелката ми ще дойде с мен.

Той бързо заобиколи колата, взе чантата ми и ми отвори вратата до шофьора.

Мирабела му помаха, той бързо се качи в ситроена и отиде там, където отиват идеалните прислужници — може би във въздуха, откъдето мадам ги викаше, когато имаше нужда от тях, макар че тази мадам сякаш нямаше големи претенции. Помислих си, че е много мило да му говори така любезно и с лека усмивка, макар че той навярно очакваше да я остави да върви където иска със страхотното мазерати.

— Влизай, Верити — подкани ме тя и вдигна прекалено дългата си ленена пола. Кракът ѝ вече беше на педала. Тази жена не чакаше никого. Качих се в колата с такава бързина, че нямах време дори да помисля какво правя, при кого може да съм се озовала — жена, която се занимава с продажба на робини за секс; серийна убийца, която нарочва млади жени; умопобъркана, която носи пръстен върху ръкавицата си и чиято пламтяща червена коса се развява зад нея на вятъра, докато шофира прекалено бързо — започна веднага щом се озовахме на пътя Корниш, който от едната страна се виеше около подножието на планините, а от другата се спускаше в каньона и стигаше до морето, на сто метра по-надолу. О, това синьо море! Синьо като очите ѝ.

Приведох се по-ниско и се вкопчих в тапицираната с кремава кожа врата, за да не излетя и да не полетя към смъртта си. Карахме след една сива кола — матиран силует с нисък профил, което ми говореше, че май е „Порше“, а то на свой ред се движеше зад малка зелена кола. Погледът ми беше прикован в поршето и пътя пред нас. На практика карах вместо нея, вземах завоя, отправях се към следващия. Боже господи! Какво ѝ ставаше, дяволите да го вземат?

Очите ни се срещнаха в огледалото. Лицето ѝ беше бледо, а устните — здраво стиснати.

— Погледни назад — каза тя.

Погледнах. Не видях нищо. Момент! Да, един мотоциклет се появи с бясна скорост иззад завоя. Черен. Бившият ми беше почитател на мотоциклетите и аз познах дукати монстрото по открития двигател и силуета — класически, проектиран с оглед на скоростта и елегантността. Също като мотоциклетиста — целият в черна кожа, с каска от черна стомана. Нямаше начин да видя лицето му, да разбера кой е, но със сигурност ни следеше.

— Исусе Христе! — измърморих с треперещ глас, който издаде колко съм нервна. — Какъв му е проблемът?

Тя не отговори, но кракът ѝ натисна педала на газта до дупка и излетяхме като ракета. Затворих очи и си помислих дали да не се помоля. За нула време се разкаях за всичките си грехове: не биваше да напускам съпруга си, макар че се държа като мръсник. Не биваше да го наричам мръсник. Полетяхме още по-бързо, а моята мисъл потече дори още по-бързо: трябваше да взема проклетите пари, да взема всичките бижута, да си намеря добър адвокат и да го съдя до дупка. Вместо това щях да завърша дните си като жертва на една луда, чиято червена коса и ръкавици, плетени на една кука, трябваше да ме предупредят. Пренебрегнах инстинкта си и сега щях да си платя.

— Дръж се, миличка! — обади се тя, отдели едната си ръка от волана и отметна косата от очите си.

Затаих дъх. Две ръце бяха по-полезни от една дори и в безнадеждна ситуация. Реших да затворя очи. Нямаше смисъл да гледам как мазератито се съревновава с дукатито, поршето и един бързо приближаващ камион с шестнайсет гуми за това, на кого е пътят, когато така или иначе ме очакваше бедствие. Колата обаче ми харесваше — харесваше ми гладката кожа под отчаяно вкопчените ми пръсти, начинът, по който главата ми се бе наместила на съвършено нагласената облегалка. Хареса ми дори — не, в този момент го обожавах — начинът, по който коланът се впиваше в гърдите ми, макар че когато това преследване свършеше, най-вероятно щях да съм останала без цици. Ако изобщо някога свършеше. Продължих да се държа с все сила.

А после дукатито профуча покрай нас, малката зелена кола изчезна, а пътят спря да бъде отвесен. Сега летяхме — бяхме се превърнали във великолепна тъмносиня птица, носехме се толкова леко, сякаш бяхме на пробно шофиране, летяхме през въздуха към дълбините долу.

Някъде, някак си, с крайчеца на окото си, преди всичко да потъмнее и да изчезне от погледа ми с настъпването на безсъзнанието, зърнах как дукатито взема на един дъх отсечката от пътя Корниш. Безликият мотоциклетист в черна кожа ни подмина, без дори да погледне към нас. Поршето вече го нямаше, зелената кола я нямаше, него го нямаше и аз реших, че и нас ни няма. Струваше ми се, че няма да преминем в по-добрия свят. Но всъщност нямах време да мисля за каквото и да било.

Четвърта глава

Полетът от нюйоркското летище „Кенеди“ до парижкото „Дьо Гол“ беше отложен — така съобщиха на Чад Прескот, когато слезе от третия си полет за последните четирийсет и осем часа. Първият беше с малък и много стар биплан „Фокер“, който излетя от една бетонна писта в джунглите край Амазонка и го отведе до Манаус, където се качи на шестместен лиър до Сау Паулу. Точно от Сау Паулу започна всичко. Преди няколко месеца.

„Сякаш беше по-дълго“ — помисли си уморено той сега, сядайки на бара в чакалнята първа класа. Поръча си бира „Хайнекен“ и я изпи на един дъх. Първата му бира от много време насам. Е, първата му студена бира. Беше пил и други, но на места, в които охлаждането беше несигурно, ако не и напълно непознато. Той, разбира се, имаше генератор в камиона си, но го използваше за медицински ситуации. Не биваше да хаби енергията му за охлаждане на бира.

Поръча си сандвич с шунка и кашкавал. Хлебчето беше доста клисаво, но все пак по-вкусно от всичко, което си спомняше да е ял напоследък. Никога не разполагаше с много време, за да мисли за друго, освен за сегашната работа.

Чад беше това, което открай време определяше като „доктор“. Тоест, беше лекар — всъщност хирург. Специализираше в лицевата реконструкция и точно това го отвеждаше два пъти годишно в отдалечени места в Южна Америка, Африка, Конго, навсякъде. Там оперираше деца със заешки устни, без носове или с деформирани челюсти. Удовлетворението от работата означаваше много за него, особено когато видеше изумлението и радостта на малките му пациенти, щом се зърнеха в огледалото. Чад може и да не бе в състояние да ги направи красиви, но ги правеше нормални. Това им стигаше.

Другата му работа беше като консултант в една от най-добрите болници в Париж, където имаше апартамент на левия бряг на Сена. В Париж изпитваше нужда да бъде винаги близо до реката, да може да я вижда или поне да знае, че е съвсем наблизо, зад ъгъла, че може да отиде дотам пеша от улица „Жакоб“ или „Наполеон“ или от кафене „Фльор“. Понякога му се струваше, че живее на терасата на „Фльор“. Не знаеше колко часове е прекарал на тези неудобни столове от изкуствена тръстика, отпивайки вино или кафе и наблюдавайки как минават хората. Контрастът с джунглите от другия му живот — истинския му живот, както мислеше за него той — беше изключително силен и той го обожаваше.

Сега обаче се бе запътил към най-любимото си място на света: към вилата си в Южна Франция, където имаше огромния късмет да притежава няколко акра — хектари, както ги наричаха. Те му осигуряваха уединението, от което се нуждаеше. Освен това сега притежаваше съседната вила и земята ѝ — остави му ги старата му приятелка и съседка Джоли Матюс, която му изпрати писмо в този смисъл няколко месеца преди да загине толкова брутално, така трагично. Чад харесваше старото момиче. Двамата бяха прекарали заедно множество приятни вечери, на които виното и разговорите се лееха като река. Тя му разказваше за миналото, за прочутата звезда от музикалните филми — ослепителната Джеруша — за живота от онова време, времето преди тълпите и летищата, бързането и суматохата.

Възнамеряваше да покани във вилата си гости — стари приятели, не много, но достатъчно. Щеше да посещава бистра, да поплува в хладните сини води на Средиземно море рано някоя сутрин, да пие хубаво горещо френско кафе, да яде кроасани, обилно напоени с масло, а може би дори и манго от дървото, което преди пет години засади сам, ако сега му беше сезонът. Не беше сигурен. Там, в джунглата, донякъде губеше представа за сезоните, освен ако не беше дъждовният сезон, който го потапяше в кал. Просто такъв беше животът, но работата му даваше енергията, силата да продължава да върши това, на което се беше посветил.

Все пак му беше приятно, че си отива у дома, където го очакваха пълно спокойствие и тишина.

Най-накрая обявиха полета му и пътниците се качиха на борда. Чад беше благодарен, че пренощува в хотел и успя да си вземе истински душ и да се обръсне, макар че косата му имаше спешна нужда от подстригване. В джунглата от време на време я подрязваше сам. Беше тъмноруса, постоянно падаше в очите му, съвсем права, гъста и сега се къдреше на врата.

Беше висок — метър и осемдесет и пет — и може би прекалено слаб, но тялото му беше стегнато от тежката работа и лишенията в джунглата, където прекарваше голяма част от времето си, често пъти принуден да оперира на трепкащата светлина на генератор, която понякога съвсем угасваше.

Сега изглеждаше достатъчно представителен в камуфлажния си панталон, бялото поло, купено от магазина на летището, благонадеждните си маратонки „Найк“ и раница, която беше толкова стара, че със сигурност никой не би разбрал, че е от „Лоу“ — престижната испанска компания за кожа. Лицето му беше леко загоряло — набраздено, както го наричаше той и се смееше на себе си, от което около тъмносините му очи се появяваха бръчици, а челото му прорязваше дълбока бръчка. Не се смяташе за привлекателен и не страдаше от суета. Преди всичко беше лекар.

Два пъти годишно си позволяваше да „си дойде у дома“. Вилата беше собственост на семейството му от пет поколения насам. Беше по-малка, отколкото можеше да се очаква, защото никой не я беше разширявал, никой никога не я беше променял. В общи линии все още си беше някогашната проста бяла къща, както в самото начало, макар че сега разполагаше със съвременни удобства като душове, електричество и плувен басейн. И се отличаваше с един вид красота, защото Чад беше цивилизован мъж, който закачаше картини на стените и прекарваше много часове да им се възхищава, който пълнеше лавиците на библиотеката си с редки издания, както и със старомодни детективски романи с меки корици, които му се струваха интересни.

Първият етаж на вилата беше изграден от камъни от местните каменоломни, а вторият — от бяло боядисано дърво. Нямаше капандури. Един-единствен комин служеше за отдушник на камината, която разделяше дневната от кухнята — странно разположение, което Чад намираше напълно задоволително, защото пестеше време и усилия. Огънят с дърва трябваше да се поддържа и през зимата и Чад често заспиваше пред пламъците и възвръщаше енергията си, живота си.

Единственият проблем с вилата беше алеята за паркиране, която беше обща със съседната къща — вила „Романтика“. Спорът на тази тема продължаваше от десетилетия и водеше началото си от най-първата съседка, Джеруша — прочутата певица, актриса, танцьорка и жена на лукса, любовница на мнозина, както се мълвеше, и една от суперзвездите на своята ера. Проблемът все още не беше решен, но сега Чад възнамеряваше да се заеме с него. Щеше да си поговори с новите съседи, които и да бяха те.

Стюардесата, висока млада жена с усмихнати тъмни очи, го заведе до мястото му в първа класа, взе овехтялото му яке — преди полета той нямаше време да си помисли да си купи ново — и му предложи чаша шампанско, която той за своя изненада прие. Беше „Тетанже“, забеляза той одобрително. Отдавна не беше опитвал този вкус, не беше усещал тези мехурчета върху езика си, мехурчетата в гърлото си, преди да се спуснат надолу. Наслади му се, но не си поръча втора чаша. Всъщност спусна седалката си назад, изключи лампата, сложи си превръзка на очите и заспа.

Спа през целия полет — събуди се едва когато симпатичната стюардеса го побутна внимателно и го предупреди, че след петнайсет минути кацат. Той отиде в мъничката тоалетна, изми очите си, за да се разсъни, прокара ръце през косата си, която на ярката светлина изглеждаше още по-ужасно, оправи яката на ризата си и се върна на мястото си, за да се увери по мобилния, че колата го чака.

Познаваше летището „Кот д’Азур“ („Лазурен бряг“) в Ница като петте си пръста — използваше го от години, когато беше само малка връзка със Средиземно море по празниците. Сега летището представляваше главна дестинация за полети от много страни. Открай време обичаше да каца тук, да вижда за секунди синьото море, булевардите, обградени с палми, с дълги тънки стволове и шепа листа на върха, плажната ивица, покрита с едър пясък, която през лятото гъмжеше от загорели тела, и няколкото колички близо до водата след края на сезона, когато будките, в които се продаваха фанта, сладолед и изсъхнали сандвичи в найлонови опаковки, бяха затворени. Всичко му харесваше. По всяко време. За него това беше домът.

Чад произхождаше от привилегировано семейство с достатъчно средства да поддържа парижкия апартамент, както и малката вила. Въпреки това си оставаше самотник, макар че ходеше на местните коктейли за подпомагане на това, което смяташе за „добри каузи“, и допринасяше с каквото може. Единственият лукс, който си позволяваше, беше купуването на произведения на изкуството за малкия си „дом“ — макар че когато го питаха дали е експерт, винаги отговаряше, че е най-обикновен доктор.

На летището прибра мерцедеса си. Това му припомни странния начин, по който колата бе получила името си. Господин Бенц, който я бе проектирал и произвел, много се гордеел с постижението си, както и със съпругата си — аржентинска красавица на име Мерседес. Затова кръстил колата на нея.

Колата бе оставена на летището от пазача и човек за всичко на Чад, който от десет години работеше при него и знаеше кога да стои настрана и кога да бъде на разположение при нужда.

Най-напред обаче Чад реши да спре за чаша плътно френско кафе в някое от заведенията край морето, където можеше да седне на терасата и да наблюдава как вълните променят цвета си, как хората демонстрират телата си на плажната ивица и животът си тече. Контрастът с живота, който водеше, докато беше на работа, винаги го забавляваше.

И това го правеше щастлив. Идваше си у дома.

По-късно, след кафето и обилно напоения с масло кроасан, той подкара мерцедеса по пътя Корниш — същия, на който прочутата филмова звезда от петдесетте години Грейс Кели бе срещнала преждевременната си смърт. Пътят се виеше между стръмния хълм и каньона. На лицето му грееше усмивка, очилата му филтрираха слънчевата светлина, прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в колата.

Точно тогава зърна тъмносиньото мазерати и малката зелена кола пред него, както и черното дукати с мотоциклетиста с черна каска, което профуча покрай него. А после, сякаш на забавен каданс, видя как мазератито с една жена зад волана и една русокоса пътничка до нея изхвърча от пътя и полетя в дълбините на каньона.

Чад удари спирачки, грабна мобилния и повика медицинска помощ и жандармерия. После излезе от колата, приближи се до ръба и впери поглед надолу към останките от мазератито. Беше невъзможно да стигне дотам пеша — щеше да им трябва хеликоптер. Той остана отстрани до пътя и зачака линейките и ченгетата.

Пета глава

Когато се свестих, осъзнах, че се крепим несигурно, с дясната страна нагоре, някъде на половината дълбочина на каньона. Колата под мен се разтресе, а после се намести върху назъбените скали, които бяха спрели падането ни. Вдигнах ръка, отметнах косата от челото си, подръпнах колана, който се врязваше в гърдите ми и който по всяка вероятност ми бе спасил живота, отворих очи и започнах да отмятам. Можех да движа главата си, ръцете си, краката си. Погледнах настрани, към русокосата си пътничка. Клетото момиче, какъв ужасен късмет извади, че прие помощта ми. Едно нещо беше да бягаш от съпруг, когото бе нарекла мръсник, а съвсем друго — да намериш края си в кола заедно с една непозната. В първия случай може да оцелееш, но във втория — едва ли, макар че, слава богу, от нея сякаш не течеше кръв върху бялата кожа на седалката.

Мислите бушуваха в главата ми. Бях се оказала избутана от пътя от един луд мотоциклетист и предполагах, че иска да ме убие. Но защо? Може би човекът с дукатито искаше не мен, а малката зелена кола отпред, която караше бавно и малко нестабилно по опасно криволичещия път, пресече разделителната линия и едва не се блъсна в огромния камион, който идваше насреща ни. Потръпнах, когато си спомних как дукатито профуча покрай нас и започна да перва отстрани малката кола, докато накрая със скърцане на гуми върху цимент тя излезе от пътя и се преобърна над ръба, а после дукатито ме удари и се отдалечи като куршум, както казваха за Супермен.

Боже! Нима току-що бях станала свидетел на убийство? Или е искал да убие мен и е улучил друг човек по погрешка? Но кой може да иска моята смърт? Или на младата блондинка, седнала до мен, чието име не знаех? Дори съпругът мръсник не може да желае смъртта ѝ.

Не, мишената със сигурност бях аз, „червивата с пари“ жена в скъпата кола, жената с цялото това състояние, което дори не бе спечелила, а го бе наследила от леля, загинала насилствено и загадъчно. Аз, Мирабела, жената, която сега притежаваше вилата, към която се бяхме отправили преди случилото се. Не можех да се насиля да нарека това опасно действие „опит за убийство“. Все още не. По-късно щях да се заема с това, да се опитам да помисля кой може да спечели от смъртта ми.

Засега обаче трябваше да не губя самообладание, да намеря телефона си, да повикам помощ за другата кола, макар че тук долу едва ли имаше обхват. Но един момент! Над ръба на скалите, над разкъсаната мантинела, надникнаха лица, на които бе изписан ужас. Вдигнах ръка, размахах я, видях как потръпнаха смаяни, а после се разбързаха в очевиден опит да доведат помощ. Трябваше да почакам; по-късно щях да разбера кой се е опитал да ме убие. Или да убие Верити.

Помощниците дойдоха скоро — някои се спуснаха по склона, а други кръжаха над нас в малък открит хеликоптер и вдигаха прах, който влизаше в очите ми, така че не виждах почти нищо. „Спасители“ — така би трябвало да ги нарека, защото знаех, че без тях мазератито съвсем скоро щеше да продължи падането си в бездънния каньон, където навярно нямаше да намерят дори телата ни. Навярно и бездруго щяхме да сме станали на парчета и тъй като за момента и двете май бяхме цели, си позволих лукса да поплача. Всъщност се разревах пред всички телевизионни камери, които ненадейно изникнаха от нищото, както винаги става там, където се е случило нещастие, макар да се съмнявах, че някой друг, освен мен самата би определил кончината ми като „нещастие“.

Исках да поживея още няколко години, та дори и само за да разбера какво наистина се е случило с леля Джоли и да заловя виновника, защото съм съвсем сигурна, че сега е погнал мен. Но защо? Вечната стара история, разбира се: или заради пари, или заради секс. С леля Джоли не ми се струваше много вероятно да е било заради секс, така че оставаха парите. Наследството, над което може би някой смяташе, че има повече право от мен. Зачудих се кой ли може да е той. Кой би стигнал до убийство? Изобщо познавах ли такъв човек? Разбира се, че не. Извършителят със сигурност беше някой непознат. Тази мисъл ме ужаси още повече, отколкото мисълта, че е някой, когото познавам. Нямаше ли поговорка, че познатият дявол е по-малък дявол?

Ненадейно двама войници в маскировъчни парашутистки облекла и солидни ботуши увиснаха над нас от един хеликоптер. Единия взе Верити. Аз протегнах ръце към другия. Боже, толкова бях облекчена, че дори го целунах — е, по бузата с набола брада. С крайчеца на окото си зърнах усмивката му, чух, че се смея и плача едновременно, докато, замръзнала от ужас в ръцете му, се понесох над каньона и по някакво чудо се озовах в хеликоптера над скалите. Машината ми заприлича на птица, носеща добра поличба. Боже, колко се нуждаех от нея!

След броени минути отново бях на земята, положена върху грубо одеяло, което дращеше голите ми крака. Някакъв мъж, който каза, че е лекар, се наведе над мен, провери бесния ми пулс, лудо биещото ми сърце, краката, ръцете, главата ми. Всичко ме болеше и исках просто да се махне, да спре да ме тормози. Макар че все пак ми бе останал малко разум и забелязах колко е привлекателен. Типично в мой стил — да намеря красив лекар точно когато имам отчаяна нужда от него!

— Ще се оправите — каза той. — Ще оцелеете.

— О, я изчезнете! — срязах го.

— Добре — съгласи се той, махна на шофьора на линейката и си тръгна.

Лельо Джоли, където и да си сега, знам, че това се случи заради теб. Ще го използвам, ще разбера как, защо, кога и къде. Ще отмъстя за теб, клета моя мила лельо Джоли, тъй щастлива в прекрасното си средиземноморско гнездо, в което не ти трябваше никой друг, освен кучето, котката и малкото канарче, което сякаш е на сто години. Казва се „Пея“ — спомних си го сега, когато излетях също като това канарче от каньона на сигурно място. Пя през целия ти живот. Надявам се, че още пее, макар че теб вече те няма.

Шеста глава

Един детектив дойде в болницата да ни разпита, макар че и двете все още бяхме в шок и не можехме да повярваме, че някой ни е изблъскал от пътя и сме паднали до средата на каньона.

— Истинско чудо е, че доктор Прескот ви е намерил и сте добре — каза детективът на английски.

Представи се като полковник Руфъс Барада. Беше около четирийсетгодишен, привлекателен, набит, с набола брада и дълбоки непроницаеми очи. Когато си свали шапката, отдолу се показа тъмна непокорна коса. Тези очи се впериха в мен изпод вежди, дебели и рошави като косата му и аз разбрах, че пред мен стои човек, който не е подготвен да повярва на думите ми и че според него злополуката е станала по моя вина. Спомних си за мотоциклетиста, за зелената кола, а също така и — „Не мога да се въздържа“ — помислих си със свито сърце — за застраховката на мазератито. Трябваше да обясня на офицера какво се е случило, да прозвуча формално, да му кажа, че не познавам никакъв доктор Прескот.

— Благодаря се, че съм жива — казах с онзи сладък глас, който се бях научила да използвам при раздяла с гадже, за което знаех, че не му е писано да бъде „единственият“. — Разбирате ли, за всичко беше виновен мотоциклетистът.

— На мястото на злополуката нямаше никакъв мотоциклетист.

Полковникът скръсти ръце на широките си гърди и погледна към мен.

Какъв чаровник само!

— Да, разбира се, защото избяга, отдалечи се като куршум — добавих аз. Отказвах да се разделя със сценария за Супермен.

— Имало е зелена кола, в която сте се блъснали и тя е изхвърчала от пътя. Шофьорът загина.

Дъхът ми секна. „О, боже, о, боже, онзи нещастник го е отнесъл, мотоциклетистът го е докопал…“

— Господи! — промълвих със слаб, треперещ глас. — Толкова съжалявам, не знаех. Но не го блъснах аз, аз просто видях как мотоциклетистът се удря в него, а после той излетя от пътя… и аз също. Имаше камион в насрещното платно. Шофьорът трябва да е видял какво се е случило.

— Няма никакви сведения от никакъв шофьор на камион. Никой друг не е видял този инцидент, госпожо Матюс. Били сте само вие и зелената кола с шофьора ѝ. И единият от вас е загинал.

Отново заплаках. Не знаех защо, но не можех да спра. Той изсумтя, подаде ми кутията с носни кърпички от масичката до леглото, напълни чаша вода. Поех я с трепереща ръка. Ръката му беше с меки тъмни косми почти до кокалчетата. Вдигнах глава, погледнах го право в очите. Лицето му беше толкова близо до моето, сякаш се канехме да се целунем.

— По-късно пак ще разговаряме — каза той и се запъти към вратата. Отвори я, обърна се и погледна към мен. — Надявам се скоро да се почувствате по-добре, госпожо Матюс.

— О, моля ви, Мирабела.

Той завъртя очи, поклати глава и въздъхна.

Господи, защо не можех да си държа устата затворена?

Седма глава

Проверката в спешния център на Френския червен кръст показа, че на нас двете с Верити ни няма нищо, макар че сблъсъкът унищожи колата и се наложи да ни спасяват с хеликоптер за радост на пресата, чиито досадни камери и микрофони ни следваха през целия път до вкъщи. Всъщност ми се стори, че на Верити публичността ѝ харесва — тя вирна брадичка и започна да се усмихва свенливо въпреки синините по лицето и насинените очи, с които приличаше на малка панда, както и станалите на парцали дрехи, сега придържани с парчета върви и две взети назаем безопасни игли. Обувките ѝ бяха изчезнали при падането, както и моите, така че двете докуцукахме боси до линейката, която потегли към вила „Романтика“. Там щяхме да бъдем в безопасност, без да ни познава никой.

— О, моля ви! — обърна се за мое удивление Верити към шофьора. — Моля ви, не може ли да пуснете сирените? Винаги съм искала да профуча с бясна скорост между колите и да видя как всички спират, за да ме пуснат.

Шофьорът се смили над младостта и невинността ѝ и няколко минути кара с включени сирени, но после каза, че не е честно и трябва да ги спре. Аз се съгласих. Дадох му инструкции да кара покрай брега, а после нагоре по хълмовете, по криволичещия път, който се превръщаше в алея и спираше пред дома ми.

Зад „Романтика“ нямаше други сгради — само огромни храсти розов разцъфнал олеандър, хълмът, осеян с маслинови дръвчета и други, още по-високи бадемови дървета, които, когато разцъфнеха, обгръщаха всичко наоколо с аромата си, така че човек сякаш вдишваше самата природа. Но сега, през лятото, старинните рози бяха свели тежките си главички. Полята с лавандула се люшкаха чак до хоризонта, лимони и портокали висяха от клони, които изглеждаха прекалено малки за тежестта им. И между клони, дънери и храсти постоянно се виждаше морето. Днес беше синьо-зелено.

Обожавах морето, защото, за разлика от градината то постоянно се променяше, почти час по час — понякога поръбено с бяла дантела от пяна, понякога мрачно и зелено, често сиво, но най-често синьо.

— Пристигнахме — казах и посочих към острия завой наляво, макар че всъщност нямаше къде другаде да отидем, защото, както казах, тук пътят свършваше. И наистина бяхме тук. Във вила „Романтика“. Моят дом в добро и зло, както се казва пред олтара. И също като младоженка, почувствах, че съм влюбена.

Никога няма да забравя леля Джоли. Почти не я познавах, но тя ми завеща любимия си дом. По някакъв начин е знаела, че и аз ще го обикна, че си подхождаме идеално. Сега трябваше само да разбера защо бе умряла от насилствена смърт. И да науча повече за Джеруша — жената от миналото, която бе построила тази вила. Да разбера дали и тя има нещо общо със случилото се.

Но преди всичко трябваше да реша какво да правя с това избягало безпризорно дете, което се бе превърнало в моя отговорност, защото със сигурност никой друг нямаше да я измъкне от отчаяното положение, в което бе изпаднала, и да се погрижи за нея. Ако някоя жена е имала нужда да дойде на себе си, това беше тя.

— Хайде, миличка — подканих я, когато ченгето отвори вратата, и се преместих към края на седалката. — Тук ще живеем.

— Къщата на Джеруша — промълви тя, което ме удиви. Все още седеше на ръба на седалката в полицейската кола и се взираше в къщата. На лицето ѝ бе изписано смайване. — Тук е станало убийство.

— Може би — отвърнах рязко. — Хайде, момиче, да тръгваме.

Хванах я за ръката и я дръпнах.

Тя преметна крака извън колата — дълги хубави крака, забелязах аз, макар и малко ожулени от злополуката. Направи огромно усилие да стане, успя, заклатушка се и аз се притесних правилно ли е да напусне болницата.

— Нищо ѝ няма — обади се шофьорът. Знаех, че е експерт, защото беше ченге, а ченгетата бяха виждали какво ли не. — Просто е в шок. Направете ѝ едно кафе и ще се оправи.

— По-скоро едно мартини — отговорих, обвих ръка около кръста ѝ и я поведох към входната врата, като си мислех с копнеж за висока чаша със студено питие и удобен диван.

Когато прислужникът ми Алфред отвори вратата, смайването, изписано на застаряващото му, обикновено безизразно лице с високо оплешивяващо чело и рунтави сиви вежди, ме накара да разбера каква картинка сме.

— Госпожо! — възкликна той и слезе тичешком по трите широки стъпала, за да ми помогне, докато симпатичното ченге помагаше на Верити.

— Алфред, това е приятелката ми Верити. Мисля, че ще я сложим в Божурената стая.

Разбира се, имах предвид стаята с оригиналните тапети с божури, избелели с времето до красиво бледорозово.

— Правилно, мадам, стаята е весела — каза той, оглеждайки внимателно Верити. — А тя май има нужда от ободряване.

Както обикновено, Алфред беше по английски сдържан. Добрите прислужници си разбират от работата и човек никога не бива да ги подценява. С право се гордеят с професията си, също като добрия сервитьор.

Верити обаче остана като прикована на най-горното стъпало. Надникна през широките двойни врати, изработени от рядък дъб, повален от гръмотевична буря по времето, когато са построили вилата, и с голямо месингово чукче за вратата във формата на сърце. Казваха, че това бил първият поздрав на Джеруша към гостите ѝ. Искаше ми се всички гости да са изпитвали същото доброжелателство към своята красива и великодушна домакиня Джеруша. С някои от тях обаче очевидно не е било така. Не разбирах на какво точно се е дължало това и бях решена да открия истината. Но когато става въпрос за миналото, истината често ти се изплъзва: всеки човек разказва своята история, а с времето дори и тези разкази се изопачават.

Влязохме в преддверието и тогава Верити отново ме изненада.

— Джеруша беше приятелка на баба ми. Помня, че снимката ѝ стоеше на масата до дивана в будоара на баба. Винаги я вземах и я гледах, защото беше толкова красива в дългата рокля, която падаше на изящни гънки, а от едната страна се спускаше като шлейф. Предполагам, че е била бляскава, но за едно дете тя беше просто красива. Колко ми се искаше да бъда като нея! Помня, че го казах на баба, а тя ме погледна тъжно и отговори, че не бива да си пожелавам подобно нещо. Не ми каза защо, но махна снимката. Предполагам, че я е прибрала някъде, защото повече не я видях. И, разбира се, никога не попитах защо.

— Е, сега знаеш — отговорих. — Джеруша е била убийца. Съвсем пропаднала. Казваха, че съблазнявала мъжете просто защото можела.

Верити ме изгледа с ококорени очи и аз я съжалих.

— Разбира се, това са само слухове. Хората винаги говорят за жените, които са хубави и прочути като нея. Виж само някои от звездите днес — пресата ги преследва, постоянно измислят истории за тях.

— Но това не е честно!

Поклатих глава и се усмихнах на наивността ѝ.

— Миличка — казах — това е животът. Във всеки случай — добавих, тъй като си спомних неотдавнашната ни среща със смъртта — винаги съм искала да открия истината, а сега ти си тук и ще ми помогнеш. Баба ти е познавала Джеруша. Сигурно ти е разказвала истории за нея.

Верити не изглеждаше убедена.

— Не, доколкото си спомням. Само името ѝ, че може би е убила някого и за вилата. Разбираш ли, имаше снимка на къщата. Баба я е направила, когато е била тук. Нали знаеш, от онези, при които всички гости се събират пред къщата, като на училищна снимка. И сега си спомням, че кралят е останал тук с Джеруша, докато още е бил крал — преди да абдикира и да стане един от нас.

— Е, не точно „един от нас“ — отговорих аз. — Макар че Едуард VIII е бил понижен в херцог и казват, че си падал по хубавите жени. А освен това бил известен като интересен гост и съм сигурна, че на Джеруша ѝ е било приятно да го приеме.

И двете обърнахме глави, щом чухме рев на двигател и скърцане на чакъл, когато колата рязко спря. „Безразсъден шофьор“ — помислих си. Чухме стъпки по пътеката, а после до френските прозорци се появи мъж. Силуетът му се очертаваше на слънцето и не можехме да различим кой е, макар да бях сигурна, че не го познавам.

Посрещнах го, раздразнена от нахалството му.

— Кой сте вие? И защо влизате така, сякаш къщата е ваша?

Гневът, който изпитвах, пролича в тона ми.

А в неговия тон пролича студенина, от която през костите ми премина ледена тръпка.

— Може и да е моя — каза Чад Прескот.

Пристъпи напред. Сега видях лицето му: слабо, красиво, леко загоряло — лице на човек, който прекарва много време на открито. Спортове, коне, такива неща. Почувствах как се разтапям.

Беше лекарят. „Ооох! — помислих си. — Още един чаровник.“

Осма глава

Откъснах поглед от мъжа и го сведох към паркета под краката си, без да го виждам. През този кратък миг бях успяла да забележа русата коса и мрежата от бръчици около очите — сини очи, които много приличаха на моите. Забелязах наболата брада по волевата брадичка, както и хубава долна устна — пълна и толкова сладка, че ми се прииска да я ухапя. Но какви бяха тези мисли? Този човек, този лекар току-що бе заявил, че е собственик на моята вила. Трябваше да изпитвам желание да го зашлевя през прекалено красивото лице. Аз обаче не си падам по шамарите. Предпочитам да давам от себе си, отколкото да вземам, мека душа съм и имам сърце, макар че в този момент то май беше спряло. Почиваше си. Надявах се скоро да забие отново. Обичам да дишам.

Ето! Все пак дишах. И се усмихвах на онзи възмутителен мъж, който току-що бе заявил, че моята вила била негова. Тоест, вилата на леля Джоли. А преди това — на Джеруша.

При катастрофата си бях ударила рамото и ме болеше. Вдигнах ръка, сякаш исках да го предпазя от погледа на новодошлия, но той дори не гледаше към мен. Гледаше към вилата. Обзалагам се, че преценяваше колко струва.

— И така, кой всъщност сте вие?

Студенината в гласа ми можеше да убие всеки хубав летен ден.

Той дори не ме погледна — толкова съсредоточено изучаваше това, за което твърдеше, че било негова собственост.

— Казвам се Чад Прескот.

Не протегна ръка, макар че аз, каквато съм глупава, протегнах. „Добрите маниери ще те съсипят.“ Някой някога ми го беше казал. Сигурно е бил някой мъж.

— Макар че не ме попитахте, аз съм Мирабела Матюс.

Зачаках отговор — задължителното: „О, наистина ли? Чел съм книгите ви, разбира се“. То обаче не дойде.

Верити се приближи и застана до мен с вдигната глава.

— А аз съм Верити.

Не спомена фамилното си име — очевидно все още не беше сигурна кое е то, моминското или на съпруга ѝ. Не че имаше значение.

Старият дакел на леля Джоли се запъти предпазливо към лекаря, протегна дългия си врат и подуши обутите му в сандали крака. Бих предпочела да мисля, че лекарят не е забелязал приближаването му, защото нетърпеливо отдръпна крака си назад, а кучето подскочи и излая, на което той не обърна внимание.

— Не съм ви канила в имота си — отсякох, преглъщайки гнева си. — И никога не бива да се държите с животно по този начин. Неуважително е. Кучето живее тук, това е домът му.

— Не, не е — каза той. След което ме подмина, изкачи се по трите ниски стъпала и влезе през вече отворената врата.

Зяпнах. Когато той мина покрай мен, долових лекия дъх на одеколон от бяло изтравниче — топъл мъжки аромат. Какво ми ставаше? Този тип говореше за къщата на леля Джоли, моята къща, като за своя, влизаше така, сякаш я притежаваше, а аз стърчах тук, омагьосана от аромата му.

— Нямате право да влизате в къщата ми.

Забързах след него. Кучето ме последва. Сиамската котка и канарчето не се виждаха никакви. Не можех да ги обвинявам. Атмосферата никак не беше положителна.

Той се обърна и за пръв път наистина ме погледна така, сякаш ме виждаше, сякаш не бях някаква жалка прислужница, която е тук, за да изпълнява заповедите му.

— Трябва да разберете — подхвана той. Гласът му беше тих, равен и в името на истината, доста приятен. — Трябва да разберете, че каквото и да са ви казали, каквото и да вярвате или да мислите, не сте наследили тази къща. Мадам Джоли Матюс ми я завеща преди смъртта си.

Нарече я Джоли. Само приятелите и членовете на семейството ѝ, колкото и малобройно да беше, а именно сведено само до мен, се обръщаха така към нея. Истинското ѝ име беше Джулиет, но тя твърдеше, че никой друг, освен майка ѝ не го използвал.

— Е, добре — започнах. Подбирах внимателно думите си, преди да ги изрека, защото осъзнавах, че се намирам в ситуация, която е станала много опасна. — Е, добре, господин…

Млъкнах и зачаках да ми напомни, че името му е Чад Прескот, макар че си го спомнях отлично. Той обаче не ми напомни — просто остана там, скръстил ръце на гърдите си. Мъжественият лекар с бяло поло и светлорозови шорти, макар че ако по-рано някой ме беше попитал възможно ли е мъж по розови шорти да изглежда мъжествен, щях да му се изсмея в лицето.

— Адвокатът ми ще ви изпрати документите — каза той, обърна се и продължи да говори през рамо. Преди да си тръгне, остави на масата в преддверието визитната си картичка. — Очаквам до другата седмица да се изнесете. Моля, оставете всичко така, както сте го намерили.

— И кучето, котката и птичката ли? — попитах язвително, ненадейно кипнала от гняв. И, признавам, обзета от страх. Ами ако беше прав и вилата наистина беше негова? Щях да се върна в апартаментчето си в Лондон и всички мечти за слънчевата Южна Франция щяха отново да се превърнат само в мечти.

— Вземете животните — провикна се той в отговор. — Не искам да се мотаят наоколо.

— Майната ви! — изкрещях на свой ред. — Това е моята къща, господинчо, и вие нищо не можете да направите.

— Напротив, мога — отговори той. Говореше толкова спокойно, така овладяно, докато аз всеки момент щях да рухна. И се уплаших, че може да има право.

— Разбира се, че вилата е ваша — заяви адвокатът ми Джеймс Причет Лонг с обичайния си спокоен, овладян тон в стил „нищо не може да ме стресне“. Сигурна съм, че говореше така на всичките си обикновено разстроени и раздразнени клиенти. Все пак той е човекът, от когото се очаква да разреши проблемите им. Не бива да виждат и него разстроен и раздразнен.

— Той твърди, че има документи, които доказвали, че леля Джоли — така я нарича — му е оставила вилата.

— И кога казва, че го е направила?

Можех да си представя живо и картинно възрастния адвокат Лонг. Полукръглите му очила се плъзгаха надолу, докато той прелистваше документите на бюрото си и навярно вършеше поне две неща наведнъж, както знаех, че прави обикновено, вместо да се съсредоточи върху моя проблем, който се бе превърнал в голям проблем.

— Искам да кажа, той е лекар, хирург, има документи — промълвих. Гласът ми звучеше немощно, женствено и леко объркано. Всъщност много объркано. Бях влюбена в тази вила. Тя беше моя.

— Даде ли ви тези документи или поне копия?

— Ами, не… Но изглеждаше много сигурен в себе си и в положението си на собственик.

— Дайте ми телефонния му номер и имейла — каза Причет Лонг. — Аз ще се погрижа.

Гласът му беше твърд, решителен. Знаеше правата си — все пак това му беше работата.

— А сега просто се заемете със своите работи, върнете се към нормалния си живот. Ние ще се оправим с господин Прескот.

Затворих телефона, излязох на терасата и седнах. За пръв път не забелязвах прекрасната гледка. Бях прекалено погълната от собствените си мисли и останах така дори когато сиамката скочи в скута ми и се намести така, сякаш сега съм нейна. Обикновено се държи така, а освен това е вярно — наистина съм нейна. Кучето седна в краката ми и изплези език. Големите му кафяви очи се приковаха напрегнато в лицето ми и несъмнено забелязаха тревожното ми изражение.

И Верити ме гледаше, изпълнена с възмущение.

— Какво означаваше всичко това? Какво има предвид, как така вилата била негова?

Изглеждаше безумно слаба и раздърпана, готова да затропа с крака в старомоден, класически пристъп на ярост. Вдигнах рамене и се престорих на безгрижна.

— Адвокатът ми казва, че това са глупости. Разбира се, че вилата е моя. Той ще се оправи с този доктор Чад Прескот — казах и ѝ се ухилих. — Как ти се стори, с тези розови шорти?

Верити въздъхна.

— Много сладък — отговори. — Като всички лоши момчета.

Трябваше да призная, че е права.

Девета глава

Полковника — така го наричаха винаги, макар че името му беше Руфъс Барада — беше виждал прекалено много пътни злополуки, за да изпитва съчувствие. В продължение на седем години беше щастливо женен — докато жена му не загина. Беше излязла от дома им, стара селска къща, която принадлежеше на семейството му от два века, за да отиде на съботния пазар в селото. Вървяла покрай пътя, когато една туристическа каравана я блъснала и я съборила в камениста яма.

Казваше се Аниес, но полковникът винаги я наричаше mon amour, а тя него — mon choux, макар и не пред хората, разбира се. Връзката им беше изпълнена със страст, грижливо подхранвана с годините и без нея той се чувстваше ужасно самотен. Както става обикновено, накрая времето бе изгладило най-острите ръбове на отчаянието и го бе превърнало в нещо като примирение, макар че Полковника никога нямаше да забрави.

Децата им — близначките Мари-Лор и Мари-Елен, кръстени на двете си баби — сега бяха шестгодишни. Руса като майка си, Лор носеше дългата си коса на плитки. Елен бе одрала кожата на баща си с тази гъста черна коса, която растеше във всички посоки и постоянно падаше в очите ѝ, така че момиченцето сякаш постоянно надничаше към хората свенливо, което не беше вярно.

Лор беше свенливата — обикновено вървеше след сестра си с наведена глава, преметнала през рамо ученическата си чанта. Сините ѝ очи бяха скрити зад малки очила със златни рамки. Елен обаче винаги се грижеше за сестра си.

Полковника трябваше да ги вземе от училище, но заради разговора с оная Матюс закъсня. Когато ги видя, двете седяха на дългата стена до училищната сграда, подпрели лакът на коленете. Бяха обхванали брадичките си в длан и погледът им беше станал безучастен — беше им омръзнало да чакат.

Той спря колата до тях, извини се, излезе, отвори вратата и проследи с поглед как се качват. Сложи им коланите, провери всичко по два пъти и каза:

— Добре, момичета, отиваме да ядем сладолед.

Докато потегляше и момичетата бъбреха как е минал учебният ден, Полковника си помисли, че при все формалното си поведение, поста си, униформата, репутацията си на корав човек, която произтича от омраза към престъпниците и всички, които нарушават закона, по душа е семеен човек. В сърцето си беше „истински“ човек.

Обяснението за злополуката в каньона не го задоволяваше. Тялото на шофьора на зелената кола бе идентифицирано като Йосиф Раус — руснак, който живееше във Франция без виза и все пак твърдяха, че работел при строителен предприемач на име Борис Берген — човек с италиански паспорт, но роден в Беларус, човек, когото всички наричаха „Шефа“.

Като цяло историята се струваше съмнителна на Полковника, а сега тези две жени едва не бяха загубили живота си. Не разбираше защо някой би ги нарочил. Какво можеше да са направили, за да предизвикат подобно отмъщение? Ако наистина беше отмъщение. Може би мотивът бе несподелена любов — все пак и двете бяха привлекателни. Или пък нещо друго, което тепърва трябваше да открие. Струваше му се, че задачата ще бъде много обемна. Щеше да му се наложи да прекарва по-малко време с момичетата си и повече — в опит да разбере какво смятат да правят двете жени там, във вила „Романтика“. Човек никога не знае.

Десета глава

Новият ми дом се намира на тясната брегова ивица близо до Антиб — град с две лица: старо и ново.

Новият Антиб се отличава с елегантна крайбрежна улица, където художниците седят пред стативи, правят портрети на туристите, рисуват местните пейзажи или по-скоро „водните пейзажи“, тъй като Средиземно море е навсякъде. Барове и кафенета се съревновават за вниманието на същите тези туристи. Цветни тенти пазят терасите им от слънцето, а висенето вътре часове наред е преобладаваща мода.

Кафенетата и баровете винаги са препълнени вечер, когато чаша охладено вино или ледена бира са задължителни, докато наблюдаваш процесията от загорели красавици в къси рокли. Да не говорим за богатите и понякога красиви собственици на големите яхти, закотвени в пристанището — яхти, които струват цяло състояние и понякога се дават под наем. Загорели млади мъже с голи гърди постоянно работят, за да ги поддържат в безупречно състояние — мият палуби, лъскат тик и месинг. Сутрин пазарът се изпълва с готвачите от тези яхти, които търсят най-пресните стоки — гъби, набрани на зазоряване от някоя нива, пъпеши, узрели край Екс ан Прованс, сладки диви ягоди — така наречените fraises des bois на областта. И, разбира се, морски костур, меру и барбун, уловени преди изгрев-слънце, за да ги изпекат идеално и да ги поръсят с билки, малко чесън и хубав зехтин.

По-нататък се вижда специално построен кей, където хвърлят котва огромните бели круизни кораби, прекалено големи за самото пристанище. А в задната част на пристанището над тесни калдъръмени улици виси пране от високи къщи, малки витрини предлагат миниатюрни бикини и тениски с името на града, така че когато се върнеш у дома, да помниш, че си бил тук, а може би и да си спомниш как си се чувствал и как е ухаело тук. Да помниш плодовете в дървени щайги пред малките магазинчета, здраво завързаните букети лавандула, набрана от по-ниските части на Морските Алпи, по чиито върхове понякога дори през лятото се виждат снежни шапки.

Нашумели нови бутици с добри цени се издигат до бижутерийни магазини — по-евтините с местни, изработени на ръка обици и гривни, а скъпите — предлагащи диамантени огърлици на недостъпни цени. Магазинът за сладолед, в който най-популярно е светлозеленото пистачо, се намира до скъпия магазин за обувки, чиито изработени по поръчка обувки сякаш носят всички, които прекосяват неравния калдъръм, където скъпи вечерни рокли от шифон се надпреварват за внимание с къси бели поли и тениски с изображения от Южна Франция.

И навсякъде цветя: букети от жасмин и червени рози, завързани с панделки. Ленти за коса и бански костюми висят на куки пред магазините. На рафтове са наредени сламени шапки, осигурено е и огледалце, за да се видиш. Магазините за сексапилно бельо предлагат сутиени, които обещават да повдигнат и да оформят бюста, за да изглежда божествен. Има ги във всички цветове — от черно до червено, лавандулово, коралово и нежнорозово.

А после идва ред на двореца „Грималди“, където кралското семейство на Монако продължава да живее и днес, и на Стария град, мястото, където живеят „истинските“ хора и пазаруват в малките магазинчета, в които от тавана виси салам, а до вратата има високи стъклени буркани с макарони, приготвени едва тази сутрин. Човек може да купи и домашния сос за тези макарони, и пресен чесън за по-пикантен вкус, и сочни домати към сирената от мляко от местни кози, които се хранят само с трева. Може да купи пилета от открития грил, където ги въртят, докато станат златисти и хрупкави, а от мириса им ти потичат лигите. И пресни марули — зелени, розови, с червена ивица по края, които се поднасят сочни и студени с винегрет, приготвен от местно масло и оцета, който жената на фермера продава на пазара от години.

Всичко това е тук, всичко е пред нас, готово за изяждане, обличане, обуване, украсяване на загорели ръце и шии или парфюмиране на тялото. Южна Франция въздейства на сетивата и човек никога няма да я забрави.

Когато дойдох тук за първи път, сякаш изведнъж се събудих за живот. Лондонското ми тяло, което увивах в палта и шалове и често пъти обличах в пуловер дори през летните месеци, за броени дни се превърна в тяло, облечено в сладки малки тениски с красиви цветове, белите шорти разкриваха вече покафенелите ми крака, лента със скъпоценни камъни придържаше назад буйната ми червена коса, а на устните ми имаше розово червило. Бях си дошла у дома. Бях се събудила за живот.

Един ден след изписването от болницата вече бях нов човек. Преди всичко друго ми трябваше транспорт. Малкият сеат не ми допадаше — исках въздух, живот и бързина. Какво друго можеше да ми свърши работа, освен харли? Тюркоазеносиньо, разбира се. Някъде четох за жена с тюркоазен харли и ѝ се възхитих за куража. Сега тази жена бях аз.

— Не можеш да си вземеш тюркоазено! — възрази Верити. — Искам да кажа, да погледнем истината в очите. Много си стара.

— На четирийсет и две съм. Това е най-подходящата възраст.

Накрая направих компромис, но не с цвета. Взех си тюркоазен скутер „Харли“ — почти като веспа, но много по-сладък. Вършеше ми работа, защото в този град паркирането беше трудно, а скутерът се провираше по-лесно в тесните разстояния между колите.

Изведох Верити по магазините, за да си купи дрехи. Тя, разбира се, нямаше други, освен тези, които носеше сега и онези от моите, които ѝ ставаха и които не бяха много. Оказа се, че тя е от бързите купувачи и след нула време бяхме затрупали кормилото с торби, докато се носехме обратно към вила „Романтика“.

Радвах се, че Верити се появи в живота ми. Беше толкова хубаво да имам приятелка. Радвах се, че съм си у дома, във вила „Романтика“.

Единадесета глава

По-късно в Антиб Полковника пиеше на един дъх второ еспресо в кафенето срещу фризьорския салон, когато зърна Руснака, който вървеше бързо с наведена глава, понесъл голяма плоска чанта. Полковника знаеше, че в такива чанти се пренасят архитектурни чертежи. Не се учуди. Руснака работеше за Шефа, за когото се знаеше, че иска да построи жилищен блок на парцела близо до морето. Сега всички знаеха, че тази земя не е на Шефа, че е била на Джоли Матюс, починала неотдавна от насилствена смърт.

Полковника, разбира се, беше разследвал смъртта ѝ — случи се в неговия район, а нож в гърба по никакъв начин не можеше да се изтълкува като нормална кончина от старост. Клетата старица я бяха убили и както се казваше, той бе готов да се обзаложи, че е било заради пари. А сега Шефа се държеше така, сякаш е въоръжен с всички права и може да приведе строителните си планове в действие.

По една случайност Полковника знаеше, че леля Джоли, както бе известна тя на всички в квартала, в който много я харесваха, е оставила имота си на племенницата, която едва не загина в каньона. Отново почти насилствена смърт. Полковника вярваше, че някой я е изблъскал от пътя. Не му трябваше много ум, за да се сети кой щеше да спечели от тези смъртни случаи. И точно сега той гледаше към мъжа, който работеше за въпросния човек.

Полковника допи кафето, остави пари под чинийката и забърза след Руснака.

Руснака беше четирийсет и пет годишен — Полковника го знаеше, защото прегледа досието, когато стана ясно, че Шефа се опитва да си присвои земята на Матюс. Всъщност имаше повече от един човек, който предявяваше претенции. Съседът ѝ, Чад Прескот, имаше документ, уж подписан от Джоли Матюс, с който тя му завещаваше имота си. Назряваха проблеми и Шефа със сигурност беше замесен.

Полковника последва Руснака. Криеше се зад други минувачи и се опитваше да не се набива на очи, макар че това беше трудна задача. Не беше висок, но беше трудно да не го забележиш с тази негова скована стойка, широките рамене, голямата глава, издадена напред, сякаш винаги закъсняваше и нямаше търпение да стигне там, където отиваше. Но сега Руснака сякаш не го забелязваше и Полковника го последва по уличката, която извеждаше от главния площад, на който бутици от по-изискания тип излагаха на витрините си чанти, елегантни обувки и бельо.

Руснака се спря, погледна към бельото — доста хубаво, сексапилно червено и сякаш прекалено колоритно за този град, но туристите го обожаваха. Както, изглежда, и Руснака, защото отвори вратата и влезе вътре.

Полковника остана отвън и се постара да си придаде вид, сякаш просто разглежда скъпите дантелени корсажи, и леко се изчерви от притеснение. Защо Руснака не можа просто да се отбие в минимаркета или в аптеката? Той обаче излезе, хванал торба на златни и бели ивици. Каквото и да беше купил, му беше струвало много — Полковника беше сигурен в това. Запита се за кого ли е предназначен подаръкът.

Не се наложи дълго да се чуди. Той проследи Руснака до паркинга, спря се и се загледа, докато Руснака махаше на жената зад волана на голяма бяла туристическа каравана. Полковника бързо си записа номера на колата, както и това, че е британска. Освен това забеляза, че жената е привлекателна, на трийсет и няколко години, с дълга руса коса, права, дълга до раменете. Носеше плоска шапка и бяла блузка с тънки презрамки. Ръката ѝ бе покрита с дрънчащи гривни.

Руснака се качи, целуна я продължително и ѝ подаде торбата. Тя зарови жадно пръсти в нея и извади купчина дантели и панделки, които сякаш я зарадваха, защото отново го целуна, без да бърза да откъсне устни от неговите, сякаш му обещаваше награда по-късно. А после включи двигателя и със свистене на гуми излетя от паркинга, преди Полковника да успее да помръдне.

„Интересно“ — помисли си той и провери дали номерът, който бе въвел в айфона си, е верен. Скоро щеше да разбере коя е тя и какво е намислил Руснака.

Дванадесета глава

Струваше ѝ се странно как съдбата се намесва и поставя човека на определена пътека, съвсем различна от онази, която е очаквал да следва. За нея това означаваше изпълнен с гняв развод, битка за парите и къщата, горчивата загуба на любов, която бе означавала толкова много за нея, но за него — очевидно не. Той се казваше Ранчо.

— Какво? Ранчо ли? — възкликна тя невярващо, когато той ѝ се представи не къде да е, а на местно конно надбягване.

Никога не бе срещала по-екзотично създание от него. Аржентинец, каза ѝ той, възседнал малко пони за поло с лъскав косъм и прекалено тънки крака. Не изглеждаха достатъчно силни да понесат тежестта на ездача, но препускаха по пистата във вихър от копита и буци обърната пръст, докато той, наведен опасно от седлото, удряше една топка със стик — така наричаха тоягата, с която удряха топката при поло, игра, която никога досега не я беше интересувала. И, господи, как добре се справяше! Господи, изглеждаше божествен с този стик в ръка!

Минаха само два месеца, преди да последва нещо като сватба. Не беше голямото събитие с тържествената процесия към олтара, което Верити винаги си бе представяла. Вместо това избягаха и подписаха в една агенция в Лондон. Свидетели им бяха само чистачката и един пощальон, който случайно минаваше наблизо. По-скромно от това нямаше накъде да стане. Но след първите няколко трескави нощи, изпълнени със секс и вино, секс и храна, секс и дълги разходки в парка „Сейнт Джеймс“, съвсем наблизо до хотел „Риц“, в който бяха отседнали, Верити осъзна, че го отегчава. Особено след като той я придружи до банката ѝ и я помоли да изтегли всичките си спестявания. Тя ги изтегли и му ги даде. Възлизаха само на няколко хилядарки, защото тя не беше „момичето с тръста“, за което я мислеше той. Това бяха парите, които от години ѝ подаряваха за рождения ден. Когато човек наближи трийсет, сумата вече е солидна, а точно тогава кръстниците започват да вдигат ръце от него с мисълта, че е достатъчно голям да се грижи сам за себе си. И тя наистина беше — тъкмо щеше да започне, но тогава се омъжи, а накрая просто избяга. Хукна като младите понита за поло, които той обичаше повече от нея, и по най-глупав начин му остави всичко, което бе останало в банката, както и бижутата си, защото не искаше да изглежда лоша.

И сега какво? Току-що преживя пътуване, от което можеше да ти настръхне косата и при което едва не загина, и сега се бе спряла за временен престой на място, на което не бе идвала никога преди, но по някакъв начин го познаваше, с непозната жена и бъдеще, което изглеждаше съвсем непредвидимо. Гледаше със страхопочитание боядисаната в розово вила, градините с ниско подрязаните живи плетове покрай цветни лехи, пропити от аромат на жасмин — по-приятен от всеки изкуствено произведен парфюм. Небето бе безкрайно и синьо. Някъде на свобода бродеше един маниак с дукати монстро, който се бе опитал да ги убие. Или да убие жената, на която принадлежаха тази кола и тази къща.

Верити се обърна и погледна към нея.

— Коя си ти всъщност? — попита тя. — И защо носиш тези глупави ръкавици, плетени на една кука?

Няма да споделя с Верити, но, разбира се, има основателна причина да нося ръкавици — плетени на една кука през лятото, а през студените месеци — от много мека, гъвкава кожа в различни цветове. Понякога дори червено, защото, щом трябва да ги нося, защо да не ги направя страхотни? Да, прави сте, плетените на една кука ръкавици не са страхотни, но държат хладно в тези топли дни в Южна Франция. Както вече споменах, плете ми ги една съседка. Вече е над деветдесет и едва вижда куката и финия памук, който използва, но както казва весело, това умение и бездруго вече се е превърнало в инстинкт. „Няма нужда да гледам, пръстите ми просто не спират да работят“ — добавя тя и аз се смея. Затова, разбира се, имам запас от тях в новия си дом — във всички възможни цветове и прежди, дори кашмирени, прибрани в третото чекмедже на скрина в спалнята върху купчина стари любовни писма, от които все още не ми даваше сърце да се отърва. Винаги съм вярвала, че когато любовта си отиде, същото трябва да се случи и с memento mori4 — вече безжизнените любовни писма и дребните подаръци, някога избирани с обич, изсъхналите рози и старите спомени — но когато настъпеше мигът, не можех да го направя. Просто ги вземах със себе си. Но както вече казах, мен ме бива най-вече в това да карам любимите си да си тръгнат. Никога не бях жестока или дори нелюбезна. „Слушай, сладък — казвах — според мен е време всеки да продължи по пътя си. Беше ни толкова хубаво, нали?“

Както можете да си представите, не всички приемаха това с усмивка и примирение. Чувала съм доста груби думи по свой адрес — изсъхналите рози не са единственото, което са ми мятали. Аз обаче запазвах самообладанието си непокътнато, а сърцето — невредимо и се опитвах да продължа напред, без помежду ни да остава прекалено много болка — между нас, противниците, бившите любовници, слава богу, никога съпрузи. И никога през живота си не съм отнемала съпруга на друга жена. Не че не съм имала тази възможност, но ми беше трудно да контролирам собствения си живот дори и без да се нагърбвам с чужди проблеми. А от тези проблеми наистина беше по-добре човек да стои настрана.

Ето ме сега, четирийсет и две годишна, необвързана (макар че напоследък не ми липсват любовници) и собственица на тази приказна вила с изглед към Средиземно море — както казах, по-синьо от очите ми, когато времето е хубаво, и сиво като вятъра в дните, в които задуха мистралът. Освен това за моя изненада можете да ме наречете „майка квачка“ на едно малко канарче, по-жълто от двайсет карата злато, на име Пея.

Никога не съм била почитателка на домашните любимци, нито пък съм искала да притежавам голяма къща. И категорично никога не съм имала сиамска котка като тази, която май си мисли, че вилата е нейна, и има сини очи, млечнобяла козина и шоколадови връхчета на ушите и опашката. И на чиято глава каца жълтото канарче, за да изпее песента си. Откаченото ми домакинство се допълва от дългото ръждивокафяво куче — очевидно някакъв далечен роднина на дакела с щедър примес от зайчар. Отговаря на името Джон-Джон или на пронизително изсвирване. Тъй като така и не усвоих изкуството, както така уместно се изразява Лорън Бакол в онзи стар филм, просто да събирам устните си и да духам, купих малка сребърна свирка, която виси на синя връв на врата ми и почти ме удушава, когато забравя за нея, но е полезна, щом искам да повикам Джон-Джон, който отказах да наричам с това смешно име и сега е познат като Перко. Защото е „наперен малък негодник“, нали разбирате? Тази дума е единствената, която подхожда на непостоянната му природа. О, но той ме разсмива, а когато канарчето запее, се усмихвам, а щом котката се пъхне под краката ми и ме побутне обичливо с глава, осъзнавам колко празен е бил животът ми преди тях и каква щастливка съм, че наследих това малко семейство заедно с голямата къща. Ако великолепната Джеруша е тази, която е довела предците на тези малки създания във вила „Романтика“, значи съм ѝ задължена повече, отколкото мога да изразя с думи.

Джеруша. Името ѝ събужда фантазии и образи, свързани със скандали, любовни истории и трагедия, макар че почти всичко е било скрито или погребано много отдавна. Сега, когато наследих къщата ѝ, ще си поставя за задача да науча колкото се може повече за прочутата изпълнителка от мюзикъли, певица, танцьорка, актриса и секссимвол. Тя е покорила Париж през трийсетте години и е изчезнала — както изглежда, завинаги — само след няколко години. Тоест, след смъртта на новата любовница на любовника си. Кой знае, може би трябва да се поправя и да кажа „една“ от любовниците му.

Какъв е бил животът на Джеруша в действителност? Дали е обичала този мъж? Дали е бил единственият ѝ любовник? Какво се е случило с децата, за които казваха, че е прибрала в дома си, дори е осиновила? Дали са ги отвели някъде, когато светът на Джеруша е рухнал и за утеха са ѝ останали само животинките — любимците ѝ?

Джеруша е загадка, която е част от вила „Романтика“ и следователно сега принадлежи на мен, а аз ще я споделя с младата си гостенка Верити.

Седя на терасата и пуша цигара, макар че ми е забранено — забранено от самата мен, бих могла да отбележа, когато чувам стъпки зад гърба си. Една ръка се обвива около мен и дръпва цигарата от устните ми преди дори да успея да протестирам.

— Отвратителен навик! — отсъжда Верити и сяда на мекия диван отсреща. — И накрая ще те убие.

— Като отрова, това ли имаш предвид?

Тя ми хвърли поглед тип „знаеш какво имам предвид“ и угаси цигарата в жълтия керамичен пепелник с надпис „Пастис“, откраднат в момент на огромна смелост от едно евтино кафене на булевард в Марсилия. Обичах този пепелник, както и смелостта, която проявих тогава, и се намръщих на Верити, за да ѝ покажа недоволството си.

— И така. Какво ще правиш ти сега? — попитах студено. — Виждам, че си спряла да плачеш. Да не си решила да се върнеш при оня мръсник, от когото избяга? Да му дадеш още един шанс, както правят добрите момичета?

— Аз не съм добро момиче — отговори тя. — Ще остана тук с теб.

След което пак избухна в плач.

Защо ли не си замълчах?

Тринадесета глава

Изглежда, че сега съм вързана не само с цял куп животни — е, две животни и една птичка — но и с една млада и нещастна бегълка, защото сърце не ми дава да я помоля да си тръгне, да си намери някоя хотелска стая, да продължи напред и да не затъва в ужасен брак с един грубиян, който изобщо не държи на нея. Нещо повече — грубиян, който е откраднал всичките ѝ пари. Дори и да са били само две хиляди, това са две хилядарки повече, отколкото има в момента, сигурна съм. Както и бижутата ѝ — надявам се да не са стари семейни скъпоценности, предавани от поколение на поколение, а сега навярно отредени за някоя заложна къща и тя никога вече няма да ги види. Човек винаги може да си купи нови, когато пак се сдобие с пари — когато ги спечели или ги придобие по някакъв друг начин, както е правила Джеруша, преди светът ѝ безвъзвратно да рухне, както е рухнал светът на тази млада Верити, която наистина трябва да спре да хленчи, иначе мисли му.

Боже! Как е възможно да съм толкова груба, така шибано безсърдечна? Има ли на този свят нещо, което да боли повече от разбито сърце?

Особено ако са ти го разбили съвсем наскоро — сега си спомням.

— Скъпа моя — промълвих с най-благия си глас на стара леля. (Искам да кажа, тя е толкова млада, а аз, колкото и да не искам да си призная, вече съм „над четирийсет“, но май в момента ми е отредена точно тази роля.) — Скъпа моя, трябва да ми имаш доверие.

— Защо? — Вдигна тя към мен просълзените си, зачервени очи и ме изгледа продължително. — Искам да кажа, защо да ти се доверя? На него му се доверих, и виж какво стана.

— Е, той, разбира се, е мъж. С жените е друго.

Тя ме погледна втренчено. Риданията ѝ секнаха. Най-накрая я бях накарала да млъкне.

Седяхме в колата — наскоро нает „Фиат“ на мястото на разбитото „Мазерати“ — и тя се взираше във вила „Романтика“ така, сякаш виждаше замъка на Дракула, а аз може би бях самият граф вампир.

— Защо ме доведе тук?

— О, за бога! — възкликнах. Успях да не се озъбя, но нетърпението ми си пролича. — Това е моята къща. Тук, в Южна Франция, обикновено я наричат вила. Наследих я и сега това е моят дом. Новият ми дом — добавих и ме прониза копнеж по малкия ми лондонски апартамент, който бях продала току-що и в който няколко години бях щастлива, макар и самотна.

— Кой ти я даде? — попита тя. На мокрото ѝ от сълзи, макар и хубаво лице се четеше подозрение.

— На кого му пука? Тук ще пренощуваш, ако извадиш късмет и ако се държиш по-възпитано. В противен случай ти обещавам, че ще те пратя обратно на онзи твой съпруг, който е откраднал всичките ти пари и те е разкарал.

— Нямах чак толкова пари, но той все пак ме разкара — промълви тя и ме погледна тъжно. — Срам ме е, че ме разкара само за две хилядарки. Искам да кажа, можеше да ми измъкне малко повече, не съм ли права?

Обзе ме ненадейна жалост. Обгърнах раменете ѝ с ръка и я притиснах към себе си.

— Слушай, момиче, понякога мъжете се държат като истински копелета, но това не означава, че всички са такива. И няма нищо общо с теб или с това каква си ти. Той просто е бил мръсник, безсрамен мошеник и мъжете като него обикновено накрая си получават заслуженото. Съжалявам само, че няма да си там, за да му удариш един в носа.

— Няма ли?

С цялата си твърдост, сякаш наистина вярвах в думите си, отговорих:

— Разбира се, че няма! Той пак ще опита този номер с някоя друга жена и тя ще го удари там, където боли и навярно ще се погрижи да го прати зад решетките.

— Ооо! — изхленчи тя и сълзите ѝ отново потекоха.

— Сега какво? — попитах раздразнено. Мамка му, как изобщо се озовах в тази ситуация?

— Ще бъда омъжена за затворник! — проплака тя. — Аз! Жена на затворник!

— Не, няма. Ще се разведеш с него. Повярвай ми, аз ще се погрижа за това. Всъщност веднага ще се заема. Не се учудвай, ако предвид обстоятелствата успеем да анулираме брака.

За моя изненада тя веднага се разведри и започна да се оглежда наоколо и да забелязва обстановката.

— Колко е красиво!

Тя избърса замъглените си от сълзи очила и ги вдигна на главата си. Очевидно обикновено ги носеше там, за разлика от нас, които ги използваме, за да предпазваме очите си от слънцето. „Младите — реших аз от висотата на своите четирийсет години — не са особено умни.“

Котката изведнъж се появи — прескочи в колата, падна в скута ми и замърка от удоволствие. Да те обича сиамска котка е толкова хубаво, макар и понякога шумно! Тя ме побутна с глава както обикновено, аз я целунах по ушите, а Верити се наведе и я пипна.

— Толкова е мека! — промълви с възхищение. — Толкова красива!

И тогава канарчето кацна на главата на котката, остана там, наклони миниатюрната си главица и запя от удоволствие. А кучето, което не допускаше да го засенчат в областта на поздравите, задраска с лапи по вратата на колата. Несъмнено драскаше боята, но, по дяволите, на кого му пука, щом го обичат? Те бяха мои. Моите обични същества. Те споделяха живота ми. Те ми вдъхваха живот.

— Толкова ти завиждам! — промълви младата Верити. Сълзите ѝ бяха пресъхнали, тя разтърсваше дългата си златиста коса, усмихваше се и галеше кучето. После погледна внимателно вилата и добави: — Да, това е къщата на Джеруша.

Бях поразена. Откъде, за бога, тази млада жена знаеше за Джеруша, която отдавна си беше отишла? Всички, които я бяха познавали, вече не бяха между живите. Не бе останал някой, който да скърби. Освен мен. А сега може би и Верити.

Четиринадесета глава

Разбира се, вилата не принадлежеше на Чад Прескот. Беше на леля Джоли и като нейна наследница сега принадлежеше на мен… макар че бе назована „Романтика“ — качество, което не притежавах. Ако бях романтичка, щях ли да се омъжа три пъти и всички съпрузи да ме напуснат? Друго щеше да е, ако аз ги бях зарязала. Но да ме напусне не един мъж, а трима — това говори зле за мен. Загатва за нещо, в което знам, че са убедени всички — че нещо у мен не е наред. Или си стискам парите, или проблемът е в секса. Според хората винаги става въпрос или за едното, или за другото.

Всъщност не беше нито едно от тях: съпрузите просто ме отегчаваха и подозирам, че и аз ги отегчавах. Първият беше прекалено млад, твърде уверен в сексуално отношение и неспособен да признае липсата си на опит. Всъщност вината беше моя. Трябваше да разбера, че не е достатъчно зрял. Вторият се стремеше към парите ми и когато разбра, че нямам такива — по онова време — си тръгна. Третият беше от онези мъже, които имат нужда някой постоянно да се грижи за тях. Искаше помощница, а не съпруга.

— По дяволите! — казвах на приятели. — Исках единствено човек, с когото да споделя бутилка вино, да наблюдаваме заедно залеза, да вечеряме. Не съм се съгласила да ставам сутрин, да го погледна с онези негови миниатюрни слипове и космати бедра и да го слушам как иска кафе и закуска. Едно момиче трябва да има стандарти и приготвянето на закуската не може да е по-важна от добрия секс рано сутринта. Поне не би трябвало да е по-важна.

Но не се учудвам, че ме разкараха. Опитах и с други, и установих, че ми е най-добре сама — живеех в лондонския апартамент, пишех за живота на екзотичните измислени герои и читателите си представяха, че това е моят живот. Понякога ми се искаше наистина да беше. И ето ме сега, „видната писателка“, жена, която неочаквано е станала независима, червива с пари, собственичка на вила благодарение на леля Джоли, с която се запознах, когато бях на три-четири години.

Срещата се състоя в това, което тогава представляваше сладкарница за чай в „Хародс“ и помня, че изтървах един шоколадов еклер върху кадифената якичка на изисканото разкроено палтенце, което все още бе закопчано до врата и практически ме задушаваше, защото майка ми искаше да приличам на добре възпитано дете, за да впечатля богатата леля.

Доколкото си спомням, в заведението нямаше други деца и нямаше с кого да го сравня, но колкото и малка да бях, ми се струваше, че някак си не е правилно да ме облекат толкова неудобно само за да ям торта с крем, затова нарочно я изпуснах върху омразното палтенце, чиято задушаваща хватка помня до ден-днешен. А освен това беше розово. Аз определено не бях дете, което обича розовото.

Защо тогава имам розова вила ли? Когато я наследих, беше бяла. Замислих се дали да не я боядисам в лимонен цвят или дори в убито тревистозелено, преди да се спра на розовото. По някаква причина усещах, че точно това е цветът за измазаната с хоросан къща от началото на двайсети век. Квадратната ѝ форма се нарушаваше единствено от едно крило отзад, навярно построено като жилища за прислугата и сега превърнато в луксозни стаи за гости, допълнени с хладни бани с бели плочки и силни душове с ефект, наподобяващ дъжд, за хората, които се връщат от плажа и трябва да отмият пясъка.

Аз определено не исках никой да мъкне пясък в това, което сега е моята „голяма зала“. Наричам я така, защото се състои от няколко малки стаи със съборени стени и сега заема цялата предна част на вилата. Остъклените врати се плъзгат една в друга и водят към облицованата със светла теракота тераса, която минава по цялата дължина на къщата. Ширината ѝ позволява хамаци, дивани с възглавници и масички за кафе. Освен това има и място за хранене на открито, което може да побере двайсет стола с тръстикови седалки местно производство. Обожавам ги, но гостенките се оплакват, че им закачат полите.

Всяка от стаите на горния етаж има отделен балкон, който побира маса за закуска, столове и два шезлонга на зелени или коралови ивици. Големи сини сенници предпазват закусващите от слънцето. Дълъг тесен басейн с тъмносини плочки — по-сини от очите ми — блести на лятната жега. Китки от бугенвилия в оттенъци на фуксия и алено, пурпурно и розово, дори една в розово-оранжево, смекчават строгостта на стените и терасата, пълзят покрай пътеката и слизат по дървените стъпала към плажа, където трябва да минеш внимателно по купчина камъни, преди да стигнеш до малкия пясъчен полумесец и съвършеното светло море, което през лятото е винаги достатъчно хладно да те ободри и достатъчно топло, за да не те накара да потръпнеш.

През трийсетте години на миналия век един безумно влюбен милионер плейбой построил вилата за любовницата си — прочутата певица Джеруша, чиято пламтяща червена коса имаше същия оттенък като моята. Знам, защото съм виждала снимките ѝ. А освен това съм чувала, че пламенните ѝ изпълнения карали слушателите — и мъже, и жени — да потръпват от страст. Мъжете я желаели, а жените копнеели да приличат на нея.

Днес вилата на певицата си остава почти същата както по времето, когато тя е живяла тук. Определено е по-скромна, отколкото казват, че била собственичката ѝ на сцената — хладно, непретенциозно скривалище през лятото, а през зимата — убежище, затопляно от пънове в огромни варовикови камини, които Джеруша купила от съборените замъци, в които собствениците не можели да си позволят да живеят повече. Светла ламперия от избелено дърво обгръща трапезарията с огромна кръгла маса, поддържана в центъра от четири изправени на задните си лапи лъва, което означава, че всички спокойно могат да опънат краката си отдолу. Има столове с високи облегалки, тапицирани с избелял брокат, изработени с оглед на удобството по време на дългите вечери, винаги придружавани от местни вина от лозята, които се виждат от балконите, вина, които се леят като разговора и музиката.

Вила „Романтика“ все още оправдава името си, с нейните просторни апартаменти и грамадни легла, отрупани с възглавници, които стигат толкова високо, че ще трябва да изкачиш някое от онези малки викториански дървени стълбища, за да се отпуснеш в удобството на белите им пухени завивки. А после можеш да се отпуснеш по гръб и да се възхитиш на морето, което се е разкрило пред погледа ти.

И в баните има камини. През зимата винаги ги палят и в помещението се разнася сладкият аромат на лавандула. Снабдила съм ги с хавлии от тънък груб египетски памук, които определено предпочитам пред меките, пухкавите, с които като че ли никога не можеш да се изсушиш. Сапунът е произведен близо до вилата, на крайбрежието. Марсилски сапун, така го наричат и в него се долавя зелена свежест, която те кара да се чувстваш още по-чист. Разбира се, винаги има лосион — и той местен, произведен от зехтин, струва ми се, и пудра от Париж — разбира се, „Шанел“, любимата ми — както и малка колекция от аромати — парфюми, както ги наричат днес: „Роджър и Галет“ за мъжете, „Шанел“ или „Диор“ за жените, както и онези свежи памучни пантофи, в които човек може просто да пъхне крака, и хубавите, прилепващи по тялото, бели хавлиени халати във всички размери, защото човек никога не знае точно кой номер носят гостите му. На нощната масичка има бутилка „Перие“, както и няколко списания. Забелязала съм, че „Ню Йоркър“ е особено популярно. Оставила съм и книги — биографиите винаги изчезват с тръгването на гостите и трябва да купувам нови. Странно колко са любопитни хората за живота на другите.

Във всеки случай това е вилата, в която доведох Верити — моята непозната гостенка. Макар че спомена за Джеруша и за убийството, не мисля, че знае много за него. Нито пък за Джеруша — прочутата или по-скоро прословутата първа собственичка — и за плашещите и възмутителни събития, които са се разиграли тук преди години.

Внезапно изпитах носталгия. Отворих вратата и влязох в стаята на леля Джоли.

Тя предлагаше най-красивия изглед към морето и аз си спомних, че леля Джоли винаги спеше на отворен прозорец и казваше, че шумът на вълните я приспивал. „Почивай в мир, лельо Джоли — помислих си. — Сега спиш със съня на праведник.“ Помъчих се да не допусна споменът за смъртта ѝ — жестока и самотна — да се промъкне в хубавите ми мисли за нея.

На нощната масичка до леглото висеше картина, полускрита от голяма медна лампа с абажур. Приближих се и я погледнах по-внимателно. Беше малка — може би трийсет на четирийсет сантиметра — и толкова сивкаво безлична, че можеше никога да не ѝ отправя нещо повече от бегъл поглед, но тъй като това беше единствената украса в стаята на леля ми, предположих, че е означавала нещо специално за нея. Представляваше картина на това, което разпознах като река Темза във ветровит ден. Към брега се носеха бурни вълни, а на заден план се виждаше силуетът на Лондон. И подписът. „Дж. М. У. Търнър“.

Погледнах по-внимателно. Възможно ли беше това да е онзи Джоузеф Малард Уилям Търнър? Не бе възможно да е имало двама художници от онзи период с едно и също име. Дали това, което виждах насреща си, не беше истинско съкровище, останало скрито от света години наред над леглото на милата ми леля? Откъде можеше да го е взела? Подарък ли е било, или просто го е зърнала в някоя галерия и се е влюбила в него? Отново погледнах картината. Все още си беше сивкава и безлична. Не беше лесно човек да се влюби в нея. Сигурно е била подарък.

При това скъп. Някой бе пожелал да ѝ подари нещо ценно.

Картината висеше на гвоздей, забит в стената. Може би все пак беше копие. Но дори и моето неопитно око забеляза, че в нея има нещо — свободата на мазките, блясъкът на заплашително надвисналото небе, духът на мястото, запечатан завинаги в картината.

Отпуснах се на леглото върху бялата завивка и се загледах в картината. Несъмнено точно това бе целял художникът: да те накара да почувстваш сцената, да те пренесе там заедно със себе си. Запитах се колко ли нощи сама в тази стая, сама в леглото си, леля Джоли се е взирала в нея, без да може да заспи, загледана в нея на светлината на лампата или дори на свещта, и е мислела за миналото и за неизвестното си бъдеще.

Рамката обаче не подхождаше на картината — златна и пищно украсена, прекалено сложна за такъв интимен пейзаж. Обърнах творбата, за да видя кой е майсторът. Гърбът бе покрит с дебел картон, който се белеше по ръбовете. Откъснах го и с учудване видях отдолу светлосин запечатан плик.

„За потомците ми“ — прочетох. Думите бяха написани с тъмносиньо мастило със самоуверен почерк, който със сигурност не беше на леля Джоли.

Погледнах го омаяна. „Е, добре — помислих си — не знам кой си, но си мисля, че може да съм ти потомка. Все пак леля Джоли ни свързва, макар че тя, изглежда, никога не е отворила писмото ти. Може би не е имало нужда. Може би вече е знаела какво пише в него.“

Отпуснах се на възглавниците, затворих очи и стиснах писмото близо до гърдите си. Не знаех какво да правя. Имах ли право да чета писмо, което не е предназначено изрично за мен?

Внезапен полъх раздвижи завесите, погали нежно бузата ми, затворените ми очи. Стаята се изпълни с лек аромат, сладък като лятна трева и роза дамасцена.

Седнах в леглото, все още стиснала писмото. Ароматът и ветрецът бяха изчезнали също така ненадейно, както бяха дошли.

Погледнах към плика. Знаех, че не мога да го отворя тук, в тази стая. Трябваше да го изнеса, да отида някъде, където няма спомени и тайни. Или пък да го оставя за някой друг път, когато се чувствам по-свободна… по-сигурна.

Любопитството обаче не ме напускаше. Казах си, че по-късно ще разбера кой е написал писмото, кой е запечатал плика, кой е решил да излее тайните си. Сигурна бях, че е жена — подобни действия не отговарят на характера на мъжете. Мъжете биха говорили за чувствата си, биха споделяли за връзките си, за безразличието си или за любовта си.

Пригладих завивката, разбухнах възглавниците, взех картината и синия плик и излязох от стаята. Затворих решително вратата. Вярвах, че оставям зад себе си духа на това място или на човека, който продължаваше да го обитава.

Петнадесета глава

Второто покушение над живота ми — това след катастрофата — се случи същата нощ.

Спалнята ми, разбира се, беше някогашната спалня на Джеруша. Не мислех, че тогава е изглеждала кой знае колко по-различно: същото широко легло, със сигурност достатъчно за двама, с разточително украсената с розов брокат лицева дъска, върху която все още личеше леката вдлъбнатина там, където се е опирала прочутата ѝ червена коса. Несъмнено я е прибирала за през нощта на кок, а над челото ѝ са се виели нежни къдрици, защото дори в поражението Джеруша несъмнено е запазила останките от духа и красотата си.

Забих едно кабарче в мазилката и закачих картината до леглото, което бях отрупала с фини възглавници, както и една малка, атлазена, която винаги подлагах под лицето си, за да предотвратя появата на бръчки. Още не знам дали действа, но продавачът ме увери, че е така. Надявам се.

Нощта беше топла — всъщност задушна, предвещаваща буря, чиито леки тътени кънтяха цяла вечер, макар че небето си остана все така ясно и тъмносиньо. „Навярно някъде в морето има буря“ — помислих си тогава, без да ѝ обръщам внимание. Но по-късно се събудих, както ми се стори, от трополенето на силен дъжд по отворените френски прозорци и ненадейния приток на хладен въздух към тялото ми. Бях облечена само с обичайната къса нощница от синя коприна.

Винаги нося тези нощници, все едно дали съм сама или с някой мъж, независимо дали се намирам в топла или студена страна. Взема ли веднъж решение, това е краят: за нощница, за къща, за мъж. Както и за котка, куче и пойна птичка. И всички те сега споделят тази стая с мен и един от тях, кучето, беше нащрек и ръмжеше тихо. Ноктите му се забиваха в прасеца ми през италианския плат с шестстотин нишки на квадратен сантиметър. Повярвайте ми, във вила „Романтика“ не липсва нищо, особено ако е скъпо. А сега видях, че определено не липсват мъже.

Лежах, скована като дъска, без да мога да помръдна, докато той минаваше през балкона ми и през отворените френски прозорци. Бях сама в къщата. В гърдите ми се надигна паника и пропълзя по вледенения ми гръб. И тогава си спомних, че младата Верити спи в съседната стая, макар че Алфред беше далеч, в собствената си къща близо до входа, в която по времето на Джеруша бе живял вратарят със съпругата и семейството си.

Котката измяука, скочи от гърдите ми и се скри под леглото. Канарчето остана мълчаливо в клетката си, която бе закрита с черна коприна, за да му напомня, че е време за сън, а не за песни. Проклетото създание бе винаги готово да запее.

Останах замръзнала в леглото си, но натрапникът, изглежда, се интересуваше не от мен, а от нещо друго. Почувствах погледа му, докато стоеше до прозореца. Несъмнено искаше да провери дали съм будна, а аз вече бях решила, че е в мой интерес да не бъда. Освен ако не ме нападнеше с нож или с някакво друго оръжие. Тогава щях да се боря за живота си със зъби и нокти. Но тогава изведнъж ме изпълни гняв — всъщност ярост — и аз загубих всякакво самообладание. Рязко седнах в леглото.

— Мамка му, кой си ти и какво правиш в къщата ми? — изкрещях, при което кучето се разлая като обезумяло и се скри под леглото. Котката избяга, а канарчето реши, че вече е сутрин, и запя. Бях готова да го удуша.

Той се обърна и погледна към мен. Аз отвърнах на погледа му. Беше висок над метър и осемдесет, с лице, скрито зад черна скиорска маска. Широки рамене под черната дреха с дълъг ръкав, каквато и да беше тя; черни маратонки и пистолет с блестяща стоманена цев, в момента насочена към гърдите ми.

— Боже! — промълвих. Гласът ми бе така задавен от страх, че се зачудих откъде е дошъл. — Вземи каквото искаш! Моля те! И тогава си върви. Няма да направя нищо, няма да кажа нищо. Няма дори да се обадя на жандармерията, на ФБР, на никого.

Той се приближи към леглото и застана над мен. Пистолетът все още бе насочен към гърдите ми. Искаше ми се да се бях скрила под леглото при кучето. Котката измяука приятелски, макар и предпазливо. Натрапникът вдигна ръка и нежно я погали.

Нежен мъж със смъртоносно оръжие. Не знаех какво да мисля, но знаех колко съм уплашена. Не можех дори да измисля как да се измъкна, как да стана от това легло, как да мина през тази врата, за да повикам за помощ. Но кого можех да повикам? Тук нямаше никого. Разбира се, Верити беше наблизо, несъмнено потънала в дълбок сън, изтощена от премеждията си също като мен. Или поне като мен, преди неканеният гост да ме събуди.

Подпрях се на тапицираната с розов брокат лицева дъска на Джеруша и си помислих, че ако ме застреля тук, ще съсипе великолепното легло на клетата жена, че историята ѝ ще си отиде заедно с него, че може би в таблоидите ще споменат за вещта, „някога притежавана от тогава прочутата знаменитост Джеруша“, нещо в този стил. Не особено достойно наследство. Смятах, че Джеруша заслужава нещо по-добро, и ненадейно реших да се опитам да ѝ го дам.

Скочих от леглото с движение, което няма да повторя никога, до края на живота си, колкото и често да посещавах фитнес залата. Страхът действително вдъхва сили. Преди мъжът да разбере какво става, се нахвърлих отгоре му, започнах да дера гърдите му, палците ми се опитаха да намерят очите му, кучето го захапа за глезените, а котката започна бавно да го обикаля. Знаех, че търси удобна пролука за ноктите си. Моите защитници. Моето малко семейство.

Не осъзнавах, че крещя, но изведнъж вратата се отвори със замах и аз зърнах Верити по стара тениска и къси шорти. Златистата коса се бе разпиляла по лицето ѝ. Тя надникна между кичурите и огледа местопрестъплението.

— Ооо! — възкликна и закри устата си с ръка. А после изкрещя.

Много я биваше да крещи. Викът ѝ отекна, понесе се през отворените френски прозорци в тихите нощни градини, влетя обратно в същия миг, в който се разрази бурята. Нощното небе се разцепи от светкавица, която ни освети като сценичен прожектор: двете полуголи жени; мъжът с блестящия пистолет и маската; малките животни, подредени пред него — едното ръмжащо, другото съскащо. Беше толкова нелепо, че бях готова да избухна в смях, само дето бях уплашена до смърт. А канарчето, разбудено от светлината на бурята, продължаваше да пее.

Да се разсмея ли? Можеше да загина!

Шестнадесета глава

Преди да помръдна, мъжът бе изчезнал през отворените френски прозорци.

— Добре, ще повикам ченгетата — успях да изрека между гръмотевиците. А после си спомних, че се намирам във Франция и не знам френския еквивалент на 911. — О! — изпелтечих.

Верити веднага разбра.

— Обади се на съседа! — изкрещя тя, хвана косата си и я дръпна назад. На меката светлина на нощната ми лампа лицето ѝ изглеждаше бяло като пергамент.

— Какъв съсед?

Представа нямах за кого говори. Не познавах никого.

— Онзи човек, Чад, той беше тук днес, живее в съседната къща.

Разбрах, че има предвид лекаря, Чад Прескот, който ми помогна след катастрофата и притежаваше съседния имот. Той беше единственият ми съсед. Не ми допадаше — беше рязък, безцеремонен, добър лекар, сигурна съм, но не и чаровник, а освен това искаше земята ми. Със сигурност не ме харесваше, а сега трябваше да го моля за помощ.

— Боже господи, Мирабела, в къщата има човек с оръжие! — изръмжа Верити. — Дай ми телефона.

Грабна стационарния телефон и картичката на Чад от нощната масичка, където я бях оставила, бързо въведе номера и ми подаде телефона.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

Ни най-малко не ми прозвуча изненадан и озадачен, че го събуждат посред нощ. Гласът му беше спокоен, изпълнен с очакване.

— Аз е — казах (макар че още докато го изричах, си помислих, че правилното е „Аз съм“). — Съседката ви — добавих.

— Госпожа Матюс? Предполагам, че е нещо важно?

Нищо не можеше да трогне този тип. Май дори не се интересуваше от отговора ми. Аз обаче казах:

— Имаше един мъж в къщата, в стаята ми… имаше пистолет…

Настъпи кратка пауза — мъничък отрязък от време.

— Добре ли сте?

— Да. Само съм уплашена.

— Повикахте ли ченгетата?

Поклатих глава, макар че той, разбира се, не можеше да види. Верити се приближи и се свлече на леглото до мен. Отметна косата си на една страна. Обзалагам се, че се чудеше какво, по дяволите, прави тук, в тази лудница. По-добре щеше да ѝ бъде при съпруга мошеник, отколкото край потенциален убиец, който обикаля въоръжен наоколо.

Котката излезе изпод леглото и седна в скута ѝ. Проклетото канарче запя. Кучето се просна на коляното ми запъхтяно, сякаш бе тичало из гората, и аз преглътнах сълзите си. Не исках Верити да види страха ми.

— Не знам спешния номер тук, във Франция — промълвих в слушалката. Знаех, че в ушите на Чад Прескот звуча точно толкова глупаво, колкото се чувствам — самото олицетворение на безпомощна жена, която се обръща за помощ към силния мъж.

— Веднага идвам — каза той.

Казах на Верити да се облече; не биваше непознати, а може би и полицаи, да ни зяпат по нощници. И двете нахлузихме дънки и тениски, моята с логото „Клуб 55 Сен Тропе“, а нейната с „Грейтфул Дед ПОСЛЕДЕН КОНЦЕРТ“. Точно навреме.

Звънецът на входната врата ни извести с оглушителната мелодия на „Марсилезата“. Трябваше да сменя мелодията с нещо по-успокояващо, макар че, разбира се, пак щеше да е нещо френско. Докато бързах да отворя, се запитах как е възможно да мисля за такива банални подробности, когато току-що едва не загубих живота си? Това защитна реакция ли беше — за да не се чувствам застрашена? Уплашена? По дяволите, дори и така, пак бях уплашена. Толкова уплашена, че се тресях от страх.

Чад Прескот се втурна в преддверието и ме сграбчи за раменете.

— Добре ли сте?

Силните му ръце ме задържаха на крака, защото коленете ми трепереха.

— Да — отговорих с цялото спокойствие, което успях да призова. А после развалих ефекта, като избухнах в плач.

Слава богу, той не ме прегърна и не започна да ме уверява, че ми няма нищо и всичко ще се оправи. Всъщност каза, че положението си е за страх. Неканен гост с оръжие означаваше, че работата е сериозна.

— Какво е искал? Знаете ли?

Очите му изпитателно се впериха в моите, наситеносини или може би кафяви? Беше прекалено тъмно, за да кажа, но като се замислих за това, си дадох сметка, че по височина и телосложение той много прилича на кандидат-нападателя ми.

— Може да сте били вие — промълвих. — Може вие да сте дошли в стаята ми с пистолет и да сте се опитали да ме убиете. Вие искате вилата ми — допълних и го изгледах сурово.

— Не ставайте смешна — отсече той, обърна се и тръгна към вратата. — Виждам, че сте добре. Ще оставя ченгетата да се оправят с вас.

Чувах воя на приближаващи се сирени. Само след секунди пред прозореца проблеснаха сини светлини.

Трите ченгета не почукаха — направо влязоха. Едното сграбчи Чад за яката и го прикова към стената. Второто застана пред него с пистолет в ръка. Беше като сцена от телевизионните новини. Пистолетът беше „Глок“. Бях чувала името, а видиш ли веднъж модела, е лесно да го познаеш. Във всеки случай изглеждаше смъртоносен и не се съмнявах, че е зареден.

Запитах се как е възможно всичко това да се случва. Моята спокойна вила, домът на Джеруша, наследството на леля Джоли, сиамската котка, все още свита под леглото заедно с дакела с тъжните очи, проклетото канарче, което, макар и покрито за през нощта, сега отказваше да млъкне… И Верити, чиито крясъци още кънтяха в главата ми, и съседът, който очевидно си бе надценил силите, като ни се притече на помощ… Макар че след като дойде, се държа като абсолютен гадняр.

— Пуснете го — обърнах се към ченгето, което държеше Чад Прескот. Френският ми горе-долу беше приличен и си помислих, че може да ме разбере.

Той обаче не ми обърна внимание. Опитах отново на английски.

— Пуснете го — обади се мъжки глас зад гърба ми на френски.

Него поне го разбраха.

— Bon soir — обърнах се към новодошлия и се опитах да се усмихна.

Без да ме поглежда, той пристъпи към Чад и застана толкова близо, че двамата може би дишаха един и същи въздух. После доближи лицето си още повече.

— Какво правите тук? — изръмжа той на Чад.

Беше си истинско „ръмжене“ — авторитетен въпросителен тон, който показваше, че е чаровен. Чад отметна глава назад — предполагам, по-далеч от дъха на полицая — без да казва нищо. На лицето му се бореха презрение и гняв.

— Не, не, всичко е наред, не е той нарушителят — обърнах се бързо към ченгето. — Той дойде само да ни помогне.

Сграбчих студената ръка на Верити и я дръпнах напред, за да видят кои сме, да разберат какво са преживели две сами жени току-що: маскиран мъж в къщата им посред нощ с оръжие в ръка.

Историята се заизлива от устата ми на английски. Ченгетата ме зяпаха така, сякаш съм луда.

— Може би ще бъде по-добре, ако започнем отначало — обади се началникът им също на английски.

Познавах този глас; познавах този мъж. Това беше Полковника. Запознах се с него след катастрофата. Той беше полицаят, който ме разпита и си записа за малката зелена кола и неизвестното дукати. Човекът, който, доколкото знаех, все още не бе стигнал до никакви отговори. Чух го как въздъхна.

— Пак ли вие! — измърмори с примирен тон в стил „Трябваше да се досетя“.

Спомних си, че не си допаднахме — все пак току-що бях претърпяла ужасен инцидент, бяха ме извадили с хеликоптер от каньона, бях загубила красивото си синьо мазерати, почти бях загубила живота си. И живота на Верити. Някой се бе опитал да ме убие, а този… този Полковник… се държеше така, сякаш съм виновна аз. Затова пак направих същото. Избухнах в сълзи. Аз, която никога, никога не плача — е, само на сватби, при това най-вероятно само защото не са мои.

Чух как Верити му разказва, че в стаята ми е имало мъж, че ме е чула да крещя, че мъжът е избягал през френските прозорци.

— Хванахме го — каза Полковника и посочи към сега окования с белезници Чад Прескот, когото можехме да видим на стъпалата отвън, на път да го качат в полицейската кола. Синият буркан се въртеше като на истинско местопрестъпление. Почти се усмихнах през сълзи — помислих си, че това ще стресне копелето, което твърдеше, че притежавало тази вила. Нека се опита да ми я отнеме сега, когато се озовеше в пандиза! А после си спомних, че ми се бе притекло на помощ.

— Това е съседът ми! — провикнах се високо, за да ме чуят ония с белезниците. — Дойде да ми помогне. Не е той натрапникът — онзи човек имаше пистолет, беше облечен в черно, избяга през прозорците…

— Отвън не видяхме никого, мадам… — и Полковника ме погледна въпросително.

Виждах, че също както аз с Чад Прескот, и той се прави, че не си спомня как се казвам. Може би наистина не можеше. Все пак у мен няма нищо забележително, освен червената коса.

— Мирабела Матюс — казах и го удостоих с остър поглед, който му показа, че знам, че знае.

В отговор той ми отправи нещо, за което предположих, че е усмивка — леко повдигане на устните. Погледнах го отново по-внимателно. Беше среден на ръст; набит, с черна разрошена коса. Правеше впечатление на силен и дори леко опасен мъж. Разбира се, това можеше да се дължи на наболата брада — тя винаги прави притежателя си да изглежда по-мъжествен в стил „нямах време да се изкъпя и обръсна, току-що ставам“. Всъщност това впечатление ми хареса. Такова впечатление може да накара въображението ми да се развихри.

— Мадам Матюс.

Той не беше в настроение за флирт. Беше ужасно сериозен, при това с основание.

— За втори път се намирате в смъртна опасност. — Отново ме изгледа продължително със суровите си, тъмни очи — сиви, струва ми се. Във всеки случай с необикновен цвят. — Вие сякаш привличате неприятностите.

Това си беше чиста злоба и аз го знаех. И все пак беше привлекателен по някакъв нестандартен начин. Още едно от „лошите момчета“, така би го описала Верити. Човек просто знаеше, че ще му навлече неприятности. А сега възнамеряваше да причини на мен тези неприятности, макар че не бях направила нищо лошо — само потърсих професионалната му помощ.

— Не зависи от мен дали някой ще ме изблъска от пътя, или ще влезе в стаята ми с пистолет в ръка — успях да промълвя, макар и през сълзи.

— Вие май не разбирате — изгледа ме той почти съжалително. — Някой изглежда решен да ви убие. И искам да ми кажете защо.

Изведнъж отново се превърнах в уплашената жена, която бях, преди той да ме спаси. Е, не точно да ме спаси, но така или иначе ме избави. Сигурна бях, че мъжът, който влезе в стаята ми, нямаше просто да си отиде. Ако ченгетата не бяха оповестили пристигането си със сирени и светлини, сега можеше да съм мъртва, да лежа с куршум в гърдите, изстрелян от онази сребриста цев, сиамската котка и дакелът да седят безпомощно до главата ми, а канарчето да пее скръбна песен за кончината ми.

— Страх ме е — признах. — Не се сещам за нито една причина някой да иска да ме убие. Никога не съм сторила зло никому. Дори не познавам много хора тук — наследих вила „Романтика“ от леля си, дори не знам много за нея…

— Знаете ли за Джеруша?

Неочакваният му въпрос ме изненада и аз млъкнах.

— За Джеруша? — повтори той. — Първата собственичка на вилата. Жената, за която са я построили.

— Аз… ами, чувала съм за нея, разбира се. Знам, че вилата е била нейна.

— Любовникът ѝ я построил за нея. Тогава това била най-скъпата вила на целия бряг. Само земите били няколко хектара. Водела бляскав живот, канела известни гости, имала множество прислужници.

— Чувала съм — промълвих, макар че в действителност не знаех цялата история — всичко се бе случило толкова отдавна. — Сигурно никой вече не се интересува от това.

Известно време той не каза нищо.

— Може би — съгласи се накрая. — Ще оставя двама мъже на пост за през нощта. В безопасност сте. Предлагам утре да си намерите компетентна помощ. С оглед на сигурността ви.

— Искате да кажете бодигардове? — Не вярвах на ушите си. Значи ми трябваше охрана? — Но защо?

— Това е въпрос, на който можете да отговорите само вие, мадам. Но ви предлагам да погледнете в миналото си, в миналото на всички, за да узнаете отговора. А дотогава си намерете охрана.

С тези думи Полковника се обърна и излезе, а аз останах с отворена уста и започнах да се питам какво означава всичко това.