Диамантеният залив

Единадесета глава

Рейчъл се стараеше да не мисли за времето, макар и да знаеше, че им остават само няколко дни най-много, колкото Съливан да се организира и да пристигне при Кел. Тя живееше изцяло в настоящето и се наслаждаваше на компанията му, каквото и да правеха. Той започна да й помага да бере зеленчуците в градината и се сближи с Джо, като спечели доверието му и й демонстрира колко добре обучено куче беше Джо. След първото плуване те прекараха още много време долу, в залива. Плуваха всяка сутрин и отново следобед, след като най-голямата горещина преминеше. Това беше превъзходна терапия и с всеки изминал ден Сейбин ставаше все по-силен, раменете му по-гъвкави, а накуцването му изчезна. Освен това правеше и други упражнения, като постепенно възвръщаше добрата форма на тялото си, а Рейчъл го наблюдаваше с удивление. Самата тя беше атлетична и силна, но нейната издръжливост не можеше да се сравни с неговата. Той често изпитваше болка. Рейчъл го усещаше, въпреки че Кел не проронваше и дума за това, а го пренебрегваше, все едно че нямаше нищо. Десет дена след като го беше намерила на плажа. Кел бодро подтичваше из къщата, пристегнал здраво бедрото си, за да придържа наранения мускул. След кратък пристъп на ярост тя се присъедини към него и започнаха да тичат заедно, за да го подхване, в случай че кракът му не издържи и той падне. Нямаше смисъл да му крещи, тъй като за него бе важно да посреща всички предизвикателства, които евентуално щяха да му се изпречат, след като си тръгнеше.

Каквото и да правеха, те разговаряха. Кел беше потаен за себе си, както по природа, така и поради обучението, което беше преминал, ала знаеше доста интересни подробности за политическите и икономическите намерения на правителствата по света. Може би много повече за военните сили и потенциал, отколкото на някого би му се искало той да знае. Но не говореше за това. Рейчъл научаваше за него много неща както от темите, които коментираше, така и от мълчанието му за други неща.

Независимо какво правеха, дали плевяха градината, или тичаха около къщата, или приготвяха някакво ястие, или спореха за политика, желанието ги заливаше като невидим поток, който ги свързваше и ги вълнуваше. Сетивата й бяха изпълнени с него. Тя познаваше вкуса му, аромата му, докосването му и всеки нюанс на дълбокия му глас. Обикновено Кел не даваше израз на емоциите си и Рейчъл се взираше във всяко незначително движение на веждите му или помръдване на устните му. Въпреки че той се чувстваше спокоен с нея и й се усмихваше по-често, рядко се смееше, затова смехът му бе двойно по-ценен и дълбоко врязал се в спомените й. Правенето на любов не можеше да утоли желанието им, защото бе нещо повече от физическа потребност. Тя се сливаше с него, защото знаеше, че има на разположение само настоящето.

Все пак физическото желание не можеше да се отрече. Никога преди Рейчъл не беше изпитвала такова пълно удоволствие, дори в началото на брака си. Кел имаше силен сексуален апетит и колкото повече я любеше, толкова повече им се искаше да го правят отново. Той беше изключително внимателен към нея, докато тя свикна с него. Понякога те се забавляваха, наслаждаваха се бавно на всяка емоция, докато напрежението се покачваше и те заедно стигаха до кулминация. Друг път се любеха бързо и агресивно, без любовна игра, тъй като нуждата да са заедно бе прекалено силна.

На третият ден, след като се обади на Съливан, Кел я люби с едва овладяна агресия. Рейчъл прозираше мислите му, че това може би бе последният ден, който имаха за себе си заедно. Тя се притискаше в него, ръцете й силно прегръщаха шията му, докато той лежеше върху нея, изтощен. Буца заседна в гърлото й и Рейчъл стисна очи, сякаш за да спре хода на времето. Не можеше да понесе, че Кел си тръгва.

— Вземи ме със себе си — глухо рече тя. Не можеше да го остави да си замине просто така. Рейчъл беше прекалено силен боец, за да го остави да си тръгне, без да се опита да промени решението му.

Той се скова, после се отдръпна и легна на гръб до нея. Ръката му закриваше очите му. Вентилаторът на тавана тихо жужеше и охлаждаше сгорещените им тела. Рейчъл усети лек хлад без близкия допир на тялото му до нейното. Отвори очи, за да го погледне, а в погледа й пламтеше отчаяние.

— Не — най-после отвърна Кел. Категоричността на тази единствена дума едва ли не разби сърцето й.

— Може нещо да се измисли — настоя тя. — Най-малкото можем да се виждаме от време на време. Аз имам кола. Мога да работя, където и да било…

— Рейчъл — уморено я прекъсна той, — не, престани. — После свали ръка от лицето си и я погледна. Въпреки че изражението му почти не беше се променило, тя разбра, че бе раздразнен от настоятелността й.

Беше прекалено отчаяна, за да спре.

— Как така да престана? Аз те обичам. Не играя игра, в която си прибирам топчетата и си отивам у дома, щом се изморя!

— По дяволите, и аз не играя игрички! — избухна Кел, седна на леглото и я хвана за ръката, за да я разтърси. Очите му горяха, беше стиснал зъби. — Могат да те убият заради мен! Никакви поуки ли не си извади, когато съпругът ти умря?

Рейчъл пребледня и се вторачи в него.

— Можеха да убият мен, докато пътувах из града с колата — промълви тя неуверено. — По-малко мъртва ли щях да съм? По-малко ли щеше да скърбиш? — Изведнъж млъкна, измъкна ръката си и разтърка мястото, където пръстите му се бяха впили в плътта й. Беше толкова бледа, че очите й светеха мрачно на фона на изпитото й лице. Най-после каза вяло: — И щеше ли да скърбиш изобщо? Май съм прекалено самонадеяна. Може би само аз проявявам отношение в цялата тази история. Ако е така, просто забрави какво ти казах.

Помежду им настъпи тишина, докато се гледаха, седнали на леглото. Лицето й бе напрегнато, а негово мрачно. Той нямаше намерение да казва каквото и да било. Рейчъл рязко си пое дъх от болката, която я изгаряше отвътре. Е, сама си го изпроси. Беше го притиснала, настоя да промени решението си, да изтръгне признание от него, и изгуби всичко… Мислеше си, че Кел я обича, въпреки че никога не беше споменавал нищо за любов. Тя го отдаваше на естествената му отчужденост. Сега й се налагаше да се изправи лице в лице с неприятната истина, че единствено бруталната му откровеност го възпираше да й каже, че я обича. Той не би изрекъл мили думи, само за да я успокои, ако не ги чувстваше наистина. Харесваше я. Рейчъл беше сравнително привлекателна жена и удобна. А Кел имаше силен сексуален нагон. Очевидно това бе причината за вниманието му към нея, а тя бе допуснала да изглежда като пълна глупачка.

Най-лошото беше, че дори да осъзнаваше суровата действителност, Рейчъл не преставаше да го обича. Това беше една друга действителност и тя не можеше да я заличи.

— Извинявай — измърмори Рейчъл, скочи от леглото и посегна към дрехите си, внезапно почувствала неудобство от голотата си. Сега положението беше различно.

Сейбин я наблюдаваше и всяко негово мускулче пулсираше. Измъчваше се от изражението на лицето й, от внезапното й смущение, от внезапно угасналата светлина в очите й, докато ровеше дрехите и се опитваше да скрие тялото си. Можеше да я остави да си тръгне. Тя щеше да превъзмогне отчаянието, ако си мислеше, че той я бе използвал само за секс, без да откликва на чувствата й. Сейбин се чувстваше неловко, станеше ли въпрос за емоции. Не беше свикнал с тях. Ала, по дяволите, не можеше да понесе изражението на лицето й. Може би не беше способен да й даде нещо повече, но и не можеше да я остави да си мисли, че за него тя беше само удобна сексуална играчка.

Рейчъл излезе от стаята, преди Кел да я хване. После чу, че мрежестата врата се затвори с трясък. Той се доближи до вратата и я видя да изчезва в боровата горичка, а Джо, както обикновено, я следваше по петите. Кел изруга силно, докато обуваше панталоните си, и тръгна след нея. Очевидно тя не беше склонна да го изслуша в този момент, ала трябваше, дори да се наложеше да я хване.

Рейчъл стигна до плажа и продължи да върви, като недоумяваше как ще намери кураж да се върне в къщата и да се държи така, сякаш всичко беше нормално, сякаш болката отвътре не я измъчваше. Може би това щеше да продължи още един ден. Щеше да се справи. Можеше да понесе ситуацията двадесет и четири часа. Част от нея се радваше, че нещата се измерваха в часове, така можеше да забрави за принудителното мълчание и сълзите. Но друга част в нея крещеше мълчаливо при мисълта, че няма да го види отново, независимо от това, какво чувстваше или не чувстваше към нея.

В едно валмо водорасли се беше скрила пастелнорозова мида. Тя се спря и отмести водораслото с крак с надеждата да открие нещо красиво, което да стопли сърцето й. Ала мидата беше счупена и Рейчъл продължи да върви. Джо я остави и се затича по брега, за да разглежда. Той също се беше променил след пристигането на Кел. За пръв път позволяваше на мъж да го докосне и се научи да приема и други хора, освен Рейчъл. Тя наблюдаваше кучето и си мислеше дали и на него Кел щеше да му липсва.

Една топла ръка докосна рамото й и Рейчъл се спря. И без да поглежда знаеше, че бе Кел. Познаваше допира му, грапавината на пръстите му. Усети го зад гърба си, топъл и висок, и кожата й изтръпна. Трябваше само да се извърне и главата й щеше да се сгуши в уютното му рамо, тялото й щеше да се сгуши в прегръдката му, но той не искаше да й позволи да се сгуши в живота му. Тя не желаеше да стига до сълзи и истерия пред него, ала се боеше, че няма да се удържи, ако се обърне, затова остана с гръб.

— И за мен не е лесно — дрезгаво рече Кел.

— Извинявай — прекъсна го Рейчъл в желанието си да прекрати разговора. — Не исках да започвам сцена или да ти поставям условия. Просто забрави, ако можеш.

Кел стисна здраво рамото й и я обърна към себе си. Другата му ръка се мушна в косите й и дръпна назад главата й, за да вижда очите й.

— Не виждаш ли, че между нас нищо не може да се получи? Аз просто не мога да напусна работата си. Това, което правя, е трудно и грозно, ала е необходимо — той си пое дъх и извика, а на лицето му се изписа ярост: — Не се тревожа за проклетата работа! А заради теб! Господи, ако нещо ти се случи, ще умра. Обичам те. — Кел млъкна, пое си дълбоко дъх и продължи по-тихо: — Никога не съм го казвал на никого преди това и сега не би трябвало да ти го казвам, тъй като няма смисъл.

Вятърът метна косите й в лицето й. Сивите й очи бяха бездънни. Той бавно отпусна юмрук от косите й и я погали надолу по шията, усещайки с палец пулса й. Рейчъл преглътна.

— Можем да опитаме за известно време — прошепна тя, но Кел поклати глава.

— Искам да знам, че си в безопасност. Трябва да го знам, в противен случай не мога да работя пълноценно. Не мога да правя грешки, защото ако това се случи, ще умрат хора, добри хора, мъже и жени. Ако те отвлекат… — Той млъкна. Лицето му бе свирепо. — Бих продал и душата си, за да те опазя.

Рейчъл усети как вътрешно се разтриса.

— Не, не може да е така. Няма да преговаряме…

— Обичам те — промълви Кел дрезгаво. — Никога не съм обичал никого в живота си, нито родителите си, нито роднините, нито дори съпругата си. Винаги съм бил сам и различен от останалите. Единственият ми приятел е Съливан, и той е същият вълк единак като мен. Наистина ли мислиш, че бих те жертвал? Сладка моя жено, ти си единственият ми шанс в живота… — Кел замлъкна. Едно мускулче в брадичката му трептеше, докато я наблюдаваше втренчено. — И не смея да рискувам — тихо довърши той.

Тя разбра, ала й се искаше да не беше го правила. Тъй като я обичаше. Кел не се доверяваше на себе си, че няма да предаде страната си, ако тя станеше жертва на отвличане или я използваха като оръжие срещу него. Той не приличаше на хората, които са обичали преди и ще обичат и занапред. Беше прекалено отчужден и смразяващо сам. По някаква причина, особена химия или обстоятелства, Кел я обичаше, това беше единственият път в живота му, когато обичаше жена. Животът й с него щеше да я направи уязвима откъм нападения. Самият факт, че я обича, щеше да го направи уязвим, тъй като за мъж като него любовта беше прекрасна и ужасна едновременно.

Той взе ръката й и те мълчаливо се върнаха в къщата. Беше време за обяд. Рейчъл влезе в кухнята с намерение да сготви нещо, за да отклони мислите си. Кел се облегна на шкафовете и се зае да я наблюдава. Черните му очи изгаряха плътта й. Изведнъж той посегна и хвана ръката й, взе тигана и го постави на стелажа.

— Сега — каза гърлено и я дръпна към спалнята.

Свали шортите й, но не си направи труда да съблече ризата й. Дори своите панталони само разкопча и някак изрита. Не го направиха на леглото. Кел я постави на пода, беше толкова жаден да проникне в нея, да я обладае и да заличи разстоянието между тях, че не можеше да чака. Тя се притисна към него. Всеки сантиметър от плътта й, всяка клетка изгаряха от страст. И въпреки това и двамата знаеха, че няма да им е достатъчно.

По-късно следобед Рейчъл излезе в градината, за да набере малко пресен пипер за соса за спагетите, които вареше. Кел си взимаше душ, а Джо, странно защо, не се виждаше наоколо. Тя понечи да го извика, ала реши, че спи под олеандровия храст на сянка. Температурата сигурно стигаше четиридесет градуса. Влажността беше висока, условията бяха идеални за буря. С пипера в ръка Рейчъл прекоси малкото задно дворче към къщата. Така и не разбра откъде се появи той. Никой не се виждаше наоколо, а и нямаше къде да се скрие. Докато тя се изкачваше по задните стъпала, мъжът изведнъж се появи зад нея, сграбчи я за устата и извъртя назад главата й. С другата си ръка я хвана през кръста, точно както Кел, когато изскочи отзад, но вместо нож, този мъж извади пушка. Тя блестеше на слънцето с матов отблясък.

— Не издавай нито звук и няма да те нараня — измърмори мъжът в ухото й. Гласът му бе ясен. — Търся един мъж. Предполага се, че е в тази къща. — Рейчъл го хвана за ръката, в порив да извика, за да предупреди Кел, въпреки че той може би все още беше под душа и нямаше да я чуе. Ала дори и да я чуеше, какво от това? Можеше да бъде убит, докато се опитва да й помогне. Тази мисъл я парализира и тя отпусна тяло, като се напрегна да подреди мислите си и да измисли какво да прави. — Ш-ш-шт, точно така — каза мъжът с нисък и тих глас, от който я полазиха тръпки. — Отвори вратата и ще влезем без проблеми.

Рейчъл нямаше друг избор, освен да отвори мрежестата врата. Ако искаше да я убие, вече да беше го направил. Можеше и да я зашемети с един удар, но резултатът щеше да е същият. Мъжът я бутна с голямото си тяло нагоре по задните стъпала, като я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се съпротивлява. Рейчъл се втренчи в пушката в ръката му. Ако се опиташе да застреля Кел, тя можеше да го удари по ръката и да провали плана му. Къде беше Кел? Напрегна се да чуе шума от душа, ала ударите на сърцето й заглушаваха всички други шумове. Дали се обличаше? Дали чу, че задната врата се затваря? Дори и да беше чул, дали щеше да се усъмни? Разчитаха на Джо да ги уведомява за гости. Едната мисъл повлече друга, и болката я опари. Дали беше убил Джо? Затова ли кучето не се появи край къщата, когато тя излезе в градината?

Тогава Кел излезе от спалнята, облечен в джинси, а в ръка носеше ризата си. Той се спря. Лицето му застина, когато видя мъжа, който я държеше, и ужасените й очи над ръката, запушила устата й.

— Плашиш я до смърт — каза с хладен и овладян глас.

Ръката върху устата й леко се отмести, но мъжът не я освободи.

— Твоя ли е?

— Моя е.

Тогава едрият мъж я пусна и нежно я бутна настрани от себе си.

— Не ми каза, че има жена. Реших да не рискувам — отвърна той на Кел и Рейчъл разбра кой бе мъжът.

Тя стоеше неподвижна и се опитваше да се овладее, като бавно и дълбоко си поемаше дъх. Накрая успя да изрече с треперещ глас:

— Вие трябва да сте Съливан — промълви със завидно спокоен тон и постепенно отпусна свитите си в юмруци ръце.

— Да, госпожо — Рейчъл не знаеше какво бе очаквала, ала във всеки случай, не и това. Двамата с Кел толкова много си приличаха, че тя се стъписа. Не във външния вид, но и двамата бяха еднакво лишени от емоции, еднакво излъчваха сила. Той имаше сламена, рядка коса, а очите му бяха златни и проницателни като на орел. На лявата си буза имаше белег, свидетелство за минала битка. Беше войн, строен и здрав и опасен… Като Кел. Докато Рейчъл го наблюдаваше, той правеше същото, оглеждаше я. Ъгълчето на устата му се изкриви в лека усмивка. — Извинете, че ви изплаших, госпожо. Възхищавам се на самообладанието ви. Джейн щеше да ме изрита в пищялите.

— Сигурно го е правила — отбеляза Кел с хладен тон, в който се долавяше нотка на забавление.

Тъмните вежди на Съливан се свъсиха над златистите му очи.

— Не — сухо отвърна той, — тя ме удари на друго място. Изглежда случката беше интересна и въпреки че Кел се забавляваше, не прояви повече интерес.

— Рейчъл Джоунс — каза той и я посочи с властен жест на мълчалива заповед. — Тя ме извади от океана.

— Приятно ми е да се запознаем… — Съливан говореше провлечено и тихо, докато наблюдаваше как Рейчъл незабавно отиде до Кел, подчинявайки се на протегната му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан…

Кел я докосна успокояващо и започна да облича ризата си. Тази манипулация все още му създаваше трудност, тъй като рамото му беше схванато и болезнено. Съливан погледна червения нов белег, където куршумът бе разкъсал рамото на Кел.

— Каква е травмата?

— Изгубих част от гъвкавостта си и все още има малък оток. Когато отокът мине, може да се възстановя в голяма степен.

— Имаш ли и други рани?

— В лявото бедро.

— Ще се оправи ли?

— Налага се. Тичам, разпускам.

Съливан изсумтя. Рейчъл усети, че мъжът не желаеше да се отпусне да говори пред нея, същата заучена предпазливост, характерна и за Кел.

— Гладен ли сте, господин Съливан? Ще обядваме спагети.

Погледът му на диво животно се насочи към нея.

— Да, госпожо. Благодаря — мекият провлачен говор и любезните му обноски рязко контрастираха със свирепия му поглед, който я смущаваше. Защо Кел не я беше предупредил?

— Докато вие двамата си поговорите, ще довърша яденето. Сигурно съм изпуснала пипера, когато ме сграбчихте — каза тя. Тръгна към вратата, а после се обърна с разтревожен поглед. — Господин Съливан?

Двамата с Кел отиваха към всекидневната, но Съливан спря и я погледна.

— Госпожо?

— Кучето ми — каза Рейчъл с леко треперещ глас. — Винаги е там, когато изляза навън. Защо то не се…

В дивите му златисти очи се четеше разбиране.

— Добре е. Завързах го в боровата горичка. Чудесно животно.

От облекчение краката й се подкосиха.

— Тогава ще ида да го развържа. Не сте го… наранили, нали?

— Не, госпожо. То е на около триста метра надолу вляво от пътеката.

Тя се затича по пътеката с разтупкано сърце. Джо се намираше точно там, където Съливан беше обяснил, и стоеше завързан за един висок бор. Беше разярен. Дори изръмжа на Рейчъл, ала тя му заговори нежно и се приближи бавно, с премерени крачки, като го успокои, преди да коленичи до него, за да развърже въжето от шията му. Продължи да му говори и да го потупва. Ръмженето заглъхна. Най-накрая дори прие Рейчъл да го прегърне. И за пръв път я близна за поздрав. В гърлото й заседна буца.

— Хайде, да се прибираме у дома — каза тя и стана на крака.

Събра пипера от задните стъпала и остави Джо да се излежава край къщата. Изми ръце и се зае да приготвя соса, като слушаше тихия говор на мъжете във всекидневната. Сега, когато се запозна със Съливан, й стана ясно защо Кел му се доверяваше. Той беше необикновен. А Кел още повече. Като ги гледаше заедно, осъзна по нов начин мащаба на мъжа, когото обичаше, и се залюля, шокирана от тази мисъл.

След около час ги покани на масата. Слънцето силно прежуряше на хоризонта, което й напомняше, че времето й с Кел изтичаше. А дали не беше изтекло вече? Скоро ли щяха да тръгват?

За да отпрати страховете си, Рейчъл умишлено поддържаше разговора. Беше й невероятно трудно, като се имаше предвид що за хора бяха тези мъже, но най-накрая улучи подходящата тема.

— Кел ми каза, че сте женен, господин Съливан.

Той кимна. Лицето му едва доловимо се оживи.

— Джейн е съпругата ми — обясни, сякаш всички познаваха Джейн. Суровото му лице, осеяно с белези, придоби гордо изражение. — Имам близнаци. На шест месеца.

Кел отново се развесели.

— Не знаех, че във фамилията ти имате близнаци, Грант.

— Нямаме — изсумтя Съливан. — Нито в семейството на Джейн. Дори проклетият лекар не знаеше. Тя изненада всички ни.

— Не е необичайно — вметна Кел и двамата си размениха по усмивка.

— По дяволите, започна да ражда две седмици преждевременно по време на една снежна буря. Пътищата бяха затворени и не можах да я закарам в болницата. Наложи се сам да я израждам. — За миг в погледа му се появи отчаяние и по челото му блеснаха капчици пот. — Близнаци — глухо рече той. — По дяволите. Казах й да не ми причинява това втори път, ама нали познаваш Джейн?

Кел се засмя на глас. Рейчъл изтръпна от удоволствие.

— Следващият път сигурно ще има тризнаци.

Съливан го погледна яростно.

— Не си го и помисляй — измърмори той.

Рейчъл поднесе към устата си вилицата с навити спагети.

— Според мен Джейн не е виновна, че е родила близнаци и че е валял сняг.

— Логически погледнато, така е — призна Съливан, — обаче логиката отсъства, появи ли се Джейн.

— Къде се срещнахте?

— Отвлякох я — каза той нехайно, при което Рейчъл ахна, тъй като не последва обяснение.

— Как се измъкна от нея? — попита Кел и с въпроса си провокира още един яростен поглед.

— Не беше лесно, но тя не може да остави децата — Съливан се облегна на стола. — Ще трябва да дойдеш с мен да обясниш.

Кел се смути, ала после се отпусна, а накрая се усмихна.

— Добре. Искам да те видя с бебетата.

— Вече пълзят. Трябва да внимаваш къде стъпваш — рече гордият татко и се усмихна на свой ред. — Казват се Дейн и Даниел, но убий ме, не мога да ги разпознавам. Джейн предлага да ги оставим сами да решат, когато пораснат.

Тримата се спогледаха и Рейчъл безпомощно преглътна. Кел се изкашля. Сякаш синхронизирали движенията си, и тримата поставиха вилиците си на масата, хванаха се за главите и се разсмяха.

Чарлз четеше доклада за Рейчъл, набързо написан от агентите, и намръщен разтъркваше челото си с пръст. Според агент Лоуъл и агент Елис, Рейчъл Джоунс беше красива, ала обикновена жена, въпреки че Елис бе омаян от нея. Въобще жените го омайваха, така че нямаше нищо необичайно. Проблемът беше в това, че според доклада тя беше всичко друго, но не и обикновена. Имаше добро образование, доста беше пътувала, беше жена с многостранни таланти, ала отново проблемът беше някъде в дълбочина. Тя беше разследваш репортер с необикновен талант, самообладание и издръжливост, което означаваше, че знаеше много повече от обикновените хора за неща, които не добиваха публична гласност. Според досието й беше постигнала големи успехи в своята област. Съпругът й беше убит от бомба в кола, предназначена за нея, през времето, когато се заела да разследва връзката на влиятелен политик с нелегалните наркотици. Вместо да се оттегли, както биха постъпили много хора, Рейчъл Джоунс се разровила и доказала не само участието му в незаконно пренасяне на наркотици, но и връзката му със смъртта на съпруга й. Понастоящем този политик излежаваше доживотна присъда.

Това не беше жената, която Лоуъл и Елис описваха. Ала Чарлз не намираше обяснение защо тя създаваше подобен имидж. Сигурно имаше причина, но каква? Защо искаше да ги измами? За забавление или имаше по-сериозен мотив?

Чарлз не се учудваше, че бе излъгала. Повечето хора лъжеха. В професията му беше необходимо да лъжеш. Ала не му харесваше, че не разбира защо, тъй като причината за дадено нещо всъщност беше същината му.

Сейбин бе изчезнал, вероятно бе мъртъв, въпреки че Чарлз не беше убеден. Не бяха открили никакви следи от него, нито хората на Чарлз, нито риболовните траулери, нито туристическите корабчета, нито законните власти. Лодката му бе експлодирала и трябваше да има някакви човешки останки, след като Сейбин е бил на борда. Единственото обяснение беше, че се бе гмурнал под водата и се бе насочил към брега. Почти невъзможна беше мисълта, че бе успял, при положение че е бил ранен, обаче това беше Сейбин, а не някой обикновен човек. Той със сигурност се бе добрал до брега, но къде? Защо не се появяваше? Никой не беше открил ранен мъж, в полицията нямаше сведения за човек с огнестрелни рани. Болниците в района не бяха приемали такова лице. Просто бе изчезнал като дим.

От една страна, Сейбин беше се изпарил. Единствената възможност бе, че някой го прикрива, ала нямаше улики. От друга страна, се появи тази Рейчъл Джоунс, която не беше обикновен човек, също като Сейбин. Къщата й се намираше в центъра на територията, която претърсваха, и където имаше най-голяма вероятност, че Сейбин бе излязъл на брега. Нито Лоуъл, нито Елис допускаха, че тя крие нещо, но те не знаеха всичко за нея. Жената си бе изградила фалшив образ. Беше много по-запозната с агентите и тактиката под прикритие, отколкото се очакваше. Ала каква ли причина я бе накарала да действа по неприсъщ за нея начин… Освен ако не криеше нещо? Или още по-точно, дали не криеше някого?

— Ноел — тихо каза той. — Искам да говоря с Лоуъл и Елис. Веднага. Намери ги.

Час по-късно двамата мъже седяха срещу него. Чарлз скръсти ръце и им се усмихна разсеяно.

— Господа, искам да поговорим за онази Рейчъл Джоунс. Искам да знам всичко, което си спомняте за нея.

Елис и Лоуъл се спогледаха. Елис вдигна рамене.

— Тя е красива жена…

— Не, не ме интересува външността й. Искам да знам какво е казала и направила. Когато претърсвахте плажа в нейния район и отидохте до къщата й, влязохте ли вътре?

— Не — отвърна Лоуъл.

— Защо?

— Има едно проклето куче, което мрази мъже. Не пуска никакви мъже в двора — обясни Елис.

— Дори и след като я изведе на вечеря?

Елис се смути, сякаш не му се искаше да признае, че някакво си куче го бе уплашило.

— Тя дойде до колата. Когато я заведох до къщата й, кучето я чакаше, готово да откъсне крака ми, само ако направех погрешно движение.

— Значи никой не е влизал вътре.

— Не — признаха и двамата.

— И тя отрече, че е виждала непознати?

— Няма как Сейбин да се добере до тази къща, без кучето да го хапне за закуска — нетърпеливо обясни Елис, а Лоуъл мълчаливо потвърди думите му с кимване. Чарлз допря върховете на пръстите си.

— Ами ако тя самата го е занесла в къщата? Ако го е намерила? Завързала е кучето, а после се върнала за Сейбин. Не е ли възможно?

— Разбира се, че е възможно — каза Лоуъл и се намръщи. — Но ние не открихме никакви следи, че Сейбин е излязъл на брега, нямаше дори стъпки. Видяхме само мястото, където е влачила миди от брега върху брезент. — Той млъкна. Погледът му срещна очите на Чарлз.

— Глупаци! — изсъска Чарлз. — Някой е влачил нещо от плажа и вие не сте проверили?

Те се смутиха.

— Тя каза, че били миди — измънка Елис. — Видях, че на перваза на прозореца наистина има миди.

— Държеше се така, сякаш нямаше какво да крие — вметна Лоуъл, за да замаже положението. — На следващия ден я срещнах случайно, докато пазаруваше. Спря се да поговорим за горещината и разни такива неща…

— Тя какво купи? Ти погледна ли в количката?

— Бельо и дамски неща. Докато плащаше, забелязах спортни обувки. Видях ги, защото… — изведнъж той пребледня.

— Защото? — сухо му подсказа Чарлз.

— Защото изглеждаха прекалено големи за нея.

Чарлз му хвърли яростен поглед. Очите му бяха студени и сурови.

— Е? Тя влачи нещо нагоре по склона, а вие не проверявате. Никой от вас не е влизал в къщата. Купува твърде големи за нея обувки, вероятно мъжки обувки. Ако през цялото време Сейбин е бил под носа ни и е успял да избяга благодарение на вашата пипкавост, обещавам ви лично от свое име, че не ви се пише нищо хубаво. Ноел! — извика той.

Тя тутакси се появи на вратата.

— Да, Чарлз?

— Извикай всички. Може би намерихме Сейбин.

Лоуъл и Елис изглеждаха зле. И двамата се надяваха и този път да не са открили Сейбин.

— Ами ако грешите? — попита Елис.

— Тогава може да сплашим и разтревожим жената, но нищо повече. Ако тя не знае нищо и не е помагала на Сейбин, нямаме причина да й причиняваме зло.

Ала Чарлз се усмихваше, докато изричаше тези думи, а погледът му бе студен и Елис не му вярваше.

Слънцето залезе и в мрака прозвуча шумният хор на жабите и щурците. Гъсокът Ебънизър и гъските обикаляха двора и събираха следобедната реколта от насекоми, докато Джо лежеше на верандата. Кел и Съливан седяха на масата, чертаеха диаграми и обсъждаха планове. Рейчъл се опита да работи върху сценария, ала мислите й блуждаеха. Скоро Кел щеше да си замине. Цялото й същество бе нещастно.

Изведнъж ятото гъски се разпръсна и силно закряка. Джо излая и скочи от площадката. Кел и Съливан станаха едновременно и безшумно се втурнаха към прозорците на всекидневната. Рейчъл изхвърча от кабинета си. Беше пребледняла, въпреки че се опитваше да е спокойна.

— Вероятно е Хъни — каза тя и отиде до входната врата.

— Хъни ли? — попита Съливан.

— Ветеринарката.

Пред къщата спря бял седан и от колата излезе жена. Съливан надникна през прозореца и лицето му пребледня. Подпря глава на стената и изруга тихо, но прочувствено.

— Джейн е — простена той.

— По дяволите — измърмори Кел.

Рейчъл отвори вратата и се втурна да хване Джо, който стоеше в средата на двора. Но още преди Рейчъл да успее да излезе, Джейн заобиколи колата и влезе в двора.

— Хубаво кученце — весело каза тя и потупа Джо по главата, докато минаваше край него. Съливан и Кел последваха Рейчъл на площадката. Джейн сложи ръце на бедрата си и изгледа яростно съпруга си. — След като не можеш да ме вземеш със себе си, реших да те последвам!