Диамантеният залив

Тринадесета глава

Сейбин се беше облегнал на стената в чакалнята на болницата. В ноздрите си усещаше острата миризма на противовъзпалителни медикаменти и въпреки че в погледа му се четеше нарастващ ужас, лицето му оставаше студено и дистанцирано. Зад него чакаха Джейн и Грант. Джейн се беше свила. Пребледнялото й лице изглеждаше безкрайно нещастно. Грант нервно обикаляше из стаята като огромна котка.

Колкото и да се опитваше, Кел не можеше да заличи образа на Рейчъл, която лежеше на земята в собствената си кръв. Изглеждаше толкова мъничка и крехка. Очите й бяха затворени, а лицето й бяло като платно. Приличаше на разкъсана парцалена кукла. Той беше коленичил до нея, забравил за схватката, а куршумите летяха зад гърба му, и тогава от гърдите му се изтръгна глух и дрезгав звук. Името й ечеше в главата му, но Кел не можеше да го произнесе.

В този миг като по чудо тя отвори очи. Беше замаяна и изпитваше болка, ала ясните й очи се вторачиха в него, сякаш той беше спасението на живота й, и с треперещи устни изрече името му. Едва тогава Кел осъзна, че беше жива. Той видя как тя поема куршума, предназначен за него, и този кошмар се сбъдваше, но Кел все още не можеше да се съвземе. Не очакваше някога да се съвземе.

Все пак успя да разкъса дрехите й край раната и да й даде първа помощ. До него беше коленичила Джейн и му помагаше. Грант отиде до останалите и се зае да свърши необходимото, като се погрижи да не се разчуе новината за случилото се.

Дюбоа беше мъртъв, а Ноел сериозно ранена и очакваха да умре всеки момент. По ирония на съдбата Тод Елис ги беше прострелял. По време на последвалата схватка, след като Ноел простреля Рейчъл, Елис се отскубна и грабна пушката. Мотивите му бяха съмнителни. Вероятно искаше да се отърве от Дюбоа, за да остане в тайна доколко му бе помагал. Вероятно накрая той сам не можеше да осъзнае какво бе направил. Или може би причината беше Рейчъл. Сейбин отдаваше поведението му на последната причина. С удоволствие сам би убил Дюбоа и проклетата кучка с голи ръце заради това, което причиниха на Рейчъл.

Извикаха Хъни Мейфийлд да се погрижи за Джо. Според нея той щеше да се оправи. Рейчъл щеше да има нужда от нещо или някого, дори това да беше просто едно куче. Къщата й беше толкова пострадала, че щяха да са необходими седмици, докато се ремонтира. Домашните й любимци бяха застреляни, животът й се преобърна, самата тя беше ранена и всичко това заради мъжа, когото обичаше. Хладна, остра агония раздираше гърдите му. Рейчъл едва не загуби живота си заради него. По-скоро той би умрял, отколкото да й причини това страдание. Познаваше опасността, ала остана при нея, неспособен да се откъсне. В този единствен случай Кел остави сърцето му да го води и едва не я уби. Никога повече. Господи в небесата, никога повече.

Щеше да остане, докато я изведат от операционната, знаеше, че ще се оправи. Нямаше да замине, докато не се увери, че е добре, докато отново не я видеше и докоснеше. Но после с Грант трябваше да заминат. Ситуацията беше критична. Налагаше се да замине за Вашингтон, преди новината да се разчуе и предателят или предателите да успеят да прикрият следите си.

— Джейн — тихо каза той, без да се обръща. — Ще останеш ли?

— Разбира се — без колебание отвърна тя. — Знаеш, че нямаше нужда да ме питаш.

Кел призова местните власти за съдействие и ако не беше един от заместник-шерифите, мъж на име Фелпс, който познаваше Рейчъл, новината щеше да се разнесе като вятър. Фелпс знаеше какво да прави. Проведе дълги, тайни разговори и успя да потули всичко. Рафърти гарантира мълчанието на хората си, а Кел се съмняваше, че някой от тях щеше да посмее да ядоса Рафърти.

Хирургът влезе в чакалнята. Набразденото му с бръчки лице бе изморено.

— Господин Джоунс?

Кел се беше представил за съпруг на Рейчъл и подписа формуляра за изписване, за да ускори нещата. По дяволите със законността. Всяка минута означаваше загуба на още една капка нейна кръв. Той се изправи, тялото му бе напрегнато.

— Да?

— Съпругата ви се справя добре. Сега е в интензивното. Куршумът е поразил левия бъбрек. Загубила е много кръв, ала й преляхме и състоянието й се стабилизира. Съмнявах се, че ще спасим бъбрека, но нараняването е по-малко, отколкото си представях. Като изключим вероятни усложнения, не виждам причина да не се прибере у дома след около седмица.

От облекчение Кел успя само да попита:

— Кога мога да я видя?

— След около час. Тя ще остане в интензивното през нощта, за всеки случай. Мисля, че бъбрекът няма да започне да кърви отново, ала ако се случи, искам да е там. Ще изпратя сестра да ви повика, щом я преместят.

Кел кимна и с лекаря си стиснаха ръцете. Беше като скован, все още не можеше да се отпусне. Джейн застана до него и стисна ръката му успокоително.

— Не се обвинявай за случилото се.

— Аз съм виновен.

— Нима? Откога отговаряш за целия свят? Пропуснала съм новината във вестниците.

Той уморено въздъхна.

— Не сега.

— Защо? Ако не се отърсиш, няма да си във форма за това, което ти предстои.

Беше права, разбира се. Може и да не стигаше до целта по тривиалните пътища на останалия свят, но Джейн винаги излизаше права накрая.

Когато най-после му позволиха да види Рейчъл, не беше готов за шока. Беше виждал прекалено много ранени хора и беше наясно, че болничната апаратура още повече угнетява атмосферата. Знаеше, че по тялото й ще има тръбички и машинки, които следят жизнените й показатели. Ала нищо не можеше да го подготви за момента, когато щеше да пристъпи в стаята. Тя отвори очи и го погледна.

Безкръвните й устни се усмихнаха леко и Рейчъл се опита да вдигне ръка към него, но беше прикрепена за леглото с лейкопласт и към вената й бе включена система. За миг Кел застина неподвижен и затвори очи. Нямаше сили да заобиколи леглото и да хване другата й ръка.

— Не е толкова зле… — една успя да изрече тя. — Чух лекарят да го казва.

Господи, опитваше се да му вдъхне кураж. Той се задуши, докато допираше ръката и до слепоочието си. Би дал живота си, за да й спести страданието, което й бе причинил.

— Обичам те — дрезгаво каза Кел.

— Знам — прошепна Рейчъл и заспа. Той остана до леглото й още няколко минути, като се опита да запомни всяка черта на лицето й за последен път. После се изправи и лицето му придоби обичайната, безизразна маска. Бързо излезе от стаята и прекоси коридора, където чакаха Грант и Джейн, и каза:

— Да вървим.

Рейчъл са разхождаше по плажа, както всеки следобед. Погледът й бе насочен към мидите. Джо вървеше отпред. От време на време се връщаше до нея, сякаш да я провери, и пак се впускаше напред. Седмици наред, след като го бе прибрала от Хъни, Джо изпитваше едва ли не параноя да не я изгуби от поглед, ала този етап отдавна беше преминал. За кучето сякаш събитията от лятото не съществуваха.

Беше началото на декември и тя беше облечена с тънко яке, за да се предпази от студения вятър. Есенният семестър в колежа в Гейнсвил беше приключил и предстояха само изпитите, но Рейчъл си имаше достатъчно работа. От юли насам работеше къртовски. Беше приключила с ръкописа и веднага след това се захвана с друг. Преподаваше и в колежа, а и големият брой на туристите, дошли след сезона на парещото слънце, допринасяше за разцвета на бизнеса в двата магазина за сувенири. Това означаваше, че й се налагаше да шофира до града поне два пъти в седмицата, а понякога и три пъти.

Белегът от дясната й страна беше единственият знак за събитията през юли. Също и спомените й. Къщата беше ремонтирана и боядисана, тъй като пораженията бяха прекалено големи. Прозорците имаха нови рамки. Мебелите бяха нови, също и килимът. Беше се отказала от опитите си да извади стъкълцата от стария. Къщата изглеждаше нормално, сякаш нищо никога не беше се случвало.

Тя се възстанови сравнително бързо и без усложнения. Месец по-късно вече се зае с нормалните си занимания. Опита се да подреди зеленчуковата си градина, която бе обрасла. Болката в раната й я предизвикваше да си мисли какво ли бе преживял Кел, докато тренираше крака и рамото си, за да възвърне подвижността си.

Рейчъл не беше получавала вести от него, нито дума.

Джейн остана при нея, докато я изпишат от болницата, и й предаде, че нещата във Вашингтон са минали добре. Рейчъл не знаеше дали Джейн знае нещо повече и не го казва, или само това й бяха съобщили. По-скоро последното. После Джейн си замина, за да прибере близнаците, след което се върна при Грант във фермата. Вече сигурно бременността й личеше. В един момент и Рейчъл си беше помислила, че е бременна от последния път, когато се любиха с Кел, ала се оказа фалшива тревога. От шока организмът й се бе объркал.

Нищо не й бе останало, освен спомените, които никога не я оставяха сама.

Тя бе оцеляла, но всичко се свеждаше до това, до оцеляването. Дните минаваха, без да намира радост в тях, въпреки че не беше очаквала радост. В най-добрият случай, щеше да намери покой. Може би.

Сякаш част от тялото й бе откъснато. Загубата на Би Би беше ужасна, ала сега бе по-лошо. Тогава беше млада и може би не умееше да обича толкова дълбоко, както сега. Мъката я правеше по-зряла, донесе й дълбочината на чувството, с което обичаше Кел. Всяка минута през деня той й липсваше, Рейчъл живееше с болката, че него го няма. Дори не можеше да получи информация за него от Джейн. Беше се върнал в сивия свят на сенките и потъна в тях, сякаш никога не бе съществувал. Дори нещо да му се случеше, тя нямаше да разбере.

Най-лошото бе, че не можеше да разбере. Той беше някъде там, но Рейчъл не можеше да го достигне.

Понякога се чудеше дали не беше сън идването му в болницата, когато се надвеси над нея, а в очите му се отразяваше сърцето му, и й прошепна, че я обича. Когато по-късно се беше събудила, очакваше да го види. Как можеше човек да има тези чувства и просто да изчезне? Ала Кел беше направил точно това. Беше изчезнал.

Понякога едва ли не го мразеше. Знаеше мотивите му, но когато се замислеше, те не изглеждаха приемливи. Какво му даваше право да взема решения вместо нея? Беше дяволски нахален, толкова сигурен, че знае най-добре как да постъпи. Искаше й се така да го разтърси, че зъбите му да затракат.

Истината беше, че тя се възстанови от раната, ала не можеше да се съвземе от загубата на Кел. Ден и нощ се терзаеше и това правеше живота й нерадостен, а погледа й унил.

Не се оплакваше, беше прекалено горда да си го позволи, но живееше без планове и очаквания. Докато се разхождаше по плажа и се взираше в настъпващите вълни, Рейчъл се изправи лице в лице с факта, че трябва да направи нещо. Имаше два варианта: можеше да се опита да се свърже с Кел или нищо да не прави. Просто да се откаже и да пренебрегне себе си. Досега той разполагаше с време да промени решението си и да се върне, ако имаше такова намерение. Тя трябваше да приеме факта, че Кел няма да се върне. Щом той не идваше при нея, Рейчъл щеше да отиде при него.

След като взе това решение, тя се почувства по-добре от месеци наред, и по-жива. Извика на Джо, обърна се и бързо се изкачи до къщата.

Нямаше представа как да го намери, ала трябваше да започне отнякъде, затова се обади на телефонни услуги за номера на агенцията във Вирджиния. Това беше лесно, но Рейчъл не мислеше, че лесно ще се добере до Кел. Тя позвъни, ала операторът отрече да има мъж с такова име на работа при тях. Не беше в списъка. Ако Кел знаеше, че тя се бе обаждала, сигурно щеше да й позвъни. Може би любопитството му нямаше да му позволи да пропусне съобщението.

Ала дните се нижеха, а той не се обаждаше. Рейчъл опита отново и получи същия отговор. Нямаше и следа от Кел Сейбин. Тя се опита да се свърже с всичките хора, с които бе работила преди години като репортер и да ги пита за съвет как да се добере до някой, който работи в секретните служби. Изпрати му съобщение по пет различни човека, но нямаше информация дали някое от тях бе стигнало до него. Продължи да се обажда с надеждата, че накрая операторът ще се ядоса и ще предаде съобщението й на някого.

В продължение на месец Рейчъл прави опити. Коледа дойде и отмина, после новогодишните празници, ала животът й все се въртеше около въпроса, как да се свърже с Кел. Беше й нужен цял месец, за да признае пред себе си, че или нямаше начин да му изпрати съобщение, или той ги получаваше, но не се обаждаше.

Болката да се откаже след толкова много опити беше по-силна от това, което можеше да понесе. За известно време тя имаше надежда, ала сега нямаше нищо.

Не плачеше много, нямаше смисъл, и наистина се опита да се стегне и да продължи да живее. Но тази нощ Рейчъл плака така, както не беше го правила от месеци наред. Лежеше сама на леглото, което беше споделяла с него, и болката от самотата я измъчваше. Беше му предложила всичко, което имаше, а Кел си отиде. Дългите часове на нощта се нижеха, тя лежеше с широко отворени очи, вторачени в тъмнината.

Когато на другата сутрин телефонът звънна, Рейчъл не беше заспивала и гласът й бе глух:

— Рейчъл? — колебливо попита Джейн. — Ти ли си?

Рейчъл се надигна с усилие.

— Да. Здравей, Джейн, как си?

— Закръглена — обобщи Джейн с една дума. — Искаш ли да ни дойдеш на гости? Предупреждавам те, имам задни мисли. Ще си играеш с момчетата, докато почиват краката ми.

Рейчъл не знаеше дали може да понесе да гледа колко щастливи бяха заедно Джейн и Грант, обградени от децата си, ала щеше да е егоистично от нейна страна да откаже.

— Да, разбира се — наложи си тя да отговори. Джейн мълчеше и Рейчъл със закъснение си спомни, че нищо не й убягваше. Тя пристъпи към същината на въпроса.

— За Кел ли мислиш?

Рейчъл стисна слушалката и затвори очи от болка при произнасянето на името му. Толкова много хора отричаха, че той съществува, че се стъписа, когато Джейн го спомена. Направи опит да говори, но гласът й замря. Изведнъж се разплака.

— Опитах се да му се обадя — рече тя, разстроена. — Не мога да се свържа. Никой не признава, че го познава. Дори и да му предават съобщенията ми, изобщо не отговаря.

— Мислех, че досега щеше да се е предал — замислено рече Джейн. Рейчъл отново възвърна самообладанието си и се извини на Джейн, че се бе разплакала. Прехапа устни, обеща си да не го прави отново. Трябваше да приеме загубата му и да спре да се терзае.

— Виж, може би ще успея да направя нещо — рече Джейн. — Ще трябва да обработя Грант. Ще ти се обадя по-късно.

Рейчъл затвори телефона, ала не се замисли върху думите на Джейн. Не можеше. Ако отново възродеше надеждите си, щеше да се срине.

Джейн отиде да търси Грант и го намери в хамбара да поправя трактора. Беше студено, но въпреки това той работеше само по риза, чиито ръкави бе навил до лактите. Две момченца със сламеноруси коси и кехлибарени очи самодоволно си играеха в краката му на студа. Грант беше започнал да ги извежда сега, когато бременността й напредна и й беше трудно да ги гони.

Когато я видя, Грант се изправи с гаечен ключ. Бързо я огледа и, въпреки размерите й, погледът му светна.

— Как да се свържа с Кел? — попита тя направо.

Грант се разтревожи.

— Защо искаш да се свържеш с Кел?

— Заради Рейчъл.

Грант гледаше съпругата си, докато размишляваше. Наскоро Кел бе сменил личния си телефон, малко след като се прибра у дома. И Грант се погрижи Джейн да не го открие. Беше прекалено опасно за нея да знае такива неща. Тя с лекота предизвикваше неприятностите.

— Какво става с Рейчъл?

— Току-що говорих с нея. Плачеше, а както знаеш, тя никога не плаче.

Грант я погледна мълчаливо, докато размишляваше. Малко жени биха направили онова, което направи Рейчъл. Двете с Джейн не бяха обикновени жени, и въпреки че подходите им бяха различни, безспорен факт беше, че и двете бяха силни жени. После се загледа в момченцата, които играеха в сламата и пълзяха в краката му. По лицето му бавно се появи усмивка. Кел беше добър човек. Заслужаваше това щастие.

— Добре — рече той, остави ключа и се наведе да вдигне близнаците. — Да идем в къщата. Ще се обадя. В никакъв случай няма да ти дам номера му.

Джейн му се изплези, ала го последва, широко усмихната.

Грант не поемаше никакви рискове. Остави я да изчака в съседната стая, докато се обаждаше. Когато чу познатия звън „свободно“, той я повика и тя се втурна към слушалката в ръката му. След още три позвънявания телефонът отсреща бе вдигнат и един дълбок глас каза:

— Сейбин.

— Кел — весело отвърна тя. — Джейн е. — За миг настъпи мъртва тишина, но тя продължи: — Става дума за Рейчъл.

— Рейчъл ли? — гласът му прозвуча предпазливо.

— Рейчъл Джоунс — каза Джейн. — Не я ли помниш? Жената от Флорида…

— По дяволите, знаеш, че я помня. Случило ли се е нещо?

— Трябва да отидеш да я видиш.

Той въздъхна.

— Виж, Джейн, знам че имаш добри намерения, ала няма смисъл да говорим за това. Направих, каквото трябваше.

— Трябва да идеш да я видиш — повтори Джейн.

Нещо в гласа й го жегна и тя долови внезапна острота в тона му.

— Защо? Нещо случило ли се е?

— Опитва се да се свърже с теб — уклончиво отвърна Джейн.

— Знам. Получих съобщенията й.

— Тогава защо не си се обадил?

— Имам причини.

Той беше най-упоритият мъж, който бе срещала, като се изключи Грант. Двамата си приличаха като две капки вода. Дори камъкът се вдлъбваше от водата, затова тя не се отказа.

— Трябваше да й се обадиш.

— Няма смисъл — рязко отвърна Кел.

— Както кажеш — отговори Джейн със същия тон. — Но Грант поне се ожени за мен, когато разбра, че съм бременна!

После затвори телефона с трясък, доволна и усмихната.

Кел крачеше напред-назад в офиса си и прокарваше ръка през черната си коса. Рейчъл беше бременна, носеше неговото дете. Той броеше месеците, сигурно беше в шестия. Защо чака толкова дълго и не му се обади по-рано? Да не би да се беше случило нещо? Да не би да беше болна? Или имаше опасност да загуби детето? С детето ли нещо не бе наред?

Тревогата го измъчваше. Беше още по-мъчително от терзанията, които преживяваше всеки ден, след като я бе оставил в болницата. Желанието му не бе намаляло. Ако не нещо друго, поне бяха станали по-силни. Ала всеки път, когато изкушението да й се обади подкопаваше здравия му разум, в главата му изникваше образа й, когато лежеше в градината, кръвта попиваше в дрехите й, а Кел знаеше, че не би могъл да живее, ако самото му присъствие я излагаше на подобна опасност. Обичаше я повече, отколкото човек можеше да обича. Никога преди не бе обичал, но когато се влюби, то беше без граници. Не намираше миг покой. Когато спеше, се връщаше споменът за Рейчъл, сгушена в прегръдката му, ала много по-често лежеше буден, възбуден и измъчван от болка, търсещ мекотата на тялото й до себе си.

Не можеше да спи, нямаше апетит, беше унил. Дори не можеше да прави секс с други жени, тъй като другите не го изкушаваха достатъчно, за да се възбуди. Затвореше ли очи нощем, виждаше Рейчъл с черните, прави коси, и ясните си сиви очи, и усещаше вкуса й на езика си. Спомняше си прямотата й, честността й. Игрите, които другите жени играеха с него, за да го привлекат, всъщност го отблъскваха.

Тя щеше да роди неговото дете.

Съобщенията, които получаваше, го влудяваха, и десетки пъти бе посягал към телефона. Всички те бяха еднакви, кратки и прости. „Обади ми се, Рейчъл.“

Господи, как му се искаше просто да чуе гласа й отново, но сега съобщенията придобиха нов смисъл. Дали просто не искаше да му каже, че щеше да става баща, или беше нещо по-спешно? Да не беше се случило нещо лошо?

Той посегна към телефона и набра номера, ала тресна слушалката, преди телефонът да иззвъни. По челото му проблесна пот. Искаше да я види и да се увери, че всичко бе наред. Искаше да я види само веднъж, натежала и закръглена с неговото дете в корема, дори да не получеше нищо повече в този живот.

На следващия ден валеше дъжд. Кел пътуваше по частния път, който водеше до брега и къщата на Рейчъл. Небето бе схлупено и сиво. Дъждът сякаш никога нямаше да спре. Температурата бе пет градуса, но в сравнение с минусовите температури във Вирджиния тук бе топло. Според прогнозата за времето по радиото следващия ден небето щеше да е ясно и щеше да настъпи затопляне.

Той прелетя до Джаксънвил, после се качи на малък самолет до Гейнсвил, където нае кола. За пръв път напускаше офиса така, ала след случилото се през лятото никой не го попита. Дори да го бяха питали, нямаше да има резултат, защото веднъж взел решение, Сейбин действаше.

Спря колата пред къщата и излезе под дъжда. Джо стоеше пред стъпалата и ръмжеше. Ситуацията толкова му напомни за миналото, че на лицето му се появи усмивка.

— Джо, долу — каза той. Кучето наостри уши, като чу гласа му и командата, и с лек лай се втурна към Кел. Опашката му весело се въртеше. — Добро момче — измънка Кел и се наведе да го погали по главата. — Надявам се, и Рейчъл да е толкова доволна, че ме вижда. — След като бе пренебрегнал всичките й съобщения, имаше вероятност да затръшне вратата под носа му. Въпреки студа, той се изпотяваше, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше толкова близо до нея, само от другата страна на тази врата, а целият трепереше от очакване и усещаше възбуда в слабините си. По дяволите, точно това му трябваше сега.

Той стана вир-вода. Притича през двора и скочи на верандата през стъпалата. Почука на касата на мрежестата врата, после още веднъж, но по-силно.

— Една минута.

Затвори очи, като чу гласа й, после долови стъпките й, приближаващи вратата, и отвори очи, за да не пропусне нито миг да не я гледа. Тя отвори вратата и те се погледнаха мълчаливо през мрежата. Устните й помръднаха, но не издадоха звук. Кел се опита да я разгледа през мрежата, ала нямаше осветление във всекидневната, а и дневната светлина не му помагаше. Виждаше единствено бледия овал на лицето й.

— Може ли да вляза? — най-после попита той.

Рейчъл мълчаливо отвори мрежестата врата и отстъпи. Кел влезе, затвори дървената врата зад гърба си и посегна да включи осветлението. Тя стоеше пред него малка, крехка и много стройна. Беше облечена в тесни джинси и широк черен суичър. Косите й бяха по-дълги и изпънати зад ушите с две големи шноли. Беше бледа, а лицето й напрегнато.

— Ти не си бременна — рече Кел. Да не би да беше изгубила детето?

Рейчъл преглътна и поклати глава.

— Не, надявах се, ала не се случи.

Ниският й глас го накара да потрепери вътрешно от удоволствие, но думите й го стъписаха.

— Не си била бременна?

Сега тя изглеждаше смутена.

— Не.

Той сви юмруци. Не знаеше кое бе по-лошо, мисълта, че Джейн го бе излъгала, или разочарованието, че не бе бременна.

— Джейн ми каза, че си бременна — изсумтя Кел и веднага се сети точно какво му бе казала. Тогава от гърдите му се изтръгна смях, въпреки яда му. — По дяволите, не е възможно. Тя ми каза: „Грант поне се омъжи за мен, когато разбра, че съм бременна“ — рече той, като имитираше Джейн. — После ми затвори. Толкова е изкусна, че едва сега разбрах за какво става дума.

Рейчъл го наблюдаваше, без да мига, опиянена от образа му. Беше отслабнал, беше станал по-суров, а пламъчето в черните му очи бе по-силно.

— Дойде, защото си помисли, че съм бременна ли?

— Да.

— Защо си правиш труда? — попита тя и прехапа устна, за да предотврати треперенето.

Е, беше си го изпросил. Отново я погледна. Беше отслабнала и погледът и бе апатичен. Това го стъписа, порази го. Нямаше вид на щастлива жена, а той винаги бе искал Рейчъл да е в безопасност и да е щастлива.

— Как си? — попита Кел загрижено.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, добре.

— Притеснява ли те раната?

— Не, никак — Рейчъл се обърна и тръгна към кухнята. — Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да правя.

Той свали палтото си и го хвърли на един стол, след което я последва. Обзе го познатото усещане за нещо вече преживяно, когато, облегнат на шкафчетата, я наблюдаваше как измерва чашки и се занимава с тиганите. Тя изведнъж спря, наведе глава и се облегна на хладилника.

— Умирам без теб — каза глухо. — Опитвам се, но вече нищо не ме интересува. Един ден с теб е много по-ценен за мен от цял живот без теб.

Кел отново сви юмруци.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — гласът му проряза въздуха като ръждясала пила. — Не си ли спомняш какво се случи?

— Знам какво се случи! — извика Рейчъл и се хвърли в прегръдките му. — Но аз съм възрастен човек, Кел Сейбин! Ако смятам, че си струва, ще поема риска. Приемам го винаги, когато се кача в колата си. На магистралата умират много повече хора, отколкото от терористи и убийци. Защо не ми забраниш да шофирам, ако наистина искаш да ме защитиш? — Очите му я изгаряха, но не каза нищо. — Мога да живея с рисковете на твоята професия — продължи тя. — Не ми харесва, ала решението е твое. Ако не ми даваш същото право, защо тогава си тук?

Той я гледаше вторачено и се мръщеше. В него се събуждаше желанието към нея и бързо нарастваше. Желаеше я повече, отколкото въздуха, който дишаше. Можеше да живее с нея и без нея, но последните шест месеца му показаха колко непълноценен бе животът без нея. Простата истина беше, че животът не си струваше, ако не го изживееше с нея. Веднъж приел тази мисъл. Кел продължи да разсъждава нататък. Трябваше да вземе мерки, за да се увери, че Рейчъл бе в безопасност. Щеше да му се наложи да направи промени и да се адаптира, нещо, което не беше правил преди. Странно му беше, как внезапно всичко започна да изглежда толкова просто, само защото си призна, че трябва да я има. Бог да благослови Джейн, че привлече вниманието му и му предостави извинение, за да дойде тук. Знаела бе, че види ли Рейчъл веднъж, той нямаше да може да си тръгне.

Кел се обърна към Рейчъл.

— Наистина ли можеш да поемеш рисковете, които поемам аз, и да приемеш, че ще отсъствам, а ти няма да знаеш къде съм или кога да ме очакваш?

— Вече съм ги приела — отвърна тя и вдигна брадичка. — Искам само да знам, че ти ще се връщаш при мен винаги, когато можеш.

Той не сваляше поглед от нея. Очите му бяха присвити и пронизващи.

— Тогава можем да се оженим, защото Бог ми е свидетел, без теб съм като развалина.

Рейчъл се стъписа, после премигна.

— Това предложение ли е?

— Не. В основата си е заповед.

Сивите й очи бавно се напълниха със сълзи, които блестяха като диамантчета. Лицето й светна в усмивка.

— Добре — простичко рече тя.

Тогава Кел направи това, за което жадуваше. Отиде до нея и я прегърна. Устните му жадно се впиха в нейните, а ръцете му си припомниха елегантните извивки на тялото и. Той мълчаливо я вдигна и я отнесе в спалнята, хвърли я на леглото, както направи първия път, когато я люби. Бързо събу джинсите й, измъкна ризата й през главата й и намери красивите й кръгли гърди.

— Не мога бавно — прошепна Кел и припряно откопча панталоните си.

Рейчъл го желаеше и протегна ръце към него. После с тих вик от удоволствие го прие в тялото си.

През останалата част на деня те останаха в леглото, ала през повечето време се прегръщаха и се наслаждаваха на близостта си.

— Какво се случи, когато се върна във Вашингтон? — попита тя по някое време следобед.

Той лежеше по гръб с ръка над главата си. Беше сънлив след любовния акт, но отвори очи, като чу въпроса й.

— Не мога да ти кажа много неща — предупреди я. — Изобщо няма да мога да говоря много за работата си.

— Знам.

— Тод Елис проговори и това помогна. С Грант заложихме капан и един от началниците ми падна в него. Това мога да ти кажа.

— Имаше ли и други в твоя отдел?

— Още двама.

— Те едва не те унищожиха — каза Рейчъл и потрепери при тази мисъл.

— Щяха да ме унищожат, ако не беше ти — Кел обърна глава на възглавницата и я погледна. Блясъкът се върна в погледа й, блясък, който само тя можеше да излъчи. Той искаше никога да не угасва този пламък. Протегна ръка, за да докосне лицето й.

— Разочаровах се, че не си бременна — каза тихо.

Рейчъл се засмя.

— Може би след днес ще забременея.

— За всеки случай — измърмори Кел и се надвеси над нея.

Дъхът й спря.

— Да, за всеки случай.