Диамантеният залив

Девета глава

— Коя е тази жена, която е завъртяла главата на Елис? — спокойно попита Чарлз, без да трепва, докато наблюдаваше Лоуъл. Както винаги, Чарлз се държеше нехайно, но Лоуъл знаеше, че нищо не му убягва.

— Живее в малка къща близо до плажа. Необитаем район, на километри наоколо няма нищо. Разпитвахме я, когато започнахме да търсим Сейбин.

— И? — гласът му бе едва ли не нежен.

Лоуъл вдигна рамене.

— Нищо. Не е виждала нищо.

— Сигурно е нещо специално, щом е привлякла вниманието на Елис.

След минута размисъл Лоуъл поклати глава.

— Изглежда добре, това е всичко. Нищо особено. Не носи грим. Има вид неглиже. Ала Елис не е престанал да говори за нея.

— Изглежда нашият приятел Елис не се занимава само с пряката си работа — забележката беше измамно небрежна.

Лоуъл отново вдигна рамене.

— Според него Сейбин е загинал, когато лодката се взриви, така че не си дава много зор да го търси.

— А ти какво мислиш?

— Това е само една възможност. Не сме открили и следа от него. Бил е ранен. Дори и да се е добрал до брега като по чудо, нуждаел се е от помощ.

Чарлз кимна. Погледът му бе замислен, когато махна на Лоуъл за довиждане. Беше работил с Лоуъл дълги години и го познаваше като стабилен и компетентен, макар и не особено ентусиазиран агент. Налагаше се да е компетентен, за да оцелява. И Лоуъл не вярваше Сейбин да е оцелял. Чарлз се замисли дали не беше допуснал репутацията на Сейбин да надвие здравия му разум. Разбира се, здравият разум подсказваше, че Сейбин бе умрял по време на експлозията или веднага след това, като се бе удавил в тюркоазните води и бе станал храна на морските обитатели. Никой не би оцелял, но Сейбин… Сейбин беше единствен по рода си, с изключение на онзи рус дявол със златисти очи, който изчезна и за който се носят слухове, че бил мъртъв, въпреки обезпокоителните приказки, които се разпространиха в Коста Рика предишната година. Сейбин бе по-скоро сянка, отколкото материя, инстинктивно лукав и дяволски късметлия. Не, не късметлия, поправи се Чарлз. Беше способен. Да наричаш Сейбин късметлия бе все едно да го подценяваш, фатална грешка, която твърде много негови колеги допускаха.

— Ноел, ела тук — извика Чарлз, като едва повиши глас. Ноел винаги беше наблизо. Доставяше му удоволствие да я гледа, не защото беше изключително красива, което си беше самата истина, а защото му се нравеше странната комбинация на такива способности, приютени в толкова прекрасна жена. Задълженията й бяха две: да пази Чарлз и да убие Сейбин.

Ноел влезе в стаята с походката на модел, със сънлив и мек поглед.

— Да?

Той махна с тънката си и елегантна ръка към един стол.

— Седни, моля те. С Лоуъл разговаряхме за Сейбин.

Тя седна и кръстоса нозе така, че да се виждат най-добре. Жестовете, които привличаха нищо неподозиращите мъже, й бяха като втора природа. Твърде дълго ги бе изучавала и практикувала. Ноел се усмихна:

— А, агент Лоуъл. Як, стабилен и малко късоглед.

— И той като Елис смята, че си губим времето да търсим Сейбин.

Тя си запали цигара и вдиша дълбоко, после издиша дима през добре оформените си устни.

— Няма значение какво мислят те, нали? Само ти си важен.

— Чудя се дали не приписвам на Сейбин свръхчовешки сили и дали не изпитвам такова страхопочитание към него, че да не мога да приема смъртта му — замисли се Чарлз.

Сънливите й очи премигнаха.

— Докато не разполагаме с доказателство за смъртта му, не можем да си позволим да предположим противното. Изминаха осем дни. Ако по някакъв начин е оцелял, вече ще се е възстановил достатъчно, за да се движи, а това от своя страна увеличава шансовете ни да го открием. Най-логичното нещо е да засилим издирването, а не да се отказваме.

Да, това наистина беше логично. От друга страна ако Сейбин беше оцелял след експлозията и по някакъв чин се бе добрал до брега — нещо, което изглеждаше възможно, защо не беше се свързал с главната квартира за помощ? Връзката на Елис във Вашингтон беше напълно сигурна, че Сейбин не бе правил никакви опити да се свърже с никого. Този прост факт убеди едва ли не всички, че Сейбин бе мъртъв… Въпреки това Чарлз не можеше да убеди себе си. Единствено инстинктът му подсказваше да не прекратява издирването, да изчака и да е готов за удар. Не можеше да повярва, че толкова лесно са убили Сейбин, не и след всичките тези години, когато се проваляха опит след опит. Невъзможно беше да имат толкова респект от способностите му. Сейбин беше жив, някъде там. Чарлз го усещаше.

Внезапно каза на Ноел:

— Права си, разбира се. Ще засилим издирването и ще претърсим всеки сантиметър отново. По някакъв начин, някъде сме го пропуснали.

Сейбин дебнеше. На лицето му бе изписано сурово изражение. В живота си бе имал трудни моменти, ала не толкова трудни, като да гледа как Рейчъл се приготвя да излезе с Тод Елис. Това беше противно на инстинктите му, но думите му нямаше да променят решението й. Той бе безсилен, с вързани ръце от обстоятелствата. Не можеше да си позволи нещо, което щеше да привлече внимание върху нея. Така просто щеше да се увеличи опасността, в която вече се намираше тя. Ако беше готов да си тръгне, по-скоро би си тръгнал още същата нощ, отколкото да я остави да излезе с Елис. Ала беше възпрепятстван. Не беше готов да си върви, а да си тръгне, преди да бе подготвен, означаваше разликата между успеха и провала, като се имаше предвид, че отговаряше и за сигурността на страната си. През половината му живот го учеха да слага на първо място родината си, дори и за сметка на собствения си живот. Сейбин би жертвал себе си без колебание и съжаление, ако беше нужно, но простата истина беше, че не можеше да жертва Рейчъл.

Трябваше да направи, каквото може, за да я запази, дори и това да означаваше, че трябва да преглътне гордостта си и собственическите си инстинкти. Тя беше в безопасност с Елис, докато той не виждаше причина да я подозира в нещо. Ако Кел я изведеше от къщата, преди да дойде да я вземе, както неистово му се искаше, щеше да събуди подозренията му. Кел познаваше агента, знаеше, че бе дяволски добър в работата си… Прекалено добър, в противен случай никога нямаше да успява да прикрива другите си дейности за дълго. Освен това беше доста честолюбив и ако Рейчъл му се опънеше, щеше да се вбеси и нямаше да го подмине лесно. Щеше да се върне.

Един от най-големите таланти на Сейбин бе търпението, способността му да изчаква дори и пред лицето на най-наложителните действия. Знаеше как да чака, как да избере най-подходящия момент, как да не обръща внимание на опасността и как да се съсредоточи единствено върху времето. Буквално можеше да изчезне от полезрение, докато чака, и да се слее със земята, така че дивите животни не го забелязваха, а силите на Виетконг го бяха подминавали на една ръка разстояние и не бяха го забелязвали. Способността му да изчаква се подхранваше от интуитивното му усещане в кой миг търпението беше вече безсмислено. Тогава се хвърляше в действие. Собственото му обяснение беше добре развит усет за разпределение на времето. Да, той знаеше как да чака… Ала докато чакаше Рейчъл да се върне у дома, щеше да полудее. Искаше я обратно в прегръдките си, в леглото. По дяволите, колко много я желаеше в леглото…

Сейбин не включи осветлението в къщата. Не допускаше, че е възможно да наблюдават къщата, но не можеше да рискува. Рейчъл и Елис можеха да се върнат рано и осветената къща щеше да събуди подозрението на Елис. Той се движеше мълчаливо в мрака, неспособен да седи на едно място, въпреки болката в рамото и крака. От следобед рамото жестоко го болеше и Сейбин разсеяно го масажираше. Устните му се извиваха в невесела усмивка. Докато правеше любов с Рейчъл, не усети нищо. Сетивата му бяха напълно отдадени на нея и непоносимият екстаз на телата им се сля. Ала оттогава рамото му болезнено му напомняше, че още дълго щеше да се възстановява. За щастие, раната не беше се отворила.

Той внезапно изруга и закуцука през кухнята към задната врата, толкова гневен, че не можеше повече да стои сред стените на къщата. Още щом Кел отвори вратата, усети как Джо излиза от убежището си под олеандъра и тихо се движи в сенките. Той тихо извика на кучето, за да го успокои. Кел вече не се страхуваше от нападение. Джо бдително прие присъствието му, но Кел не се доверяваше достатъчно и винаги му даваше знак, когато излизаше на задните стъпала.

Като се движеше в сенките, той заобиколи къщата и огледа боровете, за да се убеди, че къщата не беше под наблюдение. Джо го следваше на метър и половина след него, като спираше, когато Кел спираше, и тръгваше, когато Кел тръгваше.

Новата луна тъкмо изгряваше, тънък сърп светлина на хоризонта. Сейбин погледна към ясното небе, толкова ясно, че му напомняше очите на Рейчъл. Тази безбрежност изглеждаше достъпна за него.

Сърцето му отново се сви и ръката му се стегна в юмрук. Той изруга в нощта. Тя бе прекалено любезна, прекалено силна, заради самата себе си. Защо не играеше на сигурно и не го оставяше той да поема всички рискове? Не знаеше ли какво щеше да му причини, ако нещо й се случеше?

Как би могла да знае? Никога не й бе казал и никога нямаше да й каже, не и за сметка на безопасността й. Щеше да я защити, дори и това да го убиваше. Устните му се изкривиха. Вероятно би го убило, не физически, а дълбоко в душата му, където не допускаше никого… Докато Рейчъл не премина всички защитни прегради и не проникна в ума и сърцето му.

Разбира се, винаги стоеше възможността да не се измъкне жив, ала не се замисляше много-много. През последните няколко дни бе мислил доста, бе обсъждал и отхвърлял вариантите. Беше готов с плановете си. Сега изчакваше, докато физически се подготви. Изчакваше Елис и приятелчетата му да направят някоя дребна грешка. Изчакваше да настане подходящият момент… Изчакваше. Когато настъпеше този момент, щеше да се обади на Съливан и планът щеше да влезе в действие. Предпочиташе Съливан да е до него, а не някой друг. Никой не очакваше двамата отново да заработят заедно.

Единственото му притеснение беше Рейчъл. Знаеше какво трябва да направи, за да я защити, но за пръв път в живота си се побоя. Да я остави да си отиде беше едно нещо, а да живее без нея беше съвсем друго.

Сейбин стоеше в нощта и проклинаше онова, което го правеше толкова различен от останалите хора: изключителните му умения и лукавост, острото зрение и атлетичното тяло, върховата координация на ум и мускули, всичко това го превръщаше в преследвач и войн. Добавеше ли се към това и липсата на емоции, той ставаше най-подходящият безстрастен боец в света на хладните тъмни сенки, перфектен за работата, която изпълняваше. Не си спомняше някога да бе бил по-различен. Не беше шумно и весело дете. Беше мълчалив и самотен, странеше дори от родителите си. Винаги бе бил сам дълбоко в душата си и никога не пожела да го промени. Може би още като дете бе знаел колко боли, когато обичаш.

Ето, мислите му добиваха словесен израз и дори това му причиняваше такава болка, че потрепери. Винаги бе бил толкова напрегнат, за да обича непринудено, леко и да играе играта на романтиката отново и отново. Емоционалната му отчужденост му служеше като защита, ала Рейчъл я разруши и сега го болеше. Господи, как болеше.

Рейчъл седеше срещу Тод Елис, усмихваше се, говореше и се насилваше да яде морски деликатеси, сякаш й харесваха, но всеки път щом той я погледнеше с усмивката си от реклама за паста за зъби, я побиваха ледени тръпки. Много добре знаеше какво се крие зад тази усмивка. Знаеше, че се бе опитвал да убие Кел. Беше лъжец, убиец и предател. Тя впрегна всички сили, за да продължи да се преструва, че й е приятно, ала нищо не можеше да отклони мислите й от Кел.

Не желаеше нищо друго, освен да лежи в прегръдките му този следобед, тялото й беше отмаляло и пулсираше от грубото, бързо и определено собственическо обладаване. Беше забравила какво бе усещането… Или може би никога преди не бе било така. Бракът й с Би Би беше топъл, приятен и любвеобилен. А да е съпруга на Сейбин би означавало да изгаря жива всеки път при всяко негово докосване, да омеква и се разтапя при всеки негов поглед и най-лек допир. Той не беше от лесните и весели хора. Беше суров, напрегнат мъж, който излъчваше силата на характера си. Не беше игрив. Никога не беше го чувала да се смее и много рядко усмивка се появяваше в очите му. Сейбин пристъпи към нея така отчаяно и жадно, че всяка брънка в нея тутакси откликна, а Рейчъл беше готова за него, желаеше го.

Не, Кел не беше от хората, с които се чувстваш удобно, нито човек, който лесно можеш да обичаш, но тя не си губеше времето да се опълчва на съдбата. Обичаше го и го приемаше такъв, какъвто беше. Погледна Тод Елис и леко присви очи, тъй като Кел беше лъв, заобиколен от чакали, а този мъж беше един от чакалите. Остави вилицата си и му се усмихна ведро.

— Още колко ще останете тук? Или са ви назначили за постоянно в района?

— Не, аз съм непрекъснато в движение — отвърна той и тутакси я удостои с усмивката си. — Никога не знам кога ще ме прехвърлят на друго място.

— Това специално задание ли е?

— Безнадеждна работа. Губим си времето. Все едно, ако не бяхме претърсвали плажа, никога нямаше да се запозная с вас.

Все подхвърляше подобни реплики, откакто я взе с колата, ала Рейчъл твърдо ги отклоняваше. Очевидно се мислеше за съвременен Дон Жуан и вероятно много жени го намираха за привлекателен и очарователен, но не знаеха какво предизвикваше в него Рейчъл.

— О, сигурна съм, че не търсите случайни срещи — рече тя нехайно.

Елис се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната.

— Може би това не е случайна среща за мен.

Рейчъл се усмихна и отдръпна ръката си, за да вземе чашата си с вино.

— Възможно ли е да приемате срещата ни по друг начин, след като всеки момент могат да ви преместят? Дори и да не стане, аз скоро ще заминавам на почивка и навярно няма да съм тук до края на лятото.

Тази новина не му се хареса. По някакъв начин нарани егото му, че тя не желае да е тук, докато и той е в района.

— Къде отивате?

— В Кийс. Ще отседна при едно приятелче и ще правим проучвания. Смятам да остана там до началото на есенния семестър, когато ще започна вечерния курс в Гейнсвил.

Всеки друг би я попитал за курса, който щеше да води, но Елис се намръщи и вметна:

— Приятелчето ви мъж ли е, или жена?

За миг идеята да го накара да се разходят по кея й се видя забавна, ала не възнамеряваше да го дразни, поне още не. Искаше й се да измъкне повече информация от него, ако можеше. Затова го погледна хладно, което означаваше, че бе отишъл твърде далеч, и после спокойно отвърна:

— Жена, стара приятелка от колежа.

Той не беше глупав. Арогантен и самодоволен, но не и глупав. Опита се да направи очарователна гримаса, ала тя потръпна от студ.

— Извинете. Прекалих малко, нали? Просто… От мига, в който ви видях, почувствах привличане и искам да ви опозная по-добре.

— Не виждам много смисъл в това — отбеляза Рейчъл. — Скоро ще си тръгвате, така или иначе, дори и да не бях планирала ваканцията си.

Погледът му подсказваше, че би искал да възрази, но сам й бе казал, че непрекъснато е в движение.

— Може би ще останем още няколко седмици — намусено рече Елис.

— Да оправяте стари неща?

— Да, нали знаете. Бумащина.

— Само вие с агент Лоуъл ли сте?

Той се поколеба, навик, който бе развил така дълбоко в себе си, че не говореше лесно и в подробности за работата си. Тя затаи дъх и се зачуди дали егото щеше да му подскаже да потърси реванш за това, че си позволи да задава прекалено лични въпроси. В края на краищата, когато някой пита за работата ти, това си е вид ласкателство. Това беше начин да се опознаят по-добре, като си задават невинни въпроси, които показваха интерес. Рейчъл наистина проявяваше интерес, ала не към Елис.

— Деветима от нас активно търсят — най-после рече той. — Всички сме избрани специално за тази работа.

Дали защото бяха безскрупулни? Тя го погледна с големите си очи, за да насърчи егото му.

— Сигурно е нещо сериозно, щом толкова хора са включени.

— Както казах, ние сме действащите следователи. Можем да извикаме още двадесет мъже за подкрепление, ако е необходимо.

Рейчъл изглеждаше съответно впечатлена.

— Но нали смятате, че историята е приключена?

— Не сме открили нищо, обаче шефът не е доволен. Знаете как е. Хората зад бюрата мислят, че знаят повече, отколкото хората в полеви условия.

Тя му посъчувства и дори вмъкна няколко историйки, за да отдалечи разговора от работата му. Ако задаваше прекалено директни въпроси, и то твърде често, Елис щеше да заподозре нещо. Разговорът с него я накара да се почувства нечиста и й се прииска да се махне от него колкото можеше по-надалеч. Мисълта, че той щеше се опита да я целуне, дори да я вкара в леглото, я изпълни с див ужас. Нямаше да търпи устните му върху своите нито миг. Дори Елис да не беше истинска змия, каквато всъщност беше, Рейчъл нямаше да може да го целуне. Защото беше жената на Кел Сейбин, факт, който нямаше нищо общо с волята и решимостта. Това просто беше така.

Насили се да разговаря в продължение на още един час, да се усмихва в подходящите моменти и да потиска нарастващия си порив да импровизира. Не можеше да го понася. Единствено мисълта, че Кел можеше да ползва информацията, която тя щеше да измъкне от Елис, й даваше воля да остане. Когато най-после приключиха с вечерята и вече пиеха кафето си, Рейчъл пусна поредното си пипало.

— Къде сте отседнали? Това не е туристически район и трудно се намират стаи в мотел.

— Разпръснати сме по бреговата ивица — обясни той. — Лоуъл и аз сме в една стая в малкия мотел „Харън“.

— Знам го — кимна тя.

— Откакто сме тук, се тъпчем само със суха храна. Истинско облекчение е да си намериш прилично ястие.

— Предполагам.

Рейчъл бутна настрана чашата с кафето си и огледа ресторанта, като се надяваше Елис да разбере знака й, че бе готова да тръгва. Подробностите, които разбра, засега бяха достатъчни. Просто не можеше да стои повече с него и да се преструва, че го харесва. Искаше й се да си иде у дома и да заключи вратата след себе си, като изгони Тод Елис и кохортата му от живота си. Кел я чакаше там и тя искаше да е с него, въпреки че беше притеснена за настроението му. Когато тръгваше, той беше хладен и мълчалив и едва сдържаше яростта си. Настоя Рейчъл да играе на сигурно и да остави всички рискове за него, ала тя по-скоро щеше да спре да диша, отколкото да стои безучастно, докато Кел бе в беда. Той не беше свикнал да не се подчиняват на заповедите му и това никак не му харесваше.

Поради някакви свои причини Елис не искаше да тръгва рано. Рейчъл си мислеше, че той си представя да прекара остатъка от вечерта във физически контакт. Но щеше да остане разочарован.

По пътя към къщи тя не говори много, не желаеше да се занимава с Елис повече от необходимото, а и мислите й я теглеха към Кел, въпреки че цялата вечер той не я бе напускал. Изведнъж сърцето й лудо заби и кръвта й се втурна полудяла във вените й. Страните й почервеняха и й се зави свят. Яростният начин, по който се любиха същия следобед, трябваше да изясни отношенията им, дори и на такова базисно ниво, ала това не се случи. След това Кел я гледаше много странно, сякаш Рейчъл не беше това, което бе очаквал. Въпреки че й се ядоса, задето не му се подчини, някъде дълбоко в себе си той изглеждаше дори по-сдържан, откогато и да било. Кел беше труден, необикновен мъж, но тя имаше остър усет за него и всеки, дори най-невидимият нюанс в изражението му, който повечето хора не биха забелязали, й беше ясен като на длан. Защо я беше гледал така, а после се оттегли? Защо се чувстваше сега по-далеч от него, отколкото когато двамата бяха въвлечени във вихъра на възбудата?

Елис свърна в частния път, който свършваше пред нейната къща, и след няколко минути спря колата отпред. Къщата беше тъмна, ала Рейчъл и не очакваше друго нещо. Кел нямаше да афишира присъствието си, като включи осветлението.

Излязоха от колата и когато Елис заобиколи и отиде от нейната страна, те чуха ниския лай на кучето. Джо, Бог да го благослови, нищо не пропускаше.

Елис видимо трепна и по лицето му се изписа внезапна тревога на светлината от вътрешността на колата. Той се спря.

— Къде е той?

Тя се огледа, но не видя кучето. То беше черно, с класическите белези на немска овчарка, и трудно се забелязваше в тъмнината. Ръмженето идваше откъм лявата й страна, близо до Елис, ала Рейчъл все още не можеше да го види.

Тя тутакси се възползва от възможността.

— Вижте, не мърдайте, докато не вляза в двора. Той е зад вас, затова не се приближавайте повече към него. Когато изляза от пътя, качвайте се в колата от тази страна и той може би няма да ви притесни.

— Това куче е зло. Трябва да го държите на верига — рязко отвърна Елис, но не оспори инструкциите й. Остана абсолютно неподвижен, докато Рейчъл влезе в двора, после се промъкна до отворената врата отдясно.

— Извинете — извика Рейчъл, като се надяваше той да не долови неискрения й тон. — Не се замислих. Все пак Джо е добър пазач. Никога не е пускал непознати да влязат в двора.

Тогава Джо се помръдна и движението му издаде местоположението му. Като ръмжеше яростно, той застана между нея и Елис.

Искаше й се да се засмее. Сега нямаше шанс дори за целувка за лека нощ, а от изражението на Елис разбра, че му се иска само да влезе в колата. Той припряно се шмугна вътре и тресна вратата, после отвори прозореца наполовина.

— Ще ви се обадя.

Тя се направи, че се колебае, а й се искаше да изкрещи: „Не“.

— Ще съм заета с подготовката си за ваканцията. Имам малко работа да свърша, преди да замина. Наистина няма да имам много свободно време.

Сега, когато кучето вече не го застрашаваше, напереността му започна да се възвръща.

— Нали трябва да се храните? Ще ви се обадя за обяд.

Рейчъл щеше да е заета, ала по телефона можеше да справи с него. Не желаеше той да се появява тук неочаквано, което нямаше вероятност да се случи, тъй като Джо беше тук.

Тя стоеше в двора и наблюдаваше светлините на колата, докато Елис потегляше. После похвали Джо, каза му „добро момче“, обърна се към къщата и се зачуди защо Кел не включваше осветлението, след като Елис вече изчезна от поглед. Започна да се изкачва по стъпалата към верандата, но не беше направила и крачка, когато една силна ръка я сграбчи през кръста и я блъсна назад.

— Забавлява ли се? — прошепна в ухото й един нисък и ядосан глас.

— Кел… — Рейчъл се отпусна в него. От допира му тялото й се изпълни с удоволствие.

— Той докосна ли те? Целуна ли те?

Тя очакваше въпроси, ала не такива. Гласът на Кел беше дрезгав, едва ли не свиреп.

— Знаеш, че не го е направил — твърдо отвърна Рейчъл. — В края на краищата, ти нали беше тук и наблюдава.

— Ами преди това?

— Не. В никакъв случай. Не бих понесла самата мисъл за това.

Тялото му силно потрепери, необикновена реакция на човек, който владее себе си, но когато проговори, гласът му отново бе равен:

— Да влезем.

Той заключи, а тя отиде в спалнята да остави чантичката си и да събуе обувките си. После Кел влезе при нея в банята. Черните му очи бяха безизразни, докато я наблюдаваше как сваля обеците от ушите си и слага бижутата в кутия, обшита с кадифе. Беше прав, Рейчъл добиваше стилен и изискан вид толкова лесно, колкото и когато трябваше да ходи боса в градината, и в двата случая беше дяволски секси.

Мълчаливият му втренчен поглед я смущаваше.

— Разбрах някои неща — най-после рече тя, измъкна една нощница от дрешника и му хвърли бърз поглед. Кел изглеждаше разярен, въпреки че лицето му беше като скала, а очите му бяха безизразни. Беше скръстил ръце пред голите си гърди. Беше само по джинси и обувки и изглеждаше страхотно. Не попита нищо, ала тя накратко му съобщи новините. — Деветима души активно те издирват, но Елис се изпусна, че могат да разчитат на подкрепление от около още двадесет мъже, ако се наложи. Разпръснати са нагоре и надолу по брега. Елис и Лоуъл са отседнали в мотел „Харън“. Той мисли, че си мъртъв и че си губят времето, ала началникът на операцията не се отказва.

Това трябваше да е мистериозният „Чарлз“. Сейбин разбра кой стои зад всичко от момента, в който разпозна червенокосата Ноел на лодката. Знаеше, че бе въпрос на време, докато отново им се пресекат пътищата. Чарлз стоеше начело на международна терористична организация, която ставаше все по-дръзка и по-предизвикателна, докато същевременно самият Чарлз се държеше настрана, защитен от мрежа от технически и политически механизми. Сега той си показа рогата, за да залови Сейбин. Но направи една голяма грешка, първият му опит беше неуспешен и Сейбин разбра, че в организацията му имаше предател. Чарлз не можеше да си позволи да преустанови издирването, докато не намереха Сейбин, жив или мъртъв.

Кел не зададе никакви въпроси и Рейчъл влезе в банята, за да изчисти грима си и да се преоблече. Мълчанието му бе невъзмутимо. Вероятно го използваше като оръжие, за да изкарва хората от равновесие и да ги принуждава да изпадат в положение да се защитават. Е, тя не беше една от многото, беше жената, която го обича.

След пет минути излезе от банята с дрехите си в ръка. Сейбин седеше на леглото и сваляше обувките си. Погледът му я проследи, докато Рейчъл закачи дрехите си в дрешника, и не се отмести дори когато той се изправи, за да свали ципа на панталона си.

— Нощницата е губене на време — бавно рече Сейбин — Можеш да я свалиш и да я върнеш в чекмеджето.

Тя го погледна стъписана. Той стоеше, изправен до леглото с ръце на ципа, и я гледаше съсредоточено, както котка следи мишка. Изведнъж въздухът край нея се нажежи от напрежение, гърлото й пресъхна. Сейбин бавно смъкна ципа на джинсите си. Панталоните му се отвориха и откриха бронзовия тен на слабините му. Издутината под панталоните ясно демонстрираше намеренията му.

Тялото й тутакси откликна, сърцето й лудо затупка, а дъхът й стана на пресекулки. От самото начало беше така, Рейчъл вече не можеше да се владее, както преди. Сейбин я желаеше, това беше повече от очевидно. Ала не искаше да я желае и мисълта за това болеше. Тя отново преглътна, бутна вратата на дрешника да я затвори и после се облегна на него.

— Глупаво е — рече тя, като се опита да придаде на гласа си мрачен нюанс, но не се справи. Гласът й трепереше. — След днешния следобед да не мислиш, че ще ми е по-лесно да си лягам с теб. Не е така. Не знам какво има между нас, ако изобщо има нещо. Въобразявах си, че ще ни стане ясно, ала не е така. Какво искаш от мен? — Рейчъл махна бързо с ръка. — Освен секс.

Кел мълчаливо изруга. Толкова добре умееше да държи хората на разстояние от себе си, че сега, когато отчаяно искаше Рейчъл до себе си, докато все още бяха заедно, тя продължаваше да си мисли, че той я отблъсква. Имаха толкова малко време заедно, че мисълта да не се възползват от всяка секунда беше непоносима. Кел не знаеше как да я накара да прозре това. Може би бе по-добре, че не го разбираше; може би щеше да е по-лесно за нея, ако никога не разбереше как бе бил изкушен да забрави за всичките правила и приоритети. Той трябваше да я притежава, трябваше да запази спомени заради пустите дни в бъдеще, когато Рейчъл нямаше да е до него. Дори и сега тя не играеше игрички, не се опитваше да се скрие зад лъжи, за да запази гордостта си. Беше толкова откровена, че заслужаваше поне частица от неговата честност, независимо от това, колко щеше да боли. Но болката не беше само нейна.

Кел я погледна и каза:

— Всичко. Ето какво искам. Ала не мога да го имам.

Рейчъл потрепери. В очите й напираха сълзи.

— Знаеш, че можеш да имаш всичко. Трябва само да се протегнеш и да го вземеш.

Той бавно се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, после я промуши под нощницата и погали топлата й сатенена кожа с грубите си пръсти.

— И да рискувам живота ти? — попита с нисък глас. — Не, не бих могъл да живея така.

— Опитваш се да твърдиш, че всеки, който е близо до теб, се превръща в мишена. Другите агенти…

— Другите агенти не са аз — прекъсна я Кел тихо с вперен в нея черен поглед. — Има няколко ренегатски правителства и терористични групи, които искат главата ми. Смяташ ли, че ще помоля, която и да било жена да сподели този живот с мен?

Тя успя да се усмихне през сълзи.

— Не се опитвай да ми кажеш, че живееш като отшелник. Знам, че си имал жени…

— Никоя не ми е била близка, нито специална. Никоя, която може да свикне със заплахата за мен. Опитвал съм, скъпа. Бях женен, години преди положението да се влоши, както е сега. Раниха я при опит за покушение над мен. Като една умна жена, тя светкавично ме напусна.

Не е била толкова умна, помисли си Рейчъл. Знаеше, че никога не би позволила такова нещо да я отдалечи от него. Гърлото й се бе свило и тя едва ли не се задушаваше. Докато го гледаше, сълзите й се търкулнаха по бузите й.

— Струва си да съм с теб — прошепна. — Бих рискувала.

— Не — поклати глава той. — Няма да ти позволя. Няма да рискувам, не и твоя живот. — Избърса сълзите по лицето й с палец.

— Това не е ли нещо, което аз трябва да реша?

Той прегърна с две ръце лицето и, после мушна пръсти в гъстите й коси и я доближи до себе си.

— Не и когато нямаш реална представа за опасността. Натрупала си малко опит като разследващ репортер и забелязваш повече, отколкото е здравословно за теб, но си невинна като бебе, стане ли въпрос за моята работа. Наистина има агенти, които водят съвсем нормален живот, обаче аз не съм от тях. Аз съм един от малцината. Съществуването ми дори не е публично признато.

Рейчъл пребледня и лицето й застина.

— Знам повече за рисковете, отколкото си мислиш.

— Не, познаваш киноверсиите, изчистени, наситени с романтика и приключения.

Тя изведнъж отдръпна глава при докосването му и ръцете й се свиха в юмруци.

— Така ли мислиш? — рязко попита Рейчъл, а в гласа й се долови болка. — Съпругът ми беше убит от бомба в кола, предназначена за мен. Нямаше нищо изчистено, нямаше романтика, нито приключения. Той умря вместо мен. Попитай ме какво знам за това, някой друг да заплаща цената за риска, който аз съм си избрала! — Сълзите й започнаха да се стичат и тя припряно ги избърса като го гледаше свирепо. — Върви по дяволите, Кел Сейбин! Мислиш ли, че искам да те обичам? Ала поне съм склонна да рискувам, а не бягам, както постъпваш ти!