Диамантеният залив

Трета глава

Беше три часът сутринта. Хъни си беше тръгнала половин час по-рано. Рейчъл едва дочака да си вземе така желания душ и да измие солта от косите си. Горещината на деня се беше уталожила и въздухът беше свеж, но скоро слънцето щеше да изгрее, за да стане отново горещо. Сега трябваше да поспи, докато можеше, ала косите й бяха влажни. Тя въздъхна, подчини се на суетата и включи сешоара.

Мъжът все още спеше или беше в безсъзнание. Определено имаше сътресение, но Хъни мислеше, че не е сериозно и той не е в кома. По-скоро, според нея, продължителното му безсъзнание се дължеше на изтощението, загубата на кръв, шока и удара в главата. Тя извади куршума от рамото му, заши шева, превърза раните, би му инжекция против тетанус и му даде антибиотик. После с Рейчъл го измиха, смениха спалното бельо и го нагласиха възможно най-удобно. След като взе решение да помогне, Хъни отново прие обичайния си облик на способен и уравновесен човек, за което Рейчъл щеше да й бъде благодарна завинаги. Рейчъл усещаше, че беше на ръба на изтощението, ала въпреки това намери сили да помогне на Хъни по време на изнервящата операция за отстраняване на куршума от рамото на непознатия, за да поправят злото, сторено на тялото му.

Косата й изсъхна и тя облече чистата риза, която беше взела със себе си в банята. Лицето в огледалото сякаш не беше нейното. Втренчи се в него с любопитство, забелязвайки бледата кожа и тъмните сенки под уморените си очи. Беше като пияна от изтощение и го знаеше. Време беше да си ляга. Единственият проблем обаче беше къде?

Мъжът лежеше в леглото й, единственото легло в къщата. Рейчъл нямаше диван, а само две еднакви кресла. Разбира се, имаше възможност да си постели на пода, но беше толкова изморена, че дори мисълта за усилието беше едва ли не болезнена. На излизане от банята впери поглед в чистото си легло със снежнобели чаршафи и в мъжа, който спокойно лежеше там.

Трябваше да поспи, ала трябваше да е близо до него, за да го чуе, ако се събуди. Беше тридесетгодишна вдовица, а не трепереща наивница. Най-разумното нещо беше да се шмугне в леглото до него, за да може да почине. Тя го загледа само миг, взе решение и изключи осветлението, после мина от другата страна на леглото и внимателно се мушна под завивката, като се стараеше да не го бута. Когато уморените й мускули се отпуснаха, Рейчъл простена. Обърна се на една страна и сложи ръка върху неговата, за да се събуди, ако той се размърда. После заспа.

Когато се събуди, беше горещо и цялата беше в пот. За миг я обзе тревога, щом отвори очи и видя тъмното скулесто лице на възглавницата до нея. Тогава си спомни и се изправи на лакът, за да го разгледа. Въпреки горещината, мъжът не се потеше, а дишането му сякаш беше малко по-бързо. Тревогата отново се надигна у нея. Тя седна и сложи ръка върху челото му, усещайки топлината. Той неспокойно размърда глава. Имаше треска, което не беше неочаквано.

Рейчъл бързо стана от леглото и забеляза, че преваляше пладне. Нищо чудно, че в къщата беше горещо. Отвори прозорците и включи вентилатора на тавана, за да изтласка горещия въздух навън, преди да включи климатика, който щеше да охлади помещението. Не го използваше много, но пациентът й имаше нужда от охлаждане.

Тя трябваше да се погрижи за него, преди да направи каквото и да било друго нещо. Разтвори два аспирина в чаена лъжица вода, нежно повдигна главата му, като се опитваше да не го размества.

— Отвори уста — тихичко рече Рейчъл, сякаш непознатият беше бебе. — Изпий това заради мен. После ще те оставя да си почиваш. — Главата му тежеше на рамото й, а черните му мигли все така опираха страните му. Косата му беше гъста и копринена под пръстите й, също и топла, което й напомни за треската. Тя сложи лъжичката до устата му, забелязвайки ясно очертания контур на устните му, и леко я отвори. — Хайде — прошепна Рейчъл, — отвори уста.

Колко ли нива на съзнание съществуваха? Дали той чуваше гласа й? Дали проумяваше думите й? Или само чуваше ниския и нежен тон на гласа й? Усещаше ли докосването й? Или топлия и сънен аромат на тялото й? Мъжът усети нещо и се опита да се обърне към нея. Главата му се сгуши в рамото й и устните му леко се разтвориха. Сърцето й лудо биеше, докато го придумваше да изпие течността, и се надяваше той да не се задави. Тя успя да го накара да изпие три лъжички, преди да изпадне отново в дълбоко безсъзнание.

Рейчъл напои една кърпа в студена вода и я сложи върху челото му. После отметна чаршафа до бедрата му и започна да го разтрива лекичко със студената кърпа. Бавно, едва ли не механично, прокара влажната кърпа по гърдите и раменете му, по силните му ръце, после по плоския и твърд корем, където космите по гърдите му изтъняваха в копринена нишка. Пое си дълбоко въздух и усети леко потреперване в тялото си. Непознатият беше красив. Не беше виждала по-красив мъж.

Предишната вечер не си позволи тези мисли, защото тогава беше важно да му помогне и да се погрижи за раните му, ала дори и тогава беше осъзнала колко привлекателен бе той. Имаше правилни, добре оформени черти, с тънък и правилен нос над устните, които току-що беше докоснала. Устата му беше силна, горната устна беше като изваяна, знак за решителност и може би безразсъдство, а долната устна излъчваше чувственост. Имаше правоъгълна брадичка, силни челюсти и набола тъмна брада. Косата му беше гъста, черна и копринена, с цвета на нощта, но без ни най-малък синкав оттенък. Кожата му имаше равен, наситен, маслинено бронзов тен.

Беше изтъкан от мускули, ала не такива, които се правят в залата за бодибилдинг. Те бяха резултат от упорит труд и физически упражнения, мускулите на мъж, трениран да бъде силен и бърз. Тя вдигна едната му ръка и я обгърна в своите длани. Имаше дълги и стройни пръсти, от които струеше сила, въпреки че тялото му беше безжизнено. Ноктите му бяха къси и добре поддържани. Рейчъл усети мазолите по дланта и върховете на пръстите му, но имаше и нещо друго: обратната страна на дланта му беше твърда. Тя затаи дъх и отново по гърба й се прокраднаха тръпки. Сложи ръката му до бузата си, посегна и докосна белега върху плоския му корем, една крива сребриста линия, която едва ли не тлееше на фона на тена му. Прорязваше стомаха му и се извиваше надясно, където се губеше от поглед. Не беше белег от операция. Рейчъл се вледени, като си представи ужасяващата жестокост на схватка с нож. Сигурно се бе изплъзнал от острието, което го бе прорязало отстрани и по гърба.

Мъж с подобен белег и издайнически мазоли по ръцете не беше обикновен човек с обикновена професия. Никой нормален човек не би могъл да доплува до брега, ранен като него — това изискваше невероятна сила и решителност. Какво ли разстояние беше преплувал? Тя си спомни, че не беше видяла никакви светлини в морето. Погледна суровото му лице и потрепери от мисълта за душевната сила, скрита под затворените му клепачи. Въпреки цялата си сила, сега той бе безпомощен. Оцеляването му зависеше от нея. Рейчъл беше взела решение да го скрие, така че от нея зависеше да се погрижи за него и да го защити, доколкото можеше. Инстинктът й подсказваше, че бе постъпила правилно, но неспокойствието й нямаше да я остави, докато не получеше ясни доказателства в подкрепа на интуицията си.

Аспиринът и влажната кърпа успокоиха треската му и непознатият изглежда заспа дълбоко, въпреки че Рейчъл недоумяваше как да разпознае съня от безсъзнанието. Хъни беше обещала да намине същия ден и да го прегледа, за да се увери, че сътресението не бе толкова сериозно, колкото си помисли в началото. Рейчъл не можеше да направи нищо повече, освен да се заеме с нормалните си задължения.

Изми зъбите си и среса косите си. После се преоблече в шорти в цвят „каки“ и памучна бяла риза без ръкави. Започна да се преоблича в спалнята, както правеше обикновено, ала внезапно хвърли бърз поглед към спящия мъж в леглото си. Почувства се глупаво, отиде в банята и затвори вратата. Би Би беше мъртъв от пет години и тя не беше свикнала да има край себе си мъж, особено непознат.

Затвори прозорците и включи климатика, след което излезе навън. Гъсокът Ебънизър и крякащата му дружина се втурнаха към нея. Ебънизър изрази недоволството си, че се беше наложило да чака толкова дълго за просото, което Рейчъл им даваше рано сутрин. Явно той бе най-големият мърморко от всички гъски на земята, но в него имаше някаква мощ. Беше толкова голям и бял, а и тя харесваше ексцентричността му. Джо се появи иззад ъгъла на къщата, застана да я гледа как храни гъските и, както обикновено, остана на разстояние от тях. Рейчъл сложи храната му в неговата купа и му смени водата, след което се отдръпна. Той никога не се приближаваше, докато тя все още беше до храната.

Рейчъл набра узрелите домати от градинката си и провери бобените насаждения. След около ден-два зелените бобчета трябваше да се оберат. Стомахът й вече къркореше от глад и тя осъзна, че бяха минали часове от нормалното време за закуска. Целият й режим беше объркан, ала и нямаше кой знае каква нужда да го възобнови. Как щеше да се съсредоточи и да пише, след като мислите й бяха насочени към мъжа в спалнята?

Влезе в къщата да го провери, но той не беше мръднал. Рейчъл намокри кърпата и я сложи отново върху челото му. После се погрижи за протестиращия си стомах. Беше толкова горещо, че готвеното изглеждаше тежка храна, затова си направи сандвич от студено месо и резенчета домати, които малко преди това беше откъснала. С чаша чай с лед в едната ръка и сандвич в другата тя включи радиото и седна да чуе новините. Нямаше нищо необикновено — стандартните политически интриги от местен и национален характер, битов пожар, процес от местна значимост, прогнозата за времето, която обещаваше задържане на температурите. Новините не съдържаха и най-малко обяснение за присъствието и състоянието на мъжа в спалнята й.

Рейчъл включи телевизора и в продължение на час слуша, но отново нямаше нищо. Нищо за каквито и да било претърсвания или разбиване на наркоканали. Щом чу, че пред къщата й спря кола, тя изключи телевизора и стана, за да погледне през прозореца. Хъни тъкмо слизаше от колата и носеше още една пазарска чанта.

— Как се справя той? — попита тя, след като влязоха вътре.

— Не е помръднал. Когато се събудих, имаше треска, та успях да му дам два аспирина с малко вода. После го охладих с кърпата.

Хъни влезе в спалнята и внимателно прегледа рефлекса на зениците му, после превръзката на рамото и бедрото му и ги смени.

— Купих нов термометър — тихо каза тя, като го разтърси и го сложи в устата му. — Нямах термометър за хора.

Рейчъл обикаляше наоколо разтревожена.

— Как е?

— Рефлексът на зениците му е нормализиран, а раните изглеждат чисти, обаче няма скоро да излезе от мъглата. Ще е така в продължение на няколко дни. Всъщност, колкото по-дълго остане в покой, толкова по-добре за него. Главата му почива по този начин, а и рамото и кракът му не са под напрежение.

— Ами треската?

Хъни измери пулса му, извади термометъра от устата му и го погледна.

— Тридесет и осем градуса. Не е критична, но както казах, той ще е доста зле за известно време. Давай му аспирин на всеки четири часа и колкото се може повече вода. Охлаждай го с кърпата със студена вода. Ще дойда утре, ала не мога да идвам много често, за да не изглежда подозрително.

Рейчъл се усмихна леко.

— Сигурна ли си, че въображението ти е нормално?

Хъни вдигна рамене.

— Слушах радио и четох вестника. Нямаше нищо за този мъж. Може би ме будалкаш, ала според мен са възможни само два сценария. Единият е, че той е агент, а другият — че е наркопласьор, който се крие от собствените си хора.

Рейчъл погледна към черната му коса и поклати глава.

— Мисля, че не е наркопласьор.

— Защо? Да не би те да имат специални татуировки или нещо подобно?

Тя не каза на Хъни за ръцете му.

— Може би просто се опитвам да си дам кураж, че съм постъпила правилно.

— Според мен, доколкото си струва, го правиш. Снощи не, но днес мислих за това, и сутринта имах кратък разговор със заместник-шерифа. Той не спомена нищо необичайно. Ако твоят човек се е забъркал с наркотици, ще имаш време да разбереш, преди още той да е в състояние да стане опасен. Така че, предполагам, имаш право.

Съществуваше още една възможност, която Рейчъл беше обмислила, ала нямаше намерение да споделя с Хъни. Ами ако той беше агент за някого… Наркопласьор или агент, и двете предположения изглеждаха неоснователни, като се имаше пред вид онова, което беше научила за тези две професии, докато беше репортер. Рейчъл беше много добър репортер, професионалист, който се рови във фактите дори в лицето на опасността. Знаеше много по-добре от Хъни колко бе опасно да крие този мъж, но нещо в нея не й позволяваше просто да си измие ръцете, като го предаде на шерифа, и остави нещата да се развият по свой начин. Тя почувства отговорност към него в момента, в който го видя да плува мъчително в залива, и ако се окажеше, че бе някой друг, това нямаше да промени ситуацията. Докато съществуваше и най-малка вероятност, че непознатият заслужаваше грижата и покровителството й, трябваше да му ги предложи. Риск, който се налагаше да поеме.

— Колко още време ще мине, докато се събуди? — измънка Рейчъл.

Хъни се поколеба.

— Не знам. Аз съм ветеринар, нали не си забравила? Треската, загубата на кръв, удара в главата… Просто не знам. Трябва да му се сложи система и да му се прелива разтвор. Пулсът му е слаб и учестен, сигурно има нужда от кръвопреливане. Той е в шок, ала започва да излиза от това състояние. Може да се събуди всеки момент, може утре. И когато това се случи, възможно е да е дезориентиран, което не трябва да те учудва. Не му позволявай да се вълнува и в никакъв случай да не става.

Рейчъл погледна мощното му мускулесто тяло и се зачуди дали изобщо има начин да го спре, ако мъжът си науми да го направи.

Хъни извади от чантата си марля и медицинска лепенка.

— Смени превръзките утре сутрин. Ще дойда едва утре вечер, освен ако не сметнеш, че състоянието му се влошава. Тогава е по-добре да извикаш лекар.

Рейчъл се усмихна едва-едва.

— Благодаря. Знам, че не ти е лесно да го правиш.

— Е, поне се случва нещо интересно това лято. Сега трябва да тръгвам, иначе Рафърти ще вдигне олелия, че го карам да ме чака.

— Поздрави Джон от мен — рече Рейчъл, когато излязоха на верандата.

— Зависи в какво настроение е — усмихна се Хъни. Очите й светнаха от приятната мисъл за предстоящата битка. Двамата с Джон Рафърти водеха война, откакто Хъни дойде да работи в околността. Рафърти ясно изрази мнението си, че жените не могат да се справят с тази професия, а Хъни се зае да му докаже, че греши. Отношенията им отдавна бяха еволюирали във взаимно уважение и постоянни свади, които доставяха удоволствие и на двамата. Тъй като Хъни имаше дълга връзка с един командирован в чужбина инженер и планове да се омъжи за него през зимата, когато той се върне в Щатите, тя беше защитена от прословутите задявки на Рафърти, тъй като той определено не си позволяваше да престъпва определени граници.

Джо стоеше до ъгъла на къщата. Беше нащрек и зорко следеше Хъни как се качва в колата и потегля. При други обстоятелства Рейчъл щеше да го успокои с думи, но днес беше прекалено напрегната и бдителна.

— Пази — рече тя тихо, без да е сигурна, че той разбира командата. — Добро момче. Пази къщата.

Рейчъл успя да поработи няколко часа, ала не можа да се съсредоточи, тъй като непрестанно се напрягаше да долови шум от спалнята. През няколко минути отиваше да го провери и всеки път мъжът си лежеше все така. Няколко пъти се опита да го накара да пийне нещо, но главата му клюмваше върху рамото й, щом го изправеше, и той изобщо не реагираше. Късно следобед температурата му отново започна да се покачва. Тя се отказа да пише. По някакъв начин трябваше да го вдигне и да му даде още аспирин.

Този път треската му изглеждаше по-сериозна. Кожата му изгаряше, а лицето му бе почервеняло. Когато му вдигаше главата, Рейчъл му говореше тихо като на бебе. Със свободната си ръка погали гърдите и ръцете му, за да го събуди, и усилията й се увенчаха с успех, когато непознатият внезапно изстена и обърна лице към шията й.

Звукът и движението на неподвижния и мълчалив досега мъж я стресна. Сърцето й подскочи и за миг застина, докато просто го държеше и усещаше по шията си наболата му брада. Усещането беше странно еротично и тялото й тутакси възвърна спомена. Горещина обагри страните й. Какво правеше тя, реагираше по такъв начин на несъзнателното докосване на един болен човек? Отдавна не беше получавала такъв подарък, ала и не смяташе, че бе жадна за любов, толкова жадуваща за докосване от мъж, че и най-нехайното движение да я възбуди.

Рейчъл посегна към чаената лъжичка с разтворения аспирин и я доближи до устните му. Той неспокойно извърна глава и тя премести лъжичката след устните му.

— Недей — тихо го замоли Рейчъл. — Няма да се отървеш. Отвори уста и го изпий. Ще се почувстваш по-добре.

Черните му вежди се смръщиха, той се размърда и отблъсна лъжицата. Тя настоя и този път горчивият аспирин влезе в устата му. Мъжът преглътна и Рейчъл използва момента да му даде да пийне няколко лъжички чай с лед, преди отново да потъне в безсъзнание. После пак се зае да го охлажда с кърпата, докато аспиринът започна да действа и температурата спадна, позволявайки му да поспи.

Реакцията му й даде надежда, че той скоро ще се събуди, но надеждата умря през дългата нощ. Температурата ту се качваше, ту спадаше. Тя му даваше аспирин и овладяваше положението. Едва успя да поспи на пресекулки, тъй като през по-голямата част от времето беше надвесена над него и търпеливо изтриваше тялото му с влажната кърпа, наред с всички останали грижи, които се полагат за болен човек на легло.

На зазоряване той отново изстена и се опита да се обърне на една страна. Рейчъл се досети, че мускулите го болят, понеже от дълго време лежеше само в едно положение, и му помогна да се извърти на дясната си страна, след което се възползва и избърса гърба му със студена вода. Мъжът се успокои почти веднага и дишането му стана дълбоко и равномерно. Очите й горяха, а мускулите й я боляха, ала тя продължи да трие гърба му, докато не се убеди, че най-после му бе комфортно, и легна да спи. Беше толкова изморена… Взря се в мускулестия му гръб, колебаейки се дали да заспи и как би могла да остане будна и секунда повече. Клепачите й натежаха и Рейчъл тутакси заспа, като инстинктивно се доближи до топлия му гръб.

Беше все още рано, когато се събуди. Според часовника беше спала малко повече от два часа. Той лежеше по гръб и беше изритал завивката на куп върху левия си крак. Разтревожена, че движенията му не я бяха събудили, тя стана и заобиколи, за да оправи чаршафа и да го завие, като се стараеше да не мести левия му крак. Погледът й обходи голото му тяло, но Рейчъл бързо го отмести и отново се изчерви. Какво, по дяволите, й ставаше? Знаеше как изглеждат мъжете голи, освен това го виждаше не за пръв път. Вече почти два дни се грижеше за него, беше го изкъпала, беше помогнала да зашият раните му. Въпреки това не можеше да се противопостави на топлото усещане, което се надигаше всеки път, щом го погледнеше. Просто похот, рече си тя твърдо. Обикновена, старомодна похот. Аз съм нормална жена, а той е красив мъж. Нормално е да ми харесва тялото му, така че трябва да престана да се държа като свенлива ученичка!

Рейчъл дръпна чаршафа до гърдите му и отново го накара да изпие още малко аспирин. Защо не се събуждаше все още? Дали сътресението не беше по-сериозно, отколкото си мислеше Хъни? Ала състоянието му не се влошаваше и всъщност той реагираше малко по-адекватно, отколкото преди. По-лесно й беше да го накара да изпие аспирина и течностите, но тя искаше той да отвори очи и да говори с нея. Дотогава не можеше да бъде сигурна, че не му бе навредила, като бе взела решение да го скрие.

Да го скрие от кого, подигравателно попита подсъзнанието й. Никой не го издирваше. В тази ясна и безоблачна утрин безпокойството й изглеждаше глупаво.

Докато мъжът си почиваше, Рейчъл нахрани животните и поработи в градината, набра зелен боб и доматите, които бяха почервенели. Имаше няколко узрели жълти тикви и реши да сготви тиквена яхния в тенджерата под налягане за вечеря. Оплеви градината и около храстите и когато свърши, горещината вече беше непоносима. Днес го нямаше дори обичайният бриз от залива и въздухът беше горещ и тежък. Тя се замечта да поплува, ала не смееше да остави пациента си без надзор дълго време.

Когато отново го провери, пак беше изритал завивката, раздвижи се малко и неспокойно обърна глава. Не беше време да му дава аспирин, но той гореше. Рейчъл взе купа със студена вода и седна на леглото до него. Бавно започна да го трие, докато го охлади, и мъжът се успокои. Стана от леглото, погледна го и се замисли дали има смисъл да го завива. Просто му беше твърде горещо, та нали имаше висока температура, въпреки че тя беше оставила климатика да работи и според нея в къщата беше хладно. Внимателно и с леки движения разви чаршафа от крака му, после се спря и ръцете й се върнаха до стъпалата му. Имаше красиви стъпала, стройни и с тен, мускулести и добре поддържани, също като ръцете му. По външната страна на стъпалата му откри същите мазоли, които имаше и по ръцете.

Той беше обучен войн.

Очите й се напълниха със сълзи, докато го завиваше до кръста. Нямаше причина да плаче. Мъжът си беше избрал какъв живот да живее и не би одобрил съчувствието й. Хората, които живееха на ръба на опасността, го правеха, защото го искаха. Тя самата беше живяла така и знаеше, че беше свободна да избере опасностите по своя път. Би Би беше приел опасностите на професията си. За него те бяха наградата, за която му плащаха, и която си струваше риска.

Ала онова, което и двамата не бяха преценили, беше, че именно нейната работа щеше да му струва живота.

Когато същата вечер пристигна Хъни, Рейчъл се беше съвзела и още с влизането през вратата Хъни я посрещна уханието на тиквена яхния.

— М-м-м, мирише чудесно — тя помириса въздуха. — Как е пациентът ти?

Рейчъл поклати глава.

— Няма кой знае каква промяна. Малко се раздвижи, неспокоен е, когато температурата се повиши, но все още не се е събудил.

Тъкмо беше го завила, преди Хъни да влезе в спалнята да го прегледа.

— Добре се справя — тихо рече Хъни, след като видя раните и очите му. — Нека спи. Точно това му е необходимо.

— Толкова време мина — измърмори Рейчъл.

— Доста е преживял. Тялото има свои начини да се бори и да получи това, от което има нужда.

Не беше нужно много, за да накара Хъни да остане за вечеря. Тиквената яхния, пресният грах и салатата от домати сами я убедиха.

— Това бе доста по-добро от хамбургера, който бях планирала — рече Хъни и размаха вилицата си, за да подсили думите си. — Мисля, че нашето момче е извън опасност. Така че утре няма да идвам, обаче ако отново сготвиш нещо, винаги мога да променя решението си.

Приятно беше да се посмее след напрежението на изминалите два дни. Очите на Рейчъл блестяха.

— За първи път, откакто започнаха горещините, готвя. Храня се с плодове, корнфлейкс и салати, изобщо с неща, за които не трябва да включвам печката. Но след като пуснах климатика заради него, идеята да сготвя ми се стори добра.

След като изчистиха кухнята, Хъни погледна часовника си.

— Не е много късно. Мисля, че ще се отбия при Рафърти, за да прегледам една от кобилите му, която ще ражда. Може да си спестя едно идване. Благодаря, че ме нахрани.

— Винаги си добре дошла. Не знам какво бих правила без теб.

Хъни я погледна за миг. Луничавото й лице беше сериозно.

— Би се справила, нали? Ти си от хората, които правят, каквото трябва, без да се суетят. Онзи мъж там ти е длъжник.

Рейчъл не беше сигурна дали той щеше да приеме нещата по същия начин. Излезе от банята, след като си взе душ, и спря поглед в него. Искаше й се непознатият да отвори очи и да й проговори, да й подскаже кой бе човекът, скрит под затворените клепачи. С всеки изминал час тайнствеността около него нарастваше. Кой беше той? Кой го беше прострелял и защо? Защо в новините нищо не споменаваха за него? Изоставена лодка, намерена да се носи из залива или изхвърлена от морето на брега, си е новина. Тогава във вестниците щеше да има съобщение за изчезнал човек. За наркопласьор, избягал затворник или каквото и да било, ала нямаше нищо, което да подскаже защо го беше изхвърлил приливът.

Тя се мушна в леглото до него с надеждата да поспи поне няколко часа. Мъжът бе спокоен, температурата му не се качваше толкова високо като в началото. Рейчъл обви пръсти върху ръката му и заспа.

Клатенето на леглото я събуди и я стресна в дълбокия й сън. Тя седна в леглото, а сърцето й щеше да изскочи. Той неспокойно мърдаше и се опитваше да изрита завивката с десния си крак. Най-после успя. Кожата му беше гореща и дишаше тежко. Един поглед към часовника и Рейчъл разбра, че бе минало доста време от часа, в който трябваше да му дава аспирин. Включи лампата до леглото и отиде в банята да вземе аспирин и прясна вода. Този път мъжът го погълна, без да се противи, и Рейчъл му даде почти цяла чаша вода. Постави главата му на възглавницата, но не бързаше да отмести пръстите си от косата му.

Отново се замечта! Рязко се отдръпна от опасната посока, в която я водеха тези сънища наяве. Трябваше да го охлади, а вместо това стоеше и си фантазираше разни неща за него. Отвратена от себе си, навлажни кърпата и се надвеси над него, като бавно изтриваше тялото му с хладната кърпа.

Ръката му докосна гърдите й. Тя замръзна и ококори очи. Нощницата й беше широка и без ръкави, с дълбоко деколте, което се отвори, когато се надвеси над него. Дясната му ръка бавно се придвижи в пазвата й и с опакото на силните си и стройни пръсти той разтърка зърната й, докато те не се втвърдиха. Рейчъл притвори очи от внезапното и неочаквано удоволствие. Ръката му слезе бавно по-надолу, толкова бавно, че дъхът й спря, и се зае да гали кадифените й гърди.

— Хубави — изрече мъжът тази единствена дума с дълбок глас.

Думата отекна като ехо в съзнанието й и тя извърна глава с отворени очи. Той беше буден! За миг Рейчъл впери поглед в полуотворените му очи, които бяха толкова черни, че дори светлината потъваше в тях. После миглите му бавно се снижиха и мъжът отново заспа. Ръката му падна от гърдите й.

Тя беше така шокирана, че не можеше да мръдне. Кожата й все още гореше от допира му. Моментът, когато се взря в очите му, до такава степен се запечата във времето и в паметта й, че усещаше как погледът му я изгаря. Черни очи, по-черни и от нощта, без ни най-малък кафяв оттенък. Бяха замъглени от треската и болката, ала той беше видял нещо, което хареса и към което посегна. Рейчъл погледна надолу и видя, че през отвореното деколте на широката й и удобна памучна нощница гърдите й бяха напълно изложени на погледа му и допира му. Без да иска, беше предизвикала и двете му сетива.

Ръцете й машинално потрепериха, докато продължаваше да го трие с влажната кърпа. Сетивата й се замаяха, умът й се опитваше да свикне с факта, че мъжът се беше събудил и бе проговорил, дори и да беше произнесъл една-единствена дума. По някакъв начин през дългите два дни, докато лежеше неподвижен, въпреки че й се искаше да се събуди, тя беше престанала да очаква това. Беше се погрижила за него като за дете и сега беше стъписана, така, както когато детето изведнъж проговори. Но непознатият не беше дете, а мъж. Истински мъж, ако се съдеше по откровението на единствената дума, която беше произнесъл. „Хубави“ беше казал той и страните й пламнаха.

Тогава смисълът на тази единствена дума я осени и Рейчъл рязко се изправи. Той беше американец! Ако беше от друга националност, първата дума, която щеше да произнесе в изгарящата го треска, щеше да е на неговия роден език. Но тази единствена дума беше на английски, а неясният акцент беше определено американски. Заваленият говор можеше да се дължи и на естествения акцент, бил той южен или западен.

Американец. Тя се замисли за дедите му, на които дължеше мургавия си тен, италианци или араби, унгарци или индианци, може би тъмнокоси ирландци? Испанци? Татари? Високите, издялани скули и тънкият нос можеха да се дължат на всяко едно от тези потекла, ала определено непознатият принадлежеше към огромната американска общност.

Сърцето й все още беше неспокойно от вълнението. Дори след като изпразни купата с водата, изключи лампата и се мушна до него, Рейчъл все още трепереше и не можеше да заспи. Мъжът беше отворил очи и й беше проговорил. Беше направил съзнателни движения. Възстановяваше се! При тази мисъл от плещите й падна огромно бреме.

Тя се обърна на една страна и го погледна, макар че едва виждаше очертанието на профила му в тъмнината на стаята. Но всяка частица от тялото й усещаше близостта му. Той беше топъл и жив, една странна смесица от болка и екстаз се надигаше в нея, защото по някакъв начин мъжът беше станал важен за нея, толкова важен, че смисълът на съществуването й бе безвъзвратно променен. Дори и след като той си тръгнеше, както и подсказваше здравият разум, тя никога нямаше да бъде същата. Диамантения залив й го беше подарил, един странен подарък от тюркоазните му води. Рейчъл се протегна и нежно погали мускулестата му ръка. После отдръпна пръсти, тъй като допирът до кожата му накара сърцето й отново да подскочи. Непознатият беше дошъл от морето, ала именно тя имаше основната заслуга за това.