Екстаз

1

Беше свежа и прохладна есенна утрин. Оставих зад себе си какофонията от гръмки клаксони и глъчката на пешеходците и прекрачих входа на небостъргача от огледално стъкло в центъра на Манхатън. Посрещна ме хладен покой. Токчетата ми тракаха по тъмния мраморен под на обширното фоайе в унисон с ускорения ритъм на сърцето ми. Личната ми карта се изплъзна от потната ми длан, когато я подадох на охраната. Получих посетителския си пропуск и се насочих към асансьора, но вместо да се успокоя, ми стана още по-нервно.

Случвало ли ви се е толкова силно да желаете нещо, че да не можете да си представите да не го получите?

В живота ми имаше две неща, към които изпитвах това чувство: мъжът, в когото бях така глупава да се влюбя, и свободната позиция за административен асистент, за която кандидатствах и сега отивах на интервю.

Мъжът се бе оказал ужасно неподходящ за мен, а работата можеше да внесе невероятни промени в живота ми. Дори не смеех да си представя, че си тръгвам от събеседването, без да ме одобрят. Просто имах едно такова чувство дълбоко в себе си, че ако започна работа като асистентка на Лей Янг, това ще ми даде криле и ще полетя.

Въпреки вътрешната мотивационна лекция, която си изнасях, когато стъпих на десетия етаж и пред погледа ми грейна входът на „Сейвър Инк“, дъхът ми спря. Името на компанията бе изписано с металически букви и женствен ръкописен шрифт върху двойната врата. Предизвикваше ме да дам воля на мечтите си и да се наслаждавам на всеки миг.

Докато чаках да вляза, изучавах с поглед добре облечените млади жени, които седяха на столовете в приемната. За разлика от мен не носеха дрехи втора ръка от миналогодишните модни колекции. Съмнявах се, че някоя от тях е работила на три места, за да си плати таксите за колежа. Тези момичета ме водеха по точки почти във всяко отношение, но бях наясно с този факт и не се притеснявах… много.

Когато охранителните врати се отвориха с бръмчене, огледах стените в цвят капучино, по които бяха окачени снимки на модерни ресторанти и известни готвачи. Във въздуха се носеше едва доловим аромат на захарни курабийки, който ми напомни за уюта от детството ми. Но дори той не ми помогна да се отпусна.

Поех си дълбоко въздух и се представих на рецепционистката — красиво чернокожо момиче с приятна усмивка. След това отстъпих встрани и застанах до стената. Дали интервюто, за което бях подранила с почти половин час, щеше наистина да се състои? Скоро ми стана ясно, че на всеки бе отредена петминутна аудиенция и някой от персонала въвеждаше и извеждаше кандидатите точно навреме.

По кожата ми изби фина влага от притеснение.

Когато ме повикаха, толкова бързо се оттласнах от стената, че се олюлях на високите си токчета. Непохватността ми бе отражение на разклатената ми самоувереност. Тръгнах по коридора след привлекателен младеж, който ме отведе до директорския кабинет. Пред входа имаше приемна с празно бюро, а зад поредната двойна врата бе разположено средището на властта на Лей Янг.

Младежът ме покани да вляза и се усмихна:

— Успех.

— Благодаря.

Щом прекрачих прага, най-напред привлече погледа ми съвременното и изчистено обзавеждане на стаята, а след това — жената, която седеше на огромно бюро от орехово дърво и изглеждаше много дребна. Навярно съвсем щеше да се изгуби на фона на зашеметяващата гледка с манхатънските небостъргачи, която се разкриваше от прозорците, ако не бяха ярките алени рамки на очилата й, идеално съчетани с нюанса на червилото върху плътните й устни.

Позволих си за един дълъг миг да попия с очи външния й вид и да се възхитя как кичурът посребряла коса на дясното й слепоочие бе изкусно вплетен в сложния й кок. Беше стройна, с грациозна шия и дълги ръце. Когато вдигна поглед от автобиографията ми и ме огледа, се почувствах оголена и уязвима.

Лей Янг свали очилата си и се отпусна назад в креслото:

— Заповядай, Джиана, седни.

Направих няколко крачки по кремавия мокет и заех един от кожените столове, подредени пред бюрото й.

— Добро утро — казах, но твърде късно се улових, че използвам бруклинския си акцент, който толкова дълго се бях упражнявала да прикривам. Жената пред мен като че ли не го забеляза.

— Разкажи ми нещо за себе си.

Прокашлях се:

— Ами, тази пролет завърших с отличен успех Университета на Невада в Лас Вегас…

— Току-що го прочетох в автобиографията ти — отбеляза, но смекчи думите си с лека усмивка. — Кажи ми нещо, което не знам. Защо си се насочила към ресторантьорството? Шейсет процента от новите заведения фалират през първите пет години от основаването си. Сигурно знаеш.

— Не и нашето. Вече три поколения поред семейството ми управлява ресторант в Малката Италия[1] — заявих гордо.

— Тогава защо не работиш там?

— Защото там ви няма вас. — Преглътнах, това бе твърде лично. Лей Янг не изглеждаше смутена от гафа ми, но аз бях. — Искам да кажа, че нямаме вашата магия — добавих припряно.

— Нямате…?

— Да — замълчах за секунда, за да се овладея. — Имам трима братя. Няма как и тримата да наследят ресторант „Роси“, когато баща ни се пенсионира, а и не искат. Най-големият ще поеме управлението, а другите двама… искат да имат свои собствени ресторанти „Роси“.

— А твоят принос се състои в диплома по ресторантьорство и много страст.

— Искам да науча всичко необходимо, за да им помогна да сбъднат мечтите си. Ще помагам и на други хора да осъществяват стремежите си.

Лей Янг кимна и посегна към очилата си:

— Благодаря ти, че дойде, Джиана.

И просто така ме отпрати. Разбрах, че няма да ме назначи. Не бях изрекла онова, което очакваше да чуе, за да ме отличи като победителка.

Изправих се и бясно прехвърлих в ума си няколко идеи, за да обърна хода на интервюто.

— Госпожо Янг, наистина много искам тази работа. Старателна съм. Никога не се разболявам. Поемам инициатива и имам прогресивно мислене. Бързо ще се науча да предусещам от какво имате нужда, и то преди вие самата да сте го осъзнала. Ще останете доволна, че сте ме наела.

Лей ме погледна.

— Вярвам ти. Работила си на няколко места и в същото време си успявала да поддържаш високи оценки в университета. Виждам, че си умна, целеустремена и не се притесняваш да се пазариш. Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. Просто не съм убедена, че съм най-добрият шеф за теб.

— Не разбирам. — Стомахът ми се сви, щом осъзнах, че мечтаната работа ми се изплъзва. Прониза ме остро разочарование.

— Няма нужда да разбираш — отвърна жената внимателно. — Повярвай ми. Има стотици ресторантьори в Ню Йорк, които могат да ти дадат онова, което търсиш.

Вирнах брадичка. Някога се гордеех с външния си вид, със семейството и корените си. Сега се ядосах на себе си, защото се бях усъмнила в ценността им.

Спонтанно реших да разкрия защо желанието ми да работя за нея бе толкова силно:

— Госпожо Янг, моля ви, чуйте ме. Ние имаме много общо. Иън Пембри ви е подценил, нали?

В очите й внезапно лумна огън при неочакваното споменаване на бившия й бизнес партньор, който я бе предал. Не отговори на въпроса ми.

Вече нямах нищо за губене.

— Един мъж, когото познавах, също ме подцени. Вие сте доказала на хората, че грешат за вас. Просто искам да направя същото.

Лей Янг наклони глава:

— Надявам се да успееш.

Осъзнах, че не мога да кажа нищо повече, за да променя решението й, затова благодарих за отделеното време и си тръгнах с достойнство, доколкото бе възможно.

Това беше един от най-ужасните понеделници в живота ми.

— Казах ти, зарежи я тази идиотка — повтори Анджело. — Имаш късмет, че не си получила работата.

Бях най-малката в семейството и имах трима по-големи братя. Анджело бе най-младият от тях. Справедливият му гняв ме развесели, макар че въобще не ми беше до усмивки.

— Прав е — намеси се Нико. Най-големият от братята Роси, а и най-пакостливият, избута Анджело настрани и сервира порцията ми с театрален жест.

Седях на бара, тъй като за вечеря „Роси“ както винаги бе препълнен с познатата шумна и весела тълпа. Редовните ни клиенти бяха много, сред тях имаше дори няколко известни личности, които идваха под прикритие, за да хапнат на спокойствие. „Роси“ поддържаше чудесна репутация заради любезното обслужване и отличната си кухня и пъстрата ни клиентела го доказваше.

Анджело се намръщи и бутна Нико с рамо:

— Винаги съм прав.

— Ха! — възкликна подигравателно Винсент, щом подаде глава от прозорчето на кухнята. Плъзна две димящи блюда на полицата и откъсна листчетата със съответните поръчки. — Само когато повтаряш нещо, което вече съм казал.

Закачките им ме разсмяха въпреки унилото ми настроение. Секунда преди да вдишам любимия парфюм на майка ми — „Елизабет Арден“, усетих нечия длан на кръста си. Мама ме целуна по бузата:

— Радвам се да те видя усмихната. В този живот нищо…

— Не е случайно — довърших изречението й. — Знам. И все пак ми е гадно.

Бях единствената от семейството, завършила колеж. Всички се включиха да помагат, дори и братята ми. Сега не можех да се отърва от чувството, че съм ги разочаровала. Да, наистина имаше стотици ресторантьори в Ню Йорк, но Лей Янг бе една — неудържима стихия, която превръщаше неизвестни готвачи в звезди.

Лей често гостуваше в сутрешни телевизионни предавания и разпалено говореше за ролята на жените в бизнеса. Родена в семейство на имигранти, тя бе работила, за да плаща образованието си, и бе постигнала успех, макар нейният наставник и съдружник да я бе предал. Ако започнех работа в компанията й, това щеше да е силна заявка за собственото ми бъдеще.

Или поне така си казвах.

— Яж си фетучините, че ще изстинат — настоя майка ми и се отдалечи, за да посрещне новодошлите клиенти.

Загребах с вилицата малко паста, от която се стичаше гъст сос „Алфредо“[2], и се вгледах в мама. Не бях единствената, много клиенти също й хвърляха погледи. Мона Роси наближаваше шейсетте, но никой не би й ги дал. Беше красива, пищна и сексапилна. Огнените й коси с виолетов нюанс бяха небрежно прибрани нагоре с лек обем и обрамчваха класическите симетрични черти на лицето й. Устните й бяха сочни, очите — тъмни като маслини. Имаше изваяна фигура с щедри извивки. Обичаше да се кичи със златни бижута.

И мъже, и жени бяха влюбени в нея. Мама се чувстваше удобно в кожата си, държеше се самоуверено и привидно безгрижно. Малко хора осъзнаваха колко грижи й бяха докарвали братята ми като деца. Но с годините бе успяла да ги възпита добре.

Поех си дълбоко въздух и си позволих да се потопя в уютната атмосфера — така обичания смях на околните, изкусителните аромати на храната, приготвена с любов, тракането на приборите върху чиниите и щастливия звън на чашите, вдигнати за наздравица. Исках от живота си още повече и понякога забравях, че вече имам много.

Нико се появи отново и ме стрелна с поглед:

— Червено или бяло? — попита, положи длан върху моята и я стисна леко.

Брат ми беше мургав и привлекателен, с буйна коса и дяволита усмивка — любимец на клиентите, и най-вече на тези от женски пол. Владееше до съвършенство изкуството на флирта и можеше да се похвали със собствен фен клуб — дами, които сядаха на бара не само заради страхотните питиета, които Нико приготвяше, но и заради пиперливите му закачки.

— А какво ще кажеш за малко шампанско?

Лей Янг се плъзна на високия бар стол до мен, след като двама младежи тъкмо бяха освободили съседните места, за да се преместят на резервираната за тях маса.

Примигнах.

Жената ми се усмихна. Изглеждаше много по-млада, отколкото по време на интервюто тази сутрин, облечена с непретенциозен ансамбъл от дънки и копринена розова блуза без ръкави. Беше с пусната коса и без грим.

— Прочетох много въодушевени отзиви за това място в интернет.

— Най-добрата италианска храна — кимнах и пулсът ми се ускори от вълнение.

— В много от коментарите се казва, че ресторантът е бил добър и преди, но през последните две-три години е станал страхотен. Правилно ли се досещам, че се е случило благодарение на новите неща, които си научила и си започнала да прилагаш?

Нико сложи две високи чаши пред нас и ги напълни наполовина с искрящо шампанско.

— Права сте — намеси се брат ми в разговора ни.

Лей прокара пръсти по столчето на чашата си и ме погледна право в очите. Нико добре знаеше кога трябва да изчезне, затова се отдалечи към другия край на бара.

— Относно онова, което каза днес… — започна жената. Понечих да се свия, но веднага изправих рамене. Лей Янг едва ли си бе направила труда да дойде чак дотук, за да ме смъмри. — Пън наистина ме подцени, но не е злоупотребил. Ако хвърля вината върху него, ще е все едно да призная, че е имал твърде голяма заслуга. Оставих вратата отворена, а той просто я прекрачи и си тръгна.

Кимнах. Конкретните обстоятелства около раздялата им си оставаха между тях, но си бях направила доста изводи от репортажите в специализираните списания, а липсващото в картинката допълних от клюкарските рубрики и блоговете в интернет. Бяха построили заедно кулинарна империя с цяла армия от известни готвачи, няколко вериги ресторанти, поредица готварски книги и марка достъпни кулинарни пособия, от които се продаваха милиони бройки. И изведнъж Пембри бе обявил, че открива нова верига заведения, финансирана от редица известни актьори и актриси, а Лей не бе част от новото начинание.

— Научих много от него — продължи събеседницата ми. — С времето осъзнах, че и той е получил поне толкова, колкото аз. — Замълча и се замисли. — Усещам, че вече съм твърде привързана към начина, по който правя нещата винаги. Нуждая се от свеж поглед. Искам да ме подхранва гладът на някой друг.

— Трябва ви протеже, така ли?

— Именно — изви устни в усмивка. — Не го бях осъзнала, докато ти не ме насочи към тази мисъл. Знаех, че ми липсва нещо, но не можех да определя какво.

Пърхах от въодушевление, но се постарах да запазя тона си официален. Обърнах се към събеседничката си:

— Ако ме искате, готова съм.

— Забрави за нормалното работно време — предупреди ме Лей. — Това не е служба от девет до пет. Ще те търся през почивните дни и може дори да ти позвъня посред нощ… Работя непрекъснато.

— Нямам нищо против.

— Аз имам. — Анджело изникна зад нас. Всичките ми братя бяха разбрали с кого разговарям и както винаги не бяха никак срамежливи. — Искам да се виждам с нея от време на време.

Сръгах го с лакът. Живеехме заедно в обширен, полузавършен мансарден апартамент в Бруклин — аз, тримата ми братя и съпругата на Анджело, Денийз. Непрестанно мърморехме, че се виждаме твърде често.

Лей подаде ръка и се представи на Нико и на Анджело, а след това и на майка ми, която се приближи, за да види за какво е цялата тази суетня. Татко и Винсент помахаха от прозорчето на кухнята. След миг пред гостенката се появи меню, панерче с пресен хляб и зехтин, произведен от малка ферма в Тоскана.

— Как е панакотата? — попита ме Лей.

— Няма да намерите по-добра — уверих я. — Вечеряла ли сте?

— Още не. Урок номер едно: животът е кратък. Не отлагай хубавите неща.

Прехапах долната си устна, за да не се усмихна твърде широко.

— Това означава ли, че получавам работата?

Лей вдигна своята чаша с шампанско и кимна отсечено:

— Наздраве!