Фаворитката на султана

1

Дъждът вали силно още от среднощ и е превърнал земята в тресавище. Излива се по керемидите на покрива и по терасите, на които жените обикновено простират прането и надничат, за да следят движенията на мъжете долу. Струите му бият по зелената теракота на джамията Шауия, по четирите златни ябълки и полумесеца върху високото минаре. Стичат се по оградата на двореца и образуват тъмни като кръв петна.

Занаятчиите стоят с роби, залепнали за телата им, пред масивните крила от кедрово дърво на главната порта, вече подгизнали и изпръскани с кал. Никой не се е досетил да запази дървото от дъжда; а това е сезонът, в който невени би трябвало да покриват голите червени хълмове като оранжева снежна покривка, а смокините в градските градини да започват да зреят.

На съседния континент френският крал е зает с разточителни планове за Версай и градините му. Султан Мулай Исмаил, владетелят на Мароко, е обявил, че ще построи дворец, пред който Версай ще изглежда като джудже: зидовете ще се простират от тук, в Мекнес, на почти петстотин километра в планините Северен Атлас чак до Маракеш! Първият етап – Дар Кбира с дванайсетте си кули, джамии, хамами, вътрешни дворове, градини, кухни, казарми и малки куполовидни постройки – е почти завършен. Баб ар-Раис, главната порта на комплекса, ще бъде официално открита след един ден. От всички краища на империята за събитието пристигат областни владетели с дарове от роби, златотъкани платове, френски настолни часовници и сребърни свещници. Исмаил възнамерява собственоръчно да заколи вълк точно в полунощ, да положи черепа му в стената и да зарови тялото му под портата. Но как, ако самата врата – символ на цялото грандиозно събитие – не е довършена? Какво ще направи султанът, ако плановете му бъдат осуетени?

Поне един от занаятчиите замислено почесва тила си.

Малка група роби европейци работи усърдно отсреща в горния край на външната стена, поправя огромната дупка от срутването през нощта. Трамбованата глина е напоена с вода: явно пясъкът и варовикът не са били добре положени още в началото, а дъждът окончателно е нарушил стабилността им. Няма съмнение, че и поправката няма да бъде по-успешна и всички ще бъдат бичувани заради небрежност. Или по-лошо.

Работниците са мършави и бледи, чертите на лицата им са изострени от глад, робите им са прокъсани и мръсни. Един от тях, с гъста брада и хлътнали очи, се заглежда в далечината.

– Боже, и свине не биха оцелели на този студ.

Този до него кимва мрачно.

– Гадно е като в Хъл през зимата.

– В Хъл поне има ейл.

– Ейл и жени.

Дружна въздишка.

– Дори жените в Хъл ми се струват нелоши след няколко месеца на това място.

– А като си помислиш, че предприе плаване, за да се отървеш от жените!

Тази забележка предизвиква кратък горчив смях. Оцелелите след месеци, прекарани в смрадливите подземия, в които бяха затворени тези чуждоземни нещастници след пленяването им от търговски и рибарски кораби на път от Корк за Корнуол, са прекарали първите си седмици в Мароко, разказвайки си един на друг истории, които да поддържат жив спомена за дома.

Уил Харви изведнъж се изправя и отмята мократа от дъжда коса от лицето си.

– За бога, вижте това.

Всички се обръщат. От вътрешна врата на двореца се показва странно приспособление, а след него висока фигура, превита на две, за да може да излезе, която се изправя. Носи алена роба, покрита отчасти с бяло вълнено наметало със златни кантове. Държи кръгло парче плат на дълга дръжка над увитата си с чалма глава, за да се пази от дъжда.

– Що за дяволско чудо е това – пита Харви.

– На мен ми прилича на чадър – обажда се преподобният Ебели.

– Не пособието, глупако: онова, което го носи. Виж как се движи като тренирано испанско пони!

Фигурата внимателно заобикаля локвите. Върху украсените си чехли носи високи коркови налъми, подгизнали от кал. Работниците го наблюдават с все по-голямо изумление и започват да подвикват:

– Палячо!

– Женчо!

Рядко удоволствие е да прехвърлят тормоза върху някой друг, без значение, че е чужденец и не разбира обидите.

– Префърцунено конте!

– Изнежена дамичка!

– Безполов!

При тази забележка, най-невинна от всички, фигурата внезапно спира, накланя назад нелепото приспособление и ги поглежда. Облеклото и поведението са им изглеждали женствени, но лицето, което се обръща към тях, показва цялата измамност на това впечатление. Със сигурност не е изнежено, нито фино. Прилича на изсечено от обсидиан или на потъмняло от старост твърдо дърво. Мрачно и неподвижно като военна маска, не подсказва нищо за човека под нея – с изключение на предупредителната бяла линия под черните ириси, насочени към тях.

– Трябва да внимавате повече кого обиждате.

Сред робите настъпва тишина, породена от шока.

– Само да щракна с пръсти и надзирателите веднага ще дотичат.

Под навеса над вратата, на около трийсетина метра разстояние, четирима мъже запарват чай в самовар. Парата се издига около тях и им придава призрачен вид. Ала усещането за ефимерност е измамно: на мига, в който им се удаде възможността да наказват, биха прекъснали приготвянето на чая, за да се озоват пред мъжете с готови камшици и пръчки.

Затворниците не могат да си намерят място от неудобство, осъзнали грешката си твърде късно. Никой друг не говори английски в тази забравена от бога страна!

Царедворецът изрича безстрастно:

– Тези мъже са избрани заради своята безпощадност. Не притежават и капчица човечност. Наредено им е да наказват мързела и непокорството без милост, ще ви убият и ще зазидат труповете ви в стените, които възстановявате, без да им мигне окото. Има кой да заеме местата ви. Животът в Мекнес не струва много.

Пленниците знаят, че това е самата истина. Отчаяно се взират в Уил Харви като техен говорител (все пак той беше виновен, че привлякоха вниманието на мъжа); той обаче стои с наведена глава и чака да го ударят. Никой не продумва. Напрежението е осезаемо.

Накрая Харви вдига глава. Изражението му е изпълнено с упорство.

– Човек ли сте? Или дявол? Готов ли сте да видите как умираме заради няколко неразумни забележки?

Останалите си поемат дъх; царедворецът обаче се усмихва мрачно за миг; после отново слага маската.

– Дали съм човек? Хм, добър въпрос...

Прави пауза, позволява им да огледат добре обточеното му със злато наметало, скъпите гривни на мускулестата му предмищница, сребърната пластина на лявото му ухо.

– Аз съм нещо половинчато, никой съм: роб, досущ като вас. Трябва да бъдете благодарни, че когато ме накълцаха, не отнеха сърцето ми. – Чадърът отново се накланя и скрива лицето му.

Никой не продумва, не са сигурни в смисъла на думите му. Гледат как царедворецът продължава да си проправя път през калта към ширналия се празен терен помежду двореца и медината зад него. Минава покрай надзирателите; спира. Те сдържат дъха си. Ясно е, че се поздравяват, но това е всичко. Най-после става ясно, че са се отървали на косъм, и се връщат към безкрайния си труд. Живеят, за да работят – и да умрат – някой друг ден. А това в крайна сметка е едничкото, към което всички се стремим.

2

– Мир вам, господине.

Сиди Кабур е слаб и крехък възрастен мъж с безупречна бяла брада, грижливо оформени нокти на ръцете и изтънчени маниери. Не бихте предположили, че е най-вещият специалист по отрови в Мароко. Накланя глава и ми се усмихва успокояващо любезно, безстрастният официален поздрав цели да създаде впечатлението, че ме вижда за пръв път, че съм обикновен клиент, натъкнал се на скатания в дъното на пазара Хена дюкян, привлечен от аромата на тамян, шафран от Талиуин и други незаконни вещества. Истината е, че ме познава добре: моята господарка често се нуждае от уменията му.

Изведнъж инстинктите ми, добити в кралския двор, се изострят. Навеждам поглед към него, немалкият ми ръст е още по-внушителен заради нелепите налъми.

– Подобно и на вас, фких.

Гласът ми не издава нищо.

Лявото му око леко смига и аз поглеждам зад него. В сенките в дъното на магазинчето има човек. Поглеждам отново собственика на дюкяна, който стиска устни. Внимавай.

– Какъв дъжд! – заговарям безгрижно.

– Съпругата ми, господ да я пази, вчера изнесе всички килими от гостната да се проветряват на терасата.

– И забрави да ги прибере?

Сиди Кабур свива безпомощно рамене.

– Майка ѝ беше болна, тя остана при нея през нощта и се сети за килимите чак след първата молитва. Баба ми ги беше тъкала от хубава вълна, но цветовете се смесиха. – Прави физиономия, но ми е ясно, че този разговор е за заблуда на случаен клиент. Докато описва билките, които е смесил за тъща си, и ефекта им върху запека ѝ, човекът се обажда с въпрос:

– Имате ли корен от вълчи лук?

Космите по врата ми настръхват. Вълчият лук е рядко растение с противоречиви свойства. Добре ми е известно, че полезните съставки в грудката могат да спрат кървенето и да ускорят заздравяването на раните. С извлек от листата му обаче може да се приготви смъртоносна отрова. Заради това, че е оскъдно, и заради мощния му ефект растението поддържа изключително висока цена. Акцентът на купувача подсказва, че идва от областта помежду предпланините на Атлас и Голямата пустиня, където вълчият лук е най-широко разпространен (освен това, като поглеждам надолу, забелязвам, че чехлите му са заоблени при пръстите, което не е типично тук, на север). Ето защо трябва да му е известно, че може да го намери на пазара в Тафраут на по-разумна цена. Това означава, че за този човек или господаря му парите не са проблем и растението му е нужно спешно. Но въпросът остава: за лечение ли му трябва, или за убийство?

Сиди Кабур бърза към дъното на дюкяна. Усещам погледа на мъжа върху себе си и му се усмихвам спокойно, за да престане да се взира така настойчиво в мен. Царедворците често са обект на завист; хората с външност, издаваща луксозен живот, и маврите нерядко са презирани. Отдавам погледа му на това предубеждение.

– Салаам алейкум. Мир вам, господине.

– На вас също.

Под претекст, че махам окаяните си налъми, мушвам листа със списъка от необходимите неща, който стискам, под шише с любимия аромат на султанката Зидана, където Сиди Кабур ще го открие. С него и преди сме използвали тази система: предпазливостта никога не е излишна, когато става въпрос за тайни дела. Мушвам налъмите под щанда, откъдето ще ги взема по-късно, изправям се и демонстративно започвам да изтръсквам дъжда от наметалото си, за да може непознатият да види, че съм с празни ръце.

Не отмества очите си от мен, от погледа му ме побиват тръпки. Мяркал ли съм го в двора? Чертите на лицето му ми се струват някак познати. Костите на черепа под плетената червена шапчица на темето му са изпъкнали: можеше да мине за хубав, ако не беше злобно стиснатата му уста. На ухото му няма робски печат. Освободен роб? Самият той търговец? Всичко е възможно – Мароко е едно от търговските средища в света, цялата държава е пазар. Но ако мъжът е обикновен търговец, защо Сиди Кабур ми хвърли предупредителен поглед? Ако знае кой съм, трябва да е наясно, че съм на подобна мисия. Това някаква проверка ли е? Ако е така, по чие нареждане?

Разбира се, че храня своите подозрения. Имам и врагове, както и господарката ми.

Сиди Кабур се връща.

– Това ли търсите?

Клиентът помирисва грудката, като че ли е в състояние да определи качеството ѝ с носа си. Поредната фалшива нотка: всеки истински отровител е наясно, че няма значение колко стар е коренът – подобно на своя братовчед лилиума, вълчият лук запазва свойствата си за неопределено дълго време.

– Колко?

Билкарят назовава цена, равносилна на изнудване, и мъжът се съгласява почти без никакъв пазарлък. Това ме убеждава, че тук става нещо злокобно. Докато южнякът рови в кесията си за монети, бързо се отдалечавам към пазара Хена, като почти събарям ръчна количка, натоварена със съдове за вода, тенджери и тигани, и бързо се скривам зад няколко магарета, група забулени жени и цяла сюрия деца от всеки възможен преследвач. Намирам убежище под навеса на малко кафене, обръщам се назад и се взирам в минувачите, търся изсечените черти под червената плетена шапчица. Проклинам глупостта си, щом се уверявам, че няма преследвач. Подигравките на европейските роби са опънали нервите ми до краен предел. Не приличам на себе си.

Освен това се налага да изпълня поръчките на господарката си: нямам време да се мотая тук, обзет от параноя. Най-добре е да оставя Сиди Кабур да се отърве от южняка и да изпълни списъка на султанката: ще се върна по-късно за него. Ще му е нужно време за приготовление за някои от нещата.

Дюкянът за конска сбруя е в другия край на пазара, зад търговците на дрехи, галантерията и шивачите, обущарите и ваксаджиите. Богато облеченият мъж е едър, тъмен почти колкото мен, с едри, белязани от печал черти, които добиват почти комична почуда, щом чува въпроса ми.

– Торба за фъшкии? Обточена със златна бродерия?

Кимвам.

– За свещен кон е. Участвал е в поклонение в Мека и е недопустимо изпражненията му да се сипят направо на земята. Описвам в детайли модела, който желае Мулай Исмаил.

Мъжът се ококорва.

– И колко ще плати султанът за тази интересна поръчка? – Но вече си личи, че е разочарован, знае отговора.

Разпервам ръце извинително. Стига да е възможно, султанът не се разделя с парите си. Страната и всичко в нея му принадлежат, за какво да плаща? За какво са му и пари при това положение? Но господарят ми пази съкровищата си в хазната и ако може да се вярва на слуховете, в многобройни тайни помещения, прокопани под двореца. В деня, след като брат му султан Мулай Рашид умря по време на празниците по случай Голямото угощение, докато яздеше бясно коня си из градините на своя дворец в Маракеш и накрая беше покосен фатално от нисък клон на портокалово дърво. Исмаил заграби съкровищницата във Фес и се обяви за император. След като пое контрол над заплащането, армията веднага се изправи в негова подкрепа. Господарят ми е хитър човек, има нюх към властта. Добър султан е, макар да е самозванец.

Напомням на нещастния търговец, че след височайшата поръчка със сигурност ще увеличи приходите си благодарение на мнозината, които ще имитират примера на господаря ми, но на тръгване установявам, че не му се вярва да завалят поръчки за торби за фъшкии със златна бродерия.

Останалата част от важните ми задачи приключва доста по-лесно, тъй като търговците са наясно как стоят нещата. Освен това е чест да снабдяваш султана, пряк наместник на Пророка. Това е повод за хвалби. Някои дори поставят табели с надпис "По поръчка на Негово Величество Султан Мулай Исмаил, Император на Мароко, Господ да го дари със слава и дълъг живот". Той ще ни надживее всичките, мисля си, докато вървя. Със сигурност поне онези от нас, подвластни на нрава му. Или на меча му.

Очаквам с нетърпение следващата си среща. Коптският търговец на книги посещава Мекнес рядко. Предприел е извънредно посещение преди знаменателното събитие по искане на Исмаил с прославената си колекция от свещени книги. Не че Исмаил може да прочете сам и една дума от тях (и защо му е, като може да плаща на грамотните да му ги четат? Освен това той знае наизуст целия Коран, качество, което обича често да демонстрира).

Ала той обича книгите и се отнася към тях с истинско благоговение, зачита ги далеч повече от човешкия живот.

След обичайните преувеличени поздрави и след като съм се осведомил за жена му, децата му, майка му, братовчедите и козите, египтянинът ме оставя, за да достави поръчаното от трезора, който наема, докато е в града, а аз се мотая наоколо – вдишвам аромата на стара кожа и пергамент, докосвам грижливо пазените корици, взирам се в гравираните слова. Търговецът на книги се връща задъхан и зачервен, качулката на неговата джеллаба е мокра. Щом изважда книгата от платнения ѝ калъф, разбирам защо не я държи при останалата си стока, красотата ѝ ме оставя без дъх. Подвързията е покрита със злато в два нюанса. Интересни шарки се преливат в централната плочка, оградена с плътна рамка. Напомнят ми килимите в покоите на самия султан, прекрасни произведения от далечните Херат и Табриз.

– Може ли? – Успявам да запазя лицето си безизразно, но ръцете ми треперят, когато посягам към книгата.

– От Шираз. Създадена е в ранния период на Сафавидската династия. Виж изработката на вътрешния ръб. Изящен е, но е много крехък.

– Коприна или хартия е? – Прокарвам пръсти през нежната ажурна шарка от вътрешната страна на корицата, разкриваща наподобяващите бижу ромбове от тюркоаз отдолу.

Коптският търговец на книги се усмихва със задоволство.

– Коприна, разбира се.

Отварям тома на случайна страница и попадам на 113-ата сура, Ал-Фалак. Проследявам извитите калиграфски букви и чета на глас:

– "Опазил ме Господът на разсъмването от злото на онова, което е сътворил, и от злото на тъмнината, когато настъпи, и от злото на духащи по възлите [магьосници], и от злото на завистник, когато завиди!" – Това е все едно описание на моя свят. Вдигам поглед. – Това издание е достойно за красотата на думите, които съдържа.

– Всъщност то е безценно съкровище.

– Ако кажа на султана, че тази книга е безценна, най-вероятно ще свие рамене, ще каже, че никоя цена не би била достатъчна, и няма да ти даде нищо. – Замълчавам за кратко. – Аз обаче съм упълномощен да ти направя предложение.

Назовавам значителна сума. Той вдига цената двойно и след любезен пазарлък се договаряме някъде по средата.

– Ела в двореца сутринта след церемонията по откриването – казвам му – и тогава великият везир ще потвърди уговорката ни.

– Утре ще донеса книгата на султана.

– Трябва да взема книгата със себе си сега. Мулай Исмаил няма търпение да я види. Освен това утре е денят на откриването: той няма да приема посетители.

– В това време? Само капчица дъжд да се докосне до нея и ще бъде унищожена. Нека сам да я донеса в двореца в сабат, поднесена в подобаваща кутия.

– Ще загубя главата си, ако се върна без книгата, а макар главата ми да е грозновата, изпитвам странна привързаност към нея.

Мъжът ми се усмихва накриво и си припомням, че освен с прехвалените съпруга и деца е известен с това, че ползва услугите на едно-две момчета, за които плаща добре – практика вероятно приемлива в Египет, но тук, в Мароко на Исмаил, е по-разумно да не се разгласява.

– Не е грозновата. Не бих искал да я видя отделена от тялото ти, Нус-Нус. Вземи книгата тогава, но я пази с цената на живота си. Ще дойда за заплащането сутринта на сабат.

Въздъхва, с благоговение я поставя в платнения калъф и ми я подава.

– Помни, незаменима е.

Би било лъжа да кажа, че не се притеснявам да нося такова съкровище, но имам да изпълня само още две поръчки: да взема малко подправки за приятеля си Малик и да отскоча до билкаря за нещата на Зидана.

С Малик имаме навик да си разменяме услуги. Освен заради сходните си интереси се сприятелихме и по необходимост, след като той е главен готвач на Исмаил, а аз опитвам храната на султана наред с останалите си многобройни задължения. Взаимното доверие е необходимо при тези обстоятелства. Необходимото на Малик – рас ал-ханут, който той самият държи да прибавя към рецептата си, и етерично масло от Атар, което Исмаил обича в своя кускус – ме отвежда отново при подправките. Оттам ме дели само една крачка до закътания дюкян на Сиди Кабур.

Мушвам се под навеса и с изненада откривам, че няма никой. Може Сиди Кабур да се е измъкнал за чаша чай със съседа си по сергия или е отишъл да вземе още въглища за мангала. Отмествам шишето с мускус встрани и установявам със задоволство, че списъкът на Зидана не е там. Вероятно билкарят е отишъл да вземе нещо, което държи на още по-тайно място...

Минава още минута, а от него няма и следа. Тежката миризма на тамяна в месинговия съд започва да става задушлива. Не е обичайният приятен аромат, който Сиди Кабур обича – малко смола елеми, смесена с бяло бензое, – а по-сложна комбинация, в която долавям бакаутово дърво и несъвместимите аромати на кехлибар и борова смола, единият сладникав, а другия остър – комбинация, която човек със здрав разум не би направил.

"Хайде – мърморя си аз, а стомахът ми се свива от тревога. – Да чакам или да си вървя?" Притеснението ми нараства. Скоро султанът ще тръгне за следобедната си обиколка и ще очаква да го придружа както винаги. Ако се върна без поръчката на Зидана обаче, тя ще избухне или още по-лошо, ще изпадне в безмълвните си размишления, предшестващи жестоко възмездие. Съществуването ми ежедневно е застрашено от две страни; понякога е трудно да преценя кой от тях е по-опасен – султанът с надигащата се у него ярост и внезапните изблици на насилие или властната му съпруга и коварният ѝ тормоз. Не съм убеден в силата на магиите ѝ, въпреки че съм отгледан в сходни традиции (аз принадлежа към Сенуфо, а тя към съседното племе Лоби), ще ми се да вярвам, че съм постигнал просвещение по време на странстванията си. Не се съмнявам ни най-малко обаче в способностите ѝ да борави отлично с различни изтънчени отрови. Не ми харесва да нося отрови на султанката, да улеснявам смъртоносните ѝ игри, но като слуга в двора нямам голям избор. Дворът на Мекнес е паяжина от заговори и измами, шушукане и интриги. Почти невъзможно е да живееш по правилата на подобно място: дори и най-праведният човек може да бъде ужасно компрометиран. Тръгвам нервно към задната част на магазина. Наоколо има кутии, пълни с гръбнаци от морски свинчета и миши мигли (миглите от мъжки мишки са в една кутия; тези от женски в друга), антимон, арсеник и златен прах; сушени хамелеони, таралежи, змии и саламандри. Талисмани против уроки; любовни отвари; примамки, привличащи джиновете, както захарта привлича осите. Докато си проправям път към прашасалата стена в дъното, натъквам се на огромен стъклен буркан, пълен с очи. Отскачам, бутам полицата с бедро и бурканът се разклаща заплашително, съдържанието му се люлее, докато всичките очи сякаш се взират в мен, като че ли съм събудил орда хванати в капан джинове. В този момент осъзнавам, че ръбът на полицата се е повдигнал, когато съм се ударил в него. Внимателно оставям увития в платнения му калъф Коран до себе си, нагласям рафта така, че бурканът да стои по-стабилно, и се похвалвам за това, че съм предотвратил истинско бедствие. Чудя се как Сиди Кабур се е сдобил с толкова много човешки очи, но си давам сметка, че зениците приличат на вертикални цепки, както е при котките и козите.

Трябва веднага да се върна в двореца при Мулай Исмаил, да обясня на Зидана, че поръчката ѝ е изпълнена и ще се върна за нея по-късно през деня, и да се моля късметът да е на моя страна. Това е единственото разумно решение при дадените обстоятелства. Обръщам се решително; твърде бързо... закачам крака си в нещо на пода зад мен и губя равновесие.

Обикновено съм доста пъргав, но очите са ме обезпокоили – или може дори да са причинили падането ми тъкмо когато се поздравявах за изплъзването от злото им влияние, – в следващия момент се озовавам по гръб, а главата ми се блъска в купчина кошове, които се разклащат, започват да се срутват и ме засипват гръбнаци от морски таралежи, сушени скорпиони и... Хващам нещо и го вдигам с отвращение – истинска напаст от мъртви жаби. Скачам енергично и махам гадостите от себе си. Гръбнаците и скорпионите са се закачили за вълнения ми бурнус, сякаш зловещо оживели. Откачам ги поотделно, а после опипвам гърба си и откривам, че съм съборил и съд с насекоми, които се катерят нагоре по бялата вълна като хищна червена орда.

Цялото хладнокръвие ме напуска. Наметалото, изящна дреха, по-прекрасна от всяка, която бих могъл да си позволя, принадлежеше на Исмаил, а сега е съсипано. Обикновено можеш сам да решаваш какво да правиш с подарък, но султанът има отлична памет и навика внезапно да пита защо не носиш дрехата, с която щедро те е възнаградил. Виждал съм не един да губи крайник или дори живота си заради незадоволителен отговор.

Притискам се в ъгъла, започвам да изцеждам червената течност от нея и откривам, че е по-гъста и тъмна от тази на насекомите и лепне по дланите ми; устата и носът ми се изпълват с горчивина, миризма, която няма нищо общо с размазаните бръмбари, нито с тамян, с нещо красиво или свещено.

Поглеждам надолу ужасен и откривам, че онова, в което съм се спънал, е трупът на Сиди Кабур. Някой е прерязал гърлото му сръчно като на овца за курбан. Красивата му бяла брада също е отрязана и лежи на гърдите му, изцапана с кръв. При убийството червата му са били извадени, ето откъде е тази наситена миризма: мангалът с тамян трябва да е напълнен с каквото е имало под ръка в опит да се прикрие вонята.

Обзема ме огромна скръб. Ислямът ни учи, че смъртта е наш дълг, задача, която трябва да изпълним, никога да не бягаме от нея; че не е наказание или трагедия и не бива да се боим от нея. Подобна успокоителна философия обаче някак не се покрива с тази брутална смърт. Приживе Сиди Кабур беше изряден във външността си, отвратително е да бъде заклан и оставен да лежи в локва от собствената си кръв и нечистотии, загледан в мрака. Навеждам се да затворя нещастните му оцъклени очи и виждам, че нещо се подава от посивелите му устни. Издърпвам го.

Още преди да съм го огледал, знам точно какво е това. Сдъвкано ъгълче от списъка с желаното от Зидана, който направих; очевидно старецът се е опитал да го запази, като го е изял. Или пък някой го е напъхал в устата му. Останалата част я няма, но не зная дали е в гърлото на Сиди Кабур, или в ръцете на убиеца му. Не мога да остана, за да проверя. Хрумва ми ужасна мисъл, после още една.

Първата е, че съм покрит с кръв и със сигурност ще бъда уличен като нападател. Втората е споменът за безценния Коран, оставен в краката ми, когато бутнах полицата с буркана с очи.

Усещам как в гърлото ми се надига жлъчка, обръщам се и най-ужасните ми страхове се потвърждават. Безупречно чистият бял лен е подгизнал в алени петна. Махам плата от скъпоценния предмет в него...

Кръв върху Свещения Коран е ужасно светотатство. Ала кръвта върху Сафавидския Коран, за който копнее Исмаил, вещае бавна и болезнена смърт.

За мен.

3

Взирам се в съсипаната книга, а след това в мъртвеца и се опитвам да възприема цялата чудовищност на положението, като се въртя безполезно във всички посоки. Трябва да съобщя за убийството, да уведомя властите, да ги уверя в своята невинност. Но кой би повярвал на роб? Защото аз съм точно такъв, независимо от положението ми в двореца. Зад стените му се крие вълшебно, защитено царство; навън обаче аз не съм нищо повече от натруфен чернокож мъж, покрит с кръвта на честен търговец. Не се заблуждавам с надежда, че ако ме арестуват, султанът ще бъде особено загрижен и ще ме спаси от съдбата ми; по-вероятно е да избухне заради закъснението ми и да ми отсече главата в мига, в който се изправя пред погледа му.

Свалям съсипаното наметало и увивам пропития с кръв Коран в него. Оглеждам се и съзирам стария бурнус на Сиди Кабур, закачен до вратата. Не се облича като богаташ – такива са мюсюлманските традиции, да не парадираш с по-добро благосъстояние от това на съседа си. Протягам се към дрехата и едва тогава забелязвам, че оставям кървави стъпки след себе си. Бурнусът е твърде къс, но в него се чувствам неразпознаваем; ако не броим жълтите ми, богато украсени чехли, разбира се, които сега са тъмночервени. В тази страна само жените носят червени чехли, а на какъвто и да се преструвам, не съм жена. Мушвам ги в наметалото при книгата. По-добре бос, отколкото изцапан с кръв; по-добре да ме вземат за просяк или евреин, отколкото за убиец. Слагам дългата островърха качулка върху чалмата си, прегърбвам рамене, за да прикрия ръста си, мятам вързопа на гръб и тръгвам бързо през пазара с наведена глава.

– Сиди Кабур!

Гласът е изпълнен с любопитство, питащ. Не се обръщам.

При първата порта срещам стражите на двореца, които са твърде отегчени и премръзнали, за да любопитстват за промяната в облеклото ми. Прекосявам площада за процесиите и бързо минавам покрай складовете и обширните казарми, където са разквартирувани десет хиляди чернокожи стражи на султана; после през втората порта, водеща към павилионите.

Забързвам ход, заобикалям купчините строителен пясък и хоросан, варова мазилка, камари дървен материал и керемиди. Подминавам склада, където султанът държи даровете, поднесени в знак на почит. (Колко биха се ядосали дарителите, ако узнаеха, че редките предмети, които са избирали толкова внимателно, са захвърлени на купчина да събират прах. Исмаил е същият като малкия си син Зидан – отегчава се от подаръците минута, след като ги е получил.) Би трябвало пазачите да ме спрат: забързан, изцапан с кръв, бос мъж, стиснал кой знае какво под мишница; но те са вътре, подслонили са се от лошото време.

С приближаването на павилионите на султана стражите са значително по-бдителни.

– Хей! Ти, там! Покажи си лицето и кажи по каква работа идваш.

Това е Хассан, а зад него са трима от най-доверените стражи на Исмаил, мъже, чийто вид внушава страх, половин глава по-високи от мен, с огромни мускули. Виждал съм как Хассан чупи гръбнака на човек с голи ръце и как Яя борави с пиката си, без да му мигне окото. Свалям качулката на бурнуса.

– Аз съм, Нус-Нус.

– Приличаш на мокър плъх, спипан да краде жито от хамбара.

– Ще пера. – Отчасти казвам истината.

– Тогава по-добре влизай на сухо, че отново ще подгизнеш.

Минавам бързо край тях през огромната арка във форма на подкова в голямата зала, босите ми крака шляпат и се хлъзгат по мраморния под. Чувам група царедворци да се приближава в същата посока. Стигам до стаята си, преддверие към павилиона на Исмаил, и се промъквам вътре точно когато се появяват.

Измивам краката и ръцете си от кръвта навън във фонтана на вътрешния двор, надявам се никой да не ме вижда, а после заравям унищожените чехли в рохкавата пръст под хибискуса. Но какво да правя с бурнуса и Корана? Малката ми стая е прекрасно място с нейния прозорец с арка, таван от кедрово дърво и покрити с мозайки стени, но освен тесния диван от конски косми в нея има единствено килимче за молитви, масичка за колене за писмените ми задачи и дървен шкаф, върху който стоят съд за горене на тамян и свещник.

Тези вещи, дрехите, в които съм облечен, съдържанието на вързопчето, което нося, и прибраното в шкафа са единствените ми притежания на този свят.

Отмествам съда за тамян и свещника, изваждам нещата от шкафа на леглото си и едва успявам да мушна вързопа вътре, когато чувам гласа на султана.

– Нус-Нус!

Този глас не може да се сбърка. Без значение колко тихо говори, без значение от тълпата и приказките наоколо, въздейства не само на слуха ми, но и на интуицията ми, на нещо дълбоко у мен. Хвърлям изцапаната в алено роба и слагам първото, което ми попада под ръка (тъмносиня вълнена туника), обувам старите си чехли, скачам и се просвам по лице.

– Стани, Нус-Нус! Къде е книгата?

Нещастното ми съзнание още не е сътворило правдоподобно обяснение за съсипания Коран. Лежа, притиснал чело в студените плочки на пода, и си представям как хората питат: "Лесно ли умря горкичкият Нус-Нус? Имаше ли много кръв? Какви бяха последните му думи?".

– Книгата, момче! Ставай! Върви да я донесеш! Как иначе ще запишеш промените?

Нужно ми е известно време да схвана с размътения си мозък и облекчението, което ме залива, сковава краката ми. Изправям се с клатушкане, тичам обратно в стаята си, грабвам книгата и писалището за колене и отново се връщам навън.

Исмаил ме гледа изпитателно. Дърпа брадата си, която е много тъмна и е спретнато разделена на три кичура. Очите над нея са черни и искрящи, клепачите – тежки и притворени. Сякаш в погледа му се чете намек за задоволство, като че ли знае нещо, което аз не знам, нещо, свързано с времето и начина, по който ще напусна земния си живот. От друга страна, е облечен в зелено, което е добър знак. Зеленото му е любимо (след като това е цветът на Пророка) и фактът, че е облечен в него, подсказва, че не се готви за кръвопролития. Червеното обаче – или жълтото – са нещо съвсем различно. Всички внимаваме, когато носи червено или жълто, или пък накара личния си слуга да му донесе нов кат дрехи.

– Ела!

Обръща се с гръб към мен и аз се строявам сред големците, цяла голяма група, следван от Каид Мохамед бен Хаду Отур (известен още като ал-Аттар, Калайджията), който разговаря с други три дворцови светила, а най-накрая е хаджибът: самият велик везир, главният министър Си Абделазиз бен Хафид. Хаджибът ме настига и тръгва до мен.

– Добре ли си, Нус-Нус? Виждаш ми се малко разсеян. – Плътните му устни са изкривени в усмивка, каквато обаче не се чете в погледа му. Всички в този дворец имаме своите маски.

– Добре съм, господарю, благодаря, че попитахте.

– Алхамдуллилах.

– Хвала на Бога – отговарям официално, въпреки че се изумявам как е възможно подобен човек да изрича името на Милосърдния, без да падне мъртъв на място.

– Радвам се да го чуя. Би било ужасно, ако ти се беше случило нещо лошо. – Поглежда надолу. – Май си се порязал.

Сърцето ми подскача.

– Това е просто кал. – Предизвикателно срещам погледа му и гледам как усмивката изчезва от устните му, а лицето му добива нечовешко изражение, прилича на влечуго. Отпуска ръката си с небрежен жест, но така, че да се отърка в слабините ми. Наблюдава неуспешния ми опит да прикрия отвращението си.

– Щом така казваш, Нус-Нус. Щом така казваш.

Още веднъж ме пробожда с поглед, след това се извръща и си проправя път през антуража, за да се присъедини към султана, като ясно напомня на мен и останалите, че смята себе си за единствен равен на владетеля ни.

Бен Хаду му хвърля поглед с бледите си очи, от които лъха неодобрение примесено с презрение, при все че изражението му остава каменно. После извръща лицето и сивите си очи – остри и наблюдателни – към мен и в този момент имам чувството, че разбира всичко, което се е случило между мен и моя враг.

Построяването на дворцовия комплекс в Мекнес е плод на огромна самонадеяност до степен на маниакалност. Разбрахме от по-членоразделните френски пленници, че техният крал се опитва да направи нещо подобно, макар и в по-малък мащаб, въпреки че засега представлява само ловна хижа насред блато, пълно с комари. Щом Исмаил чу за това, изсмя се презрително.

– Тези европейци създават единствено безумия, разточителството в личен план не може да доведе доникъде. Когато моят проект бъде довършен обаче, ще имаме огромен град, най-грандиозния дар към Господ, правен някога. Взимам излишната земя и я превръщам в прослава на Аллах. Свещеният му свят ще присъства по земята, по стените, във всеки детайл. Безсмъртното му безкрайно творение ще оживее в материалния свят!

Излишната земя днес е непокорна; решаваме проблем след проблем и трябва да записваме това внимателно в дневниците, докато обикаляме. Разнородните ми задължения ме превръщат в нещастен писар, а дъждът още повече усложнява проблема, размазва мастилото, а на места напълно отмива думите. Връщам се в стаичката си веднага щом ме освобождават. Ако не запиша веднага точните наставления, продиктувани от Исмаил, и не ги дам на началника на работниците, несъмнено бързо ще последва изблик на гняв.

Сядам на дивана си с кръстосани крака, потапям тръстиковата си писалка в мастилото и записвам внимателно: "Първо, Баб ар-Раис да се подсили с железни клинове и хоризонтални пояси. Да бъде намерен нов старши занаятчия, който да добави слънца и полумесеци; след като френският крал нарича себе си Краля Слънце, Исмаил ще управлява и деня, и нощта. Новият проект да бъде готов преди откриването.

Второ, помещението за стражите да бъде съборено и построено наново от източната страна.

Трето, външната стена откъм меллах (еврейския квартал) да се премести с петдесет крачки назад, което означава събаряне на къщите в този обхват, за да остане достатъчно пространство между нашето владение и жителите на града. Обитателите да бъдат уведомени с прокламация и да им бъде наредено да започват работа веднага. Междувременно ще им бъде осигурен подслон, но ще трябва сами да изнесат отломките извън територията.

Четвърто, дяланият фриз на Куббет ал-Хиятин да бъде преправен. Този път е важно избраният за старши занаятчия да бъде грамотен." (За нещастие на първия творец, везирът с насмешка посочи надписа, който трябваше да гласи "Величието на Господ", изписан отново и отново с елегантен калиграфски шрифт, но текстът беше сгрешен и вместо това сега гласеше "Веригите на Господ", а грешката беше повторена повече от десет пъти.)

Това не са единствените наставления, които трябва да запомня, но само тези трябва да запиша. Вълкът ще трябва да почака...

Тичам към кабинета на началника на работниците, давам му списъка, уверявам се, че може да го разчете; след това припвам към харема в другия край на двореца, на два километра и половина разстояние.

Харемът е абсолютно недостъпно място, името му произлиза от думата за забранено, която е "харам". Да влезеш в харема, означава да пресечеш невидима граница, да минеш от общото към личното, от светското към тайнственото; това е като повдигане на воала, навлизане в интимното пространство. Във външния свят хората налагат тези бариери в сърцето и съзнанието си, но в двореца на Исмаил преградите са по-осезаеми: четири охранявани железни порти. Налага се да дам обяснение за непланираното си посещение на всяка от тях и въпреки това съм от малцината, които имат достъп и до двата свята – мъжки и женски, външен и таен.

Главният евнух на харема се взира отвисоко към мен.

– Да?

Карим е един от хората на Исмаил: човек, отгледан да бъде абсолютно предан на султана. Брат му Билал е пазач пред вратата на личните покои на Исмаил, момък с мускули като кедър и подобаващ ум. Повечето от тези стражи са на не повече от деветнайсет или двайсет години, но са огромни. Аз съм висок мъж, но те ме надвишават с половин глава и се нанасям два пъти в тях.

– Знаеш кой съм, Карим. Виждаш ме всеки ден.

– Обичайно не в този ден, нито в този час.

Винаги се изненадвам от високия тембър на гласа му, звучи твърде странно предвид размерите му. Казват, че така става с кастрираните в съвсем ранна възраст.

– Имаш ли писмено разрешение?

– Карим, знаеш, че дори и да имах, щях сам да съм го писал като писар на султана.

Логиката ми явно го е заблудила, продължава да се взира в мен.

– Изпълнявах поръчки на султанката – добавям.

Навежда се към празните ми ръце, после отново вдига поглед. Не отмествам очи и накрая той извръща глава и се провиква към тъмнокожо момче на шест или седем години:

– Върви да намериш Амина и ѝ кажи, че Нус-Нус иска да види господарката ѝ.

Момчето хуква.

– Амина, Амина! – кънти викът по коридорите като вопъл на уловена птичка.

Понечвам да пристъпя напред, но огромната длан на Карим доближава ръката ми.

– По-добре да не влизаш при султанката, преди да е подготвена.

Накрая момчето се връща, а зад него върви изобилно надарена откъм форми жена, чиито червени чехли шляпат шумно по мрамора. Лицето ѝ е обляно в пот, а кърпата на главата ѝ е вързана набързо. Изглежда ужасно ядосана.

– Къде са нещата на Зидана? – пита настоятелно.

– Уви, не са у мен и точно за това трябва да говоря лично с нея.

Амина свива устни.

– Тя е заета. Прати ме да взема нещата, които е поръчала от пазара.

Гледа ме, изпълнена с подозрение, сякаш съм скрил поръчаните неща за себе си и не искам да ги дам, след това въздъхва и ме подканя да я последвам.

Вървя зад нея, гледам със страхопочитание тези грамадни бедра, сочни и полюшващи се. Би оставила всеки мъж премазан под себе си като куче под крака на слон. Едрите жени са високо ценени тук заради своята пищност, само жените на бедняците са слаби. Жените пълнеят съзнателно, като се хранят със зумета – тежка паста от ядки, – масло и стрити семки от тифидас – горчив пъпеш. Кълна се, че можете да видите как наедряват пред очите ви.

Струва ми се, че минава цяла вечност, докато стигна до покоите на султанката, но щом пристигам, за един ужасен миг ми се струва, че съм попаднал в пъкъла на магиите, място, на което Зидана или свиква сборище на демони, или превръща жените си в чудовища, защото лицата, извърнали се към мен на трепкащата светлина, са отвратителни, деформирани и капещи. В този момент си припомням, че днес е петият ден, когато жените се отдават на тайнствени ритуали за разкрасяване, и осъзнавам, че пред мен не стоят джинове, а придворни дами, покрити с маски от глина и смачкани зеленчуци, косите им са навити на лепкави масури, намазани с къна и масла.

Въздухът е изпълнен с аромат на бадеми и мирта; в нишите на стените е запален тамян. Из цялата стая са пръснати доказателствата за тяхната алхимия: малки масички, отрупани със съдове с яйца, мляко и мед; стъклени буркани със светли масла, кори от нар и орех; купи с оцветена глина и купчини листа къна.

Дори прикрита под маската от червена глина и разтечена къна, Зидана не може да бъде сбъркана: черната ѝ кожа лъщи под метрите червен плат, с които е покрита, и десетките златни гривни по ръцете и краката ѝ. Носи наниз от перли, преметнат няколко пъти около бичия ѝ врат, а огромните златни обици са разтеглили меката част на ушите ѝ към раменете.

– Простете, господарке... – подхващам аз.

Тя махва с ръка към останалите жени.

– Вървете, вървете веднага! Нямате ли срам? Скрийте се!

– Та това е просто Нус-Нус – подхвърля някоя, а останалите започват да хихикат и да ме стрелкат закачливо под воалите, които държат пред намазаните си с глина лица. Пърхат с мигли в пародия на флирт.

Просто Нус-Нус. Само това съм за тях. Нещо, върху което изпробват техниката си за съблазняване.

– Не сме ли прекрасни, Нус-Нус? – Лейла е най-миловидна от всички, има красиви глезени и извива ръцете си като криле на чучулига.

Навремето бих започнал да ухажвам хубавата Лейла; сега обаче усещам безполезната болка и извръщам глава.

– Дамите на Зидана са бляскави звезди до безупречната луна, която е самата султанка – изричам неутрално.

– Стига сте тормозили горкия човек и се махайте! – Зидана хвърля една купа по Лейла, уцелва я в рамото и се пръсва дъжд от червени листенца, трепкащи като кървави пера. После жените си тръгват набързо и ме оставят сам с владетелката. На всеки друг мъж оставането насаме със султанката би му коствало главата, но аз съм просто Нус-Нус.

Нус-Нус не е името, с което съм се появил на света, и се надявам да не е това, с което ще напусна този живот, но то е името, което приех, когато бях представен на Зидана преди пет дълги години. Бях отведен в покоите ѝ треперещ и с наведена глава, облечен единствено с препаска, железен пръстен около врата и окови. Тя се развика на стражите да махнат халката и оковите. Не от съчувствие, а защото желязото щеше да развали магията на заклинанието ѝ. Дори след като бях освободен от оковите, продължих да държа главата си наведена. Краката ѝ бяха черни като моите, с розови ходила. Глезените ѝ, както забелязах, бяха яки. Гледах краката ѝ, докато ме обикаляше, и знаех, че ме оглежда от глава до пети – шарката на племенните белези на гърба ми, кръстосаните следи от камшика на търговеца; сребърната робска обица на ухото ми. Повдигна брадичката ми с пръчката, която носи винаги, и ме погледна в лицето.

Предполага се, че след като султанът може да избира от цял континент, както и сред чуждите пленници, докарани му от всички краища на света, ще избере за първа съпруга най-прекрасната от всички жени. Зидана никога не е била красавица. Тези очи обаче проникват през плътта и костите и стигат до душата на мъжа. Щом те погледне, усещаш, че е преценила всеки твой недостатък или слабост, така че да ги използва по най-добрия начин. Първата ти реакция е страх, а на нея може да се вярва.

– Къде ти е гордостта? – попита меко, обърна главата ми в едната посока, след това в другата, оглеждаше ме от всички страни. Гласът ѝ беше толкова въздушно лек, колкото тежко беше тялото ѝ. – Ти си Сенуфо, ти си воин. Не забравяй това.

Воин! Едва не се изсмях. В племето ми се подиграваха, задето предпочитах песните и тимпаните пред копията и изкуството на войната.

– Как се казваш?

Отговорих, а тя се усмихна; усмивката ѝ разкри момичето от племето Лоби, което някога е била. Племената ни бяха близки съседи в южната част на някога процъфтяващата империя Сонхай в онзи район на Африка, който за търговците е просто Гвинея, без да си правят труда да различават отделните страни, границите им, отделните кралства, религиите на хората, точно както възприемат земите южно от Мароко като Судан – Юга или "черните". За тях е без значение откъде сме и кои сме. Вземат ни и ни моделират по начин, който е подходящ за целите им – телохранители, воини, наложници и евнуси.

После заговори на нашия диалект.

– Ние не сме нищо за тези хора, нищо повече от парче плът, което да контролират. Ала нашите знания и дух ни принадлежат и трябва да ги поддържаме силни. Информация и воля: това са ключовете към властта. – Наведе се напред и погледът ѝ проблесна. – Знаеш ли как наричат тази напитка, момче?

Погледнах димящата купа на масата, без да казвам нищо.

– Това е кафе, напитка, която е едновременно сладка и горчива, също като живота. Аз го пия с равни части мляко и вода – каза тя. – Петдесет на петдесет или на арабски нус-нус. Точно така ще те нарека, защото докато не надмогнеш онова, което ти е причинено, ти си получовек.

Сега аз се навеждам към нея и в ноздрите ме блъсва аромат на мускус и масло от цвят на горчив портокал.

– Има ли по-уединено място, където можем да поговорим, господарке?

– Ние сме сами, Нус-Нус, не забелязваш ли?

– Шпионите имат дълги уши.

Тя се усмихва; злато проблясва там, където благородният метал е заменил истинските ѝ зъби. Казват, че когато са я довели, предните ѝ зъби били извадени, за да не отхапе мъжките интимни части, но може и да е само злобна клевета. Зидана винаги е притежавала много по-хитри и опасни оръжия от обикновени зъби в арсенала си.

Тръгвам след нея към вътрешната стая, тя я прекосява бързо и внимателно заобикаля килима. Вдига го и отдолу се разкрива отвор, в който се различава тъмно стълбище. Тръгва надолу, а движенията подчертават формите ѝ.

– Последвай ме.

В мрака долу се появява светлина и щом слизам, виждам стая с нисък таван, до стената в дъното е долепен диван, на масата има голямо хаванче с чукало, мангал и някакви стъкленици, а по цялата периферия има шкафове с чекмеджета и полици, по които са наредени буркани и кутии, подобни на онези в магазина на Сиди Кабур.

Магьосническа бърлога точно под носа на Мулай Исмаил!

Кихам: заради миризмата е, на нещо неприятно и мухлясало.

– Поласкан съм, Ваше Величество. Кой друг знае за това място?

– Никой... сред живите.

– С изключение на строителя.

Усмивката на Зидана е красноречива. Чудесно: значи, сега аз съм единственото живо същество, с което е споделила тази тайна? Положението ми изглежда още по-опасно.

Тя насочва блестящите си очи към мен.

– Е, Нус-Нус, къде са нещата, които поръчах?

Решавам да бъда директен.

– Сиди Кабур е мъртъв, убит е.

Разказвам ѝ какво се е случило, включително и за собственото ми безумие. Когато стигам до момента, в който открих парчето от липсващия списък в устата на бедния човек, тя избухва.

– Написал си нещата, от които имах нужда? И след това си оставил списъка, така че всеки да може да го открие?

– Оставих го там, където само Сиди Кабур би го потърсил.

– Извинението звучи неубедително дори и на мен.

Тя обикаля стаята отново и отново и мърмори ядосано. Дали не ме урочасва или не призовава Мерра бен Харис, краля на джиновете, или пък Демуш, властелина на злите демони, да ме завлече в пъкъла? Замислям се колко ли време ще ми е нужно да се изкатеря по стълбите и да стигна горе в салона; докъде ли ще се добера, преди стражите да ме хванат. Правя крачка назад и крадешком поглеждам към стълбите; но явно не достатъчно крадешком. Зидана се взира в мен.

– Какво ти става? Аз съм тази, която е застрашена. Имам твърде много врагове, които с радост биха сложили ръка върху подобен списък, за да ме обвинят в магьосничество.

– Така или иначе, вече всички ви наричат "Вещицата Зидана" – казвам.

– Има голяма разлика между подозрения и доказателства.

– Списъкът беше с моя почерк – напомням, но тя само стисва устни и ме поглежда с презрение. – За какво са му на някого подобни неща? Никой не би повярвал, че са за ваша употреба.

Забива поглед в мен.

– А защо тогава си толкова тревожен?

Разказвам неохотно за унищожаването на персийския Коран; за това, че коптският търговец на книги ще очаква да му се плати в сабат, а Исмаил със сигурност ще ми отсече главата заради това, че съм съсипал съкровището му.

– И къде е сега тази "свещена" книга?

– В стаята ми, увита в изцапаното с кръв наметало, което ми даде султанът.

Тя цъка с език.

– Ах, Нус-Нус. Виждаш ли какви неприятности си навличаш, когато служиш на двама господари? Ето какво става: твоята преданост се разделя и обърква мислите ти. Трябваше да отидеш до пазара два пъти, отделно за всяка от поръчките. Смесването на свещени писания и тъмна магия не може да доведе до нищо добро.

Въпреки че е приела исляма, прекръстила се е с мюсюлманско име и е участвала в церемония, с която е станала съпруга на Исмаил пред Господ, Зидана продължава да следва вярванията си, древната религия, която води началото си от тъмното сърце на джунглата. Отправя молитвите си към Сагба и последователите му, вместо съм Милосърдния Аллах. С магията си може да призовава злите демони и джинове от мюсюлманския свят и да пречи на поразиите им, но също може да привиква и сила, децата на гората, тези невернически създания, които се подчиняват единствено на Сагба. Може да носи сребърни амулети със стихове от Корана на дрехата си, но до кожата си държи неща, направени от бог знае какви ужасии.

Продължава да обикаля и да мърмори, отново ме обзема чувството, че подслушвам разговора ѝ с някого, когото не виждам, и косъмчетата по тила ми настръхват. Накрая се обръща към мен.

– Имам план. Ще изпратя едно момиче да вземе наметалото и книгата от теб и ще се погрижа да бъдат приведени в безупречен вид. След това ти ще направиш нещо за мен.

Същата вечер придружавам султана до джамията за вечерната молитва, опитвам храната му и хапвам мъничко от своята. Стоя с него в компанията на двайсетина от жените му, всичките с музикален инструмент в ръце и страховити количества грим, под бдителния поглед на Зидана и десетина от любимите котки на Исмаил. Накрая той избира тази, с която ще прекара нощта, и отпъжда нас, излишните, с махване на ръка.

Оттеглям се признателно в усамотението на стаята си, за да направя необходимите записки в дневника.

Седя и се взирам мрачно в тази лишена от емоции бележка, затварям книгата с въздишка и я оставям настрани. Чак тогава отварям шкафа. На мястото на бурнуса и Свещения Коран сега няма нищо. Зидана е успяла някак да организира преместването им; също както се беше погрижила малката Азиза да бъде дефлорирана тази нощ. Азиза не е заплаха; в същото време Фатима, сестрата на хаджиба, трябва да бъде държана настрана от полезрението на султана. Абделазиз отдавна планира унаследяването на трона. Има благородно потекло, въпреки че в детството му семейството му е било бедно. Исмаил му доверява всичко в тази страна, в това число и ключовете от хазната; дори Зидана не смее да го заплашва директно, при все че двама от хората, които опитват храната му, бяха застигнати от загадъчна смърт. В крайна сметка тя е робиня без благородно потекло и обществено положение, с изключение на влиянието ѝ върху прищевките на султана. А както е известно на всички, той е доста капризен. Със собствените си уши чух как Абделазиз съветва султана, че признатият му наследник трябва да е истински мароканец, за да бъде опазено кралството след смъртта му (нека Милосърдният е отредил този ден да бъде след много време). Единствено хаджибът може да си позволи да предизвика гнева му по този начин и да запази живота си; Исмаил обаче угажда на везира си, отнася се с него като с брат. Отношението му към прекрасната Фатима обаче изобщо не е като към сестра, каквато е закръглена. Преди три години тя роди момче; за беда детето почина: и по-добре, защото щеше да превъзхожда по ранг втория син на Зидана. Миналата година тя роди друго момче, но то се оказа по-издръжливо. Тази вечер нямаше и помен от Фатима: неразположението ѝ несъмнено се дължеше на подходящо количество самакитка.

Лежа на дивана и изведнъж в съзнанието ми изниква неприятна подробност от този ужасен ден.

Проклетите налъми!

Оставих ги под сергията на Сиди Кабур с намерението да си ги взема на връщане. Сърцето ми започва да се блъска в гръдния ми кош: стенанието ми изпълва нощта. Не бива да ме виждат обратно в магазина. Дали не мога да изпратя някой слуга да ги вземе? Но какво ще се случи, ако спрат момчето и започнат да го разпитват? Никой не би излъгал от любов към мен, а пари нямам.

Пот струи между мускулите на гърба ми. Започва да ми се повдига.

Налъми. Това са просто налъми. На улицата днес имаше много хора с налъми, не бях само аз, въпреки че изработката на моите беше по-качествена, отколкото на повечето. Опитвам се да овладея паниката, лежа и се взирам в тъмнината.

4

Мюезинът обявява първата молитва преди зазоряване, подсеща ме, че е по-добре да се помоля, отколкото да спя. Честно казано, предпочитам съня пред молитвите, но тази нощ не спах изобщо. Със замъглени очи и свит стомах се претъркулвам от дивана, измивам се, обличам петъчните си одежди и тръгвам бързо да се присъединя към господаря си Исмаил в джамията.

Точно излизам от стаята си, когато двама от личните прислужници на султана профучават по коридора и едва не ме повалят.

– Хей! – виквам, докато се отдалечават с гръб към мен. – Гледайте къде вървите!

Абид се обръща. Видимо е пребледнял.

– Негово Величество е в страховито настроение – предупреждава, а след това хуква като подгонен от демони.

Влизам без покана през величествената двойна врата под арката във форма на подкова към личните покои на султана и на мига коленича на пода, с чело, притиснато в плочките. Чак тогава забелязвам, че не съм единственият коленичил, вляво от себе си мервам Билал, пазачът на вратата, който прави същото. В този момент ме поразяват две мисли едновременно: първата е, че като пазач на вратата той би трябвало да е пред нея, вместо да лежи тук, на плочките; втората е, че начинът, по който се взира в мен, е странен. Тогава разбирам причината за странния му кривоглед израз.

Тялото на Билал лежи близо до мен... встрани от главата му, която, както чак сега съзирам, седи на отсечения му врат с леко разтворени устни, сякаш се е изненадал от неочакваното ѝ отделяне.

– Ах, Нус-Нус, точно навреме идваш! Хайде, ставай: помогни ми с тази чалма. Нямам представа къде изчезнаха тези нещастни момчета; бяха тук само преди минута.

Въпреки че всички доказателства сочат обратното, Исмаил звучи съвсем добре, дори ми се вижда весел. Изправям се притеснено на крака, без да вдигам поглед, тъй като съм успял да зърна, че Негово Величество днес е облечен в роба в златистожълто, вече изцапана с алени пръски. Жълтата роба никога не е добър знак. Много лош е дори, особено в добавка с обезглавен страж.

Дали да споменавам петното? Исмаил не би искал да се появи на молитвата в облекло, осквернено с кръв; кой знае обаче как ще реагира, ако насоча вниманието му към това, след като от него се подразбира ролята му в гибелта на горкия Билал? И по-невинни грешки в етикета са ставали причина за неприятна смърт. Но ако го оставя да излезе с изцапаната роба, вероятно ще забележи в някакъв момент и може да ме убие за неизпълнение на задълженията ми. Разтревожен от тази дилема, съсредоточавам се в увиването на чалмата, но не мога да откъса поглед от растящата алена локва и червеното острие на любимия ятаган на султана, украсен със сребро и гравиран със свещените думи на Пророка: "Мечът е ключ към небето и към пъкъла". Определено е било така в случая на Билал.

Чалмата е готова, Исмаил забожда игла с рубин отпред, опъва ръкавите си и започва да приглажда гънките по полата на робата си. Намръщва се за миг. Докосва лекето.

– Как се е озовало това тук? – Звучи наистина озадачен.

След малко вдига поглед и се взира твърдо в мен.

Пиката му е подпряна на стола, а на стената до него са закачени десетки мечове, кинжали и алебарди за украса. Всяко от тези оръжия може да причини смъртта ми.

– Не зная, господарю – прошепвам.

– Колко срамно и неудобно – продумва кротко. – Не мога да ида в джамията в този вид. Ще идеш ли да ми донесеш една от зелените роби, Нус-Нус? В скрина от сандалово дърво са. Да, зеленото е чудесно за днес.

Когато се връщам, заварвам го в съвсем същата поза, втренчен в пространството пред себе си, сякаш е изпаднал в транс. Свалям чалмата, събличам му робата с шафранов цвят, слагам му чистата зелена роба и отново навивам чалмата. После измивам ръцете му с розова вода, подсушавам ги и измивам своите ръце.

– Отлично. – Той отново забожда на място иглата с рубина, слага ръка на рамото ми и го стиска с чувство на привързаност.

– Хайде, Нус-Нус, да вървим да се помолим. – Подпира се на мен, а после тръгва към вратата, като внимателно вдига крака, за да прескочи трупа, сякаш е случайно изпуснат предмет.

На вратата се оглежда наляво и надясно.

– Къде е Билал, за бога? – Поклаща тъжно глава заради това пренебрегване на задълженията и се отправя към джамията.

Когато се връщаме след един час, поставен е друг страж, а всички следи от Билал съвестно са заличени. Спокойствието в стаята е толкова нереално, че можеш да се запиташ дали всъщност нещо се е случило. Подробностите обаче продължават да се промъкват в съзнанието ми дори и докато опитвам закуската на господаря си и не мога да пропъдя мисълта за собствената си дреха, изцапана с кръв, и съсипания Коран. Да не говорим за изоставените налъми.

Като че ли прочел мислите ми, Исмаил казва:

– Имай грижата да ми донесеш Сафавидския шедьовър в библиотеката. Сега, след като дъждът спря, няма повече извинения за отлагане.

Оттеглям се с наведена глава и объркани мисли.

Щом пристъпвам в стаята си, изпитвам силно усещане, че някой е влизал там, докато ме е нямало. Оглеждам се, но всичко изглежда непроменено. После сбърчвам нос: лек аромат на мускус и цвят от горчив портокал, парфюмът на Зидана, който е забранен за ползване от всички останали. Нима самата султанка е била тук? Трудно е да си представя, че най-властната и страховита жена в кралството е посетила обикновената ми скромна стаичка, докато съм бил на молитва със съпруга ѝ. Представям си я как рови из нещата ми с лукава усмивка на лицето и потрепервам. Отварям капака на дървения си сандък и почти очаквам да открия нещо чудовищно там; но вътре грижливо е сгънат белият вълнен бурнус. Вдигам го и го изтръсквам. Несъмнено е същото наметало, с което бях облечен предишния ден, тъй като златната бродерия, с която е обточено, го прави уникално, но все пак беше изцапано с кръвта на билкаря, а сега е безупречно чисто, вероятно по-искрящо чисто от когато и да било преди.

Отдолу е Сафавидският Коран, чийто позлатен обков е непокътнат. Изваждам го и го притискам към гърдите си.

– Благодаря ти, Милосърдни – изричам на глас, а след това добавям за благоприличие: – Благодаря и на теб, господарке Зидана, нека Всемогъщият те дари с дълъг живот и радост. – Никога досега не съм вярвал толкова пламенно в славата на Аллах, в безкрайната му мъдрост и състрадание.

Хвърлям обратно наметалото вътре, мушвам Сафавидския Коран под мишница и хуквам към библиотеката.

Вътре един талеб рецитира сурата Луна с напевен тон, докато моят господар Исмаил седи на инкрустирания си със злато и перли трон, погълнат от поетичния ритъм на свещените думи. Щом влизам, впива жадно поглед в това, което нося. Изчаква ученият да довърши стиха, след това махва с ръка към него, освобождава го. Забелязвам как погледът на талеба попада върху книгата, и знам, че сигурно за него е мъчение да бъде отпратен, без да има възможност да зърне безценното съкровище; наясно съм и с това, че Исмаил с радост му отнема този шанс. Отношението на господаря ми към учените не е еднозначно: цени компанията им заради отразената светлина, която хвърлят върху него, но не му харесва някой да има мнение, различно от неговото. Текучеството на талеби е голямо, тъй като няколко ненавременни думи или неуместни религиозни проповеди бързо ги пращат в яма с лъвове или отровни змии или с главата надолу в кладенец.

Щом ученият си тръгва, Исмаил протяга ръце. Той има дълги изящни длани с дълги като на жена пръсти. Не е лесно да се повярва, че същата сутрин са отсекли главата на любимия му страж, един от най-едрите.

– Дай ми го, Нус-Нус, искам добре да огледам какво е това, заради което се разделям с толкова много от ценните ми съкровища.

Полагам Корана в ръцете му и гледам как пръстите му играят по изкусно изработената шарка на двойния ръб, как я обръща, за да оцени позлатата. Острите черти на лицето му омекват, като че ли докосва главата на скъпоценния си син или гръдта на любимата си куртизанка. Нашият крал е изпълнен с противоречия: едновременно способен на насилие и нежен, жесток и снизходителен, аскет и чувствен. Виждал съм го да храни болно котенце с топло мляко с пръстите си, същите пръсти, с които час по-рано е извадил окото на слуга, който го е обидил. Когато имах температура, той ме отнесе в собственото си легло и остана с мен, докато не я свалих, като попиваше потта от челото ми с напоени в розова вода кърпи. Неговата загриженост за мен надмогна ужаса му от зараза. Два дни по-късно ме замери по главата с кана за вода, защото съм донесъл чаша твърде бавно. Природата му всява у неговите поданици еднакво силна любов и страх.

– Изключителна. Наистина изключителна. Добре направи, че ми я донесе, Нус-Нус, ще бъдеш възнаграден. Ах, но вече не правят такива книги.

Разгръща корицата и дъхът ми спира. Фино изработената вътрешна част на корицата беше покрита с коприна с цвят на тюркоаз: цветът на загладено от морето стъкло; сега е тъмнорозова, като че ли кръвта, попила в нея, просто се е разредила, вместо да бъде премахната. Щом обръща страницата там, където трябва да е първата сура, имам чувството, че сърцето ми ще спре.

– Прочети ми "Кравата" – втората сура, Нус-Нус. – Устните му са извити във великодушна усмивка, която е наистина ужасяваща.

Трябва да рецитирам по спомен, текстът няма нищо общо с думите, които Аллах е изрекъл пред Пророка, дал му е напътствия, така че да не излиза от правия път. Сурата "Кравата" е дълга, една от най-дългите в Корана. Тя е първата, която децата мюсюлмани трябва да научат наизуст. Аз обаче не съм отгледан като мюсюлманин, късно приех исляма и изборът за това не беше мой. Всеизвестно е, че с възрастта запаметяването става по-трудно. Освен това да запомня нещо, без да се разсейвам, е едно; да декламирам думите, които Исмаил очаква да чуе, докато ужасено се взирам в онези пред очите си, е съвсем различно. Калиграфският текст е елегантен; съдържанието обаче... Ококорвам очи изумено, въпреки че внимавам с интонацията.

– "Тази книга без съмнение е напътствие за богобоязливите, които вярват в неведомото и отслужват редовно молитвите си..."

Погледът ми пробягва по следващите няколко реда и едва не се задавям. Говори се за това, че е по-добре да оправиш грозна жена или неверница отзад, за да не вдигаш поглед към лицето ѝ... Отчаяно се опитвам да пропъдя образа, нахлул в съзнанието ми, за да не оскверня свещените думи на Корана.

– "Очите им са покрити и ги чака страшно наказание..."

Дали Зидана го е направила съзнателно? Намерила е най-скверния текст и го е поставила на мястото на унищожените страници? Отмъщение към мен ли е, задето не изпълних поръчката, или към съпруга ѝ, който толкова се гордее с отношението си към религията; или към цялата култура, която я е заключила в тази прекрасна клетка? Някак съм сигурен, че сега седи в покоите си и се смее на нечестивата шега, която погоди на всички нас.

Потя се, запъвам се, правя грешка след грешка, докато стигам до "ще бъдат наказани за лъжите си". В този миг Исмаил плясва с ръце и аз млъквам.

– Какво ти става, Нус-Нус? Обикновено четеш прекрасно: мелодичният ти глас е една от причините да те задържа при мен.

– Прави пауза, за да може чувството за заплаха да избледнее. – Вероятно стойността на книгата се отразява на хладнокръвието ти; не забравяй, че не ти ще плащаш за нея! Това ми напомня: да беше повикал Абделазиз, че да договоря с него сумата, която трябва да отпусне за търговеца на книги.

Откривам великия везир по време на втората му закуска в личния му павилион в Дар Кбира. Сребърни подноси, отрупани със студени меса, маслини, хляб, сирена, невероятни сладкиши се мъдрят върху ниските масички, а Абделазиз се е изтегнал върху купчина копринени възглавници в компанията на двама полуголи роби – момчета на не повече от дванайсет-тринайсет години, въпреки че имат развити мускули и лъскава абаносова кожа. Покоите на везира са по-бляскави дори от тези на султана. Стените блестят, покрити със златен прах от ограбените дворци на кралете на Сонайската империя, а по звездите, греещи в купола, искрят злато и лапис лазули. Чудя се как е възможно неговите покои да са изпълнени с такава пищност, след като останалата част от двореца още е в строеж. Тогава си припомням кой пази ключа за хазната...

– Нус-Нус, много се радвам да те видя в скромното си кътче. Ела, седни при мен. Почерпи се, тези бадемови сладкиши са великолепни. – Махва ми с отрупаната си с пръстени ръка, после потупва възглавниците до себе си и се втренчва в мен като базилиск.

Покланям се.

– Султанът моли за присъствието ви.

– Със сигурност може да почака, докато довърша закуската си.

Не казвам нищо. И двамата знаем, че Исмаил не "моли".

Абделазиз прави гримаса, след това грабва шепа сладкиши и ги натиква в устата си. По брадата му се изсипва малка лавина от напоени с мед трохи, докато мляска. Изправя се с мърморене и плясва нубийското момче през ръцете, докато то се опитва да отърси трохите от робата му.

– Самонадеяно пале! Ще те набия с камшика, когато се върна.

– Изрича думите добронамерено, но погледът му е безпощаден.

Забелязвам, че момчето извръща озадачен поглед към него и си давам сметка, че е ново и още не разбира добре арабски. Другият младеж разбира достатъчно. Изглежда уплашен и вероятно наистина е: ръката и рамото му са покрити с тънки белезникави белези. Той дръпва другото момче настрани и докато излизаме, чувам го да му приказва на родния им език, като хващам по някоя фраза тук-там.

– Той е жесток... обича да наранява, да гледа страданието. Не му давай повод...

Нещо в мен се преобръща. Спомням си тези безизразни тъмни очи, втренчени в болката ми, как ѝ се наслаждават...

– Е, Нус-Нус – нахлува великият везир в мислите ми, докато вървим надолу по сводестия коридор, – помисли ли върху моето предложение?

За да оцелея тук, научил съм се да ползвам "второ лице", подобно на металната маска, която носех толкова отдавна по време на ритуалите Поро в племето ни. Казвам си "Аз не съм аз, някой друг съм". Маската се усмихва.

– Поласкан съм, господарю, но се боя, че на Негово Височайшо Величество това няма да му се понрави.

– Негово "Височайшо" Величество няма защо да знае – гласи подигравателният отговор.

– Султанът вижда всичко.

Абделазиз изръмжава.

– Искаш да кажеш, че шпионира. Шпионира като Калайджията. – Махва пренебрежително, сякаш отпъжда муха.

Калайджията – има предвид Каид бен Хаду, ал-Аттар. Никак не го обича. Вече приближаваме кралските покои, а аз нямам никакво желание Исмаил да чува дори част от този разговор. Очевидно е, че и великият везир не иска това, защото хваща ръката ми високо и забива пръстите си, като инстинктивно напипва най-болезнените точки. Гледам го хладнокръвно, призовавам второто си лице. "Аз не съм аз."

– Не се превръщай в мой враг, Нус-Нус. Никак не би било разумно.

Той вече ми е враг. Правя поклон.

– Ваш покорен слуга съм, господарю, но преди всичко съм слуга на Негово Височайшо Величество.

– Исмаил е като кучето, което не яде кокала, но не го дава на друг.

Сред робите има една поговорка: "Каквото се случи в пустинята, остава си в пустинята". Правим всичко по силите си, за да оправим живота си и да си върнем самоуважението. Но как бих могъл да забравя онова, което ми причини Абделазиз? Свивам ръце в юмруци и ноктите ми се забиват в дланите ми.

– Не е нужно някой да узнае. – Отново се появява усмивката на базилиск.

– Да узнае какво?

Исмаил се движи тихо, обича да изненадва хората и когато е на сигурно място в покоите си, често се разхожда сам и бос. С везира бързо коленичим. Долу на земята наситеният аромат на прясно обработено дърво нахлува в ноздрите ми като тамян.

– О, ставай, човече. – Исмаил побутва везира с босия си крак. – Имам да ти покажа нещо. Рядко съкровище.

О, небеса, книгата. Почти бях забравил за нея. Боже мой, ако Абделазиз види съдържанието между кориците, веднага ще разкрие измамата, коварството му ще го накара да запази информацията за себе си, докогато му е угодно, ще държи съдбата ми в ръцете си и ще я използва, както пожелае. Смъртта няма да ме застигне достатъчно бързо...

Измисли нещо, подканя ме мозъкът ми, нещо, което ще го разсее! Но съзнанието ми не работи.

Исмаил взема книгата и виждам как очите на Абделазиз светват, щом зърва богатия обков. Той протяга треперещи ръце. Султанът се взира в тях. След това замахва със Сафавидския Коран и го стоварва звучно върху главата на везира. Успявам да различа украсата на обкова, която се е отбелязала идеално върху финия памук на чалмата като восъчен печат. Той започва да стене и стиска главата си.

– Осмеляваш се да се появяваш пред мен, покрит с остатъците от храната си! – избухва гневно Исмаил. – Целите ти пръсти са омазани с мед, а по брадата ти има трохи от сладкиши! Нямаш ли уважение към мен, или пък към Свещения Коран? – И стоварва книгата отново и отново, докато везирът се свива разтреперан на пода.

– Милост! Имайте милост към мен, Ваше Величество. Нус-Нус ми каза да дойда бързо и помислих, че е неотложно...

Следващият удар не е така агресивен; още по-следващият рикошира в рамото на везира, сякаш Исмаил е загубил интерес. Султанът се отмества, оглежда книгата за повреди, но предметът е здрав и който го е поправил, е свършил добра работа.

– Махай се. Плати на търговеца на книги, колкото ти поиска. – Подава Корана на мен. – Сложи го на най-горния рафт, Нус-Нус, вече е осквернен.

Сам дори не съзнава, че казва самата истина!

Донасям дървената библиотечна стълба, намествам Сафавидския Коран между две други древни книги на най-горния рафт и се надявам Исмаил никога да не промени решението си и да поиска да го сваля отново.

Обръщам се и виждам Исмаил, коленичил на пода, преметнал ръка през раменете на хаджиба.

– Стани, човече. Какво правиш долу? Не е нужно да коленичиш пред мен, ние с теб сме като братя, не е ли така?

Абделазиз с мъка се изправя на крака. Очите му са оцъклени, а по бузата му има кръв. Наблюдавам изумен и ужасен как султанът хваща края на пояса си и нежно я попива.

– Така е по-добре, нали?

– Да, о, Велики. – Везирът успява да се усмихне колебливо.

Исмаил се обръща към мен.

– Ходи ли да погледнеш вълка?

Проклятие. Покрай всичките си неволи бях забравил за вълка.

– Ще отида сега, Ваше Величество.

Вълкът изглежда като мъртъв. В горната част на главата му има голям кървав оток. Две деца стоят край клетката, по-голямото стиска пръчка в ръката си. И двете са с обръснати глави с дълги плитки отгоре, за които да могат да ги хванат ангелите, ако паднат. Ала малко вероятно е тези деца да са съпътствани от ангели. Масивният златен пръстен, който носи всяко от тях, показва, че са от многото малки емири на Исмаил, които тичат необезпокоявани и невъзпитавани из двора. Знам много добре кои са тези: Зидан, най-големият на султанката, шестгодишен и проклет до дъното на душата си; другият – Ахмед Златния – едва е проходил, но вече се превръща в малко чудовище.

Въздъхвам.

– Е, Зидан, какво правите тук?

По-голямото дете ме поглежда предизвикателно с черните си очи.

– Нищо. Освен това мога да играя с вълка, ако искам. Татко така каза.

– Сигурен съм, че баща ти не ти е разрешил да пребиеш горкото създание до смърт.

Той се ухилва подигравателно.

– Само го поступах малко.

Ахмед се разсмива със задоволство.

– Много го ступа.

– Няма смисъл да се преструваш на невинен пред мен, Зидан: спомни си как те заварих миналата седмица – поглеждам го многозначително.

Предишната седмица го открих в конюшнята заедно с едно по-голямо момче, роб, да изтръгва ноктите на котка. На роба очевидно му беше прилошало: котката одраскала Зидан и на момчето му било наредено да я хване, докато малкият демон вземе кинжала си. Смъмрих ги и двамата и плеснах малкия роб по главата по-силно, отколкото възнамерявах, тъй като ми се искаше да ударя Зидан, но не се осмелявах. Също като майка си той е изпълнен със злоба; по подобие на баща си се наслаждава на властта да унижава хората. В крайна сметка котката умря. Лично я погребах.

– Ако ме издадеш, ще направя така, че да те убият. – Потупва с пръчката по крака си. По шалварите му остават кървави следи. – И бездруго мога сам да го свърша, Получовеко.

– Баща ти цени котките си, а в Корана се казва, че онези, които ги тормозят, ще бъдат измъчвани в пъкъла – напомням му аз.

– Но не се казва нищо за вълците – озъбва ми се той. Зъбите му вече са прогнили от сладкишите, които краде от всички.

За щастие, в този момент се появява гледачът на животните. Изглежда стреснат и има защо. Аз започвам да му крещя, за да се освободя от гнева си.

– Какво му е станало, по дяволите?

Той свива рамене.

– Нападна принц Зидан, докато го слагах в клетката. Сякаш искаше да му прегризе гърлото, но малкият емир прояви голяма смелост.

Откровена лъжа: нещастното създание изглежда, като че ли не би могло да удуши дори пиле, и е очевидно, че детето го е било през решетките. Зидан избухва в смях и побягва, помъкнал братчето си подир себе си, убеден, че е неприкосновен.

Поглеждам гледача на животните кръвнишки.

– Ако до полунощ не се вдигне на крака и не заръмжи, ще се молиш да беше прегризал твоето гърло.

Няма смисъл да му се карам заради Зидан, ясно е и на двама ни. Навеждам се да огледам звяра. Видът му наистина е жалък, краката и хълбоците му са издрани и нахапани от кучетата, които го довлякоха. Не показва ни най-малък интерес към мен, не се наежва, дори не сбърчва муцуна, сякаш единствено чака смъртта. Сърцето ми се свива от жал.

– Може ли въобще да ходи? – Отново се изправям.

– По-силен е, отколкото изглежда – оправдава се гледачът.

– Изведи го и ми покажи, че ходи.

Взира се в мен. Как смее нахалният роб от Гвинея да говори по този начин на светлокожия арабин? Презрение и ненавист се преплитат в едно. Струва ми се, че знам какъв избор би направил, ако трябваше да реши мен или вълка да убие.

Изпълнява неохотно желанието ми, влиза в клетката с пръчката в готовност, но вълкът дори не разклаща веригите около врата си и му се налага да го извлече навън като торба с картофи, като че ли краката му са абсолютно неподвижни. При все това четирите диви магарета, към които султанът е толкова привързан, го поглеждат, изревават пронизително и се втурват към далечния край на ограждението, където обезпокояват пауните и те на свой ред подемат безумна врява. И все пак вълкът стои прегърбен и носът му аха да се допре до земята.

– Не е добре. Само този ли донесоха ловците?

– Султанът лично го улови – отговаря сърдито мъжът.

– Трябва да е в по-добро състояние за церемонията. Знаеш, че султанът ще вземе и твоята, и моята глава, ако не е доволен от звяра и реши, че ще изглежда като глупак.

Гледачът добива замислено изражение. После заговаря:

– Не можеш ли да помолиш вещицата за някакво вълшебно средство, дето да го посъживи?

Гледам го втренчено. Целият дворец ли е наясно с какво се занимавам? Не го удостоявам с отговор, а бързо се отдалечавам.

Отправям се именно към Зидана, услужвам си с кошница портокали по пътя, защото знам, че ще ми трябва извинение за посещение в харема без предварителна уговорка. Стражите пред портата не се хващат на номера ми – наоколо е пълно с портокалови дървета, дори в градината на харема, а моите са още зелени. Претърсват кошницата, изпълнени с подозрение, а през това време аз тъпча на едно място. Забелязвам, че очите на Карим са червени и подпухнали. Значи, слухът за смъртта на Билал е стигнал до него – мълвата броди бързо из лабиринта от проходи.

– Съжалявам за брат ти – изричам тихо.

Той кима. Не е прието да се говори за смъртта на попадналите под гнева на Исмаил. Те просто престават да съществуват.

– Пуснете човека да влезе, това са просто портокали – нарежда той на останалите пазачи. Карим слага ръка на рамото ми.

– Пази се, Нус-Нус – казва той със странно пискливия си глас за ръст като неговия. – Тук никой не е в безопасност.

Приближавам към вътрешния двор в двореца на Зидана и нежните звуци от уд достигат до мен. Уд е прекрасен инструмент, предшественик на европейската лютня, и обичам да свиря на него, когато имам възможност. Издава напевен тъжен звук, особено подходящ за любовни песни и меланхолични мелодии. Научих се да свиря сравнително добре и сега, щом чувам изпълнението на уд с такова чувство, пръстите ме засърбяват да се присъединя. После в хармония с меланхоличната мелодия се извисява и глас и аз спирам където съм, под обраслата с лоза арка да послушам.

Надничам във вътрешния двор и виждам Черния Джон, любимия евнух на Зидана, свит над красив уд като маймуна над откраднат плод, а огромните му пръсти пъргаво се движат, докато изпълняват баладата в минор. Тази песен е френска, струва ми се, и в оригиналния ѝ вариант не се споменава за тъмнокожи господарки, нито за черни очи. Всички трябва да се нагодим към промяната в обстоятелствата, да свикнем или да умрем, а Джон добива все по-добри умения. Когато започва следващата песен, в която се разказва как любовникът трябва да стои настрана и да гледа любимата си с друг, защото не е достоен да се ожени за нея (тук става дума за пари, а не за липса на физически способност), струва ми се доста странно, предвид безвкусния текст, че очите ми се пълнят със сълзи.

Последния път, когато чух тази песен, беше в изпълнение на един доктор, шотландец по рождение, африканец по избор. През няколкото години, в които му принадлежах, се научих да чета и пиша на четири езика; да различавам корен от мандрагора от този на джинджифил; да свиря добре на испанска китара и на уд. Знаех наизуст Корана и поезията на Руми (господарят ми беше приел исляма и се шегуваше, че тази религия е по-христянска от христянството). Покорявах сърца от Тимбукту до Кайро, от Флоренция до Кадис. Мислех се за голям късметлия. Братовчед ми Аю би казал, че съм се издигнал...

О, болезнено е да мисля за Аю. Съдбата му беше по-лоша и от моята.

Докторът ми беше добър господар, по-скоро учител към края си, който беше жесток. Бяхме в Гао на гости на така наречения тамошен крал (по-скоро амбициозен вожд, който се опитваше да възкреси града от разрухата), когато половината прислуга се поболя от нещо необичайно. Доктор Луис успя да спаси три от децата на краля и две от жените му, преди сам да бъде повален от потене и треперене, а накрая и от халюцинации. Опитах да го измъкна от двореца; и се провалих. Той умря, а аз останах без подкрепа на милостта на чудовищно неблагодарния така наречен крал, който ме прати на пазара за роби, в случай че и аз съм поразен от семето на заразата. А там бях продаден на чудовище.

Песента на Черния Джон върви към края си и дамите подвикват одобрително. Измъквам се от сенките и влизам във вътрешния двор. Там са Наима и Мина, хубавата Хадиджа и Роузия; там е и Фатима, сестрата на хаджиба, която подрусва момченцето в скута си. Изумявам се както винаги как е възможно при подобна силна прилика между брат и сестра той да е така отблъскващ, а тя тъй изкусителна. Гърдите и бедрата на Фатима са сочно наедрели, но въпреки ражданията е запазила елегантната си тънка талия. Докато неговата уста прилича на огромен плужек, нейните устни са пухкави. Черните му очи вдъхват усещане за смърт, напомнят на тези на акула; очите на Фатима са ясни и палави, обещаващи разнообразни забавления в кревата. Щом ме вижда, те се ококорват от изненада; после бързо поглежда встрани. Интересно, мисля си, и запазвам впечатлението от този поглед за по-късно. Покланям се на Зидана. Усмивката, която ми отправя, съдържа една част захар и две части злоба.

– Все още си жив, Нус-Нус? Умник.

Отвръщам ѝ с остър поглед, който казва "Не благодарение на теб", но тя само се ухилва широко. След това пляска с ръце.

– Върви си, Джон, всички си вървете. Трябва да разговарям с Нус-Нус. Надявам се, че си оценил умелата поправка – казва тя, щом всички си тръгват, а когато не отговарям, разсмива се.

– Можеше да бъде много по-зле и ти го знаеш. Книгата, която мислех да сложа в тези прекрасни корици, имаше картинки. Много поучителни и пълни с въображение картинки. – Прави пауза. – Той накара ли те да му почетеш от нея?

Кимвам кипнал.

– Ще ми се да можех да бъда там и да видя. А Исмаил кимаше ли мъдро, редеше ли беззвучно думите, докато ти декламираше?

Познава съпруга си твърде добре.

– Можехте да причините смъртта ми.

– О, Нус-Нус, подценяваш себе си. Виж, аз не те подценявам. Знаех, че ще преминеш малкото ми изпитание. Ти си изобретателен мъж. Шегата беше добра все пак.

– Дошъл съм да моля за помощта ви по друг въпрос. – Обяснявам ѝ проблема с вълка, въпреки че не споменавам за тормоза на Зидан над животното. Няма смисъл. Не ще да чуе и дума срещу него.

– Ако зависеше от мен, бих избрала лъв, а не някакъв крастав стар вълк. – Тя поема въздух. – Какво ще покажем на чужденците с това?

– Че всеки, който дръзне да ни нападне, ще последва съдбата му? – рискувам.

– По-скоро, че сме стадо овце.

– Вълкът е неговият символ – напомням ѝ аз, но на нея този разговор не ѝ е интересен, вместо това се оттегля и след малко се връща с мъничка стъкленица, пълна с лилава течност.

– Намажи малко месо с това и го дай на звяра точно след мръкване. Ще го пооживи за известно време.

– Надявам се не прекалено.

– Тогава битката би била честна, не е ли така? – Погледът ѝ проблясва. – Прекрасно зрелище би било. Да се надяваме, че не съм объркала количествата. – И тя ми се усмихва лукаво.

Понечвам да си вървя, но после се обръщам. Дали да спомена за налъмите? Ще се вбеси заради глупостта ми, а и какво би могла да направи? На никоя жена не е позволено да напуска двореца и в случай че не е способна да накара своите духове да ги материализират, дори магиите на Зидана не могат да ги върнат обратно.

Тя наблюдава моята нерешителност с вдигнати вежди.

– Върви, Нус-Нус, но не забравяй, че следващата услуга е за мен.

Отивам с дозата и инструкциите при гледача на животните и сурово го предупреждавам да не се съмнява, че ще го навестя, ако вълкът не се държи както се очаква тази вечер, и се отправям обратно към Дар Кбира, преговаряйки останалите си задължения за деня, докато не стигам до опасното впечатление, че всичко е под контрол. Докато вървя през дългата, покрита с асма пътека, водеща към павилионите на султана, някой ме вика по име. Обръщам се: това е Яя, един от стражите пред главната порта.

– По-рано дойдоха едни хора. – Лицето му лъщи от пот, нима е тичал след мен само за да ми каже това? Винаги има някой, който идва за подкуп или аудиенция.

– Какво искаха?

Яя изглежда сериозен.

– Правеха разследване. Някакъв човек бил убит вчера на пазара.

Сърцето ми започва да блъска. Капка пот се плъзва от линията на косата под чалмата ми, претъркулва се надолу по челото, а след това към носа.

Яя ме наблюдава, а очите му се ококорват от любопитство.

– Разпитваха всички стражи кой е влизал или излизал вчера, а ние отвърнахме, че нямаше много куражлии в дъжда...

– Но си им казал, че сте видели мен – довършвам и ми призлява.

– Ами наложи се – отговаря той, сякаш лъжата не е вариант.

– И?

Прави гримаса.

– Искаха да говорят с теб. Казах, че изпълняваш задачи на султана, че му помагаш за подготовката по откриването и те си отидоха.

Изпускам затаения си дъх.

– Значи, всичко е наред.

– Утре ще се върнат отново.

Става ми горещо, а след това студено.

– Но утре отново ще бъда зает.

– Тогава аз няма да бъда тук. – В гласа му прозвучава нотка на облекчение при тези думи. Щом вижда изражението ми, добавя колебливо: – Но ще помоля Хассан да ги отпрати.

– Чудесно. – Бързо се отдалечавам и проклинам със затаен дъх. Хората на закона обикновено не са толкова настоятелни, знаят добре, че юрисдикцията им не преминава границата, белязана от дворцовата стена. Някой видял ли е нещо, което ме уличава директно? Сиди Кабур трябва да е имал повече връзки, отколкото си мислех, за да търсят убиеца му така усърдно.

Тази вечер, докато върша задълженията си, стомахът ми е свит от притеснение. Осъзнавам, че си задавам въпроса: Дали нося чехлите на султана за последен път? Това ли е последната вкусна храна, която ще опитам?

Вълкът пристъпва към смъртта си с достойно изпращане – предшестван е от дълги тромпети и музиканти, облечени в бяло. Дърпа се, ръмжи и се зъби и създава впечатлението за дивия звяр, който трябва да символизира, а Исмаил не го побеждава толкова лесно, колкото предполагах предвид състоянието му тази сутрин. Обзема ме чувство на тъга, докато изцежда живота от него, а щом се свлича и той вади церемониалния си меч, за да отреже главата му, налага ми се да извърна поглед.

5

Име, дата, възможно най-кратко описание: толкова стерилни думи върху страницата, представящи акта на оплождане. Този дневник се води стриктно и грижливо с цел да се пази информацията за раждането и легитимността на децата на султана, да се спазва график, така че да не възникват разпри и да се предотвратят ревността и споровете. Исмаил е само шест години по-възрастен от мен, а е султан едва през последните пет, но съпругите и наложниците му вече са му родили стотици бебета. Султанът си ляга с девица почти всяка нощ, въпреки че има няколко любимки, при които се връща от време на време. За разлика от крал Шахриар от арабските приказки той не удушава завоеванията си на следващата сутрин, за да е сигурен в тяхната вярност. Шансът за изневяра при тях е нищожен – харемът е строго охраняван от евнуси.

Контролът върху харема принадлежи на Зидана, както и този върху султана. Почти всяка вечер след петата молитва, когато Исмаил е нахранен и изкъпан, тя организира събиране, на което определя стойностните кандидатки и те се разхождат в градините, свирят му на музикални инструменти, пеят под портокаловите дървета или в личните му покои, или пък просто лежат изкусително на диваните. Онези, които копнеят за този шанс, щедро подкупват Зидана в търсене на преимущество: с цел да упражни власт върху избора на Исмаил и да отклони вниманието му от съперницата си Фатима, тя ще го отведе при определено момиче и ще започне да възхвалява предимствата ѝ, като посочи деликатната извивка на глезена или красиво изрисуваните с къна ръце; може дори да разголи гръдта ѝ, за да похвали формите и теглото ѝ. Султанът, който е вироглав като боен кон за всичко останало, приема с учудваща готовност насоките на главната си съпруга по отношение на делата в спалнята.

Човек би помислил, че има неизчислима алхимия в лумването на желание, ала или тя го познава твърде добре, или той не подбира. Апетитът му със сигурност е нестихващ. Дори и най-енергичните мъже биха се наситили след няколко седмици при такова безгранично изобилие, но не и Исмаил. Това също е причина да е така почитан: жените го обожават до степен на идолизиране. Промъкват се зад гърба му, за да докоснат полите на робата му за късмет; ако той ги докосне, не мият ръката или бузата си с дни; пазят талисмани, събрани през времето, прекарано с него – косъм от косата или брадата му, семето, засъхнало по бедрата им, или онова, което са пазили в устата си през цялата нощ, – в малки стъкленици или амулети, които носят, за да може неговата барака, тази тайнствена сила на благоденствието и късмета, отделена от султана, да ги пази от болести и уроки. Онази, с която си ляга, бива носена и следвана от процесията из харема на следващата сутрин. Най-възвишената барака от всички е да му родят дете, въпреки че след първоначалния ентусиазъм, съпътстван от топовни изстрели, прокламация и тромпети (при раждането на момче) или заря и хвърляне на цветя (при раждането на момиче), интересът му бързо угасва. Зидана се грижи и за това и винаги пази за първородното си дете – Зидан – първото място. При все че момчето е зло и глупаво, Исмаил му трепери, носи го из градините на раменете си, глези го по най-безобразен начин и го е обявил за свой наследник, въпреки че майка му е била робиня.

Разбира се, смъртността е висока и много от бебетата не живеят повече от няколко месеца, но трябва да отбележа, че умират най-вече момчета, родени от майки, към които интересът на султана не е бил така мимолетен, покосени от различни стомашни проблеми, чревни инфекции или смущения, свързани с повръщане. Често явление е майките им да ги последват в гроба: умирали от мъка, чух да обявява султанката без особено състрадание, въпреки че останалите жени реват и късат дрехите си. Само това ще кажа.

Връщам дневника в шкафа си и отново потрепервам от ужас. Налъмите трябваше да седят на обичайното си място от дясната страна на шкафа. Но не са там. Обзема ме паника и се чудя дали още са, където ги оставих, и дали случайно не са останали незабелязани.

Няма да ми се наложи да чакам дълго, за да разбера. По-късно същата сутрин отивам да видя новооткритата Баб ар-Раис, за да докладвам на Исмаил, че този път няма грешки в изпълнението. Разбира се, главата на нещастния вълк е поставена над портата, разкривена в свирепа гримаса. Пътят ми към вътрешния двор е препречен от двама мъже с цветни пояси, които ги идентифицират като жандарми на кадията, придружавани от двама дворцови стражи, носещи оръжията им, прибрани, преди да бъдат допуснати на територията на двореца. Единствено пазачите на султана могат да носят оръжие в пределите на дворцовите стени, разумна предпазливост в кралство, което самият Исмаил описва като "кошница с плъхове" – винаги готови за бунт или да ухапят ръката, която ги храни.

– Вие ли сте дворцовият служител, познат като Нус-Нус?

Застанал зад тях, Хассан свива рамене.

– Съжалявам.

– Аз съм.

– Искаме да ви разпитаме за нещо. Един мъж е бил убит по ужасен начин на пазара.

Опитвам се да изглеждам изненадан. Опитвам се да изглеждам невинен. Аз съм невинен, за бога. Защо тогава чувствам такава вина?

– Къде бяхте в часовете между единайсет и два онзи ден?

Поглеждам го в очите.

– Изпълнявах поръчка на Негово Величество на пазара. – И му разказвам за срещата си с коптския търговец на книги.

Вторият жандарм се приближава. Не ми харесва видът му: млад е, охранен и очевидно има голямо самочувствие, ако се съди по грижата, с която е оформил странната форма на брадата си. Подозирам, че е оскубал и веждите си.

– Вече говорихме с търговеца на книги и знаем, че сте били там следобед. По кое време се върнахте в двореца? – Начинът, по който задава въпроса, предполага, че вече знае отговора.

– Точно преди всекидневната разходка на султана – признавам.

– И по кое време се случва това?

– Около два.

– Има голям промеждутък на неизвестност. Докато бяхте на пазара, ходихте ли в дюкяна на Хамид ибн Мбарек Кабур?

Маската ми е на мястото си.

– Това име нищо не ми говори.

– Знаем, че сте били там. Забелязали са ви да влизате – той поглежда бележките си – точно в единайсет часа, облечен в бял бурнус, богато обточен със злато.

Сърцето ми започва да бие лудо.

– О, Сиди Кабур. Извинете ме, никога не съм се обръщал към него с първото му име. И казвате, че горкият човек е мъртъв, убит? Това е ужасна вест. И какво ще прави султанът сега? Ще остане без агар и тамян, не иска да ги купува от друг. Не знам какво ще каже Исмаил, щом чуе това, ще бъде ужасно разстроен. Има ли вдовица, на която да прати дар?

Струва ми се, че се представям добре в ролята на загрижено момче за всичко, но по-младият служител не се впечатлява от брътвежите ми.

– И не доставяте забранени вещества на Зидана? – пита.

– Не, за бога. И на ваше място не бих изрекъл повторно подобна зловредна клюка за главната съпруга на султана.

– Тя е вещица, всички знаят това.

Обръщам се.

– Имам работа, няма да стоя тук и да слушам ужасните обиди, които сипете.

Той ме хваща за ръката. В предишен живот щях да съм го проснал мъртъв на земята, но в двора на Исмаил бързо се научаваш да потискаш естествените си реакции.

– Имам заповед, подписана от кадията, която ми позволява да ви задържа, в случай че не съдействате.

Значи, наистина ме смятат за заподозрян. Сърцето ми започва да блъска ужасно и си припомням гласа, който викаше зад гърба ми, когато излизах от магазина на билкаря. Повикаха ме с името на Сиди Кабур, но ако някой ме е познал въпреки дегизировката?

– Къде е сега бялото наметало, с което сте били облечен?

Хвала на бога, че я имаше Зидана.

– В стаята ми. Защо питате?

– Този, който е убил Сиди Кабур, трябва да е бил покрит с кръвта му, извършено е по жесток начин.

Правя знак на злонамерения жандарм да спре и другият също се включва. Поглежда ме в очите.

– Можете ли да ни покажете наметалото? Тогава ще ви оставим да си вършите работата – изрича доста по-спокойно от спътника си.

– Разбира се, подарено ми е лично от султана. Това е едно от най-ценните ми притежания.

Стражите ни придружават през безразборния шум от забързаните строителни работи. Във втория вътрешен двор е изкопана голяма дупка за разбъркване на таделакт, специалната мазилка, която може да се полира до блясък. Тя е деликатна и трудна за изпълнение и може да отнеме месеци, докато стегне. В началото може да е силно летлива. Дори в момента, в който минаваме оттам, един от работниците извиква и залита назад, сграбчил лицето си.

– Изгаряне с вар – обяснявам и поклащам глава, – вероятно ще ослепее завинаги.

– Господи – възкликва по-възрастният жандарм. – Бедният човек.

– Ако има късмет, ще оживее.

– Иншаллах. – Той разсъждава над това, после добавя: – А в противен случай?

– Ще го добавят в сместа. – Той ме поглежда ужасен. – Ще видите и по-лоши неща, ако поседите тук. Обикновено губим по трийсет работници дневно.

След това вървим мълчаливо, въпреки че с навлизането във вътрешните дворове, където сградите стават още по-големи и по-богато украсени, забелязвам как погледът на по-възрастния мъж се стрелка във всички посоки. Кой може да го вини? До този момент в Мароко не е предприемано нищо в подобен мащаб. По-младият не изглежда толкова впечатлен и подозирам, че вече е влизал в дворцовия комплекс. Изглежда нетърпелив, брадичката му се вирва все повече с всяка стъпка и като че ли нищо не може да го разсее от задълженията му. Заигравам се с идеята да призная, че съм открил трупа на Сиди Кабур и съм си тръгнал, без да докладвам за това, но нещо ме кара да вярвам, че са твърде праволинейни и нещата само ще се влошат.

Спирам пред вратата на стаята си.

– Ще ви донеса бурнуса да го огледате.

– Ще дойдем с вас – заявява вторият и ме пронизва с поглед. Застават на вратата и оглеждат спартанската обстановка, докато аз отивам до шкафа и вадя наметалото, което разглеждат за кратко. След като не откриват кръв, връщат ми го.

– Това единственият ви бурнус ли е?

– Не съм богаташ.

Младият мъж ме поглежда презрително, след това се обръща към Хассан.

– Каза, че си бил на пост вчера, когато този мъж се е прибрал. Хассан кима.

– Да, отворих му портата. Тичаше...

– Той тичаше? – Отново се обръща към мен. – Защо тичаше?

– Валеше.

– Не спомена, че е бил облечен в бяло наметало, когато се е прибрал – казва младият на Хассан, без да отмества поглед от мен.

Хвърлям притеснен поглед към пазача, той ми отвръща с безизразен поглед.

– Нямам време да се вглеждам с какво са облечени хората, но съм сигурен, че Нус-Нус беше с този бурнус.

Разочарованието на младия мъж е осезаемо.

– А какво ще кажете за това, с което бяхте обут, господине? Обръщението "господине" е ново, което е по-добър знак; но забравих за чехлите.

– Струва ми се, че беше бос – обажда се услужливо Хассан.

– Бос?

И двамата жандарми се втренчват в мен с възобновен интерес.

– Беше ужасно кално, не исках да си съсипвам чехлите. Младият мъж отново надниква в бележките си.

– Тук пише, че сте напуснали двореца, обут в налъми с коркова платформа.

Мили боже.

– Така ли? – да не би да са разпитвали дори окаяните роби? Тази мисъл е абсурдна, но тук и стените имат очи. – Когато излязох, бях обут в налъми, но бяха кошмарни за носене, затова ги свалих и предпочетох да ходя бос. Много по-лесно е да измиеш калта от краката си, отколкото от обувките.

Двамата жандарми си разменят погледи. Чудя се какво ли означава това.

– Може ли да видим чехлите, господине? За да бъдем изчерпателни – казва по-възрастният мъж почти извинително.

Проклятие. Посочвам към краката си.

– Ето ги, обут съм с тях.

Те свеждат поглед. Този тип чехли в началото са с цвета на неузрял лимон, но с времето потъмняват до мръсно кафяво, а кожата се разпъва и деформира според краката. Моите са протрити като на най-бедния дърводелец и не са им нужни никакви налъми. Служителите на реда изглеждат оправдано скептични.

– И това е единственият чифт чехли, който притежавате?

– Да. – Това звучи неправдоподобно и на мен самия.

– Няма да възразите да поогледаме набързо стаята ви. – Твърдение, не въпрос.

Отмествам се настрани.

– Действайте.

Не им е нужно много време, няма кой знае какво за разглеждане. Ровят в шкафа, дори разгръщат книгите ми, като че ли бих могъл да скрия уличаващите чехли между страниците. Откриват пакетчетата, които купих за Малик и забравих да му ги дам: рас ал-ханут и етерично масло от Атар; те обаче лесно се различават по миризмата. После оглеждат подробно писалището за колене, душат мастилото, да не би да съм оставил шишенца с отрова на видно място. Откриват ханджара ми, ритуалния нож, който всички мъже (дори кастрираните) носят със себе си при специални поводи, и изглеждат доста заинтригувани; лицата им обаче бързо посърват, щом откриват, че е изтъпен и ръждясал, безполезен за прерязването на врата и брадата на старец. Накрая младият жандарм неудовлетворен изважда от чантата си навит на руло плат и го разстила на пода. Върху него има ръждивокафяв отпечатък от стъпка.

– Взех този образец от местопрестъплението. Ще бъдете ли така добър да сложите десния си крак отгоре, господине?

Продължава да се държи любезно. Изпълнявам желанието му. Кожата на стария ми чехъл стърчи около стъпалото ми, кракът ми скрива по-малкия отпечатък.

– Благодаря ви, господине. – Гласът на длъжностното лице е изтънял, злобен. Навива отпечатъка възмутено. Но още не е приключил. – Рашид – обръща се към по-възрастния мъж, – налъмите, моля.

Олеле... ето ги и тях, проклетите. Вторият жандарм ги вади от чантата си и ги пуска на земята пред мен.

– Ще обуете ли тези... господине? – Тонът му е изпълнен със злоба.

Дали да не започна да се превивам на пода, да симулирам някакво внезапно заболяване? Или да ругая и да откажа да се подчиня? Не правя нито едното от двете. Внимавам да пазя равновесие, пъхам десния си крак в съответния налъм. Вместо да ми притегне, заклещва се до половината, удобният стар кожен чехъл е с два номера по-голям от красиво украсения си събрат. Служителят на реда търси потвърждение, но е очевидно, че чехълът и налъмът не си пасват. Той ги разделя така рязко, че едва не изгубвам равновесие, и хвърля неудовлетворилия го налъм настрани.

На лицето ми напира широка усмивка, но призовавам племенната си маска и устоявам.

– Вероятно са били на покойния търговец. – Разпервам извинително ръце. – Това ли е всичко? Имам доста задължения.

Първият жандарм ме наблюдава с каменно изражение. Отвръщам на погледа му, без да мигна. Най-сетне очите му се плъзват покрай мен.

– Само вие ли ползвате вътрешния двор?

– И други го ползват – отвръщам тревожно, но те излизат.

Дъждът е измил кървавите следи от фонтана, мраморът блести безупречно бял. Разхождат се из затвореното пространство в продължение на няколко минути, а аз стоя, подпрян на вратата. Хассан и другият пазач разговарят зад гърба ми за някаква жена, която единият от тях видял в меллах. Тъй като това е еврейски квартал, балконите са ориентирани към външния свят, а тя не носела воал и била истинска прасковка. Пазачите пред външните порти невинаги са кастрирани, стига да не се стремят към повишение във вътрешните дворове; закачките им са груби.

– Тези ваши ли са, господине?

Държи в ръцете си изцапаните с кръв чехли, които зарових навън. Вижда се, че кипи от възторг. После като на истинско представление развива отпечатъка още веднъж и слага десния чехъл върху петното. Той, естествено, пасва идеално.

– А какво ще кажете за това?

Спокойно, Нус-Нус. Спокойно. Старая се да запазя мълчание, вместо да кажа нещо, което още повече може да ме уличи.

– Махнете чехлите си – нарежда ми той, а след като го правя, сочи ми съсипаните пантофи. – Обуйте тези.

Кръвта по тях е изсъхнала и са се втвърдили. Така или иначе, бяха тесни: моля се да са се стеснили още повече от това, но коварните чехли ми прилягат почти точно.

Вече напълно убеден, жандармът вади прибрания налъм и театрално го поставя на земята пред мен.

– Сега го обуйте отгоре.

Правя каквото ми казва. Разбира се, пасва идеално. Изгубен съм.

– Длъжностно лице в двора Нус-Нус... – изрича той, помпозно триумфиращ, а след това прави пауза. – Нямате ли друго име?

Клатя глава: не и такова, което бих споделил с човек като него.

– Длъжностно лице в двора, Нус-Нус, тези стражи са свидетели, че ви арестувам по подозрение в убийството на билкаря Сиди Хамид Кабур.

– Не мен трябва да арестувате. Когато пристигнах при Сиди Кабур, при него имаше някой, тайнствен млад мъж със слабо лице и южняшки акцент. Той беше още в магазина, когато си тръгнах, а билкарят беше жив. Този мъж трябва да го е убил, не аз.

Младият жандарм отговаря презрително:

– Признанието на отчаян! Човекът, за когото говорите, има безупречна репутация и кадията го познава добре. Той дойде веднага, щом чул за смъртта на Сиди Кабур и беше изключително полезен в разследването.

– Твърди, че вие сте останали при билкаря – намесва се по-възрастният служител и от тона му си личи, че вече не вярва и на дума от това, което казвам. Връзват ръцете ми и ме отвеждат.